Гривната

7.

Прекарах в следствения арест шест месеца и половина. Осъдиха ме за убийство по невнимание с електрически разряд на зле изолирана батерия за екзоскелет — две години затвор. Марсианското правителство изплати огромни обезщетения на семейството на пострадалата. В съда близките й ме гледаха ужасно. Под погледите им самият аз исках да умра на място.

Разрешиха ми да излежавам присъдата на Марс. Заради това нямам право да напускам сградата на секретния изследователски център още седемнайсет стандартни седмици.

Центърът изучава проклетата гривна.

Вече я контролирам толкова успешно, сякаш тя е продължение на мен самия. Научих се да я възпирам при явно нападение от страна на дистанционно управлявани манекени, при което тя не разрушава мнимите агресори, а само активира повърхностно силово поле. Мога да я накарам да превърне в прах съвършено безобиден предмет. Отказах да убивам лабораторни мишки и учените не настояха повече.

В специална галерия, където я оставих върху жив плъх, се проведе милитонен ядрен взрив. Животното оцеля както от ударната вълна, така и от гама-лъчите, бързите и бавни неутрони. Медицински рентгенов апарат не може да ме сканира, докато нося амулета.

Сега мога да свалям гривната и да я оставям в специален сейф, а тя не протестира, не ме кара да изпадам в паника, че някой ще ми я отнеме. Което е невъзможно за изпълнение. Гривната слуша само мен.

Често се питам, бих ли могъл с нейна помощ да извърша самоубийство.

Очевидно не ми стиска.

Подложиха я на анализ. Материалът наистина се оказа сребро, както и подозираха, с типичните съпровождащи го примеси. Проникващите скенери откриха микроструктура, подобна на нанотехнологичен механизъм, но няколко порядъка по-сложна.

Дори се изхитриха и създадоха нейно невероятно съвършено копие.

Което не работи.

Но благодарение на копието, учените направиха важно откритие. Когато сравниха нещо съвсем банално — тежестта на копието и оригинала, — тогава изведнъж се оказа, че при практически равен брой атоми в двата амулета, истинският е с няколко грама по-тежък. Проверяваха, мислиха, спориха…

Накрая провъзгласиха, че са открили прословутата екзотична материя. Четири грама маса, която привидно няма веществен носител. Енергиен еквивалент 359,5 милиарда единици, информационен еквивалент 900 Тера-единици…

Радостно ми обясняват, че когато анализират (още нямат представа как!) екзотичната материя, когато съумеят да я синтезират или някак възпроизведат, тогава ще станат възможни свръхсветлинните полети и няма защо да се хаби време, сили и средства за тераформиране на Венера — достъпна ще бъде цялата Галактика с милионите й (при песимистична оценка) земеподобни планети!

Надявам се това да не стане скоро.

Надявам се това да не стане никога.

Не ме разбирайте погрешно. Искам човечеството да завладее звездите. Искам. Но не на такава цена.

Питам се, разбрали ли са вече възторжените изследователи КАКВО представлява „екзотичната материя“ и сега ме баламосват, за да не им попреча, или наистина само аз съм наясно с нещата.

Защото знам — (не мисля, не сигурен съм — знам!) знам, че в дяволската гривна е затворено нещо, което заслужава уважение и покой, а не нездравия прагматичен интерес на учени, политици и еснафи.

В преплетените телца на металните оси още живее една човешка душа. Вероятно тя е същината, която позволява на пъкления амулет да функционира като съвършено оръжие, съвършен щит… и безнадежден затвор, безпросветна тъмница за духа на онова чернокосо момиче, чиято детинска влюбеност в екзотичния марсианец Ямато я направи подходяща да стане компонент — основен компонент! — на гривната, която ще ме пази, защото… защото…

Не, нямам сили дори да го изрека наум, камо ли да го напиша. И все пак трябва. Защото е била мъничко влюбена в мен. Една капка обич. С енергиен еквивалент на квазар!…

Ето заради това не искам синтезирането на екзоматерия да се превърне във факт. Защото ако ние, хората, сме готови да павираме пътищата към звездите с душите на себеподобните си — тогава аз отказвам да вървя към звездите!

Нима нищо свято не остана, щом и обичта може да бъде впрегната да работи като механизъм, независимо колко благородно би било предназначението му.

…

Няма смисъл да споменавам кое име дадох на гривната, нали?

…

Дали ме обича дотолкова, че да ми даде достойна смърт?…

Способни ли сме на това ние, хората…

София, октомври 2001 — Ромча, юли 2006