Гривната

4.

Не помня добре онези моменти.

Опитвах се да се гмурна, за да извадя момичето. Екзоскелетът се мъчеше да ме отведе далеч от евентуалната заплаха. В бара крещяха. Щатните спасители бухнаха в басейна. Пищеше сирената на екзоскелета.

Бърза помощ. Полиция.

Блясък от бластер — хората на закона бяха принудени да разрушат екзоскелета. Той вероятно бе получил инфопретоварване и оказа съпротива на полицая, който ми слагаше белезници.

Не можах да видя тялото й, колкото и да въртях глава, колкото и да се мъчех да стигна до нея.

Виках името й.

…

В полицейската кола помня само, че униформеният не ме изпусна от очи, а десницата му лежеше върху бластера, чийто индикатор бе станал червен.

Започна да ми става страшно.

…

Дойдох на себе си по време на разпита.

— Имате недеклариран на влизане в Европейския алианс предмет! — каза следователят.

Едва се сдържах да не направя глупост — да скрия с длан гривната.

— Купих я. От магазин за сувенири.

— Пазите ли бележка?

— Н… не.

— Тогава я впишете… но ще трябва да я дадете за експертиза, може да представлява историческа ценност. Прилича на стара.

Невероятно се уплаших. Забравих, че съм арестуван, че пред очите ми съвсем неочаквано и необяснимо умря красиво момиче. Не исках да се разделям с гривната, но…

Когато се опитах да я сваля, изтръпнах и замръзнах отвътре. Гърлото ми пресъхна, езикът надебеля.

Гривната не можеше да се свали. Нямаше закопчалка, не можеше да се разтегне. Да се махне от ръката ми бе възможно само след ампутация на китката.

Вдигнах глава към следователя, но се побоях да отворя уста, защото щях да се разплача — не знам от какво.

Все пак отворих уста. От учудване.

— … Какво, за Бога… Ах, да — следователят търкаше чело, мъчейки се да си припомни нещо. Чукна със светлинната писалка по листовия екран, който лежеше пред него, но бе поляризиран така, че не можех да прочета нищо. Каза: — Така, вписвам ви я… сребърна, нали? От пазара на художниците… Грамаж?

Понеже не отговорих, той вдигна лице към мен и повтори въпроса си. Посочи и плоската везна, вградена в плота на бюрото. Това, което се случи, го помня ясно, но ми е като насън.

Гривната послушно се плъзна, изхлузи се от дясната ми ръка, а пръстите на лявата я поставиха върху везната. Следователят повтори, докато записваше в копието на митническата ми декларация:

— Сто осемдесет и пет грама… — махна небрежно. — Можете да си я вземете.

С безчувствени пръсти прибрах гривната, наместих я… Изглеждаше невъзможно да провра китката си през нея, но тя някак се хлъзна по кожата ми и плътно ме обгърна с прохладната си гладка отвътре повърхност.

Хладна, помислих внезапно, хладна. Изобщо не се е затоплила от тялото ми. И… и стана мъглява, докато я свалях и слагах.

Сепнах се, защото следователят беше казал нещо и компютърът преводач потретваше фразата:

— Задържан сте за изясняване на обстоятелствата около смъртта на Светолюба Тодорова.

Преглътнах на сухо. Почувствах напиращи сълзи в очите.

— Не ви е предявено никакво обвинение… засега — продължи следователят. — След един час ще пристигне адвокат от консулството ви в Белград. Имате право да не казвате нищо. Но… все пак, може би ще пожелаете да отговорите… Какво стана, човече? Какво й направи?

Въпреки предупреждението, че ще е по-добре да си държа езика зад зъбите, аз промълвих, по-скоро издишах:

— Не зная… — и това бе последното най-искрено нещо, което казах през следващите дни и месеци.