Гривната

3.

В този ъгъл на Европа хората много непринудено завързват познанства. Това стряска и очарова. А в мен събужда и една гордост, че потеклото ми е и от този народ.

Прибрах се с аерокаба в София-Център 3, но щом спрях пред хотела, умората сякаш ме бе забравила. Усещах се бодър, свеж, мускулите не боляха от физическата работа, сякаш и вътрешностите ми бяха пощадени от земната гравитация. Чувствах единствено зверски апетит и имах желание да се разходя из града. Местната кухня не само че ми допадаше (вкъщи, на Марс, се готвеха подобни ястия, обаче се оказа, че много бледо напомнят за оригиналните), но и стомахът ми я понасяше. Вечерях преобилно в заведение с изглед към площад с шадравани. На съседната маса се веселеше компания млади хора, почти мои връстници. Някак съвсем естествено се присъединих към тях.

Разбира се, питаха ме за Марс. Разказвах с удоволствие. Похвалих се, че съм отчасти техен сънародник. Това насочи разговора към „българския“ Марс. Чудно, но този път не почувствах полъха на собственическо отношение. Просто ме питаха в какви форми съществуват познатите им обичаи, традиции, навици дори…

Но в действителност не бях център на внимание. Младежите просто прекарваха приятна вечер, шегуваха се, пиеха, ядяха. Ставаха да танцуват, когато им допаднеше музиката. Бях част от компанията — мъничко екзотичен, но какво от това. През последните петнайсетина години земяните са свикнали с туристи от Марс, с високия ни ръст, с екзоскелетите ни, с необикновения за Земята цвят на ириса… Беше ми великолепно.

По-специално внимание ми обръщаше висока — според земните стандарти — брюнетка, която доста забавно произнасяше звука „р“. Не знам дали ме харесваше наистина, или по-скоро интересът й бе плод на любопитство, но така или иначе беседата ни прерастваше във флирт, което ми допадаше.

Питах се докъде ще стигне девойката, но откровено казано ми бе все едно — само по себе си всичко случващо се беше приятно.

В един момент компанията реши да отиде на дискотека. Тъкмо да подкрепя идеята — защото съвсем свойски поискаха и моето мнение, — когато брюнетката заяви:

— Аз пък искам на басейн-бар! Кой е с мене? — и ме погледна кокетно, с искрящи от виното очи.

Мненията се разделиха. Накрая се стигна до консенсус — всеки където му е кеф и да се чуят по компанела, според това къде е по-гот, там ще се събере цялата група.

Предвид ситуацията, беше ми неудобно да изразя становище, но още щом чух думата „басейн“…

На Марс басейните все още са лукс. Най-приятното изживяване на Земята според всеки турист са специалните хотели за марсианци, луняни и (изключително редки) астероидни жители. Там задължително има басейни. Преди всичко като места, където тялото да почине от смазващото притегляне, а специално за нас — зрелището на огромна маса вода за къпане.

Когато за първи път видях с очите си море — Черно море, едно от най-малките по площ, — бях шокиран. Цялата брегова ивица сякаш е обкована с броня — тесни плажове с пясък, а сетне бастиони от многоетажни жилищни и почивни сгради. Между тях няма пролуки, до морето се стига през тунели в самите сгради, през надлези и подлези. Затова срещата с тази ОГРОМНА, ПОТИСКАЩА маса вода става много внезапно и без предупреждение. Може би, ако бях намерил в някой друг регион поне малко диво крайбрежие, не бих се впечатлил толкова. А контрастът между неуморната стихия на вълните и разноликите геометрични фасади е невероятно силен. Но и малко неприятен. Сякаш градовете се опитват да превърнат дори морето в басейн в задния двор на жилищните си кошери…

Истинските басейни, като този, в който бях поканен, са по-симпатични именно с това, че са по-малки от капка пред него, морето, но в мен и те продължават да будят този трепет — вода, вода, вода…!

По пътя към „мокрия“ бар брюнетката ме хвана за ръка. Разглеждаше часовника ми, докато лентов тротоар ни носеше към заведението. Циферблатът и календарният дисплей я заинтригуваха.

— Коя дата е днес на Марс? — попита тя.

— Трийсет и втори февруари, трийсет и седма аресиана от Заселването. Аресиана е…

— … една ваша календарна година, знам. А ти на колко години си?

— Дванайсет — отвърнах и се насладих на мигновеното й недоумение, а после уточних: — Марсиански, разбира се. Аресиани.

Тя се засмя, очевидно се преструваше, че не е схванала веднага, че възрастта ми е 24 стандартни, но го правеше мило и за забава.

В бара можеше да купиш бански спрей. Аз си носех плувки, защото в хотела бяхме принудени да спазваме местните обичаи. Правилото на туриста гласи — по-добре да те сметнат за старомоден, отколкото да стреснеш домакините с нещо смело.

Моята дама — позволявах си да я наричам така мислено — се възползва от спрея. Произведението й, когато излезе от кабинките за преобличане, бе доста умело, с опитна ръка изпълнено и изглеждаше предизвикателно. Хареса ми, че и съблечена продължаваше да бъде привлекателна, макар според нас телосложението на земяните да е малко масивно за вкуса ни.

Аз се освободих от екзоскелета на ръба на басейна и скочих — справих се добре, изпълнението предизвика одобрителни възгласи от посетителите, които веднага ме зяпнаха. Екзоскелетът на авторежим се оттегли към гардероба. Той също привлече внимание. Когато стои, прилича на купчина изправени лъскави метални пръти и бутала. Движейки се, напомня по един много интересен начин човек. Това обаче май предизвиква лека паника сред несвикналите.

Върху часовника ми замига индикатор за компанелна връзка с процесора на моя паякообразен крепител.

Погледнах веднага към дясната си китка.

Гривната си беше, разбира се, на място.

Прииска ми се да споделя за нея с момичето, което също скочи — не толкова елегантно, както навярно искаше, но живо и смело. Гмурна се засмяно и изплува съвсем близо отпред.

— Уф… Къде се учите да плувате на Марс, нали не в пясъка, ха-ха!

— Плуването е част от задължителното образование.

— Чувала съм, че при вас всички са висшисти.

— Не бих казал… — започнах внимателно, обмисляйки как да обясня нещата по-интересно и без да напускам закачливия тон, който бяхме възприели един спрямо друг, но тя ме прекъсна:

— А коя зодия си ти?

— Хм, Земята ми е в Змиеносец, Слънцето в Овен…

— Да, за вас, Змиеносците, пише, че сте били големи чаровници… — рече тя.

Аз се наслаждавах на гледката на плавните й движения във водата. Ръцете й наистина бяха красиви. Както и цялата фигура. Поне така ми се виждаше. Легендите, че в тази страна жените били изкусителни, не са чак толкова преувеличени.

— А аз съм… — тя направи важна и загадъчна пауза, която много уместно гарнира със самоиронична усмивка, за да подчертае, че ще каже нещо несериозно… но не съвсем несериозно и затова докосна с пръст сгъвката на лакътя ми и бавно прокара показалеца си към основата на китката.

Жестът приличаше на покана за милувка. Аз буквално се размеквах, превръщах се в протоплазма като водата наоколо. Наистина имаше нещо много вълнуващо в тази девойка. Край нас в басейна в дълбочината на водната маса искряха холопроектирани златни рибки и миниатюрни русалки. Нито една от последните нямаше толкова чар, колкото брюнетката пред мен.

— Аз съм… — повтори тя и пръстът й стигна до гривната.

Никога не научих под кое слънчево съзвездие е родена.

Нито повече чух гласа й.

Защото момичето внезапно се изпъна като струна, очите й се изцъклиха, помътняха, лицето и цялата й кожа станаха мраморни… После тя потъна, както би потънал екзоскелетът ми без надути плаватели.

Осъзнах, че това не е продължение на играта, когато я видях през прозрачната, осветена от лампи вода, да ляга на дъното като кукла-марионетка с отрязани конци.

Не, не аз разбрах какво се е случило, а процесорът на екзоскелета. Стандартен марсиански модел, посредством биоскенерите си той регистрира прекратяване на жизнени функции в близост до мен и реагира като на опасност. Алармената му сирена сцепи музикалната интимна атмосфера в заведението, а стремителното му придвижване към мен предизвика ужас сред посетителите.