Гръбнака на света

Първа глава Закотвен

— Как мразя това място! — възкликна магьосникът Робилард, докато „Морски дух“ заобикаляше дългия вълнолом, зад който се издигаше пристанището на град Лускан.

Капитан Дюдермонт, към когото беше насочена тази забележка — висок, добре сложен мъж, с обноски на благородник и спокойно, сериозно държание, само кимна. И преди беше чувал подобни коментари от своя магьосник. Погледът му се насочи към града в далечината и специфичните очертания на Домовата кула на мистиците, където се помещаваше прочутата магьосническа гилдия на Лускан. Именно тя беше причината за неприязънта на Робилард към северния град, макар че той никога не бе навлизал в подробности и се бе задоволил само с няколко неразбираеми забележки за „идиотите“, стоящи начело на кулата, и неспособността им да различат истинския талант от лукавия мошеник. Дюдермонт подозираше, че на Робилард някога му е бил отказан прием в кулата.

— Защо точно Лускан? — продължи да се оплаква магьосникът. — Градът на бездънните води щеше да ни свърши много по-добра работа. Никъде по Саблен бряг няма по-добри докове от тамошните!

— Лускан беше по-близо — напомни му Дюдермонт.

— Два-три дни, не повече — възрази Робилард.

— И ако в тези два-три дни ни беше застигнала буря, повреденият корпус можеше да се разцепи на две и сега телата ни щяха да хранят раците и рибите в Саблено море. Неразумен риск, само за да спасим гордостта на един-единствен човек.

Робилард понечи да каже нещо, но за щастие схвана смисъла на последната забележка, преди да успее да се изложи още повече. Лицето му се навъси.

— Пиратите щяха да победят, ако не бях изчислил последния си взрив до съвършенство — измърмори той, след като се успокои, и Дюдермонт нямаше как да не се съгласи с това.

Стореното от магьосника по време на последния им лов на пирати наистина бе впечатляващо. Преди няколко години „Морски дух“ — новият, по-голям, по-бърз и по-силен „Морски дух“ — беше нает от управниците на Града на бездънните води срещу пиратите. Никой кораб преди това не се бе справял така добре с тази задача. Дотолкова, че когато морякът в наблюдателницата забеляза два пиратски съда в северната част на Саблено море, съвсем близо до Лускан, където „Морски дух“ често се подвизаваше, Дюдермонт едва му повярва. Дори славата на шхуната беше достатъчна, за да опази тези води спокойни месеци наред.

Тези пирати бяха дошли да дирят разплата, не да грабят и затова се бяха приготвили да се изправят срещу много по-сериозен противник в сравнение с обикновените търговски кораби — на борда на всеки от тях имаше катапулт, голям брой стрелци, както и по двама магьосници. Въпреки това злодеите се оказаха надхитрени от Дюдермонт и великолепния му екипаж и надиграни от могъщия Робилард, който прилагаше уменията си в подобни битки повече от десет години. С едно заклинание той бе създал илюзията, че „Морски дух“ е жестоко пострадал, с прекършена гротмачта и трупове по палубата. Като глутница изгладнели вълци пиратите обградиха шхуната и започнаха да се приближават, единият кораб — отляво, другият — отдясно, твърдо решени да довършат вражеския съд веднъж завинаги.

Само че „Морски дух“ изобщо не беше пострадал, тъй като Робилард с лекота бе отбил нападенията на противниковите магьосници, а малките катапулти на пиратите бяха безсилни срещу здравия корпус на шхуната.

Стрелците на Дюдермонт, до един блестящи войни, бяха нанесли мощен удар на приближаващия враг, след което „Морски дух“ вдигна платна със завидна бързина и сръчност и с високо вдигнат над водата нос се провря между двата пиратски кораба и се понесе по вълните.

Робилард обгърна противника в облак от мълчание, така че магьосниците им да не успеят да изрекат каквото и да било защитно заклинание, после запрати срещу тях три огнени кълба — бум! бум! бум! — светкавично бързо, по едно върху всеки от корабите и едно по средата. Неговата атака беше последвана от обичайната канонада на балистата и катапулта. От „Морски дух“ към двата пиратски съда полетяха тежки вериги, които досъдраха такелажа им, както и кълба горящ катран, които допълнително подкладоха пращящите пламъци.

С прекършени мачти, подмятани от морските вълни и обхванати от огъня, пиратските кораби потънаха за броени минути, а разразилият се пожар бе толкова страховит, че Дюдермонт и екипажът му успяха да извадят само шепа от пиратите от студените води на океана.

Все пак „Морски дух“ също не се беше отървал напълно невредим. В резултат на битката му беше останало само едно здраво платно. Същинската опасност обаче идваше от дупката, зейнала току над ватерлинията. На Дюдермонт му се бе наложило да изпрати близо една трета от екипажа си да изгребва вода от трюма, което бе и причината „Морски дух“ да се насочи към най-близкото пристанище — Лускан.

Всъщност Дюдермонт дори предпочиташе Лускан пред далеч по-големия Град на бездънните води. Въпреки че именно южният град издържаше кораба му, а той самият бе добре дошъл в домовете на всички тамошни благородници, Лускан беше по-гостоприемен към останалите членове на екипажа му, обикновени моряци, които не притежаваха нито положението, нито обноските, нито желанието да споделят трапезата на аристокрацията. Лускан, както и Градът на бездънните води, си имаше ясно разграничени класи, ала и най-низшите прослойки на неговото общество все пак бяха няколко стъпала над тези на южния град.

Появата на „Морски дух“ бе посрещната с приветствени викове от всички кейове по бреговата линия — всички в Лускан познаваха и искрено уважаваха Дюдермонт. Честните рибари и моряците от търговските кораби на Лускан, както и от всички северни градове по Саблен бряг, отдавна бяха оценили по достойнство работата на капитан Дюдермонт и бързата му шхуна.

— Добър избор, мен ако питаш — подхвърли Дюдермонт.

— И храната, и жените, и забавленията в Града на бездънните води са по-хубави — отвърна Робилард.

— Но не и магьосниците — не можа да се сдържи Дюдермонт. — Домовата кула на мистиците несъмнено е сред най-уважаваните магьоснически гилдии в Царствата.

Робилард простена и сърдито се отдалечи, мърморейки си проклятия под носа.

Дюдермонт не се обърна, за да го проследи с поглед, ала съвсем ясно чу гневното чаткане на твърдите му подметки по дъските на палубата.

— Да го направим набързо, тогаз — измърка младата жена и изду устни, докато си играеше с мръсната си руса коса. — Колкото да се успокоя преди пак да хукна между масите.

Исполинът прокара език по зъбите си — имаше чувството, че някой е натъпкал голям, прашен парцал в устата му. След като смяната му в кръчмата на Арумн бе свършила, двамата с Морик бяха отишли на пристана, за да удавят остатъка от нощта в големи количества алкохол. Както обикновено, бяха останали до зори, когато Уолфгар най-сетне се бе довлякъл до „Кривата сабя“, мястото, където живееше и работеше, и бе пропълзял в леглото си.

Само че Дели Кърти, сервитьорка в кръчмата и негова любовница през последните няколко месеца, беше дошла да го търси. Някога Уолфгар я смяташе за приятно развлечение, черешката върху тортата на алкохолните му подвизи и дори грижовна приятелка. През първите му, най-трудни дни в Лускан именно тя му бе помогнала да се справи, погрижила се бе за нуждите му, душевни и физически, без да задава въпроси, без да го съди и без да иска нищо в замяна. Напоследък обаче връзката им бе започнала да се променя и то доста драстично. Сега, когато бе свикнал с новия си живот, посветен изцяло на опитите да държи настрани спомена за изстраданото в лапите на Ерту, варваринът постепенно бе започнал да вижда Дели Кърти в друга светлина.

Емоционално тя все още беше дете, малко момиченце, копнеещо за внимание. Уолфгар, който наближаваше трийсетте и беше с няколко години по-голям от нея, внезапно бе станал „възрастният“ в тяхната връзка, а нуждите на Дели вече засенчваха неговите.

— Все ще намериш десетина минутки за мен, нали, Уолфгар? — прошепна сега тя и като се приближи още малко, прокара пръсти по бузата му.

Варваринът я улови за китката и нежно, но твърдо отмести ръката й настрани.

— Нощта беше дълга — отвърна той. — А и се надявах да си отдъхна малко повече, преди отново да се заловя със задълженията си.

— Но на мен ми се ще…

— Да си отдъхна повече — повтори Уолфгар, натъртвайки всяка дума.

Дели рязко се отдръпна, а изкусителното й изражение отстъпи място на студено безразличие.

— Толкоз по-добре тогаз — грубо рече тя. — Да не мислиш, че си единственият, дето иска да сподели леглото ми?

Уолфгар дори не я удостои с отговор. Пък и единственото, което можеше да й каже, бе, че изобщо не го е грижа, че всичко това — и пиенето, и побоите — са просто начин да избяга, нищо друго. В действителност той я харесваше и уважаваше, смяташе я за приятелка или поне би я смятал, ако не беше убеден, че вече не е способен да бъде ничий приятел. Наистина не бе възнамерявал да я нарани.

А сега тя стоеше в стаята му, разтреперана и несигурна как да постъпи. Изведнъж, почувствала се почти гола в тънката нощница, тя обви ръце около тялото си, изскочи в коридора и изтича в стаята си, затръшвайки вратата след себе си.

Уолфгар затвори очи и поклати глава, после се изсмя безпомощно, като чу как вратата на стаята й се отваря отново. Стъпките на Дели отекнаха по коридора, някаква друга врата се захлопна и всичко утихна. Уолфгар добре разбираше, че целият този шум е заради него, за да може той със собствените си уши да се увери, че тя възнамерява да потърси утеха в обятията на някой друг.

Да, Дели беше сложна личност, със свои собствени демони, навярно по-страшни и от неговите. Младият мъж се запита как изобщо се бе стигнало дотук. В началото връзката им беше толкова проста и кристално ясна — двама души, които имаха нужда един от друг. Ала постепенно отношенията им бяха започнали да се усложняват, а нуждата се бе превърнала в емоционална опора, патерици, без които младата жена не бе в състояние да направи и крачка. Дели искаше Уолфгар да се грижи за нея, да я закриля, да я уверява, че е красива, ала той знаеше, че не може да се грижи дори за себе си, камо ли за някой друг. Дели се нуждаеше от обичта му, ала той не можеше да й даде и зрънце любов. За Уолфгар имаше само болка и ненавист, само спомени за демона Ерту и шестте безкрайни години, прекарани в нечовешки мъчения.

Младият мъж въздъхна и разтърка очи, за да прогони и последните следи от съня, после посегна към бутилката, която се търкаляше наоколо, но тя се оказа празна. С ядовито ръмжене я запрати в стената, където бутилката се пръсна на десетки парчета. За миг Уолфгар си представи, че вместо стената там е било лицето на Дели Кърти и макар да се сепна, фактът, че изобщо си го бе помислил, не го изненада особено. За миг се зачуди дали пък тя нарочно не го е докарала до това състояние — нищо чудно да се окажеше, че съвсем не е невинното дете, каквото изглеждаше, а коварна изкусителка. Възможно ли бе, когато дойде при него първия път, уж за да го утеши, всъщност да е възнамерявала да се възползва от състоянието му, за да го оплете в мрежите си? Може би да го накара да се ожени за нея? Поискала беше да го спаси, за да може един ден той да я избави от жалкото съществуване, което водеше в кръчмата?

Внезапно Уолфгар осъзна, че кокалчетата му са побелели, толкова силно бе стиснал юмруци. Напрегна волята си, разтвори ръце и си пое дълбоко дъх, опитвайки да се успокои. От устните му се отрони неволна въздишка, докато прокарваше език по немитите си зъби, после бавно се изправи и се протегна. И този път, както почти всеки следобед от много дни насам, установи, че двуметровото тяло го боли на още повече места от предишния ден. Погледът му пробяга по масивните му ръце и макар че те все още бяха по-здрави от тези на почти всеки от расата му, Уолфгар забеляза, че мускулите му са, започнали да се отпускат, сякаш кожата постепенно ставаше прекалено широка за тялото му.

Колко различно се събуждаше сега, в сравнение с утрините преди всички тези години в Долината на мразовития вятър, когато работеше часове наред заедно със своя осиновител, джуджето Бруенор, въртеше ковашкия чук и вдигаше тежки камъни, или когато заедно с Дризт отиваха на лов за дивеч или за злочинстващи великани и прекарваше цял ден в тичане и битки. Колко по-усилни бяха онези дни, ала товарът му тогава бе само физически, не и душевен. Там и тогава, Уолфгар не знаеше що е болка.

Мракът в сърцето му, най-лютата болка — ето откъде идваше всичко.

Мислите му се върнаха назад, към онези изгубени години, когато работеше и се биеше заедно с Дризт и Бруенор, или пък тичаше по брулените от вятъра склонове на Грамадата на Келвин, единствената планина в Долината, и преследваше Кати-Бри…

При мисълта за Кати-Бри младият мъж усети как по тялото му плъзна вледеняващ студ и остави след себе си всепоглъщаща пустота, запълнена миг по-късно от образа на Ерту и скверните му слуги. Веднъж една от тези слугини, ужасяващата сукуба, бе приела образа на младата жена, а Ерту с лекота бе убедил жертвата си, че я е отвлякъл и сега тя е обречена да изстрада същите мъчения като него, заради него.

Беше я изправил пред него, беше я разкъсал пред очите му парче по парче и я бе погълнал сред реки от кръв.

Уолфгар с мъка си пое дъх и се насили да мисли за Кати-Бри, истинската Кати-Бри. Беше я обичал, навярно тя беше единствената жена, която някога бе обичал, ала ето че я бе изгубил завинаги. В това варваринът беше напълно убеден. Дори ако се върнеше в Десетте града и отново я видеше, връзката между тях вече бе прекъсната, погубена от белезите, оставени от Ерту, и от начина, по който Уолфгар бе реагирал.

Дългите сенки, които надничаха през прозореца, му напомниха, че денят преваля и че смяната му като пазач в кръчмата на Арумн Гардпек скоро ще започне. Само че онова, което беше казал на Дели, не беше лъжа — наистина се нуждаеше от още почивка, затова се строполи обратно в леглото и потъна в дълбок сън.

Нощта отдавна се бе спуснала над Лускан, когато Уолфгар най-сетне се появи в претъпкания салон на „Кривата сабя“.

— Закъснява, както обикновено — отбеляза Йоси Локвата, мършав тип с изпъкнали очи, редовен посетител на заведението и добър приятел на Арумн. — Не че се учудвам. Напоследък работи все по-малко и пие все повече.

Арумн Гардпек, добрият, но строг и винаги практичен съдържател на „Кривата сабя“, понечи да отвърне по обичайния си начин и да каже на Йоси да си затваря устата, ала всъщност нямаше как да не се съгласи с него. Уолфгар пропадаше все повече и ханджията, който се бе сприятелил с него от самото начало, се измъчваше, като го гледаше. В началото Арумн се бе заинтересувал от младия мъж единствено заради отявлената му сила — могъщ войн като Уолфгар несъмнено беше отлична придобивка за кръчма, която се намира в опасната пристанищна част на пълния с побойници град. Ала още след първия си разговор с варварина, Арумн бе почувствал, че онова, което изпитва, е нещо повече от задоволство, задето си е намерил добър пазач. Да, той наистина харесваше младия северняк.

Но Йоси бе винаги до него, за да му отваря очите за възможните клопки, да му напомня, че рано или късно и могъщите пазачи се превръщат в храна за плъховете в канавките.

— Да не си мислиш, че слънцето просто е паднало във водата? — подхвърли Йоси, докато Уолфгар минаваше покрай бара и се прозяваше широко.

Исполинът спря, обърна се и го изгледа заплашително.

— Половината нощ вече отмина — добави дребният мъж, а от обвинителен, тонът му набързо стана нехайно дружелюбен. — Ама аз държах мястото под око вместо теб. Че и на два-три пъти замалко не ми се наложи да разтървавам разни побойници.

В погледа на Уолфгар се промъкна неприкрито съмнение:

— Та ти не би могъл да строшиш прозорец и с най-тежката сопа — заяви той и отново се прозя.

При тази обида Йоси, който не се отличаваше с особена смелост, просто поклати глава и се усмихна отстъпчиво.

— Ние с теб наистина имаме уговорка за работното ти време — напълно сериозно се намеси Арумн.

— Както и за това от какво в действителност се нуждаеш — напомни му Уолфгар. — Според твоите собствени думи, същинските ми задължения започват по-късно, защото рано вечер рядко има неприятности. Каза, че смяната ми започва по залез-слънце, но ми обясни, че всъщност няма да ти трябвам до по-късните часове.

— Така си беше — кимна ханджията и Йоси изпъшка нещастно. Той се бе надявал, че варваринът, за когото смяташе, че е заел мястото му на най-добър приятел на Арумн, хубаво ще бъде скастрен. — Само че нещата се промениха — продължи кръчмарят. — Ти си създаде репутация, а с нея и немалко врагове. Всяка вечер идваш все по-късно и това не убягва от вниманието им. Боя се, че някой път ще се появиш едва призори и ще ни намериш изклани до един.

По лицето на младия мъж се изписа неприкрито недоверие и като махна пренебрежително с ръка, той се накани да си тръгне.

— Уолфгар! — Настоятелният глас на Арумн го накара да се обърна раздразнено. — Липсват три бутилки — продължи тихо ханджията, а тревогата в гласа му беше очевидна.

— Обеща ми всичкото пиене, което поискам.

— За теб — настоя Арумн. — Не и за приятелчето ти, дето все се спотайва в сенките.

При тези думи очите на всички наоколо се разшириха — малцина кръчмари в пристанищния град биха посмели да говорят по този начин за Морик Разбойника, един от най-опасните обитатели на лусканските улици.

Уолфгар се изсмя и поклати глава.

— Добри ми Арумн — започна той, — нима ще му кажеш да си държи ръцете далеч от твоето пиене?

Ханджията се смръщи и Уолфгар му отвърна със същото.

В този миг в салона влезе Дели Кърти, очите й бяха зачервени и все още пълни със сълзи. При вида й Уолфгар усети как го жегва чувство на вина, ала това не беше нещо, което би си признал на глас, така че просто се обърна и отиде да скастри един пияница, който бе започнал да вдига врява.

— Подмята я като мръсен парцал — отбеляза Йоси.

Арумн въздъхна сърдито. Наистина, беше се привързал към Уолфгар, ала поведението на варварина започваше да подлага добрите му чувства на сериозно изпитание. Дели му беше като дъщеря и ако той не престанеше да се държи с нея по този начин, не след дълго двамата щяха да се изправят един срещу друг.

Арумн насочи вниманието си обратно към Уолфгар тъкмо навреме, за да види как хваща гръмогласния пияница за гърлото, отнася го до вратата и, без да се церемони много-много, го изхвърля навън.

— А мъжът не беше направил нищо — възнегодува Йоси. — Ако продължава така, скоро ще останеш без посетители.

Арумн въздъхна дълбоко.

В другия край на бара трима мъже следяха движенията на Уолфгар с неподправен интерес.

— Не може да бъде — отсече един от тях — мършав, брадат човек. — Светът не е чак толкоз малък!

— Казвам ти, че е — настоя другарят му по средата. — Тогава те нямаше с нас. Няма как да го забравя, не и някого като Уолфгар. Плавал съм с него от Града на бездънните води до Мемнон и обратно, а пък да не ти казвам с колко пирати сме се преборили заедно!

— Изглежда ми като човек, дето никак не е лошо да имаш на своя страна, когато се биеш с пирати — отбеляза Уейлан Миканти, третият от малката групичка.

— И още как! — съгласи се вторият. — Ама приятелят му си го бива още повече. Него и вие го знаете. Тъмнокож, един такъв дребничък и хубав, ама по-свиреп от ранен сахуагин, а острието, тъй де, остриетата, ги върти по-бързо от всеки друг, дето съм виждал.

— Дризт До’Урден? — попита брадатият. — Исполинът е пътувал с мрачния елф?

— Аха — потвърди вторият и те го зяпнаха, готови да попият всяка негова дума.

Той се усмихна, не само защото беше център на внимание, но и защото си бе припомнил вълнуващото пътешествие заедно с Уолфгар, Дризт и черната пантера на елфа.

— Ами Кати-Бри? — поинтересува се Уейлан, който, също както останалите си другари от екипажа на „Морски дух“, здравата бе хлътнал по младата, способна жена, много скоро след като тя и елфът се бяха присъединили към тях преди няколко години.

Дризт, Кати-Бри и Гуенивар бяха плавали с моряците в продължение на дълги месеци. Колко по-лесно беше да обръщат пиратите в бяг, когато тримата приятели бяха заедно с тях!

— Кати-Бри се появи след Портата на Балдур — обясни морякът. — Долетя с огнена колесница заедно с едно джудже, Бруенор Бойния чук. Никога дотогава не бях виждал нещо подобно. Джуджето прекара колесницата право през платната на един от пиратските кораби, с които се биехме. Потопи го собственоръчно и пак не спря да сипе закани и да се оглежда за още противници, дори когато го извадихме от водата!

— Е, сега вече си измисляш — не му повярва дребният брадат моряк.

— Не, така е — намеси се Уейлан. — Чувал съм съвсем същата история и то лично от капитана и от Дризт и Кати-Бри.

Това бе достатъчно, за да убеди другаря му. Тримата помълчаха известно време, без да свалят поглед от варварина.

— И си сигурен, че това е той? — обади се дребният след малко. — Този ваш Уолфгар?

Преди морякът да успее да довърши, исполинът свали Щитозъб от гърба си и го окачи на стената.

— И още как! — увери го другарят му. — Надали някога ще забравя него или този чук. Може да строши мачта с един-единствен удар или пък да уцели някой пират в окото от сто крачки.

В другия край на стаята Уолфгар тъкмо се разправяше с един от гостите. Само с една ръка той го улови през гърлото и със страховита лекота го вдигна от мястото му, отнесе го до вратата и го изхвърли на улицата.

— Най-силният мъж, когото съм срещал някога — отбеляза вторият моряк и приятелите му нямаше как да не се съгласят.

Тримата пресушиха чашите си и останаха още малко преди да си тръгнат от „Кривата сабя“ и тичешком да отидат право при капитана си, за да му кажат кого са видели току-що.

Капитан Дюдермонт прокара замислено пръсти по грижливо поддържаната си брада, опитвайки се да преглътне чутото. Опитваше се наистина усилено, защото всичко това просто нямаше смисъл. Докато плаваха заедно с него през онези славни години, прекарани на борда на „Морски дух“ в преследване на пирати в Саблено море, Дризт и Кати-Бри му бяха разказали тъжната история за гибелта на Уолфгар. Разказът им дълбоко беше наскърбил Дюдермонт, който искрено се бе привързал към младия варварин по време на пътуването им до Мемнон.

Уолфгар беше мъртъв, така му бяха казали Дризт и Кати-Бри, и той им вярваше. Ала ето че сега един от собствените му хора твърдеше, че варваринът е жив и здрав и работи в „Кривата сабя“, пивница, която самият Дюдермонт неведнъж бе посещавал.

Мислите на капитана неволно се върнаха назад във времето, към „Герба на русалката“ в Града на бездънните води. Там за първи път се бе срещнал с Дризт и Уолфгар и младият варварин не бе допуснал да бъде въвлечен в кръчмарско сбиване с един побойник на име Бънго. Какви подвизи бяха извършили Уолфгар и другарите му след това — от спасяването на дребния си приятел от лапите на един от престъпните паши на Калимпорт, до спечелването на Митрил Хол обратно за клана Боен чук. Самата идея, че Уолфгар може да работи като бияч в някаква съмнителна кръчма в Лускан, му се струваше абсурдна.

Още повече, че според Дризт и Кати-Бри Уолфгар беше мъртъв.

Дюдермонт се замисли за последното си пътешествие заедно с двамата приятели. „Морски дух“ бе хвърлил котва край един далечен остров, където сляпа вещица се бе обърнала към Дризт с гатанка за оногова, когото той „за изгубен смяташе навеки“. Тримата се бяха сбогували насред не какво да е, а в едно езеро, където „Морски дух“ се бе озовал по погрешка.

Възможно ли беше Уолфгар да е жив? Капитан Дюдермонт бе видял твърде много, за да отхвърли вероятността с лека ръка.

Все пак, изглеждаше му по-реално хората му да са се объркали. В крайна сметка, те нямаха кой знае какъв опит с варварите, които до един им изглеждаха еднакви — високи, силни и руси. Нищо чудно просто да се бяха объркали. „Кривата сабя“ сигурно наистина имаше варварин за пазач, ала той не беше Уолфгар.

Много скоро Дюдермонт престана да мисли за това — имаше си достатъчно други задължения, както и уговорки да посети много от аристократичните домове на Лускан. Три дни по-късно, по време на вечеря в къщата на един благородник, разговорът се насочи към смъртта на един от най-прочутите злодеи в града.

— Много по-добре сме си без Дървотрошача — заяви един от гостите. — Той несъмнено беше най-голямото зло, сполетявало някога града ни.

— Най-обикновен уличен главорез — възрази друг. — Даже не беше чак толкова силен.

— Как ли пък не — настоя първият. — Беше в състояние да спре каруца с препускащи коне само като се изправи пред тях. Виждал съм го с очите си.

— Обаче не можа да се справи с новото момче на Арумн Гардпек. Когато се опита да му натрие носа, нашият Дървотрошач се озова на улицата заедно с вратата.

Дюдермонт наостри уши.

— О, да — съгласи се първият гостенин. — Момъкът на Арумн. По-силен от който и да било мъж, като слушам какви истории се носят за него. А и този негов чук. Не съм виждал по-великолепно оръжие.

При тези думи Дюдермонт едва не се задави — отлично помнеше могъщия Щитозъб.

— Как му е името? — полюбопитства той.

— На кого?

— На новото момче на Арумн Гардпек.

Двамата мъже се спогледаха и свиха рамене.

— Уолф-нещо си — отвърна единият.

Вместо да се запъти обратно към „Морски дух“, когато няколко часа по-късно си тръгна от къщата на своя домакин, Дюдермонт се отправи към най-опасната част на Лускан и обявената с лоша слава Улица на полумесеца, където се намираше „Кривата сабя“. Влезе в кръчмата без колебание и си придърпа стол край първата празна маса, която му се изпречи. Забеляза русия исполин още докато сядаше. Да, това несъмнено беше Уолфгар, синът на Беорнегар. Въпреки че не го познаваше чак толкова добре, а и не го беше виждал от години, у Дюдермонт не се появи и капчица съмнение. Впечатляващият ръст, усещането за страховита сила и пронизителните сини очи на младия мъж веднага го издаваха. Вярно, изглеждаше някак измъчен, с неподдържана брада и мръсни дрехи, но си беше Уолфгар и никой друг.

Варваринът срещна погледа на капитана за миг, но когато отмести очи секунда по-късно, в тях нямаше и следа от разпознаване. Дори Дюдермонт да бе хранил някакви съмнения, те се разсеяха начаса при вида на великолепния боен чук, преметнат през широките му рамене.

— Да пиеш ли си дошъл, или да се биеш?

При тези думи Дюдермонт се обърна и видя до себе си млада жена с поднос в ръка.

— Е?

— Да се бия ли? — не разбра той.

— Като гледам как си се втренчил в него? — отвърна жената и кимна към Уолфгар. — Мнозина идват тук, за да се сбият, и пак мнозина трябва да ги изнасяме навън. Но толкоз по-добре за теб, ако си дошъл да се биеш и толкоз по-добре за него, ако го оставиш мъртъв в някоя канавка.

— Не търся свада с никого — увери я Дюдермонт. — Но, моля те, кажи ми как му е името?

Младата жена сви рамене, очевидно подразнена, макар че капитанът нямаше никаква представа защо.

— Уолфгар — отвърна му тя. — И по-добре изобщо да не се беше вясвал насам.

И без да попита дали новодошлият иска нещо за пиене, се обърна и си тръгна.

Дюдермонт бързо я забрави и насочи цялото си внимание към русия варварин. Как се беше озовал тук Уолфгар? Защо не беше мъртъв? И къде бяха Дризт и Кати-Бри?

Капитанът остана дълго на мястото си, просто седеше и изучаваше обстановката. Часовете течаха, нощта започна да преваля и кръчмата постепенно се опразни, докато не останаха само Дюдермонт и един дребен човечец на бара.

— Време е да си вървиш — подвикна ханджията и когато не получи отговор, се обърна към своя пазач.

Огромният варварин отиде да, масата на Дюдермонт и се извиси над него.

— Сам ли ще си излезеш, или искаш да излетиш? — сопна се той. — Ти решаваш.

— Доста път си изминал, откакто се би с пиратите на юг от Портата на Балдур — рече в отговор капитанът. — Но не съм сигурен дали е било в правилната посока.

Уолфгар наклони глава на една страна и го изгледа изпитателно. За миг по брадясалото му лице пробяга сянка — като че ли някога бе виждал този човек.

— Нима забрави пътешествието си на юг? — продължи Дюдермонт. — Битката с пирата Пиночет и огнената колесница?

Очите на Уолфгар се разшириха.

— Какво знаеш ти за всичко това?

— Какво знам ли? Та нали именно моят кораб ви отведе до Мемнон и обратно, Уолфгар. Приятелите ти Дризт и Кати-Бри доскоро плаваха заедно с мен, макар тогава да вярваха, че си мъртъв.

Исполинът неволно отстъпи назад, сякаш го бяха зашлевили през лицето. В ясните му сини очи се разрази буря от чувства — от носталгия до пареща ненавист. Трябваха му няколко дълги мига, докато се съвземе.

— Бъркате се, добри ми господине — рече той най-сетне за огромна изненада на Дюдермонт. — И за името, и за миналото ми. А сега е време да си вървите.

— Но, Уолфгар… — опита се да каже капитанът, после изведнъж подскочи, усетил нечие присъствие зад себе си — единственият друг посетител в кръчмата се бе приближил, без той да го усети.

Уолфгар погледна към дребния мъж, после кимна на Арумн и след миг колебание той извади пълна бутилка изпод бара и я подхвърли към Морик, който сръчно я улови.

— Ще си вървиш или ще излетиш навън? — повтори варваринът.

Дюдермонт беше поразен от тона му, изпълнен с ужасяваща празнота, не студен или заплашителен, а напълно безчувствен, който красноречиво говореше, че наистина ще изпълни заплахата си и ще го изхвърли от кръчмата, ако не си тръгне начаса.

— „Морски дух“ ще е в пристанището поне още една седмица — рече капитанът и се отправи към вратата. — Винаги си добре дошъл на борда, като гостенин или като част от екипажа, защото аз все още помня — довърши твърдо той, а обещанието му остана да виси във въздуха дори след като беше излязъл.

— Кой беше това? — попита Морик, когато Дюдермонт потъна в непрогледната лусканска нощ.

— Един глупец — отвърна исполинът и отиде до бара, за да си вземе втора бутилка, след това излезе заедно с Морик, хвърляйки последен поглед към Арумн и Дели.

Капитан Дюдермонт трябваше да повърви доста, докато стигне от „Кривата сабя“ до „Морски дух“. Гледките и звуците на нощен Лускан го заливаха отвсякъде — гръмки, завалени гласове, долитащи откъм многобройните пивници, кучешки лай, приглушен шепот в тъмните ъгли — ала той не ги чуваше, потънал дълбоко в мислите си.

Значи Уолфгар все пак беше жив, ала в много по-лошо състояние, отколкото би могъл да си го представи някога. Предложението да го приеме на борда на „Морски дух“ бе напълно искрено, но след видяното в кръчмата Дюдермонт бе сигурен, че младият варварин няма да се възползва от него.

Какво да стори тогава?

Искаше да му помогне, ала бе достатъчно мъдър, за да знае, че не може да се помогне на човек, който сам не желае помощ.

— Следващия път, когато решиш да си тръгнеш от някоя вечеря, ще сме ти задължени, ако ни уведомиш къде смяташ да ходиш — Дюдермонт чу сърдит упрек, когато най-сетне наближи „Морски дух“.

Вдигна очи и видя Робилард и Уейлан Миканти да го гледат укорително.

— Не бива да се разхождаш сам — добави и Уейлан, но Дюдермонт само махна с ръка.

Робилард се намръщи:

— Знаеш ли колко врагове сме си създали през всичките тези години? Мнозина биха дали торби със злато, за да те видят мъртъв.

— Именно затова си имам магьосник, който да ме пази — спокойно отвърна Дюдермонт и стъпи на мостика.

Робилард изсумтя възмутено:

— И как очакваш да те пазя, когато дори не знам къде си?

Дюдермонт спря и вдигна поглед към него, а по лицето му се разля широка усмивка:

— Ако с магиите си не можеш да откриеш мен, как да ти имам доверие, че ще успееш да откриеш враговете ми?

— Той е прав, капитане — намеси се Уейлан, като видя как Робилард почервенява от гняв. — Не са малко онези, които биха дали мило и драго да те спипат насаме в някоя тъмна уличка.

— И какво тогава? Нима трябва да държа целия екипаж на кораба под ключ? — попита Дюдермонт. — Никой да не смее да излезе в града от страх да не бъде застигнат от отмъщението на някой приятел на пиратите?

— Малцина от нас се осмеляват да напускат „Морски дух“ сами — настоя Уейлан.

— И още по-малко са онези, които са достатъчно добре познати на пиратите, за да се превърнат в мишена — избухна Робилард. — Враговете ни надали ще нападнат някой обикновен и лесно заменим моряк, защото това би означавало да си навлекат гнева на Дюдермонт и на управниците на Града на бездънните води. Несъмнено обаче рискът би си струвал, ако залогът е животът на капитана на „Морски дух“.

При тези думи магьосникът въздъхна и изгледа Дюдермонт дълбоко и настоятелно:

— Не бива да излизаш сам — завърши твърдо той.

— Трябваше да навестя един стар приятел — обясни капитанът.

— На име Уолфгар? — досети се съобразителният Робилард.

— Така си мислех — мрачно отвърна Дюдермонт и като прекоси мостика, мина покрай двамата мъже и отиде в каютата си, без да каже нищо повече.

Мястото беше прекалено малко и прекалено долнопробно, за да си има име — жалка дупка, в която се събираше най-изпадналата измет на Лускан, предимно моряци, издирвани заради ужасяващи престъпления. Моряци, които се страхуваха, че ако се появят открито, в който и да е град, неминуемо ще бъдат арестувани или убити на място и то с пълно основание. Ето защо, където и да хвърляха котва техните кораби, тези хора се събираха в подобни бърлоги — задни стаички в мръсни коптори, удобно скътани близо до пристанището.

Морик Разбойника отлично познаваше тези местенца — самият той бе започнал като съгледвач за едно от най-опасните свърталища в Лускан още като малко момче. Разбира се, сега вече не ги посещаваше — гостите на далеч не толкова западналите заведения, където ходеше напоследък, го уважаваха и зачитаха и преди всичко се бояха от него, докато тук той беше просто още един престъпник, дребен крадец сред безмилостни убийци.

Само че тази нощ Морик не можеше да устои на изкушението да се отбие, не и когато лично капитанът на прословутия „Морски дух“ бе дошъл, за да говори с неговия нов приятел Уолфгар.

— Колко е висок? — попита Крийпс Шарки, един от двамата главорези, които споделяха масата на Морик.

Крийпс беше посивял, едноок морски вълк с проскубана брада, която висеше на фъндъци по червендалестите му бузи. Наричаха го Крийпс Скръндзата, защото колкото охотно вадеше ръждясалата си стара кама, двойно по-неохотно отваряше кесията си. Скъперничеството му се простираше дотам, че му се свидеше дори да си купи истинска превръзка за сляпото око, та Морик имаше чувството, че тъмната дупка, която зееше на мястото му, се взира в него изпод крайчеца на кърпата, която той беше увил около главата си.

— Поне една глава и половина по-висок от мен — отвърна Разбойника. — Може би дори две.

Крийпс хвърли поглед към своя другар, който изглеждаше повече от екзотично — имаше гъста, черна коса, а лицето, вратът и всяка частица от тялото му, която се виждаше — а като се имаше предвид, че носеше само една препаска около кръста, виждаше се почти цялото му тяло — бяха покрити с татуировки. Морик проследи погледа на Крийпс и неволно потръпна. Макар и да не знаеше почти нищо със сигурност за спътника на Крийпс, беше чувал слуховете, които се носеха за него — Тий-а-никник. Всъщност пиратът бе човек само наполовина, другата му половина беше кулан, рядка и неимоверно свирепа раса войни.

— „Морски дух“ хвърли котва в пристанището — подхвърли Крийпс и Морик кимна. На идване бе зърнал тримачтовата шхуна със собствените си очи.

— Има брада, която обрамчва цялото му лице — добави Морик, опитвайки се да опише Дюдермонт възможно най-добре.

— Седи изправен? — обади се татуираният пират и Разбойника го изгледа неразбиращо.

— Изправен ли седи в стола си? — „преведе“ Крийпс и изпъна рамене, за да онагледи въпроса. — Сякаш някой му е заврял кол в задника чак до гърлото?

Морик кимна и се усмихна:

— Висок и изправен.

И този път двамата пирати се спогледаха.

— Звучи точно кат’ него — заключи Крийпс. — Мръсното псе. Давам цяла кесия със злато, за да усетя гърлото му под ножа си. Изпратил е един куп мои приятели на морското дъно, а пък колко плячка сме изгубили зарад’ него хич и да не ти казвам!

За да подсили още повече думите му, Тий-а-никник извади препълнена кесия и я метна върху масата. Изведнъж Морик осъзна, че жалката дупка е притихнала, а очите на всички са насочени към него и двамата му събеседници.

— Таз’ гледка ти се нрави, нали, Морик? — кимна Крийпс към кесията на масата. — За теб са, че и още десет пъти по толкова, ако не се лъжа.

При тези думи пиратът скочи на крака толкова рязко, че столът му полетя назад.

— Какво ще кажете, момчета? На кого му се намират шепа жълтици за главата на капитан Дюдермонт?

Долнопробната кръчма се разтресе от гръмогласни викове и проклятия срещу Дюдермонт и екипажа му, от чиито ръце бяха загинали толкова много пирати.

Морик почти не ги чу, толкова бе погълнат от гледката на кесията със злато. Дюдермонт бе дошъл да посети Уолфгар. Посетителите на жалкото заведение до един щяха да дадат по шепа жълтици, към тях щяха да се присъединят и още мнозина от другарите им. Дюдермонт познаваше Уолфгар и му имаше доверие. Хиляда жълтици. Десет хиляди? Морик и Уолфгар с лекота можеха да се доберат до капитана на „Морски дух“. Алчният разбойник усети как му се завива свят само при мисълта за възможностите, които се откриваха пред него.

Втора глава Запленен

Подскачаше по пътеката с лека, жизнерадостна стъпка — досущ малко момиченце, ала в същото време несъмнено млада жена. Лъскавата й черна коса се спускаше по раменете й, а зелените й очи искряха толкова ярко, колкото и усмивката, която огряваше красивото й лице.

Току-що бе говорила с него, Джака Скъли, с дълбоките сини очи и къдравата кестенява коса, кичур, от която час по час падаше над тях. И само мисълта за този разговор я караше да подскача като дете, без да усеща калта, която влизаше през дупките на старите й обуща, напълно забравила за безвкусната вечеря, която щеше да открие в дървената купа на трапезата на своите родители. Нищо от това нямаше значение — нито гадинките, пълзящи навсякъде, нито мръсната вода, абсолютно нищо. Беше говорила с Джака и споменът за това бе достатъчен, за да я сгрее до върха на пръстите, да я накара да тръпне цялата, едновременно уплашена и по-жива откогато и да било.

И точно тогава животът реши да изиграе една от своите шеги, които така често оставаха скрити за тяхната жертва — същото въодушевление, което бе пробудила срещата с мрачния Джака в гърдите й, накара другиго да спре заинтригуван поглед върху щастливата девойка.

Сърцето на лорд Ферингал Ок и преди се бе разигравало при вида на някоя от многото жени, които бе срещал през двайсетте си години, най-често дъщери на търговци, чиито бащи бяха решили да потърсят сигурен пристан на север от Лускан. Селото се намираше близо до най-оживения проход в Гръбнака на света, където керваните можеха да попълнят намалелите си запаси и да си починат, преди да продължат с опасното пътешествие от и до Десетте града в Долината на мразовития вятър.

Никога досега обаче на лорд Ферингал не му се беше случвало да се захласне дотам, че да не може да си поеме дъх, наполовина излязъл от прозореца на богато украсената си карета.

— Фери, жълтият прашец на боровете вече е навсякъде — разнесе се гласът на Присила, по-голямата му сестра. Само тя си позволяваше да го нарича Фери за негово огромно неудоволствие. — Прибери се вътре! Всичко е покрито с него, а добре знаеш колко ужасно…

Внезапно Присила млъкна и изпитателно се вгледа в брат си и отнесеното му изражение.

— Фери? — повика го тя и като се премести по-близо до него, го сграбчи за лакътя и го разтърси. — Фери!

— Коя е тя? — попита господарят на Окни, без дори да я чуе. — Кое е това ангелско създание, земният образ на богинята на красотата, въплъщение на най-чистите желания на всеки мъж, олицетворение на самото изкушение?

Присила го изблъска настрани и се показа през прозореца на каретата.

— Кой, онази селянка ли? — невярващо възкликна тя, без да се опитва да скрие отвращението в гласа си.

— Трябва да знам — пропя лорд Ферингал и долепи лице до ръба на прозореца, без да може да откъсне очи от подскачащата девойка.

После каретата свърна зад поредния завой на пътя и младата жена се изгуби от погледа му.

— Фери! — скара му се Присила и понечи да го плесне, но се въздържа.

Брат й излезе от любовния си унес достатъчно задълго, за да може да я изгледа строго, дори заплашително.

— Трябва да разбера коя е — отсече той.

Присила Ок се облегна назад и не каза нищо, макар да бе искрено изненадана от нетипичния за брат й изблик на чувства. Ферингал обикновено беше кротък и тих, като глина в ръцете на твърдоглавата си, петнайсет години по-голяма сестра. Присила наближаваше четирийсетте и никога не се беше омъжвала, нито бе проявявала интерес към който и да било мъж, освен, за да задоволи физическите си потребности. Майка им беше умряла при раждането на Ферингал, баща им я беше последвал пет години по-късно. Това бе оставило управлението на семейното имение в ръцете на Присила и Темигаст, съветника на покойния й баща, поне докато Ферингал не станеше достатъчно голям, за да се заеме с владенията. Това напълно удовлетворяваше Присила, тъй като близо десет години по-късно и дори след като брат й навърши пълнолетие тя все още имаше решаващата дума във всички дела на имението Окни. И за миг не си бе помисляла да доведе външен човек в семейството и вярваше, че Фери мисли по същия начин.

Сбърчила вежди, Присила хвърли един последен поглед към завоя, зад който бе изчезнала девойката, макар че момичето отдавна не се виждаше. Каретата затрополи по тясното, каменно мостче над малкия, закътан залив, отвеждащ до островчето, върху което се издигаше замъкът Ок.

Също като Окни, малко селце с не повече от двеста жители, което рядко можеше да се открие на картите, замъкът Ок беше скромен, с дузина стаи за семейството и за Темигаст, както още пет спални за шестимата прислужници и десетимата войници, които се грижеха за мястото. Ниските, тумбести кули от двете му страни не надвишаваха пет-шест метра, тъй като в Окни непрекъснато духаше силен вятър, а селяните се шегуваха, че спре ли дори за малко, те всички ще изпопадат — дотолкова бяха свикнали да се привеждат срещу него, докато вървят.

— Трябва да излизам от замъка по-често — заяви лорд Ферингал, щом двамата с Присила влязоха в една от дневните, където старият Темигаст рисуваше поредния от безкрайните си морски пейзажи.

— Имаш предвид в селото? — подигравателно уточни Присила. — Или торфените ферми наоколо? И на едното, и на другото място има само кал, камъни и мръсотия.

— А в калта един скъпоценен камък блести още по-ярко — замечтано въздъхна влюбеният младеж.

При тази любопитна размяна на реплики, старият иконом повдигна вежди и спря да рисува. Темигаст бе прекарал по-голямата част от младостта си в Града на бездънните води, а в Окни бе дошъл преди тридесетина години, вече на средна възраст. С богатия си жизнен опит (поне в сравнение с откъснатите от света жители на селцето, в това число и управляващото семейство), Темигаст бе успял с лекота да си спечели благоразположението на лорд Тристан Ок и да се издигне първо до позицията на негов главен съветник, а после и до иконом на имението.

Същият този житейски опит му помогна да си обясни отнесеното изражение върху лицето на лорд Ферингал.

— Беше най-обикновено момиче — възнегодува Присила. — Почти дете и то мръсно. — При тези думи тя се обърна за подкрепа към Темигаст, видяла, че той внимателно следи разговора й с младия лорд. — Боя се, че Ферингал е запленен — обясни му. — И то от някаква си селянка. Господарят на Окни въздиша по една мръсна, миризлива селянка.

— Не думай! — възкликна Темигаст, преструвайки се на изненадан — в неговите очи, всъщност в очите на всеки, който не беше оттук, „господарят на Окни“ също не бе нещо много повече от селянин.

Разбира се, имаше история — замъкът беше построен преди повече от шест века от рода Доргенаст, който го беше управлявал през първите два века. Впоследствие, след няколко удачно сключени брака, властта беше преминала в ръцете на рода Ок.

Но какво всъщност управляваха те? Окни се намираше в самата периферия на търговските пътища, южно от най-западната част на Гръбнака на света. Повечето кервани, кръстосващи между Десетте града и Лускан, изобщо не минаваха оттам — мнозина избираха прекия планински път далеч на изток, а онези, които не се осмеляваха да навлязат из онези опасни земи, предпочитаха прохода, в който бе разположен Хъндълстоун, град с шесткратно повече жители, който предлагаше много по-голямо разнообразие от припаси и майстори.

Въпреки че беше на брега на морето, Окни се намираше твърде на север, за да поддържа търговия по вода. Понякога в малкото пристанище край селото се появяваше някой кораб, най-често рибарска лодка от южния Файършиър, застигната от буря и нуждаеща се от поправка. Случваше се някои от тези рибари да останат в Окни, ала населението не беше нараснало особено от времето на изгнаника лорд Доргенаст и неговите последователи, дошли да търсят убежище, след като изгубили битката за надмощие между няколко от по-незначителните благороднически домове в Града на бездънните води. В момента жителите на Окни наброяваха около двеста души, най-вече заради наскорошния наплив на гномове от Хъндълстоун, но обикновено бяха доста по-малко. Между почти всички селяни съществуваха роднински връзки и то често — повече от една, с изключение, разбира се, на рода Ок, които обикновено се женеха извън владението си.

— Не можеш ли да си вземеш жена от някое добро лусканско семейство? — попита Присила. — Или пък да сключиш изгоден брак с дъщерята на някой заможен търговец? Една хубава зестра няма да ни дойде никак зле.

— Жена? — подсмихна се Темигаст. — Не прибързваме ли малко?

— Съвсем не — отсече лорд Ферингал. — Аз я обичам. Знам, че я обичам.

— Глупак! — простена Присила, ала Темигаст я потупа успокоително по рамото, без да спира да се киска развеселено.

— Но, разбира се, господарю — съгласи се той. — Само че женитбата на благородника, боя се, рядко има нещо общо с любовта. Там всичко се свежда до положение в обществото, връзки и богатство.

Очите на Ферингал се разшириха от възмущение:

— Но аз я обичам!

— Тогава я направете своя любовница — предложи Темигаст, сякаш това бе нещо, което се разбираше от само себе си. — Играчка. Мъж с вашето положение несъмнено заслужава поне една любовница.

Ферингал, който от възмущение не бе в състояние да каже каквото и да било, рязко се обърна и изхвърча от стаята.

— Целуна ли го? — попита Тори, по-малката от двете дъщери на Гандърли, и се изкикоти, развеселена само от мисълта за подобно нещо.

Тори бе на единайсет и едва сега започваше да разбира различията между момчетата и момичетата, „образование“, значително ускорено, откакто по-голямата й сестра Мералда бе хлътнала по Джака Скъли с неговите деликатни черти, дълги мигли и печални сини очи.

— Не, със сигурност не съм — отвърна Мералда и отметна черната коса от прекрасното си мургаво лице, същото онова лице, което неволно бе пленило сърцето на лорд Окни.

— Но ти се искаше, нали? — подразни я Тори и избухна в смях.

Миг по-късно сестра й също се разсмя, което беше по-красноречиво от всяко признание.

— И още как!

— Искаше ти се и да го докоснеш, нали? — продължи да се закача Тори. — Да го прегърнеш и да го целунеш! Милият, сладък Джака.

При тези думи момичето издаде шумен, мляскащ звук, сякаш целува някого, обви ръце около тялото си и се обърна, така че отстрани изглеждаше сякаш някой я прегръща.

— Престани! — скара й се Мералда и шеговито я тупна по гърба.

— Но ти дори не си го целунала! — недоволно проточи Тори. — Защо не, след като ти се е искало? Не искаше ли и той същото?

— За да го накарам да ме желае още повече — обясни по-голямото момиче. — Да го накарам да мисли за мен през цялото време. Да го накарам да ме бленува.

— Но ако и ти го жадуваш…

— Аз искам нещо повече. И ако го оставя да почака, мога да го накарам да ме умолява. А накарам ли го да ме умолява, мога да получа от него всичко, което искам, и дори нещо повече.

— Какво още? — недоумяващо попита Тори.

— Да стана негова жена — заяви Мералда направо и сестра й едва не припадна.

— Никога няма да го постигнеш! — възкликна тя и я пухна по главата със сламената си възглавница.

Завесата, която им служеше вместо врата, се разлюля и в стаята надникна баща им. Дони Гандърли бе червендалест мъж, кален от тежката работа на полето, почернял от слънце и прах.

— Защо не сте заспали още! — скара им се той и двете момичета като едно се мушнаха под грубата, сламена завивка и я придърпаха под брадичките си, без да спират весело да се кикотят.

— На това трябва да се сложи край! — викна Дони и се нахвърли отгоре им като голям мечок.

Тримата се сборичкаха и накрая всичко свърши с една здрава прегръдка.

— Хайде, време е да спите — каза баща им след малко, вече тихо. — Майка ви не е добре, а при тоя шум не може да заспи.

Като ги целуна, той излезе от стаята. Свикнали да го слушат, двете момичета утихнаха, още повече, че и те се безпокояха за майка си, която напоследък наистина се чувстваше по-зле от обикновено.

Признанието на Мералда бе учудило и стреснало Тори. Но макар да не бе сигурна, че й се иска сестра й да се омъжи и да отиде да живее някъде другаде, тя бе развълнувана от мисълта, че не след дълго и тя, като нея, ще се превърне в жена.

В това време Мералда се бе отдала на сладки блянове. И преди беше целувала момчета, но го бе правила или от любопитство, или защото приятелките й я бяха предизвиквали. Това бе първият път, когато наистина й се искаше да целуне някого. И то как само й се искаше! Копнееше да прокара пръсти през къдравата му кестенява коса, да докосне гладкото му лице, докато ръцете му нежно я милват по косата, по бузата…

Мералда потъна във вълшебни сънища.

В едно доста по-удобно легло, в една доста по-топла стая не много далеч оттам, лорд Ферингал положи глава върху пухените възглавници. Как само жадуваше да избяга в царството на сънищата, където можеше да захвърли задушаващото си положение надалеч и да вземе непознатото момиче в обятията си; където щеше да бъде свободен да прави каквото си поиска, без Присила и старият Темигаст да му се бъркат!

Навярно желанието му да избяга беше прекалено силно, защото той така неспокойно се въртеше в голямото легло, че накрая съвсем се оплете в пухената си завивка. Цяло щастие бе, че беше прегърнал една от възглавниците, защото именно тя омекоти падането му, когато се изтърколи от леглото и тупна на коравия под.

Когато най-сетне успя да се измъкне от усуканата около краката му завивка, младият лорд нервно закрачи напред-назад, почесвайки се по главата. Никога досега не се бе чувствал толкова напрегнат. Какво му бе сторила непознатата чародейка?

— Чаша топло козе мляко — промърмори той.

Да, чаша мляко сигурно щеше да го успокои и да му помогне да заспи. Ферингал излезе от спалнята си и пое надолу по тясното стълбище. Изведнъж до ушите му достигнаха гласове и той спря, разпознал гърления глас на сестра си, последван от гръмкия й смях, към който миг по-късно се присъедини и старият, с мъка поемащ си дъх Темигаст. Без сам да знае как, Ферингал почувства, че нещо не е наред и че двамата се смеят на него. Той предпазливо продължи надолу и се спря току под тавана на първия етаж, скрит в сенките край каменните перила.

Ето я Присила — седеше на дивана и плетеше, а край нея, изпънал гръб в един стол с висока облегалка, се бе разположил старият Темигаст с пълна гарафа уиски пред себе си.

— Та аз я обичам! — при тези думи Присила спря да плете и театрално прокара ръка по челото си. — Не мога да живея без нея!

— През всичките тези години си го правил без никакъв проблем — подхвърли Темигаст, включвайки се в шегата.

— Но се уморих, добри ми икономе — отвърна Присила, очевидно имитирайки брат си. — Колко изтощителна е любовта!

Темигаст, който тъкмо отпиваше, се задави и Присила избухна в смях.

Ферингал не можеше да търпи това повече. Разкъсван от гняв, той се втурна по стълбището:

— Достатъчно! Достатъчно, ви казвам!

Гръмовитият му вик стресна двамата и те прехапаха устни, въпреки че Присила едва успя да преглътне напиращия в гърдите й смях.

Кроткият, миролюбив мъж я изгледа страховито, стиснал ръцете си в юмруци.

— Как смеете? — с мъка процеди той през зъби. — Да ми се подигравате така!

— Просто се шегувахме, милорд — опита се да го успокои старият иконом. — Нищо повече.

Ферингал не му обърна никакво внимание и насочи целия си гняв към Присила:

— Какво знаеш ти за любовта? — кресна той. — През целия си окаян живот не си имала и една страстна мисъл! Сигурно не можеш да си представиш дори какво е да приемеш някой мъж в леглото си, нали, скъпа сестро?

— Не си мисли, че знаеш всичко — сопна му се Присила и като захвърли плетката настрани, понечи да стане, но Темигаст сложи ръка върху коляното й и я задържа.

Тя бързо се успокои, макар че изражението на стария иконом си остана многозначително, сякаш за да й напомня да внимава какво говори и да не издава общата им тайна.

— Скъпи ми лорд Ферингал — меко рече наместникът. — В желанията ви няма нищо срамно. Тъкмо напротив, смятам ги за напълно здравословни, макар и малко закъснели. Не се съмнявам, че сърцето ви тегли към онази девойка и ви уверявам, че няма да сторите нищо лошо, ако я направите своя любовница. Със сигурност няма да сте първият от рода Окни, че и от повечето благороднически семейства по света.

Ферингал въздъхна дълбоко и поклати глава.

— Обичам я — настоя той. — Нима не можеш да го разбереш?

— Та ти дори не я познаваш! — осмели се да се намеси Присила. — Без съмнение отглежда торф, а ръцете й са вечно мръсни.

Ферингал направи крачка към нея, но Темигаст, забележително пъргав и бърз за човек на неговата възраст, застана между тях и внимателно го бутна в един стол.

— Вярвам ви, милорд. Обичате я и искате да я спасите.

— Да я спася? — неразбиращо повтори младият лорд.

— Но, разбира се — обясни Темигаст. — Вие сте благородник, господарят на Окни и единствено вие имате властта да издигнете това момиче над сегашното му мизерно положение.

За миг Ферингал го изгледа объркано, после закима енергично:

— Точно така!

— И друг път съм го виждал — продължи старият иконом и поклати глава. — Често срещана болест сред младите благородници, желанието да спасят една или друга селянка. И това ще мине, милорд, а междувременно спокойно можете да се насладите на прелестите на това момиче.

— Принизяваш чувствата ми! — сърдито каза Ферингал.

— Казвам истината.

— Не! Какво знаеш за онова, което изпитвам, ти, стари човече? Щом можеш да ми предлагаш подобно нещо, значи никога не си обичал и не разбираш какъв огън гори в гърдите ми!

Тези думи жегнаха Темигаст право в сърцето, но поради някаква своя причина той не каза нищо и приседна, вперил поглед във Ферингал.

Само че младият благородник, изгарян от огън, какъвто не бе познавал преди, дори не трепна.

— Няма да я направя своя любовница — твърдо заяви той. — Никога. Това е жената, с която искам да прекарам живота си, жената, която ще взема за своя съпруга, бъдещата господарка на замъка Окни.

— Фери! — изпищя Присила, ала брат й, твърдо решен този път да не отстъпва пред прищевките на властната си сестра, се обърна и демонстративно излезе, обратно към сигурността на стаята си.

Много внимаваше да не тича, както правеше обикновено, когато се скараше с Присила. Вместо това крачеше с високо вдигната глава и подобаващо достойнство — все пак, вече не беше момче, а истински мъж.

— Съвсем е полудял — рече сестра му на Темигаст, когато го чу да затваря вратата на спалнята си. — Та той я е виждал само един-единствен път и то отдалеч!

Старият наместник с нищо не показа, че я е чул. Упорита както винаги, Присила слезе от дивана и коленичи пред седналия мъж:

— Виждал я е само веднъж! — повтори тя, опитвайки се да привлече вниманието му.

— Понякога това е повече от достатъчно — тихичко отвърна Темигаст.

Присила млъкна и настойчиво се взря в мъжа, чието легло тайно споделяше още откакто беше млада девойка. Ала въпреки физическата близост, Темигаст никога не й се беше разкрил, с изключение на един-единствен път и то съвсем мимолетно, когато й бе разказвал за живота си в Града на бездънните води, преди да дойде в Окни. Малко неща й бе казал, сам се беше погрижил набързо да прекрати този разговор, но между тях се бе промъкнало едно женско име. Присила винаги се бе питала дали тази жена не означаваше за Темигаст повече, отколкото му се искаше да признае и ето че сега той бе попаднал в плен на някакъв спомен, пробуден от приказките на Ферингал за вечна любов.

В гърдите й лумна ревност и тя рязко се извърна. Ала и този път, както винаги досега, бързо се успокои, напомняйки си какво е мястото й в живота и къде открива своите удоволствия. Миналото на Темигаст може и да бе разколебало решимостта му да откаже Ферингал да потърси непознатото момиче, ала Присила не смяташе да търпи глупашката прибързаност на брат си. Начинът, по който бяха уредени нещата в замъка Ок от толкова години, напълно я задоволяваше и последното, което искаше, бе някаква селянка да се нанесе да живее с тях и навярно да доведе и цялото си миризливо семейство.

Темигаст се оттегли в покоите си малко по-късно, отхвърляйки предложението на Присила да сподели леглото й. Мислите му се върнаха назад във времето, към една жена, която някога познаваше и която бе откраднала сърцето му. Жена, чиято преждевременна смърт го бе изпълнила с горчивина и цинизъм, които го държаха в студения си плен до ден-днешен.

Темигаст и сам не бе осъзнавал същинската им дълбочина, докато пренебрежението и съмнението му към очевидно искрените чувства на лорд Ферингал не му бяха показали истината. Какъв жалък старик изглеждаше в собствените си очи в този миг!

Икономът приседна край тесния прозорец, който гледаше към пристана на Окни. Луната отдавна бе залязла и дори пяната на студените черни вълни изглеждаше някак мътна под звездното небе. Темигаст, също като Присила, никога не бе виждал младия си господар толкова развълнуван и изпълнен с живот. Ферингал винаги се бе отличавал с мудност, която граничеше с летаргия, ала в начина, по който бе нахлул при тях, за да обяви на всеослушание любовта си към непознатото момиче и се бе опълчил на властната си сестра, нямаше и следа от летаргия.

При спомена за тази случка по устните на стария иконом плъзна усмивка. А може би замъкът Ок се нуждаеше точно от такъв огън, нещо, което да разтърси и него, и цял Окни. Може би малко повече жар от страна на лорд Ферингал щеше да издигне селцето до положението на по-известните му съседи, Хъндълстоун и Файършиър. Никога досега господарят на Ок не си бе взимал жена от селото — изборът просто бе прекалено малък, а и повечето семейства бяха там от векове и перспективата да се свържат, макар и съвсем далечно, с толкова много от своите крепостници, със сигурност беше още един довод против намеренията на Ферингал.

Но пък решителността на младия лорд бе наистина впечатляваща и несъмнено говореше в полза на един такъв съюз. Ето защо Темигаст реши да проучи всичко много внимателно, да разбере кое е това момиче и да провери какво може да се уреди.

Трета глава Последната капка

— Той те познаваше — осмели се да каже Морик по-късно същата нощ, след като тайно се бе отбил в свърталището на най-изпадналите типове в Лускан. Докато се присъедини към варварина, той вече беше преполовил втората бутилка. — И ти него.

— Мислеше си, че ме познава — поправи го Уолфгар, заваляйки всяка дума.

С мъка успяваше да се задържи седнал, очевидно по-пиян, отколкото бе обикновено по това време. Двамата с Морик се бяха разделили пред „Кривата сабя“ и варваринът, взимайки и двете бутилки, бе тръгнал из улиците на Лускан, вместо да се насочи към пристанището. Не след дълго се бе озовал в по-благопристойната част на града, обитавана от почтени хора и търговци. Никакви стражи не се опитаха да го прогонят, защото тук се издигаше Карнавалът на затворниците — висока платформа, върху която заловените престъпници си получаваха заслуженото пред очите на всички. Тази нощ върху нея имаше един крадец, а мъчителят му настойчиво го караше да си признае злодеянието. Когато нещастникът не го стори, екзекуторът взе тежки ножици, с каквито обикновено стрижеха овцете, и откъсна кутрето на едната му ръка. Този път отговорът на крадеца бе съвсем различен, за бурна радост на тълпата, дошла да се позабавлява, както правеше всяка вечер.

Разбира се, признанието не помогна кой знае колко на клетника, който изгуби цялата си ръка, пръст по пръст, под възторжените викове на множеството.

Не и на Уолфгар. Не, отвратителното зрелище се оказа повече, отколкото варваринът можеше да понесе, запрати го назад във времето, към Ерту и безпомощната агония на Бездната. Какви мъчения бе познал там! Беше посичан, налаган с камшик и пребиван почти до смърт, а после връщан към живот от слугите на демона и скверните им магии. Свирепи челюсти бяха отхапвали пръстите му един по един, само за да му ги върнат след това, сякаш нищо не се бе случило.

Гледката на окаяния крадец отприщи порой от болезнено ярки спомени в съзнанието на младия мъж.

Наковалнята. Да, тя бе по-страшна от всичко останало, най-жестокото физическо мъчение, родено от пъкленото въображение на Ерту и запазено за онези мигове, когато демонът биваше обземан от такава страховита ярост, че нямаше нито време, нито желание да измисли някое по-сложно и по-съкрушително душевно изтезание.

Наковалнята. Такъв леден студ излъчваше тя, че бедрата на Уолфгар пламваха само от допира й, когато слугите на демона го принудеха да я възседне, гол и болезнено извит назад.

И тогава идваше Ерту. Бавно и заплашително той се приближаваше до беззащитната си жертва и с едно-единствено внезапно движение стоварваше малко, покрито с безброй иглички чукче върху отворените очи на Уолфгар. Те се пръсваха на хиляди късчета и вълна от нечовешка болка връхлиташе варварина, помитайки всичко по пътя си.

Разбира се, слугите на демона бързо го изцеляваха и всичко започваше отначало.

Дори сега, след толкова време и така далеч от лапите на Ерту, Уолфгар често се събуждаше свит на кълбо, затиснал очите си с ръце, раздиран от болка. Болка, от която имаше само един изход. И така, той се опитваше да избяга с бутилка в ръка, мъчеше се да открие забрава и покой на дъното й.

— Мислеше си, че те познава? — объркано повтори Морик.

Уолфгар го изгледа недоумяващо.

— Мъжът в „Кривата сабя“ — поясни Разбойника.

— Заблуждаваше се — завалено отвърна варваринът.

Съмнението на Морик бе повече от очевидно.

— Познаваше човека, който някога бях — призна исполинът. — Не и този, в когото се превърнах.

— Дюдермонт — каза Морик.

Сега бе ред на Уолфгар да го изгледа учудено. Вярно, че Морик познаваше почти всички в Лускан (все пак, оцеляваше именно благодарение на отличната си осведоменост), но чак пък да разпознае един най-обикновен моряк (за какъвто варваринът смяташе Дюдермонт), отбил се за малко в града!

— Капитан Дюдермонт от „Морски дух“ — обясни приятелят му. — Страшилище за всички пирати, кръстосващи Саблено море. Очевидно се познавате.

— Веднъж плавах заедно с него… в един друг живот — рече исполинът.

— Имам много приятели, които се подвизават из моретата и които биха платили пребогато, за да бъде премахнат Дюдермонт — заговорнически прошепна Морик и се приведе към варварина. — Защо да не използваме познанството ти с него, за да припечелим нещичко?

Още преди Разбойника да довърши, Уолфгар го сграбчи за гърлото и се изправи. Колкото и несигурно да се държеше на краката си, исполинът все още имаше достатъчно сила, за да вдигне дребния мъж с една ръка и да го притисне до стената на близкия склад.

Морик, чиито крака се полюшваха на десетина сантиметра над земята, бръкна в един от джобовете си и стисна скрития там нож. Нож, който знаеше, че ще успее да забие с лекота в сърцето на пияния Уолфгар. Не го направи, защото и Уолфгар не му стори нищо, дори не се опита да го удари, пък и Морик все още не бе забравил крайно обезпокоителния факт, че от варварина се интересуваха елфи на мрака. Как щеше да оправдае постъпката си пред тях, ако го убиеше? И какво щеше да стане с него, ако не успееше да довърши варварина с един удар?

— Ако някога отново ме помолиш за подобно нещо, ще… — без да довърши заплахата си, Уолфгар го пусна на земята и рязко се обърна, при което се олюля и едва не падна от кея.

Морик разтърка натъртеното си гърло, за миг зашеметен от яростния изблик на приятеля си, после обаче размисли и кимна. Очевидно бе докоснал болно място, рана, наново отворена от неочакваната поява на капитан Дюдермонт. За кой ли път се разиграваше вечната битка между минало и настояще, битка, на която Морик и преди бе ставал свидетел при вида на хора, поели към дъното. Да види човека, с когото бе плавал през всички тези години, несъмнено се бе оказало повече, отколкото изстрадалият варварин можеше да понесе. Да погледне на сегашното си съществувание в светлината на някогашния си живот за Уолфгар бе невъзможно. Морик се усмихна и не каза нищо повече — отлично разбираше, че душевната борба на приятеля му, минало срещу настояще, съвсем не бе свършила.

Може би настоящето щеше да надделее и Уолфгар щеше да се вслуша в изгодното му предложение. Ако ли не, Морик щеше да действа сам и без знанието на варварина, да извлече изгода от познанството му с капитана на „Морски дух“.

Морик прости на Уолфгар задето го беше нападнал. Засега…

— Не ти ли се иска отново да поемеш на път с него? — уж небрежно попита той.

Уолфгар приседна тромаво и го изгледа недоумяващо изпод натежали клепачи.

— Трябва да се грижим кесиите ни да са пълни — напомни му Морик. — Струва ми се, че работата при Арумн започва да ти дотяга. Може би няколко месеца по море…

Уолфгар му махна да замълчи, обърна се и се изплю във водата. Миг по-късно се преви одве и повърна.

Морик го наблюдаваше отстрани, със смесица от съжаление, отвращение и гняв. Да, разбра престъпникът извън всяко съмнение, той щеше да се добере до Дюдермонт, със или без съгласието на Уолфгар. Щеше да използва приятеля си, за да открие слабото място на прословутия капитан. За миг Морик бе обзет от чувство за вина. Все пак, Уолфгар му беше приятел, но такъв бе законът на улицата и никой разумен човек не би изпуснал подобна златна възможност да си напълни кесията.

— Миришеш, че Морик го свърши? — бяха първите думи на Тий-а-никник, когато се събуди в някаква затънтена уличка.

Крийпс Шарки го изгледа неразбиращо иззад една купчина боклук наблизо, после си преведе странния въпрос.

— Мислиш, приятелю, не миришеш — поправи го той.

— Миришеш, че го сторил?

Подпрян на един лакът, Крийпс изсумтя и обходи зловонната уличка с погледа на единственото си здраво око.

Разбрал, че няма да получи отговор, Тий-а-никник здравата го плесна по тила.

— Какви ги вършиш? — възропта Крийпс и опита да се обърне, но не можа и се пльосна по очи на земята.

— Морик го свърши? — повтори татуираният пират, когато другарят му се завъртя по гръб и му хвърли сърдит поглед. — Убие Дюдермонт?

Крийпс се изхрачи и с огромно усилие успя да се надигне и да седне:

— Ами… — съмнението в гласа му бе съвсем явно. — Морик е коварен тип, тъй си е, ама не е от категорията на Дюдермонт. Мен ако питаш, не на капитана, а на Морик му се пише лошо.

— Десет хиляди — тъжно каза Тий-а-никник.

Докато с Крийпс разпространяваха новината, че е възможно капитан Дюдермонт да не напусне Лускан жив, бяха успели да си осигурят обещания за възнаграждение от близо десет хиляди жълтици за главата му, сума, която всички пирати от Саблено море биха платили на драго сърце, за да видят капитана на „Морски дух“ мъртъв. Крийпс и Тий-а-никник вече бяха решили, че ако Морик се справи, ще му платят седем хиляди, а останалите три ще задържат за себе си.

— Мислех си, че Морик може да ни поднесе Дюдермонт на тепсия — продължи Крийпс. — Току-виж дребният плъх изиграл важна роля, без сам да го знае. Ако Дюдермонт харесва приятеля му, нищо чудно да свали гарда малко повече, отколкото е разумно.

— Миришеш ние го стори? — заинтригувано попита Тий-а-никник.

Крийпс го изгледа и се подсмихна на безуспешните му опити да се справи с езика на хората, въпреки че бе прекарал по-голямата част от живота си сред тях, още откакто бе принуден да напусне родния си остров като момче. Собствената му раса — свирепи, високи близо два метра и половина кулани, питаеше силна ненавист към всеки, чиято кръв не бе чиста. Така Тий-а-никник се бе оказал изоставен, недостоен да бъде един от тях.

Широко усмихнат, татуираният пират замахна наужким и у приятеля му не остана и следа от съмнение какво има предвид. В целите Царства нямаше друг пират, който да си служи по-добре от Тий-а-никник с едно особено оръжие — дълга, тънка тръбичка, която самият той наричаше „духалка“. Крийпс го бе виждал с очите си да събаря муха, кацнала на бордовия парапет от другия край на палубата. Освен това Тий-а-никник познаваше десетки отрови (наследство от живота сред куланите), с които напояваше котешките нокти, които понякога използваше вместо стрелички. Отрови, които човешките жреци не бяха в състояние да разпознаят и изцелят.

Един добре пресметнат изстрел можеше да донесе на двамата приятели немалко пари, навярно дори достатъчно, за да се сдобият със свой собствен кораб.

— Ще ти се намери ли някоя особено силна отрова за почитаемия Дюдермонт? — подхвърли Крийпс и татуираният му другар се ухили.

— Миришеш да го сторим — заяви той.

Арумн Гардпек въздъхна, когато видя състоянието на вратата, която водеше към крилото за гости. Пантите й бяха така изкривени, че тя се бе килнала на една страна и не можеше да се затвори докрай.

— Пак е бил в лошо настроение — отбеляза Йоси иззад гърба на ханджията. — Лошо настроение днес, лошо настроение утре. Винаги е в лошо настроение.

Без да му обръща внимание, Арумн пое по коридора към стаята на Дели Кърти. Когато стигна, опря ухо о вратата и се заслуша. Отвътре долиташе приглушено хлипане.

— Изгонил я е — изплю се Йоси. — Кучето му с куче!

Арумн го изгледа ядосано, макар че и той си мислеше почти същото. Неспирното мърморене на Йоси не му правеше особено впечатление — кръчмарят разбираше, че дребният мъж има зъб на Уолфгар, най-вече защото ревнуваше, чувство, което ръководеше повечето му действия. Въпреки това, плачът на Дели се вряза като нож в сърцето на Арумн, който отдавна гледаше на момичето като на своя дъщеря. В началото любовта, която сякаш се зараждаше между двамата, искрено го бе зарадвала, въпреки неодобрението на Йоси, който от години бе влюбен в младата жена. Напоследък обаче това неодобрение започваше да изглежда все по-основателно, тъй като отношението на Уолфгар към Дели никак не се нравеше на ханджията.

— Струва ти повече, отколкото ти докарва — продължи да натяква Йоси и забърза, за да не изостане от Арумн, който решително се бе насочил към стаята на Уолфгар в края на коридора. — С всичко, дето изпотрошава, пък и никой почтен човек вече не ще да стъпи в „Кривата сабя“. Хората се боят, че ще си тръгнат със счупена глава.

Арумн спря пред вратата на варварина и се обърна към Йоси.

— Затваряй си устата — твърдо заяви той, след което вдигна ръка, за да почука.

После обаче промени намерението си и нахълта в стаята. Уолфгар се бе проснал на леглото, както си беше в дрехите и вонящ на алкохол.

— Пак е пиян — отбеляза ханджията, искрено натъжен — въпреки гнева си към Уолфгар, не можеше да отрече, че и сам носи отговорност за положението.

Нали именно той пръв бе сложил бутилка в ръката на варварина, без да подозира докъде се простира отчаянието му. Сега вече знаеше, с очите си бе видял пълната безнадеждност, на която младият мъж се беше предал, безпределната нужда да избяга от миналото си.

— Какво си намислил? — попита Йоси.

Без да му обръща внимание, Арумн отиде до леглото на Уолфгар и здравата разтърси спящия варварин. Трябваше да го стори още два пъти, преди исполинът най-сетне да надигне глава и да го погледне през полузатворени очи.

— Повече нямаш работа тук — твърдо заяви ханджията и отново го разтърси. — Не мога да ти позволя да причиняваш това на заведението и на приятелите ми. Таз’ вечер не те ща в общата стая. Събирай си нещата и си хващай пътя, където и да води той. Ще ти оставя кесия с пари, за да се установиш, където решиш. Поне това ти дължа.

Уолфгар не каза нищо.

— Чуваш ли ме? — настоя Арумн.

Варваринът кимна и му изръмжа да се пръждосва, а после замахна, за да го отпрати. Колкото и да бе замаян от съня и алкохола, все пак му бе останала достатъчно сила, та кръчмарят да полети назад.

От гърдите на Арумн се откъсна още една въздишка и той си тръгна, клатейки глава. Йоси остана след него, загледан в проснатия на леглото исполин и стаята му, но най-вече във великолепния боен чук, подпрян в далечния ъгъл.

— Дължа му го — рече капитан Дюдермонт на Робилард.

Двамата стояха до перилата на все още закотвения и вече почти напълно поправен „Морски дух“.

— Само защото веднъж е плавал заедно с теб? — скептично попита магьосникът.

— Не просто плавал.

— Е, вярно — съгласи се Робилард. — Помогнал ти е, но ти си му се отплатил, нали така? Откарал си него и приятелите му чак до Мемнон и обратно?

Дюдермонт сведе глава и се замисли за миг, после вдигна поглед към магьосника.

— Дължа му го не заради някакви отдавнашни уговорки и услуги, а защото станахме приятели — обясни той.

— Та ти едва го познаваш!

— Но познавам прекрасно Дризт и Кати-Бри — възрази капитанът. — Малко ли години плаваха заедно с нас? Нима можеш да отречеш нашето приятелство?

— Но…

— И защо пренебрегваш отговорността ми към тях така леко?

— Но той не е нито Дризт, нито Кати-Бри — напомни му Робилард.

— Не, но е техен скъп приятел и човек в нужда.

— Който не иска помощта ти — довърши магьосникът.

Дюдермонт отново сведе глава. Робилард като че ли имаше право — Уолфгар наистина бе отказал предложената му помощ, а след като бе видял състоянието му, капитанът силно се съмняваше, че би могъл да стори каквото и да било, за да го върне назад от пътя на падението.

— Длъжен съм да опитам — заяви той миг по-късно, без да вдига очи.

Робилард не се помъчи да го разубеждава, разбрал от тона на своя капитан, че не бива да го прави. В крайна сметка, бяха го наели, за да се грижи за сигурността на капитан Дюдермонт и именно това щеше да стори. Ала за себе си магьосникът беше убеден, че колкото по-скоро си тръгнат от Лускан и този Уолфгар, толкова по-добре щеше да е за всички.

Собственото му дишане отекваше в ушите му, тежкото, мъчително дишане на човек, изпълнен с ужас, какъвто не бе изпитвал никога през живота си. Всяка погрешна стъпка, всяко неволно изшумоляване можеха да събудят исполина и тогава никое от неубедителните обяснения, които си бе намислил, нямаше да го спаси.

Ала нещо по-силно от страха го тласкаше напред. По-силна от страха бе омразата, която Йоси Локвата бе започнал да изпитва към варварина. Уолфгар му беше отнел Дели Кърти, ако не в реалния живот, то в мечтите му. Уолфгар си бе спечелил обичта на Арумн и го бе изместил като най-добър приятел на ханджията. Уолфгар можеше да донесе гибел на „Кривата сабя“, единствения дом, който Йоси някога бе имал.

Лусканецът не вярваше, че огромният, вечно сърдит варварин ще си тръгне просто така, без да създава неприятности, а нерядко го бе виждал в действие, за да знае колко разрушителна би могла да се окаже една свада в подобен момент. Освен това Йоси бе сигурен, че стигне ли се до размяна на удари, той несъмнено ще попадне под прицела на най-страховития гняв на Уолфгар.

Когато едва-едва открехна вратата, видя варварина, проснат върху леглото в почти същата поза, в която го бяха оставили преди два часа с Арумн.

Щитозъб бе все така в ъгъла, подпрян на стената, и дребният мъж неволно потрепери, представяйки си как мощното оръжие полита към него.

Въпреки това той прекрачи прага и за миг поспря, когато видя кесията, оставена до леглото, после извади дълъг нож и с върха на пръстите си докосна заспалия варварин по гърба, точно под лявата лопатка. Когато усети ударите на сърцето му, махна ръката си и опря острието на ножа. Единственото, което трябваше да стори, бе да натисне с всичка сила, опита се да убеди сам себе си. Единственото, което трябваше да стори, бе да прониже Уолфгар право в сърцето и на неприятностите им щеше да бъде сложен край веднъж завинаги. „Кривата сабя“ щеше да оцелее, както бе оцеляла през всичките години преди идването на този демон в Лускан, а Дели Кърти щеше да бъде негова.

Йоси засили натиска върху острието. Уолфгар се размърда едва-едва, впримчен здраво в мрежите на алкохолното опиянение.

Ами ако не улуча, помисли си Йоси изведнъж, обзет от паника. Ами ако само ранеше исполина? При мисълта как огромният мъж скача от леглото със страховит рев и го притиска в ъгъла, Йоси усети как и последната капчица сила напуска тялото му; колената му омекнаха и той едва не падна върху заспалия варварин. Залитайки, той се обърна към вратата, прехапал устни, за да не закрещи.

Щом се посъвзе малко, в съзнанието му нахлуха ужасяващи образи на това, което щеше да се разиграе по-късно тази нощ, когато Уолфгар слезеше в салона, за да се разправи с Арумн, когато варваринът и страховитият му боен чук сравняха „Кривата сабя“ със земята, повличайки всички в нея към неминуема гибел.

Преди сам да разбере какво прави, Йоси изтича покрай леглото и с огромно усилие вдигна тежкия чук. Притиснал го до гърдите си с две ръце, той изскочи от стаята и излезе през задната врата на кръчмата.

— Не трябваше да ги водиш — за кой ли път Арумн се скара на Йоси.

Още преди ханджията да довърши, вратата, отвеждаща към частното крило на странноприемницата, се отвори и Уолфгар пристъпи в общата стая с по-изтощен вид отвсякога.

— Пак е в лошо настроение — отбеляза Йоси, сякаш това извиняваше постъпката, която така беше подразнила Арумн.

Йоси бе довел неколцина свои приятели в кръчмата — як разбойник на име Рийф и бандата му здравеняци, както и един слабоват мъж с деликатни ръце, който със сигурност не беше боец и когото Арумн бе почти сигурен, че е виждал и преди, само че облечен в магьоснически одежди, а не в туника и панталони, както сега. Рийф имаше стари сметки за уреждане с Уолфгар — в деня, в който варваринът се появи в „Кривата сабя“, Рийф и още няколко от приятелчетата му работеха като биячи в кръчмата. Те се бяха опитали да го изхвърлят от заведението, ала само с един-единствен удар Уолфгар бе запратил главатаря им чак в другия край на стаята.

Арумн хвърли още един сърдит поглед на Йоси. Вярно, изненадан бе да види Уолфгар, но все още възнамеряваше да се опита да оправи всичко само с думи. Една битка с разярения варварин щеше да му струва, прескъпо.

Всички в общата стая притихнаха, когато Уолфгар отиде до бара и като изгледа Арумн с неприкрито съмнение, стовари претъпкана кесия пред него.

— Това е всичко, което мога да ти дам — рече ханджията, разпознал кесията, която собственоръчно бе оставил край леглото на варварина.

— Кой те е молил за пари? — отвърна Уолфгар с искрено недоумение в гласа.

— Бях ти обещал… — започна Арумн, после спря и вдигна ръце умиротворително, въпреки че исполинът изобщо не изглеждаше развълнуван. — Повече не можеш да останеш тук. Не мога да го допусна.

Уолфгар не каза нищо, само го изгледа още по-настойчиво.

— Виж сега, не искам никакви неприятности — обясни Арумн и отново вдигна ръце успокоително.

Уолфгар нямаше намерение да му създава такива, въпреки че наистина беше в лошо настроение. От погледа му обаче не убягна потайното движение на Йоси, очевидно сигнал, при който половин дузина здравеняци, между които двамина от някогашните биячи на Арумн, образуваха полукръг зад гърба му.

— Не искам неприятности — натърти Арумн, този път повече към глутницата на Йоси, отколкото към Уолфгар.

— Щитозъб — промърмори варваринът.

Недалеч от него, Йоси настръхна, молейки се да е отнесъл чука достатъчно надалеч, за да се обезсили магията, която призоваваше оръжието в ръката на варварина.

Измина един дълъг миг… ала Щитозъб не се появи.

— В стаята ти е — обади се Арумн.

С едно рязко, ожесточено движение, Уолфгар блъсна кесията настрани и жълтиците звънко се посипаха по пода.

— И ти смяташ това за достатъчно? — попита исполинът.

— Повече е, отколкото ти дължа — осмели се да възрази ханджията.

— Шепа жълтици за оръжие като Щитозъб? — не можеше да повярва на ушите си Уолфгар.

— Не са за чука — заекна Арумн, виждайки, че ситуацията бързо взема крайно неприятен обрат. — Той е в стаята ти.

— Ако беше там, щях да го видя — отвърна варваринът и заплашително се приведе през бара.

Шайката на Йоси се хвърли напред. Двамина извадиха къси тояги, трети усука дебела верига около юмрука си.

— А дори и да не съм го видял, той трябваше да дойде, когато го призовах — продължи Уолфгар и като повиши глас, отново извика името на магическото си оръжие.

Нищо.

— Къде е чукът?

— Просто си върви, Уолфгар — примоли се ханджията. — Иди си. Ако открием чука ти, ще ти го донесем, но сега просто си върви.

Уолфгар ги видя и реагира мигновено. Пресегна се през бара, сякаш се канеше да стисне Арумн за гърлото, ала спря по средата на движението и замахна назад. Лакътят му се заби право в лицето на най-близкия му нападател, Рийф, и той се олюля, с внезапно омекнали колене. Секунда по-късно варваринът му нанесе втори удар и едрият лусканец полетя далеч назад.

Доверявайки се на инстинкта си, Уолфгар рязко се обърна и вдигна лявата си ръка… тъкмо навреме, за да се предпази от хвърлилия се отгоре му здравеняк, размахващ къса, дебела тояга, която се стовари над китката му.

Всяко подобие на стратегия се изпари само за миг, когато и петимата главорези се нахвърлиха върху варварина. Той започна да раздава ритници и юмруци на всички страни, като през цялото време викаше магическия си чук, гръмогласно, но безуспешно. На няколко пъти нанесе удар дори с глава — едного улучи в носа, другиго — в слепоочието и то с такава мощ, че го запрати далеч назад.

Дели се разпищя, Арумн отчаяно повтаряше „Не! Не! Не!“.

Ала Уолфгар не ги чуваше, а дори да ги беше чул, пак нямаше да спре. На всяка цена трябваше да си набави време и повечко пространство — както бе хванат натясно, за всеки удар, който нанасяше, получаваше поне три и макар че неговите пестници бяха къде-къде по-тежки от тези на противниците му, Рийф и приятелчетата му също не бяха вчерашни, когато ставаше въпрос за побоища.

Останалите посетители на „Кривата сабя“ наблюдаваха спречкването развеселени, макар и леко объркани. Те всички знаеха, че Уолфгар работи за Арумн и единствените, които се помръднаха, бяха онези, които се намираха твърде близо до битката и предпочитаха да се поотдалечат малко от кълбото боричкащи се мъжаги. Ала в най-далечния ъгъл на стаята един гостенин се изправи и трескаво размаха ръце:

— Нападат служителите на „Кривата сабя“! — развика се той. — На оръжие, гости и приятели! Да защитим Арумн и Уолфгар! Тези злодеи ще сринат нашата кръчма!

— Милостиви богове! — промърмори Арумн, разпознал в дребния човек Морик Разбойника, който току-що бе обрекъл скъпоценното му заведение на пълно унищожение.

Безпомощният ханджия изстена нещастно и се скри под бара, клатейки глава.

Като по даден знак, „Кривата сабя“ сякаш изригна. С войнствени викове на уста мъже и жени се хвърлиха един срещу друг и без да губят време да се оглеждат кого нападат, започнаха да раздават юмруци где що сварят.

Все още притиснат до бара, Уолфгар получи тежък пестник отдясно, тъй като за миг цялото му внимание бе насочено на другата страна, към противника със сопата. Варваринът успя да вдигне ръце навреме, за да се предпази от първите два удара, после пристъпи напред. Тоягата се стовари върху ребрата му, но той успя да сграбчи нападателя си над китката и здравата го блъсна назад, само за да го дръпне отново към себе си и да го улови за дъното на панталона. Нещастникът се издигна високо във въздуха, толкова далеч, колкото ръцете на Уолфгар му позволяваха, а варваринът се завъртя, търсейки си подходяща мишена.

Мъжът със сопата изхвърча надалеч, блъсна се в един от другарите си, повличайки го в своето падане, така че двамата се сгромолясаха върху Рийф и отново го повалиха на пода.

В това време Уолфгар вече се бе обърнал към поредния нападател, който връхлиташе с вдигнати пестници. Със стиснати зъби и стоманен поглед, варваринът се приготви за ръкопашен бой, само че противникът му имаше верига, омотана около пръстите. Свирепа болка изригна в лицето на исполина, а устата му се изпълни с кръв. Замаян, той замахна, но едва-едва успя да закачи рамото на своя нападател.

В същото време още един от разбойниците на Рийф се блъсна в него с все сила, той обаче не се поклати. Веригата отново се стрелна към лицето му, почервеняла от кръв, ала този път исполинът успя да се предпази поне донякъде, макар че по бузата му се проточи грозна драскотина.

Другият му противник, онзи, който се бе блъснал в него, без изобщо да го помръдне, скочи върху Уолфгар, който изрева яростно и като провря лявата си ръка под рамото на вкопчилия се в него мъж, го сграбчи за косата.

С все същия гръмовен рев на уста, варваринът пристъпи напред, раздавайки юмруци с десницата си, докато с другата ръка здраво стискаше противника си. Главорезът с веригата побърза да се отдръпне от пътя му, но когато видя пролука в защитата му, не можа да не се възползва и светкавично му нанесе жесток удар в ключицата. Не биваше да го прави, защото Уолфгар вече си бе възвърнал равновесието, достатъчно, за да вложи цялата си сила в едно страховито кроше.

Разбойникът с веригата не успя да се предпази и пестникът на варварина се стовари в лицето му и го запрати на земята.

Седнал на мястото си в най-далечния ъгъл на помещението, Морик невъзмутимо отпиваше от чашата си, като само от време на време се навеждаше, за да избегне политналата към него бутилка, или нечие тяло. Ала въпреки привидното си спокойствие, разбойникът беше разтревожен — за Уолфгар и за „Кривата сабя“. Никога досега не бе виждал по-ожесточен побой, сякаш всички лускански главорези възторжено бяха прегърнали възможността да вилнеят на воля в кръчма, която, откакто Уолфгар бе пристигнал в града и я бе разчистил от обичайните нехранимайковци, навъртащи се в нея, се радваше на забележително спокойствие.

Морик неволно потръпна, когато веригата се стовари в лицето на варварина и наоколо се разхвърчаха пръски кръв. За миг се поколеба дали да не се притече на помощ на своя приятел, но бързо се отказа. Той нямаше равен на себе си в събирането на информация, крадец, който оцеляваше благодарение на своята находчивост и умението да върти оръжие, а нищо от това нямаше да му помогне в кръчмарски побой като този.

Ето защо Морик си остана на мястото, докато битката кипеше край него. Вече почти всички се бяха включили в нея — в един момент един мъж мина покрай Морик и се насочи към вратата, влачейки някаква жена за косата. Не бе направил и няколко крачки, когато друг мъж го цапардоса с един стол и го събори на земята.

Когато вторият мъж се обърна към жената, която току-що бе спасил, тя набързо изтри усмивката от лицето му, като го халоса с една празна бутилка, след което отново се хвърли в схватката, забивайки нокти в най-близкия побойник.

Морик заинтригувано се загледа в тъмнокосата жена, опитвайки се да запомни чертите й — подобна пламенност можеше да се окаже много приятна при по-спокойни и интимни обстоятелства.

В този миг някакво движение отдясно привлече вниманието му и той побърза да дръпне стола си назад и да вдигне чашата и бутилката си от масата, тъкмо навреме, за да ги опази от двамата мъже, които връхлетяха отгоре й, както си бяха вкопчени един в друг, и я направиха на парчета.

Морик сви рамене, кръстоса крака и като се облегна на стената, отпи нова глътка.

Уолфгар си спечели няколко секунди, когато се разправи с мъжа с веригата, но мястото на падналия му противник веднага бе заето от друг, който се вкопчи в него. Когато разбра, че няма да може да отмести ръката на исполина, главорезът смени тактиката и заби нокти в лицето му, като в същото време го ухапа по ухото.

Уолфгар изрева от болка и от ярост и дръпна нападателя си за косата. Успя да се откопчи от него, макар това да му струва късче от ухото, после провря десницата си под лявата му ръка и я извъртя, докато противникът му не се видя принуден да пусне ризата, в която се бе вкопчил и вместо това да се улови за лакътя на варварина. Уолфгар рязко се обърна към бара и блъсна главата на нападателя си в него толкова силно, че дъските изпращяха. След това вдигна ръце и без да забелязва, че нещастникът вече не оказва никаква съпротива, отново го удари в бара. Най-после сви рамене и като изрева страховито, запрати изпадналия в безсъзнание главорез надалеч, а сам той се обърна, готов за следващия противник.

Обходи помещението с кървясал поглед, без да може да повярва на очите си. Целият свят сякаш беше полудял! Навсякъде хвърчаха маси и тела. Всички в заведението, близо стотина гости, се бяха включили в битката. В отсрещния ъгъл Уолфгар забеляза Морик, удобно облегнат на стената, като само от време на време се попреместваше, за да избегне някоя полетяла към него бутилка или стол. Морик улови погледа му и вдигна чаша в приятелски поздрав.

Уолфгар се наведе и напрегна мускули. Някакъв мъж, който тъкмо замахваше с дебела талпа в ръце, се прекатури през гърба му.

Внезапно Уолфгар зърна Дели да тича към него и да го вика, опитвайки да се опази от хвърчащите навсякъде предмети. Беше преполовила разстоянието, което ги делеше, когато един стол я удари в слепоочието и я събори на земята.

Варваринът тръгна към нея, но в този миг някакъв мъж се хвърли в краката му и го блъсна през колената. Уолфгар се помъчи да запази равновесие, залитна и тогава още един мъж го нападна изотзад. Онзи в краката му го сграбчи за глезена с две ръце и дръпна. Миг по-късно към двамата противници на исполина се прибави още един и те всички се сгромолясаха на пода, огромно кълбо от крака и тежки юмруци.

Уолфгар успя да се покатери върху последния си нападател и здравата го цапардоса в лицето, с намерението да се подпре на него, за да се изправи. Преди да го стори обаче, получи жесток ритник в гърба и отново падна, останал без дъх. Онзи, който го бе изритал, се опита да го направи отново, но варваринът бе запазил достатъчно самообладание, за да се претърколи настрани, така че вместо него, противникът му улучи един от своите другари в корема.

Рязкото движение само припомни на Уолфгар, че има и още един нападател, онзи, който се бе вкопчил в глезена му. Опита се да го изрита със свободния си крак, но така, както беше легнал, не му бе никак лесно, и отчаяните му ритници, с които се мъчеше да се отскубне, не му вършеха кой знае каква работа.

Противникът му го стискаше все така здраво, не на последно място и защото бе прекалено уплашен, за да го пусне. Уолфгар трябваше да прибегне до друга тактика — придърпа крака си нагоре, повличайки вкопчения в него мъж към себе си, после рязко изрита напред, отслабвайки хватката му, като в същото време вдигна другия си крак и приклещи двата му глезена.

Отнякъде се появи още един разбойник, сграбчи дясната ръка на варварина и я притисна под себе си, друг стори същото с лявата му ръка. Исполинът опита да се освободи, но когато не успя, изръмжа и се надигна, като сви ръце в лактите и ги събра пред масивните си гърди. Едновременно с това още повече стегна хватката на краката си. Приклещеният мъж трескаво се мъчеше да се откопчи, отвори уста, за да извика, но единственият звук, който се чу, бе шумното изпукване, когато рамото му се измъкна от ставата.

Усетил, че съпротивата на единия му противник намалява, Уолфгар започна да рита, докато стенещият мъж не бе принуден да се претърколи настрани. Сега вече варваринът можеше да насочи вниманието си към другите двама, които не спираха да го дерат и да сипят порой от юмруци върху него. Със сила, която вземаше на подбив ограниченията на обикновените смъртни, Уолфгар разпери ръце и повдигна двамата злодеи над главата си, като в същото време присви колене. Устремът му беше толкова голям, че той се преметна назад. Миг по-късно вече бе на крака, с лице към двамата си противници, които побързаха да побегнат.

Воден единствено от инстинкта си, варваринът се обърна тъкмо навреме, за да посрещне атаката на поредния нападател. Улучи го — отново мъжа с веригата около юмрука — право в гърдите. Ударът беше страховит, ала Уолфгар не се беше завъртял напълно, за да може да се защити от пестника на неприятеля си и той се стовари в лицето му. Двамата неволно се заковаха на място, а мъжът с веригата потрепери конвулсивно и се свлече в ръцете на исполина. Уолфгар го блъсна встрани и той рухна на земята в безсъзнание.

Варваринът също бе пострадал лошо от сблъсъка очите му се замъглиха, всичко наоколо стана мътно и нефокусирано, а той трябваше час по час да си напомня къде се намира и какво става. Рязко вдигна ръка, ала не можа да спре летящия към него стол и един от краката го удари в челото, което допълнително го замая. Битката наоколо постепенно утихваше — повече бяха онези, които се търкаляха по земята, стенейки, отколкото онези, които все още се държаха на крака. Ала и това не бе достатъчно за Уолфгар, който имаше нужда да си поеме дъх, дори и само за минута-две, и затова избра единствения възможен път — втурна се към бара, преметна се през него и се приземи от другата му страна, право пред приклекналия отзад Арумн Гардпек.

— Прекрасна я свърши тази нощ, дума да няма — изплю се в лицето му ханджията. — За Уолфгар вечерта е пълна загуба, ако няма поне една хубава битка.

Варваринът го сграбчи за предницата на туниката и грубо го изправи на крака, после, с все същата страховита лекота, го блъсна в стената над една лавица, при което повече от половината бутилки станаха на парчета.

— Благодари се, че не ти опита юмруците ми тази вечер — сърдито изръмжа исполинът.

— По-скоро ти се благодари, че не си се подиграл с моите чувства, тъй както се подигра с горката Дели — не по-малко сърдито изръмжа Арумн в отговор.

Думите му жегнаха Уолфгар право в сърцето. Нямаше какво да отвърне на това обвинение, не можеше с чисто сърце да заяви, че в отношенията си с Дели Кърти няма за какво да бъде укорен. Той поразтърси Арумн, след което го пусна на земята и като отстъпи назад, го измери с продължителен поглед. Внезапно някакво движение встрани от него привлече вниманието му и когато се обърна, видя един огромен юмрук без тяло да се рее над бара.

Ударът се стовари в слепоочието му, по-тежък от всички, които Уолфгар някога бе получавал. Варваринът се олюля и се подпря на близката лавица с бутилки силно уиски, но тя се строши под него. Той се обърна, залитайки, и се хвана за бара, за да не падне.

Застанал срещу него, Йоси го заплю в лицето. Преди да успее да реагира, исполинът забеляза как магическата ръка отново се вдига. От следващия удар колената му омекнаха, третият удар го вдигна от земята и го блъсна в стената. Целият свят се завъртя около него, подът сякаш се отвори под краката му.

Уолфгар беше наполовина изнесен, наполовина извлечен иззад бара и побоят начаса утихна, а погледите на всички се насочиха към могъщия варварин, който най-сетне бе победен.

— Довърши го отвън — нареди Рийф и с един ритник отвори вратата на кръчмата.

В този миг усети студеното острие на нечий кинжал да докосва врата му.

— Вече е довършено — спокойно рече Морик, въпреки притеснението, промъкнало се в погледа, отправен към магьосника, който си събираше нещата, без да се вълнува особено от случващото се между двамата.

Рийф го бе наел, за да се подсигури допълнително, което означаваше, че магьосникът няма никакъв личен интерес от всичко това.

Морик си отдъхна и като си промърмори „Магьосници!“, отново се обърна към Рийф и лекичко усили натиска върху кинжала.

Рийф погледна приятеля си, който държеше Уолфгар от другата страна, и двамата безцеремонно го изхвърлиха в калта навън.

Варваринът се изправи на крака и когато с огромно усилие на волята дойде на себе си, се обърна към затръшнатата врата на заведението. Морик го сграбчи за ръката:

— Недей. Там не те искат. Какво смяташ, че ще им докажеш?

Уолфгар понечи да възрази, ала погледът на Морик ясно му даде да разбере, че няма смисъл да спори — приятелят му беше прав.

Вече нямаше дом.

Четвърта глава Живот на истинска дама

— Гандърли — заяви Темигаст една вечер още с влизането си в стаята.

Присила и Ферингал го изгледаха неразбиращо.

— Жената, която видяхте, млади господарю — поясни икономът. — Семейството й се казва Гандърли.

— Не съм чувала за никакви Гандърли в Окни — възрази Присила.

— Малко са семействата в селото, чиито имена са ти познати, скъпа ми Присила — отвърна Темигаст, а в тона му се промъкнаха суховати нотки. — Но таза жена наистина е Гандърли. Къщата им е на южния склон на Маерлинската планина.

Маерлинската планина се намираше на около две мили от замъка Ок, а върху билото й, обърнато към пристанището, имаше изкуствено издялани тераси.

— Момиче — презрително го поправи Присила. — Никаква жена не е още.

Ферингал не й обърна внимание, прекалено развълнуван от новината на Темигаст.

— Сигурен ли си? — скочи от мястото си той и с твърда крачка отиде до стария иконом. — Възможно ли е?

— Моми… жената е била на пътя по същото време, по което е минала каретата — потвърди Темигаст. — Неколцина селяни, които я познават, са я видели, милорд. Те всички споменаха дългата й, черна коса, което отговаря на описанието, което вие ми дадохте. Напълно съм сигурен, че това е по-голямата дъщеря на Дони Гандърли.

— Ще отида при нея — заяви Ферингал и неспокойно закрачи напред-назад, несъзнателно хапейки показалеца си; на няколко пъти рязко се обърна към вратата, сякаш и сам не знаеше къде да иде и какво да прави. — Ще наредя да ми приготвят каретата.

— Не, милорд — тихият, заповеднически тон на Темигаст като че ли малко поуспокои развълнувания млад мъж. — Това би било крайно неуместно.

Ферингал го зяпна:

— Но защо?

— Защото тя е селянка и не е достойна… — започна Присила, но се отказа, видяла, че никой не я слуша.

— Един мъж не бива да ходи в къщата на една дама, без да е бил представен подобаващо — обясни Темигаст. — Вашият наместник и нейният баща трябва да се погрижат за това.

— Но аз съм господарят на Окни! — възропта Ферингал. — Мога да…

— Може да правите каквото си поискате, ако възнамерявате просто да се позабавлявате с нея — прекъсна го Темигаст, при което и Ферингал, и Присила се намръщиха. — Но ако искате тя да стане ваша жена, всичко трябва да стане, както си му е редът. Има си начин, милорд, правила на поведение, с които не можем да не се съобразим. Уверявам ви, че всяко отклонение от общоприетия етикет в подобни случаи може да има пагубни последици.

— Не разбирам.

— Напълно нормално — успокои го старият наместник. — Но за наше щастие, аз разбирам. Вървете и се окъпете. Ако вашата свидна кошута ви подуши сега, сигурно ще избяга надалеч.

При тези думи Темигаст завъртя младия лорд към вратата и го побутна.

— Ти ме предаде! — викна Присила, още щом брат й излезе от стаята.

Икономът изсумтя пренебрежително при това нелепо обвинение.

— Никога няма да допусна тя да стъпи в тази къща! — решително заяви Присила.

— Не осъзна ли вече, че нищо, освен убийство, не може да ти помогне в случая? — смъмри я Темигаст престорено сериозно. — Убийството на брат ти, имам предвид, защото да убиеш нея би означавало единствено да си навлечеш гнева на Ферингал.

— Но защо ти трябваше да му помагаш в глупашкия му роман!

— Казах му единствено онова, което и сам може да научи от всеки селянин, включително и от три от собствените ни прислужници, които вчера са били на пътя.

— Глупакът му с глупак сигурно изобщо не ги е забелязал! — възрази Присила.

— Щеше да намери начин да научи името на момичето — настоя Темигаст. — И като нищо би ни изложил всички, докато го прави.

При тези думи икономът се изкиска и като се приближи до Присила, я прегърна през раменете.

— Разбирам притесненията ти, скъпа ми Присила, и трябва да призная, че донякъде ги споделям. Аз също бих предпочел брат ти да се влюби в дъщерята на някой богат търговец от далечен град, вместо да избере селско момиче от Окни… или пък изобщо да забрави наивните си идеи за любов и просто да се отдаде на плътските си желания, където и когато му се прииска, без да мисли за женитба. Нищо чудно някога и това да стане.

— Надали, след днешната ти намеса — сопна се Присила.

— Грешиш — поправи я Темигаст с широка усмивка, която привлече вниманието на Присила и по лицето й се изписа любопитство. — Единственото, което сторих, бе да укрепя доверието на брат ти в мен и моите преценки. Той сигурно няма да се откаже лесно от идеята да се ожени за това момиче, но аз ще следя всяка негова стъпка, обещавам ти. Няма да допусна да опозори рода Ок, нито пък ще позволя на момичето и нейното семейство да ни отнемат онова, което не им се полага. Не можем да го разубедим от това, което си е наумил, можеш да бъдеш сигурна, а негодуванието ти само ще засили решимостта му да постигне своето.

Присила изсумтя недоверчиво.

— Нима не виждаш гнева му, когато му се караш? — не отстъпваше Темигаст и тя се намръщи. — Предупреждавам те, ако сега настроим брат ти срещу себе си, влиянието на това момиче над него — над целия замък — ще стане още по-голямо.

Този път Присила нито изсумтя, нито поклати глава, нито изрази неодобрението си по някакъв начин, просто се взря изпитателно и настойчиво в Темигаст. Той я целуна по бузата и излезе от стаята, за да нареди незабавно да му приготвят каретата на замъка. Трябваше да се заеме със задълженията си на пратеник на лорд Ферингал.

Джака Скъли вдигна поглед от калната нива заедно с останалите работници, хора и гномове, когато богато украсената карета затрополи по пътя и спря пред къщурката на Дони Гандърли. Отвътре се показа възрастен мъж и се насочи към вратата. Джака присви очи, но после се сети, че някой от другите може да го види и отново си придаде обичайното високомерно изражение. Та той беше Джака Скъли, мъжът от мечтите на всички момичета в селото и особено на младата жена, пред чиято къща току-що беше спряла каретата. Мисълта, че красивата Мералда го желае, не беше шега работа за Джака… макар че той, естествено, нямаше да позволи никой да разбере, че това има някакво значение за него.

— Дони! — провикна се един от другите работници, прегърбен гном с дълъг, заострен нос. — Дони Гандърли! Имаш гости.

— Или пък най-сетне са разкрили какъв мошеник си в действителност! — обади се друг гном и всички се разсмяха.

Всички, с изключение на Джака, разбира се. Джака нямаше да допусне да го видят как се смее.

Дони Гандърли се запъти към синора край торфената нива, като в същото време се обърна към онези, които се бяха обадили, за да разбере какво става. Вместо отговор, те кимнаха по посока на къщата му и когато проследи погледите им, Дони съзря спрялата там карета и хукна, колкото го държаха краката.

Джака не свали очи от него, докато не го видя да стига до къщата.

— К’во ще речеш да вземеш да покопаеш малко, а момче? — разнесе се глас наблизо и когато младият мъж се обърна, беззъбият старец на съседната бразда прокара пръсти през къдравата му, кестенява коса.

Джака тръсна отвратено глава, забелязал черния торф по пръстите му, и отривисто отметна коса назад, а когато старият мъж отново посегна към лицето му, направо блъсна ръката му.

— Хе-хе-хе! Твойто момиче май си има ухажор!

— Пък и доста старичък при туй — побърза да се включи в шегата друг от копачите.

— Че то тогаз и аз може да си опитам късмета — подхвърли първият присмехулник.

Младият мъж се намръщи и старецът се разсмя още по-гръмогласно, доволен, че най-сетне е предизвикал някаква реакция у него.

Погледът на Джака бавно обходи полето, плъзна се по приведените работници и няколкото къщи, разпилени по склона, и се насочи към замъка Ок в далечината и черните, студени води отвъд. Водите, които преди четири години бяха довели него, майка му и вуйчо му в това затънтено място. Джака не знаеше защо бяха дошли тук (той самият бе съвсем доволен от живота им в Лускан), с изключение на това, че идването им беше свързано с баща му, който редовно пребиваше майка му. Подозираше, че сигурно бягат — от баща му или от правосъдието. Това започваше да се превръща в обичайна практика за семейство Скъли — по същия начин бяха избягали и от Царствата на меча преди много години, когато той беше още малко момче, и се бяха заселили в Лускан. Нямаше съмнение, че открие ли ги, баща му (жесток човек, когото Джака почти не познаваше), ще убие и майка му, и вуйчо му, задето бяха избягали. Или пък сам той вече беше мъртъв, оставен да издъхне в локва кръв от Ремпини, вуйчото на Джака.

Каквато и да беше причината, за младия мъж нямаше особено значение. Важното бе, че сега е тук, в това отвратително, ветровито, студено село. Доскоро единственото хубаво нещо според него, бе, че меланхолията, с която бе пропито цялото място, прекрасно пасваше на поетичната му натура. Ала, макар че се имаше за истински романтичен герой, Джака бе вече на седемнайсет години и неведнъж се бе замислял дали да не се присъедини към някой от малцината търговци, минаващи през Окни, и да поеме по широкия свят, обратно в Лускан или пък в Града на бездънните води. Щеше му се да натрупа състояние там, а след това — защо пък не? — да се завърне в Царствата на меча.

После обаче пред него се разкри друга примамлива черта на Окни и всички подобни кроежи минаха на заден план. Джака не можеше да отрече влечението, което изпитваше към едно от момичетата на Гандърли.

Разбира се, нямаше никакво намерение да разкрива чувствата си нито пред нея, нито пред когото и да било, не преди да се увери, че тя ще му се отдаде изцяло.

Докато минаваше забързано покрай каретата, Дони Гандърли разпозна кочияша — сивобрад гном на име Лиам Уудгейт. Лиам му кимна усмихнато и Дони си поотдъхна, макар че не забави крачка и без да губи нито миг, влезе в схлупената къщурка. Там, на един стол край кухненската маса се бе разположил икономът на замъка Ок. Биасте, болната съпруга на фермера, седеше насреща му грейнала, както Дони не я бе виждал от много дълго време.

— Почитаеми Гандърли — учтиво поздрави гостенинът. — Името ми е Темигаст, иконом на замъка Ок, пратеник на лорд Ферингал.

— Знам — предпазливо отвърна Дони.

После заобиколи масата и един от двата свободни стола, без да сваля очи от възрастния мъж, и застана зад жена си, сложил ръце върху раменете й.

— Тъкмо обяснявах на съпругата ти, че нашият общ господар би се радвал да сподели трапезата си с дъщеря ти тази вечер.

И удар със сопа надали би могъл да зашемети Дони повече от тази смайваща новина, но той не загуби самообладание и успя да запази изражението си привидно спокойно, докато се опитваше да осмисли чутото, вперил изпитателен поглед в сивите очи на Темигаст.

— Разбира се, в каретата имам подходящо облекло за госпожица Мералда, в случай че приемете поканата — довърши старият иконом с дружелюбна усмивка.

За гордия Дони Гандърли не бе особено трудно да прозре зад сърдечната фасада и учтивия тон. Не му бе трудно да види снизхождението и самонадеяността на стария Темигаст. Разбира се, че няма да му откажат, сигурен бе икономът на замъка Ок. Някакви си мръсни селяци. Господарят на Окни бе благоволил да им отправи покана и семейство Гандърли щяха да я приемат с готовност, дори с нетърпение.

— Къде е Мералда? — обърна се Дони към жена си.

— С Тори отидоха на пазар — отвърна Биасте с леко потреперващ глас, който не убягна от вниманието на съпруга й. — Да купят няколко яйца за вечеря.

— Мералда може да вечеря като кралица днес — подхвърли Темигаст. — И много дни занапред.

Ето го отново, същото отвратително снизхождение, което безцеремонно напомняше на Дони за мястото му в живота, за онова, което съдбата беше отредила на децата му, на неговите приятели и на техните деца.

— Е, ще дойде ли? — попита отново Темигаст след дълго и неловко мълчание.

— Това само тя може да реши — отвърна Дони по-рязко, отколкото му се искаше.

— А! — кимна икономът, все така широко усмихнат, и се надигна от стола, давайки знак на Биасте да не става заради него. — Разбира се, разбира се. Но да идем до каретата, за да ти дам роклята, скъпи ми Гандърли. Ако решите да изпратите младата дама, ще ви бъде много по-лесно, ако роклята е у вас.

— А ако не поиска да отиде?

Темигаст повдигна вежди, сякаш самата мисъл, че Мералда може да откаже, бе повече от нелепа.

— В такъв случай утре сутрин ще изпратя кочияша да я прибере, естествено.

Дони сведе поглед към жена си, чието деликатно лице бе придобило умолително изражение.

— Е? — подкани го Темигаст и кимна към вратата.

Дони потупа Биасте по рамото, после излезе заедно с иконома. Лиам Уудгейт вече ги очакваше с роклята, вдигнал ръце над главата си, за да не се изцапа ефирната материя.

— Ще сториш добре, ако убедиш дъщеря си да дойде — посъветва Темигаст фермера и му подаде роклята, при което Дони още по-здраво стисна зъби. — Жена ти е болна — направо каза Темигаст. — И сам разбираш, че в тази къща, вечно изложена на течение и с лоша храна на трапезата, приближаващата зима няма да й се отрази добре.

— Говориш така, сякаш изобщо имаме някакъв избор — отвърна Дони.

— Лорд Ферингал е богат човек — обясни старият иконом. — За него не представлява никаква трудност да осигури целебни билки, топло легло и умели лечители. Жалко би било жена ти да страда напразно.

При тези думи Темгаст поглади роклята в ръцете си, после добави:

— Ще вечеряме веднага след залез-слънце. Каретата ще бъде пред дома ти привечер.

С тези думи наместникът се качи в каретата и затвори вратата след себе си. Без да губи нито миг, Лиам Уудгейт размаха камшика и конете препуснаха по пътя.

Дони Гандърли дълго стоя пред къщата, обгърнат от облака прах, вдигнат от отдалечаващата се колесница, с рокля в ръцете и невиждащ поглед. Искаше му се да изкрещи, че ако лорд Ферингал наистина е такъв благодетел и разполага с подобни възможности, би трябвало доброволно да ги използва за благото на своите селяни. Хора като Биасте би трябвало да получават помощта, от която се нуждаят, без да им се налага да продават дъщерите си. Защото онова, което Темигаст им беше предложил току-що, си бе почти същото! Да продадат дъщеря си!

Ала въпреки това, при цялата си гордост, Дони Гандърли не можеше да отрече, че това е възможност, на каквато не са се и надявали.

— Беше каретата на лорд Ферингал — съобщи Джака Скъли, когато по-късно същия ден пресрещна Мералда на връщане у дома. — Пред собствената ти врата — добави той със своя екзотичен акцент, пълен с въздишки и драматични стенания.

Тори Гандърли се изкиска с глас. Мералда я сръга между раменете и й даде знак да си върви.

— Но и аз искам да знам! — възнегодува момиченцето.

— Ще познаеш вкуса на прахоляка! — заплаши я сестра й и се накани да изпълни заканата си, но бързо се отказа, когато си припомни, че не е сама.

С приветлива усмивка тя се обърна към Джака, като в същото време успя да хвърли суров поглед на Тори с крайчеца на окото си.

Момичето заподскача по пътеката.

— Но аз исках да видя как ще го целунеш! — весело се провикна то, докато се отдалечаваше.

— Сигурен ли си за каретата? — попита Мералда, мъчейки се да не обръща внимание на неудобната забележка на сестра си.

В отговор Джака просто въздъхна сърдито.

— Но каква работа има лорд Ферингал с нашите? — недоумяваше Мералда.

С ръце, пъхнати дълбоко в джобовете, Джака наклони глава на една страна и сви рамене.

— Е, аз май трябва да вървя — рече Мералда и направи една крачка, ала той пристъпи напред и й препречи пътя. — Какво ти става?

Джака прокара пръсти през гъстата си, къдрава коса и се приведе към нея, приковал ясносини очи в лицето й.

Мералда с мъка си поемаше дъх, толкова голяма беше буцата, която се надигна в гърлото й, струваше й се, че сърцето й ще изскочи от гърдите, толкова силно биеше.

— Какво правиш? — попита тя, много по-тихо и някак автоматично.

Джака пристъпи още по-близо. Мералда си спомни съвета, който беше дала на Тори, как трябвало да карат момчетата да им се молят. Напомни си, че не бива да го прави, още не. Повтори си го няколко пъти, все по-настоятелно, ала не отстъпи назад. Джака вече бе на няколко сантиметра от нея и когато усети топлия му дъх, младата жена пристъпи към него. Устните му едва-едва докоснаха нейните, после той направи крачка назад, станал внезапно плах.

— Какво? — за трети път попита Мералда, ала този път в гласа й имаше само жадно нетърпение.

Джака въздъхна и тя се доближи. Устните й, цялото й тяло, треперещо като лист, го молеха да отвърне на целувката й. Той го стори, нежно и продължително, после се отдръпна.

— Ще те чакам след вечеря — рече и бавно се отдалечи, нехайно свивайки рамене.

Мералда с мъка си поемаше дъх. Целувката се бе оказала така прекрасна, както и в мечтите й, дори повече. Усещаше топлина в корема, колената й бяха омекнали, цялото й тяло трепереше. Какво значение имаше, че с моментното си колебание Джака бе постъпил по абсолютно същия начин, по който според нея жените би трябвало да постъпват със своите ухажори! В този миг Мералда не се и сещаше за това, потънала в сладкия плен на онова, което току-що се бе случило и онова, което обещаваше да се случи съвсем скоро.

Тя пое към дома по същия път, по който се бе отдалечила Тори и със същата жизнерадостна стъпка, сякаш с целувката си Джака я бе освободил от сдържаността, която се очакваше от нея сега, когато вече беше жена.

Цялата грейнала, Мералда прекрачи прага на малката къщурка. За нейно удивление, край кухненската маса стоеше майка й, така щастлива, както девойката не я бе виждала от седмици. В ръцете си Биасте държеше прекрасна, изумруденозелена рокля, обшита с искрящи скъпоценни камъни.

— О! С нея ще бъдеш най-красивата жена, прекрачвала някога прага на замъка! — възкликна тя и Тори се разкикоти.

Мералда се взря в роклята с разширени очи, после обърна поглед към баща си, който стоеше широко усмихнат в единия ъгъл. За разлика от изражението на Биасте, обаче, неговото бе някак пресилено.

— Но, мамо, ние нямаме толкова пари! — възрази Мералда.

Въпреки това тя пристъпи напред, запленена от великолепната рокля, и докосна ефирната материя, мислейки си колко би му харесало на Джака да я види в нея.

— Подарък ни е, изобщо не трябва да я плащаме — обясни Биасте и Тори се разкикоти още по-силно.

По лицето на Мералда се изписа любопитство и тя отново погледна към баща си, с надеждата той да й каже какво става. За нейна изненада, Дони се извърна на другата страна.

— За какво говориш, мамо? — попита младата жена.

Имаш си ухажор, момичето ми — щастливо възкликна Биасте и остави роклята, за да може да прегърне дъщеря си. — И то не какъв да е, а истински благородник!

Винаги загрижена за чувствата на майка си (особено сега, когато беше болна), Мералда искрено се зарадва, че положила глава на рамото й, Биасте не може да види изуменото й, наскърбено изражение. Тори, разбира се, го забеляза; но единственото, което стори, бе да вирне брадичка и да присвие насмешливо устни, все едно целува някого. Мералда се обърна към баща си, който този път срещна погледа й, но не каза нищо, само кимна мрачно.

Биасте отстъпи крачка назад:

— О, малкото ми момиче! Кога стана такава красавица! И като си помисля, че си запленила сърцето на самия лорд Ферингал.

Лорд Ферингал! Мералда с мъка си пое дъх и то не от прекомерно щастие. Та тя едва познаваше господаря на замъка, въпреки че неведнъж го бе виждала отдалеч, обикновено да си чопли ноктите с изражение на крайна досада по време на традиционните празненства, които се провеждаха на селския площад.

— Хлътнал е по теб, момиче — продължаваше Биасте. — И то здравата, според думите на иконома му.

Мералда се насили да се усмихне заради майка си.

— Ще дойдат да те вземат — обясни Биасте, — тъй че бързо се окъпи, а после — при тези думи майка й тържествуващо вдигна ръка, — после ще те издокараме в тази прекрасна рокля и тогава всички мъже, които те видят, ще паднат в краката ти.

Мералда реагира автоматично — започна да се съблича и се запъти към стаята си, следвана по петите от Тори. Всичко й се струваше като някакъв сън и то съвсем не от приятните. Баща й пък се доближи до Биасте и й заговори нещо. Единственото, което Мералда чу, бе възклицанието на майка й:

— Благородник за моето момиче!

Окни не беше голямо село и макар че къщите не бяха скупчени една до друга, всички живееха достатъчно близо, за да се чуят, ако се провикнат от дворовете си. Ето защо не мина много време, преди новината за уговорката между лорд Ферингал и Мералда Гандърли да обиколи селото.

Джака Скъли научи истината за посещението на стария Темигаст още преди да бе довършил вечерята си, още преди слънцето да бе докоснало хоризонта.

— Само като си помислиш, че един лорд е готов да се принизи дотам, че да пожелае някаква си селянка — черногледа, както винаги, подхвърли майката на Джака, а в говора й ясно се долавяше тежкият акцент, от който не се бе отърсила дори след толкова години далеч от Царствата на меча. — Накъде върви светът!

— Лоши новини, наистина — съгласи се вуйчото на Джака, посивял мъж, който изглеждаше така, сякаш бе видял прекалено много.

Джака също смяташе, че това е ужасен обрат, макар и поради доста по-различна причина, или поне така си мислеше — в действителност нямаше никаква представа защо майка му и вуйчо му недоволстват толкова и това се изписа съвсем ясно по лицето му.

— Ние всички си имаме своето място в живота — обясни вуйчо му. — С ясно очертани граници, които не трябва да бъдат престъпвани.

— Лорд Ферингал ще донесе позор на семейството си — добави майка му.

— Мералда е прекрасна жена — възрази Джака, преди да успее да спре.

— Тя е селянка, като всички нас — поправи го майка му. — Ние си имаме своето място, а лорд Ферингал — неговото си. О, нейните много ще се зарадват, дума да няма. Ще решат, че най-сетне им е излязъл късметът, ама не може да са по-далеч от истината.

— Каква истина?

— Нищо хубаво няма да се получи от цялата работа — уверено заяви майката на Джака. — Лордът ще стане за смях, а нея ще превърне в уличница.

— И накрая тя ще свърши опозорена или мъртва, а лорд Ферингал завинаги ще изгуби уважението на своите равни.

— Откъде сте толкова сигурни, че тя ще му се отдаде? — попита младият мъж, мъчейки се да скрие отчаянието в гласа си.

Смехът на майка му и вуйчо му бе по-красноречив от какъвто и да било отговор. Ферингал беше господарят на Окни. Как би могла Мералда да му откаже?

Тази мисъл бе повече, отколкото горкият Джака бе в състояние да понесе и като стовари юмрук върху масата, той рязко се изправи, изгледа изненаданите си роднини разярено и изскочи от стаята, затръшвайки вратата след себе си.

Преди да разбере какво прави, вече тичаше по пътя, а мислите му подскачаха като полудели. Не след дълго се озова до едно малко възвишение, купчина скали над калното поле, на което бе работил през деня, място, откъдето имаше прекрасен изглед както към залеза, така и към къщата на Мералда. Далеч на югозапад се издигаше замъкът Ок и Джака съвсем ясно си представи как великолепната карета отвежда Мералда натам.

Усещаше огромна тежест в гърдите, сякаш всички ограничения на жалкото му съществуване внезапно се бяха превърнали в непристъпни стени, които неумолимо се затваряха около него. През последните няколко години Джака бе положил големи усилия, за да придобие подходящото държание, което да го превърне в мъжа, способен да заплени сърцето на всяка млада дама. А ето че сега се бе появил този идиотски благородник, това нагиздено и напарфюмирано конте, без никаква слава, освен онази, с която се бе родил, и възнамеряваше да му отнеме онова, към което той се бе стремил толкова дълго.

Разбира се, младежът не виждаше нещата така ясно. В неговите очи случващото се бе една огромна несправедливост, дължаща се единствено на положението му (или по-скоро — на липсата на такова) в живота. Защото жалките селяци от Окни дори не подозираха истината за Джака и величието, което се таеше у него, скрито под мръсотията на нивите и торфените блата.

Изтерзаният млад мъж впи пръсти в кестенявите си къдрици и тежко въздъхна.

— По-добре се умий цялата, че не знаеш какво точно ще поиска да види лорд Ферингал — подразни сестра си Тори и прокара грубия пешкир по гърба й.

При тези думи Мералда, която се бе свила като котка в горещото корито, се обърна и плисна шепа вода в лицето на Тори. Кикотът на малкото момиче бързо секна при вида на мрачното изражение, изписало се по лицето на Мералда.

— Много добре знам какво ще види! Ако си иска роклята обратно, ще трябва да дойде дотук, за да си я вземе!

— Ще му откажеш?

— Дори няма да го целуна — заяви Мералда и заканително вдигна мокрия си юмрук във въздуха. — А ако той се опита да ме целуне, ще…

— … ще се държиш като дама — долетя гласът на баща им и когато вдигнаха поглед, двете момичета го видяха да отмята завесата на стаята и да влиза. — Върви си — нареди той на Тори, която познаваше този тон достатъчно добре, за да знае, че няма място за възражения.

Дони Гандърли се позадържа на вратата още малко, за да се увери, че любопитната Тори наистина си е отишла, после отиде до ръба на коритото и подаде една мека кърпа на Мералда. Живееха в малка къщурка, където прекомерната свенливост беше безсмислена, така че Мералда излезе от водата без никакво притеснение, въпреки че все пак се загърна в кърпата, преди да седне на близкия стол.

— Май не се радваш особено? — отбеляза Дони.

Мералда стисна устни и нервно потопи ръка в изстиналата вода.

— Не харесваш ли лорд Ферингал?

— Не го познавам! — отвърна младата жена. — Нито пък той — мен. Изобщо не ме познава!

— Но иска да те опознае — възрази Дони. — Би трябвало да си поласкана.

— И, разбира се, за благодарност трябва да се отдам на онзи, който ме ласкае, нали? — жлъчно отвърна Мералда. — Не ми оставяте никакъв избор, нали? Лорд Ферингал те иска, тъй че — тръгвай?

При тези думи тя неволно плесна толкова силно във водата, че оплиска баща си. Яростната му реакция, добре разбираше Мералда, не се дължеше на това, че го беше измокрила, а на причината за държанието й. Дони се пресегна, стисна я за китката и я принуди да се обърне към него.

— Да — заяви той. — Нямаш избор. Ферингал е господар на Окни, човек, който разполага с големи възможности. Човек, който може да ни извади от калта.

— А може би аз предпочитам да си остана в нея… — започна Мералда, ала баща й я прекъсна.

— Човек, който може да излекува майка ти.

Дони надали можеше да я зашемети повече, даже ако бе стоварил тежкия си пестник право в лицето й. Младата жена го изгледа изумено, както стоеше пред нея с отчаяно, почти обезумяло изражение на спокойното му по принцип лице, и усети как я обзема страх.

— Нямаш избор — пресилено хладнокръвно повтори той. — Майка ти се топи като свещ и надали ще доживее до следващата пролет. Ще отидеш в замъка и ще се държиш както подобава на една дама. Ще се смееш на шегите на лорд Ферингал и ще го ласкаеш за добрината му. Ще го сториш заради майка си — простичко довърши той, а в гласа му се долавяха нотки на поражение.

Когато Дони се обърна, за да си върви, Мералда зърна влага в крайчеца на очите му и разбра.

Мисълта за това колко много страда баща й помогна на младата жена да се подготви за предстоящата вечер, даде й сили да посрещне този така ужасен на пръв поглед обрат на събитията.

Слънцето бе потънало зад хоризонта и небето бързо потъмняваше. Далеч под него, каретата беше изтрополила на път към скромната къщурка на Мералда. Тя се бе показала на вратата и дори от толкова далеч Джака успя да види колко е красива, като искрящ скъпоценен камък, който се надсмиваше над сгъстяващия се сумрак.

Неговият скъпоценен камък. Заслужена награда за красотата, която се таеше у него, а не подарък, купен с парите на разглезения лорд Окни.

Представи си как лорд Ферингал й протяга ръка, как я докосва и милва, докато тя се качва в каретата при него, и му се прииска да закрещи. Колко несправедливо беше всичко! Колесницата с Мералда в нея пое по пътя към замъка, точно както младежът си бе представял по-рано. Надали би могъл да се чувства по-ограбен, дори ако лорд Ферингал беше обърнал джобовете му наопаки и му бе взел и последния грош.

Джака остана на хълма още дълго. Потънал в самосъжаление, той час по час прокарваше пръсти през косата си и проклинаше окаяния си живот и цялата тази неправда. Толкова бе погълнат от това да оплаква собствената си злочестина, че подскочи от изненада, когато съвсем наблизо се разнесе тънко момичешко гласче:

— Знаех си, че ще те намеря тук.

Джака отвори печалните си очи и видя Тори Гандърли да го зяпа изпитателно.

— Знаех си — подразни го тя.

— Какво знаеш?

— Чул си за вечерята на сестра ми и си дошъл да се увериш със собствените си очи. И все още гледаш пътя и чакаш ли, чакаш.

— Сестра ти? — тъпо повтори младият мъж. — Та аз идвам тук всяка вечер.

Тори се обърна към къщите, сред които съвсем ясно се виждаше и тази на семейство Гандърли, с осветени от огъня прозорци.

— Надяваш се да зърнеш Мералда да се преоблича, а? — изкиска се тя.

— Идвам тук, за да остана сам в мрака — твърдо отвърна Джака. — За да си почина от светлината и от нахалниците, които не разбират.

— Какво не разбират?

— Истината — загадъчно отговори младежът, с надеждата думите му да прозвучат дълбокомислено.

— Коя истина?

— Истината за живота — отвърна Джака.

Тори го изгледа продължително, бърчейки чело в опит да разбере какви й ги говори. После отново се обърна към къщите.

— Аз пък мисля, че просто се опитваш да видиш Мералда гола — настоя тя и жизнерадостно се затича надолу по пътеката.

Как само щяха да се забавляват двете с Мералда на негов гръб, каза си Джака и въздъхна дълбоко. След това се обърна и пое нагоре по склона на планината, където мракът беше още по-гъст.

— Проклет живот! — провикна се той и вдигна ръце към небето, където пълната луна вече беше изгряла. — Проклет, проклет живот, проклети тленни окови! Да можех да умра, та да не гледам как недостойните заграбват онова, което ми се полага! Справедливостта се валя в прахта, а човек го преценяват само по това каква кръв тече във вените му! А лорд Ферингал вкусва сладостта на целувките на Мералда! Проклет, омразен живот!

И той рухна на колене, притиснал пестници към очите си, давещ се в самосъжаление. Постепенно то отстъпи място на гняв и младият мъж вдигна глава.

— Справедливостта се валя в прахта, човек го мерят само по това какъв се е родил, а жалкият Ферингал вкусва сладостта на целувките на Мералда. Само че никога няма да отнеме девствеността й!

Залитайки, Джака се изправи на крака и отново погледна към небето и пълната луна.

— Кълна се! — яростно изръмжа той и като прокле живота си още веднъж, се отправи към къщи.

Мералда понесе вечерта стоически, отговаряше любезно на въпросите, които й задаваха, и се опитваше да избягва погледа на очевидно недоволната лейди Ок. Установи, че доста харесва Темигаст, най-вече защото той поддържаше разговора, като им разказваше забавни историйки от миналото си, както и от живота на предишния господар на замъка, бащата на Ферингал. Старият иконом дори бе измислил тайна система от знаци, по която Мералда да се ориентира кой от многобройните сребърни прибори да използва за различните ястия.

И макар че младият лорд изобщо не я впечатли, както си седеше насреща й и не сваляше поглед от нея, девойката бе наистина удивена от великолепните лакомства, които прислужниците не спираха да трупат пред нея. Нима в замъка се хранеха така всяка вечер? Изкусно приготвено гълъбово месо и риба, картофи и морски водорасли, все вкуснотии, каквито Мералда никога преди не бе слагала в устата си.

По настояване на лорд Ферингал след вечеря четиримата се оттеглиха в салона — удобна квадратна стая без прозорци, разположена в центъра на приземния етаж. Дебелите стени не пропускаха хладния океански бриз, а огромното огнище, в което спокойно би могъл да се побере някой от големите огньове, които селяните наклаждаха понякога, правеше мястото още по-уютно.

— Би ли искала да хапнеш нещичко? — попита Присила, макар че тонът й бе всичко друго, но не и дружелюбен. — Бих могла да накарам прислужницата да ни донесе.

— О, не, милейди — отвърна Мералда. — И залък не бих могла да сложа в устата си.

— Нима? Е, ти наистина добре се навечеря, нали?

При вида на захаросаната, неискрена усмивка, която лейди Ок бе лепнала на грозното си лице, девойката неволно си помисли, че в сравнение със сестра си, лорд Ферингал е почти привлекателен. Почти.

В този миг в стаята влезе един прислужник, понесъл поднос с ниски чаши, пълни с кафеникава течност, каквато Мералда не бе виждала преди. Прекалено уплашена, за да откаже, тя взе своята чаша и след наздравицата на Темигаст, я надигна. Отпи голяма глътка и едва не се задави, когато силната течност опари гърлото й.

— Тук не се наливаме така с коняк — сухо отбеляза Присила. — Така правят селяците.

На Мералда й се прииска да пропълзи под дебелия килим и да се скрие. Сбърчил нос срещу нея, лорд Ферингал също не й помагаше особено.

— По-скоро онези, които за първи път го опитват — притече й се на помощ Темигаст. — Малки глътчици, скъпа моя. Бързо ще се научиш, макар че може и никога да не свикнеш с вкуса на тази специфична напитка. Аз така и не успях.

Мералда се усмихна и му кимна благодарно. За пореден (и далеч не за последен път) старият иконом бе успял да разсее неловката ситуация. Леко замаяна, девойката почти не вземаше участие в разговора и дори не забелязваше многозначителните подмятания на Присила, нито пък втренчения поглед на брат й. Мислите й полетяха надалеч и тя се озова до Джака Скъли, насред обляна от лунната светлина поляна, а защо не и в същата тази стая. Колко прекрасна би била тя, с дебелия килим, веселите пламъци и сгряващото питие, ако вместо ужасния лорд Ферингал, компания й правеше скъпият Джака.

Внезапно гласът на Темигаст проникна през мъглата на фантазиите й. Старият иконом тъкмо напомняше на своя господар, че е обещал да върне младата дама у дома й преди един определен час, който бързо наближаваше.

— Няколко минути насаме — отвърна му Ферингал и Мералда трябваше да положи големи усилия, за да не изпадне в паника.

— Не бих казала, че искането ти е особено благопристойно — обади се Присила и като хвърли пренебрежителен поглед на Мералда, добави: — Но пък нима някого го интересува?

С тези думи тя напусна стаята, следвана от Темигаст, който окуражително потупа младата жена по рамото, докато минаваше покрай нея.

— Вярвам, че ще се държите като джентълмен, милорд — рече той на Ферингал. — Така, както подобава на положението ви. Малко жени в света могат да съперничат по красота на лейди Мералда.

И като се усмихна на девойката, добави:

— Ще наредя да приготвят каретата.

Старият мъж беше неин съюзник, разбра Мералда, и то съюзник, от когото тя наистина имаше нужда.

— Вечерята беше прекрасна, нали? — попита лорд Ферингал и побърза да премести стола си до нейния.

— О, да, милорд — отвърна тя и сведе очи.

— Не, не! — меко я сгълча той. — Наричай ме лорд Ферингал, не милорд. И ми говори на ти.

— Да, ми… лорд Ферингал.

Мералда се мъчеше да не го гледа, но присъствието на Ферингал, така близо до нея, я притесняваше. Тя вдигна поглед и, за своя чест, младият лорд успя да го срещне, отмествайки очи от гърдите й.

— Видях те на пътя — обясни той. — Трябваше да се запозная с теб. Трябваше да те видя отново. Никога досега не съм виждал по-красива жена от теб.

— О, ми… лорд Ферингал — можа да каже само Мералда и отново отклони поглед, тъй като лордът се приближи още малко.

— Трябваше да те видя — повтори той съвсем тихо, ала вече се намираше толкова близо, че Мералда го чу съвсем ясно и усети топлия му дъх в ухото си.

Младата жена отчаяно се опита да спре надигащия се ужас, когато Ферингал я погали по бузата с опакото на ръката си, а след това я улови за брадичката и нежно я накара да се обърне към него. После я целуна, въпреки че тя не отвърна на целувката му. В началото го направи предпазливо, но няколко мига по-късно все по-настоятелно, дотам, че се надигна от стола си и се надвеси над нейния. Докато той се притискаше към нея и я целуваше все по-страстно, Мералда си мислеше за Джака и за болната си майка и някак си успя да издържи, дори когато ръката му се вдигна към нежната материя, покриваща гърдите й.

— Простете, лорд Ферингал — разнесе се изведнъж гласът на Темигаст откъм вратата и младият мъж, целият зачервен, се отдръпна от девойката и се обърна към него. — Каретата е готова. Време е лейди Мералда да се прибира у дома.

Мералда почти изтича навън.

— Отново ще те повикам — догониха я думите на Ферингал. — Много скоро.

Докато отминат моста, който свързваше замъка Ок със сушата, Мералда успя да се съвземе и да се поуспокои. Добре разбираше отговорността си към своето семейство и най-вече към болната си майка, ала въпреки това имаше чувството, че ще припадне или ще повърне. Как ли би се подигравала отвратителната Присила, ако „селянката“ повърнеше в позлатената карета.

След около една миля, Мералда, която все още се чувстваше зле и копнееше да се махне от всичко, свързано със замъка Ок, се показа през прозореца.

— Спри! Моля те, спри! — извика тя на кочияша.

Каретата започна да намалява, но още преди да бе спряла напълно, Мералда отвори вратата и изскочи навън.

— Милейди, наредено ми беше да ви отведа до дома — рече Лиам Уудгейт, докато слизаше от капрата.

— Така и стори — отвърна младата жена. — Почти.

— Но дотам има не малко път — възпротиви се гномът. — Господарят Темигаст ще ми откъсне главата, ако научи.

— Няма да научи — обеща Мералда. — Не се безпокой за мен. Всяка вечер минавам по този път, познавам всеки храст, всеки камък и всички, които живеят в къщите оттук до нас.

— Но… — опита се да каже още нещо Лиам, ала девойката изтича покрай него и с уверена усмивка потъна в нощта.

Лиам я следва известно време с каретата, но когато се убеди, че тя наистина познава пътя достатъчно добре, за да е в безопасност, обърна конете и се отдалечи.

Нощта беше хладна, но не прекалено студена. Младата жена остави пътеката и пое през полята. Надяваше се, че Джака може да я чака, както се бяха уговорили, но него го нямаше. Там, заобиколена от гъстия мрак, Мералда изведнъж се почувства така, сякаш бе съвсем сама в целия свят. Изгаряща от желание да забрави тази вечер, да забрави лорд Ферингал и отвратителната му сестра, тя нетърпеливо свали роклята от гърба си. Днес беше вечеряла като знатна дама и като се изключеше храната и може би силната напитка след това, изобщо не беше впечатлена. Ни най-малко.

Облечена единствено в простичките си долни дрехи, тя крачеше през облените в лунна светлина поля, в началото бавно, ала после, когато мисълта за Джака Скъли прогони образа на лорд Ферингал от съзнанието й, стъпката й стана по-лека, докато в един момент вече не вървеше, а танцуваше. Протегна се, за да улови една падаща звезда, завъртя се, за да докосне опашката й, и тупна в меката трева (и калта), без нито за миг да престава да се смее, а лицето на Джака Скъли й се усмихваше така наблизо.

Макар че Мералда не го знаеше, намираше се на почти същото място, където Джака бе дошъл по-рано тази вечер. Мястото, където младият мъж бе изливал негодуванието си, където бе проклинал несправедливостта на този свят и бе жадувал да умре. Мястото, където се бе зарекъл да отнеме девствеността й, тласкан единствено от желанието да не допусне лорд Ферингал да го стори.

Пета глава Натясно

— Къде си дянал проклетия чук? — раздразнено попита Арумн на следващия ден. — Знам, че ти си го взел, тъй че хич не ме лъжи.

— Трябва да се радваш, че го взех — без грам разкаяние отвърна Йоси и размаха пръст пред лицето му. — Уолфгар щеше да сравни кръчмата със земята, ако чукът му беше у него.

— Глупак си ти, Йоси — сърдито рече Арумн. — Уолфгар щеше да си тръгне без бой.

— Ти си мислиш тъй. Все нещо такова ще кажеш. Винаги взимаш неговата страна, макар че той ти носи само неприятности, на теб и на всички, дето са ти верни. Какво хубаво си видял от него, Арумн Гардпек? Какво хубаво?

Ханджията присви очи и го изгледа заплашително.

— Винаги той е започвал боевете, на които е слагал край — продължаваше Йоси. — Ха! Отиде си и толкоз по-добре както за него, тъй и за нас.

— Къде сложи чука му? — не отстъпваше Арумн.

Йоси махна раздразнено с ръка и се обърна. Само че Арумн нямаше намерение да го остави да се измъкне току-така. Той го сграбчи за раменете и го завъртя към себе си:

— Попитах те два пъти — сурово заяви той. — Не ме карай да го правя трети път.

— Няма го — отвърна дребният мъж. — Не е тук и е достатъчно надалеч, за да не може Уолфгар да го призове при себе си.

— Няма го, казваш? — повтори Арумн и по лицето му се изписа лукаво изражение — познаваше Йоси достатъчно добре, за да е сигурен, че не е изхвърлил великолепното оръжие на дъното на океана. — И колко ти дадоха за него?

Дребният мъж промърмори нещо неразбираемо, махна с ръка и смотолеви още нещо, което само затвърди подозренията на ханджията.

— Върви го донеси — нареди той.

Очите на Йоси се разшириха и той понечи да каже нещо:

— Не мога… — започна, но Арумн го улови с едната ръка за рамото, а с другата — за дъното на панталона, и го понесе към вратата.

— Иди да си го върнеш обратно — повтори той с нетърпящ възражение тон. — И да не съм те видял тук без него.

— Не мога да го направя! Не и с хора като тях!

— Тогава повече не си добре дошъл тук! — отсече кръчмарят и го изтика през вратата. — Изобщо не си добре дошъл тук. Върни се с чука, или въобще не се връщай!

И той затръшна вратата зад гърба му, оставяйки дребния мъж напълно слисан. Йоси уплашено се огледа наоколо, сякаш всеки миг очакваше група разбойници да изскочат отнякъде и да го оберат. И наистина, опасенията му съвсем не бяха неоснователни — той беше здраво свързан с „Кривата сабя“ и това до голяма степен му гарантираше сигурност на улицата. Малцина си губеха времето с Йоси Локвата, донякъде, защото той не си заслужаваше усилието, но най-вече защото онези, които му навредяха по някакъв начин, сами затваряха вратите на „Кривата сабя“, една от любимите кръчми в Лускан, пред себе си.

Йоси си бе създал немалко врагове на улицата и разчуеше ли се, че е изгубил благоволението на Арумн Гардпек…

Да, на всяка цена трябваше да си върне приятелството на Арумн, но само при мисълта за онова, което му предстоеше да стори, колената му се подкосяваха. Беше продал Щитозъб за шепа дребни монети на един особено ужасен пират, в една от най-долнопробните дупки в цял Лускан, място, което гледаше да посещава колкото се може по-рядко. Целият разтреперан, той обходи с уплашен поглед тесните, потънали в мрак улички, които щяха да го отведат до скришната бърлога край пристанището. Шийла Крий, жената, на която беше продал чука, нямаше да е пристигнала, знаеше го — все още щеше да е на борда на „Скачащата лейди“. Името идваше от изображението на самата Шийла, скачаща върху палубата на противниковия кораб с окървавена сабя в ръка. Йоси потръпна при мисълта да се срещне с нея на палубата на същия онзи съд, на който тя бе измъчвала до смърт десетки невинни жертви. Не, реши той, по-добре беше да я почака в кръчмата, където все пак имаше повече хора.

Той пребърка джобовете си. Все още носеше у себе си всичкото злато, което Шийла му беше платила за Щитозъб, както и още няколко жълтици.

И сам знаеше, че това не е достатъчно, ала когато бе заложена на карта дружбата на Арумн Гардпек, трябваше да опита.

— Прекрасно е отново да бъда с теб — промълви Дели Кърти и прокара ръка по силните рамена на Уолфгар, което го накара да потръпне — след побоя в „Кривата сабя“ нямаше част от тялото му, която да не го боли.

Варваринът промърмори нещо неразбрано и се надигна от леглото. Дели продължаваше да го милва, а той продължаваше да не й обръща внимание.

— Сигурен ли си, че искаш да си вървиш? — изкусително попита тя.

Уолфгар се обърна и я изгледа, както се беше излегнала насред омачканите чаршафи.

— Напълно! — изръмжа той и като си навлече дрехите, се отправи към вратата.

Дели се накани да го повика обратно, ала прехапа устни, преди да се бе унизила още повече. Понечи да го нахока, ала и този път се отказа — беше безсмислено, пък и острите думи нямаше да скрият колко наранена се чувстваше. Не и този път. Предишната вечер бе отишла при Уолфгар още щом Арумн затвори заведението — почти веднага след като и последният побойник си тръгна. Макар че сега варваринът беше бездомен, младата жена знаеше къде да го открие — Морик държеше стая съвсем наблизо.

Как се бе развълнувала, когато Уолфгар я прие, въпреки протестите на Морик! Беше си позволила да се отпусне, прекарала бе цялата нощ в обятията му, мечтаейки как ще избяга от жалкия си живот заедно с него. Можеха да се махнат от Лускан и да отидат в Долината на мразовития вятър, където тя щеше да отгледа децата му като негова законна съпруга.

Разбира се, утрото (или по-скоро, ранният следобед) набързо сложи край на розовите й блянове под формата на груб отказ.

И сега тя лежеше сама и се чувстваше изоставена и някак празна отвътре, безпомощна и без капчица надежда. Въпреки че напоследък нещата между нея и Уолфгар не вървяха особено, самата мисъл, че той е наблизо, подхранваше мечтите й. Ала отидеше ли си той, отиваше си и всяка възможност тя да се махне оттук.

— Нима разчиташе на нещо друго? — обади се Морик, сякаш четеше мислите й.

Дели му хвърли отчаян, сърдит поглед.

— Досега би трябвало да си научила какво можеш да очакваш от него — продължи Разбойника и приседна на края на леглото.

Младата жена понечи да придърпа завивките нагоре, но после се сети, че това бе просто Морик, който я бе виждал без дрехи и преди.

— Той никога няма да ти даде онова, което наистина искаш — добави Морик. — Твърде голямо бреме тегне върху него, твърде много жестоки спомени го измъчват. Ако по някаква случайност реши да се разкрие пред теб, както ти искаш, това най-вероятно ще те убие.

Дели го изгледа неразбиращо. Без да се изненадва особено, Морик се усмихна и повтори:

— Никога няма да ти даде онова, което наистина желаеш.

— За разлика от Морик? — подигравателно попита Дели и той се разсмя с глас.

— Надали — призна. — Но поне си го признавам открито. Държа на думата си, но иначе не съм почтен човек, който си търси почтена съпруга. Животът ми си е само мой и нямам никакво желание да се обременявам с дете и жена.

— Звучи самотно.

— Звучи свободно — поправи я Морик през смях. — О, Дели — рече той и прокара пръсти през косата й. — Животът би ти се сторил много по-приятен, ако се научиш да се наслаждаваш на радостите, които настоящето ти предлага, и престанеш да се безпокоиш, че бъдещето ще ти ги отнеме.

Дели Кърти се облегна на таблата на леглото и се замисли. Май наистина нямаше какво да възрази.

Морик прие мълчанието й като знак за подкана и се покатери в леглото при нея.

— За туй, дето ми го предлагаш, приятелче, мога да ти дам само ей таз част — заяви своенравната Шийла Крий и потупа главата на Щитозъб.

После, без никакво предупреждение, вдигна великолепното оръжие във въздуха и го стовари в средата на масата, край която бяха седнали заедно с Йоси.

Изведнъж дребният мъж с ужас осъзна, че между него и свирепата жена няма нищо, тъй като масата бе станала на трески.

Шийла Крий се усмихна жестоко и отново вдигна бойния чук. Йоси изпищя задавено и хукна навън, към защитата на хладната, солена нощ. Зад себе си чу силен трясък, когато Щитозъб се удари в касата на вратата, последван от гръмкия смях на всички главорези, събрали се в кръчмата.

Йоси нито се обърна, нито забави крачка. Спря, чак когато стигна „Кривата сабя“, и се зачуди как, в името на Деветте пъкъла, ще обясни всичко на Арумн.

Още се мъчеше да си поеме дъх, когато забеляза Дели да се приближава забързано, плътно увита в дебел шал. Обикновено не се появяваше толкова късно в заведението, тъй като по това време „Кривата сабя“ отдавна бе претъпкана, освен, разбира се, ако не изпълняваше някаква поръчка за Арумн. Само че ръцете й бяха празни и на Йоси не му беше особено трудно да се досети къде — или по-точно при кого — е била.

Не след дълго до ушите му достигна приглушено хлипане, което окончателно го убеди, че предположението му е правилно — Дели бе отишла да се види с Уолфгар и бе оставила поредното късче от сърцето си при него.

— Добре ли си? — обади се Йоси и пристъпи напред.

Дели подскочи изненадано — изобщо не го беше видяла.

— Какво има? — меко попита той и се доближи, вдигнал ръка, за да я потупа по рамото, като тайничко се надяваше да се възползва от болката и уязвимостта й и да я вкара в леглото си, нещо, за което си мечтаеше от години.

Ала Дели, въпреки сълзите и нещастното си изражение, рязко се отдръпна от него, а в погледа й нямаше и помен от желание, нито дори от дружелюбност.

— Наранил те е, Дели — утешително прошепна той. — Наранил те е, но аз мога да ти помогна да се почувстваш по-добре.

Младата жена се изсмя подигравателно:

— Ти стоиш зад всичко това, нали, Йоси Локвата? — обвини го тя. — Сигурно преливаш от щастие, задето най-сетне успя да прогониш Уолфгар!

И преди дребният мъж да успее да отговори, тя го заобиколи и потъна в „Кривата сабя“, място, където той не можеше да я последва. Йоси остана сам насред пустата, тъмна улица. Нямаше къде да отиде, нямаше приятели, с които да си поприказва. И за всичко бе виновен само Уолфгар.

Йоси прекара нощта, кръстосвайки заведенията в най-опасните части на Лускан. Не се заговори с никого, просто слушаше внимателно и си отваряше очите и ушите на четири. За своя изненада научи нещо наистина интересно, което изобщо не го застрашаваше. Из най-долнопробните дупки на града Йоси Локвата чу интересна история за Морик Разбойника, неговия приятел варварин и апетитна уговорка за премахването на един морски капитан.

Шеста глава Алтруизъм

— Почитаеми лорд Дони — обърна се един от селяните към Дони Гандърли на другата сутрин. — Май трябва да ви се кланям, докато лицето ми почернее от калта.

Останалите работници, събрали се на нивата — и хора, и гномове — избухнаха в смях.

— На теб ли трябва да плащам десятък вече? — обади се друг. — По-малко от туй, по-малко от онуй, храната, дето давам на прасето, че и самото прасе?

— Само задницата на прасето — намеси се първият шегаджия. — Предната половина можеш да си я запазиш.

— Ами да, за теб е оназ’ половина, дето яде зърното, но не и другата, дебелата, дето има какво да се хапне от нея — включи се един остронос гном. — Досущо мислене на благородник!

И отново всички се разсмяха. Дони Гандърли опита да се присъедини към тях, но не успя. Разбира се, ясно му беше защо на другарите му им е толкова весело. Прости селяни, родени и израснали в бедност, те знаеха, че нямат кой знае какви изгледи да се измъкнат от калта, която обработваха всеки ден. Ала ето че най-неочаквано късметът като че ли се бе усмихнал на едного от тях, ето че семейство Гандърли сякаш бяха на път да се изкачат по уж недостъпната стълбица нагоре.

Дони би преглътнал закачките им, нещо повече, най-искрено би се смял заедно с тях, навярно и сам би добавил някое остроумие, ако нещо не му даваше мира, през цялата нощ, когато не бе успял да мигне, та чак досега — Мералда не е искала да отиде. Ако дъщеря му бе изразила дори слаба симпатия към лорд Ферингал, из целия Север не би имало по-щастлив човек от Дони Гандърли. Ала той знаеше истината и не можеше да си затвори очите за собствената си вина. И именно заради това подмятанията на другарите му в тази дъждовна утрин на полето се забиваха в него като стрели, струваха му се като сол, посипана в отворена рана, за която те и не подозираха.

— Е, кога ще се заселите в замъка, лорд Дони? — попита го един от мъжете и като пристъпи напред, се поклони несръчно.

Напълно инстинктивно, без да се замисли, Дони го блъсна и го запрати в калта.

Мъжът се изправи със смях, към който се присъединиха и останалите.

— Вече и държанието му е като на същински благородник! — провикна се онзи, който първи бе започнал всичко. — В калта, там ни е мястото, че иначе лорд Дони ще ни смачка.

Като по даден знак, всички паднаха на колене й започнаха да се кланят пресилено.

Напомняйки си, че това са неговите приятели и че те просто не разбират, Дони Гандърли преглътна гнева си и се отдалечи, като сипеше порой от беззвучни проклятия, скърцаше със зъби толкова страховито, че челюстта му изтръпна и така стискаше юмруци, че кокалчетата на пръстите му побеляха.

— Чувствах се като пълна глупачка! — призна Мералда на сестра си.

Двете момичета бяха сами в стаичката си в малката каменна къщурка. Майка им бе излязла — за първи път от повече от две седмици, толкова много й се искаше да разкаже на съседите всичко за вечерята на дъщеря си с лорд Ферингал.

— Но роклята ти стоеше прекрасно! — възрази Тори.

В мимолетната усмивка на Мералда имаше искрена благодарност.

— Сигурна съм, че не е могъл да свали поглед от теб — добави по-малкото момиче, а по изражението й си личеше, че е потънала в романтични блянове.

— Също както сестра му Присила не спря да ме каля — отвърна Мералда, използвайки един често употребяван от съселяните й израз.

— Защото е дебела крава и твоята красота само й го е напомнила! — заяви Тори.

Двете момичета се разкикотиха, ала веселието на Мералда не трая дълго и тя отново се намръщи.

— Как така не се радваш? — недоумяваше Тори. — Той е господарят на Окни и може да ти даде всичко, което поискаш!

— Нима? — саркастично попита Мералда. — Може ли да ми даде свобода? Може ли да ми даде моя Джака?

— Може ли да ти даде една целувчица? — лукаво подметна Тори.

— За това не можах да го спра — отговори Мералда. — Ала повече от мен той няма да получи, в това можеш да бъдеш сигурна. Сърцето ми принадлежи на Джака, а не на някакъв си облян с благовония лорд!

Високопарните й уверения набързо заглъхнаха, когато завесата се отмести и баща й нахлу в стаята, очевидно бесен.

— Остави ни сами! — нареди той на Тори и когато тя се поколеба, хвърляйки притеснен поглед към сестра си, Дони изрева още по-силно: — Махай се, малка свинарке!

Тори изскочи от стаята, но когато се обърна и срещна изпепеляващия поглед на баща си, реши за по-сигурно да излезе на двора.

Когато Тори си отиде, Дони се обърна към Мералда с все същото страховито изражение, каквото младата жена не бе свикнала да вижда на лицето му.

— Татко… — предпазливо започна тя.

— Позволила си му да те целуне? — прекъсна я той с треперещ глас. — И му се е искало още?

— Не можех да му попреча — увери го Мералда. — Всичко стана толкова бързо.

— Но искаше да му попречиш?

— Разбира се!

Думите едва-що бяха изскочили от устните й, когато тежкият, загрубял пестник на Дони се стовари върху лицето й.

— Но си готова да дадеш сърцето и всичките си женски прелести на онова селянче, нали? — изрева той.

— Ама, татко…

Следващият шамар я повали на пода. Дони Гандърли, завладян напълно от гнева, който го измъчваше толкова отдавна, се нахвърли отгоре й. Плесниците му се сипеха върху нея, по главата, по раменете, където сварят, а той редеше несвързани проклятия, наричаше я уличница и леко момиче, което не го е грижа нито за майка му, нито за хората, които го хранят и обличат.

Мералда се опита да каже нещо, да обясни, че обича Джака, а не лорд Ферингал, че не е сторила нищо лошо, ала баща й не я чуваше и продължаваше да я налага и нарича с какви ли не имена, докато тя не остана да лежи на пода, прикрила главата си с ръце, в обречен опит да се предпази.

Всичко свърши така неочаквано, както беше започнало. След един дълъг миг Мералда се осмели да повдигне насиненото си лице от земята и бавно се обърна към баща си. Дони Гандърли седеше на леглото, стиснал главата си с две ръце, и ридаеше с глас. Девойката се приближи до него, шепнейки му, че всичко е наред. Внезапен пристъп на гняв измести сълзите и Дони я сграбчи за косата и я накара да се изправи.

— Чуй ме добре, момиче — процеди той през стиснати зъби. — Не ти решаваш в случая. Ни най-малко. Ще дадеш на лорд Ферингал всичко, което иска, че и повече, и то с усмивка на лице. Майка ти е на смъртно легло и единствен лорд Ферингал може да я спаси. Няма да позволя тя да умре, само зарад’ твоите прищевки!

И като я разтърси здравата, той я пусна. Мералда го изгледа така, сякаш пред себе си виждаше не обичния си баща, а човек, когото изобщо не познаваше, и това нарани Дони по-силно от каквито и да било думи.

— Или още по-добре — спокойно добави той, — ще убия Джака Скъли и ще оставя тялото му на скалите, за храна на морските птици.

— Татко… — с треперещ глас прошепна Мералда.

— Стой далеч от него! — заповяда Дони. — Отиваш при лорд Ферингал и да не съм чул никакви възражения!

Мералда не помръдна, дори не вдигна ръка, за да избърше сълзите, които изпълваха нежните й, зелени очи.

— Оправи се — нареди баща й. — Майка ти скоро ще се върне и не бива да те види такава. Това е най-голямата й мечта, момиче, и ако й я отнемеш, тя няма да го преживее.

С тези думи Дони се надигна от леглото и посегна да я прегърне, ала когато се доближи до нея, видя как цялото й тяло се напряга. Той се отказа и мина покрай нея, с превити рамене и сведена глава.

Без да се обръща, Дони Гандърли излезе навън, изкачи северозападния склон на планината, който бе прекалено скалист, за да бъде обработван и заради това съвсем пуст. Тук Дони можеше да остане сам със своите мисли. И със своите кошмари.

— Какво ще правиш? — попита Тори.

Момичето бе изтичало при сестра си още щом видя Дони да излиза от къщата. Мералда, заета с това да изтрива последните капки кръв от устната си, не отговори.

— Трябва да избягаш с Джака — неочаквано заяви по-малкото момиче и лицето й светна, сякаш току-що бе намерило съвършеното решение на всички проблеми в света.

Мералда я изгледа със съмнение.

— О, това ще бъде кулминацията на вашата любов! — сияеше Тори. — Да избягаш от лорд Ферингал. Не мога да повярвам, че татко те е набил.

Мералда се обърна към сребърното огледало, което съвсем ясно отразяваше всяка драскотина, болезнено напомняне за ужасяващото избухване на Дони. За разлика от Тори, тя можеше да повярва. Вече не беше дете и с очите си бе видяла агонията по лицето на баща си, дори когато той я удряше. Дони се страхуваше, боеше се за майка им и за всички тях.

Мералда знаеше какво трябва да стори. Осъзна, че дългът към семейството е по-важен от всичко друго и то не заради нечии заплахи, а заради любовта, която изпитваше към майка си и баща си и към бъбривата си сестра. Едва в този миг, докато се взираше в нараненото си лице в огледалото, Мералда Гандърли разбра същинските измерения на отговорността, стоварила се изведнъж върху крехките й рамена, на неочакваната възможност, открила се пред семейството й.

И все пак, при мисълта за устните на лорд Ферингал върху нейните и допира на ръката му до гърдите й, младата жена неволно потръпна.

Дони Гандърли дори не забелязваше слънцето, което бавно потъваше в океана, нито комарите, които го бяха открили неподвижен и потънал в мисли и сега пируваха върху голите ръце и врата му. Дони не им обръщаше никакво внимание. Как можа да удари скъпото си момиченце! Откъде бе дошла цялата тази ярост? Как можеше да се сърди на нея, която не бе сторила нищо лошо, която винаги го слушаше?

Ужасяващият спомен се завръщаше отново и отново, пред себе си виждаше Мералда, красивата, прекрасна Мералда, свита на пода с вдигнати ръце, за да се предпази от свирепите му удари. Дони и сам разбираше, че бе разгневен не на Мералда, а на лорд ферингал. Ядът му се дължеше на мизерното му положение в живота, което бе направило него и близките му бедни селяни и бе оставило жена му да се разболее и което би допуснало тя да умре, освен ако лорд Ферингал не решеше да се намеси.

Дони Гандърли осъзнаваше всичко това, ала единственото, за което можеше да мисли, бе, че воден от собствените си себични подбуди, бе тласнал дъщеря си в обятията и в леглото на един мъж, когото тя не обичаше. В този миг Дони Гандърли разбра, че е страхливец, най-вече защото нямаше смелостта да се хвърли от върха и да се разбие върху острите зъбери далеч под себе си.