Гръбнака на света

Двадесета глава Последната себична постъпка

Яростно ритна търкалящата се наблизо буца пръст, при което навсякъде се разхвърчаха пръски кал. Кракът му срещна връхчето на солиден скален къс, заровен дълбоко в земята, той обаче дори не усети острата болка, която го прониза, защото раната, нанесена на сърцето му — не, на гордостта му! — бе много по-страшна. Хилядократно по-страшна.

Сватбата щеше да се състои в края на лятото, в края на същата тази седмица. Лорд Ферингал щеше да има Мералда, както и собственото дете на Джака.

— Справедливо ли е това! — провикна се той и се наведе, за да вдигне камъка, който бе изритал.

Когато видя, че няма да успее да го измъкне от пръстта, грабна друг и го запрати надалеч, като едва не улучи двамина работници, които се бяха подпрели на лопатите си и си приказваха.

Двамата (единият от тях беше старото, дългоносо джудже) се втурнаха към него, сипейки ядовити проклятия. Той обаче, твърде погълнат от собственото си нещастие, за да разбере, че току-що си е създал още неприятности, дори не ги забеляза…

… поне докато не се обърна и не ги видя да стоят зад него. Ядосаното джудже подскочи и така го цапардоса по носа, че го събори на земята.

— Проклет глупак! — изсумтя то и се накани да се върне на работа.

Заслепен от унижение, без да разсъждава, Джака протегна крак и го спъна.

Само след миг другият селянин го вдигна във въздуха и здравата го разтърси:

— Да не би да искаш да те убия?

— Може би точно това искам — отвърна Джака с дълбока, драматична въздишка. — Да, и последното зрънце радост си отиде от тази смъртна обвивка.

— Момчето е чалнато — рече селянинът, който го държеше.

Джуджето се приближи, свило ръце в юмруци и стиснало зъби. Другият селянин побутна Джака към него, то обаче не го улови, а го блъсна напред, така че младежът се пльосна по очи в калта, след това стъпи върху кръста му с подкованите си ботуши.

— Друг път гледай къде хвърляш камъни! — изсумтя джуджето и натисна, изкарвайки въздуха от дробовете на Джака.

— Момчето е чалнато — повтори другият селянин и двамата се отдалечиха.

Джака остана да лежи в калта, а сълзите му се смесиха с пръстта.

— От хубавата храна в замъка ще да е — засмя се мадам Принкъл, добродушна, посивяла старица, чиято кожа бе толкова набръчкана, че сякаш бе твърде голяма за тялото й.

При тези свои думи тя протегна ръка и закачливо ощипа талията на Мералда.

— Ако всяка седмица си малко по-пълна, как изобщо ще ти ушия роклята? Ей го на, днес си наедряла с цели три пръста.

Мералда се изчерви и извърна очи, за да избегне изпитателния поглед на Присила, която седеше наблизо и не пропускаше нищо.

— Вярно, че напоследък все съм гладна — отвърна девойката. — Непрекъснато хапвам това-онова. Доста съм притеснена покрай сватбата.

И тя хвърли разтревожен поглед към Присила, която от известно време работеше усилено, за да й помогне да се отърве от простоватото си произношение.

По-възрастната жена кимна, но изобщо не изглеждаше убедена.

— Е, значи трябва да намериш друг начин да се успокояваш — усмихна се мадам Принкъл — освен ако не искаш роклята да се сцепи по теб, докато отиваш към олтара.

И тя се разтресе от пристъп на гръмогласен смях, от който тялото й заприлича на гигантска, тресяща се кожена торба. Мералда и Присила се присъединиха към смеха й, ала никоя от тях не изглеждаше особено развеселена.

— Не можеш ли да я преправиш? — попита Присила.

— О, няма за какво да се безпокоите! — увери я шивачката. — Мералда ще е красива като картинка в сватбения си ден!

И тя се зае да събира конците, метъра и иглите си. Присила отиде да й помогне, а Мералда побърза да свали роклята, взе простичките си дрехи и изхвърча от стаята.

Щом се озова далеч от тях, тя положи ръка върху очевидно наедрелия си корем. От срещата й с Джака бяха минали повече от два месеца и половина и макар да се съмняваше, че бебето е достатъчно голямо, за да издуе корема й чак толкова, напоследък тя наистина ядеше повече отвсякога. Може би действително бе притеснена, а може би ядеше толкова много, защото трябваше да храни двамина. Каквато и да бе причината, Мералда се зарече да внимава много до края на седмицата, за да не привлича повече внимание върху себе си.

— Ще ни донесе роклята утре — обади се Присила зад гърба й и тя подскочи от изненада. — Нещо не е наред ли? — попита Присила и сложи ръка върху рамото й.

— Нямаше ли да се притеснявате, ако се женехте за благородник?

Веждите на Присила се повдигнаха.

— Не бих се притеснявала, защото няма как да се озова в подобно положение.

— Но ако… ако се случеше — настоя девойката. — Ако се бяхте родили обикновена селянка и някой благородник…

— Въпросът ти е абсурден — прекъсна я Присила. — Ако се бях родила обикновена селянка, нямаше да съм тази, която съм сега, така че целият ти въпрос губи смисъла си.

Мералда я изгледа неразбиращо.

— Не съм селянка, защото нямам нито кръвта, нито душата на селянка — обясни по-възрастната жена. — Вие смятате, че е чиста случайност дали някой ще се роди благородник, или прост селянин, но грешите. Положението в обществото идва отвътре, не отвън.

— Значи се имате за нещо повече от нас? — направо попита Мералда.

Присила се усмихна:

— Не нещо повече, скъпа — отвърна тя снизходително. — Просто сме различни. Ние всички имаме своето място в живота.

— И моето не е до брат ви — отлично я разбра девойката.

— Не одобрявам смесените бракове — потвърди Присила.

Думите й бяха последвани от дълго, неловко мълчание.

„Защо сама не се ожениш за него“, помисли си Мералда, но не каза нищо.

— Въпреки това — продължи Присила със същия унизителен тон, — смятам да уважа избора на брат си. Животът си е негов и той е свободен да го съсипе, както намери за добре. Аз ще сторя каквото е по силите ми, за да те издигна колкото се може по-близо до неговото ниво.

И като протегна ръка, за да я потупа по рамото, добави:

— Наистина те харесвам, скъпа.

Да, толкова, че би се радвала да ме видиш как търкам пода в кухнята ти, безмълвно се възмущаваше Мералда. Искаше й се да възрази, да докаже на Присила, че не е права, но точно в този момент не се чувстваше ни най-малко храбра. Не, с чуждото дете в утробата си, Мералда бе твърде уязвима. Сега не бе време за конфликт със злобната Присила Ок.

Когато Мералда се събуди, слънцето отдавна беше изгряло и надничаше през прозореца. Разтревожена, тя скочи от леглото. Защо баща й не я беше събудил досега? И къде бе майка й?

Страхът й се изпари още щом отметна завесата на вратата и влезе в общата стая — цялото й семейство беше там, седнало около масата. Столът на майка й беше дръпнат назад, а тя самата гледаше към тавана, докато един непознат, облечен в монашески одежди, пееше под носа си и от време на време докосваше челото й с пръсти, натопени в сладко миришещо мазило.

— Татко… — понечи да попита нещо Мералда, ала Дони сложи пръст върху устните си и й кимна да се приближи.

— Брат Бериболд — обясни той. — От храма на Шлем в Лускан. Лорд Ферингал го изпраща, за да изцели майка ти навреме за сватбата.

Мералда зяпна от изненада.

— Значи можете да я излекувате? — попита тя.

— Това е лоша болест — отвърна монахът. — Майка ти трябва да е много силна жена, щом е устояла досега.

Уплашена, Мералда искаше да попита още нещо, но Бериболд я прекъсна и й се усмихна успокоително:

— Майка ти ще бъде много по-добре и напълно изцелена, преди аз и преподобният Ристен да си тръгнем от Окни — обеща той.

Тори изписка щастливо, а Мералда усети как сърцето й подскача от радост. Дони я обгърна през кръста и я притисна до себе си. Девойката просто не можеше да повярва. Отдавна знаеше, че лорд Ферингал ще излекува майка й, но никога не си бе и помисляла, че ще го стори още преди сватбата. Болестта на Биасте беше като огромен меч, надвиснал над главата й, а ето че сега лорд Ферингал сам го отстраняваше.

Какво доверие имаше той в нея, за да изпрати лечителя още сега, преди сватбата. Джака никога не би се лишил от един толкова силен коз. Нито заради нея, нито заради когото и да било. А ето че лорд Ферингал (който съвсем не бе глупак), й вярваше достатъчно, за да прогони сковалата дома им тревога.

Тази мисъл накара младата жена да се усмихне. От толкова време отвръщаше на ухажването на лорд Ферингал само защото го възприемаше като саможертва в името на близките си, ала сега изведнъж го видя в съвсем различна светлина. Лорд Ферингал беше добър човек, красив и богат, и преди всичко — обичаше я искрено. Единствената причина, поради която тя не бе отвърнала на чувствата му, бе нездравото й увлечение по един себичен хлапак. Увлечение, което, колкото и да бе странно, се бе изпарило с появата на лечителя.

Младата жена се върна в стаята си, за да се облече. Нямаше търпение отново да се срещне с лорд Ферингал, защото подозираше — не, сигурна бе, — че след случилото се днес вече ще гледа на него с други очи.

Двамата се видяха още същия ден — последната им среща преди сватбата. Ферингал дори не спомена лечителя, обзет от вълнение покрай приготовленията за празненството.

— Днес беше изпратил лечител у дома — рече най-сетне Мералда, неспособна да се сдържа повече. — Преди венчавката. А докато тя е болна и ти единствен притежаваш влиянието да й помогнеш, нищо не ти пречеше да ме направиш своя робиня.

Ферингал я изгледа неразбиращо.

— Че защо бих искал подобно нещо?

Непрестореното му учудване само потвърди онова, което девойката вече знаеше. Лицето й грейна в широка усмивка и тя импулсивно се хвърли на врата му и го целуна по бузата.

— Благодаря ти, задето излекува майка ми, благодаря ти, задето излекува цялото ми семейство!

При тези думи младият мъж засия, а сърцето му подскочи от радост и когато тя отново понечи да го целуне по бузата, той докосна устните й със своите. Мералда отвърна на целувката му с искрена топлота, уверена, че животът й с този мил, прекрасен мъж, ще бъде съвсем приемлив. Не, много повече от приемлив.

Докато се връщаше обратно към къщата на родителите си, девойката усети как въодушевлението й бързо се изпарява при мисълта за бебето и лъжата, която ще трябва да поддържа до края на живота си. Колко по-ужасна изглеждаше постъпката й сега! Доскоро Мералда смяташе, че не е сторила нищо по-страшно от това да се поддаде на погрешен импулс, но много скоро последиците от тази нейна едничка грешка щяха да превърнат неразумния й копнеж за една любовна нощ в истинско предателство.

Ето защо Мералда бе изпълнена със смесица от страх, надежда и радост, когато на следващата сутрин пристъпи в градината на замъка Ок, където я очакваха всички по-заможни люде от околностите, нейното собствено семейство, Присила и Темигаст. Тук беше и Лиам Уудгейт — облечен в празнична ливрея, той държеше вратичката на каретата, за да може тя да слезе, а усмивката му стигаше чак до ушите. В другия край на градината Мералда забеляза преподобния Калорк Ристен, един от по-високопоставените свещеници на Шлем, бога, когото лорд Ферингал почиташе. Свещеникът беше облечен в лъскави доспехи и отворен шлем.

Какъв ден и какво прекрасно място за предстоящата церемония! Веселите летни цветя бяха отстъпили място на хризантеми, невени и димитровчета, и макар те да не бяха така пъстроцветни, Присила се бе погрижила да допълни деликатните им багри с красиви гирлянди. Преди зазоряване бе паднал дъжд, но облаците отдавна се бяха разнесли, оставяйки след себе си свежия дъх на мокра земя. Водата, събрала се в неравностите на каменния зид, и капчиците върху нежните листенца на цветята, отразяваха слънчевите лъчи и образуваха миниатюрни дъги. Дори вятърът, който повяваше откъм океана, като че ли бе по-уханен тази сутрин.

Настроението на Мералда се подобри. Много скоро щеше да се омъжи и тогава вече нямаше да има от какво да се страхува. Най-лошото, което би могло да й се случи днес, бе да се препъне, докато отива към неголемия подиум в средата на двора, украсен с рицарска ръкавица и гоблен, на който беше изобразено голямо синьо око. Младата жена се почувства още по-сигурна при вида на грейналото лице на майка си — младият помощник на Калорк Ристен бе сътворил истинско чудо! Доскоро девойката се боеше, че Биасте няма да е достатъчно силна, за да присъства на венчавката, а ето че сега тя сияеше и от години не бе изглеждала толкова здрава.

Също толкова сияеща, забравила всички страхове за тайната, която криеше, Мералда закрачи към подиума. Не се препъна. Ни най-малко. Онези, които я гледаха отстрани, имаха чувството, че младата жена сякаш не стъпва по земята, а се носи над нея. Съвършената булка. И ако бе малко понаедряла в кръста, то това несъмнено се дължеше на хубавата храна в замъка.

Застанала до преподобния Ристен, девойката се обърна, за да види появата на лорд Ферингал. Той беше облечен в униформата си на командир на стражата на замъка Окни — искряща ризница, обточена със златен брокат, висок шлем, украсен с пера, и дълъг меч, закачен на кръста му. Мнозина от гостите ахнаха, жените зашушукаха одобрително и Мералда си каза, че да се омъжи за този мъж май няма да е толкова лошо. Колко красив й се струваше Ферингал, не на последно място — защото вече знаеше истината за доброто му сърце. Лъскавите му доспехи бяха повече за ефект, но въпреки това му придаваха величествен вид.

Засиял от щастие, младият благородник се присъедини към нея и церемонията започна. Калорк Ристен тържествено призова всички присъстващи да станат свидетели на свещения съюз между двамата, застанали пред него, но вместо към бъдещия си мъж, Мералда погледна към родителите си. Много скоро тя престана да слуша какво говори свещеникът, който продължаваше да реди официални слова. В един момент й поднесоха бокал с вино, от който да отпие, а после да го подаде и на Ферингал.

Птиците пееха наоколо, цветята разпръсваха весели багри и сладко ухание, младоженците бяха красиви и истински щастливи — беше се получила сватба, за каквато всяка жена от Окни можеше само да мечтае. Всички, които не присъстваха на самата церемония, бяха поканени да поздравят младата двойка пред портата на замъка. За по-бедните гости пищната церемония бе начин поне за мъничко да се откъснат от собствения си сив живот и те искрено й се наслаждаваха. Всички, освен един.

— Мералда!

Викът проряза утрото и подплаши ято чайки, накацали по скалите на изток от замъка. Всички очи се обърнаха натам, откъдето бе дошъл гласът, и върху една скала видяха самотна, слаба фигура, с увиснали рамене, която не можеше да бъде сбъркана — Джака Скъли.

— Мералда! — вопълът се откъсна сякаш от дълбините на душата му.

Младата жена погледна първо към родителите си (Дони изглеждаше така, сякаш не може да си намери място), а после към бъдещия си съпруг.

— Кой е този? — разтревожено попита лорд Ферингал.

Мералда едва не се задави и поклати глава, а по лицето й се изписа искрено отвращение:

— Един глупак! — успя да каже най-сетне тя.

— Не можеш да се омъжиш за лорд Ферингал! — продължаваше да крещи Джака и неусетно пристъпи напред, към ръба на скалата. — Нека избягаме заедно, умолявам те, Мералда!

Лорд Ферингал, а и всички останали, изпитателно се взряха в младата жена.

— Като деца бяхме приятели — побърза да обясни тя. — Сега е просто един глупак, непорасъл хлапак и не си струва да се тревожиш заради него.

Когато видя, че думите й нямат особен ефект, тя постави ръка върху рамото на Ферингал и пристъпи към него.

— Тук съм, защото двамата открихме любов, каквато никога не съм си и представяла.

— Мералда! — долетя отчаяният вопъл на Джака.

Ферингал се намръщи и погледна към скалата.

— Накарайте го да замълчи! — нареди той и се обърна към свещеника. — Обгърни го с облак от тишина!

— Твърде е далеч — поклати глава Ристен, макар че всъщност не знаеше как се прави подобна магия.

В другия край на градината Темигаст, разтревожен от последиците, които това прекъсване можеше да има, вече изпращаше неколцина войници да се погрижат за гръмогласния хлапак.

Също като стария иконом, Мералда беше силно уплашена и се питаше докъде би могла да стигне глупостта на Джака. Дали нямаше да каже нещо, което да провали сватбата, да очерни завинаги името й и дори да й струва живота?

— Нека избягаме заедно, Мералда! — викаше Джака. — Аз съм любовта на живота ти!

— Кой е този кучи син? — настоя лорд Ферингал на път да избухне.

— Един от полските работници, който си мисли, че е влюбен в мен — прошепна Мералда под любопитните погледи на гостите.

Виждайки опасните пламъчета в очите на младия благородник, тя улови погледа му и заяви с тон, който не оставяше място за съмнения:

— Дори ако не се женехме, дори ако не бяхме открили любовта, пак нямаше да искам да имам нищо общо с този глупак.

Ферингал я изгледа продължително, но просто не бе в състояние да й се сърди, не и когато я чуваше да говори толкова искрено.

— Да продължа ли, милорд? — попита Калорк Ристен, но Ферингал вдигна ръка.

— Чак когато свалят хлапака оттам.

— Мералда! Ако не дойдеш с мен, ще се хвърля върху скалите долу! — неочаквано се провикна Джака и направи крачка към ръба на канарата.

Неколцина от гостите ахнаха уплашено. Не и Мералда. Тя просто си стоеше и го гледаше с леден поглед, толкова вбесена, че изобщо не я интересуваше дали глупакът ще изпълни заканата си, най-вече защото беше сигурна, че няма да го стори. Джака Скъли нямаше смелостта да се самоубие. Единственото, което искаше, бе да й причини болка и да я унижи пред всички, да направи и нея, и лорд Ферингал за смях. Цялото това представление бе дребнаво отмъщение, а не любов.

— Спри! — провикна се един от стражите и се закатери по зъбера.

При този звук, така наблизо, младежът рязко се обърна, но не успя да запази равновесие, подхлъзна се и падна по очи. Опита да се хване за нещо, но наоколо имаше само ситни камъчета и той се плъзна назад, така че сега висеше от гърдите надолу. Под него, на около трийсетина метра, се белееха остри скали.

Войникът се хвърли, за да го улови, но закъсня.

— Мералда! — последният, отчаян зов на Джака проряза въздуха, после всичко свърши.

Колкото и да бе поразена от този неочакван, драматичен обрат, въпреки изумлението и болката си, младата жена усещаше погледа на лорд Ферингал върху себе си, с тялото си чувстваше как той следи всяко нейно движение, всяка нейна реакция. И най-незначителната грешка в този момент щеше да й струва прескъпо, когато истината за състоянието й излезеше наяве.

— Боже мой! — ахна тя и затули устата си с ръка. — Горкият наивник!

И като си придаде озадачен вид, тя се обърна към лорд Ферингал, клатейки недоумяващо глава.

И тя наистина не можеше да проумее какво се бе случило току-що. В гърдите й се бореха ненавист, ужас и спомен за споделена страст. Мразеше Джака — как само го мразеше! — заради реакцията му, когато разбра за бременността й, мразеше го и заради постъпката му днес. Ала не можеше с лека ръка да пренебрегне случилото се между тях, не можеше да се преструва, че е забравила как едва допреди няколко месеца й бе достатъчно само да го зърне, за да започне да подскача от щастие като малко момиченце. В едно Мералда бе напълно сигурна — последният вик на Джака щеше да я преследва до края на дните й.

Ала тя скри всичко това, зарови го дълбоко в себе си и се престори, че като всички останали изпитва единствено ужас и недоумение.

Отложиха сватбата. Ожениха се три дни по-късно, в едно сиво, дъждовно утро. Някак си това им се стори правилно.

През целия ден след празненството, което вдигнаха в деня на сватбата и на което бяха поканени всички от селото, Мералда усещаше някакво колебание у Ферингал. Опита се да говори с него и да разбере какво го измъчва; той обаче не каза нищо и девойката разбра, че навярно се бои. А и можеше ли да го вини? Все пак, Джака бе издъхнал с името на неговата годеница на уста!

Ала денят напредваше, виното се лееше като река, навсякъде цареше веселие и усмивката все по-често спохождаше лицето на младия мъж. Колко широка стана тя, когато Мералда му прошепна, че с нетърпение очаква да останат сами, първата нощ, в която щяха да споделят любовта си.

И тя наистина бе приятно развълнувана (макар и доста притеснена). Естествено, Ферингал щеше да разбере, че тя не е девствена, но това не бе нещо необичайно за момиче, отраснало в тежките условия на фермерския живот, изпълнен с усилен труд и почти ежедневна езда. За известно време Мералда се чудеше дали да не му разкаже всичко, да си признае за случилото се и за лъжата, с която бе намислила да го заблуди.

Но когато двамата поеха по витата стълба, отвеждаща към личните им покои, тя се отказа. Не, Ферингал бе преживял твърде много през последните няколко дни. Тази нощ трябваше да бъде нощ за удоволствия, не за болка.

Тя щеше да се погрижи за това.

Първата седмица след сватбата бе най-прекрасната седмица в живота на младата жена, изпълнена с любов и усмивки. Най-силно я сгряваха усмивките на Биасте. Семейството й не се бе преместило в замъка (Мералда не смееше да предложи подобно нещо на Присила… още не), но преподобният Ристен се бе трудил неуморно и не след дълго им бе съобщил, че Биасте е напълно излекувана, нещо, което девойката и сама виждаше върху сияещото лице на майка си.

Виждаше също така, че Ферингал, макар и разтърсен от случилото се с Джака, ще го превъзмогне. Той я обичаше, в това Мералда бе съвсем сигурна, и я обграждаше с грижи и любов.

Младата жена дори успя да сложи чувствата си към Джака в ред. Съжаляваше за онова, което го бе сполетяло, но не изпитваше никаква вина за смъртта му. Джака сам си го бе причинил, беше го сторил не заради нея, а заради себе си, както всичко, което бе правил някога. В сърцето й винаги щеше да има местенце и за него, за младия мъж от нейните първи мечти, но тя се чувстваше повече от възнаградена от мисълта, че близките й са много по-добре, отколкото някога изобщо се бяха надявали. След известно време Дони и Биасте щяха да имат свое собствено имение, а когато Тори поотраснеше още мъничко, сестра й щеше да й намери подходящ жених, навярно някой богат търговец.

Оставаше един-единствен проблем. Мералда не можеше да се отърве от чувството, че Присила започва да се досеща за състоянието й — макар външно да си оставаше все така любезна, по-възрастната жена на няколко пъти й хвърляше крайно проницателни погледи. Погледи, изпълнени с подозрение, като тези, които й отправяше и старият Темигаст. Те се бяха досетили или поне предполагаха каква е истината. Във всеки случай, скоро и останалите щяха да научат. При тази мисъл Мералда усещаше как сянка на отчаяние помрачава иначе съвършеното й щастие.

В началото дори се бе почудила дали да не отиде при Ристен и да го помоли да махне детето с някоя от своите магии. Бързо се отказа и то не защото се боеше, че свещеникът ще я издаде — въпреки че не искаше нищо, което да й напомня за Джака Скъли, просто не можеше да стори зло на невинното създание, което растеше в утробата й.

В края на първата седмица Мералда вече бе взела решение как да постъпи, в края на втората събра достатъчно смелост, за да пристъпи към действие. След като тайно бе помолила готвача да им поднесе яйца за закуска, тя седна на масата заедно с Ферингал, Присила и Темигаст. Най-добре бе да го направи, когато всички са там.

Още преди готвачът да се появи с яйцата, младата жена долови миризмата им и усети как й се повдига. Тя се преви одве, притиснала ръце до корема си.

— Мералда? — разтревожи се Ферингал.

— Добре ли си, детето ми? — попита и Темигаст.

Девойката погледна към Присила и видя подозрението в очите й. Изправи се рязко и избухна в сълзи, което, след всичко случило се, не й бе никак трудно.

— Не, не съм добре! — проплака тя.

— Какво има, съкровище? — уплаши се Ферингал и се втурна към нея.

— Там, на пътя… — обясни тя, хлипайки отчаяно. — Когато отивахме при мадам Принкъл…

— Когато ви нападнаха? — опита се да й помогне Темигаст.

— Онзи мъж, по-големият — не спираше да плаче Мералда. — Той ме насили.

Лорд Ферингал беше като поразен от гръм.

— Но защо не ни каза? — попита Темигаст след дълъг миг на неловко мълчание.

Готвачът, който се бе появил на прага със закуската, изпусна препълненото блюдо от изненада.

— Боях се да ви кажа — изхлипа Мералда и вдигна очи към своя съпруг. — Страхувах се, че ще ме намразиш.

— Никога! — възкликна Ферингал, но бе очевидно, че е потресен до дъното на душата си и дори не направи и крачка повече, за да се доближи до нея.

— И ни казваш сега, понеже…? — тонът на Присила, както и нараненото изражение на Темигаст красноречиво говореха, че и двамата са се досетили за истината.

— Защото нося детето му! — проплака Мералда.

Всичко това — страхът, напрежението, усилието да поддържа лъжата си, примесени с миризмата на проклетите яйца — й дойде твърде много и като се приведе на една страна, тя повърна. Докато кашляше мъчително, чу отчаяния вопъл на Ферингал и болката в гласа му дълбоко я нарани.

След това в стаята се възцари тишина.

Прилошаването й отмина, ала тя се боеше да се изправи, страхуваше се да срещне погледите на другите трима. Не знаеше как ще постъпят, макар че бе чувала историята на някаква селянка, която забременяла, след като била изнасилена. Никой не я бе сметнал за виновна.

Изведнъж усети как някой полага ръка върху рамото й и нежно й помага да се изправи. Присила я притисна до гърдите си, шепнейки, че всичко ще бъде наред.

— Какво да правя? — с мъка успя да изрече Ферингал, тъй като в гърлото му бе заседнала горчива буца, а тонът му бе такъв, че за миг Мералда се уплаши да не я прокуди завинаги от замъка и от живота си.

Старият Темигаст отиде при него.

— Подобни неща са се случвали и преди, милорд — опита се да го успокои той. — Дори и по тези земи.

Другите трима се взряха в него.

— Разбира се, и дума не може да става за измяна — продължи Темигаст. — С изключение на това, че Мералда не ни е съобщила веднага. За това можете да я накажете, както сметнете за добре, но ви умолявам да бъдете снизходителен към бедното момиче.

Погледът на Ферингал не омекна, но той все пак кимна.

— Що се отнася до детето — рече наместникът, — трябва да съобщим за него и то скоро. Нека отсега се знае, че то никога няма да бъде ваш наследник.

— Ще го удуша още щом се роди! — изръмжа Ферингал.

Мералда изхлипа, същото стори и Дрисила, за огромна изненада на младата жена.

— Милорд — обади се Темигаст.

Обзет от безсилен гняв, Ферингал стовари юмрук върху бедрото си и Мералда, която не изпускаше от очи нито едно негово движение, разбра, че заканата му да убие детето е само празна заплаха.

Темигаст поклати глава и го потупа по рамото:

— По-добре да го дадем на някого, милорд. Да се махне веднъж завинаги от живота ни.

Ферингал погледна жена си въпросително.

— Не го искам! — искрено отвърна тя. — Никога вече не искам да си спомням за онази нощ, ъ-ъ-ъ, за онзи ден — поправи се тя начаса и прехапа устни, надявайки се, че другите не са забелязали грешката й.

За нейно облекчение и все по-голяма изненада, отново Присила бе тази, която остана до нея и я придружи до стаята й. Дори когато другите двама вече не можеха да ги чуят, грижовното й отношение не се промени.

— Дори не мога да си представя болката ти — каза тя.

— Съжалявам, че не ти признах по-рано — отвърна Мералда и Присила я погали по бузата.

— Сигурно е било прекалено мъчително. Но ти не си сторила нищо нередно. Брат ми си остава първият мъж в живота ти, първият, комуто си се отдала доброволно, а никой съпруг не би могъл да иска повече.

Мералда преглътна давещата я вина, опитвайки се да убеди сама себе си, че Ферингал наистина е първият мъж в живота й, първият мъж, който хранеше искрени чувства към нея.

— Може би ще успеем да измислим нещо, когато се роди детето — неочаквано рече Присила и Мералда я изгледа неразбиращо. — Хрумна ми, че бих могла да се изнеса да живея някъде другаде — обясни по-възрастната жена. — Или пък да се преместя в някое от крилата на замъка, които не използваме.

Мералда продължи да я гледа недоумяващо, после изведнъж разбра. Удивена, тя дори не усети, как започна да говори с предишното си простовато произношение:

— Намислила си да го отгледаш ти!

— Кой знае… — колебливо рече Присила, — … ако успеем да се разберем.

Мералда не бе сигурна какво да каже и й се струваше, че така ще бъде чак докато бебето се роди. Щеше ли да понесе детето да бъде толкова близо до нея? Или пък щом веднъж го вземеше в ръце, щеше ли да е способна да се раздели с него?

Едва ли, каза си тя. Не можеше, не биваше да го задържи, независимо какви чувства я обземеха след раждането.

— Но да не мислим толкова напред — отбеляза Присила, сякаш бе прочела мислите й. — Засега трябва да се погрижим да се храниш добре. Вече си съпруга на лорд Ферингал и трябва да му родиш наследници, а затова трябва да си здрава.

Мералда не можеше да повярва на ушите си, на топлите думи и искрената загриженост в тях. Не се бе и надявала, че планът й ще се окаже толкова успешен, което само усили чувството й за вина.

Отминаха няколко дни и Мералда започна да вярва, че нещата се развиват както ги беше намислила. Разбира се, не всичко вървеше съвсем гладко, особено в спалнята, където бе принудена непрестанно да успокоява наранената гордост на мъжа си, като го уверява, че варваринът не й бе доставил никакво удоволствие. Накрая стигна дотам да заяви, че по време на мъчителното изпитание е била почти в несвяст и дори не е била сигурна, че то се е случило, докато не е разбрала, че е бременна.

И тогава в добре изготвения й план се появи пукнатина.

— Такива разбойници не пътуват много надалеч — подхвърли лорд Ферингал една вечер.

— О, негодниците надали продължават да се навъртат около Окни — възрази Темигаст.

— Обзалагам се, че са достатъчно наблизо — настоя Ферингал. — Търговецът Галуей има могъщ магьосник, когото мога да наема.

— Дори магьосниците трябва да знаят какво търсят — отбеляза икономът.

— Но аз не си спомням лицето му! — обади се Мералда и се присъедини към двамата мъже.

— Но Лиам Уудгейт го помни! — заяви лорд Ферингал със самодоволната усмивка на човек, който предвкусва сладостта на отмъщението.

Мералда трябваше да положи огромни усилия, за да не изглежда ужасена.

Двадесет и първа глава Проклятието на всеки крадец

Дребното създание се покатери върху скалата и се заспуска по стръмния й склон с такава бързина, сякаш смъртта дишаше във врата му. Всъщност, смъртта май беше за предпочитане пред разярения исполин, който го следваше по петите, крещейки от болка заради наново отворилата се рана на рамото му.

Изведнъж склонът стана съвсем отвесен. Там някъде, на около пет-шест метра, се виждаше земята и без дори да се замисли, гоблинът скочи. Приземи се с глухо тупване и доста нескопосан опит да се претърколи, но въпреки това се изправи на крака и отново хукна.

Уолфгар не го последва — не можеше да си позволи да се отдалечи твърде много от пещерата, пред която Морик все още се биеше, затова спря и се огледа за подходящ камък. Грабна един и го запрати след отдалечаващия се гоблин. Не улучи, но поне бе сигурен, че дребното създание няма и да помисли да се върне. След това се втурна обратно към пещерата.

Разбра, че битката е свършила, много преди да стигне дотам — силно запъхтян, Морик се беше настанил върху голям камък в основата на едно назъбено възвишение.

— Бързо бягат гадните му плъхове! — отбеляза Разбойника, когато го видя да се приближава.

Уолфгар кимна и приседна до него. По-рано този ден бяха отишли да разузнаят какво става в прохода и когато се върнаха, откриха дузина гоблини, твърдо решени да се настанят в тяхната пещера. Дванадесет срещу двама — гоблините нямаха никакъв шанс.

Само едно от дребните създания беше умряло, след като Уолфгар бе докопал най-близкото за гърлото и го бе стиснал. Останалите се бяха разбягали във всички посоки и тъй като познаваха страхливата им раса, двамата приятели бяха сигурни, че няма да се върнат скоро.

— Може и да не съм го довършил — подхвърли Морик, — но докопах кесията му.

И той вдигна във въздуха малка кожена торбичка. После духна върху дланта си за късмет (а и защото вятърът днес бе доста хладен) и нетърпеливо изпразни кесията. Уолфгар се приведе към него. Две сребърни монети, няколко медни и три искрящи камъчета — не скъпоценни, а най-обикновени камъчета! — се изтърколиха отвътре.

— Какъв късмет, че вместо търговски керван, срещнахме гоблините! — подигравателно подметна Уолфгар.

Морик захвърли жалката плячка на земята.

— Добре, че имаме още от златото, което заграбихме от онази карета на запад — рече той.

— Прекрасно е, че сами си признавате — разнесе се непознат глас нейде над главите им.

Двамата приятели вдигнаха очи и видяха мъж с дълги, сини одежди и дъбова тояга в ръка да ги наблюдава изпитателно. — Никак не ми се ще да заловя не тези обирджии, които трябва.

— Магьосник! — с неприкрито отвращение прошепна Морик и цялото му тяло се напрегна. — Ненавиждам магьосници!

Мъжът в сините одежди вдигна тоягата си и поде напев. Уолфгар обаче го изпревари и като взе един камък от земята, го запрати срещу него. Мерникът му беше съвършено точен — камъкът улучи магьосника право в гърдите, ала вместо да го нарани, тупна в краката му, без да му навреди. Вълшебникът с нищо не показа да е забелязал каквото и да било.

— Ненавиждам магьосници! — извика Морик и се хвърли настрана.

Уолфгар се накани да последва примера му, но беше твърде късно — ярката мълния, изскочила от върха на дъбовата тояга, го улучи и го повали на земята.

Сипейки проклятия, варваринът се претърколи и се изправи на крака, стиснал по един камък във всяка ръка.

— Колко удара можеш да издържиш? — кресна той на магьосника и го замери с двата камъка.

Първият пропусна целта си замалко, вторият се стовари върху ръката на очевидно развеселения мъж и отскочи, сякаш бе срещнал здрава стена.

— Нима вече всички във Фаерун си имат собствени магьосници! — ругаеше Морик под носа си, докато си проправяше път нагоре по хълма, прокрадвайки се между високите скални късове.

Разбойникът вярваше, че може да надхитри, да надвие (особено с Уолфгар до себе си) или да се измъкне от всеки ловец на глави или войн по тези земи. Магьосниците обаче, бяха нещо съвсем друго, както той неведнъж се бе убеждавал (при това доста болезнено), най-вече при последното му залавяне от лусканските власти.

— Колко можеш да понесеш? — провикна се Уолфгар отново и хвърли поредния камък, без обаче да уцели.

— Един — отвърна магьосникът. — Само един.

— Удари го тогава! — извика Морик на варварина, разбрал погрешно думите на магьосника, който изобщо не говореше за това колко удара още може да понесе каменната му кожа.

Не, магьосникът говореше за пленниците, които смяташе да отнесе със себе си. Той вдигна ръка и я насочи към Уолфгар. Дълго, черно пипало изскочи от върха на пръстите му, запъпли по склона с изключителна бързина и се уви около глезените на варварина.

— Но и на другия няма да му се размине току-така — рече вълшебникът, обръщайки се сякаш към невидима публика.

С тези думи той сви ръка в юмрук, пръстенът му проблесна и удари с тоягата си по земята. Припламна ярка светлина, извиха се валма гъст дим и двамата с Уолфгар изчезнаха.

— Магьосници! — изплю се Морик отвратено, миг преди възвишението да рухне със силен грохот и да го повлече със себе си.

Намираше се в приемната зала на някакъв замък. Неимоверно дългото пипало все още го държеше в плен, увито няколко пъти около могъщото му тяло, в опит да пристегне ръцете му. Уолфгар го удари няколко пъти, но то се оказа доста еластично и просто се огъна, поемайки силата на юмруците му, без да охлаби хватката си. Тогава варваринът го улови и го изви, мъчейки се да го скъса, но в същия миг другият край на пипалото, освободено от пръстите на магьосника, се омота около краката му и го препъна. Уолфгар рухна на земята и се замята отчаяно, но без никакъв резултат. Беше заловен.

Положи немалко усилия, за да махне гнусното нещо от врата си и когато бе сигурен, че няма да бъде удушен, насочи вниманието си към мястото, в което беше попаднал. Магьосникът беше тук, а зад него имаше две кресла, в които се бяха разположили мъж на около двайсет и пет години и по-млада, неоспоримо красива жена… която варваринът прекрасно си спомни.

Край тях бе застанал възрастен мъж, а в друго кресло, малко по-настрана, седеше пълна, четирийсетинагодишна жена. Освен това, на няколко места в стаята имаше въоръжени до зъби войници с мрачни лица.

— Както обещах — тъкмо казваше магьосникът с дълбок поклон. — Сега, ако не възразявате, бих искал да си получа обещаното възнаграждение.

— Златото вече те очаква в покоите, които ти осигурих, докато ни гостуваш — отвърна младият мъж, към когото бяха отправени тези думи. — Никога не съм се съмнявал в способностите ти, добри ми господине. Покровителят ти, търговецът Галуей, се изказа много ласкаво за уменията ти.

Магьосникът отново се поклони:

— Ще имате ли още нужда от услугите ми?

— Колко ще издържи? — попита младият мъж и посочи гигантското черно пипало, впримчило Уолфгар.

— Още дълго — увери го вълшебникът. — Достатъчно дълго, за да го разпитате и осъдите, а след това да го хвърлите в подземието на замъка или пък да го убиете на място.

— Тогава си свободен. Ще споделиш ли вечерята ни?

— Боя се, че ме чака неотложна работа в Домовата кула — поклати глава магьосникът и се поклони още веднъж. Кискайки се доволно, докато минаваше покрай проснатия на пода варварин, той излезе от стаята.

За всеобща изненада, Уолфгар изръмжа, сграбчи пипалото с две ръце и го разкъса. В стаята настана хаос, разнесоха се писъци. Той успя да се изправи на крака, ала в този миг дузина войници се нахвърлиха отгоре му и започнаха да го налагат с тежки сопи и юмруци, облечени в метални ръкавици. Въпреки че още се бореше с гигантското пипало, Уолфгар съумя да освободи едната си ръка и нанесе толкова мощен удар на един от войниците, че той политна далеч назад. Другиго пък улови за врата и блъсна главата му в пода, но после падна, зашеметен и целият насинен. С едно заклинание магьосникът премахна остатъка от безполезното вече пипало и стражите оковаха ръцете на пленника зад гърба му.

— Ако бяхме само ти и аз, магьоснико, щеше ли да намериш заклинание, с което да ме спреш? — изръмжа исполинът.

— Ако бяхме само ти и аз, щях да те довърша още в планината — сопна се вълшебникът, очевидно ядосан от провала си.

Уолфгар го заплю в лицето.

— Колко можеш да понесеш?

Побеснял от гняв, магьосникът вдигна ръка, но преди да успее да стори каквото и да било, Уолфгар, противно на всяка логика, разблъска наобиколилите го войници и го удари с рамо, запращайки го далеч назад. Вълшебникът с мъка се изправи на крака и макар че стражите вече бяха обуздали могъщия исполин, предпочете да се махне от стаята, колкото се може по-бързо.

— Впечатляваща демонстрация — язвително подхвърли лорд Ферингал и се намръщи. — Може би трябва да ти ръкопляскам, преди да те кастрирам?

Тези думи най-сетне привлякоха вниманието на Уолфгар и той се накани да отвърне нещо, но най-близкият войник го смушка в ребрата, за да го накара да мълчи.

Лорд Ферингал се обърна към младата жена до себе си:

— Той ли е? — попита с глас, напоен с отрова.

Уолфгар срещна погледа на девойката — същата, която Морик не бе насилил единствено заради него, същата, която бе пуснал да си ходи невредима. Там, в дълбоките й, зелени очи откри чувство, което не можа да разбере. Печал, навярно? Каквото и да бе то, със сигурност не беше гняв.

— Аз… — заекна девойката и извърна поглед. — Аз… не мисля, че е той.

Очите на лорд Ферингал се разшириха от изненада, възрастният мъж до него ахна, същото стори и по-възрастната жена.

— Разгледай го добре, Мералда — остро нареди Ферингал. — Той ли е?

Отговор не последва, но Уолфгар съвсем ясно видя болката в очите на момичето.

— Кажи! — настоя Ферингал.

— Не! — проплака Мералда, отказвайки да срещне погледа на когото и да било от присъстващите.

— Доведете Лиам! — кресна лорд Ферингал.

Един от войниците зад Уолфгар изскочи от стаята и се върна миг по-късно, водейки със себе си стар гном.

— Той е и още как! — заяви Лиам начаса и се приближи до окования варварин. — Мислиш си, че няма да те позная ли? Добре ме изиграхте с твоето приятелче, дето ми отвличаше вниманието, докато ти се хвърли отгоре ми! Познах те, крадливо псе, защото те видях, преди да се стовариш върху мен!

И като се обърна към лорд Ферингал, повтори:

— Той е.

Младият благородник изгледа съпругата си продължително, после, без да сваля очи от лицето й, попита кочияша:

— Сигурен ли си?

— Рядко са ме надвивали, господарю — отвърна Лиам. — Сам казахте, че съм най-добрият боец в цял Окни и точно затуй ми поверихте вашата любима, а аз се провалих. Никога няма да мога да си го простя и пак ви казвам — точно този беше и какво не бих дал да се изправя срещу него в честна битка!

И той отново спря ядовит поглед върху лицето на варварина. Уолфгар не извърна очи, но макар да знаеше, че би могъл да го прекърши на две с една ръка, не отговори — истина бе, че беше сторил зло на дребния гном.

— Имаш ли да кажеш нещо в своя защита? — попита лорд Ферингал, но преди варваринът да успее да отвори уста, младият благородник се втурна към него, избутвайки Лиам настрани, за да може да му прошепне в ухото:

— Имам тъмница за теб. Мрачно място, чийто под е осеян с костите на предишните си обитатели; място, пълно с плъхове и отровни паяци. О, да, глупецо! Вече съм ти приготвил място, в което да гниеш, докато не дойде денят, отреден за жестоката ти смърт!

Уолфгар, за когото всичко това започваше да се превръща в навик, само въздъхна. След това бе извлечен навън.

От един ъгъл на стаята старият Темигаст внимателно наблюдаваше сцената, разиграваща се пред очите му. Погледът му се спираше ту върху Уолфгар, ту върху Мералда. Не пропусна да забележи и Присила, която несъмнено попиваше всичко, макар да не бе казала нищо до този миг.

Виждайки жлъчното изражение, изписало се по лицето й, икономът изведнъж разбра — Присила смяташе, че на Мералда й е харесало да бъде изнасилена. Че изнасилването изобщо не е било изнасилване.

Като имаше предвид размера на варварина, Темигаст не можеше да се съгласи с нея.

Килията бе точно такава, каквато лорд Ферингал я беше описал — отвратително, тъмно и влажно място, напоено с мириса на смърт. Уолфгар не виждаше абсолютно нищо, даже ако доближеше ръка на сантиметри от лицето си. Опипа калта и костите, които покриваха пода, в напразен опит да открие някое сухо местенце, където да седне, като в същото време се мъчеше да разпъди многобройните паяци и други пълзящи твари, които пъплеха към него, любопитни да разберат какво ли ново лакомство се е появило във владенията им.

На мнозина тази килия би се сторила по-ужасна от лусканската тъмница, най-вече заради завладяващото усещане за празнота и самота, Уолфгар обаче, не се боеше нито от паяци, нито от плъхове. Нещата, които го ужасяваха, бяха далеч по-страшни, но тук, в непрогледния мрак, той откри, че му е малко по-лесно да ги държи настрани.

Часовете бавно се изнизваха. На другия ден, без да има никаква представа за времето, Уолфгар се събуди от светлината на факла и някакво тракане — един от пазачите му пъхна паница с полуразвалена храна през процепа в металната, подсилена с решетки в горната си част врата, която отделяше вонящата килия от тунелите на подземието. Уолфгар лапна една хапка, но бързо я изплю — по-добре щеше да е да се опита да улови някой плъх и да го одере.

Вторият ден на пленничество бе изпълнен със смут и объркани чувства. Преди всичко варваринът беше сърдит на света. Може и да заслужаваше наказание за няколкото обира, които беше извършил по пътищата (за тях той бе готов да си плати), но това, което му се случваше сега, далеч надхвърляше отговорността, която носеше за нападението над каретата.

Освен това се сърдеше на самия себе си. Морик май щеше да се окаже прав — наистина не го биваше за такъв живот. Един истински разбойник щеше да остави гнома да умре или поне би го довършил, за да не се мъчи. Един истински разбойник би се позабавлявал с жената, а след това би я взел със себе си, за да я продаде или да я превърне в своя робиня.

Уолфгар се изсмя с глас. Да, Морик беше прав, него просто не го биваше за това. И ето докъде бе стигнал — по-изпаднал и от най-изпадналите, той бе стигнал дъното и дори там се бе провалил, твърде некадърен дори за обикновен крайпътен крадец.

Следващият един час прекара не в килията си, а в Гръбнака на света, разделителната линия, която разделяше мъжа, който някога е бил, и човека, в когото се бе превърнал; осезаемата преграда, която бе въплътила бариерата в душата му, стената, която бе издигнал, за да спре болезнените спомени от Бездната.

В мислите си варваринът беше в планината — Долината на мразовития вятър и животът, който познаваше някога, се разстилаха пред него, а жалкото съществуване, с което ги беше заменил, надничаше иззад гърба му. Затворил очи (не че иначе щеше да види кой знае какво в непрогледния мрак), той дори не усещаше пъплещите твари, които лазеха по цялото му тяло и много скоро то бързо се покри с грозни ухапвания.

Неочакван звук го извади от унеса му и той отвори очи. В тунела отвъд вратата проблясваше факла.

— Още ли си жив? — разнесе се старчески глас.

Уолфгар се изправи на колене и пропълзя до вратата. Трябваха му няколко секунди, докато очите му свикнат със светлината, след това без затруднение разпозна мъжа с факлата — възрастният съветник, когото беше видял в залата предишния ден и който доста му приличаше на Джаркхелд.

Уолфгар изсумтя и провря ръка между решетките на вратата.

— Изгори я с факлата си, ако искаш — предложи безстрастно. — Позабавлявай се, ако намираш удоволствие в това.

— Гневиш се, че те заловихме, предполагам?

— За втори път съм хвърлен несправедливо в затвора — отвърна Уолфгар.

— Нима всички затворници не се кълнат, че са невинни?

— Жената ви каза, че не съм аз.

— Тя е изстрадала твърде много — възрази Темигаст. — Може би просто не е в състояние да понесе истината.

— А може би думите й са били верни.

— Не! — поклати глава Темигаст. — Лиам си те спомня съвсем ясно и се кълне, че не се заблуждава.

Уолфгар отново изсумтя.

— Отричаш ли, че ти си крадецът, преобърнал каретата им? — направо попита икономът.

Уолфгар не извърна очи, но мълчанието му бе по-красноречиво и от най-многословното признание.

— Дори това щеше да ти струва двете ръце и затворничество в продължение на толкова години, колкото лорд Ферингал сметне за справедливо — обясни Темигаст. — Можеше да ти струва дори живота.

— Кочияшът, Лиам, беше ранен — отвърна Уолфгар с ръмжене. — Стана случайно. Можех да го оставя да умре. Момичето също не пострада.

— Защо тогава тя твърди друго?

— Така ли? — сепна се Уолфгар и наклони глава на една страна.

Май най-сетне започваше да разбира. Едва сега си обясни и яростта на младия благородник. В началото си бе помислил, че става въпрос за наранена гордост (все пак, за един мъж не бе шега работа да допусне жена му да стане жертва на разбойническо нападение), сега обаче истината излизаше наяве. Да, това бе много по-вероятна причина за първичния, необуздан гняв на Ферингал. Уолфгар си спомни първите му думи — заплаха да го кастрира.

— Моля се господарят да ти е намислил някоя особено мъчителна смърт, варварино — обади се Темигаст. — Дори не можеш да си представиш болката, която ни причини — на лорд Ферингал, на лейди Мералда, на всички в Окни. Ти си негодник, долно псе и денят, в който бъдеш убит, ще бъде светъл ден, независимо дали ще издъхнеш на ешафода, или в калта тук долу.

— Това ли дойде да ми съобщиш? — язвително попита Уолфгар.

Старият иконом го удари със запалената факла и той побърза да си прибере ръката.

Темигаст се обърна и си тръгна, оставяйки варварина сам с крайно любопитните си мисли.

Въпреки избухването накрая и непресторения гняв, Темигаст си тръгна от подземието силно объркан. Беше слязъл да види варварина, заради реакцията на Мералда — на всяка цена държеше да узнае истината. Ала ето че вместо да се проясни, всичко бе станало още по-объркано и заплетено. Защо ли Мералда бе отказала да назове варварина като свой нападател, ако го беше разпознала? И възможно ли бе да не го разпознае? Все пак, със своите два метра височина и широките си почти като на млад великан плещи, той бе достатъчно забележителен!

Присила грешеше, като смяташе, че девойката е изпитала удоволствие от изнасилването, в това Темигаст бе съвсем сигурен.

— Нелепо! — промърмори той на глас. — Чисто и просто нелепо! Но защо й е на Мералда да защитава своя насилник?

Отговорът изникна в съзнанието му с кристална яснота… същата кристална яснота, с която бе видял как един глупав млад мъж пада от скалата.

Двадесет и втора глава Почитаемият лорд Брандебург

— Ненавиждам магьосници! — мърмореше Морик, докато с пълзене се измъкваше изпод останките от възвишението, целият покрит с драскотини, порязвания и натъртвания. — Това не е честна битка. Крайно време е да взема да науча някое и друго заклинание!

Разбойникът прекара доста време в обикаляне на местността, но, разбира се, от приятеля му нямаше и следа. Това, че магьосникът бе отвел Уолфгар, а не него, му се стори странно. Вярно, че варваринът сигурно му се виждаше по-опасният от двамата, водач и подстрекател в обирите, но, от друга страна, именно Морик бе поискал да се възползва от девойката в ограбената карета и щеше да го стори, ако Уолфгар не му бе попречил. Пак Уолфгар бе настоял да я пуснат да си върви и то достатъчно бързо, че да може да помогне на ранения кочияш. Магьосникът очевидно не беше добре информиран за случилото се.

Но какво да стори Морик? Първото, което направи, бе да се върне в пещерата, да се погрижи за раните си и да се приготви за път. Никак не му се искаше да остава там, не и сега, когато бе сам, а наоколо се навъртаха разярени гоблини. Но къде другаде можеше да иде?

Отговорът като че ли беше очевиден — обратно в Лускан. Винаги бе знаел, че рано или късно ще се върне в града, чиито улици познаваше така добре. Щеше да се сдобие с нова самоличност, поне за пред света, но за онези, които му трябваха, щеше да си остане все същият опасен разбойник. Единствената пречка за осъществяването на тези планове беше Уолфгар — да се върне в Лускан заедно с огромния варварин и да очаква да остане неразпознат, бе просто невъзможно.

Освен това оставаше открит въпросът с елфите на мрака, който изобщо не беше за подценяване.

В действителност, точно този проблем не би трябвало да го тревожи особено, тъй като наистина бе сторил всичко по силите си, за да остане до Уолфгар и да не го изпуска от поглед, точно както му беше наредено. Сега, когато варваринът го нямаше и сякаш нищо не стоеше между него и Лускан, Морик слезе от планината и пое към мястото, което познаваше като пръстите на ръката си.

Но тогава се случи нещо много странно — на всяка крачка, която правеше на юг, Разбойника усети, че прави две на запад. Това не беше номер, погоден му от магьосника, виновна беше собствената му съвест, споменът за Карнавала на затворниците и начинът, по който Уолфгар се бе застъпил за него пред капитан Дюдермонт. Познал истинското приятелство за първи път в окаяния си живот, Морик Разбойника не след дълго вече се носеше на запад, а в главата му се оформяше план.

Когато се разположи да лагерува в подножието на планината, забеляза запален огън и няколко каруци край него. Намираше се близо до северния проход и бе почти сигурен, че керванът идва от Десетте града, което означаваше, че няма да мине през западното селце. Всъщност, Морик бе убеден, че тези търговци дори не са чували за онова затънтено поселище.

По-късно същата вечер той се приближи до лагера им, като отдалеч привлече вниманието на мъжа, който стоеше на пост:

— Добра среща!

— Не мърдай! — викна стражът, а зад гърба му останалите наскачаха разтревожено.

— Идвам с добро — обясни Морик. — Изгубих спътниците си, пострадах леко, но съм повече сърдит, отколкото ранен.

След кратко съвещание, което Разбойника нямаше как да чуе, се разнесе друг глас и като го предупреди, че дузина стрелци го държат на прицел, му каза да се приближи с разтворени ръце.

Тъй като последното, от което имаше нужда, бе нова битка, Морик се подчини безропотно, мина между две редици въоръжени мъже и се озова пред огъня, където стояха двама търговци на средна възраст — единият бе едър и широкоплещест, другият бе по-нисък, но доста набит.

— Лорд Брандебург от Града на бездънните води, на вашите услуги — започна Морик. — Тръгнал съм към Десетте града и по-точно — към Маер Дуалдон, където се надявам да ми излезе късметът с ширококостата пъстърва. Риболовът е едно от любимите ми забавления.

— На странно място те срещаме, лорд Брандебург — отбеляза по-едрият търговец. — Далеч от всички населени места и пътища.

— Не е ли малко късничко за риболов? — обади се и другарят му.

— Но именно това смятам да правя — отвърна Морик през смях, — стига да намеря онези шегобийци, моите приятели. А може би сте ги срещнали наскоро? Едно джудже, на име Бруенор Бойния чук, осиновената му дъщеря Кати-Бри (пред нейната неземна красота дори слънцето бледнее!), един пълничък полуръст и… — тук Морик поспря и си придаде притеснен вид, макар че усмивките, изписали се по лицата на търговците, бяха именно това, което се бе надявал да види.

— И един елф на мрака — довърши едрият мъж вместо него. — Не се бой да говориш спокойно за Дризт До’Урден, скъпи ми лорде. Той е добре познат по тези земи и се радва на уважението на всички търговци, които посещават долината.

Морик въздъхна с престорено облекчение и мислено благодари на Уолфгар, задето по време на общите им пиянства през последните няколко дни му бе разказал за приятелите си.

— Добра среща тогава — продължи по-едрият мъж. — Наричат ме Петерс, а това е съдружникът ми, почитаемият Доуинкъл.

По знак на Петерс стражите около Морик свалиха оръжия и тримата се разположиха край огъня. Разбойникът получи купа, пълна с гъста яхния.

— Обратно към Долината на мразовития вятър, казваш? — рече Доуинкъл. — Как така си се откъснал от останалите? Надявам се, че не ви се е случило нищо лошо?

— Не, не — успокои го Морик. — Беше само игра. Присъединих се към тях още на юг, невежеството ми ме подведе и като че ли отидох твърде далеч с Кати-Бри.

Двамата търговци се смръщиха и Морик побърза да добави:

— Нищо сериозно, уверявам ви. Не знаех, че сърцето й принадлежи другиму, на един отдавна изгубен приятел, нито пък разбрах веднага, че вечно мърморещият Бруенор е неин баща. Единственото, което поисках, бе мъничко от нейното внимание, но дори това, боя се, бе достатъчно, за да накара Бруенор да избухне.

Търговците и стражите се разсмяха. И те, както всички, които някога са посещавали Долината на мразовития вятър, бяха чували за дръпнатия, прекалено покровителствен към дъщеря си Бруенор.

— Опасявам се, че преди това им се бях похвалил със следотърсаческите си умения — продължи Морик. — Та Бруенор реши да ме изпита. Взеха ми коня и хубавите дрехи и изчезнаха — потънаха между дърветата така бързо, че ако не знаех на какво е способен Дризт, който ги водеше, щях да си помисля, че са използвали магия.

Търговците закимаха, все още засмени.

— И сега се опитвам да ги открия, макар че те сигурно вече наближават долината — Морик се изкиска развеселено. — Как само ще ми се смеят, когато ме видят да се задавам пеша, окалян от глава до пети.

— Изглеждаш така, сякаш си се бил с някого — отбеляза Доуинкъл, забелязал следите от скалните отломки и битката с гоблините преди това.

— А, просто едно спречкване с неколцина гоблини и един човекоядец — махна с ръка Разбойника, — нищо особено.

Мъжете наоколо го изгледаха с разширени очи, но в погледите им нямаше недоверие — нима биха могли да се усъмнят в човек, пътуващ с другари като Дризт и останалите! Пък и Морик можеше да бъде толкова приятен и така убедителен, че и най-невероятните истории звучаха напълно достоверно от устата му.

— Можеш да прекараш нощта при нас, добри ми Брандебург — предложи Петерс. — Колкото нощи поискаш. Само че ние сме тръгнали в обратната посока — връщаме се в Лускан.

— На драго сърце ще приема поканата ви за тази нощ — отвърна Морик. — Пък кой знае, може би…

Той нарочно остави думите да увиснат във въздуха и си придаде замислен вид.

И Петерс, и Доуинкъл се приведоха към него, а по лицата им се изписа очакване.

— Дали знаете откъде бих могъл да си купя кон, хубав жребец за езда? — попита Морик. — Както и чифт хубави дрехи. Приятелите ми са оставили лесните пътища, това е сигурно, та навярно все още мога да пристигна преди тях до Десетте града. Само като си представя израженията им, когато се появят в Самотната кория и ме видят да ги очаквам, облечен като принц!

Мъжете край него нададоха възторжени викове.

— Ами че ние имаме и двете — и кон, и хубави дрехи! — потупа го по рамото Петерс, при което лицето на Разбойника, здравата натъртен от лошото падане, се изкриви от болка. — А и ще ти предложим отлична цена!

Те хапнаха, разказваха си истории, смяха се. Докато дойде време да си лягат, Морик вече се беше сдобил с най-добрия им кон, както и с прекрасни дрехи от плътна тъмнозелена материя, обшити със златист брокат, и всичко това — срещу почти смешно заплащане, малка част от сумата, която би платил в някой лускански магазин.

Остана да преспи в лагера на търговците, но си тръгна още щом съмна. Пое на север, с песен на уста, а когато се отдалечи достатъчно, за да е сигурен, че не могат да го видят, свърна на запад и пришпори коня, мислейки си, че трябва още малко да промени външния си вид, преди да се появи в малкото селце като лорд Брандебург от Града на бездънните води.

Само се надяваше магьосникът да не е там. Ненавиждаше магьосници.

Ерту отново го намери. Там, в мрака на мръсната килия, Уолфгар нямаше къде да избяга от мъчителните си спомени, от агонията, просмукала се чак до мозъка на костите му през дългите години на нечовешко страдание в хищните лапи на Ерту и злите му слуги.

Демонът го откри и го впримчи в плен, изпрати скверните сукуби да го изкусят и унищожат — и него, и неговите деца.

Споменът го връхлетя с болезнена яснота: Ерту с детето в ръце, собственото му отвращение при мисълта, че подобно създание би могло да бъде негова рожба, примесено с осъзнаване на неоспоримия факт, че това създание (би ли могъл да го нарече „невинно създание“?) наистина е негово дете.

После Ерту отвори вълча паст и бавно се наведе над бебето. Дългите му, остри зъби се приближаваха все повече и повече, устата му бе отворена толкова широко, че можеше да налапа цялата глава на детето.

Уолфгар усети пръстите на сукубата върху тялото си и се събуди с мъчителен стон. Трескаво зарита и заразмахва ръце, за да прогони полазилите го паяци, но не можа да се спаси от болезнените им челюсти. Все още замаян, той скочи на крака и се хвърли напред в непрогледната тъмнина на килията. Блъсна се в здравата метална врата и едва не припадна от силата на удара.

Ридаейки от гняв и безсилие, той рухна на земята, заровил лице в ръцете си. Внезапно разбра какво го бе извадило от кошмарния сън — в коридора отекваха стъпки. Вдигна поглед и видя треперливия светлик на запалени факли да се приближава към килията му.

Варваринът се надигна и седна изправен, опитвайки се да възвърне поне част от достойнството си. Спомни си, че осъдените на смърт нерядко получават правото на едно последно желание. Неговото би било бутилка силен алкохол, та за сетен път да избяга от ужасното си минало и да потъне в безпаметно забвение.

Факлите вече бяха съвсем близо и на светлината им Уолфгар видя лицето на лорд Ферингал да наднича през решетките:

— Готов ли си да признаеш злодеянията си, мръсно псе? — извика младият благородник.

Уолфгар го изгледа продължително, но Ферингал не се уплаши:

— Много добре — продължи той. — Моят кочияш те разпозна, така че по закон трябва само да ти кажа престъплението, в което те обвиняваме, и наказанието, което смятам да ти наложа.

И този път отговор не последва.

— Заради обира на пътя ще се простиш с ръцете си. Една по една, бавно и мъчително. За другото, по-страшното ти престъпление… — Ферингал се поколеба и дори на мъждивата светлина, разпръсквана от факлите, Уолфгар видя болката, изписала се по лицето му.

— Милорд — обади се Темигаст иззад него.

— За другото, по-страшното ти престъпление — повтори Ферингал вече с нормален глас, — задето изнасили лейди Мералда, ще бъдеш кастриран пред очите на всички, а после — прикован насред селото в продължение на цял ден, та всеки, който мине покрай теб, да те заплюе. След това, долно псе, те чака кладата.

Уолфгар изненадано повдигна вежди при прочитането на последното му „престъпление“. Та нали единствено неговата намеса бе спасила девойката от онова, в което сега го обвиняваха! Искаше му се да изкрещи истината в лицето на лорд Ферингал, да изкърти вратата и да се нахвърли отгоре му. Искаше му се да вика и да троши, но вместо това остана на мястото си, приемайки безмълвно поредната неправда.

Но дали наистина беше неправда, запита се той. Дали пък не бе заслужил подобна съдба? И имаше ли изобщо някакво значение?

Това беше, осъзна Уолфгар с кристална яснота. Всичко това нямаше никакво значение. В смъртта най-сетне щеше да открие свободата, която жадуваше. Убиеше ли го, лорд Ферингал щеше да извърши услуга не само на себе си, но и на Уолфгар. Жената го бе обвинила несправедливо и той нямаше представа защо… но всъщност не се и интересуваше.

— Няма ли да кажеш нещо? — попита Ферингал.

— Имам ли право на последно желание?

Младият благородник почти подскочи при този абсурден въпрос.

— Няма да ти дам нищо! — кресна той. — Нищо, освен още една нощ, гладна и дълга, та да имаш време да помислиш за онова, което те чака утре!

— Милорд — за втори път се разнесе умиротворителният глас на Темигаст. — Стража, придружете лорд Ферингал до покоите му!

Ферингал се остави да бъде отведен от подземието, хвърляйки последен, изпълнен с омраза, поглед към Уолфгар.

Темигаст обаче остана и като взе една от факлите на останалите войници, даде им знак да си вървят. Дълго време не каза нищо, само се взираше изпитателно в лицето на варварина.

— Махай се, старче — каза Уолфгар най-после.

— Не отрече последното обвинение — рече Темигаст, — макар пред мен да твърдеше, че си невинен.

Уолфгар сви рамене, все така, без да среща погледа му:

— Защо да се повтарям? Вие вече сте ме осъдили.

— Не отрече изнасилването — повтори Темигаст и варваринът най-сетне го погледна.

— Нито пък ти се застъпи за мен.

Темигаст изглеждаше така, сякаш са го зашлевили.

— И не възнамерявам да го сторя!

— И ще оставиш един невинен човек да умре?

Икономът изсумтя.

— Невинен? — повтори той. — Ти си жалък крадец и нямам никакво намерение да сторя каквото и да било срещу лейди Мералда или лорд Ферингал заради теб.

Уолфгар се изсмя — каква нелепост!

— Но мога да ти предложа нещо друго — продължи Темигаст. — Не казвай нито дума против лейди Мералда и обещавам, че смъртта ти ще бъде бърза и милостива. Това е единственото, което мога да направя за теб.

Уолфгар спря да се смее и изпитателно се взря в него.

— В противен случай — предупреди го икономът, — можеш да бъдеш сигурен, че ще умреш бавно и мъчително, молейки ни да сложим край на нетърпимата агония!

— Агония? — глухо повтори варваринът. — Та ти дори не знаеш какво означава тази дума!

— Ще видим — изръмжа Темигаст и си тръгна, оставяйки Уолфгар сам в мрака… където Ерту го откри много скоро, както винаги успяваше.

Морик яздеше с цялата бързина, на която конят му беше способен, толкова дълго, колкото животното можеше да издържи. Пое по пътя, на който двамата с Уолфгар бяха срещнали каретата, и дори мина през мястото, където варваринът я беше прекатурил, заедно с кочияша на капрата и девойката вътре.

Пристигна в Окни в късния следобед, за всеобща изненада на неговите обитатели.

— Ще ми кажеш ли името на господаря на тези земи, добри ми господине? — обърна се той към едного от тях и му подхвърли лъскава жълтица.

— Лорд Ферингал Ок — начаса отвърна селянинът. — С младата си съпруга живеят в замъка Ок, ей там — и той посочи към брега.

— Задължен съм ти — поклони се Морик и като му подаде две-три сребърни монети, пришпори коня и пое към малкото мостче, отвеждащо в замъка Ок.

Когато стигна, намери портата отворена, а край нея стояха двама крайно отегчени стражи.

— Лорд Брандебург от Града на бездънните води — представи се Разбойника и дръпна юздите на жребеца си. — Ще бъдете ли така добри да уведомите лорд Ферингал за пристигането ми — идвам отдалеч, а ме чака още много път.

С тези думи Морик скочи от седлото и се зае да почиства пищните си одежди от прахта, като дори извади тънкия си меч от ножницата, за да го избърше и да направи няколко сложни движения с него, преди отново да го окачи на кръста си. Действията му имаха ефект — стражите несъмнено бяха впечатлени: единият хукна към замъка, а другият се приближи, за да се погрижи за коня на гостенина.

Само след няколко минути Морик-лорд Брандебург, вече стоеше пред лорд Ферингал в приемната зала на замъка Ок. С изящен поклон той се представи за пътник, изгубил другарите си в битка с група великани нейде в Гръбнака на света. В погледа на Ферингал прочете приятно вълнение и гордост от посещението на благородник от великолепния Град на бездънните води и разбра, че домакинът му несъмнено ще стори всичко по силите си, за да му угоди, поласкан от височайшата визита.

— Смятам, че поне двама-трима от другарите ми успяха да избягат — довърши разказа си Морик. — Същото обаче не може да се каже за долните създания, с които се бихме.

— Колко далеч оттук се случи това? — въпреки че изглеждаше така, сякаш мислите му са някъде другаде, Ферингал се разтревожи от историята на Морик.

— О, доста, скъпи ми лорде! — увери го Разбойника. — Няма за какво да се безпокоите — не ви заплашва никаква опасност. Пък и те до един са вече избити.

И като се огледа наоколо с усмивка на уста, добави:

— Жалко би било такива чудовища да се появят в толкова тихо и спокойно местенце като Окни.

Лорд Ферингал начаса захапа примамката:

— Съвсем не е толкова тихо и спокойно! — процеди той през зъби.

— Нима и тук дебне опасност? — учуди се Морик. — Може би пирати?

Придавайки си изненадан вид, той погледна към стария иконом, който стоеше зад стола на господаря си. Темигаст поклати глава и дребният крадец разбра, че това е знак да не разпитва повече. Само че той имаше други планове.

— Обирджии по пътищата — изръмжа Ферингал.

Разбойникът се накани да отвърне нещо, но думите заседнаха на гърлото му и той неволно затаи дъх при вида на младата жена, която се появи на прага.

— Съпругата ми — разсеяно я представи Ферингал. — Лейди Мералда Ок.

Морик се поклони ниско, взе ръката на Мералда в своята и я поднесе към устните си, без да откъсва поглед от лицето й. За негово огромно облекчение (и немалка гордост от умението му да се преобразява), тя не го позна.

— Вие сте щастливец — очаровано заяви Морик. — Имате прекрасна съпруга.

Ферингал най-сетне се усмихна, но после отново се намръщи.

— Съпругата ми беше в каретата, която разбойниците нападнаха!

Морик ахна:

— Нека ги открия, лорд Ферингал. Ще ги открия и ще ги убия на място. Или пък ще ви ги доведа живи, ако така предпочитате.

Ферингал махна с ръка:

— Вече залових онзи, когото исках — отвърна той. — А другият е погребан под огромна купчина скални отломки.

Морик неволно присви устни при този спомен.

— Подобаваща участ — съгласи се той.

— Още по-заслужено ще бъде наказанието, което съм намислил за пленения варварин — мрачно отвърна младият благородник. — Очаква го ужасна смърт. С очите си може да се убедите, ако решите да пренощувате в Окни.

— Но, разбира се! — възкликна Морик. — Какво сте подготвил за злодея?

— Първо — кастриране. Същинската екзекуция ще се състои след два дни.

Морик си придаде замислен вид.

— Варварин, казвате?

— Един огромен северняк — потвърди Ферингал.

— Силен, предполагам?

— По-силен не съм виждал през живота си! Трябваше да наема могъщ магьосник, за да го залови и въпреки това мръсното псе щеше да избяга, ако цяла дузина от моите войници не се бяха намесили и не бяха успели да го удържат с огромни усилия.

Морик замалко не се задави при споменаването на магьосника, но все пак запази самообладание.

— Смъртта несъмнено е най-добрият край за един разбойник — рече той. — Но дали не е възможно да получите удовлетворение по-друг начин?

Ферингал го изгледа с присвити очи и Морик поясни:

— Навярно бих могъл да го откупя. Пари не ми липсват, а един толкова силен мъж безспорно ще ми е от голяма полза, докато търся приятелите си.

— Невъзможно! — сряза го младият благородник.

— Но ако тукашните земи са му познати… — не искаше да отстъпи Разбойника.

— Чака го жестока смърт заради онова, което причини на съпругата ми!

— Да, да, разбирам. Злощастната случка несъмнено е разстроила прекрасната лейди Мералда.

— Злощастната случка я остави бременна! — изкрещя Ферингал и толкова силно сграбчи облегалките на стола си, че пръстите му побеляха.

— Милорд! — възкликна старият иконом, а Мералда ахна.

Морик бе искрено благодарен за тяхната изненада, тъй като тя прикри собственото му смайване.

Ферингал бързо се овладя и се облегна назад, смотолевяйки някакво извинение към Мералда.

— Моля да ми простите, лорд Брандебург — обърна се той към Морик. — Надявам се, че разбирате гнева ми.

— Ако искате, ще кастрирам долното псе вместо вас! — заяви Разбойника и извади меча си. — Уверявам ви, че доста ме бива в това.

Думите му като че ли поразсеяха промъкналото се в стаята напрежение. Ферингал дори се усмихна.

— И сами ще се справим с неприятната част от цялата тази работа — увери го той. — Но ще се радвам, ако останете за изпълнението на присъдата. Ще ни погостувате ли два дни?

— На вашите услуги, милорд — поклони се Морик.

Малко по-късно двама прислужници го придружиха до неголяма странноприемница досами мостчето. Това, че гостите на лорд Ферингал нощуваха извън замъка, не се понрави особено на Разбойника, тъй като така щеше да му е още по-трудно да се доближи до Уолфгар. Все пак успя да научи, че пленникът е хвърлен в подземието.

Трябваше да се добере до приятеля си на всяка цена и то колкото се може по-бързо, тъй като при тези лъжливи обвинения, лорд Ферингал без съмнение щеше да го убие възможно най-скоро и най-жестоко. Да се опита да спаси Уолфгар със сила изобщо не му минаваше през ума. Мнозина крадци биваха продавани в робство на минаващите търговци и точно това се бе надявал да постигне той — смяташе да предложи апетитна сумичка на Ферингал (при това — злато, излязло от кесията на самия лорд), но за изнасилваните, особено пък онези, които посягаха на благородни дами, имаше едно-единствено наказание — жестока смърт.

Застанал до прозореца на малката си стаичка, Морик се взря към замъка Ок и черното море, което се плискаше отвъд него. Щеше да се помъчи да се добере до Уолфгар, но силно се опасяваше, че ще му се наложи да се върне в Лускан сам.

Двадесет и трета глава Повторен опит за правосъдие

— Ето, псе, нахрани се за последен път! — грубо изръмжа един от стражите пред килията на Уолфгар и след като се изплю в чинията, я мушна през тесния процеп.

Варваринът не посегна към храната, нито я погледна. Просто не му се вярваше, че бе избегнал екзекуцията в Лускан единствено, за да свърши по този начин в това затънтено място. Изведнъж си каза, че може би си го е заслужил. Вярно, не бе наранил девойката, но действията му през последните няколко месеца (всъщност, откакто бе напуснал Дризт и останалите, откакто бе ударил Кати-Бри) напълно заслужаваха подобна съдба. Нима с Дризт не бяха убивали великани заради същите престъпления, които той бе извършил? Нима не бяха навлезли в Гръбнака на света по следите на група великани, за които подозираха, че се канят да нападат търговски кервани? Нима бяха проявили милост към великаните? Защо тогава той да заслужава снизхождение?

Въпреки това нещо го гризеше, не му даваше мира и разклащаше и малкото му останала вяра в човечността и справедливостта на хората — и в Лускан, и в Окни го бяха осъдили за злодеяния, които не бе извършил. В това просто нямаше логика. Ако толкова много искаха да го убият, защо не го стореха заради престъпленията, които наистина беше извършил? Такива имаше предостатъчно…

До ушите му достигнаха откъслечни думи от разговора на стражите, които се отдалечаваха по коридора.

— Какво ли отвратително дете ще се роди от такъв баща? — казваше единият. — Като го гледам какъв е огромен, бебето сигурно ще разкъса горката лейди Мералда, когато тръгне да излиза!

Уолфгар зяпна от изненада и дълго остана така, без да може да повярва на ушите си. Да, нещата постепенно започваха да си идват по местата. От предишните разговори на стражите знаеше, че лорд Ферингал се е оженил съвсем наскоро, а ето че съпругата му беше бременна и то, не от него.

Варваринът едва не се изсмя с глас на нелепото стечение на обстоятелствата, превърнало го в удобно извинение за една невярна жена, мехлем, който да успокои наранената гордост на измамения лорд Ферингал.

— Какъв късмет! — промърмори той, но и сам разбираше, че нещо повече от обикновен лош късмет го бе докарало до сегашното му положение.

Поредица от погрешни решения го бе захвърлила в този мрак, където пъплеха безброй паяци, а миризмата на смърт тегнеше във въздуха. Мрак, в който нямаше къде да се скрие от Ерту и неговите демони.

Да, Уолфгар искрено вярваше, че си е заслужил онова, което му се случваше. Не заради престъпленията, в които го обвиняваха, а заради тези, които бе извършил.

Не можеше да заспи, не можеше да затвори очи дори за миг. Ферингал си бе тръгнал рано и бе отишъл в собствената си стая, след като тя се извини, че не й е добре и го помоли тази вечер да не правят любов. Не че вниманието му я дразнеше. Тъкмо напротив, нощите, прекарани с Ферингал, бяха наистина приятни и ако не беше детето и мисълта за клетника в подземната тъмница, тя сигурно щеше да познае истинско блаженство.

През тези няколко седмици, откакто бяха женени, Мералда се бе убедила, че не е сгрешила, променяйки мнението си за лорд Ферингал. Той бе добър и внимателен и на нея никак не й бе трудно да го види в нова светлина, да забележи красивите му черти и обаянието му, макар то да бе донякъде позакърняло след всички години, прекарани под господството на Присила. С течение на времето Мералда щеше да заличи следите от нейното влияние, щеше да извади най-доброто от Ферингал на повърхността и двамата щяха да бъдат истински щастливи.

Не, проблемът не беше у него, проблемът бе тя самата. Как само се ненавиждаше! Как бе могла да допусне глупостта й да ги доведе дотук — нея — с чуждо дете в утробата, а него — раздиран от изпепеляващ гняв. Но най-страшното бе онова, което предстоеше; най-ужасното бе, че с действията си бе обрекла един невинен човек на смърт и то човек, който я бе спасил от същата тази участ, заради която сега бе осъден да умре бавно и мъчително.

След като войниците извлякоха варварина от стаята, Мералда се бе опитала да се помири с присъдата му — та той все пак беше разбойник, нападал бе и други хора, нищо чудно с други жени да не е бил толкова снизходителен.

Всичко беше напразно. Въпреки че русият исполин я беше ограбил, Мералда бе успяла да надзърне в сърцето му и да разбере що за човек е. Единствено нейната лъжа бе причина за онова, което щеше да се случи. Заради нейната лъжа един мъж щеше да умре от жестока, напълно незаслужена смърт.

Мералда се въртеше в леглото, убедена, че в целия свят няма по-ужасен човек от нея. Без да осъзнава напълно какво прави, тя стана и тръгна из замъка. Не носеше дори свещ, за да си свети, каменният под бе леденостуден под краката й, но тя не спираше. Отиде до стаята на Темигаст и долепи ухо до вратата. Щом чу равномерното му дишане, примесено със слабо похъркване, натисна бравата и пристъпи вътре. Като иконом на замъка, Темигаст държеше всички ключове у себе си, закачени на голяма, метална халка, която сега висеше над леглото му.

Мералда внимателно я свали, като непрестанно поглеждаше нервно към стареца, за да се увери, че още спи. Успя да излезе от стаята, без да го събуди и забърза — през приемната зала, покрай помещенията за прислугата, докато не стигна в кухнята, където на пода имаше здраво залостена врата. Тя водеше към подземните нива и бе толкова дебела, че никой, бил той човек, или дори великан, не бе в състояние да я отвори насила. Освен ако нямаше ключ.

Мералда опита всички ключове във връзката и най-сетне успя да се справи с многобройните ключалки и резета. Поспря за миг, за да се поуспокои и да реши какво да прави след това. В този миг до ушите й долетя смях и тя предпазливо надникна в съседната стая — стражите играеха на зарове.

Младата жена отиде до вратата на килера, отвеждащ до външната стена на замъка. Нямаше много място между скалите, особено при прилив, но друг изход като че ли нямаше. Оставяйки и тази врата отключена, тя се върна до входа на подземието и се спусна в мръсните тунели, вдигнала нощницата си високо над босите си стъпала, за да не я изцапа — всяко петънце можеше да я издаде по-късно.

Уолфгар се събуди от блед, треперлив светлик и звука на превъртащ се ключ в ключалката. Изгубил всяка представа за времето, той реши, че първото утро на неговите мъчения е настъпило. Каква бе изненадата му, когато вместо смръщени войници между решетките на вратата видя лицето на лейди Мералда.

— Можеш ли да ми простиш? — прошепна младата жена, хвърляйки неспокоен поглед през рамо.

Уолфгар зяпна от изумление.

— Не знаех, че ще изпрати магьосник по следите ти — обясни тя. — Мислех си, че ще остави всичко зад нас и аз ще бъда…

— … в безопасност — довърши варваринът вместо нея. — Мислеше си, че ти и детето ще бъдете в безопасност.

Сега бе ред на Мералда да го изгледа слисано.

— Защо си тук? — попита Уолфгар направо.

— Можеше да ни убиеш. Нас с Лиам, имам предвид. Там на пътя. Или пък да сториш онова, което казват, че си сторил.

— Онова, което ти каза, че съм сторил — напомни й той.

— Можеше да оставиш приятеля си да прави с мен, каквото поиска — продължи девойката. — Можеше да оставиш Лиам да умре. Поне това ти дължа.

И за огромна изненада на Уолфгар, тя завъртя ключа.

— Нагоре по стълбата и после — през вратата на килера — упъти го Мералда. — Пътят е чист.

И като запали още една свещ и му я остави, тя се обърна и забърза обратно. Уолфгар я остави да се отдалечи, за да не я застигне — не искаше да я уличи, ако го хванеха да се измъква. Откъсна един тежък свещник от стената на коридора и с негова помощ счупи ключалката, за да изглежда така, сякаш сам е успял да разбие вратата. После тръгна из тунелите, докато не стигна стълбата, отвеждаща в кухнята.

Тъй като гласовете на стражите все така долитаха от съседната стая, не можа да строши ключалките на вратата в пода, затова пък я затвори и върна всички резета на мястото им. Нека решат, че е получил магическа помощ. След това мина през килера и излезе навън, точно както младата жена му беше казала. С мъка успя да се провре през тясната врата, а когато се озова навън, видя, че почти няма къде да стъпи. Мокрите скали в основата на замъка бяха твърде гладки и хлъзгави, за да се задържи за тях, а и не виждаше как ще успее да свие зад замъка, тъй като приливът вече прииждаше.

Без да се колебае, Уолфгар скочи в ледените води.

Скрита в кухнята, Мералда кимна одобрително, когато видя варварина да затваря вратата в пода. От своя страна, тя стори същото с вратата на килера, изми краката си, за да заличи и последната следа от подземното си приключение, след което тихичко се върна в стаята на Темигаст, окачи халката с ключове на стената и се прибра в спалнята си.

Легна си и този път заспа — демоните на вината (поне част от тях) най-сетне бяха пропъдени.

Въпреки че откъм морето повяваше хладен вятър, Морик здравата се потеше под най-новата си дегизировка — дрехите на стара перачка. Застанал бе зад една каменна стена, близо до мостчето, отвеждащо в замъка.

— Защо им е трябвало да го строят върху някакъв проклет остров! — сърдито мърмореше той, макар че сегашните му затруднения бяха достатъчно красноречив отговор.

Един-единствен страж стоеше на пост върху стената над тежката порта. Човекът най-вероятно дремеше, но Морик не виждаше никакъв начин да се промъкне, без да бъде забелязан — мостът беше отлично осветен (доколкото бе разбрал, факлите щяха да горят през цялата нощ) и той просто нямаше къде да се скрие. Единствената друга възможност бе да доплува до замъка.

Морик хвърли изпълнен със съмнение поглед към плискащите се в брега вълни. Прекосеше ли ги, с дегизировката му щеше да бъде свършено… разбира се, ако не се удавеше. Плуването не беше сред силните му страни, освен това не познаваше тези води, нито чудовищата, които може би се криеха в тях.

В този момент Разбойника осъзна, че това е краят. Най-вероятно на сутринта щеше да отиде до мястото, където щяха да измъчват Уолфгар, но само за да се сбогува, тъй като не виждаше как би могъл да спаси приятеля си, без сам да се изложи на опасност.

Не, всъщност изобщо нямаше да отиде.

— Какво хубаво би могло да излезе от цялата работа? — промърмори той.

Ами да, възможно бе магьосникът, който ги бе нападнал, също да присъства и да го разпознае. А и нямаше ли да е по-добре да запомни Уолфгар такъв, какъвто беше, докато двамата още бяха свободни?

— Сбогом, приятелю — тъжно рече Морик. — Връщам се в Лускан…

В този миг водата в подножието на каменния зид заклокочи и нещо запълзя по скалата, нещо тъмно и голямо. Разбойникът инстинктивно посегна към меча си.

— Морик? — учуди се Уолфгар, тракайки със зъби от студ. — Какво правиш тук?

— Аз бих могъл да те попитам същото! — извика Морик, едновременно слисан и доволен. — Дойдох, за да те спася, разбира се — добави той наперено и му протегна ръка, за да го издърпа при себе си. — И двамата имаме доста за разказване, но сега е най-добре да се махаме оттук.

Уолфгар беше напълно съгласен.

— Ще наредя да екзекутират всички войници в замъка! — викна лорд Ферингал, щом научи за бягството на затворника на другата сутрин… същата сутрин, когато възнамеряваше да му отмъсти със собствените си ръце.

Стражът, който му бе донесъл лошата новина, неволно се дръпна назад, сякаш се боеше, че господарят му ще го убие още тук и сега. И наистина, младият благородник изглеждаше така, сякаш се кани да се нахвърли отгоре му.

— Успокой се — улови го за ръката Мералда.

— Да се успокоя? — излая той. — Да се успокоя? Кой ме предаде? Кой ще ми плати вместо онова долно псе?

— Никой! — отвърна Мералда преди ужасеният войник да успее да каже каквото и да било и Ферингал я изгледа изумено. — Нараниш ли някого, ще бъде по моя вина. Не искам кръв по ръцете си! Така само още повече ще влошиш нещата.

Ферингал се поуспокои и се облегна назад, вперил поглед в своята съпруга, жената, която най-много от всичко на света искаше да предпази от всяко страдание. След миг на размисъл, миг, в който виждаше единствено красивото, невинно лице на своята Мералда, той кимна.

— Претърсете земите наоколо — нареди той на войника. — Също и замъка — от подземията до тавана. Искам го жив!

Стражът, по чието чело бяха избили ситни капчици пот, се поклони и изхвърча от стаята.

— Не се страхувай, любов моя — рече Ферингал на Мералда. — Отново ще повикам магьосника и той ще го открие. Няма да ни избяга.

— Моля те, не го прави! Не викай нито магьосника, нито когото и да било.

Думите на Мералда изненадаха всички; Присила и Темигаст повдигнаха вежди.

— Искам този кошмар да свърши веднъж завинаги — обясни девойката. — Станалото — станало. Нека го оставим зад себе си и продължим по пътя си, без да се обръщаме назад. Нека варваринът да се маха, да върви в планината и дано там срещне смъртта си. Ние обаче трябва да продължим да живеем — не в миналото, а в настоящето и заради бъдещето, заради децата, които ще имаме един ден.

Ферингал дълго я гледа, без да мигне, после кимна много бавно и Мералда най-сетне си отдъхна.

Темигаст наблюдаваше сцената и вече бе убеден. Сега вече знаеше, извън всякакво съмнение, че именно Мералда бе освободила варварина. Знаеше и защо го бе сторила — подозрението се бе появило още като видя реакцията й при появата на пленения Уолфгар в замъка. Разбира се, никому нямаше да каже какво е открил — последното, което искаше, бе да причини още болка на своя господар. Във всеки случай детето нямаше да отрасне в замъка и със сигурност нямаше да има никакви права върху наследството на лорд Ферингал.

Въпреки това, Темигаст изобщо не беше спокоен, особено когато се обърна към Присила и видя на лицето й да се изписва изражение, което спокойно би могло да бъде неговото собствено. Подозрителна по природа, тя вероятно хранеше същите съмнения по отношение на детето. И докато Темигаст нямаше никакво желание да причинява ненужна болка, комуто и да било, за Присила Ок като че ли нямаше по-голяма наслада от това. Пътят, за който Мералда говореше, изобщо не бе чист — нито онази част, която бе оставила зад гърба си, нито другата, която я очакваше.

Двадесет и четвърта глава Зимно затишие

— Това е нашият шанс — обясни Уолфгар на Морик.

Двамата бяха приклекнали зад високата, каменна стена, която се издигаше над едно от многобройните малки селца, пръснати по южния склон на Гръбнака на света.

Морик погледна приятеля си, поклати глава и въздъхна примирено. През трите седмици, откакто бе избягал от замъка Ок, варваринът не само че не бе сложил капка алкохол в устата си, но и бе прекратил грабителските им нападения. Есента преваляше, много скоро щеше да настъпи зима, а това означаваше постоянен поток от търговски кервани, бързащи да напуснат Долината на мразовития вятър, преди да е паднал първият сняг. Онези, които отиваха на север само за риболовния сезон, също се подготвяха да се прибират в Лускан.

Уолфгар ясно бе дал да се разбере, че с дните им като разбойници по пътищата е свършено. И ето ги сега — спотаени в планината, те наблюдаваха някакво незначително, неимоверно скучно селце, което (както бяха чули) щеше да бъде нападнато от гоблини или орки.

— Няма да дойдат отдолу — заяви Уолфгар и като посочи полето, ширнало се на изток от селото, каза: — Ще се появят оттам.

— Точно от тази страна, откъдето има стена и селото е най-добре защитено — отвърна Морик, сякаш това решаваше всичко.

Доколкото знаеха, нападателите нямаше да наброяват повече от двайсетина и макар че селото нямаше толкова жители, Разбойника смяташе, че няма за какво да се безпокоят.

— Отгоре може да се спуснат и други — възрази Уолфгар. — Тогава селяните ще се окажат притиснати от две страни.

— Само си търсиш предлог — обвинително рече Морик и приятелят му го изгледа неразбиращо. — Оправдание да се включиш в битката — поясни лусканецът и като видя широката усмивка на Уолфгар, добави мрачно: — Освен ако не е срещу някой керван.

Лицето на варварина запази спокойното си, удовлетворено изражение:

— Смятам да се бия само с онези, които си го заслужават.

— Познавам немалко селяни, според които търговците си го заслужават повече, отколкото шепа гоблини.

Уолфгар поклати глава — не беше в настроение за подобни „философски“ спорове. В този момент вниманието им беше привлечено от някакво движение от другата страна на селото. Това несъмнено бяха гнусните същества, с които исполинът щеше да се разправи без никакви угризения. Двайсетина орки се втурнаха през полето, без изобщо да се стреснат от стрелите, с които селяните ги посрещнаха.

— Да вървим, та да се свършва по-скоро — въздъхна Морик и се накани да се изправи.

Уолфгар, който бе участвал в безброй подобни битки, го задържа и обърна поглед нагоре, тъкмо в мига, когато голям скален къс политна във въздуха и се стовари върху една от къщите.

— Там някъде има великан — прошепна Уолфгар и тръгна нагоре. — Навярно дори повече от един.

— Значи трябва да ги намерим — примирено измърмори Морик, макар да бе очевидно, че това е последното, което би искал да стори.

Още един скален къс профуча покрай тях, после — още един. Уолфгар и Морик свърнаха зад поредния завой на пътеката и от прикритието си между два скални блока видяха чудовището да вдига поредния камък над главата си.

Брадвата на варварина потъна в ръката на великана и той изпусна камъка върху собствената си глава. С разярен рев на уста, чудовището се обърна и видя Морик с меч в десницата и небрежно присвити рамене. Запъти се към него и лусканецът изпищя и хукна да се скрие обратно между двата скални къса. Великанът го последва, но едва бе направил и три крачки, когато Уолфгар се покатери върху единия от камъните и стовари чука си върху главата му. Чудовището се олюля и политна назад. Докато то се съвземе, варваринът успя да скочи на земята, да изтича до него, да му нанесе страховит удар в коляното и да се шмугне обратно между скалите.

Звярът се втурна след него, като докосваше ту ударената си глава, ту коляното си. После сведе поглед към брадвата, която все още стърчеше от рамото му и, очевидно решил, че е видял достатъчно от битката, се обърна и потъна в недрата на планината.

Морик излезе измежду скалите.

— Отлично свършена работа — подаде ръка на Уолфгар, който обаче не я пое.

— Едва започната работа — поправи го варваринът и се втурна надолу по пътеката, към селото, където битката край източната барикада още не беше свършила.

— Ама ти наистина обичаш да се биеш! — сухо отбеляза Морик и като въздъхна примирено, изтича след него.

Долу като че ли бе настанало временно затишие. Орките все още не бяха успели да се прехвърлят през стената, но пък и само малка част бяха пострадали сериозно. Положението се промени рязко в мига, в който Уолфгар се спусна от склона, крещейки с пълно гърло. С един гигантски скок и широко разперени ръце, той връхлетя върху четири от гнусните създания и ги събори на земята. Настана истинска бъркотия — навсякъде се сипеха юмруци и ритници, проблясваха ножове, свистяха сопи. Още орки се притекоха на помощ на другарите си, но в края на краищата единственият, който се надигна жив, широко усмихнат, макар насинен и окървавен, беше Уолфгар.

Окуражени от впечатляващата му победа, както и от появата на Морик, който също уби един орк, докато слизаше от склона, селяните се нахвърлиха върху останалите чудовища. Ужасени, злите създания (поне онези, които все още се държаха на краката си), хукнаха да бягат.

Докато Морик стигне до варварина, той вече бе обграден от благодарните селяни, които го тупаха по рамото, кълняха му се във вечно приятелство и го канеха да прекара наближаващата зима при тях.

— Виждаш ли? — обърна се Уолфгар към Морик с доволна усмивка. — Къде-къде по-лесно от онова, което вършехме в прохода.

Лусканецът го изгледа скептично, докато бършеше кинжала си от кръвта. Вярно, битката се бе оказала по-лесна, дори, отколкото Уолфгар предполагаше. Когато селяните наобиколиха и него, Морик не пропусна да забележи сред тях няколко млади и доста привлекателни жени. Да, една спокойна зима, прекарана в къща с топло огнище и меко легло, като че нямаше да му се отрази зле. Май щеше да поотложи плановете си за връщане в Лускан.

За Мералда първите три месеца след сватбата бяха прекрасни. Не блажени, а прекрасни, сгрявани от гледката на Биасте, която бързо си възвръщаше силите, напълно здрава за първи път от години насам. Дори животът в замъка не бе толкова страшен, колкото бе очаквала преди венчавката. Разбира се, Присила беше тук (в най-добрите си дни тя се държеше с Мералда с небрежна учтивост, но обикновено само се мръщеше сърдито насреща й), ала досега не се бе опитвала да стори каквото и да било срещу нея. А и как би могла, когато брат й бе изцяло отдаден на младата си съпруга!

С течение на времето Мералда също го бе обикнала. Това, както и видът на пращящата от здраве Биасте, превърна есента в най-щастливото време в живота й, време, изпълнено с новости, с надежда и с тихо щастие.

Ала с приближаването на зимата, призраците от миналото й започнаха да се промъкват през дебелите стени на замъка.

Детето на Джака растеше в утробата й и всеки негов ритник й напомняше за изречената лъжа. Мислите й все по-често се връщаха назад във времето към Джака Скъли и грешките, които беше допуснала с него и които никак не бяха малко. Отново и отново го виждаше изправен на онази скала, крещейки името й, изложил собствения си живот на опасност заради нея. В началото Мералда бе напълно убедена, че постъпката му се дължи не на любов към нея, а на завист към лорд Ферингал. Сега обаче, когато детето му растеше в утробата й и всичко изглеждаше някак различно, пречупено през призмата на времето, тя не бе толкова сигурна. Може би Джака наистина я бе обичал. Може би нощта, която прекараха заедно, бе посяла в сърцата им дълбоки чувства, които просто не бяха имали достатъчно време, за да покълнат и да разцъфтят, напук на суровата действителност на селския живот.

А може би (и това бе най-вероятно) мрачните дни си играеха както с нея, така и със съпруга й. А това, че двамата вече почти не правеха любов заради напредващата й бременност, със сигурност не помагаше. Една сутрин, когато дебел сняг бе затрупал всичко навън, а вятърът печално стенеше, Ферингал дойде в стаята й и двамата започнаха да се целуват. Миг по-късно той се отдръпна от нея и я изгледа изпитателно, а после й зададе най-невероятния, най-немислим въпрос.

Как е било с варварина?

Ако я бе ритнал в лицето, надали би й причинил по-силна болка, но Мералда не можеше да му се сърди — добре разбираше страховете и съмненията му, особено като имаше предвид собствените си променливи настроения и все по-видимото доказателство, че е била с друг мъж.

Не спираше да си повтаря, че след като детето се роди и бъде отнесено от замъка, животът им ще потече нормално и спокойно. Отидеше ли си сегашното напрежение, обичта между тях щеше да стане още по-силна и истинска. Единственото, което трябваше да стори, бе да не допусне всичко да се провали през месеците, които оставаха дотогава.

Естествено, колкото по-обтегнати ставаха отношенията между нея и Ферингал, толкова по-смръщено я гледаше Присила. Надмощието, което Мералда имаше и което се дължеше на силната любов на Ферингал към нея, ставаше толкова по-слабо, колкото по-голям ставаше коремът й, в който растеше чуждо дете.

Мералда нямаше обяснение за случващото се, не и след реакцията на Присила, когато бе научила за „изнасилването“. Та Присила дори бе споменала, че може да отведе детето от замъка (обичайна практика в подобни случаи) и сама да го отгледа!

— Доста си наедряла за толкова кратко време — отбеляза по-възрастната жена същата тази сутрин, когато Ферингал повдигна въпроса за варварина.

Очевидно бе, че от вниманието й не бе убягнало появилото се между Ферингал и Мералда напрежение. От езика й сякаш капеше отрова, гласът й тегнеше от неприкрито подозрение — явно бе, че е направила простичката сметка и че Мералда не я очаква нищо добро, когато роди здраво, добре развито дете само седем месеца след случката на пътя. О, да, Присила щеше да има доста въпроси към нея.

Този път младата жена отклони неприятния разговор, като сподели страховете си във връзка с ръста на варварина, преструвайки се на уплашена да не би детето му да я нарани, когато дойде време да се ражда. Това затвори устата на Присила за известно време, ала Мералда бе сигурна, че примирието между тях няма да трае дълго и много скоро ще последват нови въпроси.

И наистина, с напредването на зимата и на нейната бременност, из цял Окни се понесоха слухове. Слухове за деня, когато се очакваше да се роди детето. Слухове за случката на пътя. Слухове за трагичната смърт на Джака Скъли. Мералда, която не бе глупачка, бързо разбра какво става. С очите си виждаше как съселяните й броят на пръсти и пресмятат, виждаше и притеснението по лицето на майка си, макар че на глас Биасте не изричаше нищо.

Както можеше да се очаква, когато неизбежното най-сетне се случи, причина за това беше Присила.

— Ще родиш през месеца на Чес — остро рече тя, докато двете вечеряха заедно с Темигаст един мрачен, ветровит следобед.

Денят на равноденствието бързо наближаваше, ала зимата все още бе сковала всичко наоколо в ледената си хватка; навън бушуваше снежна буря и навяваше високи преспи около стените на замъка.

— Някъде в средата на Чес — уточни Присила. — Или в края. Най-късно — в началото на месеца на бурите.

— Мислиш, че има някакъв проблем с бременността ли? — за кой ли път Темигаст се притече на помощ на Мералда.

Девойката бе сигурна, че той знае или поне подозира не по-малко от Присила, но за разлика от нея, не бе казал абсолютно нищо. С течение на времето Мералда бе започнала да гледа на Темигаст като на втори баща, сравнение, което й изглеждаше съвсем уместно, щом си спомнеше държанието на Дони на сутринта след нощта й с Джака — той несъмнено бе заподозрял истината, но й бе простил, заради саможертвата, която тя правеше за тях.

— И още как — язвително отговори Присила и макар да не го бе изрекла на глас, съвсем ясно даде да се разбере, че проблемът, за който говори, няма нищо общо с протичането на бременността.

С един последен неприязнен поглед към Мералда, по-възрастната жена изсумтя, хвърли салфетката си на масата и тръгна нагоре по стълбите.

— Какво ли е намислила? — уплашено попита девойката, но преди Темигаст да успее да каже каквото и да било, откъм горния етаж се разнесоха викове.

Никой от двамата край масата не можа да различи и дума, но едно бе ясно — Присила бе отишла да говори с брат си.

— Какво да правя… — започна Мералда, ала Темигаст поклати глава.

— Нахрани се, момичето ми. Трябва да си силна, защото скоро ще бъдеш подложена на изпитания — двусмислеността на думите му не убягна на Мералда. — Сигурен съм, че ще се справиш с тях, стига само да не изгубиш присъствие на духа.

И като й намигна успокоително, добави:

— Когато всичко свърши, ще откриеш живота, за който копнееш.

Мералда бе обзета от силно желание да се втурне към него, да зарови глава в рамото му и да избухне в сълзи или пък да избяга от замъка, да отиде в топлия, удобен дом, който лорд Ферингал бе осигурил за семейството й и да заплаче на рамото на баща си. Вместо това, тя си пое дълбоко дъх и довърши вечерята си, следвайки съвета на Темигаст.

Тази година първият сняг падна рано и зави всичко с дебела покривка. Морик би предпочел да е в Лускан, но не му беше трудно да разбере защо Уолфгар бе решил да остане в селото. Работата тук никога не свършваше, особено след като паднеше сняг — той трябваше да се изчисти, а в подножията на склоновете наоколо да се издълбаят нови защитни ровове.

Морик бе достатъчно хитър, за да успее да се измъкне, като излъга, че е бил ранен лошо в битката с орките, но Уолфгар се хвърляше в работата с огромно желание — гледаше да е непрекъснато зает, та да не му остава време да мисли за каквото и да било. Въпреки това Ерту го откри и тук, така, както го бе откривал навсякъде досега и както щеше да го открива и занапред. Сега обаче, вместо да се мъчи да избяга с помощта на бутилката, варваринът посрещаше страшните спомени с вдигната глава; не се криеше от тях, а отново ги преживяваше, колкото и ужасяващи да бяха, приел най-сетне, че всичко това наистина му се бе случило, че е имало мигове, в които е бил слаб и победен. Неведнъж се свиваше в някой ъгъл на стаята, в която живееше сега, разтреперан от глава до пети, облян в ледена пот и сълзи, които повече не можеше да преглъща. Неведнъж го обземаше желание да потърси спасение в неизчерпаемия запас от бутилки на Морик, ала не го правеше.

Скърцаше със зъби, стенеше от болка, ала не отстъпваше, твърдо решен да приеме миналото такова, каквото е и да продължи напред. И сам не знаеше откъде черпи сила и решителност, но подозираше, че те винаги са били там, макар и позаспали. Пробудила ги бе храбрата постъпка на Мералда. Девойката имаше да губи много повече, отколкото той, но това не я бе спряло и именно нейният жест му върна вярата в хората. Битката му с Ерту още не бе свършила, но Уолфгар бе разбрал едно — не можеше да се крие в бутилката до края на живота си.

Зимата вече привършваше, когато им се наложи да се бият срещу нова група орки. Схватката бе съвсем незначителна и приключи много бързо. Селяните бяха научили за предстоящото нападение и се бяха подготвили, посипвайки разтопен сняг върху полето край селото. Когато орките се появиха, земята вече беше покрита с хлъзгав лед, и противниковите стрели ги намериха, преди те да успеят да си възвърнат равновесието.

Повече смут в идиличното съществуване на Морик и Уолфгар внесе неочакваната поява на група лускански войници, изгубили се по време на една от обичайните си обиколки. Уолфгар бе сигурен, че най-малко един от стражите ги е разпознал, но или войниците бяха предпочели да си замълчат, или селяните не се интересуваха от миналото на своите гости. Каквато и да беше причината, след заминаването на отряда всичко продължи постарому.

Ето как зимата се оказа най-спокойната, която и двамата някога бяха преживявали, време на крайно необходим отдих, в който да си възвърнат силите. Пролетта дойде и макар че снегът все още не се беше стопил, приятелите се заеха да кроят планове.

— Край с разбойничеството по пътищата — напомни Уолфгар на Морик една вечер някъде към средата на Чес.

— Дума да няма — съгласи се лусканецът. — Онзи живот хич не ми липсва.

— Какво смяташ да правиш тогава?

— Боя се, че ще се върна в Лускан. У дома.

— И си сигурен, че няма да те разкрият? — разтревожено попита Уолфгар.

Морик се усмихна:

— Хората забравят бързо, приятелю — заяви той, а наум си каза, че се надява и мрачните елфи да забравят също толкова бързо, тъй като завърнеше ли се в Лускан, нямаше да може да държи Уолфгар под око, както му бяха наредили. — Откакто бяхме… изгонени, поне стотина злощастници са свършили върху Карнавала на затворниците, за радост на кръвожадната тълпа. За властите ще остана скрит, но много скоро ще си върна респекта на онези, от които имам нужда, за да оцелея на улицата.

Уолфгар кимна, без да се съмнява в думите му. Тук, в дивата пустош, Морик далеч не бе толкова опасен, колкото в Лускан, където нямаше равен със своите умения и лукавство.

— Ами ти? — попита Разбойника и сам се изненада от искрената загриженост в гласа си. — Долината на мразовития вятър? Ще се опиташ ли да откриеш някогашните си приятели?

Варваринът поклати глава. И сам не знаеше накъде ще поеме. До неотдавна предложението на Морик би му се сторило напълно нелепо, сега обаче се замисли. Дали наистина бе готов да се върне при Дризт, Бруенор, Кати-Бри, Гуенивар и Риджис? Беше ли успял да се отскубне от капана на демона и на бутилката? Беше ли постигнал мир с миналото си и с годините, прекарани в Бездната?

— Не — отвърна той и се запита дали някога ще види старите си приятели отново.

Морик кимна, макар че отговорът на Уолфгар го притесни. Не искаше варваринът да се върне с него в Лускан — да го предреши до неузнаваемост щеше да бъде почти непосилна задача. Ала истинската причина за тревогата беше друга. Морик не искаше мрачните елфи да заловят приятеля му.

— Прави те на глупак и цял Окни го знае, Фери! — изкрещя Присила.

— Не ме наричай така! — сопна се Ферингал, опитвайки се да избегне неприятния разговор. — Знаеш, че не обичам.

Присила обаче нямаше намерение да отстъпва.

— И сам виждаш колко напреднала е бременността й! Ще роди до две седмици.

— Варваринът беше огромен — изръмжа брат й. — Детето му също ще бъде голямо, затова си се заблудила.

— Детето ще бъде най-обикновено — отвърна Присила. — Както много скоро ще се убедиш.

Ферингал се накани да си тръгне.

— И се обзалагам, че ще бъде хубавко и ще има къдравата, кестенява коса на баща си — при тези думи той рязко се обърна и я изгледа ядовито. — На мъртвия си баща — довърши Присила, без изобщо да се стресне.

Ферингал прекоси няколкото метра, които го деляха от нея, и я зашлеви през лицето. Ужасен от собствената си постъпка, той отстъпи назад, стиснал глава в ръцете си.

— Горкичкият ми, измамен Фери — процеди през зъби Присила и го изгледа ядовито, притиснала длан до бузата си. — Много скоро ще научиш истината.

И тя излезе от стаята. Ферингал дълго остана на мястото си, мъчейки се да успокои дишането си.

Три дни след разговора им, снегът започна да се топи и двамата приятели се приготвиха за път. Най-нещастни от това бяха селяните, които никак не искаха да се разделят с тях, още повече че с идването на пролетта щяха да зачестят и нападенията на гоблини и орки. Ала двамата (и най-вече нетърпеливият Морик) бяха твърдо решени.

— Може би ще се върна — рече Уолфгар и наистина го мислеше — къде другаде можеше да отиде, след като оставеше Морик пред портите на Лускан?

Планинските пътеки бяха кални и доста опасни, та на двамата приятели честичко им се налагаше да вървят пеша, водейки конете си за поводите, но щом достигнаха равнината на север от Лускан, пътят стана доста по-лесен.

— Все още имаш каруцата и припасите, които оставихме в пещерата — отбеляза Морик и Уолфгар разбра, че приятелят му се чувства виновен, задето го изоставя.

— Пещерата надали е останала празна през зимата — отвърна той. — А и от припасите сигурно не е останало кой знае колко.

— Тогава вземи запасите на онези, които я обитават сега — намигна му Морик. — Предполагам, че са великани — нищо работа за Уолфгар.

Двамата се засмяха, но бързо станаха сериозни.

— Трябваше да останеш в селото — рече Морик. — Не можеш да се върнеш в Лускан заедно с мен, а селото с нищо не е по-лошо, от което и да е друго място, поне докато не решиш накъде да поемеш.

Бяха достигнали до кръстопът — едното му разклонение поемаше на юг, към Лускан, другото отиваше на запад. Морик се обърна към приятеля си и видя, че той се взира на запад, към малкото поселище, където бе хвърлен в тъмница и където Морик (поне според собствените си думи) го бе спасил от мъчителна смърт.

— Отмъщение ли замисляш?

Исполинът го изгледа объркано, после разбра.

— Не, не. Чудех се какво ли е станало с жената от замъка.

— Онази, която излъга, че си я изнасилил?

Уолфгар сви рамене:

— Тя беше бременна — обясни. — И изплашена до смърт.

— Смяташ, че е изневерила на съпруга си?

Варваринът сви устни и кимна.

— И после е решила да опази скъпоценната си репутация, като те натопи? — подигравателно подхвърли Морик — Типично за благородниците!

Уолфгар не каза нищо, макар да не беше съгласен — девойката изобщо не бе предвиждала той да бъде заловен, по-скоро бе разчитала той да остане далечно и загадъчно решение на нейните проблеми. Постъпката й може и да не беше особено почтена, но бе напълно разбираема.

— Досега трябва да е родила — промърмори той под носа си. — Чудя се какво ли е станало, когато са видели детето и са разбрали, че няма как да е мое.

Морик, който и преди беше чувал този тон, започна да се тревожи.

— Поне за твоята съдба няма да се чудя, ако решиш лично да провериш какво я е сполетяло — сухо отбеляза той. — Или мислиш, че можеш да се появиш там, без да те разпознаят начаса?

Уолфгар кимна в знак на съгласие, после се усмихна широко, което никак не се хареса на приятеля му:

— Ти обаче можеш.

Морик го изгледа изпитателно.

— Стига да не отивах в Лускан — рече той най-сетне.

— Където нямаш никаква спешна работа — напомни му варваринът.

— Зимата още не е свършила. Рискувахме дори само като тръгнахме на път толкова рано. Всеки момент може да се извие нова буря и да ни затрупа със сняг до кръста — опита се да протестира Разбойника, ала по гласа му Уолфгар разбра, че вече обмисля все още неизреченото предложение.

— Бурите на юг от планината не са толкова страшни.

Морик се изсмя подигравателно.

— Една последна услуга? — помоли го Уолфгар.

— Защо изобщо те е грижа? — направи още един опит да го откаже лусканецът. — Та тя едва не стана причина да загинеш от смърт, която би се понравила на кръвожадната тълпа от Карнавала на затворниците.

Варваринът сви рамене — и сам не бе сигурен защо, но бе твърдо решен да го стори.

— Един последен жест на приятелство — предложи той. — За да се разделим подобаващо, с искрената надежда някога отново да се срещнем.

Морик изсумтя пренебрежително:

— Как ли пък не! Само си търсиш извинение за още една битка рамо до рамо с мен — заяви той полу на шега. — Признай си — без мен не си никакъв боец!

Уолфгар избухна в смях, после лицето му отново придоби умолително изражение.

— Добре де, добре! Да вървим! — отстъпи Морик, напълно според очакванията на варварина. — Още веднъж ще изиграя ролята на лорд Брандебург. Само се надявам, че предишния път не са свързали внезапното ми тръгване с твоето бягство и са го сметнали за обикновено съвпадение.

— Ако ме заловят — успокои го Уолфгар, а под гъстата му брада плъзна насмешлива усмивка, — най-искрено ще ги уверя, че нямаш пръст в бягството ми.

— Просто не можеш да си представиш как ме успокои! — сухо отбеляза Морик и го побутна напред по пътя, който водеше на запад… където несъмнено ги очакваха единствено неприятности.

Двадесет и пета глава Прояснение

Два дни по-късно снежната буря, която Морик беше предрекъл, наистина връхлетя, но силата й беше поукротена донякъде от настъпващата пролет и пътят остана проходим. Двамата приятели упорито вървяха напред, като много внимаваха да не се отклонят от пътеката. Уолфгар непрекъснато караше Морик да бърза и така, въпреки лошите условия, те скоро достигнаха първите фермерски къщи и каменни колиби. За щастие, времето беше на тяхна страна — нямаше любопитни лица, които да надзъртат иззад спуснатите пердета на прозорците, а и надали някой би успял да ги различи в снежната вихрушка, плътно загърнати в дебели кожи.

Не след дълго Уолфгар вече чакаше, скрит на сухо в подножието на един хълм, докато Морик-лорд Брандебург от Града на бездънните води пое към селото. Времето минаваше, денят започна да преваля, бурята продължаваше да бушува, а Морик не се връщаше. Уолфгар напусна подслона си и се приближи до селото, избирайки място, от което да вижда замъка Ок. Дали пък Морик не беше разкрит? И ако се беше провалил, не трябваше ли той да се опита да му помогне?

Варваринът се засмя. Много по-вероятно бе приятелят му да е останал в замъка, за да сподели вкусната вечеря на домакините. Сигурно точно в този момент се грееше на топлия огън и сладко похапваше. Уолфгар се върна обратно при коня си, казвайки си, че трябва да прояви търпение.

Най-сетне Разбойникът се появи с мрачно изражение на лицето.

— Не бях посрещнат особено сърдечно — обясни той.

— Да не би да са те разкрили?

— Не. Приеха ме като лорд Брандебург, но както се опасявах, внезапното ми изчезване по същото време, по което ти избяга, им се е сторило странно.

Уолфгар кимна — бяха предположили, че може да стане така.

— Тогава защо те пуснаха да си отидеш? — попита той.

— Успях да ги убедя, че е било просто съвпадение. Иначе бих ли посмял да се върна? Разбира се, наложи ми се да споделя вечерята им, за да ги накарам да ми повярват.

— Разбира се — съгласи се Уолфгар с насмешка в гласа. — Ами лейди Мералда и детето? Видя ли ги?

Морик свали седлото на коня си и се зае да вчеше животното, сякаш се подготвяше за дълъг път.

— Време е да се махаме — отсече той. — Колкото се може по-далеч оттук.

— Ами лейди Мералда? — вече истински разтревожен настоя варваринът.

— Нямаме съюзници по тези земи, нито дори познати, които да са в настроение да посрещат гости. Най-добре ще е за Уолфгар, за Морик и за лорд Брандебург да оставят това жалко местенце зад гърба си и никога да не се връщат.

Уолфгар се приведе и го сграбчи за рамото, принуждавайки го да се обърне към него.

— Какво става с лейди Мералда?

— Родила е вчера късно вечерта — неохотно отговори Морик и очите на варварина се разшириха от тревога. — И тя, и детето са добре — побърза да добави лусканецът. — Засега.

И като се отскубна от хватката на приятеля си, продължи да се занимава с коня си. Почти веднага обаче отново се обърна, усетил погледа на Уолфгар върху себе си.

— Виж, тя им каза, че си я изнасилил — напомни той. — Най-вероятно се е опитала да прикрие някоя своя авантюра. Излъгала е, обричайки те на позорна смърт, за да прикрие изневярата си.

Уолфгар само кимна — това го знаеше и той.

Морик го изгледа изпитателно, учуден от спокойствието му — в крайна сметка, ставаше въпрос за жената, заради която варваринът беше бит и унижаван и едва не бе срещнал смъртта си.

— Е, сега са възникнали съмнения относно бащата на детето — продължи той. — Родило се е твърде скоро след нашето нападение и мнозина в селото и в замъка не й вярват.

Уолфгар въздъхна дълбоко:

— Подозирах, че може да стане така.

— Освен това подочух слухове за някакъв младеж, който паднал от една скала в деня на сватбата. Умрял с нейното име на уста.

— И лорд Ферингал смята, че детето е негово? — досети се варваринът.

— Не непременно — отвърна Морик. — Сигурно е, че детето е заченато преди сватбата, независимо дали от теб, или от другиго. Ферингал го знае, но сега започва да се пита дали жена му не е легнала с друг по собствено желание, а след това да е скалъпила историята за нападението.

— Изнасилената жена не носи вина за случилото се — отбеляза Уолфгар, за когото най-сетне всичко си идваше на мястото.

— Докато жената, изменила на мъжа си… — Морик остави думите да увиснат злокобно във въздуха.

Варваринът отново въздъхна и излезе на пътя, където в далечината се виждаше замъка Ок.

— Какво ще стане с нея? — попита той.

— Бракът ще бъде разтрогнат, това е сигурно — отвърна Морик, който бе живял в обществото на хората достатъчно дълго, за да знае каква е практиката в подобни случаи.

— А лейди Мералда ще бъде прокудена от замъка? — с надежда добави Уолфгар.

— Ако има късмет, ще я прогонят от тези земи, без титла и без пукнат грош.

— А ако няма късмет?

Морик направи гримаса.

— Благороднически жени нерядко са били наказвани със смърт за такова провинение.

— Ами детето? — продължи да разпитва Уолфгар с нарастващо притеснение, докато споменът за едно от най-страшните мъчения на Ерту си запробива път към повърхността на съзнанието му.

— Ако има късмет — ще бъде завинаги изгонено от тези земи. Но се боя, че изгледите да се отърве само с това са далеч по-малки от тези майка му да се размине само с пропъждане. Доста е сложно. Детето представлява заплаха както за владенията на лорда, така и за гордостта му.

— Биха убили едно невинно бебе? — не можеше да повярва Уолфгар, стиснал зъби в отчаян опит да спре надигащия се в него спомен.

— Гневът на измамения благородник не е за подценяване — мрачно отвърна Морик. — Лорд Ферингал не може да прояви слабост, защото така рискува да загуби не само уважението на селяните, но и земите си. Мръсна, оплетена работа, дума да няма. А сега да се махаме.

Уолфгар вече бе тръгнал, само че не натам, накъдето смяташе приятелят му. Морик побърза да го настигне.

— Какво смяташ да правиш? — попита той, разпознал изражението върху лицето му.

— Още не знам — заяви Уолфгар, ускорявайки крачка, та Разбойника трябваше да полага огромни усилия, за да не изостава. — Но нещо трябва да се направи.

Когато стигнаха до селото, времето отново им се притече на помощ и те не срещнаха никого. Дълбоко замислен, варваринът се загледа към моста, отвеждащ до замъка Ок.

— Нека някой отнесе детето далеч от замъка, както възнамерявахме преди — предложи Темигаст на господаря си, който неспокойно крачеше напред-назад.

— Сега е различно — процеди младият лорд и удари с юмрук по бедрото си.

Погледът му неволно се насочи към Присила, която се бе разположила в едно кресло, с усмивка, която сякаш казваше: „Не те ли предупредих да не се жениш за селянка!“.

— Нима нещо се е променило оттогава? — трезво, както винаги, рече старият иконом.

Присила изсумтя:

— Не знаеш ли да броиш?

— Може да се е родило по-рано — възрази Темигаст.

— Това е най-добре развитото бебе, което някога съм виждала. Раждането е съвсем навреме, Темигаст, и ти го знаеш не по-зле от мен.

И като погледна брат си в очите, заяви направо:

— Детето е заченато в средата на лятото. Преди предполагаемото нападение на пътя.

— Но как мога да съм сигурен? — простена Ферингал и впи пръсти в панталоните си, сякаш искаше да ги разкъса, така, както съмнението разкъсваше него самия.

— Как можеш да се съмняваш? — отвърна Присила. — Направиха те на глупак, за радост на цялото село. Нима и сега смяташ да проявиш слабост?

— Но вие я обичате, милорд — обади се Темигаст.

— Дали? — рече Ферингал, наранен и объркан. — Вече и аз не знам.

— Тогава я отпратете — предложи икономът. — Прогонете я заедно с детето.

— Така само ще накараш селяните да ти се смеят още повече — кисело отбеляза Присила. — Нима искаш детето да се върне след двайсетина години и да ти отнеме владенията? Колко такива истории сме чували!

Темигаст й хвърли изпепеляващ поглед. Вярно, че подобни неща се бяха случвали, но далеч не толкова често, колкото твърдеше Присила.

— Как да постъпя тогава? — обърна се Ферингал към сестра си.

— Изправи уличницата на съд за измяна — отвърна тя без колебание. — А детето трябва да бъде премахнато бързо и окончателно.

— Премахнато? — скептично повтори младият благородник.

— Има предвид да го убиеш — сухо поясни Темигаст.

— Хвърли го в морето — трескаво каза Присила и се надигна от стола си. — Ако сега проявиш твърдост, селяните ще продължат да те уважават.

— Ако убиете невинно дете, ще ви намразят — ядосано заяви Темигаст, а думите му бяха насочени най-вече към Присила.

— Невинно? — излая тя, сякаш това бе най-голямата нелепица, която някога бе чувала, после се доближи на сантиметри от брат си. — Нека ни мразят. По-добре да те мразят, отколкото да ти се подиграват. Нима ще позволиш на копелето да живее и винаги да ти напомня за онзи, комуто Мералда се е отдала преди теб?

— Затваряй си устата! — кресна Ферингал и я отблъсна от себе си, тя обаче нямаше намерение да отстъпи.

— О, представям си как е мъркала в прегръдките на Джака Скъли — изсъска тя; Ферингал трепереше толкова силно, че не можеше да каже и дума през тракащите си зъби. — Обзалагам се, че красивото й тяло е тръпнело в екстаз под неговите ласки…

Яростно, животинско ръмжене се откъсна от устните на младия мъж. Той сграбчи сестра си за раменете и я запрати в другия край на стаята. Тя продължи да се усмихва с грозно задоволство, виждайки го да изхвърча от стаята и да се втурва нагоре по стълбището.

Стълбището, което водеше към стаята на Мералда и нейното незаконородено дете.

— Нали знаеш, че има охрана — опита се Морик да надвика воя на вятъра.

Дори и да го бе чул, Уолфгар надали щеше да му обърне особено внимание. Без да откъсва очи от замъка Ок, той крачеше натам и нищо не можеше да го отклони. В мислите му високите преспи представляваха Гръбнака на света — преградата, която разделяше човека, който бе някога, от онзи, в когото се бе превърнал. Сега, когато най-сетне се бе освободил от влиянието на алкохола и единствено желязната му воля го бранеше от ужасните спомени, той съвсем ясно виждаше кръстопътя, пред който бе изправен. Можеше да се обърне назад и да се върне към живота, който водеше през последните няколко месеца, но можеше и да продължи напред, да преодолее тази преграда, която сам бе издигнал и да си проправи път до мъжа, който бе преди пленничеството в Бездната, та дори да трябваше да го стори със зъби и нокти.

Уолфгар изръмжа и ускори крачка, борейки се с бурята. Докато стигне до моста, вече тичаше. Без да спира дори за миг, той свърна надясно, където снегът се бе натрупал покрай парапета и стената на замъка, и скочи върху пряспата. Затъна до колене, но изръмжа и продължи напред. Протегна ръка и успя да се улови за ръба на стената с чука си. Някъде наблизо се разнесе изненадан вик, той обаче не му обърна внимание и се издърпа нагоре, претърколи се през назъбения зид и ловко се приземи върху площадката от вътрешната страна, право между двама слисани стражи, които не държаха оръжия, опитвайки се да сгреят ръцете си.

Морик го последва — пъргав като котка, той се изкатери по стената почти толкова бързо, колкото страховитата сила на варварина го бе прехвърлила през нея. Въпреки това, докато Разбойникът се изкачи до площадката, Уолфгар вече беше скочил в двора и тичаше към главната крепост. Двамата стражи се търкаляха на земята, стенейки от болка; единият стискаше строшената си челюст, другият се държеше за корема, свит на кълбо.

— Укрепете вратата! — успя да се провикне един от войниците.

Вратата на замъка се открехна едва-едва и някой надникна иззад нея. Виждайки връхлитащия исполин, стражът се опита да я затвори, но Уолфгар го изпревари и го блъсна с все сила. Войникът се развика за помощ и само след миг варваринът усети как тежестта от другата страна се увеличава — явно още един пазач бе дотичал при другаря си.

— И аз идвам! — обади се Морик. — Макар че само боговете знаят защо!

Ала Уолфгар бе далеч оттам, в едно мрачно, обвито в задушливи мъгли място, където предсмъртните писъци на собственото му дете прорязваха въздуха и се забиваха в него като стрели. Със страховит рев на уста той впрегна цялата си сила и вратата най-сетне поддаде, запращайки двамата стражи в отсрещната стена, сякаш бяха деца.

— Къде е тя? — кресна варваринът, но още преди да довърши, Лиам Уудгейт нахлу в приемната зала с меч в ръка.

— Време е да си платиш, куче! — провикна се кочияшът и се нахвърли отгоре му.

В последния момент обаче, издърпа оръжието си обратно, завъртя го и се престори, че се кани да нанесе страничен удар. Вместо това отново обърна меча си и замахна.

Лиам беше добър, в цял Окни никой не въртеше меча по-добре от него и той го знаеше. И точно затова му бе толкова трудно да проумее как така мечът на Уолфгар се провря под оръжието му толкова бързо и го отмести настрани, нито как самият варварин, напук на огромния си ръст, успя да се завърти така светкавично и да пъхне ръка под неговата. Лиам знаеше на какво е способен и затова не разбираше как е възможно хитрото му нападение да се обърне срещу него и то по този начин. Единственото, което разбираше, бе, че внезапно се е оказал притиснат до каменната стена, с ръце, извити зад гърба, а разяреният исполин дишаше във врата му:

— Лейди Мералда и детето! Къде са?

— Ще умра, преди да ти кажа! — заяви Лиам и Уолфгар засили натиска върху него.

Горкият гном бе сигурен, че наистина ще умре, но въпреки това стисна зъби и не каза нищо, напук на болката.

Уолфгар го обърна с лице към себе си и го блъсна в стената, после още веднъж, толкова силно, че Лиам не можа да се задържи на крака и се плъзна по пода на стаята, при което едва не препъна появилия се на прага Морик.

Двамата приятели се втурнаха към вътрешността на замъка. Чуха гласове и Разбойника връхлетя през една двойна врата, право в уютната всекидневна, която се намираше от другата страна.

— Лорд Брандебург? — сепна се Присила, после изпищя, зърнала показалия се след Морик варварин.

— Къде са лейди Мералда и детето? — ревна Уолфгар.

— Не причини ли вече достатъчно неприятности? — пристъпи напред Темигаст.

Уолфгар срещна погледа му и без да отмества очи, заяви:

— Предостатъчно. Но не тук.

При тези думи старият иконом направи крачка назад.

— Къде са? — настоя исполинът и пристъпи към Присила.

— Крадци! Убийци! — изпищя тя и се олюля.

Уолфгар срещна погледа на Темигаст и с изненада го видя как кимва и посочва близкото стълбище.

В този момент, Присила Ок изскочи от стаята и хукна нагоре по стълбите.

— Знаеш ли какво ми причини? — попита лорд Ферингал, застанал край леглото, в което Мералда лежеше полуизправена, с малкото си момиченце до себе си. — Какво причини на нас? На Окни?

— Моля те, опитай се да ме разбереш! — проплака младата жена.

Лицето на Ферингал се разкриви от болка и той притисна юмруци до очите си. Миг по-късно се съвзе и посегна към детето. Мералда се опита да му попречи, но все още бе твърде слаба и политна назад.

— Какво ще правиш?

Ферингал отиде до прозореца и дръпна пердетата.

— Сестра ми казва, че трябва да го хвърля в морето — процеди той през зъби. — Та завинаги да се отърва от доказателството за твоята измяна.

— Моля те, Ферингал, недей…

— Всички казват така — продължи Ферингал, сякаш тя изобщо не беше проговаряла, й вдигна ръка, за да изтрие сълзите си. — Детето на Джака Скъли.

В зачервените очи на Мералда проблесна ужас.

— Как можа? — кресна Ферингал и погледна първо към бебето в ръцете си, а после към отворения прозорец.

Мералда заплака.

— Рогоносец, а сега и убиец — промърмори Ферингал и се приближи още малко до прозореца. — Ти ме обрече на това, Мералда!

И той протегна ръце през прозореца само за да ги прибере обратно, когато погледът му спря върху невинното дете. Сълзите му се смесиха с тези на разплаканото момиченце:

— Ти ме обрече на това мъчение!

Внезапно Присила нахлу в стаята, затвори вратата и я залости след себе си, после се огледа наоколо и изтича до брат си:

— Дай ми я! — пронизително нареди тя.

Ферингал притисна детето до себе си и се обърна на една страна, закривайки го с тялото си.

— Дай ми я! — изпищя Присила и двамата се сборичкаха.

Уолфгар взимаше по четири стъпала наведнъж. Когато изкачи стълбището, се озова в дълъг коридор, по чиито стени висяха дебели гоблени. Натъкна се на още един войник и реагира мълниеносно — изби меча от ръката му, а него улови за гърлото и го вдигна във въздуха.

Морик изтича покрай него и хукна от врата на врата, долепяйки ухо до всяка от тях. Изведнъж спря и се обърна към приятеля си:

— Тук са!

Сграбчи бравата, но вратата се оказа заключена.

— Ключът? — викна Уолфгар и с все сила разтърси беззащитния войник.

— Никога! — с мъка успя да изрече стражът, борейки се да се отскубне от желязната му хватка.

Варваринът изглеждаше така, сякаш има намерение да го удуши и Морик побърза да се намеси:

— Не си губи времето. Аз ще се погрижа — и той посегна към кесийката на кръста си.

— Ти не си губи времето. Аз имам ключ.

Разбойникът се обърна към него и го видя да се втурва към вратата. Досетил се за намерението му, Морик отскочи назад тъкмо когато злощастният войник политна към дървената врата.

— Ето ти ключ — заяви Уолфгар.

— Добро хвърляне — одобрително отбеляза лусканецът.

— Не ми е за пръв път — обясни варваринът и като прескочи зашеметения страж, нахлу в стаята.

Мералда седеше в леглото си, хълцайки ужасено, докато Ферингал и Присила стояха край прозореца. Младият благородник се бе привел към отворения прозорец с бебето в ръце, сякаш се канеше да го хвърли навън. Тримата обърнаха слисани погледи към вратата, а смайването им стана още по-голямо, когато видяха Морик да се появява след исполина.

— Лорд Брандебург! — извика Ферингал.

— Направи го сега, преди да провалят… — кресна Присила.

— Детето е мое! — заяви Уолфгар и Присила не можа да завърши от удивление.

Ферингал се вкамени.

— Какво? — ахна той.

— Какво? — ахна Присила.

— Какво? — ахна Морик.

— Какво? — ахна и Мералда, съвсем тихичко, и побърза да се покашля, за да прикрие изненадата си.

— Детето е мое — твърдо повтори Уолфгар. — Хвърлиш ли го през прозореца, ще го последваш толкова бързо, че ще стигнеш преди него, та тялото ти да омекоти падането му.

— Колко красноречив ставаш в критични моменти — одобрително прошепна Морик, а после се обърна към Ферингал: — Прозорецът не е много голям, но се обзалагам, че приятелят ми ще успее да те изхвърли през него. А и закръглената ти сестра след теб.

— Не може да е твое — Ферингал трепереше толкова силно, че краката му едва го държаха.

Погледът му се насочи към Присила, сестрата, която бе винаги край него и знаеше отговора на всички въпроси:

— Какъв е този номер?

— Дай ми я! — настоя тя за трети път и измъкна детето от ръцете на брат си, възползвайки се от изумлението му.

Мералда изпищя, бебето заплака още по-силно, а Уолфгар се хвърли към прозореца, макар да знаеше, че няма да стигне навреме. Невинното създание беше обречено.

Преди Присила да направи и една крачка, Ферингал й препречи пътя и стовари юмрука си в лицето й. Зашеметена, тя отстъпи назад и той грабна детето от ръцете й, след което я блъсна на пода.

Уолфгар спря изпитателен поглед върху лицето на младия благородник и онова, което видя там, го убеди извън всякакво съмнение, че въпреки гнева и болката Ферингал няма да нарани невинното момиченце. Уверен, че не греши, исполинът бавно отиде до него.

— Детето е мое — изръмжа той и нежно пое плачещото бебе. — Възнамерявах да се върна след около месец — обясни той, обръщайки се към Мералда. — Но съм доволен, че си родила по-рано. Иначе сигурно щеше да умреш при раждането.

— Уолфгар! — извика Морик неочаквано.

Ферингал най-сетне се бе съвзел, а със самообладанието му се бе завърнала и изгарящата го ярост. С кама в десницата, той се нахвърли върху варварина. Всъщност Морик нямаше за какво да се притеснява — Уолфгар беше чул рязкото движение и като вдигна бебето над себе си, се обърна и изби камата със свободната си ръка, след което заби коляно в слабините на нападателя си. Превит одве, Ферингал се свлече на земята.

— Мисля, че приятелят ми може да се погрижи мъжът ти никога да няма свои деца — смигна Морик на Мералда.

Тя обаче не го чу, неспособна да откъсне изумен поглед от Уолфгар и детето, което той току-що бе обявил за свое.

— Поднасям искрените си извинения за действията си на пътя, лейди Мералда — заяви варваринът, чиято публика се бе увеличила с появата на Лиам Уудгейт, Темигаст и половин дузина войници на прага.

Все още на пода, Присила вдигна към него поглед, изпълнен с недоумение и необуздан гняв.

— Вината е в бутилката и във вашата красота — продължи Уолфгар, после сведе ясносините си очи към детето в прегръдките си и се усмихна широко. — Съжалявам за своето престъпление, но не и за неговите последствия! Ни най-малко.

— Ще те убия! — изръмжа Ферингал и се надигна на колене.

Уолфгар се пресегна и го сграбчи за яката с една ръка. Изправи го на крака и го стисна за врата.

— Ще забравиш както за мен, така и за детето — прошепна той в ухото му. — Освен ако не искаш племената от Долината на мразовития вятър да сравнят със земята и замъка, и жалкото ти селце.

После го блъсна към Морик, който побърза да опре кинжала си в гърлото му, без да изпуска от поглед Лиам, Темигаст и останалите.

— Набавете ни припаси за из път — нареди Уолфгар. — Имаме нужда от храна и завивки за детето.

По лицата на всички в стаята, с изключение на варварина и на бебето, се изписа пълно смайване.

— Какво чакате! — ревна исполинът и Морик побутна Ферингал към вратата, като в същото време даде знак на Присила да мине пред него.

— Чухте го, нали? — сопна се Разбойника на Присила и на Лиам, а когато хвърли поглед през рамо и видя Уолфгар да пристъпва към Мералда, побърза да изтласка Ферингал навън.

— Защо го направи? — попита Мералда, щом остана насаме с варварина.

— Не беше много трудно да се досетя, че си в беда.

— Та аз те обвиних незаслужено!

— Напълно разбираемо — отвърна Уолфгар. — Била си уплашена и безпомощна. И въпреки това рискува всичко, за да ме спасиш. Не можех да не ти се отблагодаря.

Мералда поклати глава, прекалено объркана, за да осъзнае какво става. Безброй мисли се гонеха в съзнанието й, разкъсваха я противоречиви чувства. Беше видяла отчаянието в погледа на Ферингал и беше повярвала, че ще хвърли детето й върху скалите. Той обаче не го стори, нито допусна Присила да го направи. Мералда го обичаше… как би могла да не го обича! Но не можеше да отрече и онова, което изпитва към детето си, макар да знаеше, че никога, за нищо на света, не би могла да го задържи.

— Ще я отведа далеч оттук — рече Уолфгар, сякаш прочел мислите й. — Можеш да дойдеш с нас, ако искаш.

Мералда се засмя — тихичък, безрадостен смях, който много скоро щеше да отстъпи място на горчиви сълзи.

— Не мога — обясни тя. — Дължа го на съпруга си (ако все още ме иска) и на семейството си. Замина ли с теб, обричам ги на позор.

— Дългът ли е единствената причина да останеш? — попита Уолфгар, усетил нещо недоизказано.

— Обичам го! — отвърна Мералда през сълзи. — Знам за каква ме мислиш, но детето беше заченато преди…

Уолфгар вдигна ръка:

— Не ми дължиш обяснение. Нямам никакво право да те съдя, нито теб, нито когото и да било. Досетих се за твоите… неприятности и се върнах, за да ти се отблагодаря.

И като погледна към вратата, през която Морик беше извел Ферингал, добави:

— Той те обича. Видях го в очите му и в огромната му болка.

— Мислиш ли, че постъпвам правилно, като оставам?

Исполинът сви рамене — кой беше той, че да съди другите и техните постъпки?

— Не мога да го изоставя — рече Мералда и като се протегна, погали личицето на дъщеричката си. — Но не мога и да я задържа. Ферингал никога няма да я приеме — добави тя с глух, задавен глас, осъзнала, че много скоро ще трябва да се прости с детето си завинаги. — А може бе ще я даде на някое местно семейство, сега, когато вярва, че не съм го предала.

— За да му напомня постоянно за сегашното му страдание, а на теб — за изречената лъжа? — меко каза Уолфгар, не за да й причини ненужна болка, а защото това бе самата истина. — А и така детето ще остане близо до злата му сестра.

Мералда сведе поглед, приела най-сетне горчивата действителност. Дъщеря й никога нямаше да бъде в безопасност в Окни.

— Кой би се грижил за нея по-добре от мен? — неочаквано рече варваринът, а в гласа му се промъкнаха решителни нотки; той сведе поглед към детето в ръцете си и по лицето му се разля топла усмивка.

— Наистина ли ще го сториш?

— На драго сърце!

— Ще се грижиш за нея? — настояваше Мералда. — Ще й разкажеш за майка й?

Уолфгар кимна.

— Още не знам накъде ще поема — обясни той. — Но предполагам, че няма да е много далеч оттук. Може би един ден ще се върна или поне тя ще го стори, та макар и отдалеч да зърне майка си.

Горчиви ридания разтърсиха тялото на младата жена, лицето й бе мокро от сълзи. Уолфгар хвърли поглед към вратата, за да е сигурен, че не го наблюдават, наведе се и я целуна по бузата.

— Така е най-добре — тихичко каза той. — Или не ми вярваш?

Мералда го погледна — мъжа, който бе рискувал всичко, за да спаси нея и детето й, въпреки че те с нищо не бяха заслужили героизма му — и кимна.

От очите й продължаваха да се стичат сълзи и Уолфгар, който прекрасно разбираше болката й, пристъпи към нея, така че тя да помилва детето и да го целуне за последен път. Когато обаче Мералда понечи да го вземе, варваринът се отдръпна назад. Девойката се усмихна с горчиво разбиране.

— Сбогом, малка моя — промълви тя, хлипайки, и извърна поглед.

С един последен поклон Уолфгар се обърна и излезе от стаята, притиснал бебето в обятията си.

Откри Морик в коридора да раздава нареждания — за храна, за дрехи и, разбира се, за злато, та да можели с приятеля му да се настаняват само в хубави странноприемници заради детето. И така варваринът, лусканският разбойник и новороденото момиченце прекосиха замъка, без никой да се опита да ги спре, сякаш лорд Ферингал бе наредил да им разчистят пътя, та двамата крадци и незаконното дете на съпругата му веднъж завинаги да се махнат от дома и от живота му.

Присила обаче имаше други намерения. Натъкнаха се на нея на първия етаж, където тя се опита да откопчи момиченцето от ръцете на варварина, вперила дързък поглед в лицето му, сякаш го предизвикваше да я удари. Уолфгар я задържа настрана, а изражението му даваше ясно да се разбере, че е готов да я прекърши на две, за да защити детето. Накрая, с отвратено сумтене, Присила запрати дебела, вълнена завивка срещу него и с едно последно яростно изръмжаване напусна стаята.

— Тъпа крава — промърмори Морик под носа си.

Уолфгар се засмя развеселено и загърна момиченцето с топлото одеяло, така че то най-сетне спря да плаче. Отвън денят вече преваляше, но бурята бе стихнала и облаците се разпръскваха, подгонени от бързия вятър. Портата беше отворена, а от другата страна на мостчето Темигаст държеше поводите на два коня. Лорд Ферингал също бе там, застанал до своя иконом.

Младият благородник дълго гледа Уолфгар и детето в ръцете му и най-сетне проговори:

— Ако някога отново се върнеш…

— Защо да се връщам? — прекъсна го варваринът. — Дъщеря ми е вече у мен, а в Долината на мразовития вятър я очаква живот на кралица. Не си и помисляй да тръгнеш след мен, за да си отмъщаваш, ако не искаш да срина и замъка, и цялото ти село със земята.

— Защо да го правя? — също така сурово отвърна Ферингал. — Съпругата ми е с мен, моята красива, невинна съпруга, която ми се отдава сама, от обич към мен, а не надвита от животинска сила.

Този последен опит на младия благородник да излекува нараненото си мъжко достойнство, красноречиво говореше, че вече е простил на Мералда или че много скоро ще го стори. Незнайно как, като по чудо, отчаяният, импровизиран план на Уолфгар бе подействал. Варваринът прехапа устни, за да не се разсмее на цялата тази нелепица (Ферингал си бе заслужил този момент на мнимо тържество) и дори не мигна, когато младият лорд се изпъчи и с гордо вдигната глава се запъти обратно към топлия си дом и жена си.

Темигаст обаче остана и подаде юздите на двамата приятели.

— Не е твоя — неочаквано каза той.

Уолфгар, който тъкмо се качваше на един от конете, се престори, че не го е чул.

— Не се бой — няма да издам тайната ти. А и лейди Мералда, чийто живот спаси днес, тя също няма да каже никому — продължи икономът. — Достоен мъж си ти, Уолфгар, сине на Беорнегар, от племето на Лоса от Долината на мразовития вятър.

Исполинът примига, слисан както от неочаквано топлите думи, така и от факта, че този човек знае толкова много за него.

— Магьосникът, който те залови, му е казал — предположи Морик. — Ненавиждам магьосници!

— Никой няма да ви преследва — обеща Темигаст. — Имате думата ми.

И той наистина я удържа — Морик и Уолфгар стигнаха до подслона, където бяха оставили своите коне, без никакви неприятности, след което продължиха на изток, оставяйки Окни завинаги зад себе си.

— Какво има? — попита Уолфгар по-късно същата нощ, забелязал развеселеното изражение на приятеля си.

Двамата се бяха свили край един добре напален огън, така че на детето да му е колкото се може по-топло. Морик се усмихна и вдигна две бутилки — едната беше пълна с козе мляко за бебето, в другата имаше силен алкохол. Уолфгар взе тази с млякото.

— Никога няма да те разбера, приятелю — отбеляза Разбойника.

Варваринът се усмихна, но не каза нищо. Какво ли знаеше Морик за прекрасните времена с Дризт и останалите, или пък за тройно по-ужасните години, прекарани в Бездната, за Ерту и децата, погубени пред очите му!

— Има и по-лесни начини да се припечели нещо — продължи лусканецът и Уолфгар го изгледа смразяващо. — Нали смяташ да продадеш детето?

Варваринът се изсмя.

— Можеш да й вземеш добри пари — настоя Морик, отпивайки голяма глътка от бутилката.

— На света няма толкова пари — отсече Уолфгар и се обърна към момиченцето, което се размърда и изгука щастливо.

— Не ми казвай, че си намислил да я задържиш! Какво ще правим с нея? Какво ще правиш ти с нея, независимо къде смяташ да отидеш? Да не си си изгубил ума!

Уолфгар се навъси, издърпа бутилката от ръцете му и го блъсна на земята — по-красноречив отговор от каквито и да било думи.

— Та тя дори не е твоя! — напомни му Разбойника.

Морик дори не подозираше колко греши.