Гръбнака на света

Епилог

Морик огледа за последен път дегизировката на приятеля си и въздъхна безпомощно. Не можеше да направи кой знае какво, за да промени вида на един двуметров, сто и четирийсеткилограмов рус варварин.

Уолфгар беше гладко обръснат (за първи път от завръщането си от Бездната), а Морик го бе научил как да върви така, че да изглежда по-нисък, с по превит гръб и присвити ръце, така че те да не му стигат чак до коленете. Пак Морик му бе намерил чифт кафяви, свещенически одежди с надиплена яка, та Уолфгар да може да свие глава в раменете си, без това да бие на очи.

Въпреки това Разбойника не бе доволен от крайния резултат, не и когато от него зависеше толкова много.

— Защо не изчакаш отвън — предложи той, сигурно за десети път, откакто Уолфгар му бе съобщил какво възнамерява да прави.

— Не — отвърна варваринът. — Те няма да дойдат заради теб. Това е нещо, което трябва да сторя сам.

— Да убиеш и двама ни? — язвително подхвърли Морик, но Уолфгар не му обърна внимание.

— Да вървим — подкани го той, а когато приятелят му понечи да възрази, затисна устата му с ръка и го завъртя с лице към градската порта, която се издигаше в далечината.

С една последна въздишка и примирено поклащане на глава Морик пое към Лускан. За огромно облекчение и на двамата (последното, което Уолфгар искаше, бе да го разкрият, докато детето е у него), никой не ги разпозна и те влязоха в града, където пролетните празненства бяха в разгара си.

Нарочно бяха дошли едва привечер и още щом оставиха градската стена зад гърба си, Уолфгар се насочи към Улицата на полумесеца. В „Кривата сабя“ все още нямаше почти никого и той отиде на бара, край който вече се беше разположил Йоси Локвата.

— Какво ще пиете? — попита Арумн Гардпек, ала миг по-късно думите заседнаха в гърлото му, а очите му се разшириха от смайване. — Уолфгар!

Разнесе се силно дрънчене, сякаш някой бе изпуснал тежък поднос и когато се обърна, варваринът видя Дели Кърти да се взира изумено в него. Йоси Локвата изпищя и направи крачка назад.

— Добра среща, Арумн — поздрави Уолфгар. — Ще пия само вода.

— Какво правиш тук? — в гласа на кръчмаря имаше страх и неприкрито подозрение.

Йоси скочи от стола си и тръгна към вратата, ала варваринът го улови за ръката и го задържа.

— Дойдох, за да се извиня — обясни той. — И на теб, и на Йоси.

— Ти се опита да ме убиеш! — Йоси замалко не се задави от възмущение.

— Бях обезумял от гняв, а навярно и от пиене.

— А той ти взе чука — напомни Арумн.

— Воден от разбираем страх, че ще го използвам срещу теб — отвърна варваринът. — Постъпи като истински приятел, нещо, което не може да се каже за мен.

Арумн поклати глава, без да може да повярва на ушите си. Уолфгар пусна Йоси, но той не се опита да избяга, просто си стоеше там, напълно слисан.

— Ти ме прие в дома си — продължи исполинът. — Даде ми подслон, храна и най-вече — приятелство, и то, точно когато имах най-голяма нужда от тях — обърна се Уолфгар към ханджията. — А аз ти се отплатих с лошо, проявих черна неблагодарност и сега мога само да се надявам, че ще успееш да ми простиш.

— Да не искаш отново да заживееш тук?

Уолфгар се усмихна широко и поклати глава:

— Дори с присъствието си тук се излагам на смъртна опасност. Няма да остана, но трябваше да дойда, за да ви се извиня — на вас с Йоси и най-вече на теб, Дели — добави той, обръщайки се към младата жена.

Тя пребледня, когато го видя да пристъпва към нея, без сама да знае как да реагира на неочакваната му поява и на топлите му думи.

— Искрено съжалявам за цялата болка, която ти причиних, Дели — рече той. — Ти беше най-добрата приятелка, за която един мъж би могъл да мечтае.

И като видя помръкналото й лице, побърза да се поправи:

— Нещо повече от приятелка.

Дели сведе поглед към малкото вързопче в ръцете му:

— Имаш дете — отбеляза тя, а гласът й трепереше от едва сдържана емоция.

— Мое по стечение на обстоятелствата, а не заради кръвта във вените му — обясни Уолфгар и й подаде момиченцето.

Дели пое детето от ръцете му и се усмихна нежно. То се заигра с пръста й и весело се разсмя.

— Иска ми се да можеше да останеш — рече Арумн и говореше искрено, макар че очите на Йоси подозрително се разшириха при тези думи.

— Няма как — отвърна Уолфгар и като се усмихна на Дели, взе детето от ръцете й, а нея целуна по челото. — Моля се да откриеш щастието, което заслужаваш, Дели Кърти.

После се обърна към Арумн и Йоси и като им кимна, се отправи към вратата.

Дели също погледна към Арумн, човека, превърнал се в неин втори баща. Двамата се разбраха без думи и тя изтича след Уолфгар.

— Вземи ме със себе си — помоли тя, а в очите й, за първи път от много време насам, заблестя надежда.

Уолфгар я изгледа учудено:

— Не се върнах, за да те спася — обясни той меко.

— Да ме спасиш? — повтори тя. — Че аз нямам нужда да ме спасяваш, много ти благодаря. Виж, ти май ще имаш нужда от помощ. Бива ме с малчуганите (половината си живот прекарах в грижи за братята и сестрите си), а и тук започва сериозно да ми писва.

— Все още не знам накъде ще поема — опита се да я разубеди Уолфгар.

— Където и да е, няма да е кой знае колко опасно. Заради малката, имам предвид.

— Може би към Града на бездънните води.

— Винаги съм искала да го видя! — усмихна се Дели, разбрала от думите на варварина, че той започва сериозно да обмисля предложението й.

Уолфгар погледна към Арумн и ханджията кимна, въпреки че очите му, това Уолфгар виждаше дори от толкова далече, бяха влажни.

— Никога вече няма да я нараня — обеща исполинът.

— Ако го сториш, ще те намеря и ще те убия — изръмжа Йоси.

Арумн и Уолфгар го изгледаха. В очите на кръчмаря имаше неприкрито съмнение, докато варваринът трябваше да положи немалко усилие да запази сериозното си изражение.

— Знам го, Йоси Локвата — отвърна той, без следа от сарказъм в гласа. — И за нищо на света не искам да си навличам гнева ти.

Когато се съвзе от изненадата си, дребничкият мъж изпъчи гърди, изпълнен с гордост. Уолфгар и Арумн се спогледаха.

— И вече не пиеш? — попита ханджията.

Варваринът поклати глава:

— Нуждаех се от бутилката, за да забравя — обясни той. — Но разбрах, че тя е по-страшна от онова, от което се опитвах да избягам.

— А ако момичето ти омръзне?

— Не дойдох тук заради Дели Кърти — отвърна Уолфгар. — Дойдох само за да се извиня. Не вярвах, че тя ще приеме извинението ми така безрезервно, но искрено се радвам, че го стори. Ще намерим път, по който да поемем, а аз ще се грижа за нея и ще я браня от всяко зло и най-вече — от себе си.

— Разчитам, че наистина ще го сториш — рече Арумн. — Ще чакам да се върнете.

Уолфгар му стисна ръката, потупа Йоси по рамото и поведе Дели навън.

Двамата излязоха от „Кривата сабя“, оставяйки голяма част от живота си зад себе си.

Лорд Ферингал и Мералда се разхождаха из пролетната градина и се наслаждаваха на уханията и пъстрите й багри. Планът на Уолфгар беше сработил. Ферингал и всички в Окни отново вярваха, че Мералда е невинна жертва — тя бе спасена от позор, а младият благородник — от присмех.

Наистина, девойката все още страдаше заради загубата на детето си, ала това, също както бракът й, щеше да се оправи с времето. Тя не спираше да си повтаря, че момиченцето е с достоен и силен мъж, много по-добър баща, отколкото Джака Скъли някога щеше да бъде. Безброй пъти плака за детето си, ала винаги си казваше, че така е най-добре за всички, напомняше си, че животът й бе хилядократно по-добър, отколкото някога си бе мечтала, особено след всички грешки, които беше допуснала и факта, че се бе родила в обикновено, бедняшко семейство. Майка й и баща й бяха здрави, а Тори я посещаваше всеки ден, подскачаше весело из градината и замъка и присъствието й дразнеше Присила повече дори от това на Мералда.

И ето че сега младата жена се наслаждаваше на пролетта заедно със своя съпруг и постепенно свикваше с новия си живот. Изведнъж Ферингал щракна с пръсти и се отдръпна от нея. Тя го изгледа любопитно.

— Забравих нещо — обясни той и като й даде знак да почака, хукна към замъка (при което едва не събори появилата се на градинската портичка Присила).

Присила, разбира се, не вярваше и думичка от историята на Уолфгар. Свъсила заплашително вежди, тя влезе в градината, Мералда обаче не й обърна никакво внимание и пристъпи към каменната стена, за да погледа морето.

— Оглеждаш се за някой нов любовник, предполагам — промърмори по-възрастната жена, докато минаваше покрай нея.

Присила често хвърляше подобни отровни забележки в лицето на снаха си, но тя рядко й обръщаше внимание.

Не и този път. Сложила ръце на кръста си, Мералда застана пред нея:

— Ти никога не си изпитвала искрени чувства, нито веднъж през целия си жалък живот, Присила Ок. И затова си изпълнена с толкова горчивина и злост. Не ме съди.

Присила цялата затрепери от възмущение, а очите й се разшириха от изненада, че някой бе дръзнал да й говори по този начин:

— Молиш ме…

— Не те моля — сряза я Мералда. — Казвам ти.

Присила се изпъна и я зашлеви през лицето.

Разгневена, младата жена й отвърна със същото.

— Не ме съди или ще отворя очите на брат ти за истинската ти същност — тонът на Мералда бе толкова спокоен, така хладно пресметлив, че Присила почервеня от безсилна ярост. — Замисляла ли си се какъв би бил животът ти в селото, сред обикновените хора?

Още преди тя да довърши, мъжът й се затича към нея, стиснал прекрасен букет в ръка, букет за скъпата му Мералда. Един-единствен поглед към влюбения Ферингал бе достатъчен, за да накара Присила да проплаче с глас и да се втурне обратно към замъка.

Брат й я изгледа учудено, но напоследък толкова слабо го вълнуваше какво мисли или прави тя, че дори не си направи труда да попита Мералда какво се е случило.

Младата жена проследи с поглед отдалечаващата се Присила, а усмивката, разляла се по лицето й, бе предизвикана от нещо повече от удоволствие от милия подарък на Ферингал.

След като се сбогува с Уолфгар и Дели, Морик се зае да си възвърне изгубените позиции на лусканските улици. Нае си стая в една странноприемница на Улицата на полумесеца, но рядко се задържаше в нея, тъй като беше прекалено зает да разкрива истинската си самоличност пред онези, от които се нуждаеше, и да си създава нова (под името Бърглар Брандебург) пред онези, които не биваше да знаят кой е.

Само след една седмица мнозина кимаха почтително, когато го видеха да се задава по улицата. След един месец вече не се боеше от възмездието на властите. Беше си у дома и много скоро всичко щеше да си бъде както в дните, преди Уолфгар да се появи в Лускан.

Точно с тази мисъл той излезе от стаята си една вечер… и вместо в коридора на странноприемницата, попадна в нещо като тунел, който го повлече надолу и надолу, докато накрая не се озова в кръгла, кристална стая.

Все още замаян от главоломното спускане, Морик посегна към кинжала си, но после видя тъмните фигури край себе си и прояви достатъчно разум да не оказва съпротива на двама елфи на мрака.

— Познаваш ме, Морик — рече Кимуриел Облодра и пристъпи към него.

Морик наистина го разпозна — елфическият пратеник, дошъл при него преди една година със заръка да държи Уолфгар под око.

— А това е приятелят ми, Рай’ги — учтиво рече Кимуриел и кимна към другия елф, който стоеше малко по-надалеч с опасно изражение на лицето. — Не те ли помолихме да следиш едного на име Уолфгар?

Морик заекна, чудейки се какво да отвърне.

— Н-н-но… но това беше преди една година! Оттогава не съм чул нищо от вас.

— А ето, че сега се криеш, защото знаеш престъплението си спрямо нас — продължаваше Кимуриел.

— Моите предполагаеми престъпления са други — опита се да обясни Морик, макар да му се струваше, че стените се затварят около него. — Крия се от лусканските власти, не от вас.

— От тях се криеш? — обади се другият елф. — Мога да ти помогна.

И той пристъпи напред с вдигнати ръце. Огнени струи изскочиха от върховете на пръстите му, обгориха лицето на Разбойника и подпалиха косата му. Той изрева и се хвърли на пода, притиснал ръце към опърлената си кожа.

— Е, вече изглеждаш различно — отбеляза Кимуриел и двамата елфи избухнаха в ехиден смях.

После го извлякоха нагоре по стълбите на кулата в друга стая, където един елф с обръсната глава и шапка с голямо, пурпурно перо, се бе разположил в удобно кресло.

— Моите извинения, Морик — рече той. — Помощниците ми са доста раздразнителни.

— Останах край Уолфгар в продължение на месеци — в гласа на Морик вече се прокрадваха истерични нотки. — Обстоятелствата ни принудиха да се разделим и го прогониха от Лускан. Мога да го открия…

— Не е необходимо — прекъсна го елфът и успокоително вдигна ръка. — Аз съм Джарлаксъл от Мензоберанзан и ти прощавам.

Морик прокара ръка през остатъка от косата си, сякаш за да каже, че тази „прошка“ е малко позакъсняла.

— Възнамерявах да направя Уолфгар свой основен търговски съдружник в Лускан, мой представител тук — обясни Джарлаксъл. — Но сега, когато него го няма, тази роля се пада на теб.

Морик примига, а сърцето му прескочи един удар.

— Ще се сдобиеш с власт и богатства, каквито не си и сънувал — продължи Джарлаксъл и Разбойника му повярва. — Няма да има нужда да се криеш от властите. Даже обратното, всички ще се втурнат да те канят в домовете си, копнеещи да бъдат в добри отношения с теб. А ако някога поискаш да се… отървеш от някого, това също ще бъде уредено без проблем.

Морик облиза изгорените си устни.

— Звучи ли ти това като позиция, която би се понравила на Морик Разбойника? — попита Джарлаксъл и двамата си размениха лукав поглед. — Но те предупреждавам — каза наемникът и се надигна от стола си, а очите му проблеснаха заплашително, — ако някога ме предадеш, приятелят ми Рай’ги на драго сърце отново ще промени външния ти вид.

— Колкото пъти се наложи! — щастливо потвърди Рай’ги.

— Ненавиждам магьосници! — промърмори Морик под носа си.

Уолфгар и Дели спряха поглед върху Града на бездънните води. Великолепният град. Най-прекрасният и могъщ град по Саблен бряг; място, където и най-славните мечти ставаха реалност.

— Къде мислиш да отседнем? — попита щастливата Дели, люлеейки нежно детето в ръцете си.

Уолфгар поклати глава.

— Имам пари, но не знам колко дълго ще ни се наложи да останем.

— Да не мислиш да се заселим тук?

Варваринът сви рамене — и сам не знаеше. Всъщност, причината, довела го в Града на бездънните води, беше друга — надеждата, че капитан Дюдермонт и „Морски дух“ може да са в пристанището или скоро ще се появят, както правеха винаги. По лицето му се разля широка усмивка.

— Плавала ли си някога? — обърна се той към жената до себе си, жената, която сега бе негова спътница и най-добрата му приятелка.

Беше време да си върне Щитозъб.