Гръбнака на света

Седма глава Раздяла със стар приятел

Забеляза го твърде късно — чак когато едрият мъж бе само на крачка от него. Ужасѐн, Йоси се сгърчи, притиснат до стената, в отчаян опит да се скрие, ала миг по-късно Уолфгар го бе вдигнал във въздуха с една ръка, докато с другата отбиваше жалките му опити да се защити.

Тряс! Йоси усети как варваринът с все сила го блъска в стената.

— Искам си го обратно — спокойно заяви Уолфгар и именно това хладнокръвие в тона, както и в изражението му ужаси горкия Йоси повече от всичко друго.

— К-к-какво т-т-търсиш? — заекна той.

Все така с една ръка, Уолфгар го придърпа към себе си и отново го блъсна в стената:

— Отлично знаеш какво имам предвид. А аз знам, че ти си го взел.

Йоси сви рамене и поклати глава… с което само си изпроси още един удар в стената.

— Взел си Щитозъб — поясни Уолфгар и доближи лицето си на милиметри от това на дребния мъж. — И ако не ми го върнеш, ще те разкъсам на парчета и ще използвам кокалите ти, за да си направя ново оръжие.

— Аз… аз… аз го взех назаем — започна Йоси, ала нов удар в стената сложи край на несвързаните му приказки. — Мислех, че ще убиеш Арумн! — изкрещя той. — Мислех, че всички ни ще убиеш!

Тези странни думи като че ли поукротиха малко Уолфгар.

— Да убия Арумн? — повтори той, без да може да повярва на ушите си.

— Когато те изхвърли — обясни Йоси. — Знаех, че се кани да те изгони. Каза ми, докато ти спеше. Мислех, че ще пречукаш всички ни в гнева си.

— И затова ми взе чука?

— Да — призна Йоси. — Но имах намерение да ти го върна. Опитах се да го върна.

— Къде е?

— Дадох го на един приятел. А той — на една жена моряк, за да го прибере на сигурно място, та да не можеш да го повикаш. Опитах да си го върна обратно, ама жената не ще да ми го даде. Къде ти, замалко не ми смачка главата с него!

— Коя е тя? — попита Уолфгар.

— Шийла Крий от „Скачащата лейди“ — избъбри Йоси. — У нея е и хич и не иска да го връща!

За миг Уолфгар замълча, опитвайки се да разбере дали го лъжат, или не. После вдигна поглед към Йоси и отново се намръщи.

— Никак не обичам крадците — процеди през зъби и здравата го разтърси, а когато дребният мъж понечи да се съпротивлява и дори го удари, с все сила го блъсна в стената, веднъж, два, три пъти. — В родината ми убиваме крадците с камъни — изръмжа варваринът и го залепи за стената с такава мощ, че цялата сграда потрепери.

— А в Лускан оковаваме побойниците — разнесе се глас нейде съвсем наблизо.

Уолфгар и Йоси се обърнаха и видяха Арумн Гардпек да излиза от кръчмата, заедно с още неколцина мъже. Те обаче гледаха да се държат на безопасно разстояние — очевидно бе, че никак не им се ще да си имат вземане-даване с опасния варварин. Само Арумн, стиснал тежка сопа в ръце, се приближи предпазливо.

— Свали го — рече той на Уолфгар.

В отговор варваринът блъсна Йоси в стената за последен път, после го пусна на земята, като здравата го разтърси и изобщо не охлаби хватката си.

— Открадна ми Щитозъб и смятам да си го върна — решително заяви исполинът.

Арумн хвърли гневен поглед на Йоси.

— Опитах се! — проплака той. — Ама Шийла Крий… да, чукът е у нея… у нея е и тя не ще да го връща.

Уолфгар отново го разтърси, така че зъбите на злощастника изтракаха.

— У нея е, защото ти си й го дал — напомни му той.

— Но се е опитал да го вземе обратно — отсече Арумн. — Сторил е всичко, което е могъл. Нима смяташ да го накажеш за това? За да се почувстваш по-добре, а, кръвопиецо? Защото тъй няма да си върнеш чука!

Уолфгар го изгледа свирепо, после се обърна към окаяния дребосък в ръцете си.

— Да, наистина ще се почувствам по-добре — заяви варваринът и при тези думи Йоси сякаш се смали и се разтрепери като лист.

— Тогаз ще трябва и мен да набиеш — рече Арумн. — Йоси ми е приятел, за какъвто имах и теб, и съм готов да се бия заради него.

Уолфгар се изсмя подигравателно и с едно движение на китката запрати Йоси в краката на ханджията.

— Нали ти каза къде да намериш чука си — не отстъпваше Арумн.

Варваринът се отказа да спори и си тръгна, ала не бе направил и няколко крачки, когато се обърна назад и видя как Арумн помага на Йоси да стане, а после, обгърнал треперещите му рамене с ръка, го повежда към входа на странноприемницата.

Тази последна сцена, израз на истинско приятелство, здравата го разтърси. Някога и той се бе радвал на приятелство като това, някога и той бе благословен с другари, които биха му се притекли на помощ, дори когато битката изглеждаше обречена. Образите на Дризт и Бруенор, на Риджис и Гуенивар и най-вече на Кати-Бри, изплуваха пред очите му.

Не! Това бе просто една лъжа, надигна се нещо в неговите най-дълбоки и мрачни мисли. Той затвори очи и се олюля. Имаше места, където никой приятел не може да те последва, ужаси, които никоя дружба не бе в състояние да облекчи. Лъжа, ето какво беше приятелството, лъжа и нищо повече; преструвка, родена от изначалната човешка (и в същината си така детинска) нужда от сигурност, от копнежа по безопасността на измамните надежди. Уолфгар знаеше всичко това, защото с очите си бе видял колко безполезна е тази лъжа, прозрял бе истината и тя се бе оказала по-черна и от най-мрачните му опасения.

Без да се замисли, варваринът се втурна към „Кривата сабя“ и нахлу вътре с такъв гръм и трясък, че всички посетители подскочиха и се обърнаха към вратата. Една-единствена крачка и той се озова пред Арумн и Йоси, отби сопата на ханджията и зашлеви Йоси през лицето с такава сила, че дребният мъж отхвръкна на два-три метра и се просна на пода.

Арумн се нахвърли върху него, размахал тежката си сопа, ала той я издърпа измежду пръстите му, вдигна я пред себе си и като напрегна яките си мускули, я строши на две.

— Защо го правиш? — попита кръчмарят.

Уолфгар нямаше какво да отговори, дори не ги погледна втори път. В обърканите си мисли той току-що бе извоювал победа (пък била тя и съвсем незначителна) над Ерту и неговите демони; изобличил бе измамността на приятелството и по този начин бе лишил Ерту от най-силното му оръжие. Той захвърли строшената врата на пода и излезе от „Кривата сабя“, сигурен, че никой от мъчителите му няма да се осмели да го последва.

Когато стигна пристанището, все още си мърмореше нещо под носа, все още сипеше проклятия по адрес на Арумн, на Йоси, на Ерту, а тежките му ботуши чаткаха шумно по дървения кей.

— Ей ти, що щеш тука? — попита го една старица.

— „Скачащата лейди“? — отвърна той. — Къде е?

— Туй беше лодката на Крий, нали? — рече старицата, по-скоро на себе си, отколкото на него. — А, не е тука. В открито море е, дума да няма. Страх я е, да, да, страх я е.

При тези думи възрастната жена посочи тъмния силует на един кораб, закотвен в другия край на дългия пристан.

Заинтригуван, Уолфгар тръгна натам. Непознатият съд имаше три платна, едно, от които беше триъгълно, форма, каквато варваринът не бе виждал друг път. Когато се приближи съвсем, изведнъж си спомни разказите на Дризт и Кати-Бри, и разбра. „Морски дух“.

Уолфгар неволно се изпъна, сякаш познатото име го бе отрезвило, изтръгвайки го от примката на обърканите му мисли. Погледът му се плъзна по корпуса на красивия съд, по името, изрисувано върху гладкото дърво, нагоре към палубата… и спря върху моряка, който стоеше там и се взираше в него.

— Уолфгар! — поздрави го Уейлан Миканти. — Добра среща!

Варваринът рязко се обърна и се отдалечи.

— Може би е искал да поговори с нас — предположи капитан Дюдермонт.

— Мен ако питаш, просто се е бил изгубил — скептичен, както винаги, възрази Робилард. — По думите на Миканти, при вида на „Морски дух“ искрено се изненадал.

— Не можем да бъдем сигурни — настоя Дюдермонт и се запъти към вратата на каютата.

— Не ни и трябва да бъдем сигурни — отвърна магьосникът и го сграбчи за лакътя.

Дюдермонт спря и го изгледа ядосано, Робилард обаче не трепна.

— Не ти е син — заяви магьосникът. — Просто бегъл познат, комуто не дължиш нищо.

— Дризт и Кати-Бри са мои приятели! Наши приятели. А те държат на Уолфгар. Нима искаш да пренебрегнем този факт само заради собственото ни удобство?

Раздразнен, Робилард пусна ръката му.

— Заради собствената си безопасност, капитане — поправи го той.

— Ще отида при него.

— Веднъж вече го стори и получи категоричен отказ — напомни му магьосникът.

— Но ето че снощи е бил тук. Навярно е размислил.

— Или просто се е изгубил.

Дюдермонт кимна:

— Няма как да разберем, ако не отида при Уолфгар и не го попитам.

И той отново се насочи към вратата.

— Изпрати другиго — неочаквано предложи Робилард. — Миканти, например. Или мен. Нека да отида аз.

— Уолфгар не познава нито теб, нито Миканти.

— Е, все ще се намери някой, който е бил на борда, когато Уолфгар е плавал заедно с вас — не отстъпваше упоритият магьосник. — Човек, който го познава.

Дюдермонт поклати глава, стиснал решително устни.

— На „Морски дух“ има един-единствен човек, който може да повлияе на Уолфгар. Ще отида при него, а ако се наложи, ще го сторя и още веднъж, преди да отплаваме.

Робилард понечи да възрази, но после се отказа, осъзнал най-сетне, че всякакви доводи са безполезни.

— Улиците край пристанището на Лускан не са сигурно място за капитана на „Морски дух“ — напомни той вместо това. — Бъди нащрек — във всяка сянка може да се спотайва враг.

— Аз съм си нащрек и винаги ще бъда — увери го Дюдермонт с усмивка, която стана още по-широка, когато Робилард пристъпи напред и направи няколко заклинания — някои от тях обезвреждаха удари, други — изстрели, а един щеше да пази капитана от различни магически атаки.

— Гледай да не се бавиш твърде много — предупреди Робилард.

Дюдермонт кимна, благодарен за предпазните мерки, после излезе от каютата.

Още щом вратата се затвори зад гърба на капитана му, Робилард рухна в един стол. За миг се поколеба дали да не използва кристалната си топка, но при мисълта за усилията, които би му коствало това, се отказа.

— Ненужна работа — сърдито въздъхна той. — И за него, и за мен. Безсмислено затруднение заради някакъв си плъх, който изобщо не го заслужава.

Очертаваше се дълга нощ.

— Наистина ли толкова ти трябва? — осмели се да попита Морик, макар и да разбираше, че се излага на немалък риск предвид ужасното настроение на Уолфгар.

Варваринът не си даде труда да отговори на абсурдния въпрос, но погледът му бе достатъчно красноречив.

— Значи трябва да е наистина великолепно оръжие — дребният мъж побърза да замаже очевидно светотатствените си думи.

Разбира се, той отдавна знаеше, че Щитозъб няма равен на себе си, знаеше колко майсторска е изработката му и как съвършено приляга в десницата на Уолфгар, ала в неговите очи дори това не бе достатъчен аргумент в полза на едно толкова опасно начинание, като това да излязат в открито море по следите на Шийла Крий и нейните главорези.

А може би тук има нещо повече, каза си Морик. Може би Щитозъб има и сантиментална стойност за приятеля му. В крайна сметка, оръжието бе излязло изпод ръцете не на кого да е, а на неговия осиновител. Кой знае, навярно то бе единственото, което все още свързваше Уолфгар с предишния му живот, единственото, което му напомняше за човека, който бе представлявал някога. Това бе въпрос, който Морик никога не би се осмелил да зададе на глас — дори и да се съгласеше с него, гордият варварин никога нямаше да си го признае, а нищо чудно и да го запратеше високо във въздуха, само задето бе попитал.

— Можеш ли да го уредиш? — нетърпеливо повтори Уолфгар.

Беше помолил Морик да му намери кораб — достатъчно бърз и с достатъчно опитен капитан, за да е в състояние да залови Шийла Крий. Можеха да я причакат в някое пристанище или просто да я доближат достатъчно, та под прикритието на нощта Уолфгар да се добере с лодка до борда на кораба й. Веднъж откриеше ли „Скачащата лейди“, варваринът не очакваше ничия помощ за възвръщането на Щитозъб. А и не смяташе, че ще има нужда от такава.

— Какво ще кажеш за твоя приятел? — попита Морик и Уолфгар го изгледа учудено. — „Морски дух“ е най-добрият ловец на пирати в Саблено море — направо заяви Разбойника. — Ако има съд в Лускан, който е в състояние да залови Шийла Крий, то това е „Морски дух“, а от начина, по който капитан Дюдермонт те поздрави, бас държа, че ще приеме.

Уолфгар нямаше какво да отговори, затова само каза:

— Уреди ми друг кораб.

Морик го изгледа продължително, после кимна:

— Ще се опитам.

— Още сега — настоя приятелят му. — Преди „Скачащата лейди“ да се е отдалечила прекалено.

— Имаме работа — напомни му Морик. Тъй като парите им намаляваха, двамата се бяха наели да помогнат на един ханджия да разтовари цял кораб, пълен със заклан добитък.

— Аз ще се погрижа за месото — предложи Уолфгар и думите му прозвучаха като песен в ушите на Морик, който никога не си бе падал особено по-честния труд.

Вярно, дребният лусканец нямаше никаква идея къде ще намери съд, който би могъл да залови Шийла Крий, но въпреки това хиляди пъти предпочиташе да се заеме с това (и може би да намери няколко пълни джобове за изпразване междувременно), вместо да се просмуче до мозъка на костите с миризмата на осолено месо.

Робилард не откъсваше поглед от кристалната топка. Дюдермонт крачеше по една широка, добре осветена улица, която гъмжеше от стражи, повечето от които спираха и го поздравяваха. Робилард не можеше да чуе думите им (кристалната топка му позволяваше само да вижда, но не и да чува), но почтителното им отношение си личеше отдалеч.

Неочаквано потропване на вратата наруши концентрацията му и превърна образа в сърцето на кристала във вихрушка от сива мъгла. Разбира се, Робилард би могъл да го извика обратно начаса, но не го стори — очевидно бе, че в този момент капитанът не е в опасност, а и всички защитни магии, с които беше обграден, щяха да го пазят. Въпреки това, Робилард предпочиташе да остане сам, затова вместо да отвори, извика едно „Върви си!“ към вратата и се накани да си сипе чаша силно питие.

Последва второ почукване, още по-настоятелно от предишното.

— Трябва да видите туй, господин Робилард — отвън се разнесе познат глас и магьосникът, с недоволен стон и чаша в ръка, отиде да отвори.

Отвън стоеше един от членовете на екипажа и час по час хвърляше поглед назад, към бордовата ограда, през която се бяха надвесили Уейлан Миканти и още един моряк, и разговаряха с някого.

— Имаме си гостенин — отбеляза мъжът пред каютата на Робилард.

Уолфгар, начаса си помисли магьосникът. Без да е съвсем сигурен дали подобно посещение е за добро или не, той решително се отправи към Уейлан Миканти, като се забави единствено за да затвори вратата на каютата си пред лицето на прекомерно любопитния моряк.

— Не можеш да се качиш, преди господарят Робилард да разреши — тъкмо казваше Миканти.

В отговор непознатият на кея му се примоли да говори по-тихо. Когато стигна до парапета и погледна надолу, магьосникът видя жалка фигура, увита с одеяло, което само по себе си бе достатъчно красноречиво, тъй като нощта изобщо не беше студена.

— Иска да говори с капитана — обясни Уейлан Миканти.

— Нима? — отвърна Робилард, след което се обърна към мъжа на кея: — Нима смяташ, че пускаме всеки скитник, който се завърти насам, да говори с капитан Дюдермонт?

— Не, вие не разбирате — отвърна непознатият и сниши глас, като през цялото време се оглеждаше нервно, сякаш всеки момент очакваше някой убиец да се нахвърли отгоре му. — Имам новини, които той трябва да чуе. Но не тук. Не и където всеки може да ни подслуша.

— Нека се качи — разреши магьосникът, Миканти го изгледа скептично, ала Робилард се смръщи, напомняйки му кой командва. Освен това, както сърдитото му изражение ясно даваше да се разбере, всякакви опасения, че жалкият човечец може да им навреди, бяха абсурдни, не и с могъщ магьосник като него на борда.

— Доведи го в каютата ми — нареди той и се отдалечи.

Малко по-късно, разтреперан от глава до пети, дребният мъж се появи на прага на Робилард, следван от Уейлан Миканти. Неколцина любопитни моряци също надникнаха в каютата, ала Миканти, без да чака покана, влезе и затвори вратата под носа им.

— Ти ли си Дюдермонт? — попита непознатият.

— Не съм — призна Робилард. — Но можеш да бъдеш сигурен, че по-близо до него няма да се добереш.

— Трябва да се видя с Дюдермонт — настоя дребният мъж.

— Как се казваш?

Непознатият поклати глава.

— Трябва да кажа на Дюдермонт — не отстъпваше той. — Но не го е чул от мен, ако ме разбирате.

Робилард, който никога не се бе отличавал с особена търпеливост, със сигурност не разбираше. Едно щракване с пръсти и дребният мъж бе запратен назад от мощна магическа мълния.

— Как се казваш? — повтори Робилард и когато непознатият се поколеба, удари го с още една мълния. — Мога да го правя още дълго, уверявам те.

Дребният мъж се обърна към вратата, ала силен порив от магически вятър го блъсна в лицето и го завъртя обратно към събеседника му.

— Е? — спокойно настоя Робилард.

— Йоси Локвата — избъбри Йоси, преди идеята да използва фалшиво име да му мине през главата.

Робилард подпря брадичка на ръката си и се замисли за миг. После се облегна назад и с все същото вглъбено изражение, рече:

— И какви новини ми носиш, Йоси Локвата?

— За капитан Дюдермонт — отвърна Йоси, вече почти отчаян. — Намислили са да го убият. Сума пари ще вземат за главата му.

— Кой?

— Един здравеняк на име Уолфгар и приятелят му, Морик Разбойника.

Робилард с мъка успя да прикрие изумлението си.

— А ти откъде знаеш? — попита.

— Всички на улицата знаят. Намислили са да убият капитан Дюдермонт, а за награда ще получат десет хиляди жълтици. Тъй казват всички.

— Нещо друго? — в гласа на магьосника се промъкнаха заплашителни нотки.

Йоси сви рамене, малките му очички тревожно се стрелкаха насам-натам.

— Защо дойде? — не отстъпваше Робилард.

— Рекох си, че трябва да знаете — отвърна Йоси. — Ако бях на ваше място, със сигурност бих искал да науча, че някой като Уолфгар и Морик си е наумил да ме убие.

Магьосникът кимна, после се разсмя.

— Значи така — рече той. — Идваш чак дотук, до един кораб, който и най-опасните главорези по цялото протежение на Саблен бряг ненавиждат, за да предупредиш човек, когото никога не си виждал, като отлично осъзнаваш, че по този начин се излагаш на смъртна опасност. Ще ме прощаваш, Йоси Локвата, но в тази история има нещо много гнило.

— Рекох си, че трябва да знаете — повтори Йоси и сведе очи. — Туй е всичко.

— Не мисля така — спокойно възрази Робилард и Йоси го погледна стреснато. — Колко искаш?

Лицето на Йоси придоби заинтригувано изражение.

— Някой по-голям хитрец от теб би се спазарил, преди да ни каже какво знае — обясни магьосникът. — Но ние не сме неблагодарни. Петдесет жълтици стигат ли?

— Ами, д-д-да — заекна Йоси, но после промени решението си. — Всъщност, не. Не стигат. Мислех си за сто жълтици.

— Добре се пазариш, Йоси Локвата — отбеляза Робилард и кимна успокояващо на Миканти, който започваше да нервничи. — Информацията ти може да се окаже много полезна… ако не ни лъжеш, разбира се.

— Не, господине, никога!

— Значи сто жълтици — отсече Робилард. — Ела пак утре, за да говориш с капитан Дюдермонт и да си получиш възнаграждението.

Йоси хвърли тревожен поглед наоколо:

— Ако нямате нищо напреки, господин Робилард, повече не смея да припарвам тук.

Магьосникът се засмя.

— Но, разбира се — съгласи се той и като свали кесията, която висеше на гърдите му, извади оттам един ключ и го подхвърли на Уейлан Миканти. — Погрижи се — нареди той на своя другар. — Ще откриеш парите в лявото чекмедже, долу. Плати му в монети от по десет гроша, а после го изпроводи от кораба, като не забравиш да изпратиш двамина моряци да го пазят, докато не излезе от пристанището.

Миканти не можеше да повярва на ушите си, но нямаше никакво намерение да спори с опасния магьосник, затова хвана Йоси за лакътя и го поведе навън.

Когато се върна малко по-късно, завари Робилард приведен над кристалната си топка.

— Ти му повярва — направо заяви морякът. — Повярва му достатъчно, за да му платиш без никакво доказателство, че ти казва истината.

— Сто медни гроша не са кой знае колко — отвърна Робилард.

— Медни? — повтори Миканти. — Със собствените си очи видях, че бяха златни.

— Така изглеждаха, да. Но бяха медни, уверявам те, при това винаги мога да ги използвам, за да открия този Йоси… за да го накажа, ако се наложи, или да го възнаградя, както се полага, ако информацията му се окаже вярна.

— Той не дойде заради парите — отбеляза наблюдателният Миканти. — Не е и приятел на капитана, това е сигурно. Не, по всичко личи, че Йоси Локвата не си пада особено по Уолфгар и този Морик.

Робилард хвърли още един поглед в кристалната топка, после се облегна назад, дълбоко замислен.

— Откри ли капитана? — осмели се да попита Миканти.

— Да — отвърна магьосникът. — Ела да видиш нещо.

Когато се приближи и надзърна в топката, морякът видя как образът в сърцевината й се променя и на мястото на лусканските улици се появява непознат кораб насред морето.

— Капитанът? — разтревожено попита Миканти.

— Не, не — успокои го Робилард. — Уолфгар, или поне неговият магически чук. Много съм слушал за оръжието му и реших, че то може да ми покаже къде се намира варваринът. Търсенията ми ме отведоха до този кораб, „Скачащата лейди“.

— Пирати?

— Най-вероятно — отвърна магьосникът. — Ако той е на борда на този кораб, несъмнено пак ще се срещнем с него. Но ако наистина е там, значи историята на нашия приятел Йоси няма как да е вярна.

— Не можеш ли да повикаш капитана? — поинтересува се Миканти, все още притеснен. — Да го накараш да се върне обратно?

— Няма да ме послуша — подсмихна се Робилард. — Има някои неща, които нашият упорит капитан трябва сам да разбере. Ще го наблюдавам внимателно. Иди и се погрижи за кораба — нека удвоим стражата и кажи на всички да си държат очите отворени. Ако някой наистина е решил да посегне на капитана, нищо чудно да се навърта наоколо.

Когато остана сам и отново извика образа на капитан Дюдермонт в глъбините на кристалната топка, магьосникът не можа да сдържи разочарованата си въздишка. Разбира се, беше го очаквал, но въпреки това се огорчи, когато видя, че капитанът вече се намира в опасната част на града и тъкмо в този момент крачи по Улицата на полумесеца.

Ако можеше да разшири обсега на наблюдението си, Робилард несъмнено би забелязал две тъмни сенки да се прокрадват по уличката, успоредна на Улицата на полумесеца.

Забързани, Крийпс Шарки и Тий-а-никник свиха зад един ъгъл и се озоваха точно пред „Кривата сабя“. Шмугнаха се вътре, тъй като Шарки беше убеден, че Дюдермонт също е там, и се настаниха на една маса до вратата, като най-безцеремонно прогониха двамината посетители, които се бяха разположили там. После се облегнаха удобно и си поръчаха питиета от Дели Кърти. Самодоволните им усмивки стигнаха почти до ушите, когато малко по-късно на прага се появи капитан Дюдермонт и се отправи към бара.

— Не остане дълго без Уолфгар тук — отбеляза Тий-а-никник.

Крийпс се замисли над думите му и когато ги разшифрова, кимна в знак на съгласие. Самият той имаше доста добро предположение къде може да се намират Уолфгар и Морик, тъй като един негов познат ги бе зърнал близо до пристанището.

— Дръж го под око — нареди той на Тий-а-никник, после извади кесията, която си бе приготвил от по-рано, и се накани да тръгва.

— Твърде лесно — рече татуираният пират, повтаряйки възраженията, които бе споделил със своя съучастник още когато за първи път чу плана му.

— Там е цялата красота, приятелю — отвърна Крийпс. — Морик е твърде самонадеян и твърде любопитен, за да я отмине. Не, не, ще я прибере, бъди сигурен, и тя ще го накара да дотича при нас.

С тези думи пиратът излезе навън и се огледа. Веднага забеляза неколцина от многобройните улични хлапаци, които се навъртаха наоколо и служеха като съгледвачи или посредници на местните мошеници.

— Ей, ти, малкия! — повика той един от тях.

Момчето, което надали имаше повече от десет години, го изгледа подозрително, но не се приближи.

— Имам една работа за теб — обясни Крийпс и вдигна неголяма торба.

Момчето пристъпи към опасния на вид пират много предпазливо.

— Вземи това — подаде му той торбата. — И не надничай вътре! — добави, когато видя, че хлапакът се кани да погледне.

После обаче размисли — по този начин момчето можеше да реши, че в торбата има нещо специално (злато или магия) и да я задигне. Затова Крийпс я развърза и му показа съдържанието й — няколко нокътя, подобни на котешки, малка стъкленичка, пълна с прозрачна течност, и един най-обикновен на вид камък.

— Е, сега вече знаеш, че вътре няма нищо, дето си струва да го отмъкнеш — рече пиратът.

— Аз не крада! — възнегодува хлапето.

— Ама разбира се — изсмя се Крийпс. — Ти си добро момче, нали? Чувал си за Уолфгар, нали? Един такъв огромен, с руса коса. Доскоро беше бияч в „Кривата сабя“.

Момчето кимна.

— Познаваш и приятеля му, нали?

— Морик Разбойника. Всички познават Морик Разбойника.

— Много добре — рече Крийпс. — Двамата са на пристанището или някъде около него. Искам да ги откриеш и да дадеш таз’ торба на Морик. Кажи на него и на Уолфгар, че капитан Дюдермонт ги очаква пред „Кривата сабя“. Ставало въпрос за някакъв голям чук. Ще се справиш ли?

Момчето насмешливо сви устни, сякаш въпросът беше абсурден.

— А ще се заемеш ли? — продължи пиратът и извади сребърна монета от джоба си.

Накани се да я подаде на малкия пратеник, но после промени решението си и извади още няколко монети.

— Кажи на твойте приятелчета да си отварят очите на четири — нареди и подаде парите на момчето, което зяпна от изненада. — А ако доведеш Уолфгар и Морик тук, ще получиш още, в туй може да си сигурен.

Преди Крийпс да успее да каже нещо друго, хлапето грабна монетите от ръката му, обърна се и потъна в сумрака на една уличка.

Широко усмихнат, Крийпс се върна при приятеля си в кръчмата, уверен, че момчето и неговата мрежа от малки бездомничета ще свършат задачата за нула време.

— Само чака — обясни Тий-а-никник и посочи Дюдермонт, който се бе облегнал на бара и бавно отпиваше от чашата с вино пред себе си.

— Търпелив човек — рече Крийпс и отново се ухили, така че да се видят всичките му жълто-зеленикави зъби. — Ама ако знаеше колко животец му остава, сигур’ щеше да се поразбърза.

После даде знак на другаря си, че е време да вървят. Щом излязоха навън, двамата лесно си намериха един нисък покрив, който се намираше достатъчно близо до входа на „Кривата сабя“, за да могат да го виждат без проблем.

Тий-а-никник измъкна дълга, куха тръбичка изпод ризата си, а от един джоб извади котешки нокът, за чийто край беше завързано малко снопче пера. После приклекна, обърна дясната си ръка с дланта нагоре, взе нокътя с лявата и предпазливо стисна скритото пакетче, което беше закачено за гривната около дясната му китка. Много бавно, татуираният дивак увеличи натиска, докато пакетчето не се отвори и капка гъст, подобен на меласа сироп, не се процеди отвътре. Тий-а-никник улови по-голямата част с върха на котешкия нокът, след което пъхна мъничката стрела в края на тръбата.

— Тий-а-никник също търпелив човек — заяви той със зла усмивка.

Осма глава Топли чувства

— О, виж се само! — възкликна Биасте Гандърли, докато помагаше на дъщеря си да облече новата рокля, която лорд Ферингал й бе изпратил за тази вечер.

Едва сега, когато Мералда свали простичката рокля с висока яка, която беше носила през целия ден, майка й видя всичките й наранявания — не само двете синини на лицето, но и тези по врата и раменете, по-големи и по-ярки.

— Не можеш да се появиш пред лорд Ферингал така! — проплака тя. — Какво ще си помисли за теб!

— Тогава няма да ходя — безразлично отвърна Мералда, ала това накара майка й да се засуети още по-припряно, а смръщеното изражение, което засенчи посивялото й, изпито лице, красноречиво напомни на девойката за болестта й и за единствения начин да я спасят.

Младата жена сведе очи и остана така, докато майка й ровеше из различните долапи и вадеше кутии и буркани, пълни с пчелен восък и лавандула, корен от черен оман и различни мазила. Биасте излезе навън, за да си нагребе малко глина, която да добави в сместа, а после се върна в стаята на Мералда с хаванче в ръце и енергично се зае да стрива всичко в него.

— Ще му кажа, че е било злополука — подхвърли девойката, когато майка й започна да я налага с маската, която не само трябваше да прикрие синините, но и да ги изцери по-бързо. — Ако той падне по каменните стълби на замъка, моите синини няма да са нищо в сравнение с неговите.

— А така ли беше наистина? — попита Биасте, макар че Мералда вече я бе излъгала, че в разсеяността си се е блъснала в едно дърво.

Младата жена усети как в нея се надига паника — за нищо на света не искаше да й каже истината и да й разкаже, че любящият й баща я бе пребил.

— Какви ги говориш, мамо? — отбранително отвърна тя. — Да не смяташ, че съм толкова глупава, че нарочно да се блъсна в дървото?

— Ама разбира се, че не — усмихна се Биасте и Мералда си отдъхна, доволна, че е успяла да й отклони вниманието.

Биасте я перна лекичко с парцала, с който мажеше синините й.

— Не изглежда толкова зле — заяви тя. — Лорд Ферингал няма и да забележи.

— Лорд Ферингал ме оглежда много по-изпитателно, отколкото си мислиш — думите на Мералда накараха майка й да избухне във весел смях и да я притисне до гърдите си.

Девойката си помисли, че днес Биасте като че ли е малко по-силна от обикновено.

— Икономът Темигаст каза, че тази вечер ще се разхождате в градината — рече Биасте. — Ех, а и луната е пълна… Никога не съм се и надявала, че може да ти се случи нещо толкова прекрасно!

Мералда се усмихна — боеше се, че отвори ли уста да каже нещо, целият гняв, който я измъчва, ще се излее навън и майка й отново ще легне болна. Биасте я улови за ръката и я поведе към най-голямата стая в колибата, където масата вече беше подредена за вечеря. Тори се беше настанила край нея и нетърпеливо шаваше на мястото си. Точно в този момент Дони се появи на вратата и измери Мералда и Биасте с изпитателен поглед.

— Ударила се в някакво дърво — обясни Биасте. — Можеш ли да си представиш! Да налетиш на дърво, когато си канена на гости у лорд Ферингал!

Биасте се засмя и Мералда се присъедини към нея, ала очите й не се откъсваха от лицето на баща й.

Дони и Тори се спогледаха неловко, после всичко отмина. Семейство Гандърли се разположи край масата. Вечерята сигурно щеше да бъде спокойна и тиха, ако не беше неспирното бърборене на Биасте, която преливаше от въодушевление.

Малко по-късно, още преди слънцето да бе докоснало западния хоризонт, цялото семейство стоеше навън и гледаше как Мералда се качва в позлатената карета. Биасте беше толкова развълнувана, че изтича до средата на пътя, за да помаха на дъщеря си за довиждане. Усилието обаче се оказа твърде голямо и като че ли изпи и последната й капчица сила, защото тя се олюля и сигурно щеше да падне, ако Дони не я беше уловил.

— Време е да си лягаш — рече той и нежно я предаде на грижите на Тори, която й помогна да си влезе вкъщи.

Самият Дони остана навън, приковал поглед в каретата, която бързо се отдалечаваше по прашния път, а сърцето му се късаше. Не съжаляваше за онова, което беше казал на Мералда (момичето трябваше да разбере кои са наистина важните неща в живота), но от това, че я беше ударил, го болеше толкова, колкото и нея самата.

— Защо мама едва не припадна, тате? — попита Тори след няколко минути и го извади от мислите му. — Нали беше поукрепнала и все се усмихваше?

— Даде твърде много от себе си — обясни Дони спокойно.

Той бе наясно със състоянието на своята жена, тя „линееше“, както го наричаха в селото и само доброто настроение не можеше да я изцели. То можеше да я привдигне от леглото за малко, ала в крайна сметка коварната болест щеше да постигне своето. Единствено помощта на лорд Ферингал и неговите връзки можеха да излекуват Биасте Гандърли.

Дони сведе поглед към по-малката си дъщеря и видя страха в очите й.

— Майка ти се нуждае от почивка — обясни той и обгърна раменете й с ръка.

— Мералда й каза, че се е блъснала в някакво дърво — осмели се да каже Тори и той се намръщи.

— Така си беше — меко потвърди Дони, без да се опитва да скрие тъгата в гласа си, после импулсивно попита: — Защо се съпротивлява? Самият лорд си е загубил ума по нея. Не може и да мечтае за по-прекрасен живот!

Тори извърна очи и баща й разбра, че крие нещо. Той застана пред нея и когато тя продължи да избягва погледа му, я улови за брадичката и я накара да го погледне.

— Какво знаеш?

Тори не отговори.

— Кажи ми, момиче! — настоя Дони и я разтърси. — Какво се върти в главата на сестра ти?

— Обича другиго — неохотно призна Тори.

— Джака Скъли — веднага се досети Дони и я пусна.

Очите му се присвиха. Да, изобщо не беше изненадан; досетил се бе, че Мералда изпитва нещо към Джака Скъли, или поне така смята. Познаваше младежа достатъчно добре, за да разбира, че при него всичко е само фасада, лишена от особено съдържание, но въпреки това със собствените си очи виждаше, че почти всички момичета в селото са запленени от мрачния, загадъчен Джака Скъли.

— Ще ме убие, ако разбере, че съм ти казала — проплака Тори и баща й отново я разтърси.

Момичето никога не бе виждало подобно изражение върху лицето му, ала някак си бе сигурно, че именно него е видяла Мералда по-рано днес.

— Мислиш, че всичко туй е просто една игра, а? — скара й се Дони.

Тори избухна в сълзи и баща й я пусна.

— Дръж си устата затворена пред сестра си и майка си!

— Какво ще правиш?

— Онова, което трябва, без да давам отчет на дъщерите си! — сопна се Дони и като я завъртя, я побутна към къщата.

Повече от доволна да се махне, тя изтича вътре, без да поглежда назад.

В това време баща й отново обърна очи към пустия път и към замъка, където по-голямата му дъщеря, красивата Мералда, продаваше сърцето и тялото си заради своите близки. Най-много от всичко Дони искаше да отиде там и със собствените си ръце да удуши лорд Ферингал. Бързо прогони тези мисли — имаше един друг настойчив млад мъж, с когото трябваше да си поговори.

Застанал на скалистия бряг под замъка Ок, Джака Скъли гледаше как пищно украсената карета се клатушка по моста и влиза в двора на лорд Ферингал. Знаеше кого вози каретата, още преди да види как Мералда изчезва във владенията на младия лорд. При вида на тази гледка кръвта му кипна, а стомахът му се обърна.

— Проклет да си! — изръмжа той и размаха юмрук по посока на замъка. — Проклет, проклет, проклет! Би трябвало да взема най-острия меч и да пробода сърцето ти, така, както ти прободе моето, зли Ферингал! О, какво блаженство би било да видя как кръвта ти обагря земята под теб и да прошепна в ухото ти, миг преди да издъхнеш, че не ти, а аз, аз печеля! Ала не мога! — простена младият мъж още по-високо и се просна върху мокрите скали, притиснал ръце до челото си.

— Но не, почакай! — викна той внезапно и като се изправи, докосна лицето си с пръсти. — Та аз горя! Изгарям в треска заради Мералда. О, безсърдечна магьоснице! А аз горя заради Мералда и лорд Ферингал, който посяга към онова, което ми принадлежи! Отхвърли го, Мералда!

И той яростно зарита скалата, скърцайки със зъби. Бързо се овладя обаче, напомняйки си, че единствено неговата находчивост може да му помогне да победи лорд Ферингал, че хитростта е единственото му оръжие срещу несправедливото преимущество, което лордът имаше над него благодарение не на някакви свои качества, а на кръвта във вените си. Джака потъна в кроежи как да извлече изгода от сърдечната мъка, която разяждаше душата му, за да надделее над упоритата девойка.

Мералда не можеше да отрече, че малката градинка в южната част на имението е наистина красива. Бели и розови рози, шапиче и лавандула оформяха основната градина, феерия от форми и цветове, които мамеха погледа й и я караха да се удивлява на всяка крачка. Сред тях пъстрееха ситни теменужки, а сините цветове на метличината надничаха изпод високите растения — весел поздрав за внимателния наблюдател. Дори насред неприветливата мъгла, която постоянно тегнеше над Окни (а може би именно заради нея), градината сякаш грееше и навяваше мисли за възраждане, за младост и за пролет, за живот.

Ала колкото и да бе запленена от красотата край себе си, Мералда тайничко си мечтаеше някой друг да крачи до нея в превалящия следобед, мечтаеше си да върви не до лорд Ферингал, а до Джака Скъли. Колко прекрасно би било да го прегърне насред всички тези пъстри багри и упойващи благоухания, да го прегърне и да остави устните им да се слеят, докато пчелите весело жужат край тях!

— Присила се грижи за градината — обади се лорд Ферингал, който вървеше на крачка след нея.

Думите му доста я изненадаха и я накараха да промени първоначалното си мнение за господарката на замъка. У всеки, който бе в състояние грижливо и с любов да създаде нещо толкова прекрасно, несъмнено имаше зрънце доброта.

— А вие изобщо ли не идвате тук? — попита Мералда и се обърна към младия лорд.

Ферингал сви рамене и се усмихна смутено, сякаш се притесняваше да признае, че рядко стъпва в градината.

— Не мислите ли, че е красиво? — учудваше се Мералда.

Младият благородник пристъпи към нея и взе ръката й в своята.

— Със сигурност не е по-красиво от теб! — избъбри той.

Много по-смела, отколкото на първата им среща, Мералда издърпа ръката си.

— Градината — настоя тя. — Цветята… всички тези форми и аромати. Нима не ги намирате за красиви?

— Разбира се — съгласи се лорд Ферингал начаса, тласкан от желание да й угоди.

— Погледнете ги! — повиши глас тя. — Стига сте ме зяпали! Вижте цветята, вижте изобилието, което сестра ви е събрала тук. Виждате ли как живеят заедно, как всяко цвете прави място за тези край него, как са се струпали едно до друго, но не си пречат, не си крадат слънцето?

Този път Ферингал наистина отмести очи от Мералда и погледна пъстрите цветя. Лицето му се проясни и сякаш засия.

— Виждате го, нали? — Девойката наруши възцарилата се тишина.

Ферингал продължаваше да съзерцава ярките багри, които го заобикаляха.

Когато най-сетне се обърна към Мералда, в очите му се четеше почуда:

— Живея в този замък, откакто съм се родил. И през всички тези години… не, през всички тези десетилетия градината е била тук. Ала никога досега не съм я виждал наистина. Трябваше да се появиш ти, за да ми покажеш красотата й.

И като се приближи още малко до младата жена, той отново улови ръката й, приведе се и я целуна по устните — нежно и предпазливо, а не настойчиво и нетърпеливо като предишния път.

— Благодаря ти — прошепна и се отдръпна.

В отговор на лицето на Мералда се появи усмивка.

— Трябва да благодарите на сестра си, не на мен. Доста работа е нужна, за да изглежда градината така.

— Ще го сторя — неубедително отвърна Ферингал.

Мералда се усмихна многозначително и отново насочи вниманието си към градината, мислейки си колко приказно би било всичко, ако се разхождаше заедно с Джака. Ала не Джака, а влюбеният до уши благородник беше до нея, твърде близо, и при жадния допир на ръцете му мечтите й се пръснаха на хиляди късчета. Тя насочи цялото си внимание към цветята — може би ако успееше да се изгуби в тяхната красота, да ги съзерцава, докато слънцето не се скрие зад хоризонта и дори след това, на мекия лунен светлик, някак си щеше да понесе това изпитание.

За своя чест, лорд Ферингал я остави дълго така, необезпокоявана, напълно погълната от великолепието на гледката. Слънцето залезе и пълната луна зае неговото място. Постепенно градината изгуби част от блясъка и очарованието си, с изключение на все така сладкото благоухание, което се смесваше със соления дъх на морето.

— Нима цяла вечер няма да ме погледнеш? — обади се младият мъж най-сетне и нежно я обърна към себе си.

— Бях се замислила — отвърна Мералда.

— За какво?

Младата жена сви рамене:

— За нищо особено.

Ферингал се усмихна и цялото му лице грейна:

— Обзалагам се, че си си мислила колко хубаво би било, ако можеше всеки ден да се разхождаш сред тези цветя — предположи той. — Да идваш, когато си пожелаеш, денем или нощем, дори през зимата, за да се любуваш на мразовитите вълни и ледените блокове, които постепенно ги обгръщат в сковаваща прегръдка?

Мералда бе достатъчно разумна, за да отрече догадката му, още по-малко пък да тръгне да му обяснява, че би си мечтала за подобно нещо единствено ако може да го сподели не с него, а с друг мъж, със скъпия си Джака.

— Можеш да го имаш! — развълнувано продължи лорд Ферингал. — Можеш да имаш всичко това и много повече!

— Та вие дори не ме познавате! — ужасено възкликна момичето, без да може да повярва на ушите си.

— Напротив, скъпа моя Мералда! — заяви Ферингал и като падна на едно коляно, взе ръката й в своята и нежно я погали. — Познавам те, защото цял живот съм те търсил!

— Не се чувате какво говорите — промълви Мералда, ала Ферингал не отстъпваше.

— Започнал бях да се питам дали някога ще открия жена, която да обикна с цялото си сърце — продължаваше той, като че ли повече на себе си, отколкото на нея. — Разбира се, предлагали са ми немалко жени — мнозина търговци биха се радвали да си свият сигурно гнезденце в Окни, като в замяна ми дадат ръката на някоя от дъщерите си — но у мен нищо не трепваше.

При тези думи младият мъж се изправи драматично и пристъпи към високия зид.

— Нищо — повтори той и спря изгарящ поглед върху лицето й. — Докато не зърнах Мералда. Още в първия миг с цялото си същество почувствах, че на този свят няма друга жена, за която да искам да се оженя.

Мералда занемя, напълно слисана от дързостта му, от бързината, с която се опитваше да я ухажва. Още преди да бе измислила какво да му отговори, той я прегърна страстно и впи устни в нейните, не нежно, както преди малко, а жадно и настойчиво, докато ръцете му се плъзнаха по гърба й.

— Ти трябва да бъдеш моя! — прошепна той и в напора си едва не я събори.

Мералда вдигна ръка и го отблъсна, после направи крачка назад, но той я последва.

— Моля те, Мералда! — простена той. — Изгарям от желание!

— Казвате, че искате да ме направите своя съпруга, а се държите с мен като с уличница! — извика тя. — Никой не се жени за момиче, което вече му се е отдало!

Ферингал се закова на място.

— Но защо? — наивно попита той. — Нали е любов, как може да е грешно? Кръвта кипи във вените ми, а сърцето ми бие до пръсване от копнеж по теб!

Мералда отчаяно се огледа наоколо, дирейки начин да се измъкне. Спасението й дойде откъдето най-малко очакваше.

— С ваше позволение, господарю. — Откъм вратата на замъка долетя глас и когато двамата се обърнаха, видяха Темигаст да пристъпва към тях. — Чух вик и се уплаших да не би някой от вас да е паднал през оградата.

— Е, нали виждаш, че напразно си се тревожил — сопна се Ферингал и му махна да си върви, после отново се обърна към Мералда.

Темигаст се взря в уплашеното й, пребледняло лице и в погледа му се появи искрено съчувствие.

— Милорд — спокойно рече той. — Ако наистина възнамерявате да поискате ръката на младата дама, трябва да се отнасяте към нея с уважение. Вечерта напредва и семейство Гандърли сигурно вече очакват завръщането на дъщеря си. Ще наредя да приготвят каретата.

— Още не! — извика Ферингал, преди икономът да бе успял да направи и една крачка. — Моля те — добави, вече по-тихо и не така припряно; беше се обърнал към Темигаст, но всъщност молбата му беше към Мералда. — Още мъничко?

Старият иконом хвърли поглед към девойката и тя неохотно кимна.

— Ще се върна след малко — рече той и се прибра в замъка.

— Без повече глупости — предупреди тя своя разпален ухажор, донякъде окуражена от очевидното му смущение.

— Толкова ми е трудно, Мералда — опита се да й обясни той. — По-трудно, отколкото предполагаш. Мисля за теб ден и нощ и копнея за мига, когато ще станеш моя жена, мига, когато ще ми се отдадеш напълно.

Мералда нямаше какво да отвърне, единственото, което можеше да направи, бе да не позволи обзелият я гняв да се изпише по красивото й лице. Изведнъж пред очите й изникна образът на майка й и тя си припомни как веднъж бе чула една тяхна съседка да говори с баща й — жената се вайкаше, че Биасте най-вероятно нямало да изкара зимата, ако не успеят да й намерят по-добър подслон или пък лечител, който да я изцери.

— Не мога да чакам дълго — продължаваше лорд Ферингал. — Още тази нощ ще кажа на Присила да започне приготовленията.

— Та аз дори не съм приела да стана ваша жена! — опита се да протестира Мералда.

— Разбира се, че ще приемеш! — уверено заяви младият мъж. — Цялото село ще дойде. Ще се получи празник, който за цял живот ще остане в сърцата и спомените на онези, които го видят. Ти ще бъдеш тяхната гордост и всички ще се радват за теб.

При тези думи той се приближи и отново улови ръката й, този път нежно и почтително.

— Години, не, десетилетия наред жените от селото ще говорят колко красива е била невестата на лорд Ферингал.

Мералда не можеше да отрече, че е донейде трогната от искреността му, а идеята за подобен празник наистина й се нравеше, за сватбен ден, за който да се разказва в продължение на години. Нима имаше жена, която да не си мечтае за подобно нещо?

И все пак, макар мисълта за великолепната сватба да я блазнеше, сърцето й жадуваше другиго. Сега Мералда бе започнала да забелязва и друга страна на лорд Ферингал, една почтеност и доброта, позакъснели, може би, от безметежния живот, който той водеше, но все пак скрити там нейде в него. Ала въпреки това, девойката и за миг не можеше да забрави, че лорд Ферингал не беше и никога нямаше да бъде нейният Джака.

Темигаст се върна много скоро и съобщи, че каретата е готова. Мералда начаса отиде при него, но все пак не бе достатъчно бърза и не успя да избегне последния опит на Ферингал да си открадне една целувка.

Не че имаше особено значение. Младата жена започваше да вижда нещата в истинската им светлина, започваше да разбира отговорността, която имаше към семейството си и която беше по-важна от всичко друго. Въпреки това пътуването към дома беше унило и безрадостно, а в главата й препускаха безброй противоречиви мисли и чувства.

И този път тя помоли Лиам да спре, преди да са стигнали малката къщурка и като събу неудобните обувки, които Темигаст й бе изпратил заедно с роклята, пое боса по обляната от лунна светлина пътека. Прекалено объркана от случващото се (само като си помислеше, че ще се омъжи!), Мералда дори не забелязваше къде върви и изобщо не се надяваше да срещне Джака както предишния път. И точно затова бе толкова изненадана, когато внезапно го видя да изниква пред нея.

— Какво ти стори? — попита направо той, преди девойката да успее да отвори уста.

— Стори? — повтори тя.

— Какво правихте? — настояваше Джака. — Толкова дълго остана там!

— Разхождахме се в градината.

— Просто се разхождахте? — Заплашителните нотки в гласа му накараха Мералда да застане нащрек.

— Какво си мислиш? — осмели се да попита тя.

Джака въздъхна дълбоко и се извърна.

— Изобщо не мисля и там е цялата беда — простена той. — Каква магия си ми направила, Мералда! Какво чародейство! Сигурен съм, че и лорд Ферингал изпитва същото!

И като се завъртя към нея, заяви:

— Кой мъж би могъл да остане безразличен!

Широката усмивка на младата жена изчезна само миг след като се бе появила. Какво му ставаше на Джака? И кога обичайното му безразличие бе отстъпило място на отчаяната любов, която показваше сега?

— Направи ли те своя? — сниши той глас и се приближи на сантиметри от нея. — Позволи ли му да те има?

Мералда имаше чувството, че са я ударили с мокър парцал.

— Как може да ме питаш подобно нещо!

Джака падна на колене и като улови двете й ръце в своите, ги притисна до лицето си.

— Защото само като си те представя с него, ми се приисква да умра!

Мералда усети как колената й омекват, а стомахът й се свива на топка. Беше твърде млада и твърде неопитна, за да разбере всичко това — предстоящата й женитба, учтивото държание на лорд Ферингал, което най-неочаквано отстъпваше място на почти животински пориви, нито пък внезапната промяна у Джака.

— Аз… — заекна тя. — Нищо не стана. Е, той си открадна една целувка, но аз не му отвърнах.

Джака я погледна и девойката неволно потръпна при вида на усмивката, която плъзна по лицето му. Той се приближи още по-плътно. Устните му докоснаха нейните и по вените й сякаш потече огън. Ръцете му плъзнаха по тялото й, ала този път тя не се боеше, или поне не така, както се боеше от допира на лорд Ферингал. Не, докосването на Джака й доставяше единствено вълнуваща наслада, ала въпреки това тя го отблъсна.

— Нима можеш да отречеш, че се обичаме? — наранено попита той.

— Чувствата ни нямат никакво значение — опита се да обясни тя.

— Разбира се, че имат! — прошепна той и пристъпи към нея. — Само те имат значение.

Устните им отново се сляха и Мералда усети, че му вярва. В този миг единственото, което я интересуваше, единственото, което съществуваше в целия свят, бяха чувствата им един към друг. Тя отвърна на целувката му, отдавайки се напълно на блаженството на близостта му.

Изведнъж всичко свърши и Джака рязко се отдръпна от нея. Мералда отвори очи и го видя да пада на земята, а на неговото място се появи Дони Гандърли, освирепял от гняв.

— Как може да си такава глупачка! — кресна той и понечи да я удари, после обаче по лицето му пробяга болезнена сянка и той свали ръка.

Вдигна я отново миг по-късно, този път, за да сграбчи дъщеря си за рамото и да я побутне по посока на къщурката им, която се виждаше в далечината. След това отново се обърна към Джака, който закри лицето си с ръце и се опита да избяга.

— Не го удряй, татко! — извика Мералда и единствено отчаяната й молба спря пестника на Дони.

— Стой далеч от момичето ми! — заплашително процеди той вместо това.

— Но аз я обичам… — започна Джака.

— Ще намерят тялото ти, чак когато вълните го изхвърлят на брега!

Мералда отново изпищя и Дони рязко се обърна.

— Вкъщи! — нареди той и Мералда хукна да бяга, без дори да си даде труда да вдигне обувката, която бе изпуснала, когато баща й я блъсна.

С очи, кървясали от ярост и от дългите, безсънни нощи, Дони се обърна към Джака. Ужасен, младежът се опита да побегне, ала не бе направил и три крачки, когато Дони се хвърли отгоре му и го събори по очи в прахта.

— Мералда те помоли да не ме удряш! — уплашено му напомни Джака, ала едрият мъж го обърна с лице към себе си и го възседна.

— Мералда и сама не знае какво е добро за нея — изръмжа той и от тежкия му юмрук главата на Джака политна на една страна.

Младежът се развика и отчаяно заразмахва ръце, мъчейки се да го отблъсне от себе си. Ала въпреки съпротивата му, пестниците на Дони валяха като град отгоре му — много скоро красивите му, сини очи подпухнаха, устата му се поду, красивата му усмивка остана с един зъб по-малко, а нежната руменина на бузите му отстъпи място на морави синини. Когато Джака най-сетне се сети да прикрие лицето си с ръце, Дони, чийто гняв продължаваше да го изгаря отвътре, започна да го налага по гърдите и колчем младежът свалеше едната си ръка, за да се предпази, яростният мъж му нанасяше нов удар в лицето.

Най-сетне всичко свърши. Дони скочи, сграбчи го за ризата и с едно рязко движение го изправи на крака. Джака вдигна ръце пред себе си в знак, че се предава, ала тази проява на страхливост допълнително вбеси едрия мъж и той не можа да се въздържи да не му нанесе още едно кроше, този път в челюстта. Младежът политна назад и падна в прахта, но Дони го вдигна и отново замахна. Джака изскимтя уплашено и при този звук Дони се сепна, спомнил си внезапно за Мералда. Колко ясно можеше да си представи изражението й, когато го видеше да се прибира вкъщи с окървавени ръце! Вместо да удари Джака, той го сграбчи и го блъсна с все сила.

— Махай се оттук! — кресна сърдито. — И повече да не съм те видял да душиш около момичето ми!

С едно последно ридание, препъвайки се по пътеката, Джака потъна в нощта.

Девета глава На дъното

Надвесен над кристалното си кълбо, Робилард се почеса по брадичката, когато зърна Уолфгар и Морик да се задават по улицата, която водеше до „Кривата сабя“. Дюдермонт все още беше вътре, което никак не му се нравеше, не и при цялото оживление, което кипеше навън. С очите си бе видял малко по-рано как някакъв съмнителен тип излиза от кръчмата и дава шепа пари на едно момче, а той отлично знаеше за какви услуги обикновено се използват уличните хлапета. Не след дълго същият този тип, наистина необичаен субект, си бе тръгнал от кръчмата и бе потънал в сенките.

Уолфгар се появи заедно с един нисък, мургав мъж и Робилард изобщо не се изненада, когато хлапето отпреди малко надникна от съседната уличка, очевидно търсейки подходящия момент да се върне на „работното си място“.

На магьосника не му бе особено трудно да сглоби всички парченца от мозайката, с които разполагаше, а като добави и голяма доза напълно основателно съмнение, разбра каква бе истината. Без да губи и миг, той се обърна към вратата и направи простичко заклинание, за да отвори междупространствен портал. Междувременно повика Миканти, усилвайки гласа си с друга магия.

— Вземи двамина моряци и отидете да предупредите градската стража — нареди той, когато Миканти се появи. — Да вървят при „Кривата сабя“ колкото могат по-бързо.

После затвори портала и отново насочи вниманието си към образите в сърцето на кристалната топка. Този път я накара да му покаже вътрешността на кръчмата, където веднага откри Дюдермонт, облегнат на бара.

Минаха няколко минути, в които не се случи нищо. Робилард провери какво става отвън — Уолфгар и дребният му приятел се бяха спотаили в сенките и очевидно чакаха нещо.

Кристалната топка се върна обратно във вътрешността на заведението, но Дюдермонт вече се бе запътил към изхода.

— Побързай, Миканти — прошепна Робилард, макар и сам да разбираше, че колкото и да бе добра, градската стража никога няма да успее да стигне навреме.

Дошъл бе моментът да се намеси. Бързо си намисли план — един междупространствен портал щеше да го отведе до края на пристанището, а още един — пред „Кривата сабя“. Хвърли последен поглед към кристалната топка (тъкмо навреме, за да види как Дюдермонт излиза, а Уолфгар и приятелят му се насочват към него), после развали мисловната си връзка с топката и създаде първия портал.

Крийпс Шарки и Тий-а-никник клечаха върху покрива, скрити в сенките. В мига, в който Дюдермонт се показа на прага, татуираният пират долепи своето необичайно оръжие до устните си.

— Още не — спря го другарят му и наведе върха на оръжието надолу. — Нека се заговори с Уолфгар и Морик, та камъкът, дето им дадох, да успее да обезвреди всяка магическа защита. И нека всички наоколо да ги видят заедно, преди и докат’ мръсното псе пада мъртво.

И като облиза устни, добави с подла усмивка:

— Нека наказанието да остане за тях, а парата — за нас.

— Уолфгар! — поздрави го Дюдермонт, когато видя варваринът и приятелят му да излизат от сенките и да се насочват към него. — Моите хора ми казаха, че си идвал до „Морски дух“.

— Беше по погрешка — промърмори Уолфгар и Морик го сръга в ребрата.

— Нали каза, че си искаш чука обратно! — напомни му той шепнешком.

В действителност Морик си мислеше, че сега е най-подходящият момент да научи повечко за Дюдермонт, за защитата, с която бе обграден, и най-вече — за слабостите му. Хлапакът ги беше открил край пристанището, беше им дал торбата със странното съдържание и им беше казал, че капитан Дюдермонт ги очаква пред „Кривата сабя“. Морик и този път се бе опитал да намекне на Уолфгар колко изгодна би могла да се окаже една такава среща, но набързо се бе отказал, виждайки страховитото изражение на приятеля си. Ако варваринът наистина нямаше никакво намерение да посегне на Дюдермонт, то Морик щеше да действа сам. Не че имаше нещо против Дюдермонт, ни най-малко, а и по принцип не беше убиец, ала печалбата, която можеше да извлече, беше прекалено голяма, за да я подмине ей така. Толкова по-зле за Уолфгар, каза си Морик. Той самият бе твърдо решен да заживее в охолства — щеше да се наслаждава на най-хубавите стаи, най-вкусната храна, най-изисканите питиета и най-красивите уличници.

Варваринът кимна и отиде при Дюдермонт, без да обръща внимание на протегнатата му ръка.

— Какво знаеш? — попита направо.

— Само това, че си бил на пристанището и си видял Уейлан Миканти — отвърна капитанът. — Предположих, че си искал да говориш с мен.

— Единственото, което искам от теб, е информация за Щитозъб — кисело отсече Уолфгар.

— За чука ти? — изненада се Дюдермонт и го изгледа заинтригувано, забелязал чак сега, че варваринът наистина е без оръжие.

— Момчето каза, че си знаел нещо — намеси се Морик.

— Момчето? — не го разбра капитанът.

— Момчето, което ми даде това — обясни Морик и вдигна торбата.

Дюдермонт посегна да я вземе, но спря, видял Робилард да се задава тичешком от близката уличка.

— Недей! — викна магьосникът.

Изведнъж Дюдермонт усети остро убождане по врата. Вдигна ръка, но още преди пръстите му да се сключат около котешкия нокът, го връхлетя непрогледен мрак и колената му омекнаха. Уолфгар се хвърли напред и го улови, преди да падне.

Робилард изкрещя и насочи магическата си пръчка към него. Струя лепкаво вещество изскочи от върха й, блъсна варварина в гърдите и го прикова до стената на „Кривата сабя“. Морик се обърна и побягна.

— Капитане! Капитане! — извика Робилард, като в същото време запрати нова струя от лепкавото вещество по дребния крадец.

Само че лусканецът беше прекалено бърз и прекалено пъргав и успя да се шмугне в една от близките улички. Не беше направил и няколко крачки обаче, когато от другия край се зададоха двамина стражи, с факли и лъскави мечове в ръце. Морик запази достатъчно самообладание, за да хвърли в някаква дупка торбата, която хлапето му беше дало, преди да се върне обратно. Улицата на полумесеца сякаш изригна, пълна със стражи и моряци на Дюдермонт, които като че ли изскачаха от всички възможни места.

Плътно притиснат до стената на кръчмата, Уолфгар с мъка си поемаше дъх. Мислите му политнаха назад и той отново се озова в Бездната, където Ерту неведнъж го бе приковавал с подобни магии, за да го задържи неподвижен и беззащитен пред някой от демоничните си слуги. Яростта, която този спомен отприщи у него, му вля нечовешки сили и той най-сетне успя да си възвърне равновесието и да се освободи, отскубвайки цяла греда от стената.

Коленичил над капитана, който едва дишаше, Робилард ръмжеше от гняв и страх, но това не му попречи отново да впримчи Уолфгар в лепкавия плен на магическата слуз.

— Убиха го! — викна той на стражите. — Заловете плъха, който се измъкна!

— Ние се маха — рече Тий-а-никник в мига, в който краката на Дюдермонт се подкосиха.

— Удари го още веднъж — помоли го Крийпс, ала татуираният пират поклати глава.

— Един стига. Ние се маха.

Двамата не бяха направили и няколко крачки, когато Улицата на полумесеца загъмжа от стражари. Крийпс поведе другаря си към сянката на една капандура, където скриха оръжието и отровата, а после се промъкнаха до капандурата насреща й и се спотаиха, опрели гръб до стената. Крийпс извади една бутилка и двамата се заеха да я пресушат, преструвайки се на двойка обикновени, изпаднали в блажено неведение пияници.

След няколко минути трима стражи се показаха над ръба на покрива и се насочиха към тях. Няколко рутинни въпроса и долетелият отдолу вик, че единият от убийците е заловен, а другият се опитва да избяга, бяха достатъчни, за да накарат войниците да си тръгнат, изпълнени с отвращение към „пияниците“.

Морик се хвърляше ту насам, ту натам, ала примката около него бързо се затягаше. В един момент откри закътано местенце, потънало в мрак, и се шмугна вътре с намерението да изчака всичко да утихне, ала неочаквано установи, че тялото му е обхванато от ярко сияние.

— Магьосници! — промърмори той. — Ненавиждам магьосници.

И отново хукна да бяга. Опита да се изкатери по една сграда, но преследвачите му го уловиха за краката, смъкнаха го на земята и започнаха да го налагат кой където свари, докато той не притихна съвсем.

— Нищо не съм сторил! — опита се да обясни, плюейки кръв при всяка дума.

— Млъквай! — сопна се един от стражарите, докато го изправяха на крака, и заби дръжката на меча си в стомаха му.

Превит от болка, Морик бе довлечен до мястото, където Робилард трескаво се мъчеше да спаси Дюдермонт.

— Намерете ми лечител! — извика магьосникът и двамина от екипажа на „Морски дух“, както и един войник, се отдалечиха тичешком. — Каква е отровата? — обърна се той към Морик.

Разбойникът сви рамене, сякаш не разбира.

— Торбата — настояваше Робилард. — В ръцете ти имаше торба.

— Не съм — започна Морик, ала не можа да довърши, понеже един от стражите го удари в корема.

— Върнете се по стъпките му — нареди магьосникът. — Видях го да държи малка торбичка. Намерете я на всяка цена.

— Ами той? — попита един от войниците и кимна по посока на безформената купчина, под която беше затрупан Уолфгар. — Така ще се задуши.

— Очистете лицето му — изсъска Робилард. — Не заслужава толкова лека смърт.

— Капитане! — ахна появилият се току-що Уейлан Миканти при вида на Дюдермонт и коленичи край него.

Робилард сложи ръка върху рамото му, за да го утеши, като едновременно с това хвърли изпълнен с ненавист поглед на Морик.

— Невинен съм! — заяви дребният лусканец, ала преди да бе довършил, един войник се зададе от съседната уличка, понесъл малката торба в ръце.

Робилард я отвори и още щом извади камъка отвътре, разбра с какво си има работа. Все пак, добре помнеше смутното време и знаеше всичко за местата, където никоя магия не действаше, както и за това, че камъни, взети от подобно място, нерядко бяха в състояние да обезсилят всяка магия край себе си. Ако предположението му беше вярно, това несъмнено би обяснило как Уолфгар и Морик бяха успели да обезвредят защитата, с която той се бе погрижил да обгради капитана.

След това извади котешкия нокът и като го показа на всички, вдигна абсолютно същия предмет, който малко по-рано бе извадил от врата на Дюдермонт.

— Нима? — сухо попита той и повдигна вежди.

— Как мразя магьосниците — промърмори Морик под носа си.

В този миг се разнесе задавен звук и вниманието на всички се насочи към Уолфгар, който кашляше мъчително, прочиствайки дробовете си от лепкавото вещество. Щом успя да си поеме дъх, изрева гръмовито и така яростно се задърпа, че кръчмата се разтресе из основи.

Робилард забеляза, че Арумн Гардпек е излязъл, заедно с още неколцина мъже, и сега гледа случващото се пред заведението му, без да може да повярва на очите си. Ханджията пристъпи към Уолфгар и мрачно поклати глава:

— Какво направи?

— Нищо хубаво, както обикновено — подхвърли Йоси Локвата.

Робилард се приближи.

— Познаваш ли го? — попита той и кимна по посока на Уолфгар.

— Работи за мен, откакто се появи в града миналата пролет — отвърна Арумн. — Поне докато…

Той не довърши и отново погледна към исполина и поклати глава.

— Докато? — настоя Робилард.

— Докато не разбрахме, че има зъб на целия свят — побърза да се обади Йоси, повече от щастлив да окаля Уолфгар още повече.

— Ще бъдете повикани да дадете показания — рече магьосникът. — И двамата.

Арумн кимна примирено, ала дребното човече до него грейна от нетърпение. Може би прекалено голямо нетърпение, каза си Робилард, но пък не можеше да отрече, че дълбоко в себе си му е благодарен.

Малко по-късно се появиха цяла група жреци, запъхтени от бързане, което красноречиво говореше на каква почит се радва капитан Дюдермонт по тези места. Само за няколко минути той бе сложен на носилка и отнесен нанякъде.

От покрива на една близка сграда, Крийпс Шарки се ухили до уши и подаде празната бутилка на Тий-а-никник.

Лусканската тъмница представляваше плетеница от криволичещи, кални пещери с груби каменни стени, издълбани под пристанището. Непрестанно подклаждани огньове поддържаха цялото място непоносимо горещо и обгърнато от кълба пара, а когато топлият въздух се сблъскаше със студените води на Саблено море, влагата се кондензираше и образуваше валма гъста, непрогледна мъгла. Имаше малко килии, запазени предимно за политически престъпници, които представляваха заплаха за някой от управляващите родове или по-заможните търговци — хора, чиято смърт би ги превърнала в мъченици и само би навредила на противниците им. По-голямата част от затворниците обаче не се задържаха достатъчно дълго, за да им трябват килии — зловещият и страховито резултатен Карнавал на затворниците се грижеше за това.

„Килията“ на всички останали всъщност бяха веригите, закачени по стените толкова високо, че само пръстите на окования едва-едва да докосват пода. Мъчението на увисналите на ръцете си нещастници се усилваше допълнително от безчувствените тъмничари (огромни, отблъскващи създания, обикновено получовекоядци), които непрекъснато кръстосваха пещерите, стиснали нагорещени метални пръчки в ръце.

— Всичко това е едно огромно недоразумение — опита се да обясни Морик, когато поредният тъмничар се насочи към него и Уолфгар.

Тромавото създание се разтресе от нисък, гърлен смях, който звучеше така, сякаш два камъка стържеха един в друг, и небрежно замахна към корема на Морик с нажежения край на пръчката си. Пъргавият крадец се изви на една страна, но въпреки това не можа да избегне напълно изгарящия допир. Свирепият тъмничар пристъпи към Уолфгар, като продължаваше да се смее жестоко.

— А ти що ще речеш? — изгрухтя в лицето на варварина, така че той усети горещия му, зловонен дъх. — Същото, а? Никогаш не си вършил нещо, дето да заслужава да те хвърлят в затвора, нали?

Вперил празен поглед пред себе си, Уолфгар с нищо не показа да го е чул и само едва-едва трепна, когато злото същество го сръга в ребрата, а после долепи нагорещения край на пръчката си до ръката му и опърли голата му кожа.

— Бива си те — одобрително заяви чудовището и отново се изхили. — Толкоз по-весело значи.

След което бавно доближи нажеженото желязо до окото на варварина.

— О, и ти ще завиеш, хич не се и съмнявай! — злостно изсъска тъмничарят.

— Ама ние още не сме осъдени! — възропта Морик.

— Да не си мислиш, че туй има някакво значение? — отвърна полувеликанът и се обърна към него, а грозната усмивка стигна чак до ушите му. — Вий всички сте виновни — не зарад’ някаква си справедливост, а за да се позабавляваме ние.

Уолфгар беше поразен. Точно това представляваше правосъдието. Той погледна злото създание с внезапно пробуден интерес, сякаш едва сега го виждаше. В думите му имаше простичка мъдрост, вярно, не мъдростта на благородните и достойните, но все пак мъдрост, родена от дългогодишни наблюдения. От устата на глупци, с горчивина си помисли варваринът.

Нагорещената пръчка вече бе съвсем близо, ала в очите на Уолфгар нямаше страх, само ужасяващо спокойствие и ледена мощ, родени от твърдата увереност, че и най-страшното, което злото същество, пък и който и да било смъртен, можеха да му сторят, е нищо в сравнение с мъченията, които беше понесъл в лапите на Ерту и безмилостните му слуги.

Тъмничарят очевидно го разбра, защото не само спря, но дори отдръпна пръчката, за да може по-добре да види лицето на жертвата си.

— Мислиш си, че ще издържиш, а? — попита жестокото същество. — Мислиш си, че ще запазиш туй каменно изражение и когат’ те ръгна в окото, а?

И то отново вдигна горещата пръчка.

Уолфгар нададе първичен, животински вопъл, изплъзнал се като че ли дълбоко от изтерзаното му същество и удавил напиращия в гърдите на Морик протест. Вопъл, събрал в себе си всичкото страдание, което беше понесъл в преизподнята на Бездната.

Той изду гърди, събра цялата си сила и изви едното си рамо напред с такава ярост и бързина, че скобата, за която беше закачена веригата му, изскочи от стената и запрати слисания тъмничар далеч назад.

— Ще си платиш за туй! — кресна полувеликанът и се нахвърли отгоре му, вдигнал дебелата си тояга.

Уолфгар беше готов. Извит на една страна, така че да застане почти с лице към стената, той рязко замахна със свободната си ръка, при което веригата, скобата и каменният къс, който се бе откъртил от стената заедно с нея, изсвистяха във въздуха и избиха нажежената пръчка от пръстите на чудовището. То политна назад за втори път и Уолфгар отново се обърна с гръб към стената, като в същото време вдигна крака и стъпи здраво от двете страни на здравата скоба.

— Срути проклетото място! — възторжено се провикна Морик.

Тъмничарят се завъртя на пети и хукна да бяга.

От гърдите на Уолфгар се откъсна нов стон и той напрегна всеки мускул и всяка жила от желязното си тяло до краен предел. Тази скоба беше по-здрава от предишната, скалата, в която бе забита, беше по-твърда, ала мощта на младия мъж бе толкова страховита, че една от халките на веригата започна да се разхлабва.

— Давай! — окуражаваше го Морик.

Уолфгар натисна още по-яростно и най-сетне успя. Повлечен от собствения си устрем, той политна назад и се преметна през глава. Озова се на земята, без изобщо да се нарани, ала тогава го връхлетя нечовешка болка, страдание, по-жестоко от всичко, което злият тъмничар би могъл да му причини. В мислите си той вече не се намираше в лусканския зандан. Беше се върнал обратно в Бездната и макар оковите, които го стягаха допреди миг, да бяха скършени, той знаеше, че спасение няма, че е напълно беззащитен срещу своите нечувано силни мъчители. Колко пъти Ерту му бе погаждал съвсем същия номер! Колко пъти го бе оставял да повярва, че е свободен, само за да го плени отново и да го хвърли насред вонята и тинята! Колко пъти го бе пребивал почти до смърт, а после го бе изцерявал с едничката цел да може отново да го пребие!

— Уолфгар! — настойчиво го викаше Морик, като в същото време дърпаше собствените си окови, разбира се, без никакъв резултат. — Уолфгар!

Ала варваринът не го чуваше, дори не го виждаше, заслепен от задушаващата мъгла на страшните си спомени. Свит на кълбо, треперещ от главата до петите като пеленаче — така го откри тъмничарят, когато след известно време се върна заедно с още дузина свои другари.

Не след дълго Уолфгар отново висеше на стената, този път прикован с букаи, предназначени за великан — дебели, яки вериги, които бяха закачени толкова нависоко, че краката му висяха на повече от метър над земята, а ръцете му бяха опънати настрани до краен предел. Като допълнителна предпазна мярка, пазачите му наредиха заострени колове зад него, та вместо да се освободи, единственото, което би постигнал, ако се дърпаше достатъчно силно, би било да се наниже на тях. Освен това го преместиха на друго място, далеч от Морик, и той остана сам, съвсем сам със спомените си от Бездната, без ъгълче, в което да се скрие и без бутилка, на чието дъно да потърси забрава.

— Би трябвало да подейства — промърмори старицата. — Туй са правилните билки за такваз отрова.

Трима жреци крачеха напред-назад из стаята единият мълвеше някакви заклинания под носа си, другият обикаляше около капитан Дюдермонт и току опираше ухо о гърдите му, за да провери дали диша, а третият нервно прокарваше пръсти през късо подстриганата си коса.

— Само че не действа — възрази Робилард и се обърна за помощ към жреците.

— Не разбирам — рече Камербун, най-високопоставеният измежду тримата. — Не се поддава нито на заклинанията ни, нито на мощната билкова противоотрова.

— Пък нали уж знаем каква е отровата, значи би трябвало да действа — обади се старицата.

— Ако изобщо е истинската отрова — отбеляза Робилард.

— Нали лично я взе от онзи дребосък Морик — напомни му Камербун.

— Това не означава непременно, че… — не довърши магьосникът, но за останалите не беше никак трудно да се досетят какво има предвид. — Е, какво ще правим?

— Нищо не мога да обещая — побърза да заяви старицата и драматично вдигна ръце. — Кат’ не знам каква е отровата, билките ми може и да не подействат толкоз добре.

И като отиде в другия край на стаята, където върху една малка масичка беше подредила нещата си, тя започна да се рови из различните стъкленици, бурканчета и шишенца. Робилард се обърна към Камербун и по лицето на свещеника се изписа отчаяние. Тримата жреци вече цял ден се суетяха около капитана, редейки заклинания, с които да неутрализират отровата, течаща във вените му, но бяха успели единствено да забавят действието й и малко да пооблекчат състоянието му. Ала, макар че треската му беше понамаляла, а дишането му беше станало по-леко, капитанът така и не бе отворил очи от мига на нападението. Не след дълго ефектът от действията им беше отслабнал — дишането на Дюдермонт отново стана мъчително и насечено, а от венците и от очите му потече кръв. Робилард не беше лечител, но през живота си бе видял достатъчно хора да умират, за да разбере, че ако в най-скоро време не сторят нещо, с капитана на „Морски дух“, така обичан от всички, беше свършено.

— Лоша отрова — отбеляза Камербун.

— Някаква билка, това е сигурно — отвърна Робилард. — Не е нито лоша, нито добра. Просто е това, което е.

Камербун поклати глава.

— Тук има намесена и магия, добри ми Робилард — заяви той. — Нашите заклинания биха се справили с всяка естествена отрова. Не, не, имаме си работа с внимателно забъркана отвара, приготвена от някой с много опит и с помощта на черна магия.

— Какво да правим тогава?

— Можем да продължим да редим заклинания, за да облекчим състоянието му, колкото можем, с надеждата, че тялото му само ще се пребори с отровата. И да имаме вяра, че старата Гретхен ще открие правилните билки.

— Къде-къде по-лесно щеше да ми е, ако имах поне една капка от отровата — обади се старицата от другия край на стаята.

— И най-вече, можем да се молим — довърши Камербун.

Тези думи накараха Робилард да се намръщи. Той самият беше човек на логиката и ясно определените правила и никога не се уповаваше на нещо толкова несигурно като молитвите.

— Ще отида при Морик и ще го накарам да ми каже повече за отровата — изръмжа той решително.

— Морик несъмнено вече е бил измъчван — увери го Камербун. — Съмнявам се, че знае каквото и да било. Безспорно е използвал нещо, което е купил на улицата.

— Измъчван? — скептично повтори магьосникът. — Клечки под ноктите? Разпъване на колело? Нима това са мъчения? Това са просто жестоки игри. Изкуството на мъченията става къде-къде по-изтънчено, когато се добави и мъничко магия.

И той се насочи към вратата. Камербун обаче го хвана за ръката:

— Морик не знае нищо — настоя той, посрещайки яростния поглед на магьосника, без да трепне. — Остани с нас. Остани със своя капитан. Той може и да не преживее нощта и ако дойде в съзнание, преди да издъхне, ще му бъде малко по-леко, ако види край себе си приятел.

Робилард не беше в състояние да възрази на тези думи и като въздъхна дълбоко, придърпа един стол и седна край Дюдермонт.

Малко по-късно на вратата се почука и в стаята влезе войник, изпратен от градското съдилище да провери какво става.

— Предай на Йерем Бол и на стария Джаркхелд, че Уолфгар и Морик най-вероятно ще бъдат обвинени в убийство — тихичко рече Камербун.

Робилард го чу и сърцето му се сви. За Уолфгар и Морик нямаше особено значение за какво ще ги съдят. Независимо дали щяха да бъдат обвинени в убийство или в опит за убийство, чакаше ги смърт, макар че в първия случай екзекуцията щеше да се проточи много по-дълго, за радост на всички, дошли да се позабавляват на Карнавала на затворниците.

За Робилард обаче, всичко това нямаше значение, не и ако скъпият му капитан издъхнеше. Потънал в мисли, той улови главата си с ръце и отново се запита дали не трябва да отиде в тъмницата и ако трябва да приложи всичките си магии върху Морик, само и само да го накара да разкрие каква отрова е използвал.

Ала Камербун беше прав. Градски крадец като Морик Разбойника просто нямаше как сам да е забъркал отровата. Не, той просто я беше купил отнякъде, без да знае какво има в нея.

Изведнъж Робилард вдигна глава, а измъченото му лице се озари от споходилото го откритие. Беше си спомнил двамата мъже, които бе видял в „Кривата сабя“ преди пристигането на Морик и Уолфгар; двамината, които бяха говорили със същото онова момче, което след това бе изтичало да намери варварина и неговия приятел; мърлявият моряк и екзотичния му спътник, татуиран от глава до пети. Беше си спомнил и „Скачащата лейди“, която бързо се отдалечаваше от Лускан. Дали пък Уолфгар и Морик не бяха разменили великолепния Щитозъб за отрова, с която да погубят капитан Дюдермонт?

Магьосникът скочи на крака. Не беше съвсем сигурен откъде да започне, но бе сигурен, че е напипал вярна следа. Все някой, било двамата мъже от кръчмата, било хлапето, на което бяха платили, за да доведе Уолфгар и Морик, било някой на борда на „Скачащата лейди“, трябва да знаеше повече за отровата.

С един последен поглед към горкия си, умиращ капитан, Робилард изхвърча от стаята, твърдо решен да открие отговорите, които търсеше.

Десета глава Жена

На другата сутрин Мералда предпазливо влезе в кухнята, избягвайки настойчивия поглед на баща си. Вместо това се обърна към майка си, чудейки се дали Дони й бе разказал за случилото се с Джака предишната нощ. Ала Биасте цялата сияеше, очевидно оставена в блажено неведение.

— О, градината! — възкликна тя, грейнала от щастие. — Разкажи ми за градината! Наистина ли е толкова красива, колкото Гърди Харкинс твърди?

Мералда хвърли бърз поглед на баща си и когато го видя да се усмихва, приседна край майка си, вече успокоена.

— Дори повече! — увери я тя, широко усмихната. — Толкова много прекрасни багри, даже и в сумрака преди залез-слънце. А дори и след това, когато изгрее луната, макар и цветовете вече да не сияят така, уханието е все така пленително.

Мералда помълча, после продължи, насилвайки се да звучи весело, когато им съобщава онова, което и тримата очакваха с такова нетърпение:

— Но това далеч не е всичко. Лорд Ферингал ме помоли да стана негова жена.

Биасте изписка от възторг. Тори извика от изненада и без да иска изплю голяма част от храната, която тъкмо беше лапнала. Дони Гандърли доволно плесна по масата.

Биасте, която до миналата седмица едва успяваше да се надигне от леглото, сега се защура насам-натам, като настояваше, че на всяка цена трябва да се облече и да отиде да разкаже новината на всичките си приятелки и най-вече на Гърди Харкинс, която винаги се държеше така, сякаш ги превъзхожда и то само защото от време на време шиеше рокли за лейди Присила.

— А защо снощи си дойде угрижена и разплакана? — поиска да узнае Тори в мига, в който тя и сестра й останаха сами.

— Не се бъркай там, където не ти е работата — скастри я Мералда.

— Ще живееш в замъка и ще пътуваш до Хъндълстоун и Файършиър и дори до Лускан и още толкова много приказни места — не отстъпваше Тори, — ама вчера плачеше. Чух те.

С насълзени очи Мералда хвърли ядосан поглед на сестра си и се зае с ежедневната си работа.

— Заради Джака е — не спираше Тори, а по лицето й плъзна широка усмивка. — Все още мислиш за него.

Мералда, която тъкмо оправяше възглавницата си, я притисна до себе си за миг (жест, който красноречиво говореше, че предположението на сестра й е правилно), после рязко се обърна и уцели Тори с нея. След това се хвърли отгоре й и я събори върху малкото легло.

— Кажи, че съм господарка! — заповяда по-голямото момиче.

— Може и да станеш! — закачи я Тори, което накара сестра й да започне да я гъделичка още по-настървено и тя набързо се предаде.

Когато няколко минути по-късно смехът й се поуталожи, а Мералда отново се зае да оправя леглото, Тори се върна към своето:

— Но ти си тъжна — настоя тя. — Заради Джака.

— Снощи го видях — призна Мералда. — На връщане от замъка. Поболял се е от мисълта, че съм с лорд Ферингал.

Тори зяпна и се приближи още мъничко до сестра, готова да попие всяка нейна дума.

— Целуна ме.

— По-хубаво ли беше, отколкото с лорд Ферингал?

Мералда въздъхна и кимна, притворила очи, потънала в спомена за краткия миг на нежност, който двамата с Джака бяха споделили предишната вечер.

— О, Мералда, какво ще правиш? — попита Тори с широко отворени очи.

— Джака иска да избягаме заедно.

Тори ахна и прегърна възглавницата си:

— Ще го сториш ли?

Мералда се изправи и се усмихна храбро:

— Мястото ми е при лорд Ферингал — обясни тя.

— Но Джака…

— Джака не може да помогне нито на мама, нито на вас с татко. Сърцето си можеш да подариш, комуто поискаш, но живота си трябва да дадеш на онзи, който е най-добър за теб и за хората, които обичаш.

Тори понечи да каже още нещо, ала в този миг баща им се показа на вратата.

— Имате работа — напомни им той, а погледът, който отправи към по-голямата си дъщеря, както и лекото, одобрително кимване, красноречиво говореха, че е чул разговора им.

През целия ден Мералда ходеше като насън, опитвайки да се примири с отговорността, с която се беше нагърбила. Съвсем искрено й се щеше да стори онова, което бе добро за цялото й семейство, ала в същото време не можеше да се преструва, че не усеща накъде я тегли сърцето, не можеше да отрече, че най-голямото й желание бе да познае любовта за първи път в обятията на онзи, когото обичаше.

Превит над една от нивите високо в планината, Дони се терзаеше също толкова жестоко. Тази сутрин беше видял Джака Скъли и двамата си бяха разменили бърз поглед (едноок, от страна на младежа, тъй като другото му око беше подпухнало и затворено). Колкото и да му се искаше да удуши Джака, задето излага на опасност бъдещето на семейството му, дълбоко в себе си Дони го разбираше, тъй като още помнеше каква е любовта на тези години и собствените му спомени го изпълваха с угризения, колчем зърнеше насиненото лице на младия мъж. Нещо много по-силно от чувството за отговорност бе тласнало Джака и Мералда един към друг предната нощ и Дони настоятелно си повтаряше, че не бива да се сърди нито на дъщеря си, нито на младежа, чието единствено престъпление, доколкото той знаеше, бе любовта му към Мералда.

Къщата бе съвършено спокойна, притихнала в сумрачната прегръдка на нощта, и на Мералда й се струваше, че всяко нейно движение отеква в тишината десетократно по-силно. Семейството си бе легнало рано, изнурено от дългия ден, изпълнен с тежък труд. Умората обаче бе примесена и с вълнение, заради поредната покана от замъка (този път за вечеря след три дни), придружена от най-прекрасната копринена рокля, която Биасте и момичетата бяха виждали някога. Сега Мералда се опитваше да я облече колкото се може по-тихо, ала великолепната зелена материя не искаше да се подчини и шумолеше издайнически.

— Какво правиш? — разнесе се сънливият глас на Тори.

— Штт! — прошепна сестра й и коленичи край леглото й, така че момичето да може да я чуе. — Заспивай и недей да приказваш много-много.

— Отиваш при Джака! — възкликна Тори и Мералда уплашено затисна устата й с ръка.

— Не говори глупости! Просто исках да я пробвам.

— Не е вярно! — напълно разбудена, Тори се изправи в леглото си. — Отиваш при Джака. Кажи ми истината, иначе ще те издам на татко.

— Обещай ми, че ще си мълчиш — закле я Мералда и приседна до нея; Тори кимна развълнувано. — Надявам се да открия Джака навън. Той всяка вечер излиза, за да погледа луната и звездите.

— И ще избягате заедно?

От устните на Мералда се откъсна тъжен смях.

— Не — отвърна тя. — Ще се омъжа за лорд Ферингал — заради мама и татко и заради теб.

И когато видя, че сестра й се кани да възрази, добави:

— Правя го, без да съжалявам. Той ще ми осигури добър живот, сигурна съм. Лорд Ферингал не е лош човек, макар че има още доста да учи. Но тази вечер, за пръв и последен път, ще слушам единствено сърцето си. Една нощ с Джака, за да се сбогуваме. А сега — довърши Мералда, — заспивай.

— Само ако обещаеш да ми разкажеш всичко на сутринта. Обещай ми, иначе ще кажа на татко.

— Няма да го направиш — уверено заяви Мералда — Тори бе запленена от случващото се не по-малко от самата нея, може би дори повече, защото, за разлика от голямата си сестра, момичето не разбираше същинската важност на взетите от Мералда решения.

— Заспивай — повтори девойката и я целуна по челото.

После опъна роклята по себе си и с един последен, неспокоен поглед към завесата на прага, отвори прозореца на стаята и изчезна в нощта.

Дони Гандърли видя как дъщеря му потъва в мрака и нито за миг не се усъмни къде всъщност отива тя. Огромна част от него копнееше да тръгне след нея, да я залови заедно с Джака и веднъж завинаги да се разправи с младия нехранимайко. Ала в същото време Дони бе сигурен, че тя ще се върне, вярваше, че ще стори онова, което бе добро за цялото семейство, както бе казала на сестра си тази сутрин.

Сърцето му се късаше, защото отлично знаеше каква е любовта на тези години — всепоглъщаща и неустоима. И именно затова реши да даде на Мералда тази нощ, без да й задава въпроси и без да я съди.

Мералда крачеше в мрака, обзета от страх. Не се боеше от чудовища (та това беше родното й място, което познаваше като петте си пръста, пък и тя никога не се бе страхувала от подобни неща!), а от реакцията на родителите си и най-вече на баща си, ако откриеха, че е излязла.

Не след дълго опасенията й избледняха, прогонени от красотата на звездното небе. Тя затанцува, наслаждавайки се на мократа трева под босите си крака. Струваше й се, че ако се протегне още съвсем мъничко, ще се слее с вълшебните светлинки, които блещукаха над главата й. Запя тихичко, нежна, одухотворена мелодия, която напълно подхождаше на чувствата й в този миг — сама, в покой със себе си и света и хилядите звезди.

Вече не мислеше нито за лорд Ферингал, нито за родителите си, нито за отговорността си към тях, нито дори за Джака. Не мислеше за нищо, напълно погълната от великолепието на нощта и удоволствието от своя танц.

— Какво търсиш тук? — разнесе се глас с издайническо чуждоземно произношение.

Вълшебството се пръсна на хиляди късчета и Мералда бавно се обърна. Ето го и Джака, с ръце в джобовете, свел глава, така че тя да не може да види очите му. Внезапно девойката усети как я обзема страх — страх от онова, което щеше да се случи тази нощ.

— Как така лорд Ферингал те е пуснал навън? — подигравателно попита Джака.

— Аз не съм негова играчка! — отвърна Мералда.

— Нима няма да се омъжиш за него?

При тези думи той вдигна поглед и се взря в лицето й, обзет от мрачно задоволство при вида на навлажнените й очи.

— Поне така се говори в селото. Голяма късметлийка е таз’ Мералда Гандърли — хрипливо рече той, преправяйки гласа си така, че сега звучеше досущ като стара гномка. — Кат’ си помислиш, че самият лорд Ферингал й е хвърлил око!

— Престани! — помоли го Мералда едва чуто, ала това само го настърви още повече.

— Че как я мисли таз’ работа глупакът му с глупак? — продължи той, този път като селянин. — Ще донесе позор на всички, ето какво ще направи, кат’ си взима жена от простолюдието. И то с всичките му богаташки щерки, дето дават мило и драго да станат лейди Окни. Глупак, глупак е той!

Мералда се извърна, почувствала се изведнъж безкрайно глупаво в прекрасната копринена рокля. Миг по-късно усети ръката на Джака върху рамото си.

— Трябва да го знаеш — меко каза той. — Половината от тях мислят лорд Ферингал за глупак, а останалите са заслепени от лъжливи надежди и сякаш чрез теб изживяват онова, което никога няма да им се случи, мечтаейки собственото им жалко съществувание поне мъничко да прилича на твоето.

— А какво мислиш ти? — твърдо попита Мералда и се обърна към него.

В първия миг се сепна, уплашена от вида на насиненото му лице, после се овладя, досетила се чия ръка е причинила това на скъпия й Джака.

— Според мен лорд Ферингал се смята за нещо повече от теб — заяви направо младежът.

— И е прав.

— Не! — резкият отговор изтрещя като куршум и Мералда подскочи от изненада. — Не, той с нищо не те превъзхожда — вече спокойно продължи Джака и вдигна ръка, за да я погали по бузата. — Даже обратното, ти си прекалено добра за него, само че той никога няма да го разбере. Не, той просто ще те използва, а след това ще те захвърли като непотребна вещ.

Мералда искаше да възрази, ала всъщност не бе напълно убедена, че Джака греши. Само че това нямаше особено значение — каквито и да бяха намеренията на лорд Ферингал, единственото, което имаше някакво значение, бе какво би могъл да стори за семейството й.

— Защо дойде? — попита Джака и прокара пръсти по меката материя на ръкава й, сякаш едва сега бе забелязал скъпата рокля.

— Дойдох, за да открадна една нощ за себе си. Една нощ, в която дългът отстъпва пред желанията на сърцето ми. Една нощ…

Тя не можа да продължи, защото Джака постави пръст върху устните й и дълго остана така.

— Желания? — многозначително повтори той. — Аз част ли съм от тях? Нима дойде тук, облечена в тази разкошна рокля, само заради мен?

Девойката кимна и ето че Джака вече бе до нея, впил устни в нейните. Целувката му беше жадна, страстна и за миг на Мералда й се стори, че полита, но после осъзна, че Джака я полага на земята, много бавно и много нежно, без да отделя устни от нейните. Ръцете му се плъзнаха по тялото й и тя не се опита да ги спре, дори не се уплаши, когато усети да докосват най-интимните й части. Не, това беше нейната нощ, нощта, когато щеше да се превърне в жена с мъжа, когото сама си бе избрала, мъжа, към когото я теглеше сърцето, а не онзи, в чиито прегръдки я тласкаше дългът.

Джака трескаво смъкна роклята й и проникна в нея.

— По-бавно! — помоли го Мералда и като улови лицето му в двете си ръце, го доближи до своето, та той да може да види очите й. — Искам да е съвършено.

— Мералда! — простена младият мъж отчаяно. — Не мога да чакам нито миг повече!

— Не се и налага — увери го тя и като го притегли още по-близо, целуна го с цялата нежност, на която бе способна.

Малко по-късно двамата се отпуснаха на мократа трева, вперили поглед в звездното небе над тях, а хладният океански бриз милваше голите им тела. Мералда се чувстваше различно, приятно замаяна и някак възвисена, сякаш току-що беше преживяла нещо вълшебно и неповторимо. В главата й се гонеха безброй мисли. Как би могла да се върне при лорд Ферингал след това, което беше преживяла с Джака? Как да обърне гръб на това неизпитвано досега блаженство, на това щастие и тази топлина? Чувстваше се на седмото небе и й се искаше този миг да продължи вечно, до края на живота й. До края на живота й с Джака.

Ала това беше невъзможно. С пукването на зората всичко щеше да свърши, щеше да си отиде завинаги, за да не се повтори никога вече. Нейният миг на съвършено щастие беше отминал. Младата жена усети как нещо засяда в гърлото й и я дави.

За Джака Скъли този миг бе малко по-различен, макар и не по-малко незабравим. Беше отнел девствеността на Мералда! Победил бе не кого да е, а самия лорд Окни! Той, обикновеният селяк, бе измъкнал изпод носа на лорда нещо, което Ферингал вече никога нямаше да притежава, нещо неимоверно по-скъпо от всичките съкровища, струпани в замъка му!

Джака не можеше да се насити на това чувство, ала и той, както и Мералда, се боеше, че то няма да трае още дълго.

— Ще се омъжиш ли за него? — неочаквано попита той.

Безкрайно красива на лунната светлина, девойката обърна сънен поглед към него.

— Нека не говорим за това сега — помоли го тя. — Нека забравим и лорд Ферингал, и всички останали.

— Трябва да знам, Мералда — настоя Джака и се надигна, за да я вижда по-добре. — Кажи ми.

По лицето на младата жена се изписа умолително изражение:

— Той може да стори много за мама и татко — отчаяно се опита да обясни тя. — Разбери, че не аз решавам!

— Да разбера? — невярващо повтори Джака и скочи на крака. — Да разбера? Как очакваш да разбера след онова, което току-що се случи между нас? Защо изобщо дойде, след като имаш намерение да станеш негова жена?

Мералда също се изправи и сложи ръка върху рамото му:

— Дойдох, защото мислех, че заслужавам поне една нощ, в която да правя онова, което искам, а не онова, което трябва. Дойдох, защото те обичам и с цялото си сърце копнея всичко да бе различно.

— Та ние имахме само един-единствен мимолетен миг! — проплака Джака и се обърна към нея.

Мералда се надигна на пръсти и нежно го целуна:

— Нощта още не е свършила — напомни му тя с глас, на който младият мъж не можа да устои.

Малко по-късно той отново лежеше в мократа трева и гледаше как Мералда се облича.

— Откажи му! — неочаквано се обади Джака и тя го изгледа сепнато. — Отхвърли предложението на лорд Ферингал — поясни той с такъв тон, сякаш на света нямаше нищо по-естествено от това. — Забрави за него. Нека избягаме заедно — в Лускан или в Града на бездънните води.

Мералда въздъхна и поклати глава:

— Моля те, не искай това от мен… — започна тя, ала Джака не щеше и да чуе.

— Само си помисли за живота, който можем да имаме! Ще крачим заедно из улиците на Града на бездънните води, вълшебния Град на бездънните води! Ще крачим заедно, ще се смеем и ще правим любов. Ще създадем семейство… колко красиви биха били нашите деца!

— Престани! — извика Мералда толкова сърдито, че той не можа да продължи. — Знаеш, че го искам и също така знаеш, че не мога.

Девойката въздъхна дълбоко. Никога не й се бе налагало да прави нещо толкова трудно, ала въпреки това тя се наведе и след като целуна смръщения Джака, пое към дома си.

Младият мъж дълго остана да лежи в тревата, а в главата му се гонеха безброй мисли. Беше постигнал така жадуваното си завоевание и победата му се бе оказала точно толкова сладка, колкото си бе представял. Ала удовлетворението му нямаше да трае дълго. Лорд Ферингал щеше да се ожени за Мералда и в крайна сметка щеше да спечели. Дори при мисълта за това Джака усети как му се повдига. Погледът му се зарея нагоре, към луната и облаците, които я забулваха.

— Проклет живот! — промърмори той изпод носа си.

Все трябваше да има нещо, което да стори, за да победи лорд Ферингал, нещо, което да му върне Мералда.

Постепенно по красивото му лице плъзна самоуверена усмивка — припомнил си бе звуците, откъснали се от гърдите на Мералда, докато правеха любов, отново усещаше тялото й под себе си, движещо се в пълна хармония с неговото.

Не, Джака Скъли нямаше да загуби.

Единадесета глава Вплетени ръце

— Кажи ми за отровата — обади се прелат Волтин, един от съдружниците на Камербун. Беше се изтегнал в удобното си кресло, насред непоносимо горещата стая, а в огромното огнище зад гърба му пращеше силно накладен огън.

— Никога не е на хубаво — отвърна Морик и така си изпроси още едно завъртане на инструмента за измъчване от невъобразимо жестокия, едноок мъчител, който дори не си бе дал труда да покрие незрящото си око и в чиито вени течеше повече оркска, отколкото човешка кръв. — Да те отровят, имам предвид — уточни Морик, с изтънял от болка глас.

— Не е същата като в стъкленицата, която открихме в торбата ти — поясни Волтин и кимна на тъмничаря, който побърза да отиде зад жертвата си.

Морик опита да се обърне, но не можа да помръдне. И двете му ръце бяха здраво стегнати — едната — с менгеме, а другата — в причудливо подобие на кутия, която бе така направена, че да държи пръстите му широко разперени, та мъчителят му да може да си „играе“ с всеки от тях поотделно.

Прелатът сви рамене и вдигна ръце. Морик не отговори и миг по-късно чу плющенето на бича. Дълбоки резки плъзнаха по голия му гръб, а потта, която го обливаше, направи болката още по-свирепа.

— И оръжието, и отровата бяха у теб — невъзмутимо продължи Волтин. — Само че отровата се оказа различна. Хитра уловка, предполагам, за да ни попречи да изцерим раните на капитан Дюдермонт.

— Уловка, наистина — сухо отвърна Морик, при което тъмничарят отново стовари бича си върху гърба му и замахна за трети удар.

Този път Волтин го спря.

— Значи си признаваш?

— Абсолютно! Добре измислена уловка — да ни пробутат нещо, което изглежда като неоспоримо доказателство за нашата вина, а след това да извършат покушението срещу Дюдермонт, точно когато с Уолфгар говорим с него…

— Достатъчно! — видимо ядосан отсече Волтин — и той, и всички, които преди него бяха разпитвали двамата затворници, бяха чули абсолютно същата невероятна история — както от Морик, така и от Уолфгар.

Прелатът се надигна, клатейки глава… жест, чието значение Морик отлично знаеше.

— Мога да ти кажа други неща — примоли се той, ала Волтин махна с ръка.

Морик искаше да настоява, ала и думите, и дъхът му секнаха, когато мъчителят му го сръга в бъбреците. Дребният крадец изскимтя и подскочи… което само усили болката в ръката и палеца му. Въпреки това, колкото и да се опитваше да се овладее, не можа да спре и отново подскочи, когато тъмничарят го удари, тъй като върху пръстите си жестокото създание бе надянало метална скоба, обсипана с тънки игли.

Мислите на Морик се върнаха назад, към мрачните елфи, които го бяха посетили преди толкова време. Дали знаеха какво се случва? Дали нямаше да се появят, за да избавят Уолфгар и ако го стореха, дали щяха да спасят и него? В първите няколко часа, когато още бяха приковани един до друг, той бе на косъм да сподели всичко това с варварина. Беше се отказал единствено защото се боеше, че приятелят му, очевидно потънал в страшните си спомени, може и да не го чуе, за разлика от някой надзирател, навъртащ се наоколо.

Ами да, щеше да бъде просто прекрасно, ако, освен останалото, съдиите го обвинят и в съучастничество с елфи на мрака. Не че щеше да има кой знае какво значение…

Поредният удар на едноокия тъмничар го извади от мислите му, след него последва и ново изплющяване на камшика, което изрисува още няколко грозни драскотини върху гърба му.

Ако елфите на мрака не се появяха в най-скоро време, с Морик щеше да бъде свършено и то по особено мъчителен начин.

Робилард излезе само за няколко минути, но когато се върна, завари половин дузина свещеници да се трудят под напътствията на Камербун.

— Гори отвътре — обясни жрецът, макар че дори от това разстояние Робилард и сам виждаше пламналото, обляно в пот лице на капитана.

Магьосникът не пропусна да забележи, че стаята е станала по-студена и осъзна, че двама от шестимата свещеници са заети с това да охлаждат помещението, а не да лекуват Дюдермонт.

— В каютата си на „Морски дух“ имам заклинания, които правят съвсем същото — рече Робилард. — За капитана ще е по-добре, ако хората ти могат да се съсредоточат единствено върху това да го изцелят.

— Върви — съгласи се Камербун и Робилард начаса отвори няколко между пространствени портала, които за няколко секунди го отведоха на борда на „Морски дух“.

Щом се озова в каютата си, той трескаво започна да рови из многобройните книги и свитъци, вълшебни предмети и такива, които още не бе омагьосал и с които се канеше да се заеме в мига, в който намери малко свободно време. Най-сетне откри това, което търсеше — пергамент, върху който бяха записани три заклинания за лед, както и необходимите съставки. Проклинайки се, задето не беше по-добре подготвен, Робилард се зарече, че още на следващия ден ще насочи цялата си магическа енергия, за да научи наизуст всички подобни заклинания, и се втурна обратно към параклиса, където лежеше капитанът. Завари свещениците да се трудят все така усърдно, а старата Гретхен — да втрива гъст бял мехлем в гърдите на Дюдермонт.

Робилард подреди нужните съставки (козина от бяла мечка и стъкленица с кръв от леден трол) пред себе си и разви пергамента. С огромно усилие на волята откъсна очи от издъхващия капитан и със самоконтрол, на какъвто бе способен единствено някой магьосник, се залови за работа — поде тих напев, описвайки причудливи движения с ръце, после капна малко от студената трол ска кръв върху палеца и показалеца си и като взе късчето козина, духна един, два, три пъти отгоре му и го хвърли на земята. Изведнъж, с гръмко трополене, което огласи цялата стая, по пода се посипаха късове град, които ставаха все по-едри с всяка изминала секунда, докато не след дълго капитан Дюдермонт вече имаше ново легло — солиден леден блок.

— Това е критичният час — обади се Камербун. — Огънят, който го изгаря, е прекалено силен и се боя, че може да го убие. Кърви отвсякъде и кръвта му е рядка като вода. Когато тези шестимата изчерпят целителните си заклинания, под ръка имам други, които да заемат мястото им. Освен това съм разпратил пратеници да молят за помощ в още няколко светилища, дори такива, с които сме в съперничество.

И като видя изненадата, изписана на лицето на Робилард, добави:

— Те до един ще се отзоват, не се съмнявай.

Робилард не беше религиозен човек, най-вече защото, докато търсеше своя бог, се бе отвратил от постоянните препирни и дори вражди между различните църкви. Затова сега отлично разбираше какво означават думите на Камербун. Колко голяма трябва да бе славата на капитан Дюдермонт сред всички честни люде по Саблен бряг, за да ги накара да забравят всички различия и неприязънта помежду си и да обединят усилията си, за да го спасят.

И те наистина дойдоха, точно както беше казал Камербун — свещеници от почти всички вероизповедания в Лускан. Влизаха на групички по шестима и даваха всичко от себе си, за да помогнат на умиращия капитан.

Треската на Дюдермонт премина някъде към полунощ. Той отвори очи и първото, което видя, бе Робилард, заспал край него, положил глава върху свитите си ръце.

— Колко дни? — немощно попита капитанът, почувствал, че нещо не е наред, сякаш току-що се бе събудил от дълъг и мъчителен кошмар.

Макар да бе увит в чаршафи, усещаше, че не е в обикновено легло — лежеше върху нещо прекалено кораво, а целият му гръб беше мокър.

При звука на слабия му глас, Робилард подскочи и без да губи нито миг, сложи длан върху челото му. Да, то вече не пареше и на лицето на магьосника се изписа задоволство.

— Камербун! — провикна се той и по лицето на объркания Дюдермонт се изписа недоумение.

Робилард никога не бе виждал по-прекрасна гледка.

— Три обиколки — разнесе се носовият глас на магистрата Джаркхелд, мършав старик, който изпитваше твърде голямо удоволствие от мръсната си работа, поне според Морик.

Всеки ден магистратът слизаше в тъмницата и посочваше онези, чийто ред бе да се покачат върху Карнавала на затворниците. Освен това им съобщаваше, в зависимост от сериозността на извършеното злодеяние (а може би в зависимост от това в какво настроение се бе събудил същата сутрин), за какво наказание трябва да се приготвят. Една „обиколка“, според надзирателя, който редовно пребиваше Морик, бе времето, необходимо да се обиколи с бавна стъпка площада, където се провеждаше карнавалът, обикновено — около десет минути. Това означаваше, че човекът, комуто Джаркхелд току-що бе отредил три обиколки, щеше да бъде завлечен на карнавала и измъчван в продължение на тридесет минути, преди изслушването му изобщо да започне. Тази практика целеше да наелектризира зрителите още от самото начало, а за безсърдечния старик нямаше нищо по-приятно от възторжените аплодисменти на освирепялата тълпа.

— Дошъл си за нова порция бой, а? — рече Морик, когато жестокият му надзирател се появи в импровизираната килия, на чиято стена бе прикован. — Пак ли водиш някой свещеник? Или пък самия магистрат? Може би идва да ме покани на карнавала?

— Днес няма да ядеш бой, Разбойнико. Вече нищо не щат от теб. Капитан Дюдермонт повече няма нужда от тебе.

— Да не е умрял? — стресна се Морик.

Ако Дюдермонт умреше, двамата с Уолфгар щяха да бъдат обвинени в убийство, а Морик бе живял в Лускан достатъчно дълго, за да знае какво се случва с хората, набедени в подобно престъпление — бавни и мъчителни екзекуции, които често се проточваха почти цял ден.

— Уви, не — тъжно отговори надзирателят. — Не ни излезе късметът тоз’ път. Дюдермонт е жив и се възстановява, тъй че ти и твойто приятелче май бързо ще умрете.

— О, прещастлив ден!

Злото същество поспря за миг, огледа се наоколо и му нанесе няколко удара в стомаха и гърдите.

— Чини ми се, че магистратът много скоро ще ви повика за карнавала — обясни то. — Та си рекох, че сигур’ трябва да получиш още няколко на изпроводяк.

— Колко мило — язвително отвърна Морик и си изпроси силен пестник в челюстта, който му изби един зъб и изпълни устата му с топла кръв.

Дюдермонт укрепваше толкова бързо, че свещениците едвам смогваха да го задържат на легло. Те продължаваха да се грижат за него, четяха молитви, правеха целебни заклинания, а старата Гретхен час по час носеше горещ чай и лековити мехлеми.

— Не може да е бил Уолфгар! — възрази Дюдермонт, когато Робилард му разказа всичко, станало пред „Кривата сабя“.

— Уолфгар и Морик бяха — настоя магьосникът. — С очите си го видях, капитане, и добре, че стана така.

— Не е възможно — не отстъпваше Дюдермонт. — Та аз познавам Уолфгар!

— Познавал си го — поправи го Робилард.

— Но той е приятел на Дризт и Кати-Бри, а и ти, и аз знаем, че те никога не биха имали нищо общо с един убиец… поне нищо добро.

— Бил е техен приятел. Сега Уолфгар другарува с такива като Морик Разбойника, един от най-известните престъпници на Лускан, както и с двамина по-лоши и от Морик.

Дюдермонт понечи да попита нещо, ала в този миг в стаята влязоха Уейлан Миканти и още един моряк. Усмихнати до уши, те отидоха право при него и се поклониха ниско. За тяхна огромна радост скъпият им капитан изглеждаше дори още по-добре от сутринта, когато целият екипаж на каравелата бе откликнал на щастливия зов на Робилард и бе дошъл в параклиса.

— Открихте ли ги? — нетърпеливо попита магьосникът.

— Така ни се струва — самодоволно отвърна Уейлан. — Крият се в трюма на един кораб на хвърлей разстояние от „Морски дух“.

— Напоследък почти не излизат оттам — обади се и другият моряк. — Ама като говорихме с някои от посетителите на „Кривата сабя“, научихме, че едноокият пръскал жълтиците, без да ги брои.

Робилард кимна. Значи убийството беше поръчково и двамината бяха част от заговор.

— С твое разрешение, капитане — обърна се той към Дюдермонт, — мисля, че е време „Морски дух“ да напусне доковете.

Дюдермонт го изгледа въпросително, без никаква идея за какво става дума.

— Изпратих почитаемия Миканти по следите на другите двама от съзаклятието срещу теб — обясни магьосникът. — И май ги намерихме.

— Но нали Уейлан току-що каза, че били в пристанището?

— Платили са си, за да се качат на борда на „Кривокраката лейди“. Но съм сигурен, че тръгнем ли след тях в пълна бойна готовност, капитанът ще ни ги предаде без много-много да се противи — убедено заяви Робилард, а в очите му лумна заканителен пламък.

Дюдермонт се засмя:

— Ще ми се да можех да дойда с вас.

Тримата му подчинени приеха това като „да“ и начаса се обърнаха към вратата.

— Ами Джаркхелд? — догони ги въпросът на капитана.

— Наредих му да изчака с наказанието на Морик и Уолфгар, както ми каза — отвърна Робилард. — Ще са ни нужни, за да потвърдят участието на тези двамата в заговора.

Дюдермонт кимна и им даде знак, че могат да вървят, после потъна в собствените си мисли. Все още не вярваше, че Уолфгар има пръст в цялата тази работа, макар че и идея си нямаше как да го докаже. В Лускан, както и в повечето фаерунски градове, дори подозрението в престъпна дейност често пъти бе достатъчно, за да окачи някого на бесилката или да го обрече на разкъсване с коне, или на някой друг, още по-неприятен начин на умъртвяване, роден от жестокото въображение на съдията.

— Аз съм почтен търговец и никой не може да рече друго! — провикна се капитан Пиникърс от „Кривокраката лейди“ при вида на внушителния „Морски дух“, който се приближаваше в цялото си величие и с насочени оръжия.

— Както вече те уверихме, капитане — учтиво отвърна Робилард, — не идваме нито за теб, нито за някой от екипажа ти. Трябват ни единствено двамина пътници, които си приел на борда.

— Ха! — сопна се старият морски вълк. — Махайте се или ще повикам градската стража!

— Нищо по-лесно от това — безгрижно отвърна Робилард и кимна към пристана зад „Кривокраката лейди“.

Капитан Пиникърс проследи погледа му и видя най-малко стотина войници, с оръжия в ръце и мрачни лица.

— Не можете нито да избягате, нито да се скриете — обясни магьосникът. — Единствено заради повелите на добрия тон те моля да ни позволиш да се качим на борда ти и да намерим онези, за които сме дошли.

— Това си е моят кораб! — твърдо заяви Пиникърс и заби пръст в гърдите си.

— В противен случай ще трябва да кажа на моите стрелци да се намесят — Робилард гордо се изпъна, захвърляйки любезната маска. — Аз също ще им помогна, с магии за унищожение, каквито не си и сънувал. А след това просто ще претърсим развалините от кораба ти.

Пиникърс сякаш се сви, ала въпреки това остана на мястото си, със същото непреклонно изражение.

— Сам избери — рече Робилард с престорена учтивост.

— Страшен избор, няма що! — промърмори капитанът и махна безпомощно в знак магьосникът и останалите да се качват.

Не им отне много време да открият Крийпс Шарки и Тий-а-никник (Робилард ги разпозна начаса̀), а под една греда до татуирания полукулан откриха нещо особено интересно — тънка, куха тръбичка.

— Духалка — обясни Уейлан Миканти и я подаде на магьосника, който я разгледа внимателно.

— И какво би могло да се изстреля с нея?

— Нещо малко и издялкано така, че да пасне вътре Уейлан взе оръжието от ръцете на Робилард, присви устни и духна. — Няма да действа добре, ако около стреличката минава твърде много въздух.

— Нещо малко, казваш? — повтори магьосникът и измери двамата пирати с мрачен поглед. — Като котешки нокът, например? С гъвкав край и перца?

Уейлан Миканти също спря очи върху двамата пленници и кимна сурово.

Увиснал на тежките вериги, облян в кръв и покрит с грозни рани, Уолфгар вече не усещаше болка. Мускулите на врата и раменете му отдавна се бяха вдървили и ако сега някой го свалеше от стената и го пуснеше на пода, единствено земното притегляне щеше да промени позата му.

Свирепата болка бе продължила твърде дълго и накрая именно тя го бе избавила от тъмницата, в която го бяха хвърлили. За негово нещастие, това „избавление“ го бе запратило в друг, далеч по-ужасен затвор и в лапите на мъчители, които знаеха изтезания, каквито тези обикновени смъртни дори не можеха да си представят. Изкусителни, голи и ужасяващо красиви сукуби летяха край него. Огромните щипци на страховития глабрезу разкъсваха изтерзаното му тяло парченце по парченце. И през цялото време в ушите му ехтеше демоничният смях на Ерту. Ерту, могъщият балор, който мразеше Дризт До’Урден с люта ненавист и сега си отмъщаваше на неговия приятел.

— Уолфгар? — звукът долетя сякаш от много далеч, но не гърленото ръмжене на демона, а мек, загрижен глас.

Ала варваринът бе готов и за тази клопка — лъжливата надежда, престореното приятелство. Колко пъти Ерту му бе погаждал съвсем същия номер — откривал го бе в най-черните му моменти, изваждал го бе от глъбините на отчаянието… а после го бе запращал обратно в бездната на пълната безнадеждност.

— Говорих с Морик — продължи онзи, който го бе повикал, ала Уолфгар вече не го чуваше. — Твърди, че сте невинни — не се отказваше Дюдермонт, въпреки сумтенето на Робилард до него. — Ала онова куче, Крийпс Шарки, набеди и двама ви.

Мъчейки се да не обръща внимание на думите, които долитаха до ушите му, Уолфгар изръмжа, напълно уверен, че пред него стои Ерту, дошъл да го измъчва наново.

— Уолфгар? — повика го Дюдермонт.

— Няма смисъл — направо заяви магьосникът.

— Дай ми нещичко, за което да се хвана, приятелю — не искаше да се предаде Дюдермонт, облегнат тежко на бастуна си, тъй като все още не бе възстановил силите си. — Една-единствена думичка, че си невинен, за да мога да наредя на магистрат Джаркхелд да те освободи.

И този път единственият отговор, който капитанът получи, бе гърлено ръмжене.

— Просто кажи истината. Не вярвам, че си замесен, но трябва да го чуя от теб, за да поискам истински процес.

— Не може да ти отговори, капитане — намеси се Робилард, — защото знае, че истината няма да му помогне.

— Нали чу какво каза Морик — напомни му Дюдермонт, тъй като двамата идваха от килията на Разбойника, където бяха чули бурните му уверения, че Крийпс Шарки им бил предложил огромна сума за главата на капитана, но те с Уолфгар му отказали категорично.

— Чух само как един отчаян мъж ни пробутва небивалици.

— Можем да доведем някой свещеник да го разпита — не се отказваше Дюдермонт. — Мнозина от тях разполагат с магии, които разпознават подобни лъжи.

— Законите на Лускан не го позволяват — напомни му Робилард. — Твърде често жреците имат скрит интерес от цялата работа. Затова магистратът провежда разпитите по своя забележително успешен начин.

— Да — жлъчно се съгласи Дюдермонт. — Измъчва ги, докато не си признаят, независимо дали признанието е достоверно, или не.

Робилард сви рамене:

— Постига резултати.

— Сдобива се с жертви за Карнавала.

— И колцина от онези, които се озовават там горе, са невинни според теб, капитане? — попита направо магьосникът. — Дори онези, които не са извършили приписваните им престъпления, несъмнено са отговорни за много други злодеяния.

— Имаш доста цинична представа за правосъдието, приятелю.

— Такава е действителността — отвърна Робилард сухо.

Дюдермонт въздъхна и се обърна към Уолфгар, от чиито устни излизаше само нечленоразделно ръмжене и нито думичка, която да потвърди невинността му. Той отново го повика, дори се приближи и го докосна.

— Дай ми поне една причина да повярвам на Морик.

Уолфгар усети мамещия допир на скверната сукуба, допир, който щеше да го запрати в прегръдките на най-жестокото от всички мъчения. Гръмовит рев се откъсна от гърдите му и той вдигна крак. Беше окован прекалено здраво, за да може да изрита „мъчителя“ си както трябва, но дори слабият удар бе достатъчен, за да запрати изненадания Дюдермонт на пода.

От връхчето на магическата пръчка на Робилард изскочи струя лепкаво вещество и оплете краката на варварина. Изтерзаният мъж яростно се замята, ала единственото, което постигна, бе да събуди позатихналата болка в плещите и врата си.

Робилард не се задоволи само с това да го обезвреди. Съскайки злобно, той зареди някакво заклинание под носа си, после сграбчи безпомощния мъж за слабините. Мощна електрическа вълна разтърси тялото на варварина и той изкрещя от болка.

— Престани! — викна Дюдермонт и се изправи на крака. — Достатъчно!

Робилард засили натиска си за миг, после се обърна с разкривено от ярост лице:

— Още ли се нуждаеш от доказателство, капитане?

Дюдермонт искаше да възрази, ала не знаеше какво да каже.

— Да се махаме оттук! — рече той вместо това.

— По-добре изобщо да не бяхме идвали — промърмори Робилард.

И Уолфгар отново остана сам. Известно време магическото вещество, с което Робилард го бе впримчил, го поддържаше поне малко, ала после и то изчезна. Не след дълго той пак висеше единствено на окованите си китки, а мускулите му горяха в наново събудена агония. Измъченото му съзнание постепенно се замъгли и той потъна в черен, непрогледен мрак.

Как само копнееше за пълна бутилка, на чието дъно да потърси избавление от всичкото това страдание!

Дванадесета глава Вярна на семейството си

— Търговецът Банси би искал да говори с вас, милорд — с тези думи Темигаст се появи в градината, където седяха Ферингал и Мералда и мълчаливо попиваха багрите и уханията около себе си, любуваха се на пъстрите цветя и красивия залез, така искрящ на фона на тъмните морски води.

— Нека дойде — отвърна младият лорд, щастлив да покаже най-новото си завоевание.

— По-добре вие идете при него, господарю — възрази Темигаст. — Нали го знаете какъв е нервен, а и доста бърза. Боя се, че няма да е добра компания за скъпата Мералда. Нищо чудно да развали приятната атмосфера на градината.

— Прав си — съгласи се Ферингал. — Не можем да допуснем подобно нещо.

И като се усмихна на Мералда и я потупа по ръката, той тръгна към стария иконом.

Докато Ферингал се отдалечаваше, Темигаст смигна приятелски на девойката — току-що я бе отървал от една крайно скучна вечер. Мералда нямаше нищо против да я изключат по този начин, макар да бе малко учудена от лекотата, с която Ферингал се бе съгласил да се раздели с нея.

И ето че сега беше свободна да се радва на великолепната градина сама, да милва нежните цветя, да усеща копринената им мекота под пръстите си и да вдъхва сладкия им аромат, без непрекъснато да усеща погледа (а и ръцете) на влюбения лорд Ферингал върху себе си. Тя се наслаждаваше на момента и се зарече, че когато стане господарка на замъка, ще прекарва още много такива мигове, сама в градината.

Внезапно осъзна, че всъщност не е сама. Обърна се рязко и видя Присила да я наблюдава.

— Тава все пак е моята градина — студено отбеляза по-възрастната жена и отиде да полее лехата с яркосини метличини.

— Така ми каза и Темигаст — отвърна Мералда.

Присила не каза нищо, дори не вдигна поглед от онова, което правеше.

— Наистина се учудих, когато разбрах — продължи Мералда, а очите й се присвиха. — Та тя е толкова красива!

Сега вече Присила, крайно чувствителна и към най-бегло загатнатата обида, вдигна глава и я изгледа остро. Лицето й потъмня като буреносен облак и тя се насочи към Мералда толкова решително, че за миг младата жена си помисли, че се кани да я удари или да плисне водата от лейката отгоре й.

— Каква си ми хубавица! — подхвърли по-възрастната жена. — И, разбира се, само някой надарен с такава красота може да създаде подобна градина.

— Само някой надарен с вътрешна красота — отвърна Мералда, без да трепне, за изненада на Присила, която не бе очаквала подобна дързост. — И да, знам за цветята достатъчно, за да разбирам, че онова, което ги кара да растат, е начинът, по който ги докосваш и им говориш. Моите извинения, лейди Присила, но досега с нищо не сте ми показали, че имате какво да дадете на една градина с цветя.

— Твоите извинения? — повтори Присила и се изпъна, силно учудена, че една обикновена селянка си позволява да бъде толкова пряма.

Понечи да каже още нещо, но Мералда я прекъсна:

— Ала ето че пред себе си виждам най-прекрасната градина в цял Окни — продължи тя и обходи мястото с възхитен поглед. — Мислех ви за злобна и какво ли още не.

При тези думи девойката се обърна към по-възрастната жена, ала в очите й нямаше и помен от враждебност, изражението на Присила също бе поомекнало.

— Но вече знам, че не съм била права — довърши Мералда. — Всеки, който може да създаде толкова великолепна градина, трябва да носи нещо красиво у себе си.

На лицето й грейна обезоръжаваща усмивка, пред която дори Присила беше безсилна.

— Работя над нея от години — обясни тя. — Садя цветята и се грижа за тях и все търся сортове, които да цъфтят по най-различно време, та всяка седмица да се разтварят нови и нови цветове.

— И усилията ви са дали резултат — искрено я поздрави Мералда. — Обзалагам се, че в цял Лускан, пък и в Града на бездънните води няма градина, която да се мери с вашата.

Девойката неволно се усмихна при вида на руменината, плъзнала по бузите на Присила — май най-сетне бе открила слабото й място.

— Е, не е лоша — съгласи се лейди Ок. — Но в Града на бездънните води има градини, които се простират на площи, по-големи от цялото ни имение.

— Може да са по-големи, но не е възможно да са по-красиви — настоя Мералда и за няколко мига Присила остана без думи, хваната напълно неподготвена от топлите думи на това селско момиче.

— Благодаря ти — успя да избъбри най-сетне тя, а месестото й лице засия с такава широка усмивка, каквато Мералда никога не бе очаквала от нея. — Искаш ли да видиш нещо много специално?

В началото младата жена се поколеба, тъй като все още й беше трудно да се довери на Присила, но после си каза „какво пък толкова“ и позволи на Присила да я улови за ръката и да я поведе обратно към замъка. Минаха през няколко малки стаички и стигнаха до едно тайно стълбище, в края на което имаше миниатюрно дворче, повече приличащо на грешка в плана на замъка и толкова тясно, че едва имаше място двете да застанат една до друга. Мералда се разсмя възторжено при вида на мястото. Въпреки че каменните стени бяха сиви и напукани, в средата на дворчето имаше леха с макове. Повечето бяха от обикновените, тъмночервени макове, които тя познаваше, но няколко имаха нежнорозови цветове, каквито младата жена никога не бе виждала.

— Тук работя с растенията — обясни Присила и я поведе към саксиите.

Първо коленичи пред обикновените макове и с една ръка докосна стъблото, докато с другата нежно разтвори червените листенца, за да открие тъмната сърцевина на цвета.

— Виждаш ли колко е здраво стъблото? — попита тя.

Мералда кимна и също се приведе над цветето.

Присила се изправи и отиде при саксиите с розовите макове. И този път внимателно разгърна деликатните листенца и откри скритата между тях сърцевина, която тук не бе черна, а снежнобяла. Мералда докосна стъбълцето и усети, че то също е много по-нежно.

— С години използвах все по-светли и по-светли растения — обясни Присила. — Докато най-сетне постигнах това — макове, съвсем различни от обикновените.

— Макове „Присила“ — възкликна Мералда и с огромно удоволствие чу по-възрастната жена да избухва в смях. — Наистина! Името е съвсем заслужено. Трябва да ги покажете на търговците, които минават оттук на път към Лускан. Сигурна съм, че тамошните дами ще платят скъпо и прескъпо за толкова нежни макове.

— Търговците, които идват в Окни, се интересуват единствено от практични неща — отвърна Присила. — Сечива и оръжия, храна и напитки (винаги напитки!) и може би някоя и друга изящна резбована дреболия от Десетте града. Лорд Фери има прекрасна колекция от тях.

— Как бих искала да я видя!

При тези думи Присила я изгледа странно:

— Предполагам, че и това ще стане — сухо рече тя, сякаш едва сега си бе спомнила, че пред нея стои не обикновена прислужница от селото, а жената, която скоро щеше да се превърне в господарка на замъка.

— Въпреки това трябва да ги продавате — окуражително настоя Мералда. — Може да ги занесете в Лускан, в откритите им пазари, за които съм чувала, че били толкова интересни.

Макар и за кратко усмивката се върна на лицето на Присила.

— Е, ще видим — отвърна тя, а в тона й се долавяше следа от прежното високомерие. — Разбира се, подобно търгашество повече приляга на селяните.

Мералда обаче не се стресна. В този един-едничък ден беше постигнала повече напредък с Присила, отколкото изобщо бе вярвала, че може някога да постигне.

— А, ето ви — разнесе се глас откъм входа на замъка; и този път появата на Темигаст бе съвсем навременна. — Ще трябва да ни извиниш, скъпа Мералда, но по всичко личи, че лорд Ферингал ще бъде зает цялата вечер. Боя се, че Банси е истински дявол, когато дойде дума за пазарене, а пък днес е донесъл няколко вещи, които доста се понравиха на господаря, та той ми нареди да попитам дали би искала да ни посетиш утре през деня.

Мералда погледна към Присила, търсейки някакъв знак как да постъпи, но по-възрастната жена бе напълно погълната от маковете си, сякаш край нея нямаше никой друг.

— Предай му, че непременно ще го сторя — отвърна девойката.

— Надявам се, че не си ни прекалено сърдита — рече икономът и тя се разсмя при това нелепо предположение. — Отлично тогава. Най-добре е да тръгваш вече — каретата те очаква, а ми се струва, че се задава буря.

— Никога не съм виждала по-прекрасни цветя от розовите ви макове — рече Мералда на жената, която скоро щеше да стане нейна родственица.

Присила я улови за дрехата и девойката се обърна учудено. Каква беше изненадата й, когато лейди Ок й подаде малък розов цвят.

Двете се усмихнаха, после Мералда мина покрай Темигаст и се качи в каретата. Икономът се позабави, вперил заинтригуван поглед в господарката на замъка.

— Приятелка? — попита той.

— Едва ли — беше хладният отговор. — Но ако си има свое цвете, може би ще остави моите на мира.

Темигаст се изкиска и тя му хвърли смразяващ поглед.

— Една приятелка съвсем не би била нещо толкова ужасно, колкото явно си мислиш — отбеляза той и забърза, за да настигне Мералда, а Присила остана сама, потънала в необичайни и неочаквани мисли.

Докато Мералда се връщаше от замъка Ок, в главата й бушуваха най-различни мисли. Смяташе, че е постигнала голям напредък с Присила и дори си каза, че някой ден двете може би ще станат истински приятелки.

Още в мига, в който си го помисли, избухна в бурен смях. Присила никога нямаше да бъде нейна приятелка, защото винаги щеше да се има за нещо повече от нея.

Ала девойката вече знаеше, че това не е така и то не заради случилото се в градината, а заради онова, което бе преживяла предишната нощ с Джака. Колко по-добре разбираше света сега или поне своето собствено кътче в света! Миналата нощ се бе оказала преломен момент в живота й. Мигът, в който бе поела юздите на живота си в свои ръце и бе взела онова, което искаше, мигът, в който сама бе решила какво да стори, й бе дал сили да приеме огромната и не особено примамлива отговорност, която животът бе стоварил върху раменете й. Да, сега вече знаеше как точно да постъпи. Щеше да накара лорд Ферингал да играе по нейните правила, докато не го отведеше до олтара на сватбения параклис в замъка Ок. И тя, и близките й (което бе много по-важно) щяха да получат от него онова, от което се нуждаеха. И макар че всичко това си имаше своята цена и то цена, която именно тя трябваше да плати, новата Мералда, вече жена, а не момиче и щеше да я плати доброволно и дори сама щеше да постави част от условията.

Все пак, радваше се, че не й се бе наложило да прекара твърде дълго време насаме с лорд Ферингал, не и тази вечер. Той без съмнение щеше да се опита да й натрапи близостта си, а тя не бе сигурна, че ще има достатъчно воля да не му се изсмее в лицето.

Доволно усмихната, младата жена се обърна към прозореца и пътя, който криволичеше пред тях. В този миг го видя и усмивката й се стопи. Джака Скъли стоеше върху едно скалисто възвишение, самотна фигура, вперила поглед натам, където тя обикновено слизаше от каретата.

Мералда се надвеси от прозореца от другата страна, така че Джака да не я види, и повика седналия на капрата гном:

— Добри ми кочияшо, моля те, откарай ме до нас тази вечер.

— О, мис Мералда, така се надявах да ме помолиш точно за това — отвърна Лиам. — Струва ми се, че един от конете има проблем с подковата, та се чудех дали на баща ти няма да му се намерят метален прът и един чук.

— Ама разбира се! Отведи ме у дома и съм сигурна, че татко ще ти помогне да поправиш подковата.

— Чудесно! — зарадва се кочияшът и накара конете да ускорят крачка, като подръпна юздите им.

Мералда се облегна назад и се загледа през прозореца. Макар да бе далеч, знаеше, че мъжът на хълма е Джака — отлично познаваше тази изпълнена с безнадеждност поза и въпреки че не можеше да види лицето му, съвсем ясно си представяше нещастното му изражение. В този миг девойката едва не промени решението си. Дали пък да не нареди на кочияша да спре и да я остави да слезе? Защо да не отиде при Джака и да не прекара още една нощ под звездите, нощ, изпълнена с любов и свобода? А може би трябваше да избяга с него и да живее единствено заради себе си и своето щастие, а не за другите.

Но не, не можеше да причини това на майка си и баща си, нито на сестра си. Мералда бе дъщеря, чиито родители можеха да разчитат, че ще постъпи правилно. А в този случай това означаваше веднъж завинаги да загърби чувствата си към Джака.

Каретата спря пред малката къщурка и още докато Мералда посягаше към вратичката, Лиам бе скочил от капрата и бе изтичал да й отвори.

— Нямаше нужда — рече младата жена, когато гномът й подаде ръка, за да й помогне да слезе.

— Нали ще ставаш господарка на замъка — весело отвърна старецът и й намигна доброжелателно. — Не може да се отнасям с теб като с обикновено селско момиче.

— Всъщност не е толкова лошо — отвърна Мералда. — Да бъдеш обикновено селско момиче, имам предвид — допълни и Лиам се разсмя сърдечно. — Дава ти възможност да се махнеш от замъка, когато падне нощ.

— Както и да се върнеш в него, когато си поискаш — добави Лиам. — Господарят Темигаст казва, че съм на твое разположение, мис Мералда. Мога да отведа и теб, и цялото ти семейство, където пожелаете.

Девойката се усмихна широко и кимна с благодарност. В този миг забеляза, че вратата на къщата е отворена, а баща й стои на прага с обичайното си напоследък мрачно изражение.

— Татко! — повика го тя. — Ще можеш ли да помогнеш на приятеля ми… — тя се поколеба и се обърна към кочияша. — Хубава работа! Дори не знам как се казваш!

— Повечето благородни дами не си дават труда да попитат — отвърна Лиам и двамата с Мералда отново се разсмяха. — Пък и на вас, хората, ние всичките ви изглеждаме досущ еднакви.

И като намигна закачливо, старият гном се поклони:

— Лиам Уудгейт, на вашите услуги.

Дони Гандърли пристъпи напред.

— Този път не си останала дълго в замъка — подозрително отбеляза той.

— На лорд Ферингал му излезе неочаквана работа с един търговец — обясни Мералда. — Помоли ме да дойда отново утре. Обаче Лиам има проблем с една подкова. Ще можеш ли да му помогнеш?

Дони погледна към конете и кимна.

— Разбира се. А ти се прибирай, момиче. Майка ти пак е болна.

Мералда се втурна в къщата. Биасте беше на легло и цялата гореше, а очите й бяха хлътнали дълбоко в изпитото й лице. Тори бе коленичила край нея с кърпа в едната ръка и кана със студена вода в другата.

— Стана й зле малко след като ти излезе — обясни момичето.

Мералда сведе поглед към майка си и й се прииска да падне на колене и да заридае. Колко немощна изглеждаше Биасте, колко непредсказуемо бе състоянието й, сякаш всеки ден вървеше по тясна, криволичеща пътека, покрай която като ужасяваща пропаст зееше собственият й гроб. Само голямото щастие я подкрепяше, откакто лорд Ферингал за първи път покани дъщеря й в замъка. Отчаяна, младата жена се вкопчи в единственото, за което се надяваше, че би могло да помогне на майка й.

— О, мамо! — престорено недоволно възкликна тя. — Точно сега ли намери да се разболееш отново!

— Мералда — въздъхна Биасте, но дори това се оказа прекалено голямо усилие.

— Е, значи просто трябва да се оправиш и то по-бързичко! — отсече девойката с все същата шеговита строгост.

— Мералда! — възмути се Тори.

— Нали ти казах за градината на лейди Присила? — продължи сестра й, без да й обръща внимание. — Бързо се оправяй, защото утре идваш с мен в замъка. Заедно ще се разходим из градината.

— Ами аз? — примоли се Тори и когато се обърна, за да я погледне, Мералда забеляза, че има още един слушател — облегнат на стената, Дони я наблюдаваше внимателно, а по мъжественото му, ала изморено лице, бе изписана изненада.

— Да, Тори, и ти можеш да дойдеш с нас — рече девойката, опитвайки се да не обръща внимание на баща си. — Но само ако ми обещаеш, че ще се държиш прилично.

— О, мамо, оправяй се по-бързо! — примоли се момичето и улови ръката на майка си, която като че ли наистина се пооживи.

— Върви, Тори — рече Мералда. — Иди при кочияша, казва се Лиам, и му кажи утре по пладне да дойде да ни откара в замъка. Мама не бива да върви чак дотам.

Тори хукна навън, а сестра й се приведе над Биасте:

— Оправяй се — прошепна тя и я целуна по челото.

Майка й се усмихна и кимна в знак, че ще се опита.

Мералда излезе от стаята, съпроводена от изпитателния поглед на баща си. Чу го как дърпа завесата на входа на спалнята, която споделяше с Биасте, а след това идва при нея.

— Ще ти позволи да доведеш и двете? — попита Дони тихичко, така че жена му да не го чуе.

Мералда сви рамене.

— Сам реши, че иска да му стана жена. Ще се окаже пълен глупак, ако ми откаже тази малка услуга.

Дони се усмихна благодарно и я прегърна. Въпреки че не го виждаше, Мералда бе сигурна, че баща й плаче. Тя поривисто отвърна на прегръдката му и зарови лице в силното му рамо, болезнено напомняне, че макар да се бореше храбро за добруването на семейството си, в много отношения тя си оставаше просто едно уплашено, малко момиченце.

И как само я сгря целувката, която баща й положи върху челото й, нежно доказателство, че постъпва правилно.

От един хълм недалеч оттам Джака Скъли гледаше как Дони Гандърли помага на кочияша да поправи подковата на един от конете си. Двамата си бъбреха и се смееха весело, като да бяха отколешни приятели и като си спомни начина, по който Дони се бе отнесъл с него предишната вечер, горкият ревнив Джака едва не припадна от яд. Нима Дони не разбираше, че лорд Ферингал иска съвсем същите неща, за които той така свирепо го бе наложил? Нима не виждаше, че неговите намерения са по-добри от тези на лорд Ферингал, че той и Мералда са със сходни положение и потекло и затова би бил правилният избор за нея?

После Дони влезе обратно в къщата, а отвътре се показа по-малката сестра на Мералда и подскачайки от радост, изтича да говори с кочияша.

— Нима нямам нито един съюзник? — прошепна Джака, хапейки сърдито долната си устна. — Всички ли са против мен, заслепени от незаслуженото богатство и влияние на Ферингал Ок? Проклета да си, Мералда! Как можа да ме предадеш така! — провикна се той, без да го е грижа дали вятърът няма да отнесе думите му до Тори и кочияша.

Повече не можеше да ги гледа. Притиснал юмруци до очите си, той се хвърли на земята.

— Има ли място под слънцето, където има справедливост? О, трижди проклет живот, направил ме просяк, мен, комуто хиляди пъти повече би прилягала кралска мантия! Каква е тази правда, която хвърля най-сладката награда в ръцете на глупец като Ферингал? Какъв е този вселенски ред, който определя, че кесията е по-силна от повика на тялото? Проклет, проклет живот! И трижди проклета Мералда!

Джака дълго остана така, проснат на земята, сипейки ругатни и хленчейки като хваната в капан котка. Дълго след като Лиам Уудгейт оправи подковата, изпи една чашка с Дони Гандърли и си тръгна; дълго след като майката на Мералда най-сетне потъна в необезпокояван от треска сън; дълго след като Мералда разказа на сестра си всичко, което беше преживяла с него, с лорд Фернигал, с Присила и с Темигаст. Дълго след като бурята, която старият иконом бе предсказал, връхлетя със страховита ярост, носейки леден дъжд и мразовити вихри.

Продължи да лежи на хълма и когато облаците се разпръснаха, отстъпвайки място на прекрасен изгрев, а работниците се появиха на нивата. Един от тях, единственото джудже в групата, отиде при него и го подритна с върха на ботуша си:

— Мъртъв ли си, или мъртвопиян? — сопна се то.

Джака се претърколи настрани, потискайки стона, надигнал се в гърдите му, когато свирепа болка прониза схванатото му тяло. С жестоко наранена гордост, прекалено ядосан, за да се изправи очи в очи с когото и да било, младият мъж стана и се отдалечи тичешком.

— Странна птица — подхвърли джуджето и всички около него закимаха.

Много по-късно, когато дрехите му бяха изсъхнали, ала студът, попил в кожата му през нощта, още не си бе отишъл напълно, той се върна на полето. Понесе хокането на отговорника на малката групичка, както и подигравките на останалите селяни, без да каже нищо, ала му костваше неимоверни усилия, за да си върши работата както трябва, тъй като в главата му се гонеха хиляди мисли, завладяло го бе безгранично униние, а кожата му лепнеше под лъчите на безмилостното слънце.

Още по-черно отчаяние го налегна, когато видя каретата на лорд Ферингал да спира пред къщата на Мералда само за да поеме обратно към замъка малко по-късно, понесла този път повече от един пътник.

Те всички бяха против него.

Никога преди Мералда не се бе наслаждавала толкова на посещенията си в замъка, въпреки че лорд Ферингал не положи никакво усилие да скрие разочарованието си, задето няма да може да остане насаме с нея. Присила пък кипеше от гняв при мисълта, че този път във великолепната й градина ще се разхождат не една, а цели три селянки.

Все пак на Ферингал бързо му мина, а Присила (с помощта на няколко многозначителни покашляния от страна на Темигаст) запази учтивата си маска. Единственото, което имаше значение за Мералда, бе усмивката на майка й и блаженото изражение, с което тя вдигаше изпитото си лице към топлите, слънчеви лъчи и вдъхваше сладкото ухание на цветята. При тази гледка девойката усети как я изпълва решителност и надежда за бъдещето.

Не останаха много дълго в замъка — прекараха едва около час в градината, след което им бе предложен лек обяд и още една кратка разходка между цветята. После, по покана на Мералда, нещо като извинение към лорд Ферингал за неочакваните гости, младият лорд се качи в каретата, за да ги изпрати до вкъщи, изпроводен от погледите на Темигаст и вкиснатата Присила.

— Селяни! — промърмори сестра му. — Би трябвало добре да го натупам, задето води подобни хора в замъка!

Темигаст се изкиска, развеселен от предсказуемата й реакция.

— Вярно, че са необразовани — отбеляза той. — Но определено не са неприятни.

— Калтаци!

— А може би гледаш на цялата работа от погрешния ъгъл — подхвърли Темигаст с крива усмивка.

— На селяните може да се гледа по един-единствен начин — сопна се Присила. — С презрение.

— Ала семейство Гандърли скоро няма да бъдат селяни — не можа да се сдържи старият иконом.

Присила изсумтя несигурно.

— Защо не приемеш случващото се като едно голямо предизвикателство? — предложи Темигаст и тя го изгледа с любопитство. — Като това да отгледаш деликатно цвете от една луковица.

— Семейство Гандърли? Деликатни?

— Може и да станат с помощта на лейди Присила Ок. Какъв огромен успех би било да ги просветлиш, подвиг, който би накарал брат ти да се хвали пред всеки търговец, който мине оттук, забележително постижение, което несъмнено ще достигне чак до ушите на лусканското висше общество. Великолепно украшение за Присила Ок.

Присила отново изсумтя, а съмнението не слезе от лицето й, но все пак не каза нищо повече, нито дори тихо промърморените обиди, които обикновено сипеше под носа си. Вместо това се отдалечи, придобила изведнъж замислено изражение, потънала в някакви свои планове.

Темигаст разбра, че е налапала въдицата или поне е склонна да го направи. Старият иконом поклати глава. До ден-днешен не спираше да се учудва на презрението, с което повечето благородници гледаха на хората, над които властваха, дори ако тази власт не бе нищо друго, освен щастливо стечение на обстоятелствата.

Тринадесета глава Карнавалът на затворниците

Беше час, изпълнен с жестоки удари и грозни обиди, час, в който възторжената тълпа ги замеряше с развалена храна и плюеше в лицата им.

Беше час, който Уолфгар изобщо не усети. Толкова далеч бе той от лусканския Карнавал на затворниците, толкова навътре в себе си се бе затворил, за да издържи нечовешките мъчения на Ерту, че сега дори не виждаше лицата на хората край себе си, нито чуваше как помощникът на магистрата подклажда страстите на тълпата и ги подготвя за появата на самия Джаркхелд. Варваринът, както и останалите трима пленници, бяха привързани здраво към един стълб с ръце зад гърба. Масивни тежести бяха прикачени към глезените и врата му, толкова солидни, че дори могъщият исполин не можеше да държи главата си изправена.

Беше разпознал тълпата с кристална яснота — насъбралото се простолюдие, зажадняло за кръв и мъчения, полувеликаните, които поддържаха „реда“, както и злощастните затворници. Видял бе какво точно представляват, а после съзнанието му ги бе превърнало в нещо друго, нещо пъклено и страховито — уродливите, злобно ухилени лица на слугите на Ерту, от чиято разлигавена паст се процеждаше разяждаща слюнка, докато зъбите им се впиваха в плътта му, а зловонният им дъх го задушаваше. Вечните мъгли на Бездната пак изпълниха дробовете му, серните изпарения изгориха ноздрите и гърлото му — поредната брънка във веригата на мъченията му. По цялото му тяло пъплеха отвратителни стоножки и гигантски паяци, влизаха под кожата и дълбаеха месата му. Винаги на крачка от смъртта. Винаги копнеещ за нея.

Мъченията нямаха край, ден след ден, седмица след седмица, месец след месец и постепенно Уолфгар бе успял да открие спасение в най-затънтеното ъгълче на съзнанието си. Затворен в него, той ставаше напълно безчувствен към онова, което го заобикаляше. Сега, на карнавала, Уолфгар отново се оттегли в това кътче.

Един по един затворниците биваха отвързвани от коловете и принуждавани да обикалят платформата. Понякога ги караха да минават толкова близо до зяпачите, че те можеха да ги ударят, друг път ги отвеждаха до някой от многобройните уреди за мъчения — дебели метални пръчки, с които да бъдат бити; сложна макара, с чиято помощ биваха вдигани във въздуха, висейки единствено на здравия прът, закрепен зад извитите на гърба им ръце; окови за глезените, на които мъчителите увесваха своите жертви надолу с главата и ги потапяха във ведра, пълни с мръсна вода или, както в случая със злощастния Крийпс Шарки — с урина. Крийпс крещеше неистово по време на цялото отвратително зрелище, докато Тий-а-никник и Уолфгар понасяха стоически и най-нечовешките изтезания, родени от жестокия мозък на Джаркхелд и неговия помощник, без да издадат нито звук, с изключение на неизбежната въздишка, откъснала се от гърдите им, когато някое особено брутално мъчение ги оставеше без дъх. Морик посрещаше всичко сравнително спокойно, като час по час заявяваше, че е невинен и подхвърляше остроумни забележки на палачите си, което само още повече ги ожесточаваше.

Появата на магистрат Джаркхелд бе посрещната с възторжени възгласи от страна на множеството. Облечен в дебела, черна тога, с шапка на главата и сребърен контейнер за пергаменти в ръка, той бавно пристъпи до средата на платформата и изгледа затворниците един по един, бавно и продължително.

После направи крачка към тълпата и с драматичен замах вдигна сребърната кутийка, която съдържаше присъдата на четиримата пленници. От гърлата на всички се откъсна тържествуващ рев. С бавни, премерени движения, които допълнително нажежиха страстите на зяпачите, Джаркхелд махна капачето, извади четири свитъка, разгъна ги един по един и прочете имената на всеки от затворниците на висок глас.

Колко много приличаше магистратът на Ерту в този момент, церемониалмайстор на цялото отвратително зрелище, онзи, който издаваше заповедите и измисляше мъченията! Дори гласът му звучеше като гласа на демона — гърлен, режещ, нечовешки.

— Ще ви разкажа една история — започна Джаркхелд. — История за подла измяна и предадено приятелство, за гнусна алчност и грозен опит за убийство. Този мъж — тук магистратът посочи Крийпс Шарки, — този мъж ми я разказа до последната подробност и тя се оказа толкова чудовищна, че оттогава сънят ме напусна.

И той повтори всяка дума, изречена от Шарки. Идеята била на Морик, излъгал бе долният пират. Морик и Уолфгар били подлъгали Дюдермонт на онова открито място, за да може Тий-а-никник да го прониже с отровната си стреличка. Морик трябвало да стори същото, само че с друга отрова, за да не могат свещениците да спасят доблестния капитан, но градската стража пристигнала твърде бързо и той не успял да изпълни пъкления си план. През цялото време Крийпс Шарки се мъчел да откаже съзаклятниците от черния им план, ала не посмял да каже нищо на никого от страх пред Уолфгар — варваринът го бил заплашил, че ще му откъсне главата и ще я изхвърли в океана, дори да се наложи да я рита през всички лускански улици.

Голяма част от зяпачите в един или друг момент бяха станали жертва на бруталния начин, по който Уолфгар въдворяваше ред в „Кривата сабя“, и сега никак не им бе трудно да повярват на тази част от историята.

— И четиримата сте обвинени в съзаклятие, целящо подлото убийство на почитаемия капитан Дюдермонт, гост, радващ се на най-голямо уважение в нашия град — заяви Джаркхелд, когато свърши с разказа си.

При тези думи се надигна същински ураган от викове и обиди. Джаркхелд ги остави да утихнат и продължи:

— Обвинени сте също така в нанасянето на сериозна телесна повреда на същия. Законът и правдата ни повеляват да ви дадем възможност да отговорите на тези обвинения.

И той пристъпи към Крийпс Шарки:

— Правилно ли предадох разказа ти?

— Напълно, ваша милост, напълно — угоднически отвърна пиратът. — Те бяха, те го направиха!

Мнозина от зяпачите не можаха да сдържат изпълнените със съмнение възгласи, други се изсмяха подигравателно — толкова жалко и неубедително прозвучаха думите му.

— Крийпс Шарки — невъзмутимо продължи Джаркхелд. — Признаваш ли вината си по първото обвинение?

— Невинен съм! — заяви пиратът, убеден, че след сътрудничеството му най-лошото от карнавала ще му се размине.

Твърдението му бе удавено в буря от викове и хули.

— Признаваш ли вината си по второто обвинение?

— Невинен съм! — решително отвърна Шарки и отправи широка, беззъба усмивка на съдията.

— Виновен! — провикна се една старица. — Виновен е и заслужава да умре от най-страшна смърт, задето се мъчи да натопи останалите!

Мнозина от зяпачите надигнаха гласове в подкрепа на старицата, ала Крийпс Шарки продължи да се хили самоуверено. Джаркхелд пристъпи към тълпата и вдигна ръце, за да ги накара да замълчат. Когато всички утихнаха, той заговори:

— Разказът на Крийпс Шарки ми помогна да докажа вината на другите трима и затова му обещахме да бъдем снизходителни.

При тези думи множеството зашумя недоволно, разнесоха се неодобрителни възгласи и освирквания.

— Заради честността му и заради уверенията му, неоспорени от неговите съучастници, че не е бил пряко замесен в покушението.

— Аз ще ги оспоря! — извика Морик и тълпата ревна.

Джаркхелд кимна и един от палачите стовари тежката си сопа в стомаха на Разбойника.

Последваха нови освирквания, ала Джаркхелд вдигна ръка за втори път и въдвори тишина. Усмивката на Крийпс Шарки стана още по-широка.

— Обещахме му да бъдем снизходителни — повтори магистратът и махна, сякаш искаше да каже, че нищо не може да се направи. — Ето защо смъртта му ще бъде бърза и милостива.

Усмивката на Шарки се стопи като да го бяха попарили с вряла вода, а неодобрителните викове отстъпиха място на същински ураган от възторжени възгласи.

Колената на пирата омекнаха и той едва не падна, ала тъмничарите го уловиха от двете страни и без да обръщат внимание на отчаяните му протести, го отведоха до един дървен блок и го накараха да коленичи.

— Невинен съм! — крещеше Шарки, но възражението приседна на гърлото му, когато един от пазачите блъсна главата му върху дръвника.

Едър палач с огромна секира в ръце пристъпи напред.

— Ударът няма да е чист, ако мърдаш — предупреди друг от тъмничарите.

Крийпс Шарки вдигна глава:

— Но вие обещахте!

Пазачите отново го блъснаха.

— Стига си се гърчил! — сопна се един от тях.

Ужасен до краен предел, пиратът се откопчи и се затъркаля по платформата, ритайки във всички посоки. Възцари се суматоха, неколцина тъмничари се хвърлиха отгоре му. Зяпачите се запревиваха от смях, разнесоха се възгласи „Обесете го!“, „Разкъсайте го на парчета!“ и други още по-ужасни предложения.

— Прекрасно зрелище — подигравателно подхвърли капитан Дюдермонт на Робилард.

Двамата стояха сред екзалтираното множество заедно с още неколцина от екипажа на „Морски дух“.

— Справедливост — отсече магьосникът.

— Чудя се — замислено рече капитанът, — дали е справедливост, или извратено забавление? Границата между двете е тънка, приятелю, и се боя, че лусканските власти отдавна са я прекрачили.

— Ти настояваше да дойдем тук — напомни му Робилард.

— Мое задължение е да присъствам като свидетел.

— Имах предвид в Лускан — поясни магьосникът. — Ти настоя да дойдем в Лускан. Аз предпочитах Града на бездънните води.

Дюдермонт го изгледа строго, ала в действителност нямаше какво да отговори.

— Стига си се съпротивлявал! — кресна един от пазачите на Крийпс, ала това само го накара да се задърпа още по-яростно, раздавайки ритници, където свари, като в същото време не спираше да хленчи отчаяно.

За известно време успяваше да се изплъзва на тъмничарите, за огромна радост на тълпата, която искрено се забавляваше, после внезапно срещна погледа на Джаркхелд. Толкова ледено го наблюдаваха тези очи, че той неволно замръзна.

— Изкормете го и го разкъсайте между четири коня — бавно и отчетливо нареди магистратът.

От гърлото на множеството се изтръгна същински взрив от ликуващи възгласи.

Крийпс бе виждал тази най-жестока от всички екзекуции едва два пъти през целия си живот, ала и това бе предостатъчно, за да го накара да затрепери като лист и буквално да се подмокри пред очите на многолюдната тълпа.

— Ти обеща! — едва чуто прошепна той, с мъка поемайки си дъх.

Въпреки това Джаркхелд го чу и отиде при него.

— Обещах ти да бъда снизходителен — също така тихо отвърна съдията. — И ще удържа на думата си, но само ако не се съпротивляваш. Ти решаваш.

Онези, които успяха да доловят думите на магистрата, простенаха недоволно, той обаче не им обърна никакво внимание.

— Съвсем наблизо имам четири коня — предупреди Джаркхелд.

Крийпс избухна в сълзи.

— Отведете го!

Тъмничарите се приближиха, ала този път пиратът и не помисли да се съпротивлява, когато го повлякоха обратно към дръвника, събориха го на колене и блъснаха главата му върху дървото.

— Ти обеща! — едва-едва проплака Шарки, ала жестокият магистрат само се усмихна и кимна.

Не на него, а на палача.

Огромната секира изсвистя, множеството ахна като един, после избухна залп от екзалтирани викове. Главата на Крийпс Шарки се търкулна на ешафода, завъртя се и спря, обърната към безглавото тяло на дръвника. Мълвата твърдеше, че с един мълниеносен, съвършено премерен удар, животът можел да се задържи достатъчно дълго, та злощастникът, паднал под брадвата на палача, да види собственото си обезглавено тяло, което придавало на чертите му израз на безпределен, всепоглъщащ ужас.

Не и този път обаче — и в смъртта лицето на Крийпс Шарки бе запазило нещастното изражение, което бе носило и приживе.

— Прекрасно! — саркастично промърмори Морик от другия край на ешафода. — Макар че това е за предпочитане пред онова, което очаква нас тримата.

Нито Уолфгар, нито Тий-а-никник, които бяха вързани от двете му страни, отвърнаха нещо.

— Просто прекрасно — повтори обреченият крадец.

Не за първи път му се случваше да изпада в крайно опасни ситуации, ала никога досега не се бе чувствал напълно безпомощен, без абсолютно никакви изгледи за спасение. Хвърли бърз, изпълнен с отвращение поглед на Тий-а-никник, после се обърна към Уолфгар. Варваринът изглеждаше толкова безучастен, така откъснат от кипежа край себе си, че Морик неволно му завидя.

До ушите му достигна брътвежът на Джаркхелд, който продължаваше да подклажда страстите на кръвожадната тълпа. Тъкмо в този момент магистратът се извиняваше за доста скучната екзекуция на Крийпс Шарки, обяснявайки необходимостта от време на време да показва подобна милост. В противен случай защо изобщо някой би си признавал?

Морик престана да го слуша и се опита да се пренесе някъде другаде, където бе щастлив и в безопасност. Замисли се за Уолфгар и за това как напук на всяка логика между тях се бе зародило истинско приятелство. Някога двамата бяха съперници — славата на варварина бързо растеше, особено след впечатляващия начин, по който се бе разправил с Дървотрошача, страшилището на Улицата на полумесеца. След неговата смърт Морик бе останал единственият в онази част на града, който все още имаше репутация за защитаване. Беше му минала мисълта да премахне Уолфгар, ала убийството не беше сред любимите му похвати.

И тогава се бе случило нещо невероятно. Един елф на мрака — истински елф на мрака! — го бе посетил в стаята, която наемаше по онова време. Просто бе влязъл, без никакво предупреждение, и му бе наредил да държи варварина под око, без обаче да го докосва. Освен това му бе платил, и то пребогато. Разбира се, Морик бе предпочел кесията с пари пред елфическите остриета и бе започнал да следи Уолфгар още по-отблизо. Двамата дори бяха станали другари по чашка и прекарваха заедно всяка нощ, като често оставаха чак до зори, седнали един до друг на пристанището, с бутилка в ръце.

Мрачният елф не се появи втори път. Но ако го бе сторил, идвайки с нареждане Уолфгар да бъде елиминиран, Морик най-вероятно нямаше да се подчини. Всъщност, ако елфите на мрака се върнеха с намерението да погубят варварина, Разбойника щеше да се бие редом с него.

Е, може би не чак да се бие, трезво си каза той, но поне щеше да го предупреди, преди да побегне колкото се може по-надалеч.

Ала сега нямаше къде да избяга. За миг Разбойникът се запита дали елфите все пак няма да се появят и да спасят човека, към когото бяха демонстрирали такъв интерес. Дали пък легион елфи на мрака нямаше да връхлетят върху Карнавала на затворниците, размахали смъртоносни остриета, поваляйки жадните за кръв зрители, докато си проправят път към ешафода?

Сладките мечти бързо се разпръснаха. Не, мрачните нямаше да дойдат за Уолфгар, не и този път, сигурен бе Морик.

— Наистина съжалявам, приятелю — извинително прошепна той, тъй като дълбоко в себе си чувстваше, че случващото се до голяма степен е по негова вина.

Уолфгар не отговори и Морик разбра, че исполинът не го бе чул, че изобщо не е там, а отдавна се е оттеглил дълбоко в себе си.

Може би това бе единственият правилен избор в този случай. Докато гледаше ликуващата пасмина в краката си и слушаше високопарното бръщолевене на Джаркхелд, докато с отвращение наблюдаваше как тъмничарите извличат обезглавеното тяло на Крийпс Шарки от платформата, на Морик му се прииска и той да можеше да се откъсне от всичко наоколо.

В това време Джаркхелд отново разказваше историята на Крийпс Шарки за пъкления заговор на другите трима и намерението им да убият такъв достоен човек като капитан Дюдермонт. Когато свърши, той отиде до Уолфгар, измери го от глава до пети с отвратен поглед, поклати глава и подканящо се обърна към множеството.

Разнесе се взрив от грозни хули и проклятия.

— Ти си най-лошият от всички! — кресна Джаркхелд в лицето му. — Бил е твой приятел, а ти си го предал!

— Хвърлете го под кила на „Морски дух“! — изкрещя някой.

— Разкъсайте го на парчета и го хвърлете за храна на рибите в морето.

Джаркхелд отново се обърна към тълпата и вдигна ръка. След един дълъг миг зяпачите се подчиниха и млъкнаха.

— Него — заяви магистратът, — възнамерявам да оставим последен.

Думите му предизвикаха нова вълна от неистови крясъци.

— Какъв ден ни предстои само! — В този момент Джаркхелд повече отвсякога приличаше не на съдия, а на евтин циркаджия, изнасящ представление. — Остават ни още трима и всички до един отказват да признаят вината си!

— Справедливост! — презрително изсумтя Морик под носа си.

Уолфгар гледаше право напред, без да мига и с все същото безстрастно изражение. Единствено страхът да не утежни допълнително положението на Морик го възпираше да не се изсмее в грозното, сбръчкано лице на Джаркхелд. Нима магистратът наистина вярваше, че е способен да измисли нещо по-страшно от мъченията на Ерту? Нима бе в състояние да доведе Кати-Бри, да я изнасили, а след това да я разкъса на парченца пред очите му, както демонът бе правил стотици пъти? Нима можеше да довлече Бруенор на ешафода, да строши черепа му с хищните си зъби и след това да използва здравата част на главата му, за да изгълта мозъка? Нима можеше да му причини повече болка от свирепия балор, който усъвършенстваше изтезанията си в продължение на хилядолетия? И накрая, нима Джаркхелд бе в състояние да го доведе до самата граница на смъртта, само за да го върне обратно, та всичко да може да започне отначало?

Изведнъж Уолфгар осъзна нещо изключително и лицето му грейна. Именно в това Джаркхелд и жалкият му карнавал отстъпваха пред Бездната. Той щеше да умре тук. Най-сетне щеше да бъде свободен.

Джаркхелд направи крачка встрани и спря пред Морик. Стиснал тясното лице на Разбойника с възлестите си пръсти, той го принуди да срещне погледа му и кресна:

— Признаваш ли се за виновен?

Морик замалко не го стори, замалко не извика, че наистина е заговорничил да погуби капитан Дюдермонт. Ами да, каза си той, а в мозъка му се зароди отчаян план. Защо да не се признае за виновен в съзаклятничество, ала само с татуирания пират, та ако може да спаси невинния си приятел?

Поколеба се само за миг, ала това му коства възможността да изпълни намерението си — Джаркхелд изсумтя отвратено и го зашлеви с опакото на ръката си, добре премерен удар, който го улучи в носа и го накара да присвие очи от болка. Когато зрението му най-сетне се възвърна, Разбойника установи, че Джаркхелд се е отдалечил и сега стои пред Тий-а-никник.

— Тий-а-никник — магистратът наблягаше на всяка сричка, напомняйки по този начин на мнозинството колко по-различен от тях е пиратът, колко чуждоземен, едва наполовина човек. — Кажи ми, Тий-а-никник, каква беше твоята роля във всичко това?

Татуираният пират продължи да се взира пред себе си, без да мигне и без да покаже с нищо, че е чул въпроса.

Джаркхелд щракна с пръсти и помощникът му дотича, носейки дървена тръбичка.

Магистратът я огледа от всички страни и я вдигна високо, така че множеството да може да я види.

— С това на пръв поглед невинно парче дърво, нашият изрисуван приятел е в състояние да запрати стреличка и да улучи целта си със същата сигурност, както би го направил най-добрият стрелец с лък — тържествено обясни той. — Стреличка, която може да покрие с най-страшни отрови — пъклени отвари, от които очите ви ще станат на кървава каша и ще изтекат; сатанински смески, от които цялото ви тяло ще пламне в изпепеляващ огън, който ще ви изгори отвътре; дяволски мазила, които ще изпълнят гърлото и носа ви с такава скверна слуз, че всяко поемане на дъх ще ви се струва най-голямото мъчение, което сте познавали някога. И това е само част от злокобния му репертоар.

Тълпата се люшкаше при всяка дума, а отвращението и гневът й нарастваха неудържимо. Неподражаем майстор в долното си изкуство, Джаркхелд се водеше по техните реакции, изчаквайки най-подходящия миг за всяка своя реплика.

— Признаваш ли се за виновен? — изкрещя той внезапно, на сантиметри от лицето на пирата.

Тий-а-никник продължи да гледа право напред, без да мига и без да говори. Ако беше чистокръвен кулан навярно би могъл да направи магия за смут и да запрати магистрата далеч от себе си, объркан и забравил какво смята да прави. Само че Тий-а-никник беше само полукулан и не притежаваше вродените магически умения на тази раса. За сметка на това притежаваше умението й да се съсредоточава по начин, доста подобен на този на Уолфгар.

— Всичко ще си признаеш! — закани се Джаркхелд и размаха пръст пред лицето му, без да подозира на какъв самоконтрол и дисциплина е способен пиратът. — Но ще бъде твърде късно.

Множеството обезумя от радост, когато тъмничарите отвързаха Тий-а-никник от пръта и започнаха да го мъкнат от един уред за мъчения на друг. След около половин час, в който го налагаха с пръчки и камшици, наливаха солена вода в раните му и дори му извадиха едното око с нагорещено желязо, пиратът с нищо не показваше, че има намерение да говори. Никакво признание не се откъсна от устните му, никакви молби за пощада, никакви писъци.

Вбесен до краен предел, Джаркхелд насочи вниманието си към Морик, просто ей така, за да поддържа настроението на свирепата тълпа. Този път дори не попита дребния крадец дали иска да признае вината си. Тъкмо обратното — колчем Морик се опиташе да каже нещо, магистратът го зашлевяше с все сила. Не след дълго Разбойника бе проснат на дибата, а мъчителят му завърташе колелото през две-три минути, съвсем слабо, почти неусетно, с изключение, разбира се, за агонизиращия Морик.

Междувременно Тий-а-никник продължаваше да понася стоически същинската част от изтезанията. Когато Джаркхелд се върна при него, той вече не можеше да стои на краката си, та палачите трябваше да го вдигнат и да го задържат изправен.

— Готов ли си да кажеш истината? — попита Джаркхелд.

Тий-а-никник се изплю в лицето му.

— Доведете конете! — кресна магистратът, треперещ от гняв.

Тълпата обезумя. Не се случваше често съдията да си даде труда да наложи най-страшната от всички екзекуция. Онези, които я бяха виждали, се кълняха, че нямало зрелище, което да може да се мери с нея.

Четири бели жребци, всеки от които теглеше след себе си здраво въже, се появиха на площада. Стражата изтласка множеството назад, за да им направи път и те се приближиха до ешафода. С отработени жестове, Джаркхелд нареждаше на хората си какво да правят и много скоро Тий-а-никник бе здраво вързан между четирите животни за китките и глезените.

По знак на магистрата ездачите сръгаха конете си и ги подкараха в четирите посоки. Татуираният пират инстинктивно напрегна мускули в обречена съпротива, ала напразно — само за миг тялото му бе разпънато до краен предел. Той простена, мъчейки се да си поеме дъх, докато ездачите и добре обучените жребци го задържаха на самата граница, отвъд която тялото му просто нямаше да издържи. Секунда по-късно проехтя шумен пукот — едното рамо на пирата бе изскочило от ставата, почти веднага същото се случи и с двете му колена.

Джаркхелд даде знак на ездачите да спрат и бавно се приближи до жертвата си с нож в едната ръка и камшик в другата. Лъскавото острие проблесна пред очите на стенещия мъж.

— Мога да сложа край на мъките ти — отчетливо заяви съдията. — Признай си и ще те убия бързо.

Тий-а-никник изсумтя и извърна глава. Джаркхелд кимна лекичко и конете направиха още една малка крачка.

Тазът на окаяния мъж се пръсна на парчета и той изрева от болка. Когато кожата му започна да се къса, виковете му бяха удавени от възторжените възгласи на тълпата.

— Признай! — кресна магистратът.

— Стрелях по него! — изпищя Тий-а-никник.

Още преди множеството да успее да възкликне разочаровано, Джаркхелд размаха камшик:

— Твърде късно!

Жребците се втурнаха напред, откъсвайки краката на пирата от тялото му. Конете, за които бяха вързани китките му, също тръгнаха в противоположни посоки, забавяйки се само за миг-два, напълно достатъчно, за да може освирепялата тълпа да се наслади на разкривеното от нечовешка болка лице на нещастника, да види как смъртта се изписва по него, секунда преди и горната част от тялото му да бъде разполовена.

Неколцина от зяпачите ахнаха, неколцина повърнаха, а повечето заликуваха.

— Правосъдие! — настоя Робилард в отговор на изпълнените с отвращение протести на Дюдермонт. — Подобни зрелища правят убийството крайно непопулярно поприще.

Капитанът изсумтя погнусено:

— Единственото, което правят, е да подхранват най-долните човешки инстинкти — възрази той.

— Така е — съгласи се магьосникът. — Не аз съставям законите, но за разлика от твоя приятел там горе, ги спазвам. А нима ние се отнасяме с по-голямо милосърдие към пиратите, които ловим?

— Ние правим само онова, което е необходимо. Не ги измъчваме, за да задоволим някаква своя извратена любов към насилието.

— Но въпреки това изпитваме удоволствие, когато потапяме корабите им — не отстъпваше Робилард. — Не проливаме сълзи заради смъртта им, а нерядко, когато сме по петите на втори съд, не си даваме труда да спрем и да ги извадим от пълните с акули води. А дори и да го сторим, нима не ги оставяме в най-близкото пристанище, понякога именно в Лускан, за да понесат наказание, много подобно на това.

Дюдермонт не знаеше какво да отговори, затова продължи да се взира пред себе си. И все пак, в очите на благородния, изтънчен капитан, отблъскващото зрелище, което се разиграваше на ешафода, по нищо не приличаше на правосъдие.

Многобройните помощници на Джаркхелд още не бяха разчистили останките на Тий-а-никник от окървавения площад, а магистратът вече се бе върнал при Морик и Уолфгар.

— Видя ли колко време му отне да си признае? — обърна се той към Разбойника. — Твърде дълго и затова трябваше да страда до самия край. И ти ли ще се покажеш същия глупак?

Морик, чиито крайници бяха опънати до краен предел, се накани да отговори, да се признае за виновен, ала Джаркхелд сложи пръст върху устните му.

— Сега не е моментът — обясни той.

Морик отново понечи да каже нещо и магистратът бе принуден да му натъпче парцал в устата, а след това да завърже още един отгоре му, за по-сигурно.

След това отиде зад дибата и извади малка дървена кутия. Кутията с плъховете, така я наричаха. Тълпата отново изригна. Морик начаса разпозна ужасяващото приспособление и очите му замалко да изхвръкнат. Почти обезумял, той се задърпа, мъчейки се да се отскубне от стягащите го въжета. От цялото си сърце ненавиждаше плъхове, от съвсем малък се ужасяваше от тях.

Сбъдваше се най-страшният му кошмар.

Джаркхелд пристъпи напред и вдигна кутията, като я въртеше бавно, така че множеството да може да види хитроумната й конструкция. Предната й част представляваше всъщност метална мрежа, докато другите три стени бяха направени от дърво. Подът също беше дървен, но част от него бе подвижна и се местеше напред, като по този начин се получаваше неголяма дупка. Начинът й на действие беше прост — в нея щяха да сложат плъх и да я поставят върху голия корем на Морик. След това щяха да отворят вратичката на пода, а самата кутия — да подпалят.

Така плъхът щеше да се види принуден да избяга по единствения възможен начин — като си прогризе път през Морик.

Мъж с дебели ръкавици се приближи с дебел плъх в ръцете си. Без да губи излишно време, той нагласи кутията върху корема на жертвата си. Не я запали веднага, а остави плененото животно да пообиколи клетката си — дребните крачка затупкаха по голата плът, от време на време остри зъби се впиваха в месото на беззащитния човек. Морик се задърпа още по-отчаяно.

Джаркхелд отиде при Уолфгар. Като имаше предвид колко бе възбудена тълпата и как се забавляваше, магистратът се зачуди какво би могъл да стори на безстрастния исполин, което да надмине по зрелищност предишните две екзекуции.

— Харесва ли ти онова, което правим с приятелчето ти Морик? — попита той.

Уолфгар, който бе виждал недрата на Бездната, Уолфгар, в чиито вътрешности безброй пъти бяха впивали челюсти изчадия, които биха ужасили цяла армия плъхове, не отвърна нищо.

— Хранят към теб огромно уважение — отбеляза Робилард. — Рядко се е случвало Лускан да става свидетел на толкова пищна четворна екзекуция.

Думите му отекнаха болезнено в съзнанието на Дюдермонт, най-вече първото изречение. Само като си помислеше, че това зверство се извършва заради него! Всъщност не, той бе само повод, предлог за садистичния Джаркхелд да се отнесе към четирима души, пък били те и виновни, по непростим начин. Освен това капитанът все още не беше убеден, че Уолфгар и Морик са били замесени. А мисълта, че това нечовешко зрелище е в негова чест, го отвращаваше до дъното на душата му.

— Господин Миканти! — повика той и като надраска някаква бележка набързо, я подаде на моряка.

— Не! — опита се да го спре Робилард — беше се досетил какво е намислил Дюдермонт и прекрасно осъзнаваше, че подобна постъпка ще навреди на „Морски дух“ не само пред тълпата, но и пред властите на града. — Той заслужава да умре.

— Кой си ти да решаваш нещо такова? — сряза го Дюдермонт.

— Не аз! — възпротиви се Робилард. — Те.

И той посочи множеството наоколо.

Дюдермонт се изсмя презрително на тази нелепост.

— Капитане! — не искаше да отстъпи магьосникът. — Ще бъдем принудени да си тръгнем и надали скоро ще бъдем добре дошли в Лускан.

— Ще забравят всичко щом следващите затворници се покачат на ешафода за тяхно забавление, най-вероятно още утре сутрин — отвърна Дюдермонт с крива, невесела усмивка. — Пък и нали бездруго мразиш Лускан.

Робилард простена, после въздъхна и вдигна ръце в знак, че се предава, докато капитанът, прекалено благороден, за да търпи такива зверства, подаваше бележката на Миканти със заръката да я занесе на Джаркхелд колкото се може по-бързо.

— Запалете кутията! — провикна се Джаркхелд, след като по негова заповед тъмничарите бяха обърнали Уолфгар така, че да вижда какво се случва с Морик.

Клетката пламна и този път варваринът не можа да се затвори в себе си и да се откъсне от онова, което го заобикаля. Ужасеното животно се замята напред-назад, после започна да дълбае със зъби и нокти.

Страшната болка, която мъчителите причиняваха на приятеля му, разтърси Уолфгар до основи, срути стените на отричането, с които той се бе обградил, и проникна в най-тъмните кътчета на съществото му, досущ като плъха, гризящ кожата и плътта на Морик. От устните на варварина се откъсна животински рев, изпълнен с такава необуздана ярост и страховита мощ, че хората наоколо отместиха очи от зрелищното изтезание и го зяпнаха. Огромните мускули на исполина се напрегнаха и той изви тяло така, че тъмничарят, който стоеше от едната му страна, политна далеч назад. След това вдигна крак, повличайки гюлето и веригата, с които бе пристегнат, така че те се омотаха около глезените на другия му пазач. Едно рязко дръпване и мъчителят рухна на земята.

Нови и нови тъмничари се нахвърляха върху Уолфгар с тежки сопи в ръце, ала той се мяташе все по-ожесточено. Побеснял от гняв, Джаркхелд нареди да извадят парцала от устата на Морик. В това време, противно на ограниченията, които важаха за обикновените смъртни, исполинът успя да освободи ръцете си и се люшна към уреда, върху който бе вързан приятелят му.

Войник след войник се хвърляха отгоре му, но той ги запращаше във всички посоки, като да бяха деца. Ала противниците му бяха толкова многобройни, че той все не успяваше да си проправи път до Морик, който пищеше, обезумял от лютата болка.

— Махнете го от мен! Махнете го от мен! — стенеше Разбойника.

Изведнъж Уолфгар се оказа повален по очи на земята. Джаркхелд, който междувременно се бе приближил, стовари камшика си върху гърба му.

— Признай вината си! — кресна освирепелият старец и продължи да го налага.

Уолфгар изръмжа, мъчейки се да се освободи. Още един пазач бе запратен надалеч, друг отскочи назад, притиснал ръце в носа си, смазан от тежкия пестник на варварина.

— Махнете го от мен! — отново проплака Морик.

Тълпата беше в екстаз. Джаркхелд бе сигурен, че никога не им бе предлагал по-зрелищно представление.

— Спрете! — незнайно как нечий глас успя да надвика възторжените ревове. — Достатъчно!

Опияняващата възбуда на множеството бързо се изпари, когато погледите на всички се насочиха в посока на гласа и те разпознаха капитана на „Морски дух“. Дюдермонт имаше измъчен вид и се подпираше тежко на бастуна си.

Тревогата на Джаркхелд нарасна още повече, когато Уейлан Миканти си проправи път между стражите, за да се качи върху ешафода и да му връчи бележка от Дюдермонт.

Магистратът я разгърна и започна да чете. Слисването и гневът му растяха с всяка дума. Когато свърши, вдигна поглед към Дюдермонт и небрежно махна на хората си да запушат устата на пищящия Морик и да изправят Уолфгар на крака.

Без изобщо да го е грижа за собствените му рани, без да обръща никакво внимание на случващото се около него, с изключение на страданията на приятеля му, варваринът се отскубна и се хвърли натам. Препъна се във веригата си и залитна, но докато падаше, успя да блъсне горящата кутия и плъха от корема на Морик.

Тежки сопи се посипаха отгоре му и Уолфгар отново бе довлечен в краката на Джаркхелд.

— Това само още повече ще утежни положението на Морик — тихо промърмори магистратът и се обърна към Дюдермонт, без да може да скрие лютия си гняв. — Капитан Дюдермонт! — повиши той глас. — Като жертва на престъплението и виден благородник, наистина имате право да напишете подобна бележка, ала сигурен ли сте, че го искате? Чак сега?

Дюдермонт пристъпи напред, без да обръща внимание на недоволните възгласи и единичните заплахи, които се разнесоха около него, и се изправи гордо насред зажаднялата за кръв тълпа.

— Доказателствата срещу Крийпс Шарки и татуирания пират бяха неоспорими — заяви той. — Но думите на Морик, че двамата с Уолфгар са били нарочени за изкупителни жертви, които да поемат наказанието, докато другите двама си поделят парите, звучат достоверно.

— Ала разказът на Крийпс Шарки, според който четиримата са съзаклятничили заедно, също звучи достоверно — размаха пръст Джаркхелд.

Зяпачите, объркани, ала досещащи се, че забавлението им е на път да свърши, ясно дадоха да се разбере, че обяснението на магистрата им се нрави повече.

— Достоверно звучат и думите на Йоси Локвата, които допълнително доказват вината на Уолфгар и Морик Разбойника — продължи Джаркхелд. — Позволете да ви напомня, капитане, че варваринът така и не отрече обвиненията на Крийпс Шарки!

Дюдермонт обърна поглед към Уолфгар, който стоеше на ешафода с все същото дразнещо безстрастно изражение.

— Капитан Дюдермонт — бавно и отчетливо рече Джаркхелд, така че всички да го чуят, след което посочи варварина, — твърдите ли наистина, че този мъж е невинен?

— Нямам право да заявя подобно нещо! — проехтя ясният глас на Дюдермонт, надмогнал грозните крясъци на кръвожадната тълпа. — Не мога да определям кой е виновен и кой — не. Единственото, което мога да сторя, виждате написано пред себе си.

Джаркхелд сведе поглед към листчето в ръцете си, после го вдигна, така че множеството да го види.

— Тази бележка съдържа помилването на Уолфгар — обясни той.

За миг множеството онемя, после изригна в дивашки крясъци. И Дюдермонт, и Джаркхелд се уплашиха, че може да избухне бунт.

— Това е безумие! — озъби се магистратът.

— Както сам казахте, аз съм гостенин на града, радващ се на най-голяма почит — спокойно отвърна капитанът. — И смятам, че тази почит ми дава правото да помоля властите да помилват Уолфгар. Пак тази почит ме кара да вярвам, че ще удовлетворите желанието ми, освен ако не искате да си навлечете недоволството на онези над вас.

Сега вече всичко бе казано, направо и без следа от увъртане. Ръцете на Джаркхелд бяха вързани и двамата го знаеха отлично — Дюдермонт наистина имаше пълното право да помилва Уолфгар. Подобни бележки не бяха рядкост (и обикновено струваха прескъпо на семейството на помилвания), но досега никой не бе прибягвал до този изход по толкова драматичен начин. Не и по време на карнавала, в разгара на най-впечатляващото зрелище, което Джаркхелд бе предлагал някога на тълпата.

— Смърт за Уолфгар! — изкрещя някой и останалите подеха думите му.

В този критичен момент погледите на Дюдермонт и на Джаркхелд се насочиха към варварина.

Израженията им не означаваха нищо за изстрадалия мъж, който все още смяташе смъртта за жадувано избавление, може би единственото средство да се спаси от мъчителните спомени. После обаче варваринът погледна към Морик, разпънат така, сякаш тялото му всеки момент щеше да се разкъса, с окървавен корем и очи, вперени към новия плъх, който един от пазачите държеше в ръце. В този миг Уолфгар разбра, че няма избор, не и ако приятелството с Морик означаваше нещо за него.

— Нямах нищо общо с нападението — заяви той. — Ако искате ми вярвайте, ако не искате, ме убийте. За мен няма значение.

— Ето, магистрате — рече Дюдермонт. — Освободете го, ако обичате. Уважете правото ми като почетен гостенин на Лускан.

Джаркхелд го изгледа продължително. Неодобрението, изписано по сбръчканото му лице, бе съвсем явно, ала въпреки това той кимна на хората си и те побързаха да пуснат Уолфгар. Предпазливо и чак когато магистратът им даде знак един от тях коленичи и отключи веригата, която стягаше глезена му.

— Махнете го оттук — сопна се Джаркхелд ядосано, ала исполинът не позволи да бъде изведен.

— Морик е невинен — заяви той.

— Какво? — възкликна съдията. — Махайте го оттук!

По-силен, отколкото тъмничарите вярваха, че е възможно, варваринът остана на мястото си, непоклатим като канара. — Морик Разбойника е невинен — разнесе се мощният му глас. — Той не е сторил нищо и ако продължите гнусното си дело, правите го единствено заради собственото си перверзно удоволствие, а не в името на справедливостта!

— Как само си приличате! — прошепна Робилард на Дюдермонт, очевидно недоволен.

— Магистрате! — капитанът отново успя да надвика крясъците.

Джаркхелд го погледна, напълно сигурен какво ще последва. Дюдермонт кимна. С разкривено от ярост лице, старият съдия събра пергаментите си, махна сърдито на пазачите и изхвърча от платформата. Обезумялата тълпа се люшна напред, ала стражата я удържа.

Ухилен до уши, плезейки се подигравателно на зяпачите, които проклинаха и се мъчеха да го заплюят, Морик слезе от ешафода след Уолфгар, наполовина извлечен, наполовина изнесен на ръце.

През цялото време, докато крачеха из помещенията, където се помещаваше лусканското съдилище, Морик шепнеше успокоителни думи на Уолфгар. По изражението му бе разбрал, че приятелят му отново е в плен на ужасните си спомени — изобщо нямаше да се учуди, ако варваринът срутеше стените на съдилището и избиеше половината от помощниците на магистрата. А понеже от корема му все още течеше кръв, а ръцете и краката го боляха жестоко, Разбойника бе сигурен в едно — нямаше никакво желание отново да се озове върху Карнавала на затворниците.

Морик смяташе, че ще ги отведат при Джаркхелд и тази перспектива никак не му се нравеше, познавайки избухливия темперамент на приятеля си. За негово облекчение пазачите, които ги съпровождаха, отминаха кабинета на Джаркхелд и вместо това влязоха в малка, невзрачна стаичка. В нея, полускрит зад огромно, отрупано с купчини хартия бюро седеше нервен, дребничък човечец.

Един от тъмничарите подаде бележката от Дюдермонт на дребосъка, който й хвърли бърз поглед и изсумтя — вече бе чул за крайно разочароващия завършек на карнавала. Въпреки това надраска инициалите си върху бележката, потвърждавайки по този начин, че тя е била прочетена и приета.

— Не сте невинни — заяви той, докато я подаваше на Уолфгар. — И затова не ви обявявам за невинни.

— Казаха ни, че можем да си вървим! — възмути се Морик.

— Така е — отвърна чиновникът. — По-правилно би било да се каже не че можете да си вървите, а че трябва да си вървите. Животът ви беше подарен, защото капитан Дюдермонт явно не е искал да бъдете екзекутирани. Разберете обаче, че в очите на цял Лускан си оставате виновни в престъплението, в което бяхте обвинени. Затова ви прокуждаме от града завинаги. Махайте се още сега и ако някога отново се мернете насам, отново ще посетите Карнавала на затворниците, този път — за последно. Тогава дори капитан Дюдермонт няма да може да се застъпи за вас. Разбрахте ли ме?

— Не беше кой знае колко трудно — отвърна Морик.

Дребният човечец го изгледа сърдито, но Морик само сви рамене.

— Изведете ги оттук! — нареди чиновникът.

Един от пазачите улови Морик за ръката, друг посегна към Уолфгар, ала рязкото дръпване на варварина, както и страховитият пламък в очите му, го накараха да се откаже. Все пак Уолфгар излезе, без да се противи и много скоро двамата приятели се озоваха навън, под топлите слънчеви лъчи, свободни за първи път от много дни насам.

За тяхна изненада, стражите не си тръгнаха, а ги придружиха чак до източната порта.

— Махайте се и да не сте се вяснали повече — сопна се един войник, докато затръшваше тежката врата зад гърба им.

— Все едно някога ще ни се прииска да се върнем в жалкия ви градец! — извика Морик в отговор и показа няколко неприлични жеста на стражите, които ги наблюдаваха от стената.

Един от тях вдигна арбалета си и се прицели.

— Я вижте! — рече той. — Дребният плъх май се опитва да се промъкне обратно!

Морик разбра, че е настъпил моментът да се маха и то възможно най-бързо. С един последен поглед към войниците той се накани да поеме по пътя, ала вместо това спря — онзи, който се целеше в него, рязко сведе оръжието си, а лицето му придоби странно изражение. Миг по-късно Морик разбра защо — към тях идваха капитан Дюдермонт и неговият магьосник.

За момент Разбойника си помисли, че Дюдермонт ги е избавил от Джаркхелд само за да може лично да се разправи с тях. Безпокойството му не трая дълго — макар да се насочи право към Уолфгар, вперил настойчив поглед в лицето му, капитанът не направи нито едно заплашително движение. Уолфгар срещна погледа му, без да трепне, без дори да мигне.

— Истината ли каза? — попита Дюдермонт.

Варваринът изсумтя и за всички бе ясно, че друг отговор няма да последва.

— Какво се е случило с Уолфгар, син на Беорнегар? — тихо рече Дюдермонт.

Варваринът му обърна гръб и пое по пътя, ала той изтича пред него.

— Поне това ми дължиш!

— Нищо не ти дължа! — отсече Уолфгар.

Дюдермонт се замисли над думите му за миг и Морик разбра, че се опитва да погледне на случващото се през очите на Уолфгар.

— Прав си — съгласи се капитанът, при което Робилард изпухтя недоволно. — Твърдиш, че си невинен и в такъв случай наистина не ми дължиш нищо, защото аз сторих само това, което повелява правдата. Изслушай ме в името на някогашното ни приятелство.

Уолфгар го изгледа студено, но остана на мястото си.

— Не знам какво те е довело дотук, приятелю, какво те е откъснало от другари като Дризт До’Урден, Кати-Бри и осиновителя ти, Бруенор, който те е научил на толкова много неща. Мога единствено да се надявам, че те тримата, както и полуръстът, са добре…

Дюдермонт замълча за миг, ала варваринът не каза нищо.

— Облекчението, открито на дъното на бутилката, не трае дълго, приятелю — продължи капитанът. — И не е геройство да браниш една кръчма от редовните й посетители. Какво те е накарало да замениш света, който познаваше някога, за живот като този?

Чул повече от достатъчно, Уолфгар понечи да си тръгне, а когато Дюдермонт отново застана пред него, той просто го избута настрани и продължи. Морик трябваше да подтичва, за да не изостане.

— Предлагам ти място на кораба — неочаквано за всички, в това число и за самия себе си, извика след него Дюдермонт.

— Капитане! — възропта Робилард, ала Дюдермонт не му обърна внимание и изтича след Уолфгар и Морик. — Ела с мен на „Морски дух“. Заедно ще преследваме пирати, та честните моряци да плават спокойно из Саблено море. Там, насред океана, ще откриеш себе си, сигурен съм!

— По-скоро ще трябва да слушам твоята дефиниция за това кой съм — поправи го Уолфгар. В същото време даде знак на Морик да мълчи, докато Разбойника изглеждаше направо очарован от предложението. — Дефиниция, която съвсем не държа да слушам.

С тези думи се обърна и си тръгна. Морик го изгледа с широко отворена уста. Когато най-сетне насочи вниманието си обратно към Дюдермонт, Разбойника установи, че той е сторил същото и крачи обратно към градската порта. Робилард обаче бе останал на мястото си и го наблюдаваше с крайно кисело изражение.

— Може ли аз… — започна Морик и пристъпи след капитана.

— Махай се оттук още сега! — предупреди Робилард. — Ако не искаш да се превърнеш в петно на пътя, очакващо първия дъжд да го измие завинаги от лицето на земята.

Хитрият крадец, който винаги оцеляваше и който ненавиждаше магьосниците, не чака втора подкана.