Пролог

Историята е отчет,

най-вече неверен,

на събития,

най-вече несъществени,

предизвикат от

управници,

най-вече мошеници,

и войници,

най-вече глупаци.

Амброуз Бирс

Беше я наблюдавал почти час. Тя бе изумително красива, грациозно разхождайки се в магазина „Блумингдейл“, като разглеждаше внимателно всеки подарък, преди да го купи, а после го отмяташе в списъка си и преминаваше към следващия отдел. Елегантно и екзотично създание с над среден ръст и стегнато стройно тяло, облечена с шик, необикновено стилна в черните си джинси марка „Джордаш“, каубойските ботуши модел „Лукезе“, бледосинята копринена блуза и поплинения жакет с ревери от заешка кожа.

Върхът на всичко беше шапката — черно бомбе, някак арогантно килнато над бадемовите й очи, и този ефирен черен воал, който загадъчно прикриваше лицето й.

Той я следваше през един-два щанда, на петдесетина фута зад нея. Тя разглеждаше магазина бавно и методично, със спокойствието на човек, който не бърза за никъде. Когато стигна първия етаж, найлоновият й плик беше пълен. Тя слезе от ескалатора и неочаквано ускори ход, насочвайки се към изхода, извеждащ на Лексингтън авеню. След секунди щеше да се озове навън. И това щеше да бъде краят. Ако искаше да направи нещо, моментът бе настъпил.

Той облече отново коженото си палто, забързано мина покрай редицата примигващи коледни елхи и надписа в бяло и червено: „Весела Коледа от всички ваши приятели в Блумингдейл“ (и под него едно търговско смушкване: „остават само 4 пазарни дни“), спусна се по стълбите от мецанина и мина под балкона, на който групичка плахи, източени коледари ученици само дето не шепнеха своята версия на „Малкия барабанчик“. В този миг едва не я загуби от погледа си. Цяла армия решени на всичко купувачи, търсещи убежище от вятъра и мокрия сняг, нахлуваха в неумолим поток през въртящите се врати. За момент той се превърна в жертва на безпардонната им атака.

Отстъпи и започна странично да си пробива път през тълпата, разбутвайки с рамо изпречващите се пред него и едва не се блъсна в нея. Озоваха се лице в лице, почти докосвайки се, и в следващия миг, също така ненадейно, се оказаха отново разделени. Движението, с което тя се отдръпна, бе толкова грациозно, че той по-скоро го почувства, отколкото видя. Преди да може да се извини, тя се бе съвзела и го огледа с бърз поглед. По-възрастен от нея, на около четирийсет и пет, симпатичен, макар че на лицето му вече можеха да се видят следите от охолния живот, а кестенявата му коса започваше да посребрява. Облечен беше безукорно: сако от туид, тъмнокафяви панталони от вълнен плат, риза на широки райета и вратовръзка от Пиер Карден.

Той също откровено я изгледа, усмихна се, направи с ръка жест към вратата и когато тя влезе между стъклените крила, я бутна, за да се завърти. Дали беше от Далечния Изток? Полинезийка? Смес? Между мексиканска и френска кръв може би. Изглеждаше доста висока, за да бъде просто японка.

Едрите, тежки снежинки се носеха по Лексингтън авеню и танцуваха над отворите на вентилационните шахти на метрото, преди вятърът да ги завърти нагоре по Петдесет и девета улица. Двамата махнаха на едно и също такси, едновременно отскочиха, за да избегнат калната струя при спирането му и понеже повечето таксита или бяха изчезнали, или шофьорите се бяха отбили да вечерят още при първите признаци за влошаване на времето, решиха да пътуват заедно.

Това беше завръзката.

Той предложи да пийнат по нещо. Тя го изгледа изпод периферията на бомбето и за негова изненада кимна. Спряха пред „При Пиер“ и тя изигра ситуацията точно както трябваше. Изчезна веднага след първото питие. Докато той уреждаше сметката, към масата се приближи управителя и му подаде бележка. На тясното листче беше написала телефонния си номер.

Перфектно.

На следващия ден обядваха в „Ла Кот Баск“, прекараха по-голямата част от следобеда, разглеждайки новата експозиция в Музея на модерното изкуство, пийнаха по едно при „Чарли О“ и отидоха да се пързалят на кънки на Рокфелер Плаза. След това тя отиде да се преоблече и отново се срещнаха за вечеря пред „Фор Сийзънс“. Беше облечена в официален черен костюм, под който се виждаше строга блуза от бяла коприна, обшита с ирландска дантела, чиято висока яка стоеше обърната точно под брадичката, с неизбежната шапка и воала, който й придаваше някаква мистериозност. Не говореше много, но когато казваше нещо, разговорът се въртеше далеч от личните проблеми. Както често става при неопитните любовници, те отбягваха личните въпроси и поддържаха атмосферата на тайнственост колкото се може по-дълго. След вечерята, поддали се на магията на сезона, те спряха да послушат коледния хор на Рокфелер Плаза и се отправиха да разглеждат витрините по Пето авеню.

Отново заваля, но вятърът беше утихнал и по тротоара започна да се натрупва сняг. Минаха няколко таксита с надпис, показващ, че са приключили работа. Някак неусетно улицата опустя, с изключение на един заблуден файтон, отклонил се през няколко преки от Плаза до Сентръл Парк. Впрегнатият кон унило потропваше с копита по снежната покривка, а кочияшът — млада жена с черен цилиндър и копринена роза в лентата, се гушеше под одеяло. Той й махна с ръка, излизайки по средата на Пето авеню и тя се съгласи да ги откара до Шейсет и трета улица.

Те също се сгушиха под топлото одеяло и той сложи ръка през раменете й, притегляйки я към себе си, обръщайки лицето й към своето с лек подканващ натиск, а тя, приемайки поканата, го целуна съвсем леко, докосвайки с език долната му устна. После се целунаха отново. И пак, изучавайки лицата си с крайчетата на пръстите, докосвайки се с език отново и отново.

Когато стигнаха в апартамента й, Пето авеню беше опустяло. Вятърът се бе изтощил да духа, снегът падаше почти вертикално и запълваше коловозите по платното. Някаква спокойна тишина се бе спуснала над всичко. Той даде на младата жена три банкноти по десет долара, скочи от каретата, галантно пренесе на ръце своята дама над подгизналия тротоар до навеса над входа на сградата, а после тя го хвана за ръката и го поведе през фоайето. Зад тях, приглушен от падащата снежна пелена, изплющя камшик. Когато влязоха в апартамента й, тя веднага се извини и се отправи към спалнята.

Апартаментът й, който се намираше на четвъртия етаж и гледаше към парка, беше малък — само с една спалня — но подреден с вкус и в дневната имаше открита камина. Все пак нещо липсваше, но му бяха необходими няколко секунди, преди да осъзнае, че в стаята липсват каквито и да са лични вещи. Нямаше картини, отсъстваха сувенири. Беше като стая, подредена за изложба в мебелен магазин.

Остана прав, оценявайки обстановката около себе си още малко, а след това отиде в тоалетната за гости и затвори вратата зад себе си. Разкопча панталоните си. Високо на лявото му бедро се виждаше кожен колан, на който висеше ножница, спускаща се от вътрешната страна на бедрото. Дръжката, стърчаща от нея, беше изтънена до максимум, а след това бе обработена така, че да пасва на ръката му. Той сложи пръсти върху нея и изтегли дългото острие, приличащо на длето, използвано от скулпторите. Внимателно го огледа. Ръбовете проблеснаха зловещо. Острието беше отрязано на пет инча от дръжката и бе заточено така, че върхът му представляваше игла. Докосна го леко с показалец, но въпреки това то проби кожата му. Той изсмука капката кръв, вдигна панталона си и се пресегна, за да напъха ножницата в колана зад гърба си. Провери как изглежда в огледалото и се върна в дневната.

В спалнята тихо свиреше радио. Тя го повика и той влезе при нея. Осветлението беше изгасено и единствената светлина идваше откъм половин дузина свещи, чийто пламъчета потрепваха в полумрака. Видя, че е седнала в средата на леглото, наклонена напред с наведена глава, дългата й черна коса се спускаше почти до скута й, а на раменете й беше наметната дантелена нощница. Той присви очи, опитвайки се да различи детайлите в тъмната стая.

Зад гърба му нямаше огледала.

Добре.

Приближавайки към леглото, той съблече сакото си и го метна на един стол, после разкопча ризата си и започна да я измъква от панталоните, премествайки ръцете си на гърба, за да я освободи.

В същия миг тя рязко се изправи и сви рамене. Ефирната нощница се смъкна. Гледката го изненада и за миг той се поколеба, а тя изпъна дясната си ръка право пред себе си.

Движението беше толкова бързо, че той не видя пистолета, а само блясъка от дулото и усети как огнената вълна го блъсва в лицето, миг преди куршумът да пръсне мозъка му.

И докато падаше, Колин Бредли съумя да прошепне с последния си дъх една-единствена прощална дума:

— Хамелеон?

Загрузка...