Книга трета

Всяко събитие, след като се случи,

може да бъде представено като неизбежно

от всеки компетентен журналист

или историк.

Джоузеф Пулицър

1.

На позлатените стени на древния японски храм Ока-Ри е гравиран надпис: „Сезоните се менят с дните, паметта на човек се мени с годините“. Столетия по-късно един английски поет беше изразил същата мисъл по-сбито: „В крайна сметка, цялата история се състои от спомени и клюки“.

Имаше дни, през които генерал Хукър можеше да стои с часове в тъмнината на кабинета в компанията единствено на машинката в гърдите си, с мисъл за отминалите дни, опитвайки се да запълни провалите в паметта си. Дори и в най-черния от спомените си той сякаш дочуваше грохота на оръдията и звука на тръбата. Извън това виждаше в мислите си само вихрушка от прах, затъмняваща избледнялата слава. Имена и лица му се изплъзваха като призраци при изгрев. От някогашните места си припомняше само по някое наименование, без да го свързва с нещо конкретно.

Единствено Гарви знаеше за тази агония на Хукър и я разбираше. Точно Гарви беше човекът, който се притичваше на помощ, когато старецът извикваше на глас, споменавайки имена на загинали другари или забравени бойни полета.

— Повикахте ли ме, генерале? — казваше той.

Тогава генералът повтаряше името, а Гарви, чиято памет също му изневеряваше, измисляше някоя личност и я свързваше със също измислена случка или място, за да може Хукър, временно задоволен, да се върне към бленуването. Той пишеше мемоари вече десет години и резултатът беше огромен ръкопис. Редактирането и отсяването на истината от света, който Хукър си беше създал, би отнело още десет години, така че на практика трудът му беше неизползваем.

В много редките случаи, когато прахът на миналото се изчистваше за някой час, в съзнанието на Хукър изникваха кристално ясни картини. Това изживяване беше като оргазъм за стареца. Той седеше запленен и наблюдаваше как миналото отново се повтаря пред изморения му старчески взор. Затова сред стотиците изписани страници и украсени факти имаше шепа гениално пресъздадени битки и невероятно точно описани човешки характери. Останалото беше плод на въображението му.

Хукър в никакъв случай не беше пленник на миналото си. Той можеше седмици наред настървено да се занимава с бизнес. Но идваха дни, когато той се събуждаше и казваше на Гарви: „Полковник, днес ще работя върху мемоарите си“. След това се скриваше в кабинета си, а Гарви отлагаше вече уговорени срещи, извиняваше се, променяше плана за деня. Два или три пъти в такива дни Гарви се появяваше, когато чуеше стареца да вика.

Такъв беше и днешният ден, макар Гарви да му беше напомнил за посещението на О’Хара, уговорено за късния следобед. Той попита дали да го отложи.

— Не. Това не би било благоразумно — отговори Хукър, намигайки. Беше в добро настроение.

Хукър се беше затворил в кабинета си от два часа, когато Гарви го чу да извиква най-често повтаряната фраза: „Боби, къде си, Боби?“.

Гарви влезе в просторния кабинет.

— Извикахте ли ме, генерале?

— Отново Боби. При Бастин.

Гарви си спомняше въпросния ден много добре. И също така добре си спомняше момчето.

Бастин. 9 март 1942 година. На този ден Гарви започна тригодишното си военнопленничество в известната казарма Сучи. На Хукър съдбата бе отредила да избяга при славата и в крайна сметка да се върне в Бастин, и да го освободи. А Боби така и изчезна завинаги.

— Всичко е наред, старче — каза Хукър възбудено, — спомням си много добре, благодаря ти…



Онази сутрин той стоеше на верандата пред блестящия офицерски клуб, изправен като истукан, с шлем и слънчеви очила, покриващи по-голямата част от ястребовото му лице. Беше избръснат и облечен в чиста и изгладена бойна униформа, очаквайки да се случи неотвратимото в онзи — той знаеше това — най-унизителен ден в живота му.

Беше се заслушал в глухия тътен на японските оръдия, последван от въздишките на приближаващите се 105-милиметрови снаряди, миг преди да избухнат в земята.

Японците се намираха на двайсет мили и бързо скъсяваха дистанцията. Американците бягаха в безпорядък. Дни наред остатъците от войските, подчинени на Хукър, отбраняваха тесния полуостров Бастин, заплащайки с десетки убити всяка отстъпена миля. Предната нощ японците бяха предприели страхотна атака. И ето че сега бяха обсадени и след час-два последните запаси храна, амуниции и морфин щяха да привършат. Наистина бе въпрос на някой друг час.

Около себе си генералът виждаше единствено страх, паника и гняв. Не може да се спечели война с дръжката на метла, което беше горе-долу онова, което им бе останало. Но въпреки това хората му продължаваха да отбраняват тази обсадена педя земя цели три месеца при отчайващо съотношение на силите. В момента японските снаряди падаха върху базата. Намиращият се в непосредствена близост склад на тиловата служба избухна в облак черна прах и посипа всичко наоколо с натрошено дърво и парчета от инструменти. Нещо вътре — сенокосачка, варел с бензин, или каквото и да беше — експлодира и онова, което беше останало от навеса, пламна в светлооранжев огън.

Хукър не обръщаше внимание на хаоса около себе си, не чуваше писъка на падащите снаряди, не се стресна от неочакваната експлозия, пожара и падащите дървета, а стоеше и препрочиташе радиограмата, която беше прекъснала кафето му:

Посрещнете днес точно в 7:00 часа две моторници на военноморските сили под командването на капитан Алвин Лиймън. Бъдете готов да предадете командването на полковник Джеси У. Гарви и напуснете района незабавно. Всяка лодка ще предостави място на шест офицери. Вземете с вас онези хора, които ще ви подкрепят в марша ви към победата.

Успех.

Франклин Делано Рузвелт

Главнокомандуващ

Радиограмата беше дешифрирана и потвърдена и сега той я препрочиташе със смесени чувства. Беше унизен от поражението. Но знаеше, че неговото евакуиране означава, че е определен да отмъсти по най-ужасен начин на японците. Разполагаше с един час, за да определи десетте най-добри офицери измежду малкото останали и да напусне мястото, което се бе превърнало в негов дом в продължение на толкова много години. Момчето, разбира се, щеше да тръгне с него. Провери колко е часът. Шест и десет. Момчето се намираше в безопасност в бомбоубежището с онези измежду цивилните, които поради възраст, пол или здравословно състояние, не можеха да се сражават.



Щабът беше прехвърлен в бетонно укритие в близост до залива и там Хукър намери Гарви — със сълзящи от безсъние очи, изнемогващо тяло, небръснат, с разкъсани дрехи, наведен над картата на полуостров Бастин, диктувайки заповедите си в полевия радиотелефон. Телефонните им линии бяха унищожени още преди седмици.

Гарви го погледна измъчено.

— Японците са докарали два разрушителя и кръстосвач в пролива. Сега бомбардират Сакет от морето и… по дяволите, сигурно има петдесет хиляди японци, които приближават към нас по суша.

— Твоята оценка? — осведоми се Хукър.

— Три часа, може би. Не повече. Ще започнат да ни обстрелват откъм залива след не повече от час. Какво значение има това, генерале? Когато Сакет и остатъците на трети батальон се доберат дотук, повече няма да има накъде да се отстъпва. — Той махна с ръка към носа на полуострова, който се намираше на неколкостотин ярда на север. — Ще трябва да плуваме.

Хукър разбираше много добре какво иска да му каже. Дни наред бяха обсъждали кога да се предадат. И двамата бяха изтощени много повече, отколкото бе допустимо, за да вземат важни решения. И никой от тях не беше готов да признае неизбежната необходимост.

— Много от момчетата използват личните си пистолети и собствените си ловджийски пушки. Практически сме без амуниции за автоматите.

Ситуацията просто налагаше да се предадат незабавно, но документът в ръцете на Хукър променяше нещата. Хукър му подаде заповедта. Гарви я прочете и му я върна.

— Ако беше от някой друг, нямаше да й обърна внимание — обясни Хукър. — Но сега се оказва, че трябва да удържим рубежа, докато не дойде флотата.

— Добре — каза Гарви, — поне един от нас ще се измъкне от тази лайняна дупка. Кои ще вземеш?

— Кои останаха?

— Най-добрият е Сакет, ако е още жив. Ако не е, съмнявам се, че ще може да се върне с бой обратно. Когато говорих с него преди половин час, беше заграден в чувал. На командния пункт в Капис бяха останали дузина бойци и той възнамеряваше да се съпротивлява до последния човек.

Тежък снаряд избухна наблизо и от тавана се посипа прах.

— Проклятие! Защо чак сега издадоха тази заповед?

— Японците пробиха при Капис късно снощи. Дотогава се отбранявахме съвсем прилично, като се има предвид, че по суша ни превъзхождат петдесет към един и още повече след като вече цял месец не са ни подкрепили по море или от въздуха.

— Може и да си прав. Вероятно са разбрали, че няма да можем да устоим дълго.

— „Дълго“! По дяволите, това е въпрос само на няколко часа. Ако заминете по-бързо, поне няма да се безпокоим за наш висш офицер.

— Ще събера хората веднага — каза Хукър. — Може би флотата ще дойде тук по-рано.

— А момчето?

— То идва с мен, разбира се.

Докато отпиваха от кафето, съставиха списъка на ключовите офицери в полка.

— Ще оставя Ърл Кейлър с теб — каза Хукър. — Той е чудесен офицер, но е с най-сносен японски от всички в базата. Може да ви се наложи да имате подръка преводач през следващите няколко… месеца. Но искам сержант Фини. Нуждая се от поне един истински боец.

Когато оформиха списъка, Хукър извика един войник и му нареди да събере офицерите на кея. Погледна отново часовника си. Шест и двайсет и пет. Разнесе се грохотът на поредното близо попадение на снаряд и земята под краката им се разтресе.

Хукър се задържа за миг на прага и после протегна ръка.

— Бих искал да си с мен, Джес — каза той.

Господи, боже мой, помисли си Гарви, старецът май се просълзи.

— Ще се върнеш и ще ме отведеш — усмихна се Гарви.

Неочаквано и за себе си, Хукър прегърна жилавия дребен полковник.

— Можеш отсега да заложиш пенсията си, че ще се върна. — Гласът му издайнически потрепери от мъка и гняв, а после извади старата си звезда на бригаден генерал и я забоде на яката на Гарви. — Знам от колко време очакваш това — прошепна той. — Съжалявам, че не стана при по-други обстоятелства. Ще се върна за теб, Джес.

— Ще те чакам.

Хукър се отдалечи със стегната походка към щаба и мина през развалините на старата постройка. Листове хартия, папки и натрошено стъкло покриваха пода. Вратите висяха избити на пантите и дим на слоеве нахлуваше през зейналите дупки на прозорците, а после се издигаше и събираше под тавана като валма мръсен памук.

Той постоя няколко секунди сред безпорядъка на бившия си кабинет, после рязко се обърна и се отправи към кея.

Две моторници с рев навлизаха през пролива, придържайки се близо до бреговата линия. Моряците на палубата наблюдаваха с бинокли ужасяващата битка на полуострова пред тях.

— Божичко — обади се един от тях, — шибаните японци са навсякъде! Сякаш гледам мравуняк.

Капитан Лиймън поддържаше радиовръзка с командира на другата моторница Питър Коукли — лейтенант от Бостън, завършил Военноморската академия в Анаполис само преди две години. Коукли беше смел червенокос младеж и гледаше на цялата каша като Джон Уейн.

— Помнете заповедта, лейтенант — бе му казал Лиймън само преди час. — Ще се приближим до Бастин с крайна предпазливост. В никакъв случай, повтарям, в никакъв случай не започвайте сражение с врага под какъвто и да е предлог. Просто… минете покрай тях.

Лиймън наблюдаваше трите японски кораба през бинокъла.

— Те са на не повече от десет мили от кея на Бастин — каза той.

Коукли също наблюдаваше.

— Толкова са лесни, Ал — обади се той. — Кръстосвачът ще бъде между нас и разрушителите. Бихме могли да ги…

— Отново ли трябва да повтарям, лейтенант? Мисията ни е да вземем ВИП48-овете от Бастин.

— Ние сме просто болногледачки, ето това е — каза с горчивина Коукли.

— Ако изгаряте от желание да горите в ада, скоро ще имате шанса за това. Но не днес.

— Все едно че сме шибано такси — изръмжа Коукли.

— Лейтенант, искате ли да се изправите пред военен съд?

— Е, хайде…

— Няма да обръщаме внимание на надморските съдове. Ясно ли е това, лейтенант?

— Да, сър.

— Питам, напълно ясно ли е?

— Да, сър.

— Тогава да си свършим работата.

Двата разрушителя и кръстосвача се намираха на около миля пред тях и концентрираха огъня си върху тесния полуостров. Постоянният тътен на оръдията им се засилваше.

— Окей, аз ще мина първи. Останете близо до брега. Убедете се, че съм успял и тръгнете едва тогава.

— Разбрах — извика Коукли и остави слушалката на радиотелефона. Насочи моторницата към брега, изтегли се малко назад и остана в близост до дърветата.

Лиймън се носеше през пролива с пълна скорост и високо изскочил нос, с потънала дълбоко кърма. Над него изтрещя залп и морето закипя. Небето почерня от дима на експлодиралите, заредени с шрапнел снаряди. Но Лиймън продължи, без да се поколебае дори за миг.

— Кучият му син ще мине — изкрещя Коукли. — Окей, скапаняци, хващайте се за топките, защото сега е нашият ред. — Той внимателно изнесе моторницата от укритието край брега, насочи я в тесния пролив и потегли пълен напред.

Хукър и хората му наблюдаваха морската драма от кея.

— Идва първият — извика един майор на име Форестър, випускник на Военната академия в Уест Пойнт.

Хукър стоеше до него, а малката групичка се беше скупчила наоколо. Хукър беше решил да остави сина си в бомбоубежището до последния момент. Този момент беше настъпил.

— Сержант Фини.

— Да, сър.

— Моля ви, идете в бункера на цивилните и доведете момчето.

— Да, сър.

Фини беше закоравял боец. Ризата му беше останала без копчета, разтворена до кръста, а единият ръкав висеше на парцали. Той подаде автомата си на един от офицерите, скочи в генералския джип и се понесе през ливадата към бункера, който се намираше на не повече от петстотин ярда от кея. Малко преди да пристигне, на пътя му падна мина. Джипът се изправи на задните си колела, наклони се настрани и се преобърна. Фини изхвръкна от седалката, падна на земята и се претърколи няколко пъти. Джипът се плъзна на няколко фута от него и експлодира.

— Аз ще го доведа — извика младолик лейтенант на име Гризолио и понечи да се затича към бункера, но в този миг Фини се изправи на крака, разтърси глава и пробяга останалото разстояние.

— Останете тук, лейтенант — заповяда Хукър.

Лиймън насочи малката, приличаща на торпедо моторница, в тесния, разчистен от отломките на яхти и рибарски лодки канал. Имаше място точно колкото да минат. Той ловко прекара дългото тясно тяло на моторницата по канала, умело избягвайки изгорелите останки.

— Дръжте въжетата, без да швартовате — извика Лиймън на малкия си екипаж. — Кажете на генерала да се качва бързо. Нямаме никакво време. Коукли е точно зад нас.

Хукър се обърна към групата си, избра петима офицери и им заповяда да се качат на борда. Беше видял, че Фини и момчето са напуснали бункера и тичат към тях.

— С ваше разрешение, сър, трябва незабавно да освободя кея — извика Лиймън.

Хукър кимна отсечено и в същия миг скочи на борда.

— Лейтенант Гризолио, вие оставате старши офицер за втората моторница. Кажете, ако обичате, на сержант Фини да се грижи за детето. Ще го взема, когато спрем за през нощта.

— Да, сър — отговори Гризолио, който беше прострелян в крака и използваше вместо патерица един клон от дърво. Той козирува.

— Е, капитане — обърна се Хукър към Лиймън, — потегляйте.

Пробиха си път през останките, после Лиймън завъртя руля и се насочи към залива и откритото море.

Хукър наблюдаваше как кеят се смалява и видя, че Фини и малкият се присъединиха към останалите. Благодаря ти, Боже, помисли си той. Махна с ръка, а осемгодишното дете се изпъна и отсечено козирува. Хукър продължи да се взира, докато пелената от дим не скри кея от погледа му. После прехвърли вниманието си към втората моторница, навлизаща на пълен ход в пролива в близко съседство с кръстосвача и като сновеше на зигзаг, избягваше прицелния обстрел от кораба.

Между тях нямаше никакви препятствия и миг по-късно един от снарядите я улучи. Попадението беше странично и тежко. Моторницата се разтресе, някакви парчетии изхвръкнаха от палубата и вятърът ги поде. Един от екипажа беше изхвърлен през борда. В следващия момент над главите им се пръсна снаряд с шрапнел. Боцманът се заби в кабината с разкъсан гръден кош. Самата кабина се пукна като хартиен плик. Надробено стъкло излетя във въздуха. Коукли бе пометен от горещата ударна вълна. Късове нажежен метал се забиха в ребрата и рамото му. Рулят бе изтръгнат от ръцете му и той усети, че се търкаля по палубата, за да спре в перилата. Беше замаян за момент, но после осъзна, че стои на ръце и колене, втренчен в собствената си кръв, която шуртеше по палубата. Чу някой от екипажа да крещи „Пожар!“ и усети пламъците да се разпалват от вятъра. Моторницата гореше.

Коукли се изправи на крака и сграбчи руля. Не обръщаше внимание на болките в тялото си — това вече нямаше никакво значение. Той изви поразената моторница и се насочи право към разрушителя. Зад тях се понесе шлейф от пламъци и дим, но те все още можеха да се движат, и нещо повече — носеха се право към вражеския кораб.

— Мамка ви… ах, мамка ви!… — крещеше Коукли.

Лиймън наблюдаваше в състояние на шок как моторницата се заби странично в разрушителя. За миг всичко сякаш застина във времето. В следващия миг експлодираха торпедата и почти едновременно с тях и складът с амунициите. Яркооранжева топка изхвръкна от пробойната, проехтя грохотът на експлозия, после на втора, на трета.

— Господи, о, господи — изохка Лиймън. Обърна се към генерала, които стоеше до него и наблюдаваше смъртната агония на бойния кораб. — Да се върнем ли, сър, за останалите ви хора?

Хукър премести поглед към Бастин, но там не се виждаше нищо друго, освен черен дим, неспиращи припламвания от експлозии и пламъци.

— Аз имам заповед — каза той. — Вие също.

— Слушам, сър — отговори капитан Лиймън и насочи моторницата в посока, обратна на Бастин.

И ето че Хукър седеше в кабинета си, по бузите му се стичаха сълзи. Точно този беше денят измежду всички останали дни в живота му, който най-страстно желаеше да забрави.



Кутията пристигна към четири и трийсет следобед. Донесе я шофьор на такси, който я беше освободил от касета на гарата, където тя била оставена от…

Ad infinitum49.

Винаги едно и също. Абсолютно невъзможно да се проследи. Една обикновена бяла кутия с дупки и с надпис „Намамоно“ — нетраен продукт.

Когато влезе в кабинета, генералът седеше на тъмно.

— Извинете, сър?

— Влез, Джеси. Бях се замислил. За едно време.

— Имам лоши новини, сър.

— Какво има?

— Нов подарък.

— Дявол да го вземе!

Гарви остави кутията на бюрото на Хукър.

— Желаете ли аз да я отворя?

— Аз ще го направя.

Той извади ножа за отваряне на пликове от чекмеджето, сряза връвта и отметна встрани капака.

Измъкна се бавно. Винаги правеха така — проверяваха въздуха с език и оглеждаха с очи в различни посоки. Господи, колко грозни бяха.

Той го изчака да се свлече през ръба на кутията и да тръгне през бюрото. Бодна го странично, колкото да пробие кожата. Хамелеонът изцвърча и гневно махна с опашка. Беше малък, не повече от девет-десет инча. Отново го бодна.

Хамелеонът започна да се гърчи от болка. Прободе го пак, и пак. След това опря острата страна на ножа до шията му и я притисна към плота на бюрото. Езикът му се подаде от устата като набъбнала червена маса и затрепери.

— Има ли и писмо? — попита Хукър.

Гарви извади лист. На него пишеше: „Рибата ще изяде рибаря“.

В гърлото на Хукър се надигна буца от омраза и с енергично движение на ръката си той обезглави гущера.

2.

Пътуваха със самолет от Маями до Сан Франциско, а след това с друг прелетяха над полюса до Токио. После рухнаха за два дни. Информацията, с която разполагаха, беше минимална. Магьосника възнамеряваше да провери корабостроителницата на Ред Бриджис и да подуши наоколо. Илайза си беше уговорила обяд с Айра Йъркс — шеф на токийското бюро на информационната служба на Хауи, с надеждата да научи нещо допълнително за АМРАН. О’Хара тръгна да се види със стар приятел в японското военно разузнаване. Както обикновено, щяха да използват хотелската телефонна централа за свръзка в случай на спешна необходимост.

Беше интервюирала Йъркс преди две години в Бостън по време на годишния му отпуск. Той бе висок и строен, малко под четирийсетте, нервак — един мургав симпатичен мъж, когото не го сдържаше да седи на едно място, та макар и само за един обяд. Не се беше променил. Беше го запомнила кипящ от енергия, винаги готов за дребен флирт. Създаваше впечатление, че винаги му престои да отиде на друго място — точно в тази минута, не задължително по служба, просто някъде. Беше в характера му и може би тъкмо поради това, бе един от най-добрите репортери, работещи за Хауи.

Той купи някакви сандвичи в американски ресторант, отведе я в един малък парк на границата с Гинза, близо до неговата служба, разстла храната като на пикник и моментално легна със затворени очи към слънцето.

— Имам нужда от малко слънце. Цялата зима не излязох на открито — обясни той. Акцентът му беше от Ню Ингланд и удължените гласни изглеждаха някак странно неуместни за Япония. — Е, какво търсиш в Токио, къде е камерата и останалото оборудване.

— То е част от цялата история. Вероятно ще трябва да организирам екип с камера и микробус, преди да си тръгна.

— Няма никакъв проблем. Старецът разполага тук в Япония с най-доброто. Дори с двойно повече, отколкото му е нужно. Говориш ли езика?

— Ами…

— Това може да създаде проблеми. Може би ще трябва да те придружавам като преводач. — Той неочаквано отвори очи. — Да не си подушила някаква сензация?

— Не-е.

— Ти имаш славата, че се появяваш винаги там, където има скандал.

— В момента съм по-скоро на екскурзия. Е, може да се позанимая с японската промишленост.

— Щяла да се позанимае с японската промишленост — засмя се Йъркс. — Трудно ще се позанимаеш малко с японската промишленост. Защото точно японската промишленост в момента се занимава малко с чичо Сам. И откъде смяташ да започнеш?

— Какво ще кажеш за петрола?

— В Япония няма петрол. С това, което притежават, не биха изкарали и трийсет секунди. Но преработват. Има много рафинерии.

— А какво знаеш за АМРАН?

— Само не ми казвай, че се интересуваш от Хукър Късметлията.

— Защо го наричаш така?

— Не си ли чувала за Хукър?

— Знам, че е бил от големите генерали по време на войната. Какво повече искаш да знам — родих се чак през 1949-а.

— Добре… значи, основното е история. Той може и да е бил страхотен по време на войната, но в момента гази в мръсотия накъдето и да се обърне. Японците го изхвърлиха от Филипините, синът му беше убит по време на войната, провали се като кандидат за президент, а половин дузина от партньорите му в АМРАН починаха. Бори се с години, докато създаде консорциума.

— Не знаех за сина му.

— Тази тема се отбягваше. Извинявай, скриваш ми слънцето…

— Съжалявам.

— Така е по-добре. Та, Хукър беше военен губернатор на една от южните провинции през окупацията. Проявяваше голямо съчувствие към проблемите на тази страна и много помогна тя да се изправи на крака. Дори организира няколко солидни заема за по-големите бизнесмени тук. Повече не говори за сина си. Смята, че това не е добре за бизнеса.

— Защо щабквартирата на АМРАН е тук?

— А защо не? Петролът е международен бизнес. Освен това мисля, че на стария тук му харесва. Японците или го обожават, или го ненавиждат.

— Ненавиждат ли го?

— По-младите го смятат за диктатор. Може и да е бил, но, по дяволите, той беше победителят. Да не забравяме, че можеше да се окаже абсолютен мръсник.

— А ти какво мислиш за него?

— Бил е герой от войната, фигура редом с такива като Патън или Макартър. Според мен историята трябва да го оцени с осем по десетобалната система.

— Може ли да разговарям с него?

— Ако имаш късмет. Преди година направих репортаж за него. Казах, че е най-трагичната личност от Втората световна война. Някакъв лайнар в международния отдел промени фразата на „една от най-трагичните фигури“. Както и да е, ако се интересуваш от Хукър, направи най-напред справка в Бостън. Вчера предадох десет страници по въпроса.

— По кой въпрос?

— Сливането им със Сан-Сан.

— Какво е Сан-Сан.

— Сан-Сан буквално означава „Трите господина“, триада. Изникна след войната. Беше свързано донякъде със скандал. Главният бос, Шичи Томоро, беше един от японските индустриални гиганти през войната. Макартър само го плесна през ръцете, а после Хукър помогна с финанси да се наредят сред големите. Сега това е една от най-влиятелните индустриални групировки в Япония. Имат много силни политически позиции и разполагат с повече пари от фамилията Рокфелер.

— С какво се занимават?

— С преработване на петрол. Корабостроителство. Електроника.

— Може би трябва да говоря с Томоро?

Йъркс леко повдигна брадичка, за да се наслади изцяло на слънчевите лъчи.

— Малко си закъсняла. Той хвърли топа пред около два месеца.

— Искаш да кажеш, че е мъртъв?

— Мъртъв, кремиран и прахът му е разпилян по вятъра.

— Как…

— Притежаваше резерват за глигани някъде на север, близо до Домори. Застрелял се по нелепа случайност.

Отново дело на Хамелеона, помисли си тя. Какво друго? Това така добре би се вписало в общата схема.

— Айра, чувал ли си някога за някого, наричан Хамелеон?

— Казва се Хамелеон, така ли? И какво прави този човек… седи си вкъщи и си променя цвета?

— Става дума за псевдоним.

— Не съм чувал. Защо?

— Просто питам от любопитство.

— Глупости.

— Какво значи това?

— Казвам ти глупости. Ти, какво, да не искаш да ми кажеш, че просто така си питаш за някой на име Хамелеон, по дяволите? Какъв е той, някаква новоизгряваща рокзвезда?

— По-скоро е пънк рок.

— А-а, я ме остави. Едва започвам да свиквам с диското.

Те станаха, за да си вървят и Илайза си спомни думата „Мидас“ от бележника на Лавандър.

— Още нещо, Айра. Думата „Гавар“ говори ли ти нещо?

Той отнесе остатъците до кошчето за боклук и ги изхвърли в него.

— Единственият Гавар, за когото знам, е в Саудитска Арабия — отговори й той.

— Саудитска Арабия ли?

— Разбира се. Това е най-голямото петролно поле на света.



Така наречения Канчо-Учи — щабквартирата на тайните служби, се помещаваше в триетажна сграда в едно затънтено ъгълче на голям правителствен комплекс. Млада жена с официален бял костюм го придружи. Беше толкова официална, че той чак се притесни. Хадаши го очакваше на прага на кабинета си.

О’Хара не се бе виждал с Бин Хадаши от три години. Японският агент почти не се бе променил. Беше малко над трийсетте, висок за японец, слаб, с късо подстригана коса. Випускник на Принстън, при това завършил с отличие.

— Хей, Кацуо, къде се беше загубил? — посрещна го Хадаши с широка усмивка. — Чух, че си се крил. Май собственият ти бос се опитвал да те пречука, а?

— Нещо такова.

— Какъв задник.

Той въведе О’Хара в малкия си безукорно чист кабинет. По стените нямаше никакви картини, бюрото беше празно, с изключение на телефон и кутия с ябълков сок.

— Да, той никога не е бил нещо по-различно — съгласи се О’Хара.

— И после отмени операцията, а?

— Да.

— Казах ти, какъв задник. Ти все още ли си вадиш хляба с писане?

— Опитвам се. Но май има и по-лесни начини човек да се прехранва.

— И какво се опитваш да надушиш в момента? Нали искаш нещо, така ли е?

— Просто малко информация.

— Ха, та това тук е най-трудното нещо за получаване. Нали знаеш какви сме ние, японците. Неразгадаеми копелета.

— Онзи, когото търся, май е най-неразгадаемият от всички. Чувал ли си някога за японски агент с прозвището Хамелеон? Става дума за войната.

— Коя война, Втората ли?

О’Хара кимна и вдигна два пръста.

— Този тип… Хамелеона, той е бил шпионин, така ли?

— Бил е шеф на отдел за специално обучение на японските агенти.

— Никога не съм чувал за него.

— А може ли някой от по-старите тук да знае нещо?

— Ти мислиш, че той още е жив?

— Само предположение.

— Всеки от онези времена е или жив, или е в пенсия.

— Тогава, защо не помислиш за някой, който се е пенсионирал? Искам само да поговоря с човек, който би могъл да си спомни за него.

Хадаши пощипна носа си няколко пъти.

— Обедът от теб ли е?

— Обедът е от богат издател в Щатите.

— В такъв случай, имам идея. При това човек, който в момента е тук, в сградата.

— А ще пожелае ли да разговаря с мен?

— Той би разговарял с всеки, който прояви желание да го слуша.

Те слязоха с асансьора в сутерена и тръгнаха по мрачен, лошо осветен подземен тунел към нещо, което изглеждаше, че е мазето на съседната сграда. Някакви стоманени тръби съскаха над главите им.

— Шефовете вероятно не харесват този човек, щом са го пратили на това място.

— По-скоро са забравили, че още е тук.

Влязоха в голяма стая, разделена от редици железни рафтове, отрупани с папки, книги, дневници и безкрайни купове с документи. Възрастен човек седеше с кръстосани крака на татами. Сортираше някакви папки и използваше четчица и черен туш, за да опише поредния документ на отделен лист в дебел регистър. В стаята нямаше бюро — виждаха се само татамито, старецът и една много модерна лампа, нагласена да свети през рамото му.

Изглеждаше направо древен — съсухрен спомен за човек, с кичури бяла коса, стигаща почти до плещите му. Нямаше вежди. Носеше очила с рогови рамки и дебели стъкла. Лицето му беше сбръчкано като сушена слива.

Той довърши започнатия йероглиф и вдигна поглед.

— А-а, Хадаши сан, колко любезно е от ваша страна да ме посетите тук. — Тихият му глас звучеше като вчерашно ехо.

— За мен е чест, Ками сама. Донесох ви малък подарък. — Хадаши подаде на възрастния човек малък пакет тютюн за дъвкане „Редман“.

— Духовете ще ви възнаградят, когато му дойде времето. Благодаря ви, приятелю.

Той веднага разпечата пакета и напъха от кафявата маса в устата си.

— Това е приятелят ми О’Хара, макар че тук по-скоро е известен като Кацуо. Има един въпрос и аз мисля, че само вие можете да му отговорите.

— А-а, каква чест. Нали разбирате, аз тук съм само обикновен чиновник. И никога не съм бил нещо повече. Аз съм хранителят на всичко това: архива, която подлежи на въвеждане в компютрите. Историята ни ще бъде сведена до някакви петънца на микрофилми. Но това, което виждате пред очите си, е истинската архива. И аз се занимавам с картотекирането й.

— От колко време правите това? — попита О’Хара.

— О-о, честно казано, не зная. От десет години може би, а съм обработил една нищожна част. Отнема ми много време, нали разбирате, а и човек има склонност да се задълбочава в отделни истории. Прекарвам голяма част от времето си в четене. Няма за къде да бързам. Нали когато свърша, ще ме уволнят, а като остана у дома, ще умра.

— От колко време работите в архивния отдел?

— От 1944-а. Бях много възрастен за действителна служба. — Той поспря за малко, за да изрисува поредния йероглиф. — Цялата архива е минала през ръцете ми. Имам много добра памет за дребните факти.

— Помните ли агент на име Хамелеон?

Очите му се разшириха. Той остави четчицата и се наклони назад, впервайки поглед в тавана.

— Хамелеона, за когото си мисля, беше истински хамелеон. Променяше цвета си постоянно и кой би могъл да каже какъв беше истинският му цвят.

— Говоря за човек с прозвище Хамелеон.

— И аз. Никой не знае кой беше той. Това е тайна, която той отнесе със себе си при боговете.

— Значи е умрял?

— Още през 1945-а. Загина в Хирошима. Смъртта му беше потвърдена от нашето разузнаване. И беше регистрирана тук.

— Какво знаете за него?

— Само онова, което се съдържа в архивата. Че е съществувал и умрял. Нищо повече.

— В такъв случай единственото потвърждение, че е мъртъв, е твърдението на японските тайни служби?

— Те биха ли излъгали?

О’Хара извади листче хартия. Беше част от разпечатката на Изи и съдържаше справката на ЦРУ за Хамелеона:

Хамелеон, БДИ. Ръководител на Японския отдел за обучаване на агенти за разузнаването. В списъка на военните престъпници, 1945 — 1950. Считан за загинал в Хирошима, 8/6/45. Обявен за умрял на 12/2/50.

— Може би някой е искал да го съхрани в тайна. Иначе защо на американското разузнаване са били необходими цели пет години, за да потвърдят смъртта му?

— Ще трябва да питате американското разузнаване по този въпрос. Но аз не мисля, че вината е тяхна. Те биха го обявили за мъртъв много по-рано, ако не беше един човек.

— Кой?

— Вашият генерал Хукър. Той умираше от желание да открие сам Хамелеона.

— Знаете ли защо?

— Не бих правил предположения.

— Как е могъл един човек на военна служба да скрива самоличността си от толкова много хора?

— Може би това е бил един от многото му цветове. Може би не е бил на военна служба. Възможно е да е бил цивилен на служба на Императора. Имаше много такива.

— В този случай хората, служили под негово командване, със сигурност би трябвало да знаят кой е бил той.

— Това е без значение, Кацуо. Архивите на неговия отдел бяха унищожени много преди да свърши войната. А докато ги имаше, бяха в самия отдел. Никога не съм ги виждал. Видях само последното донесение, което прехвърляше към дело една празна папка.

— А отделът имаше ли име?

— Да… Хамелеон. Толкова, просто Хамелеон. Имаха и собствен щаб някъде на юг.

— Къде?

— В Драконовото гнездо — това е крепост в планините.

— И това е всичко, известно за Хамелеона?

Старецът бавно кимна, дъвчейки тютюна.

— Нищо повече не е известно. Беше хамелеон и е мъртъв.

Хадаши погледна О’Хара и сви рамене.

— Благодаря, Ками сама, много ни помогнахте.

— Няма за какво. Другия път ме попитайте за нещо по-трудно. Не ми е останало нищо друго, освен да се хваля колко много зная.

По обратния път Хадаши отбеляза:

— Може да е странно съвпадение, но Драконовото гнездо, за което старецът спомена…

— Да?

— Намира се в Танабе. И сега е щабквартира на АМРАН. А Хукър е президентът на АМРАН.

3.

Той приключи набързо с обяда си и напусна Хадаши с припряно „Благодаря“, нетърпелив да се срещне с Лизи и Магьосника, за да обменят информация. Нещо го гризеше отвътре и го караше да се чувства неспокоен още от първия им ден в Токио. Мислеше си за казаното от Ками сама, но засега само го запомни за в случай, че му се наложи да използва тази информация.

Ако Хамелеона беше загинал в Хирошима, то защо на Военното разузнаване на Щатите са били необходими цели пет години, за да потвърди смъртта му?

Използвайки най-прекия път по различни тесни улички, той бързаше към хотела. Беше на три преки от него, когато усети, че го следят. Спря на ъгъла на улицата и небрежно се огледа, но нямаше никаква надежда да забележи някого в тълпата. Тръгна отново, вече по-бавно, продължавайки да се движи на зигзаг, но в още по-безлюдни места, надявайки се по този начин да потвърди параноята си. О’Хара не обичаше изненадите и винаги се доверяваше на своята интуиция. Затова промени маршрута, насочвайки се по спирала към покрит пасаж, свързващ два от най-оживените булеварди на Гинза — Шова-дори и Чуо-дори.

Пасажът беше тъмен и неприветлив, и минаваше през сграда, подготвена за разрушаване. На времето по двете му страни бе имало множество евтини антиквариати и магазинчета за какво ли не, но сега те бяха напуснати. Вратите на някои бяха заковани с дъски, витрините на други бяха избити, а трети изглеждаха все още както при затварянето им. Тук-там се виждаха и зейналите дупки на врати, надписи за сезонна разпродажба на прашните витрини. О’Хара беше сигурен, че ако го следяха, мястото, където това би могло да се разбере, беше именно тук.

Но дали само беше следен? Или беше белязан?

Вървейки по пасажа, той се вслушваше в скърцащото под стъпките му натрошено стъкло. Шумът на трафика постепенно заглъхваше и в този миг той долови издайническото ехо на стъпките на преследвача. Един? Миг по-късно зад гърба му се разнесе и второ ехо. Не, двама.

Третият се намираше пред него, скрит в един от безлюдните магазини. Издаде го лекият шум от дрехите му, последван от едно по-силно вдишване. На свой ред О’Хара бавно издиша и се концентрира върху сетивата си, опитвайки се да прецени взаимното разположение. Двамата отзад бяха на десетина ярда. Другият в магазина, беше много по-близо.

Бяха добри, и с изключение на няколкото дребни пропуска се движеха сякаш по въздуха. О’Хара почувства как атмосферата се наелектризира, полюшвайки се като водорасли в прилив.

И тогава те го изненадаха. Мъжът в магазина излезе от скривалището си и застана на не повече от шест фута пред него. Беше стегнат, як младеж, облечен в черно, обут в кецове „Адидас“, изправен, с леко подгънати крака. О’Хара хвърли поглед назад. Другите двама бяха замръзнали на местата си като каменни статуи, чиито очертания се виждаха на фона на входа на пасажа.

Не са улични побойници, помисли О’Хара. Стилът им ги издаваше. Онзи пред него леко помръдна и лицето му за миг се показа под слабата светлина. Усмивката и поклонът му бяха едва доловими, но предизвикателството в тях беше несъмнено. Традиционалисти, мина през главата на О’Хара, вероятно окинавци. Работеха по класическата схема на триадата: човекът директно зад него, стоящ по средата, трябваше да е най-добрият, другият, пред него — най-бързият, а третият трябваше да бъде резервата — без съмнение, най-трудният за побеждаване. О’Хара мигновено взе решение как да действа.

Беше негов ред да ги изненада. Той рязко се обърна и направи три бързи крачки към двамата; чу нападателят да се хваща на въдицата, тогава спря и изпълни светкавично трите основни движения в хигару като слети в едно. Фокусира първия си удар в корема на младежа, преди още да се е обърнал. Ходът му имаше за цел да обърка човека зад гърба му, да го накара да помисли, че О’Хара възнамерява да атакува нападателя в средата: бърза крачка вляво, скок напред и в мига, когато онзи зад него се втурна напред, О’Хара изпълни перфектно уширо-гери напред и надолу от кръста, така че главата му почти докосна земята, изстрелвайки със страхотна сила крака си назад, точно в слабините на боеца. О’Хара почувства стъпалото му да се забива в твърдата коремна преса, да разкъсва мускулите и да прониква дълбоко в диафрагмата. Нещо вътре в човека експлодира, лицето му се сгърчи и той направи салто напред с намерение да смекчи силата на удара, но вече беше много късно, защото рефлексите му изневериха. Приземи се лошо по гръб и в същия миг получи удар в слепоочието. Претърколи се настрани в безсъзнание. Светкавичните движения на О’Хара не бяха дали на другите двама време да реагират. Той се хвърли между тях с превъртане, приземи се на крака и мигновено скочи напред, раздробявайки челюстта на третия с теме. Изненаданият нападател отхвръкна назад през витрината на един от празните магазини сред дъжд от стъкло.

Мъжът, който беше стоял в средата, рязко се обърна, нанесе удар във въздуха с крак, отскочи като пружина встрани, приклекна и опита втори удар. О’Хара го очакваше. Той блокира удара, улови китката на нападателя, усука я навън и надолу и заби коляно в ребрата му. Боецът се преметна в салто по посока на извиването, освободи се от захвата и отново атакува, този път с уракен — удар в челюстта с обратната страна на юмрука. Движението беше изпълнено много точно и насоченият с въртеливо движение юмрук мина покрай лакътя на О’Хара и попадна в челюстта на американеца. О’Хара залитна странично в закования с дъски вход на един от магазините. Дъските не издържаха, пръснаха се на парчета, О’Хара мина през тях и почувства някакъв пирон да се забива в подплатата на якето му около рамото. Той падна сред евтино безвкусно бельо, посипан от стъклото на витрината. Не се опита да спре движението, напротив, продължи да се търкаля, но в един момент се озова на крака с флик-флак точно в момента, когато третият се хвърли през витрината, смятайки да доразвие успеха на атаката си. О’Хара го пресрещна, направи полузавъртане назад, използвайки инерцията на нападателя и го хвърли във вътрешността на магазина. Самият той завърши движението си със салто назад, но този път го разчете така, че да се приземи на колене върху гръдния кош на мъжа и нанесе два удара: първият нуките — копиевидна ръка, насочена право в основата на носа, вторият — парализиращ саблен удар през гърлото. Човекът под него рязко изпусна въздуха в гърдите си и безуспешно опита нуките. Третият удар на О’Хара щеше да го довърши, но другият бе страшно издръжлив. Той се завъртя на една страна, нарушавайки равновесието на О’Хара, после неочаквано и рязко се завъртя на другата страна, отхвърляйки го от гърдите си.

В този миг през разбитата витрина пристъпи резервата. Лицето му беше насечено, а едната му ръка бе порязана и кървеше. О’Хара не отстъпи. Той отскочи встрани в тъмната вътрешна част на магазина, скри се от погледа на двамата за миг, след което почти без забавяне атакува резервата от там със скок на едната, после на другата страна и накрая, гмурвайки се под разперените ръце на мъжа. Когато дистанцията между тях беше минимална, той изстреля удар с основата на дланта си, доунищожавайки остатъците от челюстта му. Мъжът рухна обратно на пасажа отвън. В следващата секунда той почувства остра болка в бъбреците от удар с ръба на ходилото. Болката се стрелна нагоре по гръбнака и почти парализира раменете му. Силата го тласна назад, но той отново направи неочакваното. Отстъпи само две крачки и веднага се хвърли напред; леко се измести, влезе в съприкосновение с основния нападател, падна на колене, хвана го здраво за пуловера и го хвърли през глава в остатъците от витрината. Нападателят се стовари върху резервата.

О’Хара игнорира болката отзад и отново атакува, използвайки този път любимия си ход, комбиниращ широката дъга, използвана при подготовка за удар с ръба на ходилото, с удар с възглавничката. Комбинацията изискваше максимална концентрация, защото се налагаше да се извърти едва ли не във въздуха, за да набере инерция от широкия замах, но да фокусира силата на удара, извъртайки крака си така, че меката част на ходилото да попадне точно под носа. Изпълни удара перфектно, нападателят изохка и рухна.

Но резервата беше решил да не се предава. Зае отбранителна стойка с рязко движение на ръцете и сам опита страничен удар в ребрата на О’Хара, а после комбинация от удар с лакът, последван от копиевидно мушване с два пръста под брадичката на О’Хара, което разтърси главата му и едва не улучи дихателната му тръба. Грешката на резервата беше в прекомерната му самоувереност. Когато главата на О’Хара отхвръкна назад, той скъси дистанцията и опита удар с гърба на юмрука.

О’Хара беше съумял да запази равновесие, видя в последния миг характерното за този удар движение, отстъпи, за да смекчи силата му, позволи юмрука само да го докосне по бузата, мигновено спусна надолу ръката си и хвана в ключ лакътя на резервата. Обърна го към себе си, заби коляно в слабините му и в мига, в който онзи се прегъна напред, го хвана под брадичката и рязко я усука. Лакътят изпука и О’Хара пусна ръката, довършвайки завъртането на резервата до пълен кръг, след което го освободи и нанесе два светкавични удара с копиевидна ръка. Резервата се свлече накуп в краката му.

О’Хара се обърна към другите двама. Всичко беше свършило. Той мигновено започна да се освобождава от болките в тялото си и да масажира долната част на гърба си, докато тичаше към хотела, оставяйки тримата си нападатели зад себе си.

Влезе в хотела и намери едно по-спокойно място до малкия алпинеум в ъгъла на фоайето. Концентрирайки се върху ромона на водата, за да използва техниката на освобождаване от съзнанието си, той започна да възпроизвежда всичко, което беше научил до момента. Веригата се изясняваше. Хамелеона, Хукър и Данилов бяха ключовите фигури. Имаше и още нещо — Драконовото гнездо.

Всички улики водеха към Киото и по-нататък — Танабе. Очевидно се приближаваха до нещо и атаката го доказваше. Не знаеше от колко време го бяха следили тримата мъже, но беше длъжен да приеме, че те знаят за Илайза и Магьосника. Животът им се намираше в опасност.

От медитацията му го извади Илайза.

— Какво се е случило с теб?

Тя стоеше над него, разглеждайки разкъсаното му яке и двете синини, които започваха да се оформят под челюстта му.

— Започнахме да ги раздрусваме, които и да са те — каза О’Хара. — Току-що трима професионалисти ме нападнаха на няколко преки оттук. Не знам откога са ме следили, но посланието е напълно ясно. Някой започва да се безпокои.

Но тя беше по-загрижена от състоянието на О’Хара, отколкото от възможната опасност, на която бяха изложени всички.

— Добре ли си?

— Нищо ми няма. Гърлото може и да ме боли ден-два, но бъди спокойна, ще оживея. Някакви новини от Магьосника?

— Не, но аз имам интересни новини — каза тя и предаде разговора си с Йъркс. — И едно последно нещо — допълни тя накрая.

— Какво?

— Става дума за един фрагмент от бележката на Лавандър за Мидас. Там пишеше „пгм. Гавар“. Помниш ли?

О’Хара кимна.

— О’Хара, Гавар е най-голямото петролно поле на света. Намира се в Саудитска Арабия. Ами ако Мидас е също петролно поле и съкращението „пгм“, трябва да се чете „по-голямо“? По-голямо от Гавар!

— Което би означавало, че Мидас е най-богатото петролно находище в света.

— Точно така.

— Добре, къде се намира?

— Не знам отговора на този въпрос.

— Не може просто така да скриеш такова нещо.

— Може Магьосника да научи нещо — каза тя. — Ще проверя дали не е оставил съобщение.

— Почакай — спря я О’Хара. — Когато откриеш Магьосника, искам вие двамата да се махнете от Токио. Вземи микробуса на агенцията и тръгнете за Киото още тази нощ. Ще тръгна преди вас с влак.

— Защо не пътуваме всички заедно?

— Имам уговорка да разговарям с Хукър — поклати глава той. — Колкото по-скоро пристигна там, толкова по-добре.

Тя докосна синините на шията му.

— Сигурен ли си, че си добре?

— Наред съм. Искам двамата да се махнете от Токио. Освен това отговорите, които търсим, не са тук — те са в Драконовото гнездо.

Тя леко го целуна по устните.

— Изчакай ме да проверя на рецепцията…

— Трябва да вървя — възрази той, — иначе ще изпусна влака.

— Но…

— Вземи микробуса, намери Магьосника и направете каквото ти казах. — Той на свой ред я целуна по бузата.

— Но…

Него вече го нямаше.

Господи, помисли си тя, този човек е влудяващ, той е най-импулсивният мъж, когото съм срещала. Отправи се към рецепцията и провери дали има някакви съобщения, оставени за нея или O’Xapa. Имаше спешна бележка за среща с Магьосника на улица с непроизносимо име. Тя изтича от хотела, за да спре O’Xapa, но от него нямаше и следа.

— Майната му — каза тя на глас и вдигна ръка, за да спре такси.

Мястото на срещата беше наблизо до самия бряг и се намираше в края на черен път с изсъхнали коловози, който пресичаше жп линия и минаваше покрай склад за въглища. Представляваше свърталище с надпис в бяло, червено и синьо, на който пишеше „При Хари Т“. Ръждясали фирмени знаци на бира го правеха да изглежда като обезобразено от шарка. Зад него се виждаше корабостроителницата на Бриджис, която скриваше залива от погледа.

Магьосника стоеше наблизо до входа с ръце в джобовете и изглеждаше някак нещастен. Ръкавът на костюма му беше откъснат, а в панталоните му се виждаше голяма дупка.

— Боже мой — извика Илайза, — изглеждаш като току-що прегазен от камион с осемнайсет колела.

— По-зле — оплака се той.

— По-зле?

— По-зле, разбира се. Нападна ме мечка.

— Мечка?

— Ще ти разкажа всичко. Къде е Моряка?

— На него пак нещо му щукна в главата. Замина за Киото. Разбрахме се да се срещнем там утре вечерта.

— Ах, майната му. Какво всъщност правя тук? — попита той, без да задава въпроса конкретно на някого и се загледа в пространството, клатейки глава. — Последното нещо, от което имах нужда, беше тази шибана мечка, казвам ти.

— Магьосник, за какво, по дяволите, говориш?

— Ето какво стана. Обикалях баровете по брега, опитвайки да намеря някой, който да ми каже каквото и да е за Ред Бриджис. Искам да кажа, надявах се да намеря, защото тук има петдесет бара. Мислех, че може просто да се натъкна на нещо. В крайна сметка, аз съм просто един пианист, а не шибан детектив от първа страница на вестниците.

— Може следващия път да имаш възможност да се проявиш на пианото.

— Ще се проявя, като се изпикая върху него, ако прилича поне малко на пианото вътре — и той направи жест с облечената в ръкавица ръка към бара на Хари Т. — Както и да е, тук се навъртат много американци, които са моряци или нещо подобно. Работят по корабостроителниците. Всички ми казваха, че ако искам информация за Бриджис, трябва да намеря Крафт Американ.

— Какво?

— Крафт Американ.

— Това име на човек ли е, или нещо, което си обядвал?

— Така се казва някой си, окей? Не знам повече. Ето как се озовах тук.

— Защо тук? — попита Илайза.

— Защото собственик на това заведение е Крафт Американ.

— Е? Това ли е всичко?

— Не, има още. Не успях да стигна до края.

— Защо?

— Натъкнах се на мечката вътре. Нали разбираш, с четири крака, много козина, дълъг нос и големи зъби… шибани големи зъби!

— Каква мечка?

— Откъде да знам, сигурно е японска. Носи малка сламена шапчица, по периферията на която пише „Спечелете с Никсън“.

Илайза избухна в смях.

— Не вярвам на нито дума — каза тя.

— Виж какво, няма защо да висим тук и да си бъбрим. В шибания бар има шибана мечка и тя пие шибана бира. Защо не видиш сама?

— Точно смятах да надзърна вътре — успокои го Илайза и погледна. — Боже господи — възкликна тя, — това е мечка! Една голяма проклета мечка! Виж само, истински кучи син!

— Не бих се изразявал по този начин — поклати глава осъдително Магьосника.

— Но как, по дяволите, може една мечка да стои там и да пие бира?

— Откъде мога да знам? Попитай бармана, той на времето е работил за Бриджис. Той е човекът, с когото трябва да разговаряме.

— Това ли е Крафт Американ?

— Доколкото ми е известно.

Барманът имаше подобно на варел тяло, беше ниско подстриган, с нос, чупен толкова пъти, че не можеше да се каже накъде сочи; ръцете му бяха дебели като тръби на канализация и носеше тениска с надпис „Страхотни номера в Будакан“, щампован отпред с големи, яркожълти букви. Татуировката на лявата му ръка представляваше котва, преплетена с рози и надпис на име на кораб „Билфиш“. В ъгълчето на устните му висеше забравена клечка за зъби.

— Не е ли незаконно да се обслужва мечка? В Америка не можеш да вкараш дори куче в супермаркета — прошепна Илайза.

— Човек все някак може да се разбере с куче — отговори Магьосника и в думите му имаше точно толкова логика, колкото в мечката на бара.

— А, радвам се да ви видя — проговори барманът. — Тук всички ме наричат Крафт Американ. Аз съм собственикът. Какво ще обичате?

— Искам нещо по-силно. Може би пиня колада — обяви Магьосника. — И бира за приятелката ми.

— Може ли да бъде пиня колада с руски ром? — попита Крафт Американ.

— Руски ром? — възкликна Магьосника ужасен.

— Това е всичко, с което разполагам до утре.

— Добре де — сви рамене Магьосника. — Поне отговаря на обстановката.

— Ъ-ъ… какво прави онази мечка? — поинтересува се Илайза.

— Имате предвид онази с шапката?

— Не виждам тук друга.

— Какво да ви кажа? — обясни Крафт Американ с извинителна нотка. — Мечката върви заедно с бара. Онзи тип, който притежаваше мястото преди мен, е малко побъркан на тема патриотизъм. Но мечката е само едно от нещата. Още не сте били в клозета. Като седнеш на седалката и се пуска запис на „Бог да благослови Америка“. Както и да е, човекът искаше да продаде. Предложи ми аз да купя мястото. Единственото условие беше мечката да остане. И, ха-ха-ха, да остане с шапката. И тоалетната с развяващия се национален флаг — абе, всичко.

— Има ли име?

— Казва се Хари С. Труман.

— И често ли къса дрехите от гърба на хората? — попита Магьосника, който изглеждаше все още раздразнен.

— Всичко е свързано с пианото. Щях да ви предупредя, но не ви видях, когато седнахте да свирите. Проблемът, който имаме с Хари С., е, че побеснява, когато чуе фалшиви музикални ноти. Заболяват го ушите или нещо друго. А това пиано не е акордирано от не знам кога. И единственият начин да бъде успокоен Хари С., когато изпадне в подобно състояние, е да му се изсвири с уста „Флаг, обсипан със звезди“50.

— Познавате ли някой на име Ред Бриджис? — попита Илайза.

— Дали го познавам? Дявол да го вземе, та аз дори не мога да преброя нощите, когато съм го изнасял оттук. Ред беше един от постоянните посетители. Обичаше Хари С., направо бяха неразделни приятели. Ред седеше ей там, разказваше на проклетата мечка за неприятностите си и никога не разговаряше с другите. Обикновено говореше за чинията.

— Каква чиния? — не разбра Илайза.

— Ами, огромна, може би колкото половин стадион. Такава.

— И какво може да направи човек с нея? Да покани хиляда приятели на обяд? — обади се Магьосника, очаквайки някой да се засмее на шегата му.

Крафт Американ наистина се изсмя.

— А-а, това беше добре — каза той.

Хари С. се оригна, опъна устни назад и се усмихна на всички едновременно.

— Всъщност това е някакъв апарат за подводни екологически изследвания.

— И защо е толкова голям? — осведоми се Илайза.

— Не знам със сигурност, окей? Това е нещо като убежище. Чувал съм, че на борда на чинията имало място за дванайсет-петнайсет души. И обзаведени апартаменти, сякаш някой ще живее там долу. Конструирана е от онзи грък, дето движи целия подводен бизнес.

— Николас Кагинакис? — подсказа Илайза.

— Той. Само че и той умря. Беше тук за известно време, след това се върнал в Гърция и един ден хвърлил топа.

— А с какво се занимаваше Бриджис, преди да се захване със строежа на тази чиния? — продължи да пита Илайза.

— О, беше като побъркан на тема спасителни операции. Купи към… петнайсет или шестнайсет стари кораба модел „Либърти“ от времето на Втората световна война. Големи и грозни, но можеха да поберат много. Занимава се с тях известно време, ремонтира ги, реконструира ги и им монтира резервоари.

— И защо?

— Ред мислеше, че ще може да ги свърже заедно и да ги използва вместо петролни танкери. Захващаше се с много неща. Но тези кораби бяха нещо уникално, имаха резервоари за баласт като при подводниците.

— Резервоари за баласт ли? — не разбра Магьосника.

— Да, мисля, че по този начин искаше да бъде сигурен в плаваемостта им, независимо дали са пълни или празни.

Хари С. хвана празната халба между лапите си и заудря с нея по бара. Крафт Американ слезе от столчето и му наля бира.

— Какво мислиш? — прошепна Магьосника на Илайза.

— Не беше ли споменал Данилов нещо за някакъв човек, когото убил в Гърция?

Магьосника кимна.

Крафт Американ се върна с нова пиня колада и нова бира.

— Та, за тази чиния, знаете ли къде я откараха? — попита Магьосника.

— Не.

— И Ред Бриджис умря, преди да завърши работата си.

— Да. На стария Ред беше почнало да му писва. Проектът се оказа по-голям, отколкото си го бе представял. Нали разбирате, Ред си беше стар пират, той беше врял и кипял в спасителни операции по море. Обичаше да търси останки от катастрофи. Ако можеше да направи състояние, като измъкне на повърхността някой потънал кораб със съкровище на борда, това щеше да го направи по-щастлив от прасе в калта… извинете ме за френския, лейди. Но да реконструира стари корита в танкери и да строи някаква подводна летяща чиния… не, това не беше за него. Определено не беше за него. Не искаше да става голям бизнесмен.

— А да се е натъквал на нещо по време на спасителни операции? — поиска да разбере Магьосника.

— Разбира се. Точно преди да се откаже намери някакъв стар японски боен кораб на дванайсет фатома дълбочина край Вулканичните острови на юг оттук. Корабът май е бягал от Иво Джима през 45-а, а нашите бомбардировачи са го настигнали тук. Тогава Ред се захвана с този голям бизнес и така и не се върна към старата си любов. Онзи кораб още си е там и гние под водата.

— И никой друг ли не се поинтересува от това?

— Мисля, че Ред така и не съобщи за находката си. Но кроеше планове да се върне при нея, когато реши да остави работата.

Той спря да говори, поклати глава с нещастна физиономия и после продължи:

— Страдаше от мисълта, че трябва да продаде корабостроителницата след трийсет и пет години работа в нея. Чух го да споделя мъката си с Хари С. една вечер. Беше се понаквасил и изплакваше болката си на стария Хари С. Някои хора, с който беше работил след войната, искаха да я купят. Нещастният кучи син взе та пукна, преди да се реши да продаде.

— Преди? — поиска да уточни Илайза.

— Да. Две нощи преди да умре, беше тук с пътна чанта. Оплакваше се, че босовете нещо го притискали. Но не каза кои.

— И никой не каза какво се е случило с чинията?

— Никой. Изтеглиха я оттук… дявол да го вземе, исках да кажа оттам, преди три или четири месеца. Всъщност доволен съм, че я няма. Всичко стана много потайно и макар момчетата да пийваха тук, не говореха за работа. По това време започнаха да наемат много японци. Проверяваха ги предварително.

Хари С. отново се оригна.

— Извинен си — успокои го Крафт Американ.

— Кой е собственик сега на корабостроителницата? — попита Илайза.

— Ъ-ъ, някаква голяма компания. Не мога да си спомня името, но ми се струва, че въртят бизнес някъде на юг.

— АМРАН? — реши да опита Илайза.

— Не, нещо като…

— Сан-Сан? — пробва този път Магьосника.

— Да, улучи, човече. Точно така, Сан-Сан.

Хари С. изсумтя нещо в бирата.

— Какво има, Хари, защо си унил? — обади се Крафт Американ. — Вкисва се от време на време, нали разбирате, седи забол муцуна в чашата като някакъв пияница, и стене.

— Може да му се чука? — предположи Магьосника.

— Не съм се замислял — каза Крафт Американ и тръгна да обсъди въпроса с Хари С., който продължаваше да гледа с невиждащ поглед в чашата си.

— Нещата започват да се връзват — замислено изрече Илайза. — Още едно нещо, мистър Крафт Американ, споменавал ли е Ред пред вас някога думата „Мидас“?

— Естествено, много пъти.

— Наистина ли?

— Да. Така наричаха чинията.

4.

Беше почти полунощ, когато пристигна у дома в Киото. Промъкна се тихо през портата, но кучетата го наобиколиха, преди още да е стигнал до градината. Бяха подивели от радост. Мъжкарят, Кацуо, вдигна глава и тихо изви като вълк, който отправя серенада към луната.

— Тихо — заповяда им шепнешком. Знаеше, че Кимура по това време спи, а и в стаята на Сами не светеше. Той продължи към къщата отзад. Тана спеше, свита на топка на нейното татами, и черната й плитка се беше преметнала през рамото.

Пътуването измори О’Хара. Вече три дни не се беше отпускал. Отдалечи се от спалнята на Тана по посока на малката стаичка за тренировки. Тя беше не по-широка от голяма спалня и пода й бе застлан с рогозки. На едната стена, като в зала за балет, имаше огромно огледало. Потърси с поглед цветята. Тана се грижеше тук винаги да има свежи цветя, независимо дали е вкъщи, или отсъства. Вазата беше в ъгъла, пълна с пресни карамфили, и той усети познатата болка в гърдите.

Стаята тънеше в полумрак. Изпита облекчение, че Тана е заспала. Имаше нужда от време, за да подготви тялото си, да прочисти мислите си и да изтрие от тях всичко, освен непосредствената задача.

Хамелеона.

Призракът бродеше наблизо. Почувства сянката му да го задушава. Всичко останало нямаше значение.

Съблече ризата си и остана десет минути в поза лотос, без да помръдва, без дори да мигва, заслушан в нежния звън на камбанките, полюшвани от вятъра, освобождавайки се от съзнанието си. След това бавно разгъна тялото си, като събуждаща се змия, разплитаща пръстените си под слънцето, и бързо и плавно като танцьор, разучаващ балетна стъпка, изпълни четирите основни движения в серия: йоко-тоби-гери — летящия страничен удар, неко-аши-дачи — котешката стъпка, използвана за бързо придвижване, ценкуцо-дачи — предна позиция, за нанасяне на прави удари, киба-дачи — конската стъпка, за атака отстрани. След това, също така бързо, нанесе четирите основни удари: танг — саблен, тайшо — класически удар с основата на дланта, мава-ши-цуки — удар в ключицата със страничен замах.

Повтори всичко поне дузина пъти, увеличавайки постепенно бързината. После като забавяше, изпълни серията в едно плавно движение и седна в поза лотос, в която остана нови десет минути.

Изправи се и разтърси ръце. Беше готов.

В този миг видя Тана. Тя стоеше гола на прага на вратата; слабата светлина струеше по тялото й, а очите й бяха сънливи.

— Кучетата ми казаха, че си тук — обясни тя.

Той излезе от тъмнината и вдигна ръце, така че тя да ги вижда.

— Ти спеше толкова спокойно, че не исках да те будя. Забравих за кучетата.

— И щеше да си легнеш, без да ме събудиш? — усмихна се тя.

— Може би.

— Аз мога да спя по всяко време. — Тя се приближи до него. — Ти не си дошъл тук, за да останеш.

— Не. Искам само да поговоря с Токенруи сан.

— Той ще се прибере утре за вечеря. Но аз бих искала да поговоря с теб, да наблюдавам устните ти.

Той внимателно протегна ръка и леко я докосна по устните, а тя на свой ред докосна с език крайчетата на пръстите му.

— На лицето ти е изписана тъга — каза тя.

— Изморен съм.

— Не е умора това, което виждам.

— Сега не е моментът да разговаряме за това.

Тя не влезе в спор. Понеже ставаше дума за негов проблем, негово беше и правото да избере кога да говори за него. И освен това нали беше тук, макар и за кратко.

— Липсваше ми, Кацуо. Трудно ми е да спя без утехата на ръцете ти.

Зърната на гърдите й докоснаха гръдния му кош и се втвърдиха. Тя затвори очи и каза:

— Мислех си за теб, докато не почувствах, че съм като пчела и сега умирам от желание.

Той я прегърна, погали я по гърба и усети как тя се притиска в тялото му. Пръстите й намериха колана му и го разкопчаха. Тя мушна ръка отпред, напипа го, обхвана го с пръсти и той почувства втвърдяването. После разтвори ципа му с другата си ръка и остави панталоните да се свлекат на пода. Взе ръката му в своята и я постави между краката си, а после започна да се гали с нея. Облиза другата си ръка и ласката й стана по-силна и настойчива.

О’Хара усети тялото й да се изопва, после тя се изправи на пръсти разтреперана. Лек стон се зароди в гърлото й, после тя отвори уста и извика, а той усети кръвта да нахлува в твърдия му пенис.

Тя го насочи в себе си, остави го да се плъзне в нея, прехвърли единия си крак през кръста му, надигна се и се отпусна на пръстите на другия си крак.

После го обхвана целия, всмука го, стисна го и го отпусна, после повтори всичко. И отново. Тогава той усети, че на свой ред се разтреперва. Изстена, но стонът прозвуча повече като изръмжаване, а когато тя прехвърли и другия си крак зад гърба му, той я хвана през хълбоците и я залюля. Усети огнена вълна да минава по гърба му, да прониква в тялото му, да нахлува в тестисите му и да експлодира в нея, и когато извика, тя захапа долната му устна.

Той бавно се свлече на колене, подпря се на лакът и нежно я отпусна на пода. Тя остана неподвижна, без да откъсва поглед от лицето му, а дишането й продължаваше да бъде неравно.

— Беше толкова бързо, че вече е само спомен — каза тя. — Ела в леглото, Кацуо, и ще се събудиш в мен, за да посрещнем слънцето с нашите стенания.

5.

Една ниска японка забързано мина през заградения двор на училището по кендо. Отвън, още преди да влезе в голямата ярко осветена зала, се чуваха отсечените удари на бамбуковите мечове.

Гледката вътре напомняше сцена от седемнайсети век. Учениците бяха общо двайсет и всеки от тях бе добре защитен от здрав шлем с ребра откъм лицевата страна, известен като мен; твърди, защитени с бамбук одежди, наричани до; котес — кожени ръкавели, покриващи ръцете до китките и дебелите уплътнения таре, които защитаваха стомаха и слабините.

Тя мина по периферията на залата до подиума и мълчаливо зачака, наблюдавайки майстора сенсей, който сякаш плуваше из стаята, наблюдавайки сражаващите се двойки, като се намесваше понякога, за да подчертае важността на едно или друго движение. Мечовете шинаи, изработени от бамбукови летви, пристегнати при дръжката с кожени връзки, остро отекваха при опитите на обучаващите се да нанесат успешен удар по темето, дясната китка, дясната страна на гърдите или гърлото.

Сенсей преподаваше чрез демонстрации. Когато искаше да покаже нещо, той просто се намесваше и ставаше противник. Движенията му бяха замайващо бързи. Тя го видя да нанася три точни удара сякаш с едно движение. Той се поклони на ученика и продължи обиколката си из стаята, докато не стигна при нея.

Остави своя шинаи, подпрян на стената.

— Извинете ме, Окари сан — проговори тя. — Не бих прекъснала урока ви, но е важно.

— Разбирам, Ичида — отговори той спокойно. — Предполагам в Токио са се случили някои неща?

— Хай. Онзи, когото наричат Кацуо, е много по-добър, отколкото очаквахме.

— Е? Значи Кей и приятелите му не са го обезкуражили, така ли?

— Кей е в болницата. Със счупена челюст. Другите също са ранени. Той каза, че било като схватка с вятъра.

Майсторът по кендо не отговори нищо в продължение на няколко дълги секунди. Продължи да наблюдава тренировката на учениците си и после, без да се обръща, попита:

— А този, Кацуо, придвижи ли се напред?

— Може би. Най-напред отиде в обществения архив, после посети един мъж на име Хадаши в Канчо-Учи. Беше и в театъра Кабуки, където задаваше въпроси за гримирането и артистите, работили там в миналото. А сега е вече тук.

— В Киото?

— Хай. Отседнал е в дома на Токенруи. И смята да посети Танабе днес по-късно.

— Интересно.

— Познава страната и обичаите ни. Придвижва се с лекота.

— Той е също като останалите. Работил е преди за ЦРУ. Те всички си приличат. Какво става с англичанина?

— Той действа по-предпазливо. Двамата се държат сякаш не се познават.

— А другите двама?

— Снощи бяха в Токио.

— Ще се занимая с тях по-късно. Благодаря. Съжалявам за Кей, но съм сигурен, че ще се оправи. Приятно ми беше да разбера, че мога да разчитам на приятелите си.

Японката на име Ичида се поклони.

— Да продължаваме ли да го следим?

— Не. Но дръжте онези в Токио под око. Най-напред трябва да се освободя от убиеца на име О’Хара, който се представя за журналист. След това ще има време за останалите.

Той се обърна и с лекотата на танцьор се хвърли сред учениците си като дервиш, нанасяйки удар след удар, докато не мина през всички. Едва тогава спря, свали своя мен и гръмко се изсмя.

6.

Докато се приближаваха по извиващия се път откъм Танабе, O’Xapa виждаше пред себе си крепостта високо в скалите по склона на планината. Каменните й стени сякаш изникваха сред борове и брястове. Под нея се бе ширнал изпъстреният с острови залив Ио-Нада; малко по-нататък се виждаше остров Шикоку, а отвъд него, в далечината на запад, можеше да се различи и Хирошима. Далече долу, в полите на планината, под лъчите на следобедното слънце блестяха в правилни геометрични форми резервоарите на рафинерията Юмишава.

Замъкът над тях беше построен през седемнайсети век от шогуна Тукагава Иеясу като предупреждение към всички, които дръзваха да помислят за нападение на Япония откъм юг. Генерал Хукър беше използвал значителното си влияние, за да го вземе под дългосрочен наем с договор между японското правителство и АМРАН. След това бе превърнал Драконовото гнездо в щабквартира на международния консорциум. Гледката беше впечатляваща. Рибарски лодки и търговски кораби пълзяха в сините води на залива, а пътят, водещ нагоре, сновеше между розови храсти и азалии.

Но влизането в това място не се оказа толкова приятно.

Към средата на пътя след масивния портал в двайсетфутовата каменна стена се появи човек от охраната и поиска акредитивно писмо или препоръка, а после претърси О’Хара. Беше японец и имаше телосложението на сумо борец. Тъмнозелената му униформата, облечена над пуловер с поло яка, се пръскаше по шевовете. На дясната му ръка имаше надпис „ВЪТРЕШНА ОХРАНА АМРАН“. Над нагръдния си джоб имаше значка с идентификация. Първоначално изглеждаше необяснимо обезпокоен, че О’Хара е без куфарче, но после махна с ръка. Когато приключи с обиска, той направи жест на О’Хара да го последва през малката вратичка.

О’Хара се беше договорил с шофьора на таксито да го чака, затова последва без колебание пазача в така наричания дай-дайри — вътрешния крепостен двор. Огромният площад — с размерите на половин футболно игрище — беше застлан с гладки камъни и бе напълно лишен от дървета, градини или каквито и да е други наслаждения за окото. В далечната му страна се виждаха три едноетажни постройки. Подобно разпределение беше познато на О’Хара: в центъра се намираше шишин-ден — залата за церемонии и главната сграда на комплекса; от дясната й страна бе сейрио-ден — „чистата хладна зала“, обикновено жилището на шогуна, а отляво беше кайшо-ден — казармените помещения. Сградите бяха с леко наклонен покрив, извит в края си нагоре и подпрян на дебели дървени колони, боядисани в светлочервено. Класическата красота на този архитектурен стил беше перфектно запазена, с изключение на две неща: покритите коридори, които свързваха трите сгради и фактът, че всички врати бяха зазидани, с изключение на главния вход на шишин-ден.

На покрива на централната сграда се виждаха три сателитни антени, а по заграждащата стена имаше прожектори. Без да проявява натрапчиво любопитство, О’Хара огледа екстериора, докато минаваше през площада. Тук работеха няколко мъже и жени, облечени в традиционни черни носии. Те попиваха влагата, плевяха, събираха с гребла отпадъците — очевидно АМРАН държеше мястото да се поддържа безукорно чисто. В същия момент той почувства, че някой го наблюдава и обърна глава небрежно. В сянката под един от извитите покриви стоеше мъж. Фигурата му не можеше да се различи, но отразената светлина разкри пред погледа му грозно, жестоко око. Човекът се обърна, но преди да завърши движението, О’Хара можа да различи и другото му око, покрито с превръзка, както и назъбения белег, започващ от косата и стигащ до под брадичката. След това мъжът се разтвори в сянката и изчезна.

Беше ли това случайно хвърлен поглед или целенасочено наблюдение? Той изпита неприятното чувство, че познава този мъж, но не можеше да си спомни нито кога, нито къде се бяха срещали. Вече влизаха през централния вход, а споменът, като сън, продължаваше да му се изплъзва. О’Хара сви рамене и престана да мисли по въпроса.

Огромната входна зала беше превърната в помещение за посетители. През прозорците, разположени под корнизите на високия двайсет фута таван, нахлуваше светлина. Дъбовите греди бяха рендосани и излъскани, а стените покрити с антични рисунки върху коприна. Единственият предмет, който приличаше на мебелировка, бе едно типично американско бюро от неръждаема стомана в центъра на залата и върху него имаше само книга за записване на посетителите и телефонен апарат с множество бутони. Малки телевизионни камери сканираха отвисоко стаята. В основата на стените имаше детектори за метал и електромагнитно излъчване. Никой не можеше да влезе в сградата, без да мине през тази зала, и никой не можеше да премине през залата, носейки скрит метален предмет или електронно устройство.

Човекът зад бюрото беше облечен в познатата зелена униформа на охраната, а на ръкава си имаше три ивици. Кобурът му беше окачен по западен маниер и дулото на пистолета почти опираше в коляното му. Беше широкоплещест — стегнат кръст, изправена осанка, твърд като диамант, а кожата на лицето му бе със силен слънчев загар. Нямаше нито грам тлъстина по себе си и ако се съдеше по изражението на лицето му, усмивката сигурно би му причинила болка. О’Хара познаваше този тип хора — или бивш състезател по бойни изкуства, или инструктор по бойната подготовка от армията.

Но човекът, който стоеше до пазача, той позна веднага от учебниците по история и старите кинопрегледи. В спомените му неговото изражение беше по-измъчено: той изглеждаше изтощен от трите години в лагер за военнопленници и униформата висеше по костеливото тяло, но в очите му имаше някаква застинала радост. Сега беше понапълнял, изглеждаше спретнат с бялата си коса и грижливо подстриганите бели мустаци, засукани нагоре. Той плесна с пръчка по колосания клин на униформата си и се приближи към О’Хара с протегната ръка. Генерал Джеси Гарви, мъченикът от казармата Сучи.

— Мистър О’Хара?

— Да.

— Добре дошли в Драконовото гнездо. Аз съм генерал Гарви, изпълнителен вицепрезидент, а това е сержант Тревърс от охраната.

— За мен е удоволствие — каза О’Хара на Гарви. — Веднага ви познах, сър. Наистина е чест за мен.

— Благодаря ви.

— Прилича ми малко на армейски пост — продължи О’Хара с усмивка, поглеждайки към Тревърс.

— Генерал Хукър иска нещата да бъдат като в армията. Силата на навика, може би…

— Струва ми се, че е така.

— Е, добре, той ви очаква. Да вървим.

Докато минаваха през залата, О’Хара дочу приглушени звуци, разнасящи се иззад стените — електрически пишещи машини, звуковата сигнализация на компютри, пренавиването на магнетофони. Някъде във вътрешностите на тази огромна стара сграда кипеше трескава дейност.

Гарви го въведе в една стая и затвори вратата, без да влиза. Изведнъж стана тихо като в църква.

Стаята беше просторна и в миналото вероятно е била използвана като зала за аудиенции на шогуна. Освен това беше много тъмна. Прозорците бяха скрити зад плътно сплетени бамбукови завеси, а зад насрещната стена се разкриваше вътрешна градина. Сред папратите имаше лампи, хвърлящи слаби виолетови сенки, а в тъмнината по ъглите стояха на мълчалива стража древни храмови статуетки на кучета и лъвове. Той дочу звука от токовете на обувките си по излъскания дървен под.

Беше топло, влажно и леко миришеше на тютюн за лула.

О’Хара се отпусна в голямо кожено кресло, още няколко бяха подредени до входа на стаята. Единствена лампа, скрита под филипински плетен абажур, хвърляше малко петно светлина върху далечния край на масата. Не се виждаше нищо за четене.

Той зачака. Чуваше само тиктакането на часовник някъде в тъмнината.

Започна да се изпотява. Влагата в стаята достигаше сто процента, а температурата беше над осемдесет51.

Настрои сетивата си към стаята и се вслуша във всичко, което ушите му можеха да доловят: стичането на росата от листата на растенията; леко драскане от крачетата на някакво насекомо, лазещо по пода; слабото електрическо жужене на лампите в оранжерията; отмерената мелодия на тиктакащия часовник.

Но имаше и нещо друго — бавно, хрипкаво дишане. В стаята имаше още някой.

О’Хара започна да се взира в тъмнината с присвити очи. Дишането се разнасяше от един особено тъмен ъгъл, непосредствено до оранжерията.

Някой драсна клечка кибрит, избухна кехлибарена огнена сфера, която след малко се успокои в леко потрепващ пламък. На тази светлина той различи историческия профил на Хукър: ястребовото лице, твърдата линия на челюстта, издължената класически правилна форма на шията.

— Беше много добре, сър. Отлично! Успяхте да ме усетите за… по-малко от минута. Невероятна концентрация.

Той дръпна шнурчето на лампата — дебел Буда, чийто корем от червен емайл блестеше под светлината, седеше кръстосал крака в основата й и гледаше стаята с неразгадаемите си боядисани очи.

— Трябва да ви се извиня за мелодраматичното ни запознанство. Но очите ми са много чувствителни към светлината.

Възрастният мъж седеше зад необятно писалище, на което нямаше нищо друго, освен лампата, оформена като статуя на Буда, стара дървена кутия за писма и календар бележник за срещи. Пред писалището бяха подредени в редица осем стола с високи облегалки.

— Извинявам се за високата влажност. На следващия ми рожден ден ще навърша осемдесет. Кръвта ми се поразреди. Става ми студено под осемдесет и два градуса. Ще пийнете ли нещо? Ще ви помогне.

— Чай, ако може.

— Горещ или студен?

— Студен, ако обичате.

Той натисна някакъв бутон под плота на писалището и на вратата се появи Тревърс.

— Леден чай за мистър О’Хара, сержант. За мен чаша сода, ако обичате.

— Да, сър — и сержантът изчезна.

— Някои неща не се променят — каза Хукър. — Бях в армията толкова дълго, че продължавам да се обръщам към помощниците си по чин, а не по длъжност.

— Тук като че ли има доста силна охрана.

— Човек никога не може да бъде достатъчно предпазлив — малко загадъчно обясни той и след малко продължи: — Всъщност това си е истинска крепост. Построили са я за пет години: от 1607 до 1612. Предназначението й е било да плаши чужденците от навлизане в Япония, след като шогунатът затворил границите на страната. Сигурен съм, че ви е направила впечатление гледката на идване. Крепостта държи под контрол целия залив и остров Кюшу.

— Беше доста впечатляващо наистина.

— Пет години тежък труд, а старецът така и не доживял да я види завършена. — Хукър поклати глава. — Такива усилия. На всичко отгоре, факт е, че Драконовото гнездо никога не е било атакувано.

— Как ви хрумна решението да я използвате?

— Предполагам, най-обикновен сантимент. Беше летният ми щаб, докато бях военен губернатор след войната. А преди това някакъв много специален отдел на японските тайни служби е работил на спокойствие тук.

В стаята със ситни стъпки влезе японка. Остави подноса с напитките, поклони се и излезе. Беше млада, малко над двайсетте, доста хубава и не повдигна погледа си от пода.

— Е, мистър О’Хара, пия за ваше здраве и за успеха на вашия материал. Кажете с какво мога да ви помогна?

Възрастта беше издълбала дълбоки бразди по твърдите черти на лицето на Хукър. Високите му скули се открояваха. Кожата му беше станала почти прозрачна, а под тежките побелели вежди горяха очите. Той изгледа с остър поглед О’Хара през тъмните стъкла на очилата си, тъпчейки тютюн в глинената си лула.

— Правя общо проучване за материал, посветен на петролната индустрия — обясни О’Хара. — Вашият консорциум ме заинтересува понеже е нов.

— В младенческа възраст, ако мога да се изразя така. Всъщност в нашата група е събран доста професионален опит. — Хукър рязко промени темата: — Дошли сте доста далече за вашите проучвания.

— Дошъл съм в Япония по друга работа.

— Разбирам. Харесва ли ви страната?

— Аз съм израсъл тук.

— О? В коя част?

— Токио. После Киото.

— А, предполагам, че ни свързва общата ни любов към тази страна.

Дрън-дрън, помисли О’Хара. Старецът вече сигурно знае всичко за мен. Защо играе тази игра?

О’Хара кимна:

— Киото е най-любимото ми място на света.

— Доста е спокойно за стар войник като мен — отбеляза Хукър, облегна се и огледа откровено О’Хара над димящата си лула.

— Освен това вие сте единствената американска компания, базирана в Япония — върна се на темата О’Хара, — което ми се видя доста интересно.

— Е, няма никаква загадка в това. Имаше много съображения да изберем конкретно това място.

— Една от причините пък аз да съм тук, е да разбера някои от тях — усмихна се О’Хара.

— Добре. Задавайте въпросите си.

О’Хара извади бележник и флумастер. Ушите му продължаваха да долавят тиктакането на някакъв часовник, от който нямаше никакви следи в стаята. Звукът като че ли идваше откъм генерала. Можеше да бъде джобен часовник.

— Като че ли нещо ви безпокои, сър? — обърна се към него Хукър.

— Нищо особено. Чувам тиктакане на часовник някъде.

— А, часовникът е тук, мистър О’Хара — каза той и се потупа по гърдите. — Шумен, но ефикасен пейсмейкър. Лекарите ми не желаят да рискуват подмяната му — и той се изсмя: — Ако престанете да го чувате, моля ви извикайте доктора ми.

О’Хара започна с тривиалните въпроси за Хукър и това, което го свързва с АМРАН.

— Бях президент на „Интеркон Ойл“. Ние първи излязохме с идеята за консорциума.

— Кога влязохте в петролния бизнес, сър?

— О… преди петнайсет-двайсет години. Когато се кандидатирах за президент. Някои от най-верните ми поддръжници бяха тексасци. Когато отпаднах от кампанията, помолиха ме да поема „Интеркон“. Компанията беше затънала в проблеми. Благодарение най-вече на липсата на здраво ръководство. Две години по-късно тя вече мъркаше като добре отремонтиран джип.

— Защо предложихте създаването на консорциума?

— Той даде на компаниите участнички по-голяма финансова сила. Принципът на всяка индустрия: „Парите правят пари“.

— Обменят ли компаниите участнички информация?

Хукър кимна:

— Технологията, използвана от всички компании е обща, но те действат индивидуално. Печалбите им си остават за тях. АМРАН не е място, което обира каймака на печалбата, а е повече… обслужваща организация.

— Свързан ли сте още с „Интеркон“?

— Само в ролята си на частен консултант. Повече от времето ми тук е посветено на функционирането на АМРАН.

— Кога всъщност беше създаден консорциума?

— Учредителният договор беше подписан едва миналата година. Отне ни много време, за да го подготвим. Може сам да си представите проблемите, свързани със събирането на няколко от най-големите компании под общ чадър. Бяха проведени маса преговори, за да се удовлетворят нуждите и исканията на всяка от компаниите учредителки. Ще повторя, мистър О’Хара, компаниите запазват своята автономност.

— Да. И колко време продължиха преговорите?

— Предварителните разговори започнаха през… хм, седемдесет и пета.

— И кои компании се включиха в крайна сметка?

— Моята собствена — „Интеркон“. След това „Сънсет Ойл“, „Хенсел“, „Американ Петролиум“… — Един бърз спомен, една къса светкавица от миналото, прониза концентрацията му, неочаквана и нежелана, изтривайки от главата му всичко, което смяташе да каже.

— Извинявам се — каза той леко обезпокоен, — какво… ъ-ъ, за какво говорех?

— За списъка на членовете на АМРАН.

— Разбира се! Да видим… докъде бях стигнал?…

Той продължи, но споменът настояваше да му обърне повече внимание. Беше в Сидни, помисли той. Първата кутия получих, когато се установихме в Сидни. Той насила се освободи от ненужния спомен.

— „Интеркон“, „Американ Петролиум“, „Хенсел“, „Сънсет Ойл“… — повтори О’Хара списъка, за да му помогне.

— Да… да видим, „Бриджис Салвидж Корпорейшън“, „Стоун Корпорейшън“. Сключихме и споразумение с една малка италианска компания за производство на коли.

— А защо ви е корабостроителницата?

— Петролните танкери, стари приятелю, петролните танкери. Защо да пълним гушата на гръцката промишленост, ако можем да си ги строим сами?

— Самозадоволяване?

— Нещо подобно.

— А „Стоун Корпорейшън“?

— Това е холдингова компания за няколко енергийни инсталации във Флорида, Джорджия, Алабама и още някои от южните щати.

— Тя притежава и петролни рафинерии, нали?

Генералът поднесе втора клечка към лулата си, възползвайки се от времето, за да огледа О’Хара. Не трябва да подценяваме този човек, мислеше си той.

— Да.

— Тук в Япония?

Хукър кимна:

— Да, точно в полите на тази планина. Комбинатът „Юмишава“. Обезпечаваме му заетост. Все пак той е вторият по големина в света.

— И транспортирате нефт от различните краища на света, за да го рафинирате тук?

— Точно така, ако искате ще ви организирам посещение, стига това да ви интересува.

— Може би по-късно тази седмица.

Хукър бавно изпусна облак дим към тавана.

— Добре — съгласи се той, — мисля, че ще научите много неща.

— Печеливш ли е „Юмишава“?

Хукър се усмихна:

— Ние не сме благотворителна организация — хванали сме се с бизнес, за да правим пари. „Юмишава“ има нужния ни капацитет.

— Това ли ви върна я Япония?

— АМРАН е международен консорциум. Използваме няколко японски рафинерии. Освен това, аз, между другото… ъ-ъ… — Погледът на Хукър се замъгли. Изглеждаше като че ли сънува с отворени очи. — … харесвам да живея тук.

Старецът определено имаше проблем със съсредоточаването. Черни спомени нахлуха в главата му, заплитаха се в мислите му. Контрастни, ярки спомени. Той внимателно слушаше О’Хара, опитваше се да отърси съзнанието си от тях, но те оставаха и изместваха реалността…



Беше може би вторият… не, беше третият хамелеон.

Той помнеше кутията, макар в нея да нямаше нищо забележително — обикновена бяла кутия — но той стоеше и я гледаше дълго, много дълго, вслушвайки се в съществото, което мърдаше вътре, а в гърдите му се трупаше омраза.

Беше в Сидни от два месеца и планираше поредицата ходове, всеки от които трябваше да го доведе все по-близо до Хоншу. Къщата представляваше белосана викторианска постройка, принадлежала някога на губернатора — просторно място, пригодено за нуждите на неговия щаб. Охраната бе от военни полицаи, контролиращи всяка точка.

И все пак, тя беше съумяла да се промъкне вътре… при това с кутията.

И сега стоеше пред него в голямата стая, лицето й бе спокойно като повърхността на езеро, а неразгадаемият й външен вид не разкриваше нищо. Животът се беше оказал милостив към нея. Кожата й все още бе чиста и гладка, а в бадемовите очи се виждаше интелект.

— Запомнил съм те много по-красива — излъга той.



— Извинете, не ви разбрах — чу О’Хара да казва.

— О, изви… Бях се замислил за нещо друго. Бизнесът… — Гласът му заглъхна.

— Питах ви дали инициативата за създаването на АМРАН е лично ваша — подсети го О’Хара.

— Донякъде. Всичко това се наложи от… ъ-ъ, необходимостта. Няколко от компаниите загубиха своите… висши служители по време на преговорите. При всеки подобен случай трябваше да започваме практически отначало, защото имахме срещу себе си нови хора.

— И какво се случи на тези ключови фигури?

— Умряха. Повечето по естествени причини. Трима умряха от… или може би бяха четирима… сърдечни удари, имаше една катастрофа с кола… Както и да е, това доведе до голямо закъснение. Знаете ли какво чувство за безсилие те обхваща, когато трябва да стигнеш до успешен край при толкова много промени в мениджмънта.

Той говореше почти наизуст, защото в мислите си се бе върнал отново обратно във времето.



Във Филипините политиците се държаха настрана и се занимаваха с това, което им бе работа. Няколко политици и сто американски долара месечно — наистина ниска цена за да се избегне скандала, който можеше да провали кариерата му.

Но как бе съумяла тя да се придвижи от Лузон до Австралия в разгара на войната?

Кутията отговаряше на този въпрос.

Зад всичко това стоеше Хамелеона. Не можеше да има никакви съмнения в това. Вече два пъти бе получавал такива кутии. И във всяка от тях намираше неговия подпис — по един хамелеон. Първата бе пристигнала без писмо, а само с една малка снимка на момче, застанало пред шинтоистки храм в Токио. Момчето изглеждаше изплашено.

Разузнавателната служба на Хукър посвети много месеци, за да открие Хамелеона. Дори агентите им в Япония знаеха твърде малко. Той се оказа шеф на специален отдел на японските тайни служби. Но никой не знаеше истинското му име.

Вторият хамелеон, доставен около месец по-късно, беше придружен от първото истинско писмо. Текстът, напечатан на малък лист хартия, просто казваше: „Въпросът е отворен за преговори“.

И нищо повече.

И ето че след два месеца на очакване в агония се бе появила и тя, за да предаде устно посланието до него.

Едва ли можеше да се измисли по-голямо оскърбление.

Снимката беше направо садистична. Боби седеше в детски ковчег. Момчето изглеждаше уморено, може би дори упоено.

— Какво иска той?

— Трябва да приключим бързо. Следващата седмица.

— Какво иска той? — се беше осведомил Хукър, разгневен на себе си, че обстоятелствата му налагаха да преговаря с японски офицер и бивша любовница.

Тя бе затворила очи и бе повторила наизуст:

— Той ще размени Молино за адмирал Асиеда, когото британците държат като затворник в момента тук в Австралия.

Господи, колко я мразеше. И странно… колко силно го привличаше нейната чувственост. Питаше се дали тялото й се е променило след толкова години, представяше си я да лежи гола до него. Цели три години връзката им бе нещо като държавна тайна. Знаеше само Гарви.

Генералът, вдовец само от шест месеца, спеше със седемнайсетгодишната си прислужница, която изгони веднага след като му бе родила син. О, как щяха да се зарадват дърдорковците в офицерския клуб на подобна клюка. А началниците му? Те просто щяха да го смачкат.

И сега я мразеше дори още повече, понеже беше живял в лъжа цели три години, а сега свидетелството за проявената слабост отново бе пред очите му, за да го измъчва. Заклет християнин дори и в мислите си, той бе пронизван от чувството за вина дори само като я гледаше.

— Искам сина ми да се върне жив… — бе казала тя.



— … самолетна катастрофа — завършваше О’Хара.

— Извинете? — отговори Хукър, връщайки се сепнато към реалността.

— Казах, че Робъртсън от „Стоун Корпорейшън“ загина при катастрофа с частния си самолет.

— Да. Но не трябваше да лети сам, нали разбирате. Това е правило на компанията. И все пак, когато сам сте президент на корпорация, кой може да ви се скара? Този случай също ни забави. Бяхме близо до споразумение със „Стоун“, когато се случи инцидентът. А имаше и един в… Далас…

— Дейвид Фиск Търман от „Аламо Ойл“.

Хукър го погледна видимо изненадан.

— Вие определено сте си свършили домашното, младежо. Търман винаги караше като подивял. Ако си спомням правилно, той вече се бе разминавал няколко пъти на косъм.

О’Хара продължаваше да го притиска, изяснявайки различни подробности, преди да повдигне въпроса за Хамелеона.

Но генералът отново бе в мислите си на друго място…



Какво нахалство. Да му поставя ултиматум — на него, втория по ранг офицер в Тихоокеанското командване. Беше вбесен.

— Ето какво мисля за онзи мръсник — каза Хукър на жената, взе гущера в ръка, стисна гърчещото се тяло и го отпусна едва когато престана да помръдва. Животното висеше в юмрука му. Той го захвърли в кутията.

— Занеси това обратно на кучия син с моите най-добри пожелания.

— Ще му позволиш ли да убие Молино?

— Името му е Боби.

— Когато ми го открадна, името му беше Молино. Какъв страхливец си само!

— Жено, ти поставяш търпението ми на изпитание.

Но и тя беше загубила хладнокръвието си.

— Искам да се споразумеете. Това е най-малкото, което можеш да направиш. Веднъж вече го изостави…

— Аз ли съм го изоставил! Това бе акт на съдбата. Не съм изоставял момчето, аз…

— Момчето, момчето. Ето това е бил той винаги за теб — момчето. Веднъж ми го отне. Ако и сега го направиш, ще разкажа на всички, че си ме изнасилил в дома си в Бастин, и че…

— Изнасилил! Никога преди не бях виждал чифт крака по-широко разтворени от твоите. Той е мой син и ще го наричам както пожелая. Не можеш да имаш никакви претенции върху него. Мой е, защото го осинових, спазвайки всички изисквания на закона. Всички останали документи са унищожени. Не можеш нищо да докажеш.

— Той е мой син. Те ще го убият. Трябва да направиш каквото ти…

— По дяволите, жено, как се осмеляваш да ме заплашваш с лъжи и изнудване? Не ми разказвай какво могат или не могат да направят…

Вече с труд сдържаше гнева си и не можеше да овладее чувството си на вина. Образите в главата му замъгляваха способността да разсъждава. Калвин и жезълът му, изпускащ светкавици. Американският флаг. Образи, катализиращи омразата му. А тя стоеше пред него — един емисар на врага — и го заплашваше с изнудване. Чувстваше как яростта го изгаря отвътре.

— И как смяташ, че ще ме арестуват, без да се разкрие, че съм майката на твоя син?

— Никой няма да ти повярва. Филипинка, превърнала се в японски агент. Ха!

Тъмните й блестящи очи издаваха чувствата, които бушуваха в нея. Тя отметна глава и се изплю през писалището в лицето му.

Той бавно се надигна от креслото, заобиколи писалището и се изправи близко до нея.

— Ще те науча да уважаваш онова, което аз представлявам, тесноока кучко!

Тя леко отстъпи, ръмжейки от омраза, и тогава яростта му избухна. Неочаквано той протегна ръце и сключи пръсти около шията й. Големите му костеливи ръце задавиха виковете й и започнаха да мачкат дихателната й тръба, после ларинкса. А той продължаваше да стиска и да извива…



Чуваше в главата си звука: пукот на пречупващи се клони.

— Генерале?

— Да!

— Добре ли сте?

— Да, да, само… бях се замислил за нещо съвсем друго. Днешният ден беше доста тежък.

— Съжалявам. Имам само още един-два въпроса.

— Ще се опитам да бъда… по-концентриран.

— Бих искал да поговорим за нещо друго — обяви O’Xapa.

Започва се.

— Говори ли ви нещо думата „Хамелеон“?

Нещо в погледа му проблесна, той помръдна устни и стисна челюсти. Бузите му сякаш порозовяха.

— Това наистина няма нищо общо с петролния бизнес.

— Но има доста общо с вас.

— Днес наистина се чувствам леко отпаднал, мистър O’Xapa — и той понечи да се надигне от креслото.

— Извинете ме, генерале, но аз знам за Хамелеона. Трябва да поговорим за него.

Хукър го погледна с досада.

— По тази ли причина дойдохте?

— Да, сър, това е причината.

— И какво мислите, че знаете?

— Знам, че Хамелеона е шеф на една много ефикасно действаща разузнавателна агенция, обслужваща частния сектор. Знам, че агентите му са убивали, крали са фирмени тайни и са провеждали саботажни акции с цената на живота на стотици хора. Знам още, че по някакви причини, АМРАН и партньорите му са негова любима цел.

Хукър изчука лулата си и отново я напълни, за да спечели време.

— Може ли да поговорим неофициално за известно време?

O’Xapa се поколеба. Много скъпоценна информация оставаше неизползваема завинаги поради „неофициални“ разговори, но на практика той нямаше избор.

— Хамелеона е може би най-опасният терорист на света в наше време — започна Хукър. — Методите му са непредсказуеми, а същото може да се каже и за жертвите му. Нищо не е извън възможностите му. Изнудване, отвличания, обири, убийства, саботаж… наистина нищо.

— Мислите ли, че зад всички тези актове стои вашата конкуренция?

— О, те не са далеч от това. А някои от тях бяха и потърпевши. Очевидно компаниите използват уникалните… услуги, които Хамелеона предоставя. Но нямам представа нито кой, нито защо.

— И все пак, АМРАН изглежда предпочитана цел.

— Не знам…

— Ами ако ви заявя, че Хамелеона е отговорен за смъртта на Симънс, Ричман, Търман… повечето от висшите служители, свързани с АМРАН, които или са „умрели“, или са загинали?

— Ще ви отговоря, че това са само обвинения без никакви доказателства.

— Познавам човека, който ги е извършил — каза О’Хара. — Най-малкото е извършил по-голямата част от тези убийства.

— Тогава съобщете го на когото трябва. Ако разполагате с подобно доказателство, то и материалът ви ще има тежест.

— Не мисля, че това е възможно.

— Чуйте, О’Хара, никой не би бил по-щастлив от мен, ако вие извадите пред света този… вампир и покажете какво представлява той. Но всичко казано или намекнато от вас до момента ще изглежда комично, без възможност да бъде подкрепено с факти.

Хукър остави дима от лулата бавно да се източи през ъгълчето на устата му. Остана така може би в продължение на цяла минута, загледан през стаята.

— Повечето от тези хора умряха от естествена смърт или в резултат на нещастен случай. В този бизнес сърдечните удари са само професионален риск. Петролът е бизнес, характеризиращ се с високо ниво на стрес, а тези джентълмени без изключение работеха под високо напрежение, а бяха над петдесетте или шестдесетте.

— А Бриджис? Той не беше в петролния бизнес.

— Ред Бриджис беше неспокоен човек, занимаваше се с морски спасителни операции, бе хазартен играч. По дяволите, та той цели пет-шест години след войната се занимаваше с измъкване на потънали кораби край японското крайбрежие. А корабостроенето е много гаден бизнес. Освен това Ред имаше сериозен проблем с теглото. На шейсет години той тежеше с поне сто фунта повече, отколкото трябваше. Основен кандидат за инфаркт, нали знаете? Сега разбирате ли какво искам да ви кажа, мистър О’Хара? Без някакво доказателство никой няма да ви повярва.

— Точно по тази причина той може да действа както поиска. Никой няма смелостта да заговори открито за това. Ха, та дори ние говорим „неофициално“!

— Вие заинтересован ли сте лично? — попита Хукър, който се изненада от неочаквания изблик.

— Аз съм журналист и се опитвам да си върша работата по най-добрия възможен начин. Знам, че Хамелеона съществува. Вие също го знаете. Очевидно цяла дузина високопоставени бизнесмени го знаят. Но вие сте основната цел. Защо?

— Ние отказваме да бъдем изнудвани. Не знам дали разбирате, изнудвани чрез страх.

— Но защо АМРАН? Защо не „Ампекс“ или „Синия диамант“?

— Не знам. Предполагам, че след като сме най-младият от петролните конгломерати, те допускат, че ние сме най-уязвимите.

Беше започнал да се поти, затова извади кърпичката си и попи потта. Пейсмейкърът ожесточено тиктакаше.

— Извинявам се. Нещо ме… тресе. Нищо опасно, разбира се. С тази разредена кръв. Един от рисковете на старостта.

О’Хара изглеждаше искрено загрижен. Мъжът пред него се бе състарил видимо с поне една година, докато разговаряха. Лицето му бе посивяло, а очите му загубиха жизнеността си.

— Аз трябва да се извиня. Знам, че ви се натрапих — каза O’Xapa. — Благодаря ви, че отделихте от времето си за този разговор.

Разговорът за Хамелеона поне беше прочистил главата на Хукър. Сега проблемът му беше как да се справи с O’Xapa.

— Може би някой друг път — обади се той.

— Един последен въпрос. Хамелеона ли стои зад саботажа на „Торо“ и автомобила на „Акила“?

Генералът остави лулата си настрани и събра връхчетата на пръстите си. После се наклони напред.

— Мистър O’Xapa, както ви казах вече, никой не дискутира Хамелеона. Той е терорист, който работи за пари. Хората се страхуват от него. Повечето от тези, които стоят над мен, си мислят, че ако те го игнорират и той ще ги игнорира. Разговорите за него му придават някаква легитимност. А това не е в интерес на никого.

— Без смелост няма слава, генерале.

— Хамелеона е апокалипсис.

— Получихте ли някакво предупреждение за „Торо“ или „Акила“? Искам да кажа, имаше ли опит за изнудване или това си бе най-обикновена саботажна акция?

На Хукър вече беше започнало да му омръзва. Той отговори със суров глас:

— Не можете да използвате тази информация, млади човече, защото тя не може да бъде потвърдена. „Торо“ се намира на дълбочина четиристотин фута в Арктическо море, а „Акила“ е обратно на чертожната дъска.

— Не знам дали го разбирате, но той няма да спре — заяви О’Хара. — Захванал се е с много доходен бизнес. Напишете ми заявление, че подозирате Хамелеона за отговорен в поне един от тези инциденти и това ще направи материала ми по-правдоподобен. Ще може да послужи като добро начало. Ще помогне той да бъде изобличен. Защото този човек разчита на потайността.

— Мистър О’Хара, знаете ли кой е Хамелеона? Знаете ли къде живее, къде се намира базата, от която действа? Изобщо знаете ли нещо за него?

— Това същият Хамелеон ли е, който бе включен в списъка на военнопрестъпниците през 1945-а? — поинтересува се О’Хара.

Хукър изчука пепелта от лулата си и уплътни оставащия тютюн.

— Лицето, за което говорите, загина в Хирошима — обясни той. — Името му беше извадено от списъка през 1950-а.

— А вие знаете ли кой точно е бил този човек?

— Името му е Асиеда. Неговата самоличност беше една от най-строго пазените тайни през войната. Специалността му бе шпионаж и той отговаряше единствено пред Тойо52. Той обучи всички японски агенти.

— Иронично, нали?

— Какво точно?

— Че Хамелеона, когото вие търсите, и военнопрестъпникът имат един и същи псевдоним.

— Ако има някаква ирония, тя е в това, че тази крепост на времето е била негова щабквартира. Обучението на агентите е ставало точно в тези сгради. И само Бог знае какви зверства са били извършвани в трите етажа на подземията под краката ни. Ето така научих за това място. Дойдох тук с Окупационната армия през 1945-а. Но тук нямаше нищо. Цялата архива беше унищожена. Всъщност в никоя архива не са запазени документи за военновременната дейност на Хамелеона. Ако се съди по архивата на армията, той изобщо не е съществувал. Тази книга завинаги е затворена.

— Е, добре, аз мисля, че Хамелеона е тук в Япония, без значение кой е той. И щом той е тук, аз ще го открия.

Хукър се изправи в целия си висок ръст. Гърбът му беше прав както в деня, когато бе получил дипломата си в Уест Пойнт. Подаде ръка на О’Хара:

— Приятен ден, мистър О’Хара. Ще говорим за евентуалните ми писмени заявления тогава, когато разполагате с нещо повече от подозрения и теории. Честно казано обаче, аз мисля, че куражът ви е по-голям от съобразителността ви. Въпреки това, желая ви успех.

— Едно последно нещо — обади се О’Хара, докато генералът го съпровождаше към вратата. — Чували ли сте нещо за голямо петролно находище, известно като „Мидас“?

Старецът стоеше до вратата с гръб към О’Хара. Гняв блесна в очите му, когато чу въпроса. Пейсмейкърът отново затрака. Той се изкашля, за да заглуши издайническия сигнал на сърцето си.

— „Мидас“ ли казахте? Петролно поле — обърна се към О’Хара напълно овладян. — Никога не съм чувал за него.

— Може би е най-голямото в света.

— И къде се намира? — позасмя се Хукър.

— Не знам.

— И аз не знам, сър, а петролът е моят бизнес. Мистър О’Хара, възхищавам се на въображението ви. Но мисля, че е малко пресилено да се мисли, че съществува петролно поле с размера, за който предполагате, и никой да не знае за него.

— Но аз знам за него.

— Чудесно… тогава защо не откриете къде е? Опасявам се, че сега ще трябва да ме извините. Време е за следобедния ми сън.

7.

Гарви изпрати О’Хара от Драконовото гнездо и се върна в кабинета на Хукър. Старецът седеше зад писалището си с лице, добило цвета на глина. Пейсмейкърът блъскаше като чук в гърдите му.

— Успокойте се, сър. Слушах разговора ви и чух всичко.

— Чу ли го да пита за Мидас? — изграчи дрезгаво Хукър.

Гарви кимна.

— Ще трябва само малко да променим плановете си.

— И откъде е събрал цялата тази информация? — изрева неочаквано старецът. Кръв нахлу в лицето му и бузите му пламнаха.

— Той е добър, генерале. Един от най-добрите. Поехме пресметнат риск.

— Тогава ще ни трябва нов проклет калкулатор.

— Ще го ликвидираме само за час-два.

— А Хамелеона?

— Генерале, вече сме много близко до него — каза Гарви и повдигна палец и показалец, раздалечени на един инч.

— Толкова близко сме до него от маса време — изсумтя Хукър. После стана и отиде в тъмния ъгъл на стаята, стиснал ръце зад гърба си. Високата му фигура се открояваше на фона на светлините в оранжерията. — Аз трябваше да стана президент вместо онзи кучи син Айзенхауер — продължи той. Трябваше да бъда много неща, които не можах, благодарение на този… камък на шията ми. Проклет да е, проклет, проклет.

Той замълча и метрономът в гърдите му забави ход.

— Убий и двамата — каза той и от устните му сякаш покапа отрова. — Убий още тази нощ и двамата.



По перона на гарата се носеше мъгла, подхваната от студения бриз. В единия му край седеше висок човек с европеидни черти на лицето и пушеше „Житан“. До него имаше телефонна кабина, но когато телефонът иззвъня първия път, той не му обърна внимание. Позвъняването бе еднократно. След няколко секунди телефонът отново иззвъня. Втория път мъжът стана и взе слушалката.

— Гара „Хигашияма“ — произнесе той с мек френски акцент.

— Извинете ме, вероятно съм сбъркал.

— Кого търсехте?

— Италианеца.

— Името му?

— Спетро.

— Добър вечер, мистър Куил.

— Чист ли е телефонът?

— Обществен автомат на гарата.

— Отлично. Има промяна в плана.

— Добре.

— О’Хара се превърна в проблем. Стигна много по-далече, отколкото допускахме, че е възможно. И през цялото това време се движеше в неправилна посока. Жизненоважно е да бъде премахнат незабавно. Следят ли го?

— Трябва да дойде тук след три минути.

— Направете го колкото е възможно по-бързо, разбира се, с характерната за вас изтънченост.

— А другите?

— Свършете най-напред това. Всичко останало може да чака.

— Разбрано.

— Съжалявам, старче, вие наистина се представихте блестящо. Но човекът се оказа по-умен, отколкото предполагахме. Сега е въпрос на приоритети.

— Разбирам.

— Известете ме, колкото е възможно по-скоро.

— Разбира се. Комбан ва.

Комбан ва.

Тони Фалмаут окачи слушалката и седна на пейката, за да изчака влака.



О’Хара забеляза жената още когато се качи на гара Тофуку-джи в предградията на Киото. Забеляза я отново три спирки по-нататък, когато стана, за да слезе на гара „Хигашияма“. Зърна отражението й в стъклото на прозореца и видя, че го наблюдава от другия край на вагона. Автоматичните врати се разтвориха и той се забърза, нетърпелив да се върне у дома и да обсъди срещата при Хукър с Кимура.

Жената застана зад него, после се шмугна между останалите пътници и избърза напред.

— Моля ви, последвайте ме. Трябва да говоря с вас — прошепна тя и бързо се отдалечи.

Вниманието на О’Хара беше ангажирано с нея и той не обърна почти никакво внимание на другите пътници по перона. Тони Фалмаут седеше в далечния край. Той стана, тръгна бързо след О’Хара, заобикаляйки ярко осветените места.

О’Хара я последва през пазара, мина покрай сергиите за риба, без да обръща внимание на търговците, които му крещяха отблизо, размахвайки змиорки и октоподи. Посоката, която следваха, ги изведе в покрайнините на парка Маруяма. Тя беше доста висока за японка: облечена бе в рокля, носеше амулет и имаше напудреното лице и кървавочервените устни на гейша. Косата й бе хваната в кок с помощта на голяма шнола с орнамент от нефрит. Беше тъмно, мъглата се стелеше над парка и бавно се носеше към пазара.

— За мен е опасно да съм тук — прошепна жената. — Моля ви, стойте с гръб към мен. Скоро ще дойде автобусът. Когато спре, моля ви, качете се и слезте поне след една или две спирки.

О’Хара се поколеба за момент. Тъмна улица, мъгла, а на всичко отгоре искането да стои с гръб към нея. Не беше много умно. Той замръзна напълно неподвижно, вслушвайки се в звуците, които идваха откъм нея. Първоначално чуваше само дишането й, но после долови и още нещо. Не толкова звук, а по-скоро някакво усещане. Главата му едва не се замая от възбуда и макар че не можеше да види жената, усещаше нейното привличане, сякаш между тях протичаше електрически ток.

Той се обърна с гръб към нея и погледна по дължината на улицата, едва-едва осветена поради гъстата мъгла.

— Какво искате? — попита той.

— Вие ли поискахте информация в Кабуки-за в Токио?

Той отново се поколеба. Привличането беше толкова силно, че едва не се обърна. Мъглата около тях се въртеше като във водовъртеж.

— Да — потвърди той накрая.

— Търсите онзи, който е известен като Хамелеона? — попита тя отново шепнешком.

— Да.

— Защо?

— За да поговорим.

— Да говорите ли? Ха! Вие трябва да го убиете!

Отново се насили да не се обърне. Нервите му звънтяха от напрежение. Чувстваше някакъв странен резонанс помежду им, но това бе чувство, което не можеше да си обясни. Сети се за предната нощ, когато правеше упражненията, и усещането за присъствието на Хамелеона бе така задушаващо. Сега отново долавяше нещо подобно. Сякаш тази жена бе напоена с аромата на Хамелеона.

— Аз не съм убиец — възрази той.

— Ще разберете, когато се срещнете с него.

— И кога ще бъде това?

— Хамелеона е тук — наклони се тя към него.

Стори му се, като че ли се издига във въздуха. Кръвта се втурна през вените му, а в ръцете и краката му пламнаха фитили. Усещаше, че може просто физически да протегне ръка и да докосне опасността във въздуха около тях, но, странно, инстинктите му не говореха за непосредствена заплаха.

— Искате да кажете, че е в Япония?

— В Киото.

— Къде точно в Киото?

— Написах адреса — една улица в префектура Шига — на това листче. Той ще се върне там тази вечер в девет. И ще бъде сам.

— Откъде знаете това?

— Знам. Не е важно как. Той ще бъде там.

Фаровете на приближаващия автобус ги осветиха през мъглата.

— Защо правите това?

Настъпи миг тишина.

— Защото съм затворник и искам да се освободя.

— Затворник ли?

— Да. Ето, вземете листчето и го сложете в джоба си. И бързайте, защото той има шпиони навсякъде.

Без да се обръща, О’Хара заяви:

— Трябва да знам… откъде ви е известно, че търся Хамелеона.

Автобусът намали на спирката и спря.

— Моля ви, не ме издавайте — чу той отново гласа й. — Сега вървете. Девет часа. Не закъснявайте.

За повече нямаше време.

О’Хара скочи в отворената врата на автобуса и я чу как се хлопва зад гърба му.

8.

На стотина фута от тях, скрит сред дърветата в парка, Тони Фалмаут видя О’Хара да се качва на автобуса. Той извади от ухото си малката слушалка, свързана към параболичния микрофон с голям радиус на действие. Беше чул перфектно всяка дума. Трябваше незабавно да предприеме нещо и той реши да последва жената, изоставяйки О’Хара за момента. Нямаше да има никакъв проблем да го открие отново по-късно. Но тази жена държеше ключа за всичко, той чувстваше това. Пулсът му се ускори. Целта на мисията му бе толкова близко. Събра миниатюрното подслушвателно устройство, пусна го в джоба си и прескачайки от дърво на дърво, тръгна по следите на жената.

Тя потегли към пазара по периферията на парка Маруяма, заобиколи централната част на града и навлезе в квартал, осеян с безброй малки преплетени улички с домове, оградени с високи плетове, през които долавяше откъслечни шумове: бебешки плач, бравурна музика, сменена от мелодичен рок по радиото, след това тихия смях на две жени, мъж, изпълняващ на пародиен италиански оперна ария, телевизионна реклама на кока-кола на японски по телевизията. Бризът плавно поклащаше над главата му фенерите на уличните лампи, които хвърляха призрачни сенки по оградите.

Следенето не му създаваше проблеми, защото по улицата имаше малко хора и с изключение на приглушените звуци от домовете, тишината бе почти задгробна. Чуваше ясно хлопането на сандалите й по плочите на около една пряка пред себе си.

И в този миг тя взе изненадващо решение. Избра пряк път към главната улица и влезе в малък ресторант на улица „Ниджо-дори“, непосредствено до хотел „Фуджита“. Сервитьорка? А може би дори мениджър на заведението? Не искаше да му се изплъзне. Беше дала на О’Хара адрес, а Фалмаут се нуждаеше от този адрес.

Изчака няколко минути и я последва. Заведението не беше кой знае какво, но вътре бе прохладно, обстановката прилична и най-важното — цареше полумрак. Всъщност дори бе толкова тъмно, че не можа веднага да види къде е, макар ресторантът да бе почти празен. Беше седнала сама до една маса в дъното. Плъзгащата се стена беше дръпната и през отвора се виждаше градина, покрита с мъхове и езерце. Беше се загледала в един огромен златисто-черен шаран, който с надежда разглеждаше дъното за някаква храна.

Фалмаут се приближи до масата.

— Извинете ме — обърна се той към жената, — говорите ли английски?

Тя поклати глава в знак, че не разбира.

Фалмаут бързо премина на японски.

— Аз съм турист — започна той. — Бяха ми разказвали, че Киото е най-красивият град на света. Но в един миг ви зърнах и забравих за Киото. Знам, че е крайно невежливо да се обърна към вас по този начин, но нали в Дзен е казано: „Не пропускай възможността да се насладиш на градината, защото може да минеш през нея само веднъж“. Аз… ъ-ъ, аз знаех, че може би повече няма да ви видя, така че ви проследих от пазара насам. Моля ви да извините моята…

Тя сложи ръка върху устните му и го накара да замълчи.

— Не се чувствам оскърбена — каза тя толкова тихо, че той едва долови думите й. — Живяла съм в Америка и имам представа за разбиранията на хората от Запад.

После се обърна и се загледа отново в шарана.

Дотук добре, помисли Фалмаут. Сега идва ред на решаващия ход. Той отново възприе подхода на объркания обожател, изтънчен, но малко неспокоен:

— Казвам се Джон Уилоуби. От Лондон съм. Наистина ме привличате. Аз, наистина, мога и да ви излъжа и да ви кажа, че се чувствам самотен и имам нужда от компания. Но истината е, че бих искал да бъда с вас. Мога ли да ви поканя на вечеря?

Тя тихо се засмя и го погледна през рамо. Нефритеният орнамент на шнолата й проблесна със зелен пламък върху гарвановочерната коса и той видя блясъка в очите й. После тя прошепна:

— Да, Джон Уилоуби от Лондон, можете.



Когато О’Хара се прибра, Кимура още не се беше върнал, но Сами медитираше в градината. О’Хара го изчака да свърши.

— Трябва да поговоря с Токенруи сан — каза той. — Кога ще се върне?

— Нали го познаваш — сви рамене Сами, — той се движи с духовете.

— Много точно наблюдение — отбеляза Кимура. Двамата се обърнаха и го видяха да стои на прага на вратата. — На какво се дължи тази спешна необходимост, Кацуо?

— Ще ида да свърша някоя работа — обади се Сами.

— Не, не е нужно, това засяга всички ни — спря го О’Хара.

— Изглеждаш тъжен — погледна го Кимура.

— Имам нужда от помощта ти, Токенруи сан. Но не бих искал с нещо да те обидя. Ти си ми като баща.

— Знам това, Кацуо. И по загриженото ти лице разбирам, че става дума за нещо, което дълбоко те безпокои. Разбирам още, че е свързано с нещо, което трябва да направиш. Е…?

— Ти… ти си познавал Хамелеона, нали, Токенруи сан?

Кимура обмисли въпроса.

— Светът е пълен с Хамелеони — каза той накрая.

— Не и с такива като онзи, за когото говоря. Знам, че си обучавал военноначалниците на Имперската армия, подготвяйки ги за Пътя на Тайния воин, както преди, така и по време на войната. Хамелеона е бил шеф на таен отдел, който се е отчитал единствено пред Тойо. Така че той трябва да е бил хигару-даши.

— Логична дедукция. Изумен съм, че никой досега не беше стигал до този извод.

— Никой досега не се е интересувал.

— И какво е по-различното сега?

— Сега аз се интересувам. Много невинни хора намериха смъртта си, благодарение на този човек. На много други предстои да умрат.

— Сигурен ли си, че става дума за същия Хамелеон?

— Изобщо не съм сигурен. Но мисля, че ти знаеш отговора. Токенруи сан, жив ли е още Хамелеона?

Кимура погледна О’Хара право в очите. Поклати глава.

— Не. Човекът, който за теб е Хамелеона, е мъртъв.

— Но ти си го обучавал. Той знае Пътя на Тайния воин.

Кимура се поколеба за миг и после кимна.

— Той вече е мъртъв. Не виждам никакво нарушение на доверието, ако потвърдя това.

— Откога е мъртъв?

— В архивите пише, че Ямучи Асиеда е загинал по време на катастрофата в Хирошима.

— Не ме интересува архивата. Нека забравим проклетата архива.

— Не мога да постъпя така, Кацуо. Нищо не може да се спечели, ако се опитаме да променим съществуващи неща.

— Не ме интересува разкриването на някакъв второкласен военнопрестъпник, а…

— Спри. Преди да продължиш, ще ти кажа следното: Ямучи, когото ти познаваш като Хамелеона, бе обичан от много хора. За нас той не е военнопрестъпник, а човек, който направи големи жертви за страната ни. Доколкото ми е известно, не могат да му бъдат приписвани никакви актове на жестокост. Той обучаваше кан-чо и ги ръководеше. Беше най-добрият. И една от причините да е толкова добър бе, че хората го обичаха. Той също ги обичаше и именно това ги привличаше към него. Освен това беше много умен — като муха, прекалено бърза за паяжината.

— Но трябва да е направил нещо. Изминали са пет години, преди правителството да потвърди смъртта му.

— И защо мислиш, те са решили да изразходват толкова време и пари?

— Сигурно много им е трябвал.

— На кои?

— На военните, на криминалния отдел… на който и да е.

— Казваш „който и да е“. А може би само на едно лице?

О’Хара се замисли за миг.

— Да, предполагам, че може да бъде и едно лице, но с достатъчно влияние.

— Ах, „влияние“ — тази магическа дума…

Влияние, помисли си О’Хара. Достатъчно влияние, за да включи в списъка на военнопрестъпниците определено име.

— Може би някой генерал? — проговори О’Хара.

— А-а, ето че започваш да поглеждаш отвъд очевидното. Значи не става дума за някаква анонимна организация. А за един човек.

— Хукър беше военен губернатор тук в продължение на шест години — обяви О’Хара. — От 1945-а до 1951-а.

— Да — потвърди Кимура. — И хранеше в сърцето си страстна омраза към Хамелеона.

— Защо?

— Стара рана. Не забравяй, че те бяха смъртни врагове.

— Когато войната свърши, Токенруи сан, на много врагове беше простено.

— Очевидно не на всички.

— Но какво чак толкова е сторил на Хукър, че да предизвика у него такава омраза?

Кимура дълго мисли върху отговора и накрая каза:

— Може би той е бил объркан, че не е в състояние да идентифицира Хамелеона. Нямаше никакви писмени свидетелства. И никой никога не издаде тайната на неговата самоличност.

— Мислиш, че мотивът на Хукър е някаква форма на отмъстителност?

— Това определено е една възможност — кимна Кимура.

— Според Хукър Хамелеона е изнудвач, терорист… Всичко каквото си помислиш. Опита се да ми внуши, че цялата промишленост се възползва от неговите услуги. И същите хора сега са негови жертви. А това, естествено, ги ужасява.

— Уверявам те, че Хамелеона, за когото ти говориш, е мъртъв.

Кимура седна до масичката за чай и извади плоска кутия цигари.

— Марка „Шърман“ от Ню Йорк. Казаха ми, че били великолепни. — Той извади една. Беше розова със златен филтър. — Трябва да обмисля естетическото им възприемане — каза той, като разглеждаше замислено цигарата; запали я, пое дълбоко и много бавно издиша дима. — Пет цигари на ден. Толкова ми разрешават духовете.

— Откъде знаеш? — попита скептично О’Хара.

— Попитах ги.

— Токенруи сан — върна се на темата О’Хара, — ти можеш да ми помогнеш да разреша загадката на Хамелеона. Сигурен съм, че е така. Ако този човек е мъртъв, позволи ми да използвам онова, което знаеш, за да сложа край на…

Кимура седна на пода и кръстоса крака под себе си в поза лотос.

— Ямучи Асиеда беше богат търговец в Токио, във вените му течеше кралска кръв и беше човек на честта — започна той. — Бе посветен в хигару-даши в 1939 година и от самото начало стана кандидат за Токенруи. Притежаваше забележително умение с меча и бе подвижен като колибри. Достигна седмо ниво с почти мистична лекота… Ямучи Асиеда не беше привърженик на войната. Неговият бизнес го беше отвел къде ли не по света и той знаеше колко големи са залозите и колко всеобхватна е играта. Не бе нито войнолюбец, нито убиец. Обичаше скъпоценните бижута, картините, дрезденския порцелан. Но сам Императорът помоли Асиеда да поеме обучението на агентите от тайните служби. Беше съвсем естествено. Асиеда имаше партньори из целия свят и за него не бе проблем да се захване с изграждането на шпионска мрежа. В замяна Императорът пое личен ангажимент самоличността му никога да не бъде разкривана. Асиеда прие псевдонима Хамелеон и избра Драконовото гнездо като централа, защото се намираше в усамотено място и беше напълно гарантирано от проникване на други хора. Единствените, които знаеха кой е той, бяха четиримата членове на Военния съвет, които загинаха заедно в Хирошима. След края на войната Асиеда стана номад — той бродеше по островите и неговата тайна остана посипана с пепелта на войната. Умря преди няколко години. Ето, виждаш, този човек не беше нито терорист, нито убиец. Не мога да ти кажа повече, Кацуо… да го направя, би означавало да наруша думата, която съм дал.

О’Хара имаше много въпроси, но почувства, че не бива да ги задава. Затова извади едно листче от джоба си.

— Една жена, която ме следеше във влака, ми даде това.

Той подаде листчето на Кимура. Старецът го погледна, без да коментира, и му го върна.

— Тя твърди, че Хамелеона щял да бъде на този адрес довечера сам. В девет часа.

— Коя беше тази жена?

— Зърнах я само за миг. Приличаше на гейша. Следеше ме още от влака. В гласа й звучеше отчаяние. Попитах я защо го издава, а тя ми отговори, че е затворник, който иска своята свобода.

Кимура дръпна от розовата цигара и издуха дима на кръгове.

— Доста очевидна клопка. Но от друга страна, кое би могло да бъде по-малко очевидно от най-очевидното.

— Токенруи сан…

— Не отивай тази нощ. Дай ми един-два дни, за да разбера какво става.

— Токенруи сан, аз не настоях да нарушите дадената дума. Не искайте и вие от мен да играя ролята на страхливец. Тя ще ме заведе при него. Сигурен съм в това.

— Ти не знаеш нищо за тази жена. Не познаваш къщата. Нямаш понятие какво представлява Хамелеона. И си готов да влезеш със затворени очи в тази игра?

— Ще бъда подготвен.

— Ако този Хамелеон е такъв, какъвто си го представяш, готов ли си за нож в гърба? За жица около шията? За куршум в главата?

— Ще бъда подготвен.

— Ти поставяш на изпитание вярата ми в теб.

— Аз имам шанса днес. Ти ме учеше да мисля така. Ако духът отлети утре, какво ще бъде моето оправдание?

Кимура седеше, без да отрони и дума. Гледаше през О’Хара в стената. О’Хара изчака и се надигна.

— Уважавам и ценя мълчанието ти, Токенруи сан. Надявам се да разбереш защо трябва да отида.

— Глупакът става мъдрец едва когато тялото му се покрие с белези — каза Кимура, без да отделя погледа си от стената.

Аригато.

— Бъди внимателен. — И когато О’Хара тръгна към вратата, старецът го погледна и се усмихна: — Когато седнеш да пишеш твоя разказ, помни, че ритъмът е най-добрата мяра за възможностите на един писател. Ако той е лишен от умение, бедността на мелодията му веднага го издава.

— Ще запомня това. В Тендаи ли го пише?

— Не, казал го е Ралф Уолдо Емерсън53.

О’Хара се засмя и напусна къщата.

— Да го последвам ли? — попита Сами.

— Разбира се.



Тя се държа загадъчно по време на вечерята, не каза почти нищо, опитваше от суровата риба и отпиваше от сакето, като извърташе разговора така, че той да говори за себе си. Той й каза, че е вдовец и върти бизнес с книги. Призна, че това бил първият му отпуск сам. Разказа как мечтал за Киото и как пътуването се оказало по-самотно, отколкото си го бил представял.

Тя даде да се разбере, че му съчувства.

И ето че малко по-късно те отново вървяха из тесните улички. Навлязоха в квартал, който приличаше на изваден от приказка. Тя отвори някаква портичка във висок плет и го въведе. Голяма двуетажна къща, отличаваща се от останалите наоколо, се издигаше на петдесетина фута от улицата. Изостреният покрив и покритите с дърворезба колони показваха на Фалмаут, че домът е бил притежание на богат човек. Градината беше перфектно почистена и тук-там засадена с миниатюрни върби и ели. Тя сложи пръст на устните си и го поведе по пътеката, която заобикаляше къщата. Малко поточе звънливо ромолеше край тях и изчезваше сред сенките, а някъде в тъмнината се чуваше нежното подрънкване на камбанки, полюшвани от вятъра.

Фалмаут оглеждаше мястото колкото бе възможно по-внимателно, стараейки се това да не се забелязва. Къщата имаше формата на буквата L. Единствената светлина идваше от далечния край на късото крило.

Мястото беше безлюдно.

Чудесно. Може би щеше да се наложи да бъде груб, за да вземе адреса. Той просто не разполагаше с време да я уговаря. Трябваше да свърши бързо.

Тя спря пред една от стаите в главното крило на къщата и безшумно плъзна встрани панела на вратата. Подът на къщата беше поставен на къси и дебели колове и се издигаше на не повече от един фут от земята.

Когато се озоваха вътре, тя прошепна:

— Баща ми живее отзад. Няма никой друг. Не можем да запалим осветлението — и дръпна панела зад себе си. Уличната светлина проникваше през матовите стъкла на вратата.

Тя разкопча сакото му и го съблече. После свали вратовръзката му и го дръпна до себе си. Какъв отвратителен късмет, помисли си той. Да попаднеш на такова парче и всичко да си остане само служба.

Тя свали златния му часовник и внимателно го остави на татамито до тях.

Беше девет часа.

Отпусна се назад и го притегли до себе си. Устните й докоснаха неговите. После протегна ръка назад и свали шнолата от косата си. Към нефритения орнамент беше прикрепена игла, дълга шест инча.

Косата й падна върху раменете.

По дяволите, мина през главата му, няколко минути повече или по-малко…

Това се оказа последната свързана мисъл в главата му.

В момента, когато се наклони, за да я целуне, тя дръпна назад ръката с иглата и светкавично я заби в ухото му.

Някъде дълбоко в гърлото му избухна пламък, облиза мозъка му и експлодира в болка.

Писъкът му раздра нощта като нож. Той се превъртя настрани от нея, изправи се с мъка на колене, и с треперещи пръсти опипа нефритената шнола, стърчаща толкова нелепо от дупката в ухото му. Огънят го изгаряше все по-навътре и болката от стоманата в главата му ставаше нетърпима.

Изправи се на крака, но стаята беше загубила очертанията си, а агонията застиваше в гърлото му. Започна да ръмжи като лисица в капан. Подът се наклони. Той се обърна, опита се да възстанови равновесието си, но залитна и се заби с глава в стъклената врата. Тя се разтроши на стотици пламтящи искри. Рамката поддаде и вратата се откърти заедно с него в градината.

Господи, аз губя, осъзна той за един кратък миг. Трябва… да… го… измъкна. И с всичката сила, която му беше останала, той изтегли стилета от главата си. В зейналата дупка на раната нахлу болка като кипящо масло. Залитайки, той пристъпи към езерцето и падна по лице върху камъните в градината. Ножът се изплъзна от пръстите му в ручея.

Пльок.



О’Хара откри лесно адреса. Вратата беше отключена. Погледна часовника си. Девет часа.

В мига, в който пристъпи с един крак през прага, се разнесе писък. Звучеше необичайно — мъжки писък, разтърсващ тишината на нощта с отчаяние. Той изтича по посока на писъка и точно когато заобикаляше къщата, видя някакъв мъж да рухва през вратата. Човекът залитна към езерцето, обхванал глава с две ръце, и се свлече на земята.

О’Хара изтича при него и го обърна по гръб.

— Боже мой! — извика той. — Тони!

На прага на изкъртената врата стоеше жената. Виждаше се само силуета й. Черната й коса беше спусната на дълги кичури върху раменете.

— Той е мъртъв или всеки момент ще умре — каза тя с остър глас. — Острието беше потопено в арсеник.

После вдигна ръце, хвана косата в центъра на темето си и я повдигна. В ръцете й остана перука.

Тя я хвърли на пода. Хвана блузката си с две ръце и я разкъса. Оказа се риза с подплънки на гърдите. Хвърли и нея встрани.

И изведнъж тя престана да бъде тя.

Превърна се в той.

Мъж, татуиран от кръста до гърдите с преплетени хамелеони, извиващи тела по корема му, плъзгащи се нагоре по гръдния му кош между великолепните гръдни мускули. Зърното на лявата му гръд представляваше око на един от зловещите гущери. Всеки от тях бе татуиран в различен цвят, а мрежата между телата им бе запълнена с кобалтово синьо, лимонено оранжево и пламтящо червено. Очите им проблясваха с мрачна закана, а раздвоените езици облизваха стомаха на мъжа.

О’Хара беше лице в лице с Хамелеона.

9.

Това наистина бе Хамелеон на хамелеоните: жената дявол, превърнала се в Сатана.

Какво бе казал Данилов? „Знам и не знам… Всеки, никой… Хамелеона никога не е това, което изглежда.“

— И така, Кръглоочко, най-сетне си намери майстора — проговори татуираният мъж. — Моли се да имаш повече късмет от твоя приятел.

О’Хара обърна Фалмаут по гръб. Сивите му очи го погледнаха с ужас, сякаш гледаха смъртта в лицето. От ушите, носа и устата му се стичаше кръв. Устните му се помръднаха в конвулсивно потрепване, като пеперуда, флиртуваща с цвете.

— Демон…

— Тони, чуваш ли ме?

— Демон… Бредли, мен… справи се с всички ни. Нищо… чудно.

— Тони!

Погледът в очите му за миг се избистри. Той се усмихна на О’Хара.

— Дължиш ми… сто двайсет и пет бона, Моряко — прошепна той и издъхна.

О’Хара погледна към вратата. Хамелеона стоеше неподвижно, с отпуснати ръце, изпънати пръсти, леко разкрачен.

Този човек не беше възрастен, вероятно бе не по-стар от самия О’Хара. Тялото му беше здраво и жилесто, главата бе гладко избръсната. О’Хара осъзна, че го познава отнякъде.

— Окари — проговори той. — Ти си учителят по кендо, Окари.

Хай. А ти си онзи бейкоку, когото наричат Кацуо.

— Точно така, аз съм американецът. Говориш английски много добре.

— Имах добър учител.

— Той ли те научи как да убиваш безпомощни мъже?

— Безпомощни? Ха! Защо не погледнеш какво има на глезена? В ръкава? Той щеше да направи същото. Убиецът не притежава чест.

— Той беше мой приятел.

— Тогава някой трябва да те научи да си избираш приятелите по-добре. Всъщност обучението ти всеки миг ще започне. Истина ли е, че си майстор с меча?

О’Хара не отговори. Тишината в градината се нарушаваше само от ромона на ручея, провиращ се между камъните към езерцето, и едва доловимото подрънкване на въздушните камбанки някъде в задната част на къщата.

После кимна.

— Тренирал съм с меч — каза той.

— Не бъди толкова скромен, Маруи-ме. Хайде, Кръглоочко, дай ми урок.

Хамелеона бавно отстъпи назад в малката стая. О’Хара пристъпи към разбитата врата и надзърна вътре. Това беше спалня. Татамитата бяха грижливо подредени в единия край. Върху рогозките беше пуснат широк пояс за пристягане на кимоно. До леглото се виждаше малка масичка, в малък поднос димеше пръчица благовоние. Фенерът, окачен на тавана, хвърляше равномерна, но слаба светлина. Хамелеона дръпна встрани един от панелите на стената и извади два самурайски меча. Татуираните по торса му хамелеони гневно се размърдаха. Едва ли имаше макар и инч по кожата му, убягнал на иглата на татуировчика. Той се обърна с лице към О’Хара.

Гледката беше фантастична: блестящото под жълтеникавата светлина татуирано тяло, сенките около очите, ружа, червилото, които все още скриваха истинските му черти. Коленичи в центъра на стаята и остави мечовете на пода така, че дръжките им да бъдат откъм О’Хара.

— Избирай — каза Хамелеона.

— Не съм дошъл тук, за да те убия — отговори О’Хара.

— Добре, в такъв случай сме на едно мнение. Защото не смятам да ти позволя да го направиш.

— Не трябваше да убиваш Фалмаут.

— Убил съм много като него. Те идват, за да пролеят кръв и получават кръв.

— Ти си ги убил по един и същи начин, криейки се под полата на жена, за да нанесеш удара си, когато очите им са затворени.

Мускулите по челюстта на Хамелеона проблеснаха, но той продължаваше да упорства.

— И двамата сте дошли да ме убиете. Той се провали. Предлагам ти шанс да отмъстиш за смъртта му. Или искаш да ме накараш да повярвам, че синът на меча се страхува да вдигне меч?

— Предпочитам законния път.

Преди О’Хара да свърши, Хамелеона се изправи. Взе един от мечовете, изтегли го от дървената ножница, направи няколко крачки към О’Хара и спря може би на три фута пред него. Постави върха на острието върху адамовата му ябълка и бавно го свали до кръста му. Острието разсече копчетата на ризата му и те издрънкаха на пода. Хамелеона разтвори ризата с едно движение на китката си. От гърлото на О’Хара до кръста му минаваше тънка като косъм следа от докосването на меча.

— Вземи го, Кръглоочко — заповяда Хамелеона.

— Не. Заклел съм се да не…

— … се защитаваш? Това е инструмент за защита на честта. Нашите деди биха се оскърбили, ако някой им каже, че е тренирал с него само за игра.

— Да вдигна меч срещу теб би означавало да го омърся — каза О’Хара. — Честта е нещо непознато за теб. Ти убиваш в гръб.

— Познаваш ли белега на окубио — страхливеца? Разсичане на бузата, което жигосва завинаги онези, които се страхуват да защитят честта си? — Той постави острието на самурайския меч върху скулата на О’Хара. Появи се капка кръв.

— Мисля, че страхливецът си ти — бавно проговори О’Хара.

В изблик на ярост Хамелеона заби в О’Хара тежкия си поглед и по напудреното му лице, аленочервените устни и скритите под сенките очи мина конвулсивна тръпка. Напрегнатите сетива на О’Хара доловиха, че той стисна по-здраво кожената дръжка на меча.

Хамелеона се отдръпна с около шест инча. Вдигна меча над главата, леко наклонен встрани. Класическата стойка на атака. Един-единствен замах и главата на О’Хара можеше да отхвръкне.

О’Хара леко стисна челюсти. Съзнанието му не искаше да приеме, че Хамелеона може да го провокира да забрави за собственото си достойнство.

Хамелеона леко премести тежестта върху десния си крак. Изпънатите му ръце изправиха меча право нагоре. Той отново премести тежестта и замахна.

Блестящото острие изсвистя във въздуха и О’Хара видя сянката на смъртта да се приближава към него като в каданс.

Усети как върхът го докосва по адамовата ябълка.

Хамелеона мигновено възстанови равновесието си и зае отново стойка за атака в позата на Вола.

О’Хара почувства струйка кръв да се стича надолу към шията му.

Хамелеона отново леко пренесе центъра на тежестта си. Погледът му застина. О’Хара разбра, че следващият удар ще го обезглави.

Трябваше да се защитава. Кодексът на честта изискваше да реагира.

Той отстъпи една крачка от Хамелеона и се поклони.

Взе другия меч. Хамелеона се отпусна и свали меча.

О’Хара провери тежестта на меча, претегляйки първо с дясната, после с лявата си ръка. Беше по-тежък от онези, с които бе тренирал, но балансировката бе изместена по-скоро към острието, отколкото към дръжката и това бе добре. Дръжката бе стара и ожулена, но режещият ръб на оръжието блестеше като острието на бръснач.

Можеше да се предполага, че учителят по кендо ще предпочита същите смъртоносни удари, както и бойците с бамбуковите пръчки. Това означаваше удари в областта на шията или разсичащ удар в хълбока.

Хамелеона се изтегли в дъното на стаята и се изправи с отпуснат меч. Започна някаква бавна песен и фокусира погледа си през стените на стаята. От подсъзнанието му изплуваха спомени; откъслечни образи се стрелнаха в главата му и той започна ритуала на прочистване на мислите и рефлексите си: дим, огън, воняща риба, громолящи стоманени топки и дрезгав глас, пеещ химна на смъртта; силуети с гневни гласове върху хартиени паравани и жени с меки ръце по тъмните улички; черен, изпускащ пара Голиат, поклонници, сновящи хаотично; земен трус и изригване на вулкан; агонизиращия писък на желязо, стържещо върху желязо и град в далечината, изпаряващ се в кипяща прах, издигнала се почти до небесата.

Кошмарни съсиреци по периферията на съзнанието му. Трябваше да се отърси от тях.

Беше готов.

О’Хара се концентрира върху звъна на камбанките, позволявайки на нежния им звук да прочисти мислите му. Усети как се издига над тялото си и разглежда стаята от ъгъл, намиращ се високо над главата му. Ушите му се превърнаха в ушите на вълк. Чуваше движението на въздуха в стаята и ясно долавяше енергията на Хамелеона, която наелектризираше всичко. Настрои се в пространството и се вслуша в молекулите на неговите течения.

После се изправи срещу Хамелеона, леко разтвори крака, вдигна меча с изправени ръце право пред себе си и леко го наклони към пода. Позата на предизвикателството.

Хамелеона направи първия ход с разсичащ удар почти без подготовка, но с толкова бързо движение, че мечът се превърна в сребърна светкавица, която пропя във въздуха. О’Хара отскочи назад и парира удара. Стоманените остриета се удариха, звънът им отекна в стаята и той усети с китката си мощта на атаката.

Хамелеона се движеше като вятъра, а О’Хара реагираше мигновено на движенията му. Двамата започнаха странния танц на смъртта под ритъма на мечовете си.

Да наблюдава Хамелеона, би било фатална грешка, защото татуираният мъж бе прекалено бърз. О’Хара не виждаше, а просто долавяше ходовете му, усещаше въздушните потоци, породени от тях и опипваше енергийното поле на Хамелеона. Сам той реагираше с класическите отбранителни движения, предизвиквани от стрелванията и извиванията на Хамелеона. Чуваше звъна на остриетата във въздуха при всяка атака на Хамелеона. Излезе от потока на времето и придвижи съзнанието си в седмата плоскост. Оттук можеше да наблюдава всеки ход като в каданс. Долови приближаването на острието на Хамелеона към себе си откъм левия квадрант, видя го с подсъзнанието си да се премества в централния, после отново в левия, след това надолу. Атаката завърши с мушване, а собственото му острие имаше време да парира, да блокира и да контраатакува.

Но и Хамелеона сякаш също притежаваше допълнителни сетива. Мъжът беше като дух, понесен от бушуващата река на неспиращи движения. Присъствието му можеше да се долови, но не и да се види ясно. Смъртта въздъхна в малката спалня.

Хамелеонът беше духът, който мълчаливо кръжеше около него без усилие. О’Хара бе танцьорът, долавящ със слуха си всяко изшумоляване на коприната, всяко раздвижване на въздуха, всяко изсъскване на меча. Погледът в очите му се замъгли и стана неподвижен, докато се защитаваше от татуирания мъж. Той парираше, контрираше, отскачаше в една, после в друга посока, извърташе се, опитваше удар с крак, реагирайки инстинктивно на всеки ход на Хамелеона, черпейки от дванайсетте години тренировки, практика и дисциплина.

Японецът бе по-самоуверен и по-агресивен. Той ловко заобиколи ниската масичка, изпречила се на избрания от него път и без да нарушава ритъма си, я запрати в стената.

Остриетата им непрекъснато се удряха едно в друго, докато те обикаляха из малката спалня. И в тази миг Хамелеона направи опит за смъртоносна атака с извъртане встрани, последвано от скок, лъжливо мушване и скъсяване на дистанцията. О’Хара отбягна атаката със стъпка встрани, блокира меча на Хамелеона със своя близо до дръжката в мига, когато телата им се разминаваха и с остро завъртане на китката разсече рамото на Хамелеона.

Беше по-скоро одраскване, отколкото истинско разсичане. Тънка червена нишка се показа до ключицата на Хамелеона. Той спря в стойка, перфектно балансиран на краката си, с преливащи мускули под кожата на потното тяло. При всяко вдишване татуираните хамелеони се размърдваха.

Впери поглед в О’Хара и очите му припламнаха с опасен блясък.

О’Хара направи плаха атака, после нова и след това с движение вляво, вдясно и пак вляво атакува истински със страничен удар. Хамелеона се извъртя встрани, сниши се почти на коляно, след това внезапно се изправи и контраатакува. Самурайският му меч мина покрай меча на О’Хара, който отново като в забавен кадър видя острието да се насочва към окото му. Отмести леко глава и в следващия миг усети стоманата да разсича меката долна част на ухото му. Болката бе пареща, но той мигновено я изключи, влезе толкова близко до Хамелеона, че усети горещото му тяло, и отново опита обратното завъртане на китката.

Но татуираният боец предугади намерението му, сам се извъртя, без да губи баланса си, изтегли меча си надолу така, че двете оръжия да се блокират близко до дръжките, после с мощно извиване от кръста и с върховно напрежение на мускулите на раменете натисна с всички сили в мига на докосването.

О’Хара осъзна, че мечът му се изплъзва от пръстите, излита във въздуха и се забива на шест фута от него в стената, поклащайки потната си дръжка като стрела.

Хамелеона се приземи странично на един крак и тази грешка едва не доведе до счупване на глезена му. Този път загуби равновесие, макар за по-кратко и от миг, но това време бе достатъчно за О’Хара, който се хвърли покрай него, претърколи се през рамо, излезе от салтото в група, опрял колене в гръдния си кош, и изтръгна меча си от стената точно навреме, за да блокира с плоската му част следващата атака на Хамелеона. Остриетата отново се вкопчиха и двамата се блъснаха с оглушителен трясък в стената. О’Хара мушна крак между краката на Хамелеона, хвана го в кука и се извъртя. Хамелеона загуби отново равновесие, двамата паднаха на пода и в мига, в който О’Хара скочи на крака, Хамелеона се претърколи настрана, стана с флик-флак и мигновено нападна за пореден път. Липсата на подготовка разконцентрира удара, който се получи много неточен и О’Хара с лекота парира с извъртане на китката си. Движението едва не счупи китката на Хамелеона, но той не изпусна оръжието си. Опита обратен замах ниско в краката на О’Хара.

О’Хара скочи високо и прибра краката под себе си, усещайки меча на своя противник да минава като студен сърп под него. Хамелеона се завъртя във въздуха, описвайки с меча си широка дъга и повтори замаха. Този път О’Хара реши да блокира удара със своя меч и усети жестоката му сила, набрана от завъртането на триста и шейсет градуса, да се прелива в неговото острие. Пръстите му изтръпнаха, а след това болката нахлу през китките по предмишниците в бицепсите му. Изпусна захвата на меча с едната си ръка, но го удържа с другата и направи салто към далечния край на стаята, за да възстанови силата и спокойствието си.

Но Хамелеона не спираше. Веднага атакува отново, хвърляйки се през стаята с високо вдигнат над главата си меч.

И в момента, когато О’Хара излизаше от салтото, прибрал крака под себе си, той долови някакво движение в отвора на зейналата врата, а след това чу отсечена заповед:

Томаре! Спрете!

Те замръзнаха като статуи: Хамелеона с вдигнатия меч, О’Хара — приклекнал с меч пред себе си.

В стаята влезе Кимура. Сами мълчаливо застана до вратата.

Кимура пристъпи като спортен съдия между тях, изпънал дясната си ръка с длан, насочена към пода.

— Да пролеете собствената си кръв, означава да опозорите смисъла на хигару-даши — каза той с тих глас. — Който се реши да отправи подобно предизвикателство, трябва да убие най-напред мен преди да продължи.

Окари изгледа недоумяващо Кимура и мечът леко се поклати в ръцете му.

— Не разбирам — промълви той.

— Преди да се убиете един друг, трябва да убиете мен — обясни спокойно старецът.

— Но защо заставаш между нас? — осведоми се Окари. — Това няма нищо общо с хигару.

— О? Ти поставяш под съмнение авторитета на Токенруи?

— Не! — извика Хамелеона. — Но този човек е бейкоку-джин, той…

— И какво като е американец? Каква е разликата? Ти би ли нападнал невъоръжен човек?

— Не ме обиждай, Токенруи сан, аз му предложих да си избере оръжие.

— Но ако той не е тренирал, все едно че е невъоръжен.

— Чувал съм за О’Хара. Онзи, когото наричат Кацуо. Той знае много добре как да си служи с меча.

— Аз го нарекох Кацуо. Аз го приех като свой син. И той също е хигару-даши.

Хамелеона беше шокиран.

Кимура ги погледна. Мускулите на лицето му се бяха втвърдили, а погледът в очите му беше суров.

— Мислех, че вие двамата стоите над обикновеното кавгаджийство. Мисли ли някой от вас, че с този дуел може да се защити нечия чест? Опасявам се, че ако някой трябва да прояви мъдрост, това мога да направя само аз. И че ако бъде отправено предизвикателство, то само аз мога да го одобря.

— Аз отправих предизвикателството, както повелява традицията.

Кимура погледна тънката червена следа по гърдите на О’Хара, после премести поглед върху разсечените копчета по пода. После се обърна към Хамелеона и каза утвърдително:

— А ти, Окари, си го провокирал.

Хай.

— И двамата ме оскърбявате.

— Защо? — осведоми се с по-остър от обикновено глас О’Хара.

— Защото това е хигару-даши. Защото ние всички сме братя, а един човек с чест не вдига меч срещу брат си. Защото вие двамата сте мъже на честта, които са положили клетвата на Тайния воин.

Окари и О’Хара се спогледаха от двата края на тясната стая, осмисляйки значението на думите на Кимура. Той продължаваше да стои между тях с изпъната ръка. Не можеха и да помислят, че могат да се опълчат срещу този знак. Това би означавало да отправят предизвикателство срещу Токенруи.

Окари много прецизно постави меча си в ножницата.

Аригато — каза тихо Кимура.

— Значи, Маруи-ме също е посветен в пътя на Тайния воин? — попита Окари.

— Този човек е твой брат, а ти го наричаш „Кръглоокия“ с желанието да го обидиш — започна Кимура. — Ти, Окари, май си забравил петия урок на Тендаи. Подобна арогантност ме шокира. Колко години овладяваш дисциплината на смирението, а си готов да захвърлиш всичко в един моментен изблик на глупост!

— Но той дойде, за да ме убие!

— И казваш това, без да те е страх, че може да сбъркаш? — Кимура се отправи към дъното на стаята и се обърна, кръстосал ръце пред себе си. — Ще напомня и на двама ви, че целта на нашата дисциплина е да се направи всеки човек съперник сам на себе си, защото единствено след като надделеете над този демон, вие сте готови да предизвиквате другите.

О’Хара и Окари стояха с наведени глави, докато Кимура им се караше, припомняйки им клетвите.

— Никога не ми е минавало през ума… — прошепна Окари.

— Не ти е минавало през ума ли! Години наред си обучаван да проникваш през привидността на онова, което изглежда като реалност, да предугаждаш неизвестното. А сега ми признаваш, че не ти било минавало през ума! Прав си… наистина не си се замислил. Още ли е необходимо да се учиш, че човек никога не бива да се доверява на очевидното? Или си като паун, който лековерно попада в капана?

Той се върна в тази част на стаята, където се намираха те, и застана пред тях.

— Вие се самоизмамихте, пропускайки да погледнете в същността на проблема. Макар и двамата да сте посветени в тайнството на седмото ниво, никой от вас не е имал възможността да приложи наученото в подобна ситуация.

Той направи пауза, наблюдавайки двамата смутени мъже пред себе си.

— Възможно ли е и аз да съм сбъркал? Възможно ли е нито единият, нито другият да бъде достоен кандидат за Токенруи?

Те вдигнаха поглед към лицето му шокирани.

— Да, един ден аз ще трябва да избера кой от двама ви да заеме мястото ми на Токенруи. Разбирате ли сега? Занимавах се с вас, наблюдавах ви много преди да станете мъже. А в този момент не мога да отдам предпочитание никому!

— Никога не съм допускал, че бих могъл да бъда разглеждан в такава светлина — призна О’Хара.

— Аз също — потвърди Окари.

— Добре. Това е окуражително. Изглежда, не сте загубили всякакъв контакт със смирението.

— А Сами? — обади се О’Хара. — Не е ли и той кандидат?

— За нещастие той е номер три. А този от вас, който не бъде избран, ще остане втори по ред. Казах „за нещастие“, само защото Сами ми е внук и е обучаван също така интензивно, както и вие. Но засега той е постигнал само пето ниво. Каквото и да стане, вие тримата сте братя; това не може никога да се промени, а ако някой се опита да разсече тази връзка, той ще бъде изхвърлен в безчестие от хигару-даши.

— И аз трябва да наричам този бейкоку но канчо свой брат? — недоверчиво попита Окари.

— А тигърът презира ли ивиците по козината на другия? — строго попита Кимура.

Младежът стрелна О’Хара с поглед и отново погледна Кимура.

Бейкоку-джин искаше да ме убие — заяви той.

— Знаеш ли със сигурност, че О’Хара е искал да те убие, или в сърцето ти говори страхът?

Окари се поколеба и впи поглед в зеленоокия американец.

— Той не е шпионин и не убива — каза старецът. — И не е един от онези. Върна се тук, за да ги разкрие.

— Но той не отрича, че е Хамелеона — обади се О’Хара.

— Да, и не — обясни Кимура. — Той е Хамелеона, и заедно с това не е.

— Да, Хамелеона никога не е това, което изглежда.

— Този път това е самата истина. Хамелеона определено не е онова, за което ти го приемаш. Вие и двамата имате много неща да научите. Когато предприемете Хилядадневния поход и ви осени тайната сила на Дзен, тогава може би мъдростта ви ще бъде по-малко замъглена… В момента обаче трябва да решим какъв да бъде следващият ни ход. Бих предложил да пием чай — от целия този разговор ожаднях.

10.

— Това е Хамелеона, но не онзи, когото търсиш — каза Кимура и постави ръка на рамото на Окари.

О’Хара се бе обадил в хотела. Според уговорката Илайза и Магьосника бяха взели късния следобеден влак за Киото и го изчакаха в бара да се върне от Танабе. Той не им обясни къде се намира, нито какво се бе случило, а просто им даде адреса. И ето че сега седяха подредени в квадрат: О’Хара и Гън срещу Кимура и Окари; Магьосника седеше в единия край на квадрата, а Сами бе избрал място точно срещу него. Между О’Хара и Окари все още се чувстваше известно напрежение, но сега се бяха заслушали в онова, което разказваше Кимура:

— Представете си, че имам няколко кутии — започна той. — Всяка от тях е направена от стъкло, така че мога да виждам какво има в нея, а във всяка от кутиите е сложено отделно събитие — фрагмент от историята. За да разгледаме тези събития в правилната им последователност, ние трябва да ги задържим увиснали отделно във въздуха, така че да видим взаимовръзката им. Едва тогава ще разполагаме с вярно разбиране за това какво и защо се е случило. И ако има нещо важно, за което не знаем, неговото значение ще стане ясно по отсъствието му.

Така че, нека започнем с първата кутия — онази, която виждаме най-ясно. В нея ще поставим наученото от теб, Кацуо, а за това трябва да ни кажеш какво знаеш, а не какво мислиш.

Знаем, че е бил сформиран консорциум от няколко петролни компании. Идеята е на генерал Александър Хукър, който по онова време е бил президент на „Интеркон Ойл“. В продължение на три-четири години Хукър е водил преговори, но шефовете на въпросните компании или умрели от сърдечни удари, или загинали при инциденти. В това число влиза и Шичи Томоро — президентът на японския концерн Сан-Сан, станал неотдавна член на АМРАН. Експериментална петролна платформа е била унищожена след саботаж във водите край Аляска.

— Извинете — обади се Илайза, — подобно нещо се е случило и с „Акила-Милена“ — кола, шофирана от Марца. Той е загинал. И още не знаем защо. Заводите „Акила Мотър“ сега са част от АМРАН, който финансира продължаването на работата по колата.

— Да не забравим и човека от Хаваи — напомни Магьосника.

— Да — съгласи се О’Хара, — който очевидно е бил убит заради някакви снимки, направени на борда на платформата. Макар единственото, което са искали, било да се унищожи филма.

Като мим, описващ история с ръцете си, Кимура окачваше невидима стъклена кутия всеки път, когато някой споменаваше съществен аспект.

— Важно е да не забравяме реда, в който са се случили тези неща. Не толкова самите дати, колкото действителната последователност — обърна им внимание той.

— Друг елемент в поредицата събития е Ред Бриджис — продължи Илайза. — Този човек се е занимавал със спасителни операции в морето край Япония веднага след войната. След това се прехвърлил в корабостроенето и после се оказал въвлечен в голям проект по разработване на подводна изпитателна станция. Тя пък е била проектирана от океанолога Кагинакис. Двамата умрели впоследствие от сърдечни удари. „Чинията“, както я наричали, била довършена и откарана… някъде.

— Той също се е занимавал с реконструирането на стари кораби клас „Либърти“ в танкери — обади се и Магьосника.

— Вчера научихме, че Бриджис е бил част от Сан-Сан, който вече е участник в консорциума — каза Илайза.

Броят на кутиите във въздуха се увеличаваше. Кимура се облегна, съзерцавайки въображаемия комплекс, който изграждаше.

— Един въпрос. Изпитвате ли някакви съмнения дали наистина тези босове са станали жертва на лудия с чадъра?

О’Хара, Илайза и Магьосника едновременно поклатиха глави.

— Смъртните случаи, уж в резултат на инциденти, са вероятно дело на някой друг, а не на Данилов — поясни О’Хара. — Може би Фалмаут или един французин на име Льо Кроа, който също е един потаен тип, макар репутацията му на садист да е добре документирана. Но за „сърдечните удари“ отговорност носи Данилов и в това не може да има никакво съмнение.

— И защо точно АМРАН е бил избран като жертва от терориста, когото ти наричаш Хамелеон? — поинтересува се Окари.

— Изнудване — предположи О’Хара. — АМРАН е отказвал да снася.

— Да снася ли? — не разбра Окари.

— Израз на бейкоку но — обясни Кимура. — Означава, че не са искали да сътрудничат.

— Има още една кутия, за която забравихме — намеси се Илайза. — Петролният експерт Лавандър. Той е работил за всички тези компании през миналата година, включително за Сан-Сан, и също беше убит, при това след като са се потрудили доста, за да го освободят, когато е бил заложник на терористи някъде в Южна Америка.

— Мислите ли, че има връзка между двете терористични групи — тази отвлякла Лавандър и другата, която го е освободила? — попита Кимура.

— Не — отговори О’Хара. — Според мен става дума за напълно случайно стечение на обстоятелствата. Но станалото изглежда е изплашило една от петролните компании. Изпратен е бил човек, който да подложи Лавандър на тест, а Лавандър не го е издържал. И се е превърнал в сериозна опасност за тайните на тази компания, за които е бил осведомен.

— Успяхме да се доберем до бележника му — продължи нататък Илайза. — В него имаше много конфиденциални данни за всички компании в АМРАН, както и за други, които е консултирал. Числата в бележника му биха могли да предизвикат сериозни сътресения, ако можеха да намерят път до средствата за информация.

— Защо? — попита Кимура.

— Защото те доказват, че компаниите са лъгали хората за количеството петрол, което държат в резерв.

— И защо им е било необходимо това?

— За да контролират цената на петрола — обясни О’Хара. — Печалбата, която те реализират, е смайваща… четиристотин, четиристотин и петдесет процента годишно. В обществото се смята, че има недостиг на петрол, а са натрупани огромни резерви.

— Разбирам. Продължавайте.

— В бележника попаднахме на една странна бележка, в която се споменава за нещо на име „Мидас“ — продължи О’Хара. — Данилов спомена това име пред мен. Думите му бяха: „Мидас е загубен“.

— Този „Мидас“ е още един от въпросите, за които не разполагаме с ясен отговор в момента — замислено каза Кимура. — Така… значи, разполагаме с шест въпроса без отговори. Първо, защо е бил убит човекът в Хаваи? Второ, къде е била откарана „чинията“ на Бриджис и какво е предназначението й? Трето, какво представлява „Мидас“? Четвърто, защо е бил убит човекът на име Лавандър? Пето, какъв е смисълът от унищожаването на петролната платформа? И накрая, защо е била взривена италианската кола? Така ли е?

— Така е — съгласи се О’Хара.

— Има ли още нещо?

— Да — каза О’Хара. — Какво правеше Тони Фалмаут тук?

— Въпросът, чийто отговор би разкрил най-много неща? — изкоментира Кимура. — Но ние ще го оставим за малко по-късно. Все още ли вярваш, че Хамелеона е жив, Кацуо?

— Нали го виждам пред себе си — отговори О’Хара.

— Но Хамелеона, когото търсиш, е бил японски агент през Втората световна война, нали?

О’Хара кимна. Кимура погледна Окари и попита:

— Прилича ли ти той на човек, който е служил по време на войната?

— Не — засмя се О’Хара.

— В такъв случай не трябва ли да приемем, че има два различни Хамелеона?

О’Хара кимна.

— Събраха се доста кутии, в които ще трябва да надникнем. Но преди да продължим, нека се върнем на гнева, който съществува между вас двамата.

— Не дойдох тук, за да убивам когото и да било — заяви О’Хара на Окари. — Дойдох, за да открия истината.

— И каква е тази истина? — осведоми се Кимура.

— Че Хамелеона е чудовище, което убива без никакво чувство и го прави за пари.

— Сине мой, ти преследваш име, а не лице. И двамата сте били изиграни.

— Изиграни? От кого?

— От ейкоку-джин отвън, мъртвия. Той те е изиграл, Кацуо! Накарал те е да помислиш, че Окари е твой враг. А ти, Окари, си бил подведен, че О’Хара е пристигнал, за да те убие. И двамата сте повярвали на очевидното, макар да знаете, че истината често е скрита зад лъжи.

— Тогава какво…

— Кажи ми отново, О’Хара, с каква цел преследваше Хамелеона?

— За да го унищожа с истината.

— А ти, Окари?

— Няколко пъти изпращаха след мен убийци. Защо този да е по-различен?

— Защото Кацуо не е един от тях. И двамата преследвате една и съща цел: искате да унищожите едно и също зло. Но сте му позволили да ви направи врагове.

— А Фалмаут? — попита О’Хара.

— Обикновен инструмент. Замисълът му е бил да те проследи, докато не откриеш Хамелеона, след което да ликвидира и двама ви.

— Откъде знаеш това?

— Защото ви слушах с мозъка, а не със сърцето си. Каква друга би могла да бъде причината? Ти сам сподели с мен, че ейкоку-джин ти е казал, че Хамелеона е главатар на терористите наемници. Освен това той ти е възложил тази мисия, защото не е бил достатъчно добър, за да открие сам Хамелеона. Какво друго обяснение има фактът, че те е следил?

— Трудно ми е да повярвам, Токенруи сан, че Фалмаут е бил такъв човек.

— Възхищавам се на твоята лоялност, но не и на съобразителността ти. Защо още му вярваш? Той е убивал за пари. Може ли такъв човек да бъде почтен? Може ли той да бъде истински приятел? И, отговори ми честно, вярваш ли наистина, че човек, който споделя с теб тайнството, може да ти е враг?

— Може би моето его не ми позволява да приема, че съм бил такъв наивник?

Кимура кимна мъдро.

— Това наистина е възможно. Но ти си бил пред труден проблем. Той ти е казвал лъжи, оцветени с малко истина. След което лудият в планината ги е потвърдил с брътвежите си.

— Значи Фалмаут ме е наел, за да стигне до Хамелеона?

— Такава е била неговата задача, Кацуо: да унищожи един вечен враг.

— Но защо? Ако Хамелеона не е бил един от тях, защо толкова отчаяно са искали да го премахнат?

— Ще стигнем и до това. Нека засега се придържаме към основната тема. Този ейкоку-джин е възнамерявал след това да те убие, защото си щял да знаеш прекалено много. Да, това е бил рискът, който са поели: да ти разкрият достатъчно, за да те пуснат по следата, но да не ти кажат прекалено много. Оказал си се прекалено добър за целите им. Ти и Гън сан.

— Но тогава той е щял да убие Илайза и Магьосника по същата причина.

— Възможно е.

— Прав си, Токенруи сан, Фалмаут лесно би могъл да ме убие. Защото подобна мисъл не ми е минавала през главата.

Кимура отново кимна, но допълни:

— Окари ми каза, че ейкоку-джин те следва по петите. Той вярваше, че вие двамата работите заедно. Едва когато ти ми каза, че не си се виждал с англичанина от срещата ви на острова, аз започнах да подозирам каква може да е целта му.

— Чудесно… изведнъж се оказа, че дължа на Хамелеона живота си! — въздъхна О’Хара.

Хай. Което наистина е голямо бреме.

— Задължен съм ви, ний сан — каза О’Хара и се поклони на Окари.

— И аз трябва да се извиня, че пръв изтеглих меч срещу брат си.

— А-а, ето началото. Сега ще трябва да изтърпим и проверките — въздъхна Кимура.

— Проверките ли? — не разбра Окари.

— Да, ти ще го подложиш на проверка, както и той теб. В крайна сметка вие ще станете истински братя, но това ще бъде предшествано от тези проверки, а те могат да се окажат доста досадни, мисля.

— Проверката приключи — заяви О’Хара.

— Да — съгласи се Окари. — Бремето, което нося, е прекалено тежко, за да се занимавам с подобни тривиални въпроси.

— Твоето бреме стана общо за всички ни, Окари. Сега вече всички сме замесени — обясни му Кимура.

— Все още не мога да разбера защо Мастър е бил така твърдо решен да убие Окари — намеси се Илайза.

— Не Окари, а Хамелеона. Важно е да не забравяме това.

— Защо?

— За да разберем причината, трябва да се върнем отново на кутиите. Добре, след като разбрахте, че Хамелеона не ви е враг, какво виждате в кутиите. Разгледайте събитията в тяхната последователност. Убитите хора са били ликвидирани, преди компаниите им да бъдат погълнати от АМРАН, не е ли така?

— Всички, без Бриджис — напомни Магьосника. — Той е бил част от Сан-Сан още от самото начало.

— Но за другите е така — съгласи се О’Хара.

— Отговорът е в кутиите — настоя Кимура. — Хамелеона, който търсите, е в кожата на герой, но има сърце на невестулка. Носи гирлянди, макар че трябва да си сложи трънен венец. Използвал е военния си кабинет, за да забогатее. И е привлякъл в организацията си убийци, крадци, унищожители.

— Хукър — обади се неочаквано Илайза. — Искате да ни кажете, че нашият герой от войната е босът на всичко това?

— Истинският Хамелеон — съгласи се О’Хара. — Въпросът е защо? Защо са накарали Фалмаут да ме пусне по следа, която в крайна сметка е щяла да ме изведе при тях?

— Отговорът е лесен — каза Магьосника. — Следван си бил през цялото време по петите от един от най-добрите убийци на света. Стъпиш ли встрани от задачата и той е щял да дръпне спусъка.

— Човекът, който ме проследи, всъщност следеше теб — обясни Окари. — Видях го на гарата. Бях заблуден, че вие двамата работите заедно. И когато той тръгна след мен, бях вече сигурен, че това е истината.

— Нещо се е случило — размишляваше на глас Магьосника. — Ти току-що си бил приключил срещата си с Хукър. Фалмаут, изглежда, е знаел къде отиваш и кога ще се върнеш. Нали те е чакал на самата гара. Но в последния миг нещо го е накарало да промени намеренията си, защото е тръгнал след Окари.

Тъжна усмивка мина по лицето на О’Хара.

— Беше споделил, че остарява за Играта, че започва да допуска грешки. И рано или късно ще направи голямата грешка.

— Така… Значи вдигаме поглед към кутиите и виждаме генерала, Хукър, който издига своята петролна империя върху трупове. Причините биха могли да бъдат много. Важното обаче е, че вие трябва да намерите начин бързо да унищожите Хукър. Той знае колко сте опасни. „Когато удариш крал, трябва да го убиеш.“

— Някой да има идеи? — попита Магьосника.

— В Тендаи е написано, че истината убива по-бързо от отровата — каза Окари.

— Добре казано — похвали го Кимура, — но с какво ни помага това?

— Не са ли Гън сан и Кацуо гласове на истината? — попита той.

— Така е — съгласи се Илайза, — но истината се нуждае от доказателства, а до момента ние не можем да докажем нищо.

— Може би последните кутии ще ни помогнат да намерим решението — предложи Кимура. — И все пак, за да поставим събитията в правилната им перспектива, ще трябва да се върнем преди войната. На първия Хамелеон, Ямучи Асиеда.

Асиеда така и не се ожени. Брат му, адмирал в Имперската флота, беше пленен още в първите дни на войната. Когато Филипините бяха на прага да паднат, вашият президент Рузвелт заповяда на Хукър да изостави щаба си в Бастин. Случайността направи така, че осиновеното му дете не можа да замине с него и в крайна сметка попадна в ръцете на Асиеда, който го отведе със себе си в Япония.

Момченцето приличаше на японец, така че се адаптира тук без проблеми. Асиеда го взе в Драконовото гнездо, откъдето се опита да направи размяна. Момчето за брата на Асиеда. Свърза се с Хукър, като му изпрати хамелеон в кутия, но след това откри майката на момчето и я изпрати да организира размяната. Хукър я уби. Асиеда нямаше избор. По-нататъшните преговори бяха изключени. Но как трябваше да постъпи със сина на Хукър?

Сигурно си спомняте, че Асиеда бе добър по душа и в никакъв случай не бе войнолюбец. И с течение на времето започна да се привързва към сина на Хукър. Момчето се чувстваше в безопасност при него. Станаха неразделни. Каква абсолютна ирония на съдбата: Хамелеона да осинови детето на най-смъртния си враг.

Краят на войната приближаваше и членовете на Военния съвет започнаха да изпадат в паника. Малцината, които знаеха истинската самоличност на детето, поискаха среща в Хирошима. Планът им бе да използват детето като средство за натиск след приключване на войната. Асиеда, естествено, не беше съгласен. Борбата между двете мнения се разгорещяваше и една нощ, преоблечен като жена, Хамелеона се измъкна със сина си и напусна града с влак призори, два часа преди атомната бомба да заличи Хирошима от лицето на земята. Асиеда и младият Хукър станали свидетели на трагедията през прозорците на влака.

Двамата с него се превърнаха в номади. Свързваха ги две неща: взаимната им обич и омразата към Хукър. След време се установиха в Кишуро — град в северната част на Хокайдо. Асиеда стана рибар.

Асиеда се бе заклел тържествено никога да не дава секунда покой на Хукър. Той знаеше, че Хукър бе убил своята метреса, майката на малкия Боби. Знаеше, че използва поста си на военен губернатор, за да постави началото на новата японска промишленост, в която тайно вземаше участие като партньор. Научи за всичките му слаби места, а те не бяха малко. Хамелеона знаеше за генерал Хукър повече от всеки на земята. И се превърна в живата му съвест. Когато Хукър стана военен губернатор, помогна да се положат основите на могъщия концерн Сан-Сан и издигна Томоро за негов президент. Като отплата Томоро се опитва в продължение на цели пет години да открие Хамелеона. Което се оказа не по силите му. Агентите на Хамелеона никога не биха разкрили самоличността му… всички те бяха членове на хигару-даши. А малкото от Военния съвет, които знаеха кой е той, бяха загинали в Хирошима.

— Асиеда също бе обявен за загинал в Хирошима — намеси се Окари. — Така, в продължение на години, Хукър бе преследван от дух — духа на Хамелеона. Разбира се, това не беше дух, а само един човек твърдо решен да унищожи психологически своя враг. Един рибар бе поел тържествена клетва да отмъсти на един безчестен човек, превръщайки се в гласа на съвестта му. Старите му агенти го снабдяваха с информация. Така правеха и приятелите му в правителството. Вендетата обаче се развиваше в двете посоки. Хукър пращаше убиец след убиец, за да ликвидира Хамелеона. Някои се отказваха. Други умряха. Последният бе твоят приятел Фалмаут. Но макар Асиеда да почина кротко в съня си преди четири години, Хамелеона продължава да живее. Защото клетвата бе поета от неговия син. И той ще продължи, докато Хукър не умре… или, докато те не ме убият.

— Значи ти си Боби Хукър — каза Илайза.

— Аз съм Окари Асиеда — отвърна татуираният млад мъж. — Боби Хукър вече не съществува.

И той разкри пред тях изгарящите го чувства, които по-рано не можеше да сподели с никого; разказа им колко се бе страхувал и как бе мразил Асиеда сан месеци наред, как Асиеда сан бе съумял накрая да го спечели с много търпение и мъдрост, как му бе обяснил значението на Тендаи, древните митове, беше му показал как да оцелее в гората и как да лови риба в морето.

— А когато войната свърши и той се отправи в своя Хилядадневен поход, аз тръгнах с него и чуках по хорските врати, прекосявайки Япония от единия й край до другия, докато той търсеше мъдростта на Дзен. Но винаги оставаше време за уроците. Той ме посвети в Пътя на Тайния воин, в изкуството на меча, в езика на живата природа. Той му обясни какво е чест, уважение и любов. И накрая, той ми разкри същността на седмото ниво на хигару-даши.

— И никога не опита изнудване? — попита Магьосника.

— Никога не поиска нищо, след като брат му умря.

О’Хара се облегна, загледан във въображаемите кутии, увиснали във въздуха пред вътрешния му взор, а мислите му потекоха назад във времето. Бавно парчетата от мозайката започнаха да се нареждат. И последователността на събитията започваше да се изяснява.

Хукър и елитарните му приятели имаха нужда от собствена база, от която да упражняват властта си. Такава база би им дала възможност да монополизират останалите сродни компании. Но имаше един проблем: антимонополните закони ограничаваха възможностите им. Оставаше им да създадат петролен консорциум от частни компании, всяка от които да запази привидната си автономност. Така ключ за решението ставаше АМРАН. Те образуваха консорциума, после убиха ключовите фигури в компаниите учредителки и поставиха свои хора на местата им. По този начин те притежаваха всяка от компаниите. Притежаваха „Хенсел“, „Аламо“, „Сънсет“, „Интеркон“, „Ам Питро“ и Сан-Сан, както и всичките им филиали. Контролираха дори една от бостънските банки. Свързващото звено беше петролът.

Но все още оставаха някои празни кутии.

— Питам се, защо е трябвало да взривяват колата на Марца — обади се Илайза.

— Така по-лесно са можели да сложат ръка на „Акила“.

— Между другото — намеси се и Магьосника, — знаете ли какво бе особеното в тази кола? — Илайза поклати глава отрицателно. — Била е толкова икономична, че се е предвиждало да се движи по петдесет-шейсет мили с един галон. Което би революционализирало автомобилната промишленост. Сещате ли се как би се отразило това на печалбите на АМРАН?

— Боже мой — въздъхна Илайза. — Наистина ли са толкова алчни?

— Вече изобщо не става въпрос за пари — отговори й O’Xapa. — Пари те имат толкова, колкото си поискат. Името на играта вече е „власт“, власт в най-чист вид.

— Но защо са потопили „Торо“? — не се успокояваше Илайза. — Ако АМРАН е ухажвал „Сънсет Ойл“ като потенциален партньор, подобен терористичен акт е означавал унищожаване на осемдесетмилионен капитал, който след време е можел да им принадлежи. Това малко ми прилича на онзи, дето си отрязал носа, за да отмъсти на лицето си.

— Може това да е бил ход за оказване на натиск — предположи Магьосника. — Може би „Сънсет“ са се държали на ръба и след загубата на платформата да са останали без избор.

— Като теория е добре — обади ce O’Xapa. — Но нека погледнем зад събитията за момент. Защо е трябвало да се вземат снимките в Хаваи и след това да се унищожат?

— Защото никой не е имал нужда от тях — предположи Магьосника.

— Тогава защо ще ги купуват? — възрази Магьосника.

— За да не попаднат в чужди ръце! — възкликна Илайза.

— Така мисля и аз — съгласи ce О’Хара. — Което означава, че онзи, който е поръчал убийството, е разполагал с подробностите на нещо от конструкцията на „Торо“.

— Помпената инсталация! — извика Магьосника.

— Какво друго?

— Ако случаят е такъв, за унищожаването на „Торо“ може да има две причини: едната е да се постави „Сънсет Ойл“ пред неразрешим финансов проблем; другата е, че АМРАН вече е разполагал с чертежите на помпената инсталация. Искали са снимките й да не попаднат на пазара. Следователно АМРАН вече използва такава помпена инсталация някъде.

— Мисълта е интересна — призна O’Xapa. — Макар Хукър да отрича, че знае каквото и да е относно Мидас.

— Какво е Мидас? — попита Окари.

— Ние мислим, че това е петролно поле, може би най-голямото в света. Но нямаме и най-малка представа къде може да се намира.

— А аз мисля, че знам защо — неочаквано каза Илайза.

Всички се обърнаха към дребничката репортерка, на чието лице се бе появила една от страхотните й усмивки.

— Е? — не се сдържа О’Хара.

— Намира се под водата. Крафт Американ спомена, че подводната чиния, строена от Бриджис, се нарича „Мидас“. Мидас е сърцето на петролното поле, това е помпената станция, която прави възможна цялата операция. И всичко се намира под водата — в идеалното скривалище.

— И все пак, къде е? — недоумяваше Магьосника.

— Мисля, че тук мога и аз да ви помогна — намеси се Окари. — Виждал съм стаята, от която управляват всичко. Необятна е, висока е може би четирийсет метра. И има огромна карта, в която са вградени телевизори със странна форма.

— Наричат се монитори на диодна матрица — обясни Магьосника. — Могат да се оформят по произволен начин.

— На тези екрани се виждат всичките им операции по целия свят. Могат да обхванат с един поглед какво става в империята им. На един от тях, който е монтиран на картата близо до Бонин, може да се види тази подводна чиния, за която говорите. Превключват нещо и на екрана се появяват картини отвън и отвътре. Виждат се и някакви кораби на дъното… изобщо мястото прилича на едно голямо гробище на стари танкери.

— Чудесно — потри ръце Магьосника. — Това отговаря на въпроса за танкерите. Потапят ги и ги напомпват с петрол. Готов съм да се обзаложа, че не един шкипер е намерил смъртта си в тази част на океана през последните няколко години.

— А „Юмишава“ притежава нова рафинерия на островите Бонин, на по-малко от сто мили — допълни Окари.

— Значи източват петрол от подводните си хранилища за рафинерията, когато им се наложи. Господи, какъв гениален замисъл — възкликна О’Хара.

— И са разработвали идеята цели… трийсет години? — недоверчиво попита Магьосника. — Защо не са започнали разработването на находището тогава? Защо са чакали толкова дълго?

— Не са могли да предприемат нищо по-рано — отговори Илайза. — Защото са щели да разкрият местоположението на находището. А това е главният им коз. Обезпечава им практически неограничени петролни резерви. Помислете какво означава това на пазара. Колкото по-дълго съхранят тайната, толкова по-могъщи ще излязат някой ден.

— Да — замислено каза Кимура, — когато някой продава кокосови орехи, за другите е ясно, че притежава и дърво.

— Безкрайно търпеливи хора — отбеляза Окари.

— А и защо не — изтъкна Магьосника, — спомнете си само за каква печалба става дума.

— Лавандър е разбрал, защото е бил нает да направи началната оценка на полето, преди те да се решат да предприемат по-сериозни ходове — каза Илайза. — Беше отбелязано в бележника му. Знаел е какъв е потенциалът на находището. Бедният глупак просто е знаел повече, отколкото е било добре за здравето му.

— Вероятно са планирали да го премахнат още преди да бъде отвлечен — допълни Магьосника. — Но са имали един голям проблем — Хамелеона, който като че ли е виждал всичко, което са предприемали.

О’Хара отново се бе замислил дълбоко, опитвайки се да направи прехода от абстрактните кутии във въздуха към реалностите от живота. Беше сигурен, че могат да намерят отговорите на всички въпроси; проблемът беше само да се зададат ясни въпроси. Но не можеше да изчисти образа на Хукър от главата си. Да хвърли петно на безчестие върху славата на големия герой от войната, означаваше да опозори историята, да омърси военните победи на Америка… и тази мисъл дълбоко го безпокоеше. Но все пак Хукър сам се бе опозорил. Колко силна омраза и колко дълбоко объркване трябва да са бушували в сърцето му, за да изкривят възприятията му до такава степен, че да потърси утеха в тъмната страна на душата си. Той беше предал доверието, което му бе оказано, беше построил монолит на алчността, финансиран от също толкова безчестни елитаристи като него самия; беше създал една империя на кошмара, в която грабежът и убийството се приемаха като нещо естествено и се изпълняваха от хора като Хиндж, Данилов, Льо Кроа, дори от Тони Фалмаут. Хукър трябваше да бъде смачкан. Но как? Отговорът бе прост: чрез истината.

Не беше ясен начинът, по който това би могло да стане.

— Трябва да влезем вътре, да направим снимки на това командно табло, и най-вече да снимаме отблизо помпената инсталация — каза О’Хара. — Въпросът е как.

Окари се усмихна с копнеж:

— Това беше личен проблем — каза той. — Но аз не разбирах значението на всичко това, не го разбираше и Асиеда сан. Ние разполагахме с откъслечна информация, с изхвърлени в боклука документи, с паметни записки по бюрата. Те смятаха, че знаем повече, отколкото беше в действителност.

Магьосника усмихнато си подсвиркваше „Си-джем блус“.

— Имам една идея — обади се той. — Онова място е издигнато от камък, нали?

Окари кимна.

— Няма метал в стените?

— Само греди — поклати глава Окари.

— Великолепно.

— Ще споделиш ли тайната с нас? — загуби търпение О’Хара.

— И са монтирали телевизионни камери, които контролират какво става в тази стая, така ли? — продължи да разпитва Магьосника.

— Да, близо до тавана. Някои са фиксирани, други оглеждат залата непрестанно.

— А ние имаме достъп до подвижната видеомонтажна на кореспондентското бюро на Хауи, в която има десетки видеомагнетофони. Всичко, което ни остава да направим, е да монтираме няколко миниатюрни микровълнови предавателя. Да влезем вътре, да се доберем до мониторите, да свържем предавателите към изхода на видеосигнала. И да превърнем сканиращите камери на вътрешната телевизионна мрежа, в излъчващи. Ще прехванем сигнала с някоя от колите на подвижните екипи и ще го запишем. Резултатът: непрекъснат запис на всичко, което става вътре.

— И къде могат да се намерят такива предаватели? — попита Кимура.

— О, мисля, във всеки магазин за радиотелевизионна техника — отговори пианистът с невъзмутима усмивка.

— Как може да се влезе там? — обърна се О’Хара към Окари.

— По големите каменни шахти, които излизат при основите на стената. През тях се влиза в подземието. А то се използва само като склад. Решетките са стари. Когато се озова вътре, аз отивам в съблекалнята, където хората от поддръжката оставят работните си униформи. Преобличам се, излизам и отивам където си искам. Ровя из кошчетата за боклук, претърсвам бюрото на Хукър, намирам начин да му покажа, че съм бил там и да го вбеся. А след това му изпращам хамелеон.

— И какви други рискове има, освен очевидните? — поинтересува се Кимура.

— Компютрите са инсталирани в подземията — отговори Окари. — Рисковано е човек да се задържа дълго там. Охраната е съставена от сумо борци и се ръководи от човек, който има животинска миризма. Виждал съм го два пъти. Неспокойна личност. Броди из залите и подземията през всички часове на нощта, придружаван от куче. Винаги се старая да се държа по-надалече от него, за да не му дам шанс да ме огледа. Наричам го за себе си Хитоцу-ме.

О’Хара рязко вдигна поглед.

— „Едноокия“? — попита той. — Носи ли превръзка на окото си?

Хай. Има и много грозен белег. — Окари прокара въображаема линия по бузата си.

— Видях го днес. Останах с чувството, че ме наблюдава, но също ми мина и мисълта, че съм го срещал преди, само че не можех…

О’Хара замълча концентриран върху неясните черти на лицето, които се бяха запечатали в съзнанието му, изолирайки останалите детайли. Мълча близо минута, после проговори:

— Не, мисля, че не сме се срещали. Но имаше нещо смътно познато… — Отново се опита да се концентрира, сондирайки паметта си. — Може би, снимка… Не, самото лице не ми е познато… — Той отново се върна към самото начало, към онзи разговор с Фалмаут на яхтата. Към Играчите… — Льо Кроа — изведнъж каза той.

— Кой? — не разбра Окари.

— Французин. Льо Кроа е псевдонимът му. Загубил е едното си око в Алжир и е разпънал на кръст две дузини въстаници, за да се върне. Никъде няма негови снимки, всички са унищожени. Ако става дума за Льо Кроа, ти си напълно прав — пред нас се простират стотици мили много лош път. За да успее мисията ни, трябва да го заобикаляме отдалече. Има ли други проблеми?

Окари поклати глава.

— Как се сети за всичко това? — попита Илайза. — Канализацията и така нататък?

— Много просто — каза Окари. — Ти забравяш, че аз съм живял там. В продължение на три години тази крепост беше детската ми площадка за игри. Познавам всеки камък там.

11.

Льо Кроа слезе по каменното стълбище, водещо към подземията на Драконовото гнездо. Кучето, чиято грозна муцуна издаваше смесения му произход, беше професионално тренирано. То тичаше малко пред него, вдигаше подозрително нос във въздуха, след това се навеждаше да подуши каменния под и през цялото време беше нащрек.

Още в момента, когато видя O’Xapa, инстинктите на Льо Кроа изпратиха предупредителни сигнали по нервната му система. За първи път, откакто стана част от операция „Мастър“, Льо Кроа се почувства в опасност. Три години наред всичко се бе развивало без никаква засечка. След това се появиха проблемите. Първо операцията с „Торо“, където бе загинал Торнли. След това отвличането на Лавандър. После Гарви и Хукър го бяха извикали в Драконовото гнездо, за да поеме ръководството на вътрешната служба за сигурност. Беше му се сторило, че заемат отбранителна позиция, докато Льо Кроа през целия си живот само бе атакувал. И сега този репортер, който бе нает да ги изведе при Хамелеона, а вместо това се беше приближил опасно близко до тях.

Льо Кроа мразеше подземията. Тук беше студено и влажно, а вятърът свиреше през пукнатините в стените. Дори кучето изпитваше безпокойство тук, долу.

След като се убеди, че всичко е наред, той се качи обратно към уюта на собствения си кабинет и седна пред екрана на монитора, свързан с камерата, която оглеждаше стълбището към подземията. Нещо витаеше във въздуха; той долавяше това със същата сигурност, с която чувстваше студа долу. Смяташе да пийне кафе и да направи нова обиколка след трийсет или четирийсет минути. Не изпитваше доверие към електронните устройства. Не вярваше на никой друг, освен на себе си.



Стената на Драконовото гнездо се издигаше над дърветата като огромен сив саван. Бяха изкатерили планината от пътя по-долу и сега се намираха пред зейналия отвор на канализационната шахта, чиито зидани с камък стени бяха покрити с вековен мъх. Малко ручейче се стичаше през отвора и се разбиваше в скалите долу. Чифт червени очички проблеснаха в лъча на фенерчето на О’Хара. Нещото изписка и се шмугна обратно в дупката. Отворът беше скрит под преплетени лозови стебла.

— Не се учудвам, че не са обърнали внимание на канализационната система — прошепна О’Хара. — Трябва да си луд, за да се безпокоиш за това.

— Добре дошъл при нас — отговори Хамелеона и се мушна сред лозите в дупката.

О’Хара го последва. Ръцете му се плъзгаха по мокрия мъх на камъните. Дупката беше само четири фута в диаметър, но за сметка на това изглеждаше безкрайно дълга. Съвсем скоро извивките ги отведоха навътре, където нямаше и помен от външната светлина. О’Хара чуваше постоянно шуртящата около тях вода. Студеният въздух сякаш простенваше, отстъпвайки пред тях.

Хамелеона се придвижваше на четири крака като котка. И го правеше много бързо. И двамата бяха облечени в черно: черни панталони, черни пуловери с висока яка, черни кецове. Хамелеона носеше въже, на единия край на което бе закрепена кука. Бяха взели със себе си четири микровълнови предавателя, всеки опакован в стиропор и пъхнат на сигурно място под пуловера. Останалото беше само фенерчето.

Продължиха все така на четири крака, извили гръб в тесния проход, и минаха под други два отвора на отводнителни шахти. На третата Хамелеона спря. Вдигна пръст и О’Хара светна с фенерчето в пространството над главите им. Някаква шахта започваше точно над тях и се насочваше право във вътрешността на крепостта. Продължаваше трийсет или четирийсет фута и опираше в решетка. Хамелеона опря гръб в едната стена, крака в другата и започна да се изкачва. Този начин беше мъчителен, защото стените на шахтата бяха влажни. Малко по малко той се издигаше все по-нагоре в тясната шахта. Когато стигна до върха, закрепи куката в решетката и пусна въжето надолу. Свободният му край удари пръстите на О’Хара. Той бързо се изкатери само на ръце. Стигна до Хамелеона и като него се закрепи с гръб и крака в срещуположните стени. Междувременно Хамелеона крайно предпазливо избута нагоре решетката и я плъзна встрани.

Подземният коридор беше мрачен. Две самотни лампи осветяваха ниските помещения на подземието. Едновремешните килии бяха превърнати в складови клетки, но самата атмосфера на това място изглеждаше пропита със стонове на мъчения и отчаяние, сякаш историята продължаваше да шепне през студените каменни стени на коридорите. Всъщност това беше вятърът, проникващ през пукнатините и стълбищните шахти.

Те бързо се изкатериха в коридора и поставиха решетката обратно на мястото й. Скриха куката и изтичаха нагоре по витото стълбище. Хамелеона направи предупредителен знак на О’Хара да изчака. Обърнаха глави нагоре и видяха камерата, която заплашително се въртеше наляво-надясно, сканирайки бавно изхода на стълбището и залата над тях. В мига, в който тя се обърна настрани, Хамелеона изтича нагоре и застана директно под камерата. Остана с гръб, залепен до стената, и изчака да се завърти обратно към стълбището. Тогава се втурна по останалата част от пътя до вратата на пожарния изход. Съблекалнята беше от другата страна на коридора зад тази врата. Трябваше да действа, преди камерата да се завърти обратно към него. Ако зад вратата имаше някой, очакваха ги неприятности.

Той отвори вратата и пристъпи вътре. Коридорът беше празен. О’Хара повтори маневрата му и скочи през вратата. Двамата изтичаха до отсрещната врата на съблекалнята и влязоха.

Един мъж стоеше директно пред тях.



Илайза и Магьосника стигнаха с микробуса до билото на планината. Малко по-нататък следваше завой и пътят излизаше на самия край на пропастта. Илайза отби встрани и спря. Оттук Драконовото гнездо не се виждаше, но Магьосника бе сигурен, че сигналът ще се приема отлично. Той седеше отзад пред пулта с три вградени видео магнетофона, монитори и индикатори с пулсиращи по тях стрелки, ангажиран да открие сигнала. До момента улавяше само шум.

— Още не са влезли — обади се той.

— Надявам се, че когато влязат, бързо ще намерят мониторите, ще свършат каквото трябва и още по-бързо ще се изнесат оттам — отвърна Илайза.

— Аз пък се надявам да не се натъкнат на един от сумо борците, които играят ролята на охрана. Защото това би било еквивалентно на четиристотин фунта лоши новини.

Бяха оставили тойотата паркирана долу в полите на планината. Ако ги подгонеха, Илайза щеше да изтича с видеокасетите и да се прехвърли в колата. О’Хара, Магьосника и Хамелеона щяха да останат при микробуса и да се опитат да отклонят преследвачите от нея.

Тъкмо О’Хара бе осъзнал пръв, че единственото, което им трябва, са снимки на помпената инсталация на Мидас, за да могат да докажат, че АМРАН е откраднал чертежите. Това, заедно със съществуването на самия Мидас, трябваше да им бъде напълно достатъчно, за да разбият всякакви опити на АМРАН да се защити или изплъзне.

Магьосника погледна часовника си. Двамата бяха тръгнали преди час. Това горе-долу беше времето, което според Хамелеона щеше да им бъде необходимо, за да проникнат от канализационната шахта до коридора зад голямата карта. Задачата на Магьосника бе да контролира постъпващия видеосигнал на мониторите в микробуса и да запише всичко. Всеки от предавателите бе настроен предварително на различна излъчваща честота, така че да се избегне всяка възможна грешка. Той просто не можеше да се сети за нещо, което бяха забравили.



Човекът в съблекалнята беше доста над петдесетте. Погледът в очите му бе измъчен, кожата му бе набръчкана, а бялата му коса изтъняла.

— Подранили сте — каза той на японски.

— Да — бързо отговори Хамелеона, — имахме проблем с един от климатизаторите.

— Не можеше ли да пратят само един? Господи, какви времена! Всичко това е прекалено екстравагантно за обикновен чистач като мен. Не се преработвайте — и той излезе.

— Без малко — отдъхна си О’Хара.

— Да се надяваме, че няма да спомене пред никой за нас.

— Добре, какво следва?

— Ще проверим отключените шкафчета. Механиците обикновено оставят значките за придвижване из помещенията върху работните си комбинезони — обясни Хамелеона.

Намериха няколко и макар обикновените работници да не бяха с габаритите на хората от охраната, все пак два от комбинезоните им станаха.

Хамелеона подаде на О’Хара предпазна каска:

— Сложи я. Дръж главата си наведена, за да не хване някоя камера лицето ти. Ако видиш някой, просто кимни и продължавай нататък. Горе много-много не разговарят. Ще се качим по стълбището до основния етаж. Залата с картата е непосредствено отляво, а коридорът, който минава зад нея, е веднага след входа за залата. Имаме късмет. Не се налага да отиваме много навътре.

— Добре, свързваме предавателите, проверяваме залата, за да се убедим, че камерите показват онова, което ни трябва, и изчезваме — предупреди O’Xapa. — Никакво ровене из кошчетата за отпадъци.

— Ще опитам да се сдържа.

Добраха се до коридора зад залата без никакъв проблем. Главният коридор беше празен, а вратата, през която се излизаше в него, бе отключена. Стената бе буквално осеяна с монитори.

— Как ще намерим мониторите на картата?

— Всички са надписани. Виж.

И действително, наименованието на пункта, контролиран от даден монитор, беше написано на неговата кутия с дебел маркер. Надписите позволиха на Хамелеона и O’Xapa с лекота да намерят мониторите за двата скенера в залата. Те мушнаха тънък проводник в куплунгите с надпис „Video Out“, защипаха жичката с крокодилче, свързано към малките кутийки на предавателите. Дългите проводници, свързващи крокодилчетата с предавателите, позволяваха те да могат да се скрият под самите монитори.

В този момент O’Xapa забеляза един по-интересен монитор. Беше за сканиращото устройство, изведено в кабинета на Гарви. O’Xapa свърза и него.

— Окей, сега да проверим още веднъж какво става в залата и да изчезваме. И да се надяваме, че сигналът ще се приема добре навън.



В микробуса отвън Магьосника бавно въртеше потенциометъра на фината настройка на един от мониторите пред себе си. Изведнъж на него се появи картина. Той гледаше в залата, описана от Окари. Картата наистина бе поне трийсет фута висока и двайсет фута дълга. В нея бяха монтирани поне една дузина екрани с диодни матрици. Камерата се движеше и Магьосника установи, че тя предава панорамен изглед на цялата зала. Реши да настрои и останалите два. На единия имаше неподвижна картина от някакъв кабинет. Дребен мъж с безукорно подстригани мустаци говореше по телефона. Магьосникът го разпозна по описанието на О’Хара. Това трябваше да бъде генерал Гарви.

— Успех, Лизи. Направо няма да повярваш. Можем да гледаме картата от два различни ъгъла.

— Виждаш ли Мидас?

— Да… но камерата се движи. О’Хара ще трябва да влезе и да я фиксира в неподвижно положение.

Той изчисти образа, колкото беше възможно. Камерата се завъртя до центъра на залата и започна да се завърта в обратна посока.

Ето! Четири от екраните върху картата показваха Мидас. На два картината беше отвън, на другите два — отвътре.

— Невероятно! — прошепна Магьосника.

— Имаме ли звук?

От залата се разнасяше звук от разговорите на много хора едновременно.

— Да. И картина за един милион долара на всичките три…

Той замлъкна. Вслуша се в разговора, провеждан от Гарви.

— Куил. Девет, двайсет и пет, осми април. 730-037-370. Крайно спешно. Нямаме новини от вас вече двайсет и четири часа. Наложително е веднага да се свържете с нас — и той прекъсна разговора.

— Дявол да ме вземе. Улучихме и премията — произнесе Магьосника.

— Какво?

— Разполагаме със запис на Куил. Можеш ли да се сетиш кой е той?

— Хукър.

— Не, Гарви.



— Как ще се доберем до камерите? — попита О’Хара. — Не са ли много високо?

— В залата има стълба на колела. В момента там са четирима, най-много петима, но няма да ни обърнат никакво внимание. Тези хора са доста заети. Цялата техника на Мидас се контролира от този пулт.

— Искаш да кажеш, че ние просто ще влезем там?

Хамелеона кимна. Те влязоха в голямата зала. О’Хара бе смаян от размерите й. И в този миг видя за първи път Мидас на два от екраните.

Картината отвън напомняше фантастичен филм. Сиви беззвучни подводни картини. На единия екран се виждаше чинията, от която към дъното на океана висяха някакви съоръжения.

Другата картина бе още по-невероятна. Дълга колона ръждясали кораби, дълбоко заседнали в пясъка, се точеше пред камерата. Мощни подводни прожектори се опитваха да пробият с лъчите си през полумрака, но успяваха само да изтръгнат неясни форми и очертания на силуети. На един от екраните се виждаше отблизо образ на помпената станция, която бе сърцето на цялата система.

Ето, това беше доказателството, което им трябваше, при това във великолепна цветна картина.

Пред огромния пулт за управление стояха изправени четирима мъже. Единият от тях хвърли поглед през рамо, когато влязоха в залата, и след това отново се върна към работата си. Хамелеона издърпа подвижната стълба под камерите. Тъй като нямаше начин да провери прецизно параметрите на двете камери, той искаше да направи така, че поне едната да бъде постоянно насочена към интересуващата ги част от картата, на която се контролираше помпената инсталация. В този момент те не знаеха дали сигналът пробива навън. Оставаше да се надяват.

О’Хара се изкачи по стълбата. В конзолата на камерата имаше малък фиксатор, с помощта на който въртенето можеше да се смени с фиксирана позиция. Щяха да разполагат с неопределен период от време от момента, в който О’Хара фиксира камерата, до момента, в който някой забележи и провери каква е причината. Затова трябваше да се измъкнат колкото е възможно по-бързо.

О’Хара протегна ръка към фиксатора, но в този миг вратата се отвори и в залата влезе Гарви. Застана директно под О’Хара, който бързо се обърна и се престори, че отстранява някакъв проблем с камерата. Хамелеона също обърна гръб на наперения дребосък.

— Наред ли е всичко? — осведоми се Гарви, минавайки покрай тях.

Хамелеона кимна.

— Почистваме обективите — обясни той.

Но Гарви се интересуваше много повече от командния пулт.

— Готови сме да отворим номер седемнайсет — проговори един от операторите.

— Да се обадим на генерала. Знаете колко обича да гледа отпечатването на нови кладенци.

— Няма кой знае какво за гледане — промърмори един от мъжете пред пулта. — Ще видим само как два индикатора за готовност ще светнат и броячът ще започне да отмерва изпомпаните галони.

— Не решаваме ние — въздъхна Гарви. Вдигна слушалката на близкия телефон, натисна един бутон и зачака. — Генерале, готови сме да включим седемнайсети… Добре, сър — и той окачи слушалката. — Идва.

Едва в този момент О’Хара осъзна какво предстои да стане. Тези хора се готвеха да отворят нов петролен кладенец.

Трябваше бързо да се махат от тук. О’Хара протегна ръка и затегна фиксатора. Камерата спря да се върти. Беше насочена директно срещу екраните с картина от Мидас. Той бързо слезе по стълбата и направи жест с глава към вратата.

Хамелеона не помръдна. Беше вперил поглед към вратата. О’Хара го сграбчи за лакътя, но Хамелеона поклати глава отрицателно. Не можеше да тръгне.

Трябваше да види Хукър.

За първи път от детските си години той щеше да се озове на една ръка разстояние от човека, когото толкова силно мразеше.

В същия миг генералът влезе в залата.

О’Хара се обърна, за да избута стълбата в ъгъла на залата, стараейки се лицето му да е обърнато настрани от Хукър и Гарви.

Трябва бързо да изчезваме оттук, трескаво мислеше О’Хара. Всички се събраха тук без Льо Кроа и само бог знае къде дебне той. Ако Хукър или Гарви ме видят, играта свършва. И той се обърна.

Хамелеона се приближаваше към високия старец с ястребовото лице.

Боже господи, помисли О’Хара, той ще провали всичко.

Но малката групичка пред пулта беше приковала цялото си внимание върху индикаторите и към действието, което се разгръщаше на екраните по картата.

Отговорният оператор изрече:

— Окей, готови сме.

— Приближете образа върху клапата — нареди Гарви.

Операторът натисна някакъв бутон и камерата, очевидно съоръжена с телеобектив, се задейства. Картината на един от екраните започна бавно да се увеличава.

Отлично. Картина отблизо на откраднатата помпена инсталация в процес на активиране на нов петролен кладенец. Единственото, което оставаше да се направи, бе да измъкне Хамелеона оттук, без да бъде прекалено очевидно. Но татуираният мъж се намираше на няколко фута зад Хукър и като хипнотизиран гледаше профила му.

Собственият му баща, толкова наблизо.

— Програмиран за задействане — проговори операторът.

След това натисна няколко бутона.

— Започвам… пет, четири, три, две, едно… и включвам.

Телевизионният екран разкриваше пълната картина. На пулта на помпата замигаха някакви светлинки. А после показанията на брояча започнаха да се сменят с такава скорост, че беше трудно да се разчетат.

— Работи — извика операторът.

Генералът се засмя и плесна с ръце.

— Отлично, джентълмени — каза той. — Поздравявам ви. Джес, ела в кабинета. Приготвил съм изстудено шампанско.

— Добре, сър. След минутка.

Хукър се огледа и се отправи към офиса си. В мига, в който се изравни с Хамелеона, той бегло го погледна, отсечено кимна и продължи с маршовата си походка нататък.

Хамелеона тръгна след него. Никой не му обърна внимание, освен О’Хара. Другите напрегнато гледаха към мозъчния център на Мидас.

Какво, по дяволите, прави той, трескаво помисли О’Хара.

Генералът влезе в кабинета си, а Хамелеона, който изчака вратата почти да се затвори, скочи през нея в последния миг. Ключалката щракна зад гърба му.

Господи, какво да правя, питаше се О’Хара. А сега какво?



В микробуса Илайза и Магьосника победоносно извикаха. Пред тях с всички необходими подробности, се виждаше точно онова, което им трябваше — увеличена картина, фиксирала процеса на разпечатването на нов кладенец.

— Успяхме! — изкрещя Магьосника.

— Ще записваме още няколко минути, а след това се махаме. Те сигурно са потеглили. Трябва бързо да се изнесем оттук.

— Ей — извика в същия момент Магьосника, — там нещо става!

На екрана пред него Гарви крещеше и посегна с ръка към колана си. В ръката му се появи картечен пистолет. Изведнъж О’Хара скочи пред обектива на същата камера. Той удари ръката на Гарви встрани, хвана я мигновено и я изви назад.

Пистолетът се изкашля няколко пъти.

Бап, бап, бап, бап, бап, бап.

Куршумите се забиха в необятната стъклена карта. По Южна Америка се появи къса редица от дупчици. Стъклото не издържа и се пръсна. Зад него се разкри гъста плетеница от проводници. Из залата се посипаха искри. Езиците на пламъци плъзнаха нагоре по стената.

Илайза и Магьосника гледаха като хипнотизирани картината на екраните пред очите им. Те не видяха как сенките по края на пътя, където беше спрял микробусът, се размърдаха и се стреснаха едва когато страничната врата с трясък се разтвори и в нея застана най-грамадното човешко същество, което някога се беше изправяло пред тях. Поне четиристотин фунта живо тегло, с шия, която напираше под яката на ризата, и очи, впити в тях от лицето балон.

— Мили Боже в небесата! — извика Магьосника. Огледа се за някакво оръжие, макар и пръчка.

Мъжът протегна приличащата на дърво ръка, хвана Илайза и я повдигна сякаш беше кукла. Тя не издаде нито звук, сви ръка в юмрук, направи вилица с малкия си пръст и показалеца и ги заби в очите на човека от охраната. Той изрева от болка. Тя продължи да забива двата си пръста в очите му. Грамадата я пусна, тя скочи обратно в микробуса и седна зад волана.

Магьосника изскочи навън с щанга за гуми в ръка и удари бореца с широк страничен замах. Разнесе се глух звук в мига, в който щангата се заби в слепоочията му. Борецът, временно заслепен, се отърси от удара, сякаш го беше ухапала бълха.

Магьосника вдигна щангата над глава и този път я стовари директно върху темето на мъжа пред себе си. От силата на удара ръцете му изтръпнаха.

Пазачът залитна и се обърна към него.

— Влизай! — изкрещя Илайза и включи на първа скорост.

Магьосникът удари трети път. Щангата излетя от ръцете му, но този път грамадата рухна като поразен бизон.

Той скочи в колата, Илайза направи обратен завой и полетя, занасяйки по пътя надолу.



Когато Хамелеона се озова в кабинета на Хукър, той остана за няколко секунди опрял гръб в стената, наблюдавайки генерала, който стигна до писалището си, наведе се над кофичката с лед и извади от нея бутилката шампанско.

В този миг Хамелеона бавно тръгна към него. Старецът вдигна поглед и изгледа младия мъж, облечен в униформа на сервизен техник.

— Какво има, нещо не е ли наред? — попита той.

Човекът пред него не отговори. Той бавно прекоси потъналата в полумрак стая и се изправи пред Хукър от другата страна на бюрото.

Започна да разкопчава ризата си.

Времето в стаята спря своя ход и единственият звук, който се разнасяше, беше тиктакането в гърдите на Хукър. Звукът се ускори.

Тик… тик… тик… тик…

— Какво правите? Какво значи всичко това?

Никакъв отговор. Погледът на младия мъж беше изпълнен с омраза. Той разтвори ризата си.

Тик, тик, тик, тик…

В мига, в който видя татуировката, очите на Хукър изскочиха от орбитите си. Той гледаше като прикован призрака пред себе си. В главата му се носеха дузина разпокъсани мисли.

— Разрешете ми да се представя, генерале. Аз съм Хамелеона — проговори накрая човека.

Тиктиктиктиктик…

Часовникът в гърдите му работеше тревожно.

Скоростта на тиктакането продължаваше да се увеличава. Сега звучеше като Гайгер-Мюлеров брояч.

— Т-т-ти си прекалено млад — изграчи той.

— Военна болница в Капис, 23-и септември, 1933 година — бавно произнесе човекът пред него.

Трябваха му няколко секунди, за да осмисли думите.

— Какво искаш да кажеш?

— Това е денят, в който съм се родил… Татко.

Старецът се разтресе. Пейсмейкърът заграка като побеснял.

— Лъжеш — каза той. Гласът му прозвуча като ехо, изтръгнато с мъка от гърдите му.

От залата зад вратата се разнесе приглушеното бап, бап, бап, бап, бап, бап на картечния пистолет на Гарви, но той не му обърна внимание.

— Майка ме наричаше Молино, ти ми казваше Боби. Искаш ли да ти кажа датата, на която я уби в Австралия? Април…

По тавана пролази тъничка ивица огън. Хукър стрелна поглед към нея и отново го свали върху човека пред себе си.

— Не-е-е-е… — изтръгна се от гърлото му като смъртен вой на вълк.

Старецът отвори едно чекмедже пред себе си и извади от него колт, 45-и калибър. Хвана го с двете си ръце и го насочи право между очите на Хамелеона.

Пейсмейкърът блъскаше в гърдите му.

И в следващия миг замлъкна.

В стаята се спусна абсолютна тишина.

Малкото кръв останала в лицето на стария генерал изчезна. Устните му потръпнаха. Пръстът върху спусъка потрепери.

Вратата на кабинета с трясък се разтвори и през нея връхлетя О’Хара. И замръзна.

Пистолетът в ръцете на генерала беше насочен право напред. Беше само на няколко инча от носа на Хамелеона, който стоеше като статуя.

Ръцете на генерала се разлюляха, погледът се замъгли. Той направи едно върховно усилие да натисне спусъка, но силата му го беше напуснала.

— Мъртъв си, генерале — прошепна Хамелеона.

Очите на Хукър се кръстосаха и той заби лице в писалището.

— За бога, нека най-сетне да се махаме оттук — изкрещя О’Хара. — Нямаш представа какво е навън.

Зад гърба им инсталацията избухна в искри. Парчета оцветено стъкло се посипаха като дъжд във въздуха, превръщайки за миг залата с картата в гигантски калейдоскоп.

Гарви стоеше в центъра и гледаше, без да може да повярва, сипещия се стъклен дъжд.

О’Хара и Хамелеона се затичаха.

Настана хаос.

Гарви крещеше някакви заповеди.

Таванът беше обхванат от пламъци и гредите пукаха от горещината. Късите съединения избухваха като фойерверки.

Двамата прекосиха залата, насочвайки се към изхода. Покрай тях се втурнаха хора на охраната с пожарогасители в ръце.

Тичаха към стълбището, водещо към подземията.

Чуха Гарви зад тях да крещи:

— Спрете ги! Спрете ги!

Не погледнаха какво става. Единствената им цел беше да се доберат по-бързо до стълбището. В мига, в който завиха по коридора, зад тях изтрещя автоматен откос. Парченца от камък се забиха в лицето на О’Хара.

— Бягай! — извика той, като затръшна вратата на пожарния изход зад себе си. Ключалката щракна.

Чуха кучето, преди още да се обърнат. Беше на крачка от тях. А зад него Льо Кроа с пистолет в ръка излизаше на горната площадка на стълбището за подземията. Той не беше подготвен за това, което се случи в същия миг, защото Хамелеона мигновено взе решение, направи салто над кучето и се претърколи покрай него.

— Продължавай нататък! — изкрещя О’Хара и Хамелеона се затича надолу по стълбите.

Льо Кроа, чието внимание бе отклонено само за миг, заповяда на кучето: „Le cou!“. Шията. В мига, в който кучето се хвърли след Хамелеона, Льо Кроа се обърна и стреля към О’Хара. Но акцията на Хамелеона беше дала на репортера необходимото му време. С лъжливо движение наляво и веднага надясно, той скочи във въздуха. Нанесе удар с крак, вперил поглед в пистолета на Льо Кроа. Откосът изтрещя, куршумите се забиха във вратата зад О’Хара в онази частица от секундата, когато палецът на крака му улучи китката. Пистолетът изхвръкна от ръката.

Хамелеона прелетя във въздуха последните няколко стъпала пред пода на подземието и се обърна към решетката. Кучето го следваше по петите с оголени зъби. Не издаваше никакъв звук. Хамелеона се обърна към него и то скочи към гърлото му. Хамелеона светкавично приклекна и се претърколи назад. Кучето се приземи зад главата му, подхлъзна се няколко фута и рязко се обърна пак към него.

На горната площадка О’Хара се приземи стабилно на крака, скъси дистанцията и нанесе удар в челюстта на Льо Кроа с основата на дланта си. Мъжът с белега падна назад, но в мига, в който О’Хара се хвърли върху него, той го спъна. О’Хара залитна, но не падна.

Зад гърба му Льо Кроа се поколеба за момент. От ръкава му като змия изпълзя Каишката. Беше завързана на китката му за стоманена гривна. Жицата изсвистя във въздуха като ласо, насочвайки се точно над главата му, но О’Хара, предупреден от звука, се обърна мигновено, видя смъртоносната примка, гмурна се под нея и вдигна ръка, за да се предпази. Клупът се затвори върху китката му, забивайки се безмилостно в кожата. Той рязко дръпна и Льо Кроа залитна към него. В следващата секунда двамата рухнаха през глава по стълбите надолу.

Когато кучето скочи за втори път, Хамелеона вече беше готов. Той отново приклекна, изчака тялото да прелети над него, протегна се с недоловима за окото бързина и вкопчи двете си ръце около гърлото му, използвайки набраната в полета инерция, за да го тръшне на каменните плочи на пода. Ноктите на кучето отчаяно се забиваха в ръцете му, разкъсвайки пуловера и кожата му. Хамелеона стисна с всичка сила и изви шията на звяра под себе си с могъщите си ръце. Изправи се на крака и стовари главата му в стената. Кучето за първи път издаде звук, кратък писък, и умря.

— Кацуо! — извика той.

— Пускай въжето! — извика му в отговор О’Хара.

Вратата на пожарния изход започна да поддава под ударите на сумо борците.

Хамелеона извади въжето с куката от скривалището му и започна да отмества решетката на пода, а по стълбите се появиха търкалящите се тела на Льо Кроа и О’Хара, вкопчени едно в друго и неразделно свързани със стоманената жица през китките им. Льо Кроа се биеше ожесточено, но срещу О’Хара това изглеждаше като бой с въздуха. Той се превъртя настрани, скочи на крака, изтегли Льо Кроа за жицата, удари го със саблен удар през гърлото със свободната си ръка. Льо Кроа падна назад и повлече О’Хара със себе си. Превръзката се свлече от лицето му, разкривайки ужасната гледка на празното му око, разсечено от дълбок белег, минаващ по цялата буза. Едноокият убиец се опита да прехвърли жицата пред гърлото на О’Хара, но отново репортерът се оказа прекалено бърз за него. Той скочи над Льо Кроа и изтегли ръката си встрани. Жицата се омота около гърлото на Льо Кроа. О’Хара дръпна, за да затегне примката. Жицата се впи в плътта му. Здравото му око широко се разтвори от страх. Той протегна ръка към О’Хара, но репортерът отново дръпна и примката се затегна окончателно около шията на противника му. О’Хара се претърколи и Льо Кроа послушно излетя над него през перилата на стълбището. Тялото му застина за миг във въздуха и после полетя надолу. О’Хара усети болезнено дръпване от тежестта. В следващата секунда жицата се впи в китката му.

Шията на Льо Кроа изпука като сух клон.

Тежестта му го теглеше към перилата. Льо Кроа гротескно висеше на жицата. Краката му бяха само на няколко инча от пода; ръката му беше нелепо притисната до бузата, езикът му бе грозно изплезен, здравото му око диво се въртеше до празната очна ябълка. Той конвулсивно се дръпна няколко пъти. Жицата на гаротата се затегна още по-здраво около китката на О’Хара и от разкъсаната кожа бликна кръв. В следващия миг окото на Льо Кроа се обърна и той увисна, без да помръдва.

Хамелеона мигновено изтича до висящото тяло и го повдигна, за да облекчи опъването. О’Хара освободи застопоряващия механизъм и свали жицата от ръката си.

От вратата на пожарния изход хвърчаха трески. Появи се пукнатина. О’Хара с мъка се изправи на крака и разтреперан слезе по няколкото оставащи стъпала.

— Ще можеш ли само с една ръка? — разтревожено попита Хамелеона.

— Мога да опитам.

— Върви! — каза простичко Хамелеона.

О’Хара реши да не спори. Хвана въжето и започна да се спуска в черната пропаст.

Вратата излетя от рамката и се стовари на пода. През отвора с труд излязоха трима души от охраната.

Хамелеона също започна да се спуска.

О’Хара се плъзгаше надолу с такава скорост, че триенето във въжето изгаряше дланта му. Усещаше, че Хамелеона е точно над него. Изведнъж разбра, че те вече не се спускат. Обърна глава нагоре. Видя хилещото се лице на един от сумо борците. Гигантът ги изтегляше нагоре с такава лекота, сякаш бяха кукли.

— Пускай се! — изкрещя О’Хара и полетя надолу.

Нямаше никаква представа на каква височина се намират. Тялото му се стрелна в тъмнината на отводнителната шахта, миг по-късно се удари в пода на главния тунел и той без забавяне се извъртя встрани. Секунда по-късно падна и Хамелеона, и също се претърколи върху него.

Двамата се хвърлиха по покрития с мокър мъх коридор като деца, попаднали в подземен лабиринт от Дисниленд. След малко изхвръкнаха през входа на шахтата, отнасяйки с инерцията си преплетените лози и продължиха да се търкалят по склона на планината, докато не спряха в някакви храсти.

Микробусът беше на десетина фута от тях.

Ръцете на О’Хара горяха, остра болка пронизваше рамото му, а от разкъсаната му китка капеше кръв. Той опита да се изправи на крака и видя Магьосника, който тичаше към тях.

— Хамелеона…? — успя да попита той.

— Тук съм, томодачи — обади се зад гърба му татуираният и му помогна да стане. За първи път наричаше О’Хара „приятелю“.

Те влязоха в микробуса и легнаха на пода.

— Потегляй! — заповяда Магьосника, а Илайза включи на скорост, заби крак върху педала на газта и те се понесоха надолу.

— Какво, по дяволите, се случи? — попита Магьосника.

— Лайното попадна във вентилатора — прошепна О’Хара.

— За всичко съм виновен аз — обясни Хамелеона. — Загубих контрол над себе си за няколко минути. Това беше емоционален…

О’Хара седна. После сложи ръка върху ръката на Хамелеона.

— Ей — каза той. — Да си чул някой да се оплаква? — После се обърна към Магьосника. — Имаме ли нещо на касета?

— Цялото представление.

О’Хара се засмя и отново рухна по гръб на пода.

— Дали има аптечка вкъщи? — попита той. — Имам чувството, че кръвта ми изтича.



Илайза се спусна по склона на планината като вихрушка и минути по-късно те прекосяваха равните части на Танабе. Зад тях над Драконовото гнездо се извиваха жълтите езици на огъня. Хамелеона наблюдаваше през задното стъкло и масажираше ръцете си, за да премахне болката в тях.

— Това е пречистващ огън — проговори той. — Когато всичко свърши, крепостта ще си бъде все там на място и ние ще я възстановим такава, каквато е била: гнездо на дракони, а не на невестулки.

Той се облегна, затвори очи и на лицето му се появи болка, но не от раните по тялото. Без да отваря очи, той каза:

— Извини ме, Кацуо, че не удържах на обещанието си. Можеше да загинеш там заради мен.

— Няма такова нещо. Токенруи сан ще се съгласи, че става дума само за един кратък миг във времето. А поетите ще забравят за този епизод.

— Нещо ми стана, когато го видях, когато се озовах толкова близко до Хукър. Сякаш полудях. Трябваше да му разкрия истината — така, както ти трябва да разкажеш истината пред света.

— Да оставим това, Окари, да го оставим — въздъхна О’Хара и насочи мислите си към собствените си болки.

Магьосникът извади трите касети от магнетофоните и ги опакова, докато Илайза се приближаваше към мястото, където бяха оставили тойотата.

— Може би и Магьосника трябва да тръгне с… — опита се да предложи О’Хара, но Илайза вече беше натиснала спирачка и изскочи от микробуса. Както се бяха уговорили предварително, тя се качи на тойотата и бързо потегли.

— Ще ти кажа нещо, окей? Не бих искал да се връщам с нея в Киото. Тя караше този микробус толкова бързо, че половината от времето не бях сигурен тя ли го кара, или той нея.

Останалите три часа път до Киото преминаха без инциденти. Пожарът очевидно бе ангажирал вниманието на Гарви и останалите до такава степен, че те нямаха време да се занимават с тях.

Когато стигнаха в центъра на Киото, Хамелеона поиска да слезе.

— По-добре е да се разделим тук — обясни той. — Когото и да избере Кимура сан за Токенруи, аз ще бъда доволен. Ако това бъдеш ти, томодачи, за мен ще бъде удоволствие да ти служа. И ако някога потърсиш помощ, един учител по кендо ще бъде на твоите услуги.

— Аз мисля по същия начин — отговори О’Хара. — Аригато, приятелю — и той не откъсна погледа си от накуцващата фигура, която се отдалечаваше по малката уличка, докато тъмнината не я скри. После репортерът отново се отпусна на пода.

Отминаващата нощ бе пълна с изненади, но въпреки болките в ребрата и разкъсаната китка, той се чувстваше странно освежен. Истината беше запечатана на лента. Хауи имаше своята сензация. Лизи щеше да получи назначението си в Ню Йорк. От плещите на Хамелеона щеше да падне тежко бреме. Но за самия О’Хара победата бе някак странно лишена от съдържание. Той мислеше за Фалмаут, който го беше лъгал и го беше предал. Един урок, който никога нямаше да забрави. Какво бе казал Кимура… „По тялото на мъдреца има много следи от рани.“ Но също обичаше да казва: „Щастливият човек забравя белезите си“.

Магьосника прекъсна мислите му.

— Странно — обади се той.

— Кое е странно?

— Тази шибана татуировка.

Те стигнаха до хотела.

— Ако питаш мен, да вземем първия влак сутринта — предложи Магьосника, след като паркираха микробуса. — Ще можем да се върнем в Щатите утре вечер по това време.

О’Хара бавно кимна.

— Да се надяваме, че Лизи не е катастрофирала по пътя дотук.

Той вдигна слушалката на първия вътрешен телефон, който зърна във фоайето на хотела набра номера на стаята й. Чу сигнала и в следващия момент гласа на телефонистката.

— Кой, моля?

— Илайза Гън от Съединените щати.

— Мис Гън, тя напусна.

Напусна!

Хай. Може би преди двайсет минути.

— Благодаря.

Заедно с ключа от стаята му предадоха и бележка от нея. Тя пишеше: „Имах късмет. Намерих един млад пилот, който прояви желание да ме откара до Токио още тази нощ. Очеркът е за теб, а аз вземам лентите. Звучи ми справедливо, нали? Между другото, ще имаш ли нещо против да върнеш микробуса в бюрото на Хауи, Токио? Благодаря. Надявам се да се видим в Бостън. И.“.

Той подаде бележката на Магьосника.

— Дяволите да ме вземат — каза Магьосника и в следващия миг избухна в смях. — Изработи те, приятелю.

12.

Чарлз Гордън Хауи насочи инвалидната си количка в своя просторен кабинет, от който се разкриваше панорама към Хеймаркет. Тежък ден, благодарение на двамата му най-добри репортери, но за сметка на това плодотворен. Пожарът в Драконовото гнездо беше привлякъл вниманието на информационните емисии, но основното внимание бе приковано към смъртта на Хукър. Всичко това беше разпалило интерес към цялата история и те разполагаха с нея. След няколко минути в ефир трябваше да се появи Илайза с петнайсетминутен репортаж за централната новина. Беше се занимавала с монтажа на обекта цялата нощ. Тази вечер Хауи щеше да се наслаждава на огромен дял от новините по националните канали. О’Хара трябваше да се върне всеки момент с голям репортаж на първа страница за „Стар“. С всички пикантни детайли. Старецът се облегна в количката и поглади брада.

Чудесно.

Лъчезарното лице на Илайза се появи на екрана, но изражението на него този път беше сериозно. Тя не обещаваше на зрителите нищо лековато.

— Добър вечер — започна тя. — Аз съм Илайза Гън с „Новините в шест“…

— Не се безпокойте, тя ще се справи великолепно.

Хауи моментално позна гласа. Той идваше от тъмния край на кабинета му, някъде иззад цветята.

О’Хара излезе на светло.

— Направо ме стреснахте, лейтенант. Какво, по дяволите, правите в храстите там?

— Нареждах празни кутии във въздуха.

— Какво?

— Това е стара техника на Дзен. Всъщност е обикновено упражнение по логическо мислене.

— Така ли? — попита машинално Хауи. Той наблюдаваше екрана на телевизора и с наслаждение слушаше своята звезда да описва операцията, вече известна като „Мастър“.

— В тази история има много повече, отколкото тя знае — каза О’Хара.

— О, материалът й е съвсем добър.

— Върхът на айсберга.

— Добре, добре, това не може ли да почака, докато тя свърши? — каза Хауи малко раздразнено. — Всеки канал в страната сега излъчва това, което ние гледаме. А ти докъде стигна?

— Приключих.

— Чудесно. Нека сега погледаме как се справя тя и после ще поговорим за теб, окей, момчето ми?

— Искам да говорим сега.

— Дявол да го вземе, след шоуто, лейтенант, след шоуто.

— Разговорът не може да чака — и той изключи телевизора.

Хауи вдигна поглед и се озъби:

— Мога ли да попитам какво, по дяволите, означава всичко това?

— Казах, че разговорът не търпи отлагане. А материала на Илайза можете да видите и по-късно на запис. Гарви призна всичко, всъщност, може дори и в момента да прави самопризнания, но на мен и останалото ми беше предостатъчно. Нека с това се занимават историците.

— Гарви? Кой беше той?

— Беше известен още и като Куил. Той разпределяше задачите.

— Великолепно. По дяволите, човече, вие разкрихте една от най-смайващите истории на века. Може ли сега да включим проклетия телевизор…

— Не „ние“ — пресече го О’Хара. — Аз. Аз разкрих историята.

— Е, такъв е животът, момко. За бога, ти ще получиш цялата първа страница на „Стар“. А сега, ако не…

— Не. Няма да стане по този начин.

Хауи установи, че му става интересно. Съзнанието му се превключи от телевизора към човека пред него.

— Какво искаш да кажеш?

— Искам да кажа, че не може и така, и иначе.

— И така, и иначе ли? — Хауи наистина се заинтересува.

— Да. Нека да видим как всъщност стоят нещата. Ще припишат сливанията на дребните риби в Тексас, които са взели участие в плана още от самото му начало. На онези, които са им казвали кого да убият, кой е силен и кой слаб в компаниите. Това се нарича конспирация, макар че вероятно виновниците ще свършат в някакъв вариант на клуб, предоставен от правителството в провинцията, така, както постъпиха на времето с групата около Никсън.

— Все още не… — поклати глава Хауи.

— Ето как виждам аз нещата: Хукър е мъртъв. На Гарви и един-двама тексаски милионери им предстоят неприятни дни. Един огромен картел ще изчезне от лицето на земята. Може да се проведат няколко големи международни дела с обвинения в убийство. Цялата разузнавателна общност ще бъде разтърсена. Но останалата част от историята никога няма да види бял свят.

— И защо, лейтенант?

— Защото никой не може да докаже нищо.

Хауи се наклони напред с блясък в очите.

— Но аз не мога да не се занимавам с тази част — продължи О’Хара. — Трябва да го направя заради самия мен… разбирате ли какво искам да ви кажа? Тази история дълбоко ме засяга.

— Е, и?

— Е, и… аз не вярвам в случайните съвпадения. Не вярвам, че Фалмаут се е обърнал към вас просто защото му е допадал бостънския „Стар“. Аз съм бил манипулиран от самото начало.

— Не ви разбирам, лейтенант.

— Разбирате ме. При това ме разбирате много добре.

Изразът на лицето на Хауи стана студен. Почти незабележима тръпка на гняв премина по лицето му.

— Да не искате да кажете, че аз имам нещо общо с това?

— Няма никакво съмнение, че е така.

— Не долавям ли нотка на самодоволство във вас?

— Естествено, че съм доволен. — О’Хара премести някакви предмети от края на писалището и седна на него. — Куил, или Гарви, ако щете, ме накара да се замисля. Знаете ли кой според него е сложил началото на цялата тази история? Горкият стар Ред Бриджис, само че той не е имал и най-малка представа как ще се завъртят нещата. През март 1945 година „Кира Мару“ — японски кораб с припаси — бавно се е приближавал към пристанището на Токио, след като пет наши бомбардировачи му нанесли сериозни поражения. Малко преди целта си корабът потънал и по-голямата част от екипажа успяла да се спаси на островите Бонин. Пет години по-късно един бивш моряк на име Ред Бриджис провеждал операция по изтегляне на потънали кораби по японското крайбрежие. Преди това бил говорил с двама моряци от потъналия „Кира Мару“. Те му разказали за каргото и споменали, че разпознали кораба от повърхността в плитчините край един от Вулканичните острови. Той слязъл под водата, за да се убеди сам, и открил, че от океанското дъно, на не повече от двайсет фатома дълбочина, блика нефт.

Само Ред знаел за това. Не споменал пред екипажа си, но споделил информацията с един човек — стария си приятел Александър Хукър, който бил бивш военен губернатор на Южно Хоншу. В резултат Ред станал богат човек, но в крайна сметка това довело и до смъртта му. А Хукър станал един от двамата на света, знаещи точното местоположение на онова, което впоследствие се оказало най-голямото находище на петрол на земята.

Това подтикнало Хукър към изграждането на неговата империя. Организирал финансиране от богатите си приятели. Хора от елита като самия него. Хора, които вярвали, че трофеите се полагали на победителя. Като бароните, на които се възхищавате вие, мистър Хауи. Фиск, Доъни, Морган и останалите пирати — хора като някои от фотографиите по стените на яхтата ви. Та вие дори сте собственик на яхта, притежавана едно време от Доъни.

— Моля ви, преминете към същественото — каза Хауи.

— Същественото, казвате? Същественото е, че вие сте един от тях. Сдушили сте се с групичка други хора, заемащи ключови постове. И мисля, че сте един от финансистите на тези въртележка. Използвали сте влиянието си да възпрете Зимния, но само защото сте се страхували от Хамелеона. Хукър е съумял да ви убеди, че Хамелеона е сериозна заплаха, а Фалмаут е убедил Хукър, че аз съм човекът, който може да го намери. Хукър е бил на крачка от пълната реализация на плановете си, за да позволи някому да сложи край на толкова много години старателно планиране.

— Каква реализация?

— Създаването на обстановка на финансова паника. Първо, да се вдигнат цените на петрола и да се нанесе удар по автомобилната промишленост. Когато тя рухне, ще я последва и стоманодобивната. Ще скочат лихвените проценти, а това ще затрие бизнеса с недвижима собственост. Синдикатите ще паднат на колене. Е, това е достатъчно, за да се разпростре пожара на паниката. И когато всичко утихне, в кого ще бъдат парите? Във вас! Основните акционери на „Мастър“.

— Това е нелепо опростителство, лейтенант. И не е достойно за вас.

— О-о, Хукър не мислеше така. Това е била основната му цел. Не знам дали щеше да успее или не, това могат да покажат числата. А и никога няма да научим кои са били основните Играчи, защото Хукър бе единственият, който знаеше всичко, а той е мъртъв.

— Е, значи птичката е в небето, момчето ми — облегна се Хауи в количката.

— Но балонът се пукна, Хауи. АМРАН вече го няма. Няма го „Мастър“. Няма го и Куил, който да премества фигурките на убийците по дъската.

— Никога не съм бил замесен в това.

— Вярвам. Не вярвам, че някой от вас е предполагал какво става. Вас са ви интересували единствено резултатите. Но вие знаехте, че Фалмаут ще ме убие, ако го отведа при Хамелеона. Бил съм белязан от вас, мистър Хауи!

Тялото на стареца като че ли се сви в количката. Лицето му се състари.

— Предполагам, че сте пъхнали микрофон в яката си, за да запишете цялата тази дивотия.

— Никакъв микрофон — поклати глава О’Хара. — В момента просто си говорим.

— Не знаех, че са планирали да бъдете убит. Разбрах едва днес сутринта, когато Илайза ми съобщи. Ролята ми се изчерпи с това да ви свържа с Фалмаут. Хукър започваше да откача. Жизненоважно бе да се сложи край на цялата тази история с Хамелеона.

— Значи не знаехте за „Торо“? За убийството на Марца?

Хауи не отговори.

— От всичко това вие излизате чист, нали, мистър Хауи? Но има една малка подробност… не може и така, и иначе.

— Какво означава това? Споменавате го за втори път?

— Искам да кажа, че вие преди всичко сте новинар, Хауи. Алчността при вас идва на второ място. Според мен вие сте преценили, че както и да свърши всичко, тъкмо вие не можете да загубите. Ако намеря Хамелеона, Фалмаут ще го ликвидира и, или Гън, или аз, или и двамата ще ви направим сензацията. Ако Фалмаут убие и мен, е, тогава Гън ще донесе каквото ви е трябвало. И така, и иначе, сега нали разбирате?

Хауи се усмихна.

— Виж, синко, какво съм си мислил, е известно само на мен. Но не ти ли се струва, че действително се получи, както сам спомена?

— Аз предадох материала си на друг.

Хауи го изгледа втренчено за няколко секунди и после повтори:

— Дал си го на друг?

— Написах репортажа за моя стар приятел Арт Харис от „Вашингтон Поуст“. С необходимите доказателства в подкрепа на твърденията.

Думите му бавно попиваха в съзнанието на Хауи.

— Какво, по дяволите, говориш, О’Хара?

— Казвам, че предадох статията на „Вашингтон Поуст“, Хауи. Но не се безпокойте, за вашето участие няма и намек. Нали това искахте? Анонимност. Е, това и ще получите.

Изражението по лицето на Хауи постепенно премина от недоверчивост, през съмнение, до гняв.

— Дявол да го вземе, не можеш…

— Вече го направих.

— Ще те съдя, докато…

— Малко вероятно е. Така само ще се разровят неща, които вие не искате никой да рови.

— Ти си крадец. Ти ми открадна нещо, което ми принадлежеше.

— Човек не може да е собственик на нещо, което никога не е имал. Помните ли сделката ни на Кейп Код? Мога да се оттегля от операцията, когато пожелая и да оставя някой друг да я довърши. Аз постъпих точно така, мистър Хауи. Само дето избрах този, който да я довърши.

Хауи разтърси глава.

— Ти си луд! През какво мина и с какво завършваш.

— Завършвам квит, мистър Хауи.

— А аз какво ще получа?

— Анонимност. И деветдесет и осем процента от новините, поне тази нощ.



Когато Илайза се върна в офиса си, чакаха я две бележки. Едната беше да се обади на Хауи. Другата беше в плик. Отвори плика. Текстът бе кратък:

Скъпа Лизи,

Гледах те. Беше страхотна. Получаваш наградата за изработване на годината. Не си го връщам на жени. О.

Рошавата грива на боровете в Кинугаса Яма се поклащаше от западния вятър, който по-рано същия ден беше докарал и дъжд. Но когато слънцето започна да се спуска зад островърхия покрив на Тофуку-джи, дъждът беше спрял и оцветена от угасващите му лъчи мъгла започна да нахлува над тревистите площи. Паркът винаги беше пищно зелен, дори през зимата.

Когато влезе в парка беше схванат и изморен. Но имаше поне още час, преди да се стъмни съвсем. Достатъчно, за да започне. Винаги когато се връщаше в Киото, му се струваше, че времето е било спряло, докато е отсъствал. Нищо не се бе променило, никакви нови цветя не бяха разцъфтели, нито бяха окапали старите. Всичко беше все същото. Как се бе изразил веднъж Токенруи сан?… „Ние сме само една прашинка в безкрайността на времето. Нищо никога не се променя.“

Във вазата на стаята му за тренировка имаше свежи цветя. Кучетата бяха наклякали в краката му с вдигнати глави и очакваха да ги потупа и приласкае.

Той отвори пакета и извади току-що купената го-генсеи. Това бе сива туника от груб памук, която се пристягаше в кръста. Съблече дрехите си и навлече го-генсеи. Стана му приятно от допира на тъканта. В този миг кучетата излаяха и той разбра, че тя идва.

Спря на прага на вратата в мига, в който го зърна, после свали поглед върху дрехата и отново го погледна в очите.

— Пак заминаваш — отбеляза тя.

Той кимна безмълвно.

— Сега ли?

Отново кимна утвърдително.

Приближи се до него, погали устните му с върха на пръстите си и облиза своите устни.

— Вече е много късно — каза тя. — Утрешният ден не е толкова далече. — И се приближи плътно до него.

Той остана, без да помръдва и след това съвсем бавно я обгърна с ръце.

Права беше. Утрешният ден бе много по-удачен за начало на Хилядадневния поход.

Загрузка...