Книга първа

Убийството може да се извърши по

законен начин,

чрез привидно необходима и

доходоносна война,

чрез оклеветяване,

с използване на отрова

или на кинжал.

Лорд Ектън

1.

1.1

Когато Марца се събуди, навън още беше тъмно — онези няколко минути преди зазоряване, когато слънцето е все още скрито зад църковните камбанарии на Венеция и първите аленочервени пръсти на деня се протягат между сградите и се опитват да ги докоснат през лагуната. Жена му лежеше до него, изтегнала се странично, с пламтяща червена коса, разпиляна по жълтата сатенена възглавница. Той остана няколко минути, възхищавайки й се с полузатворени очи.

Ей, Марца, щастливо копеле си ти, мина през главата му. Имаш всичко и този път като че ли нещата са наред. Най-добрият период в живота ти.

Погледът му отскочи на копринената нощница, лежаща на пода, където тя я бе захвърлила снощи, и той тихо се засмя на себе си. Бяха женени от десет години, а тя все съумяваше да го изненада и очарова с безразсъдността си в леглото. Милена де ла Ровере — вилнеещата актриса, червенокосата тигрица, която би докарала до умопомрачение всеки режисьор от Холивуд и в Европа, за него продължаваше да бъде вече десет години изкусителка и любима.

Гледайки раздърпаната нощница, той си спомни как седеше върху него в леглото и с цяло гърло крещеше всички онези „мръсни английски думички“, на които я бе научил, как после свали тънките презрамки от раменете си и болезнено бавно дръпна надолу през гърдите си копринената нощница, докато те повече не можеха да се задържат от деколтето и пружинирайки, изскочиха сами с твърди зърна, които го зовяха, докато тя продължаваше да го измъчва, търпеливо измъквайки се от нощницата, оставяйки я да се свлече около коленете й, после измъкна първо единия си крак и го прехвърли през слабините му и накрая разкъса нощницата с другия си крак и небрежно я захвърли в другия край на стаята.

— Триста хиляди лирети — извика той, смеейки се, — а тя се отнася с нея като че ли става дума за хавлиена кърпа в „Холидей Ин“!

— Майната му на Халиди Ин — изкрещя тя и също се разсмя.

След това се отпусна върху Марца, пое едно от зърната на неговите гърди с устни и много бавно започна да се движи около него, докато не почувства, че набъбва и се втвърдява в устата й. Преди да започне да го смуче, тя го погледна.

— Va bene? — попита го закачливо.

— Molto bene…

После бавно прокара език от зърното към пъпа му и направи кръг около него.

— Е permesso…?

Попита го шепнешком, концентрирана върху стомаха му, докато очакваше отговор.

Марца изстена и също шепнейки, отговори:

— Не говори за това.

Той се отпусна на гръб и усмивката за дълго не слезе от лицето му, докато усещаше връхчетата на ноктите й, които като крилца на пеперуда го галеха по долната част на стомаха. След това, също така леко, усети езика й, някак на границата на осезанието му. Да, тя правеше това заради него. Харесваше й да започват точно така. След това устните й докоснаха леко върха на члена му. Той усети, че се възбужда, после тя го обгърна и започна нещо да си тананика, а Марца загуби представа за времето. Усещаше я навсякъде. Усещаше езика й, устните й, пръстите й. Започна да се движи в нейния ритъм, поддавайки се подсъзнателно на еротичната увертюра. Сърцето му заблъска в гърлото. Пръстите му потърсиха косата й; почувства, че тя започва да мята глава, стоновете й се усилиха и той долови дълбок звук да се заражда в гърлото й, притиснато в него, а междувременно той ставаше все по-твърд и по-твърд.

— Il tempo si e fermato per me. Една малка смърт — прошепна той. — Времето спря за мен.

— Времето не съществува — отвърна тя приглушено.

И тогава те спряха да говорят, докато, усещайки, че още малко и ще експлодира, той се смъкна надолу, издърпвайки я нагоре, леко я погали с длан по корема, почувства окосмението й, прибра пръстите си и направи бавни кръгови движения с ръката си, а после двамата отново започнаха да се движат в синхрон; тя го галеше и го притискаше все по-плътно към себе си и той усети как пламъците в нея отново го обгръщат. Тя прекара ръце зад гърба му, заби нокти и тъй като вече не можеше да не избухне в нея, той започна да повтаря без да спира: „Предавам се… предавам се… Предавам се…“ и накрая „Обичам те“.



Когато се ожениха, клюкарите в жълтата преса им даваха няколко месеца, най-много година. Тя беше двайсетгодишна и бе смятана за една от най-ярките италиански филмови звезди още на седемнайсет години. Марца бе на трийсет и осем и беше на път успешно да се завърне в автомобилизма. Току-що бе спечелил третото си състезание поред, след като бе отписан от повечето спортни журналисти и спонсори в бизнеса. Цели три години бяха гледали на него като на един провалил се пилот на трийсет и пет, комуто банките нямаха доверие.

И тогава Новилиано, великият създател на коли, беше дошъл при него, за да му предложи да опита отново. С нова кола — експериментална, темпераментна, но безумно бърза и стабилна.

— На нея й трябва човек с опит — каза му тогава Новилиано. — Не мога да поверя тази кола на някой младок.

Това бе началото на едно от най-продуктивните сътрудничества в историята на състезателните автомобили. Новилиано, Марца и „Акила-333“ — една революционно нова кола с подгрявани стабилизатори отзад, които нагорещяваха обтичащия въздух, за да се постигне повишена стабилност, с подобрена аеродинамика, с уникална горивна система с впръскване на спирт, която увеличаваше пробега с петдесет мили повече от всичко останало по пистите, намалявайки спиранията за зареждане с поне една трета.

О, колата беше с отвратителен характер, но Марца я караше, сякаш се бе превърнал в част от нея. Никой не смееше да го докосне, а и той бе абсолютно безстрашен — човек презрял смъртта. В едно интервю бе споделил „Виждал съм смъртта два-три пъти да седи на оградата и да ми маха с ръка. Но й казвам «Защо не се шибаш, рано е още. Няма да получиш Марца и този път». Според мен, ако те е страх от смъртта, най-добре е да станеш касиер. Тази игра не е за теб“.

Когато се запозна с нея, почти си беше възвърнал предишните позиции, но се говореше, че или ще се откаже, или ще загине до една година, а и освен това тя беше само на двайсет и как би могъл той да се надява да я задържи, след като всеки мъж от пубера до вдетинения старец я желаеше.

Марца и „Акила-333“ правеха история в състезанията, а колата бе на път да постави началото на едно от най-вълнуващите начинания в автомобилната индустрия.

И колкото по-високо се издигаше нейната звезда, толкова по-бързо караше той. На всеки успешен неин филм той отговаряше с нов кариран флаг, развят за него при пресичане на финалната линия. Той изпитваше искрено удоволствие от успехите й, а тя виждаше в Марца онова, което малцина бяха допускани да видят — шампион във всичко, който я обичаше, уважаваше, отнасяше се към нея като към приятел и любима, а не като към филмова звезда. Другите бяха потискани от нейната красота и успехите й. „Потиснат“ беше непозната дума за него. Тя просто не беше част от неговия речник. За Марца беше немислимо да бъде потиснат от някого.

И тя го обожаваше за това.

Той караше колата с умение, което внушаваше страх; като човек, обладан от нечисти сили, но накрая Милена го помоли да се откаже. Беше баснословно богат. Вече нямаше какво да доказва на другите. Освен това Новилиано искаше да го вербува за една нова идея — нова кола, която щеше да има скорост и грация и да се движи шампионски със забележителния си двигател с впръскване, който щеше да утрои изминатото разстояние при един и същи разход на гориво. Е, не състезателна кола, а кола за улиците, но използваща всички приложими достижения на състезателните болиди. Работата на Марца се свеждаше до това да я тества, да я изпробва и да продължава да го прави, докато не стане перфектна.

Колата щеше да се нарича „Акила-Милена“, защото, както каза Професора — великият Ди Фиере, неин създател — тази кола щеше да бъде като красива жена. Така се отдаваше дан и на самия Марца, колата щеше да носи името на онова, което той най-силно обичаше на този свят. А каква кола бе само — трябваше да революционализира цялата автомобилна промишленост. Само патента върху системата за впръскване щеше да ги направи милионери от самото начало.

Така той се отказа от състезателна дейност. А тя от филмовата си кариера. Той намери великолепно място за новия им дом — затревен хълм на брега на Лагуна Венета с чудесен изглед към любимата й Венеция, и там той й построи вила в гръцки стил, само на двайсет мили от заводите в Падуа.

Марца обърна глава и се загледа под сводовете на вратите, отвъд терасата, през лагуната към Венеция, наблюдавайки как слънцето наднича зад камбанарията и бавно облива стаята в призрачно червено сияние. Това беше най-доброто време на деня за него. Открай време. Чувстваше се прекрасно. Денят обещаваше да бъде добър за изпитанията на „Милена“. В края на краищата той смяташе да заведе съименницата й в Монте Карло за Нова година. И първият изпитателен пробег щеше да стане новогодишен подарък, който смяташе да направи сам на себе си.

Тя помръдна в леглото и се обърна по гръб — сатененият чаршаф се плъзна встрани и голото й спящо тяло се разкри пред очите му. Той го гледаше с удивление, както винаги го беше разглеждал, и отново изпита тръпката на желанието, но утрото определено не бе най-добрата част на деня за нея. През отворената врата полъхна хлад и бавно раздвижи дантелените завеси, сякаш бяха бельо. Той придърпа с нежност чаршафа върху нея, за да не изстине.

Беше му дарила десет години и нито миг, през който да изпита съжаление.

— Grazie — прошепна той. — Tante grazie.

После се наведе и леко я целуна по бузата и след един последен поглед към яркото слънце отиде да вземе душ и да се преоблече. По-късно, преди да излезе, той се върна в спалнята, целуна я пак по бузата, а тя отвори едно око, усмихна му се и каза на разваления си английски:

— И не карай много бързо.

1.2

Когато секционният началник за първи път му възложи задачата, Фалмаут започна с изработването на списък. Това му отне няколко дни. Най-напред формулира целите, после разби работата на фази: на едната страна на листа написа фазите в хронологически ред, а на другата страна ги изброи по степента на риска, започвайки с най-рискованата. След това се захвана да ги редактира много внимателно, комбинирайки двата списъка по начин, който му гарантираше най-сигурния и безопасен път за изпълнение на задачата.

Предоставиха му великолепни сводки на разузнавателните служби. Получи всичко, което поиска: чертежите на колата, подробна карта на завода, на която бяха отбелязани всички контролни постове на службата за сигурност, снимки на самата писта, резултати от лекарските прегледи на Марца, Новилиано, Ди Фиере и тримата резервни пилоти, където имаше данни за личните им и професионални навици, описание на Падуа — живописен, крайно провинциален, известен не само с автомобилните заводи Акила, но също и с базиликата Сан Антонио и фреските на Джото, които привличаха туристи от цял свят.

Това беше добре. Туристически град. Щеше да има посетители за Нова година. Значи щеше да е по-лесно за работа, а и осигуряваше алиби за присъствието му.

Сглобяването на подробностите му отне един месец. Планирането извърши в Париж, в един малък хотел на Рю Френел, малко под Рю Лонгшан и на половин пряка от реката. Хотелът беше до центъра, макар и на тихо място. Той превърна стаята в малък боен щаб — със схеми по стените, разписания на влакове и самолети, снимки на главните действащи лица, чертежи на колата, плана на завода и карти на града.

Започна с изучаването на пътната мрежа и разписанията на средствата за транспорт. Фалмаут винаги отдаваше приоритет на пристигането и заминаването от дадено място. Като всеки добър агент, той поставяше на първо място запазването на живота си. След това можеше да се концентрира и върху самата работа по същество.

От Париж можеше да отлети за Ница, да вземе нощния влак по крайбрежието и с него да стигне до Милано. Там щеше да наеме кола до Падуа, изминавайки разстояние от около сто двайсет и пет мили.

Заминаването създаваше някои проблеми. Налагаше се след приключване на работата да се движи бързо, но без да привлича прекалено много внимание. Възнамеряваше да отпътува с колата до Верона, да вземе влака на север през Тренто, през прохода Бренер до Инсбрук и оттам до Мюнхен. Накрая щеше да се върне със самолет в Париж.

Единствената опасна част бе пътуването от Падуа до Верона. Но това бяха само четирийсет и пет мили — значи най-много един час път. По дяволите, щеше да измине поне един час, преди да се преодолее шока, а ако нещата се развиеха по плана, никой нямаше да се вглежда в такива като него.

Той отново подреди нещата в компютъра, който имаше в главата си, даде им възможност да се понаместят; преглеждаше списъка всяка нощ, запомняше го, унищожаваше копието, а на сутринта се залавяше да внася уточнения. Запомняше всяка нова версия на списъка и не пропускаше да унищожи писмения й вариант. Фалмаут бе в този бизнес отдавна — той просто бе престанал да допуска грешки.

Изминаха десет дни и едва тогава той почувства, че разполага с перфектен план.

Най-трудният проблем беше да се добере до самата кола — мерките за сигурност в завода в Падуа просто не предоставяха никакви възможности. О, можеше да се направи нещо, но рисковият фактор бе недопустимо висок. Трябваше да има по-добър начин. Посвети часове на изучаването на плана на завода; не по-малко време прекара в разглеждане чертежите на самата кола, анализирайки всяка част на машината и списъка на подизпълнителите.

И изведнъж намери перфектното решение. За изпитателните пробези бе специално разработена сложна електронна система, използваща компютър. В бордното табло имаше вградени датчици, които предоставяха цифрови данни за поведението на всеки ключов компонент на автомобила, а същите показания се предаваха и в контролната кула, намираща се край пистата. Паметта на компютърната система се намираше в миникомпютър с големината на малък стерео дек, монтиран между огнеупорната вътрешна стена и кабината на пилота. Натискането на един бутон изпращаше информация за скоростта, която моментално се превръщаше в сведения за изминатия път, за галон гориво, изминатите мили, средната скорост на миля, оставащото гориво, налягането на маслото, дори напреженията в отделни компоненти на колата като системата на окачване, трансмисията, предната и задна оси.

Тази система, макар и сложна, не представляваше революционна новост. „Дженерал Мотърс“ предлагаше за по-големите си модели подобна компютризирана система за цифрова индикация вече повече от година. Компютърът бе в процес на модифициране, за да предоставя специфична информация за „Акила-Милена“ и бе възложен на дребен специалист по електроника в Марсилия като подизпълнител. А в Марсилия практически отсъстваха каквито и да са мерки за сигурност. Нищо от онова, с което се занимаваше фирмичката, не представляваше тайна. Оказа се относително лесно да се купи схемата на компютъра на „Дженерал Мотърс“ от дилър в Париж. В продължение на няколко седмици Фалмаут анализира тази схема, докато не разбра перфектно действието й.

Паметта на компютъра бе организирана върху тънки като вафла платки, широки осем и дълги трийсет инча. Дойде моментът, когато Фалмаут можеше да приложи познанията си по експлозивите. Той проектира и изработи серия малки бомби тип С-4, който французите наричат plastique, с големина не повече от главичката на кибритена клечка, които можеха да се поставят на платките с паметта и да се маскират с боя. След това свърза експлозивите с тънки жички към проводниците, водещи към цифровия брояч. После изплете няколко дълги снопчета проводници, сред които скри много тънка нишка фосфорен фитил, който щеше да мине от миникомпютъра към резервоара с горивото и датчиците, поставени на стабилизатора и напречните щанги на предната ос. Датчиците бяха настроени така, че да предизвикат експлозия при скорост от 90 мили в час. При достигане на тази скорост напречните щанги, които задържаха колелата в едно положение, щяха да се пръснат и колата щеше да загуби контрол. Резервоарът с гориво също щеше да избухне секунда-две по-късно.

На Фалмаут му отне повече от месец, за да приготви експлозивите. Работата беше опасна дори за експерт като него. Но достъпът до малката лаборатория и поставянето на минибомбите върху платките с памет се оказа съвсем просто нещо. Той излетя за Марсилия с нощния полет. Малко след полунощ отвори вратата с шперц, влезе приведен в помещението и намери платките, подредени грижливо в стаята за изпитания. От дневника разбра всичко, което му трябваше: всички платки бяха минали успешно през измерванията и бяха готови за изпращане с изключение на една, която не беше критична за операцията.

Няколко часа по-късно приключи. Напусна помещенията на фирмата малко преди пет сутринта и се върна със сутрешния полет за Париж.

Дотук добре.

Зае се да прецизира останалата част от общия план. Разполагаше с още три седмици. Пусна си мустаци, смени си прическата, но все още не му харесваше. Косата му не беше достатъчно дълга. Купи черна перука, за да скрие червеникавата си коса, а в нощта преди да замине, боядиса и мустаците в черно. Взе със себе си само обикновени спортни дрехи — такива, каквито би избрал да носи фотограф на свободна практика: чифт бежови панталони от рипсено кадифе, бял пуловер с висока поло яка, кожено яке, леки обувки с дебела подметка и стелки, които добавяха два инча към нормалните му пет фута и единайсет инча.

Сутринта, когато отпътува, се чувстваше добре, много добре.



Когато слезе от самолета на аерогарата в Милано, Фалмаут директно се отправи към офиса на „Американ Експрес“. Млад баровец в безформено сако и с тясна вратовръзка, висяща от разтворената му яка, го погледна през авиаторските си слънчеви очила и каза:

— Si?

Фалмаут се усмихна с ведрата си момчешка усмивка на фотограф:

— Buen diorno, signore. Scusi, s’e una lettera per me, Harry Spettro?

Типът въздъхна с досада и обяви:

— Un momento — изтегли някакво чекмедже и лениво прелисти писмата там.

След малко вдигна поглед към Фалмаут.

— С-п-е-т-р-о?

— Si.

— Identificazione, per favore.

Фалмаут извади фалшифицираната си шофьорска книжка и паспорта. Младежът сравни снимката в паспорта с лицето пред себе си. Доволен от резултата, той кимна и му подаде писмото.

— Mille grazie — каза Фалмаут усмихнато и тихо добави: — Пикльо такъв.

— Prego — каза момчето. — Няма за какво.

Отвори плика едва когато излезе навън. Вътре имаше ключ и кратка бележка: „Касета 7541“.

Намери касетата, извади тежкото, плоско кожено куфарче от нея, остави на негово място своето, после отиде в мъжката тоалетна и провери съдържанието на куфарчето. Намери там всичко, от което имаше нужда, включително ключовете от колата и нова кратка бележка: „Черен фиат 224, номер XZ 592, паркинга на аерогарата, ред 7, секция 2, билетът е под резервната гума“. Дотук всичко вървеше добре. Той потегли към Падуа и се регистрира в малък хотел.



Бяха му необходими няколко дни — повече, отколкото беше планирал — да намери свободна стая с ясен изглед към десеткилометровата бетонна писта. Почти беше решил да отложи операцията за след Нова година, когато видя къщата от една кръчма. Издигаше се на малко възвишение, встрани от пътя и представляваше триетажна сграда с фасада на изток.

Достатъчно висока и ориентирана както трябва. Оставаше да наеме стая от задната страна. Оказа се по-трудно, отколкото бе очаквал. Успя едва след разгорещен пазарлък с жената, която притежаваше мястото — една пламенна италианска вдовица, която първо му затръшна вратата в лицето, а след това заплаши, че ще повика полиция, ако продължи да настоява. Но когато й каза, че е фотограф, дошъл да направи снимки на базиликата за „Пари Мач“ и че местните хотели са пълни, и особено след като й предложи десет пъти повече, отколкото можеше да се вземе за подобна стая, тя се предаде.

Синът й бил заминал на ски в Австрия за празниците. Може би неговата стая ще бъде подходяща. Но тя изискваше тишина — никакво радио след девет часа и никакви гости. Била добра католичка и нямало да даде повод на съседите да говорят.

Мястото бе чудесно — на по-малко от миля от пистата, никакви препятствия в тази посока и макар стаята да бе малка, поне беше удобна и чиста. Стените й бяха покрити със снимки на скиори, плакати от ски курорти, карти на трасетата на известни писти. Синът се оказа нещо повече от обикновен любител — той бе направо маниак.

Пистата се виждаше през прозореца на капандурата. Това е добре, помисли Фалмаут. Щеше да бъде невъзможно някой да го зърне от улицата, а освен това разполагаше с поставка, която му трябваше. Той заключи вратата и се хвана на работа.

Куфарчето, което беше донесъл от Милано, съдържаше телескоп модел „Discoverer“ на фирмата Bausch & Lomb с обективи, даващи петнайсет и шейсет пъти увеличение и минимално наблюдателно поле от четирийсет фута на разстояние една миля. Тежеше по-малко от шест фунта1, имаше триножник и беше дълъг седемнайсет и половина инча.

Карабината обаче беше още по-впечатляваща. Никога преди не беше виждал такава. Представляваше само цев и затвор с тръбна конструкция на алуминиевия приклад и беше трийсет и три инча дълга заедно със заглушителя и приспособлението за гасене на пламъка. Триножникът също беше алуминиев. Съоръжена бе с лазерен прицел, за който знаеше, че е прецизен на разстояние хиляди и петстотин ярда. Под затвора имаше пълнител с пет патрона калибър 7.62 милиметра, стоманен връх и експлодираща обвивка на куршума. Целият комплект тежеше не повече от десет фунта.

Спусъкът беше безкрайно лек. Дори само топлината на показалеца му едва не доведе до изстрел.

Чудесно. Всичко, което бе поискал, плюс малка премия. Пушката бе само резервен вариант. Ако експлозивите С-4 не проработеха, трябваше да стреля. Но каква само щеше да бъде целта: автомобил, движещ се с деветдесет мили в час на шестстотин ярда от него по завой от деветдесет градуса.

Как се чувстваш, Фалмаут?

Той се засмя на себе си и поклати глава. Дявол да го вземе, това си беше само подсигуровка.

Той монтира триножника, фиксира го и фокусира телескопа върху входната врата за пистата. Различаваше дори пантите на вратата. Телескопът беше страхотен. Постави карабината до него, калибрира прицела, провери как се вижда през него и се увери, че променя фокуса при проследяването на въображаемата цел по пистата.

Разкошно.

Бог ми е свидетел, че не искам да я използвам.

Оставаше му само да чака.

1.3

Когато Марца пристигна, офисът беше все още празен. Бе малко след седем, а персоналът обикновено не идваше преди да стане осем. Направи кафе и провери какво е времето. След това отиде в своя офис и облече състезателния си екип: памучно бельо с дълги ръкави и крачоли; черен огнеустойчив гащеризон с наклонена червена ивица на единия от ръкавите; числото 333 в яркочервени букви на гърба и търговската марка на Акила над сърцето с единствена дума под нея: „Uno“; бели чорапи и кецове „Адидас“. Ръкавиците от свинска кожа напъха в джоба при коляното си. Когато се приготви, излезе от офиса, мина през хола, отвори вътрешната врата за гаража и влезе вътре.

Миризмата действаше на Марца като афродизиак. Не толкова миризмата на бензина, спирта и маслото, а по-скоро онова, което стоеше зад тази смес. И той остана неподвижен в тъмнината минута-две, връщайки се в мислите си в миналото. В живота му бе имало много велики дни и той се наслаждаваше на факта, че днешният определено щеше да стане още един от тях. След известно време включи осветлението.

Колата се намираше в центъра на гаража. Беше излъскана до огледален блясък, без нито едно петънце, просто изумителна — нисък седан, който представляваше шедьовър на автомобилната стилистика, чудо на аеродинамиката. Предният капак бе издължен, купето изтеглено назад, за да се избегне онова, което Ди Фиере наричаше aspetto di carro funebre — приликата с катафалка, линиите плавно тръгваха от предните калници към оформената в стил „Ферари“ задна част. Ди Фиере не се бе опитал да внася подобрения тук. „Човек не подобрява перфектното, той просто го приема“, казваше той.

Бордното табло беше запълнено буквално от врата до врата с електроника. Това вече беше задължение на Ди Фиере — да натиска различните бутони, които щяха да прехвърлят в дублиращия компютър на наблюдателната кула информацията, представляваща моментна снимка на поведението на колата, която щеше да бъде разпечатвана на принтера в момента на получаването й.

Машината пред него блестеше като скъпоценен камък дори под флуоресцентното осветление и равномерното мастиленочерно покритие се нарушаваше само от двете тънки светлочервени ивици от двете й страни — цветовете на Марца, а тази кола един ден щеше да стане негова, защото той бе човекът, който в крайна сметка щеше да каже някога: „Готова е“ и те щяха да излязат на пазара, за да разберат колко добри бяха всъщност.

Марца бавно обиколи колата, плъзгайки длан по покрива, после я потупа с любов и прошепна „Va bene, signora, siamo soli… lei, io e il Professore. Facciamogli vedere qualche cosa!“ — Окей, мадам, само ти, аз и Професора ще бъдем навън, така че нека им покажем нещо!

След това излезе в студеното, ясно утро навън. Вятърът едва полъхваше и това се хареса на Марца. След около час изобщо нямаше да има вятър. Условията бяха идеални. Той потри ръце и се захвана за онова, което се бе превърнало в ритуал. Тръгна пешком по пистата, точно както бе вървял по пистите на Льо Ман, Рейнтрий и Монца преди всяко състезание, гледайки за пукнатини в бетонното покритие — места, където би могъл да поднесе; събираше камъчета и клонки и ги изхвърляше през вътрешната стена. Тази десеткилометрова разходка обикновено му отнемаше около един час. Марца не обичаше изненадите.



Синьора Форти, временната хазяйка на Фалмаут, го събуди в седем часа с кафе и кифла — най-малкото, което можеше да направи за парите, които той плащаше.

— Grazie. Scusi, non sono vestito — благодари той, извинявайки се, че не е облечен и задържа вратата открехната, колкото да поеме подноса.

Обу панталоните си, облече тениска, извади телескопа и карабината от гардероба, за да ги постави на маркировката, която бе направил със скоч на перваза пред прозореца на капандурата. После остави до телескопа топче листчета за бележки и джобен калкулатор. Вече беше изчислил и програмирал разстоянието между двете маркиращи линии на задната половина на пистата, преди тя да навлезе в завоя към далечната страна. Въведената в калкулатора програма му позволяваше да натисне два бутона в моментите, когато колата щеше да минава през маркиращите линии, а на индикацията щеше да излезе точната скорост в тази отсечка. Ако скоростта надминеше 90 мили в час, тогава трябваше да стреля. Той отпи от кафето, без вълнение разви фиксиращия винт на триножника и погледна през лазерния прицел.

След малко се прехвърли на телескопа, нагласи го на максимално увеличение и видя познатия черен гащеризон с червената ивица на ръкава. Можеше даже да прочете думата под търговската марка на Акила: „Uno“.

И лицето — това мургаво, напрегнато лице с твърда челюст и разбъркана черна коса — лицето на Марца!

Според последната информация, с която разполагаше, Марца щеше да бъде в Монте Карло заедно със съпругата си до след Нова година. Първите няколко изпитателни пробега щяха да бъдат направени от резервните пилоти. Ръката на Фалмаут леко се разтрепери, когато си помисли, че възнамерява да убие тъкмо Марца — идола на всяка жена, героя на всяко мечтаещо момче, човека от фантазиите на всеки италианец. Марца беше национален герой… не, той беше интернационален герой. Някой ден по градските площади щяха да стоят неговите статуи. Където и да отидеше, събираха се тълпи, за да го зърнат, да го докоснат и да скандират: „Марца, Уно… Марца, Уно…“.

Това не бе част от сделката. Не, това определено не можеше да бъде част от поставената му задача.

Какво повтаряше постоянно Джек Хокинс в „Мостът над река Куай“? „Винаги се случва неочакваното.“

Господи, каква литературна парабола! След двайсет години в този занаят трябваше да заподозре, че нещата се развиваха до момента прекалено гладко. Както и да е, колата бе програмирана за унищожение, и майната му, но това поне беше добре. Но ако експлозивите С-4 откажеха да проработят, ако се наложеше да стреля, тогава нещата стояха съвсем различно. Изстрелът и без това се очертаваше като труден, а с Марца зад волана…

Той запали цигара и продължи да гледа краля на автомобилизма, който бързо вървеше по дългата писта. И когато Марца приключи и се върна в завода, Фалмаут демонтира пушката. Толкова! Ако бомбите не свършеха работата, Марца щеше да запази живота си.

Дявол да го вземе, та Марца бе един и от неговите герои! И той нямаше просто така да го застреля с пушка. В действителност, след двайсет години в занаята, Фалмаут се надяваше, че този път, само този път, той ще се провали.

1.4

Джузепе ди Фиере — човекът така професионално проектирал „Акила-333“ и „Милена“ — пристигна в седем и петдесет. Бялата му коса беше разбъркана от вятъра. Ди Фиере бе на седемдесет и една години и караше своя модифициран вариант на състезателния модел „Акила“ със свален гюрук — в дъжд, пек или сняг, всеки ден изминаваше осемнайсетте мили от неговата casa di campagna до завода.

Така и не бе успял да се състезава като пилот. Това бе една провалила се мечта, умряла много мъчително. Още като четиринайсетгодишен бе започнал да участва в мотоциклетни състезания. На шестнайсет вече имаше име. Име, което загуби един неделен ден на колодрума във Винсенцион. Усети само, че мотоциклетът изчезва под тялото му и преди да съумее да реагира, разбра, че десният му крак се е заклещил към задното колело, а мотоциклетът, с все още работещ двигател, продължаваше да се носи вече неконтролируемо по пистата, влачейки го след себе си в продължение на цели петдесет ярда, размазвайки крака му в безформена натрошена маса, преди да се прекатури и разбие някъде около него.

Лекарите се погрижиха още в палатката на медицинската служба край трасето, отрязвайки крака му под коляното, за да запазят останалата част.

Цената, която плати, бе един крак и лишаването от наслаждението да се състезава, но инцидентът не му отне любовта към шофирането — то беше така дълбоко вкоренено в него, че той просто трябваше да се захване със следващото най-близко нещо: създаването на състезателни коли. Завърши инженерство. Известно време практикува като механик, прояви интерес към аеродинамиката и започна работа в самолетните заводи „Де Хавиланд“ в Англия. Преди да стане на трийсет години, вече познаваше всеки болт, всяка гайка, всеки конструктивен елемент във всеки състезателен автомобил, който някога бе произведен. Обиколи Европа в търсене на стари коли и започна да ги реконструира. Още преди да проектира първата си успешна кола на трийсет и четири години, бе признат за автомобилен гений.

А колите му побеждаваха. Той работеше за най-добрите — Ферари, Мазерати, Порше. Сега завършваше цикъла при най-великия от всички — Новилиано.

Марца бе нещо много специално за Ди Фиере. В него той може би виждаше сина, който никога не бе имал, или пилота, какъвто никога не бе станал. Нямаше значение кое от двете. Той изживяваше агония всеки път, когато Марца излезеше на пистата, страдаше при всяка негова катастрофа, опияняваше се заедно с него от победите му. Беше учил Марца така, както един баща обучава сина си. В продължение на три години бе съпреживявал с Марца — и с никой друг, даже не и с padrone, самия Новилиано — всяка агонизираща подробност, всяко разочарование, всяко хрумване, всеки триумф и всеки провал в търсене на перфектната кола. Когато разказваше за нея — много преди идеите му да намерят пътя към чертежите — той сякаш говореше за любима жена, описвайки темперамента й, споделяйки нещата, които й доставяха удоволствие, оплаквайки се от капризите й. Дори бе научил и Марца да говори с нея — там на пистата — така, че да я накара да му се подчинява и да дава най-доброто от себе си.

Сякаш всички негови фантазии се бяха материализирали: за да създаде своето чедо, той разполагаше с ресурсите на най-добрия производител на коли в света и с умението на най-добрия пилот, който можеше да я тества. А понеже и двамата бяха хора, движени от страстите си, Марца добре разбираше възрастния човек и знаеше, че тази кола не е нито лека жена, нито привличаща погледите крещящо облечена скитница; тя беше като дама — елегантна, красива, идеалния шампион. И затова Ди Фиере я бе кръстил „Милена“, давайки й името на единственото нещо, което Марца обичаше повече от състезанията.

Както можеше да се очаква, Новилиано пристигна последен. Той бе човек на традицията, дисциплиниран и неизменящ на навиците си. Идваше в завода шест дни в седмицата точно в девет часа — около шейсет и пет годишен едър мъж с тегло, което се колебаеше около триста фунта. Но всичко останало в него бе безукорно. Облечен бе в безукорен син костюм с жилетка, бе втъкнал безукорен карамфил в петлицата на ревера си, бялата му риза бе също безукорна, а вратовръзката му модел „Контеса Мара“ в синьо и червено бе направо перфектна. Посребрялата му коса и брада бяха оформени също безукорно. Никой никога не бе виждал Новилиано неофициално облечен, нито го бе зървал с разбъркана коса или разхлабен възел на вратовръзката.

Търговската марка на Новилиано бе елегантността. Той бе олицетворение на плейбоя и по свой собствен начин допринасяше за рекламата на своите коли толкова, колкото и самия Марца.

Когато влезе при тях, носеше в едната си ръка кофичка за вино с лед, а в другата три чаши за шампанско. Не каза нито дума, просто влезе, остави кофичката на една от масите, извади от нея бутилка „Дом Периньон“ и я отвори. Напълни чашите и подаде едната на Марца, а другата на Професора. Ъгълчетата на устните му подсказваха, че може би се усмихва, но брадата не позволяваше да се види усмивката.

Марца се обърна към Професора:

— Видяхте ли това, синьор? А? Мисля, че беше усмивка. Да, боже мой, това определено беше усмивка. Големият padrone най-сетне се усмихна — и засмивайки се сам, той вдигна своята чаша.

Тримата ги докоснаха и се разнесе кристален звън.

— Salute — произнесе Новилиано, — e grazie.

Марца и Професора отпиха по глътка и оставиха чашите си на масата.

— Ще наблюдавам от контролната кабина — обяви Новилиано.

Той потупа Марца по гърба, целуна Ди Фиере по бузата, а после двамата мъже се качиха в колата и затегнаха ремъците си. Марца пъхна ключа на запалването, завъртя го, включи на скорост и „Милена“ плавно се изнесе на пистата.

— Какво ще кажеш, Професоре? — попита Марца.

— Готова. Най-сетне е готова — намести се по-удобно в седалката възрастният мъж, усмихвайки се със задоволство.

Марца насочи колата към средата на пистата и плавно ускори.

— Ще направим една обиколка просто за да загрее двигателят — съобщи той в микрофона за наблюдателите.

„Милена“ плавно се понесе. Зелените цифри по индикаторите започнаха да сменят показанията си, докато професорът натискаше различни бутони, проверявайки скоростта, разхода на гориво, температурата на двигателя, механичните напрежения в отделните възли. Марца караше по пистата с около 35 мили в час. Новият двигател реагираше почти безшумно и моментално на неговите команди. Той свали ръце от волана за момент, възхищавайки се на стабилността на колата, а после измина задната част на пистата, шофирайки с един пръст върху волана. Започна да го върти рязко в двете посоки, за да види как ще се държи колата, спря и установи, че тя веднага се успокоява.

— Сама се кара — отбеляза той.

— Grazie — усмихна се Професора.

След това се захванаха с изпитанията. Колата се държеше великолепно, извивайки се по трасето на слалома с 35, 40 и 45 мили в час. Марца бе изумен от стабилността й. Ди Фиере бе направил прехода от състезателен автомобил към кола за улиците с безукорна прецизност и минимум компромиси в процеса. Професорът следеше внимателно показанията за разход на гориво, установявайки, че консумацията се колебае около шейсет мили на галон2, скача до 45–46 при ускоряване, а на правите участъци при скорост 50 мили в час броячът се закова на 70.

— Buonissimo — коментира той дълбоко удовлетворен, без да спира за натиска различни бутони и продължавайки шепнешком разговора си с касетофона, на който записваше коментари, които впоследствие щеше да анализира, прослушвайки лентата. Отбеляза леки вибрации в предния мост при 40 мили в час, които отдаде на слабо свръхбалансиране на въртящия момент; изказа предположение да се увеличи съдържанието на спирт в горивната смес, за да се подобри консумацията с 3–4 мили на галон; направи бележка да се вземат мерки за свиренето на въздуха в прозореца на задната врата, което започваше да се разнася над 52 мили в час.

От време на време Марца правеше свои коментари:

— Амортисьорите са прекалено твърди. Върви малко тежко.

Но през по-голямата част от времето той шофираше и тихичко говореше нещо на колата, изпитвайки дълбоко удовлетворение, че е първият шофьор на един автомобил, който един ден може би щеше да бъде каран от милиони хора.

След това почувства, че „Милена“ е готова да покаже повече от възможностите си.

— Почва да ми доскучава — съобщи той в наблюдателната кула — и смятам да опитаме как й харесват ускоренията.

— Добре, нека видим на какво е способна! — съгласи се Ди Фиере.

1.5

Фалмаут наблюдаваше, без да се откъсва от телескопа, а пръстите му натискаха бутоните „Старт“ и „Стоп“, когато „Милена“ минаваше през маркиращите линии. От време на време откъсваше поглед от окуляра на телескопа, за да провери пресметнатата от калкулатора скорост. Тя се бе покачила на 40 в един момент, но после отново бе спаднала.

„Господи, няма ли да настъпи педала?“, помисли той.

И след това реши, че Марца няма да го направи. Може би той смяташе само да я раздвижи и да остави истинските тестове за някой друг.

Да, сигурно беше така.

Но все пак това беше Марца — най-бързият пилот на света. Той сигурно нямаше да се сдържи. Още преди да изтече деня, той щеше да види на какво е способна.

Колата спря от далечната страна на пистата с нос, насочен в посока към Фалмаут. Изведнъж тя рязко потегли, плавно заемайки позиция в средата. Мина през маркерите на Фалмаут и той провери скоростта.

35.

Окей, започва тестовете са ускоряване. Първият вероятно беше времето от нула до 30 мили в час.

Започва да не го сдържа.

Фалмаут видя колата да доближава отново стартовата линия. Пак спря. Може би този път, помисли Фалмаут. Може би ще опита сега и ще надвиши 85 мили в час.

Фалмаут палеше цигара от цигара и по челото му бе избила пот.

Колата отново потегли. Този път Марца направи теста от 0 до 40 мили в час. Но след това не намали, а продължи да набира скорост по близкия завой. Фалмаут засече по маркерите. Скоростта беше 65 в момента, но продължаваше да се увеличава. Колата наближаваше далечния завой.



Марца насочи „Милена“ в далечния завой на пистата със 70 мили в час и с изненада установи, че колата се държи като на правите участъци.

— Fantastico! — възкликна той, изправяйки волана. — Да я пришпорим, искаш ли, Професоре?

Лицето на Ди Фиере грейна.

— И още как! Да я ощипем по задника, а? Но по-бавно в началото… не я форсирай!

Марца повдигна вежда, сякаш казвайки „Да не ме учиш как се кара кола?“ и когато Професорът сгуши глава притеснено и прошепна „Scusi“, Марца се изсмя и го успокои:

— Не се обиждам, приятелю, всичко това е от възбудата.

Ди Фиере не откъсваше поглед от показанията на индикаторите, а Марца плавно, но неумолимо започна да настъпва педала на газта, контролирайки как скоростта расте в по няколко десети от милята в час.

75.5.

80.

80.6.

82.

85.

85.7.

88.

89.

Фалмаут засече скоростта по предната страна на пистата и установи, че е 62.8, видя, че колата се стрелва по близкия завой, без да губи нито десета от милята и после започна да нараства в обектива на телескопа, задавайки се по задната отсечка на пистата.

Калкулаторът показа над 80 мили в час.

Мили боже, той ще го направи.

Колата профуча пред погледа му, а скоростта продължаваше да се увеличава.

82… 85… 87.

Фалмаут усети устата си да пресъхва, а пръстите му загубили чувствителността си, натискаха ту единия, ту другия бутон. По бузите му се стичаше пот и той с досада я избърса с опакото на дланта си.

89.9.

— E stupendo! — извика Марца.

Те достигнаха 90 мили в час и експлозивите С-4 избухнаха, както бе предвидено.

Основната енергия на взрива беше насочена надолу към земята, което повдигна предницата на колата и моментално разкъса напречните кормилни щанги, които задържаха колелата успоредни. Щангите се пречупиха като сламки. Колелата се завъртяха безконтролно. Междувременно пламъкът на фосфорния фитил се приближаваше към резервоара за гориво.

В този миг Марца беше започнал да навлиза в завоя, накланяйки се заедно с колата, поставил изпънатите си ръце върху волана в класическата поза на пилот на състезателен автомобил. Взривът избухна под краката му. Огнеупорната преградна стена се разкъса и в кабината нахлу горещата взривна вълна. Миг по-късно той усети, че нещо изтръгва волана от ръцете му. Колата се понесе неуправляемо, докато той френетично се опитваше да сграбчи волана и я овладее. Машината поднесе, заби се под четирийсет и пет градуса във вътрешната стена на завоя и лявата й предна част се разби. Бронята се обърна наопаки с агонизиращия писък на раздиран метал. Двигателят се откачи от опорите си, а въздушните възглавници под волана с изсъскване се раздуха и залепиха Марца и Професора върху седалките.

Колата отскочи от стената и в следващия миг експлодира резервоарът за гориво. „Милена“ катапултира през пистата върху другата стена и в този момент Марца чу нещо да експлодира отзад, след това усети някаква изпепеляваща вълна, последвана от пламъци да нахлува зад гърба му, обгръщайки ги двамата с Ди Фиере. Въздушните възглавници се спукаха.

Възрастният човек изпищя, усещайки нахлуващия през носа и устата му пламък да изгаря дробовете му. И после издъхна.

На Марца се стори, че върху него се спуска вечността, макар от началото да бяха изминали не повече от една-две секунди. Докато колата се въртеше по пистата, той видя своя стар враг, хилещото се отвратително привидение, което бе виждал и прогонвал преди, седнало, обгърнато в пламъци на стената директно пред него, да му прави подканващ жест, след това да го поема и в същия миг колата се заби челно в стената. Смъртта разтвори ръце и пилотът се втурна в обятията й.

1.6

Фалмаут не се отпусна, докато влакът не напусна гарата на Верона и не пое пътя си на север към Алпите.

Сърцето му се блъскаше в гърдите и ризата му беше плувнала в пот, когато той намери своето купе и седна на мястото си. Облегна се, затвори очи и започна да тананика някаква мелодия, изключвайки съзнанието си от всичко. Провери списъка в главата си и се убеди, че нещата се развиват по плана.

Беше сигурен, че никой не го е видял да напуска къщата. Пътуването до Верона беше протекло без изненади, той дори не видя нито един полицай. Паркира колата и остави куфарчето в касета на гарата, откъдето се надяваше, че някой вече го е взел. Погледна часовника си.

По дяволите, някой във Верона трябваше да заличи следите.

Усети влака да се раздрусва под него. Още докато напускаше района на гарата, той влезе в банята, свали перуката, среса червената си коса и обръсна мустаците. След това изгори перуката, шофьорската книжка и паспорта, издадени на името на Хари Спетро и пусна вода в тоалетната чиния върху пепелта. Когато кондукторът почука на вратата, той отново се бе превърнал в Ентъни Фалмаут.

Кондукторът, нисичък човек с корем, над шейсетте и с воднисти очи, пое документите му.

— Вие сте inglese — осведоми се той с нисък, треперещ глас.

— Si — отговори Фалмаут.

— Чухте ли трагичната новина?

Фалмаут не искаше да я чува. Някак безчувствено той поклати глава.

— Загина Марца. Нашият велик шампион. Най-големият спортист на Италия от времето на Новалари насам. Numero Uno e morto.

Фалмаут усети по гърба му да полазват студени тръпки.

— Много съжалявам — обади се той. След малко попита: — Как е загинал?

Кондукторът перфорира билета му на няколко места и после гордо заяви:

— В кола, разбира се — след което излезе.

Когато си замина, Фалмаут усети реакцията на напрежението. Почувства се изпразнен, вътрешно опустошен и изпълнен с тъга. В ъгълчетата на клепачите му започнаха да парят горещи сълзи.

Дяволите да го вземат, каза си той, започвам да остарявам за този вид мръсотия.

2.

2.1

Хари Лансдейл поспря посред рутинната си обиколка, облегна се на стената на извисяващата се метална конструкция на „Хенри Торо“ и се загледа мрачно през илюминатора на палубата на най-голямата нефтена платформа на света. Беше виждал бури и преди, но тази… тази, щеше да бъде нещо убийствено.

Наближаваше полунощ, температурата на морската вода бе около минус 3, минус 4°С и продължаваше да пада. Брулещият арктически вятър, нахлуващ откъм морето Бофор през голите равнини северно от Брукс Рейндж, беше задухал още предишната нощ. Температурата падаше постоянно, а морето продължаваше да изстива, докато слънцето хвърляше сивия си всеобхватен полумрак над замръзналата пустош на Северна Аляска. Вятърът самотно виеше над изсечените дървета, а белите лисици, сновящи в търсене на леминги, оплакваха участта си пред вечния здрач. Започваха да се появяват късове лед, носещи се от Арктическия океан в Чукотско море, където забулените в мъгла зайчета на вълните ги подхвърляха като перушинки.

Зимната буря, вилнееща над откритото море, атакуваше нефтената платформа на сто двайсет и две мили от брега, а вятърът свиреше между стоманените въжета, опитвайки се да ги захапе.

Лансдейл не се безпокоеше за платформата. Тя бе проектирана да издържи на всичко, което арктическите бури можеха да запратят по нея. Погледната от въздуха, „Хенри Торо“ приличаше на гигантски бръмбар, забил четирите си огромни стоманени крака дълбоко в беснеещото море. Платформата беше чудовищно голяма — два пъти по-голяма от футболно игрище, с палуба, издигаща се на шейсет фута над повърхността и надстройка поне още пет етажа над нея. Паякообразните й крака се спускаха на двеста фута под морското ниво и бяха закотвени на дъното — още двеста фута по-надолу — със стоманени кабели.

Лансдейл опря длан на стената. Никакви вибрации. Дори шестфутовите вълни и бруталните ветрове не можеха да разтърсят неговото творение.

„Торо“ наистина бе короната в неговата кариера: най-голямата полупотопяема платформа, която човек някога бе правил — с огромни бетонни блокове, в които се намираха апартаментите за двестачленния й екипаж; с три различни ресторанта, в които се предлагаше храна от трима различни готвачи; с два салона, в които се прожектираха само филмови премиери; със сателитна антена, която улавяше в чинията си деветдесет канала от целия свят и ги препращаше по 21-инчовите телевизионни приемници във всеки апартамент.

Направено бе всичко необходимо, за да бъдат безкрайните дни по-поносими за екипажа, защото платформата се намираше отвъд северозападното крайбрежие на Аляска, на сто и четирийсет мили от нос Хоуп, на самата периферия на полярната шапка и най-вероятно бе най-самотният форпост на човечеството на света. Но бе кацнала над едно от най-богатите петролни находища.

Лансдейл бе не само главен инженер и менажер на този проект, той бе неговият създател. Цели осемнайсет години той бе мечтал за тази Шангри-Ла3, построена по поръчка на края на света. Проектирането му отне четири години — години на борба в заседателните зали, на търсене на съмишленици по барове и ресторанти, на убеждаване на консорциума на четири нефтени компании, че рискът си заслужава.

Убеди ги в крайна сметка не проектът, а човекът, който стоеше зад него. Хари Лансдейл познаваше нефта, знаеше къде да го намери и как да се добере до него. Той беше суров като самата Арктика и непоклатим като платформата, която бе построил — беше човек, посветил живота си на издирването на черното злато, запечатано под земята. Беше работил на много платформи навсякъде по света и за да го докаже, разполагаше със списък, гордо татуиран на дясната му ръка, така както един стар ветеран от войната отбелязва на ръкава на куртката си славните сражения, в които е участвал — от „Суийт Дип“ и платформата край бреговете на Луизиана, до „Каламити Рън“ в Северно море и петролните полета в безкрайната пустиня на Саудитска Арабия, наречени „Пясъчния Хилтън“.

О, той беше платил за всичко това, естествено. Макар и само четирийсетгодишен, лицето му бе набраздено със следите на тежка работа, дланите му бяха грапави от мазоли, гъстата му разбъркана коса бе посивяла. Но за Лансдейл всяка следа, оставена от живота по него, всеки мазол, всеки сив кичур, си заслужаваше. Той се усмихна, повдигна чашата кафе до устните си, потупа леко илюминатора и изръмжа с глас, станал дрезгав от цигари, уиски и недоспиване: „Честита Нова Година, щорм“.



Дори на петнайсет фатома4 дълбочина морето беше бурно. Огромни водни маси се преместваха под търкалящите се по повърхността шестфутови вълни. Едва доловимата светлина, която бе съумяла да пробие дотук, осветяваше нещо, което приличаше на стадо от четири тюлена, пробиващи си път сред мрачните води. Това бяха четирима мъже, облечени с термоизолационни костюми, свързани помежду си като алпинисти с найлоново въже, които си пробиваха път в опасното море с подводен скутер. Към него, също с найлонови въжета, беше прикрепен сандък с големината на детски ковчег.

Водачът на малката група вдигна китка до леководолазната маска върху лицето си. Беше едноок. На мястото, където трябваше да бъде другото му око, имаше грозно зейнала дупка. Той направи справка с компаса и дълбокомера и леко промени курса, който следваха. Тънкият лъч на фенерчето му постоянно обхождаше тъмнината около тях. В този миг един от хората му видя целта и очите зад стъклото на маската му се разшириха: огромна стоманена колона, дебела шестнайсет фута и неподвижна като планина, се противопоставяше на океана. Около нея водата се разбиваше на пяна, отдръпваше се и пак атакуваше.

Водачът ориентира скутера на безопасно разстояние от колоната, съобразявайки се с подводното течение, защото и само една вълна бе достатъчна да ги запрати върху нея и да ги унищожи. Спътниците му останаха настрана, докато той приготви харпуна и изстреля стрела, която се стрелна през водата покрай колоната, загуби скорост и се понесе в обратна посока от разбиващите се вълни, така че въжето се усука около нея. Водачът направи със скутера три-четири обиколки около колоната, докато се убеди, че въжето образува здрава връзка, след което насочи скутера по течението, като се стараеше да държи въжето натегнато.

Останалите трима отвързаха приличащия на ковчег сандък и предпазливо започнаха да се придръпват по въжето към колоната.



Извършвайки редовната си вечерна обиколка преди лягане, Лансдейл влезе в контролната зала и спря, наблюдавайки минималния екип, който бе поел дежурството. Обстановката му приличаше на декор от някакъв фантастичен филм с редиците компютърни екрани, на които присвяткваха различни съобщения, докато автоматиката на платформата управляваше изпомпването на нефт от петролните кладенци по дъното, разположени в околност от трийсет мили и насочваше скъпоценната течност към резервоарите по периферията на платформата, а оттам, през дванайсетинчов тръбопровод, монтиран на дъното на Чукотско море, към приемната станция в покрайнините на селището Уейнрайт, отстоящо на сто двайсет и две мили на изток оттук, където неплодородните земи на Аляска се миеха от морето.

Идеята беше революционна. И освен това плодотворна. Вече три месеца съоръженията на платформата работеха като добре смазана машина. Е, с множество малки проблеми, но в рамките на очакваното. Нищо съществено. В момента „Торо“ действаше с минимален екип от сто и двама мъже и четири жени — стотина души по-малко от нормалното — всички те доброволци, отказали се от Коледната си ваканция.

Слик Уилямс, геният на електрониката, чиято основна грижа бе компютърната зала, седеше пред централния операторски пулт, опънал крака на бюрото, отпиваше от кафето и наблюдаваше примигващите светлинки. Той усети влизането на Лансдейл и вдигна поглед:

— Здрасти, шефе. Обикаляме из бедняшките квартали, а?

— Имаш предвид тази играчка за шейсет милиона долара? — засмя се Лансдейл. В тази зала се намираше най-съвременно компютърно оборудване. — Дръж под око стабилизатора. Навън нещата загрубяват.

— Ясно — каза Уилямс. — Предай на Спаркс да ме информира, ако обстановката продължи да се влошава.

— Майната му — въздъхна Лансдейл. — Бях по време на ураган на първата платформа, която бе построена. Проклето дървено съоръжение на петнайсет години. А ти тук в тази зала можеш да се озъбиш и на самия дявол. Досега сме загубили само един човек. Глупакът допусна да го удари в главата кутията, в която им носят обеда, подхваната от вятъра, който ни шибаше с деветдесет мили в час. Счупи му врата. А иначе само се понамокрихме.

Уилямс кимна. Беше чувал тези истории по-рано.

— Ще бъда или в бара за едно питие преди лягане, или в моя апартамент — каза шефа и излезе, прекосявайки коридора към залата на синоптиците. Едната стена беше покрита с радарни екрани, по които неуморимо обикаляха лъчи, покриващи четиристотин мили в радиус. Синоптикът беше младок на двайсет и шест години, слаб, пъпчив, дългокос, с очила, чиито лещи бяха дебели като дъното на бутилка „Джони Уокър“. Но добър. Всъщност, всички на борда бяха добри, защото в противен случай просто нямаше да бъдат тук.

Далече под тях тежките вълни се стоварваха беззвучно върху опорните колони.

— Към нас настъпва една фурия, шефе — обади се младият синоптик, който по причини, известни само на него, си бе избрал прякора Спаркс в стила на едновремешните радисти.

— Как изглеждат нещата?

— Сила на вятъра към деветдесет мили в час, суграшица, сняг и бурно, ама наистина бурно море. Освен това температурата на водата вече е четири под нулата. Ако някой реши да се топне тази вечер, ще разполага с пет минути в тази вода.

— Всеки, който случайно падне във водата тази нощ, ще се озове в Ноум, преди да успеем да му хвърлим въжето — съгласи се Лансдейл.

— От тези бури ме побиват тръпки.

— Е, преживявали сме и по-тежки, момчето ми. Защо не си тръгнеш? Имаш време, за да хванеш филма. С Клинт Истууд, онзи с маймуната. — Киносалонът работеше денонощно.

— Ще остана тук. Няма прозорци и не се чува какво става навън. Ако ми се приспи, ще легна на койката. А освен това нали Кагни ще ми прави компания — и той посочи към един от екраните над дузината телевизионни монитори редом с тези на радарите. Звукът беше изключен, но образът показваше Джими Кагни, който тичаше през някаква петролна рафинерия, стреляйки по всеки, който му попадаше пред очите.

— Той беше истински мъж — обади се Лансдейл. — В сравнение с него днешните мъжкари изглеждат като сбирщина леки жени.

Кагни се беше покатерил отгоре на един от сферичните резервоари, а агентите на ФБР се опитваха да го свалят от там.

— Гледай сега — обади се момчето, — според мен това е най-страхотния финал, който някога са снимали.

Кагни бе обгърнат в пламъци, надупчен от куршуми, но продължаваше да се сражава.

— Успях, Ма! — извика той. — На върха съм. — И в този миг титанична експлозия сложи края на Кагни, рафинерията и половината Южна Калифорния.

— Не е зле — съгласи се шефът.

— Не е зле — повтори момчето.

— Кой канал си хванал?

— WTBS в Атланта, Джорджия. Излъчват филми през цялото време. Има също и един японски канал, който никак не е лош, но дублират всички филми. Странно е все пак да гледаш Стив Маккуин да бръщолеви неразбираемо.

— Окей, момче. Остани тук. Допада ми всеотдайността към работата.

— Майната й — възрази Спаркс. — Ако докато си вземах изпитите по метеорология в университета във Флорида някой ми беше казал, че ще свърша тук, щях да се посветя на семейните отношения между животните.

— Е, не можеш да заработиш по двеста долара на ден, ако работата ти е да уговаряш някоя крава да се чука, Спаркс.

— Не, но е много по-забавно.

— Добре, ако нещо те обезпокои, позвъни ми — засмя се шефът. — Ще дойда да ти държа ръката.

На един от компютърните екрани нещо започна да примигва.

— В момента получаваме прогнозата от Бароу — обясни Спаркс. Той напечата „TYPE“ на клавиатурата пред себе си и бюлетинът незабавно се появи на единия от екраните.

— Господи, шефе, за ветрове със скорост сто и осемдесет възела5. И вълни! Споменават за вълни от двайсет до трийсет фута високи, забелязани по крайбрежието. А температурата… — и той подсвирна — четирийсет и един под нулата. Леден дъжд. Не се шегувам, леден дъжд. И какво очакват, някакъв шибан пролетен дъждец ли? Тази проклета платформа ще прилича на Ниагарския водопад, преди да се съмне.

— Езикът ти става непоносим, Спаркс — сряза го Лансдейл. — Ще взема да пиша на майка ти.

— Добре, само че й пиши и от кого се научих.

Лансдейл се засмя:

— Ще чакам да се обадиш, ако нещата започнат да стават сериозни — каза той и излезе от стаята. Вървейки по тунела към бара, той дочуваше блъскането на вълните в стоманените крака под себе си, както и свистенето на вятъра между въжетата. Харесваше му да слуша и усеща бурята. Но „Торо“ беше яка като товарно муле и несломима като Анапурна.

Взе асансьора за втория етаж и се отправи към бара. Уили Нелсън се жалваше от джубокса, а в ъгъла, под главата на гигантско карибу, ударено през уикенда по време на лов в Юкон от един от работещите на платформата, няколко души играеха покер. Лансдейл обожаваше тази обстановка. Това беше Стария Запад, беше превземането на последната граница, бяха Джон Уейн, Ренди Скот и Хенри Фонда, беше коралът „Окей“6 — всичко събрано в едно. Той погледна към вътрешността на бара и видя Мардж Кохран, една от четирите жени на платформата — червенокоса жена, малко над четирийсетте, която работеше като дърводелец. Тежката работа беше оставила своите следи и по нея, но в малко ъгловатото й лице и в тези тюркоазно сини очи все още можеше да се види някакво ехо на младостта. Благодарение на работата тялото й беше стегнато и младо. И въпреки бръчиците по загорялото от слънцето лице, тя беше красива жена — земна, смела и честна.

Шефът продължи да я наблюдава доста дълго, но тя не му обръщаше внимание. Накрая, понеже той не сваляше пронизващия си поглед от нея, тя се обърна и устните й за миг потрепнаха в лукава усмивка.

Силна жена, помисли той. Да, здрава. Мека сърцевина, покрита със стомана отвън.

Поръча си една бира „Карта Бланка“ и я изпи на един дъх, докато в бара нахлуваше група техници от нощната смяна.

— Една игра, шефе? — попита някой.

— Запазвам си правото — отвърна той. — Имам нужда да подремна — и излезе, отправяйки се към апартамента си на третия етаж.

2.2

На сто и петдесет фута под краката на Лансдейл, четиримата мъже продължаваха опасната си работа. Водачът задържаше подводния скутер по течението, докато един от леководолазите постави халката на въжето, вързано за сандъка в карабинката на колана си, след което скъси въжето до минимум. Очевидно той бе физически най-силният плувец, чийто бицепси се издуха под материята на термоизолационния костюм, докато заемаше позиция под и зад сандъка.

В този миг водните маси около тях изненадващо и мощно се разлюляха. Очевидно отгоре, деветдесет фута над тях, беше преминала огромна вълна. Опашката на вълната подхвана скутера и го обърна така, че за миг той застана с носа нагоре, преди неговият водач да овладее ситуацията. Свързващото въже за миг се отпусна и после рязко се опъна пак. Камшичното движение го изтръгна от ръцете на гиганта, заел се със сандъка. Разгневеното море го понесе настрани от въжето, превъртайки го като незначително водорасло към колоната. Той мощно загреба срещу носещото го течение, но това бе като опит на дете да се измъкне от всмукващия го водовъртеж. Гигантската колона го притегляше като магнит. Мъжът се превъртя още няколко пъти и се блъсна с цялата си дължина в колоната. Главата му се стовари в стоманата. Тялото му заагонизира в тръпката на смъртта и порой червени мехурчета бликна от регулатора на дихателната смес, понасяйки се криволичейки към повърхността.

Водачът гневно блесна с единственото си око, придърпа отпуснатото тяло за спасителното въже и надникна през стъклото на маската. Очите на ранения бяха полуотворени, но в тях се виждаше само бялото. От носа му течеше кръв и запълваше маската. Той поклати глава към останалите членове на групата, освободи въжето от карабинката и пусна тялото. Течението поде умиращия мъж и го изтегли до края на спасителното въже.

Водачът се оттласна с плавниците в посока на колоната и после остави течението да го приближи до нея. Към него се присъедини още един от групата. Двамата започнаха да се спускат надолу покрай нея, докато не стигнаха до заварена сглобка. Борейки се с морето, те привързаха сандъка, а поелият управлението на скутера се мъчеше да удържи машината срещу течението. Когато операцията завърши, водачът дръпна някаква ръчка отстрани и капакът се отвори. Той насочи светлината на фенерчето си вътре. Беше часовников механизъм. Нагласи го на четири часа, след което двамата с помощника му заплуваха нагоре към стоманеното въже. Тялото на третия леководолаз висеше под тях и се блъскаше в колоната. От регулаторната клапа вече не излизаха мехурчета.

Когато се добраха до скутера, водачът преряза връзката с колоната със секач и въжето се изскубна на свобода. Тримата останаха сгушени един до друг, а трупът се люшкаше в края на спасителното въже, докато водачът направи справка с компаса и насочи лъча в тъмнината, отдалечавайки се със скутера от смъртоносната колона.

След малко те се загубиха в черните води на морето, теглейки зловещия си товар.

2.3

Цяла стена от екрани на монитори в стаята на Лансдейл му даваше възможност да наблюдава по вътрешната тв мрежа какво става в контролните зали, както и навън. Суграшица вееше през въжетата на „Торо“ и почти по цялата палуба.

Скоростта на вятъра е към сто и десет, може би и двайсет възела, помисли си той. Ураганен вятър, който при това се засилва.

На вратата леко се почука.

— Отворено е — обади се Лансдейл.

Влезе Мардж, затвори вратата зад гърба си, за няколко секунди го изгледа усмихнато, след което щракна ключалката на вратата, без да сваля поглед от него.

— Абсолютно безсрамна си — каза той.

— Няма такова нещо на тази баржа — възрази тя.

— Баржа! Боже, какво светотатство! — изсмя се той. — Ти идваш при мен само защото съм капитанът на отбора.

— Ами! Само исках да видя дали бачкаторите правят любов, без да си свалят чорапите.

— Зависи колко е студено.

— Около двайсет под нулата е и продължава да пада.

— В такъв случай, може би няма да ги сваля.

— Така си мислиш.

Тя прекоси дневната и поспря за миг пред лавицата с книги. Шели, Колридж, Шекспир, „Дзен и дзен класика“ на Франк, френски и испански речници, „Алена жътва“ и „Кървави пари“ на Хамет. После погледна през илюминатора към сивото, безжизнено, безкрайно море и вълните, шибани от суграшицата и вятъра.

— Страшничко е — въздъхна тя. След това обърна гръб на прозореца. — Боже, с какво удоволствие ще се върна в цивилизацията, където през деня е светло, а през нощта тъмно.

Той приготви ром с кока-кола и взе чашата, за да й я занесе в другия край на стаята.

— Защо, по дяволите, реши да останеш тук през празниците? — попита той. — Сигурен съм, че не е било заради премията.

— Че защо? Шейсет и два и петдесет в добавка към сто двайсет и петте. Прави почти две хиляди долара за две седмици. Освен това единият ми син е някъде из Върмонт с отбора по ски на колежа, а другият гостува на приятелката си в Охайо. За какво да се прибирам?

— Това ли е?

— Е… ти също си тук.

— Мислех, че си забравила.

— Трудно бих могла.

— Разведена ли си? — зададе той нов въпрос. Никога преди не бяха разговаряли на лични теми.

— Вдовица. Омъжих се на двайсет и две и овдовях на трийсет и седем.

— Какво се случи?

— Той се скапа от работа. На четирийсет и две години. Един ден тръгна за офиса и после го видях в погребалното бюро, където някакъв тип се опита да ми продаде ковчег за пет хиляди долара, докато си бършеше ръцете над тялото му.

— Признавам, че е малко неприятно.

— Малко неприятно? Може би. Съвсем малко. Само дето промени живота ми из основи.

— Обичаше ли го?

— О, аз… разбира се. Разбира се, че го обичах. Беше свестен човек.

— Господи, каква епитафия. „Тук лежи Джо, който беше свестен човек“.

— Казваше се Алек.

— Епитафията не става по-добра от това.

— Добре тогава, не беше човек, който може да накара сърцето ти да трепне. Обаче създаваше… уют. Алек можеше да създаде страхотен уют около себе си.

— И как се случи, че ти стана дърводелец? На тази баржа, както я нарече.

— Ами, преди това се занимавах с реставрация на антични мебели. Бизнесът западна. И когато се осъзнах, разбрах, че съм станала бачкатор. А ти? Диплома по електроника, а си покрит с татуировки. Нещо не се връзва.

— За това трябва да благодаря на един стар мръсник на име Рюфъс Хейгуд.

— Рюфъс Хейгуд ли?

— Да. Довършвах работата над дипломата си в Луизиана и през цялото време ми досаждаха кадровиците от ITT, Esso, AT&T и Bell Labs, които ми разправяха колко страхотно ще бъде, ако се хвана на работа при тях, и ето че един ден се появи старият Рюфъс, разказа ми, че с маса труд довършва дървена платформа в Персийския залив и буквално ми каза: „Ще ти дам по десет сребърника на час, което е повече от онова, което ще заработиш при другите копелета, а в добавка ще те науча на всичко, което трябва да се знае за петрола. Ти, от своя страна, ще ми разкажеш какво пише в книжките…“, от което разбрах, че той изобщо не беше учил. Та, следващите седем години се влачихме заедно от една платформа на друга. Той ми разказваше по час-два за шисти и сондажи, а аз му се отплащах в продължение на също час-два с Шели, Колридж и Хамет. Но, да, научих каквото трябваше за петрола!

— Къде е той сега?

— Някъде заедно с твоя Алек, където и да е това. Удави се. По време на риболов в някакво скапано езеро из Флорида. Напил се и паднал от лодката. Старото копеле така и не пожела да се научи да плува.

Навън вятърът виеше и покриваше прозореца с мокър, лепкав сняг.

— Чудесна вечер да си на закрито — обади се Мардж. — Можем да запалим огъня и да се гушнем един в друг.

— Ако имахме камина.

— Ще си представим, че имаме — предложи тя.

— Не са ме сваляли цели три месеца.

Тя вдигна четири пръста.

— Бия те с един повече.

— Имаш репутация на девата на „Торо“ — коментира Лансдейл.

— Правил си справки за мен, а?

— Е, в задълженията ми влиза всички на борда да са доволни. Не можем да си позволим проблеми с морала.

— Е, сега ще имаш един проблем, за който можеш да се погрижиш в момента — каза тя, приближавайки.

— Безсрамна си — повтори Лансдейл.

— Да — съгласи се тя, — но не е ли възбуждащо?

— Нали — засмя се той и кимна.

Тя също се засмя и докато се смееше, разтвори работната си блуза. Не носеше сутиен. Гърдите й, твърди от тежкия труд на платформата, стърчаха напред, а зърната подсказваха за желанието й.

Лансдейл стоеше до стената и я гледаше.

— Невероятно — прошепна той, поклащайки глава, след което измъкна ризата от панталоните си и я захвърли на пода.

Тя беше все още на седем-осем фута от него. Започна да сваля ципа на джинсите си безкрайно бавно.

— Искаш ли музика? — запита той.

— Не.

Той седна на леглото, облегна се, подпрян на лакти, наблюдавайки всяко нейно движение. Тя се поклащаше напред-назад, докато смъкваше джинсите си, след което ги остави да се свлекат на пода. Над бикините й се виждаше къдраво черно окосмение. Все така клатейки ханш, тя се извърна от него и започна да свива и разпуска мускулите на задните си части. Имаше абсолютно невероятен задник.

— Тежката работа ти се е отразила добре — отбеляза той.

Тя мушна палци под ръба на бикините и ги смъкна наполовина, продължавайки да поклаща бедра в такт с музиката, която звучеше в главата й.

Лансдейл свали ципа на панталоните си и ги събу. Усещаше, че е твърд. Тя го погледна през рамо и започна да се приближава заднешком към него, обърна се с лице, когато стигна до леглото, мушна ръка в бикините и започна да се гали, гледайки надолу към него. Той просто физически усещаше какво докосват пръстите й. После тя коленичи между краката му на ръба на леглото и започна да масажира твърдия му пенис през тъканта на слипа, пъхна ръка под него, свали го до средата на бедрата му и започна да го гали. Несъзнателно той потръпна, изненадан от докосването на грубата й длан. Но тя имаше особен талант, търкайки с длан вътрешната част на пениса, и прокарвайки пръсти отгоре.

Лансдейл затвори очи.

— Боже мой — прошепна той, — това трябва да го патентоваш.

— Едва започвам — отвърна тя, наклони се и обхвана главичката с устни, леко захапвайки със зъби.

Той се наклони напред, пресегна се и пое една от гърдите й в ръката си, поглаждайки я с връхчетата на пръстите си и едва-едва докосвайки с длан зърното. Усети езикът й да минава по цялата дължина на члена му, наклони се напред, мушна ръка под твърдия й корем, едва докосвайки ръба на бикините й. Тя се наведе, движейки тялото си срещу движението на ръката му. Усети през копринената тъкан влагата й и напипа малката изпъкналост на клитора, докато прекарваше ръка по дължината на нейната вагина.

Тя започна да се смее, но смехът й премина в сладостно стенание.

— О, боже — извика неочаквано тя. Краката й се разтрепериха, тя се отпусна странично до него, хвана го за главата и я насочи между краката си. С нетърпеливо движение той разкъса бикините, пое набъбналия й клитор между устните си и започна бавни кръгове с глава, докосвайки я с език.

Пръстите, вплетени в косата му, се свиха и тя започна да насочва главата му в синхрон със собствените си движения. Усети, че тялото й се стяга. Пое дълбоко въздух и започна да го изпуска на малки порции. Отново и отново. И пак. След това се изправи в седнало положение, без да изпуска главата му от краката си.

Темпото се увеличи, дишането й стана още по-накъсано, движенията още по-бързи. Изведнъж всички мускули на тялото й сякаш замръзнаха, тя бавно отметна глава назад, изправи крака, спря да диша за миг и после извика, мятайки глава напред-назад в оргазъм.

— О, господи — викаше тя, — стига! — Но той не спираше и тя почувства нов пристъп, отново затрепери и през нея премина нова огнена вълна, обгръщайки цялото й тяло, така че не можеше да проговори, нито да диша, усещайки как експлодира.

Тогава той се обърна по гръб, подхвана я през кръста, притегли я към себе си така, че тя се озова легнала по гръб върху него, после тя се пресегна, напипа пениса му, вкара го в себе си, докато той галеше гърдите й с едната си ръка и й помагаше да стигне отново до оргазъм с другата.

— Стига… толкова — с труд произнесе тя, но той не можеше да спре. Спазматичните му движения в нея ставаха все по-бързи, пръстите му трескаво галеха устните й и усещайки, че тялото й отново се втвърдява, той експлодира с вик на облекчение и тогава той се разсмя, а миг по-късно тя отново стигна до оргазъм. Той, повдигнал коленете й, се натисна между бедрата й и остана в нея, докато можеше.

Бурята навън виеше покрай прозореца.

2.4

Лансдейл се събуди неочаквано. Остана легнал в леглото, примигвайки, питайки се какво го беше събудило така ненадейно. Осветлението в спалнята беше включено и Мардж лежеше до него, спейки непробудно. Часът беше 3:15 сутринта. Изправи се седнал в леглото, ръката му намери сама слушалката на телефона и той набра номера на залата, от която се осъществяваше контрола над стабилизатора. Чу сигналът за позвъняване само веднъж и нечий глас в ухото му се осведоми:

— Ало?

— Обажда се шефът, с кого говоря?

— Барни Пъркинс.

— Всичко наред ли е при вас?

— Не съм сигурен.

Лансдейл се изуми от отговора на Пъркинс. Той скочи, притисна слушалката с главата в рамото си, събра дрехите си от пода и столовете, където бяха изпопадали само преди няколко часа.

— Какво означава това „не съм сигурен“?

— Има нещо… хм… някакъв тремор, шефе.

— Тремор?

— Да. Беше… не знам, беше… сякаш цялата платформа се разтресе…

— Как се разтресе? Какво, по дяволите, означава това?

Докато говореше, Лансдейл наблюдаваше монитора, на чийто екран се виждаше външната част на „Торо“ — покрита с лед, подобна на някакъв леден замък. По повърхността на морето се забелязваха сновящите лъчи на прожекторите. Вълните се блъскаха в опорите и разбиваха образувалия се по тях близо до повърхността лед на парчета.

— Мисля, че може би… хм, може би сме ударени от… може би малък айсберг или нещо подобно.

— „Нещо подобно“? Там навън няма „нещо подобно“, за бога. Слизам веднага.

Той тресна слушалката във вилката. После я вдигна отново и набра номера на радиозалата.

— Радиозала. Харисън.

— Харисън, тук е шефът. Провери веднага дали около нас има плавателни съдове. Открий дали някой е наблизо.

— Но, боже мой, какво…?

— Не се мотай, просто го направи! И ми се обади.

Мардж се обърна в леглото и го погледна сънливо.

— Какво… — започна тя, но той рязко я прекъсна. Прекоси стаята и извади от дъното на един от шкафовете спасителни жилетки и термоизолационни костюми. Хвърли ги към нея.

— Бързо облечи това и да тръгваме.

Телефонът иззвъня и той вдигна слушалката.

— Да?

— Шефе? Харисън се обажда.

— Какво разбра?

— Гръцки танкер, който се бори с вълнението на минимална скорост.

— Къде се намира?

— Дявол да го вземе, ако времето беше ясно, щяхме да го виждаме. На около три мили на северозапад с курс към пролива.

— Чуй ме добре, Харисън. Може би нещо се е блъснало в нас. Свържи се с танкера и им кажи, че може да имаме нужда от помощ.

— Да обявя ли S.O.S.?

— Направи точно каквото ти казах. Предай, че може да имаме неприятности и че бихме желали да потвърдят, че са разбрали. Ще ти се обадя пак от залата за контрол на стабилизатора.

Той продължаваше да наблюдава екрана на монитора и в същия миг отново го усети: разтърсване като при леко земетресение. Чашите на бара издрънкаха. И отново настана спокойствие.

Тя навличаше гащеризона на термоизолационния костюм и на лицето й беше изписана паника.

— Какво става?

— Не знам — призна Лансдейл. — Може би нещо ни е ударило. Слизам до централния пулт. Готова ли си?

— Мога ли да облека някакви дрехи? — попита тя.

— Не! Да тръгваме… веднага.



В 3:04:58 часа термичните експлозиви, прикрепени към северната опорна колона на „Торо“, избухнаха, както бяха нагласени. В действителност имаше два взрива. Първият разкъса заварената сглобка на стоманената колона. Вторият беше по-забележителен. Ударната вълна раздвижи водните пластове, преборвайки се даже със силното вълнение. Тя почти довърши нещата, но не съвсем. Огромната енергия, освободена от втората експлозия, разцепи колоната и пукнатината плъзна на 10–12 фута нагоре по нея. От раната изхвръкна огромен облак въздушни мехурчета. Нарушена бе херметичността, имаща за цел да създаде допълнителна плаваемост. Звукът потъна в рева на вятъра, но ударната вълна се пренесе нагоре по опорната колона и разтърси платформата. Колоната, макар и блъскана ожесточено от вълните, първоначално устоя на напреженията. След това обаче сглобката започна да осцилира от вълнението. В един момент колоната поддаде и платформата се разтресе за втори път. И въпреки това сглобката продължаваше да се съпротивлява, но щормът постепенно доразкъса заварката на шева. Горе, на повърхността, вятърът виеше между постройките и допълнително усилваше напрежението върху вече предаващата се колона. Изведнъж, с агонизиращия писък на разкъсван метал, колоната се раздели на две, отстъпвайки пред водната стихия. За момент тя застана в нестабилно равновесие, но после подхвърляна от вълните и вятъра и под натиска на двайсетте хиляди тона стомана и бетон над нея долната част се отмести и увисналата над нея колона се срути като игла към отстоящото на четиристотин фута дъно на морето.

„Торо“, смъртно ранен, отстъпи пред щорма и след рухването на северната опорна колона се люшна за миг, отново се изправи и точно в този момент бе ударен от гигантска вълна. Стоманените кабели се скъсаха като конци. Зимната украса се разпука и парчетата лед, подхванати от вятъра, изсвистяха във въздуха и бяха отнесени над морето. И тогава „Торо“ се наклони окончателно. Северният му периметър се заби в морето, кулата на сондата се срути, разплисквайки водата и натрошените парчета, подхванати от вълните, започнаха да се блъскат по частично потопената палуба. Осемте тръбопровода, през които помпите изкачваха нефта до резервоарите се изскубнаха от гнездата и извивайки се като змии във въздуха, започнаха да бълват нефт, подхващан от вятъра. Електрическите вериги започнаха да избухват като фойерверки и суровият петрол нахлу в потопеното помещение. Шестте дежурни намериха моментално смъртта си в огромната гъба, която изхвръкна на свобода странично на съоръжението, за да бъде отнесена от урагана и морето.

В зоната на бедствието хората бяха подхвърляни като кибритени клечки, намирайки смъртта си под търкалящите се мебели или изхвърляни през разбитите илюминатори. Повечето от тях, попаднали в клопката на тъмнината, умираха обхванати от паника и страх.

„Торо“ полегна настрана, задържан все още от другите три опори, изложен на беса на стихиите и подложил огромната си палуба на ударите на вълните.

Лансдейл стоеше на входната врата на своя апартамент, подканвайки Мардж да побърза, когато изведнъж подът пропадна под краката му.

— Господи, преобръщаме се! — извика той в мига, когато подът се обърна странично на него. Той падна и усети, че краката му се клатят през рамката на вратата. Трескаво опита да се хване за стената, която по умопомрачителен начин се беше превърнала в под, опитвайки да се задържи, за да не падне обратно в апартамента. Грохотът около него беше оглушителен. Стъклария, мебелировка, всичко, което не беше добре закрепено, се изсипваше по коридорите на пететажната постройка.

И докато Лансдейл се опитваше да се отдалечи от зейналия отвор на вратата, в ушите му нахлуваха писъци. Той се обърна и погледна надолу към вътрешността на апартамента си. Мардж лежеше свита в ъгъла, покрита с натрошени парчета от мебелировката и други боклуци. Беше загубила съзнание. За да стигне до нея, Лансдейл имаше нужда от въже. В същия миг той чу експлозията на изтеклия петрол и усети как цялото съоръжение се разтърсва. Силата на взрива издуха вратата в далечния край на коридора и отнесе половината стена. Леденостуден, влажен въздух нахлу през пробойната. Осветлението изгасна. Лансдейл насочи лъча на фенерчето си към хаоса на апартамента. Илюминаторът, намиращ се под водата, не можа да устои на налягането на водата. Закопчалките му започнаха да изскачат като тапи на бутилка от шампанско. В следващия миг кръглият прозорец с трясък изхвръкна и през отвора изригна гейзер ледена вода. Лансдейл скочи на крака и се насочи към коридора. В този момент платформата отново се килна и той се озова захвърлен към тавана на коридора, превърнал се временно в нов под. Тогава морето нахлу отвсякъде и той видя огромна водна планина да се стоварва върху него и да го поглъща.

Шокът на ледената морска вода го парализира. Той упорито продължаваше да държи фенерчето, понесен от потопа през коридора. За миг успя да се залови за рамката на една от вратите, но пръстите му се изплъзнаха и отново се озова в клопката на потопения под повърхността коридор. Усещаше, че дробовете му всеки миг ще избухнат, докато се търкаляше по стените, трескаво търсейки някакъв отвор, някакво спасение от този воден капан. Но студът вече започваше да оказва своето влияние и температурният шок изтръгна и последните глътки въздух от гърдите му.

Господи, аз се давя, помисли той.

И тогава се озова в един блестящ подводен свят, парализиран отвъд границата на болката или тревогата; фенерчето се изплъзна от пръстите му, потъна някъде в далечината, така че лъчът се превърна в светла точка. Той отвори уста, като риба в аквариум, позволявайки на морето да нахлуе в него, съзнанието му примигна и угасна.



„Хенри Торо“ лежеше преобърнат. Кабелите, които допреди малко го бяха задържали фиксиран за дъното на морето, или се бяха изтръгнали, или се бяха скъсали. Могъщите опорни колони сочеха право нагоре. Блъскани от щорма, те се огънаха и бяха изскубнати от гнездата на долната част на палубата. Затвореният в тях въздух със съскане се измъкна на свобода. И тогава „Торо“ се стрелна право надолу, пропадайки цели четиристотин фута, като оставяше след себе си опашка от мехурчета, отпадъци и тела, който тръгнаха към повърхността на Чукотско море, сякаш бяха невинни детски играчки, изпопадали от рухнала къщичка за кукли.

2.5

Гръцкият танкер, пробивайки си с мъка път през вълните, пристигна на сцената на бедствието четирийсет минути след потъването на „Торо“. Лъчите на прожекторите му обходиха повърхността и откриха един спасителен сал с три тела, привързани за него. Телата на трима мъже, умрели от замръзване. Повече от два часа танкерът остана из тези води, докато няколко доброволци откриваха труповете един след друг. Когато капитанът реши най-сетне да прекрати издирването, те бяха измъкнали от морето телата на петнайсет мъже и една жена. От „Торо“ нямаше и помен.

Към осем часа на следващата сутрин щормът утихна и морето, макар все още бурно, беше позагубило от яростта си. Буреносните облаци отминаха нататък, в южна посока, към Беринговия пролив и Ноум. Скоростта на вятъра падна до двайсет, двайсет и пет възела. Намерени бяха още три тела. Капитанът изпрати късо съобщение до спасителната база на Военновъздушните сили при нос Бароу — на двеста мили североизточно от зоната на катастрофата:

„Хенри Торо“ е потънала на 70 фатома. Местоположение: 72 градуса северна ширина, 165 градуса западна дължина. Извадихме деветнайсет тела. Няма оцелели. Оставаме на позиция. Моля дайте разпореждане.

Руската въздушна база в Провидения — южно от Беринговия пролив, предложи помощта си, но четирийсет минути след съобщението на танкера на мястото пристигнаха три самолета на спасителната служба на американските Военновъздушни сили и докладваха, че няма следи нито от оцелели, нито от самата платформа. Те благодариха на руснаците, но отклониха помощта им. Единият от самолетите мина ниско над танкера и поклати криле в знак на последно сбогом с „Торо“ и екипажа му.

— Обажда се 109-и на Военновъздушните сили — свърза се пилотът на самолета с танкера. — Моля да пуснете буй и сте свободни. Благодарим ви и честита Нова година. — Той рязко зави и се присъедини към формацията. Трите самолета се насочиха обратно за Бароу.

Водачът на леководолазите от предишната нощ наблюдаваше от мостика отдалечаващите се самолети през мощен бинокъл. Той не бе мръднал от това място през цялата нощ, наблюдавайки развитието на спасителната операция. След малко свали бинокъла. Над дясното му око вече имаше превръзка. Широк червен белег се спускаше от косата му до под брадата по дясната страна на лицето. Той кимна на капитана, напусна мостика и влезе в радиорубката, откъдето изпрати кратка радиограма:

Мисията завърши. Отпишете Торнли. Льо Кроа.

Същия следобед, осем часа преди настъпването на новата година, човекът, чийто врат бе пречупен по време на поставянето на експлозивите върху опорната колона на „Торо“ предишната нощ, бе удостоен с морско погребение от палубата на танкера, който се носеше на юг към Берингово море.

3.

Еди Уолфнагл се чувстваше на седмото небе. Денят беше великолепен, температурата над осемдесетте7, слънцето ярко грееше… е, по едно време се изсипа кратък порой, който спря така неочаквано, както и започна. Еди насочи наетата Хонда по Хана Роуд, който в началото беше в две платна, за да премине в тесен черен път, широк колкото да се разминат две коли. Докато пътят се стесняваше, гората покрай него се сгъстяваше, така че скоро той минаваше под навес от манго, кукуис, едри цветове на африканско лале и розови дървета, известни като Рейнбоу Шауър. Скрити сред дърветата папагали изразяваха възмущението си, отърсвайки шумно дъждовните капки от перата си, а отляво, на стотина ярда по-нататък, Тихия океан не спираше грандиозното си шоу, стоварвайки върху скалите на брега двайсет, трийсетфутовите си вълни.

Рай.

Всичко наоколо беше самият рай. Снощи бе опитал една доза от най-фантастичната трева на Мауи. Беше отседнал в „Интернешънъл Мауи“ за три дни на самия Макена Бийч с разкошна манекенка от Лондон. Само след осем часа трябваше да лети с първа класа за Лос Анджелис. Имаше билети за надбягванията „Роуз Боул“ и бе успял да заложи хилядарка за Мичиган и десет хиляди за Съдърн Кал — най-големият залог, който някога бе правил в живота си.

А в този момент се намираше в тропическата гора на задната страна на Халеакала — високия десет хиляди фута вулкан, извисяващ се над Мауи. Беше прочел всичко за „Седемте езера на кралете“ — свещено място, за което се твърдеше, че е обител на боговете и където преди много векове бяха пристигали заедно с антуража си принцове от Хавайските острови, за да бъдат короновани като крале.

Еди се чувстваше като герой от старите филми на Дороти Ламур, които бе гледал по телевизията като малък.

Той слезе от колата и запали цигара. Бе облечен в кожено сако с ресни, носеше ботуши модел „Тони Лама“, благодарение на които изглеждаше почти пет фута и девет инча, обут бе с джинси марка „Поло“, а на главата си имаше висока каубойска шапка. Майната й, непрекъснато се килваше. Освен това, вече бе време. Еди обърна внимание на младежа, който скачаше от едно езеро в следващото — всичките кристално бистри — насочвайки се към най-долното от веригата по склона на планината. Момчето се обърна на гръб, изпусна дълга струйка вода във въздуха и затвори очи под пръските на прибоя, които прехвърляха скалите на брега.

Много време бе изминало, откакто Еди за последен път се бе потапял в река Харлем като дете. Ах, дявол да го вземе! Чувстваше се така добре. А и защо не? Можеше да си позволи всичко това, можеше да си позволи пътуванията до райските кътчета на земята, до мотелите в Лондон, не се замисляше да плати четиристотин долара за едно смъркане. И след по-малко от час той, Еди Уолфнагл, на времето изхвърлен от морската пехота, щеше да струва чисти сто хиляди. Какво ли щяха да кажат Вини и приятелите в Канарси за това?

Хей, Вини, виж ме добре, не съм ли страшен — пътувам из рая, довечера летя първа класа, за утре имам билет на първите редове за „Роуз Боул“, а след няколко минути ще сложа сто хилядарки в двестадоларовата си шибана шапка.

И той изкрещя от удоволствие.

— Какъв път се отваря пред теб, Еди — каза той на глас.

Върна се при колата и се отправи навътре в гората, минавайки покрай другите наети хонди, паркирани безразборно пред малките къпални по пътя. Някакъв едър хаваец в червена басмена риза и измачкани панталони излезе на шосето и му махна с ръка. После показа на Еди значката си.

— Щатска полиция — произнесе хаваецът на прецизен английски. — Мога ли да видя шофьорската ви книжка, ако обичате?

— Разбира се — каза Еди. — Случило ли се е нещо?

— Не, сър. Обикновена проверка. Виждам, че сте от континента. Ще бъде добре, ако внимавате, когато напускате колата. Вземайте всички ценни предмети със себе си. На островите стават много кражби на коли. Млади пънкове, нали знаете. Грабват нещо и побягват. Точно заради тях нито една от колите под наем няма здрава ключалка. Разбиват ги, без да му мислят.

— Благодаря, полицай.

— Да, сър. Не искаме хората да си заминават бесни — и той се усмихна.

— Това ли е пътят за залива Мамалу?

— Направо и след десетина мили ще стигнете. Просто няма как да сбъркате. Но там ще трябва да завиете обратно. Има, разбира се, път през застиналата лава на Халеакала, но там могат да минат само рейнджъри. Много е опасно.

— О, смятах да постъпя точно така — каза приятелски Еди и продължи нататък.



Хиндж паркира колата си, преди да отиде на моста над „Седемте езера“, за да продължи пеша нагоре по планинските пътеки, извеждащи на края на лавното поле на Халеакала, откъдето се спусна към залива от другата страна на пътя. Преходът беше лесен, направо разходка — някакви три мили през билото. И макар да беше горещо, а влажността висока, Хиндж не се изпоти. Хиндж никога не се потеше.

На няколко ярда от пътя той зави и се върна под прикритието на плътната зеленина. Седна, извади хартиен плик от джоба на палтото си и разстла съдържанието му на земята: пура, дебела химикалка, малък пакет памук, термометър и спринцовка.

Извади пълнителя на химикалката и счупи двата края на кухата тръбичка, след което внимателно я вмъкна по центъра на пурата. Издуха парченцата тютюн в кухата сърцевина и погледна през нея: държателят на химикалката образуваше абсолютно чист цилиндър по оста на пурата. После разчовърка единия й край, маскирайки дупката. Счупи термометъра и изтегли две-три капки живак със спринцовката. Извади дървена кибритена клечка от джоба си, запали я, духна я и я втъкна в отвора на иглата, за да бъде сигурен, че живакът няма да изтече навън. Обви края на клечката с малко памук и постави самоделната стреличка в единия край на пурата. Другия край захапа, напъха остатъците в хартиения плик и го сложи в задния си джоб. Накрая се облегна на дървото зад гърба си.



Гората ставаше все по-гъста, а пътят все по-тесен. Неочакван порой раздруса дърветата. Дивите птици хорово се възмутиха. Стана толкова тъмно, че се наложи да включи фаровете. Също така неочаквано между дърветата си пробиха път слънчеви лъчи и огряха неравното шосе пред него. Полето от лава се намираше пред него, а отляво, докъдето му стигаше погледът, се простираше Тихия океан.

Мястото беше напълно безлюдно.

Еди Уолфнагл се почувства самотен.

Слезе от колата и се огледа. Нямаше други коли. Нямаше нищо. Нищо, освен океана, гората зад него и внушаващият респект замръзнал поток от лава, спускащ се по склона на планината към океана — продукт на вулкана, който някога, преди хиляди години, може би, бе залял половината остров, оставяйки кратер по-голям от остров Манхатън. Пред очите му се простираше сиво-черно плато. В горната си част то плавно се спускаше към океана, но после изведнъж пропадаше стотина фута, за да стигне до брега.

— Господи! — изрече той.

През пътя беше спусната бариера. На нея бе закована табела с надпис:

ОПАСНОСТ! ЛАВА. ПЪТЯТ Е ОПАСЕН.

Този път е затворен.

Нарушителите ще бъдат съдени.

Национален парк „Халеакала“

Рейнджърска служба на Съединените щати

Зад гърба му изпращя счупено клонче. Той се обърна и видя някакъв мъж да се приближава към него. Беше висок колкото Еди и вървеше, подпирайки се на някакъв клон.

Еди малко се изненада. Ако това бе Хиндж, той изглеждаше доста зле. Тази прическа? Костюм от полиестер? Боже господи, откъде идваше той? Освен това беше по-млад, отколкото Еди си го бе представял и доста по-светлокож. Кой знае защо Еди бе очаквал, че Хиндж е тъмнокож. Дори с посребрена коса. А този тук… по дяволите, този тип едва ли имаше и трийсет.

— Хиндж! — извика Уолфнагл към мъжа, който се усмихна неопределено и кимна. — Ей, аз съм Еди Уолфнагл.

Двамата се здрависаха и Хиндж каза:

— Да влезем в колата, защото някой може да ни види.

— Добра идея — съгласи се Еди.

Те влязоха в хондата.

— Къде е твоята кола? — поинтересува се Еди.

— На къмпинг съм — обясни Хиндж. — Ей там, на около миля оттук.

— О! — Уолфнагл усети, че изпитва нетърпение. От два месеца мечтаеше точно за този миг. Колко лесно изглеждаше всичко сега. — Ъ-ъ… може би… ъ-ъ, трябва да ми покажеш нещо. Нали разбираш, някаква идентификация.

Хиндж извади дебел жълт плик от вътрешния си джоб и го разклати, държейки го с два пръста за ъгълчето.

— Това трябва да ти бъде достатъчно — каза той. — Предполагам, носиш стоката?

— Ето я. — Еди извади ролка 35-милиметров филм от джоба на палтото си и я показа също с два пръста, но когато Хиндж протегна ръка, той затвори пръсти около нея. — Ами… — и потри един в друг палец и показалец, усмихнато.

Само за миг погледът на Хиндж проблесна студено, но наистина за миг и после той се усмихна. Подаде на Еди плика. Еди даде на Хиндж ролката и разпечата плика. Пачки от красиви нови стодоларови банкноти. Прелисти ги с ловкостта на крупие от Лас Вегас.

Хиндж извади бижутерска лупа от джоба си, закрепи я на окото си с вежда и размота около един фут от филма, разглеждайки го на светлината.

— Какво мислиш? — попита Еди, все още броейки.

— Дотук добре. Всичко ли снима?

— Нали е пред очите ти, приятел. Чертежите и истинската инсталация. Точно както поръча доктора, нали?

— Да.

— Всичко е там — подчерта Еди и се изхили по детски. — Не мога да повярвам, човече. Сто бона. Знаеш ли какво? Не мисля, че моят старец е направил сто бона през целия си шибан, нещастен живот.

— Поздравления.

Еди свали високата шапка, сложи плика в нея и отново я нахлупи на главата си.

— Ето какво — продължи той, — ако пожелаеш още нещо, аз съм твоят човек, окей? Мога да открадна патериците на сакат и той няма да разбере, преди да е паднал по задник.

— Ще поддържаме връзка.

— Захванах се с тази работа на девет години. Първата си кола откраднах на дванайсет. Едва можех да гледам над волана. Преди да навърша шестнайсет, вече имах към двеста поръчки. И никога не ме хванаха. Изобщо не знам как изглежда пандиза отвътре.

— Късметлия си.

— Не, талантлив съм. Може да има и малко късмет, но основното е талантът.

— Исках да кажа, че си късметлия, че никога не си бил в затвора. Как изпълни тази поръчка?

— А-а, с две думи: озовах се където трябва, когато трябва. Мерките за сигурност на платформата все едно че не съществуват. Чертежите? Е, тук вече имах късмет. Бяха ги извадили накуп една вечер, проверявайки нещо за помпената станция. Когато свършиха, помолиха ме да ги занеса долу при инженерите. Казах им „Да, няма проблем“ и се отбих в моята стая по пътя, измъкнах старата минолта и щрак-щрак, подпечатах си застрахователната полица.

— Просто така, значи? Без никаква подготовка?

— Точно така, схванал си как се прави. Стоиш нащрек, а нещата се подреждат както ти се иска. Ама виж какво, аз знаех, че държа в ръцете си нещо важно, ясно ли е? Знаех, че някой някъде ще поиска да разгледа тези чертежи. Това, което трябваше да направя, бе да открия този някого. И, хоп, появи се ти. Какъв късмет!

Аматьор, помисли Хиндж. Който може да ги забърка всякакви. И все пак наистина беше късмет, че информацията най-напред стигна до него.

— Как мога да съм сигурен, че не си проявил филма? Защото може да се опиташ да продадеш материала на конкуренцията.

— Виж, това би било доста тъпо, а? Искам да работя още за вас, момчета. Защо да си прерязвам сам гърлото?

— Приемливо обяснение — призна Хиндж.

— Знаете как да се свържете с мен, нали? Камден, Ню Джърси. Адресът на сестра ми. Много сме близки с тази кучка.

— Да.

— Междувременно ще попътувам — намигна Уолфнагл.

— Заслужи си екскурзията.

— Да, така е. Е, ъ-ъ, има ли нещо друго?

— Да. Имаш ли огънче?

Дали имал огънче? Че как иначе? Не огънче, а цяла запалка „Дънхил“, това имам. Той извади златната запалка, отвори капачката, щракна я и поднесе пламъчето към върха на пурата. Чу леко „пуф“, видя от края на пурата да излита пепел и усети остра болка в шията.

Първоначално помисли, че го е ухапала пчела и изплашено махна с ръка през гърлото си.

Нещо изтрака по таблото на колата и падна на пода.

Той се наведе и го взе. Беше някаква стреличка. Гледаше я, без да разбира.

Тъпо.

Стреличката влизаше и излизаше от фокус пред очите му. Усети сърбеж по кожата. Престана да чувства ръцете си. Краката му сякаш бяха заспали.

Сърбежът стана остър, болезнен, а после болката стана нетърпима. Кожата му беше сякаш набодена с иглички, които се превърнаха в ножове. Искаше да издере с нокти болката, но не можеше да помръдне. Гърдите му бяха попаднали в юмрука на гигант. Отваряше уста, за да погълне глътка въздух. Но безуспешно.

Отчаяно се обърна към Хиндж, но Хиндж се бе превърнал в някакво размито привидение, което плуваше напред-назад в неговата реалност. Уолфнагл изглеждаше като риба в аквариум, с очи изхвръкнали от орбитите и устни, които беззвучно се отваряха и затваряха в пародия на дишане.

Изстрелът се оказа добър: точно в сънната артерия. Живакът подейства бързо — трийсет, четирийсет секунди след попадането му в кръвта и когато Уолфнагл започна да се хвърля, Хиндж го хвана за ръцете и го заби в седалката на колата. Малко по-късно започнаха спазмите и Хиндж вече с мъка го удържаше. Той беше много по-силен, отколкото изглеждаше. Пристъпът продължи около минута, след което зъбите на Уолфнагл затракаха и изведнъж челюстите му се затвориха. В гърлото му се разнесе приглушено ръмжене. Тялото му се вдърви. Очите му се подбелиха и погледът в тях се кръстоса. Хиндж дочу, че се изпуска.

Хиндж го задържа още малко и после го освободи. Тялото някак се сви, преди да се отпусне на седалката. Неочаквано брадичката падна на гърдите му. Хиндж наклони шапката и дебелият жълт плик се хързулна в ръката му. Пресегна се и взе стреличката от вдървените пръсти на Уолфнагл. После докосна с два пръста гърлото му. Не долови никакъв пулс.

Хиндж слезе от колата. Откъм океана духаше вятър, който раздвижваше палмовата горичка, преди да се спусне с въздишка в кратера на Халеакала. Някаква птица изграчи и изхвърча между дърветата. И после се спусна тишина. Дотук добре.

Той заобиколи колата от страната на Уолфнагл, освободи ръчната спирачка и я насочи в къса дъга към океана. Оттук до брега имаше около двеста ярда черна, втвърдена, застинала лава без никакви препятствия. Той се огледа. Нямаше никой. Завъртя ключа на запалването и двигателят с изкашляне се събуди за живот. Хиндж повдигна капака и дръпна регулатора на газта с един инч. Двигателят изрева. Върна се до прозореца на шофьора, натисна педала на съединителя с тоягата, включи на първа скорост, задържа вратата с ръка и отскочи назад, освобождавайки съединителя и затръшвайки вратата. Задните гуми изсвистяха. Двигателят работеше почти на максимални обороти. Колата се стрелна напред, набра скорост, удари се в ръба на лавното поле и прескочи през него. Криволичейки тя се насочи към океана, после се обърна обратно и се насочи нагоре по възвишението, изкачи се на десетина фута, прекатури се и преобръщайки се странично стигна до откоса. Все така преобръщайки се мина през ръба и полетя надолу, надолу, за да се стовари накрая във водата. Във въздуха се издигна гейзер, мигновено поет настрани от вятъра. През колата мина вълна, после втора и след малко единственото, което Хиндж можеше да види от нея, беше багажникът. Мощна вълна я подхвана и я заби в края на полето от лава. Океанът бучеше и вдигаше пръски пяна. Колата изчезна.

Хиндж бързо се върна в горичката, изкачи се до билото и приседна за момент. Наоколо беше тихо, с изключение на вятъра и далечното бумтене на прибоя. Той се усмихна сам на себе си, осъзнавайки, че пурата е още между зъбите му. Смачка я в дланта си, разтвори пръстите, загледа се, докато вятърът издуха натрошения тютюн, после изгори плика с остатъците.

Хиндж се чувстваше добре. Всичко беше протекло по плана без ни най-малък проблем. Толкова с дребния крадец. Той извади ролката с филма, щракна запалката под него и изчака докато пламъкът го унищожи. След това се отправи към колата си.

Хиндж отложи телефонното обаждане за аерогарата в Хонолулу. Набра 800 и се изненада колко бързо се осъществи връзката.

— Да? — чу се глас от другата страна на линията.

— Докладвам.

— Идентифицирайте се.

— Хиндж. Q-13.

— Включвам на запис.

— „Джек побързай, Джек поспри, Джек…“8

— Проверката на гласа е позитивна. Паролата е правилна. За кого е докладът?

— Куил.

— Свързваме ви.

Наложи се да изчака около минута, преди някой да вдигне слушалката.

— Куил на телефона.

— Осъществих контакта. Информацията е получена и унищожена.

— Чудесно. А самият контакт?

— Ликвидиран.

— Добре, проблеми?

— Няма.

— Съжалявам, че трябваше да си прекъснете отпуската.

— Всичко мина добре. До вечерта ще се прибера в „Роял Хаваи“.

— Благодаря. Честита Нова година.

— Подобно. Алоха.

4.

Стаята беше огромна, заплашителна с полумрака си. Ръчно изработените корнизи по периферията на високия десет фута таван бяха едва различими в слабата светлина, хвърляна от малката лампа в ъгъла. Голият дървен под блестеше като ледена пързалка. Единствените прозорци в стаята, подредени по дължината на една от стените — навремето външни френски врати, бяха сега остъклени, за да разкрият красотата на вътрешната зимна градина, изпълнена с тропически папрати и някакви растения без цветове, но с много листа. Три от четирите декоративни лампи на пода подчертаваха зеленината, но успяваха само да създадат заплашителни силуети от оскъдната мебелировка в главната стая.

Температурата вътре беше точно 82°. Винаги беше точно 82°.

Беше тихо като в библиотека. Единственият шум, който се разнасяше, бе някакво тиктакане, сякаш бомба с часовников механизъм отброяваше минутите на нечий живот.

До вратата имаше кожена гарнитура — две големи кресла и седемфутов диван, разделени с ниска масичка за кафе от тик9. Масичките в двата края на дивана също бяха от тик и на всяка от тях беше поставена филипинска лампа с плетен абажур. На масичката за кафе нямаше нищо друго, освен един-единствен голям пепелник в източен стил.

Два от останалите три ъгъла бяха празни, ако не се брояха древните статуетки на храмови кучета, гневно приклекнали под високите разлистени папрати.

В последния ъгъл имаше огромно дъбово писалище, пред което бяха поставени осем стола с прави облегалки. Върху бюрото нямаше нищо, освен старомодна орнаментирана папка от кожа и дърво, голям пепелник, подвързан в кожа бележник за делови срещи и изящно изработена будистка лампа със старомоден абажур с ресни и шнур за включване.

И кутията.

Беше обикновена бяла кутия с размера на голям речник. През нея се виждаше червена лента, завързана на пищна панделка, като за коледен подарък.

Креслото зад писалището се извисяваше като трон и облегалката му се губеше нагоре в полумрака. Облак дим се издигаше от тъмната гробница на стола. Единствената запалена лампа в стаята беше с формата на Буда. Тя хвърляше под наклон призрачната си светлина върху писалището, оставяйки дълга сянка зад кутията. Топлината й всмукваше дима откъм креслото, завърташе го и го изхвърляше през отвора на абажура.

От кутията се разнесе някакво шумолене. Капакът леко се надигна и после се отпусна.

Мъжът в креслото се наклони напред. Дългата му и тясна глава бе увенчана от грижливо сресани през голото теме снопчета бяла коса. Бузите бяха хлътнали и всяка бръчка по тях изглеждаше още по-дълбока от странично падащата светлина. Челюстите бяха здраво стиснати и вените по тях изпъкваха като въжета. Беше лице, принадлежащо на миналото, лице, извадено от историческите книги, старите кинопрегледи и списания — лице, сурово, ястребово, обещаващо победа с все още горчивия привкус на загубата в устата, отмъстително лице, навяващо спомен за гнева на Моисей и фанатизма на Джон Браун.

Генерал Хукър. Хуук10. Наричаха го военен гений, военните и историците го сравняваха с Александър Велики, Джексън „Каменната стена“ и Патън. Хукър, когото японците бяха изхвърлили от Филипините още в началото на войната, се бе превърнал в архитект на войната в Пасифика, беше планирал всеки стратегически ход, беше изучил внимателно всеки остров и постепенно се бе приближил към Япония.

Хукър почти се бе превърнал в легенда.

Този кучи син, мислеше Хукър. Имаше предвид Дъглас Макартър. Страхливецът Дъг, който бе взел участие във войната от убежището си в Австралия, докато междувременно Хукър уморено бе напредвал от един остров на друг в кървавия си марш към Япония. Да, старото копеле не скъпеше похвали за победите на Хукър, но той знаеше какво точно да каже на пресата и кога да го каже, така че в крайна сметка мантията на победата падна на плещите на Макартър. И беше невъзможно да се събори кучия син. В деня, когато падна Корегидор, един от най-черните дни в американската история, докато всички останали панически се питаха как да съобщят новината на обществеността, старият мръсник обърна мелето в лична победа със своето проклето „Аз ще се върна“. Фраза, която се превърна в лозунг, в боен възглас на Втората световна война, подобно на прочутото „Помнете Аламо“. Но и това дори Хуук трябваше да отдаде на кучия син; това беше също и обещание за победа, изречено с такава несломима увереност, че никой не си позволи да се усъмни. И когато той наистина се завърна, естествено заявявайки „Аз се върнах“, всички разбраха, че войната е свършила. Дори на снимките изглеждаше като че ли копелето ходи по вода — просто в случай, че наоколо се навъртаха и еретици.

Така Макартър стана легенда, а Хуук стана обикновен герой, заедно с такива като Уейнрайт, Чено, Стилуел и няколко други.

След това… бъдещето след това не вещаеше нищо друго, освен катастрофа. Хукър я виждаше да се задава. Хората се бяха уморили от войната. Макартър бе уволнен в Корея. Една нова война се зараждаше в Индокитай. А Хуук познаваше Изтока; знаеше, че Виетнам, както по-късно щеше да стане известен, не е мястото, където да попаднеш.

Майната му.

Нека Уестморленд11 или някой като него отнесе упреците за Виетнам. Хуук вдигна ръце и си подаде оставка. Имаше и други неща за вършене.

Две години по-късно страданията от онези години започнаха да си казват думата. Масивен инфаркт едва не довърши Хукър. Тиктакането в стаята идваше от гърдите му: пейсмейкър — повреден, но въпреки това ефективен, който докторите намираха за прекалено опасно да бъде подменен. Той постоянно напомняше за това, че е смъртен и един ден щеше да се превърне във вестоносец на неговата смърт. Когато злокобното тиктакане спреше, в онзи кратък миг, преди да спре и всичко останало, Хукър щеше да осъзнае, че е покойник. А междувременно той продължаваше да отправя предизвикателство към вероятностите: беше на седемдесет и пет, но все още притежаваше ума и упоритостта на много по-млад.

На вратата се почука.

— Ако си ти, Гарви… влез!

Гласът също беше незабравим. Плътен, заповеднически, властен, потискащ, но едновременно и бащински глас, който произнасяше всяка дума с увереност. Навремето някакъв военен кореспондент беше написал: „За да разбере как е звучал гласът на Бог, човек трябва да чуе генерал Александър Лий Хукър да говори“.

Вратата се отвори и в стаята влезе Гарви. Той беше най-старият приятел на Хукър, както и най-близкият му военен съветник. Макар и двамата да се бяха пенсионирали поне преди петнайсет години, Гарви, на когото не му достигаше една година, за да бъде на шейсет, все още ходеше с изправената походка на гвардеец от морската пехота. Той застана в стойка мирно пред писалището. Хукър и Гарви, двама мъже родени за бойна униформа, със сърца и души жадни за звука на бойната тръба, се бяха озовали в един чужд на тях свят на миролюбци, в който все още продължаваха да фантазират за още една последна битка, макар мечтата им да бе умряла преди години; двама мъже, чието приятелство отстъпваше само пред театъра, който продължаваха да разиграват.

— Добър вечер, генерале — каза Гарви. — Честита Нова година.

Погледът му се отмести върху кутията.

Пронизващите сини очи на Хукър злобно погледнаха по дължината на дългата лула от ирландска глина, която пушеше и се фокусираха върху кутията.

— Благодаря, Джес. И на теб. Свободно, седни.

— Благодаря, сър.

— Нека започнем с приятните неща. — Той се пресегна в мрака зад себе си към бутилката шампанско, поставена в сребърно ведро на малка масичка до стола му. Наля две чаши и подаде едната на Гарви.

— За Дивизията — произнесе той.

Гарви повтори тоста и чашите им звъннаха в самотата на стаята. Гарви отпи малка глътка, облиза устни и се облегна, вперил поглед в тъмнината.

— Определено „Тейтинджър“ — отпи отново, присви устни и даде възможност на мехурчетата да погъделичкат езика му. — Хм, бих казал седемдесет и първа.

Старецът се засмя.

— Не мога да те излъжа. Така и не успях. Е, добре, нека пием за изтеклите години. Много време измина, Джес.

— Точно четирийсет години, генерале. Аз се присъединих към вашата група при Хикам Фийлд в новогодишната нощ на 1939-а. Бях деветнайсетгодишен новобранец.

— Най-добрият, когото някога съм виждал. Казвах на моите офицери: „Този Гарви може да бъде новия Къстър. Ще получи звезда, преди да е навършил трийсет“.

— Не успях да го сторя преди трийсетте — обади се Гарви.

— Хм. В онази война имаше много разочарования. И колко още ни предстояха. Проклетият стар кучи син реши да си играе на политика в последната минута. Трябваше да се пребори с Труман за Хирошима. Трябваше да ни оставят да влезем там и да приключим нещата, както си му беше редът. Поне това заслужавахме. Дяволите да го вземат, заслужавахме го. Каквото имаше да прави, трябваше да го направи във Филипините. А ние имахме право върху Япония.

Подобни оплаквания често се чуваха, когато двамата бяха заедно.

Той погледна в чашата си, наблюдавайки мехурчетата да плуват към повърхността.

— Майната му — прошепна накрая той, — това не е нищо повече от история. И то от онзи вид, който приспива децата в класните стаи. Всички вече си отидоха. Бог да ги благослови. Нали поне спечелихме. Това беше последната проклета война, която спечелихме. — И той отново вдигна чашата.

— Мога ли да запаля? — попита Гарви.

— Разбира се, Джес. Лампата за припалване е винаги готова за теб.

Хукър бръкна в едно от чекмеджетата, извади малка кутийка, опакована в сребриста хартия и плъзна пакетчето по плота на писалището.

— Една дреболия, за да започне новата година както си му е редът, Джес. С благодарност за всички тези чудесни години.

Размяната на подаръци в новогодишната нощ бе традиция, която те спазваха. Гарви подаде едно по-малко пакетче на Хукър.

— Честита Нова година и на вас, генерале.

Той се загледа в кутията за миг, а след това премести поглед върху Хукър, който отваряше своя подарък. Беше ланец за часовник, оформен в отличителния знак на Първа Островна дивизия, където беше служил Хукър, изкован от злато с мотото „Първи на брега, първи в победата“, гравирано в основата, над която бяха кръстосани два щика.

Хукър бе видимо разчувстван.

— За бога, стари приятелю, това нещо е безкрайно ценно. Да, сър, искам да ми го сложат, когато ме погребват.

— Благодаря ви, сър — каза Гарви и се усмихна.

Откъм кутията отново се разнесе шум. Някакво драскане. Гарви неспокойно я погледна, но не каза нищо.

— Е, сър, ваш ред е — обади се Хукър и Гарви разкъса сребристата хартия, в която беше опакован неговият подарък. Беше калаен бокал за вино, изработен на ръка, с името на майстора по периферията на основата му и думите „О.з. генерал-майор Дж. В. Гарви, Американска армия“, гравирани отстрани.

Гарви вдигна бокала за столчето.

— Великолепно, сър. Какво чудесно усещане е да го държа в ръката си.

— Е, знам колко много обичаш гроздето, старче. Крайно време беше да се сдобиеш с подходяща чаша.

Откъм кутията се разнесе още по-настойчив шум. Капакът й отново се помръдна, макар и само на косъм.

Хукър запали клечка и я поднесе към изгасналата си лула.

— Пристигна преди около час — съобщи той, без да поглежда кутията. — Този проклет езичник я е изработил като за коледен подарък.

Той изтегли централното чекмедже и извади от него нож — злобничко изглеждащ стилет с извито острие и изработена на ръка кожена дръжка. Подпъхна острието под лентата, леко обърна кутията и я сряза. Повдигна капака с върха на ножа и леко го избута назад.

Преди още да го видят, го чуха — драскаше и се извиваше по дъното на кутията и нагоре по стената.

Хукър видя най-напред рогцата: две от тях излизаха малко над очите, а третото — като игла — под тях. След малко над ръба на кутията надникна и главата.

Първоначално беше яркозелен, с очи, помръдващи под клепачи от набрана кожа и с опашка, която бавно се полюшваше напред-назад.

Прецени, че е дълъг около осемнайсет инча. Хукър познаваше това животно — всичките осемдесетина вида на Chamaeleontidae. Вече трийсет и шест години ги изучаваше. Този вид беше Chamaeleon jacksoni. Най-вероятно африкански, макар че не беше изключено да идва от Мадагаскар, с очи, които се движеха независимо в търсене на жертва, върху която да се фокусират, преди езикът да се стрелне. И арогантни… колко арогантни бяха само.

Животното изпълзя по стената на кутията, много бавно се придвижи по повърхността на писалището до основата на лампата и след това също така бавно по корема на Буда. Цветът му бавно се променяше. Очите долавяха промяната в цвета на светлината, падаща върху него, изпращаха сигнали по нервната система към пигментните клетки в кожата. Най-напред стана кално кафяв, после бежов, след това розов и накрая кървавочервен като саламандър. Езикът му продължаваше да се стрелка във въздуха, главата му се завъртя и неподвижните очи огледаха тъмнината отвъд писалището. После отново се обърна и се насочи към кутията за писма.

Пред очите на Хукър цветът му пак се промени, този път в оттенъка на тиковото дърво.

Той бръкна в кутията и извади оттам бележка. Докато я четеше, ръката му трепереше.

— Какво пише? — запита Гарви.

Хукър му я подаде. На бележката имаше три имена:

АКИЛА

ТОРО

УОЛФНАГЛ

— Той е навсякъде — изстена Хукър, — той е като мъглата, като някакъв отвратителен черен смог. — Наклони кутията, погледна вътре, поколеба се, но се реши и извади от нея златен мъжки часовник. Обърна го и прочете името, гравирано на гърба.

— Все още разполагаме с Бредли — каза Гарви. — Той е един от най-добрите наемни убийци в света. Ако има някой, който може да ликвидира Хамелеона, това е само той.

— Опасявам се, че се заблуждаваш — прошепна Хукър и гласът му потрепери от гняв. — Това е часовникът на Бредли.

Загрузка...