Хари Потър и затворникът от Азкабан

ГЛАВА ЧЕТИРИНАЙСЕТА ЗЛОБАТА НА СНЕЙП

Никой не спа тази нощ в кулата на „Грифиндор“. Всички знаеха, че замъкът отново се претърсва, и грифиндорци будуваха цяла нощ в общата стая, очаквайки да научат дали е заловен Блек. На разсъмване пак дойде професор Макгонъгол и им съобщи, че той се е изплъзнал.

Където и да отидеха на следващия ден, забелязваха признаци на засилени мерки за сигурност. Професор Флитуик учеше входните врати да разпознават Сириус Блек по една голяма снимка. Филч изведнъж се беше разшетал нагоре-надолу по коридорите, запълвайки всички отвори от най-тесните пукнатини в стените до мишите дупки. Сър Кадоган беше уволнен. Портретът му бе окачен обратно над пустото стълбище на седмия етаж, а на негово място се върна Дебелата дама. Тя бе умело реставрирана, но още не се бе успокоила и се съгласи да поеме отново задълженията си само при условие, че й осигурят допълнителна защита. Няколко трола от охраната бяха наети да я пазят. Те крачеха по коридора в застрашителна група, разговаряйки с гърлени звуци и сравнявайки дължината на палките си.

Хари не можеше да не забележи, че статуята на Еднооката вещица на третия етаж остана без пазач и без защита. Изглежда Фред и Джордж бяха прави като мислеха, че само те — а вече и Хари, Рон и Хърмаяни — единствени знаят за скрития в нея вход към тунела.

— Мислиш ли, че трябва да съобщим на някого? — обърна се Хари към Рон.

— Със сигурност знаем, че няма да се вмъкне през „Меденото царство“ — спокойно отвърна Рон. — Щяхме да чуем, ако магазинът е бил разбит.

Хари остана доволен, че Рон сподели неговото мнение. Ако Еднооката вещица също беше охранявана по някакъв начин, той никога нямаше да може отново да иде в Хогсмийд.

За нула време Рон се превърна в звезда. За пръв път в целия му живот някой му обръщаше повече внимание, отколкото на Хари, и Рон не криеше, че му е приятно. Макар все още разтърсен от преживяното през ноща, той с удоволствие разказваше на всеки, който го попита, какво се е случило, отдавайки голямо значение на подробностите.

— Бях заспали, когато чух шум от съдиране на нещо и си помислих, че сънувам, нали разбирате? Но после стана течение… Аз се събудих и завесите от едната страна на леглото ми бяха дръпнати и свалени… Обърнах се на другата страна и го видях надвесен над мен като скелет с увиснали кичури мръсна коса да държи големия си дълъг нож — трябва да беше към трийсет сантиметра… и ме погледна, и аз го погледнах, и после изкрещях, а той избяга…

— Изобщо не мога да разбера — добави Рон само за Хари, като си тръгна групата второкурснички, дошла да чуе историята. — Защо всъщност избяга?

И Хари се чудеше същото. Защо, попаднал на друго легло, Блек не бе накарал по някакъв начин Рон да млъкне и не се бе насочил към Хари? Та преди дванайсет години Блек бе доказал, че не го е грижа дали ще убие невинни хора! А този път имаше само пет невъоръжени момчета, четири от които спящи.

— Сигурно си е дал сметка, че ще му е трудно да избяга от замъка, след като си се разкрещял и си събудил другите — размишляваше Хари. — Трябваше да избие всички грифиндорци, за да мине отново през портрета… А след това щеше да срещне учителите…

Невил бе в пълна немилост. Професор Макгонъгол му бе толкова ядосана, че му забрани да ходи вече до Хогсмийд, възложи му извънредна работа за наказание и забрани на другите да му казват паролата за кулата.

Горкият Невил бе принуден всяка вечер да чака пред общата стая някой да го пусне вътре, докато троловете му се плезеха. Но никое от тези наказания не може да се сравнява с онова, което му бе приготвила баба му. Два дена след нахълтването на Блек тя изпрати на Невил най-лошото писмо, което ученик в „Хогуортс“ би могъл да получи на закуска — плик с конско. Училищните сови влетяха в Голямата зала с поща в човките, както обикновено и Невил чак се задави, когато огромна забулена сова кацна пред него и пусна червен плик. Хари и Рон веднага познаха, че това е конско, защото Рон бе получавал такова от майка си предишната година.

— Вземи го, Невил, и бягай навън! — подкани го Рон.

Невил не дочака да му се повтаря. Той хвана плика и държейки го като бомба, хукна навън от залата, а масата на „Слидерин“ избухна в смях, като го видя. Чу се как конското експлодира във входната зала и гласът на бабата на Невил, магически усилен стократно, занарежда, че той бил посрамил цялото семейство.

Хари бе толкова обзет от съчувствие към Невил, че не забеляза писмото, което самият той бе получил. Хедуиг привлече вниманието му, като го клъвна по китката.

— Ох! Ооо… Благодаря ти, Хедуиг!

Той разкъса плика, докато совата се почерпи от кашата на Невил. В плика имаше бележка, на която пишеше:

— Сигурно иска да му разкажем всичко за Блек — предположи Рон.

И така, в шест часа следобед Хари и Рон слязоха от кулата на „Грифиндор“, минаха бегом покрай троловете и се отправиха към главния вход. Там вече ги чакаше Хагрид.

— Е, Хагрид — каза Рон, — сигурно ти се иска да чуеш всичко за събота през ноща, нали?

— Че аз вече го чух — отвърна Хагрид и им отвори вратата да минат.

— Ооо… — каза Рон, леко разочарован.

Първото, което видяха, щом влязоха в колибата, беше Бъкбийк, опънал се върху пъстрата покривка на леглото, прибрал огромни крила плътно до тялото си и доволно похапващ мъртви порчета от голяма чиния. Като отвърна очи от неприятната гледка, Хари забеляза, че зад вратата на гардероба на Хагрид висят гигантски мъхнат костюм в кафяво и една направо ужасна жълто-оранжева вратовръзка.

— За какво са ти, Хагрид? — попита Хари.

— За явяването на Бъкбийк пред Комисията по унищожаване на опасни създания — отвърна Хагрид. — Тоя петък ще бъде. Двамата с него отиваме заедно в Лондон. Запазил съм две легла в „Среднощния рицар“…

Хари бе обзет от силно чувство за вина. Напълно бе забравил — както впрочем и Рон, ако се съдеше по гузния му поглед — че процесът срещу Бъкбийк бе наближил. Бяха забравили обещанието си да му помогнат в подготовката за защитата за Бъкбийк. Връщането на „Светкавицата“ бе изместило всичко останало от съзнанието му.

Хагрид им наля чай и им предложи цяла чиния с кифлички по рецепта от Бат9, но те не посмяха да ги вземат, защото вече си бяха патили от готварските способности на Хагрид.

— Имам нещо да поприказвам с вас — започна Хагрид като седна помежду им с необичайно сериозно изражение.

— Какво е то? — попита Хари.

— За Хърмаяни — отвърна Хагрид.

— Какво за нея? — бързо попита Рон.

— Нещо я мъчи, трябва да ви кажа. Все ме наобикаля от Коледа насам. Чувствала се самотна. Отпърво не сте й говорели зарад „Светкавицата“, сега пък сте й мълчали заради котката…

— …която изяде Скабърс! — ядно го прекъсна Рон.

— Ами нейната котка прави к’вото всички други котки! — продължи Хагрид унило. — Много пъти ми плака момичето, да знаете. Много й е тежко напоследък. Май е лапнала по-голям залък, отколкото може да сдъвче, ако питате мен. С цялата таз работа, дето иска да свърши, пак намери време да ми помогне с делото на Бъкбийк, представете си… Прочете сума ти полезни неща вместо мен… Та се надявам Бъкбийк да отърве кожата…

— Хагрид, и ние трябваше да ти помогнем. Много извинявай… — отвърна Хари смутено.

— Не ви обвинявам! — махна с ръка Хагрид. — Всеки знае колко много ви се струпа и на вас. Гледах Хари как тренира куидич денем и нощем… Ама едно ще ви кажа — мислех, че вий двамата държите повече на приятелката си, отколкото на някакви там метли и плъхове. Е, т’ва е…

Хари и Рон се спогледаха смутени.

— Много бе разстроена, милата, когато Блек едва не те намушкал, Рон. Голямо сърце има таз Хърмаяни, пък вий двамата да не й приказвате…

— Ако изхвърли оная котка, пак ще й говоря! — сърдито каза Рон. — Ама тя още упорства. Побъркано е това животно, а тя не ще и дума да чуе против него.

— Е, по някой път хората се привързват до глупост към любимите си животни — мъдро каза Хагрид.

Зад гърба му Бъкбийк изплю няколко кости от пор върху възглавницата. До края на посещението си тримата обсъждаха нарастналите шансове на „Грифиндор“ да спечели Купата по куидич. В девет часа Хагрид ги изпрати до замъка.

Като се прибраха в общата стая, завариха голяма група скупчена около таблото за съобщения.

— Следващата седмица пак сме в Хогсмийд! — съобщи Рон, проточил шия над главите, за да прочете написаното. — Какво мислиш, а? — попита той тихичко Хари, като седнаха.

— Ами… Филч не е правил нищо около входа на тунела за „Меденото царство“… — отвърна Хари още по-тихо.

— Хари! — чу глас отдясно.

Хари се стресна и видя Хърмаяни, която седеше до масата точно зад тях и отваряше процеп в стената от книги, която я скриваше от погледите им.

— Хари, ако пак идеш в Хогсмийд, ще кажа на професор Макгонъгол за оная карта! — каза Хърмаяни.

— Чу ли нещо, Хари? — изръмжа Рон, без да поглежда към Хърмаяни.

— Рон, как смееш да го насърчаваш? След онова, което Блек едва не стори с теб! Сериозно ви казвам, ще кажа…

— А сега искаш да изгонят Хари от училище! — разяри се Рон. — Не ти ли стигат другите поразии, дето сътвори тази година?

Хърмаяни отвори уста да му отвърне, но Крукшанкс скочи в скута й с меко съскане. Тя погледна уплашена изражението по лицето на Рон, прибра Крукшанкс и забърза към спалнята на момичетата.

— Е, какво ще кажеш? — повтори Рон въпроса си към Хари, сякаш въобще не са го прекъсвали. — Хайде де, като беше последният път, не успя да видиш нищо. Дори още не си ходил в Магазинчето на Зонко!

Хари се огледа да се увери, че Хърмаяни не може да чуе.

— Добре, само че този път ще взема мантията невидимка.

В събота сутринта Хари пъхна мантията в чантата си, мушна Хитроумната карта в джоба и слезе на закуска с всички останали. Хърмаяни непрестанно мяташе подозрителни погледи към него, но той избягваше да срещне очите й и се погрижи тя да го види как се връща нагоре по мраморното стълбище, докато всички други излизаха през предната врата.

— Чао! — извика Хари на Рон. — Ще се видим довечера.

Рон се ухили и му смигна.

Хари стигна почти тичешком до третия етаж, като извади в движение Хитроумната карта от джоба си. Клекнал зад Еднооката вещица, той разгърна картата на пода. Малка точица се движеше към него. Хари се взря в нея. В ситните буквички прочете „Невил Лонгботъм“.

Хари бързо извади магическата си пръчка, каза тихичко „Дисендиум!“ и мушна в чантата си в статуята, но преди да успее и той да се пъхне в нея, Невил се появи иззад ъгъла.

— Хари, бях забравил, че и ти не отиваш в Хогсмийд!

— Здрасти, Невил! — поздрави го Хари, отдръпна се бързо от статуята и мушна картата обратно в джоба си. — Какво си намислил?

— Нищо — вдигна рамене Невил. — Хайде да поиграем на избухващи карти, а?

— Ъъъ… не сега… тъкмо отивах до библиотеката да напиша онова съчинение за вампирите, дето ни го иска професор Лупин…

— Ще дойда с теб! — весело каза Невил. — И аз не съм го писал.

— Ъъъ… я чакай… Да, забравих, че го свърших снощи!

— Чудесно! Тъкмо ще ми помогнеш! — зарадва се още повече Невил и по кръглото му лице се изписа надежда. — Онова с чесъна хич не го разбирам. Ядат ли го… или какво?

Невил изведнъж млъкна и ахна, гледайки през рамото му.

Беше Снейп. Невил побърза да се скрие зад гърба на Хари.

— И какво правите двамата тук? — каза Снейп, като спря и взе да оглежда ту единия, ту другия. — Странно място за срещи.

За голяма тревога на Хари черните очи на Снейп засвяткаха към вратите от двете им страни, а оттам — и към Еднооката вещица.

— Ние нямахме… среща — обади се Хари. — Ние просто… се видяхме тук.

— О, така ли? — попита Снейп. — Ти имаш навика да изникваш на неочаквани места, Потър, и то рядко без причина… Веднага да се връщате и двамата в кулата на „Грифиндор“, където ви е мястото.

Хари и Невил тръгнаха без повече приказки. Като свиха зад ъгъла, Хари се обърна да погледне назад. Снейп прокарваше ръка по главата на Еднооката вещица и я оглеждаше внимателно.

Едва при Дебелата дама Хари успя да се откъсне от Невил, като му каза паролата, престори се, че е забравил вампирското съчинение в библиотеката и хукна обратно. Като изгуби от поглед троловете пазачи, той пак измъкна картата и я приближи до носа си.

Коридорът на третия етаж изглеждаше пуст. Хари внимателно огледа картата и въздъхна с облегчение, когато видя малката точица, която показваше, че Сивиръс Снейп се намира в кабинета си.

Той стигна бегом до Еднооката вещица, отвори гърбицата й, преметна се вътре и се спусна надолу при чантата си на дъното на каменната шахта. Заличи Хитроумната карта и се затича.

Напълно скрит под мантията невидимка, Хари се появи посред бял ден пред „Меденото царство“ и мушна Рон в гърба.

— Аз съм — прошепна той.

— Защо се забави? — попита го по същия начин Рон.

— Снейп се навърташе наоколо.

Тръгнаха по главната улица.

— Къде си? — Рон продължаваше да приказва с половин уста. — Тук ли си? Чувствам се особено…

Отидоха до пощата и Рон се направи, че проверява колко струва да се прати сова до Бил в Египет, за да може Хари добре да разгледа наоколо. Най-малко триста сови бяха накацали и кротко издаваха своето „Ху-ху!“ — от големите уралски улулици до най-дребните чухалчета („За местна поща“), които бяха толкова мънички, че биха се събрали в дланта на Хари.

После посетиха и Магазинчето на Зонко, така претъпкано с ученици, че Хари трябваше да бъде нащрек да не настъпи някого и да не предизвика паника. Там се продаваха такива тарикатски артикули, които можеха да сбъднат и най-дръзките мечти на Фред и Джордж. Хари даваше шепнешком поръчки на Рон и протегна ръка с малко злато изпод мантията невидимка. Като излязоха от Зонко, кесийките им бяха поолекнали, но джобовете на всички се бяха издули от торни бомбички, хълцащи бонбони, сапун от жабешки хайвер и чаени чаши, които хапеха.

Денят бе хубав, с лек ветрец и на никого не му се седеше на затворено, затова тръгнаха да се разхождат покрай „Трите метли“ и се изкачиха по склона да посетят Къщата на крясъците, най-призрачната сграда в цяла Великобритания. Тя се намираше малко извън селото и дори денем те полазваха тръпки от закованите й с летви прозорци и мрачната обрасла градина.

— Дори призраците в „Хогуортс“ я избягват — каза Рон, като се облегнаха на оградата и впериха очи в колибата. — Питах Почтибезглавия Ник… Той чувал, че вътре се навъртали жестоки типове. Никой не може да проникне там. Фред и Джордж се опитвали, естествено, но всички входове са здраво залостени.

Хари, сгорещен от стръмния път, тъкмо си мислеше да свали мантията невидимка за малко, когато съвсем близо се чуха гласове. Някой се качваше от другата страна на хълма и след няколко минути се появи Малфой, плътно следван от Краб и Гойл. Значи гласът бе на Малфой.

— Чакам сова от татко всеки момент. Трябваше да иде в съда да им разкаже за ръката ми… че не можах да я използвам три месеца…

Краб и Гойл се разхилиха.

— Много ми се ще да чуя грамадния космат слабоумник как се опитва да се защити. „Ми той е съвсем безвреден!“… Смятайте онзи хипогриф за мъртъв!

В този миг Драко забеляза Рон. Бледото му лице цъфна в злобна усмивка.

— Какво правиш тук, Уизли?

Малфой вдигна очи към полусрутената къща.

— Май ти се ще да живееш тук, а, Уизли? Хем ще си имаш собствена спалня, дето все си мечтаеш… Чувам, че цялата ви фамилия спяла в една стая, вярно ли е?

Хари се вкопчи в мантията на Рон, за да му попречи да се нахвърли върху Малфой.

— Остави го на мен — изсъска той.

По-добър случай едва ли щеше да му се удаде друг път. Хари тихичко се промъкна зад гърба на Малфой, Краб и Гойл и загреба голяма шепа кал от пътеката.

— Тъкмо обсъждахме твоя приятел Хагрид — каза Малфой. — Просто се опитахме да си представим какво ще измисли за пред Комисията за унищожаване на опасни създания. Дали ще ревне, като резнат главата на неговия…

ПЛЯК!

Главата на Малфой се килна напред, когато го удари калта, а от сребристорусата му коса потече тиня.

— Какво по дя…

Рон се хвана за оградата да не падне от смях. Малфой, Краб и Гойл глуповато се заоглеждаха наоколо като обезумели, докато Малфой се опитваше да изчисти косата си.

— Какво беше това? Кой го направи?

— Наоколо гъмжи от призраци… — каза Рон, сякаш съобщаваше прогнозата за времето.

Краб и Гойл гледаха уплашено. Надутите им мускули не помагаха срещу призраци. Малфой се оглеждаше тревожно в безлюдния пейзаж.

Хари се промъкна по пътеката до една особено блатиста локва, покрита с воняща зелена плесен.

ЦОП!

Този път от Краб и Гойл потече кал. Гойл се разскача просто на едно място, мъчейки се да се отърве от калта по малките си очички.

— Оттам някъде дойде! — каза Малфой, като триеше лице и гледаше право в локвата на около два метра вляво от Хари.

Краб залитна напред, разперил дългите си ръце като зомби. Хари се шмугна зад гърба му, грабна една пръчка, метна я по гърба на Краб и се запревива от безмълвен смях, когато здравенякът направи нещо като пирует във въздуха, опитвайки се да види кой го замеря. Тъй като само Рон беше наблизо, тръгна натам, но Хари протегна крак пред него, Краб се спъна и… Голямото му плоско ходило закачи долния край на мантията невидимка. Хари почувства силно дръпване и мантията се смъкна от лицето му.

За части от секундата Малфой впери очи в него.

— УААААА! — ревна той, сочейки главата на Хари.

После се сви като ударен и хукна с главоломна бързина надолу по хълма, а Краб и Гойл го следваха по петите.

Хари отново се покри с мантията, но белята вече беше станала.

— Хари! — каза Рон, като направи крачка напред като се взря безпомощно в мястото, където бе изчезнал. — Я по-добре бягай. Ако Малфой каже на някого… Затова трябва да се прибереш обратно в замъка, бързо…

— Доскоро! — извика Хари и без повече приказки хукна надолу по пътеката към Хогсмийд.

Щеше ли Малфой да повярва на онова, което беше видял? Щеше ли някой да повярва на Малфой? Никой не знаеше за мантията невидимка, никой освен Дъмбълдор. На Хари сякаш му се обърна стомахът — Дъмбълдор щеше да разбере какво точно се е случило, ако Малфой споменеше нещо…

Обратно в „Меденото царство“, пак надолу по стъпалата на избата, по каменния под и през капака на пода… Хари свали мантията, скрия я под мишница и хукна с всички сили по подземния тунел…

Малфой щеше да пристигне пръв… Колко ли време щеше да му трябва, докато срещне някой учител? Изплезил език, с остра болка в ребрата, Хари не намали скоростта, докато не стигна до каменния улей. Той трябваше да свали мантията веднага и да я остави където и да е, защото тя можеше да го издаде, ако Малфой бе подшушнал на някой учител. Затова той я скри в един тъмен ъгъл и веднага започна да се катери колкото се може по-бързо, а потните му ръце се плъзгаха от двете страни на тунела. Стигна до вътрешната страна на гърбицата на вещицата, почука с пръчката си, пъхна глава през отвора и се издигна на мускули, докато се подаде навън. После затвори гърбицата и точно когато се канеше да скочи от статуята, отново чу да се приближават бързи стъпки.

Пак бе Снейп, който на две крачки стигна до Хари. Черната мантия прошумоля, той спря и просъска:

— Така значи…

Личеше, че едва сдържа усещането за триумф. Хари се опита да изглежда колкото може по-невинен, съзнавайки прекрасно, че лицето му е потно, а ръцете му кални, та поне ги скри набързо в джобовете.

— Хайде с мен — нареди Снейп.

Хари го последва надолу, като тайничко триеше ръце във вътрешната страна на мантията си. Слязоха по стълбите до подземието и отидоха в кабинета на Снейп.

Хари бе влизал тук само веднъж — и тогава пак бе загазил здравата. Оттогава Снейп бе добавил още няколко отвратителни слузести твари в стъкленици към колекцията си по рафтовете зад писалището, които отразяваха пламъците на огъня и правеха атмосферата още по-ужасяваща.

— Седни — каза Снейп.

Хари седна, но Снейп остана прав.

— Малфой току-що ми разказа доста странна история, Потър — започна Снейп.

Хари мълчеше.

— Разправя, че ходил до Къщата на крясъците и там попаднал на Уизли… на пръв поглед сам.

Хари продължаваше да мълчи.

— Малфой твърди, че както си седял и разговарял с Уизли, върху тила му се изсипало голямо количество кал. Имаш ли представа как може да е станало това?

Хари се опита да изглежда леко изненадан.

— Не знам, професоре.

Погледът на Снейп беше пронизващ — сякаш срещу Хари се бе изправил хипогриф — и той се опита да не мига.

— Тогава Малфой видял невероятен призрак. Можеш ли да си представиш какъв е бил той, Потър?

— Не — отвърна Хари с изиграно невинно любопитство.

— Ами твоята глава, Потър. Висяла във въздуха.

Настана дълго мълчание.

— Той сигурно трябва да отиде при Мадам Помфри — каза Хари. — Щом му се привиждат такива неща…

— Какво ли би могла да прави твоята глава в Хогсмийд, Потър? — почти любезно попита Снейп. — Твоята глава няма разрешение да бъде в Хогсмийс! На никоя част от тялото ти не е позволено да се намира в Хогсмийд!

— Знам това — каза Хари, като правеше всичко възможно по лицето му да не се изпише вина или страх. — Изглежда Малфой е имал халюци…

— Малфой не е имал халюцинации! — озъби се Снейп и се наведе над Хари, опрял ръце на облегалките от двете страни на стола, та между лицата им не останаха повече от трийсетина сантиметра. — Щом главата ти е била в Хогсмийд, там си бил и ти целият.

— Бях в кулата на „Грифиндор“ — заяви Хари. — Както казахте…

— Може ли някой да го потвърди?

Хари не отговори. Тънките устни на Снейп се изкривиха в отвратителна усмивка.

— Така… — поде пак професорът и се изправи. — Всички начело с министъра на магията се мъчат да опазят прочутия Хари Потър от Сириус Блек. Но прочутият Хари Потър си има собствени правила. Нека обикновените хора се притесняват за безопасността му! Прочутият Хари Потър си ходи, където си иска без да го е грижа за последиците.

Хари продължаваше да мълчи. Снейп се опитваше да го предизвика да каже истината, само че той нямаше да се подддаде. Снейп не разполагаше с доказателство… поне засега.

— Как изумително приличаш на баща си, Потър! — каза изведнъж Снейп и очите му засвяткаха. — И той беше крайно надменен. Имаше малка дарба да играе куидич и мислеше, че стои по-високо от всички ни. Само се перчеше наоколо сред приятелите и почитателите си… Та приликата помежду ви е направо обезпокоителна.

— Баща ми не се е перчел — сам не разбра как изрече Хари. — Нито аз…

— Баща ти не зачиташе никакви правила — продължи Снейп, използвайки положението си, а изражението на изпитото му лице преливаше от омраза. — Правилата важаха за простосмъртните, не и за победителите на куидич. Толкова си бе навирил носа, че…

— МЛЪКНЕТЕ!

Хари изведнъж скочи. У него бушуваше гняв, какъвто не бе изпитвал от последната си вечер на „Привит Драйв“. Изобщо не го бе грижа, че лицето на Снейп замръзна, а черните му очи засвяткаха заплашително.

— Какво каза, Потър?

— Казах да млъкнете! Да не говорите за баща ми! — кресна Хари. — Да не мислите, че не знам истината! Той ви е спасил живота! Дъмбълдор ми каза! Нямаше изобщо да сте тук, ако е е бил баща ми!

Жълтеникавата кожа на Снейп доби цвета на вкиснало мляко.

— А разказа ли ти директорът за обстоятелствата, при които баща ти ми спаси живота? — попита той почти шепнешком. — Или е сметнал подробностите за твърде неприятни за нежните уши на скъпия Потър?

Хари прехапа устната си. Не искаше да признае, че наистина не му бе известно какво се е случило… Но Снейп явно позна.

— Няма да е справедливо да останеш с погрешна представа за баща си, Потър — започна той с лице, изкривено в противна усмивка. — Сигурно си си представял някаква героична постъпка. Нека тогава да те разочаровам — твоят недосегаем баща и неговите приятели ми скроиха една доста забавна шега, която би причинила смъртта ми, ако в последния момент баща ти не бе изтръпнал от страх. Така че постъпката му изобщо не беше храбра, защото той спасяваше собствената си кожа толкова, колкото и моята. Ако бяха стигнали докрай с шегата си, щяха да ги изключат от „Хогуортс“.

Неравните жълтеникави зъби на Снейп бяха оголени.

— Извади каквото имаш в джобовете си, Потър! — изсъска внезапно той.

Хари не помръдна. В ушите му сякаш удряха чукове.

— Изпразни си джобовете или отиваме направо при директора! Обърни ги навън, Потър!

Изстинал от ужас, Хари бавно извади торбичката с шегички от Зонко и Хитроумната карта.

Снейп взе торбичката на Зонко.

— Рон ми ги даде — каза Хари, надявайки се да успее да предупреди Рон, преди Снейп да го попита. — Донесе ми ги от Хогсмийд предишния път…

— Така ли? И оттогава ги носиш със себе си? Колко трогателно… А това какво е?

Снейп бе взели картата. С всички сили Хари се съсредоточи да не трепне и мускулче по лицето му.

— Някакво парче пергамент — вдигна той рамене.

Снейп обръщаше картата, без да отмества очи от Хари.

— Сигурно не ти трябва едно чак толкова старо парче пергамент — говореше той. — Я чакай да взема да го… изхвърля.

Ръката му се насочи към огъня.

— Не! — спря го бързо Хари.

— Аха! — каза Снейп и дългите му ноздри потръпнаха. — Да не би и това да е скъп дар от Уизли? Или е… нещо друго? Може би писмо, написано с невидимо мастило? Или… упътване как се стига до Хогсмийд, без да се минава покрай дименторите?

Хари мигаше. Очите на Снейп святкаха.

— Я да видя, я да видя… — мърмореше професорът, докато извади магическата си пръчка и разпъна картата на писалището. — Разкрий си тайната! — изрече той и докосна пергамента с пръчката.

Нищо не стана. Хари стисна ръцете си в юмруци, за да спрат да треперят.

— Покажи се! — каза пак Снейп, удряйки по-силно по картата.

Тя не се появи. Хари дишаше дълбоко, за да се успокои.

— Професор Сивиръс Снейп, преподавател в това училище, ти заповядва да разкриеш информацията, която съдържаш! — каза Снейп и удари силно пергамента с пръчката.

Тогава по гладката повърхност започнаха да се появяват думи, изписвани сякаш от невидима ръка.

Господин Лун поднася почитанията си на професор Снейп и го моли да не си пъха ненормално дългия нос в работата на другите.

Снейп замръзна. Изумен, Хари гледаше написаното. Но картата не спря дотам. Надолу се появиха нови редове.

Господин Рог изразява съгласието си с господин Лун и би искал само да добави, че професор Снейп е грозилище.

Това щеше да е много смешно, ако цялата ситуация не беше толкова сериозна. Но имаше и още…

Господин Лап би желал да изрази недоумението си, че такъв идиот изобщо е станал професор.

Хари затвори очи от ужас. Когато ги отвори, картата бе казала и последната си дума.

Господин Опаш желае приятен ден на професор Снейп и го съветва да си измие косата.

Хари очакваше да падне гръм.

— Така… — тихо каза Снейп. — Ще видим тая работа…

Той отиде до камината, загреба шепа блестяща пудра от някакъв съд и я хвърли в пламъците.

— Лупин! — викна Снейп към огъня. — Искам да си поговорим!

В пълно недоумение Хари впери очи в пламъците. Над тях се появи едър силует, който бързо се въртеше. След няколко секунди професор Лупин се измъкна от камината, изтупвайки пепелта от протритите си одежди.

— Ти ли ме извика, Сивиръс? — любезно попита Лупин.

— Точно така — каза Снейп с изкривено от ярост лице и се върна до писалището си. — Току-що накарах Потър да си изпразни джобовете. Ето какво имаше там.

Снейп посочи пергамента, върху който още светеха думите на господата Луп, Рог, Опаш и Лап. По лицето на Лупин се изписа странно съсредоточено изражение.

— Е? — каза Снейп.

Лупин продължаваше да гледа втренчено картата. Хари имаше усещането, че той иска да спечели време.

— Е? — повтори Снейп. — Този пергамент явно е натъпкан с черни магии. Би трябвало да са в областта на твоите знания, Лупин. Откъде според теб Хари се е сдобил с това нещо?

Лупин вдигна очи и поглеждайки за части от секундата към Хари, го предупреди да не го прекъсва.

— Пълен с черни магии ли? — повтори той меко. — Наистина ли мислиш така, Сивиръс? На мен ми изглежда просто като парче пергамент, готово да обиди всеки, който се опита да го разчете. Детинско, но със сигурност безопасно. Предполагам, че Хари го има от Магазина за шегички…

— Нима? — каза Снейп. Челюстта му се беше сковала от гняв. — И ти мислиш, че в такъв магазин може да се намери подобно нещо? Не ти ли минава през ума, че е по-вероятно да го е получил направо от създателите?

Хари не разбираше за какво говори Снейп. Явно не го разбираше и Лупин.

— Искаш да кажеш — от господин Лун или някой от тези другите? — каза той. — Хари, ти познаваш ли тези хора?

— Не — бързо отговори Хари.

— Видя ли, Сивиръс? — каза Лупин и пак се обърна към Снейп. — Ето защо ми заприлича на артикул от Зонко…

Като по даден знак точно в този момент се втурна Рон. Беше останал съвсем без дъх и спря едва пред писалището на Снейп. Като се държеше за гърдите, се опита да говори.

— Аз… дадох… на Хари… това нещо — задъхваше се той. — Купих го… от Зонко… много отдавна…

— Ето! — рече Лупин, като плясна с длани и се огледа весело наоколо. — Това обяснява всичко! Сивиръс, аз ще го прибера, нали? — Той сгъна картата и я пъхна под мантията си. — Хари, Рон, елате с мен, искам да поговорим относно онова съчинение за вампирите. Извини ни, Сивиръс.

Хари не смееше да погледне към Снейп, докато напускаха кабинета му. Той, Рон и Лупин вървяха, без да продумат, чак до входната зала. Там Хари се обърна към Лупин.

— Професоре, аз…

— Не желая да слушам обяснения — кратко му каза Лупин. Той се огледа в пустото помещение и сниши глас. — Известно ми е, че тази карта е конфискувана от господин Филч преди много години. Да, знам, че е карта — беше отговорът му на изумените погледи на Рон и Хари. — Не искам да ми казвате как сте се сдобили с нея. Удивен съм обаче, че не сте я предали. Особено след онова, което се случи, когато Невил бе попилял паролите за влизане. Но не мога да ти я върна, Хари.

Хари очакваше да стане така, но не възрази, защото имаше много въпроси.

— Защо Снейп каза, че съм я получил от създателите й?

— Защото… — поколеба се Лупин, — защото тези картографи може би искат да те примамят вън от училището. — Сигурно мислят, че е много забавно.

— Вие познавате ли ги? — Хари беше поразен.

— Срещали сме се — бе краткият отговор на Лупин. Той погледна Хари по-сериозно от когато и да е било. — Не очаквай от мен пак да те прикривам, Хари. Не мога да те накарам да приемеш сериозно Сириус Блек, но предполагах, че по-силно ти е въздействало онова, което си чувал, когато дименторите се приближаваха към теб. Твоите родители дадоха живота си, за да запазят твоя, Хари. Лошо им се отплащаш… залагайки тяхната жертва за торбичка магически играчки.

Той се отдалечи, а Хари се почувства по-зле, отколкото през целия си престой в кабинета на Снейп. Двамата с Рон бавно тръгнаха нагоре по стълбището. Като минаха край Еднооката вещица, Хари си спомни за мантията невидимка, която остана там долу, но той не смееше да отиде и да си я прибере.

— Аз съм виновен — каза изведнъж Рон. — Аз те навих да дойдеш. Лупин е прав — беше глупаво, не трябваше да го правим…

Той изведнъж млъкна — бяха стигнали до коридора, охраняван от троловете, а насреща им идваше Хърмаяни. Още от пръв поглед Хари се убеди, че тя вече е чула какво се е случило. Сърцето му подскочи… Дали бе казала на професор Макгонъгол?

— Да ни се подиграваш ли идваш? — жестоко попита Рон, когато тя спря пред тях. — Или току-що си ходила да ни наклеветиш?

— Не — отвърна Хърмаяни. В ръцете си държеше някакво писмо, а долната й устна трепереше. — Просто исках да ви съобщя. Хагрид загуби делото. Бъкбийк ще бъде екзекутиран…