Хари Потър и затворникът от Азкабан

ГЛАВА ДВАЙСЕТ И ВТОРА ОТНОВО ПОЩА ПО СОВА

— Хари! Хари!

Хърмаяни го дърпаше за ръкава и гледаше часовника си.

— Имаме точно десет минути да слезем до болничното крило без никой да ни види… преди Дъмбълдор да заключи стаята…

— Добре — съгласи се Хари и едва откъсна очи от небето, — да вървим…

Те се вмъкнаха през вратата зад тях и слязоха по тясната спираловидна каменна стълба. Като стигнаха до най-долното стъпало, чуха гласове. Прилепиха се към стената и се заслушаха. Изглежда говореха Фъдж и Снейп, докато крачеха бързо по коридора.

— …дано само Дъмбълдор не създава трудности — каза Снейп. — Целувката ще бъде положена незабавно, нали?

— Веднага щом Макнеър се върне с дименторите. Цялата тая история с Блек вече много се усложни. Нямате представа с какво нетърпение чакам да уведомя „Пророчески вести“, че вече е заловен… Предполагам, че ще искат да интервюират и вас, Снейп… а щом младият Хари се опомни, сигурно ще изрази готовност да сподели за вестника как точно сте го спасили…

Хари стисна зъби. Той мерна самодоволната усмивка на Снейп, когато двамата с Фъдж минаха покрай скривалището им. Стъпките заглъхнаха. Хари и Хърмаяни изчакаха малко да се уверят, че наистина няма никого, и едва тогава хукнаха в обратната посока. Надолу по стълбите, после по други стълби, по един друг коридор… и там чуха познат гърлен кикот.

— Пийвс! — измърмори Хари и хвана Хърмаяни за китката. — Влизай тук!

Те се вмъкнаха в една празна класна стая отляво точно навреме. Пийвс като че ли се мяташе насам-натам из коридора в страхотно настроение и се заливаше от смях.

— Уф! Ужасен е! — прошепна Хърмаяни, допряла ухо до вратата. — Обзалагам се, че умира от радост, задето дименторите ще довършат Блек… — Тя погледна часовника си. — Три минути, Хари!

Изчакаха да заглъхне злорадия смях на Пийвс, измъкнаха се от стаята и пак хукнаха презглава.

— Хърмаяни… а какво ще стане, ако не се върнем… преди Дъмбълдор да заключи вратата? — едва дишаше Хари.

— Не искам и да мисля за това! — простена Хърмаяни и пак погледна часовника си. — Една минута!

Бяха стигнали началото на коридора, който водеше до вратата на болничното крило.

— Ето… чувам Дъмбълдор — нервно каза Хърмаяни. — Хайде, Хари! — Те се промъкнаха по коридора. Вратата се отвори. Появи се гърбът на Дъмбълдор.

— Аз ще ви заключа — чуха го да казва. — Сега е… пет минути преди полунощ… Госпожице Грейнджър, три превъртания са достатъчни. Успех!

Дъмбълдор излезе заднишком от стаята, затвори вратата и понечи да я заключи с магическата си пръчка. Хари и Хърмаяни в паника се втурнаха към него. Дъмбълдор вдигна очи и под дългите му сребристи мустаци се разля широка усмивка.

— Е? — попита тихо той.

— Успяхме! — отвърна Хърмаяни. — Сириус избяга с Бъкбийк…

Дъмбълдор ги погледна със светнали очи.

— Браво на вас! Мисля, че… — Той напрегнато се вслуша дали нещо се движи в болничното крило. — Да, мисля че и вие… избягахте. Хайде, влизайте… ще ви заключа.

Хари и Хърмаяни се вмъкнаха в стаята. Там беше само Рон, все още неподвижен, на последното легло. Щом ключалката щракна зад тях, Хари и Хърмаяни се пъхнаха в леглата си, а Хърмаяни отново скри времевърта под наметалото си. В следващия момент се чуха стъпките на Мадам Помфри, която идваше от кабинета си.

— Директорът отиде ли си? Сега мога ли да се погрижа най-сетне за пациентите си?

Тя беше в много лошо настроение. Хари и Хърмаяни решиха, че е най-добре да приемат шоколада си безропотно. Мадам Помфри се надвеси над тях, за да се увери, че го изяждат, но Хари едва преглъщаше. Двамата с Хърмаяни се ослушваха в очакване, с опънати нерви. И точно когато и двамата лапнаха четвърто парче от шоколада на Мадам Помфри, чуха яростен рев от далечината, който проехтя някъде над тях…

— Какво беше това? — стресна се Мадам Помфри.

Вече по-силно и по-силно кънтяха разярени гласове. Мадам Помфри фиксираше с очи вратата.

— Безобразие!… Ще събудят всички! Не знаят ли къде се намират?!

Хари се опита да различи какво казват гласовете. Те приближаваха…

— Сигурно се е магипортирал, Сивиръс, трябваше да оставим някой да го пази в стаята му. Когато се изясни…

— ТОЙ НЕ СЕ Е МАГИПОРТИРАЛ! — ревеше Снейп, вече съвсем близо. — НИКОЙ НЕ МОЖЕ ДА СЕ МАГИПОРТИРА ВЪТРЕ И ВЪН ОТ ТОЗИ ЗАМЪК! В ТАЯ… РАБОТА… ИМА ПРЪСТ… ПОТЪР!

— Сивиръс, какво говориш? Та Хари беше заключен…

БАМ!

Вратата на болничното крило се отвори с трясък.

Фъдж, Снейп и Дъмбълдор влязоха заедно. Само Дъмбълдор изглеждаше спокоен. Всъщност дори изглеждаше доволен. Фъдж явно беше ядосан, а Снейп просто не беше на себе си от ярост.

— ПРИЗНАЙ СИ, ПОТЪР! — ревна той. — КАКВО НАПРАВИ?

— Професор Снейп! — разписка се Мадам Помфри. — Овладейте се!

— Вижте какво, Снейп, бъдете разумен — каза Фъдж. — Тази врата беше заключена, нали току-що видяхме…

— ТЕ СА МУ ПОМОГНАЛИ ДА ИЗБЯГА, СИГУРЕН СЪМ! — не млъкваше Снейп, като сочеше Хари и Хърмаяни. Лицето му бе изкривено, от устата му хвърчаха слюнки.

— Успокойте се, човече! — скара му се Фъдж. — Говорите глупости!

— ВИЕ НЕ ПОЗНАВАТЕ ПОТЪР! — врещеше Снейп. — ТОВА Е НЕГОВА РАБОТА, ЗНАМ ГО АЗ…

— Достатъчно, Сивиръс — кротко каза Дъмбълдор. — Внимавайте какво говорите! Тази врата бе заключена, откакто излязох от стаята преди десет минути. Мадам Помфри, тези ученици напускали ли са леглата си?

— Разбира се, че не! — наежи се старшата сестра. — Аз съм при тях, откакто излязохте.

— Ето, виждате ли, Сивиръс — спокойно каза Дъмбълдор. — Няма смисъл да безпокоим Хари и Хърмаяни повече, освен ако не смятате, че биха могли да бъдат на две места едновременно.

Снейп стоеше потресен, а погледът му следеше ту Фъдж, който явно бе смаян от поведението му, ту Дъмбълдор, в чиито очи зад очилата се забелязваха пламъчета. Снейп се извърна, наметалото му изшумоля зад него и той изфуча навън от болничното крило.

— Колегата май не е добре с нервите — отбеляза Фъдж загледан след него. — Съветвам ви да имате едно наум за него, Дъмбълдор.

— Не е от нерви — тихо каза Дъмбълдор. — току-що понесе тежко разочарование.

— И не само той! — изпуфтя Фъдж. — „Пророчески вести“ ще има да ни се смеят! Да хванем Блек и да позволим да ни се изплъзне пак между пръстите! Остава сега да стигне до ушите им и историята за бягството на хипогрифа, и аз ще стана за посмешище! Е… отивам да уведомя министерството.

— Ами дименторите? — попита Дъмбълдор. — Предполагам, че ще ги махнете от училището?

— О, да… Ще трябва да си идат — отвърна Фъдж и разсеяно прокара пръсти през косата си. — Не ми е минавало през ум, че ще се опитат да положат целувка върху невинно момче, съвсем са се развилнели… Да, още тази нощ ще наредя да се оттеглят в Азкабан. Може би ще е добре да поставим змейове пред входовете на училището.

— Хагрид много ще се радва — каза Дъмбълдор и стрелна една усмивка към Хари и Хърмаяни.

Щом той и Фъдж излязоха от спалнята, Мадам Помфри побърза да заключи отново вратата и мърморейки гневно, тръгна към своя кабинет.

От другия край на стаята се чу тихо стенание — Рон се беше свестил. Те го видяха как сяда, разтърква си главата и се оглежда наоколо.

— Какво… се случи? — простена той. — Хари, защо си тук? Къде е Сириус? Къде е Лупин? Какво става?

Хари и Хърмаяни се спогледаха.

— Ти му обясни — рече Хари и напълни устата си с още шоколад.

Когато Хари, Рон и Хърмаяни излязоха от болничното крило на другия ден по обяд, те установиха, че в замъка няма почти никого. Ужасният пек и краят на изпитната сесия бяха накарали всички да се възползват от още една възможност да посетят Хогсмийд. Не им се ходеше там — нито на Рон, нито на Хърмаяни. Затова тримата тръгнаха да се разхождат навън, като все още говореха за невероятните събития от предишната нощ и се чудеха къде ли може да са сега Сириус и Бъкбийк. Докато седяха край езерото и наблюдаваха как гигантската сепия лениво размахва пипала над водата, Хари загуби желание за разговор и зарея поглед към отсрещния бряг. Едва снощни еленът бе прекосил в галоп езеротото, за да стигне до него…

Върху тримата падна някаква сянка и като вдигнаха очи, видяха Хагрид със замъглен поглед да бърше изпотеното си чело с една от кърпите си, голяма колкото маса за покривка. Той цял сияеше.

— Знам, че не е добре да се радвам след всичко, което стана снощи — рече той. — …Е, бягството на Блек и други неща… Но познайте какво…

— Какво? — попитаха те, преструвайки се на любопитни.

— Бийки! Избягал е! Свободен е! Цяла нощ празнувах!

— Но това е прекрасно! — рече Хърмаяни и укорително погледна Рон, който всеки момент щеше да се разсмее.

— Ами да… Нищо чудно да не съм го завързал както трябва — рече Хагрид, като оглеждаше поляните наоколо. — Тая сутрин взех да се тревожа… Страх ме беше да не е срещнал професор Лупин някъде из гората. Ама Лупин ми рече, че снощи не е ухапал нищо…

— Какво? — сепна се Хари.

— Ех, да му се не види! Още ли не сте чули? — затюхка се Хагрид и усмивката му малко помръкна. Той сниши глас, макар че наоколо не се виждаше никой. — Ами… Снейп разправил на слидеринци тая сутрин… та мислех, че всички вече са разбрали… Професор Лупин бил върколак. И снощи се скитал наоколо. Сега, разбира се, си стяга багажа.

— Как така си стяга багажа? — уплаши се Хари. — Защо?

— Ами напуска — отвърна Хагрид, изненадан от въпроса на Хари. — Рано-рано сутринта си подал оставката. Вика, че не можел да рискува да се случи отново.

Хари се изправи на колене.

— Отивам при него — каза той на Рон и Хърмаяни.

— Ама той вече не е…

— И едва ли можем да направим нещо…

— Не ме интересува! Искам да го видя! Чакайте ме тук!

Вратата към кабинета на Лупин беше отворена. Бе прибрал повечето от нещата си. Празният аквариум на водния демон стоеше до олющения стар куфар, който бе все още отворен и почти пълен.

Лупин се бе навел над нещо върху бюрото си, но вдигна глава, когато Хари почука и влезе.

— Видях, че идваш — засмя се Лупин и посочи пергамента, в който се взираше. Беше Хитроумната карта.

— Току-що говорих с Хагрид и той ми каза, че напускате. Не е вярно, нали?

— Вярно е… — каза Лупин, докато отваряше чекмеджетата и изваждаше оттам нещата си.

— Но защо? — попита Хари. — В Министерството на магията не смятат, че сте помагали на Сириус, нали?

Лупин отиде до вратата и я затвори зад гърба на Хари.

— Не. Професор Дъмбълдор успял да убеди Фъдж, че съм се опитал да ви спася живота. — Той въздъхна. — А на Сивиръс толкова му и трябвало. Загубата на Ордена на Мерлин е била голям удар за него. И днес сутринта на закуска той уж случайно споменал, че съм върколак.

— Не можете да ни напуснете само заради това! — протестираше Хари.

Лупин тъжно се усмихна.

— Утре по това време ще започнат да пристигат сови с писма от родители, които не биха се съгласили върколак да учи децата им. А след това, което стана снощи, аз напълно ги разбирам. Можеше да ухапя някого от вас… и не бива повече никога да се случва.

— Вие сте най-добрият учител по защита срещу Черните изкуства, който някога сме имали! Не си отивайте! — замоли му се Хари.

Лупин поклати глава, без да отговори, но продължи да изпразва чекмеджетата си. И докато Хари си блъскаше ума по каква причина да го накара да остане, Лупин каза:

— От онова, което директорът ми разправи тази сутрин, разбрах — ти си спасил живота на мнозина снощи, Хари. Най-много се гордея с това, че научи толкова много неща. Разкажи ми сега за своя покровител.

— Вие откъде разбрахте за това? — изненада се Хари.

— Нищо друго не би могло да отблъсне дименторите!

И Хари разказа на Лупин какво се бе случило. Като го изслуша, Лупин отново се усмихна.

— Да, баща ти винаги се преобразяваше в млад елен — рече той. — Правилно си отгатнал, затова му викахме Рог.

Лупин хвърли и последните книги в куфара си, затвори чекмеджетата и се обърна към Хари.

— Ето, донесох ти я от Къщата на крясъците снощи — каза той и подаде на Хари мантията невидимка. — И… това — той се поколеба малко, но му подаде и Хитроумната карта. — Нали вече не съм ти учител, нямам угризения да ти я дам. Тя вече не ми трябва, но уверявам те, с Рон и Хърмаяни ще намерите как да я използвате.

Хари пое картата с усмивка на задоволство.

— Вие ми казахте, че Лун, Опаш, Лап и Рог са искали да ме подмамят извън замъка… Казахте, че за тях това било забавно.

— Не отричам — каза Лупин, посягайки да затвори куфара си. — И съм сигурен, че Джеймс би останал много разочарован, ако синът му не бе открил нито един от тайните тунели на замъка.

На вратата се почука. Хари пъхна набързо Хитроумната карта и мантията невидимка в джоба си.

Влезе професор Дъмбълдор. Не се изненада, че вижда Хари.

— Файтонът те чака пред портите, Ремус — съобщи той.

— Благодаря ви, директоре.

Лупин взе стария си куфар и празния аквариум.

— Е, довиждане, Хари! — сбогува се той. — За мен бе голяма радост да ти преподавам. Сигурен съм, че някой ден пак ще се срещнем. Директоре, не ме изпращайте, сам ще се оправя…

Хари остана с впечатлението, че Лупин иска да си тръгне колкото се може по-бързо.

— Довиждане, Ремус! — изрече Дъмбълдор тържествено.

Лупин премести малко аквариума, за да могат двамата с Дъмбълдор да си стиснат ръцете. После кимна за последен път на Хари, леко се усмихна и напусна стаята.

Хари седна на празния му стол и мрачно се загледа в пода. Чу, че вратата се затвори и вдигна очи. Дъмбълдор още стоеше там.

— Защо си толкова тъжен, Хари? — тихо попита той. — Трябва да си много горд от себе си след тази нощ.

— Нямаше никаква полза! — горчиво възрази Хари. — Петигрю пак успя да избяга.

— Как така нямало полза? — кротко му възрази Дъмбълдор. — Ползата е огромна, Хари. Ти помогна да бъде разкрита истината. Спаси невинен човек от зловеща съдба.

Зловеща… Нещо се раздвижи в паметтта на Хари… По-велик и по-зловещ отвсякога… Пророчеството на професор Трелони!

— Професор Дъмбълдор, вчера по време на изпита ми по пророкуване професор Трелони се държа много… много странно…

— Така ли? — попита Дъмбълдор. — По-странно от друг път?

— Да… Гласът й стана един такъв дълбок, очите й се обърнаха нагоре и тя каза, че… че слугата на Лорд Волдемор ще тръгне към него преди полунощ… И още каза, че този слуга ще му помогне да се върне на власт. — Хари гледаше настойчиво Дъмбълдор. — След това тя отново стана нормална и не си спомняше нищо от онова, което бе казала. Да не би… да не би да е направила истинско предсказание?

Дъмбълдор остана леко изненадан.

— Знаеш ли, Хари, струва ми се, че е точно така — каза той доста замислен. — Направо не ми се вярва! С това общият брой на нейните сбъднали се предсказания става две. Трябва да й увелича заплатата…

— Ама… — Хари го гледаше втрещен. Как можеше Дъмбълдор да приема всичко така спокойно?! — Ама… аз попречих на Сириус и професор Лупин да убият Петигрю! Значи, ако Волдемор се върне, вината ще е моя!

— Не, няма — тихо каза Дъмбълдор. — Не си ли извади поуки от преживяното с времевърта, Хари? Последиците от нашите действия са толкова сложни и многообразни, че да се предсказва бъдещето е наистина много трудна работа… Професор Трелони, милата, е живо доказателство за това. А ти си постъпил много благородно, като си пощадил живота на Петигрю.

— Но ако той помогне на Волдемор да се върне на власт…

— Петигрю ти дължи живота си. Ти си изпратил на Волдемор помощник, който всъщност ти е длъжник. Когато един магьосник спаси живота на друг магьосник, те остават обвързани помежду си… Едва ли Волдемор ще приеме да му служи някой, който е задължен на Хари Потър… или аз дълбоко се заблуждавам.

— Не желая да съм обвързан с Питър Петигрю! — възропта Хари. — Той е предал родителите ми!

— Именно това е най-дълбоката и неразгадаема магия, Хари. Но, повярвай ми… ще дойде ден, в който ще си много доволен, че си спасил живота на Петигрю.

Хари не можеше да си представи кога би се случило това. Дъмбълдор явно отгатна мислите му.

— Познавах достатъчно добре баща ти, Хари, както в „Хогуортс“, така и по-късно — топло му заговори той. — И той би спасил Петигрю, сигурен съм.

Хари вдигна очи към него. Дъмбълдор не се шегуваше… Хари го познаваше твърде добре.

— Снощи ми се стори… че баща ми е пратил моя покровител. Когато видях себе си от другата страна на езерото… помислих, че виждам него.

— Съвсем обяснима грешка — успокои го Дъмбълдор. — Сигурно ти е омръзнало да го чуваш, но ти изумително приличаш на баща си. Освен в очите… Имаш очите на майка си.

Хари кимна.

— Глупаво беше да си помисля, че може да е той — промълви Хари. — Нали знам, че е мъртъв.

— Да не би да мислиш, че мъртвите, които истински сме обичали, действително ни напускат? Да не би да мислиш, че не си ги представяме по-ясно отвсякога в тежки моменти? Баща ти е жив у теб, Хари, и ти го виждаш най-ясно, когато имаш нужда от него. Как иначе щеше да извикаш точно този покровител? Рог пак е препускал снощи.

На Хари му трябваха секунди, за да осмисли казаното от Дъмбълдор.

— Снощи Сириус ми разказа как са станали зоомагове — рече Дъмбълдор и се засмя. — Забележително постижение дори и поради това, че са успяли да го скрият от мен. Тогава си спомних колко странна форма имаше твоят покровител, когато се спусна над Малфой по време на куидичния ви мач срещу „Рейвънклоу“. Така че снощи ти наистина си видял баща си, Хари… Открил си го в себе си!

След тези думи Дъмбълдор излезе от кабинета и остави Хари сам с обърканите му мисли.

В „Хогуортс“ никой друг, освен тримата приятели и професор Дъмбълдор не знаеше какво точно бе станало в нощта, когато изчезнаха Сириус, Бъкбийк и Петигрю. До края на срока Хари чу много и най-различни версии на случилото се, но нищо една от тях нямаше нищо общо с истината.

Малфой направо беснееше за Бъкбийк. Беше убеден, че Хагрид е намерил начин да освободи тайно хипогрифа и не можеше да преглътне, че той и баща му са били измамени от пазача на дивеча. Пърси Уизли пък разсъждаваше върху бягството на Сириус.

— Ако постъпя на работа в министерството, ще внеса много предложения за прилагане на магическите закони — разправяше той на единствения си слушател, приятелката му Пенелопи.

Въпреки хубавото време, въпреки всеобщото весело настроение и въпреки мисълта, че бяха постигнали невероятното, за да бъде свободен Сириус, Хари никога не се бе чувствал така подтиснат в края на друга учебна година.

Не само той тъгуваше за професор Лупин. Целият курс съжаляваше, че учителят им по защита срещу Черните изкуства бе подал оставка.

— Интересно кого ли ще ни пратят догодина? — мрачно отбеляза Шеймъс Финигън.

— Може би някой вампир — предположи Дийн Томас с надежда.

Хари бе омърлушен не само заради раздялата с професор Лупин. Той не можеше да забрави пророчеството на професор Трелони. Чудеше се къде ли е сега Петигрю и дали вече се е приютил при Волдемор. Най-много влошаваше настроението му предстоящото завръщане в дома на Дърсли. За по-малко от половин час той бе повярвал, че отсега нататък ще живее със Сириус… най-добрият приятел на родителите му… Това щеше да бъде почти толкова хубаво, колкото ако родният му баща се бе върнал. Липсата на вести от Сириус бе добра новина, защото означаваше, че той е успял да се скрие някъде. Но на Хари му беше много мъчно, като си представеше, че би могъл да живее с него, което сега бе невъзможно.

Резултатите от изпитите излязоха в последния ден на срока. Хари, Рон и Хърмаяни бяха изкарали по всичко. Хари бе изненадан, че няма слаба оценка дори по отвари, и подозираше, че Дъмбълдор се е намесил, та да не може Снейп да го скъса нарочно. През последната седмица обаче Снейп се държеше с него направо смразяващо. Хари не можеше да си представи, че Снейп би могъл да го мрази повече отпреди, но явно се бе заблуждавал. Колкото пъти погледите им се срещаха, тънките устни на Снейп започваха да треперят и пръстите му се свиваха и разпускаха, сякаш едва се сдържаше да не стисне гърлото на Хари.

Пърси получи отличен по всичките ТРИТОН-и, а Фред и Джордж успяха да съберат достатъчно точки за СОВА. Благодарение главно на зашеметяващата си победа на финала за Купата по куидич домът „Грифиндор“ спечели Купата на домовете за трета поредна година. Заради това украсата на тържеството по случай края на срока бе само в яркочервено и златно, а масата на „Грифиндор“ бе най-шумна в общата веселба. Хари дори успя да забрави за предстоящото връщане при Дърсли на следващия ден, докато ядеше, пиеше, приказваше и се смееше с другите.

Когато експрес „Хогуортс“ потегли от гарата на другата сутрин, Хърмаяни изненада Хари и Рон с една новина.

— Сутринта преди закуска отидох да поговоря с професор Макгонъгол. Реших да се откажа от мъгълознанието.

— Но ти си изкара изпита с триста и двайсет процента! — учуди се Рон.

— Е, да — въздъхна Хърмаяни, — но няма да мога да издържа така още една година. Този времевърт направо ме подлуди. Върнах им го. Без мъгълознанието и без пророкуването ще имам и аз нормална програма.

— Още не мога да повярвам, че не ни беше казала за времевърта — намръщи се Рон. — А уж сме ти _приятели_…

— Бях обещала да не казвам на никого — строго му отвърна Хърмаяни.

В този момент тя погледна към Хари, който не откъсваше очи от изчезващия зад планината „Хогуортс“. Цели два месеца нямаше да го вижда…

— О, горе главата, Хари! — опита се да го ободри тя.

— Нищо ми няма — побърза да каже Хари. — Просто си мислех за ваканцията.

— И аз точно това си мислех — каза Рон. — Хари, трябва да ни дойдеш на гости. Ще говоря с мама и татко и ще ти се обадя. Вече знам как да си служа с фейлетона…

— Казва се телефон, Рон — поправи го Хърмаяни. — Всъщност ти трябва да посещаваш часовете по мъгълознание догодина…

Рон се направи, че не я чува.

— Това лято е финалът за Световната купа по куидич. Какво ще кажеш, а? Като дойдеш при нас, непременно ще идем да го гледаме! На татко обикновено му дават билети от службата.

Това предложение успя да повдигне духа на Хари.

— Чудесно… Обзалагам се, че Дърсли ще са много доволни да ме няма… Особено след онова, което направих с леля Мардж…

Вече поразвеселен, Хари изигра с Рон и Хърмаяни няколко игри с избухващите карти, а като пристигна магьосницата със закуските, си купи много неща, но в никое от тях нямаше шоколад.

Чак късно следобед се появи нещо, което го направи истински щастлив.

— Хари! — внезапно се обади Хърмаяни, която надничаше зад рамото му. — Погледни към прозореца!

Хари се извърна и се взря навън. Нещо мъничко и сиво ту се появяваше, ту се скриваше от външната страна на стъклото. Той стана, за да види по-добре и забеляза дребна сова, носеща писмо, което беше твърде голямо за нея. Птичката бе толкова малка, че въздушната струя покрай влака я блъскаше и премяташе насам-натам. Хари веднага свали прозореца, протегна ръка и я улови. Беше като много пухкав снич. Внесе я внимателно вътре. Тя пусна писмото върху седалката на Хари и закръжи из купето, явно много доволна, че си е изпълнила задачата. Хедуиг прищрака с човка доста високомерно и неодобрително. Крукшанкс се понадигна от мястото си, следейки совата с големите си жълти очи. Рон забеляза това и я грабна, за да не й се случи нещо.

Хари взе писмото. Беше адресирано до него. Той отвори плика и възкликна:

— От Сириус е!

— Наистина? — развълнуваха се Рон и Хърмаяни. — Чети на глас!

— Ха! — тържествуваше Хърмаяни. — Видя ли! Аз ти казах, че е от него!

— Да, но той не я беше омагьосал, нали? — каза Рон. — Ох!

Мъничката сова, която издаваше радостни звуци в шепата му, клъвна един от пръстите му в израз на нежност.

Хари надникна с любопитство в плика. Там имаше още едно парче пергамент. Той го прочете бързо и усети как го залива приятна топлина, сякаш бе изпил наведнъж цяла бутилка бирен шейк.

— Мисля, че Дъмбълдор ще го приеме! — каза Хари, много щастлив, и пак се върна на писмото от Сириус. — Чакайте, има и послепис…

Очите на Рон се разшириха. Малката сова още писукаше възбудено.

— Да я задържа?! — не вярваше Рон.

Той приближи совата до очите си, после за голяма изненада на Хари и Хърмаяни я поднесе към Крукшанкс да я подуши.

— Какво мислиш? — попита Рон котарака. — Сова е, няма грешка, нали?

Крукшанкс измърка.

— Това ми стига — каза Рон доволен. — Моя е.

Хари четеше и препрочиташе писмото, докато стигнаха до гара Кингс Крос. Стискаше го в ръка и когато заедно с Рон и Хърмаяни преминаха през бариерата на перон Девет и три четвърти. Хари веднага забеляза вуйчо си Върнън. Той стоеше на безопасно разстояние от господин и госпожа Уизли, а когато госпожа Уизли поздрави Хари и го прегърна, мрачните му опасения за семейството се потвърдиха.

— Ще ти се обадя за световното! — извика Рон.

Хари се сбогува с него и Хърмаяни и бутна количката си с куфара и кафеза на Хедуиг към вуйчо Върнън, който го поздрави по обичайния начин.

— Какво е това? — намръщи се веднага той, вперил очи в писмото, което Хари още стискаше в ръка. — Ако пак е формуляр за подписване, ще получиш още един…

— Не е — весело му отвърна Хари. — Това е писмо от моят кръсник.

— Кръстник ли? — изломоти вуйчо Върнън. — Ти нямаш кръстник!

— Имам — бодро заяви Хари. — Бил е най-добрият приятел на мама и татко. Осъден е за убийство, но е избягал от затвора за магьосници и сега се крие. Той обаче смята да поддържа връзка с мен… да знае как съм… да следи дали се чувствам добре…

И като посрещна с широка усмивка ужасения поглед на вуйчо Върнън, Хари се отправи след Хедуиг, пърхаща пред него, към изхода на гарата и към едно лято, което обещаваше да бъде много по-хубаво от предишното.