Хари Потър и затворникът от Азкабан

ГЛАВА ДВАЙСЕТ И ПЪРВА ТАЙНАТА НА ХЪРМАЯНИ

— Потресаваща история… потресаваща… Истинско чудо е, че никой от тях не е умрял. Невероятно… Гръм и мълния, какво щастие, че сте били там, Снейп!

— Благодаря ви, господин министър!

— Орден на Мерлин, най-малко втора степен. Ако мога, ще издействам и първа степен!

— Много ви благодаря, господин министър!

— Неприятна рана имате там… Работа на Блек предполагам?

— Всъщност на Потър, Уизли и Грейнджър…

— Не!

— Блек ги беше заблудил, веднага разбрах. Използвал бе заклинанието „Конфундус“, ако се съдеше по поведението им. Те явно мислеха, че е възможно той да е невинен. Не бяха отговорни за действията си. От друга страна обаче, тяхната намеса можеше да позволи на Блек да избяга… Те очевидно са мислели, че могат да заловят Блек с голи ръце. Доста пъти се бяха отървавали леко досега… което, боя се, ги е главозамаяло, имат високо мнение за себе си… особено Потър, който винаги се е ползвал с благоволението на директора.

— Е, да, Снейп… нали разбирате, Хари Потър… всички ние сме доста чувствителни, щом стане дума за него.

— И все пак… дали е толкова полезно за самия него да му се отдава толкова специално внимание? Лично аз се опитвам да се отнасям с него като с всички други ученици. Всеки друг ученик би бил изключен най-малкото за това, че е изложил приятелите си на такъв риск. Само си помислете, господин министър — нарушени са всички училищни правила… след толкова предпазни мерки, въведени за неговата сигурност… извън училището, нощем, в компанията на един върколак и един убиец… Аз имам основание да смятам, че е посещавал Хогсмийд незаконно…

— Добре, добре… Ще видим, Снейп, ще видим… Без съмнение момчето е постъпило глупаво.

Хари лежеше и слушаше с плътно затворени очи. Беше съвсем отпаднал. Думите, които чуваше, проникваха много бавно през ушите в съзнанието му, така че му беше трудно да ги разбере. Ръцете и краката си чувстваше като оловни, клепачите му бяха твърде тежки, за да ги вдигне… Искаше само да лежи там, на това удобно легло, завинаги…

— Най-много съм изненадан от поведението на дименторите. Наистина ли нямате представа какво ги е накарало да отстъпят, Снейп?

— Не, господин министър. Но когато дойдох на себе си, те вече се връщаха към постовете си…

— Невероятно! При това Блек, Хари и момичето бяха в безсъзнание, когато стигнах до тях. Аз, разбира се, вързах Блек и му запуших устата, измагьосах носилки и върнах всички тук в замъка.

Настъпи мълчание. Мозъкът на Хари като че ли започна да работи малко по-бързо и тогава го обзе мъчително усещане. Отвори очи. Всичко наоколо бе леко размазано. Някой бе свалил очилата му. В края на отделението забеляза Мадам Помфри, с гръб към него, наведена над едно легло. Хари присви очи. Под лакътя на Мадам Помфри се виждаше червеникавата коса на Рон.

Хари извърна глава върху възглавницата. В леглото отдясно лежеше Хърмаяни. Лунни лъчи огряваха главата й. И нейните очи бяха отворени. Изглеждаше изумена, а когато отбеляза, че и Хари беше буден, допря пръст към устните си, после посочи към вратата на болничното крило. Тя бе открехната и оттам се чуваха гласовете на Корнелиус Фъдж и Снейп, които се приближаваха по коридора.

След малко Мадам Помфри дойде до леглото на Хари. Той се извърна към нея. Старшата сестра държеше в ръцете си най-големия шоколад, който бе виждал през живота си — приличаше на малка канара.

— Ааа, ти си буден! — забеляза тя, остави шоколада на нощното му шкафче и се зае да го разчупва с малко чукче.

— Как е Рон? — попитаха Хари и Хърмаяни в един глас.

— Ще оживее — мрачно отвърна Мадам Помфри. — А вие двамата… ще стоите тук, докато аз реша, че… Потър, какво правиш?

Хари бе седнал в леглото, наместваше си очилата и си взимаше пръчката.

— Трябва да отида при директора.

— Потър — опита се да го успокои Мадам Помфри, — всичко е наред. Блек е заловен. Заключен е горе. Всеки момент дименторите ще му положат Целувката.

— КАКВО?

Хари скочи от леглото. Хърмаяни също. Но викът му вече се бе разнесъл навън в коридора и в следващия миг Корнелиус Фъдж и Снейп влязоха в отделението.

— Хари, какво значи това? — разтревожи се Фъдж. — Трябва да лежиш… Дадохте ли му шоколад? — обърна се той притеснено към Мадам Помфри.

— Господин министър, чуйте! — каза Хари. — Сириус Блек е невинен! Питър Петигрю само се е направил на мъртъв! Ние го видяхме тази вечер! Не позволявайте на дименторите да направят това на Сириус… той е…

Ала Фъдж клатеше глава с лека усмивчица.

— Хари, Хари, ти си съвсем объркан, минал си през ужасно изпитание… Лежи си спокойно сега, щом вече всичко е в наши ръце…

— НЕ Е! — викна Хари. — НЕ СТЕ ХВАНАЛИ КОГОТО ТРЯБВА!

— Господин министър, чуйте ме, моля ви! — каза Хърмаяни, която побърза да застане до Хари и умолително гледаше Фъдж. — И аз го видях. Той беше плъхът на Рон, всъщност е зоомаг, Петигрю, искам да кажа, и…

— Виждате ли? — обади се Снейп. — Заблудени са и двамата… Блек здравата ги е обработил…

— НИЕ НЕ СМЕ ЗАБЛУДЕНИ! — викаше Хари.

— Господин министър! Професоре! — обади се разгневена Мадам Помфри. — Трябва да ви помоля да напуснете. Потър е мой пациент и не бива да го разстройвате.

— Не съм разстроен, само се опитвам да им обясня какво се случи — настояваше Хари. — Ако просто ме чуят…

Но Мадам Помфри напъха голямо парче шоколад в устата му. Момчето се задави и тя се възползва от възможността да го бутне назад в леглото.

— А сега ви моля, господин министър, тези деца имат нужда от грижи. Моля да напуснете…

Вратата отново се отвори. Беше Дъмбълдор. С голяма уста Хари преглътна шоколада, напълнил устата му, и отново се изправи.

— Професор Дъмбълдор, Сириус Блек…

— Това е безобразие! — вече изкрещя Мадам Помфри. — Това болнично отделение ли е или какво? Директоре, настоявам да…

— Извинявам се, Попи, но трябва да поговоря с господин Потър и госпожица Грейнджър — спокойно й каза Дъмбълдор. — току-що разговарях със Сириус Блек.

— Предполагам, че ви е разказал същите врели-некипели, които е налял и в главата на Потър — пренебрежително рече Снейп. — Нещо за някакъв плъх и, че Петигрю бил жив…

— Точно това ми разказа Блек — каза Дъмбълдор и изгледа Снейп през стъклата на очилата си с формата на полумесеци.

— Значи моите показания нямат значение? — ядно попита Снейп. — Питър Петигрю не беше в Къщата на крясъците, не видях и следа от него навън.

— Защото бяхте в безсъзнание, професоре! — много сериозно каза Хърмаяни. — Не се съвзехте навреме, за да чуете…

— Госпожице Грейнджър, ДРЪЖТЕ СИ ЕЗИКА…

— Недейте, Снейп — каза Фъдж изненадан, — госпожицата е объркана и трябва да бъдем снизходителни…

— Искам да говоря с Хари и Хърмаяни насаме — рязко повтори Дъмбълдор. — Корнелиус, Сивиръс, Попи… моля ви да ни оставите.

— Но те имат нужда от лечение, директоре! — загрижи се Мадам Помфри. — Трябва да ги лекувам. Трябва да си почиват…

— Спешно е — не отстъпваше Дъмбълдор. — Настоявам.

Мадам Помфри сви устни и се прибра в своя кабинет в края на отделението, като затръшна вратата зад гърба си. Фъдж погледна големия златен джобен часовник, който висеше от жилетката му.

— Дименторите сигурно са пристигнали вече — рече той. — Отивам да ги посрещна. Ще се видим горе, Дъмбълдор.

Той отиде до вратата, отвори я широко и направи път на Снейп, който обаче не помръдна от мястото си.

— Не допускам, че вярвате и думичка от историята на Блек — просъска Снейп, без да отмества очи от лицето на Дъмбълдор.

— Бих искал да говоря с Хари и Хърмаяни насаме — отново каза Дъмбълдор.

Снейп направи крачка към него.

— Сириус Блек доказа, че е способен да убива, още когато беше на шестнайсет — задъхваше се той от ярост. — Не сте забравил това, нали, директоре? Не сте забравил че веднъж той се опита да убие и мен?

— Паметта ми е по-свежа отвсякога, Сивиръс — тихо каза Дъмбълдор.

Снейп се извъртя на пети и излезе през вратата, която Фъдж още държеше отворена. Щом тя се затвори, Дъмбълдор се обърна към Хари и Хърмаяни, които се заеха да му обясняват в един глас:

— Блек казва истината, професоре… ние видяхме Петигрю…

— …той избяга, когато професор Лупин се превърна във върколак…

— …той е плъх…

— …предната лапа на Питър Петигрю, искам да кажа, пръста му… отрязал го е…

— …Рон беше нападнат от Петигрю, а не от Сириус…

Ала Дъмбълдор вдигна ръка да спре потока от обяснения

— Сега е ваш ред да слушате и моля да не ме прекъсвате, защото имаме съвсем малко време — тихо каза той. — Няма друго доказателство в подкрепа на твърденията на Блек, освен вашата дума… А думата на тринайсетгодишен магьосник не ще убеди никого. Цяла улица очевидци са се заклели, че са видели как Сириус убива Петигрю. Самият аз дадох в министерството показания, че Сириус наистина е бил Пазител на тайната на двамата Потър.

— Професор Лупин ще ви каже… — не можеше да спре Хари.

— Професор Лупин сегае е някъде дълбоко в гората и не е в състояние да направи каквото и да е било. Докато отново се превърне в човек, ще е твърде късно и за Сириус ще бъде по-зле, отколкото да умре. А и ще ти кажа, че в нашите среди гледат на върколаците с такова недоверие, че неговата подкрепа няма да натежи много… Освен това се знае, че с Блек са приятели от едно време…

— Ама…

— Чуй ме, Хари. Твърде късно е, разбираш ли? Не може да не се съгласите, че разказът на професор Снейп за случилото се е много по-убедителен от вашите.

— Той мрази Сириус — обади се с отчаяние Хърмаяни. — Само защото Сириус му скроил на времето глупава детинска шега…

— А и Сириус не действаше като съвсем невинен човек. Нападението срещу Дебелата дама… нахлуването му в кулата на „Грифиндор“ с нож… Така че без Петигрю, жив или мъртъв, нямаме никакви шансове да отменим присъдата на Сириус…

— Но нали вие ни вярвате!

— Да, вярвам ви — тихо ги увери той. — Ала нямам власт да накарам и другите да видят истината, нито да се противопоставя на Министерството на магията…

Хари впери очи в сериозното му лице и се почувства така, сякаш земята под краката му изведнъж е рухнала. Той бе свикнал да мисли, че Дъмбълдор може да реши всички проблеми. Бе очаквал, че директорът ще измъкне някакво невероятно решение ей така, от въздуха. Но не… И последната им надежда бе загубена.

— Това, от което се нуждаем — бавно започна Дъмбълдор и светлосините му очи се преместиха от Хари към Хърмаяни — е повече време.

— Само че… — опита се да възрази Хърмаяни, но изведнъж очите й се разшириха: — Аха!

— А сега внимайте — заговори Дъмбълдор много тихо и отчетливо. — Сириус е заключен в кабинета на професор Флитуик на седмия етаж, тринайсетия прозорец отдясно на Западната кула. Ако всичко върви добре, тази нощ ще успеете да спасите повече от един невинен живот. Но запомнете и двамата — не бива да ви видят. Госпожице Грейнджър, вие знаете законите… съзнавате какъв е рискът… Само не… бива… да… ви… видят.

Хари изобщо не разбираше какво става. На излизане Дъмбълдор се обърна назад към тях.

— Аз ще ви заключа. Сега е… — и той погледна часовника си — пет минути преди полунощ. Госпожице Грейнджър, три превъртания са достатъчни. Успех!

— Успех ли? — повтори Хари, щом вратата се затвори зад Дъмбълдор. — Три превъртания… За какво говореше? Какво очаква от нас да направим?

Хърмаяни търсеше нещо под якичката на наметалото си и скоро измъкна оттам много дълга и много тънка златна верижка.

— Хари, ела тук — припряно каза тя. — Бързо!

Хари се приближи до нея в пълно недоумение. Тя опъна верижката и Хари забеляза, че от нея виси мъничък искрящ пясъчен часовник.

— Ето сега… — тя преметна верижката и около неговата шия. — Готов ли си? — попита тя задъхано.

— Какво ще правим? — попита Хари, без да разбира абсолютно нищо.

Хърмаяни превъртя три пъти пясъчния часовник.

Тъмната болнична стая се разми и изчезна. Хари имаше чувството, че се носи много бързо назад. Покрай него летяха цветни петна и неясни форми. Ушите му заглъхнаха. Опита се да извика, но не можеше да чуе собствения си глас.

После изведнъж усети твърда земя под краката си и всичко отново си дойде на фокус.

Той стоеше до Хърмаяни в празната входна зала, чиято врата бе леко отворена и сноп златни слънчеви лъчи се вмъкваха и огряваха пода. Хари се извърна в паника към Хърмаяни и верижката на пясъчния часовник се впи в кожата му.

— Хърмаяни, какво…

— Ето там!

Хърмаяни грабна ръката на Хари и го затегли през входната зала към вратата на един килер за метли, отвори я, бутна го вътре между кофите и четките, вмъкна се след него и хлопна вратата зад гърба си.

— Какво… как… Хърмаяни, какво става?

— Върнахме се назад във времето — пошепна му Хърмаяни и свали верижката от врата му в мрака. — Три часа назад сме…

Хари напипа крака си и силно го ощипа. Заболя го, което изключваше вероятността да сънува небивалици.

— Ама…

— Шшшт! Слушай! Някой идва! Предполагам, че сме ние!

Хърмаяни беше притиснала ухо до вратата на килера.

— Чувам стъпки във входната зала… да, мисля, че това сме ние и отиваме към Хагрид!

— Искаш да ми кажеш — прошепна Хари, — че ние сме тук в килера, но и там навън по едно и също време?

— Да — отвърна Хърмаяни, без да отлепва ухо от вратата на килера. — Сигурна съм, че сме ние… По стъпките изглежда, че сме не повече от трима, а вървим бавно, защото сме под мантията невидимка…

Тя изведнъж замълча, напрегнато заслушана.

— Ето, слязохме по стълбите…

Хърмаяни поседна върху една преобърната кофа. Крайно напрегнат, Хари умираше да чуе отговорите на някои от въпросите си.

— Откъде го взе този пясъчен часовник?

— Нарича се времевърт — тихо каза Хърмаяни. — Имам го от професор Макгонъгол, която ми го даде още в първия учебен ден. Цяла година връщах с него времето назад, за да посещавам всичките си часове. А професор Макгонъгол ме накара да се закълна, че няма да кажа на никого. Тя беше изпратила какви ли не писма до Министерството на магията, за да ми го отпуснат. Уверявала ги, че съм примерна ученичка и че никога, ама никога няма да го използвам за друго, освен за учението. Превъртах го, за да влизам в няколко часа едновременно, ето как присъствах на различни места по едно и също време. Но… Хари, не разбирам Дъмбълдор какво иска да направим. Защо ни каза да се върнем с три часа назад? Как ще помогне това на Сириус?

Хари се мъчеше да види лицето й в мрака.

— Сигурно иска да променим нещо от онова, което се случи през това време — рече той бавно. — Какво всъщност се случи? Преди три часа ние отивахме към къщата на Хагрид…

— Сега е точно преди три часа и ние отиваме към къщата на Хагрид — потвърди Хърмаяни. — Нали току-що чухме как излизаме…

Хари се намръщи. Напрягаше до болка ума си да се съсредоточи.

— Дъмбълдор каза… каза, че можем да спасим повече от един невинен живот… — И тогава се сети. — Хърмаяни, ние можем да спасим и Бъкбийк!

— Ама как ще помогне това на Сириус?

— Нали Дъмбълдор каза… каза ни кой е прозорецът… прозорецът на кабинета на Флитуик. Там е заключен Сириус! Трябва да накараме Бъкбийк да долети до прозореца и да спаси Сириус. Сириус може да литне на Бъкбийк… Така и двамата ще избягат заедно!

Доколкото можеше да види лицето на Хърмаяни, Хари разбра, че тя е ужасена.

— Ако успеем да го направим, без да ни видят, ще бъде истинско чудо!

— Ами трябва да опитаме, няма как — каза Хари, изправи се и също долепи ухо до вратата.

— Не чувам никого навън… Хайде да вървим…

Хари бутна вратата и я отвори. Входната зала бе празна. Двамата изскочиха от килера и хукнаха надолу по каменните стъпала. Сенките вече се удължаваха, а върховете на дърветата в Забранената гора отново бяха позлатени от залеза.

— Ами ако някой ни забележи през прозореца си? — изписка Хърмаяни и обърна очи към замъка зад тях.

— Давай да бягаме! — решително каза Хари. — Право към гората, нали? Там ще се скрием зад някое дърво или нещо друго и ще наблюдаваме.

— Добре, но тогава трябва да бягаме и зад оранжериите! — задъха се Хърмаяни. — Не бива да се виждаме от предната врата на колибата на Хагрид, иначе ще ни забележат! Вече трябва почти да сме стигнали до колибата му.

Опитвайки се да разбере какво има предвид тя, Хари хукна да бяга, следван от Хърмаяни. Покрай зеленчуковата градина те стигнаха до оранжериите и спряха за миг зад тях. После пак тръгнаха, колкото може по-бързо, заобикаляйки Плашещата върба, устремени към прикритието на гората…

Почувствал се в безопасност сред дърветата, Хари се обърна назад и след няколко секунди Хърмаяни се изравни с него, задъхвайки се.

— Дотук добре — каза тя. — Сега трябва да се промъкнем до Хагрид. Сниши се, Хари…

Мълчаливо вървяха между дърветата, като гледаха да се движат до самия край на гората. После, като впериха поглед в къщата на Хагрид, чуха силно чукане на вратата. Бързо преминаха зад ствола на стария дъб и надникнаха от лявата и от дясната му страна. Хагрид се бе появил на входа, разтреперан и побледнял, оглеждайки се да види кой е почукал. Тогава Хари чу собствения си глас.

— Ние сме. Под мантията невидимка сме. Пусни ни вътре да я свалим.

— Не биваше да идвате — отвърна им Хагрид шепнешком, отстъпи назад и бързо хлопна вратата.

— Никога не ми се е случвало по-странно нещо — трескаво рече Хари.

— Хайде да се преместим, за да сме по-близо до Бъкбийк — прошепна Хърмаяни.

Те се промъкнаха между дърветата и зърнаха в лехата с тикви на Хагрид хипогрифа вързан и неспокоен.

— Сега ли? — шепнешком попита Хари.

— Не! — каза Хърмаяни. — Ако го отвлечем сега, ония от комисията ще си помислят, че Хагрид го е освободил. Трябва да поизчакаме, докато те го видят вързан навън.

— Значи ще имаме около шейсет секунди — каза Хари. Започваше да му се струва невъзможно.

В този момент от колибата на Хагрид се чу трясък от счупен порцелан.

— Ето, Хагрид счупи каната за мляко — прошепна Хърмаяни. — След малко ще намеря Скабърс…

И, естествено, пет минути по-късно те чухя как Хърмаяни изпищя от изненада.

— Хърмаяни — тихо рече Хари, — ами ако просто… се втурнем вътре и хванем Петигрю.

— Не! — каза Хърмаяни с ужас в гласа. — Не разбираш ли? Ще нарушим един от най-важните магически закони. Никой няма право да променя времето. Никой! Чу ли какво каза Дъмбълдор… ако ни видят…

— Ще се видим само ние самите и Хагрид.

— Хари, как мислиш, че ще постъпиш, ако се видиш, че се втурваш в къщата на Хагрид? — попита Хърмаяни.

— Ами… ще помисля, че съм полудял — отвърна Хари, — или ще си помисля, че е направена черна магия.

— Точно така! И понеже няма да разбереш, може дори сам да се нараниш. Вярвай ми! Професор Макгонъгол ми разказа какви страховити неща са ставали, когато магьосници са си играли с времето… Много от тях стигали дотам, че по грешка убивали своето сегашно и бъдещо АЗ.

— Добре де… — отвърна Хари. — Просто ми хрумна…

Но Хърмаяни го смушка и посочи към замъка. Хари отмести глава малко встрани, за да вижда по-добре входните врати в далечината. През тях сега минаха и заслизаха по стълбите Фъдж, старецът от комисията и екзекуторът Макнеър.

— Скоро ще трябва да излизаме. — И разбира се, няколко секунди по-късно задната врата на колибата се отвори и той видя себе си, Рон и Хърмаяни да излизат през нея заедно с Хагрид. Толкова странно не се бе чувствал никога в живота си — да стои зад едно дърво и да наблюдава себе си в лехата с тикви.

— Няма нищо, Бийки. Няма нищо… — говореше Хагрид на Бъкбийк. После се обърна към Хари, Рон и Хърмаяни. — Вървете… Не се мотайте…

— Хагрид, не можем…

— Нека им разкажем какво всъщност стана…

— Не може да го убият…

— Вървете! Не ми стига другото, ами и вий да загазите!

Хари видя как в лехата с тиквите Хърмаяни метна мантията невидимка върху него и Рон.

— Бързо изчезвайте! Не слушайте…

На предната врата на колибата се почука. Групата за екзекуцията беше пристигнала. Хагрид се обърна и влезе в колибата, оставяйки задната врата отворена. Хари гледаше как тревата около стената се сляга и чу три чифта крака да се отдалечават. Той, Рон и Хърмаяни си бяха тръгнали… но Хари и Хърмаяни, скрити между дърветата, чуваха сега през входната врата какво става в колибата.

— Къде е звярът? — разнесе се леденият глас на Макнеър.

— Вън… Навън е — задавено изрече Хагрид.

Хари отмести главата си, когато на прозореца се появи лицето на Макнеър — той търсеше с поглед Бъкбийк. Тогава чуха гласа на Фъдж:

— Ние… ъъъ… ще ти прочетем официалното решение за екзекуцията, Хагрид. Ще го направя бързо. После ти и Макнеър трябва да го подпишете. Макнеър, слушайте и вие, такава е процедурата.

Лицето на Макнеър изчезна от прозореца. Сега или никога!

— Чакай тук — прошепна Хари на Хърмаяни. — Аз ще го направя.

Щом гласът на Фъдж се разнесе отново, Хари се втурна към оградката край лехата с тикви. Прескочи я и се доближи до Бъкбийк.

— По решение на Комисията за унищожаване на опасни създания хипогрифът Бъкбийк, отсега нататък наричан „осъденият“ ще бъде екзекутиран на шести юли по залез слънце.

Като внимаваше да не мига, Хари впери както първия път поглед в неумолимото оранжево око на Бъкбийк и му се поклони. Бъкбийк подгъна птичите си колене и после пак се изправи. Хари се зае с въжето му, вързано за оградата.

— …чрез обезглавяване, което ще извърши назначеният от комисията екзекутор Уолдън Макнеър…

— Хайде, Бъкбийк! — прошепна Хари. — Хайде, ние ще ти помогнем. Тихичко, тихичко…

— …в присъствието на свидетели. Хагрид, ти се подпиши тук…

Хари дръпна въжето с всичка сила, но Бъкбийк бе запънал в земята предните си крака.

— Е, да свършваме тогава — чу се хриптящият глас на стареца от комисията в колибата на Хагрид. — Хагрид, може би е по-добре да си останеш вътре…

— Не, аз… Аз искам да съм при него… Не ща да го оставям сам…

Откъм колибата се чуха стъпки.

— Бъкбийк, тръгвай! — шепнеше настойчиво Хари.

Той дръпна още по-силно въжето около шията на Бъкбийк. Хипогрифът тръгна, шумолейки непредпазливо с крилата си. Бяха все още на цели три метра от гората и лесно можеха да бъдат забелязани откъм задната врата на Хагрид.

— Един момент, ако обичате, Макнеър — разнесе се сега гласът на Дъмбълдор. — Вие също трябва да се подпишете.

Стъпките спряха. Хари продължаваше да дърпа въжето. Бъкбийк щракна с клюн и закрачи малко по-бързо.

Пребледнялата Хърмаяни надничаше иззад дървото.

— Хари, бързо! — беззвучно го подкани тя.

Хари още чуваше Дъмбълдор да говори в колибата. Той пак дръпна рязко въжето. Бъкбийк неохотно премина в тръст. Бяха стигнали вече до дърветата…

— Бързо! — простена Хърмаяни, скочи напред, хвана въжето и дръпна и тя с всички сили, за да накара Бъкбийк да се движи по-бързо. Хари погледна през рамо — вече нямаше да ги видят, а и те не можеха да видят градината на Хагрид.

— Спри! — прошепна той на Хърмаяни. — Може да ни чуят.

Задната врата на колибата се трясна. Хари, Хърмаяни и Бъкбийк притихнаха и дори хипогрифът като че ли слушаше напрегнато.

Тишина… и изведнъж…

— Къде е той? — изхриптя старецът от комисията. — Къде е звярът?

— Беше вързан там! — яростно се обади екзекуторът. — Видях го! Там беше!

— Колко интересно! — обади се Дъмбълдор. В гласа му се долавяше нотка на радост.

— Бийки… — рече Хагрид дрезгаво.

Разнесе се свистене и тъп удар от секира. Екзекуторът навярно я беше забил в оградата от гняв. Тогава пак се чу вой, но сега вече и думите на Хагрид между хлипанията.

— Няма го! Няма го! Славна човчица, избягал е! Ще да се е откъснал! Бийки, умното ми момче!

Бъкбийк започна да се дърпа от въжето, опитвайки се да се се върне към Хагрид. Хари и Хърмаяни го хванаха здраво и забиха пети в земята на Забранената гора, за да го спрат.

— Някой го е отвързал! — ядосваше се екзекуторът. — Трябва да претърсим наоколо и в гората…

— Макнеър, ако Бъкбийк наистина е бил откраднат, да не мислиш, че крадецът ще се разхожда с него? — каза Дъмбълдор, все още леко развеселен. — По-добре претърсете небето… Хагрид, би ли ми направил един чай? Или ми налей голямо бренди.

— Ей… ей сегичка, професоре — отмалял от щастие каза Хагрид. — ’Айде влезте…

Хари и Хърмаяни слушаха напрегнато. Чуха стъпки, тихите ругатни на екзекутора, хлопването на вратата и после пак настана тишина.

— Ами сега? — каза Хари и се огледа.

— Трябва да се скрием тук — каза Хърмаяни, силно развълнувана. — Ще чакаме, докато се приберат в замъка, а после трябва да се уверим, че няма да ни видят, като летим с Бъкбийк към прозореца на Сириус. Той ще бъде там едва след около два часа… Оох, колко трудно ще бъде…

Тя погледна боязливо през рамо към глъбините на Забранената гора. Слънцето вече залязваше.

— Да се махнем оттук — каза Хари, обмисляйки обстоятелствата. — Трябва отнякъде да виждаме Плашещата върба, за да знаем какво става.

— Добре — съгласи се Хърмаяни и стисна още по-здраво въжето на Бъкбийк — Но трябва и да внимаваме никой да не ни види, Хари, не забравяй.

Те тръгнаха покрай гората, мракът постепенно ги обгръщаше и скоро стигнаха до няколко дървета, през които се виждаше Плашещата върба.

— Ето го Рон! — извика Хари.

Тъмна фигура тичаше през поляната и викове пронизваха тихия нощен въздух

— Пусни го… пусни го… Скабърс… ела тук…

Тогава от тъмното изникнаха още две фигури. Хари видя себе си и Хърмаяни да се втурват след Рон, а после — Рон да се хвърля на земята.

— Хванах те! Марш, мръсен котарак!

— Ето го Сириус! — рече Хари.

Едрият силует на кучето бе изскочил откъм корените на върбата. Видяха как то събаря Хари, след това склещва Рон…

— Оттук изглежда още по-страшно, нали? — обади се Хари, докато гледаше как кучето дърпа Рон към корените. — Уф… видя ли как ме шибна дървото… Ето те и теб… Колко _странно_…

Плашещата върба скърцаше и размахваше ниските си клони, а двамата се гледаха как тичат насам-натам, опитвайки се да стигнат до основата на ствола. После изведнъж дървото се вцепени.

— Крукшанкс вече е натиснал чвора — каза Хърмаяни.

— А сега влизаме… — прошепна Хари. — Вече сме вътре.

Щом изчезнаха, дървото отново започна да размахва клони. След няколко секунди чуха стъпки, които минаха доста наблизо. Дъмбълдор, Макнеър, Фъдж и старецът от комисията вървяха към замъка.

— Тъкмо като сме влезли в тунела! — каза Хърмаяни. — Ако Дъмбълдор беше дошъл с нас!

— Тогава биха дошли и Макнеър, и Фъдж — с горчивина каза Хари. — Обзалагам се на каквото искаш, че Фъдж би наредил на Макнеър да убие Сириус на място.

Те проследиха четиримата мъже, докато стигнаха до замъка и се изгубиха от очите им. Няколко минути наоколо бе пусто. После…

— Ето го Лупин! — каза Хари и двамата видяха как някой тича надолу по каменната стълба и се насочва право към върбата.

Хари вдигна очи към небето. Облаците плътно закриваха луната.

Те видяха как Лупин взе един счупен клон от земята и натисна чвора в ствола. Дървото спря да размахва клони и Лупин също се вмъкна през дупката в корените му.

— Да беше взел със себе си мантията — каза Хари. — Ето я къде е… — Той се обърна към Хърмаяни. — Ако изтичам сега бързо да я грабна, Снейп няма да може да влезе вътре и тогава…

— Хари, не бива да ни видят!

— Как издържаш на всичко това? — попита той ядосано. — Как можеш да стоиш тук и да гледаш какво се случва? — Той се поколеба. — Отивам да взема мантията!

— Хари, не!

Хърмаяни го сграбчи за дрехите тъкмо навреме. След миг чуха звук от песен. Беше Хагрид, който крачеше към замъка и пееше с цяло гърло, клатушкайки се леко. В ръката си размахваше голяма бутилка.

— Видя ли? — прошепна Хърмаяни. — Видя ли какво можеше да стане?! Трябва да стоим скрити! Не, Бъкбийк!

Хипогрифът яростно се мъчеше да тръгне към Хагрид. Хари и Хърмаяни дърпаха въжето с всички сили, за да го задържат. Те гледаха как Хагрид, подпийнал, върви на зиг-заг към замъка. После и той изчезна. Бъкбийк спря да се дърпа и главата му тъжно клюмна.

Не бяха минали и две минути, и вратата на замъка отново се отвори. Снейп се втурна навън и затича към върбата.

Хари сви юмруци, като видя как Снейп спря изведнъж до дървото и я вдигна.

— Махни си мръсните лапи от нея! — озъби се Хари едва чуто.

— Шшшт!

Снейп грабна клона, с който Лупин бе вкаменил върбата, промуши го до чвора и изчезна от очите им, намятайки мантията.

— Това е — отбеляза Хърмаяни. — Сега всички сме там долу… и само трябва да изчакаме, докато отново излезем…

Тя завърза здраво около най-близкото дърво края на въжето на Бъкбийк, седна на сухата земя и обгърна колене с ръцете си.

— Хари, има нещо, което не разбирам… Защо дименторите не стигнаха до Сириус? Помня как се приближиха и после струва ми се, съм припаднала… Бяха толкова много…

Хари също седна. Той й разказа какво е видял — как щом най-близкият до него диментор бе навел устата си към него, нещо голямо и сребристо се бе появило в галоп откъм езерото и бе накарало дименторите да отстъпят.

Хърмаяни го слушаше с леко отворена уста.

— Но какво е било това?

— Само едно нещо е могло да накара дименторите да се махнат — отвърна Хари. — Истински покровител. При това много силен.

— Но кой го е призовал?

Хари не отговори. Той си спомни за онзи, който бе видял на другия край на езерото. Знаеше за кого го бе помислил… Но нима би било възможно?

— Не видя ли някого? — нетърпеливо попита Хърмаяни. — Да не е бил някой от учителите?

— Не — отвърна Хари. — Не беше учител.

— Но все пак трябва да е бил някой истински силен магьосник, за да успее да отблъсне всичките диментори. Щом покровителят е греел толкова ярко, не успя ли да го видиш?

— Даа, видях го — бавно каза Хари. — Но… може би съм си въобразил… мислите ми не бяха… а и веднага след това припаднах…

— Кой е бил според теб?

— Мисля… — Хари преглътна, съзнавайки колко странно ще прозвучат думите му. — Мисля, че беше баща ми.

Той погледна Хърмаяни и видя, че го беше зяпнала. Тя го гледаше със смесица от страх и съчувствие в очите.

— Хари, баща ти е… ъъъ… мъртъв — тихо каза тя.

— Знам — бързо отвърна Хари.

— Мислиш, че си видял неговия призрак ли?

— Не знам… не… изглеждаше като от плът и кръв…

— Ами тогава…

— Може би ми се е привидяло — каза Хари. — Но… доколкото успях да видя… много приличаше на него… Виждал съм го на снимки…

Хърмаяни още го гледаше така, сякаш се тревожеше за разума му.

— Знам, че звучи безумно — изведнъж каза Хари и се обърна към Бъкбийк, който ровеше с клюн пръстта и сигурно търсеше червейчета.

Но той всъщност не гледаше Бъкбийк. Мислеше за баща си и за тримата му най-добри приятели… Лун, Опаш, Лап и Рог… Не бяха ли и четиримата събрани тук тази вечер? Опаш се бе появил точно сега, след като всички го смятаха за мъртъв. Защо и баща му да не бе направил същото? Дали наистина бе видял някого там, отвъд езерото? Фигурата бе твърде далеч, за да я различи ясно… но бе сигурен за миг, преди да загуби съзнание…

Листата над главите им прошумоляваха от ветреца. Луната ту се появяваше, ту се скриваше зад плуващите облаци. Хърмаяни седеше, загледана във върбата, и чакаше.

И най-сетне, след повече от час…

— Вече излизаме! — прошепна Хърмаяни.

Тя и Хари скочиха на крака. Бъкбийк вдигна глава. Двамата видяха как Лупин, Рон и Петигрю изпълзяха с мъка от дупката в корените. След тях излезе Хърмаяни… после Снейп в безсъзнание, носещ се към въздуха. Следваха Хари и Блек. Всички поеха към замъка.

Сърцето на Хари заби много бързо. Той вдигна очи към небето. Всеки миг онзи облак щеше да се придвижи и да открие луната…

— Хари — прошепна Хърмаяни, сякаш знаеше точно какво мисли той, — трябва да стоим тук. Не бива да ни видят. Нищо не можем да направим…

— Значи да оставим Петигрю да се измъкне отново… — тихо каза Хари.

— Как смяташ да намерим плъх в тъмното? — леко му се сопна Хърмаяни. — Нищо не можем да направим! Върнахме се тук да помогнем на Сириус! Не бива да правим нищо друго…

— Добре, добре!

Луната се показа иззад облака. Те видяха как малките фигури на поляната спряха. После забелязаха раздвижване.

— Ето го Лупин — прошепна Хърмаяни. — Той се трансформира.

— Хърмаяни! — рече Хари рязко. — Трябва да се махаме!

— Не бива, нали ти казах…

— Няма да се намесваме! Но ако Лупин избяга в гората, ще попадне право на нас…

Хърмаяни ахна.

— Бързо! — простена тя и се втурна да развърже Бъкбийк. — Бързо! Къде ще идем? Къде да се скрием? Дименторите ще дойдат всеки момент…

— Връщаме се у Хагрид! — каза Хари. — Там няма никого… Хайде!

Те хукнаха с всички сили, а Бъкбийк препускаше зад тях. Вече чуваха върколака да вие зад гърбовете им…

Стигнаха до колибата, Хари се втурна към вратата, дръпна я и Хърмаяни и Бъкбийк влязоха на бегом покрай него. Хари се шмугна вътре след тях и залости вратата. Хрътката Фанг излая силно.

— Шшшт, Фанг, ние сме! — каза му Хърмаяни, изтича при него и започна да го чеше по ушите, за да го укроти. — Отървахме се на косъм! — обърна се тя към Хари.

— Май да…

Хари гледаше през прозореца. Оттук почти не се виждаше какво става. Бъкбийк явно бе много щастлив, че се е върнал в дома на Хагрид. Той си легна пред огъня, сви доволно крила и се приготви за дълга дрямка.

— Мисля, че е по-добре пак да излезем отвън — предложи Хари. — Не виждам какво става… Няма да разберем кога е дошло време…

Хърмаяни го погледна с известно недоверие.

— Няма да се опитвам да се намесвам — бързо я успокои той. — Но ако не виждаме какво става, как ще разберем кога е дошъл моментът да спасим Сириус?

— Е… Добре тогава… Аз ще чакам тук с Бъкбийк… Само че, Хари, внимавай… навън е върколакът… и дименторите…

Хари излезе и се промъкна покрай колибата. От далечината се носеха жални викове. Значи дименторите вече се доближаваха до Сириус. Той и Хърмаяни всеки миг щяха да изтичат при него…

Хари се взираше към езерото, а сърцето му направо се мяташе в гърдите. Онзи, който беше изпратил покровителя, щеше да се появи всеки момент.

За части от секундата той се поколеба пред вратата. Не трябваше да го видят. Той не искаше да го видят. Искаше той да види… трябваше да узнае…

Ето ги и дименторите. Изникнали в мрака от всички посоки, те се носеха по брега на езерото… Отдалечаваха се от мястото, където стоеше Хари и се насочваха към отсрещния бряг… Нямаше да му се наложи да се приближава до тях.

Хари се затича. Мислеше само за баща си… Ако беше той… Ако наистина беше той… Трябваше да знае… Трябваше да разбере… Езерото се приближаваше все повече и повече, но нямаше и следа от никого. На отсрещния бряг виждаше леки сребристи отблясъци… неговите собствени слаби опити да призове покровителя…

До водата имаше храстовидно дърво. Хари се хвърли зад него, взирайки се отчаяно през листата му. На отсрещния бряг сребърното сияние изведнъж изгасна. Обзеха го ужас и вълнение… Сега всеки момент…

— Хайде! — шепнеше той, взирайки се. — Къде си? Татко, хайде, ела…

Но никой не идваше. Хари проточи шия да погледне кръга от диментори отвъд езерото. Един от тях вече сваляше качулката. Време беше да се появи спасителят. Но никой не идваше на помощ този път…

И тогава изведнъж му стана ясно… Той разбра… Не беше видял баща си… бе видял _самия себе си_…

Хари отскочи назад от храста и измъкна пръчката си.

— ЕКСПЕКТО ПАТРОНУМ! — извика той.

От връхчето на пръчката лумна не безформен облак сребриста мъгла, а ослепително светло сребърно животно. Хари присви очи да види какво е то. Приличаше на кон. Отдалечаваше се от него безмълвно в галоп през черната повърхност на езерото. Видя го как наведе глава и се хвърли срещу скупчените диментори… Галопираше в кръг около черните силуети, а дименторите отстъпваха назад, разпръскваха се, изчезваха в мрака… Те си отиваха.

Покровителят се обърна и хукна в тръст обратно назад към Хари през гладката повърхност на водата. Не беше кон. Не беше и еднорог. Беше млад елен. Светеше ярко като луната горе… Приближаваше се към него…

Спря на брега. Копитата му не оставяха следи в меката земя, а големите му сребристи очи се впериха в Хари. После бавно сведе красивите си рога. И Хари осъзна.

— Рог! — прошепна той.

Но когато протегна треперещите си ръце към създанието, то изчезна.

Хари остана така с протегнати ръце. Сърцето му подскочи, когато чу шум от копита зад гърба си. Извърна се и видя Хърмаяни да тича към него, дърпайки Бъкбийк.

— Какво направи? — гневно му каза тя. — Нали обеща да стоиш на пост?

— Току-що спасих живота на всички ни… — каза Хари. — Иди там… зад храста… ще ти обясня.

Хърмаяни изслуша какво бе станало и пак зяпна.

— Видя ли те някой?

— Да, не ме ли слушаше? Аз съм видял самия себе си, но тогава си помислих, че е баща ми. Сега всичко е наред!

— Хари, не мога да повярвам!… Ти си направил магия за покровител, който е прогонил всичките онези диментори! Това е много, много сложна магия…

— Знаех си, че ще успея този път — каза Хари. — Защото вече го бях правил… Разбираш ли ме?

— Не съм сигурна… Хари, виж Снейп!

Двамата насочиха погледи покрай храста към другия бряг. Снейп бе дошъл в съзнание. Той измагьосваше носилки и поставяше безжизнените тела на Хари, Хърмаяни и Блек върху тях. Четвъртата носилка, без съмнение с Рон, вече плуваше във въздуха до него. След това с насочена напред магическа пръчка той ги подкара към замъка.

— Така, наближава моментът — каза Хърмаяни напрегнато и погледна часовника си. — Остават ни още четиресет и пет минути, докато Дъмбълдор заключи вратата на болничното крило. Трябва да спасим Сириус и да се върнем там, преди някой да разбере, че ни няма.

Те почакаха, гледайки как се движат отраженията на облаците в езерото, а храстът до тях шепнеше на лекия ветрец. Отегчен, Бъкбийк отново си търсеше червеи.

— Мислиш ли, че вече е горе? — попита Хари.

Погледна часовника си, вдигна очи към замъка и започна да брои прозорците отдясно на Западната кула.

— Виж! — прошепна Хърмаяни. — Кой е този? Някой излиза от замъка!

Хари се взря през мрака. Човекът тичаше през поляната към един от входовете. На кръста му проблясваше нещо.

— Макнеър! — каза Хари. — Екзекуторът! Отива да вика дименторите! Сега е моментът, Хърмаяни!

Хърмаяни сложи ръце върху гърба на Бъкбийк и Хари й помогна да го яхне. После стъпи с единия си крак върху един от по-ниските клони на храстовидното дръвче и се покатери пред нея. Преметна въжето на Бъкбийк през шията му и го превърза за другата страна на каишката като юзда.

— Готова ли си? — прошепна той. — Дръж се здраво за мен…

Хари смушка с пети Бъкбийк от двете страни.

Хипогрифът се издигна право нагоре в тъмното. Хари го притисна с колене и усети как големите му крила мощно се размахват под тях. Хърмаяни бе прихванала Хари през кръста и той я чуваше да си шепне: „О, не… не ми харесва… Ооо, изобщо не ми харесва…“ Хари пришпорваше Бъкбийк. Издигаха се плавно към горните етажи на замъка. След силно дръпване на въжето отляво Бъкбийк зави. Хари се мъчеше да брои прозорците, покрай които бързо прелитаха…

— Стой! — каза той и дръпна въжето с всичка сила.

Бъкбийк спря. Останаха на едно място, ако не се смятаха лекото издигане и снишаване, защото Бъкбийк махаше с крила, за да се задържи във въздуха.

— Ето го! — рече Хари, щом забеляза Сириус, като се изравниха с прозореца му.

Той протегна ръка и когато Бъкбийк сви крилата си надолу, успя да почука силно върху стъклото.

Блек вдигна очи. Хари видя как челюстта му увисна от изненада. Сириус скочи, втурна се към прозореца и се опита да го отвори, но той бе заключен.

— Дръпни се назад! — викна му Хърмаяни и извади пръчката си с лявата ръка, а с дясната се вкопчи още по-здраво в дрехите на Хари.

— Алохомора!

Прозорецът изведнъж се отвори.

— Как… как… — едва изрече Блек, вперил поглед в хипогрифа.

— Мятай се… няма време — подкани го Хари и прихвана Бъкбийк за гладките пера по шията, за да го задържи на едно място. — Трябва да се махаш оттук… Дименторите идват… Макнеър отиде да ги доведе.

Блек се хвана за рамката на прозореца и измъкна главата и раменете си. Добре, че беше твърде слаб! За секунди успя да преметне единия си крак през гърба на Бъкбийк и яхна хипогрифа зад Хърмаяни.

— Хайде, Бъкбийк, нагоре! — каза Хари и раздруса въжето. — Нагоре към кулата!… Давай!

Хипогрифът замахна със силните си крила и те отново се понесоха нагоре към върха на Западната кула. Бъкбийк кацна тежко върху бойницата и Хари и Хърмаяни веднага се смъкнаха от гърба му.

— Сириус, ти продължавай… бързо! — задъхано изрече Хари. — Всеки момент ще влязат в кабинета на Флитуик и ще открият, че те няма.

Бъкбийк нетърпеливо потропваше с крака и мяташе тежката си глава.

— Какво стана с другото момче? С Рон? — тревожно попита Сириус.

— Ще се оправи… още е зле, но Мадам Помфри казва, че ще успее да го излекува. Бързо… Хайде!

Ала Блек не можеше да отмести поглед от Хари.

— Как ще мога да ти се отблагодаря…

— ТРЪГВАЙ! — викнаха Хари и Хърмаяни в един глас.

Блек обърна Бъкбийк нагоре към небето.

— Пак ще се видим — каза той. — Ти си… истински син на баща си, Хари!

Той притисна Бъкбийк с крака. Хари и Хърмаяни отскочиха назад, когато огромните крила отново се разпериха. Хипогрифът излетя нагоре. Той и ездачът му все повече се смаляваха, докато Хари ги изпращаше с поглед. Тогава един облак закри луната… и те изчезнаха.