ГЛАВА ДВАЙСЕТА ЦЕЛУВКАТА НА ДИМЕНТОРИТЕ

Хари никога не бе попадал в по-странно обкръжение. Крукшанкс ги поведе надолу по стълбите, следваха го Лупин, Петигрю и Рон като състезатели по ходене на шест крака. След тях бе професор Снейп, който се носеше над земята и удряше всяко стъпало с върховете на обувките си. Сириус го крепеше със собствената му магическа пръчка, която бе насочил към него. Хари и Хърмаяни бяха последни.

Влизането в тунела бе особено трудно. Лупин, Петигрю и Рон трябваше да се обърнат странично, а Лупин държеше Петигрю под прицела на пръчката си. Хари ги гледаше как напредват с мъка през тунела в редичка по един. Крукшанкс бе далеч напред. Хари следваше Сириус, който караше Снейп да се носи пред тях, а главата му се люшкаше в ниския таван. Хари имаше чувството, че Сириус не прави никакво усилие да спре ударите.

— Знаеш ли какво означава за мен всичко това? — внезапно се обърна Сириус към Хари, докато напредваха бавно през тунела. — След като предам Петигрю…

— …ще бъдеш свободен — довърши изречението Хари.

— Точно така… — потвърди Сириус. — Но освен това аз съм… не знам дали изобщо някой ти го е казвал… аз съм твой кръстник.

— Да, знам — каза Хари.

— Е… твоите родители ме избраха за твой наставник — смутено каза Сириус. — Та ако нещо стане с тях…

Хари изчака. Дали Сириус мислеше същото, което и той?

— Ще те разберат, естествено, ако предпочетеш да останеш със своите леля и вуйчо. Но… Е, помисли си… Когато името ми се изчисти от… ако поискаш… друг дом…

Сякаш някъде дълбоко в стомаха на Хари стана експлозия.

— Какво… да живея с теб?! — каза той и неволно удари глава в издадената от тавана на тунела скала. — Да се махна от Дърсли?

— Аз, естествено, допусках, че няма да искаш — побърза да каже Сириус. — Разбирам те. Просто си представих, че…

— Да не си полудял? — каза Хари задавено почти като Сириус. — Разбира се, че искам да напусна Дърсли! Ти имаш ли къща? Кога мога да се пренеса там?

Сириус рязко се обърна назад да го погледне. Главата на Снейп застърга по тавана, но беглецът не обръщаше внимание.

— Искаш ли? — каза той. — Наистина ли?

— Да, наистина! — отвърна Хари.

По изпитото лице на Блек се появи първата истинска усмивка досега. То се промени неузнаваемо, сякаш зад измъчената маска грейна лицето на десет години по-млад човек. За миг Хари разпозна в него мъжа, който се усмихваше на сватбата на неговите родители.

Не проговориха повече, докато не стигнаха до края на тунела. Крукшанкс се втурна пръв навън и явно натисна с лапа издадения чвор в ствола, защото Лупин, Петигрю и Рон се измъкнаха, без да се чуе и звук от свирепите клони.

Сириус преведе Снейп през дупката и отстъпи на Хари и Хърмаяни да минат. най-сетне всички излязоха навън.

Поляните вече бяха съвсем тъмни, светлина струеше само от прозорците на замъка горе. Тръгнаха без да говорят. Петигрю още проскимтяваше или подсмърчаше от време на време. В главата на Хари всичко бучеше. Ще се махне от Дърсли! Ще живее със Сириус Блек, най-добрия приятел на родителите му! Чувстваше се зашеметен. Какво ли щеше да стане, като каже на Дърсли, че ще живее със затворника, когото бяха видели по телевизията?

— Само още една погрешна стъпка, Питър, и… — заплашително предупреди Лупин, а пръчката му още бе насочена към гърдите на Петигрю.

Те вървяха бавно по хълма и светлините на замъка ставаха все по-големи и по-големи. Снейп се носеше причудливо пред Сириус и брадичката му се удряше в гърдите. И точно в този момент… един облак се измести. Внезапно по земята се появиха неясни сенки. Цялата група бе окъпана в лунна светлина.

Снейп се блъсна в Лупин, Петигрю и Рон, които бяха спрели на място. Сириус замръзна и разпери ръце настрани, за да накара Хари и Хърмаяни да спрат.

Хари видя силуета на Лупин — той се беше вцепенил. После крайниците му започнаха да се тресат.

— О, не! — ахна Хърмаяни. — Той не си е изпил отварата тази вечер. Става опасен!

— Бягайте! — прошепна Сириус. — Бягайте, бягайте! Бързо!

Но Хари не можеше да бяга. Рон бе привързан с вериги за Петигрю и Лупин. Хари се втурна натам, но Сириус го улови през гърдите и го отхвърли назад.

— Остави на мен… ТИ БЯГАЙ!

Разнесе се страховито ръмжене. Главата на Лупин се удължаваше. Същото ставаше и с тялото му. Раменете му се изкривиха в зловещи лапи с остри нокти. Козината на Крукшанкс настръхна отново, той отстъпваше…

Върколакът с дълги тракащи челюсти се отдалечаваше, а Сириус вече не стоеше до Хари. Той се бе трансфигурирал. Огромното като мечка куче се втурна напред. Щом върколакът се изтръгна от веригата, кучето го прихвана през врата и го задърпа назад по-далеч от Рон и Петигрю. Двете животни се бяха вкопчили челюст до челюст, забили нокти едно в друго.

Хари бе изумен от гледката и понеже цялото му внимание бе насочено към схватката, не забелязваше нищо друго. Стресна го писъкът на Хърмаяни.

Петигрю се бе хвърлил и бе грабнал изпуснатата пръчка на Лупин. Рон залитна на вързания си крак и падна. Чу се трясък, нещо светна ослепително и Рон остана неподвижен на земята. Нов трясък — и Крукшанкс излетя във въздуха, после се строполи като купчинка на земята.

Експелиармус! — викна Хари и насочи пръчката към Петигрю. Пръчката на Лупин излетя високо от ръцете на предателя и изчезна.

— Не мърдай! — викна Хари, като се втурна напред.

Но беше твърде късно. Петигрю се бе трансфигурирал. Хари успя да види само как плешивата му опашка се шмугва през веригата върху протегнатата ръка на Рон и се чу как прошумоля през тревата.

Разнесоха се вой и ръмжене. Като се обърна, Хари видя върколака да бяга в галоп и да се скрива в гората.

— Сириус, той изчезна! Петигрю се трансфигурира! — провикна се Хари.

Сириус бе окървавен. По муцуната и по гърба му имаше отворени рани, но при думите на Хари отново се надигна и след миг шумът от лапите му се чу откъм далечния край на поляната.

Хари и Хърмаяни се хвърлиха към Рон.

— Какво ли е направил с него? — прошепна момичето. Очите на Рон бяха полузатворени, челюстта му бе увиснала, той несъмнено бе жив, защото го чуваха как диша, но като че ли не ги познаваше…

— И аз не знам…

Хари отчаяно се огледа. И Блек, и Лупин ги нямаше… Останал бе само Снейп, висящ все още в безсъзнание във въздуха.

— Да се опитаме да стигнем с тях до замъка и да кажем на някого — предложи Хари, отмахна косата от очите си и се замисли. — Ела…

Точно тогава откъм тъмнината чуха скимтене и вой на ранено куче…

— Сириус… — промълви Хари, вперил очи в мрака.

За момент той се поколеба, но така или иначе за Рон не можеха да направят нищо в момента, а ако се съдеше по звука, Блек беше в беда… Хари хукна, Хърмаяни го последва. Скимтенето идваше някъде откъм езерото. Те се втурнаха натам и Хари, както се беше засилил — усети, че го облъхва студ, без да си дава сметка какво означава това.

Скимтенето изведнъж престана. Щом стигнаха до брега на езерото, те разбраха защо — Сириус се бе превърнал отново в човек. Стоеше още наведен, закрил глава с ръцете си.

Нееее… — стенеше той. — Неее… моля ви!

Едва тогава Хари ги видя. Дименторите, най-малко сто на брой, се приближаваха като черни сенки покрай езерото към тях. Хари се завъртя, познатият смразяващ студ проникваше в тялото му, мъгла започна да закрива всичко пред очите му, все повече и повече сенки излизаха от мрака, от всички страни… обкръжаваха ги…

— Хърмаяни, мисли за нещо весело! — викна Хари, вдигнал пръчката си, мигайки яростно, за да вижда по-добре и клатейки глава, за да прогони писъка, който вече се надигаше в нея.

Ще живея с моя кръстник! Ще напусна дома на Дърсли!

Той се опитваше да мисли за Сириус и само за Сириус, дори започна да си тананика: „Експекто Патронум! Експекто Патронум!“

Блек потръпна силно, претърколи се и остана да лежи неподвижен на земята, блед като смъртник.

Той ще се оправи. Аз ще отида да живея при него.

— Експекто Патронум! Хърмаяни, помогни ми! Експекто Патронум!

— Експекто… — шепнеше Хърмаяни — Експекто…

Но тя не можеше да го направи. Дименторите бяха вече на почти три метра от тях. Образуваха плътна стена около Хари и Хърмаяни и се приближаваха…

— ЕКСПЕКТО ПАТРОНУМ! — викаше Хари и се мъчеше да заглуши писъците в ушите си. — ЕКСПЕКТО ПАТРОНУМ!

Тънка сребърна струйка излезе от пръчката му и започна да се носи пред него като лека мъглица. В същия момент Хари разбра, че Хърмаяни е припаднала. Той беше сам… съвсем сам…

— Експекто… Експекто Патронум!

Хари усети как колената му се удариха в студената трева. Мъгла се спусна пред очите му. С огромно усилие той се мъчеше да си спомни… Сириус е невинен… невинен… Ние ще се справим. Ще живея с него…

— Експекто Патронум! — с последни сили рече той.

На слабата светлина от безформения му покровител той видя как един диментор спира съвсем близо до него, защото не можеше да премине през облачето сребриста мъгла, което Хари бе омагьосал. Мъртвешка слузеста ръка се протегна изпод наметката и замахна да отмести покровителя.

— Не… не… — задъхваше се Хари. — Той е невинен… Експекто… Експекто Патронум!

Той усещаше, че го наблюдават, чуваше хриптящото им дишане като зловещ вятър наоколо. Най-близкият диментор се бе насочил към него, вдигна и двете си ръце и свали качулката.

Вместо очи се виждаше сива сбръчкана ципа, опъната върху празни очни ями. Имаше само уста… зинала безформена дупка, издаваща мъртвешки хрипове, докато засмукваше въздуха.

Заслепяваше го бяла мъгла. Трябваше да се бори… Експекто Патронум… Не виждаше нищо… А от далечината започна да чува познатите писъци… Експекто Патронум… Опипом потърси в мъглата Сириус и намери ръката му… те нямаше да му го отнемат…

Но две силни лепкави ръце изведнъж се впиха в гърлото на Хари, извиваха лицето му нагоре, той вече усещаше дъха… Щяха да го унищожат… Лъхна го противна миризма… Майка му пищеше в ушите му… Нейният глас щеше да е последното, което е чул…

И тогава му се стори, че през мъглата, която го давеше, вижда сребриста светлина, все по-ярка и по-ярка… Усети, че пада напред в тревата…

Както бе захлупен по очи и нямаше сили да мръдне, цял трепереше и му се повдигаше, Хари успя да отвори клепачи. Ослепителна светлина огряваше тревата наоколо. Писъците бяха спрели, ледената вълна се отдръпваше.

Нещо тласкаше дименторите назад… То обкръжи и него, и Сириус, и Хърмаяни… Гъргоренето и свистенето, с които дименторите засмуква въздуха наоколо си, бяха стихнали. Те си тръгваха… Въздухът отново бе станал топъл.

С последни сили Хари повдигна на няколко сантиметра глава и видя едно животно, озарено от светлина, да се отдалечава в галоп над езерото. През потта, стекла се в очите му, Хари се опита да различи какво е то… блестящо като еднорог… Мъчейки се да запази съзнание, Хари видя как то спря, щом стигна отсрещния бряг. За миг момчето забеляза в светлината как някой го посреща… вдига ръка да го погали… някой, който му се стори странно познат… но не бе възможно…

Хари не проумяваше. Не можеше и да мисли повече. Усети как и последните сили го напускат, как главата му се удря в земята и… припадна.

Загрузка...