Хеликония. Лято

XIXОлдорандо

Двете слънца пламтяха в безоблачното небе и изгаряха равнината с общата си мощ.

Крал Джандол-Анганол, Орела на Борлиен, се чувстваше добре в пустошта. Начинът, по който й се наслаждаваше, се различаваше от този на другите мъже. Той се изразяваше в дълги преходи, редувани с кратки почивки. Това никак не беше по вкуса на Алам Есомбер, разглезения посланик на Ц’саря.

Кралят и войската му, придружавани от свещениците, се приближаваха към Олдорандо от юг по един от старите поклоннически пътища, който минаваше през града и продължаваше към Свещения Пановал.

В Олдорандо се събираха главните пътища на Кампанлат. На изток и запад, в непосредствена близост, минаваха миграционните пътища на фагорите и „уктовете“ на мадите. На север към Кузинт и езерото Дорзин се виеше старият солен път. На запад се простираше Кейс — мърлявият Кейс, родина на главорези, занаятчии, скитници и злодеи, на юг се намираше приятелският Борлиен, родина на още повече злодеи.

Джандол-Анганол се приближаваше към една страна, която също като неговата воюваше с варварите. Войната между Олдорандо и Кейс беше избухнала както заради некадърността на крал Сайрен Стунд, така и благодарение на прословутата кейсийска злоба.

Гибелта на Втора армия принуди Джандол-Анганол да сключи с планинските кланове на Кейс мир, посрещнат от всички като проява на малодушие. Той им прати богати дарове от зърно и вероника, с които трябваше да скрепи мира и разбирателството.

За жителите на Кейс мирът беше нещо твърде относително — отдавна живееха в постоянни междуособици. Сега просто окачиха арбалетите си на вратите на колибите и се заеха с привичните си занятия. Най-често срещаните сред тях занимания бяха ловът, кървавите свади, грънчарството — в Кейс се изработваше прекрасна керамика, която после се разменяше срещу мадийски килими, — кражбите, добиването на скъпоценни камъни и неуморните опити да накарат своите мършави жени да работят повече. Войната с Борлиен обаче, колкото и случайна да беше, събуди у клановете ново чувство за сплотеност.

След като не успяха да се скарат помежду си по време на продължителните тържества по случай победата (дареното от Джандол-Анганол зърно превърнаха в по-приятна за душата течност), водещите кланове на Кейс избраха за свой върховен суверен един огромен изрод на име Скрумпабур. Последният ознаменува избирането си с демонстрация на добра воля — нареди да изтребят всички олдорандци, живеещи в Кейс, или „да ги набучат на шиш“, според местния израз.

Следващата стъпка на Скрумпабур беше да поправи щетите, нанесени по време на войната на напоителните тераси и на селата в югоизточната част на страната. За тази цел той насърчи фагорите от Рандонан, Куейн и Олдорандо да дойдат в Кейс, като обеща да им спести гоненията, на които бяха подложени в Олдорандо. Кейсийците бяха езичници и не виждаха никаква причина да преследват фагорите, които се държаха прилично и не закачаха жените им.

Джандол-Анганол посрещна тези събития със задоволство. Те потвърдиха самочувствието му на дипломат. Не толкова доволни бяха Ползвателите — воините на Свещената пановалска империя, чиито връзки се простираха и до най-висшите среди в Пановал. Говореше се, че навремето и Киландар IX бил един от тях.

Кавалерийска част от Ползватели извърши бърз дързък набег срещу Акейс, мизерно планинско селище, изпълняващо ролята на столица на Кейс, и за една нощ изкла над хиляда току-що пристигнали фагори заедно с няколко кейсийци.

Тази сполука трудно би могла да се нарече победа. По пътя към дома Ползвателите, успокоени от лесния успех, бяха причакани в засада от племената на Скрумпабур и на свой ред изклани. Само един от тях успя да се добере до Олдорандо, по-скоро мъртъв, отколкото жив, и да разкаже какво се е случило. През цялото му тяло беше промушена тънка бамбукова пръчка, която влизаше през ануса, а острият й край стърчеше иззад ключицата на дясното му рамо. Човекът беше „набучен на шиш“.

Крал Сайрен Стунд узна за това издевателство, обяви свещена война срещу варварите и определи награда за главата на Скрумпабур. Оттогава и двете страни проляха доста кръв, преди всичко олдорандска. В този момент половината армия на Олдорандо (в която не се допускаха на служба фагори) обикаляше из пущинаците от шоатапракси, с които изобилстваха склоновете на Кейс.

Кралят скоро изгуби интерес към войната. След убийството на по-голямата му дъщеря Симода Тал той се затвори в двореца си и рядко го виждаха навън. Пристигането на Джандол-Анганол успя да го поразмърда, и то благодарение на обединените усилия на главните му съветници, неговата мадийска кралица и оцелялата му дъщеря Милуа Тал.

— Какви развлечения можем да осигурим на този велик крал, Сайрен, миличък? — пропя кралица Баткаарнет-тя. — Аз съм толкова безпомощна, едно цвете и нищо повече, при това съм куца. Сакато цвете. Искаш ли да му изпея Песните на Пътя?

— Този човек сам по себе си не ме интересува. Той няма никаква култура — отговори съпругът й. — Джандол ще доведе фагорската си гвардия, защото не може да си позволи да плаща на истински войници. Ако се наложи да пуснем тези гнусни създания в столицата си, може би техните скотски номера ще ни създадат достатъчно развлечения.

Климатът в Олдорандо беше горещ и изтощителен. Изригването на вулкана Ръстиджоник бе засилило вулканичната активност. Над земята надвисна сярна пелена. Знамената, които кралят беше наредил да закачат в чест на борлиенския му братовчед, висяха безжизнено в душната, сякаш лишена от въздух атмосфера.

Колкото до краля на Борлиен, той беше обзет от нетърпение. Преходът от Гравабагалиниен продължи почти една десета, първо през льосовите обработваеми земи, после през пустошта. Колкото и бързо да се придвижваха, на него все му се струваше недостатъчно. Единствено Първа фагорска не се оплакваше от нищо.

Лошите вести продължаваха да настигат колоната. В кралството цареше глад, реколтата беше съсипана. Разрухата личеше навсякъде. Втора армия беше не просто разбита — тя нямаше да се измъкне от джунглите на Рандонан. Малкото мъже, които се завърнаха, се изпокриха по домовете си, като се кълняха, че никога повече няма да тръгнат на война. Оцелелите фагорски батальони като че се стопиха из пущинаците.

Вестите от столицата не бяха по-успокояващи. Съюзникът на Джандол-Анганол, първосвещеникът Бранза-Багинут, пишеше, че Матрасил е разбунен. Бароните заплашвали да вземат властта и да управляват от името на скритината. Кралят би следвало да вземе решителни мерки, и то колкото се може по-скоро.

Кралят обичаше походния живот и се наслаждаваше на всички развлечения, които той можеше да му предложи, радваше се на вечерите в лагера и дори се примиряваше с ярките слънчеви дни далеч от крайбрежните мусони. Чувствата, които бушуваха в гърдите му, сякаш също бяха източник на наслаждение. Лицето му отслабна и стана по-напрегнато, а непостоянството и своенравието му още повече биеха на очи.

Алам Есомбер не споделяше възторга на приятеля си. Израснал в двореца на баща си някъде из закътаните подземия на Пановал, той се чувстваше неуютно на открито и се дразнеше от принудителното бързане. В крайна сметка изнеженият посланик на Свещения Ц’сар поиска почивка, убеден, че уморената му свита ще го подкрепи.

Беше преди здрачаване, когато едри блестящи цветове се разтваряха сред матовата трева в очакване на нощните пеперуди. Отнякъде се обади вечерна птица, повтаряйки неуморно двете си привични ноти.

Вече бяха излезли от плодородните льосови земи и прекосяваха торфената равнина, която едва успяваше да изхрани малкото села наоколо. Свитата на посланика се приюти под сянката на едно огромно денисово дърво, чиито листа тихо шумоляха от ветреца. От него във всички посоки се разклоняваха възлести стволове, някои от тях на преклонна възраст, други — по-млади, се подпираха небрежно като самия Есомбер на разкривените си лакти и пълзяха на всички страни.

— Кое те кара да препускаш така, Джандол? — попита Есомбер. — За какъв дявол сме се разбързали, ако не заради самото проклето бързане? Или да го кажа иначе, каква по-добра съдба те очаква в Олдорандо в сравнение с тази, от която се отказа в Гравабагалиниен?

Той протегна крака и се вгледа с интерес в лицето на краля.

Джандол-Анганол беше приклекнал до него и се полюляваше на върха на пръстите си, подхвърляйки с ръка дребни камъчета. До ноздрите му достигна слаба миризма на дим и той потърси с поглед източника й.

Няколко кралски офицери, кралският оръжейник и други зяпачи се бяха подпрели на тоягите си недалеч. Някои от тях пушеха вероника, а един дразнеше Юли, като го мушкаше с тоягата си.

— Трябва да стигнем Олдорандо колкото е възможно по-скоро — заяви кралят с нетърпящ възражение тон, но Есомбер продължи да упорства.

— Аз самият горя от нетърпение да зърна този жалък град, най-малкото за да се топна в някой от знаменитите му извори. Това обаче не означава, че съм готов да тичам през целия път дотам. От времето, когато бяхме заедно в Пановал, ти си се променил — и, позволи ми да кажа, промяната не е особено забавна…

Кралят рязко запокити един камък.

— Борлиен има нужда от съюз със Сайрен Стунд. Онзи анатом, който ми подари часовника с трите циферблата, Бардол Кара-Бансити, твърдеше, че нямам работа в Олдорандо. В този момент ме обхвана увереност, че непременно трябва да отида там. Баща ми ме подкрепи. Предсмъртните му думи бяха — а той умря в ръцете ми — „Върви в Олдорандо!“. Откакто онзи глупак Толрам-Кетинет позволи да унищожат армията му, аз съм принуден да търся съюз с Олдорандо. Съдбите на Борлиен и Олдорандо винаги са били свързани.

Той яростно запрати един последен камък към земята, сякаш за да сложи край на спора.

Есомбер не каза нищо. Откъсна една тревичка и я задъвка, изведнъж загубил увереност под втренчения поглед на краля.

Джандол-Анганол скочи и застана с широко разтворени крака.

— Ето, аз стоя тук. Докато оказвам натиск върху земята, земната енергия нахлува в моето тяло. Аз съм част от земята на Борлиен. Аз съм природна сила.

Той разпери ръце с разтворени длани.

Недалеч лежаха фагорите със своите мускети и наподобяваха безформено стадо рогат добитък, загледано в равнината. Някои от тях ровеха под камъните и търсеха личинки и ракообразни за ядене. Други стояха неподвижно и само от време на време тръсваха глава или помръдваха едно ухо, за да прогонят мухите. В сянката бръмчаха рояци крилати насекоми. Есомбер обезпокоен седна.

— Не разбирам какво искаш да кажеш, но щом така ти харесва… — Гласът му беше сух.

Кралят заговори, загледан в хоризонта:

— Ще ти дам един пример, за да разбереш какъв човек имаш пред себе си. Аз може да съм се отрекъл по някаква причина от своята кралица, но тя въпреки всичко си остава моя. Ако разбера, че ти например си дръзнал да влезеш в спалнята й, докато бяхме в Гравабагалиниен, и си се опитал да й досаждаш, независимо от нашето приятелство бих те убил без каквито и да било угризения и бих окачил вътрешностите ти на това дърво.

Никой от двамата не помръдна. След малко Есомбер се изправи и застана облегнат на едно от разклоненията на денисовото дърво. Изящното му лице пребледня.

— Виж какво, хрумвало ли ти е някога, че тези твои фагори, въоръжени до зъби със сиборналско оръжие, вдъхват страх у такива обикновени хора като мен? И че може би ще бъдат зле приети в столицата на Сайрен Стунд, където пълнят главите на хората с какви ли не свещени дивотии? Никога ли не те е било страх, че можеш… че можеш да заприличаш и ти на фагор?

Кралят бавно се обърна. На лицето му беше изписана пълна липса на интерес.

— Погледни!

Нещо средно между гримаса и усмивка разкриви лицето му. Той шумно пое дъх през ноздрите си, затича се и леко прескочи едно от коренищата на повече от метър над земята. Скокът беше великолепен. Приземи се устойчиво, обърна се и прелетя над друг клон, почти до самия Есомбер.

Кралят беше половин глава по-висок от посланика. Есомбер бързо се изправи и посегна за меча си, после застина на място, като се вглеждаше напрегнато в Джандол-Анганол.

— Аз съм на двадесет и пет години, физическото ми състояние е прекрасно и не се боя нито от хората, нито от фагорите. Тайната ми е в това, че умея да използвам случая. Лъкатушенията на случайността ме зареждат с енергия… Гледай да не ме ядосаш, Алам Есомбер, или да забравиш думите ми, че това, което някога ми е принадлежало, е свято. Аз съм твоята житейска даденост, не обратното.

Посланикът се размърда, изкашля се, като се постара да прикрие преместването на ръката си от дръжката на меча към устата, и нервно се усмихна.

— Виждам, че си в прекрасна форма. Направо потресаващо. По дяволите, ти си за завиждане. Ужасно досадно е, че аз и моето малко стадо от пастири не сме така добре тренирани. Винаги съм смятал, че молитвите отслабват мускулите. Ето защо ще те помоля да продължиш напред заедно с твоите хора и любимците си с тази лудешка бързина, а ние ще те следваме полека, става ли?

Джандол-Анганол го изслуша все така безизразно, после лицето му се сви в презрителна гримаса.

— Чудесно. Околността е доста спокойна, но вие се пазете. Разбойниците не питаят твърде голямо уважение към свещениците. Не забравяй, че носиш моя указ за развод.

— Бързай тогава, щом така ти харесва. А аз ще занеса документа ти за развод на Ц’саря навреме. — Посланикът протегна ръка, но кралят не я пое и тя увисна във въздуха.

Джандол-Анганол безмълвно се извърна и свирна на Юли да заеме мястото си до него. По негова заповед се яви гилотата-майор на гвардията Гхът-Мларк Чзарн. Фагорските колони се строиха и потеглиха, следвани от не толкова стегнатите редици на хората. Алам Есомбер и свитата му останаха притихнали под денисовото дърво. Не след дълго фигурите им се изгубиха от погледа на краля, скрити в сянката на дървото. Още малко и самото дърво изчезна в трептящата над равнината мараня.

След два дни кралската войска спря на няколко мили от Олдорандо. Над хълмистата местност се носеха валма дим.

Кралят беше застанал до една от древните каменни колони, осеяли равнината. Той прокара пръст по плетеницата, издълбана върху камъка — добре познатата фигура представляваше два концентрични кръга, свързани с вълнообразни линии. Само за миг се запита какво ли би могла да означава колоната с издълбаната на нея фигура. Подобни загадки обаче не занимаваха ума му дълго — те без съмнение бяха също така неразрешими, както и загадката за името на отдавна мъртвия крал, издигнал някога колоните. Мислите му бяха изцяло заети с това, което го очакваше в близко бъдеще.

Намираха се в околността на митичния град, от който все още нямаше и следа. Докъдето поглед стига, се простираха ниски хълмове, предвестници на планините Кузинт, които се издигаха като брониран гребен над целия континент. В далечината се виеше и в двете посоки укт на мадите.

Представляваше по-скоро ръждивокафява, отколкото зелена ивица. Сред нея големите дървета бяха малко, затова пък изобилстваха храстите и цикладите, а между тях пъстрееха ярките цветове на мантията, чиито семена номадите използваха за храна.

Уктът беше по-широк от който и да било път. За разлика от обикновените пътища обаче по него не можеха да се движат хора. Въпреки опустошенията нанесени от арангите и флебихтите, зелената стена беше непроходима. Мадите със своите животни се движеха отстрани и неусетно го разширяваха, оставяйки след себе си семена и тор. От година на година пътят растеше, превръщайки се във виеща се дъбрава.

Тази горска ивица не беше еднаква навсякъде. На места в нея се промъкваха чужди растения, чиито семена се закачаха по козината на животните и намерили благодатна почва, процъфтяваха и се ширеха сред гъсталака. Мадите заобикаляха новите израстъци или ги прегазваха, оставяйки следа, която пришълците скоро отново завладяваха.

Така случайното се превръщаше в постоянно. Уктът служеше като бариера. Пеперудите и дребните животни, които можеха да се видят от едната й страна, не се срещаха от другата. Имаше птици и гризачи, както и един вид смъртоносна златна змия, които оставаха под прикритието на укта по цялото му протежение и никога не дръзваха да напуснат очертанията му. Няколко вида човекоподобни влачеха жалкия си живот в дебрите му.

Хората също признаваха съществуването на укта и го използваха като граница. Този разделяше Северен Борлиен и Олдорандо.

А сега тази граница гореше.

От новоизригналия вулкан се изливаха потоци лава. Уктът пламтеше като факел по цялото си протежение.

Уредите на „Авернус“ записваха данните за нарастващата вулканична активност в наближаващия периастрона свят отдолу. Данните относно вулкана Ръстиджоник показваха, че веществото, изхвърлено при изригването, е достигнало височина петдесет километра. Долните слоеве на образувалия се облак бързо се придвижваха на изток и обикаляха планетата за петнадесет дни. Саждите, издигнали се на височина над двадесет и един километра, се движеха на запад заедно с ниските течения на стратосферата и обикаляха планетата за шестдесет дни.

И от останалите изригвания бяха получени подобни данни. Облаците прах, събрани в стратосферата, почти удвоиха отражателната способност на Хеликония и отблъскваха нарастващата горещина на Фрейър от повърхността на планетата. По този начин елементите на биосферата взаимодействаха като единен организъм или механизъм, предназначен да съхрани жизнените й процеси. В течение на десетилетията, когато Фрейър щеше да бъде най-близко до Хеликония, планетата щеше да бъде защитена от вредното му въздействие чрез киселинните прашни слоеве.

Този драматичен процес на приспособяване се следеше със затаен дъх от Земята.

На самата Хеликония горският огън представляваше краят на света за множество ужасени създания. За по-безпристрастния наблюдател това беше знак, че светът е твърдо решен да съхрани себе си и своя жив товар от органичен живот.

Силите на Джандол-Анганол изчакваха, спотаени в плитка долина. Димната пелена на изток известяваше приближаването на огъня. Пълчища рунтави прасета и сърни препускаха по протежение на укта, устремени на изток към спасението. Следваха ги стада от по-тромави флебихти, огласящи околността с гръмкото си блеене.

Преминаха и няколко семейства от странни раси, които успокояваха малките си по чисто човешки начин. Бледите им лица се белееха сред гъстата черна козина. Някои видове бяха без опашки. Те ловко се прехвърляха от клон на клон и се отдалечаваха.

Джандол-Анганол се надигна и остана приведен, наблюдавайки преминаването на дивеча. Малкият Юли подскачаше игриво около него. Възрастните фагори продължаваха да дремят невъзмутимо, сякаш бяха стадо говеда, преживящо дневната си дажба от овесена каша и пемикан.

На изток бягаха и мадите със своите стада. Някои от техните животни се впускаха в панически бяг или ужасени се втурваха към гъсталака, докато самите първобитни същества примирено продължаваха да следват своя укт, подчинявайки се на хилядолетния навик.

— Слепи идиоти! — възкликна Джандол-Анганол.

В бързия му ум мигновено се зароди дързък план. Той нареди на едно отделение от фагорската гвардия да заеме позиции и да чака в засада. Когато първите мади се приближиха достатъчно, пред тях изневиделица се изпречи обвито с бодливи лиани въже. Групата спря. Настъпи объркване, овце, асокини и кучета в паника обикаляха около краката на стопаните си.

Мадийските лица бяха така невинни, както са лицата на папагалите или на цветята. Челата и брадичките им бяха скосени, очите и носовете изпъкваха и това им придаваше постоянен израз на съмнение спрямо целия свят. Мъжете имаха издатини на челата и челюстите си. Косите им бяха лъскавокафяви. Отчаяният зов, който си разменяха, наподобяваше тревожното гукане на гълъби.

Фагорската част изскочи от укритието си и се устреми към ужасените мади. Всеки фагор сграбчи трима или четирима от тях в опърлените си от слънцето, покрити с прах лапи. Съществата се предадоха без съпротива. Една гилота хвана водача на стадото асокини, на чиято шия висеше празна тенекиена кутия, удряйки се с глух звук в гърдите му. Овцете кротко стояха отстрани.

Някои от мадите се опитаха да бягат. Джандол-Анганол стовари юмрука си върху двама от тях и ги просна на земята. Те се валяха в прахта и плачеха. Отзад обаче продължаваха да прииждат други и той ги остави свободно да си заминат.

Групата на краля си проби път през укта заедно с плячката си. Гъстата козина на фагорите ги правеше неуязвими за трънаците. Подкараха пленниците пред себе си и пресякоха границата между Борлиен и Олдорандо. Скоро се озоваха в безопасност. Закрачиха бодро към целта си, докато пламъците отминаха зад гърба им, оставяйки след себе си пепелища.

Така групата навлезе в столицата Олдорандо, по-скоро напомняща за каращи стадо пастири, отколкото за кралска свита. Пленниците-първочовеци бяха изподрани и кървяха. Хората също бяха пострадали от трънаците на укта. Самият крал беше покрит със слой прах.

В Олдорандо имаше нещо театрално — може би защото в самото му сърце се издигаше ярко украсена платформа, върху която в цялото си великолепие се извършваше пищното богослужение в чест на Акханаба, всемогъщия бог с бичето лице. Истинската вяра е самотна. Когато на едно място се съберат тълпи от вярващи, те превръщат богослужението в карнавално сборище.

Разположен в самия знойно-мъглив център на Кампанлат, прорязан от река Валворал, която го съединяваше с Матрасил и с морето, Олдорандо беше град на пътешественици. Повечето от тях идваха на поклонение, останалите — да търгуват.

Самата форма на града говореше за дългото съществуване на тези две противоположни тенденции. Онази част, която се наричаше Светия хълм, се простираше диагонално от югозапад на североизток и се издигаше над неугледната оживена търговска част като изящен скъпоценен накит. Включваше Стария град с неговите причудливи кули на седем ката, обитавани от постоянни религиозни общности. Тук беше женският Академичен орден. Тук бяха поклонниците и просяците, както и изметът на църквата — онези, които биеха чела в престорено, показно разкаяние. Тук бяха владенията на сенките и тайнствените параклиси, зарити дълбоко в земята. Тук, най-сетне, бяха катедралата с прилежащите й манастири и дворецът на крал Сайрен Стунд.

Цареше всеобщо убеждение — или поне сред онези, чийто живот беше неразривно свързан с Хълма, — че този остров на светостта, това средище на благочестието се извисява сред клоаките на светските пороци.

Ала пищните, богато украсени стени и непристъпните укрепления на Хълма бяха прорязани от множество врати. Някои се отваряха само в крайно тържествени случаи. Други позволяваха достъп до Стария град само на избраните. Трети пропускаха само мъже или само жени (фагорите не можеха да оскверняват с присъствието си Хълма). Имаше обаче и такива — най-често използваните, — през които влизаха и излизаха, когато си пожелаеха, изцяло светски особи. Между святото и низкото, както между живота и смъртта, съществува граница, която всеки може да премине, щом пожелае.

Грехът обитаваше не толкова величествени владения, но дори и тук богатите строяха дворците си на големите булеварди. Нечестивите преуспяваха, докато почтените с труд си проправяха път в живота. От всичките осемстотин и деветдесет хиляди жители на града почти сто хиляди членуваха в религиозни ордени, служещи на Акханаба. Поне още толкова бяха робите, които служеха еднакво както на вярващите, така и на езичниците.

В съответствие с показно тържествения обичай на Олдорандо двама облечени в синьо и златно пратеници чакаха пристигането на Джандол-Анганол на южната порта. Една карета трябваше да закара краля при височайшия му домакин Сайрен Стунд.

Джандол-Анганол отказа каретата и вместо да поеме по триумфалния път по протежение на булевард Узен, поведе прашната си свита към квартала Паук — уютен, макар и лишен от изтънченост район на кръчми и пазари, където търговците щяха да купят както животните, така и първобитните хора.

— Мадите не вървят много в Ембрудок — заяви един як търговец, послужил си със старото име на Олдорандо. — Имаме си достатъчно, пък и те, както полумаймуните, не са кой знае какви работници. Виж, вашите фагори са друго нещо, но в този град нямаме право да търгуваме с фагори.

— Аз продавам само мадите и животните, човече. Кажи си цената, иначе ще намеря някой друг.

Когато се споразумяха за цената, мадите преминаха в ръцете на търговеца, за да бъдат продадени като роби, а животните отиваха на заколение. Кралят си тръгна доволен. Сега вече беше готов да се срещне със Сайрен Стунд. Преди сделката нямаше пукнат рун в джоба си. Фагорите, изпратени за злато в Матрасил, не се върнаха.

Първа фагорска потегли в стегнати редици по булевард Узен, а наоколо се събираха зяпачи. Тълпите приветстваха Джандол-Анганол, който крачеше заедно с припкащия до него Юли. Той беше популярен сред обикновените хора на Олдорандо независимо от слабостта си към официално заклеймяваните фагори. Сравняваха жизнерадостния, енергичен мъж със своя тлъст, ленив, обичащ спокойствието монарх. Те не познаваха кралицата на кралиците и изпитваха съчувствие към краля, чиято годеница бе жестоко убита, независимо че тя беше само една мадийка или полумадийка.

Сред простолюдието се забелязваха и духовници, които издигаха вечните си лозунги: „ИЗПОВЯДАЙ ГРЕХОВЕТЕ СИ! КРАЯТ НА СВЕТА Е БЛИЗКО! ПОКАЙ СЕ, ДОКАТО Е ВРЕМЕ!“ И тук, както и в Борлиен, Пановалската църква използваше страха на хората, за да вкара свободомислещите в правия път.

Маршът сред прахоляка продължаваше — край древната пирамида на крал Денис, през квартала около Узен, през обширния площад Лойлбрайден, през потока в края му към Парка на свирещия извор, покрай Катедралата на религиозното усърдие към живописния дворец на краля. В центъра на площада се издигаше златен павилион, в който се беше разположил самият Сайрен Стунд в очакване на посетителя.

До краля седеше кралица Баткаарнет-тя в сив кийдрант, украсен с черни рози, и неудобна корона. Между двете кралски особи на малък трон бе настанена оцелялата им дъщеря, Милуа Тал. Тримата се възвисяваха в нелепи величествени пози под платнен навес, докато останалата част от двора се потеше на слънце. Горещият въздух гъмжеше от мухи. Свиреше оркестър. Биеше на очи отсъствието на войници, но наоколо бавно се разхождаха няколко старши офицери в блестящи униформи. Стражата удържаше тълпите извън очертанията на площада.

Дворът на Олдорандо беше известен със строгия си етикет. Сайрен Стунд направи всичко възможно да смекчи церемониите при това посещение, но многобройните съветници и висши църковни сановници, много от тях облечени в дългополи духовни одеяния, очакваха вдървено изпънати да стиснат ръката на Джандол-Анганол и да го целунат по бузата.

Орела, все още обгърнат от облак прах, стоеше пред своята свита от капитани и гърбавия си оръжейник и критично оглеждаше посрещачите.

— Това парадно посрещане би направило чест на всеки музей, братовчеде Сайрен — каза той.

Сайрен Стунд беше облечен също като подчинените си в строги черни дрехи — знак на траур. Той се надигна от трона си и тръгна към Джандол-Анганол с протегнати ръце. Гостът церемониално се поклони. Юли стоеше на една крачка зад него, тесният му език се пъхаше ту в едната, ту в другата ноздра.

— Приветствам ви в името на Всемогъщия. Дворът на Олдорандо ви поздравява с добре дошъл при това мирно братско посещение в нашата столица. Дано Акханаба да направи тази среща плодотворна.

— Приветствам ви в името на Всемогъщия. Благодаря за братския прием. Дошъл съм да изкажа съболезнованията си и болката си по повод смъртта на вашата дъщеря Симода Тал, моята избраница.

Докато Джандол-Анганол говореше, погледът му под сключените вежди си оставаше все така зорък. Той не се доверяваше на Сайрен Стунд. Кралят на Олдорандо го поведе пред редиците на сановниците и Джандол-Анганол позволи да стиснат поред ръката му и да целунат мръсната му буза.

От държанието на домакина ставаше ясно, че той не питае особено приятелски чувства към него. Съзнанието за това му причини болка. Навсякъде в сърцата на хората срещаше само омраза. Убийството на Симода Тал беше оставило своя зловещ отпечатък, с който той трябваше непрестанно да се сблъсква.

След церемонията към него накуцвайки се приближи кралицата, опряна на ръката на Милуа Тал. Баткаарнет-тя имаше повехнал и измъчен вид, но нещо в изражението й, в начина, по който държеше главата си смирено сведена и все пак горда, го трогна. Той си спомни едно изказване на Сайрен Стунд, което беше чул навремето (защо ли тази фраза изведнъж изплува в ума му?): „Който е живял веднъж с мадийка, никога няма да пожелае друга.“

И Баткаарнет-тя, и дъщеря й имаха пленителните лица, характерни за тяхната раса. Въпреки човешката кръв, вляла се във вените на Милуа Тал, тя притежаваше екзотична, ярка красота. Огромни очи блестяха над изящната орлова извивка на носа й. Когато я представяха, тя погледна Джандол-Анганол право в очите, дарявайки го с Погледа на Приобщаването. Той мигновено си спомни за опитите на Сартори-Ирвраш по кръстосването на видовете. Ако някога някъде се беше появявал сполучлив хибрид, той стоеше в този миг пред него.

Кралят с удоволствие наблюдаваше оживеното й изражение сред множеството скучни лица. Обърна се към нея:

— Вие ми напомняте за портрета на вашата сестра, който ми бе изпратен, само че сте още по-красива.

— Симода и аз много си приличахме и силно се различавахме — като всички сестри — отговори Милуа Тал.

Музиката на гласа й му напомни за много неща — за светлинките в нощта, за невръстната Татро, гукаща в прохладната спалня, за гълъбите под покрива на дървената кула…

— Горката ни Милуа е съкрушена от убийството на сестра си, като всички нас — отривисто произнесе кралят и издаде звук, наподобяващ едновременно въздишка и ридание. — Разпратихме агенти надлъж и нашир, за да проследят убиеца, този злодей, престорил се на мадис, за да проникне в двореца.

— Това бе жесток удар и за двама ни.

Последва нова отривиста въздишка.

— Следващата седмица ще бъде свикан Светият съвет, който ще отслужи панихида в памет на покойната ни дъщеря. Самият Свещен Ц’сар ще я удостои с присъствието си. Това ще бъде голяма утеха за нас. Трябва и вие да ни почетете с присъствието си, братовчеде. Ще се радваме да ви видим в църквата. Ц’сарят ще бъде щастлив да приветства такъв виден член на своята общност, пък и за вас ще бъде от полза да прекарате известно време с него, нали така? Познавате ли се с Негово Светейшество?

— Познавам посланика му, Алам Есомбер. Той скоро трябва да пристигне.

— А-ха. Да. Хъм… Остроумен младеж.

— И любител на приключенията — добави Джандол-Анганол.

Оркестърът засвири отново. Процесията прекоси площада на път за двореца. Джандол-Анганол забеляза Милуа Тал до себе си. Тя го погледна весело и се усмихна. Кралят шепнешком я запита:

— Готова ли сте да ми съобщите възрастта си, госпожице, ако ви обещая да я запазя в тайна?

— О, това е един от въпросите, които чувам най-често — отговори тутакси тя. — Както и: „Харесва ли ви да сте принцеса?“ Хората ми дават повече години от навършените и сигурно имат право. По-високите температури на сегашния период спомагат за бързото узряване на младите, за всестранното им развитие. Повече от година сънувам сънищата на големите. Присънвало ли ви се е някога, че сте в мощните неотразими прегръдки на огнен бог?

Той се наведе към ухото й и прошепна престорено свирепо:

— Преди да ви открия дали не съм аз този бог, искам да отговорите на въпроса ми. Аз не бих ви дал повече от девет години.

— Девет и пет десети — поправи го тя, — но са важни чувствата, а не годините.

Дворецът имаше дълга триетажна фасада с масивни полирани колони от раджабарал, които минаваха през подовете на издадените горни етажи. Покритият със сини керамични плочи покрив, дело на майстори от Кейс, се издигаше стръмно нагоре. За пръв път дворецът бе построен преди триста и петдесет малки години, след като Олдорандо бе отчасти разрушен от фагорското нашествие. Оттогава обновяваха дървените му части нееднократно, но общият изглед се запазваше. Майсторски резбовани дървени капаци прикриваха прозорците без стъкла. Вратите бяха покрити със същия тип дърворезба, само че посребрена, а от вътрешната страна бяха облицовани с дървени пана. Вътре се чу тръбният звук на гонг, вратите се отвориха и Сайрен Стунд въведе гостите в двореца.

Последваха два дни на пиршества и празни речи. Отдаде се дължимото и на знаменитите горещи извори на Олдорандо. В катедралата отслужиха благодарствена служба, на която присъстваха много високопоставени църковни сановници. Пеенето беше величествено, костюмите — великолепни, всичко в огромната крипта беше толкова пищно, но и мрачно, че дори Всемогъщият Акханаба не би могъл да желае повече. Джандол-Анганол се молеше, пееше, разговаряше, участваше смирено в церемонията и не се доверяваше на никого.

Всички се бояха от този странен мъж и не сваляха очи от него. Той също не сваляше очи от тях. Ставаше ясно защо го наричаха Орела.

Той провери дали Първа фагорска гвардия е настанена както подобава. За един град, който мразеше фагорите, условията бяха повече от добри. Срещу катедралата, оттатък площад Лойлбрайден, се простираше Паркът на свирещия извор, заобиколен от Валворал и притоците му. Тук се грижеха да опазят брасимите. Тук беше и известният по целия континент Час-свирач. На всеки един час гейзерът изригваше с пронизителен звук. Точността му беше поразителна. Минаваха дни, седмици, десети, години, векове… а той продължаваше все така да изригва. Някои твърдяха, че неговият шум определя времетраенето на часа и на съдържащите се в него четиридесет минути.

В покрайнините на парка се издигаха древни кули на седем ката и няколко нови павилиона. Фагорите бяха настанени в павилионите. Четирите моста към парка се пазеха от фагори от вътрешната страна, а отвън — от хора, така че никой да не проникне вътре и да досажда на рогатите гости.

Скоро наоколо се събраха тълпи, дошли да погледат двурогите войници през реката. Тези дисциплинирани, миролюбиви на вид същества бяха твърде различни от широко разпространените представи, в които те яздеха като богове ръждивокафеникавите си кайдо, понесли се стремително към градовете на хората, за да сеят разрушение. Тези ездачи на ледената вихрушка твърде малко наподобяваха стегнато маршируващите из парка създания.

Преди да напусне кохортите си и да се върне при Сайрен Стунд, Джандол-Анганол се увери в тяхното неуморно постоянство. Той проведе разговор с гилотата-майор Чзарн, но успя да изкопчи от нея единствено че гвардията е имала нужда от малко време, за да се настани както следва.

Кралят забеляза, че шумът на Час-свирача е неприятен на войниците му. Той им каза няколко окуражителни думи и си тръгна, съпроводен от припкащия край него Юли. Във въздуха се носеше миризмата на вулканична сяра.

Когато мина през сребърната порта на двореца, Джандол-Анганол беше посрещнат от Милуа Тал. През последните два дни нейното неуловимо присъствие му стана особено приятно, радваше го гукащият й глас на гургулица.

— Някои от вашите приятели пристигнаха. Разправят, че били свети, но тук кой ли не е такъв! Началникът им никак не ми прилича на светец. Прекалено е хубав, за да има нещо свято у него. Струва ми се някак покварен. Харесват ли ви покварените хора, крал Джандол? Защото ми се струва, че и аз съм малко покварена.

Той се засмя.

— Да, мисля, че си покварена. Повечето хора са такива. Дори и някои от светите люде.

— А трябва ли да бъдеш изключително покварен, за да изпъкнеш сред тълпата?

— Разумен въпрос.

— Вие затова ли така се откроявате сред останалите?

Тя пъхна ръка в неговата. Той я стисна силно.

— Има и други причини. Например да бъдеш огнен бог.

— Мисля, че повечето хора са ужасно разочароващи. Знаете ли, когато убиха сестра ми, ние я намерихме седнала на един стол, напълно облечена. Наоколо не се виждаше никаква кръв. Това беше разочароващо. Аз си представях локви кръв. Мислех си, че когато убият някого, той трябва да бъде проснат на пода, всичко около него да бъде в пълен безпорядък, сякаш човекът протестира против случилото се.

— Как беше убита тя? — хладно попита кралят.

— Пронизана право в сърцето с фагорски рог! Татко каза, че това е рог на фагор. Беше пробол дрехите и сърцето й.

Тя погледна с подозрение към Юли, който следваше господаря си по петите, но фагорчето беше без рога.

— Ти изплаши ли се?

Принцесата го изгледа насмешливо.

— Никога не мисля за това. Въобще! Е, може би от време на време се сещам как седеше изправена, а очите й бяха изцъклени.

Двамата влязоха в голямата, тапицирана с гоблени приемна зала на двореца. Предупреждението на Милуа Тал беше добре дошло за краля, който очакваше пристигането на Алам Есомбер и неговото „малко стадо от пастири“, както ги наричаше. Новодошлите бяха заобиколени от тълпа олдорандски велможи, които се надпреварваха да ги приветстват любезно.

Орловото око на краля забеляза в дъното на залата още една позната фигура, която в момента си проправяше път към отдалечена врата. Преди да напусне стаята, човекът се обърна и погледна назад. Погледът му срещна този на краля въпреки множеството глави между тях, после вратата се затвори зад гърба му.

При влизането на Джандол-Анганол Есомбер вежливо се избави от събеседниците си и се приближи към краля, за да му се поклони с обичайното си насмешливо изражение.

— Ето ни и нас, Джандол, моето свято обкръжение и аз, както можеш сам да се увериш. Имаше един навехнат глезен, едно отравяне от храна и един посланик, зажаднял за плътски разтухи, иначе всичко е наред. Е, разбира се, доста сме поомърляни от прекалено дългата разходка из твоите владения…

Двамата се прегърнаха церемониално.

— Радвам се, че си цял и невредим, Алам. Тукашните плътски разтухи ще ти се сторят доста унили, поне аз съм с такова впечатление.

Есомбер се загледа в Юли, който по обичая си беше застанал редом с краля. Понечи да го потупа шеговито, но се отказа и отдръпна ръката си.

— Нали не хапеш, приятелче?

— Аз зъм зивилизован — каза Юли.

Есомбер вдигна вежди:

— Не искам да ти се бъркам, Джандол, но дали тази надута тълпа тук — имам пред вид Сайрен Стунд и неговата компания — ще одобри наоколо й да се мотае… това нещо, та дори и „зивилизовано“? И без това цари суматоха — нали ще правят панихида за твоята годеница…

— Засега още не съм имал проблеми, но скоро ще пристигне Ц’сарят… Затова не е зле и ти да се заемеш с твоите плътски разтухи, преди да е дошъл. Между другото, току-що видях бившия си канцлер, Сартори-Ирвраш. Ти не знаеш ли нещо по въпроса?

— Хм… Да. Да, сир. — Есомбер потърка изящния си нос. — Той се присъедини към мен и моето малко стадо пастири заедно с една сиборналска дама, малко след като ти и твоята фагорска пехота се втурнахте презглава насам. Двамата с дамата яздеха хокснита и през цялото време пътуваха с нас.

— Каква работа има той в Олдорандо?

— Може би търси плътски разтухи?

— Измисли нещо друго. Той какво ти каза?

Алам Есомбер закова поглед в пода, сякаш се опитваше да извика някакъв смътен спомен.

— Дявол да го вземе, това пътуване е размекнало мозъка ми… Хъм, не мога да кажа, сир. Защо ти самият не го попиташ?

— От Гравабагалиниен ли идваше? И какво е правил там?

— Може би е искал да види морето. Чувал съм, че много хора го правят, преди да умрат.

— Може пък наистина скоро да срещне края си! — закани се кралят. — Алам, тази вечер няма голяма полза от тебе.

— Прощавай. Краката ми са в такова състояние, че ми се отразява на главата. След като се изкъпя и вечерям, може да се окажа по-полезен. А дотогава, уверявам те, не искам да мислиш, че питая някакви дружески чувства към твоя поизкуфял бивш канцлер.

— Само дето и двамата мечтаете да очистите света от фагорите.

— Повечето хора си мечтаят за това, но не им стига куражът. Да се отърват както от фагорите, така и от бащите си.

Двамата се измерваха с поглед.

— Хайде да не подхващаме въпроса за куража — подхвърли Джандол-Анганол и рязко се отдалечи.

Той се присъедини към една група, където някакви мъже в пищни чарфрали и екзотични прически разговаряха със Сайрен Стунд. Кралят най-безцеремонно ги прекъсваше. Видът му беше възбуден. Той неохотно помоли събеседниците си да го оставят насаме с Джандол-Анганол. Около двамата крале се образува празно пространство. В този миг се приближи прислужник, който носеше на сребърен поднос вино и лед. Джандол-Анганол се обърна и почти непреднамерено изби подноса от ръцете му.

— Ох-ох! — възкликна Сайрен Стунд. — Нищо, няма значение. Чиста случайност, аз видях, че е неволно. Вино има предостатъчно. И лед също, сега ни го доставя една дама-капитан, Имия Мунтрас. Ще трябва да свикваме с тези нововъведения.

— Братко, оставете светските любезности. Тук, във вашия дворец, сте приютил един човек, който навремето беше мой канцлер, но аз се отървах от него. Един човек, когото считам за свой враг, тъй като премина на страната на Сиборнал. Името му е Сартори-Ирвраш. Какво търси той тук? Може би ви е донесъл тайно послание от моята бивша кралица?

— Мъжът, за когото говорите, пристигна само преди двадесет минути в компанията на почтени господа като Алам Есомбер. Аз се съгласих да му дам убежище. С него има и една дама. Уверявам ви, че двамата няма да бъдат гости на този дом.

— Тя е сиборналка. Аз прогоних този човек. Сигурен съм, че не е дошъл тук, за да ми направи услуга. Къде ще се настанят те?

— Скъпи братко, не мисля, че това е наша работа. Нощните пеперуди да си стоят на тъмно, там им е мястото.

— Къде ще отседне той? Под ваша защита ли е? Бъдете откровен с мен!

Сайрен Стунд беше седнал на висок стол. Надигна се величествено и каза:

— Тук става горещо. Да се поразходим из градината, преди да сме прегрели.

Направи знак на съпругата си да остане в залата.

Двамата преминаха сред коридор от сведени в поклон глави. Последва ги само малкият Юли. Градината се осветяваше от поставени в специални ниши факли. Въздухът навън беше почти толкова неподвижен, колкото и вътре в двореца, и факлите горяха с равен пламък. Над добре поддържаните прави алеи се носеше миризма на сяра.

— Нямам намерение да ви дразня, братко Сайрен — подхвана Джандол-Анганол, — но вие знаете, че тук имам множество скрити врагове. Погледът на Сартори-Ирвраш, изражението му ми подсказаха, че сега той е мой враг, дошъл да ми причини неприятности. Ще го отречете ли?

Сайрен Стунд вече се бе окопитил достатъчно. Той беше доста пълен и се задъхваше от ходенето. Отговорът му прозвуча хладно:

— Сигурно си давате сметка, че простите хора в Олдорандо — или Ембрудок, както го наричат някои, предпочитат да живеят със старите представи, затова гледат на сънародниците ви като на варвари. Аз самият, разбира се, не споделям това убеждение. Не бих могъл да сторя нищо срещу този предразсъдък, дори и да изтъкна като довод общата ни религия.

— Какво общо има това с моя въпрос?

— Господи, останах без дъх! Мисля, че имам алергия. Мога ли да ви запитам за тази твар, която ви следва по петите — дали не целите да оскърбите с присъствието й мен и моята кралица?

Той направи презрителен жест към Юли.

Този път беше ред на Джандол-Анганол да се почувства объркан.

— Но той е просто куче. Вярно куче, което ме следва навсякъде.

— Оскърбително е да водите това създание в двореца ми. То трябваше да бъде настанено на Острова на свирещия извор заедно с останалия добитък.

— Уверявам ви, той е просто един домашен любимец, куче, което спи пред вратата ми и ако усети някаква опасност, лае.

Сайрен Стунд спря, кръстоса ръце зад гърба си и се загледа втренчено в един храст.

— Не бива да се караме, и двамата си имаме свои проблеми. Аз — в Кейс, вие — у дома в Матрасил, ако мога да вярвам на слуховете, които стигат до мен. Но вие не биваше да водите това създание в двора ми — мнението на придворните е твърдо против него, каквото и да кажа аз.

— Защо не ми го казахте преди два дни, когато пристигнах?

Кралят на Олдорандо въздъхна тежко:

— Приемете го като благоволение за два дни. Както знаете, скоро ще пристигне Свещеният Ц’сар. За нас е голяма чест да го приемем, но също така и голяма отговорност. Той няма да бъде очарован да види фагор в двора ми. Прекалено много проблеми ни създавате, Джандол. Ако никаква работа не ви задържа тук, какво ви пречи да си заминете за своята столица утре заедно с животинската си трупа?

— Значи съм нежелан тук? Вие ме поканихте да остана за посещението на Ц’саря. Каква ли отрова е влял Сартори-Ирвраш в ума ви?

— Посещението на Свещения Ц’сар трябва да мине мирно и тихо. Може би съюзът с могъщия Пановал е по-важен за мен, отколкото за вас, тъй като кралството ми е по-близко. Затова ви казвам направо: на тези твари и на любителите им у нас не се гледа с добро око. Ако никаква работа не ви задържа повече тук, предлагам утре да ви пожелаем добър път и да се разделим като приятели.

— А ако имам работа тук?

Сайрен Стунд се изкашля.

— Каква работа? Ние и двамата сме вярващи, Джандол. Да отидем да се помолим и да се подложим на бичуване заедно тази вечер, а утре сутринта да се разделим като добри приятели и съюзници. Не е ли така най-добре? Тогава ще си спомняме с удоволствие вашето посещение. Ще ви дам кораб, с който ще се спуснете бързо по Валворал и докато се усетите, ще си бъдете у дома. Долавяте ли как ухае цъфналият залдал? Не е ли прекрасно?

— Разбирам. — Джандол-Анганол кръстоса ръце на гърдите си. — Добре тогава, щом това е не по-малко важно от приятелството и религията… утре ще ви освободя от присъствието си.

— Ще съжаляваме, когато ни напуснете. Кралицата и дъщеря ми също.

— Ще се подчиня на молбата ви, въпреки че я намирам неоправдана. В замяна на това ви моля да отговорите на въпроса ми. Къде е Сартори-Ирвраш?

Кралят на Олдорандо изведнъж се развълнува.

— Нямате право да търсите нещо оскърбително в молбата ми! Да не мислите, че дъщеря ми щеше сега да е мъртва, ако не я сгодих за вас? Това беше политическо убийство! Бедното дете нямаше никакви лични врагове. А сега вие идвате в двора ми с тези ваши отвратителни твари и разчитате на радушен прием!

— Сайрен, уверявам ви най-искрено, че смъртта на Симода Тал е удар и за мен. Ако успея да намеря убиеца, ще бъда безпощаден. Недейте да усилвате болката ми, като стоварвате отговорността за това зло на моите плещи!

Сайрен Стунд се осмели да сложи ръка върху неговата.

— Не се притеснявайте заради онзи човек, вашия бивш канцлер. Дадохме му стая в едно от манастирските общежития зад катедралата и двореца. Повече няма да го видите. И ние с вас няма да се разделим като врагове. В никакъв случай! — Той шумно се изсекна. — От вас се иска само да си тръгнете утре от Олдорандо.

Двамата се поклониха един другиму. Джандол-Анганол бавно се запъти към своя апартамент в едно от крилата на двореца. Юли го следваше по петите.

Стените тук бяха драпирани с невзрачни гоблени, а по дървения под се забелязваше мръсотия. Той почука на вратата на стаята, където бяха настанили майора, командващ пехотата. Отговор не последва. Нова мисъл го осени и той се запъти към стаята на Фард Фантил. Кралският оръжейник му викна отвътре да влезе.

Гърбушкото седеше на леглото и лъскаше обувките си. Когато видя кой е посетителят, скочи на крака. До прозореца безмълвно стоеше фагорски страж с копие в ръка.

Джандол-Анганол започна без предисловия:

— Ти си човекът, който ми трябва. Това е родният ти град и за разлика от мен познаваш тукашните обичаи. Утре заминаваме — да, знам, че е неочаквано, но нямам избор. Тръгваме за Матрасил.

— Проблеми ли имате, Ваше величество?

— Да.

— Дяволски хитър е този крал!

— Искам да отведа със себе си като пленник Сартори-Ирвраш. Той е тук, в града. Ще го намериш, ще го обезвредиш и скрито ще го докараш тук. Не можем тайно да му прережем гърлото — това ще вдигне прекалено много шум. Докарай го тук, без никой да разбере.

Фард Фантил закрачи напред-назад из стаята със смръщени вежди.

— Не бива да правим такова нещо. Невъзможно е. Не е законно. Той в какво се е провинил?

Джандол-Анганол удари юмрук в дланта си.

— Знам как разсъждава този опасен стар чудак. Измислил е някакъв подъл начин да ме опозори. Предполагам, че е свързано с фагорите. Трябва да го обезвредя, преди да е задействал комбинациите си. Утре ще си тръгнем заедно с него. Ще го затворим в сандък и никой няма да знае. Той се е настанил в някое от общежитията около двореца. Разчитам на тебе, Фард Фантил, защото си доблестен мъж. Направи го и ще те възнаградя богато, имаш думата ми.

Оръжейникът продължаваше да се колебае.

— Не е законно, Ваше величество.

В гласа на краля прозвучаха стоманени нотки:

— Поставил си фагор в стаята си. Аз категорично го забраних. Всички фагори, като се изключи Юли, трябва да бъдат настанени в Парка на доносниците. Заслужаваш да те подложа на телесно наказание за това, че не си изпълнил заповедта ми, както и да те разжалвам.

— Това е личният ми слуга, Ваше величество.

— Ще изпълниш ли молбата ми да докараш тук Сартори-Ирвраш?

Фард Фантил го погледна сърдито, но трябваше да се съгласи.

Кралят хвърли на леглото торбичка със злато. Това бяха парите, получени преди два дни на пазара.

— Добре. Преоблечи се като монах и тръгвай незабавно. И махни слугата си оттук.

Човекът и фагорът излязоха, а кралят остана замислен в тъмната стая. През прозореца, ниско в северното небе, се виждаше кометата на Ярап-Ромбри. Сиянието на блестящото огънче в нощта му напомни за последната среща с духа на неговия баща и за пророчеството му, че ще срещне в Олдорандо някого, който ще има власт над съдбата му. Дали не намекваше за Сартори-Ирвраш? Умът му с трескава бързина прехвърляше различните възможности.

Удовлетворен от мисълта, че е направил всичко, което е било по силите му в една враждебна среда, той се върна в апартамента си, където Юли както обикновено се разположи пред вратата. Минавайки покрай него, кралят го потупа по гърба.

До леглото беше поставен поднос с вино и лед. Може би това беше начинът, по който Сайрен Стунд изразяваше благодарността си към заминаващия гост? Кралят изпи на един дъх пълна чаша от сладкото вино, намръщи се и запрати подноса заедно с каната в ъгъла.

Бързо се съблече, вмъкна се под завивките и веднага заспа. Винаги се радваше на здрав сън. Този път сънят му беше още по-дълбок от обикновено.

Сънищата му бяха много и объркани. Превръщаше се в какво ли не, а накрая стана огнен бог, който си пробиваше път сред златни пламъци. Те обаче приличаха по-скоро на течност, отколкото на огън. Беше огнен бог на морето, а точно пред него Мирдем-Ингала яздеше делфин. Кралят гребеше мощно, а морето го сграбчваше в яките си прегръдки.

Най-сетне я настигна. Стисна я здраво. Всичко наоколо беше от злато. Внезапно го връхлетя ужас, прокраднал се някъде от границите на съня. Мирдем-Ингала беше някак различна. Усещаше невъобразимата тежест и непоносимата сладникава миризма на тялото й. Той плачеше, докато се бореше с нея. Златото заливаше гърлото и очите му. Имаше чувството, че…

В този миг кралят се събуди. Побоя се да отвори очи веднага. Беше в леглото си в двореца на Олдорандо и стискаше нещо в ръце. Цялото му тяло трепереше.

Очите му сякаш се отвориха против волята му. От съня остана само златото. То се просмукваше през завивките и копринените възглавници и мокреше тялото му.

Той изкрещя и седна, отхвърляйки завивките. До него лежеше Юли. Главата му я нямаше. Тук беше само тялото, вече изстинало. Всичката златиста кръв беше изтекла и сега локвичката се съсирваше около трупа му и тялото на краля.

Джандол-Анганол се хвърли на голия под и се разхълца, притиснал лице в плочите. Риданията напираха от дълбините на съществото му и разтърсваха цялото му облято в жълта кръв тяло.

В двора на Олдорандо беше прието църковните служби да се провеждат всяка сутрин в десет часа в Кралския параклис, разположен в подземието на двореца. В знак на особена почит към гостите крал Сайрен Стунд канеше всеки ден Джандол-Анганол да чете вместо него от благоговейно тачения „Завет на Рейни-Лаян“. Тази сутрин, когато доверените хора на Сайрен Стунд се събраха, параклисът се изпълни с шепот и най-различни догадки. Мнозина се съмняваха, че кралят на Борлиен ще дойде.

Джандол-Анганол слизаше по стълбите откъм апартамента си. Преди това дълго се ми и се преоблече, но не в чарфрал, а в дълга до коленете туника, лек плащ и високи ботуши. Лицето му беше мъртвешки бледо. Ръцете му се тресяха. Той слизаше бавно, стъпало по стъпало, но се владееше.

По стълбите го настигна неговият оръжейник.

— Ваше величество, чуках на вратата ви, но никой не ми отговори. Извинете ме. Затворникът, за когото ставаше дума, е в стаята ми, лежи вързан в гардероба. Ще имам грижата за него, докато тръгне корабът. Кажете ми само кога трябва да го пренеса на борда.

— Плановете ни се променят, Фард Фантил.

Начинът, по който беше изречено това, разтревожи оръжейника не по-малко от смисъла.

— Болен ли сте, Ваше величество? — попита той, взирайки се тревожно в лицето на краля.

— Върни се в стаята си.

Без да погледне повече назад, кралят продължи да слиза, стигна партера и се спусна по стълбите към Кралския параклис. Всички вече бяха заели местата си и пееха встъпителния химн, съпровождани от мощно звучащия врах и барабаните. Всички погледи се насочиха към краля, който влезе вдървено, сякаш стъпваше на кокили, и се отправи към мястото си в ложата на Сайрен Стунд. Единствено кралят на Олдорандо продължи да гледа към олтара. Примигваше често, сякаш не усещаше нищо нередно.

Кралската ложа беше разположена отделно, пред местата, отредени за паството. Имаше богата украса, резбованите й перила бяха обковани със сребро. Към нея водеха няколко дъговидни стъпала. Точно под нея беше разположена по-скромна ложа само с едно стъпало, в която седеше кралица Баткаарнет-тя с дъщеря си.

Джандол-Анганол зае мястото си до краля на Олдорандо и през цялото време на службата се взираше право пред себе си. Едва след дългия химн във възхвала на Акханаба Сайрен Стунд се обърна и направи знак на Джандол-Анганол, също както предните няколко дни, да прочете няколко страници от Завета.

Джандол-Анганол бавно слезе по шестте стъпала, прекоси черно-червените плочки до аналоя, обърна се и обходи с поглед паството. В параклиса цареше гробна тишина. Лицето на краля беше бяло като платно.

Вперените в него погледи бяха хладни и недружелюбни. В тях се четеше любопитство, скрита насмешка, омраза. В нито един поглед нямаше симпатия и съчувствие, освен в очите на деветгодишната девойка, свита в ложата до майка си. Той насочи цялото си внимание към нея и откри в очите й това, което беше забелязал още при първата им среща — древния мадийски поглед на Приобщаването.

Кралят заговори. Отначало гласът му трепереше, но след колебливото начало постепенно укрепна.

— Бих искал да ви кажа, Ваше кралско величество и вие, благородни господа… бих искал да кажа… Ще ме извините, че не чета, а използвам възможността да се обърна направо към вас в това свято място, където Всемогъщият чува всяка дума и вижда във всяко сърце. Знам, че той вижда в сърцата ви и разбира, че ми желаете доброто. Така, както аз ви желая доброто. Кралството ми е голямо и богато, но аз го напуснах, за да дойда тук почти сам… почти сам. Всички ние желаем мир за нашите народи. Винаги съм се стремил към това, както преди мен моят баща. Целта на живота ми е благоденствието на Борлиен. Заклел съм се да работя за това. Има и още един въпрос, който трябва да реша, един личен въпрос. Имам нужда от нещо, към което всеки мъж се стреми, дори повече, отколкото служенето на родината. Имам нужда от кралица. Преди година взех решение, от което и сега не съм се отказал. Твърдото ми намерение беше да се оженя за дъщеря от династията на крал Стунд. И смятам да го осъществя.

Той помълча, сякаш това, което възнамеряваше да каже, плашеше дори самия него. Всички погледи се приковаха в него, като че желанието на притежателите им беше да прочетат историята на живота му, изписана на неговото лице.

— Ето защо това, което ще кажа, е не само отговор на стореното от Негово кралско величество Сайрен Стунд. Заявявам тук, пред трона на този, който стои над всяко земно могъщество, че аз, крал Джандол-Анганол от династията Анганол, съм решил да сближа народите на Борлиен и Олдорандо с кръвна връзка. Възнамерявам колкото е възможно по-скоро да сключа законен брак с достойната и любима дъщеря на Негово величество принцеса Милуа Тал Стунд. Сватбените тържества ще се състоят, с божията милост, в моята столица Матрасил, тъй като ме помолиха днес да си тръгна оттук.

Много от придворните скочиха на крака, за да не пропуснат реакцията на Сайрен Стунд на това невероятно предизвикателство. Когато Джандол-Анганол млъкна, те застинаха като изваяния под ледения му поглед и в параклиса отново се възцари гробна тишина.

Крал Сайрен Стунд незабелязано се беше измъкнал от ложата си и сега нямаше и помен от него. На вцепенението изведнъж сложи край вика на Милуа Тал, която първа се окопити от изненадата си, хвърли се към амвона и увисна на врата на Джандол-Анганол.

— Аз ще остана с тебе — възкликна тя, — и ще бъда твоя жена в добро и зло!