Хеликония. Лято

VIПратеници с дарове

Не след дълго крал Джандол-Анганол се върна в Олдорандо при своята кралица. Минаха четири седмици. Той вече не куцаше. Но злощастието при Косгат не отмина безследно. В средзимния ден на малката година се очакваше в Матрасил да пристигнат пратеници от Пановал.

Убийствена жега притискаше столицата на Борлиен и сякаш стискаше в клещи двореца, разположен на хълм над града. Външните стени трептяха пред погледа, като че бяха мираж, през който човек лесно би преминал. Преди векове, по време на зимата от Голямата година, празнували средзимния ден най-тържествено. Сега беше друго. На хората им беше твърде горещо, за да се занимават с увеселения.

Придворните мързелуваха в покоите си. Посланикът на Сиборнал добавяше все нови бучки лед във виното и си мечтаеше за хладнокръвните жени на родната си страна. Пристигащите пратеници, натоварени с багаж и дарове за подкупи, се обливаха в пот под тържествените си одежди и рухваха на диваните, щом свършеше церемонията по посрещането им.

Сартори-Ирвраш, канцлер на Борлиен, се оттегли в овехтялата си стая и изпуши един свитък листа от вероника, за да потисне гнева, който изпитваше към своя крал.

Това начинание можеше да има само лоши последствия. Канцлерът нямаше никакво участие в замисъла. Кралят не пожела да се посъветва с него.

Склонен към усамотение, Сартори-Ирвраш беше такъв и в дипломатическите си ходове. Вярваше най-искрено, че не е добре за Борлиен да става още по-близък спътник на могъщия Пановал чрез съюз с него или с Олдорандо. И без това трите държави бяха свързани от общата религия, която ученият Сартори-Ирвраш не споделяше.

През отдавна отминали векове Борлиен се подчинявал на Олдорандо. Канцлерът не искаше отново да се върнат тези времена. Разбираше по-ясно от мнозина други колко изостанал е Борлиен. Но подчинението спрямо Пановал нямаше да излекува тази назадничавост. Обаче кралят клонеше към друго мнение и религиозните му съветници го подтикваха да мисли така.

Канцлерът въведе в Матрасил строги закони, ограничаващи свободата на чужденците. Може би в самотата му се криеше и оттенък на неприязън към всичко чуждо. Прогони мадите от града, а на никой от пратениците на други държави не бе разрешено да встъпва в сексуални отношения с жена от Матрасил под страх от смъртно наказание. Би наложил и закони срещу присъствието на фагорите, ако кралят не му бе забранил веднъж завинаги.

Сартори-Ирвраш въздъхна. Жадуваше да се отдаде само на изследванията си. Гнусеше се от начина, по който му наложиха да упражнява власт. Затова и се превърна в един дребнав тиранин — надяваше се така да има достатъчно воля, стигнеше ли се до твърде важни решения. Чувстваше се неловко да упражнява дадените му ограничени права и мечтаеше да разполага с абсолютна власт.

Защото имаше ли я, сега нямаше да се озоват в това опасно положение. Петдесетината или дори повече чужденци можеха да правят в двореца каквото им хрумне. Хладният разсъдък му подсказваше, че кралят е решен да наложи промени и че предстоеше драма, която щеше да смути неговия ръководен от разума живот. Неговата жена го обвиняваше, че е безчувствен. Сартори-Ирвраш бе убеден, че по-скоро чувствата му бяха съсредоточени в работата.

Превиваше рамене по особен начин. Може би този навик му придаваше по-страховит вид, отколкото му бе присъщ. Преживените тридесет и седем години (или тридесет и седем и пет десети, защото жителите на Кампанлат бяха твърде точни в измерването на възрастта) личаха ясно, сбръчкали лицето му около носа и бакенбардите, за да заприлича канцлерът на твърде умна полска мишка.

— Ти обичаш своя крал и своите сънародници — напомни си той и напусна убежището на своите покои.

Като повечето подобни укрепления дворецът беше струпване на старото и новото. През последната Голяма зима в скалите под Матрасил имало защитени пещери. И крепостта се разрастваше или смаляваше, превръщаше се в непристъпна твърдина или средище на удоволствията според обратите на съдбата, сполетели града.

Видните личности от Пановал бяха смутени от видяното в Матрасил, където фагорите се разхождаха, без никой да ги тормози. А и двурогите не даваха повод за друго отношение. Съответно започнаха да намират недостатъци в двореца на Джандол-Анганол. Казваха си, че е твърде провинциален.

В годините, преди съдбата да се обърне срещу него, а и бе отскоро женен за кралица Мирдем-Ингала, Джандол-Анганол доведе от всички краища на страната си най-добрите архитекти, строители и художници, за да заличат белезите на времето. Щедри грижи бяха положени за крилото, обитавано от кралицата.

Макар и общият дух в двореца да беше по-скоро военен, тук не се спазваха сковаващите правила, присъщи на висшите кръгове в Пановал и Олдорандо. И тук-там процъфтяваше някакво подобие на по-извисена култура. Особено покоите на канцлера Сартори-Ирвраш можеха да бъдат оприличени на миша дупка, скътала изяществото и знанието.

Сега канцлерът неохотно се готвеше за поредния разговор с краля. През ума му минаваха мисли, далеч по-приятни от държавните въпроси. Предишния ден успя да реши проблем, който отдавна го смущаваше — загадка от древността. По-лесно различаваше истината и лъжите в миналото, отколкото в настоящето.

Към него вървеше кралицата, облякла една от своите огненочервени рокли. Придружаваха я нейният брат и принцеса Татро, която изтича при канцлера и се вкопчи в крака му.

Сартори-Ирвраш се поклони. Колкото и да бе потънал в мислите си, по изражението на кралицата долови, че и тя се тревожеше заради пристигналите пратеници.

— Днес ще се занимаваш с онези от Пановал — отбеляза тя.

— Трябва да любезнича с глутница самодоволни нищожества, а моята история си остава ненаписана. — Канцлерът се опомни и се изсмя рязко. — Моля за извинение, господарке, само исках да изтъкна, че не смятам принц Тейнт Индред от Пановал за искрен приятел на Борлиен…

Понякога кралицата се усмихваше съвсем бавно, като че не искаше да допусне веселието в душата си. Усмивката започваше в очите й, слизаше към носа и едва тогава повдигаше ъгълчетата на устните.

— Всички бихме се съгласили с тебе. Напоследък на Борлиен му липсват искрени приятели.

— Признай си, Ръшвен, никога няма да завършиш тази твоя история — Йеферал-Оборал, братът на кралицата, го нарече с отдавнашен прякор. — Само ти служи за оправдание да проспиваш следобедите.

Канцлерът въздъхна. Братът на кралицата не можеше да се похвали с ума на своята сестра. Каза му строго:

— Ако престанеш да се вреш сред придворните, би могъл да организираш експедиция и да обиколиш света по море. И колко би допринесъл за нарастването на знанията ни!

— Ще ми се Робайдей да бе направил нещо такова — промълви кралицата. — Кой знае къде е сега това момче…

Сартори-Ирвраш нямаше намерение да си хаби съчувствието за сина на кралицата.

— Вчера направих още едно откритие — обяви той. — Искате ли да чуете какво е то или не? Ще ви бъде ли досадно? Дали неприятният звук на думите, отнасящи се за просвещението, би ви принудил да скочите от крепостните стени?

Кралицата се засмя и стисна ръката му.

— Хайде стига, аз и Йеф не сме чак такива дръвници. И какво е откритието ти? Нима този свят ще стане по-студен?

Сартори-Ирвраш пренебрегна закачката и смръщи вежди.

— Какъв е цветът на едно хоксни?

— Аз знам! — викна принцесата. — Кафяви са. Всеки знае, че са кафяви.

Канцлерът изпъшка, когато я вдигна на ръце.

— А какви бяха хокснитата вчера?

— Разбира се, че бяха кафяви!

— А онзи ден?

— Пак кафяви, глупчо.

— Правилно, мъдра малка принцесо. Но щом е така, защо в илюстрациите на древните летописи ги изобразяват на черти, при това с два ярки цвята?

Наложи се сам да отговори на въпроса си.

— Точно това попитах и моя приятел Бардол Кара-Бансити от Отасол. Той одрал едно хоксни и изследвал кожата му. Какво открил? Ами това, че животното не е кафяво, както всички си въобразяваме. То има по кожата си кафяви ивици на кафяв фон.

Татро се разсмя.

— Ти ни будалкаш. Ако ивиците са кафяви и другото е кафяво, значи цялото е кафяво!

— И да, и не. Оцветяването на козината показва, че хокснито не е обикновено кафяво животно. То има по себе си по-светли и по-тъмни кафяви ивици. Какво е обяснението на този факт? Е, аз стигнах до отговор на този въпрос и сега ще разберете колко съм проницателен. Някога хокснитата били целите на ярки ивици, също като на рисунките в летописите. Но кога е било това? Ами през пролетта на Голямата година, когато отново имало достатъчна паша за тях. Тогава животните трябвало да се размножават колкото може по-бързо. И затова се сдобили с най-ярката и привлекателна окраска. Днес, векове по-късно, хокснитата са навсякъде. Не е нужно да се размножават толкова усърдно, затова цветовете за привличане на партньора са изчезнали. Ивиците са станали кафяви… докато пролетта на следващата Голяма година отново ги промени.

Кралицата сви лице в гримаса.

— Ако има следваща Голяма година и ако всички не изгорим в пещта на Фрейър.

Сартори-Ирвраш плесна с ръце от раздразнение.

— Но нима не разбирате, че това… това приспособяване на един животински вид е доказателството — няма да паднем във Фрейър. Просто той ни доближава всяко Голямо лято, а после се отдалечава.

— Да, ама ние не сме хокснита — снизходително напомни Йеферал-Оборал.

— Ваше величество — канцлерът говореше само на кралицата, — освен останалото, моето откритие ни дава основание да се отнасяме с по-голямо доверие към древните ръкописи. Знаете, че сега имам противоречия с вашия съпруг, краля. Умолявам ви, застъпете се за мен. Нека ми отдели един кораб. Нека ме освободи за две години от моите задължения, за да плавам около света и да събирам още ръкописи. Нека превърна Борлиен в средоточие на знанието, както е било в дните на Ярап-Ромбри от Кийвасиен. Жена ми е мъртва и нищо не ме задържа тук, освен вашето сияйно присъствие.

По лицето й премина сянка.

— Кралят преживява трудни мигове, усещам това. Раната в плътта му може да е заздравяла, но не и в ума му. Ръшвен, нека почакаме с твоето предложение, докато отмине тази изпълнена с напрежение среща с пратениците на Пановал. Боя се от идните дни.

Кралицата се усмихна сърдечно на стареца. Лесно изтърпяваше неговата раздразнителност, защото й беше ясно на какво се дължи. Канцлерът не беше въплъщение на добротата. Всъщност тя дори откриваше нещо твърде порочно в някои от неговите опити, особено в злополуката, когато загина собствената му съпруга. Но пък кой човек беше само и изцяло добър? Отношенията на Сартори-Ирвраш с краля не бяха никак леки и тя често, както и сега, се опитваше да го опази от гнева на Джандол-Анганол.

С искрен стремеж да отвори очите му за истинското положение, кралицата добави внимателно:

— След онова, което кралят трябваше да понесе в Косгат, налага се да бъда предпазлива с Негово величество.

Татро подръпна бакенбардите на Сартори-Ирвраш.

— Ръшвен, на твоите години не бива да се носиш с кораб по морето.

Той остави детето на пода и отдаде чест.

— Мила малка Татро, на всички ни може да се наложи да предприемем неочаквани пътешествия, преди да срещнем края си.

Както правеха повечето сутрини, Мирдем-Ингала и нейният брат тръгнаха по западната стена на двореца, зареяли погледи към града. В този ден мъглите на малката зима се бяха разпръснали. Градът ясно се открояваше под тях.

Древното укрепление се издигаше върху надвиснал над реката хълм, принудил Такиса да завие рязко. На север се вливаше в по-голямата река Валворал. За Татро винаги беше интересно да зяпа хората по улиците или по палубите на речните кораби.

Невръстната принцеса посочи с пръст доковете.

— Виж, мамичко, докарали са лед!

Едномачтовият платноход вече бе вързан за кея. Явно току-що бяха отворили люковете му, защото над тях се издигаха кълба гъста пара. Талигите вече се скупчваха до кораба и късовете най-фин лед от Лордриярдри лъсваха за миг под слънцето, преди да бъдат прехвърлени във возилата. Както винаги, корабът пристигна навреме, дворецът и гостите му вече очакваха товара.

Натоварените с лед коли щяха да се затътрят с грохот нагоре по виещия се път, всяка теглена от по четири вола, изпънали жили от усилията, за да стигнат до крепостта, самата тя приличаща на изсечен от камък кораб над скалата.

Татро искаше да гледа шествието на талигите от началото до края, но тази сутрин кралицата бе обзета от нетърпение. Застана встрани и се загледа някак отчуждено в детето си.

На разсъмване Джандол-Анганол влезе при нея и я прегърна. Веднага усети напрежението му. Пановал се надигаше като сянка над тях. А и това не беше единствената им грижа. Узнаха лоши вести от Втора армия, разположена в Рандонан. Вестите от Рандонан винаги бяха лоши.

— Ако не ти е скучно — каза той, — можеш да проследиш разговорите от личната си галерия. Моли се за мен, Кюн.

— Винаги се моля за тебе. Всемогъщият ще те закриля.

Той поклати глава примирено.

— Защо не може животът да е простичък? Защо и вярата не го прави такъв?

Дланта му се плъзна към издължения белег на бедрото.

— Джан, когато сме тук двамата, нищо не ни застрашава.

Той я целуна.

— Трябваше аз да водя армията си. Тогава щяхме да постигнем победи. Толрам-Кетинет нищо не струва като генерал.

Нищо няма между мен и генерала, напомни си кралицата, и все пак той знае, че го искаме…

Джандол-Анганол я остави и си тръгна. Щом затвори врата след себе си, кралицата потъна в мрачно настроение. Напоследък нейният съпруг я смразяваше. Собственото й положение стана несигурно. Без да се усети, тя хвана ръката на своя брат, както стояха рамо до рамо на крепостната стена.

Принцеса Татро сочеше и подвикваше на слугите долу, чиито лица разпознаваше.

Преди по-малко от двайсет години под склона на хълма бе прокопан таен тунел чак до крепостните стени. Скритата от погледите армия доближи обсадената крепост. Взривиха стените с барут и си проправиха път към двореца. Започна кърваво сражение.

Защитниците на твърдината бяха победени. Всички паднаха под ударите на мечовете — мъже и жени, фагори и селяни. Всички освен барона, бранил до последния миг крепостта си.

Той се преоблече, върза жена си, децата и най-приближените слуги и ги изведе необезпокояван през пролома в стената. Грубо крещеше на вражеските войници да не му се пречкат в краката и с успешна измама върна свободата на своите „пленници“. Така и дъщеря му се спаси от ранна смърт.

Този барон — Рантан-Оборал — беше бащата на кралицата. Прочу се с подвига си, но това с нищо не промени факта, че никога не успя да си върне предишната власт.

Мъжът, завладял крепостта (а дотогава, като всяко укрепление, това също бе наричано непристъпно), бе войнственият дядо на Джандол-Анганол. Страховитият стар пълководец по онова време се захвана да обедини източната част на Борлиен и да осигури спокойствие по границите. Рантан-Оборал последен сред предводителите от областта бе сразен от неговите войски.

Но всичко това остана в миналото, а Мирдем-Ингала се омъжи за Джандол-Анганол и осигури по-безопасно бъдеще на семейството си. Така се върна да живее в някогашната твърдина на своя баща.

Някои части от крепостта все още представляваха руини. Други бяха преустроени, докато властваше бащата на Джандол-Анганол. Имаше и недовършени свидетелства за прибързано подхванати величествени замисли, които сега бавно се рушаха под похлупака на жегата. Купчините камънак бяха може би най-отличителният белег на укреплението. Мирдем-Ингала обичаше тази чудата полуразвалина, но миналото тегнеше над зъбците на крепостните стени.

Хвана Татро за ръка и я поведе към малка сграда с колонада, разположена в задните дворове. Там бяха нейните покои. Над гладката стена от червен пясъчник се кипреха беломраморни беседки. Зад стената бяха нейните градини и собственото й езерце, където обичаше да плува. В средата му, върху изкуствено островче, се издигаше изящен храм, посветен на Акханаба. В първите години на съвместния си живот кралят и кралицата често се любеха там.

Тя се сбогува с брат си, изкачи стъпалата и тръгна към галерията. Открита за повеите на бриза, тя имаше изглед към парка, където Варпал-Анганол, бащата на Джандол-Анганол, бе дресирал кучетата си и отглеждал пъстроцветни птици. Някои още живееха в клетките. Преди да избяга, Роба ги хранеше всяка сутрин. Сега това правеше Маи Толрам-Кетинет.

Мирдем-Ингала съзнаваше колко я потиска страхът. И само изгледа птиците с неприязън. Остави Татро да играе в галерията с една от придворните и закрачи към вратата в дъното. Отвори я с ключ, който криеше в гънките на полата си. Щом влезе, стражът вътре й отдаде чест. Колкото и леки да бяха стъпките й, отекваха по плочките на пода. Стигна до ниша край прозорец, закрит с плътна завеса, и се настани на дивана. Сложните плетеници на решетката пред нея й позволяваха да наблюдава, без да я забелязват хората от другата страна. От удобната си наблюдателница можеше да види обширната зала на съвета. Лъчи светлина струяха през стъклата в нагъсто разположените рамки на прозорците. Никой от сановниците още не бе влязъл. Само кралят беше в залата заедно с дребното фагорче, неизменен негов спътник след Косгатската битка.

Юли едва стигаше до гърдите на краля. Бялата му козина още беше нашарена с червените кичурчета от първите години на живота му. Дребосъкът подскачаше, въртеше се и отваряше грозната си уста. Кралят се заливаше от смях и щракаше с пръсти.

— Добро момче, добро момче — повтаряше той.

— Да, азз добро момчше — потвърди Юли.

Кралят се разсмя и го вдигна в прегръдката си над пода.

Кралицата потрепери и се дръпна от решетката. Страхът я стисна в ноктите си. Когато се отпусна на облегалката, плетеният стол под нея изскърца. Тя сведе глава. Но и да се бе досетил, че тя е тук, кралят не й се обади.

О, мой глигане, мой прекрасни глигане, безмълвно извика тя. Какво стана с тебе? Кралицата си спомни за майка си, надарена със странна сила на мисълта, и също стигна до прозрение — нещо ужасно тегне над този дворец и над живота ни…

Когато отново се осмели да вдигне поглед, важните посетители вече влизаха и се настаняваха. Навсякъде бяха пръснати дебели килими и възглавници. Робини в оскъдни облекла шетаха чевръсто наоколо и разнасяха дъгоцветни напитки.

Джандол-Анганол мина величествено сред тях и се тръшна на един диван. Появи се и Сартори-Ирвраш, кимна сериозно за поздрав и застана зад своя крал, после вдигна към устните си запалените свити листа от вероника. Задъхано, фагорчето Юли се пльосна на възглавница и се прозя.

— Вие сте чужди в този дворец — промълви кралицата, надникнала през решетката. — Чужденци сте и в живота ни.

До Джандол-Анганол се наместиха неколцина местни първенци, между които и кметът на Матрасил, ръководещ и скритината. Там бяха и свещеникът на краля, кралският оръжейник, един-двама военачалници. Ако се съди по опознавателните знаци, единият командваше подразделение от фагори, но от уважение към пратениците само кралският любимец представляваше двурогата раса в тази зала.

Сиборналците изпъкваха сред чужденците. Посланикът в Борлиен, Йо Пашаратид, беше от Ускут. И двамата със съпругата му бяха високи и сиви, седяха като че отчуждени един от друг. Някои разправяха, че непрекъснато се карали, други пък твърдяха, че всички сиборналци се държат така. Каквото и да беше обяснението, двойката след три седмици щеше да завърши първата си година в борлиенския кралски двор, но рядко някой ги бе виждал да се усмихнат или дори да разменят поглед помежду си.

— От тебе се боя, Пашаратид, призрак такъв — прошепна кралицата.

Пановал бе изпратил един от своите принцове. Изборът бе грижливо обмислен. Сред седемнадесетте държави в Кампанлат Пановал беше най-могъщата и жаждата й за власт се ограничаваше само от неспирните сражения със Сиборнал по северната граница. Религията на Пановал господстваше над континента. В момента той ухажваше борлиенците, които и без това плащаха дан в зърно и църковни такси. Но сегашните отношения приличаха на флирт между презряла вдовица и нахален юноша, затова и пратеникът беше един незначителен принц.

Макар да нямаше особено влияние, принц Тейнт Индред правеше впечатление с внушителната си фигура. Можеше да се похвали с далечно родство, свързващо го с кралския род на Олдорандо. Никой не изпитваше особена симпатия към Тейнт Индред, но дипломатите в Пановал се бяха сетили да му пратят за главен съветник застаряващия свещеник Гуадъл Улбобег, известен с дружбата си с Джандол-Анганол още от послушническите години на краля в пановалските манастири.

— Ех, вие, твари с коварни езици — въздъхна кралицата, изтръпнала от напрежение в скривалището си.

Сега Джандол-Анганол говореше сдържано, без да става от дивана. Речта му беше бърза също като очите. Всъщност обясняваше положението в кралството на своите изтъкнати гости.

— Сега в Борлиен цари мир. Останали са само няколко незначителни банди. Но армиите ни водят тежки сражения в Западните войни, източващи кръвта на страната ни. Освен това откъм източните граници се появи сериозна заплаха — нашественици като Ундрейд Чука и Дарвлиш Черепа.

Той огледа околните предизвикателно. Беше срамно, че е получил рана в сблъсък с незначителен противник като Дарвлиш.

— С приближаването на Фрейър започнахме да страдаме и от засухата. Навсякъде цари глад. Не можете да очаквате от Борлиен да поеме още тежести на плещите си. Колкото и да е обширна страната ни, в нея се шири само бедност.

— Хайде де, братовчеде — обади се Тейнт Индред, — твърде скромен сте. От деца всички сме се наслушали за вашите южни льосови поля. Та те са най-плодородните земи в целия континент!

— Плодородието се дължи не на земята, а на онези, които я обработват — възрази Джандол-Анганол. — Но натискът по нашите граници е такъв, че превръщаме все нови селяни в бойци и в стопанствата остават само жените и децата.

— Братовчеде, значи наистина се нуждаете от помощ — заяви Тейнт Индред, който сякаш очакваше възторзи за дълбокомислената си реплика.

Обади се и Йо Пашаратид:

— Ако хокснито на някой селянин си счупи крака, дали той ще успее да го замести с диво кайдо?

Останалите премълчаха саркастичната забележка. Някои от тях бяха споделили помежду си, че присъствието на сиборналеца на тази среща е твърде нежелателно.

С гласа на човек, пожелал да обясни всички трудни въпроси, Тейнт Индред започна:

— Братовчеде, настоявате за съдействие от нас във време, когато всички народи са изпаднали в беда. Няма го вече охолството, на което са се радвали нашите деди. Нивите изгарят, преди да родят, плодните дръвчета изсъхват. Налага се да говоря откровено — между нас остава и един спор, все още не намерил удовлетворително решение. Но искрено се надяваме да отстраним тази пречка и сме длъжни да сторим това, преди да стигнем до съгласие.

Настъпи тишина.

Вероятно Тейнт Индред се колебаеше дали да продължи.

Джандол-Анганол скочи, гневът разкриви мургавото му лице. Фагорчето Юли също побърза да се изправи, като че готово да нападне по заповед на своя господар.

— Отидох при Сайрен Студ в Олдорандо само за да го помоля да ми помогне срещу общите ни врагове. А вие сте се събрали тук като лешояди! Дръзвате да ме изнудвате в собствения ми дворец! Какъв е този измислен спор между нашите страни? Хайде, да го чуем.

Тейнт Индред и неговият съветник Гуадъл Улбобег си прошепнаха нещо. И решиха отдавнашният приятел на краля да отговори на въпроса му. Той стана, поклони се и посочи Юли.

— Не е измислица, Ваше величество. Загрижени сме за действителни събития, както е действителна тази твар, която по ваша воля седи сред нас. От най-дълбока древност човеците и фагорите са врагове. Не е възможно примирие между толкова различаващи се раси. Свещената пановалска империя е обявила свещен поход и гонения срещу тези зловещи изчадия с цел да отърве света от тях. Но Ваше величество им дава подслон в границите на своите владения.

Говореше едва ли не виновно, с наведена глава, като че за да намали обидния смисъл на речта си. Но неговият господар стовари оскърблението с пълна сила, когато се разкрещя:

— Братовчеде, как очаквате помощ от нас, щом развъждате тук милиони от тези проклетници? Някога са смазали цял Кампанлат под петите си и пак ще го направят, защото вие им давате възможност да оцелеят!

Джандол-Анганол застана срещу пратениците, опрял юмруци на хълбоците си.

— Не ще позволя на никого, чужд на моята държава, да се меси в нашите вътрешни работи. Вслушвам се в гласа на своята скритина, но там никой не се оплаква от това. Да, охотно допускам двурогите в Борлиен. Защото вярвам, че можем да живеем в мир с тях. Те обработват неплодородните земи, до които хората не искат и да припарят. Вършат черна работа, от която се гнусят и робите. Бият се, без да искат пари. Хазната ми е празна — скъперници като вас, пановалците, сигурно не разбират това, но аз мога да си позволя само армия от фагори.

И за награда получават пустеещите земи. Че и отгоре на всичко не са страхливци, обръщащи гръб на опасността! Ако щете, казвайте, че причината е в тяхната тъпотия. Аз пък ще ви отговоря, че предпочитам фагори, а не селяни във войските си. Докато съм крал на Борлиен, фагорите ще имат моето покровителство.

— Ваше величество, значи твърдите, че фагорите ще имат вашето покровителство, докато Мирдем-Ингала е кралица на Борлиен? — обади се един от свещениците, придружаващи Тейнт Индред.

Беше костелив човек, покрил с черен чарфрал съсухреното си тяло. Напрежението в залата отново нарасна. Свещеникът се възползва от мълчанието и продължи:

— Нали именно кралицата с всеизвестната й доброта към всяко живо същество, както и нейният баща, владетелят Рантан-Оборал, когото вашият дядо лиши от този дворец преди двайсетина години, поставиха началото на позорния съюз с двурогите, а вие само продължихте тази политика.

Гуадъл Улбобег стана и се поклони на Тейнт Индред:

— Господарю, възразявам срещу насоката, която се придава на нашата среща. Не сме тук да хулим кралицата на Борлиен, а да предложим помощ на краля.

Но Джандол-Анганол се отпусна на дивана, сякаш поддал се на изтощението. Свещеникът улучи точно слабото му място — родът му властваше отскоро, а негова съпруга беше дъщерята на дребен барон.

Сартори-Ирвраш изгледа съчувствено своя повелител и се обърна към пановалците.

— Като канцлер на Негово величество се налага да изтъкна, че съм изумен, колкото и да съм свикнал с подобни предразсъдъци. Все пак е учудващо да установя колко враждебно са настроени помежду си поданиците на Свещената пановалска империя. Както добре разбирате, аз съм атеист и наблюдавам безпристрастно чудатостите на вашата църква. Къде е милосърдието, което проповядвате? Нима ще помогнете на Негово величество, като се опитвате да подкопаете положението на кралицата? Като човек, наближаващ немощния край на живота си, позволявам си да ви кажа, достопочтени принце Тейнт Индред, че омразата ми към фагорите не отстъпва на вашата. Но те са факт, с който сме принудени да живеем, както вие в Пановал приемате неспирните си раздори със Сиборнал. Нима бихте желали да изтребите и всички сиборналци, както жадувате да унищожите всички фагори? Нали убийството е грях? Не са ли това думи на вашия Акханаба? И щом съм започнал да говоря откровено, нека ви кажа, че в Борлиен отдавна вярваме в едно — ако Пановал не беше зает по дългата си северна граница да отблъсква напиращите заселници откъм Сиборнал, щеше да нападне нас на юг. Нали дори и сега се опитвате да ни натрапите възгледите си. И поради това сме благодарни на сиборналците.

Канцлерът се наведе да се посъветва с Джандол-Анганол, а сиборналският посланик се изправи.

— Тъй като напредничавите народи на Сиборнал твърде рядко чуват друго, освен хули от Империята, бих желал да се отбележи в протокола, че съм слисан и признателен за това слово.

Тейнт Индред пренебрегна явния сарказъм и заговори на Сартори-Ирвраш:

— Наистина сте толкова изнемощял от възрастта, че вече не разбирате какво става. Пановал е преграда между вас и нашествието на юг на войнствените сиборналци. Нали твърдите, че изучавате историята, значи би трябвало да знаете, че същите тези сиборналци неуморно, поколение след поколение, се опитват да напуснат отвратителния си континент и да завладеят нашия.

Колкото и да беше съмнителна правдивостта на това изявление, все пак пановалците наистина се обидиха от присъствието на сиборналци в залата не по-малко, отколкото би ги оскърбила тълпа фагори. Но дори и Тейнт Индред знаеше, че истинската преграда между Сиборнал и Борлиен е географска — острите хребети на Кузинтските планини и широкият коридор между Кузинт и Мордриат, наричан Хазиз. По това време местността представляваше лъхаща огън пустиня.

Джандол-Анганол и Сартори-Ирвраш свършиха разговора си. Канцлерът заговори отново:

— Нашите любезни гости повдигнаха въпроса за войнствеността на сиборналците. Преди да затънем още по-дълбоко във взаимните обиди, би трябвало да се запознаем със същността на въпроса. Моят господар крал Джандол-Анганол наскоро бе твърде сериозно ранен, докато отбраняваше своята страна, дори животът му висеше на косъм. Той възхвалява Акханаба за оздравяването си, а аз отдавам дължимото на билките, с които моят хирург наложи раната. Разполагаме и с онова, което причини раната.

Той повика кралския оръжейник да излезе в средата. Дребният, свиреп на вид мустакат мъж застана тромаво насред залата и показа оловно топче, което стискаше с палеца и показалеца на ръкавицата си. Обяви най-официално:

— Това е куршум. Изваден е с хирургически скалпел от крака на Негово величество. Причинил е сериозно нараняване. Изстрелян е от ръчно огнестрелно оръжие, известно като мускет.

— Благодаря ви — Сартори-Ирвраш махна на мъжа да се върне на мястото си. — Признаваме, че Сиборнал наистина е постигнал напредък. И мускетът е свидетелство за това. Доколкото ни е известно, там вече произвеждат мускети в значителни количества, появило се е и ново изобретение, наричано колесен мускет, способно да причинява още по-големи вреди. Бих посъветвал Свещената пановалска империя да прояви по-искрен стремеж към единение пред лицето на новата опасност. Позволявам си да ви уверя, че тя е по-сериозна заплаха и от самия Ундрейд Чука. Освен това съм длъжен да ви уведомя, че според нашите агенти, нахлулите в Косгат племена са били снабдени с тези оръжия не от Сиборнал, както естествено предполагахме, а от сиборналски източник тук, в Матрасил.

При тези думи всички погледи се впиха в сиборналския посланик. Точно в този миг Йо Пашаратид бе решил да се освежи с ледено питие. Ръката му с чашата застина, преди да е стигнала до устните, на лицето му се изписа смущение.

Неговата съпруга Диену Пашаратид се облягаше удобно на възглавниците до него. Сега се надигна, висока и грациозна, сива и сурова.

— Ако вие, държавниците, още недоумявате защо в моята страна ви наричат Континента на диваците, нека тази чудовищна лъжа ви послужи като обяснение. И сега кого ще обвините за търговията с оръжие? Защо все моят съпруг е жертва на недоверието?

Сартори-Ирвраш подръпна бакенбардите си, по устните му плъзна неволна усмивка.

— Госпожо Диену, защо решихте да споменете името на съпруга си във връзка с тази случка? Никой друг не го назова, включително и аз.

Джандол-Анганол избра този момент, за да се изправи.

— Двама наши агенти, представящи се за членове на дриатско племе, отишли на тържището в града и купили образец от новото изобретение. Предлагам да видите какви възможности има оръжието, за да не остане у вас и сянка на съмнение, че вече навлязохме в нова епоха на военното изкуство. Току-виж, тогава проумеете какво ме подтиква да приемам фагори в армията и страната си. — Обърна се направо към пановалския принц: — Ако вашата изтънченост ви позволи да понесете присъствието на двуроги в залата…

Дипломатите седнаха по-изправено и се вгледаха неуверено в краля.

Той плесна с ръце. Капитан в униформа от кожа пристъпи към един от вътрешните коридори и издаде заповед на висок глас. Двама фагори с отрязани рога влязоха с маршова стъпка. Досега бяха чакали в сенчестия коридор, без да помръднат. Бялата им козина сияеше, докато минаваха край светилниците. Единият носеше дълъг мускет. Около него веднага се отвори празно пространство, щом постави оръжието си на пода и приклекна, за да се подготви за стрелба.

Ръчното огнестрелно оръжие имаше цев с дължина метър и половина, приклад и ложа от полирано дърво. Цевта беше закрепена към ложата с нагъсто увита сребърна тел. Близо до дулото се виждаше и здрав сгъваем триножник с шипове накрая. Фагорът изсипа в механизма барут от рога, който носеше на пояса си, и с помощта на шомпол натъпка оловно топче в цевта. Запали фитил. Капитанът на фагорската рота го наблюдаваше, за да се увери, че всичко е извършено правилно.

През това време вторият фагор отиде в другия край на залата и застана до стената. Гледаше напред, само ушите му потрепваха. Седящите наблизо човеци побързаха да се преместят с възглавниците си.

Първият фагор примижа до цевта и опря дулото на триножника. Фитилът изсъска. Чу се страшен гръм, разнесе се дим.

Другият фагор се олюля. Високо на гръдния му кош, където бяха вътрешностите, се разля жълтеникаво петно. Съществото изрече нещо, притиснало ръце към мястото, където куршумът прониза тялото му. После рухна мъртво на пода.

Пушеци и воня изпълниха залата и дипломатите се закашляха. Обзе ги неудържима уплаха. Скочиха, прибраха полите на чарфралите си и избягаха на чист въздух. Джандол-Анганол и неговият канцлер останаха сами в залата.

След сутрешната демонстрация на огнестрелното оръжие, тайно наблюдавана и от кралицата, тя се оттегли в покоите си.

Ненавиждаше пресметливостта, вървяща ръка за ръка с властта. Знаеше, че глутницата от Пановал, предвождана от гнусния Тейнт Индред, не насочва язвителните си стрели срещу Сиборнал, защото отдавна бяха приели, че тази вражда ще продължава вечно. Джандол-Анганол беше прицелът на всички техни приказки, защото желаеха да го обвържат по-тясно със своята държава. Следователно и тя, която имаше власт над краля, се превръщаше в тяхна мишена.

Мирдем-Ингала обядва с придворните си дами. Задължен от етикета, Джандол-Анганол пък обядва със своите гости. Гуадъл Улбобег заслужи яростни погледи от господаря си, защото поспря до краля и каза тихо:

— Представлението ви се отличаваше с драматизъм, но едва ли ще имате някаква полза от него. Нашите северни армии вече все по-често се сблъскват със сиборналски части, въоръжени със същите тези мускети. Обаче майсторството в производството им не е недостижимо, както ще се убедите утре. Пазете се, приятелю мой, защото принцът ще ви натрапи тежка сделка.

Кралицата едва вкуси от обяда. Усамоти се и седна до любимия си прозорец, на тапицираните пейки около нишата му. Размишляваше за отвратителния Тейнт Индред, приличащ на жаба. Знаеше, че е роднина на не по-малко противния крал на Олдорандо — Сайрен Стунд, чиято жена беше от мадите. Да, дори фагорите бяха за предпочитане пред подобни царствени особи с техните кроежи и заговори!

Зарея поглед през прозореца към своята градина, към облицования с плочки басейн, където плуваше. От другата страна на басейна се издигаше висока стена, закриваща красотата й от нескромни очи, и в дъното, почти до равнището на водата, се виждаше малка желязна решетка — прозорче на тъмница. Там бе затворен бащата на Джандол-Анганол, сваленият от трона крал Варпал-Анганол, скоро след сватбата на кралицата със съпруга й. От мястото си тя успяваше да различи и златистите шарани, плуващи в басейна. И те бяха затворници като нея, като Варпал-Анганол.

Някой почука на вратата. Надникна един слуга и извести, че брат й очаквал да благоволи да го приеме.

Йеферал-Оборал се подпираше на парапета на верандата. И двамата съзнаваха ясно, че Джандол-Анганол отдавна би го убил, ако не беше брат на кралицата.

Нейният брат не беше привлекателен мъж. Цялата хубост на рода се бе изсипала преизобилно върху Мирдем-Ингала. Незапомнящото се лице винаги носеше киселото си изражение. Той беше смел, послушен и търпелив. Не се отличаваше с други достойнства. Осанката му беше лоша за разлика от кралската, сякаш за да подчертае, че не се стреми към висоти в живота. Но служеше безропотно на Джандол-Анганол и бе безусловно предан на своята сестра, чийто живот ценеше далеч повече от своя. А тя го обичаше, защото бе тъй обикновен.

— Не те видях на срещата.

— Там не беше място за нищожества като мен.

— Беше ужасно.

— Подочух нещичко. Не знам защо, но Йо Пашаратид много се разстроил. Иначе все е невъзмутим, същински леден блок от Лордриярдри. Ама стражите шушнат, че си имал някаква жена в града, представи си само! Ако е вярно, поел е голям риск.

Зъбите на Мирдем-Ингала блеснаха в усмивка.

— Гади ми се, като ме гледа. Ако си има любовница, толкова по-добре!

Разсмяха се. Постояха на верандата и си поговориха за весели неща. Старият барон, техният баща, сега беше в провинцията, само се оплакваше от жегата и поради възрастта му никой не го смяташе за заплаха. Отскоро се бе пристрастил към риболова, за да бъде по-близо до прохладата на водата.

Чуха звънчето при входа към двора. Погледнаха надолу тъкмо когато Джандол-Анганол влезе, придружен от страж, пазещ го от слънцата с червен копринен чадър. Както винаги, до него вървеше и фагорчето. Той извика на своята кралица:

— Кюн, би ли слязла? В почивките между препирните трябва и да забавляваме гостите. Ти ще ги разсееш по-добре, отколкото аз бих могъл.

Тя остави брат си и слезе при съпруга си, застанал под навеса. Той я хвана под ръка с официална любезност. Мирдем-Ингала си каза, че изглежда уморен въпреки оттенъка на трескава руменина от процеждащите се през червения плат лъчи.

— Възможно ли е да сключиш с Пановал и Олдорандо договор, който да облекчи бремето на войната? — попита тя плахо.

— Само първичният камък знае до какво ще стигнем накрая — рязко отвърна той. — Трябва да се спогодим някак с тези дяволи, да им се умилкваме, иначе ще се възползват от временната ни слабост и ще нахлуят тук. Коварството им се равнява само на тяхната престорена набожност.

— Пак ще дойде време да ходим на лов и да се радваме на живота, както преди — увери го кралицата и стисна ръката му.

Не й даваше сърце да го упрекне, че е поканил такива гости в двореца.

Джандол-Анганол като че не чу, а избухна гневно:

— Сартори-Ирвраш изтърва неразумни слова тази сутрин, не биваше да се хвали с безбожието си. Ще трябва да се отърва от него. Тейнт се заяжда с мен, защото моят канцлер не принадлежи към Църквата.

— Но принц Тейнт говори и срещу мен. И от мен ли ще се отървеш, защото не ме харесва?

Очите на Мирдем-Ингала блеснаха яростно, колкото и лековато да подхвърли упрека си. Но кралят само изрече унило:

— И ти, и скритината знаете, че в хазната няма нищо. Току-виж ни се наложи да извършим много неща против волята си.

Тя рязко издърпа ръката си.

Посетителите заедно с наложниците и слугите си се бяха събрали под колоните на големия двор, богат на зеленина. Пред тях разиграваха диви зверове. Група жонгльори ги забавляваха с втръсналите си номера. Джандол-Анганол поведе своята кралица сред посланиците. Тя забеляза как се изпъчваха мъжете, когато ги заговореше. Може би все още съм нужна на Джан, позволи си тя слаба надежда.

Старец от трибриатските племена с пищно украсена брафиста на главата си водеше на вериги двама маймуноподобни Други. Изглеждаха твърде неуместно тук, извън горските си убежища. Както отбеляза един от придворните, най-много напомняха на двама пияни благородници.

Принц Тейнт Индред с жабешкото лице стоеше под жълтеникав слънчобран и пушеше листа от вероника, докато го разхлаждаха с ветрило. Наблюдаваше непохватното представление на Другите. До него някакво надуто момиче на около единайсет години и половина се смееше до забрава на пленените първобитни същества.

— Чичко, нали са ужасно смешни? — обърна се тя към принца. — Доста приличат на хора, да не беше тая козина.

Трибриатецът чу тези думи, докосна с пръсти брафистата на главата си и попита принца:

— Вие иска гледа как тия двама бият един друг?

Принцът добродушно измъкна сребърна монета и я подхвърли на дланта си.

— Ей това е за тебе, ако ги накараш да се сношават.

Всички се разсмяха. Момичето едва не се задави от кикот.

— Чичко, ама ти си страшен простак! Наистина ли ще го направят?

С опечалена вежливост старецът възрази:

— Тия зверове имат кхмир не като хора. Само веднъж на една десета се мачка, сношава. По-лесно накара тях бият.

Принцът усмихнато поклати глава и прибра монетата. Когато се извърна, Мирдем-Ингала го заговори. Невръстната му придружителка се отдалечи, обзета от внезапна скука. Носеше дрехи като зряла жена, бузите й бяха начервени.

Когато изпълни задълженията, наложени й от етикета, кралицата остави Джандол-Анганол и Тейнт Индред да си приказват и тръгна към момичето, загледало се с досада във водата на фонтана.

— Риби ли търсите?

— А, не, благодаря. У дома в Олдорандо си имаме къде по-големи риби — и тя по детински показа с разперени ръце колко са грамадни.

— Разбирам. Току-що говорих с вашия баща, принца.

За пръв път момичето вдигна очи към другата жена. В погледа й личеше презрение. Лицето й се стори изумително на Мирдем-Ингала, толкова беше чудновато — огромни очи с ненормално дълги ресници и нос като човка. В името на първичния камък, безмълвно възкликна кралицата, това дете е наполовина мадийка! Ама че забавно създание! Трябва да се държа по-мило с нея.

А детето казваше:

— Дрън-дрън! Откъде-накъде Тейнт ще ми е баща! Не ми е никакъв баща. Защо пък точно това си помислихте? Пада ми се далечен братовчед. Много е дебел, та да ми бъде баща. — Момичето като че се усети и реши да избере по-приятна тема. — Да знаете, за пръв път ми позволиха да пътувам извън Олдорандо без баща си. Разбира се, пратиха с мен всичките ми придворни, ама тук е доста досадно. Вие наистина ли трябва да живеете тук?

Тя примижа, когато вдигна глава към кралицата. Нещо особено в лицето й придаваше изглед и на хубост, и на тъпота.

— Ама да знаете, вие сте направо красива за толкова стара жена.

Кралицата положи усилия да съхрани сериозното изражение на лицето си.

— Тук имам чудесен сенчест басейн, закрит от погледите на натрапници. Искате ли да поплувате? Ще ви позволят ли?

Момичето се замисли.

— Ами да, мога да правя каквото си пожелая, само не ми се вярва, че е редно да плувам тъкмо сега. Нали съм принцеса, не бива да забравям това.

— Тъй ли било? Имате ли нещо против да ми кажете името си?

— Ей, ама много сте изостанали в Борлиен! Аз пък си мислех, че всички ми знаят името. Аз съм принцеса Симода Тал, а баща ми е крал Сайрен Стунд от Олдорандо. Нали сте чувала за Олдорандо?

Кралицата се засмя. Съжали момичето и пак каза:

— Е, щом сте изминала целия път от Олдорандо дотук, според мен заслужавате да поплувате.

— Благодаря, но ще плувам, когато пожелая — отвърна младата дама.

И младата дама пожела да плува на другата сутрин, преди разсъмване. Някак намери пътя до покоите на кралицата и я събуди. Мирдем-Ингала по-скоро се развесели, отколкото подразни. Отиде да вдигне от сън и Татро и трите със Симода Тал слязоха при басейна, придружени само от прислужниците си и стражи-фагори. Детето отпрати фагорите, защото се гнусяло от тях.

Хладна светлина обливаше околността, но водата беше възтопла. Някога, по времето на бащата на Джандол-Анганол, от планините докарваха сняг и лед в каруци, за да разхлаждат басейните, но недостигът на работна ръка и раздвижването на племената в Мордриат сложиха край на този лукс.

Макар само прозорците на нейните стаи да гледаха към басейна, кралицата винаги плуваше с прозрачна роба, покриваща бледото й тяло. Симода Тал нямаше подобни задръжки. Веднага захвърли одеждите си и откри своята дребна, но набита снага, от която тук-там стърчаха тъмни косъмчета, същински миниатюрни ели по заснежени хълмове.

— О, колко ви харесвам, истинска красавица сте! — извика на кралицата и щом се съблече, втурна се да прегърне по-възрастната жена.

Мирдем-Ингала не можа да отвърне на тази ласка. Долови нещо неприлично в прегръдката. Татро писна.

Младото момиче плуваше и се гмуркаше до кралицата и все си разтваряше краката, като че гореше от желание да докаже на Мирдем-Ингала, че е вече съвсем зряла където е най-важно.

По същото време един от офицерите на служба будеше Сартори-Ирвраш, полегнал на дивана. Стражите бяха донесли, че сиборналският посланик Йо Пашаратид напуснал града, яздейки хоксни, съвсем сам, около час преди да изгрее Фрейър.

— А жена му Диену?

— Още е в жилището им, господине. Съобщиха ми, че била сломена.

— Сломена ли? Това пък какво означава? Тази жена има ум в главата си. Не бих казал, че ми е симпатична, но поне е умна. Ама че досада… Какво изобилие от глупаци… Ей, я ми помогни да си стъпя на краката!

Наметна се с халат и сръга робинята, която се грижеше за дома му, откакто той загуби съпругата си. Канцлерът се възхищаваше на сиборналците. По неговите сметки в този период от Голямата година в седемнадесетте държави на Кампанлат живееха около петдесет милиона души. Тези страни така и не успяха да постигнат съгласие помежду си. Все някоя воюваше с друга. Империите набираха мощ само за да рухнат по-късно. А мир все не настъпваше.

А в студения Сиборнал беше съвсем различно. Седемте му държави вероятно имаха към двадесет и пет милиона жители. Държавите поддържаха здрави съюзнически отношения. Кампанлат бе несравнимо по-богат от северния континент, но неспирните раздори между народите в него означаваха, че местните хора почти нищо не създаваха — освен религии, хранещи се с човешкото отчаяние. Затова Сартори-Ирвраш мразеше задълженията си на канцлер. Презираше повечето хора, за чието добро трябваше да работи.

Бе раздал подкупи и вече знаеше, че принц Тейнт Индред е докарал в двореца сандък с оръжия — точно каквито обсъждаха предния ден. Явно бяха предназначени да наклонят везните в преговорите, но все още оставаше неясна крайната цел.

Не беше невъзможно и посланикът на Сиборнал да е научил за този сандък, пълен с мускети. Това би обяснило прибързаното му отпътуване. Сигурно се стремеше да стигне до Хазиз и най-близките селища на сиборналците. Налагаше се да го върнат обратно.

Сартори-Ирвраш отпи глътка от планинския чай, който робинята му наля, после погледна чакащия офицер.

— Вчера направих приказно откритие за хокснитата, свързано със самата съдба на този свят. Забележително откритие! Но кой ли забеляза? — Той разтърси плешивата си глава. — Знанието не означава нищо, затова пък интригите са всичко. И аз трябва да ставам твърде рано, за да хванем някакъв тъпанар, поел на север… Що за досада! Я да видим сега, имаме ли добър ездач на хокснита наблизо? Човек, на когото да имаме вяра, ако такива изобщо съществуват. Сетих се. Братът на кралицата, Йеферал-Оборал. Би ли го довел? И се погрижи да обуе ботуши за езда.

Когато Йеферал-Оборал се появи, Сартори-Ирвраш му обясни положението.

— Върни тук този луд, Пашаратид. Ако препускаш бързо, ще го догониш. Кажи му… кажи му нещо. Чакай да помисля. Ами да, кажи му, че кралят е решил да не се обвързва с Олдорандо и Пановал. Вместо това е избрал да подпише договор със Сиборнал. Нали сиборналците имат голям флот. Кажи му, че ще позволим на корабите им да влизат в пристанището на Отасол.

— Че какво ще търсят сиборналските моряци толкова далеч от домовете си? — усъмни се Йеферал-Оборал.

— Нека той да измисли какво. Ти само го убеди да се върне.

— Но защо го искате тук?

Сартори-Ирвраш сплете пръсти.

— Гузен е. Затова е избягал толкова неочаквано, гадната твар. Възнамерявам да проуча точно какви ги е забъркал. Нали знаеш поговорката — в ръкавите на сиборналците има не само ръце. Хайде, тръгвай и без повече въпроси.

Йеферал-Оборал препусна на север през града, вече гъмжащ от ранобудни люде, после прекоси крайградските ниви. Ту подкарваше хокснито в тръс, ту му позволяваше да забави до ускорен ход.

Стигна до моста над река Мар, където тя се вливаше в Такиса. Малко укрепление охраняваше моста. Той спря и смени ездитното си животно.

След около час във вече твърде неприятната горещина той спря до едно поточе да утоли жаждата си. До водата видя пресни следи от копита на хоксни. Надяваше се да е открил дирята на Пашаратид.

Продължи на север. Местността ставаше все по-безплодна. Рядко се срещаха хора. Пустинният вятър изгаряше гърлата и напукваше кожата.

Наоколо бяха пръснати гигантски скални отломъци. Преди около век отшелниците си бяха харесали този район и строяха параклиси до камъните или направо върху тях. Все още се мяркаха един-двама старци, но жаркият пек бе прогонил повечето. Фагори обработваха късчетата земя в сянката на скалите. Ярки пеперуди пърхаха край косматите им крака.

Зад един камък стоеше Йо Пашаратид и очакваше преследвачите си. Бе изтощил докрай своето хоксни. Пашаратид се примири с възможността да бъде заловен и се учуди, когато видя само един ездач. Глупостта на тези кампанлатци нямаше граници.

Зареди своя мускет, зае позиция и изчака подходящия момент за стрелба. Преследвачът наближаваше в равномерен тръс и наглед не очакваше нищо лошо.

Пашаратид запали фитила, опря приклада по-здраво в рамото си и насочи оръжието. Мразеше тези тромави пушки. Бяха подходящи само за варварите.

Не всеки изстрел поразяваше целта. Но този беше успешен. След силния гръм куршумът изсвистя. Йеферал-Оборал отлетя назад от гърба на хокснито, в гърдите му зееше разкъсана дупка. Припълзя в сянката на близкия камък и там издъхна.

Сиборналският посланик улови животното и продължи по пътя си на север.

Редно е да се посочи, че в двора на крал Джандол-Анганол не се срещаха богатства, съперничещи на изобилието в дружествените му кралски дворове на Олдорандо и Пановал. В тези по-известни центрове на цивилизацията се трупаха какви ли не съкровища. Учените мъже се радваха на покровителство и дори църквата (това повече важеше за Пановал) донякъде насърчаваше просветата и изкуствата. Но Пановал имаше едно предимство — царстващата династия бе осигурила стабилност, намирайки опора във вече наложилата се религия.

Почти всяка седмица кораби стоварваха в пристанището на Матрасил денкове с подправки, лековити билки, кожи, изделия от лазурит, ароматна дървесина, дори редки породи пойни птици. Но от това изобилие почти нищо не отиваше в двореца. Защото светът смяташе Джандол-Анганол за крал без опората на традицията под краката му. Може би и той вярваше в това. Но все пак не пропускаше да се похвали с просветеното царуване на своя дядо, който в действителност бе само един успешно воюващ вожд, един от мнозината, оспорващи си територията на Борлиен. Просто бе му стигнала хитростта да събере страховити армии от фагори под командването на хора и така да смаже враговете си.

Не всички от тези врагове намериха смъртта си. Една от най-стъписващите „реформи“, въведени от бащата на Джандол-Анганол, бе учредяването на скритината, подобие на парламент. Скритината трябваше да представлява интересите на народа и да съветва краля по олдорандски образец. Варпал-Анганол подбра членовете на скритината измежду две прослойки от своите поданици. Едните бяха предводители на гилдиите и занаятчийските сдружения, например Железарската гилдия, ползваща се с отколешно влияние нашир и надлъж. Другите бяха победените местни владетели или хора от техните родове, които получиха възможност да изплачат недоволството си, а кралят намери начин да поуталожи гнева им. Повечето товари, докарвани в Матрасил, всъщност отиваха за издръжката на това непокорно сборище.

Когато младият Джандол-Анганол лиши от власт и затвори в тъмницата своя баща, опита се и да разпусне скритината. Обаче тя отказа да бъде разпусната. Членовете й продължаваха редовно да се събират, досаждаха на краля и все така си пълнеха джобовете. Водачът Будад-Рембитим беше и кмет на Матрасил.

Сега скритината свикваше извънредно заседание. Несъмнено щяха да настояват за нови усилия да бъде завзет Рандонан и за нови защитни мерки срещу племената от Мордриат, стигнали на два-три дни неуморно препускане от столицата. Кралят трябваше да отговаря на въпросите им и да поеме някакво определено задължение.

И следобеда, когато неговите гости отдъхваха след забавленията, той се изправи пред скритината. Бе оставил фагорчето си в двореца и се отпусна на трона в мрачно мълчание.

След затрудненията сутринта, очакваха го поредните проблеми. Погледът му се плъзна из облицованата с дървени пана зала, сякаш ги търсеше.

Неколцина представители на древни родове станаха да говорят един след друг. Повечето предъвкваха един стар въпрос и се занимаваха с един нов. Старият се отнасяше за празната хазна. Новият — за твърде неприятните вести от Западните войни. Пограничният град Кийвасиен бил превзет и разграбен.

А това отприщи оплакванията колко млад и некадърен бил генерал Ханра Толрам-Кетинет. И всяко беше пряко заяждане с краля. Джандол-Анганол слушаше нетърпеливо, потропваше с пръсти по облегалките. Припомняше си окаяните дни на детството си, когато умря неговата майка. Баща му го пребиваше, а през останалото време го пренебрегваше. Криеше се в избите от слугите на баща си и се заклеваше пред себе си, че един ден не ще позволи никому да препречи пътя му към щастието.

След като бе ранен в Косгат и едва се довлече до столицата си, лежеше притиснат от безсилие, което натрапваше на съзнанието му нежеланите спомени. Отново беше слаб. Тогава забеляза как младия красавец капитан Толрам-Кетинет се усмихваше на кралицата, която отвръщаше благосклонно на погледите му.

Щом събра сили да се надигне от леглото, кралят повиши Толрам-Кетинет в генералски чин и го отпрати да се занимава със Западните войни. Някои членове на скритината с основание изтъкваха, че техните синове са несравнимо по-подходящи за това повишение. Всяка несполука в непокорните джунгли на запада засилваше убедеността им, както и гнева им от избора на краля. Знаеше, че има неотложна нужда от някаква победа. И затова бе принуден да се обърне за помощ към Пановал.

На другата сутрин, преди официалната среща с посланиците, Джандол-Анганол отиде по-рано при принц Тейнт Индред. Остави Юли отвън и фагорчето се просна удобно пред вратата също като куче. Така кралят показа благожелателност към схващанията на човек, който му беше неприятен.

Принцът похапваше изобилна закуска от месо с овесена каша, придружени от тропически плодове. Изслуша с одобрение онова, което Джандол-Анганол му каза.

И привидно съвсем неуместно попита:

— Вярно ли е, че вашият син пак е изчезнал някъде?

— Робай харесва пустинята. Като че климатът там не го притеснява. Често броди по няколко седмици.

— Това не е подходящо занимание за човек, който се готви някой ден да наследи короната. Кралете трябва да се образоват. Уместно е Робайдей-Анганол да прекара известно време в манастир, както беше с вас и с мен. А вместо това скита някъде с протогностиците, както чувам.

— Мога сам да се погрижа за сина си. Не съм дошъл за подобни съвети.

— Все пак манастирът е добро място. Там човек научава, че има неща, които е длъжен да направи, дори ако никак не му харесват. Бъдещето ще ни донесе големи беди. Пановал оцеля през дългите зими. Но дългото лято е по-тежко… Моите двойновиждащи и астрономите предсказват големи затруднения в бъдещето. Разбира се, те само това и правят.

Принцът млъкна, запали свити листа от вероника и с показно удоволствие издиша дима, отпъди го от лицето си с небрежен жест.

— Да, старите религии на Пановал ненапразно са предупреждавали, че от небето можем да очакваме само злини.

Той стана и се примъкна до прозореца, намести се на перваза и надникна навън. Обширният му задник се изпъчи към Джандол-Анганол.

Кралят не каза нищо, чакаше Тейнт Индред да се изясни докрай.

— Виждащите скритото твърдят, че Хеликония и нашето слънце Баталикс се приближават до Фрейър с всяка изминала малка година. През следващите поколения, по-точно още осемдесет и три години, разстоянието непрекъснато ще намалява. После, ако в небесната геометрия има нещо вярно, бавно ще се отдалечим. Така че най-големите изпитания ще се паднат на следващите поколения. Полярните континенти Сиборнал и Хеспагорат ще имат все по-явно преимущество. А ние в тропиците ще загазим.

— Борлиен може да оцелее. По южния бряг е по-прохладно. В Отасол също е по-студено — градът е под земята и по това прилича на Пановал.

Тейнт Индред обърна жабешкото си лице през рамо и се взря в Джандол-Анганол.

— Вижте, братовчеде, има един план… Знам, че трудно ме понасяте, но предпочитам да го чуете от мен, отколкото от моя набожен съветник и ваш приятел Гуадъл Улбобег. И при най-малкото разстояние до Фрейър Борлиен ще преживее, както сам изтъкнахте. Пановал също разполага със сигурни убежища в студените планини. Олдорандо ще пострада най-зле. И вашата страна, и моята трябва да се погрижат Олдорандо да не се разпадне, иначе ще стане плячка на варварите. Как мислите, бихте ли могли да приютите Сайрен Стунд и придворните му в Отасол?

Въпросът беше толкова изненадващ, че Джандол-Анганол твърде трудно измисли какво да отговори.

— Това ще трябва да каже моят наследник…

Пановалският принц промени и тона си, и темата.

— Братовчеде, я елате при мен да подишате чист въздух. Вижте, ей там долу е моята повереница Симода Тал, на единадесет години и пет десети, дъщеря на Олдорандската династия, можем да проследим произхода й чак до господарите Ден, властвали над древния Ембрудок по време на студовете.

Момичето не подозираше, че го наблюдават, и подскачаше из двора, нехайно сушеше косата си и размахваше хавлията.

— Тейнт, а защо и тя пътува с вас?

— Защото исках да я видите. Приятна девойка, нали?

— Да, доста е приятна.

— Вярно, твърде млада е, но забелязах някои признаци, че й е присъщо сладострастие.

Джандол-Анганол усети, че капанът ще щракне ей сега. Дръпна се от прозореца и закрачи неспокойно из стаята. Тейнт Индред се обърна към него, настани се удобно на перваза и избълва кълбо дим.

— Братовчеде, бихме искали държавите от Свещената пановалска империя да станат още по-близки. Трябва да се подкрепяме в тези трудни времена, а ни очакват и още по-трудни. Ние от Пановал винаги сме се радвали на дарбата да проявяваме предвидливост, с която ни е благословил Акханаба. И затова бихме желали да вземете за жена тази малка хубава принцеса — Симода Тал.

Кръвта се отля от лицето на Джандол-Анганол. Той се изправи сковано и изрече:

— Знаете, че вече съм женен, знаете и коя е моя съпруга.

— Братовчеде, налага се да признаете някои неприятни факти. Настоящата кралица е дъщеря на един разбойник. Не е достойна за положението ви. Този брак унижава вас и вашата страна. А ако сте женен за Симода Тал, всички ще се вслушват в думите ви.

— Това е невъзможно. И между другото, майката на онова момиче е от мадите, нали така?

Тейнт Индред сви рамене.

— Нима мадите са по-лоши от фагорите, над които треперите толкова загрижено? Чуйте ме, братовчеде, стремим се този нов съюз да срещне колкото може по-малко спънки. Без никаква враждебност, само в името на общата полза. След осемдесет и три години Олдорандо ще бъде обхванат от пламъци, от единия край до другия и според изчисленията температурите там ще достигат сто и петдесет градуса. Олдорандците ще трябва да се преместят на юг. Обвържете се сега с този династичен брак и тогава те ще се озоват във ваша власт. Ще бъдат бедни роднини, просещи пред прага ви. Всичко в Борлиен и Олдорандо ще бъде ваше… или поне на вашия внук. Такъв шанс не се пропуска. Хайде да хапнем още плодове. Тези скуаниджи са превъзходни.

— Това не може да стане.

— Може. Светият Ц’сар е готов да анулира сегашния ви брак със специален указ.

Джандол-Анганол вдигна ръка, сякаш се готвеше да удари принца. Но задържа юмрука пред очите си и каза:

— Сегашният ми брак е моят брак и от миналото, и за бъдещето. Ако толкова се нуждаем от тази династична връзка, ще оженя Робайдей за Симода Тал. Това ще бъде по-подходящо.

Принцът се приведе напред и насочи пръст към Джандол-Анганол.

— В никакъв случай. Забравете за предложението си. Момчето е смахнато. Нали негова баба е дивата Шанана.

В очите на Орела се мярна опасен блясък.

— Не е смахнат. Само е малко непокорен.

— Трябваше да го пратите в манастир, както се е случило и на вас. Вашата вяра би трябвало да ви подскаже, че синът ви е съвсем неподходящ кандидат за такава връзка. На вас се пада тази саможертва, ако предпочитате така да се отнасяте към своя шанс. И ще бъдете възнаграден за загубата си с нашата значителна помощ. Щом получим вашето съгласие, ще ви поднесем цял сандък, пълен с новите оръжия, заедно с куршумите и барутните заряди. Ще има още сандъци. Ще можете да обучите стрелци, с които да се опълчите на Дарвлиш Черепа, както и на рандонанските племена. Ще имате пълно превъзходство над тях.

— А какво ще спечели Пановал? — горчиво попита Джандол-Анганол.

— Стабилност, братовчеде, стабилност. През целия следващ период на смутове и премеждия. С приближаването ни до Фрейър сиборналците няма да загубят нищо от своето могъщество.

Той отхапа от пурпурния скуанидж.

Джандол-Анганол стоеше като вкаменен и отбягваше погледа на принца.

— Вече съм свързан с жената, която обичам. Няма да отстраня Мирдем-Ингала от двореца.

Принцът избухна в смях.

— Любов! Дрън-дрън, както би казала Симода Тал! Кралете не могат да си позволят подобни волности. Вашата страна трябва винаги да е на първо място. В името на Борлиен, оженете се за Симода Тал, обединете силите си, укрепете ги…

— А ако откажа?

За да забави отговора си, Тейнт Индред се зае да подбира друг скуанидж от купата.

— Тогава ще бъдете пометен от сцената, нали така?

Джандол-Анганол изби плода от ръката му. Пурпурното кълбо се изтърколи по пода и спря до стената.

— Моите религиозни убеждения не ми позволяват да се откажа от своята кралица. И във вашата Църква има хора, които ще ме подкрепят.

— Да не говорите за горкичкия изкуфял Улбобег?

Макар ръцете на принца да трепереха, той се наведе да си избере друг плод.

— Първо намерете повод да я отпратите някъде надалеч. Махнете я от двореца. Нека отиде някъде по брега. После помислете за всички предимства, които ще натрупате, ако се съобразите с желанието ни. В края на седмицата трябва да се върна в Пановал — с вестта, че ще встъпите в династичен брак, благословен от самия Свят Ц’сар.

Денят продължи да поднася изпитания на Джандол-Анганол. По време на сутрешната официална среща с посланиците Тейнт Индред седеше мълчаливо, още по-подобен на разплута жаба, а Гуадъл Улбобег разясняваше плановете, свързани с новия кралски брак. Този път всичко бе прикрито зад езика на дипломацията. Когато тези и тези действия бъдат предприети, ще последват онези и онези благоприятни възможности. Великият Ц’сар Киландар IX, Върховен отец на Църквата на Акханаба, щеше да даде одобрението си в указ за развод и за втори брак.

Мъдро премълчаха очакванията за идните осемдесет и три години. Дипломацията се занимаваше преди всичко с оцеляването през следващите пет години.

Кралският двор даде обяд на гостите, по време на който кралица Мирдем-Ингала седеше на почетното място, а кралят мълчеше до нея, без дори да посегне към храната. Фагорчето неотлъчно чакаше зад гърба му. Присъстваха и по-високопоставените членове на борлиенската скритина.

Бе поднесено изобилие от печени патици, риби, прасета и лебеди.

След банкета принц Тейнт Индред направи следващия си ход. Уж за да се отблагодари за пиршеството, накара телохранителите си да демонстрират новите мускети. В един вътрешен двор бяха доведени вързани с вериги три планински лъва, които намериха там смъртта си.

И докато пушеците още се разнасяха, оръжията бяха поднесени на Джандол-Анганол едва ли не с пренебрежение, сякаш всички бяха уверени, че ще се подчини на Пановал.

Причината за това представление беше повече от ясна. Скритината щеше да настоява кралят да се сдобие с още мускети, за да постигне военни успехи. И Пановал щеше да даде мускети — но срещу определена цена.

Едва приключиха с церемонията, когато двама търговци влязоха в двореца, за да докарат зашито в чувал тяло, натоварено на един престарял кайдо. Разрязаха чувала. Трупът на Йеферал-Оборал се изтърколи на земята. Част от рамото и от гръдния му кош бяха откъснати от куршума. Същата вечер един измъчен крал влезе в покоите на своя канцлер. Баталикс залязваше сред кълбящи се облаци, осветени от безмилостния Фрейър. Топлото сияние от запад огряваше и най-затънтеното кътче на стаята.

Сартори-Ирвраш се надигна иззад дългата отрупана с книжа маса и се поклони на краля. Мъчеше се над своята „Азбука на историята и природата“. Навсякъде се търкаляха древни пергаменти и съвременни ръкописи, по които погледът на краля се плъзна снизходително.

— Какъв отговор да дам на Тейнт Индред? — настоятелно попита кралят.

— Ваше величество, мога ли да говоря без увъртане?

— Говори.

Кралят небрежно се смъкна в близкото кресло, фагорчето се скри зад него, като че за да не се навира в очите на Сартори-Ирвраш.

Канцлерът склони глава, така че Джандол-Анганол виждаше само плешивото му теме.

— Ваше величество, първостепенното ви задължение е спрямо страната, а не спрямо самия вас. Такъв е древният Завет на кралете. Планът на Пановал да заздрави сегашните ни връзки с Олдорандо чрез династичен брак е осъществим. Така тронът ви ще се укрепи и ще възникват по-малко въпроси за правото ви да властвате. Освен това в бъдеще ще можем да търсим помощ от Пановал.

Мисля си най-вече за помощ във вид на товари зърно, а не само оръжия. В по-умерените северни ширини, до Пановалското море, те имат обширни плодородни поля — тази година нашата реколта е слаба и ще става все по-оскъдна заради горещината. А нашият кралски оръжейник все някак ще успее да възпроизведе сиборналските мускети.

Следователно всичко говори в полза на вашето обвързване със Симода Тал от Олдорандо, колкото и да е невръстна. Всичко освен едно. Кралица Мирдем-Ингала. Сегашната ни кралица е добра, набожна жена и любовта процъфтява помежду ви. Ако се откажете от тази любов, ще страдате.

— Вероятно с времето ще обикна и Симода Тал.

— Вероятно, Ваше величество — Сартори-Ирвраш се загледа към залязващите слънца. — Но в такава обич винаги ще се долавя и горчивата нишка на омразата. Никога не ще намерите друга като кралицата. Или ако намерите, тя няма да се нарича Симода Тал.

— Любовта не е важна — натърти Джандол-Анганол, крачещ нервно из стаята. — По-важно е да оцелеем. Така казва и принцът. Сигурно е прав. Както и да е, какъв е твоят съвет? Да или не?

Канцлерът подръпна бакенбардите си.

— Трябва да помислим и по въпроса за фагорите. Принцът спомена ли нещо тази сутрин?

— Поне досега не е казал нито дума за това.

— Но ще каже. Както и хората, от чието име говори. Още щом сделката бъде сключена.

— Добре де, какво ще ме посъветваш? Да кажа ли „да“ на Пановал или не?

Канцлерът забоде поглед в пръснатите по масата книжа и се свлече на пейката. Ръката му побутна един пергамент и се чу сухо шумолене.

— Господарю, допитвате се до мен по жизненоважен въпрос, в който гласът на сърцето противоречи на държавните нужди. Не аз трябва да кажа „да“ или „не“… Не е ли това религиозен въпрос, който е по-добре да зададете на своя свещеник?

Джандол-Анганол стовари юмрук върху масата.

— Всичко на този свят е свързано с религията, но точно сега имам нужда от своя канцлер. Ръшвен, уважавам те за твоето благоговение пред сегашната кралица. Но за момент го забрави и отсъди трезво. Да я отпратя ли и да се съглася с този династичен брак, за да осигуря бъдещето на нашата страна? Отговори ми!

Канцлерът съзнаваше до болка ясно, че не бива да поема отговорност за решението на краля. Иначе по-късно щеше да се окаже изкупителната жертва. Познаваше непостоянния характер на краля и се боеше от внезапните му пристъпи на гняв. Виждаше множество доводи в полза на съюза между Борлиен и Олдорандо. За всички щеше да е добре, ако настъпеше мир между традиционно враждуващите съседи. С този съюз, ако бъде използван мъдро (а Сартори-Ирвраш беше способен да постигне това), можеха да се опълчат и на Пановал, и на войнствените сиборналци.

От друга страна, той беше не по-малко верен на кралицата, отколкото на краля. По свой себичен начин обичаше Мирдем-Ингала като дъщеря, особено след като собствената му съпруга загина толкова ужасно. Красотата й всеки ден сгряваше сърцето на стария учен. Само ако можеше важно да вдигне показалец към тавана и да изрече убедително: „Трябва да останете до жената, която обичате — това е най-великият съюз в живота ви…“, но щом изгледа под вежди гневното лице на Джандол-Анганол, смелостта го напусна. Налагаше се да защити замисъла на целия си живот, своята книга.

А и въпросът беше твърде труден, за да отговаря друг вместо краля.

— Ваше величество, пак ще ви потече кръв от носа, ако се превъзбудите. Умолявам ви, пийнете малко вино…

— В името на първичния камък, ти въплъщаваш всичко най-лошо у хората, по-лош съветник не мога и да си представя!

Старецът седна още по-изгърбено и поклати глава.

— Като ваш съветник в подобно затруднително положение съм длъжен да поставя въпроса с цялата му сложност. Но именно вие, Ваше величество, ще трябва да вземете най-доброто решение. Защото целият ни народ ще живее с последствията от това решение. Има два начина да погледнем на онова, което ви измъчва.

Джандол-Анганол като че реши да се насочи към вратата, но изведнъж спря. Извъртя се към по-стария мъж.

— Защо аз трябва да понеса страданието? Защо кралете не са свободни от участта, сполетяваща всеки ден простолюдието? Ако направя каквото се иска от мен, демон ли ще бъда или светец?

— Господарю, отговорът е в душата ви.

— Не те интересува, нали? Равнодушен си и към мен, и към цялото кралство, занимава те само жалкото мъртво минало, над което си блъскаш главата по цял ден.

Канцлерът стисна треперещите си ръце между коленете.

— Ваше величество, човек може да е потресен от нещо до дъното на душата си и все пак да е безпомощен. Искам да ви изтъкна, че сегашният ни проблем е последица от влошаването на климата. По стечение на обстоятелствата, сега изучавам стара хроника от времето на краля Аозру-Унден, властвал преди цели четири века над Олдорандо, твърде различно от сегашната страна с това име. В хрониката се споменава, че Аозру-Унден убил двама братя, тогавашните господари на света, какъвто бил известен на местните хора.

— Знам я тази легенда. И какво? Нима и аз се каня да убия някого?

— Тази приятна история, записана като достоверна хроника, е типична за мисленето на хората от онези първобитни времена. Вероятно не бива да я разбираме в буквалния смисъл. Това е алегория за отговорността на човека за отминаването на двата добри сезона, представени като двама добри мъже, и за причиняването на ледените зими и изгарящите лета, които ни измъчват. Всички страдаме от този първичен грях. Не можете да изберете каквато и да е постъпка, без да ви връхлетят угризенията. Това е всичко, което искам да кажа.

Кралят изръмжа гърлено.

— Стар книжен червей, разкъсва ме любовта, а не вината!

Той излезе забързано, вратата тресна след него. Никога не би признал пред своя канцлер, че наистина го измъчваха угризения. Обичаше кралицата, но някакво извратено кътче в душата му жадуваше да се освободи от нея и това го съсипваше.

Тя беше кралицата на кралиците. Всички в Борлиен я обичаха, без да изпитват същите чувства и към своя крал. И още нещо, подхранващо тъмните гласове в съзнанието му — той знаеше, че обичта на хората към Мирдем-Ингала е напълно заслужена. Може би тя е прекалено уверена и в неговата любов… Може би властта й над него е твърде силна…

И това нейно величествено тяло като зряло жито, мекото море на косата й, ароматът, сияйната усмивка… Но какво ли би преживял, ако проникне грубо във все още растящото телце на онази глезена принцеса, мадийка по майка? Сигурно ще е нещо твърде различно…

Трескавите мисли се стрелкаха във всички посоки, оплетени в хаос като сложния лабиринт на двореца, израснал почти от само себе си. Здания запълваха дворовете, пристройки за прислугата никнеха върху развалините. Внушителното и жалкото съседстваха. Привилегированите обитатели на тази крепост над града страдаха от почти същите неудобства като жителите му.

Едно от притесненията проличаваше в нелепите линии, подчертани от тъмнеещите до хоризонта облаци. Въздухът в долината тегнеше над града като котка, проснала се равнодушно върху умираща мишка. Платнени ветрила, дървени въртележки, малки медни духала бяха окачени на високи пръти, за да дадат поне лек полъх на свежест на окаяниците в стаите долу. Този оркестър на отчаяно търсеното облекчение скрибуцаше в главата на краля, когато той се провираше из лабиринта на своя дворец. Само веднъж вдигна поглед, сякаш чу зловещо предсказание в звуците.

Наоколо се мяркаха само стражите. Стърчаха на всеки завой, повечето от тях бяха фагори. С вдигнатите си в неподвижната строева стойка оръжия те като че бяха единствените притежатели на замъка и неговите тайни.

Джандол-Анганол вървеше в сгъстяващите се сенки и разсеяно им махаше с ръка за поздрав. Все пак имаше един човек, от когото можеше да поиска съвет. И щеше да получи съвет, макар и злодейски. Този човек също беше една от тайните на замъка. Неговият баща.

Наближаваше най-вътрешната част на двореца и все повече часови застиваха почтително, щом го зърнеха, като че някое негово кралско достойнство имаше свойството да ги смразява. От нишите изпод стрехите пърхаха прилепи, кокошки се пречкаха в краката му. Но това място беше странно тихо, сякаш също замислено над трудния избор на краля.

Стигна до едно от задните стълбища, пазено от дебела врата. Там стоеше фагор, чийто висок воински чин личеше по неотрязаните му рога.

— Ще вляза.

Без да продума, фагорът отключи вратата и я побутна с крак, за да се отвори. Кралят бавно слезе по стъпалата, ръката му не се отделяше от железния парапет. Виещата се стълба водеше към все по-непрогледен мрак. В дъното й имаше преддверие, също охранявано от страж пред заключената врата. И той веднага я отключи за краля.

Влезе във влажните помещения, които бе отредил на баща си.

Колкото и да беше вглъбен в мислите си, забеляза пронизващия мокър студ. Сянка на съжаление помръдна в съзнанието му.

Варпал-Анганол седеше в последната от трите стаи, увит в одеяло, и гледаше горящите в голяма скара цепеници. Високо разположено зарешетено прозорче пропускаше последните отблясъци на деня. Старецът вдигна глава, примигна и примлясна, като че овлажняваше устните си, преди да заговори. Но не каза нищо.

— Татко, аз съм. Нямаш ли лампа?

— Просто се опитвах да пресметна коя година е сега.

— 381-ва, зимата.

От доста седмици не бе идвал при баща си, който сега изглеждаше по-съсухрен. Скоро щеше да стане един от подземните духове.

Някогашният крал се подпря на креслото си и стана.

— Искаш ли да поседнеш, момчето ми? Това е единственото място за сядане. Тук не е особено добре обзаведено. Пък и ще ми се отрази добре да постоя малко.

— Сядай, татко. Искам да говоря с тебе.

— Не са ли намерили още твоя син… как му беше името? Роба? Та не намериха ли Роба?

— Той е луд, дори чужденците знаят това.

— Разбираш ли, още от малък той обичаше пустинята. Водех го там с майка му. Това безкрайно небе…

— Татко, мисля да се разведа с Кюн. Заради държавните интереси.

— О, добре, можеш да я затвориш при мен. Харесвам Кюн, приятна жена е. Разбира се, ще трябва да поставим още едно кресло…

— Татко, имам нужда от съвет. Трябва да поговоря с тебе.

Старецът отново се свлече в креслото. Джандол-Анганол приклекна с лице към него, с гръб към слабичкия огън.

— Искам да те попитам за… любовта, каквото и да означава тази дума. Чуваш ли ме? Уж всички са способни да обичат. И най-извисените, и най-пропадналите. Аз обичам Всемогъщия Акханаба и му се покланям всеки ден. Нали съм един от представителите му на земята. Обичам и Мирдем-Ингала, повече от всяка друга жена, дишала някога въздуха под това небе. Знаеш, че съм убивал мъже само за един нескромен поглед към нея.

В последвалото мълчание баща му опитваше да се съсредоточи.

— Добър си с меча, признавам — изкикоти се старецът.

— Нали един поет е казал, че любовта е като смъртта? Да, обичам и Акханаба, и Кюн. Но често се питам дали под тази любов не се спотайва и жилото на омразата? Така ли е редно? И другите хора ли изпитват същото?

Старецът не продумваше.

— Когато бях дете, какви побоища търпях от тебе! Заключваше ме за наказание. Веднъж ме затвори в същото това подземие, помниш ли? И все пак те обичах, без никакви уговорки и съмнения. Ужасната невинна обич на момченцето към неговия баща. Но защо не мога да обичам никого другиго, без в мен да се влива и тази отрова на ненавистта?

Бившият крал мърдаше в креслото, като че го измъчваше неизлечим сърбеж.

— Това няма край — каза най-после той. — Никога няма край… Не знаем къде свършва едно чувство и започва друго. Тежи ти не омразата, а гузната съвест. Ето какво чувстваш, Джан — че си виновен. И аз го чувствам, и всички останали. Това изтезание е пропило и костите ни, за него Акха ни наказва с лед и огън. Жените изглежда преживяват това посвоему, не като мъжете. Мъжете властват над жените, но кой ли може да властва над мъжете? Омразата не е нещо лошо. Харесва ми, винаги съм й се наслаждавал. Тя те стопля нощем… Момче, когато бях млад, мразех почти всекиго. Мразех и тебе, защото не се подчиняваше. А вината… вината е друго, тя те сломява. Омразата вдъхва бодрост, помага да забравиш за неспокойната съвест.

— А любовта?

Старецът въздъхна и добави вонята на гърлото си към застоялия въздух. Беше толкова тъмно, че неговият син не виждаше лицето му, а само черното петно на отворената уста.

— Кучетата обичат господарите си, това го разбирам. Някога имах чудесно куче, бяло с кафеникава муцунка, и имаше очи като на мадиец. Често лягаше да спи при мен. Обичах това куче. Как се казваше?

Джандол-Анганол се изправи.

— Само такава обич ли си изпитал? Към някакво скапано гонче?

— Не си спомням да съм обичал друго същество… Все едно, искаш да се разведеш с Мирдем-Ингала и ти се ще да си намериш оправдание, за да не се чувстваш виновен?

— Това ли казах?

— Кога? Не си спомням. Кое време е сега, знаеш ли? Чуй ме — трябва да разгласиш, че тя и нейният брат са заговорничели за убийството на сиборналския посланик и така брат й е срещнал смъртта си. Заговор. Чудесно оправдание. И когато я отстраниш от двореца, ще зарадваш не само Олдорандо и Пановал, ами дори и Сиборнал.

Джандол-Анганол впи пръсти в челото си.

— Татко… как научи за смъртта на Йеферал-Оборал? Докараха трупа му само преди час.

— Виждаш ли, синко, ако седиш съвсем тихо, както ми се налага с тези вдървени стави, всичко ще стига до тебе. Пък и време имам в изобилие… Остава ти още една възможност…

— Каква?

— Погрижи се тя просто да изчезне някоя тъмна нощ. И никой да не я види повече. Брат й е вече мъртвец, значи не остана кой да вдига шум. Онзи дъртак, баща й, още ли е жив?

— Не, това не мога да направя. Не бих и помислил дори.

— Разбира се, че би го направил… — Старецът се засмя задъхано. — Но идеята ми за заговора също е добра, нали?

Кралят застана под прозорчето. Светлината като че заливаше на вълни тухления свод на тавана. Отвън беше басейнът на кралицата. И тъгата му се натрупваше като прииждащи талази. Какво коварство се криеше и досега в това вехто тяло до него…

— Добра ли? Да, хитроумна и използваща докрай обстоятелствата. Сега ми е ясно чий характер съм наследил.

Блъсна с юмрук по вратата, за да му отворят.

След подземието вечерният свят му се стори окъпан в светлина. Мина през вратичка отстрани и излезе при басейна, където стъпала водеха към водата. Някога тук връзваха малка лодка. Помнеше детските си игри в нея. Сега бе потънала.

Небето имаше оттенък на мухлясало сирене, обсипано със сивеещи облачета. От другата страна на басейна като зъбер се издигаха покоите на кралицата, елегантният силует чернееше в небето. В един от прозорците мъждукаше светлинка. Може би неговата красива жена се готвеше за сън. Би могъл да падне в краката й и да моли за прошка. Би могъл да потъне в хубостта й.

Но вместо това скочи в басейна, без да се замисли.

Сплете пръсти над главата си, все едно падаше от висок прозорец. Изпод дрехите му бълбукаха въздушни мехури. Водата потъмняваше бързо в дълбокото.

— Нека повече не изплувам — зарече се той.

Водата беше дълбока, студена и черна. Той охотно прие нахлулия ужас, опитваше се да вкопчи ръце в тинята на дъното. Нишки от мехурчета изскачаха от носа му.

Но течението на живота, насочвано от Всемогъщия, не му позволи да избяга в призрачните поля на смъртта. Колкото и да се бореше, усети как се издига. Когато останал без дъх подаде глава над водата, светлината в стаята на кралицата угасна.