Хеликония. Лято

VIIIЖивот в митологията

Лицето на Били Ксяо Пин беше кръгло, същото важеше за очите и носа му. Дори устата му приличаше на неразтворена розова пъпка. Кожата му беше гладка и жълтеникава. Досега бе излизал от „Авернус“ само веднъж, когато негови близки от клана Пин го взеха със себе си при полет около планетата Ипокрена.

Били беше скромен, но упорит младеж, с добри обноски като всички от този клан, затова роднините му вярваха, че ще посрещне смъртта с хладнокръвие. Бе навършил двадесет земни години, равняващи се на четиринадесет хеликонийски.

Въпреки че Хеликонийската лотария се основаваше на случайността, наложи се общото мнение — поне сред членовете на клана Пин, — че Били е особено сполучлив избраник.

Когато го обявиха за късметлия, неговото загрижено семейство го прати на обиколка из „Авернус“. С него тръгна сегашната му приятелка Роуз Йи Пин. Движещите се коридори на изкуствения спътник бяха наситени със събития и пътешествениците често попадаха в технологични бури или биваха обкръжени от правдоподобна компютърна анимация, често достатъчно зловеща. „Авернус“ обикаляше по орбитата си вече 3269 години. Всички негови устройства бяха впрегнати в задачата да се противопоставят на убийствената болест, заплашваща обитателите — летаргията.

С приятелите си Били отиде на почивка в планински курорт. Спяха в хижа от неокастрени трупи, високо над пистите за ски. Симулираните кътчета за отдих някога възпроизвеждаха действително съществували земни местности. Но вече използваха за основа райони от Хеликония. Били и приятелите му си представяха, че карат ски по склоновете на Високия Нктрик.

По-късно плаваха по Морето на бурите на изток от Кампанлат. Потеглиха от единственото пристанище по хилядите крайбрежни мили, на хоризонта се извисяваха вечните зъбери на Мордриат, право нагоре от пяната до почти шест хиляди стъпки, с обвити в облаци върхове. Водопадът Ятаган падаше, спираше и пак продължаваше, в устрем почти цяла миля до неспокойното море.

Колкото и да бяха приятни подобни вълнения, съзнанието винаги помнеше, че всяка опасност, всяка далечна гледка е затворена в огледална стая с размери пет на четири метра.

След ваканцията Били Ксяо Пин отиде сам при своя Съветник, за да приклекне пред него в позата на Смирението.

— Мълчанието е основата на дългите разговори — изрече Съветникът. — В търсене на живота ти ще намериш смъртта. Но и животът, и смъртта са илюзия.

Били знаеше, че неговият Съветник не би искал той да напусне „Авернус“ и причината се криеше в самите принципи на Съветника — страхуваше се от всяка промяна. И той бе погълнат от смъртоносното схващане за света като илюзия, превърнало се в господстваща философия на станцията. В младежките си години бе съчинил поетичен трактат, озаглавен „Относно факта, че един хеликонийски сезон е далеч по-продължителен от човешкия живот“.

Този трактат бе плод и в същото време опора на вярата в илюзорността на битието, стиснала в клещите си „Авернус“. Били не разполагаше с умствената сила, за да се бори с тази философия, но вече се готвеше да напусне спътника, затова се осмели да даде глас на омразата си към нея.

— Аз искам да стъпя на един истински свят и да почувствам истинска радост, истинска болка. Дори и да е за кратко, искам да се катеря по истински планини, да бродя по каменните улици. Искам да срещна хора с истински живот.

— Ти все още прекаляваш с измамната дума „истинско“. Свидетелствата на нашите сетива важат само за същите тези сетива. Мъдростта търси знанието по други пътища.

— Да, така е. И аз поемам по други пътища.

Но болезнената словоохотливост не знаеше кога да спре. Старецът продължи да сипе поучения. А Били все така покорно го слушаше.

Възрастният човек знаеше, че сексът бе в основата на всичко. Прозираше, че трябваше по-рано да наложат някакви ограничения на твърде чувствения Били. А сега той се отказваше от Роуз, за да търси кралица Мирдем-Ингала. Да, Съветникът познаваше желанията на Били. Младежът искаше да се срещне с кралицата лице в лице.

Това беше неосъществима идея. Роуз не беше неосъществима. Истинското — ако можеше да си послужи с тази дума — трябваше да се търси не в света отвън, а в загадката на личността. Защо не и в личността на Роуз? Били беше длъжен да се съобрази и с други обстоятелства.

— Имаме предназначение, което да изпълним. Имаме задача, поставена ни от Земята. И намираме най-дълбокото удовлетворение, когато работим за тази задача. На Хеликония ще се лишиш и от предназначението си, и от създалото те общество.

Били Ксяо Пин дръзна да впери поглед в стария си Съветник. Прегърбената фигура като че плуваше във въздуха, с всяко издишване се притискаше в пода, с всяко вдишване се издигаше към тавана. Нищо не можеше да го смути, дори загубата на любим ученик.

Всевиждащи камери записваха и тази сцена, всеки от шестте хиляди обитатели на спътника можеше да наблюдава, ако му хрумнеше да превключи на този канал. Тук не съществуваше уединение, подклаждащо размисъл и недоволство.

Били сякаш се взираше в очите на мъдра маймуна и за пръв път се досети, че неговият Съветник вече не вярва в Земята. В Земята, за която Били и неговите приятели бяха готови да спорят безкрай. За разлика от Хеликония, тя беше недостъпна. Но за Съветника и стотици подобни нему тя дори се бе превърнала в идеал — по-скоро част от духовния живот на хората, живеещи в „Авернус“.

И докато този глас изричаше отсечено своите безсмислици, Били си каза, че старецът сигурно не вярваше дори в обективното съществуване на Хеликония. За него, обградил се с черупката на изтънчените доводи, превърнали се в ядро на интелектуалния живот тук, Хеликония беше само предположение.

Задачата на Голямата награда от лотарията бе да се бори именно с отмирането на сетивата. Надеждата от първите години на кораба, вълшебно съсредоточена в света, разкриващ сезоните си под тях, бе угасвала поколение след поколение, докато принудителното заточение се превърна в доброволно. Били потегляше към смъртта си, за да оживеят другите в спътника.

Искаше да слезе там, където кралицата се бореше с пустинния вятър по стръмния път към замъка.

Най-после речта свърши. Били се възползва от паузата.

— Учителю, хилядократно ви благодаря за всички грижи.

Поклони се и излезе. Въздъхна дълбоко.

Отпътуването му от „Авернус“ беше режисирано като величествено събитие. Всички се вълнуваха. Та нали това беше доказателството, че Хеликония съществува! Шестте хиляди все по-трудно успяваха да осъзнаят света извън станцията въпреки помощта на всички уреди, създадени с тази цел. И печалбата от лотарията имаше неизмерима ценност дори за онези, на които тя не се падна.

Роуз Йи Пин вдигна милото си личице към Били и за последен път го обви с ръце.

— Били, вярвам, че ти ще пребъдеш вечно там, долу. Ще те гледам, докато се превръщам в стара грозница. Само се пази от техните глупави религии. Тук животът е изпълнен с разум. Онези долу са се побъркали от вярата си, дори твоята прекрасна кралица.

Той я целуна по устните.

— Живей подредения си живот. И не се тревожи за нищо.

Изведнъж яростта й се отприщи.

— Но как да е подреден, когато ти го съсипваш? Как да живея, щом те няма?

Били тръсна глава.

— Това ще откриеш сама.

Автоматичен спускаем апарат чакаше, за да го отведе от чистилището. Били се спусна по коридора до малката метална черупка и люкът се затвори със съскане зад него. Ужасът го притисна от всички страни. Младежът седна в креслото, закопча предпазните колани и започна да се наслаждава на преживяването.

От неговия избор зависеше дали да прекара спускането до планетата със затворени илюминатори или не. Той натисна бутона. Щорите се вдигнаха и Били бе възнаграден с гледката на магическия грамаден кит, от чиято утроба се отделяше в момента. Пояс от звезди с неравни очертания се простираше като опашка на комета. Били ахна — сети се, че вижда необработените отпадъци, изхвърлени от станцията и поели по орбити, успоредни на нейната.

В един миг „Авернус“ беше огромен, неговите осемнадесет милиона тона закриваха всичко. В следващия се отдалечаваше и Били повече не го погледна. Под него беше Хеликония, позната като отражението на лицето му в огледалото, но сега по-разголена. По полумесеца на осветената й част пъплеха облачета и полуостровът Пеговин се забиваше като боздуган в Срединното море. Южната полярна ледена шапка сияеше ослепително.

Той потърси с поглед слънцата на двойната звездна система, когато илюминаторите се затъмниха, за да отразят прекалено силното им излъчване.

По-близкият Баталикс се изгуби зад планетата, отдалечен само на 1,26 астрономически единици от нея.

Фрейър, сивеещо кълбо зад вече полупрозрачното стъкло, беше непоносимо ярък и през бездната от 240 астрономически единици. При намаляване на разстоянието до 236 единици Хеликония щеше да се озове в своя перихелион — най-близката точка до Фрейър. Дотогава оставаха само 118 земни години. После Баталикс и неговите планети отново щяха да се отдалечат по орбитата си, за да стигнат толкова близо до господстващия елемент от системата чак след още 2592 земни години.

Били Ксяо Пин, научил тези числа заедно с азбуката още тригодишен, си ги представяше във вид на спретната схема. Предстоеше му да кацне там, където диаграмата се превръщаше в заплетен исторически проблем, състоящ се от кризи и предизвикателства.

Кръглото му лице се изопна от тази мисъл. Колкото и дълго да наблюдаваха Хеликония, в много отношения планетата си оставаше загадка.

Били знаеше и че Хеликония ще оцелее по време на своя перихелион — температурите на екватора щяха да скочат до 150 градуса, но нищо по-страшно нямаше да се случи. Хеликония представляваше забележителна система за поддържане на собственото си равновесие, не по-малко могъща от тази на Земята. Така че нямаше да изпадне в хаос от крайности. Не го измъчваха суеверните страхове на селяните, че Фрейър ще погълне всички, макар и да разбираше причините за тяхната боязън.

Но не би могъл да предскаже кои от различните народи щяха да преживеят изпитанието на жегата. Тропическите страни като Борлиен и Олдорандо бяха най-застрашени.

„Авернус“ обикаляше и наблюдаваше още преди пролетта на предишната Голяма година. Веднъж вече бяха регистрирали бавното настъпление на снеговете по време на Голямата зима на планетата, бяха свидетели на гибелта, поразила мнозина, дори цели общества. Доколко тези закономерности щяха да се повторят през следващата зима, предстоеше да установят. Земната наблюдателна станция и шестте клана в нея трябваше да издържат още четиринадесет земни века, за да разгадаят тайната.

Ето на какъв стъписващ свят Били бе отдал душата си.

Всяка негова клетка затрептя. Щеше да прегърне този свят, щеше да се роди отново.

Капсулата се завъртя два пъти около планетата, за да намали орбиталната си скорост, и накрая кацна върху едно плато източно от Матрасил.

Били се надигна от креслото и се заслуша. Най-сетне си спомни, че трябва и да диша. С него бяха изпратили и един андроид — второто му „аз“, задължено да го защитава. Авернианците съзнаваха колко уязвими са. Наследник на твърде много поколения, живели в уют, Били според тях се нуждаеше от закрила. В програмата на андроида се съдържаше и способността да напада. Носеше отбранителни оръжия. Приличаше на човек, всъщност лицето му наподобяваше Били, но беше почти неподвижно. Твърде бавно променяше израженията си и това му придаваше вид на безнадеждно униние. Младежът се дразнеше от присъствието на андроида. Сега беше застинал в готовност до стената на капсулата.

— Остани където си — заповяда Били. — Върни се на „Авернус“ с капсулата.

— Нуждаете се от моята защита — възрази андроидът.

— Ще се оправям, както мога. Сега сам съм си господар.

Били натисна бутона на автоматичното управление. След час капсулата щеше да излети. Включи механизма на люка и се измъкна навън.

Стоеше на мечтаната планета, вдишваше ароматите й, различаваше хиляди звуци с ушите си. Непречистеният от филтри въздух дразнеше белите му дробове. Главата му се замая.

Погледна нагоре. Навсякъде се простираше небе с най-прекрасната бездънна синева. Били бе свикнал с гледката на космическото пространство. Странно, но небесният купол му се стори по-необятен. Очите сякаш потъваха завинаги в него. Небето покриваше живия свят и беше най-възхитителният му символ.

На запад, Баталикс клонеше към залез в ореол от златно и кафяво. Фрейър, видимият му диск значително по-малък, бе издигнал изгарящото си великолепие почти до точката на зенита. И навсякъде беше величествената синя обвивка, която първа от всичко на Хеликония се разкриваше пред наблюдателите от космоса — безпогрешен признак за обитаема планета. Току-що кацналата форма на живот наведе глава и разтърка очите си с длан.

Наблизо имаше пет дървета, обвити от месести лиани. Били тръгна към тях, сякаш не бе чувал за гравитацията. Притисна се към първия ствол и го прегърна. Раздра ръцете си в бодлите. Но не се дръпна, а стисна клепачи, потръпвайки от всеки непознат звук. Не можеше да помръдне. Когато капсулата се издигна в небето към родния му свят на станцията, младежът заплака.

Тук беше истинското, връхлиташе го с прекалена сила, просмукваше се в сетивата му.

Били пусна дървото, легна зад един паднал дънер и постепенно свикна с факта, че е попаднал на огромна планета. Далечните очертания на облаците, вълнистите хълмове на хоризонта го ужасяваха с криещите се в тях разстояния и с… действителността си. Още повече го тревожеха дребните животинки, щъкащи където им скимне — цяло гъмжило от видове, липсващи на „Авернус“. Той се сепна от малката крилата твар, избрала опакото на дланта му за стартова площадка към ръкава. Най-плашещо беше, че тези създания не подлежаха на управление. Не можеше да ги укроти с едно натискане на бутона.

Появи се и проблемът със слънцата, за който дори не бе помислял. На „Авернус“ осветлението или мракът бяха въпрос на настроение. Тук човек нямаше избор. Нощта последва здрача и Били за пръв път преживя древните страхове на своята раса. Човечеството отдавна се бе научило да издига убежища срещу тъмнината. Градовете се развиваха, прерастваха в мегаполиси, накрая се пренесоха и в пространството. Тук и сега той се чувстваше като в началото на историята.

Някак преживя нощта. Въпреки усилията на волята си заспа и на сутринта се събуди невредим. Привичните упражнения за ободряване му върнаха душевното равновесие. Достатъчно се владееше, за да се отдалечи от убежището на дърветата и да се порадва на утрото. Пи вода и хапна от припасите си, после се запъти към Матрасил.

Вървеше по пътека в джунглата, омаян от птичите крясъци, когато чу стъпки зад себе си. Обърна се. На няколко крачки от него един фагор застина неподвижно.

Фагорите бяха част от митологията на „Авернус“. Навсякъде се виждаха техни изображения и модели. Но този имаше осезаемото присъствие на живота. Дъвчеше, докато разглеждаше Били, от широката му долна устна капеше слюнка. Върху масивното тяло беше навлечена цяла дреха, тук-там боядисана в шафраново. Кичури от дългата козина също бяха оцветени и придаваха на съществото нездрав вид. На едното му рамо висеше мъртва змия, вероятно току-що уловена. В едната си ръка държеше дълъг извит нож — нито музеен експонат, нито детска играчка. Фагорът пристъпи напред и Били се почувства зле от вонята на гранясала мас.

Застана лице в лице със съществото и бавно заговори на хурду:

— Можеш ли да ми покажеш пътя за Матрасил?

Фагорът потъна в продължителни размишления. Изглежда дъвчеше някакъв ален плод, защото от устата му се стичаше сок с този цвят. Една капка отхвръкна върху бузата на Били Ксяо Пин и той веднага я избърса с пръст.

— Матрасил — произнесе фагорът. Звучеше като „Мадраззил“.

— Да. Накъде е Матрасил?

— Да.

Невъзможно беше да разгадае дали погледът на вишневите очи е кротък или жесток. Извърна глава и откри, че наоколо са се събрали още фагори, приличащи на храсти в петнистите сенки.

— Разбираш ли какво ти казвам?

Трудно бе да се очаква ясен разсъдък у същество, притежаващо стихийната сила на падаща скала. Все пак последвалите действия бяха достатъчно красноречиви. Фагорът тръгна напред и побутна Били да върви с него. Младежът се подчини. Другите също тъпчеха тревата, без да изостават.

Стигнаха до нагънат склон. Тук джунглата беше разчистена. Подтичващи прасета се грижеха нищо да не израсте по-високо от една педя. Сред небрежно обработените нивички се мъдреха няколко подобия на колиби, по-точно — покриви върху пръти.

В сянката се излежаваха като добитък други фагори. Някои се надигнаха и се присъединиха към новодошлите, оповестили пристигането си със звуците на малък рог. Били бе заобиколен от мъжки и женски фагори, които се взираха недоумяващо в него — креати, гилоти и недорасли фагорчета. Някои от по-малките припкаха на четири крака.

Били се отпусна в позата на Смирението.

— Опитвам се да стигна до Матрасил.

Нелепостта на изречението го подтикна да се разсмее. Спря се с усилие, преди да изпадне в истеричен пристъп, но въпреки това звуците накараха съществата да се отдръпнат.

— По-ниският кзан е в близост за оглед — изрече една гилота, хвана го за ръката и посочи с глава.

Минаха по осеяна с камънак долчинка, останалите ги последваха. Всичко, край което Били минаваше — от нежните зелени филизи до валчестите камъни, — беше несравнимо по-грубо за очите му, отколкото си представяше преди.

Под навес, закрепен на ниския склон, лежеше стар фагор, извил ръце под неестествени ъгли. Но се надигна доста ловко и седна — оказа се гилота, с големи сбръчкани бозки и ясно личащи черни косми в козината. Около врата си носеше огърлица от полирани костилки на гуинг-гуинг. От носа й висеше халка, обозначаваща ранг. Изглежда тя беше „по-ниският кзан“.

Както седеше, вдигна очи към Били.

Заговори го, сякаш питаше за нещо.

В големия клан Пин, състоящ се от социолози, Били беше само младши помощник, при това не особено усърден. Работеше с групата, изучаваща рода Анганол, поколение след поколение. Сред старшите му родственици имаше неколцина, запознати подробно с житейските истории на предшествениците на сегашния крал, цели шестнадесет поколения назад. Били Ксяо Пин говореше олонецки, основния език на Кампанлат и Хеспагорат, както и няколко от диалектите му, включително староолонецки. Но дори не се опита да започне изучаването на фагорския език. Нито пък владееше свободно езика, на който говореше по-ниският кзан — хурду, в тази епоха служещ за общуване между хората и фагорите.

— Не разбирам — отвърна той на хурду и се почувства особено, когато тя на свой ред го разбра.

Сякаш от живота прекрачи в чудновата приказка.

— Разбирането от мен за тебе е, че си от далечно място — преведе тя от своя задръстен със съществителни език на хурду. — Какво положение е това далечно място?

Той махна неопределено и произнесе предварително подготвената си реч:

— Идвам от далечен град в Морструал, където аз съм кзан. — До Морструал разстоянието беше още по-голямо, отколкото до Мордриат, така че можеше да лъже спокойно. — Ще получите награда, ако ме отведете при Крал Джандол-Анганол в Матрасил.

— Крал Джандол-Анганол.

— Да.

Тя се вцепени, загледана пред себе си. Клечащ до нея сталун й подаде кожена манерка, от която тя започна да лочи, разливайки течността по себе си. Разнесе се остър дъх на алкохол. Аха, каза си Били, това е рафел: твърде вредна напитка, дестилирана от фагорите. Значи бе попаднал при бедно племе. Ето го, умело общува с тези неразгадаеми твари, а на „Авернус“ всеки следи сцената, предавана от оптическите системи. Дори старият Съветник. Дори Роуз.

Горещината и разходката по неравната местност поизтощиха силите му. Но всъщност самолюбието го накара да приседне на плосък камък и да протегне краката си, опрял лакти на коленете. Загледа се нехайно в съществото отсреща. И най-невероятното става всекидневие, ако друго не ти се случва.

— Двурога раса носи много копия за негови походи, за крал Джандол-Анганол.

Тя помълча. Зад нея в здрача на дълбока кухина мъждукаха мътни вишневи очи. Били се сети, че там са поставени предците на племето, преминали в покоя на отвъдното, за да се превърнат постепенно в чист кератин. Едновременно праотец и идол, всеки все още непреминал в смъртта фагор помагаше на следовниците си да преживеят болезнените векове, когато Фрейър властваше в небето.

— Всеки сезон синове на Фрейър се бият с други синове на Фрейър, ние прибавяме копия.

Били бе чувал традиционния фагорски израз за човечеството. Двурогите просто не бяха способни да измислят нови понятия, затова приспособяваха старите.

— Заповядай на двама от твоето племе да ме придружат до крал Джандол-Анганол.

И отново тя замря неподвижно заедно с останалите, убеди се Били, когато се озърна през рамо. Само прасетата ровеха за огризки в пръстта.

Тогава гилотата се впусна в дълго слово, неразбираемо за младежа въпреки всичките му старания. Наложи се да я прекъсне по средата. Помоли я да започне отначало. Думите на хурду щипеха езика му като козе сирене. Още фагори застанаха близо до Били и той едва не се задави от острата им миризма. Но не беше толкова неприятна. Всички помагаха на старата си предводителка в обясненията. Но така и не му обясниха нищо.

Показваха му стари рани, отскубнати кичури козина от гърбовете си, счупени крака, надробени ръце — невъзмутимо и настойчиво. Обзеха го и погнуса, и вълнение. Фагорите изнесоха знамена и меч от пещерата, за да му ги покажат.

Постепенно проникна в значението на думите. Повечето от тях бяха служили под командването на Джандол-Анганол в Пета армия. Преди няколко седмици тръгнали на поход срещу дриатските племена, но претърпели поражение тук, в Косгат. Племената използвали ново оръжие, което лаело като гигантска хрътка.

Но тези нещастници оцелели. Не смеели да се върнат на кралска служба, за да не чуят отново лая на онази хрътка. Преживявали както смогнат. Мечтаели да се върнат в хладните висоти на Нктрик.

Беше дълъг разказ. Досадните мухи разсейваха Били. Отпи малко от фагорския рафел. Беше гнусен, както пишеше в учебниците. Приспа му се и престана да слуша описанията на Косгатската битка. За тях като че всичко бе станало вчера.

— Двама от вас ще ме заведат ли при краля или не?

Те млъкнаха, после си заръмжаха на фагорския език.

Накрая гилотата заговори на хурду:

— Какъв дар от твоята ръка за тези водачи?

На китката си Били носеше плосък сив часовник, тройният циферблат показваше времето в Централен Кампанлат, на Земята и в „Авернус“. Беше стандартна изработка. Измерването на времето едва ли щеше да е интересно за фагорите, в чиито полукълба си оставаха вкоренени представите за вечността. Но сигурно биха харесали часовника като украшение.

Сбръчканото лице на старата гилота се наклони над протегнатата ръка. Единият й рог беше счупен до половината.

Оттласна се от пръстта и приклекна, повика двама от по-младите сталуни.

— Направете каквото съществото желае — каза им тя.

Водачите му спряха, щом в далечината се показаха две-три къщи. Не поискаха да продължат с него. Били Ксяо Пин свали часовника от ръката си и им го предложи. Те помислиха и отказаха.

Не проумя обясненията им. Сякаш говореха не на хурду, а на родния си език. Долови, че имаше нещо свързано с цифрите. Може би се бояха от непрекъснато променящите се числа? А може би ги плашеше непознатият метал? Отказът не показваше никакви чувства. Просто не искаха да вземат часовника. Не искаха нищо.

— Джандол-Анганол — казаха фагорите.

Явно още почитаха името на краля.

Били продължи напред. Погледна ги през рамо — стояха закрити отчасти от цъфтящата лоза, увиснала под едно дърво. Не помръдваха. Страхуваше се от тях. Изпитваше и особено учудване, че е прекарал известно време с тях и все още не е полудял.

Скоро премина от този сън в друг, също чудесен — ходеше по тесните улици на Матрасил. Криволиците им го изведоха под грамадната скала, върху която бе построен замъкът. Вече знаеше къде е попаднал. Ето, онова там също бе виждал през оптическите инструменти на „Авернус“. Преливаше от възторг и беше готов да прегърне първия хеликониец, изпречил се на пътя му.

Минаваше покрай вдълбани в скалите църкви. По-строгите религиозни секти подражаваха на господарите си от Пановал и се криеха от светлината. До отвесния склон се гушеха манастири, някои на три етажа. По-преуспяващите бяха изградени от камък, бедните — от дърво. Били неволно се забави тук, за да опипа повърхността на гредите, да проследи с нокти процепите. Идваше от свят, където или обновяваха всичко старо, или го унищожаваха и създаваха друго от веществото му. А това захабено дърво… колко превъзходна беше случайната игра на шарките му!

Светът гъмжеше от подробности, които досега дори не би могъл да си представи.

Манастирите бяха ярко боядисани в червено и жълто или червено и виолетово, на всеки изпъкваха кръговете на Акханаба. На портите бе изобразен богът, спускащ се към земята, обвит в пламъци. От стегнатия кок на главата му се развяваха кичури. Веждите му се извиваха нагоре. Усмивката на получовешкото лице разкриваше остри бели зъби. И в двете си ръце стискаше факли. Ивица плат увиваше като змия синкавото тяло.

На развяващи се флагове бяха изрисувани светци и страшилища — Юли Свещеника, Крал Денис, Удрам и Утра, заедно с безброй от Другите, големи и черни или малки и зелени, с хищно извити нокти и гривни по краката. И сред тези свръхестествени същества бяха хората, почти винаги в унизителни пози.

Те бяха нарисувани дребни. А там, откъдето идваше Били, щяха да ги изобразят големи. Тук се кланяха и въпреки това боговете ги изтребваха по един или друг начин — с огън, с лед, с меч.

Подтикнати от видяното, в паметта му изплуваха чутите лекции. Бе узнал колко важни са религиите на изостаналата Хеликония. Случваше се някой народ да приеме нова религия за един ден — както станало в Олдорандо. Други народи също така внезапно се отказали от вярата си, за да рухнат и изчезнат безследно. Тук беше твърдината на борлиенската вяра. Като всеки атеист Били чувстваше и възторг, и погнуса от поразителните картини на човешката участ, изобразени върху плат и веещи се навсякъде край него.

Монасите май не се трогваха особено от ужасното състояние на света. Опустошението беше просто част от по-велик цикъл, служещ за фон на безметежното им съществуване.

— Ама че цветове! — възкликна Били.

Цветовете на разрухата бяха райски. Тук няма зло, каза си той озадачено. Злото е в отрицанието. А тук всичко е жизнено. Злото е там, където бях, в онова пълно отрицание.

Жизненост. Да, всичко е жизнено. Той се разсмя.

Със зяпнала уста и разперени ръце стоеше насред улицата. Задържаха го ароматите, виещи се като развети флагове. Всяка крачка по пътя му бе съпроводена с разнообразни миризми — едно измерение на живота, липсващо в „Авернус“. Наблизо, под сянката на скалата, бликаше извор. До него имаше скупчени сергии. Монасите идваха тук от постройките си, за да купят храна.

Били се мъчеше да прогони от ума си хрумването, че това е представление, изиграно специално за него. Нека смъртта го дебне! Струваше си и само да стои, да вдишва тези вкусни миризми и да гледа как монасите пъхат в устите си мазни понички. Над тях от балкона на един манастир се вееше флаг в червено и жълто и той успя да разчете надписа: „ЦЯЛАТА МЪДРОСТ НА СВЕТА Е СЪЩЕСТВУВАЛА ВИНАГИ“. Тихо се засмя на тази приумица, отричаща науката — мъдростта трябваше да бъде изтръгвана насила от живота. Иначе той нямаше да е тук.

Тук, във врявата на улицата, Били по-пълно осъзна, че хеликонийското общество е попаднало в лапите на свещениците и че вярата в Акханаба влияе на всяка постъпка. Неприязънта му към религията бе дълбоко вкоренена. Сега се озова в цивилизация, основаваща се на религията.

Когато доближи сергиите, подвикна му висока жена в опърпани дрехи, с едро зачервено лице, която поддържаше огън в дълбок казан. Продаваше вафли. Били имаше фалшиви пари заедно с другите си запаси. Извади няколко монети от джоба си, плати на жената, а в замяна получи вкусно ухаеща вафла. Желязната преса бе издълбала отгоре религиозния символ на Акханаба — два кръга един в друг, свързани с вълнообразни линии. И за пръв път, докато гризеше вафлата, се сети, че този символ може би изобразяваше приблизително орбитата на по-малкото слънце Баталикс около по-голямото.

— Няма да те ухапе — присмя му се жената.

Той се отдалечи, ликуващ от току-що приключилата сделка. Хранеше се по-прилично от монасите, защото не забравяше за следящите го очи от „Авернус“. Дъвчеше и вървеше по улицата по-самоуверено. Скоро се заизкачва към двореца на Матрасил. Истинската храна беше чудесна. И Хеликония беше чудесна.

Познаваше пътя. Изучавайки рода, наричащ себе си кралски през последните три поколения, Били се запозна подробно и с разположението на двореца и околностите му. Неведнъж преглеждаше архивните записи, съхранили превземането на крепостта от дядото на сегашния крал.

На главната порта помоли за разговор с Джандол-Анганол. Показа подправени документи на пратеник от далечния Морструал. Разпитаха го в караулното и го поведоха към друга сграда. Последва дълго чакане, но накрая го въведоха в крило от двореца, което позна — беше в покоите на канцлера.

Седеше, клатеше си краката и зяпаше всичко — килимите, покритите с дърворезба мебели, огнището, завесите, петната по тавана. Мъчеше го нещо подобно на треска. Разхълца се от вафлата. Светът беше плетеница от пленителни подробности и всяка нишка от килима, където се опираха краката му (позна, че е тъкан от мадите), имаше значение, вплело се в историята на планетата.

Мирдем-Ингала, кралицата на кралиците, бе стояла в същата тази стая, бе стъпвала със сандалите си по килима, а животните и птиците по него с благодарност бяха приемали тежестта й върху себе си.

Били зарея поглед в килима, сгърчен от пристъп на слабост. Не, още не беше време за смъртта. Притисна ръце към корема си. Нима беше заради вафлата? Свлече се в креслото.

Навън се простираше свят, в който всичко имаше две сенки. Усещаше жегата и силата му. Истинският свят на кралицата, не изкуственият свят на Били и Роуз. Но може би не му стигаха силите да го понесе…

Изхълца гръмко. Вече разбираше смисъла в думите на Съветника — Били би могъл да потърси пълнотата на живота и с Роуз. Но не и докато кралицата на неговото въображение стоеше на пътя му. Сега истинската кралица беше някъде наблизо.

Вратата се отвори… дори тази дървена врата му се струваше изумителна. Влезе стар слаб секретар, за да го въведе при канцлера. Били отново трябваше да чака в преддверието. С облекчение установи, че хълцането му е спряло, вече не се чувстваше болен.

Появи се Сартори-Ирвраш. Вървеше прегърбен, като изтощен човек. Въпреки любезните обноски изглеждаше вглъбен в себе си. Изслуша Били с безразличие и го покани в голяма стая, заета преди всичко от книги и документи. Младежът се втренчи в канцлера със страхопочитание. Пред него стоеше човек, вече влязъл в историята. Този някога млад, хищен съратник бе подпомагал дядото и бащата на Джандол-Анганол да създадат борлиенката държава.

Двамата седнаха. Канцлерът трескаво подръпваше бакенбардите си и си мърмореше нещо. Едва ли чуваше Били, който разказваше, че е пратеник от град в Морструал, на брега на Чалския залив. Сартори-Ирвраш бе обвил ръце около тялото си, сякаш за да се стопли.

Когато потокът от думи секна, Били се учуди на последвалото мълчание. Дали канцлерът разбра нещо от неговия олонецки?

Най-сетне Сартори-Ирвраш се насили да говори.

— Господине, ще направим каквото е по силите ни, за да ви съдействаме, но моментът никак не е лек за всички ни.

— Бих искал да разговарям с вас, ако ми отделите време, както и с техни величества краля и кралицата. Мога да ви предложа знанията си и да потърся отговори на въпросите си.

Потисна закъсняло хълцане.

— Простете, моля.

— Да, да. Извинете ме. И аз, както ме наричат, съм ценител на знанието, но днес съм потиснат от дълбока… най-тежка грижа.

Той стана, впил пръсти в изцапания си с мастило чарфрал, и се вторачи в Били, като че току-що го виждаше.

— Но какво лошо се е случило днес? — попита разтревоженият гост.

— Кралицата, господине, кралица Мирдем-Ингала… — Канцлерът удари с юмрук по масата, за да подсили думите си. — Нашата кралица е прогонена, господине, отстранена е от двореца. Днес трябва да отплава за мястото на изгнанието си, към древния Гравабагалиниен.

Той притисна длани към лицето си и заплака.