Хеликония. Лято

IVИзобретението от Косгат

Горчивият смях на Алам Есомбер след време стигна до онези, които живееха на Земята. И напук на огромната бездна, разделяща Хеликония и Земята, тази реакция спрямо превратностите на съдбата срещна незабавно разбиране.

Между двете планети беше установена своеобразна връзка чрез Земната наблюдателна станция „Авернус“. Станцията кръжеше по своята орбита около Хеликония така, както Хеликония обикаляше около Баталикс. „Авернус“ беше увеличителното стъкло, през което земните жители следяха събитията на планетата.

Работещите на „Авернус“ се бяха посветили да изучават всички страни от живота на Хеликония. Нямаха избор, това беше единствената им възможност.

Ако не се смята тази властваща над всичко несправедливост, в останалото ощетени нямаше. На „Авернус“ не съществуваше бедност, никой не гладуваше. Обаче разполагаха с твърде ограничена площ. Диаметърът на кълбовидната станция беше едва километър, като повечето обитатели живееха от вътрешната страна на обвивката. В това тясно пространство цареше дух на униние и апатия, в които потъваше радостта от живота. Да се вглеждаш в ставащото долу не е занимание, възвисяващо духа.

Били Ксяо Пин беше типичен представител на авернианското общество. Привидно спазваше всички норми — работеше без особено усърдие, беше сгоден за привлекателно момиче, правеше редовно предписаната гимнастика и си имаше Съветник, който му проповядваше висшите утвърдени добродетели. Но у Били се таеше един недостатък. Той жадуваше да слезе на Хеликония, да измине хиляда и петстотинте километра до повърхността, за да види кралица Мирдем-Ингала, да я докосне, да говори с нея, да се люби с нея. В мечтите си я виждаше как протяга към него ръце за прегръдка.

Далечните зрители на Земята си имаха други грижи. Наблюдаваха събитията в тяхната цялост, за което Били и подобните му нямаха и най-малка представа. Докато следяха с болка и съчувствие развода в Гравабагалиниен, те си даваха ясна сметка, че корените на тази раздяла трябва да се търсят назад в миналото — в битката, състояла се на изток от Матрасил, в областта на име Косгат. Урокът, получен от Джандол-Анганол в Косгат, наложи отпечатък върху следващите му действия и доведе до неизбежния развод. Дори бегъл поглед към миналото не оставяше място за никакви съмнения.

Събитието, известно като Косгатската битка, се разигра край морето пет десети, или половин малка година преди деня, в който брачната връзка между краля и Мирдем-Ингала бе разтрогната.

В околността на Косгат кралят получи телесна рана, която предизвика и душевно сътресение.

В тази битка бяха заплашени както животът, така и доброто име на краля. По ирония на съдбата тази опасност идваше не от друг, а от долната сган, тълпата голтаци — племената на дриатите. Или пък, както твърдяха някои земни наблюдатели с историческа нагласа, от едно изобретение. Новост, променила живота не само на краля и кралицата, но и на целия техен народ — пушката.

Най-унизителното за краля беше това, че поначало се отнасяше с презрение към дриатите, което впрочем беше присъщо за всеки последовател на Акханаба в Борлиен и Олдорандо. Никой не отричаше, че дриатите са човешки същества, но с много уговорки.

Границата между човеци и нечовеци е доста неопределена. От едната й страна се простира вселената на въображаемите свободи, от другата — цяла пропаст от илюзорни ограничения. Тварите, наричани Другите, си оставаха животни и не излизаха от джунглите. Мадите, приковани към скитническия си живот, бяха стигнали до прага на разума, но все още бяха протогностици. Дриатите едва бяха прекрачили този праг, но все там си оставаха, откакто имаше земни наблюдатели, също като птици, замръзнали в полет.

Неблагоприятните условия на планетата като цяло и безводието на обитаваните от тях територии допринасяха за постоянното изоставане на дриатите. Те населяваха сухите пасища на Трибриат, страната на североизток от Борлиен, отвъд широката Такиса. Живееха сред стадата от йелки и двуйелки, които пасяха по тези високи терени през лятото на Голямата година.

За оцеляването на дриатите своята роля имаха и някои обичаи, които външният свят смяташе за гнусни. Сред тях бяха обредните убийства, когато неиздържалите определени изпитания членове на рода срещаха смъртта си. Наближеше ли глад, клането на старците често означаваше живот за младите. Заради този обичай дриатите се ползваха с лоша слава сред онези, които се радваха на по-лек живот. Но всъщност те бяха мирни хора или пък твърде глупави, за да бъдат достатъчно войнствени.

Но нашествието на множество народи на юг от планинската верига Нктрик, особено на племената, временно обединени под предводителството на Ундрейд Чука, промени всичко. Притиснати от обстоятелствата, дриатите вдигнаха биваците си и тръгнаха да грабят по-ниските долини на Трибриат, дъждовните полета в подножието на масива Долен Нктрик.

Ловък военачалник, известен с прозвището Дарвлиш Черепа, бе въдворил ред в парцаливото им множество. Щом установи, че простодушните дриати са способни да се подчиняват на дисциплина, той ги разпредели в три отряда и ги поведе към областта Косгат. Намерението му беше да нападне Матрасил, столицата на Джандол-Анганол.

Борлиен вече бе въвлечен в омразните Западни войни. Никой владетел на Борлиен, даже Орела, не можеше да се надява, че ще управлява или потисне тези планински области, дори ако ги завладее.

Сега Пета армия бе отзована от Кейс и изпратена в Косгат. Походът срещу Дарвлиш дори не бе удостоен с името „война“. Но погълна не по-малко жива сила от една истинска поредица сражения, струваше също толкова скъпо и беше воден с не по-малко жар. Трибриат и Косгатската пустош бяха значително по-близо до Матрасил от Западните войни.

Дарвлиш мразеше лично Джандол-Анганол и целия му род. Навремето неговият баща беше барон в Борлиен. Дарвлиш се сражаваше рамо до рамо с него, когато Варпал-Анганол и синът му заграбиха със сила тяхната земя. Дарвлиш видя как младият Джандол-Анганол посече баща му.

Когато водачът падна, краят на битката беше предопределен. Никой не искаше да се бие повече. Армията на Дарвлиш се впусна в бяг. Самият той отстъпи на изток с шепа хора. Варпал-Анганол и синът му ги преследваха, ловяха ги като гущери сред каменистия лабиринт на Косгат, докато борлиенската войска отказа да върви по-нататък, защото вече нямаше никаква плячка.

След почти единадесет години в пустошта Дарвлиш получи втори шанс и се възползва от него. „Лешоядите ще ме благославят!“, беше неговият боен вик.

Половин малка година преди кралят да се разведе със своята кралица, преди още мисълта за това да се зароди в главата му, Джандол-Анганол беше принуден да събере нови войници и да тръгне начело на армията си. Хората не достигаха, освен това искаха заплата или плячка, каквато Косгат не можеше да предложи. Кралят използва фагорите. На наемниците бяха обещани свобода и земя срещу военна служба. Бяха формирани Първи и Втори фагорски полк на Кралската фагорска гвардия в състава на Пета армия. В едно отношение фагорите бяха идеални бойци — сражаваха се и мъжките, и женските, а малките им отиваха на бой с тях.

Още бащата на Джандол-Анганол се отплащаше на фагорите със земя. Вследствие на тази политика, натрапена на кралете от недостига на хора, фагорите живееха по-спокойно в Борлиен, отколкото в Олдорандо, и не бяха подложени на гонения.

Пета армия се придвижваше на изток през каменна джунгла. Нашествениците се спотайваха някъде напред. Повечето сблъсъци ставаха на здрачаване — нито една от страните не искаше да се бие по тъмно или под лъчите на двете слънца в небето. Но Пета армия, командвана от Колоб-Ектофер, беше и принудена и да върви през целия ден.

Минаваха през разбит от земетресения район, където насечени проломи преграждаха пътя. Населението беше оскъдно. Проломите бяха обрасли с непроходим гъсталак, но ако някъде можеше да се намери вода, беше точно по тези места. Не само вода, а и лъвове, змии и още какви ли не същества. Останалата земя беше осеяна с чадъровидни кактуси и тръни. Напредваха бавно.

Трудно се преживяваше в такава местност. Два животински вида господстваха в равнината — безчетните пълчища мравки и мравоядите, оцеляващи благодарение на мравките. Пета армия ловеше мравоядите и ги печеше, но месото им нагарчаше.

А коварният Дарвлиш продължаваше да се оттегля, подмамваше краля да се отдалечи от базите си за снабдяване на войските. Понякога врагът оставяше след себе си димящи огнища или временни укрепления по възвишенията. Минаваше цял ден, докато кралската армия се увери, че са празни.

Майор Колоб-Ектофер бе скитал надлъж и нашир като млад, познаваше добре пущинаците на Трибриат и планината над него, където свършваше въздухът.

— Ще спрат, скоро ще спрат — заяви той една вечер, когато кралят отчаяно проклинаше изтърпените мъки. — Черепа скоро ще трябва да се бие, иначе племената ще се обърнат срещу него. Това му е ясно. Щом веднъж се убеди, че сме достатъчно далеч от Матрасил и обозите не стигат до нас, ще спре, така че трябва да се подготвим за номерата му.

— А какви хитрини използва?

Колоб-Ектофер поклати глава.

— Черепа е хитър, но не е умен. Ще изпробва някой от старите трикове на баща си, които не го доведоха до нищо добро. А ние ще бъдем готови.

На следващия ден Черепа нанесе удара си.

Докато Пета армия наближаваше дълбок пролом, изпратените напред разузнавачи забелязаха дриатската войска, строена от другата страна на дефилето. Проломът минаваше от североизток на югозапад и беше гъсто обрасъл с непроходима джунгла. Разстоянието от единия ръб до другия беше поне четири хвърлея с копие.

Кралят размаха ръце и със знаци събра бойците си, за да застанат лице в лице с врага отсреща. Гвардейците-фагори бяха поставени най-отпред — неподвижните редици на тези твари трябваше да всеят смут в жалките мозъци на чергарите.

Дриатите наподобяваха призраци. Тъкмо се зазоряваше — минаваше шест. Фрейър се показа иззад един облак. Когато слънцето огря, стана ясно, че неприятелят и част от пролома ще останат в сянка поне още два часа, ако не и повече. През това време Пета армия щеше да се пече под палещите лъчи.

Зад гърбовете на дриатските племена се издигаха ронещи се скалисти склонове, а над тях се извисяваше планината. Откъм левия кралския фланг стърчеше висока издатина, чиито ръбове се показваха над пролома. Между издатината и скалите имаше заоблено възвишение, поставено сякаш от самата природа да брани отстрани Черепа. На върха на хълма се виждаше грубо скалъпено укрепление от кал. Отвъд вала се мяркаха знамена.

Борлиенският Орел и майорът заедно обмисляха положението. Зад майора стоеше неговият верен ординарец, несговорчив сержант с прозвище Бивола.

— Трябва да разберем колко хора имат в укреплението — каза Джандол-Анганол.

— Това е един от номерата, които Дарвлиш е научил от баща си. Надява се да нападнем тази позиция и само да си загубим времето. Хващам се на бас, че горе няма ни един от дриатите. Мърдащите знамена са вързани за кози или асокини.

Всички замълчаха. В скалния полумрак откъм страната на врага се виеше дим и миризмата на готвено им напомняше колко са прегладнели.

Бивола дръпна командира си настрана и зашепна нещо в ухото му.

— Сержант, да чуем и ние каквото имате за казване — настоя кралят.

— Ами нищо особено, Ваше величество.

— Хайде да го чуем това „нищо“ — ядоса се Джандол-Анганол.

Сержантът се смути само за миг.

— Напомних, Ваше величество, че нашите хора ще се разочароват. Обикновеният човек, а и аз съм такъв, може да се облажи с нещо, само като влезе в армията и се надява да докопа каквото ръцете му стигнат. Но при тия дриати плячка няма. Пък и като гледам, май нямат женски… тоест жени, Ваше величество, та право да ви кажа, господарю, не си струва да ги нападаме.

Кралят се вторачи в него. Накрая Бивола не издържа и отстъпи крачка-две.

— Сержанте, ще мислим за жени, когато разгромим Черепа. Жените им сигурно са скрити в някое дере наблизо.

Колоб-Ектофер се изкашля.

— Струва ми се, Ваше величество, че това е почти непосилна задача, освен ако имате някакъв по-особен план. Превъзхождат ни двойно по численост и макар нашите хокснита да са по-бързи от техните животни, в близък бой са жалки пред йелките и двуйелкйте.

— И дума не може да става за отстъпление, когато най-сетне ги настигнахме.

— Ваше величество, бихме могли да избегнем сражението и да потърсим по-изгодна позиция за атака. Например, ако бяхме на скалите над тях…

— Или пък успеем да ги хванем в засада, Ваше величество, тоест…

Джандол-Анганол се вбеси.

— Вие офицери ли сте или блеещи кози? Ние сме тук, а отсреща са враговете на страната ни. Какво повече искате? Защо да се колебаем, щом до залез-слънце всички можем да бъдем герои!

Колоб-Ектофер се изпъна.

— Господарю, мой дълг е да ви посоча недостатъците на нашата позиция. Възможността да докопат някоя и друга жена би повдигнала бойния дух на хората ни.

Джандол-Анганол избухна:

— Не би трябвало да се плашат от тази човекоподобна сган! Със стрелци като нашите ще ги изтребим за по-малко от час.

— Както кажете, Ваше величество. Може би ако наругаете Дарвлиш, хората ни ще се ободрят.

— Добре, ще му кажа що за боклук е.

Колоб-Ектофер и Бивола се спогледаха мрачно, но не изтърваха и дума повече. Сержантът заповяда на войниците да се строят.

Главните сили бяха разгърнати край неравния ръб на пролома. Подсилиха левия фланг с Втора фагорска гвардия. След премеждията по пътя, хокснитата, петдесетина на брой, бяха в плачевно състояние, защото ги използваха най-вече за пренос на товари. Сега бяха разтоварени, за да вземат участие в боя като ездитни животни и да впечатлят паплачта на Дарвлиш. Припасите бяха струпани в пещера под скалната издатина, пред която на стража застанаха хора и фагори. Ако сполуката се обърнеше срещу краля този ден, всичко това щеше да попадне в ръцете на дриатите.

Докато траеха приготовленията, надвисналата от отсрещните скали сянка се отдръпна като пясъка в часовник, поставен да напомня на хората, че са смъртни.

Силите на Черепа на светло бяха също толкова внушителни, колкото и в синкавата сянка. Чергарите представляваха звероподобна сбирщина, наметнати небрежно с кожи и одеяла и възседнали със същото нехайство йелките си. Някои носеха на раменете си навити наметки на пъстри ивици, за да изглеждат по-внушителни. Неколцина имаха ботуши до коленете, но повечето бяха боси. Солидните им шапки от кожа на двуйелки приличаха на шлемове, често украсени с рога, за да обозначават ранга на притежателите си. Мнозина имаха избродиран или нарисуван на панталоните си фалос в мощна ерекция — свидетелство за свирепата им воля.

Черепа изпъкваше сред тях с боядисания в оранжево шлем. Над мустакатото лице стърчаха чифт рога. Рана от меч, получена в предишните битки с Джандол-Анганол, бе оставила дълбок белег върху лявата му буза и смъкнала плътта от долната челюст, оголвайки зъбите и лицевите кости в неизменна мъртвешка усмивка. Черепа явно се стараеше да изглежда не по-малко свиреп от съюзниците си, чиито обрасли до очите лица и издадени напред челюсти им придаваха неподправено дивашки вид. Беше възседнал грамаден двуйелк.

Вдигна лъка над главата си и изрева мощно:

— Лешоядите ще ме благославят!

Шумни възгласи се изтръгнаха от гърлата на обкръжаващите го и отекнаха в околните скали.

Джандол-Анганол яхна своето хоксни и пъхна крака в стремената. Викът му се чу отчетливо сред вражеските редици. Крещеше на развален олонецки:

— Дарвлиш, нима се осмели да застанеш пред мен още веднъж, преди лицето ти да е окапало?

И от двете армии се чу приглушен ропот. Черепа пришпори животното си до ръба на пропастта и на свой ред се развика:

— Чуваш ли ме, Джандол, торен бръмбар с рунтави уши? Баща ти те е изпърдял от лявото си ходило! Как се осмеляваш да застанеш срещу истински мъже? Всички виждат как ченето ти хлопа от страх. Измитай се оттук, говно такова, заедно с тия кълба гъзни косми, дето ги водиш вместо войници!

Гласът му отекваше, повторен многократно от скалите. Когато ехото утихна, Джандол-Анганол му отвърна в същия дух:

— Да, чувам женското ти скимтене, Дарвлиш от торището! Чувам как се хвалиш с твоите скапани от трипер трикраки подобия на хора, които били истински мъже. Всички знаем, че истинските мъже се гнусят от отрепки като тебе. Кой друг ще изтърпи гнилата ти воня, освен тези първобитни маймуни, чиито баби са били фагорски лайна?

Оранжевото съоръжение на главата на Дарвлиш се полюшна на слънчевата светлина.

— Фагорски лайна ли каза, нощен плъх такъв? Май знаеш за какво говориш, щом всеки ден похапваш чиния фагорски лайна, затова боготвориш тия рогати изроди! Изритай ги в пропастта и се бий честно, хлебарко, коронована с помия!

Взрив от дивашки смях долетя откъм редиците на дриатите.

— Щом не почиташ онези, които са венец на творението в сравнение с твоите боклуци, сношаващи се с йелките си, изтръскай паяжината от слабините си и нападни, дребен дриатски пъзльо с половин лице!

Словесният двубой продължи още малко. Джандол-Анганол скоро изпадна в неизгодно положение, защото не притежаваше неизчерпаемия запас от сквернословия на противника си, за да ги използва в подходящия момент. Препирнята още беше в разгара си, когато Колоб-Ектофер на своя глава изпрати Бивола с малък отряд, за да мине в обход.

Жегата се засилваше. Пълчища жилещи насекоми кръжаха около двете армии. Под жарките лъчи на Фрейър фагорите губеха сили и редиците им скоро щяха да се разпаднат. А и обидите бяха на свършване.

— Надгробен надпис на фагорски клозет!

— Държанка на косгатски мравояд!

Борлиенската армия започна да се придвижва по ръба на пролома, с крясъци и размахани оръжия, а дриатската орда правеше същото от другата страна.

— Ваше величество, как ще се справим с укреплението на хълма?

— Прецених, че имате право. Това е клопка. Забравете за укреплението. Вие ще поведете кавалерията, Първа фагорска ще я последва. Аз ще мина с Втора фагорска зад укреплението, така че врагът да не ни вижда. Когато се счепкате, ние ще излезем от прикритието си и ще нападнем десния им фланг, като се врежем изотзад. Тогава ще можем да натикаме Дарвлиш в пролома, като го притиснем в клещи.

— Заповедите ви ще бъдат изпълнени, господарю.

— Акханаба да е с вас, майоре.

Кралят пришпори хокснито си и препусна към фагорската гвардия.

Наемниците недоволстваха и се наложи кралят да произнесе реч, за да ги убеди да тръгнат. Двурогите не схващаха понятието за смъртта, но упорстваха, че въздушните октави в долината не благоприятствали начинанието. В случай на поражение нямало да намерят тук покой.

Кралят се обърна към тях на хурду. Този гърлен език не приличаше на осакатения олонецки, използван за общуване между различни раси, а беше истински мост между понятията на човеци и нечовеци, за който разправяха, че произхождал (като повечето нововъведения) от далечния Сиборнал. Богат на съществителни, претъпкан с отглаголни, хурду беше еднакво приемлив както за човешкия ум, така и за бледите полукълба на фагорите.

Родният език на двурогите имаше само едно време — сегашно продължително. Не беше пригоден за абстрактно мислене. Дори смятането стигаше само до ограничена троична система. Обаче математиката на двурогите се беше посветила на особен вид летоизчисление и се гордееше със специалния си „изначален“ метод. Представляваше подобие на свещен език, който ги приобщаваше към вечността и претендираше да е „език на покоя“.

Естествената смърт беше непозната за фагорите, за тях съществуваше само отвъден свят, напълно непостижим за човешкия ум. Дори за самите фагори не беше лесно да преминат от всекидневния си език към „изначалния“. Хурду, предназначен да реши тези проблеми, използваше начин на общуване, взел по нещо от присъщите на всяка раса. Всяко изречение обаче беше едно затруднение за говорещия, но и го улесняваше. За хората беше задължителен неизменният словоред, подобно на олонецкия език. Фагорите от своя страна имаха нужда от твърдо установен език, в който неологизмите бяха също толкова недопустими, колкото и абстрактните понятия. Така на хурду думата за „хора“ беше „синове на Фрейър“, „цивилизация“ беше „много покриви“, „боен строй“ — „движение на копия в редици“ и така нататък. Затова и мина доста време, докато Джандол-Анганол изясни своите заповеди на Втора фагорска.

Когато до съзнанието им най-после стигна предупреждението, че врагът пред тях ще оскверни пасищата им и ще опече на шиш малките им като прасенца-сукалчета, сталуните и гилотите не чакаха повече. Почти не познаваха страха, но жегата бе изцедила енергията им. С тях тръгнаха и малките, които хленчеха да ги вземат на ръце.

Щом Втора фагорска тръгна, Колоб-Ектофер заповяда и на останалите части да настъпят. Вдигна се пушилка. Придвижването на кралската войска накара и дриатите да се размърдат. Престроиха се в колона по двама и тръгнаха срещу неприятелите. Двете армии щяха да се срещнат на откритото място в подножието на скалите, между устието на пролома и възвишението.

Забързаните крачки се забавяха преди наближаващия сблъсък. За атака не можеше и да се мисли — избраното бойно поле бе обсипано с натрошени камънаци, напомнящи за разместването на подземните пластове, което все още често разтърсваше тази местност. По-скоро се налагаше да се провират към противника.

Когато вражеските сили се доближиха достатъчно, общият рев отстъпи място на лични оскърбления. Мъжете тъпчеха на място, без да напреднат нито крачка. Стояха лице в лице и се гледаха с явно нежелание да преодолеят делящото ги разстояние от хвърлей камък. Отзад дриатските вождове се опитваха с крясъци да подтикнат хората си към нападение, но безуспешно. Дарвлиш галопираше напред-назад между воините си, бълваше ругатни и ги наричаше пършиви пъзльовци. И все пак чергарите не бяха свикнали да воюват по този начин, предпочитаха бързите атаки и светкавичното отстъпление.

Полетяха копия. Най-сетне два меча се удариха със звън, острие прониза нечие тяло. Обидите се превърнаха в писъци. В небето започнаха да се събират птици. Дарвлиш препускаше неуморно. Отрядът на Джандол-Анганол изскочи иззад хълма и както беше предвидено, се насочи на бегом към десния фланг на дриатите.

В този миг от възвишенията, обкръжаващи бойното поле, се разнесе тържествуващ рев. Прикрити от сянката на скалите над главите им, някои от следващите племената създания от женски пол — проститутки, просякини и старици — се бяха притаили там в засада. Само чакаха врагът да направи отдавна предвидената маневра и да заобиколи хълма. Тогава жените наскачаха и избутаха надолу по склона приготвените камъни. Лавината с грохот се стовари върху Втора фагорска гвардия. Двурогите, вцепенени от ужас, се разхвърчаха като кегли. Много от децата им загинаха с тях.

Доблестният сержант пръв заподозря близкото присъствие на жените от племената. За него другият пол беше особено интересен обект. Словесният двубой още беше в разгара си, когато той се отдели от останалите с малка група войници. Под прикритието на един чадъровиден кактус хората му се спуснаха в пролома, промъкнаха се през бодливия гъсталак и се добраха до отсрещната страна с намерението да заобиколят дриатската орда и да стигнат незабелязано до скалите.

Катеренето беше истински подвиг, но Бивола никога не се предаваше. Поведе хората си високо над главите на враговете, където откриха пътечка, осеяна с пресни човешки изпражнения. При тази находка, потвърдила предположенията им, мъжете се усмихнаха зловещо. Катеренето продължи. Когато стигнаха до втора пътечка, животът им се стори по-лек. Пълзяха на колене и лакти, за да не бъдат забелязани нито от своите, нито от противника под тях. Бяха възнаградени при вида на около четирийсет чергарски жени, увити в одеяла и вонящи дрипи, приклекнали на една издатина по-долу. Купчините камъни, струпани пред вещиците, ясно показваха намеренията им.

Бе се наложило катерачите да оставят копията си долу, така че имаха само късите си мечове. Склонът беше твърде стръмен и неравен, за да нападнат събралите се под тях жени. Най-доброто решение беше да използват собственото им оръжие и да ги замерят с камъни и чакъл.

Но трябваше да събират камъни тихо, без нито един да се търколи надолу и да издаде позицията им. Отрядът на Бивола още трупаше боеприпаси, когато Втора фагорска нападна иззад хълма и вещиците изпълниха задачата си.

— Да им дадем да се разберат, братлета! — изрева сержантът.

Каменна градушка полетя към жените. Те хукнаха да бягат с писъци, но преди това срутената от тях лавина смаза фагорите.

Въодушевена, дриатската орда още по-свирепо се биеше с главните сили на врага. В предните редици святкаха мечове, от задните летяха копия. Безредната човешка маса се раздели на групи. Над бойното поле се вдигна облак прах, удари, писъци и ръмжене отекваха от всички страни.

Бивола наблюдаваше битката от изгодната си позиция и жадуваше да е долу, в самия й център. Пред погледа му постоянно се мяркаше огромната фигура на неговия майор, който притичваше от една група до друга и окуражаваше бойците, размахал неуморно окървавения си меч. Виждаше се и глиненото укрепление. Кралят беше сбъркал. Сред асокините се криеха хора.

Обръчът на боя обхвана цялото подножие на хълма, освен мястото, където каменният водопад затрупа телата на воините от Втора фагорска. Бивола извика, за да предупреди Колоб-Ектофер за грозящата ги опасност, но в грохота на боя никой не чу.

Сержантът нареди на войниците си да слязат по склона откъм североизток и да се включат в сражението. С подхлъзване и падане той се смъкна от скалата, докато накрая се озова на четири крака върху пътечката, където допреди малко чакаха в засада вещиците от племената.

Наблизо лежеше млада жена с наранено от камък коляно. Тя измъкна нож и се хвърли срещу сержанта. Той изви ръката й, докато костта изпука, натика лицето й в пръстта, после с ритник изпрати ножа в пропастта.

— После ще се разправям с тебе, кучко! — процеди през зъби.

При бягството си жените бяха оставили няколко копия. Бивола вдигна едно и го претегли в ръка, без да откъсва поглед от хълма. От тази по-ниска позиция едва се виждаха гърбовете на мъжете, залегнали зад стените на укреплението. Един от тях обаче го забеляза през пролуките и се изправи. Вдигна пред гърдите си някакво странно оръжие, а втори мъж подпря другия му край на рамото си.

Бивола замахна и запрати копието с цялата си сила. Отначало полетя добре, но накрая падна извън укреплението, без да нарани никого.

Докато стоеше и гледаше вбесен, Бивола видя от насочения към него край на оръжието да излиза облаче дим. Край ухото му профуча нещо, чийто звук напомняше жуженето на стършел.

Сержантът се разрови из грънците и мръсните дрипи, разхвърляни наоколо от жените. Откри останалите копия. Избра едно и се приготви да го хвърли.

Двамата на хълма също не стояха със скръстени ръце, а натъпкаха нещо в оръжието си. Заеха предишното положение и Бивола, хвърляйки копието си, видя за втори път облаче дим и чу гърмеж. В следващия миг усети удар в лявото рамо и се запрепъва назад, сякаш някой с все сила стовари юмрука си върху него. Залитна и се просна на пътечката.

Ранената жена се изправи, сграбчи копие и понечи със сетни сили да го забие в незащитения корем на сержанта. Той я изрита през краката, стисна врата й с лявата си ръка и двамата се търколиха заедно по склона.

А в това време стрелците на хълма се изправиха в цял ръст и продължиха да изпразват зарядите на чудатите си оръжия по хората на Колоб-Ектофер. Дарвлиш изкрещя от възторг и с удвоена енергия се втурна в гъмжилото на боя. Разбра, че успехът му е почти сигурен.

Обезсърчен от участта, сполетяла фагорската гвардия, Колоб-Ектофер упорито ръководеше войската си, но стрелбата имаше опустошително въздействие върху хората му. Някои бяха улучени. Никому не се хареса подлото изобретение, което можеше да убива отдалеч. Колоб-Ектофер веднага се досети, че дриатите са купили оръжието от сиборналците или от други племена, търгуващи с тях. Пета армия беше разколебана. Единственият начин да спечелят битката беше незабавно да смажат стрелците в укреплението.

Майорът събра около себе си шестима закалени ветерани, без да им позволи и миг отдих — сега боят се водеше около останките от кралския отряд. С изваден меч тръгна начело на групата си по единствената проходима пътека към върха, лъкатушеща между камъните по склона.

Бойците на Колоб-Ектофер тъкмо се изкачиха горе, когато откъм укреплението се чу взрив. Един от сиборналските мускети бе избухнал и убил стрелеца. Останалите пушки — всичко единадесет на брой — засякоха или пък им свърши барутът. Дриатите не бяха опитни в поддръжката на огнестрелно оръжие. Отрядът горе изпадна в паника и се остави да бъде изклан. Никой от тях не очакваше милост, нито пък я получи. Клането се разигра пред очите на дриатската орда, обкръжила хълма.

Кралската армия, или по-точно онова, което оцеля от нея, откри, че най-добрите й водачи са сразени и реши да се оттегли, преди да е станало твърде късно. Някои от по-младите лейтенанти на Колоб-Ектофер опитаха да си пробият път до краля, но не получиха подкрепа и бяха избити. Остатъкът от армията се обърна и побягна, следван от дриатите, които сипеха смразяващи кръвта заплахи.

Въпреки храбрата съпротива на Колоб-Ектофер и съратниците му накрая и те бяха накълцани. Нарязаните на парчета тела бяха хвърлени в пропастта. Опиянени от постигнатата победа, въпреки многото си убити и ранени, Дарвлиш и последователите му се разделиха на хайки и се впуснаха да преследват оцелелите врагове. С падането на нощта по бойното поле обикаляха само лешояди и някакви плашливи твари. Това беше първият случай, когато в Борлиен някой употреби огнестрелно оръжие.

В ползваща се с лоша слава къща в покрайнините на Матрасил един търговец на лед се събуждаше от сън. Блудницата, с която делеше леглото през нощта, вече беше станала и с прозевки се мотаеше наоколо. Търговецът се привдигна на лакът, почеса се по гърдите и се прокашля. Още малко и Фрейър щеше да изгрее.

— Имаш ли планински чай, Мети? — попита той.

— Да, вече кипна — отговори жената шепнешком.

Откакто я помнеше, тя винаги пиеше чай от планински билки. Той седна в края на леглото и се загледа в нея през гъстия сумрак. Придърпа завивките и се загърна. Сега желанието беше отминало и вече се срамуваше от пълнеещото си тяло.

Последва я в кухничката, едновременно служеща и за баня, долепена до спалнята. Върху един тас с дървени въглища, разпалвани с помощта на духало, весело къкреше чайник. Нажежените въглени бяха единственият източник на светлина в помещението, ако не се смятат отблясъците на зората, прокрадващи се през счупените кепенци. На тази слаба светлина той оглеждаше суетящата се край чайника Мети, като че му беше жена. Да, остарява, каза си мъжът, взрял се в нейното слабо, сбръчкано лице. Сигурно беше на двайсет и девет, може би и на трийсет години. Само с пет години по-млада от него. Вече не беше хубава, но си оставаше все така добра в леглото. Оттеглила се от занаята проститутка… Той въздъхна. От време на време Мети приемаше по някой стар познат, но по-скоро като знак на благоволение.

Сега беше облечена спретнато и благопристойно, готвеше се да иде на църква.

— Какво каза?

— Не исках да те събудя, Крилио.

— Няма нищо.

Някаква нежност се надигна в душата му. Той изрече неохотно:

— Не ми се иска да си тръгна, без да съм ти благодарил и да съм се сбогувал.

— Нали се връщаш при жена си и семейството.

Тя кимна, без да го погледне, погълната от приготвянето на чая. Пусна по няколко листчета в две чаши. Устните й бяха присвити, движенията — делови. Като всичко, което правеше, помисли мъжът.

Ладията на търговеца пусна котва в пристанището късно предния ден. Тръгна от Лордриярдри с обичайния си товар, прекоси цялото Орлово море и по своенравната Такиса се добра до Матрасил. Този път освен леда взе и сина си Див, за да го запознае с другите търговци по маршрута. И за да го представи в дома на Мети, където идваше, откакто започна да търгува с кралския дворец. Момчето му беше неопитно във всяко отношение.

Старата Мети имаше едно момиче за Див, сираче от Западните войни, руса и стройна, с хубава уста и чиста коса. И почти толкова неопитна като Див, личеше от пръв поглед. Търговецът я огледа и изпробва с медна монета дали не е заразена. Монетата не позеленя и той остана доволен. Или почти. Искаше за сина си най-доброто, колкото и да беше загубено това момче.

— Мети, ако не се лъжа, ти имаше дъщеря горе-долу на годините на Див?

Мети не беше от най-приказливите.

— Защо, тази не става ли?

Стрелна го с поглед, който означаваше „Гледай си твоята работа и не се бъркай в моята“, после обаче омекна, защото се сети за щедростта му, а може би и нямаше да го види повече.

— Дъщеря ми Абати е решила да търси по-добър живот, та иска да иде в Отасол. Казвам й, че няма какво да дири в Отасол, ама искала да види морето. Разправям й, че друго освен моряци няма да види.

— И сега Абати там ли е?

— А, добре се оправя тя. Има си стая, завеси, дрехи… Като скъта малко пари и ще отпраши на юг. Нали е млада и хубава, бързо си намери богат клиент.

Мъжът видя стаена завист в очите на Мети и поклати глава. Открай време любопитен, той не се сдържа и попита кой е клиентът.

Мети стрелна с остър поглед момичето и недодялания Див, които стояха до леглото и с нетърпение очакваха старците да се махнат. Тя изкриви лице, явно не беше сигурна дали постъпва правилно, но прошепна нещо в луничавото ухо на търговеца.

Той въздъхна театрално:

— Какво говориш?!

И двамата бяха твърде стари и грешни, за да ги ужаси каквото и да било.

— Тате, тръгваш ли вече? — обади се Див.

Бащата остави сина си да се оправя както може. Какви глупци бяха мъжете на млади години и в какви изкуфели развалини се превръщаха, когато остарееха!

Сега утрото се прокрадваше край прозорците и Див сигурно спеше в жалкия бордей, глава до глава с момичето. Само че цялото удоволствие, което търговецът изпита предната нощ от изпълнения бащински дълг, вече бе отлетяло. Усещаше глад, но не беше толкова глупав, че да поиска храна от Мети. Краката му се бяха схванали — леглата на блудниците не са най-доброто място за отдих.

Изпаднал в настроение за размисъл, мъжът си даде сметка, че предната вечер неволно е изпълнил една церемония. Предавайки сина си на младата проститутка, направи го свой приемник, завеща му страстта си. А какво ли щеше да стане, когато страстта угаснеше? Някога жените го докараха до просешка тояга. Успя да се издигне от нищото и да съгради преуспяваща търговия, но влечението му към жените не намаляваше. И все пак, ако това с нищо несравнимо желание си отидеше… Нещо друго трябваше да запълни празнината.

Търговецът се замисли за родния си Хеспагорат — континент на безбожници. Да, Хеспагорат имаше нужда от бог, но в никакъв случай от бога на оплетения в религиозна паяжина Кампанлат.

Той въздъхна. Недоумяваше защо скритото между кльощавите бедра на Мети явно притежаваше далеч по-голяма мощ от тази на бога.

— На църква ли отиваш? Губиш си времето.

Тя кимна. С клиент не се спори.

Той взе предложената му чаша и се запъти към стаята с липсващата врата, опитвайки се да задържи топлината в дланите си. На прага спря и се обърна.

Мети не се церемони дълго със своя чай, а го разреди със студена вода и го изгълта на един дъх, сложи си черни ръкавици до лактите и стегна дантелата върху сбръчканата си кожа. Долови погледа му и каза:

— Можеш пак да си легнеш. По това време никой в къщата не е станал.

— Мети, с тебе винаги сме се разбирали добре.

Бе твърдо решен да изкопчи от нея поне една топла дума, затова добави:

— С тебе се разбирам по-добре, отколкото със собствените си жена и дъщеря.

Тя чуваше такива признания всеки ден.

— Е, Крилио, надявам се при следващото пътуване пак да видя Див. Довиждане.

Както говореше отривисто, Мети се насочи към вратата и той трябваше да се отдръпне. Върна се в спалнята й, а тя мина покрай него, още заета да оправя дантелата на ръкавиците си. Беше го накарала да осъзнае ясно, че нежното чувство, което уж съществуваше помежду им, е само плод на неговото въображение. Умът й вече беше зает с други неща, в които нямаше място за него.

Той се върна с чашата в леглото и изсърба горещия чай, после отвори капаците на прозореца, неспособен да се лиши от болката или удоволствието, или каквото и да беше, да я погледа, докато върви по пустата улица. Нагъсто скупчените къщи бяха безлики и залостени. Нещо във вида им събуди безпокойството на търговеца. В страничните улички още цареше мрак. По цялата улица се виждаше само един мъж, движещ се като сомнамбул, с опрени на стените ръце. След него вървеше дребен фагор, почти дете, и хленчеше.

Мети се показа на прага точно под търговеца и направи крачка към улицата. При вида на приближаващия мъж спря като закована. Търговецът си каза, че Мети е виждала какви ли не пияници през живота си. Пиянството и леките жени навсякъде вървяха ръка за ръка. Този обаче не беше пиян. От крака му по каменната настилка се стичаше кръв.

— Мети, ей сега слизам! — извика търговецът отгоре.

Само след миг, все още полуоблечен, Крилио стоеше до нея на призрачната улица. Мети не помръдваше.

— Остави го, ранен е. Не го искам в къщата си, само неприятности ще ми докара на главата.

Раненият простена и залитна към стената. Когато вдигна глава и се вторачи в търговеца на лед, онзи зяпна от изумление:

— Мети, мътните да ме вземат! Та това е кралят… крал Джандол-Анганол!

Двамата се спуснаха към краля и му помогнаха да прекрачи прага на блудницата.

Малцина от войниците на краля се завърнаха в Матрасил. Битката при Косгат, както бе наречена по-късно, завърши със страхотно поражение. През онзи ден лешоядите благославяха Дарвлиш.

Когато се оправи от раните си — в двореца неговата кралица Мирдем-Ингала се грижеше предано за съпруга си — кралят заяви в скритината, че голяма част от вражеската армия била унищожена. Обаче в памфлетите, разпространявани от пътуващите търговци, бе написано друго. Особено скърбяха за смъртта на Колоб-Ектофер. За Бивола си спомняха с възхищение в по-бедните квартали на Матрасил. И двамата не се завърнаха в домовете си.

През дните, когато Джандол-Анганол лежеше в покоите си, отслабнал от раните, той стигна до заключението, че ако Борлиен иска да оцелее, ще трябва да изгради по-близък съюз със съседните държави от Свещената пановалска империя, особено с Пановал и Олдорандо. Освен това трябваше на всяка цена да се сдобие с огнестрелното оръжие, което разбойниците от пограничните области бяха използвали срещу него по такъв унищожителен начин.

Кралят обсъди всичко това със съветниците си. С тяхно одобрение бе сложено началото на плана за развод и династичен брак, който щеше да доведе Джандол-Анганол в Гравабагалиниен половин година по-късно. Това щеше да го раздели с неговата хубава кралица, да отчужди сина му. И по още по-чудновата приумица на съдбата да го срещне с още една смърт, приписвана на протогностичната раса, наричана мади.