Том II (Том II)

Разправят, царю честити, че в далечни времена преди векове живял велик цар. Той имал много войници и слуги, достойнство и имане, но вече бил на възраст, а все си нямал мъжко чедо. Това го тревожело и той се обърнал чрез пророка Мохамед с молитва към Всевишния. Чул Аллах молитвата му и жена му понесла рожба. Изчакали, докато дойде време за раждане, и тя родила мъжко чедо с лице като лунен кръг в четиринайсетия ден на месеца. Отгледала го тя, докато станало петгодишно.

При този цар живял един от най-известните мъдреци на времето си на име Синдбад. Царят предал момчето на него и докато то станало на десет години, той го учел на мъдрости и го възпитавал така, че никой вече не можел да се сравнява с него по наука, възпитание и ум. Когато баща му узнал това, той му довел няколко конници бедуини да го учат на езда. Момъкът станал изкусен ездач, бродел из полетата и надминавал както връстниците си, така и най-добрите конници. Един ден мъдрецът се взрял в звездите и видял, че ако през следващите седем дни момъкът произнесе някаква дума, тя ще стане причина за неговата гибел. Отишъл при баща му и му разказал за това.

— А ти какво ще кажеш, мъдрецо? — запитал царят.

— Царю! — отговорил мъдрецът. — Аз мислих и измислих — нека да го оставим на някое приятно място, там да слуша весели песни и да седи, докато минат тези седем дни!

Изпратил царят да извикат една неволница от неговите придружителки — а тя била най-хубавата, — предал й момъка и наредил:

— Вземи господаря си в двореца си, нека стои при тебе и да излезе, когато изминат седем дни!

Повела го неволницата, настанила го в двореца. А там имало четирийсет стаи, във всяка стая — по десет неволници и всяка неволница свирела на някакъв инструмент. Около двореца течал поток, а бреговете му били засадени с плодни дървета и ухаещи цветя.

Хубав и строен бил момъкът — то с думи не може да се опише! Първата вечер го видяла неволницата, която била и наложница на баща му, много го харесала, обикнало го сърцето й, тя не се сдържала и всячески показвала колко го харесва, и го съблазнявала.

— Ако е пожелал всевишният Аллах, изляза ли от тук, ще отида при баща си, ще му разкажа всичко, което правиш, и той ще те погуби! — рекъл момъкът.

Изплашила се неволницата, затичала се при царя и с плач се хвърлила в нозете му.

— Ваше величество! — изохкала тя. — Господарят ми се опита да ме съблазни, а като се дръпнах, ме заплаши, че ще ме убие! Нищо не му позволих, избягах от него! Няма никога да се върна вече нито при него, нито в двореца!

Страшно се ядосал бащата при тези думи, извикал начаса при себе си своите везири и им наредил да погубят сина му.

— Царят е решил да погуби сина си!?! — заговорили те помежду си. — Ако го убие, после непременно ще съжалява! Той му е толкова скъп. А после ще се нахвърли срещу нас и ще ни обвинява, ще ни вика: „Защо не направихте нещо, за да ми попречите?“

И те се договорили да направят нещо, за да не погуби той сина си.

Изправил се първият везир и рекъл:

— Днес аз ще ви спася от злото на царя!

Станал той, отишъл при царя и казал:

— Царю, и хиляда синове да имаше, не можеш да си позволиш да погубиш и един заради приказките на някаква неволница! Тя или говори истината, или лъже!

— А ти, везире, знаеш ли нещо за женското коварство? — запитал царят.

— Да! — отговорил везирът и заразказвал:

Приказка на първия везир за царя и съпругата на везира

Научих, царю, че някога в древни времена живял цар, който много харесвал жените. Един ден, като правел нещо в двора си, погледът му паднал върху една неволница, която била върху плоския покрив на съседната къща. Царят не могъл да се сдържи да не я хареса. Запитал чия е къщата, и му отговорили:

— Това е къщата на твоя везир еди-кой си!

Скочил царят начаса и пратил да го извикат. Когато той дошъл, му наредил да попътува из царството и да види как вървят делата там. Отпътувал везирът, както му било наредено. А след като той заминал, царят се изхитрил да влезе в неговия дом. Щом го видяла, неволницата го познала и се хвърлила в нозете му.

— Каква е причината за благосклонното ти гостуване, подобно на което не съм имала? — запитала тя.

— Страстта към тебе и мъката по тебе ме доведе! — отговорил той.

Тя отново целунала земята пред него и му рекла:

— Ваше величество, аз съм по-подходяща за неволница на някой от слугите на царя! Откъде пък у мене толкова късмет, че да застана до тебе в твоя сан?

Протегнал ръка царят да я притегли към себе си, а тя му рекла:

— Царю, това няма да ни убегне! Но ти почакай, почини си!

Седнал царят в креслото на своя везир. Жената станала и му донесла книги с приказки и мъдрости да почете, докато чака. Той открил в нея притчи и пословици, които сковали неговата решителност за прелюбодеяние и пречупили желанието му да извърши грях. А жената му приготвила храна и я сложила пред него — броят на ястията бил деветдесет. Хапвал си царят по лъжица от всяко. Уж храната изглеждала различна, но вкусът й бил един и същ. Зачудил се царят на тази работа и рекъл:

— Неволнице, ястията са много и различни, но вкусът им е един и същ!

— Аллах да ощастливи царя! — рекла тя. — Аз ти ги давам за пример, за да проумееш някои неща! Нали и ти имаш в двореца си деветдесет наложници, все различни, но в края на краищата искаш от тях едно и също!

Царят се засрамил, станал и напуснал къщата, без да й стори нищо лошо. От притеснение забравил и пръстена си под нейната възглавница и се прибрал в двореца си без него.

Седял, що седял царят, ето че везирът му се върнал, разказал му как е минала обиколката. После си тръгнал и се прибрал у дома. Седнал в креслото си, протегнал ръка под възглавницата и напипал под нея пръстена на своя цар. Взел го везирът, скрил го при сърцето си и за цяла година заживял отделно от неволницата си — нищо не й говорел, а тя не знаела каква била причината за гнева му…

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ ПЕТСТОТИН ТРИЙСЕТИ СЕДМАТА НОЩ…

Тя продължила разказа на първия везир:

Това продължило доста време, без неволницата да разбере каква е причината. Тогава тя пратила да извикат баща й и му разказала, че везирът от година живее уединено от нея.

— Ще отида при царя и ще му се оплача! — рекъл баща й.

Един ден той влязъл при царя и заварил при него везира.

— Нека Аллах да подобри живота на царя! — казал той и се заоплаквал: — Аз имах хубава градина, сам си я посадих, похарчих парите си, докато съзрее и даде плод! Подарих я на този твой везир, той изяде от нея онова, което му харесваше, после я изостави и сега цветята й изсъхнаха, хубостта й се стопи и тя цялата се промени!

— Това, което той казва, е вярно, царю! — рекъл везирът. — Аз я пазех, но когато един ден отидох при нея, забелязах стъпка на лъв! Изплаших се и избягах от там!

Разбрал царят, че стъпката, която везирът уж бил видял, е неговият пръстен, който той бил забравил в къщата. Тогава рекъл на везира си:

— Върни се в дома си, везире, и бъди сигурен и спокоен! Лъвът няма да се доближи до тебе! Аз научих, че той е ходил до градината, но нищо лошо не й е сторил, кълна ти се в паметта на баща си и на дедите си!

Везирът се върнал у дома, наредил да извикат жена му, помирил се с нея и повярвал във верността й…

Приказка на първия везир за търговеца и папагала

Разправят също, царю честити, че имало един търговец, който много обичал да пътува. Той имал красива жена, обичал я и от много обич много я и ревнувал. Купил си един папагал, който да му разказва какво става в къщата в негово отсъствие.

Веднъж, когато пътувал нанякъде, съпругата му се увлякла по някакъв момък. Той влизал при нея, пък тя му оказвала внимание. Но когато се върнал от път, папагалът казал на търговеца:

— Господарю, някакъв момък турчин влизаше при жена ти, докато те нямаше, пък тя му оказваше голямо внимание!

Решил мъжът да убие жена си, но тя, като разбрала намерението му, викнала:

— Човече, ела на себе си! Може ли една птица да има ум и разум? Ако искаш да ти докажа това и да различиш къде е лъжата и къде — истината, иди тази нощ и преспи у приятели, а когато се върнеш — разпитай я! Тогава ще разбереш дали говори истината или лъже!

Отишъл човекът у един приятел и пренощувал там. Щом се мръкнало, съпругата му отрязала парче плат, покрила с него клетката на папагала и започнала да ръси по малко вода върху плата, да размахва ветрило над клетката, да приближава отвън към нея светилника, за да изглежда като блясък на мълния и да върти хромела, за да издава шум. Така продължила до съмване. Когато мъжът й се върнал, тя му рекла:

— А сега, мъжо, разпитай папагала!

Отишъл съпругът й при папагала, разпитал го да му разкаже какво се е случило последната нощ, а папагалът рекъл:

— Господарю, че кой ще чуе нещо или ще види нещо в такава нощ! Дъжд валя, вятър вя, гръмове гърмяха, мълнии блестяха!

— Лъжеш! — викнал човекът. — Последната нощ такива неща не е имало!

— Аз ти казах това, което преживях, чух и видях! — отговорил папагалът.

Така всичко, което птицата била разказала за жена му, се обезсилило.

Поискал човекът да се помири с жена си, но тя викнала:

— Няма да се помиря с тебе, докато не заколиш този папагал, който ме наклевети!

Хванал човекът папагала и го заклал, останал за няколко дни с жена си и пак тръгнал на път. Но се върнал по-рано и видял как онзи момък турчин се измъква от къщата му. Разбрал, че папагалът е говорил истината, а жена му е лъгала. Съжалил, че е заклал птицата, влязъл при жена си и я заклал, а после се заклел никога през живота си да не се жени…

— Разказах ти това, царю — завършил везирът, — за да разбереш, че женското коварство е огромно и че който избързва, после съжалява!

Отказал се царят да погубва сина си. Но на втория ден при него влязла неволницата и заговорила:

— Как така, царю, ме оставяш онеправдана! Какво ще рекат царете, като чуят, че си наредил нещо, после везирът ти те е разколебал и че един цар е изпълнил повелята на везира си! Постъпи със сина си с цялата справедливост! Защото иначе ще стане както в приказката за перача.

И неволницата заразказвала:

Приказка на неволницата за перача и неговия син

Ето аз научих, царю, че един перач излизал всеки ден на река Тигър да избелва платна. С него често излизал и синът му. Той влизал в реката и се гмуркал, а баща му го оставял да прави каквото поиска. Но един ден, както се гмуркал, мускулите му се схванали и той потънал! Когато го забелязал, баща му скочил в реката и заплувал да спасява сина си. Хванал го той, но синът се вкопчил в него. Баща и син се удавили заедно…

— Така и ти, царю, не попречиш ли на сина си, не защитиш ли правото ми, аз се боя да не би и двамата да се удавите! — завършила неволницата.

Тогава царят наредил да погубят сина му. Пристъпил напред вторият везир, целунал земята пред него и заговорил:

— Царю, не бързай да погубваш сина си! Ние се молим той да стане пазител на всичко твое! Почакай, царю, не бързай! Ако побързаш и го погубиш — ще съжаляваш, както съжалявал един търговец!

— Как е станало това? Каква е историята му, везире? — запитал царят.

И вторият везир заразказвал:

Приказка на втория везир за търговеца и старицата с двете питки

Разправят, царю честити, че живял някога един търговец, човек гнуслив в яденето и пиенето. Един ден той отпътувал за някаква страна. Вървял по улиците на чуждия град и видял старица да носи две питки хляб. Спазарил той питките и ги купил. Прибрал се у дома и него ден ял от тях. Когато се съмнало, се върнал на същото място и намерил там старицата, която носела нови две питки. Пак си купил хляб от нея. Така продължило двайсетина дни, след което старицата изчезнала. Запитал този-онзи къде е, но никой нищо не знаел. Един ден той се разхождал по друга улица на града и я видял там. Спрял, поздравил я и я запитал защо е изчезнала, че вече не може да си купи хляб от нея. Старицата се въздържала да му отговори, но той настоял, заплашил я и тя рекла:

— Бях слугиня при един човек, който имаше язва. Той имаше лечител, който вземаше брашно, замесваше го с масло и цяла нощ, докато се съмнеше, го държеше върху болното място. Аз вземах това тесто, правех от него две питки и го продавах на тебе или на някой друг! Но господарят ми умря и вече нямам питки!

Търговецът дълго повръщал, разболял се силно. Съжалил за стореното, но полза от съжаление няма!

— Знай, царю! — завършил вторият везир. — Това е само един пример за женските коварства! Не трябва да се доверяваш на женските думи!

И царят се отказал да погубва сина си…

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ ПЕТСТОТИН ТРИЙСЕТ И ОСМАТА НОЩ…

Тя продължила:

Разправят, царю честити, че на третия ден притичала неволницата, влязла при царя и заговорила:

— Царю! Отмъсти на сина си за мене, нека думите на везирите ти не променят решението ти! От лоши везири добро няма! Не постъпвай като онзи цар, който отстъпил пред думите на един от лошите си везири!

— А как е станало това? — запитал царят.

И неволницата заразказвала:

Приказка на неволницата за лошия везир и царския син

Научих, царю честити и мъдри, че един цар имал син, когото много обичал, много почитал и предпочитал пред останалите си синове. Един ден синът рекъл:

— Татко, искам да ида на лов!

Заповядал царят да се подготвят за лов, наредил на един от везирите си да излезе с него, да му служи и да изпълнява всичките му повели по пътя. Везирът взел всичко, от което момъкът имал нужда при пътуването си. Тръгнали с тях слуги, прислужници и стражи. Излезли на зелено поле с много трева, пасища и води и с много дивеч по него. Останали там няколко дни. Царският син прекарал приятно и сито. После наредил да се връщат, но точно тогава го отвлякла някаква газела, която се била откъснала от стадото си. Душата му възжелала да я улови. Той последвал газелата. Цял ден я преследвал, докато се мръкнало. Тя изчезнала в някакво пустинно място. Спуснала се нощта над момъка, той решил да се върне, но не знаел накъде да върви. Пренощувал там, а в зори продължил да язди. Станало пладне, зноят го изгорил. И ето че се оказал пред град с високи стени и здрави темели, но опустошен, разрушен, само бухали и гарвани се реели над него. И докато стоял пред него, метнал поглед встрани и забелязал неволница, хубава и стройна, която плачела край една стена. Пристъпил към нея и я запитал:

— Коя си ти?

— Аз съм Тамима, дъщеря на Таббах, който е цар на Кафявата земя! — отговорила тя. — Веднъж излязох по работа, грабна ме ифрит от джиновете и полетя с мене между земята и небето! Срещу него излезе облак от огън, той изгоря, а аз паднах тук! От три дни съм гладна и жадна, но щом те видях, сякаш животът ми се върна!

Когато неволницата произнесла тези думи, обхванало го състрадание към нея, той я качил зад себе си на коня и рекъл:

— Успокой се! Щом всемилостивият всевишен Аллах ме върне при моя народ, и аз ще те върна на близките ти!

Потеглил той и му било леко на душата. По едно време неволницата му рекла:

— Нека сляза от коня, за да си свърша една работа зад тази стена!

Спрял той коня, свалил я, изчакал я, но тя се позабавила, а когато се показала, лицето й било от грозно по-грозно. Когато я видял такава, цялото му тяло се разтреперило, той изгубил ума и дума, изплашил се, побледнял. А неволницата със страшното лице се метнала зад него на коня и запитала:

— Защо така ти се измени лицето?

— Спомних си нещо, което ме поизплаши! — отговорил той.

— А ти застани срещу него с войските и юнаците на баща си!

— Онова, което ме изплаши, не се бои нито от войски, нито от юнаци!

— А ти застани срещу него с богатствата и съкровищата на баща си!

— То не се съблазнява от пари и съкровища!

— Че ти помоли твоя всемогъщ бог, може той пък да те отърве от мене! — присмял му се женският гул.

Вдигнал царският син ръце към небесата и викнал:

— Велики Аллах, на теб се уповавам в тази беда!

Посочил с пръст към нея и тя рухнала на земята, изгоряла като въглен. Момъкът възхвалил Аллах, благодарил му и продължил пътя си. Всемилостивият облекчил пътуването му и му посочил пътя, докато накрая стигнал до страната си. Така той видял баща си, след като се бил отчаял от живота. А всичко това му се било случило по волята на везира, който потеглил с него, за да го погуби по пътя.

— Разказах ти това, царю, за да знаеш, че лошите везири лоши съвети дават! Бъди нащрек срещу такива! — завършила неволницата.

Царят изслушал думите й и наредил да погубят сина му. Тогава третият везир рекъл:

— Днес аз ще отвратя царя от злото! — влязъл той при него и заговорил: — Царю, аз съм твой съветник! Не бързай да погубваш сина си! Успокой се! Сигурно вината му е нищожна, но е раздута пред тебе от тази неволница! Аз знам как жителите на две села се изпобили за капчица мед!

— Как е станало това! — запитал царят.

И везирът заразказвал:

Приказка на третия везир за това, как две села се сбили за капка мед

Един ловец бил на лов за животни из равнината. Един ден се вмъкнал в планинска пещера и намерил там дупка, пълна с мед. Събрал той малко мед в меха, който носел, понесъл го на рамене и влязъл с него в града. До него притичвало и ловното му куче. То му било много скъпо. Спрял ловецът пред един дюкян на продавач на олио и му предложил меда. Купил го дюкянджията, отворил меха и извадил малко мед да го види. От меха капнала капка. Събрали се над нея мухи, наскачали и птици. Дюкянджията пък имал котка. Тя скочила срещу птичките. Видяло я кучето на ловеца, скочило върху котката и я удушило. Скочил дюкянджията срещу кучето и го убил. Скочил ловецът срещу дюкянджията и го убил. Скочили съселяните на дюкянджията срещу ловеца и го убили. Чули съселяните на ловеца какво е станало, грабнали оръжията си и се нахвърлили срещу комшиите си. Сблъскали се, развъртели мечовете, много хорица изпогинали…

Изслушал царят думите на везира си и те го отказали от взетото решение. На четвъртия ден неволницата отново влязла при царя, целунала земята пред него и викнала:

— Царю честити! Ти остана несправедлив към мен и си затвори очите пред вината на моя враг, защото той е твой син и е кръв от сърцето ти! Но всемогъщият Аллах ще ми даде победа над него така, както е дарил победа на царския син над бащиния му везир!

— А как е станало това? — запитал царят.

И тя заразказвала:

Приказка на неволницата за царския син и продажния везир

Имало едно време един цар. Той имал само един син. Когато синът възмъжал, бащата го сватосал за дъщерята на друг цар. Била тя красива и стройна. Имала братовчед — чичов син, който я искал от баща й, но тя не се съгласила да се омъжи за него. Ревност обхванала братовчеда, като научил, че тя се омъжва за друг. Той решил да изпрати дарове до везира на царя, чийто син се женел за неволницата. Пратил му дарове и много пари и го помолил да погуби царския син или да го убеди да се откаже от женитбата.

Стигнали даровете до везира, той ги приел и пратил да съобщят на братовчеда: „Успокой се! Ще получиш от мене всичко, което поискаш!“

Царят, баща на неволницата, пратил да му доведат царския син, за да влезе при дъщеря му. Когато поканата стигнала до него, баща му му разрешил да отпътува и изпратил везира си да го придружава. Тръгнал везирът, а в мислите си все таял каква хитрост да скрои лошото му сърце. Като минавали през пустинята, везирът се сетил, че в онази планина имало извор с течаща вода, наречена Захар, и всеки, който пийнел от нея, ако е мъж — ставал жена. Той спрял войската недалече от него, яхнал коня си и рекъл на царския син:

— Няма ли да дойдеш с мене да видиш извора в планината?

Яхнал и царският син коня си, тръгнал с везира. Вървели, що вървели, стигнали до онзи извор. Слязъл царският син от коня си, измил ръцете си, пийнал си и изведнъж се превърнал в жена. Дошъл при него везирът. Разказал му момъкът за станалото. Везирът го изслушал, изразил му съчувствие, а после възкликнал:

— Как така ти се случи тази беда! Как те постигна това нещастие! Та ние отиваме на сватба, за царска дъщеря ще те женим! Сега не знам да ходим ли или не!

— Върни се при баща ми! — рекъл момъкът. — Разкажи му какво ме е постигнало!

Написал момъкът писмо на баща си, в което му съобщавал какво се е случило. Взел везирът писмото и тръгнал обратно, като оставил войниците и момъка с неговата свита. Съобщил на царя какво се било случило на сина му, и му предал неговото писмо. Натъжил се царят и изпратил да викнат мъдреци и познавачи на тайни, за да му разкрият какво се е случило на сина му, но никой не можел да му отговори.

А везирът изпратил до братовчеда на неволницата вест, с която му съобщил какво е станало с царския син, а той много се зарадвал и още повече зажадувал да се ожени за братовчедка си.

Царският син пък останал при онзи извор. Три дни и три нощи нито ял, нито пил. Уповавал се на всемогъщия всевелик Аллах, защото той не изоставя онзи, който се уповава на него. На четвъртия ден внезапно се появил конник с корона на главата, с лице на царски син и го запитал:

— Какво ти се е случило, че си така замислен?

Момъкът му разказал какво го е сполетяло. Изслушал го конникът, смилил се над него и рекъл:

— Бащиният ти везир ти е докарал тази беда! Защото за този извор знае само едно човешко същество — той самият!

Конникът му наредил да възседне коня и му рекъл:

— Ела с мен в моя дом и тази нощ ми погостувай!

— Кажи ми кой си, за да тръгна с теб! — помолил момъкът.

— Аз съм син на царя на джиновете, а ти си син на царя на човеците! Успокой се, мъката и скръбта ти ще изчезнат — това не е трудна работа!

На сутринта момъкът тръгнал с него, като оставил войската и свитата си. Така пътували до полунощ.

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ ПЕТСТОТИН ТРИЙСЕТ И ДЕВЕТАТА НОЩ…

Тя продължила разказа на неволницата за царския син и продажния везир:

И така пътували синът на царя на хората и синът на царя на джиновете, докато пак се съмнало. Изведнъж се оказали на земя — дърветата се издигат, птиците чуруликат, градини се простират, дворци се извисяват. Слязъл синът на царя на джиновете от коня си, казал на момъка също да слезе, повел го за ръка и влезли в един дворец. Към царския син се отнесли като към царствена висока особа. Той останал там него ден, докато се мръкнало, като си хапвал и пийвал. Привечер синът на царя на джиновете пак яхнал коня си, синът на човешкия цар яхнал своя и пак забързали на път, цяла нощ, та до съмване. И ето че попаднали върху черна земя, необработена, с черни скали и камъни по нея.

— Как се казва тази земя? — запитал момъкът.

— Наричат я Тъмната земя! — отговорил джинът. — Тя принадлежи на един цар на джиновете на име Зу-л-Джанахейн. Никой не може да влиза в нея или да стъпва по нея без негово разрешение! Почакай тук, за да му поискам разрешение!

Момъкът останал на мястото си, джинът изчезнал, после се върнал и двамата продължили пътя си. Вървели, що вървели и стигнали до извор, който извирал от Черната планина.

— Слез тук! — наредил конникът и когато момъкът слязъл от коня си, му рекъл: — Пий от този извор!

Пил момъкът от извора и начаса се превърнал в мъж, какъвто бил преди. Зарадвал се много и запитал:

— Как се казва този извор, братко?

— Казва се Женският извор! Щом от него пие жена, тя се превръща в мъж!

Момъкът възседнал коня си и двамата се върнали в земята на джина. Пренощувал там момъкът, яли, пили, докато се мръкнало. Тогава синът на царя на джиновете запитал:

— Искаш ли да се върнеш при близките си още тази нощ?

— Искам! — отговорил момъкът. — Сега имам нужда от тях!

Тогава синът на царя на джиновете извикал един от бащините си роби на име Раджиз и му рекъл:

— Вземи този момък, качи го на гърба си и преди да се е съмнало, го отнеси при жена му и тъста му! — после се обърнал към царския син: — Сега затвори очи!

Затворил момъкът очи и чудовището полетяло. Летял, що летял царският син, толкова изплашен, че не знаел къде се намира душата му. И още не била минала последната третина на нощта, когато се озовал върху двореца на тъста си. Ифритът кацнал на покрива му и рекъл:

— Сега слез! Отвори очи! Това е дворецът на тъста ти и на неговата дъщеря!

Оставил го и си тръгнал. Когато утрото изгряло, момъкът се стреснал от блясъка му и слязъл от покрива. Видял го тъстът му, станал да го посрещне, зачудил се, като видял, че слиза от покрива, и възкликнал:

— Знам, че хората влизат през портите, а ти слизаш от небесата!

— Стана това, което е пожелал всевишният и всемилостив Аллах! — отвърнал момъкът и му разказал за случилото се.

Зачудил се царят, зарадвал се, че зетят му е останал жив и здрав. Когато слънцето се издигнало, наредил на везира си да подготви голямо празненство. Вдигнали празненството, направили сватбата, два месеца останал той в семейството на булката си, после се върнал с нея в двореца на баща си.

А братовчедът на неволницата умрял от ревност и завист, когато разбрал, че царският син все пак се е оженил за годеницата си и всевишният и всемилостив Аллах му е дарил победа над бащиния му везир. Прибрал се царският син при баща си жив и здрав заедно с младата си съпруга. Срещнал го царят с войската си и везирите си и като узнал какво е станало, наредил да отсекат главата на продажния везир. Така и направили…

— И аз моля всевишния Аллах да ти дари победа над везирите ти, царю, а теб те моля да отмъстиш на сина си за мене! — завършила неволницата разказа си.

Царят изслушал разказа й и пак наредил да погубят сина му. Но на четвъртия ден влязъл при него четвъртият везир и рекъл:

— Нека Аллах да укрепи десницата на царя и да му помогне! Царю, отложи тази работа, която си решил да правиш, защото умният не върши нищо, без да помисли за последствията. Казано е в пословицата: „Който последствията не вижда, той през времето не предвижда!“ А който направи нещо, без да е сигурен в него, ще го постигне онова, което е постигнало човека, измамен от съпругата си!

— А какво е постигнало измамения съпруг? — запитал царят.

И четвъртият везир заразказвал:

Приказка на четвъртия везир за измамения съпруг

Един човек бил мечоносец на един цар. Той си харесал неволница и както бил тогава обичаят, й изпратил по слугата си писмо. Но слугата се позадържал при нея и тя, разпътницата, го притиснала до гърдите си. Той я попритиснал да полегнат заедно, тя се съгласила. И точно тогава неговият господар почукал на вратата й, защото му било дотегнало да чака. Тя издърпала слугата и го натикала в шкафа. Мечоносецът блъснал вратата, седнал до нея, тя се приближила до него, започнала да го гали, да лудува, да го целува, да го притиска към гърдите си и накрая свършили работата. В този миг на вратата почукал нейният съпруг.

— Кой е този? — запитал мечоносецът.

— Моят мъж! — отговорила тя.

— Какво да правя? Какво да измисля? — объркал се той.

— Стани, извади меча си и излез в пруста! — рекла тя. — Ругай ме, викай ми, а щом мъжът ми влезе, излез и си върви по пътя!

Той направил, както тя го посъветвала. Когато стопанинът на къщата влязъл, той видял царския мечоносец прав, с изваден меч в ръка да ругае и заплашва жена му. Щом мечоносецът го видял, прибрал меча си и излязъл от къщата.

— Какво е станало? — запитал съпругът.

— Мъжо, няма по-благословен час от този, в който ти дойде! — възкликнала жената. — Аз загубих ума и дума, сигурна бях, че загивам! Преди малко седнах на покрива да попреда! И ето че в дома се вмъкна някакъв слуга, гонен, изгубил ума и дума, трепери от страх да не го убият! Този мъж с изваден меч тичаше след него. Момъкът се затича към мене, целуна ръката ми и ме замоли: „Скрий ме, господарке, от този, който несправедливо иска да ме погуби!“ Скрих го в шкафа. Докато се огледам, господарят му се намъкна с изваден меч. Той поиска да му предам момъка, но аз отрекох да е при мене, а той, както и ти видя, започна да ме ругае и заплашва!

— Добре си направила, жено! — рекъл мъжът й, после пристъпил към шкафа и викнал: — Излез и не се бой!

Така и двамата не усетили как жената ги била измамила…

— Това е, царю, само пример за хитростите, за измамите и коварствата на жените! — завършил разказа си четвъртият везир.

Изслушал го царят, извлякъл си поука и се отказал да погубва сина си.

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ ПЕТСТОТИН И ЧЕТИРИЙСЕТАТА НОЩ…

Тя продължила:

Разправят, царю честити, че на петия ден неволницата влязла при царя. Тя носела чаша с отрова и викнала:

— Царю, ако ти не ми възвърнеш заслуженото и не отмъстиш на сина си за мене, аз ще изпия тази чаша с отрова, ще умра и грехът за това ще падне върху тебе до Деня на възкресението! Тези твои везири ме обвиняват в коварство и хитрост, но няма на света по-големи хитреци от тях! Нима не си чувал, царю, приказката за златаря и неволницата?

— И какво е станало с тях? — запитал царят.

И тя заразказвала:

Приказка на неволницата за златаря и мъжкото коварство

Някога живял златар, който обичал да разглежда картини и да пийва вино. Един ден той отишъл на гости при свой приятел и върху една от стените на дома му видял нарисувана неволница. Разгледал я, харесала му картината и рекъл:

— Сигурно образописецът я е изобразил по подобие на също така хубава жена!

— А дали онзи, който я е изписал, не я е създал във въображението си? — запитал приятелят му.

— Ако съществува жена по света, подобна на изписаната, аз моля Аллах да продължи живота ми, докато я видя! — възкликнал златарят.

Той заразпитвал гостите кой е изписал този образ. Открили кой е, но той бил отпътувал в друг град. Хората му изпратили писмо, в което му описвали състоянието на техния приятел, и го запитали за това изображение — коя е жената на него, дали я е измислил, или наистина я е видял. Той им изпратил отговор: „Изобразих на тази картина една неволница певица при един везир в град Кашмир в Индия“.

Щом узнал тази вест, златарят, който живеел в Персия, се приготвил и отпътувал за Индия. С много усилия стигнал до посочения град, влязъл в него, установил се в странноприемница и отишъл при един продавач на благовония. Той бил човек знаещ, разбиращ и умен. Златарят го заразпитвал за царя на града, за неговите навици, а продавачът рекъл:

— Нашият цар е справедлив, с добри нрави, щедър към своите поданици и умее да раздава правосъдие. Той мрази в света единствено магьосниците!

Златарят го разпитал за везирите. Онзи му описал всеки везир. Накрая приказката стигнала и до неволницата певица, за която продавачът рекъл:

— Тя е у еди-кой си везир!

Златарят изчакал няколко дни, мислил и премислял каква хитрост да скрои. Една вечер завалял дъжд с мълнии и бурни ветрове. Тогава той повел няколко крадци, отишъл в дома на везира и опрял на стената му стълба с ченгели. Качил се върху стената, после се спуснал в двора. Всички неволници спели в обща зала, всяка на отделно ложе. Той забелязал едно ложе от мрамор, на него спяла неволница с лице като луна през четиринайсетия ден на месеца. Той пристъпил към нея и приседнал при главата й. Тя била покрита със завивка от златни нишки, при главата й светела свещ, при нозете — също, всяка свещ била в свещник от чисто злато, а тя самата била от амбра. Под възглавницата забелязал сребърна кутия, където били затворени всичките й накити. Измъкнал човекът нож, бутнал неволницата по бедрото и я наранил. Стреснала се тя, замълчала, помислила, че той иска да вземе богатството й, и рекла:

— Вземи кутията с всичко в нея! Няма нужда да ме убиваш, защото ние с теб сме от едно тесто месени!

Златарят взел кутията с всичко в нея и си тръгнал…

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ ПЕТСТОТИН ЧЕТИРИЙСЕТ И ПЪРВАТА НОЩ…

Тя продължила разказа на неволницата за златаря и мъжкото коварство:

И така човекът взел кутията с всичко в нея и си отишъл. Съмнало се. Той се преоблякъл, взел кутията с накитите и влязъл при царя на града. Целунал земята пред него и рекъл:

— Царю, аз съм човек, който желае да ти даде съвет. Идвам от Хорасан. Дойдох да търся убежище при ваше величество, защото си известен с твоя праведен живот и със справедливостта си. Пристигнах в града ти снощи. Портата беше затворена и спах извън стените. В просъница видях четири жени, двете яздеха метли, другите две — ветрила. Разбрах, че са магьосници, които влизат в града ти. Едната пристъпи към мене, ритна ме и ме шибна с някаква лисича опашка, която носеше в ръцете си. Замахнах с ножа и я раних по бедрото. Тя побягна, но се подхлъзна и от ръката й падна тази кутия. Взех я, отворих я и видях вътре тези скъпи накити. Вземи я, аз нямам нужда от нея. Аз съм човек, който броди по земята, сърцето ми се е откъснало от този свят и нищо от него не ми трябва.

Оставил кутията пред царя и си тръгнал. Отворил царят кутията, извадил накитите от нея и както ги оглеждал един по един, изведнъж видял сред тях една огърлица, която бил подарил на везира — господар на неволниците. Извикал царят везира си и му рекъл:

— Това е огърлицата, която ти подарих, нали?

Щом везирът зърнал накита, познал го и отговорил:

— Така е… Аз пък я подарих на една от неволниците — на най-добрата певица!

— Доведи веднага момичето! — разпоредил се царят.

Довел везирът неволницата и когато тя застанала пред царя, той наредил:

— Я оголи бедрото й и виж дали там има рана!

Открил везирът дрехата й, видял, че там има рана от нож, и казал:

— Да, ваше величество, има рана!

— Значи тя е магьосница! — викнал царят. — Право ми е казал странникът, няма място за съмнения или колебания!

И наредил да хвърлят магьосницата в ямата.

На мръкване златарят разбрал, че хитростта му е успяла, отишъл при пазача на ямата с кесия с хиляда динара в ръка. Цялата първа третина на нощта си приказвали, а когато вече се почувствали близки, златарят рекъл:

— Трябва да знаеш, братко, че тази неволница е невинна! Аз скроих цялата работа! — той му разказал за станалото и завършил: — Братко, вземи тази кесия! В нея има хиляда динара! Дай ми неволницата да я отведа в страната си! Тези динари ще ти са от по-голяма полза, отколкото затворената неволница! Използвай ги, пък ние двамата ще ти пожелаем живот и здраве!

Пазачът се зачудил на тази хитрост, зарадвал се на кесията и пуснал неволницата, като поставил условие двамата да не остават в този град нито за час повече. Взел си я златарят и начаса тръгнал на път, яздил бързо, стигнал страната си и заживял с неволницата…

— Ето виж, царю, какви са мъжките коварства и хитрини. Утре и аз, и ти ще застанем пред най-справедливия съдия и той ще ти отмъсти заради мене, царю! — завършила неволницата.

Царят я изслушал и наредил да погубят сина му.

Влязъл при него петият везир и рекъл:

— Почакай, царю честити, царю велики, не бързай да погубваш сина си! Най-често избързването води до съжаление! Боя се да не съжаляваш както човекът, който не се бил замислил нито веднъж през целия си живот!

— Че как така, везире? — запитал царят.

И петият везир заразказвал:

Приказка на петия везир за момъка и десетимата старци

Научих, царю честити, че някога живял човек, който имал къщи и богатства, много пари, слуги, роби и имоти. Прибрал го всевишният Аллах в лоното си и той оставил малък син за наследник. Когато пораснало и сложило ръка на бащиното си имане, момчето се увлякло по ядене, пиене, музика и песни. Бил момък щедър, който раздавал и пилеел парите, оставени от баща му, докато накрая цялото му богатство се стопило. Започнал да продава роби, неволници и имоти. Прахосал всичко, което бил наследил. Обеднял дотолкова, че се наложило сам да работи.

Един ден той си стоял подпрян на една стена с надежда някой да го наеме, когато към него се приближил възрастен мъж с благородно лице и хубави дрехи и го поздравил.

— Чичо, нима ме познаваш отпреди? — запитал момъкът.

— Не те познавам по рождение, синко! — отговорил човекът. — Обаче по лицето ти се вижда, че си живял в благоденствие, а после си изпаднал в това състояние!

— Сбъдна се съдбата, чичо! А ти можеш ли да ми предложиш някаква работа?

— Искам да те използвам за нещо леко, синко! — рекъл човекът.

— Какво е то? — запитал момъкът.

— Аз имам десет старци, които живеят в една къща, а няма кой да ги обслужва! От мен ще имаш достатъчно храна и дрехи — ела да поработиш при нас! Ще получиш добро отношение и достатъчно пари. Трябва да пазиш тайната на всичко, което видиш! И като ни видиш, че плачем, не ни разпитвай защо!

— Добре, чичо! — съгласил се момъкът.

Тръгнал той след шейха, който го отвел в хамама, вкарал го в него и махнал от тялото му цялата мръсотия. После пратил човек да му донесе дреха от хубаво платно, облякъл го с нея и го отвел в къщата при своите хора. Влязъл момъкът и видял, че се намира във висок дом със здрави темели, широк, с няколко кресла в залата едно срещу друго, с много стаи, сред всяка стая — водоскок, отгоре пеят птици, прозорците от всички страни гледат към хубавата градина, която го обкръжавала. Влезли в дневна, облицовката й била от разноцветен мрамор, покривът бил от лазурит и блестящо злато, подът — застлан с копринени килими. Там един срещу друг седели десет старци, облечени в траурни дрехи, които плачели и се вайкали. Учудил се момъкът от поведението им, понечил да запита шейха, но си спомнил условието и възпрял езика си. Шейхът предал на момъка сандък с трийсет хиляди динара в него и рекъл:

— Синко, харчи за нас от парите в този сандък и за себе си харчи достатъчно!

Харчил той, що харчил, денем и нощем. Но ето че единият старец умрял. Взели го приятелите му, изкъпали го, увили го в саван и го погребали в градината зад къщата. После смъртта започнала да ги взима един по един, докато накрая останал шейхът, който го бил наел. Накрая и шейхът се разболял и когато момъкът се отчаял за живота му, отишъл при него и рекъл:

— Чичо! Аз ви служих честно, цели дванайсет години не пожалих нито час, за да ви служа, полагах всички сили да сте добре.

— Така беше, синко! — съгласил се шейхът. — Ти ни служи, докато не изпрати всички старци при всевишния Аллах! Ние непременно трябваше да умрем!

— Господарю! — заговорил момъкът. — Животът ти е в опасност. Сега искам да ми кажеш защо плачехте, защо постоянно се вайкахте, тъжахте и се мъчехте?

— Синко, няма нужда да знаеш това! — казал шейхът. — Не ме карай да правя нещо, от което няма да имаш полза! Аз се молех на всевишния Аллах да не праща никому беда като моята! И ако не искаш да ти се случи онова, което стана с нас, не отваряй ей онази врата! Пък ако искаш да ти се случи същото, отвори я, тогава ще научиш причината за всичко, което видя при нас! Но тогава ще съжаляваш и полза от съжалението ти няма да има!…

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ ПЕТСТОТИН ЧЕТИРИЙСЕТ И ВТОРАТА НОЩ…

Тя продължила разказа на петия везир:

След този разговор болестта на шейха се усилила и той умрял.

Така момъкът останал сам в този дом с всичките му богатства и все си мислел с тревога, какво ли все пак се е случило с шейховете. Един ден си спомнил предупреждението да не отваря онази врата и му хрумнало да я огледа. Отишъл натам и видял, че над нея си бил свил гнездо паяк. На вратата имало четири ключалки. Спомнил си пак за предупреждението на шейха и се отдалечил. Но душата му започнала да го гложди да я отвори, а предупреждението го карало да се въздържа. Така се колебал седем дни, а на осмия си казал: „Трябва непременно да отворя тази врата и да видя какво ще ми се случи! Ако е предписал Аллах, нищо не може да се върне назад, каквото и да ми се случи — ще бъде по негова воля!“

Станал той, счупил ключалката и отворил вратата. Попаднал в тесен коридор. Вървял по него три часа и внезапно се оказал на брега на широка река. Тръгнал по брега и се оглеждал. Изведнъж от въздуха се спуснал огромен орел, грабнал го в ноктите си и го понесъл между земята и небето, докато стигнал до някакъв остров, където го оставил и отлетял. Объркал се момъкът, не знаел накъде да тръгне. И както си седял, в далечината сред морето му се мярнало платно на кораб. Момъкът помислил, че спасението може да дойде от кораба, и тръгнал по брега, докато стигнал до някакво селище. Видял кораба в пристанището — това било гемия от слонова кост и абанос, греблата му — от сандалово и алоево дърво, целият обкован със златни плочки. На него седели десет неволници. Щом го зърнали, те слезли от гемията, целунали ръцете му и възкликнали:

— Ти си царят годеник!

Пристъпила към него една от тях, в ръцете й — копринена кърпа, облечена в царска дреха, на главата й — царска корона, обсипана с якути. Наметнала му нова дреха, хванала го за ръка и го повела към гемията, която била постлана с килими от най-разноцветни коприни. Вдигнали платната и морските вълни ги понесли…

Потеглил момъкът с тях и мислел, че ще искат да преспи с тях, не знаел къде може да го водят. Но гемията доближила до бряг, изпълнен с войници. Довели му пет избрани коня със седла от злато и инкрустирани по него скъпоценни камъни и разноцветни бисери. Момъкът си избрал един и го възседнал, а останалите четири тръгнали зад него без ездачи. Над главата му се издигнали знамена и байраци, ударили барабани, звъннали брони, войниците се подредили от лявата и от дясната му страна. Обърнал се — не знаел дали това е насън или наяве. Вървели, що вървели, стигнали до зелена равнина, сред нея — дворци и градини, дървета и потоци, цветя и птици. Още не я били доближили, когато от дворците и градините се изсипали войници като порой, който се разлял и изпълнил цялата равнина. Сред тях излязъл техният цар, пристъпил на кон към него. Пред него вървели няколко стражи…

Царят слязъл от коня си. Щом видял, че царят се спешава, момъкът направил същото. Двамата се поздравили, после пак яхнали конете си и царят му рекъл:

— Тръгни с нас! Ти си мой гост!

Тръгнал с него момъкът, двамата се заприказвали, а войниците ги повели към царския дворец. Стигнали, слезли от конете, влезли вътре и през цялото време царят не изпущал ръката му. Поканил го да седне на златно кресло. Царят снел покривалото от лицето си и се оказало, че това е девойка. Изгледал момъкът тази хубост, чудейки се на тази красота, а тя заговорила:

— Царю, аз съм царица на тази земя! Всички войници, които виждаш, всички хора, които срещаш, конници и пешаци, всички са жени — между тях мъже няма! Нашите мъже на тази земя орат, сеят, жънат, занимават се със земеделие, строят. А жените са властници, сановници и войници!

Зачудил се момъкът. И както си седели, влязъл везирът — една побеляла старица, почтена, умна и достойна.

— Доведи кадията и свидетелите! — наредила царицата.

Старицата излязла. Царицата заговорила любезно с момъка, забавлявала го и накрая го запитала:

— Ще се съгласиш ли да ти стана съпруга?

Изправил се той, целунал земята пред нея и рекъл:

— Господарке, аз съм по-нищожен от слугите, които те обслужват!

— Гледай! — отвърнала тя. — Виждаш ли тези слуги, войници, пари, хазни и имане? Всичко това е в ръцете ти — ти ще се разпореждаш какво ще се дава и какво ще се връща — после посочила към една затворена врата и продължила: — Ще се разпореждаш с всичко, с изключение на тази врата! Отвориш ли я, ще съжаляваш, но съжалението няма да ти помогне!

И още не била свършила думите си, ето ги везира, кадията и свидетелите — всички старици с отпуснати на раменете коси, строги и достолепни. И тя им наредила да сключат брак. Така той се оженил за нея.

Седем години останал момъкът при съпругата си и живял живот най-сладък и благодатен, най-хубав и приятен. Един ден си спомнил за онази врата и си помислил: „Да не би пък там да има съкровища и жена ми да ме възпира да не ги видя!“ Отворил вратата, а зад нея — птицата, която го била отнесла от брега на реката и го била оставила на острова. Щом го зърнала, тя възкликнала с човешки глас:

— Това лице добро да не види, защото полза от доброто не вижда!

Той понечил да избяга, но тя го настигнала и го грабнала. Летяла с него около час между небето и земята и го оставила на същото място, откъдето го била отвлякла, а после отлетяла. Седнал той тъжно, умът му си дошъл на мястото, спомнил си в какво благоденствие живял, какво го посъветвала жена му и какво в края на краищата се случило. Седял два месеца на брега, искало му се да се върне при жена си. И една нощ, както бил буден, тъжен и замислен, някой му прошепнал — той чувал гласа, но не виждал лицето: „Не бива, не бива да чакаш да се върне онова, което е отминало!“ Момъкът разбрал, че вече никога няма да се върне при царицата, че няма вече благоденствие. Върнал се в къщата, където бил живял със старците. Разбрал, че и с тях се било случило същото както с него.

Скръб и мъка обхванали момъка. Влязъл той в голямата стая, плакал и ридал, нито хапвал, нито пийвал, нито благовония душел, нито се засмивал. Накрая умрял и го погребали при старците…

Така, че знай, царю — избързването не е благословено, след него идва съжалението! Това е моят съвет! — казал везирът.

Царят приел съвета и се отказал да погубва сина си…

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ ПЕТСТОТИН ЧЕТИРИЙСЕТ И ТРЕТАТА НОЩ…

Тя продължила:

Разправят, царю честити, че на шестия ден неволницата пак се вмъкнала при царя с нож в ръцете и викнала:

— Господарю, ако ти не приемеш жалбата ми и не защитиш своя харем, аз ще ти докажа, че мъжете са много по-подли от жените, с приказката за хитрия слуга!

— И каква е тя? — запитал царят.

И неволницата заразказвала:

Приказка на неволницата за хитрия слуга

Един простодушен човек отишъл на пазара, видял младо момче — слуга, за когото търговците наддавали, и го купил. Довел го у дома си и казал на жена си:

— Жено, смятай, че е твой!

Поработил момъкът известно време в къщата. Един ден мъжът казал на жена си:

— Жено, поизлез утре из градината, освежи се, разходи се!

Слугата започнал да приготвя храна. Готвил цяла нощ, добавил пиене, ядки и плодове, после отишъл в градината, оставил храната под едно дърво, оставил пиенето под друго, ядките и плодовете — под трето. Когато се съмнало, господарят му наредил да придружи господарката си до онази градина и да вземе всичко нужно — храна, пиене и плодове. Съпругата яхнала кон, слугата тръгнал до нея и стигнали до градината. Когато влезли, някакъв гарван изгракал и момъкът казал:

— Добре!

— Да не би да си разбрал какво казва гарванът! — възкликнала жената.

— Да! — отговорил той. — Той ми каза: „Под това дърво има ядене, елате и си хапнете!“

— Ти май знаеш езика на птиците!

При първото дърво тя намерила приготвената храна. Помислила, че момъкът наистина знае езика на птиците. Яли, докато се заситили, пак тръгнали да се разхождат и гарванът пак гракнал.

— Господарке! — казал слугата — Той казва, че под ей онова дърво има стомна с мускусна вода и още една с прецедено вино!

Двамата отишли при дървото и намерили всичко това. Седнали под дървото и си пийнали. Пак тръгнали към друга страна из градината. Пак гракнал гарванът и слугата казал:

— Той казва, че под ей онова дърво има плодове и ядки!

Отишли те при дървото, намерили плодовете и ядките и си хапнали от тях. Пак тръгнали из градината и гарванът пак гракнал. Слугата грабнал камък и го замерил с него.

— Защо го удряш? Какво ти каза? — запитала жената.

— Господарке — отговори той, — той ми каза една дума, ама аз не мога да ти я произнеса!

— Кажи и не се бой! — настоявала тя. — Между нас тайни няма!

Той казвал „Не“, тя настоявала „Кажи!“, накрая го заклела да каже и той заговорил:

— Той ми каза: „Я направи с господарката си това, което прави с нея мъжът й!“

Щом чула думите му, тя се разсмяла и му рекла:

— Той май си мисли, каквото аз мисля! От това по-леко няма и аз ще ти помогна за тази работа!

Отишла тя под дървото, разстлала килим, легнала, извикала слугата и двамата удовлетворили страстите си. Изведнъж забелязали, че господарят идва зад тях в градината.

— Ей, слуга! — викнал той. — Защо господарката ти седи тук, плаче и охка?

— Господарю! — отговорил той. — Тя падна от едно дърво, удари се и примря от болка.

А жената, като видяла как мъжът й се е надвесил над главата й, се престорила, че много я боли, и се завайкала:

— Ох, кръстът ми!… Ох, краката ми!… Хълбоците ми! Ела тук, скъпи мой, че не ми остава живот да живея!

Мъжът викнал на слугата:

— Тичай да доведеш коня на господарката!

Довел слугата коня, двамата качили жената върху него, хванал мъжът й единия повод, хванал слугата другия.

— Аллах ще те оправи, той ще те излекува! — повтарял изплашеният мъж…

— Ето, такива са, царю, мъжките подлости и хитрости! Но твоите везири няма да спрат моята решителност да си отмъстя! — завършила неволницата и заплакала.

А царят, като я видял как плаче — пък нали му била най-скъпата между наложниците, — наредил да погубят сина му…

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ ПЕТСТОТИН ЧЕТИРИЙСЕТИ ЧЕТВЪРТАТА НОЩ…

Тя продължила:

Разправят, царю честити, че когато неволницата излязла, при царя влязъл шестият везир и рекъл:

— Като твой съветник те съветвам да отложиш делото на сина си! Лъжата като пушек се въздига, а до истината на здрави темели се стига! На истината светлината разпръсва на лъжата тъмнината! Женската хитрост край няма! Казал е Аллах във великата си книга: „И хитростта им е голяма!“ Научих историята на една жена, която направила на държавните първенци такава клопка, каквато никой не е правил!

— И как е станало това? — запитал царят.

И шестият везир заразказвал:

Приказка на шестия везир за женското коварство

Научих, царю честити, че една жена, търговска щерка, имала мъж, който много често пътувал. Заминал той към далечна страна, дълго го нямало и на нея й станало скучно. Пък имало един чирак на мъжа й, когото много харесвала. Съблазнила го тя и той започнал да преспива у нея, докато мъжът й отсъствал.

Случило се, че този чирак се скарал с някакъв мъж и го ударил. Оплакал се удареният на валията на града и той запрял чирака. Стигнала вестта до жената на търговеца и тя пощуряла. Скочила, облякла най-хубавите си дрехи и отишла при валията. Поздравила го и му дала жалба, в която се казвало: „Запреният е мой брат, а хората, които са свидетелствали срещу него, са били лъжесвидетели! Той е запрян в твоя затвор, но е невинен! Аз нямам друг, който да се грижи за мене, освен него! Моля благоволението на нашия владетел да го пуснат от затвора!“

Прочел валията жалбата, погледнал я, харесал я каква е хубавица, и й рекъл:

— Влез вкъщи. Ще го доведат при мене и аз ще пратя да те викнат да си го вземеш!

— Владетелю! — рекла тя. — Аз нямам на кого да се уповавам освен на всевишния Аллах! Аз съм чужда жена, не мога да влизам в дома ти!

— Няма да го пусна, ако не ми влезеш в къщата и докато не удовлетворя страстта си! — настоял валията.

— Ами щом толкова ти се иска, трябва ти да дойдеш в моя дом! — рекла жената. — Ще останеш там, ще си отпочинеш и ще се забавляваме цял ден насаме!

— А къде е къщата ти? — запитал валията.

Тя обяснила къде се намира къщата й, после отишла при градския кадия и му заговорила:

— Господин кадия! Прегледай жалбата ми и Аллах ще те възнагради!

— Кой те е обидил?

— Господарю, имам един брат на света и никого другиго! Той ме помоли да дойда при тебе — валията го запрял, защото излезли лъжесвидетели, които твърдели, че е обидил някого! Моля те, застъпи се заради мене пред валията!

Огледал я лакомо кадията, харесала му тя и й рекъл:

— Я влез вкъщи и си почини в стаята на неволниците! Аз ще пратя вест на валията да пусне брат ти! Ако знаех колко пари дължи, направо щях да ги платя, че ти ми хареса със стройния си стан и сладкодумието си и искам да удовлетвориш страстите ми!

— Ама ти, господарю, като сам искаш да правиш такива работи, как съдиш другите за тях? — възкликнала жената.

— Ако не влезеш в дома ми, махай се, откъдето си дошла, и няма да видиш брат си! — викнал кадията.

— Ами, господарю, щом ти се ще такава работа, я по-добре ти ела у дома! — рекла тя.

— А къде е къщата ти? — запитал кадията.

Обяснила му тя и му насрочила същия ден, както на валията.

От кадията тя отишла в дома на везира, подала му жалбата си, оплакала му се за случилото й се, а везирът започнал да я съблазнява и рекъл:

— Ами ние да си удовлетворим първо желанието с тебе, пък после ще пусна и брат ти!

— Щом толкова искаш, ще ти дам, но нека това стане в моята къща! — рекла тя. — Тя не е далече и там ще се скрием по-добре!

Обяснила му тя къде е къщата, и се уговорила за същия ден както на валията и на кадията.

Накрая отишла при царя на този град. Подала му жалбата си и помолила да пуснат брат й.

— Кой го е затворил? — запитал царят.

— Валията го затвори! — отговорила тя.

Слушал я царят как говори, и стрелата на страстта го улучила в сърцето. Поискал тя да влезе в двореца му, докато той изпрати да извикат валията, за да освободи брат й.

— Царю! — рекла тя. — За тебе тази работа е лека, било то насила, или доброволно, пък щом царят иска това от мене — такава е моята щастлива участ. Но ако царят дойде в моя дом, ще бъде чест за мене, когато там стъпят благородните му стъпки.

— Е, няма да скърша хатъра ти! — казал царят.

Насрочила му тя същия ден както на останалите, обяснила му къде е къщата й, и си тръгнала.

Отишла тя после при един дърводелец и му рекла:

— Искам да ми направиш ракла с четири чекмеджета едно над друго и да се заключват! Кажи ми колко ще струва, и ще ти платя!

— Четири динара! — отговорил дърводелецът. — Но ако ти, почтена госпожо, не ми откажеш едно сближаване, нищо няма да ти взема!

— Ами щом няма друг изход — тъй да е, но я ми направи тогава с пет чекмеджета! — рекла жената.

Помолила го тя да й донесе раклата същия ден, когато уговорила срещите си с четиримата сановници.

Когато раклата с петте чекмеджета била готова, тя я наместила в гостната. После взела четири дрехи и ги отнесла на бояджията, който боядисал всяка дреха в отделен цвят. Започнала да приготвя ядене, пиене и благовония. Когато дошъл денят на срещите, облякла най-хубавите си дрехи, изписала се, разкрасила се и зачакала кой ще дойде първи.

И ето че дошъл кадията. Жената се изправила и започнала да го закача. И когато кадията понечил да удовлетвори своята страст, тя му рекла:

— Господарю, я снеми тази дреха и тази чалма и облечи тази жълта риза, сложи и този пешкир на главата си, а аз ще донеса нещо за хапване и пийване, пък после другото няма да ни избяга!

Взела тя дрехите му, той си сложил ризата и пешкира и точно тогава някой почукал на вратата.

— Кой чука на вратата? — запитал кадията.

— Мъжът ми! — отговорила жената.

— И какво да правя, къде да се дяна? — засуетил се той.

— Не бой се, влез в тази ракла!

Хванала го тя, сложила го в най-долното чекмедже и го заключила. После притичала към вратата, отворила я, а там — валията. Жената го хванала за ръка, сложила го да седне на същото място и рекла:

— Господарю, този дом е твой дом, това място е твое място! Аз съм твоя неволница! Остани при мен през целия ден, разсъблечи се, облечи тази червена риза…

Вързала тя и главата на валията с някаква кърпа, отишла при него в постелята, започнала да го закача и когато той протегнал ръката си към онова място, което е най-сладко у жената, тя рекла:

— Господарю, този ден е твой ден! Но бъди милостив и благодетелен, напиши на една хартийка да пуснат брат ми от затвора, че да се успокои сърцето ми!

Той написал писмо до своя заместник, в което се казвало: „В часа, когато получиш това писмо, пусни незабавно еди-кой си, без да изчакваш и протакаш, не допускай небрежност и не възразявай на приносителя на това писмо!“ Запечатал го и жената пак започнала да го закача в постелята. И ето че някой почукал на вратата.

— Кой ще е тоя? — запитал валията.

— Мъжът ми! — отговорила тя.

— И какво да правя? — засуетил се той.

— Влизай в тази ракла!

Взела го тя, напъхала го във второто чекмедже и го заключила. А кадията вътре бил чул целия им разговор, но си мълчал. Тя отишла при вратата, отворила я — този път бил везирът. Щом го видяла, жената го посрещнала, поклонила му се и рекла:

— Господарю, ти ме почете, като дойде в дома ми! Аллах да не помрачава твоя лик! — сложила го в постелята и добавила: — Ами я си съблечи дрехата, снеми тази чалма, облечи тази лека риза!

Съблякъл се везирът, тя го облякла в синя риза и червен капюшон, като му говорела:

— Остави тази везирска дреха! Тази е по-подходяща за беседа, веселие и сън!

Облякъл везирът ризата, жената започнала да го закача, той също я закачал, но щом посегнел да изпълни желанието си, тя все му повтаряла:

— Господарю, милвай ме, това няма да ни избяга!

И както си приказвали, изведнъж някой почукал на вратата.

— Кой ли е този? — запитал везирът.

— Мъжът ми! — отговорила тя.

— Какво да измислим? — подскочил везирът.

— Ставай и влизай в тази ракла! — рекла тя.

Вкарала го тя в третото чекмедже и го заключила. Излязла, отворила вратата — оказало се, че и царят е дошъл. Щом го видяла, тя го хванала за ръка, повела го през гостната, отвела го на постелята и рекла:

— Ти ни почете, царю, и цял свят да ми дариш, то ще е нищо пред една от стъпките ти в нашия дом!…

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ ПЕТСТОТИН ЧЕТИРИЙСЕТ И ПЕТАТА НОЩ…

Тя продължила разказа на шестия везир за женското коварство:

Когато царят седнал в постелята, жената му рекла:

— Почини си, господарю, отпусни се, снеми тази дреха и тази чалма!

Съблякъл се царят, жената го облякла в опърпана риза, започнала да го развлича и да го забавлява. А онези в раклата чували всичко, но никой не смеел и дума да промълви. И когато царят протегнал ръка към благословеното място на жената и към своето благословено клонче, за да удовлетвори желанието си, тя му рекла:

— Тая работа няма да ни избяга, аз съм ти обещала да направя всичко за твое удоволствие и ти ще получиш от мене нещо такова, което наистина ще те зарадва!

И ето че някой почукал на вратата.

— Кой ще е този? — запитал царят.

— Мъжът ми! — отговорила тя.

— Махай го с добро или аз ще изляза и ще го изритам насила! — възкликнал царят.

— Няма да стане така, владетелю! — възразила тя. — Ти само потърпи!

— А аз какво да правя? — възкликнал той.

Взела го тя за ръка, вкарала го в четвъртото чекмедже на раклата и го заключила. После отишла при вратата, отворила я, а насреща й — дърводелецът. Влязъл той, поздравил жената, а тя възкликнала:

— Ама ти що за ракла си направил!

— Какво й има, госпожо? — запитал той.

— Това чекмедже е тясно! — рекла тя.

— Широко е! — настоял той.

— Влез в него и виж — по-широко няма да го направиш!

— Че в него четирима могат да влязат!

Вмъкнал се дърводелецът в най-горното чекмедже и тя начаса го заключила. После скочила, грабнала хартийката на валията и отишла при наместника му. Взел я той, прочел я и пуснал човека от затвора. Тя му разказала какво била направила, и той запитал:

— А сега какво ще правим?

— Ще оставим този град и ще избягаме в друг! — отговорила тя. — След всичко сторено място за нас вече тук няма!

Събрали те каквото имали, натоварили го на камили и заминали за друг град.

А онези седели в чекмеджетата на раклата цели три дни! Дощяло им се да се изпикаят. Дърводелецът се облекчил на главата на султана, султанът полял главата на везира, везирът — главата на валията, а той — главата на кадията.

— Що за мръсотия! — възкликнал кадията. — Не ни ли стига всичко, което ни се случи, ами и да пикаят върху нас!

— Аллах да възвеличи наградата ти, за която търпиш, кадия! — възвисил глас валията.

Кадията разбрал, че това е валията. Но после и валията вдигнал глас:

— Що за мръсотия!

— Аллах да увеличи наградата, за която търпиш, валия! — казал везирът, а после сам викнал на свой ред: — Що за мръсотия! — чул царят гласа на везира, но си замълчал да не познаят, че и той е там, а везирът възкликнал: — Аллах да накаже тази жена за това, което ни стори! Че тя събра тук всички държавни сановници освен царя!

А царят при тези думи не се сдържал и викнал:

— Мълчете! Аз първи паднах в мрежите на тази разпътница!

А дърводелецът възкликнал на свой ред:

— Ами аз каква вина имам? Направих й ракла за четири златни динара, дойдох да си взема парите, а тя се изхитри, вкара ме в това чекмедже и ме заключи!

Така те разговаряли помежду си и утешавали царя с приказки, опитвали се да разсеят мъката му.

В това време дошли съседите, видели, че къщата е празна, и си рекли:

— Вчера нашата съседка беше тук, пък сега глас не се чува, жива душа не се вижда! Я да строшим вратата и да видим каква е тази работа, че ако чуе царят или валията — ще ни затворят и после ще съжаляваме, защото не сме направили тази работа по-рано!

Строшили съседите вратата, влезли вътре и видели дървената ракла, а в нея — хора, които стенат от глад и жажда.

— Да няма джинове в тази ракла! — рекъл един.

— Я да съберем цепеници и да я изгорим! — рекъл друг.

— Не правете това, за бога! — викнал кадията.

— Аха… — рекъл един. — Джиновете се преструват, че са хора, и говорят на човешки език!

— Елате до раклата! — викал кадията и когато пристъпили напред, продължил: — Аз съм кадията. В тази ракла сме цяла дружина!

— И кой ви е вкарал тук? Кажи ни какво се е случило!

Кадията им разказал каква е работата, от начало до край, и те довели дърводелец. Той отворил чекмеджетата. Погледнали се един друг и всеки започнал да се присмива на останалите. Потърсили и жената, но от нея — ни следа, защото била прибрала всичко, с което били облечени. Донесли им дрехи, те си отишли, като всеки криел от хората лицето си. Ето, владетелю, наш царю, каква хитрост скроила жената на тези хора!

Приказка на шестия везир за човека и неговия член

— И още, научих — продължил везирът, — че имало човек, който пожелал да види в живота си Нощта на могъществото. Погледнал веднъж към небето, видял ангелите, когато се открили портите небесни, и как всички паднали на колене. Тогава той рекъл на жена си:

— Жено, аз видях Нощта на могъществото и ми бе подсказано, че видя ли я, ако отправя три молитви, желанията ми ще бъдат изпълнени. Моля те за съвет, кажи ми какво да моля?

— Кажи: „Аллах, увеличи ми члена!“ — посъветвала го тя.

Помолил се човекът и изведнъж членът му станал като дълга кратуна, такъв, че на крака не можел да стои, а жена му, като искал да се съвкупи с нея, бягала.

— Какво да правя! — изплакал мъжът. — Ти поиска това заради своите щения!

— Не исках да е чак толкова дълъг! — отговорила жената.

Повдигнал мъжът лице към небето и се примолил:

— Аллах, спаси ме от тази работа, освободи ме!

И изведнъж станал като евнух, без член. Щом жена му видяла това, възкликнала:

— Нямам нужда от тебе, щом вече не си мъж!

— Всичко стана заради злощастния ти съвет! — възкликнал той. — Имах аз към Аллах три молби, с които си осигурявах блага за този и бъдещия живот, двете изгубих, една остана.

— Помоли се на великия Аллах да те направи пак такъв, какъвто бе преди! — посъветвала го тя.

Помолил се човекът и станал пак такъв, какъвто бил по-рано!…

Приказка на шестия везир за жената, която купила ориз

— Научих също, царю — продължил везирът, — че мъжът на една жена й дал един дирхам да купи ориз. Взела тя дирхама, отишла при продавача, той й претеглил ориза, започнал да я закача и да й намига, като казвал:

— Оризът е хубав, когато е със захар! Ако искаш, влез вътре за минутка, пари няма да ти взема!

Влязла тя вътре в дюкяна, направила с продавача каквото направила, после той казал на своя чирак:

— Претегли й и захар за един дирхам!

И му направил знак. Взел чиракът бохчата на жената, изсипал скришом ориза, сложил вместо ориз пръст, а вместо захар — чакъл и го оставил при жената.

Когато тя си тръгнала, взела бохчата, като мислела, че там има ориз и захар. Върнала се вкъщи, сложила бохчата пред мъжа си, а той намерил в нея само пръст и чакъл. И когато жената донесла тенджерата, мъжът й рекъл:

— Не съм ти казал, че ще строим нещо, та си ми донесла пръст и камъни!

Жената разбрала, че чиракът на търговеца й е скроил шегата, и казала на мъжа си, като продължавала да държи тенджерата:

— Мъжо, от обхваналата ме грижа тръгнах за сито, пък донесох тенджерата!

— А каква ти е грижата? — запитал той.

— Мъжо, дирхамът, който ми даде, падна на пазара. Срам ме беше пред хората да го търся, а не ми бе леко, че съм го изгубила! Посъбрах пръстта и чакъла на мястото, където падна, исках да го пресея, за да го намеря, тръгнах за ситото, а донесох тенджерата!

Тя отишла за ситото и докато го подавала на мъжа си, пуснала дирхама между пръстта и камъните.

— Пресей го, че твоите очи по-добре виждат! — рекла тя.

Човекът седнал, пресял всичко, намерил дирхама и се зарадвал, макар че лицето и брадата му се били покрили с пръст!

— Та ето, виж, господарю царю, какви коварства вършат жените! — завършил разказа си везирът. — Разказах ти това, за да се увериш колко са лековерни те, колко са пошли в ума си! Не слушай думите им, не убивай чедото си, защото така ще заличиш спомена за себе си завинаги след смъртта си!

И царят пак се отказал да погуби сина си.

На седмия ден неволницата пак се появила при него, запалила голям огън, престорила се, че ще се хвърли в него, но я задържали.

— Защо правиш такива работи? — запитал той.

— Ако не отмъстиш на сина си за мене, ще се хвърля в този огън! — закрещяла тя. — Намразих живота! Преди да дойда тук, написах завещанието си, раздадох парите си като милостиня и реших да умра, за да съжаляваш много, както съжалявал един цар, че е измъчвал пазачката на женския хамам!

— И как е станало това? — запитал царят.

И неволницата заразказвала:

Приказка на неволницата за пазачката на хамама

Някога живяла прегърбена старица, набожна и покорна. Тя наминавала в двореца на един цар, където всички я молели за благословение. Един ден както обикновено тя влязла в двореца, седнала при царската съпруга, а тя й подала една огърлица за хиляда динара и рекла:

— Вземи тази огърлица и я подръж при тебе, неволнице! Като изляза от хамама, ще ми я върнеш!

Хамамът се намирал в двореца. Неволницата взела огърлицата, седнала в един ъгъл на двореца, докато царицата влезе в хамама и се изкъпе. Сложила огърлицата под килима и започнала да се моли. Но долетяла някаква птица, грабнала огърлицата и я набутала в пукнатина на двореца. Върнала се тя, без да знае какво е станало. И когато царицата излязла от хамама и си поискала огърлицата, пазачката й не я намерила. Започнала да я търси, но от нея ни следа!

— За бога, дъще! — заговорила старицата. — При мен тук никой не е идвал! Като я взех, я бутнах под килима! Не знам, да не би някой слуга да е забелязал, да е използвал невниманието ми и да я е взел, докато се молих!…

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ ПЕТСТОТИН ЧЕТИРИЙСЕТ И ШЕСТАТА НОЩ…

Тя продължила приказката на неволницата за пазачката на хамама:

Чул царят какво е станало, и наредил на жена си да измъчва старицата. Измъчвала я тя по най-различни начини, но тя нищо не си признала, но и никого не обвинила. Тогава царят наредил да я запрат и да я оковат. Затворили жената. Но един ден царят седял посред двореца потънал в пот, царицата — до него. Погледът му паднал върху някаква птица, която се мъчела да измъкне огърлицата от някаква пукнатина. Викнал той на жена си, тя подгонила птицата и й отнела огърлицата. Разбрал царят, че старицата е несправедливо обвинена, и наредил да я доведат. Когато тя се явила, той започнал да целува главата й, после заплакал и я замолил за прошка, съжалявал за стореното и я дарил с много пари. Но тя отказала да ги вземе, простила му и си отишла. Тогава тя си дала клетва да не стъпва в човешки дом, уединила се в планини и пустини и се молила там на Аллах до самата си смърт.

Приказка на неволницата за гълъба и гълъбицата

Разправят също, царю, че два гълъба, мъжки и женски, посъбрали в гнездото си малко пшеница и ечемик за зимата. Но било лято, зрънцата изсъхнали и изглеждали по-малко.

— Ти си изяла зърната! — обвинил гълъбът гълъбицата.

— Не, за бога! — възкликнала тя. — Не съм изяла нито зрънце!

Не й повярвал гълъбът, заудрял я с криле, закълвал я с човка, докато я убил.

Но дошла зима и зрънцата се издули и станали както преди. Разбрал гълъбът, че несправедливо и жестоко е убил жена си, съжалил за стореното, но полза от съжаление нямало. Легнал до гроба й, плакал и се вайкал от мъка, спрял да яде и пие и накрая умрял…

— Но, царю, аз научих и за други мъжки коварства срещу жените в разкази, по-чудни от това, което ти разказах.

— И какви са те? — запитал царят.

И неволницата продължила разказите си:

Приказка на неволницата за Бахрам и Датма

Имало някога, царю, една мома, царска дъщеря. Нямало равна на нея по хубост и красота, по прелест и нежност, по стан и гиздавост. Всички царски синове се сватосвали за нея, но тя не се съгласявала да вземе когото и да било между тях. Казвала се Датма.

— За мен ще се ожени само онзи, който ме победи в открит бой и сеч с копие и меч! — казвала тя. — Победи ли ме някой — ще се омъжа за него с желание, но победя ли го — ще му взема коня, оръжието и дрехите и ще бележа челото му с печат от нажежено желязо, на който ще пише: „Този бе победен от Датма!“

Идвали царски синове от близо и далеч, тя все ги побеждавала и ги белязвала с нажежено желязо. Чул за нея синът на един от персийските царе на име Бахрам. Дълъг път минал, докато стигне до нея, донесъл пари, коне, роби и други царски дарове. Стигнал до града й, пратил на баща й скъпи дарове. Чрез един от везирите си му съобщил, че иска дъщеря му за жена. Царят го извикал при себе си и му казал:

— Синко, нямам аз власт над дъщеря си, защото тя си е дала обет да се омъжи само за онзи, който я победи в открит бой!

— Аз тръгнах от града си тъкмо защото узнах за това условие! — казал момъкът.

На другия ден царят пратил при девойката човек, който я предупредил за срещата. Тя надянала бойни доспехи, взела оръжието си и излязла в полето. Излязъл срещу нея и царският син, готов за бой. Чули хората какво става, дошли отвсякъде и се събрали. Излязла Датма въоръжена, с покрито лице. Застанал насреща й царският син, от хубав по-хубав, в най-здрави доспехи и оръжие. Спуснали се двамата един срещу друг, дълго се удряли и блъскали, морно се биели. Когато разбрала колко е смел и юначен — такъв тя преди не била виждала, — уплашила се царската дъщеря за себе си да не остане посрамена пред народа си, разбрала, че не ще може да го победи, и решила да се изхитри.

Открила лицето си. Щом го зърнал, царският син се сепнал, стопила се твърдостта му. Тя се спуснала срещу него, свалила го от седлото и той останал на волята й като птиче в ноктите на сокол. Тя взела оръжието, коня и дрехите му, белязала го с нагорещено желязо и го пуснала да си върви.

Момъкът дошъл на себе си, три дни нито ял, нито пил, нито спал. Пратил робите си при баща си и му написал писмо, че не може да се върне в страната си, без да получи за каквото е дошъл, или да умре. Много се натъжил баща му, когато получил това послание, и решил да изпрати войски в негова помощ, но го посъветвали да изчака.

Царският син се преоблякъл като древен шейх и отишъл в градината на царската дъщеря, защото повечето дни тя прекарвала там. Срещнал се с градинаря и му рекъл:

— Чужденец съм, от далечна земя съм дошъл! От млади години със земеделие съм се занимавал, никой не може по-добре от мене да отглежда дървета и цветя!

Много се зарадвал градинарят, въвел го в градината. Започнал царският син да работи там, да сади дървета. И ето че един ден влезли роби с мулета, които носели постелки и съдини. Запитал ги какво правят, а те му отговорили:

— Царската дъщеря днес ще се разхожда тук!

Отишъл той, извадил богати накити и дрехи, които бил донесъл от страната си, пренесъл ги в градината, седнал, подредил ги пред себе си и започнал да се преструва, че трепери от старост и бедност. След малко дошли неволници, сред които царската дъщеря била като луна сред звезди. Започнали да се гонят из градината. Видели някакъв мъж под едно дърво, отишли при него, а той бил царският син, и видели, че това е стар шейх с треперещи нозе и ръце, а пред него — богатство сякаш от царска съкровищница.

— Ей, шейх! — заговорила Датма. — Какво ще правиш с тези скъпоценности!

— Срещу тези скъпоценности искам да се оженя за някоя от вас! — отговорил Бахрам.

Разсмели се неволниците и го запитали:

— А като се ожениш, какво ще правиш с нея?

— Ще целуна веднъж жена си и ще се разведа с нея! — отговорил той.

— Давам ти за жена ето тази девойка! — рекла царската дъщеря.

Царският син се надигнал, като се опирал на тоягата, спъвал се и треперел и след като целунал девойката, дал й скъпоценностите и дрехите и обявил, че се развежда с нея.

Когато на следващия ден пак дошли в градината, девойките пак отишли при царския син и видели, че той седи на същото място, а пред него — още повече накити и дрехи от предишния път. Пак седнали при него и го запитали:

— Старче, какво ще правиш с тези скъпи неща?

— Както вчера ще се оженя за някоя от вас! — отговорил той.

— Давам ти тази неволница! — рекла царската дъщеря.

Той се надигнал, целунал девойката, дал й дрехите и украшенията, обявил, че се развежда с нея, и всички се прибрали.

Когато царската дъщеря видяла какви накити и дрехи той дарява на неволниците, тя си рекла: „Че аз имам повече право на такива работи — пък и какво толкова ще се боя от него?“ И като се съмнало, тя излязла сама от покоите си, преоблечена като неволница, отишла при него и рекла:

— Аз съм царската дъщеря! Не искаш ли да се ожениш за мене?

Той измъкнал накити и дрехи, много по-хубави и по-скъпи от преди, дал й ги, надигнал се да я целуне, пристъпил към нея, хванал я, съборил я на земята, отнел й моминството и запитал:

— Не ме ли познаваш?

— Кой си ти? — запитала тя.

— Аз съм Бахрам, син на царя на персите! Аз измених лицето си, оставил съм близки и царство заради тебе!

Изправила се царската дъщеря, дума не проронила, объркана и поразена, и си помислила: „И да го убия — полза няма. Остава ми само да избягам в неговата страна!“ Върнала се в двореца, събрала пари и съкровища и изпратила да му съобщят да се приготви за път. Седнали на най-добрите коне и под покрова на нощта стигнали до далечни страни.

Когато до бащата на момъка стигнала вестта за пристигането му, той го посрещнал с много воини и юнаци. А след няколко дни пратил до бащата на Датма скъпи дарове и му написал писмо, с което му съобщил, че дъщеря му е при него, и поискал зестрата й. Щом даровете стигнали до бащата на царкинята, той ги приел, наредил да окажат голяма почит на приносителите им и много им се зарадвал. После устроил пир, извикал кадия и свидетели и написал брачния договор на дъщеря си с царския син.

Приказка на неволницата за яйчения белтък и мъжкото семе

Разправят още, царю честити, че един мъж обикнал жена, от красива по-красива. Тя си имала мъж, който я обичал и тя също го обичала. Била съпруга праведна и целомъдрена и онзи влюбен мъж не намирал начин да се добере до нея. Когато работата се затегнала, той решил да измисли някаква хитрост.

При мъжа на тази жена живеело едно момче, което той възпитавал. Влюбеният отишъл при него, правил му дарове и му оказвал милости, докато момчето започнало да слуша за всичко, което той искал от него. Веднъж човекът му рекъл:

— Не би ли могъл да ме въведеш в къщата, когато твоята господарка излезе?

— Добре! — отговорило момчето.

И когато господарката отишла в хамама, а господарят отишъл до дюкяна, момчето въвело приятеля си в къщата и му показало всичко в нея. А този влюбен твърдо бил решил да вкара тази жена в капан. Той взел в съдинка яйчен белтък и когато се приближил до постелята на съпруга, го излял върху нея, докато момчето гледало на друга страна, а после излязъл от къщата и си заминал.

След известно време съпругът на тази жена се върнал, пристъпил към постелята да си почине, видял върху нея нещо влажно, докоснал го с ръка и като огледал течността, решил, че това е мъжко семе. Той погледнал гневно към момчето и запитал:

— Къде е господарката ти?

— Отиде до хамама и ей сега ще се върне! — отговорило то.

Мъжът вече бил убеден в своето предположение, умът му бил овладян от мисълта, че това е мъжко семе.

— Иди и я доведи! — викнал му той.

Когато жената дошла, мъжът скочил срещу нея, жестоко я набил и посегнал да я заколи. Завикала жената за помощ към съседите:

— Този човек иска да ме заколи, а аз грях не съм сторила!

Нахвърлили се срещу него съседите:

— Или се разведи с нея, или живейте заедно в мир! Ние познаваме нейното целомъдрие и нищо лошо у нея не сме видели!

— Аз видях в постелята си мъжко семе! — казал човекът.

— Покажи ми го! — казал един от събралите се. Когато видял течността, той рекъл: — Я ми дай огън и тиган!

Донесли му всичко, той посъбрал белтъка и го изпържил в тигана. Мъжът на жената хапнал от него, дал и на събралите се и всички се убедили, че е яйчен белтък. Мъжът разбрал колко несправедлив е бил към жена си и че тя е невинна. Така съседите го помирили с жена му.

Приказка на неволницата за царския син и сандъка

Разправят също, царю честити, че имало един търговец, който бил много ревнив, а имал прелестна съпруга. От страх и ревност той не живеел с нея в града, а й построил извън него дворец далеч от всякакви сгради, с високи кули и здрави колони, с непристъпни порти и железни катинари. Когато излизал, затварял портите, взимал ключовете и си ги закачал на шията…

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ ПЕТСТОТИН ЧЕТИРИЙСЕТ И СЕДМАТА НОЩ…

Тя продължила приказката на неволницата за царския син и сандъка:

Един ден, когато мъжът бил из града, синът на царя на този град излязъл да се поразходи и попаднал на това пустинно място. Пред погледа му се извисил този дворец. Зърнал богато облечена красива жена, която надзърнала през някакъв прозорец. Щом я видял, прищяло му се да влезе при нея, но това било невъзможно. Извикал един от слугите си да му донесе перо, дивит и хартия и написал върху нея за своята обич и страст. Прикрепил писмото за острието на стрела и я метнал в двореца. Тя паднала пред жената, която се разхождала из градината, и тя рекла на една от неволниците си:

— Донеси ми онази хартия!

Тя умеела да чете, прочела бележката и разбрала какво й говори царският син. Написала отговор, като посочила, че в нейното сърце е пламнала още по-голяма любов от неговата. Показала се на прозореца, хвърлила му хартийката. Жаждата й по него станала още по-силна.

Царският син се приближил до прозореца и рекъл:

— Спусни ми връв, аз ще вържа за нея този ключ — запази го при себе си!

Тя му спуснала връв, той завързал за нея ключа, а после отишъл при везирите си и им се оплакал, че е обикнал тази жена и не може да търпи да бъде далече от нея.

— А какво ще наредиш да направим? — запитал един от везирите.

— Искам да ме сложиш в един сандък и да го отнесеш в дома на търговеца! — отговорил царският си. — Престори се, че сандъкът е твой! Аз ще си взема онова, което искам от тази жена, ще остана при нея няколко дни, а после ти ще си поискаш сандъка!

Отишъл царският син у дома, легнал в сандъка, а везирът го заключил и пратил да извикат търговеца. Когато застанал пред везира, търговецът целунал ръката му и рекъл:

— Може би нашият владетел везирът има някаква нужда? Ще бъда щастлив да я изпълня!

— Искам да оставиш този сандък на най-скъпото място, което имаш, и да го пазиш, докато си го поискам! — казал везирът.

Отнесъл сандъка търговецът, внесъл го в двореца си и го оставил в спалнята си.

Тогава жената го отключила с дадения й от царския син ключ и от него излязъл момъкът. Жената облякла най-хубавите си дрехи, въвела го в гостната, седем дни те яли, пили, веселили се, галели се и се наслаждавали безкрай на своята хубост и младост. Всеки път, когато се появявал мъжът й, тя скривала момъка в сандъка и го заключвала.

Но ето че един ден царят запитал къде е синът му. Извикал везирът търговеца и му наредил да му донесе сандъка. Търговецът бързо се върнал в двореца и почукал на вратата. Щом го чула, жената скрила царския син в сандъка, но в бързината пропуснала да го заключи. Търговецът влязъл заедно с хамалите, те повдигнали сандъка за капака, той се отворил, всички надзърнали в него и видели там да лежи царският син. Когато го видял, търговецът се затичал при везира и му казал:

— Отивай и си прибери царския син — никой от нас няма право да го докосне!

Отишъл везирът, прибрал си царския син и всички се разотишли. Тогава търговецът се развел с жена си и се заклел никога повече да не се жени!

Така че виж, царю, какво е коварството на мъжете! Докато съм жива, аз ще защитавам правото си! — завършила неволницата.

И царят пак наредил да погубят сина му.

Било вече седмият ден. Влязъл при него седмият везир и заговорил:

— Почакай, царю, не съди, преди и аз да ти кажа своя съвет! Който е търпелив и изчаква благоразумно, той получава това, което желае, а който бърза, впоследствие съжалява! Аз знам, царю, такива неща за коварствата на жените, каквито никой освен мен не знае!

— И какви са те? — запитал царят.

И седмият везир заразказвал:

Приказка на седмия везир за коварствата на една старица

Някога живяла една жена — невиждана хубавица, прелестна девица. Видели я някакви момци разпътници, един от тях я харесал и силно я пожелал. А тази жена се въздържала от плътски наслади.

Случило се тъй, че мъжът й веднъж отпътувал за някаква страна. Всеки ден момъкът започнал да изпраща вести до жената, но тя не му отговаряла. Тогава момъкът отишъл при една старица, която живеела близо до жената, и започнал да й се оплаква — каква страст го била обзела, а как тя бягала от него като газела.

На сутринта старицата отишла при жената и всячески се постарала да спечели приятелството й. Започнала да наминава при нея всеки ден, обядвала и вечеряла, вземала и храна за децата си. И ето че веднъж, като излязла от дома на жената, старицата взела хляб, сложила в него доста лой и подправки, започнала да храни в течение на няколко дни с тази храна някакво улично куче, така че заради нейната грижа и милост то започнало да я следва по петите.

Един ден старицата сложила повече подправки и сланина и нахранила с тях кучето. Хапнало то, но очите му се насълзили от лютивината на черния пипер. То тръгнало зад старицата с разплакани очи. Когато жената видяла кучето да плаче, много се зачудила и запитала:

— Майчице, защо плаче това куче?

— Ех, дъще, то има удивителна история! — отговорила старицата. — Това някога бе жена, моя приятелка и съседка. Към нея се привърза един момък от нейната улица, усети към нея силно влечение и страст, така че се поболя и не ставаше от постелята си. Пращаше й много пъти вест за себе си с надежда, че тя ще се смили и ще го пожали, но тя отказваше. „Дъще!“, съветвах я аз. „Послушай го за всичко, което ти казва, пожалей го, бъди ласкава с него!“ Тя не приемаше съвета ми. Когато търпението на момъка се изчерпа, той се оплакал на някакви свои приятели, те й сторили магия и човешкият й лик се превърна в кучешки. Като видя какво е станало с нея, тя дойде в моя дом, започна да се гали и да ми целува ръцете и нозете. Познах я и й рекох: „Аз те съветвах, но съветите ми не дадоха полза!“ Но като я видях как е, дъще, стана ми жално и я оставих да живее при мене! Ето, тя е такава, каквато я виждаш, и всеки път, когато си спомни какво е била, оплаква себе си!

Изплашила се жената при този разказ на старицата и възкликнала:

— Майчице, колко ме изплаши със своя разказ! Един хубав момък е обхванат от любов към мене. Няколко пъти ми праща вест, а аз все отказвам! Сега се боя да не ми се случи същото както с това куче!

— Пази се, дъще! — рекла старицата. — Аз много се боя за тебе! Ако не знаеш къде живее, кажи ми как изглежда, и аз ще го доведа при тебе! Не позволявай на никое сърце да се огорчава заради тебе!

Описала жената момъка на старицата и тя рекла:

— Ще отида да го потърся! — отишла тя при момъка и му рекла: — Успокой душата си! Аз сложих капан на тази жена. Утре след пладне ела и ме чакай в началото на сокака. Ще отидем в нейния дом и ти ще прекараш весело и доволно целия следобед и следващата нощ!

Много се зарадвал момъкът, дал й два динара и рекъл:

— Когато си задоволя страстите си, ще ти дам десет динара!

Върнала се старицата при жената и й рекла:

— Поговорихме за тази работа и аз усетих, че той много ти се сърди и му се ще да ти направи зло. А аз през цялото време го молех да дойде при тебе утре, когато призоват за обедна молитва!

Много се зарадвала жената и възкликнала:

— Майчице, ако сърцето му се успокои и той дойде при мене по пладне, ще ти дам десет динара!

— Само от мене ще узнаеш за пристигането му! — рекла старицата, а когато се съмнало, я посъветвала: — Приготви обяд, украси се, облечи най-скъпите си дрехи, пък аз ще ти го доведа!

Жената започнала да се облича и да готви гозби. А старицата отишла и зачакала момъка, но той не дошъл. Старицата се разходила насам-натам, но не попаднала на следите му — не знаела, че него ден той от радост бил паднал от коня и си счупил крака. Тогава си помислила: „Какво да правя? Нима гозбите, които е приготвила и парите, които ми е обещала, ще отидат напразно! Не, няма да се оставя тази хитрост да се провали! Я да потърся някой друг и да й го заведа!“

И когато гледала по улицата, видяла красив и хубав момък, от чийто вид личало, че дълго е пътувал. Пристъпила към него, поздравила го и запитала:

— Не ти ли се ще ядене и пиене, пък и жена, която да те чака?

— А къде е това? — запитал момъкът.

— При мен, вкъщи! — отговорила старицата.

Тръгнал човекът след старицата, която не знаела, че той е мъжът на онази жена. Щом спряла пред къщата, тя почукала на вратата и жената я отворила, а когато старицата влязла, избягала, за да се приготви. Въвела старицата мъжа в гостната доста ядосана от станалото. А когато жената влязла и погледнала към човека, който седял до старицата, познала мъжа си и веднага съобразила какво да направи. Смъкнала обувката от крака си и викнала на мъжа си:

— Не такива клетви сме си давали ние! Как смееш да ме лъжеш! Когато разбрах, че си се върнал, аз те изпитах с помощта на тази старица и те вмъкнах в онова, от което те предупреждавах! Сега добре разбрах какви ги вършиш! Ти наруши клетвата между нас! Мислех, че си бил честен към мене, но сега видях с очите си, че ходиш при развратни жени!

Тя го заудряла с обувката по главата, а той отричал всичко и се кълнял, че през живота си не я бил лъгал и че не е правил нищо, в което да го подозира! Така той се кълнял в името на всевишния Аллах, а жена му го била, плачела и крещяла:

— Елате тук, мюсюлмани!

Той й запушвал устата с ръка, но тя го хапела. И мъжът започнал да целува ръцете и нозете й, но тя не се съгласявала да му прости. После подмигнала на старицата тя да задържи ръцете й. Скочила старицата към нея, зацелувала ръцете и нозете й и най-после я усмирила. Когато седнали, мъжът започнал на свой ред да целува ръцете на старицата и да й говори:

— Всевишният Аллах да ти въздаде всякакви блага, че ме отърва от нея!

И дори старицата се дивила на хитростта и коварството на тази жена…

Приказка на седмия везир за старицата, момъка и омъжената жена

Разказват също, царю, че един търговец имал много пари. Имал си и любим син. Веднъж синът казал на баща си:

— Татко, ще ми се да изпълниш едно мое желание!

— Какво е то, чедо? Бих ти дал всичко, дори светлината на очите си, за да изпълня желанието ти! — отговорил бащата.

— Искам да ми дадеш малко пари, ще отида с търговците към Багдад! — отговорил синът. — Искам да го видя, да разгледам дворците на халифите. Търговските синове са ми ги описвали и ми се дощя да ги видя!

— Синко, а аз как ще изтърпя разлъката? — възкликнал бащата.

— Казах ти и аз непременно ще отида там със съгласие или без съгласие! — настоял синът. — Душата ми е пълна с мъка и тя ще се разсее едва след като отида в Багдад…

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ ПЕТСТОТИН ЧЕТИРИЙСЕТ И ОСМАТА НОЩ…

Тя продължила разказа на седмия везир за старицата, момъка и омъжената жена:

Бащата събрал стоки за трийсет хиляди динара и го пуснал да отпътува. Пътували, що пътували и стигнали до Багдад. Там момъкът отишъл на пазара и си наел хубава къща. Запитал привратника колко е наемът, и той му отговорил:

— Десет динара!

— Ти истината ли говориш, или ми се присмиваш! — възкликнал момъкът, защото му се сторило, че цената е твърде ниска.

— За бога! — отговорил привратникът, — всеки, който се засели в този дом, излиза от него или болен, или мъртъв! Този дом е известен сред хората с такива неща, че никой не се осмелява да живее в него, затова и наемът е нисък.

Заселил се момъкът в къщата въпреки предупреждението. Започнал да си върти алъш-вериша. Минали няколко дни и не му се случило нищо такова, за което говорел привратникът.

Един ден, както си седял пред вратата, край него минала посивяла старица, подобна на шарена змия. Тя често възхвалявала Аллах и чистела камъните по улицата. Видяла тя момъка, загледала се в него и се удивила на хубостта му.

— Жено, нима ме познаваш или се съмняваш за нещо в мене? — запитал момъкът.

— От колко време живееш в тази къща? — запитала старицата.

— Ами става вече два месеца, майчице! — отговорил той.

— Не те познавам, чедо, и ти не ме познаваш, не съм се и усъмнила в тебе, но се учудих, защото всички, които са живели в тази къща освен тебе, са излизали от нея болни или мъртви! Ти си подложил младостта си на опасност! Нима не си се качвал на горния кат и не си поглеждал от балкона?

Тръгнала си старицата, а момъкът се замислил на думите й и си казал: „Не съм се качвал на горния кат и не знам там да има балкон!“ И начаса той влязъл вътре, започнал да се разхожда из стаите и накрая в един ъгъл видял малка врата, в чието резе паяк си бил свил гнездо. Видял момъкът вратата и си рекъл: „Може би паякът си е свил гнездо на тази врата само защото зад нея чака гибел!“ Отворил вратата и се заизкачвал по тясна стълба. Огледал се и видял, че е в просторна голяма стая. От нея се излизало на балкон, който се възвисявал над целия Багдад. От него на отсрещния балкон видял момиче като хурия. Тя завладяла цялото сърце на момъка, отнесла ума му и душата му, а страданията на Йона и мъките на Яакуб били нищо пред онова, което усетил той. Момъкът я гледал и си помислил: „А дали хората не казват, че никой не е живял в този дом, без да се разболее или умре именно заради тази жена. О, ако знаех къде е спасението ми! Иначе ще си загубя ума!“

Спуснал се долу. Поседял малко, но покой не намерил, излязъл навън, седнал пак пред вратата и ето че видял старицата. Момъкът скочил на крака, побързал да я поздрави и рекъл:

— Майчице, бях здрав и благоденствах, докато ти не ме посъветва да отворя онази врата. Видях балкона, отворих го, погледнах отгоре и видях нещо, което ме смути и възхити. Сега вече знам, че ще загина, знам, че няма лечител за мене освен тебе!

Старицата се засмяла и рекла:

— Няма да те срещне беда, ако е пожелал великият Аллах!

Момъкът й донесъл сто динара и рекъл:

— Вземи ги, майчице! И по-скоро ми ела на помощ, защото, ако умра, от тебе ще бъде потърсена отговорност за моята кръв в Деня на възкресението!

— Само искам, чедо, и ти да ме подкрепиш! — отговорила старицата. — Искам да отидеш на Копринения пазар. Потърси там дюкяна на Абул Фатх бен Кайдам! Влез при него и му кажи: „Дай ми покривалото, което имаш, и което е обшито със злато!“ В дюкяна му няма по-красиво покривало! Купи го, чедо, и на най-висока цена да е, дръж го при себе си и ако е пожелал Всевишният, аз утре ще намина към тебе!

Момъкът прекарал нощта, сякаш спял на нажежена жарава. На сутринта пъхнал в пазвата си хиляда динара, отишъл на Копринения пазар и разпитал къде е дюкянът на Абул Фатх. Като стигнал при него, видял слуги, чираци и голяма челяд, защото той бил търговец прочут и богат и като връх на щастието си притежавал онази жена, каквато и царските синове нямат. Момъкът го поздравил, търговецът отговорил на поздрава му и го поканил да седне. Момъкът седнал и рекъл:

— Търговецо, искам да купя от тебе едно покривало, но нека първом го разгледам!

Търговецът заповядал на слугата си да донесе от вътрешността на дюкяна вързопа с коприните, развързал го и измъкнал няколко покривала — момъкът бил възхитен от красотата им. Видял сред тях търсеното, купил го за петдесет динара и го отнесъл вкъщи. И ето че се появила старицата. Щом я зърнал, момъкът станал на крака и й подал покривалото.

— Донеси ми въгленче от огъня! — рекла старицата.

Донесъл той горящо въгленче, старицата приближила крайчеца на покривалото до него и го прогорила. После сгънала покривалото, както си било преди, взела го със себе си, отишла при дома на Абул Фатх и почукала на вратата. Онази жена я чула, станала и й отворила — старицата познавала майката на тази жена и тя самата я познавала, защото била семейна приятелка.

— Какво искаш, майчице? — запитала жената.

— Дъще! — отговорила старицата. — Зная, че майка ти не е при тебе, аз бях при нея вече, но се отбих, защото се боя да не пропусна времето на молитвата! Искам да се измия при тебе, защото знам, че си чистоплътна и в дома ти е чисто!

Жената й позволила да влезе. Влязла старицата, измила се, произнесла молитвата си, след това се върнала при жената и й рекла:

— Дъще, струва ми се, че в онази стая, където се молех, са ходили слугите и там не бе твърде чисто! Я ми покажи друго място да се помоля, че аз заличих молитвата, която произнесох току-що!

Жената я хванала за ръка и рекла:

— Майчице, иди и се помоли на моето ложе — там само мъжът ми сяда!

Тя я въвела при постелята си, старицата започнала да се моли и бутнала покривалото под възглавницата, без тя да види. После си тръгнала.

На мръкване търговецът се върнал и седнал на постелята. Жената му донесла храна, той се нахранил, измил ръцете си, облегнал се на възглавницата и изведнъж видял изпод нея да се подава крайчецът на покривалото. Измъкнал го и го познал. Заподозрял жената, че е извършила нещо срамотно, викнал я и запитал:

— Откъде имаш това покривало?

— Никой освен тебе не е идвал при мен! — отговорила тя.

Премълчал търговецът, помислил си: „Ако вдигна шум, ще се опозоря пред цял Багдад!“ Пък този търговец бил събеседник на самия халиф и нямало какво да прави друго, освен да замълчи — и не казал нито дума повече на жена си. Тя се казвала Махзия.

— Научих, че майка ти се е разболяла, всички жени са се събрали и я оплакват. Аз ти разпореждам да отидеш при нея! — рекъл й търговецът.

Жената отишла при майка си и я заварила там жива и здрава. Малко поседяла, но изведнъж дошли хамали, които донесли всичките й неща от къщата на търговеца.

— Какво се е случило с тебе, дъще? — запитала майка й.

Но жената скрила за станалото, а майка й заплакала и се затъжила, че се е разделила с търговеца. След няколко дни старицата отишла при Махзия и запитала:

— Какво е станало, дъще? — после влязла при майка й и я запитала: — Сестрице, какво се е случило между това момиче и мъжа му? Научих, че се развеждал с нея! Какъв грях е сторила?

— Дано мъжът й се върне при нея с твоята благословия! — рекла майката. — Помоли се за нея, сестрице! Ти си праведна жена и прекарваш цели нощи в молитви!

После трите жени се събрали заедно и старицата рекла:

— Ти, дъще, за нищо нямай грижа! Ако всевишният Аллах поиска, след няколко дни ще те събера с мъжа ти! — после отишла при момъка и му рекла: — Приготви хубава стая и аз тази вечер ще ти доведа онази жена!

Скочил момъкът, донесъл всичко за ядене и пиене и зачакал. А старицата се върнала при майката на жената и рекла:

— Сестрице, сватба сме вдигнали, изпрати дъщеря си при мене да се поразсее, а после аз ще ти я върна!

Майката облякла дъщеря си в най-хубави дрехи, украсила я с най-богати накити. Жената тръгнала със старицата, а майка й я изпратила до вратата и съветвала старицата:

— Пази я да не я види някой мъж — знаеш на каква почит е мъжът й при халифа! Не закъснявайте!

Повела старицата жената, отвела я в къщата на момъка. Когато тя влязла в гостната, момъкът скочил, прегърнал я и започнал да целува ръцете и нозете й. Тя била поразена от неговата хубост и й се сторило, че тази стая и всички цветя, ястия и напитки в нея са сън.

— Името на Аллах да те пази, дъще! — рекла старицата. — Не бой се, аз нито за миг няма да те изоставя! Ти си му лика-прилика, и той ти е лика-прилика!

Седнала жената безкрайно смутена, а момъкът започнал да я закача и да я разсмива, да я забавлява със стихове и разкази, докато накрая тя се успокоила и се развеселила. Започнала да яде и пие, а когато виното я ударило в главата, взела уда и запяла. Старицата излязла, оставила ги сами и те цяла нощ се наслаждавали на хубостта си, преплетени в постелята. На сутринта старицата се върнала, пожелала им добро утро и запитала:

— Как мина нощта ти, господарке?

— Хубаво беше благодарение на твоята ловкост и на умението ти да бъдеш сводница! — рекла жената.

— Хайде да се връщаме при майка ти!

А момъкът й дал сто динара и рекъл:

— Остави ми я и за тази нощ!

Излязла старицата, отишла при майката и й рекла:

— Дъщеря ти ти изпраща поздрави! Майката на невестата взе от нея клетва да остане там още една нощ!

— Поздрави ги и двете! — отговорила майката. — Щом момичето ми е добро, не е беда да пренощува там още една нощ — нека се повесели, че аз се боя за нея, толкова е огорчена от мъжа си!

Така старицата измисляла за майката хитрост след хитрост и всеки ден вземала от момъка по сто динара. И когато минали седем дни, майката й рекла:

— Още този миг ми върни момичето, сърцето ми тъгува за него! Много дълго я нямаше и това вече ми се струва подозрително.

Излязла старицата, отишла при жената, повела я за ръка, излезли от стаята на момъка, докато още спял, довела я при майка й. Тя я посрещнала весело и приветливо, много зарадвана и възкликнала:

— Дъще, сърцето ми затъгува по тебе и аз се нахвърлих към тази моя сестра с думи, които я натъжиха!

— Целувай й ръцете и нозете! — викнала дъщерята. — Ако не направиш това, нито аз съм ти дъщеря, нито ти си ми майка!

И майката начаса се помирила със старицата.

А момъкът, като дошъл на себе си от махмурлука, не намерил жената до себе си, но бил доволен и от онова, което получил, защото вече бил постигнал своето. А старицата се върнала при него, поздравила го и запитала:

— Какво лошо намери в това, което направих за тебе?

— Ти прекрасно измисли и нагласи всичко! — възкликнал той.

— Хайде сега да поправим онова, което развалихме! — рекла тя. — Нека върнем тази жена на мъжа й, че нали заради нас тя се раздели с него!

— А какво трябва да сторим? — запитал момъкът.

— Ти ще отидеш до дюкяна на онзи търговец! — отговорила тя. — Седни до него, поздрави го, пък аз ще мина край дюкяна. Щом ме видиш, бързо излез, хвани ме, дърпай дрехите ми, ругай ме, искай си покривалото и говори на търговеца: „Господине, помниш ли онова покривало, което купих от тебе за цели петдесет динара! Случи се, господине, че моята неволница си го наметна и прогори едно късче от края! Тя дала покривалото на тази старица да го обримчи, а тя го взела и си отишла и от този ден не съм го виждал!“

Той отишъл в дюкяна, поседял малко и видял, че старицата минава и премята в ръцете си зърната на броеницата! Момъкът скочил, задърпал я за роклята, започнал да я ругае и проклина, а тя му отговаряла меко:

— Да ти е простено, чедо!

Събрали се хората от пазара около тях и ги заразпитвали:

— Какво е станало?

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ ПЕТСТОТИН ЧЕТИРИЙСЕТ И ДЕВЕТАТА НОЩ…

Тя продължила разказа на седмия везир за старицата, момъка и омъжената жена:

— Хора! — завикал момъкът. — Аз купих от този търговец покривало за цели петдесет динара! Неволницата ми го носи само един час, после седна, за да го опуши с благовония, но изскочи искра и го прогори от края! Дадохме го на тази старица да го обримчи, но оттогава лицето й не сме виждали!

— Този момък каза истината! — възкликнала старицата. — Да, аз взех от него покривалото, влязох в една къща, където имам навик да се отбивам, но го забутах там някъде и не знам къде е! А аз съм бедна жена, изплаших се от гнева на стопанина му и съм избягвала да го срещам!

Търговецът чул разговора между двамата и когато разбрал историята, която хитрата старица измислила с момъка, изправил се на крака и възкликнал:

— „Аллах е най-велик!“ Моля прошка от великия Аллах за греховете си и за това, което заподозря моят ум! — след това отишъл при старицата и запитал: — Ти към моя дом наминаваше ли?

— Ох, синко! — възкликнала тя. — Наминавам и към тебе, и към други за милостиня, но от онзи ден никой нищо не ми е казал за това покривало!

— А ти питала ли си някой вкъщи? — продължил търговецът.

— Господарю — рекла старицата. — Аз отидох в къщата ти, а там ми казаха: „Господарят се разведе със стопанката!“ Отидох си и никого повече до днешния ден не съм питала!

— Пусни тази жена! — обърнал се търговецът към момъка. — Покривалото ти е у мене!

Изнесъл той покривалото от дома си, после отишъл при жена си, дал й малко пари и отново я прибрал при себе си.

— Ето, царю, още един пример за женското коварство! — завършил разказа си седмият везир. — И чуй какво е казал всевишният Аллах: „И тяхната хитрост е велика!“ И още — чуй думите на Всемилостивия и милосърден: „Слаба е хитростта на дявола пред тяхната!“ Виж, царю, какво може да сторят жените със своето коварство!

И царят се отказал да убива сина си.

Когато се съмнало на осмия ден, царят седнал на престола си. Влязъл при него синът му, хванал ръката на Синдбад, неговия учител, заговорил по-красноречиво от най-красноречивите, възхвалил баща си, везирите и държавните сановници и им благодарил за всичко. Всички се зачудили на красноречието му. Изслушал го бащата, повикал го при себе си, целунал го между очите, обърнал се към учителя Синдбад и го запитал защо синът му е мълчал цели седем дни.

— Владетелю! — отговорил той. — Най-хубавото бе, че той не се разприказва! Боях се да не погине през тези дни! Знаех, господарю, че това ще му се случи, от деня, в който се роди — още тогава видях звездата му и тя ми показа всичко това! Но за щастие на нашия цар лошото вече отмина!

Зарадвал се царят и рекъл на везирите си:

— Кажете ми, ако бях убил сина си — моя ли щеше да бъде вината, на неволницата ли, или на учителя му Синдбад?

Всички присъстващи се въздържали от отговор, а учителят на царския син се обърнал към него:

— Отговори ти, чедо!

И царският син заговорил:

Приказка за неволницата и млякото

В дома на един търговец дошъл гост. Изпратил търговецът неволницата си на пазара да купи кисело мляко в гърне. Взела тя гърнето с млякото и тръгнала обратно. Както си вървяла, прелетял над нея орел, който стискал в ноктите си змия. Една капка от отровата на змията капнала в гърнето, без неволницата да забележи. Когато се върнала у дома си, господарят й взел млякото и започнал да го пие заедно с госта си. Не успяло млякото да стигне до стомасите им, когато и двамата умрели.

— Ето, царю, кажи кой носи греха за смъртта им? — завършил разказа си с този въпрос царският син.

— Вината е у онези, които са пили млякото! — рекъл един.

— Вината е у неволницата, защото е оставила гърнето отворено без капак! — казал друг.

— А ти какво ще кажеш за това, чедо! — запитал учителят Синдбад момчето.

— Аз казвам, че всички тук бъркат! — отговорило момчето. — Не е вината нито у неволницата, нито у онези, които са пили млякото! Просто времето, предопределено за живота на тези хора, било свършило и на тях им е било писано да умрат!

Много се зачудили всички при този умен отговор.

— Господарю, ти даде отговор, който никъде не може да се чуе! Ти си най-умният човек на нашето време!

— Не съм толкова умен! — отговорило момчето. — И слепият шейх, и тригодишното момче, и петгодишното момче са по-умни от мене!

— Разкажи ни, господарю, за тези тримата, които са по-умни и от тебе! — замолили го събралите се.

И царският син заразказвал:

Приказка за търговеца, слепеца и мошениците

Разправят, че някога живял търговец, който имал много пари и пътувал до различни страни. Решил веднъж да отиде до една страна и разпитал за нея човек, който наскоро се бил върнал от нея:

— От каква стока най-много се печели там?

— От сандалово дърво! — отговорил човекът. — Там то се продава скъпо!

Търговецът купил сандалово дърво за всичките си пари и отпътувал. Пристигнал там на свечеряване. Насреща му — старица, която водела овца. Щом го видяла, тя го запитала:

— Кой си ти, човече?

— Търговец съм, чужденец! — отговорил той.

— Пази се от хората в този град! — посъветвала го тя. — Те са коварни, крадци и мамят чужденците.

Оставила го и си отишла. На сутринта го срещнал някакъв жител от града, поздравил го и го запитал:

— Откъде си дошъл, господине?

— От далече! — отговорил търговецът.

— Какво си донесъл за търговия?

— Сандалово дърво! Казват, че при вас вървяло на висока цена!

— Сгрешил е този, който те е посъветвал! — казал човекът. — Ние палим под тенджерите само сандалово дърво, то върви на една цена с обикновените дърва!

Натъжил се човекът, хем му се вярвало, хем не. Спрял той у един от градските ханове и там започнал да разпалва огъня под тенджерката си със сандалово дърво. Ханджията го видял какво прави, и запитал:

— Няма ли да ми продадеш това дърво — ще ти платя крина срещу крина, каквото си поискаш!

— Продавам ти го! — казал търговецът.

Човекът пренесъл всичкото дърво у дома си, а продавачът смятал да поиска толкова злато, колкото дърво се побере в крините.

На сутринта търговецът излязъл из града. Срещнал го някакъв синеок човек, който при това бил и едноок. Залепил се за търговеца и му заговорил:

— Ти извади окото ми, сега няма да те изпусна!

— Такова нещо не е имало! — отрекъл търговецът.

Събрали се хората и замолили едноокия да даде на търговеца отсрочка от един ден, за да му изплати цената на окото. Търговецът уговорил един да му стане поръчител и го пуснали. Тръгнал си той, но усетил, че сандалът му се бил скъсал, докато го влачел едноокият. Спрял пред работилницата на някакъв обущар, дал му го да го поправи и казал:

— Поправи го и ще получиш насреща онова, което пожелаеш!

Излязъл от обущарницата и видял, че няколко души хвърлят зар. Седнал до тях. Те му предложили да поиграе с тях и той се заиграл. Но те направили така, че го победили, и му предложили да избира: или да изпие морето, или да им даде всичките си пари. Изправил се търговецът и рекъл:

— Дайте ми срок до утре!

Тръгнал си съкрушен от станалото, не знаел как ще живее по-нататък. Седнал замислен, тъжен и скръбен. И ето че при него дошла старица, погледнала го и му рекла:

— Май са те ограбили, защото си много тъжен.

Той й разказал всичко, което му се било случило, и тя рекла:

— Кой ли те е излъгал с това сандалово дърво? Че неговата цена при нас е десет динара за ратл! Но аз ще ти измисля една хитрост и ще се моля да намериш спасение в нея! Иди при градската порта! На това място седи сляп шейх — учен, умен и знаещ! Всички отиват при него и го питат каквото им се ще, а той им показва по какъв начин да спечелят. Той познава магиите, хитростите и измамите. Вечер при него се събират измамниците. Иди при него, но се скрий от враговете си така, че да чуваш думите им, без те да те видят! Дано чуеш там как да се отървеш от бедите си!…

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ ПЕТСТОТИН И ПЕТДЕСЕТАТА НОЩ…Тя продължила разказа на царския син за търговеца, слепеца и мошениците:

Търговецът се разделил със старицата и отишъл на мястото при градската порта. Спрял там, забелязал шейха и приседнал недалеч от него на скришно място. Не минало много време, и неговите хора дошли да се договарят. Застанали пред шейха, поздравили го, поздравили се един друг и насядали. Търговецът разпознал сред тях всички, с които си имал работа. Шейхът им предложил да хапнат, после всеки излизал напред и разказвал какво му се било случило през деня. Напред излязъл онзи, който му бил взел сандаловото дърво, и разказал на шейха какво е направил, за да купи сандаловото дърво, без да плаща, и как се договорили, че ще заменят крина от дървото с крина за каквото онзи поиска.

— Той може да надделее над тебе! — рекъл шейхът.

— А как ще надделее! — възкликнал мошеникът.

— Ако ти каже да пълниш крината със злато и сребро — ще му го дадеш ли?

— Ще му го дам, защото пак ще съм в печалба:

— А ако ти каже — продължил шейхът — да му напълниш крината с бълхи — половината да са мъжки и половината женски, — какво ще правиш?

И онзи разбрал, че така ще надделеят над него.

Пристъпил напред едноокият и рекъл:

— Шейх, днес зърнах мъж чужденец в страната ни. Премерих си хитростта с него, залепих се за него и му викнах: „Ти извади окото ми!“ Не го оставих, докато няколко души не го принудиха утре да се върне и да ми плати за окото!

— Ако поиска да надделее над тебе — ще го направи! — рекъл шейхът.

— И как ще надделее?

— Ами ще ти каже: „Ти извади окото си и аз ще извадя окото си — после ще претеглим двете очи! Ако твоето око е равно по тежест на моето, ти ще бъдеш правият!“ Тогава ти ще си му длъжник за окото, а сам ще останеш сляп, пък той ще вижда с другото си око!

Едноокият разбрал, че търговецът ще го победи.

Пристъпил напред обущарят и рекъл на шейха:

— Шейх, днес дойде при мене един човек, който ми даде сандала си и каза: „Поправи го!“ Запитах го колко ще ми плати, а той ми отговори: „Ще получиш насреща толкова, колкото пожелаеш!“ А аз ще се съглася само ако взема всичките му пари!

— А ако рече да си вземе чехъла, без да ти плати нищо? — запитал шейхът. — Той ще ти каже: „Враговете на султана са разбити, съперниците му са обезсилени, многочислени са неговите деца и помощници. Съгласен ли си това да ти е платата или не?“ Ако ти речеш: „Съгласен съм!“, той ще си вземе сандала и ще си отиде, а речеш ли: „Не съм съгласен!“, той пак ще си вземе сандала, но ще те натупа с него по главата и шията!

И обущарят разбрал, че ще бъде победен.

Пристъпил и човекът, който се бил обзалагал на зарове, и рекъл:

— Шейх, аз срещнах един човек, играхме на зар, измамих го и му казах: „Ако изпиеш това море, давам ти всичките си пари, ако не го изпиеш — даваш ми всичките си пари!“

— Ако пожелае да надделее, ще надделее! — рекъл шейхът.

— И как ще стане това?

— Ами ще ти каже: „Подръж ми с ръка чучура на морето, за да го изпия!“ Ти няма да можеш и ще бъдеш победен!

Търговецът изслушал какви доводи трябва да използва срещу изнудвачите, и се прибрал в стаята си. Когато се съмнало, дошъл при него онзи, с който се бил обзаложил, че ще изпие морето.

— Подръж ми чучура на морето, че да го изпия! — рекъл търговецът.

Онзи, разбира се, не можел да направи това. Така търговецът надделял. Хитрецът се откупил със сто динара и си отишъл. Дошъл обущарят и си поискал толкова, колкото да остане доволен, а търговецът му рекъл:

— А ще ти стигне ли това, че султанът победи враговете си, обезсили съперниците си и порасна броят на децата му?

— Да, ще ми стигне! — рекъл обущарят.

Човекът си взел сандала, без да плати, и онзи си отишъл. Ето че дошъл и едноокият да си иска цената за окото, а търговецът му казал:

— Извади си окото и аз ще си извадя окото! Ще ги претеглим и ако са равни по тегло — значи си имал право и аз ще ти платя окото, колкото струва!

— Е, чакай малко де! — замолил го едноокият.

Помирил се търговецът и с него срещу сто динара и той си отишъл. Накрая дошъл и онзи, който бил взел сандаловото дърво, и рекъл:

— Колко ще искаш за дървото си?

— А ти колко ми даваш?

— Нали се договорихме — крина дърво срещу крина от каквото поискаш! Ако искаш — със злато и сребро ще я напълня!

— Ще приема само ако я напълниш с бълхи — половината да са мъжки и половината — женски!

— Е, такова нещо няма да мога! — рекъл човекът.

Така търговецът надделял, а купувачът се откупил от него срещу сто динара, след като му върнал сандаловото дърво. Търговецът продал това дърво, както си искал, спечелил много пари и напуснал града…

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ ПЕТСТОТИН ПЕТДЕСЕТ И ПЪРВАТА НОЩ…

Тя продължила:

Разправят, царю честити, че царският син продължил своите приказки:

Приказка за тригодишното момче

Живял някога разпътен мъж. Чул той за някаква хубава жена, която не живеела в неговия град. Отишъл в нейния град, взел дарове. Стигнал до къщата й и влязъл. Тя го посрещнала с уважение и почит и гостоприемно му предложила ядене и пиене. Тази жена имала тригодишно момченце, оставила го при него и се заела да поприготви това-онова. А пък той й рекъл:

— Хайде да си полегнем!

— Детето стои и гледа! — рекла тя.

— Че това е малко дете — нищо не разбира, нищо не говори!

— Ако знаеш как схваща всичко, нямаше така да говориш!

Когато забелязало, че оризът се е сварил, детето заплакало силно.

— Защо плачеш, чедо? — запитала майката.

— Сипи ми ориз и го полей с масло! — отговорило то.

Майката му сипала ориз, поляла го с масло, момчето хапнало и пак заплакало.

— Защо плачеш, чедо? — запитала майката.

— Сложи ми в него и захар, мамо! — помолило детето.

А човекът се ядосал и възкликнал:

— Ти си едно лошо хлапе!

— За бога, ако тук има някой лош човек — това си ти! — рекло детето. — Ти се мори да пътуваш от един град в друг, само и само да търсиш разврат! А аз плачех, защото нещо ми падна в окото, сълзите ми го измъкнаха, хапнах си ориз с масло и захар и сега съм сит! Кой от нас е лошият?

Мъжът се засрамил от думите на момченцето. После му дошло вдъхновение, станал начаса достоен човек и без да посегне на жената, се върнал в своя град.

Приказка за петгодишното момче

Научих още, царю, че четирима търговци се сдружили — имали общо хиляда динара, събрали ги заедно и ги сложили в една кесия. Отишли да купят стока. Видели край пътя хубава градина. Спрели там, оставили кесията при вардачката да я пази, влезли в градината, поразходили се, яли, пили и се веселили и един от тях рекъл:

— Хрумна ми нещо добро! Имам благовония! Хайде да си измием главите в този поток и да се освежим!

— Имаме нужда от гребен! — рекъл друг.

— Ами да помолим вардачката, тя сигурно има! — рекъл трети.

Отишъл четвъртият при нея и й рекъл:

— Дай ми кесията!

— Нека се съберат всички или приятелите ти да ми наредят и тогава ще ти я дам! — отговорила тя.

А те били на такова място, което се виждало, но думите не се чували.

— Тя не иска нищо да ми даде! — викнал им той високо.

— Абе я му дай! — викнали й те.

При тези думи тя му дала кесията. Взел я той и избягал с парите. Когато се забавил, тримата отишли при вардачката и й рекли:

— Ти защо не му даде гребен?

— Ама той поиска от мене кесията! — отговорила тя. — Аз му я дадох, след като получих вашето разрешение, той излезе с нея и си тръгна!

Щом чули думите й, тримата я хванали за ръцете и викнали:

— Ние ти позволихме само гребен да му дадеш!

— Ама той не е искал никакъв гребен! — възразила тя.

Хванали я тримата и я отвели при кадията, изправили се пред него и му разказали за станалото. Кадията я задължил да им върне кесията и я обявил за длъжница на тримата. Излязла тя объркана, пътя не виждала от мъка. Срещнало я едно петгодишно момче и като я видяло така замаяна, запитало:

— Какво ти е, майчице?

Тя не му отговорила — много малък й се видял. Момчето повторило и потретило въпроса си и накрая тя му разказала какво е станало.

— Дай ми един дирхам да си купя халва и аз ще ти кажа как да се отървеш от тази работа! — рекло момчето.

Дала му тя един дирхам и го запитала:

— И какво ще ми кажеш?

— Върни се при кадията! — посъветвало я момчето. — Кажи му: „Но ние се договорихме да им дам кесията само ако са четиримата заедно!“

Върнала се тя при кадията и му казала каквото я било посъветвало момчето.

— Така ли се договорихте? — запитал кадията тримата търговци.

— Да! — отговорили те.

— Ами доведете и приятеля си и си вземете кесията!

Така жената излязла жива и здрава, без нищо да й се случи, и се прибрала у дома…

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ ПЕТСТОТИН ПЕТДЕСЕТ И ВТОРАТА НОЩ…

Тя продължила:

Разправят, царю честити, че царят изслушал заедно с везирите си и всички от свитата му разказите на момъка и му рекли:

— Владетелю, твоят син е най-знаещият човек на нашето време!

Възхвалили те сина и царя. Царят притиснал към гърдите си чедото си, целунал го, разпитал го какво му се е случило с неволницата. Царският син казал, че тя е била, която го е съблазнявала. Царят му повярвал и рекъл:

— Ако искаш — ти й произнеси присъдата!

— Изгони я от града! — помолил синът.

И царят изпълнил волята му.

И синът седнал до баща си, за да раздели трапезата му и да ощастливява дните му, и така живели, докато при тях дошъл онзи, който сладости прекъсва и близък от близък откъсва.

— И това е краят, с който свършва приказката за царя, неговия син, неволницата и седемте му везири! — рекла Шахразад и продължила с новата…