Том II (Том II)

Разказват също, че някога много отдавна в страната Индия живял цар. Бил велик владетел, висок на ръст, с красиво лице, благородни навици, милосърден към бедните, любим на поданиците си. Под негова власт били седемдесет и двама царе, в страната му имало триста и петдесет кадии. Имал седемдесет везири. На всеки десет войници имал по един предводител. Най-високопоставен между везирите му бил един на име Шаммас, който бил на двеста и петдесет години. Бил човек с добри нрави, приятни обноски, красноречив, кротък, познаващ работата си, мъдър предводител на по-младите. Много го обичал царят, ценял неговите знания и умение да води делата на държавата.

Никой преди този цар, който се казвал Джалиар, не бил управлявал толкова добре страната. Но въпреки всичко Аллах не му дарил син. Това натъжавало и него, и народа в царството му…

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ ОСЕМСТОТИН ОСЕМДЕСЕТ И ВТОРАТА НОЩ…

Тя продължила:

Разправят, царю честити, че една вечер царят доста се поизмъчил с някакво трудно държавно дело. Легнал си и видял насън, че уж лее вода в корена на някакво дърво, около което имало много други дървета. Изведнъж от това дърво изскочил огън и запалил останалите дървета. Стреснал се царят ужасен и изплашен, викнал един от стражите и му наредил да извика начаса везира Шаммас. Стражът предал на емира царската повеля. Шаммас скочил и отишъл при царя. Намерил го да седи на постелята си. Приседнал до него и запитал:

— Царю, какво толкова те разтревожи тази нощ? Защо ме викна така бързо?

Царят го помолил да поседне и му заразказвал какво видял насън. Шаммас отпуснал притеснено глава, а после се усмихнал.

— Е, Шаммас? — възкликнал царят. — Разтълкувай ми го и от нищо не се бой!

— Царю! — отвърнал Шаммас. — Всевишният Аллах ти е оказал милост! Той е пречистил окото ти, за да забележиш това видение, което предсказва добри вести! Аллах ще те дари с мъжко чедо, което ще стане твой наследник! Обаче от него ще се породи нещо, което не бих желал да ти тълкувам, защото смятам, че не си струва!

Зарадвал се царят, успокоил се и рекъл:

— Щом такова е доброто тълкувание на моя сън, поне го свърши докрай! Трябва да ми се изтълкува сега, когато съм радостен! То не би могло да бъде нещо друго освен щедрост, дадена ми от всевишния Аллах!

Шаммас се възпротивил под предлог, че не му е добре. Тогава царят събрал всички звездобройци и тълкуватели на сънища, разказал им съня си и рекъл:

— Искам да ми кажете дали правилно са ми го разтълкували!

Пристъпил един от тях, помолил разрешение да говори и рекъл:

— Знай, царю, че твоят везир Шаммас има сила да ти разчете всичко докрай, но той те уважава, не иска да се плашиш, затова не ти е казал цялото тълкувание! Но ако ми разрешиш, ще ти го кажа аз!

— Говори, тълкувателю! — рекъл царят. — Вярвам на думите ти!

— Царю! — заговорил тълкувателят. — Ти ще породиш юнак, който ще наследи царството ти, но той няма да пожелае да върви по твоя път, ще потиска поданиците ти и ще достигне до онова, което е достигнала мишката от котарака с позволението на Аллаха!

— Че какво е станало между котарака и мишката? — запитал царят.

И тълкувателят заразказвал:

Приказка за котарака и мишката

Една нощ някакъв котарак тръгнал в полето да търси нещо за ядене. Не намерил нищо, а било студено, валяло дъжд. Замислил се каква хитрост да направи, за да се нахрани. Забелязал в корените на едно дърво дупка. Задушил, замъркал и усетил, че вътре има мишка. Решил да се вмъкне и да я хване. Мишката също го усетила и започнала да рови с лапи, за да запуши отвора на дупката. Тогава котаракът заговорил с преправен тънък глас:

— Сестро, дошъл съм при тебе, за да потърся подслон в гнездото ти тази нощ! Стар съм вече, слаб съм, а се изгубих сред нощта в това поле! Молих смъртта да ми вземе душата — и ето ме пред твоята врата, захвърлен сред студа и дъжда. Моля те, за бога, пусни ме при тебе, макар и в пруста! Казано е, че който приюти в дома си самотник и нещастник, в Деня на възкресението сам ще бъде приютен в рая! Ти, сестро, си достойна за такава награда! Нека се подслоня при тебе до сутринта, пък после ще си тръгна!…

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ ОСЕМСТОТИН ОСЕМДЕСЕТ И ТРЕТАТА НОЩ…

Тя продължила приказката на тълкувателя за котарака и мишката:

Чула мишката думите на котарака и рекла:

— Ама как да те пусна? Нали по природа си ми враг и преживяваш от месото ми! Казано е: „Не вярвай на прелюбодеец пред красавица, на бедняк пред пари и на огън пред сухо дърво!“ Не мога да ти доверявам живота си! Казано е още: „Враждата по природа е толкова по-силна, колкото по-слаб е онзи, който я носи!“

— Това е истина! — рекъл котаракът с още по-слаб глас. — Но те моля за прошка за миналата естествена вражда между нас! Нали е казано: „Който прости на себеподобния си, Аллах ще прости и на него!“ Преди бях твой враг, но днес търся другарството ти! Казват също: „Ако искаш врагът ти да ти стане приятел, направи му добро!“ Сестро, давам ти дума пред Аллаха, че никога вече няма да ти причиня зло, пък и сила нямам за това!

— Как да приема клетвата от същество, с което ме разделя такава огромна вражда и чийто навик е постоянно да ме мами! — изпискала мишката. — Ако враждата ни бе породена не от кръв, щеше да ми е по-леко! Но това е живот за живот! Казано е: „Който повярва на думите на враг, все едно че си е сложил ръката в устата на змията!“

Разгневил се котаракът, но сдържал гнева си и заговорил:

— Гърдите ми се задушават, душата ми слабее, агонизирам вече! След малко ще умра пред вратата ти и грехът ще падне върху тебе, защото си можела да ме спасиш! Това са последните ми думи!

Изплашила се мишката от Аллах и си рекла: „Който помоли Аллаха за помощ на врага си, той ще получи неговото благоговение и щедрост! Я да спася аз котарака от гибел, за да спечеля милосърдието му!“ Въвела котарака в дупката си, поседнала до него, докато се посъвземе, претичвала около него да му помогне. Припълзял котаракът и запушил изхода с гърба си, да не би мишката да избяга. И когато тя понечила да мине край него, пресегнал и я грабнал в ноктите си. Започнал да я хапе, да я подхвърля, да я лапа, да я повдига, да я търкаля, да я влачи, да я гризе и мъчи. Викнала мишката за помощ, замолила Аллах да я отърве, започнала да кълне котарака и да му говори:

— Къде е клетвата, която ми даде? Това ли е наградата ти, задето те пуснах в гнездото си и ти поверих живота си? Прав е бил онзи, който е казал: „Който е взел обет от врага си, да не чака спасение на душата си!“ А също: „Който е оставил душата си в ръцете на врага, той сам се е обрекъл на гибел!“

И докато тя се боричкала с котарака и той се опитвал да я изяде, наблизо минал ловец с хищни кучета. Едно куче приближило дупката и чуло, че вътре се води голяма битка. Помислило, че лисица е нападнала нещо. Спуснало се да я хване, но попаднало на котарака. Измъкнало го от дупката. Той видял, че е в зъбите му, изплашил се и изпуснал мишката жива и здрава. А кучето скъсало главата на котарака. Така се потвърдили казаните от някого думи: „Който прояви жалост — бързо му се прощава, а който е извършил зло — бързо му се връща!“

— Та това е станало с тях, царю! — завършил тълкувателят. — Затова никой не бива да пренебрегва обета си, даден пред онзи, който го е защитил, а онзи, който е измамил и предал, ще го застигне съдбата на котарака! Който задължи с нещо другия, сам е задължен пред него! Който прави добро, бива възнаграждаван! Но ти не тъжи, защото след време на гнет твоят син ще се върне в правия път! А този мъдрец, твоят везир Шаммас, е предпочел да не говори пред тебе пряко за това! Той е постъпил мъдро, защото е казано: „Най-боязливите имат най-много знания и най-малко завист!“

Когато се мръкнало, царят отишъл при една от жените си, която най-много обичал и най-много уважавал, и нея нощ я повъзседнал няколко пъти… Минали четири месеца и нещо се размърдало в утробата й. Зарадвала се тя и съобщила вестта на царя.

— Сега вярвам на видението си! — възкликнал той. — Нека Аллах да ми е на помощ!

Настанил я в една от най-хубавите си къщи, заобиколил я с голяма почит. Изпратил да извикат везира Шаммас и споделил с него, че жена му е бременна.

— Повярвах на съня си! — възкликнал той. — Молбата ми стигна до бога! Дано тази бременност ми донесе мъжко чедо и то да ми бъде наследник! Какво ще кажеш на това? — а когато везирът премълчал и не отговорил, царят продължил: — Виждам, че не споделяш радостта ми! Нима не искаш това да се случи, Шаммас?

— Аллах да продължи дните ти, царю! — заговорил Шаммас. — Има ли полза да стоиш на сянка под дърво, което бълва огън? Има ли сладост от пиенето на чисто вино, когато от него пресъхва устата? Има ли полза от глътка студена сладка вода, ако човек се задави с нея? Но нали е казано: „За три неща трябва да се говори едва когато се свършат: за пътника — когато се върне от път, за воина, тръгнал в бой — когато се върне като победител, и за бременна жена — когато роди!“ Защото говорещият не бива да бъде като онзи нахлебник, който си залял главата с масло!

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ ОСЕМСТОТИН ОСЕМДЕСЕТ И ЧЕТВЪРТАТА НОЩ…

Тя продължила:

Разправят, царю честити, че царят запитал везира Шаммас:

— А каква е историята на този нахлебник?

И везирът заразказвал:

Приказка за нахлебника

В някакъв град при някакъв благородник живял нахлебник. Всеки ден благородникът му давал три комата хляб с малко масло и мед. В този град маслото било много скъпо и нахлебникът събирал онова, което му давали, в едно гърне и го държал в стаичката си. Когато гърнето се напълнило, той го закачил над главата си от страх да не му го откраднат. Една вечер си седял на постелката с тояга в ръка. Помислил за маслото си и високата му цена и си казал: „Трябва да продам всичкото масло, което съм събрал. С получените пари ще си купя овца. Ще я дам на някой селянин. През първата година тя ще ми роди две агнета — мъжко и женско, през втората — женско и мъжко. Така овцата ще ражда, без да спира, мъжки и женски агнета и ще имам цяло стадо. Ще си взема колкото се полага, ще продам колкото си поискам! Ще си купя нива, ще я превърна в градина, ще построя в нея дворец, ще се облека с богати дрехи и одежди, ще си купя роби и наложници. Ще се оженя за дъщерята на някой търговец, ще вдигна сватба, каквато светът не е виждал, ще заколя много животни! Ще поканя богати и бедни, учени и сановници! Ако някой поиска нещо — ще го има начаса! Ще има ядене и пиене — каквото душа поиска! Когато невестата влезе в стаята си, ще вляза при нея, ще се насладя на тялото й и на хубостта й! Ще ям, ще пия, ще се веселя и ще си мисля: «Това е съдбата ми! Отървах се от бедното нахлебничество!» После съпругата ми ще забременее и ще добие мъжко чедо. Ще го вкарам в правия път, ще го науча на мъдрост, възпитание и смятане! Ще направя така, че името му да бъде известно сред хората! Ще му наредя да бъде любезен и с нищо да не ми се опъва! Ще му забраня да развратничи, да върши греховни постъпки! Ще го съветвам да бъде благочестив, да прави добрини! Ако видя, че е послушен — ще му дам повече дарове, каквито заслужава, но ако видя, че не ме слуша, ще стоваря на гърба му тази тояга ей така!…“

Замахнал той с тоягата да удари чедото си и улучил гърнето с маслото над главата си! Счупил го, парчетата нападали върху него, маслото се изляло на главата му, по дрехите и по брадата му и се превърнало в амбра…

Та затова, царю, човек не бива да говори за нещо, преди да е станало!…

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ ОСЕМСТОТИН ОСЕМДЕСЕТ И ПЕТАТА НОЩ…

Тя продължила:

Разправят, царю честити, че царят рекъл на везира си:

— Аз вярвам на думите ти, везире! Ти говори честно, каза само истината! Ти продължаваш да бъдеш мой желан първи везир!

Шаммас се поклонил на царя и продължил:

— Аллах да възслави делата ти! Твоето доволство е и мое, твоят гняв е и мой, нямам друга радост освен твоята! Аллах ми е дал всичко благодарение на твоята щедрост!

И ето че след определения срок царската съпруга родила мъжко чедо. Щастлив бил царят и искрено благодарил на Аллаха. Написал послание до целия народ да му съобщи радостната новина и да го покани в двореца си. Събрали се емири, управители, учени, държавници — всички, които били под неговата власт. В цялото царство звънели песни, всички се радвали…

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ ОСЕМСТОТИН ОСЕМДЕСЕТ И ШЕСТАТА НОЩ…

Тя продължила:

Разправят, царю честити, че царят наредил на първите си седем везири, начело на които бил Шаммас, да говорят пред него и всеки да покаже колко мъдър е в делата си. Пръв излязъл напред Шаммас и заговорил:

— Хвала на Аллаха, който ни създаде от нищото за живот, който е благодетел за всички свои роби — царете, дарил ги е с мъдрост и доброта, направил е чрез техните ръце толкова добри дела! Това се отнася особено за нашия цар, в когото Аллах е вселил душите на падналите за родината! Дано всеки цар да направи за народа на царството си онова, което нашият е направил за нас! Аллах благоволи пред народа ни именно чрез царя ни, който се грижи за народа си, пази го от врагове! Това е велико щастие! Ти си нашият достоен цар, защото си създал това велико благоденствие под сянката си! Аллах зарадва съдбата ти и отговори на призива ни! Той ни даде близка радост, така както я дал на рибите в блатото!…

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ ОСЕМСТОТИН ОСЕМДЕСЕТ И СЕДМАТА НОЩ…

Тя продължила:

Разправят, царю честити, че цар Джалиар запитал своя везир Шаммас:

— А каква е тази история с рибите?

И везирът Шаммас заразказвал:

Приказка за рибите

Имало, царю, на едно място блато с вода, в което живеели няколко риби. Случило се, че водата в това блато намаляла, почти се изпарила. Рибите се притискали една към друга, задушавали се, вече измирали и си говорели:

— О, защо се случи това с нас? Къде е спасението ни?

Една риба, най-умната и най-възрастна, рекла:

— Няма друг начин да се спасим, освен да се молим на Аллаха! Но нека първо запитаме какво мисли ракът, той е по-възрастен от всички ни и притежава по-големи знания!

И рибите отишли при рака. Намерили го заровен в леговището си, не се и досещал защо са рибите при него.

— Добре сте дошли! — казал ракът. — Защо сте дошли при мене?

Разказали му те каква беда ги е налегнала.

— Дойдохме да те чуем! — завършили те. — Кажи как да се спасим?

Навел глава ракът в знак на съгласие и рекъл:

— Няма съмнение, че нямате моя ум, щом вече не очаквате подкрепа от Аллах, която той дава на всички създадени от него твари! Не знаете ли, че Аллах е всемилостив и всемогъщ и дарявайки рабите си, той не си прави сметка, защото е определил имането на всеки, преди да е създал каквото и да е, а на всеки определен от него живот е дал предварително премерената му дължина. Защо да се измъчваме за нещо, което не знаем как е предопределено? Най-доброто ще бъде да се молим на Аллах! Всеки трябва да насочи и явните, и тайните помисли на разума си към бога и да го моли да ни спаси от бедите! Аллах не отхвърля молитвата на онзи, който е потърсил помощта му, не връща проситбата на онзи, който търси неговото предразположение. Ще дойде зимата, земята ще се наводни отново и няма да погине доброто, което той е съградил! Трябва да сме търпеливи и да чакаме онова, което Аллах е решил да направи! Ако ни дари със смърт, това значи, че ще си отпочинем, ако ни прати нещо, от което трябва да бягаме — ще бягаме и ще идем там, където той ни посочи!

Прибрала се всяка риба. Не минали много дни и Аллах пратил силен дъжд и блатото станало по-пълноводно от когато и да било…

Така и ние, царю — завършил везир Шаммас, — се измъчвахме заедно с тебе, преди да ти се появи синът, и ето че Аллах прати това благословено чедо! Ние молихме Всевишния да извърши това благо! Аллах не се лъже, когато се прицели, и никой не бива да спира нито за миг молитвите си към него!

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ ОСЕМСТОТИН ОСЕМДЕСЕТ И ОСМАТА НОЩ…

Тя продължила:

Разправят, царю честити, че вторият везир пристъпил напред и заговорил:

— Царят не би могъл да бъде истински цар, ако не раздава справедливост! Той трябва да уважава поданиците си и да създава закони и правила за общуване между хората, да се отнася еднакво към всички, да не допуща кръвопролития, да не ги измъчва, да не пренебрегва един за сметка на друг независимо дали е богат или беден, близък или далечен, да им раздава справедливост, така че всички да го търсят! Царят с такива черти е възлюблен на поданиците си, на този свят той печели високо положение, а на другия — чест и задоволство у създателя! Ние, царю, признаваме, че ти притежаваш всички тези черти! Казано е: „Най-добрата работа се върши, когато царят е справедлив, мъдър, способен, познаващ чедата си, работещ работата си!“ Всемогъщият Аллах не отвърна взор от молитвите ти, тъй като се уповаваше на него! Той те благослови и с тебе стана същото, което станало между гарвана и змията!

— А какво е станало с гарвана и змията? — запитал царят.

И везирът заразказвал:

Приказка за гарвана и змията

Живял едно време гарван с жена си от сито по-сито на едно дърво. Дошло време да мътят яйцата си. Било летен зной. Някаква змия изпълзяла от дупката си, допълзяла до дървото и от клон на клон се довлякла към гнездото им. Легнала в него като у дома си и останала така няколко дни. Изгонени от гнездото си, те не намерили къде да кацнат. Но минали горещините и змията се върнала в дупката си. Гарванът казал на жена си:

— Благодарим на всевишния Аллах, който ни спаси от тази змия! Все пак и тази година гладни не останахме! Аллах не обърна гръб на молитвите ни, ние му благодарим за мира и здравето, които ни е дал! Ако той пожелае да доживеем до следващата година, може да ни даде и потомство!

Пак дошло лято и време за мътене. И пак змията изпълзяла от дупката си и запълзяла по дървото. Тъкмо се уловила за последния клон, когато отгоре й се спуснал сокол змиелов и я клъвнал по главата. Тя паднала на земята, а там върху нея се спуснали мравките и я изяли. А гарванът с гарванката си заживели в мир и спокойствие, измътили си много гарджета и благодарили на Аллаха, че имат потомство и са живи и здрави!

— Ние, царю — завършил везирът, — трябва да благодарим на Аллаха, че ни дари този благословен син след толкова очакване! Като удовлетвори молитвите ти, Аллах ти дава по-добра съдба!

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ ОСЕМСТОТИН ОСЕМДЕСЕТ И ДЕВЕТАТА НОЩ…

Тя продължила:

Разправят, царю честити, че третият везир пристъпил напред и заговорил:

— Справедливи царю, ти раздаваш бързо добрини, но щастието ти закъсня. Нека благоволението на Аллах към тебе расте, а чрез тебе да се прехвърли и върху нас! Всяко добро у всеки човек идва от него, а този човек дава това благоволение на робите си, както намери за добре — на едни дава дарове, на други — работа да си изкарват насъщния, един става предводител, друг — отшелник от толкова желания свят! Аллах е, който е казал: „Аз съм полезната вреда, аз съм, който разболява и лекува, който обогатява и обеднява, който умъртвява и съживява, в ръката ми е цялата съдба“. Ти, царю, си един от щастливите праведници, защото е казано: „Най-щастливият праведник е онзи, за когото Аллах е събрал в едно този и отвъдния свят, който приема онова, което му е отредил Аллах, и му благодари за всичко, което той е създал“. Онзи, който нарушава този закон и иска повече от онова, което Аллах му е отредил, трябва да помни онова, което станало между лисицата и зебрата, и да се поучи от него…

— А каква е тази история? — запитал царят.

И везирът заразказвал:

Приказка за лисицата и зебрата

Една лисица излизала всеки ден от леговището си и тръгвала да си търси храна. Един ден попаднала на някаква планина. Но денят отминал и тя не намерила нищо. Насреща си видяла друга лисица. Заговорили се коя какво е яла, и втората рекла:

— Вчера попаднах на една зебра! Бях много гладна, три дни не бях яла! Изядох сърцето й и това ми бе достатъчно. Ето, от три дни не съм намерила друго за ядене, но и досега съм сита!

Първата лисица продължила да търси, няколко дни подред не намирала нищо за ядене, вече умирала от глад, нямала сили да се помръдне и да излезе от дупката си. И докато си стояла там, двама ловци били излезли на лов. Попаднали на някаква зебра. Цял ден я преследвали. Накрая единият успял да й метне чаталеста двуостра стрела, улучил я, стрелата стигнала до сърцето й и я убила точно пред дупката на въпросната лисица. Там я намерили ловците и видели, че зебрата е умряла. Задърпали стрелата, но измъкнали само ствола — двувърхото острие останало в сърцето й.

Когато се мръкнало, лисицата се измъкнала от дупката си, като се олюлявала от слабост и глад. Видяла тя зебрата, легнала точно пред вратата, много се зарадвала и си помислила: „Вече не се надявах не само зебра, но и каквото и да е животно да си уловя! А може би Аллах е уморил това животно и го е оставил пред дупката ми!“ Нахвърлила се към трупа на зебрата, разкъсала гърдите й, вкарала главата си вътре, завъртяла муцуна и докопала сърцето, изтръгнала го със зъби и го глътнала на една хапка. Но щом то стигнало до гърлото й, стрелата се затъкнала в гръкляна й. Тя не могла нито да я преглътне, нито да я изплюе. Преди да умре, лисицата си помислила: „Никоя твар не бива да пожелава за себе си повече, отколкото й е отредил Аллах!“

— Затова, царю — завършил везирът, — и човек трябва да се задоволява с онова, което Аллах му е отредил! Ето и ти, господарю, раздаваше благодеяние и след отчаяние и очакване Всевишният те дари със син! Да молим Аллах да ти даде дълъг живот и да превърне този син в достоен продължител на твоя род!…

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ ОСЕМСТОТИН И ДЕВЕТДЕСЕТАТА НОЩ…

Тя продължила:

Разправят, царю честити, че четвъртият везир пристъпил напред и заговорил:

— Истински щастлив цар на този и отвъдния свят е онзи, който знае законите и управлението, поставя си правилни цели, справедлив е към поданиците си, уважава онзи, който възприема без възгордяване уважението, щедър е към онзи, който правилно оценява щедростта, прощава само ако прошката е наистина нужна, следи водачи и подчинени, проявява към тях мекост и щедрост, прави се, че не забелязва недостатъците им, и проявява признателност към техния труд! Това го пази от гнева им, подкрепя непоклатимостта на царуването му, дава му победи над враговете и осъществява надеждите му! Това ще е божествената благодарност за това, че е търсил защита от бога! Ако пък царят извърши нещо, което не е редно, непрекъснато ще се сблъсква с трудности и беди заедно с поданиците на царството си и с него ще стане онова, което се случило с пътуващия син на царя!

— А какво е станало с него? — запитал царят.

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ ОСЕМСТОТИН ДЕВЕТДЕСЕТ И ПЪРВАТА НОЩ…

Тя продължила:

Разправят, царю честити, че четвъртият везир заразказвал:

Приказка за пътуващия син на царя

В някаква страна живял цар. Бил несправедлив и жесток потисник, гневен и груб както към поданиците си, така и към онези, които посещавали царството му. Никой не влизал в царството му, защото той си присвоявал четири пети от притежанията на всекиго.

Аллах отредил така, че този цар да има добър и умен син. Като видял всички бъркотии в бащиното си царство, той се отрекъл от този свят и тръгнал свободен по земята, минавал през планини и равнини, посещавал градове. Един ден царският син влязъл в страната на баща си. Още на границата стражите го хванали, претърсили го и видели, че има само две наметала — старо и ново! Съблекли му новото, оставили му старото, а на всичко отгоре му се присмели. Заоплаквал се момъкът, заговорил:

— Срамота е, потисници! Аз съм беден човек, постоянно съм на път! И какво толкова ще спечелите от тази дреха? Не ми ли я върнете, ще отида при царя и ще се оплача от вас!

— Та ние правим това тъкмо по заповед на царя! — отвърнали те. — Пък ти върви и му се оплаквай!

Момъкът стигнал до царския дворец. Понечил да влезе, но слугите не го пуснали. Върнал се той и си помислил: „Нищо не ми остава, освен да го изчакам да излезе, пък тогава да му се оплача!“ И докато си мислел така и чакал царят да се появи, някакъв войник му направил знак да се приближи. Той спрял пред портата и ето че царят излязъл навън със свитата си. Пътникът пристъпил към него, пожелал му победа и му казал накратко какво били направили с него двамата стражници. Споделил, че е един от рабите на Аллаха, че се е отрекъл от този свят, че пътува по земята, че всичко, което притежава и с което живее, му е дадено от хора, които са били добросърдечни и жалостиви, че така преживява във всяко село и всеки град. После рекъл:

— Когато влязох в този град, се надявах и неговите жители да бъдат като другите, но твоята стража излезе насреща ми, смъкна ми едната наметка и болно ме наби! Моля ти се, върни ми наметката — и аз няма да остана в този град нито час повече!

— Че кой ти е казал да влизаш в този град? — запитал остро царят.

— След като си взема дрехата, прави с мен каквото щеш! — отвърнал пътникът.

Царят страшно се намръщил и викнал:

— Глупако, за да престанеш да бъдеш такъв кресльо, който ми препречва пътя, ще ти отнема душицата!

Той наредил да го хвърлят в затвора. Там момъкът започнал да ругае себе си, че си е разрешил гневът да надделее в душата му. А когато станало полунощ, се изправил и произнесъл следната молитва:

— О, Аллах! Ти си велик и справедлив! Виж ме на какви мъки съм подложен от този несправедлив цар! Моля те, спаси ме от ръката на тиранина, който дори не знае, че ми е баща, а и аз не искам да си спомням, че съм му бил син! Ти виждаш как са угнетени тук всички хора! Прати му тази нощ своята мъст, прати му мъки, защото твоята присъда е справедлива!

И докато се молел, в двореца избухнал пожар, огънят изгорил и царя, и всичко останало, дори и вратата на затвора. Спасили се само стражниците и техният затворник. Момъкът тръгнал на път и те тръгнали с него по неговия път. А градът на царя тиранин изгорял до последното дърво заради безпричинната му жестокост!…

— И ние, царю честити — завършил везирът, — си лягаме и ставаме с молитви за твое здраве и благодарим на Аллаха, че живееш с нас, доволни сме от справедливостта и доброто ти здраве! Бояхме се да не стане някой чужденец цар вместо тебе! Сега Аллах ни даде радост след появата на този благословен юнак! Молим Всевишния да го направи твой достоен и праведен заместник!

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ ОСЕМСТОТИН ДЕВЕТДЕСЕТ И ВТОРАТА НОЩ…

Тя продължила:

Разправят, царю честити, че петият везир пристъпил напред и заговорил:

— Убедихме се, че Аллах възнаграждава онзи, който му благодари и защитава вярата в него! Ти, царю честити, си справедлив и се отнасяш еднакво към поданиците си! Затова Аллах ощастливи дните ти, като те дари с това благословено момче! Така ние се изпълнихме с радост — а допреди месеци бяхме в плен на велика тревога и грижа, че си нямаш син! Мислехме, че това ще те накара да затвориш вратите на справедливостта си към нас! Бояхме се да не би Аллах да ти е отредил смърт и да няма кой да те замести! И с нас стана онова, което се случило на гарваните!

— А какво е станало с гарваните? — запитал царят.

И везирът заразказвал:

Приказка за гарваните и сокола

Посред някаква планина имало широка долина. Там течали потоци, растели плодоносни дървета, птици възхвалявали с песните си единния Аллах. Сред тях имало и ято гарвани. Техен вожд и съдия бил състрадателен и жалостив стар гарван и с него те живеели сигурно и спокойно. И тъй като той ги ръководел много добре, никоя от птиците не можела да го оцени по достойнство.

Но се случило така, че този вожд умрял — постигнало го онова, което е писано на всяка жива твар. Затъжили се птиците, но мъката им станала още по-голяма, когато станало ясно, че между тях няма достоен, който да заеме мястото му. Събрали се и се договорили, че онзи, който застане над тях, трябва да бъде и най-справедлив. Една дружина избрала един гарван и се развикала:

— Този най-много заслужава да ни бъде цар!

Друга дружина се противопоставила, не го искала. Разцепили се, скарали се, между тях избухнала голяма свада. Накрая все пак се договорили на сутринта да не тръгват да си търсят храна, а да изчакат утрото и да полетят заедно към някакво предварително определено място. Който изпревари, ще бъде вожд, ще бъде цар — така се уговорили.

Чул ги един сокол, който се въртял над тях. На сутринта той литнал с всички сили и бързо ги изпреварил. Тогава гарваните му викнали:

— Благодетелю, избираме те за наш господар! Ти ще водиш всичките ни дела!…

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ ОСЕМСТОТИН ДЕВЕТДЕСЕТ И ТРЕТАТА НОЩ…

Тя продължила разказа на петия везир за гарваните и сокола:

Зарадвал се соколът на гарванското решение и рекъл:

— Ако е пожела Аллах, с мене вие ще срещнете много хаир!

Подчинили му се птиците. Всеки ден, когато той излитал, след него излитали и гарваните. Той се усамотявал с някой от тях, удрял го с клюн по главата, изпивал мозъка и очите му и хвърлял останалото. И продължил така, докато накрая гарваните усетили, че броят им е намалял, а живите са пред гибел. На съмване останалите живи гарвани избягали от сокола и ятото се разпръснало завинаги…

— Та и ние сега — завършил везирът — се боим да не ни се случи същото, над нас да застане цар, който да се различава от тебе! Сега сме уверени в единството ни и в нашата сигурност! Нека Аллах благослови царя ни и нас самите, избраниците на неговите поданици, а той да бъде щастлив в земния си път и вечен в паметта на народа си!

Пристъпил напред шестият везир и заговорил:

— Аллах е един, царю, най-справедливият на този и на отвъдния свят! Онези, които са живели много преди нас, са казали: „Който се моли, пости, грижи се за родителите си, справедлив е в управлението си, той ще има вечно подкрепата на бога, защото този бог ще бъде доволен от него!“ Ти ни водиш, раздаваш ни справедливост и твоите дела ни правеха щастливи! Ние молим всевеликия Аллах да те дарява щедро цял живот за твоята щедрост! Чувал си, че е казано: „В света, пълен със забрани, късметът ни е в царската кръв!“ Но човек не бива да моли бога за нещо, чиито последствия не знае, защото вредата от него може да бъде много по-голяма, отколкото ползата, и дори неговата гибел да бъде в онова, което е поискал. Тогава ще му се случи онова, което се случило на заклинателя на змии и цялото му домочадие…

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ ОСЕМСТОТИН ДЕВЕТДЕСЕТ И ЧЕТВЪРТАТА НОЩ…

Тя продължила:

Разправят, царю честити, че цар Джалиар запитал петия си везир:

— А каква е тази история със заклинателя на змии?

И везирът заразказвал:

Приказка за заклинателя на змии и неговото домочадие

Живял някога заклинател на змии, който имал жена и голямо домочадие. Имал голяма кошница с три змии в нея, но никой в дома му не знаел нищо нито за занаята му, нито за съществуването им. Всеки ден той излизал в града, въртял се насам-натам, карал змиите да танцуват и така вадел хляб за себе си и за семейството си. Връщал се вечер у дома, запирал тайно влечугите в кошницата, а на сутринта ги вземал и отново тръгвал из града. Никой в дома му не знаел какво носи в кошницата. Един ден жена му го запитала:

— Няма ли веднъж да ни кажеш какво има в тази кошница?

— За какво толкова ти трябва да знаеш? — възкликнал човекът. — Имате си достатъчно да се храните и да се обличате! Задоволявайте се с това, което ви е дал Аллах, и не искайте повече!

Премълчала си жената, но си помислила: „Трябва аз да претърся тази кошница и да видя какво има в нея!“ Решила да го направи, убедила и децата си да настояват пред баща си да им покаже какво има в кошницата. А те пък си помислили, че вътре има нещо вкусно за ядене, и всеки ден започнали да го задяват да им покаже съдържанието й. Той ги усмирявал, забранявал им да питат, но минало време, те пак настоявали, а майка им ги подтиквала към това. Накрая тя ги убедила да отказват да хапват хапка и да пийват глътка пред бащата, докато той не отвори кошницата.

Една вечер заклинателят се върнал и донесъл доста неща за ядене и пиене. Седнал на трапезата, поканил всички да седнат и да хапнат с него. Те отказали да седнат, като му дали да разбере, че са му ядосани, и му рекли:

— Татко! Ние не искаме друго, освен да отвориш тази кошница и да погледнем какво има в нея — иначе ще посегнем на живота си!

— Деца! — заговорил човекът. — В нея нищо добро за вас няма! Отворя ли я — само беди ще ви сполетят!…

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ ОСЕМСТОТИН ДЕВЕТДЕСЕТ И ПЕТАТА НОЩ…

Тя продължила разказа на шестия везир за заклинателя на змии:

Разгневило се още повече домочадието, като чуло отговора на бащата. Той от своя страна започнал да им се кара, да се заканва, че ще ги набие, ако не престанат. Това разгоряло по-силно желанието им да надникнат в кошницата. Ядосал се той, грабнал тояга да ги напердаши, но те избягали. Кошницата си стояла насред къщата — мъжът още не бил я скрил на мястото й. Жената забелязала, че той е зает с децата, и бързо я отворила. Изскочили змиите от вътре, ухапали я и тя умряла начаса. После те плъзнали из къщата, изпохапали мало и голямо. Останал само заклинателят, който успял накрая да събере влечугите в кошницата и изоставил къщата…

— Сигурно вече си се убедил, царю честити — завършил везирът, — че човек не бива да си пожелава нещо, което всевишният Аллах не иска да му даде! Заради дълбокия ти ум Аллах възрадва очите ти, като ти изпрати син! Ние молим всевишния Аллах да го направи твой справедлив наследник!

Пристъпил напред седмият везир и заговорил:

— Ти, царю, чу и се убеди в онова, което говореха моите братя мъдрите везири! Техните думи потвърждават онова, което те отличава от други царе! Те никога няма да предпочетат друг цар, защото това е наш дълг, наследен от бащи и майки! Сега и аз ти казвам: Хвала на Аллаха, който те възнагради с благоволението и с милостта си и ти даде опора за бъдещето на царството ти! Казват, че най-добри поданици са онези, чийто цар е справедлив, а най-лоши — онези, чийто цар е жесток! Казват също, че е по-добре да живееш при сакат негър, отколкото при жесток цар! Хвала на всевишния Аллах, защото ти даде този благословен син. Най-добрият дар на света е праведният син! Казано е: „Който няма син, той не оставя следа и спомен!“ С тебе се случи онова, което се случило с паяка и вятъра…

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ ОСЕМСТОТИН ДЕВЕТДЕСЕТ И ШЕСТАТА НОЩ…

Тя продължила:

Разправят, царю честити, че царят запитал своя везир:

— А какво е станало с паяка и вятъра?

И везирът заразказвал:

Приказка за паяка и вятъра

Разправят, царю, че някакъв паяк се бил закачил на висока порта. Там си свил гнездо и заживял, като благодарял на всевишния Аллах, който му отредил това сигурно местенце далеч от всякакви насилници, за покоя и прехраната си. Но Всесъздателят решил да го изпита, за да види дали и тогава ще бъде все така благодарен и търпелив. Изпратил буреносен източен вятър, който го понесъл заедно с целия му дом и го захвърлил в морето. Вълните го изнесли на сушата. Той благодарил на всевишния Аллах, че е жив и здрав, но започнал да ругае вятъра:

— Защо направи това с мене, ветре? Какво спечели, като ме откъсна от мястото ми и ме довлече тук? Така си бях спокоен и сигурен в дома си на портата!

— Стига си ругал! — казал вятърът. — Ще те върна, ще те отведа на предишното ти място!

Паякът търпеливо зачакал. Когато духнал южният вятър, той го пуснал да мине край него, но когато духнал западният вятър, се уловил за него и така се върнал в онзи дом. Когато минал край него, успял да се улови отново за портата…

— И ние се молим на Аллаха — завършил везирът, — който изпита нашия цар в самота и търпение и на стари години го дари с този юнак!

— Хвала на Аллаха, преди да въздадем хвала на всекиго другиго! — възкликнал царят. — Благодарността към него предшества всяка друга благодарност! Той назначава за цар и султан онзи измежду рабите си, когото си поиска! А ако някои от тях не спазват това, което Аллах е наредил, в отвъдния свят ще им се стоварят неизброими беди, задето не са били послушни на земята! Всевишният ще отдаде заслуженото както на добродетелните, така и на онези, които са се противопоставяли на волята му! Аз също благодаря на Аллаха, защото съм роб на неговите повели, сърцето ми е в ръцете му, езикът ми му принадлежи, доволен съм от онова, което той е отсъдил за мене и за тях, каквото и да е то! Всеки от вас каза онова, което му дойде на ум за това момче! Хвала на Аллаха, който ни спаси от разцепление! Разногласията между властимащите е като разногласие между деня и нощта! Синът ми бе велико дарение за всички нас! Нека той стане наследник на високия ни престол! Да се молим в благополучие и теглила той да прави всички ни щастливи чрез делата си, да ни донесе благоденствие чрез мъдростта си, да бъде справедлив и безпристрастен цар и господар на поданиците си, техен защитник от бедите на потисниците, да бъде милостив, благороден и строг!

Сановниците и учените се изправили на крака, благодарили на царя, целунали ръцете му и се пръснали по домовете си. А самият той се прибрал в дома си, благословил момчето и му дал име Уарадхан!

Когато момчето станало петгодишно, царят пожелал то да се изучи на науки. Събрал по трима мъдреци и учени от всяка наука и им наредил денем и нощем да го обучават и да следят да няма наука, на която не са го научили. Учените взели момчето под свое покровителство и не оставили нито една от науките, които знаели. Всяка седмица те представяли на царя доклад, какво е изучил и запомнил царският син. Когато навършило дванайсет години, момчето било вече запомнило най-доброто от всяка наука и се възвисило над всички учени и мъдреци на своето време. Те го довели при баща му и рекли:

— Аллах да възрадва очите ти, царю, с това честито момче! Доведохме ти го, след като то изучи науките!

Зарадвал се царят, викнал везира Шаммас и му рекъл:

— Шаммас, учените ми съобщиха, че синът ми е изучил всички науки, дори е изпреварил в знанията си тях самите! Какво ще кажеш на това, Шаммас?

Шаммас целунал ръката на царя и рекъл:

— Изумруди се крият дори в най-големите планини, но блестят, когато бъдат осветени с лампа! Синът ти е скъпоценност и младостта не е пречка за неговата мъдрост! Ако е пожелал Аллах, аз утре ще го препитам, за да събудя у него пълноводния поток, събран от учените!…

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ ОСЕМСТОТИН ДЕВЕТДЕСЕТ И СЕДМАТА НОЩ…

Тя продължила:

Разправят, царю честити, че цар Джалиар наредил на най-видните учени и най-опитните мъдреци да се съберат на другия ден в царския дворец. Дошъл и везирът Шаммас и целунал ръцете на царския син, а той се изправил и му се поклонил.

— Не бива синът на лъва да се кланя на което и да е друго животно! — казал везирът.

— Синът на лъва трябва да се кланя на везира на лъва! — отговорил Уарадхан.

— Кажи ми — заговорил Шаммас, — какво е абсолютната вечност, кои са нейните два свята и как се проявява тя в двата си свята!

— Абсолютната вечност е всевишният Аллах! — отвърнал Уарадхан. — Той е пръв без начало и последен без край! Двата му свята са този и отвъдният! Вечността му в тези два свята се изразява с благоденствието в отвъдния!

— Отговорът ти е верен! — рекъл Шаммас. — Но откъде знаеш, че единият от двата свята е тукашният, а другият — отвъдният!

— Този свят не е съществувал преди в нищо! — отвърнал царският син. — Всевишният му наредил първом да се създаде, но той извършил бързо много грехове! Това наложило овехтялото да се възстановява! А отвъдният свят е вторият вечен свят!

— Отговорът ти е верен! Но откъде знаеш, че благоденствието в другия свят е вечност и за двата свята!

— Защото наказанието на Всевишния за греховете ни вече съществува преди самите ни дела!

— Кажи ми кои хора на този свят са възхвалени за делата си!

— Онези, които и след края си въздействат на развитието му!

— Кажи ми дали има смърт без живот на този свят?

— Няма смърт за нещо, което не е живяло. Нашият свят и хората в него виждат последните си часове подобно на бедняците и меда…

— А каква е тяхната история?

И Уарадхан заразказвал:

Приказка за бедняците и меда

На тези бедняци един емир построил тясна къща, вкарал ги в нея и им наредил всеки да върши нещо. Дал всекиму срок и поставил надзирател при главата му. Който отработвал онова, което му било наредено, надзирателят го пускал да си иде от тази теснотия, а който не си свършвал работата в определения срок, го наказвал. Работили си те така известно време, докато един ден през цепнатините на стените в къщата им пръснали по малко мед. Хапнали те от меда, усетили сладостта му, но работата, която им била наредена, се забавила. Те не работели, както трябва, търпели и тревогите, и теснотията, макар и да знаели за наказанието, което ги чакало. Поради тази слабост надзирателите не пускали никого вече да излиза навън, защото не били свършили работата си…

— Нашият свят е подобен дом — продължил Уарадхан, — в който душите ни желаят сладости, но всеки си има определена работа и определен срок. Който се улови за малката сладост и живее само с нея, той е сред загубилите душата си, защото е предпочел този свят пред отвъдния! А онзи, който е предпочел отвъдния свят, той не бива да се занимава с малките сладости!

— Приемам ти отговора! — рекъл Шаммас. — Но ти виждаш, че и двата свята са над човешката воля, човек трябва да задоволява изискванията им в едно и също време, колкото и различни да са. Ако рабът тръгне да търси прехрана, това ще донесе вреда на душата му, след като умре, а ако се врече само на отвъдния, това ще донесе вреда на тялото му — как тогава да задоволим изискванията и на двата по едно и също време?

— Който работи само за прехрана на този свят, той ще бъде по-силен в отвъдния! — отговорил момъкът. — Аз виждам положението в този и в отвъдния свят подобно на двамата царе — справедливия и жестокия.

И Уарадхан заразказвал:

Приказка за справедливия и за жестокия цар

Земята на жестокия цар била богата, пълна с плодни дървета и растения. Той не пропускал търговец, без да му отнеме парите и стоката, а хората по този начин губели препитанието, което получавали от богатата земя.

Веднъж справедливият цар извикал един от хората си, дал му много пари и го пратил в земята на жестокия цар да купи от там някои скъпоценности. Взел човекът парите, отишъл в онова царство. Съобщили за това на царя. Изпратил той да го извикат и му викнал:

— Кой си ти? Откъде идваш? Какво те е довело в земята ми?

— Аз съм от еди-коя си земя! — отговорил търговецът. — Царят ми даде пари да купя някои скъпоценности от царството ти! Аз се подчиних на волята му и дойдох!

— Горко ти! — възкликнал жестокият цар. — Ти не знаеш ли от поданиците ми какво правя с тях! Всеки ден им прибирам парите! Как може да идваш тук с пари?

— Тези пари не са мои! — възразил търговецът. — Те са доверие, което ми е дадено, и аз трябва да го върна на стопанина им!

— Не мога да те оставя да вадиш хляба си на моя земя! — възкликнал царят. — Ти или ще откупиш живота си с всичките тези пари, или ще загинеш!…

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ ОСЕМСТОТИН ДЕВЕТДЕСЕТ И ОСМАТА НОЩ…

Тя продължила приказката на Уарадхан:

„Попаднах между двама царе!“, помислил си търговецът. „Жестокостта на този засяга всички, които са стъпили на земята му, тя е обща за народа му. Тук може да ме достигне гибел! Така или иначе, ще загубя парите, без да получа това, за което съм дошъл! Ако пък му дам парите — няма как, ще загина от ръката на царя, който е техен собственик! Трябва да се изхитря, да му дам малка част от тези пари, да остане доволен, пък аз да спася душата си от гибел и все пак да купя с останалите пари скъпоценности! После ще се върна при собственика на парите с онова, което съм му купил, и ще го помоля за справедливост!“

Възхвалил търговецът жестокия цар и му рекъл:

— Царю, ще откупя душата си с малкото пари, които са ми останали, откакто съм влязъл в страната ти, защото съм ги изхарчил, а после ще напусна земите ти!

Съгласил се жестокият цар и го пуснал да си ходи, но търговецът купил с останалите пари скъпоценности и се върнал при своя господар, справедливия цар!

— Този цар е въплъщение на отвъдния свят! — казал Уарадхан. — Скъпоценностите, които са в земята на жестокия цар, са въплъщение на добрите дела, които човек е вършил. Търговецът, носещ парите, е образец за онова, което се изисква от този свят, а парите, които той носи, са въплъщение на човешкия живот. Когато се вникне в съдържанието на приказката, става ясно, че онзи, който търси земната си храна на този свят, нито за миг не бива да пренебрегва отвъдния. Той може да се задоволи с онова, което получава от този свят, а отвъдният свят ще бъде доволен от онова, което той отделя през живота си в стремежа си към него!

— Кажи ми дали тялото и душата са заедно и в добрите дела, и в наказанията на греховете? И още — кой трябва да бъде наказван — онзи, който има силни желания, или другият, който прави грешки?

— Може и склонността към силни желания, и допусканите грешки да станат причина за добри дела. Всичко зависи от това, кое как се желае. Препитанието е абсолютно нужно за тялото, а тялото съществува само чрез духа! Пречистването на духа чрез честност е цел, която се поставя на този свят — така се прави онова, което се изисква на другия! Те са като два жребеца близнаци, сукали от едно виме и впрегнати в една кола — тази цел е сбруята, която ги съединява. Затова тялото и духът са заедно в праведните дела и в греховете! Те са като слепия и куция…

И царският син заразказвал следната приказка:

Приказка за слепия и куция

Един градинар вкарал един сляп и един сакат в градината си да я пазят. Когато плодовете узрели, куцият казал на слепия:

— Такива хубави плодове виждам, така ми се приискаха, но не мога сам да ги стигна! Само двамата можем да направим това! Я стани, че имаш здрави крака — ще стигнеш до тях и ще си хапнем!

— Ама че го каза! — отвърнал слепият. — Аз пък въобще не ги виждам! Трябва да измислим нещо, за да си хапнем!

Докато разговаряли така, минал един от пъдарите, който бил доста умен човек.

— Абе, пъдарино! — заговорил го куцият. — Прищя ни се да хапнем някой и друг плод, ама нали ни виждаш — аз съм куц, а приятелят ми е сляп и нищо не вижда. Какво да направим?

— Горко ви! — възкликнал пъдаринът. — Нали знаете, че стопанинът на градината ви остави да я пазите!

— Но и ние имаме дял в тези плодове! — възразили двамата. — Искаме да хапнем от тях! Ти само ни кажи как да го направим!

— Цялата работа е слепият да качи на гърба си куция! — казал пъдаринът. — Той ще го отнесе до дървото, чиито плодове куцият е решил, че са най-зрели, и ще бере дотам, докъдето стигне!

Изправил се слепият, куцият се качил на гърба му и го насочил по пътеката, докато стигнали избраното дърво. Там куцият започнал да бере каквото му харесало. Така се потрудили двамата, докато обрали доста дървета. Но когато сладко си хапвали, изведнъж дошъл стопанинът на градината и им викнал:

— Горко ви за това, което сте сторили! Нали ви заклех да не повреждате нищо в градината!

— Ама ти нали знаеш, че не можем да стигнем до нищо! — възразили двамата. — Единият е куц и не може да ходи, другият е сляп и не вижда какво има в ръцете си! Какво толкова сме виновни!

— А да не би вие да си мислите, че не знам какво сте направили! Ти, слепецо, си качил куция на гърба си, той те е водил по пътеката и ти си го пренасял до дърветата!

Той ги наказал строго и ги изгонил от градината!

Слепият е символ на тялото, което гледа само чрез душата. Куцият е символ на душата, която се движи само чрез тялото. Градината е работата, заради която рабът понася наказание. Пъдарят е символ на ума, който съветва за добро, което може да се изроди и в зло. Така тялото и духът са заедно в награда и в наказание!

— Приемам отговора ти за верен! — рекъл Шаммас. — Кажи ми кой е най-добрият учен?

— Който най-добре познава делата на Аллаха!

— А кой има най-голям опит?

— Който е най-търпелив в труда си!

— А кой има най-нежно сърце?

— Повечето, които са готови на смърт със своя ум, а понякога и с надежда! Който познава пътищата на смъртта чрез душата си, е като онзи, който се оглежда в чисто огледало — той познава истината, която огледалото само отразява и излъсква!

— Кои съкровища са най-хубави?

— Съкровищата на небесата!

— А кои земни съкровища са най-хубави?

— Да вършиш благодеяние…

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ ОСЕМСТОТИН ДЕВЕТДЕСЕТ И ДЕВЕТАТА НОЩ…

Тя продължила:

Разправят, царю честити, че везирът Шаммас казал на Уарадхан:

— Кажи ми сега какви са различията между знание, мнение и разум и какво ги обединява?

— Науката — това е образование — отговорил Уарадхан, — мнението е опит, а разумът е резултат на размишлението. Те се обединяват в ума. Онзи, който обединява и трите качества, е съвършен, но обединяването им за противопоставяне на Аллаха е грях!

— Кажи ми как мъртвата наука насочва правилното мнение и как живата проницателност е нужна на неограничения разум и още — дали всичко това в определени случаи не се променя от увлечението и силното желание!

— Ако последните две качества бъдат вмъкнати у човека, те ще променят и науката, и мнението, и разума! Ето как!

И момъкът заразказвал:

Приказка за орела и ловеца

Това ми напомня за бързия орел, който летял в небесата. Там той проявявал майсторлъка си, защото стрела не можела да го стигне. Но един ден съзрял от висините някакъв ловец да опъва мрежа и да залага в нея парче месо. Когато орелът видял месото, в него надделели увлечението и желанието. Той забравил, че там има и мрежа и че съдбата на всяка птица, попаднала в нея, ще бъде за окайване. Спуснал се от небесата, кацнал до парчето месо, но краката му се заплели в мрежата. Ловецът дошъл вечерта, видял оплетения в мрежата орел и възкликнал:

— Опънах мрежата, за да хващам гълъби и други по-слаби птици! Как ли е попаднал и цял орел в нея?…

— Казано е — продължил Уарадхан, — че когато умният човек е обхванат от увлечения и силни желания за нещо, след което ще последва наказание, той трябва да се въздържи, колкото и хубаво да е това нещо, умът му трябва да победи това увлечение и желание! Той е длъжен да обърне ума си, както ловък конник обръща коня си в обратна посока при езда! Дори да е яхнал безразсъден кон, той така силно ще го дръпне с юздата, че ще го спре и после ще го поведе, накъдето е правилно! Ако обаче човекът е глупак, желанието и увлечението надделяват над него, той работи само в тяхното русло — тогава ще загине и никой няма да завиди на съдбата му!

— Кажи ми кое е най-правилното, което човек трябва да поеме като задължение и да работи за него от все сърце!

— Праведният труд!

— Но ако човек върши само това, без да се препитава, какво ще прави за живота, без който не може да съществува?

— Денонощието е от двайсет и четири часа! Човек трябва да използва част от това време, за да търси препитание, друга част — за покой и почивка и трета част — да търси знание! Ако човек е умен, но не е образован, той е като безплодната земя, която не може да бъде изорана, засята и ожъната! Ако тя не е изорана и се засее — тя няма да даде плод, но ако е изорана и засята, ще е плодоносна! Няма полза от човек без знания, преди да се посее у него знание, но посее ли се такова знание, то непременно ще даде плод!

— А какво ще рече „знание без ум“?

— То е като знанието на животните, които знаят кога е време за ядене и пиене и кога — за спане! Но те нямат ум!

— Ти отговори доста кратко на този въпрос, но аз приемам отговора ти! Кажи ми как трябва аз, везирът, да предпазвам султана?

— Просто не го превръщай в свое оръдие!

— Че как мога да го превърна в свое оръдие, когато той има власт над мене и юздите на съдбата ми са в ръцете му?

— Неговата власт над тебе е породена от твоите задължения към него. Хвърлиш ли тези задължения върху него — той вече няма власт над тебе!

— А какви са задълженията на везира пред неговия султан?

— Да съветва, да бъде усърден във всички тайни и явни царски дела, да изразява правилно мнение, да крие тайните му, да не скрива от него никаква истина и да му я съобщава навреме, да оценява високо онова, с което е възнаграден, да прави така, че той винаги да бъде доволен, и да не допуска гневът му да се излее върху него!

— Кажи ми как трябва да се държи везирът към царя?

— Ако си везир на царя, ти си длъжен да му се подчиняваш, твоите думи към него трябва да надвисяват онова, което той е очаквал от тебе, молбата ти към него трябва да съответства на собствения ти сан, който той ти е дал, и трябва да се пазиш да не унизиш този сан — тогава ще останеш незабелязан за никого и ще станеш като ловеца…

Приказка за ловеца

Един ловец ловял зверове, за да одира кожите им, пък месата им изхвърлял! Свикнал лъвът да идва на това място, за да се храни с този леш. Все по-често започнал да идва, докато се опитомил и свикнал с ловеца. Бил доволен, когато ловецът му хвърлял храна, милвал го по гривата и си играел с опашката му. А когато ловецът видял колко спокоен е лъвът с него, колко привързан и покорен е, си рекъл: „Този лъв ми е покорен, той е вече моя собственост! Не ми остава друго, освен да го яхна и да одера кожата му, както правя с другите животни!“ Осмелил се да скочи върху гърба на лъва и да го боцне с ножа си. Когато усетил какво прави ловецът, лъвът вдигнал лапа и го ударил така, че ноктите му раздрали корема му, после го хвърлил под себе си и го разкъсал на парчета…

— Така че везирът трябва да се отнася към царя в рамките на своя сан! — завършил Уарадхан. — Той не бива да се осмелява да налага собственото си мнение, за да промени царят своето!

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ ДЕВЕТСТОТНАТА НОЩ…

Тя продължила:

Разправят, царю честити, че везирът Шаммас запитал Уарадхан:

— А кажи ми как везирът може добре да се постави пред царя?

— Като изпълни предано делото, което му е поверено, да даде правилен съвет и мнение и да изпълнява повелите му! — отвърнал царският син.

— Ти каза, че задължение на везира пред царя му е да избягва гнева му и да прави само онова, което да го радва! Това е все пак едно задължение! Но какво да се прави, когато царят се радва, като вижда насилие, несправедливост, жестокост? Как да се спаси везирът, който страда от общуването си с подобен жесток цар? Дори да поиска да премахне у царя подобни желания, страсти и увлечения, той не може да направи това! Значи ли това, че трябва да следва желанията му, да се съгласява с него и така да става враг на поданиците му?

— Везирът е длъжен, разговаряйки с царя, да му пояснява тънкостите на справедливостта, да го предпазва от насилия, да го съветва какви наказания да определя! Ако царят сподели мислите му, значи везирът е постигнал желаното! Ако това не стане, друго освен една любезна раздяла между двамата не може да съществува! Раздялата в подобни случаи означава успокояване и за двамата!

— Кажи ми какви са задълженията на поданиците пред царя им и на царя пред поданиците му!

— Те трябва да изпълняват честно онова, което той им повелява. Задълженията на царя пред поданиците му са да пази имотите им, да защитава домовете им! Царят трябва да изисква от поданиците си подчинение, да очаква да жертват живота си за него, което е техен обет, и да се надява да го възхваляват за добрините, които им е дал! Задълженията на поданиците пред царя им са по-неотменни от задълженията на царя към поданиците му, защото неизпълнението на техните задължения към него донасят по-голяма вреда от неизпълнението на неговите задължения към тях! Изчезнат ли задълженията на поданиците към царя, царството и неговото благоденствие ще изчезнат. Който поема едно царство, е задължен да прави три неща: да следва вярата, да процъфтяват поданиците му и да усъвършенства ръководството си. Само тогава царството му ще е вечно!

— А какво значи да процъфтяват поданиците му?

— Това значи той да им създава закони, да използва учени и мъдреци, за да ги образова, да ги раздели на санове, да пести кръвта им, да не си присвоява парите им, да облекчава тежестите върху тях, да укрепва войската!

— Кажи ми сега какви са задълженията на везира към царя!

— Никой поданик няма повече задължения към царя, отколкото везира! Везирът трябва сам да понася последиците от грешните си мнения и съвети, а от правилните — ползата да е на всички! Но и всички трябва да знаят, че царят много тачи своя везир — така ще гледат към него с повече почит, с по-голямо уважение! А когато везирът забележи нещо нередно около царя или поданиците му, длъжен е да го премахне, за да остане само правилното, приятното и справедливото!

— Кажи ми какво трябва да се направи, за да се запази езикът от лъжа, дързост, посегателство върху честта, прекомерно дърдорене?

— Човек трябва да говори само за добри и хубави неща, а не за неща, които не го засягат; да не дава ухо на сплетни; да не предава думите, чути от някого, на неговия враг; да не моли зло от владетеля си нито за приятел, нито за враг; да не обръща внимание на онзи, който крои планове да присвои благата му или другояче желае злото му, освен ако това не е всевишният Аллах; да не говори глупости, особено ако те са грях пред Аллаха и всяват омраза между хората; да не приказва срамни неща! Думата е като стрела — излети ли, никой не може я върна, затова човек трябва да се пази от разкриване на тайните си, че разгласяването им може да му донесе много вреда! Тайното трябва да се пази от приятел дори повече, отколкото от враг!

— Какви трябва да са добрите нрави между близки и роднини?

— Отнасяй се към хората така, както са заслужили, а към братята си — както си задължен!

— А как трябва да се отнасяш към близките си?

— Към родителите — с почит, нежност и уважение. Към братята — със съвет, с подпомагане в делата им, с пари, с каквото можеш — пък нека сетне се радвате заедно! Ако някой от тях допусне грешка, трябва да проявиш снизходителност! Така ще те приемат с още по-висока почит и ще се съгласяват с всеки твой съвет! Имаш ли доверие у брата си — проявявай към него благосклонност и му помагай във всички дела…

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ ДЕВЕТСТОТИН И ПЪРВАТА НОЩ…

Тя продължила:

Разправят, царю честити, че везирът Шаммас продължил да изпитва Уарадхан, сина на цар Джалиар.

— Смятам — казал везирът, — че братята могат да бъдат два вида: братя по кръв и братя по приятелство! Онова, което ти описа, се отнася за родните братя. А как стоят тия неща помежду побратимените приятели?

— Побратимите — отговорил момъкът — трябва да пазят зорко обичта, добрите нрави, благия тон и искрената дружба помежду си. Тези неща трябва да са взаимни и всеки с радост да приема мнението на другия!

— Добре! Но се знае, че всеки получава това, което му е дала съдбата. Щом е така — какво заставя онзи, който търси препитание, да си създава излишни трудности, като търси нещо, за което знае, че му е предопределено и непременно ще го получи, дори и без да се старае. Пък не му ли е предопределено, няма да го получи, ако ще и до смърт да се тормози! Не е ли по-добре да се откаже от напразните опити и да се довери на Аллах, за да бъде задоволен и телом, и духом?

— Всеки си има свой живот и предопределена съдба. Но всяко средство за препитание има свой начин и пътища за достигането му. Търсещият намира утеха в самото търсене — ако го изостави, той не може да бъде задоволен духовно. Затова той е длъжен да търси това препитание, макар че може да претърпи и вреда от това — той или ще го получи, или пък няма! И в двата случая утехата на търсещия ще се отрази върху неговия доход, но какъвто и да е резултатът от търсенето, то е достойно за похвала! Утехата на нещастника се изразява в три дадености: той е готов да търси препитание; ако се откаже от това, той се превръща в бреме за хората около себе си и като търси, той избягва порицанието, че е нарушил обета пред бога! Не е възможно човек да надвиши онова, което Аллах му е предопределил, а и не бива да си позволява това, което Аллах му е забранил! В такива случаи връзката между него и бога се прекъсва!

Везирът Шаммас се поклонил на момъка и го възвеличил, а баща му го сложил да седне на царския трон и рекъл:

— Хвала на Аллаха, който ме дари с такъв син — да радва очите ми, докато съм жив!

Тогава момъкът се обърнал към Шаммас:

— Ти, мъдрецо, познаваш проблемите на душата! Аллах ми разкри досега само малка част от знанията. Нека сега аз да те препитам за неща, пред които мнението ми е безсилно, а словото, с което се опитвам да го изразя, е като вода в черен казан! Моля те да ми ги обясниш, за да не останат те неясни за такива като мене! Аллах е създал живота от водата и силата от храната! Излекуването на болния става с церовете на лечителя, а от просветляването на невежите светът получава нови знания!

— Всички мъдреци тук станаха свидетели как добре си усвоил науките и колко хубаво отговаряш на зададените ти въпроси — рекъл Шаммас. — И знам, че би ме питал само за неща, чието разясняване изисква най-вярно тълкуване! Кажи, за какво ще искаш да ме питаш?

— Разкажи ми — помолил момъкът — за Създателя, чиято мощ е по-велика от всяка друга мощ, за оня, който е създал всичко, що е създадено, без да е съществувало преди това! В нашия свят се виждат само неща, създадени от нещо. Благословеният всевисш Създател е способен да твори от нищото в един свят, в който нещо се създава само от друго нещо!

— Извайването на един предмет от глина или каквото и да е друго творение на ръцете, тоест създаването на нещо от нещо, е по силите и на най-презрения човек! — отговорил Шаммас. — Всевишният е изградил света по чудотворен начин и ако искаш да познаеш неговата височайша съзидателна сила, като търсиш нещото, от което го е създал, би трябвало да се замислиш първо над това, какви неща съществуват! Сред тях ти ще откриеш знамения и признаци, които са свидетелство за всеобхватността на неговата мощ, а тя е в състояние да създава неща от нищото! Нещо повече — да ги създаде от небитието! Елементите, които са вещество на нещата, са били преди това небитие! Това пояснява и знамението, например за деня и нощта. Те се гонят един друг. Когато денят свърши и дойде нощта, денят се скрива от очите ни, но ние не знаем къде. Когато пък нощта свърши с тъмнината и страхотиите си, появява се денят — и ние не знаем къде отива нощта! Когато слънцето ни огрява, не знаем къде е крило светлината си до този миг, а когато залезе — не знаем къде е домът на нощувката му. Тези примери са все дела на всевеликия Създател, да бъде славно името му!

— Учителю, ти ми разказа за мощта на Създателя, която не може да бъде отречена! Но кажи ми как той е създал живите твари!

— Тварите са създадени от неговото слово, което е съществувало преди времето! Чрез него той е сътворил всяко нещо!

— Значи Аллах, да се възвеличава името му и да крепне мощта му, е поискал да създаде тварите, преди те да са съществували?…

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ ДЕВЕТСТОТИН И ВТОРАТА НОЩ…

Тя продължила:

Разправят, царю честити, че Шаммас отговорил на поредния въпрос на Уарадхан по следния начин:

— Никой човек няма да ти каже нещо различно от думите ми, освен ако изопачава думите на божиите закони и анализира фактите само от видимата им страна. От това изхождат някои, които твърдят, че словото имало мощ! Да ни пази Аллах от подобни мнения! Словото произтича от всемогъщия Аллах. То не означава, че словото на Аллаха като слово само по себе си има мощ, но че мощта е една от отличителните черти на Аллах. Словото на Аллах не може да се опише извън Аллах! Нека сме благодарни на Всевишния, че чрез словото си е създал всички божи твари и че без това слово не би се създало нищо. Създаденото чрез словото му е действително, защото действително сме създадени чрез това слово!

— Сега проумях делото на Създателя! — казал Уарадхан. — Но съм чувал да казват, че той е създал създаденото със словото на истината. Истината е винаги срещу лъжата. Откъде тогава се е появила лъжата? Как е могла тя да се противопостави на истината? И то така, че да внесе съмнение в нея и да обърка земните твари до степен, че те стигат до разцепления? Всевеликият създател обича ли тази лъжа, или я мрази? Щом се твърди, че той обича истината и има силата да я създава, а мрази лъжата — откъде пък се е появило това, което Създателят мрази, вместо онова, което обича?

— Когато Аллах е създал човека, той не се е нуждаел от покаяние, докато лъжата не се опълчила срещу истината! Тя е създадена от самия човек и е породена от моженето, което Аллах е заложил у човека — това е желанието за онова, което наричат полза! Когато лъжата се намесва срещу истината в това си качество, тя замъглява истината. Причината за лъжата е личната воля на човека, способността му да мисли и търсенето на полза, която е желана част от природните слабости на човека. Тогава Аллах му внушава покаянието, за да отхвърли тази лъжа и да го утвърди в истината, и го наказва, ако той продължава да се придържа към лъжата.

— Кажи ми сега защо тази лъжа изпъква пред истината и дори понякога я замъглява? И защо трябва да се налага наказание на човек, когато той се нуждае от покаяние?

— Когато Аллах е създал човека за истината, той го е създал, за да я обича — тогава не е имало нито покаяние, нито наказание! Така продължило, докато Аллах поставил в човека душата, която е най-съвършеното му и най-скъпоценно притежание! Естествено, тя се състои от желания и стремежи, а от тях се пораждат лъжливите неща, които объркват истината, с която е създаден човекът и която той е природно склонен да обича. Когато човекът стигне до това равнище, той се отклонява от истината, а отклони ли се от истината, потъва в лъжата.

— Значи когато лъжата се смеси с истината, това вече е грях?

— Точно така! Аллах обича човека и поради огромната си обич го е създал така, че и той да се нуждае от него. Това е върховната истина. Но вероятно човекът е станал слаб за нея поради стремежа на душата към светски желания и така е попаднал в грях! Така от лъжата се ражда грехът, с който човекът въстава срещу бога — а това вече заслужава наказание. С отстраняването на лъжата чрез покаяние той се възвръща към обичта си към истината и вече заслужава награда!

— Разкажи ми как идва нарушението! Хората имат свой прародител Адам. Аллах е създал Адам с истината. Как така той е навлякъл греха върху душата си? Душата е поставена впоследствие, тя поражда и греха, и покаянието, а оттам — наказанието или наградата. Виждаме, че някои хора живеят в непрекъснати нарушения, стремят се към неща, които бог не обича, нарушавайки по този начин самата същност на своето създаване — любовта към истината. Виждаме и други, които живеят, за да радват Създателя и неговата мощ, и заслужават милосърдие и награда. Каква е причината между тези и онези да съществува такова различие?…

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ ДЕВЕТСТОТИН И ТРЕТАТА НОЩ…

Тя продължила:

Разправят, царю честити, че везирът Шаммас отговорил на въпроса на Уарадхан по следния начин:

— Първата поява на греха у човека става по причина на дявола, който наблюдавал какво прави Адам! По природа и той бил склонен към любов. Но когато заживял сам със себе си, в него се натрупали гордост, високомерие, надменност към вярата и към покорността пред делото на Създателя му. Тогава Аллах се отказал от любовта си към него и го оставил да живее в грях. Когато Иблис разбрал, че Аллах не обича греха, и видял каква обич, покорство и истина таи Адам към Създателя си, обхванала го ревност. Той използвал хитрост, за да отклони Адам от истината, да стане негов съучастник в лъжата. Адам заслужил наказанието си, защото се показал склонен за грях, представен от врага му като нещо прекрасно, и поради подчинението си на Ева. Така той нарушил съвета на бога и приел предложената му лъжа. Когато узнал за слабостта на човека и с каква бързина врагът му го е склонил да изостави истината, с милостта си Аллах му създал покаянието, за да може чрез него да победи врага си Иблис и цялото му войнство и да се върне към истината, за която е предопределен. Когато пък Иблис видял, че Аллах е дал на човека поле, в което да се съпротивява на дявола, той вкарал в това поле хитрини, за да го извади от благоволението на неговия бог и да го превърне в съюзник на собствения си гняв, който заедно с войнството си смятал за основателен. Аллах пък дал на човека възможност да се покае, наредил му постоянно да се придържа към истината, да прекрати греха и нарушенията на повелята му. Той му внушил, че на земята има един яростен враг, който няма да се откаже от опитите да го присвои, да го присламчи към себе си ни денем, ни нощем! Затова човек заслужава награда, ако се придържа към истината, която е част от природата му, и наказание — ако душата му отстъпи и в нея загорят желания!

— А сега ми разкажи каква е силата, с която човекът е могъл да наруши волята на Създателя си, който, както ти каза, е непобедим и нищо не става против волята му? Нали е очевидно, че Всевишният е могъл да отклони създанията си от този грях? Защо не го е сторил?

— Аллах безпристрастно и милостиво е показал на хората, които го обичат, пътя към доброто, дал им е възможност и сила да правят каквито си искат добрини, но нарушат ли това, те вършат грях и са обречени на гибел!

— А щом Създателят им е дал възможността да могат да правят каквото си щат, защо той не е унищожил лъжата, към която се стремят, за да вървят само по пътя на истината?

— Това е породено от величието на неговото милосърдие и от безкрайността на неговите действия. Както преди това се е разгневил на Иблис и не му е простил, така е бил милосърден към Адам, като му е дал възможност за покаяние и е бил снизходителен към него, след като му е бил разгневен!

— А дали Аллах е създал онова, което обича и не обича, или е създал само онова, което обича?

— Той е създал всичко, но е доволен само от онова, което обича!

— А как да разбираме следните две неща: едно удовлетворява Аллах и носи награда за носителя му, а друго гневи Аллах и носи мъка на извършителя му? Това са доброто и злото, заложени в душата и тялото! Тези две неща се пораждат чрез петте сетива: вкус, слух, зрение, обоняние и осезание. Дали тези пет сетива са създадени за добро или за зло?

— Разбери, момко, че всичко това, за което питаш, е заложено в разума ти, който е причина да се повреди сърцето ти. Аллах е създал човека с истината и е вселил в природата му любов към нея. Той е създал човека, за да го обича, поставил му е душа, стремяща се към желания, дал му е и мощ и още — тези пет сетива, които могат да го отведат и в рая, и в ада! Той е създал също езика на човека, за да се изразява, ръцете — за да работи, нозете — за да ходи, очите — за да вижда, ушите — за да чува. На всяко едно от тези сетива той е дал сила, способна да ги движи. Наредил е на всяко едно да работи — само той, човекът, да е доволен! Онова, което го задоволява чрез очите, е насочването на взора към онова, което Аллах обича, а той се отвлича към онова, което Аллах мрази, като например погледа към желанията. Онова, което го радва в слуха, е да се слуша само истината, а да не се приема онова, което гневи Аллаха! Онова, което го радва в ръцете, е те да вземат само онова, което им е дадено от Аллах, и да го раздават на другите по начин, който да го радва, а не да грабят и да пръскат онова, което им е дал Аллах — това е грях! Онова, което го радва в нозете, е те да крачат към добро, каквото е например търсенето на знания, а не да вървят по път, различен от този на Аллаха! Желанията трябва да са само такива, без които човек не може да живее, и те да излизат от тялото на човека само по повеля на духа! Желанията, пораждани от тялото, са два вида: желание за потомство и желание на търбуха. Желанието за потомство радва Аллах, но то трябва да бъде само законно! Желанието на търбуха са яденето и пиенето! Аллах се радва, когато никой не си позволява да вземе повече, отколкото сам той му е предопределил, независимо дали е малко или много. Но Аллах се гневи, когато някой вземе нещо, на което няма право! Той е наредил всяка част на тялото да прави онова, за което е предопределена!

— Кажи ми дали Аллах, да е вечна мощта му, е знаел предварително, че Адам ще яде от дървото, което той му е запретил, и че ще стане с него онова, което знаем, като по този начин е извършил грях.

— Да, Аллах е знаел това, преди да сътвори Адам! Доказателство затова са и предупреждението да не яде, и изводът, че ако яде, той ще го сметне за грях! Това е направено, за да няма после Адам довод да протестира пред бога си, че не го е предупредил. И когато е извършил греха и е попаднал в трудно положение, Адам е понесъл упрека със себе си и го е предал на следващите поколения. После Аллах е пратил пророци и пратеници, дал им е книги, те са ни научили на законите в тях, изяснили са ни правилния път, обяснили са ни какво да правим и от какво да се въздържаме. Така ние получаваме власт, равна на възможностите ни — който работи в тези рамки, той успява и печели, а който ги прескочи и не следва тези съвети, той греши и губи на този и онзи свят! Аллах е създал желанията в нас, наредил ни е да ги използваме само от законната им страна и да служат само за добро! Ако пък ги използваме от погрешната им страна — това ще бъде зло! Когато ни се случва нещо хубаво, то е от всевишния Аллах, а когато ни се случи нещо лошо — то е от самите нас, смъртните твари!

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ ДЕВЕТСТОТИН И ЧЕТВЪРТАТА НОЩ…

Тя продължила:

Разправят, царю честити, че Уарадхан изслушал отговорите на везира Шаммас и казал:

— Сега ми разкажи за нещо, което ме смущава. Чудя се на потомците на Адам за това, че копнежът им към този свят заличава напомнянето за отвъдния, макар и добре да знаят, че рано или късно ще напуснат този свят!

— Да, промените в света и неговото коварство са доказателство, че онзи, който върши благоденствия, невинаги благоденства, а и онзи, който върши грях, не е вечно грешен! Никога не е сигурно дали носителят на едното или другото няма да се промени! Ако човек е доволен от извършеното, без да забравя за неизвършеното, той непременно ще се промени! И обратно. Най-зле са онези хора, които не виждат възможността за такава промяна — те просто са забравили, че има и отвъден свят! Благоденствието, което са достигнали, не може да се сравни с ужаса и болките, които ще ги настигнат, когато се преселят там! Когато човек знае какво го очаква след смъртта, той би се отказал от благата на този свят!

— Мъдрецо — рекъл Уарадхан, — ти ми посочи пътя, който трябва да следвам, за да бъда винаги с истината!

Измежду учените, които се били насъбрали там, се изправил един и рекъл:

— Когато дойде пролет, и слонът, и заекът трябва да търсят пасища! Чух от вас въпроси и пояснения, каквито никога не бях чувал! Това ме тласна да запитам: кое е голямото и кое — малкото?

— Голямото е, което се очаква от малкото, а малкото — което се очаква от голямото! — отвърнал момъкът.

— Кои са четирите неща, които събират човешките същества?

— Съществата се събират при ядене, пиене, в сладостта на съня и в агонията на смъртта!

— А кои са трите неща, от които никой не може да избяга?

— Глупостта, низостта на душата и лъжата!

— Макар всяка лъжа да е долна, коя лъжа е по-добра?

— Лъжата, чрез която стопанинът изплаща загубите си и така получава полза!

— Макар всяка истина да е добра, коя истина е лоша?

— Високомерието на човека, породено от това, което притежава, и самовъзхищението му от това!

— А кое е по-долно и от най-долното?

— Когато човек се самовъзхищава от нещо, което не притежава!

— Кой човек е глупак?

— Който мисли само за това, което ще сложи в корема си!

— Царю! — заговорил след всичко Шаммас. — Ти си наш цар! Но ние сме длъжни да дадем обет пред сина ти като пред цар, който ще дойде след тебе!

Царят разбрал, че всички са чули и запомнили отговорите на сина му и са съгласни да се трудят заедно с него. Той им наредил да се подчиняват на повелите на сина му, а него самия назначил за свой наследник на престола.

Когато царският син станал на седемнайсет години, царят силно се поболял. Разбрал, че смъртта е вече близо, и казал на близките си:

— Смъртоносна болест ме е налегнала. Извикайте всички, извикайте чедото ми, съберете народа на царството ми!

Изскочили глашатаите, викнали на близките, съобщили с висок глас и на далечните, събрали се всички, влезли при царя и го запитали:

— Как си, царю?

— Тази болест е такава, че ще ми донесе смърт! — рекъл царят. — Стрелата, предопределена от Всевишния, вече ме достигна! Живея последния си ден на този свят и първия — в отвъдния! — после се обърнал към сина си: — Приближи се, сине! — приближил се момъкът, като плачел горчиво. Насълзили се очите на царя и той заговорил: — Не плачи, момчето ми! Не съм аз първият, достигнат от това предопределение, то е писано на всички, създадени от Аллах! Нека истината бъде любов на очите ти! Такава е заръката ми. Това е нашият последен разговор! Остани с мир!…

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ ДЕВЕТСТОТИН И ПЕТАТА НОЩ…

Тя продължила:

Разправят, царю честити, че момъкът рекъл на издъхващия си баща:

— Ти знаеш, татко, че винаги ще бъда пазител на завещанието ти и изпълнител на повелята ти! За мен ти си най-благият баща! Ти ме напущаш и не мога да те върна от вечността…

Царят, обхванат от силна предсмъртна треска, рекъл:

— Синко, помни десетте качества, с които Аллах те е благословил за този и онзи свят: Ако се разгневиш — скрий гнева си; ако сгрешиш — преглътни; ако говориш — бъди искрен; ако обещаеш — изпълни; ако съдиш — бъди справедлив; ако си силен — съчувствай на слабия; уважавай войскарите си; прощавай на враговете си; направи добро на врага си и престани да му се обиждаш! Придържай се също и към другите седем качества, с които Аллах те е благословил за благото на народа в царството ти: когато делиш — нека е всекиму според заслугите; когато наказваш за право дело — не прекалявай; когато дадеш обет — придържай се към него; приемай съветите и не проявявай безполезен инат; задължавай поданиците си да спазват достойните закони и предписания; бъди милостив, но и справедлив, за да те уважава мало и голямо и да се боят от тебе престъпниците! — после той се обърнал към мъдреците и емирите: — Горко ви, ако нарушите повелите на новия цар — това ще бъде гибел за земята ви, разцепление сред племето ви! Тогава ще злорадстват над вас враговете ви! Стойте твърдо около него — така ще държите делата в ръцете си и ще подобрявате хала си! Ето го, той е вашият цар! Останете с мир!

Предсмъртната му треска се усилила, езикът му замръзнал. Той притиснал сина си към себе си, целунал го и благодарил на Аллаха. Така свършил земният му срок, оплакали го всичките му поданици, погребали го с почит, възхвала и прослава.

Върнали се всички заедно с царския син от погребението, облекли го в царски одежди, коронясали го с бащината корона, надянали царския печат на ръката му и го сложили да седне на царския трон.

Известно време момъкът следвал справедливо и добросъвестно пътя на своя баща. Но по едно време този свят го препънал и го отвлякъл в руслото на желанията. Той се отдал на тяхната сладост, заживял в най-голям разкош, забравил бащините заръки, изоставил царските дела и тръгнал по гибелен път. Особена негова слабост станали жените. Станало така, че щом зърнел някоя хубавица, начаса изпращал да му я вземат за жена. Събрал огромен брой жени, повече от Сулейман бен Дауд, царя на израелското племе. Уединявал се с няколко от тях и не излизал по цели месеци. Не виждал несправедливостите, от които се оплаквали поданиците му, не давал отговор и на онова, което му пишели. Когато видели как не се грижи за държавните работи и за поданиците си, сановниците проумели, че скоро беда ще настигне и тях. Разделили се, заупреквали се един друг и си рекли:

— Хайде да отидем при Шаммас, за да му разкажем какво става с царя! Нека той го посъветва — иначе бедата наближава! Земните сладости замаяха царя! — речено-сторено. Отишли при везира Шаммас и му казали: — Мъдрецо, нашият цар е объркан от удоволствията на този свят, желанията са го оплели в мрежите си! Той прие лъжата и върви към провала на цялото си царство! По негова вина всички ще стигнем гибел! Той не се грижи за властта, пренебрегва хала на всичките си поданици! Дойдохме да споделим пред теб истината, защото ти си по-съвършен от нас! Не бива да се допуща беда в тази земя, ти трябва да върнеш царя в правилния път! Говори му — може би той ще приеме думите ти и ще се върне по пътя на Аллаха!

Везирът отишъл до стража, до когото му било разрешено да стига, и му рекъл:

— Момко, позволи ми да вляза при царя, имам с него една работа и искам да му я разкажа!

— За бога, господарю! — отговорил стражът. — От месец той не разрешава на никой да влиза при него, дори на мене! През цялото време не съм зървал лицето му! Но ще ти покажа кой би могъл да поиска разрешение за тебе! Трябва да намериш еди-кой си слуга, който е винаги при него и му носи храна! Излезе ли да вземе храна, предай му молбата си и дано робът постигне това, което искаш!

Отишъл Шаммас при вратата на кухнята, поседял там и ето че слугата се появил, взел нещо и понечил да се върне обратно, но Шаммас му казал:

— Синко, искам да вляза при царя и да му кажа нещо, което го засяга! Моля ти се, щом се наобядва, кажи му за мене, поискай разрешение да вляза при него!

Слугата взел храната, отнесъл я на царя и когато Уарадхан се нахранил и се отпуснал, робът му рекъл:

— Господарю, везирът Шаммас чака при вратата и иска разрешение да влезе при тебе и да сподели с тебе някои неща, които те засягали!

Стреснал се царят, смутил се и наредил на слугата да въведхе везира при него…

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ ДЕВЕТСТОТИН И ШЕСТАТА НОЩ…

Тя продължила:

Разправят, царю честити, че слугата поканил Шаммас да влезе. Везирът целунал ръка на царя, а той му рекъл:

— Какво толкова се е случило, Шаммас, че искаш да влезеш при мене?

— От дълго време не съм виждал лицето на моя цар и господар! — отговорил Шаммас. — Дойдох, царю, да поговорим, за да бъде благоденствието ни пълно!

— Кажи, какво ти е хрумнало?

— Ти знаеш, царю, че всевишният Аллах от ранна възраст те е дарил със знания и мъдрост като никой друг цар преди тебе! Аллах допълни този дар, като те сложи цар! Ти трябва да бъдеш пазител на неговата воля! Но ето, аз виждам как за броени дни ти забрави баща си и заветите му, изостави обета си пред него, отклони се от напътствията му и справедливостта му!

— Как така? — възкликнал царят. — Какво толкова съм направил?

— Ами ето — продължил везирът, — ти изостави воденето на делата в царството си и на поданиците си и правиш само това, което ти се нрави. Казано е: „Царят е задължен непрекъснато да става по-добър и да пази вярата на поданиците си в себе си!“ Царю, ти не бива да допущаш малките преходни наслаждения да те заведат в пропастта на гибелта, за да не се случи с тебе онова, което се случило на рибаря!

— А какво се е случило на рибаря? — запитал царят.

И везирът Шаммас заразказвал:

Приказка за рибаря

Един рибар отишъл към реката да улови риба. Огледал този вир, онзи вир и забелязал една голяма риба.

— Няма смисъл да си губя времето! — казал рибарят. — Ще следвам тази риба, ще видя къде отива, ще я хвана и тя ще ме направи богат за няколко дни!

Съблякъл се той и заплувал след рибата. Течението на реката го подхванало, той успял да я стигне и да я сграбчи с две ръце. Обърнал се и видял, че е далече от брега. Като разбрал, че течението го е отвлякло, той не само че не пуснал рибата, за да се измъкне, ами я сграбчил още по-силно и се оставил течението да го влече. Така плувал, що плувал, докато водата го довела до въртоп, от който никой не можел да се спаси. Тогава рибарят завикал с всичка сила:

— Помощ!… Потъвам!…

Събрали се хората, които били около реката, и завикали:

— Какво е станало?

— Оставих ясния път, по който можех да се спася, и срещнах гибелта си за празна работа! — отвърнал той.

— Ей, ти! — завикали хората. — Как си могъл да изпуснеш пътя на спасението и да се намъкнеш в тази гибел? Какво ти пречеше да пуснеш това, което държиш в ръка, за да спасиш живота си и да се отървеш от неминуема смърт? Сега вече никой не може да те спаси!

Човекът пуснал улова от ръцете си, но пак се удавил.

— Дадох ти, царю, този пример — продължил Шаммас, — за да отделиш нищожните дела, в които намираш удоволствие, от задълженията към поданиците си и никой да не види, че си сбъркал!

— И какво ще ме посъветваш? — запитал царят.

— Ако утре се почувстваш добре, разреши на хората да влязат при тебе, изслушай ги и те ще бъдат доволни!

— Шаммас, ти говориш мъдро. Утре, ако е пожелал Аллах, ще сторя това, което ме съветваш! — съгласил се царят.

Но после една от най-любимите му жени влязла при него и го видяла замислен върху думите на първия везир.

— Виждам, царю, че душата ти е разтревожена! Оплакваш ли се от нещо? — запитала тя.

— Не, но наслажденията ме откъснаха от делата ми! — отговорил той. — Ако продължа още малко така, и ще изпусна царството от ръцете си!

— Виждам, че твоите везири те лъжат, царю! — рекла тя. — Те ти желаят злото, тревожат те, за да не получаваш от царстването си нито наслаждения, нито благоденствие, нито покой! Те искат да ти създадат допълнителни трудности, като защитаваш тях, искат цял живот да си уморен, да се претрепваш от работа заради тях, да стане с тебе онова, което станало между момчето и крадците!…

— А какво е станало с тях? — запитал царят…

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ ДЕВЕТСТОТИН И СЕДМАТА НОЩ…

Тя продължила:

Разправят, царю честити, че жената на царя заразказвала:

Приказка за момчето и крадците

Веднъж седмина крадци излезли да крадат. Минали край градина, а в нея — зрели орехи. Видели някакво момче да спи под сянката край оградата. Събудили го и му рекли:

— Момче, искаш ли да влезем заедно в тази градина, ти ще се качиш на едно дърво, ще ядеш там орехи, докато се наситиш, а и на нас ще хвърляш по някой друг орех!

Съгласило се момчето, влязло с тях в градината. Помогнали му да се качи на едно дърво и му рекли:

— Момче, седни там и разтърсвай силно всеки клон, за да изпада всичко, което е по него, а ние ще събираме. Когато на дървото не остане нищо, ще слезеш и ще вземеш от събраното частта, която ти се полага!

Качило се момчето на дървото, затръскало всеки клон поотделно, докато изпопадат орехите от него, а крадците ги събирали. Не щеш ли, довтасал стопанинът на градината и викнал:

— Кои сте вие и какво правите край това дърво?

— Ние нищо не сме вземали от дървото! — викнали крадците. — Минавахме от тук, видяхме момчето горе, помислихме, че то е стопанинът, и го помолихме да ни даде някой орех, а то поразтърси някой и друг клон да изпопадат орехите от него, та така си събрахме!

— А ти, бе, какво ще кажеш? — обърнал се стопанинът към момчето.

— Те лъжат! — отговорило то. — Дойдохме заедно тук, те ме накараха да се покача на това дърво и да тръскам клоните му, за да изпопадат от тях орехите! Аз само се подчиних!

— А успя ли да хапнеш някой орех? — запитал стопанинът.

— Нищо не съм ял! — отговорил то.

— Разбра ли колко си глупав и тъп! — възкликнал стопанинът. — Тръгнал си да вършиш работата на другите само за тяхна полза! — после се обърнал към крадците: — С вас аз работа нямам, вървете си по пътя! — после хванал момчето и го напердашил…

— Така и твоите везири и народът на царството ти искат да те погубят! — завършила царската съпруга.

— Право говориш! — казал Уарадхан. — Аз вече няма да изляза при тях и да изоставя удоволствията си!

Останал с жена си в най-големи наслаждения до съмване. Дошли сановниците. Спрели весели пред царската врата, но тя не се отворила, царят не се появил пред тях и не им разрешил да влязат при него. Отчаяли се и рекли на Шаммас:

— Везире с богатство необятно и мъдрост всеобхватна! Виж този момък — отново се отдава на грехове! Виж как нарушава обещанието си пред тебе! Молим те отново да влезеш при него, да видиш защо закъснява, какво го спира да излезе! Той е достоен за порицание!

Отишъл везирът Шаммас при царя и му рекъл:

— Мир на тебе, Уарадхане! Виждам те, че отново си изоставил великото дело, за което си предопределен. Стана онова, което станало с човека и камилата…

Приказка за човека и камилата

Един човек имал камила и искал да пие от млякото й. Радвало го, че тя имала хубаво мляко. А камилата била завързана с повода си винаги когато той я доял. Веднъж решил да я издои, но забравил да я завърже. Усетила камилата, че не е завързана, дръпнала се и избягала в пустинята! Така той изгубил и камилата, и млякото й! Вредата от свободата на камилата била по-голяма от печалбата!…

— Ето, царю — продължил Шаммас, — това представлява твоето благочестие за поданиците ти! Човек има нужда от храна, но това не значи той постоянно да стои пред вратата на кухнята! Човек може да има слабост и към жените, но не бива да прекалява със седенето при тях! Човек се нуждае от храна само толкова, колкото да премахне болката от глада, а от пиене — само да премахне жаждата! Мъдрият цар трябва да използва само два часа от двайсет и четирите часа на денонощието, за да стои при жените си и да задоволява там желанията на тялото си, а останалото време да използва в интерес на поданиците си! По-дългото стоене при тях е вредно за духа и за тялото! От тях не бива да се приемат нито съвети, нито дела! Много мъже са загинали заради жените си! Имало един, който загинал само защото изпълнявал всичко, което му повелявала съпругата му.

— А как е станало това? — запитал царят.

И Шаммас заразказвал:

Приказка за мъжа и жената

Разправят, че някакъв мъж си имал жена. Обичал я той и я уважавал, вслушвал се в думите й, правел, каквото тя му кажела. Имал си и градина — бил я създал със собствен труд, всеки ден ходел да я окопава и напоява. Един ден жена му запитала:

— Какво си сял в градината?

— Всичко, каквото обичаш и каквото искаш! — отвърнал той. — Само да видиш как съм я окопал, как съм я напоил!

— Няма ли да ми я покажеш? — запитала тя. — Нека да я видя, да отправя в нея една праведна молитва, пък може бог да ми отговори!

— Добре! — съгласил се мъжът. — Утре ще те взема!

На съмване човекът взел жена си и отишъл с нея в градината. Отдалече ги забелязали двама момци, които си рекли:

— Този мъж е развратник, пък тази жена — прелюбодейка! Те се вмъкнаха в тази градина, за да прелюбодействат там!

Последвали ги те да ги видят какво ще правят, и се скрили зад оградата. А човекът и жената влезли вътре.

— Хайде, помоли се за мене, както ми обеща! — казал мъжът.

— Няма да се моля, докато не си вземеш от мене онова, което жените желаят от мъжете! — рекла тя.

— Горко ти, жено! — възкликнал мъжът. — Не ти ли стига онова, което правим вкъщи! Пък и от работата ми ме отвличаш! Не се ли боиш, че ще ни види някой?

— Не бой се! — отговорила тя. — Ние не правим нищо осъдително! Колкото до градината — има време и ще я напоиш, когато си искаш!

Тя не приела от него никакви извинения и настоявала да се любят насред градината. Накрая той склонил, легнал върху нея, а двамата момци само туй чакали, скочили, хванали ги и викнали:

— Вие сте развратници! Ако не ни оставиш и ние да легнем върху жената, ще ви заведем при кадията!

— Горко ви! — възкликнал мъжът. — Това е жена ми! Аз съм стопанинът на тази градина!

Те не го слушали, а се нахвърлили върху жена му. Завикала тя мъжа си за помощ:

— Не ги оставяй да ме опозорят!

Втурнал се той към тях, като сам викал за помощ. Никой не го чул, но един от двамата се обърнал към него, ударил го с ханджара си и го убил намясто. После двамата съборили жената и я опозорили…

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ ДЕВЕТСТОТИН И ОСМАТА НОЩ…

Тя продължила:

Разправят, царю честити, че Шаммас продължил да говори на царя:

— Разказах ти това, царю честити, за да знаеш, че мъжът не бива да се подчинява на женски повели, да приема женски съвети! Ако правиш това, то значи, че си тръгнал по пътя на невежеството! Не следвай преходните удоволствия — ползата от тях е нищожна в сравнение с вредата, която носят!

— Добре, утре, ако е пожелал Аллах, ще изляза пред сановниците си! — рекъл царят.

Излязъл Шаммас при царските първенци и им предал думите му.

Чула и жената тези думи, отишла при царя и му рекла:

— Поданиците са роби на царя! Сега виждам, че ти, царю, си роб на поданиците си, защото им се подчиняваш и се боиш от злините им! Те искат да те изпитат! Ако видят, че си слаб, ще те пренебрегват, а ако си силен — ще те уважават! Ако се съгласиш на това, което искат, ще те отклонят от делата ти и това ще стане по твоя воля, ще те мъкнат непрекъснато от една работа в друга, докато те доведат до гибел, и с тебе ще стане същото, което станало между търговеца и крадците!

— А какво е станало с тях? — запитал царят.

И тя заразказвала:

Приказка за търговеца и крадците

Някакъв търговец имал много пари, правел алъш-вериш в много градове. Видели го крадци. Отишли до дома му и решили с хитрост да проникнат вътре.

— Гледайте сега как ще се оправя със стопанина! — казал главатарят им. Облякъл той дрехи на лечител, метнал на рамо торба с някакви лекове и завикал: — Търси ли някой лечител? — стигнал до къщата на търговеца и видял, че е седнал да обядва. — Имаш ли нужда от лечител? — запитал крадецът.

— Нямам нужда от лечител! — отговорил търговецът. — Но ти поседни с мен и си хапни!

Седнал крадецът срещу него и започнал да яде — хубави били гозбите на този търговец! „Намерих си късмета!“, помислил си той и заговорил:

— Ти ми даде това благодеяние! Не може да те оставя без съвет. Виждам, че си човек яшен, и това е причина коремът ти да боледува! Ако не си намериш лекове, работата ти е спукана!

— Съвсем здрав съм — и телом, и духом! — рекъл търговецът. — Стомахът ми бързо смила храната! Щом е добре нахранен, никаква болест не ще го хване!

— Само така ти се струва! — казал крадецът. — Но аз провидях, че в корема ти има скрита болест, и трябва да се цериш!

— А кой ще ми каже какъв ми е лекът? — запитал търговецът.

— Само Аллах е лечител, а лечител като мене лекува болните, доколкото Всевишният му е позволил! — казал крадецът.

— Покажи ми лека си и ми дай малко от него!

Крадецът му дал някакъв прах с много алое в него и рекъл:

— Изпий това тази нощ!

Взел търговецът от лека. Когато се мръкнало, го изпил. Усетил, че е алое с неприятен вкус, но все пак не оставил ни прашинка. През нощта усетил, че му става по-леко. На втората вечер крадецът донесъл още лек, но сложил в него повече алое. Човекът го взел, но го хванало разстройство. Въпреки това не се отказал. Видял крадецът, че търговецът му е повярвал и му се доверява. Отишъл и донесъл прах, който убива. Дал му го. Изпил го търговецът. Тогава всичко, което носел в стомаха си, се спуснало надолу, разпокъсало червата му, той умрял, а крадецът обрал всичко, каквото имал…

— Казах ти това, царю — завършила жената, — за да не вярваш на нито една дума на този измамник!

— Няма да изляза при тях! — съгласил се царят.

Когато се съмнало, всички сановници се събрали пред царската врата. Стояли там, минала по-голямата част от деня, накрая се отчаяли, върнали се при Шаммас и му рекли:

— Мъдри и опитни философе, виж как това невежо хлапе все повече ни лъже! Трябва да се отнеме царщината от ръцете му и да го заменим с друг праведен мъж! Влез при него трети път и му кажи, че ще се вдигнем срещу него и ще му отнемем царския сан! Спира ни само благодеянието на баща му към нас, обетите, които той взе от нас! Утре ще се съберем за последен път, ала ще дойдем с оръжие! Ако той излезе — добре, но ако не излезе, сами ще влезем, ще го погубим и ще главим другиго за цар!

Надигнал се пак везирът Шаммас, влязъл при царя и му рекъл:

— Ти, Уарадхане, потънал в сладострастия и забавления! Какво правиш със себе си? Щом вършиш престъпление към себе си, знанията, които сме ти дали, са вече мъртви! Ако знаех кой бе този, който те промени, щях да го накажа по заслуги! Трети път те съветвам, а ти все не приемаш съветите ми! Знай, че хората от царството ти се сговарят да влязат насила при тебе, да те погубят и да дадат царщината ти на друг! Нима имаш сила срещу всички, за да се спасиш от ръцете им, или се надяваш, че след смъртта си ще възкръснеш? Ако искаш да живееш и да царуваш — покажи на хората силата на волята си! Кажи им, че съжаляваш! Те са решени на бунт! Дори да са стояли дълго време под вода, кремъците, щом бъдат извадени и ударени един в друг, изпущат огън! С тебе ще стане онова, което станало между лисиците и вълка!…

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ ДЕВЕТСТОТИН И ДЕВЕТАТА НОЩ…

Тя продължила:

Разправят, царю честити, че цар Уарадхан запитал своя везир:

— А какво е станало между лисиците и вълка?

И везирът Шаммас заразказвал:

Приказка за лисиците и вълка

Разправят, че глутница лисици излезли да потърсят нещо за ядене. Търсили, що търсили, намерили умряла камила и рекли:

— Намерихме нещо, с което ще преживеем дълго, но да не би някоя от нас да яде за сметка на останалите. Тогава силният ще надделее със силата си над слабия и нефелният ще загине! Трябва да потърсим съдия — той да отсъжда кому какво да се даде! Ще му отстъпим един дял!

Докато разговаряли така, към тях се приближил вълк.

— Този вълк ще ни бъде съдия! — рекли лисиците. — Той е по-силен от нас, а в минали времена баща му ни беше султан! Нека молим Аллаха той да отсъжда справедливо помежду ни! — отишли при него, казали му какво са намислили, и добавили: — Ти отсъждаш какво да се даде на всяка от нас, за да се храни всеки ден според нуждите си, за да не властва силната над слабата и да се погубим една друга!

Вълкът приел да изпълни молбата им и първия ден им дал по толкова, че да се наситят. Но на следния ден си помислил: „Ако разделям тази камила между тези слабаци, за мене ще остане само парчето, което те са ми определили! Ако изям всичко сам, те не могат да ми сторят нищо! Отсега нататък повече нищо няма да им дам!“

Съмнало се и лисиците дошли при него да им даде дела:

— Хайде, Вълчо, дай ни и днес да хапнем!

— Нищо не остана и няма за даване! — отвърнал вълкът.

Отдалечили се те и си рекли: „Аллах ни прати голяма мъка, този нито знае, нито зачита бога! Пък ние нямаме нито сила, нито мощ!“ После продължили да разсъждават: „Сигурно гладът го е заставил да направи това! Нека днес да яде, да се насити, пък утре пак ще отидем!“ И когато се съмнало, пак отишли при вълка и му казали:

— Вълчо! Поставихме те над нас да даваш всекиму равен дял, за да се прехранваме; да се отнасяш към силния както към слабия, пък когато храната свърши — да ни помагаш да намерим друга, да сме винаги заедно под твоя защита и сянка! Ето, от два дни не сме яли! Дай ни каквото ни се полага!

Не отговорил вълкът, дори се разгневил повече. Те го молели, той не отвръщал и те си рекли:

— Няма какво друго да сторим, освен да отидем при лъва — ще се оставим на милостта му и ще му предложим камилата! Ако ни даде нещичко от нея, ще му бъдем благодарни, ако ли не — той повече я заслужава от този хитрец! — отишли при лъва, разказали му какво им се било случило, и завършили: — Ние сме твои роби! Дошли сме да те помолим за помощ, за да ни отървеш от този вълк, нали сме твои поданици!

Лъвът чул разказа, обхванала го ярост, отишъл при вълка. Когато вълкът видял лъва да се приближава, хукнал да бяга. Втурнал се лъвът подир него, хванал го, разкъсал го и върнал плячката на лисиците…

— От разказа ни става ясно, царю — завършил Шаммас, — че никой цар не бива да пренебрегва делата на поданиците си! Това е последният ми разговор с тебе, остани с мир!

— Изслушах те! — рекъл царят. — Утре, ако е пожелал Аллах, ще изляза пред тях!

Излязъл Шаммас и съобщил на събралите се, че царят обещал през утрешния ден да излезе пред тях.

Узнала и жена му, затичала се при царя и казала:

— Много ме учудва, че се покоряваш на робите си! Защо да си въобразяват, че именно те са ти дали тази царщина? Те може и да са ти я дарили, ала не са в състояние да ти сторят и най-малкото зло! Твое право е да не им се подчиняваш, а тяхно право е само да изпълняват повелите ти! Казано е: „Не е ли сърцето ти като желязо, ти не си достоен да бъдеш цар!“ Тези там се осмеляват да застанат срещу тебе — те трябва да бъдат принудени да се покорят! Не обръщай внимание на никой, не им позволявай да се бунтуват, иначе ще стане онова, което станало между овчаря и крадеца…

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ ДЕВЕТСТОТИН И ДЕСЕТАТА НОЩ…

Тя продължила:

Разправят, царю честити, че царят запитал жена си:

— А какво е станало между овчаря и крадеца?

И тя заразказвала:

Приказка за овчаря и крадеца

Разказват, че един овчар си пасял овцете в полето и пазел стадото си. Една нощ се появил крадец, който искал да открадне някоя овца. Видял, че овчарят е добър пазач, не спи нощем, не притваря очи денем. Цяла нощ двамата разговаряли, но крадецът така и не сполучил да извърши своето. Когато се уморил, измислил хитрост. Отишъл в пустинята, убил един лъв, одрал кожата му и я напълнил с трева. Изправил чучелото на висока могила сред равнината, така че овчарят, щом го види, да го помисли за истински лъв. После се върнал при пастира и му рекъл:

— Този лъв ме праща при тебе — искал една овца за вечеря!

— Къде е лъвът? — запитал овчарят.

— Вдигни поглед — ей го там стои!

Вдигнал овчарят глава, видял чучелото на лъва, помислил, че е истински лъв, много се изплашил и рекъл на крадеца:

— Братко, вземай за него каквото искаш — няма да ти преча!

Избрал си крадецът една от най-хубавите овце, но като видял страха на овчаря, желанието му да вземе още станало по-голямо. Ден подир ден идвал при пазача на стадото и го плашел:

— Лъвът пак иска овца — иначе не знам какво щял да направи! И продължил така, докато овчарят изгубил цялото стадо…

— Казах ти това, царю — завършила жената, — за да не се покоряваш! Тези хора искат да им бъдеш покорен! Най-правилното е да умрат!

Съгласил се царят с думите й, рекъл:

— Приемам съвета ти! Не ми се иска нито да разговарям с тях, нито да се показвам пред тях!

Когато се съмнало, събрали се везирите, държавните първенци и народните избраници, всеки взел оръжие в ръце и тръгнали да нападнат царя, да го убият и да въздигнат друг на мястото му. Стражите не им отворили. Тогава нападащите решили да донесат огън, да запалят портите и така да влязат. Стражите чули думите им, втурнали се вътре и съобщили за това на царя.

„В голяма беда попаднах!“, помислил си царят, пратил да повикат жена му и й рекъл:

— Шаммас ми съобщи нещо и виждам, че е било истина! Насъбрало се е мало и голямо, куцо и сакато, искат да ме погубят, а и вас след мене! Искали да изгорят двореца, докато сме вътре! Какво ще ме посъветваш сега?

— Струва ми се — рекла тя, — че трябва да вържеш мокра кърпа на челото си и да се престориш на болен! Изпрати да викнат везира Шаммас, за да види на какъв хал си, и му кажи: „Исках да изляза пред хората, но тази болест ми попречи! Излез и им кажи, че съм болен! Утре ще се явя пред тях и ще разгледам делата им!“ На сутринта извикай десет от робите на баща си — нека това са смели и силни мъже, на които можеш да се довериш! Нека те позволяват; тези хора да влизат при тебе един по един! Когато някой влезе, ти им нареждай да го убиват! Тогава нареди да отворят вратата. Когато онези видят, че вратата се отваря, духовете им ще се успокоят. Ала трябва да започнеш с великия Шаммас! Той е, който взема решенията им! Убий го най-напред, а после и останалите! Когато направиш това, ще си отдъхнеш изцяло от тях, ще се пречисти царуването ти и ще правиш каквото искаш!

— Добре си го измислила! — казал царят.

Наредил да му донесат мокра превръзка, пристегнал главата си, престорил се на болен, пратил да викнат Шаммас и му рекъл:

— Слушай, Шаммас! Знаеш, че те обичам и се вслушвам в думите ти! Бе ме посъветвал да изляза пред народа и да раздавам правосъдие! Приех съвета ти, исках вчера да изляза, но ме налегна тази болест — не мога да се надигна! Разбрах, че народът в царството ми се е разгневил и е решил да ми стори нещо, което не съм заслужил! Те не знаят за тази болест! Ти си мой съветник, преди си бил съветник на баща ми, умееш да оправяш хорските дела! Ако е пожелал Аллах, аз утре ще се появя пред тях! Дано болестта ми тази нощ изчезне!

Поклонил се Шаммас пред Аллаха, възхвалил царя, излязъл пред народа и съобщил какво му бил казал той. Така спрял онова, което били решили. Всички се прибрали по домовете си…

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ ДЕВЕТСТОТИН И ЕДИНАЙСЕТАТА НОЩ…

Тя продължила:

Разправят, царю честити, че докато Шаммас разказвал това на народа, цар Уарадхан повикал при себе си десет силни роби юнаци, които подбрал между най-силните бащини си роби, и им рекъл:

— Вие помните колко благосклонен бе към вас баща ми, как високо ви ценеше, как ви уважаваше! Ще получите от мен същото и много повече! Искам да ви запитам: ще се подчините ли в негово име на повелята ми, ще скриете ли тайната ми? Ако сега ме подкрепите, ще се радвате на по-голямо благоволение, отколкото сами желаете!

И десетмината отговорили с едни и същи думи, сякаш от една уста:

— Ще изпълним всичко, което ни наредиш, господарю наш!

— Аллах да ви възнагради! — казал царят. — Знаете какви добрини направи баща ми за народа на царството ми! Видяхте какво стана вчера, когато всички се насъбраха около двореца и поискаха да ме убият! От това зло може да ги удържи само едно наказание за пример, което искам да им наложа! Трябва да убиете всеки, когото ви посоча, за да отстраня бедата над страната ни! Утре ще седна на този трон и ще им разрешавам да влизат един по един! За когото ви подавам сигнал, го вкарвате в другата стая, убивате го и скривате тялото му!

— Изпълняваме повелите ти! — отговорили десетимата.

Когато се съмнало, царят облякъл царските си дрехи, взел Корана в ръце и наредил да отворят вратата. Глашатаят викнал:

— Който има някакво дело, нека се яви пред царя!

Събрали се пред вратата везири, военачалници и нахлебници, подредили се всеки според сана си. Царят наредил да влизат при него един по един. Както бил обичаят, първи при него влязъл Шаммас. Спрял пред царя и в същия миг десетимата роби го заобиколили, грабнали го, вмъкнали го в съседната стая и го убили.

Влезли и другите везири, после — учените, след тях — хората на вярата. Един след друг ги избили, накрая никой не останал. Извикал царят палачите, наредил им да приберат мечовете и ги наградил, че не оставили жив. Отървали кожата само хора нищожни, от простолюдието, които били разгонени и се прибрали по домовете си.

Царят отдал душата си на сладострастия без граници. Настъпили разврат, жестокост и гнет по царството.

В страната на цар Уарадхан имало леярница, в която се обработвали злато, сребро, рубини и скъпоценности. Всички околни царе завиждали на това богатство. Веднъж един от съседните му царе си рекъл:

— Защо аз да не завладея царството от ръцете на това невежо хлапе? Той стори главното — изби първенците на държавата си, най-смелите и най-юначни мъже по земята му! Така сам се лиши от опита им във военните дела, сега няма кой да го насочва и подкрепя. Аз ще му напиша писмо и ще го разплача с неговото съдържание! Ще видя какъв ще е отговорът му!

И му написал писмо със следното съдържание: „В името на Аллаха, всемилостивия и милосърден! Научих какво си направил с везирите си, мъдреците и юнаците си! Ти вече нямаш сила срещу този, който те нападне, заради твоя гнет и разврат! Дано Аллах ми даде победа над тебе! Построй ми красив дворец посред морето! Ако това не е по силите ти, напусни страната си! Аз ти изпращам от Индия дванайсет отряда конници, във всеки отряд — дванайсет хиляди воини! Те ще навлязат в страната ти, ще ограбят богатствата ти, ще избият мъжете ти, ще осквернят харемите им! Техният предводител ще бъде моят първи везир — ще му наредя да разпъне стан на границата! Изпращам ти писмото си по този страж — той ще остане при тебе само три дни! Ако доброволно ми се подчиниш, ще се спасиш, ако ли не — ще те сполети това, което казах!“

Запечатал той писмото и го дал на един пратеник. Стражът стигнал до града на цар Уарадхан и му дал писмото. Царят го прочел, пребледнял, объркал се. Нямало с кого да се посъветва, на кого да се опре, кой да му помогне. Отишъл при жена си ни жив, ни умрял и й казал:

— От днес вече не съм цар, а роб на цар! — разгърнал писмото и й го прочел. Тя заплакала и заридала. — Имаш ли някакъв лек от такова дело? — запитал царят.

— Жените не умеят да воюват! — отговорила тя. — Те нямат ни сила, ни мисъл! Начините да се борави с подобни дела са мъжка работа!

Царят бил обзет от огромно съжаление и мъка за онова, което бил сторил. Дощяло му се да умре, вместо да отговори на такова ужасно писмо!

— Случи ми се заради вас онова, което се случило на яребицата с костенурките! — казал той на жените си…

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ ДЕВЕТСТОТИН И ДВАНАЙСЕТАТА НОЩ…

Тя продължила:

Разправят, царю честити, че жените запитали своя цар:

— А какво се е случило на яребицата и костенурките?

И той заразказвал:

Приказка за яребицата и костенурките

Разправят, че на някакъв остров живели костенурки. По него имало много дървета с плодове и реки. Веднъж над острова прелетяла яребица. Било й топло и морно и тя решила да поспре. Кацнала при костенурките. Денем те си пасели, а вечер се прибирали по домовете си. Когато се прибрали привечер, видели яребицата и тя начаса им харесала. Обикнали я силно, радвали й се и си говорили една на друга:

— Това е най-красивата птица на света!

Започнали да я ухажват, да й се галят. Яребицата също ги обикнала и свикнала с тях. Излитала сутрин, накъдето й се искало, а вечер се връщала. Станало й навик. Поживели известно време така, но костенурките започнали да се тревожат. Не били доволни, че я виждали само нощем, а още от ранно утро тя излитала. Тогава си рекли:

— Обикнахме тази яребица! Какво да направим, че да стои постоянно при нас?

— Почакайте, сестри! — заговорила едната костенурка. — Аз ще направя така, че тя да не се отделя от нас! — когато яребицата се върнала и кацнала при тях, към нея се приближила хитрата костенурка. Възхвалила я, пожелала й дълъг живот и здраве и рекла: — Господарке, ти знаеш, че си дарена с нашата обич, а и твоето сърце е изпълнено с обич към нас! Най-добро време за онези, които се обичат, е, когато са заедно, а разстоянията са огромни беди! Пък ти ни напущаш призори и се връщаш едва при залез, тревога разкъсва сърцата ни и ние много скърбим от това!

— Да, обичам ви! — казала яребицата. — Имам огромното желание да прекарвам повече време с вас! Раздялата не е лека и за мене, ала нямам друг изход, защото съм птица с криле, мога да спра на едно място само когато спя, но щом се съмне — излитам и летя, накъдето ми се ще!

— Така е! — казала костенурката. — Но крилатите през по-голямата част от живота си нямат покой, поради което не получават благоденствие. Ние се боим да не те улови някой от враговете ти, да загинеш и повече да не зърнем лика ти!

— Съгласна съм! — рекла яребицата. — Но ти как мислиш, има ли начин да се предпазя от тая опасност?

— Мисля, че можеш да оскубеш перата, които те издигат при летенето! — рекла костенурката. — Така ще останеш при нас, ще ядеш от храната ни, ще пиеш от водата ни! Ще си живеем заедно на това благодатно място и всеки от нас ще се любува на приятеля си!

Съгласила се яребицата, пожелала да живее в покой, оскубала си перо след перо, така както били пожелали костенурките. Останала да живее при тях.

Не щеш ли от някакъв кораб, който бил потънал наблизо, изплувал един пор. Зърнал той яребицата и забелязал, че е с оскубани криле. Много се зарадвал и си помислил: „Тази яребица има мазна снага и малко пера!“ Хвърлил се върху нея и я сграбчил. Креснала яребицата, замолила костенурките да й помогнат, но те не само че не й помогнали, но се свили в черупките си, притиснали се една към друга, а като видели как порът я измъчва, се задавили от плач по нея.

— Можете ли да направите нещо друго, освен да плачете? — викнала яребицата.

— Сестро, нямаме начин да се борим с пора! — отговорили те.

Тъжно й станало на яребицата, тя престанала да се моли за живота си и си рекла:

— Не сте виновни вие! Сама съм си виновна, че за ваше удоволствие оскубах перата си! Заслужавам гибел, защото ви послушах, и не ви укорявам за нищо!…

— И аз сега не ви проклинам, жени мои! — казал цар Уарадхан. — Проклинам себе си, задето забравих, че сте само удоволствие, което сме наследили от праотеца ни Адам и заради което той е бил прогонен от рая! Забравих, че вие сте в основата на всяка вина! Подчиних ви се, избих везирите и мъдреците на царството ми, които бяха мое оръдие и сила във всичко, и попаднах във велика гибел! Ако Аллах не ми изпрати някой с правилна мисъл, който да ме насочи към спасението ми, всички ще се затрием!…

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ ДЕВЕТСТОТИН И ТРИНАЙСЕТАТА НОЩ…

Тя продължила:

Разправят, царю честити, че цар Уарадхан влязъл в тронната зала и оплакал избитите везири и мъдреци с думите:

— О, вие! Колко ми е черно сега пред очите, искам да ви видя поне за миг и да ви се извиня, да запазя живота ви!

Цял ден тънал той в море от мъки, нито ял, нито пил, а когато се мръкнало, се преоблякъл в дрехи на бедняк, така че никой да не можел да го познае, и излязъл из града с надежда да чуе дума, която да го поуспокои. Зърнал двама самотни момци, които седели край някаква ограда, и двамата били около дванайсетгодишни. Приближил се царят, за да чуе какво си приказват, и чул единият да казва на другия:

— Да знаеш, братко, какво ми разказа баща ми снощи — колко поразии са засегнали посевите му, каква засуха е настъпила и не е валял дъжд, какви беди са се стоварили над града ни!

— А ти знаеш ли защо са настъпили тези беди? — запитал другият.

— Не, но ако ти знаеш, кажи ми!

— Да, знам! Царят ни избил своите везири и държавни първенци без вина само за да угоди на възлюблените си жени! Везирите го порицали, а той не само че не ги послушал, ами наредил да ги погубят, като се подчинил на желанието на жените си! Дори убил Шаммас, който бил везир и на баща му преди него. Но сега царят ни се бои, вижда какво ще стори Аллах с него заради греховете на жените му!

— А какво ще направи Аллах с него?

— Царят на Индия гледа с пренебрежение към нашия цар! Даже се говори, че му е пратил писмо, в което го ругаел и му казвал: „Построй ми дворец сред морето! Не го ли направиш, ще пратя срещу тебе воини, ще превзема царството ти, ще избия мъжете ти, ще пленя харемите им!“ Пратеникът на Индия му дал срок три дни да отговори! А царят на Индия, братко, е упорит и жесток, силен и непобедим. Ако нашият цар не изпълни повелята му, очаква го гибел, а когато царят ни загине, другият цар непременно ще отнеме имотите ни, ще избие мъжете и ще плени жените им!

Царят се разтреперил, прегърбил се и си помислил: „Та това са думи на мъдрец! Той каза нещо, което знам само аз! Тайната е у мене, никой не знае тази вест освен мен! Как я е узнало това момче? Я да ида аз при него и да го заговоря, пък ще моля Аллах спасението ни да дойде от неговите ръце и уста!“ Приближил се до момчето и любезно го заговорил:

— Любими синко, ти говореше за нашия цар! Той стори голямо зло — и за него самия, и за народа ни! Но кажи ми, момче, откъде знаеш, че царят на Индия е написал такова писмо до нашия цар?

— Научих го от древните книги! — казал момъкът. — Нищо не остава скрито от очите на Аллах, а хората са потомци на Адам!

— Така е, синко! — рекъл царят. — Но има ли нашият цар начин да защити себе си и царството си от тази велика беда?

— Да! — отговорил му момъкът. — Ако царят ме извика и ме запита какво да прави, за да отблъсне врага, ще му отвърна, че спасението е в силата на всемогъщия Аллах!

— Но кой ще съобщи на царя да потърси именно тебе, за да те види?

— Чух, че сега той търси хора с опит и правилно съждение! Нека изпрати стражи да ме извикат! Но ако той продължи да се забавлява с жените си, а аз отида сам при него, за да му кажа къде е спасението му, той може да нареди да ме убият, като е сторил с онези везири! А хората без мене ще бъдат слаби, ще им липсват умът и знанията ми. Загина ли без време, ще стана доказателство за известната пословица: „Който има знания повече от ума си, той загива заради простотията на този свят!“

Изслушал царят думите на момъка, убедил се в тяхната мъдрост, бил вече сигурен, че спасението за него и целия му народ ще дойде именно от ръцете на това момче, и продължил:

— Ти откъде си? Къде е домът ти?

— Като тръгнеш край тази стена, ще стигнеш до дома ми! — отвърнало момчето.

Запомнил царят мястото, сбогувал се с момъка и се върнал в двореца си. Наредил да не пущат при него никоя от жените му. Хапнал, пийнал, помолил Аллах да му прости греховете. Покаял се най-искрено. После викнал един от своите стражи юнаци, описал му мястото, където се бил видял с момчето, и му наредил да го покани с най-любезни думи да се яви пред него. Отишъл стражът, срещнал се с момчето и му рекъл:

— Царят те кани за добро! Иска да те запита за нещо, а после ще се върнеш по живо, по здраво у дома си!

— Слушам и се подчинявам на повелята на царя! — рекло момчето.

Тръгнало то с него. Стигнали при царя и то му се поклонило, възхвалило него и Аллаха, царят му върнал поздрава и му наредил да седне…

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ ДЕВЕТСТОТИН И ЧЕТИРИНАЙСЕТАТА НОЩ…

Тя продължила:

Разправят, царю честити, че царят запитал:

— Ти знаеш ли кой разговаря снощи с тебе?

— Да! — отговорило момчето.

— А къде е сега този човек?

— Той е същият, който сега разговаря с мене!

Царят наредил да поставят кресло до неговото, сложил го да седне и наредил да донесат ядене и пиене.

— Ти, момко — рекъл царят, — вчера ми спомена, че знаеш начин, чрез който да отблъснем от земята си хитрия цар на Индия! Какъв е този начин? Кажи ми и аз ще те направя първи везир, ще слушам мнението ти по всички дела и ще те възнаградя богато!

— Нека наградата си остане у тебе, царю! — казало момчето. — Нали царщината ти, приказките и сплетните на жените ти ти подсказаха да убиеш баща ми Шаммас заедно с останалите везири!

— Момко, наистина ли си син на Шаммас? — запитал царят, като се изчервил от срам, и тежко въздъхнал.

— Да, Шаммас бе мой баща! — отговорил момчето. — И аз съм му син!

Навел царят глава, очите му се насълзили, той помолил прошка от Аллаха и казал:

— Момко, погубих баща ти поради невежеството си, лошите съвети и женските сплетни! Бъди снизходителен към мене! Назначавам те на мястото на баща ти! Колкото до думите ти за жените, ще подготвя отмъщение за тях и за онова, което е между бедрата им, когато определи всевишният Аллах! Кажи ми какво си измислил!

— Дай ми обет — казало момчето, — че няма да ме сполети онова, от което баща ми не успя да се спаси, защото наистина се боя за живота си!

— Нека това бъде обет между нас пред Аллаха! — възкликнал царят. — Няма да отстъпя от думите си, каквото ми наредиш — ще го изпълня!

Душата на момъка се отпуснала, отворило му се по-голямо желание да говори и той рекъл:

— Царю, хитростта зависи от времето, когато пратеникът дойде при тебе за отговор. Ти трябва да отложиш този отговор! Когато той се яви при тебе, ти го отпрати да изчака още един ден! Той ще ти каже, че неговият цар е определил този срок, и ще настоява за отговор! Кажи му да почака още ден! Той няма да се съгласи, ще излезе гневен навън, ще тръгне из града и ще вика с пълен глас: „Хора, аз съм пратеник от царя на Индия, който има силна воля и решителност от желязо изляна! Той ме проводи с писмо до царя ви и се закани, че ако не се върна в определените от него дни с отговор, мъстта му ще падне върху вас! Дойдох при вашия цар и му предадох писмото! Той го прочете, обеща да ми даде отговор в уречения срок, но не го даде, а поиска отсрочка от един ден! Не мога повече да чакам! Тръгвам към моя цар и ще му разкажа какво ми се случи! Вие бъдете свидетели на всичко!“ Твои съгледвачи ще ти предадат думите му. Тогава ти го извикай и любезно му кажи: „Вестоносецо, какво те накара да ме ругаеш между поданиците ми! Заслужаваш за това най-бърза гибел! Но нали древните са казали: «Прости на онзи, който не знае какво е благородство!» Да, аз закъснявам с отговора си, но причината не е в някаква моя слабост, а в многото работа и малкото свободно време да го приготвя!“ После поискай да ти донесат писмото и го прочети втори път, а когато свършиш, засмей се и му кажи: „А ти имаш ли някакво друго подобно писмо, че и на него да напишем отговор!“ Пък той ще ти отговори: „Да, имам!“, а когато ти поискаш да ти го даде, той ще ти каже: „Всъщност… нямам!“ Тогава му речи: „Твоят цар е обезумял! Пише ми писмо с такива думи, че просто ме заставя да тръгна с войската си срещу него, да завоювам страната му и да му отнема царството! Но този път аз му прощавам за лошото възпитание, то е проява на дребен ум и на слаба воля! Пък ако той не уважава себе си и направи нещо, нека чака беда! Царят, който те е изпратил, е глупак и невежа, той не мисли за последствията, няма мъдри везири! Ако беше умен, щеше да се посъветва с някой от приближените си, преди да ни праща такива смешни думи! Но аз имам отговор, достоен за писмото му, че и нещо отгоре! Неговото писмо ще пратя на писарчетата в библиотеката, те ще се попикаят от смях!“ След това изпрати, царю, да ме извикат! Когато се явя, ми заповядай да прочета сам писмото и да му отговоря…

Царят одобрил предложението на момчето. А когато минали трите дни, дадени от вестоносеца, той влязъл при царя и поискал отговор. Царят поискал отсрочка още един ден. Пратеникът започнал да сипе неподходящи приказки точно както бил предвидил синът на Шаммас, а след това излязъл на пазара и завикал:

— Хора, аз съм пратеник на царя на Индия! Донесох на вашия цар писмо, а той ме размотава с отговора си! Днес срокът, определен от моя цар, изтече! Вашият цар с нищо не може да се извини и вие сте свидетели на това!

Царят пратил да повикат обратно вестоносеца и му креснал:

— Как смееш ти, недостойни вестоносецо, да излизаш насред народа ми и да разказваш за тайните между царете?! Нали носиш писмо от цар до цар? Написаното вътре е работа само на царете, а не на презрените им слуги! Заслужаваш да те посека и бих го сторил още сега, но пък нали трябва да върнеш отговора ми на глупавия си цар! Ала нямам време лично да отвръщам на нескопосаните му заплахи. Щом толкова бързаш, най-добре ще е да викна някои от най-младите ми писарчета да се поупражнява с ответа… — наредил да влезе сина на Шаммас. Влязло момчето, възхвалило царя. Той му подхвърлил писмото и му казал: — Прочети това писмо и бързо му подготви отговор!

Взело момчето писмото, прочело го и избухнало в смях:

— Ама за това писмо ли прати да ти подготвям отговор?

— Да! — отвърнал царят…

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ ДЕВЕТСТОТИН И ПЕТНАЙСЕТАТА НОЩ…

Тя продължила:

Разправят, царю честити, че момчето извадило дивит и перо и започнало да пише: „В името на Аллаха, всемилостивия и милосърден! Мир на онези, които намират своята безопасност в милостта на милосърдния!

Съобщавам ти, тъй наречен велик цар, велик само по име, но не и по достойнство, че получихме писмото ти и разбрахме съдържащите се в него небивалици и странни безсмислици! Убедихме се, че си невежа! Ти протягаш ръка към нещо, за което не си даваш сметка, и ако не е състраданието, което усещаме към рабите на Аллаха, не бихме закъснели да се появим при тебе! Твоят пратеник излезе на пазара и пръсна там съдържанието в писмото ти на куцо и сакато! Той заслужи да бъде посечен, но го оставихме жив, за да бъде наказан от тебе! Говориш в писмото си, че съм избил премъдрите си везири, големци и държавни първенци. Това е вярно, но за това съм си имал причина! Когато убивам един, то е, защото имам хиляда по-учени, по-умни и по-мъдри от него! При мене е пълно с дечица, напоени със знания! Един от воините ми може да се бие с цял отряд от твоите слабаци! Колкото до парите — да, имам леярници за злато и сребро, драгоценните метали са за мен все едно като парчета чакъл. Как се осмели да ни нареждаш да строим някакъв дворец сред морето? Ако имаше малко ум, щеше да провериш накъде духат ветровете и как удрят вълните, пък после да ми искаш подобна глупост! Колкото до твърденията ти, че ще ме завоюваш — как подобен на тебе може да победи царството ни! Всевишният Аллах ще ни дари победа, защото си враг, който ме притеснява без причина! Сега те предупреждавам! Ако се боиш от Аллаха, нареди да ми изпратят харадж за тази година, пък ако откажеш — ще тръгна към тебе със сто и десет хиляди воини великани, всички на слонове. Ще ги предвожда личният ми везир и ще му наредя да държи в обсада града ти три години като отговор на трите дни, които ти ми даде като срок, преди да тръгнеш срещу мене! Ще превзема царството ти и не само ще те убия, а и ще оскверня харема ти!“

После момчето нарисувало своя образ върху писмото и написало до него: „Този отговор е написан от най-малкото грамотно момче в царството ми!“ Предал го на царя, а той го предал на вестоносеца. Взел го пратеникът, тръгнал си и през целия път се чудел на майсторлъка на момчето. Пристигнал в царството си и влязъл при своя цар. А той, като видял, че вестоносецът му закъснява, бил събрал вече дивана си. Вестоносецът паднал ничком пред него и му подал писмото.

Отворил царят писмото, прочел го, видял и нарисувания образ на момчето, което го било написало, и се изплашил за съдбата си! Прочел писмото на държавните първенци. Изплашили се и те. Привидно се опитвали да го успокояват, но сърцата им се разкъсвали от тръпки. Накрая първият везир заговорил:

— Царю, мисля, че трябва да напишеш на този цар писмо, да му се извиниш и да му кажеш: „Аз съм твой приятел, както бях приятел на баща ти! Изпратихме това писмо само за да те изпитаме, да видим доколко си съзрял като цар! Моля всевишният Аллах да те дари с благоденствие, да укрепи стените на крепостите ти, да заздрави властта ти, за да служиш на делата на народа си!“ Пък му го прати по друг вестоносец!

— Това е нещо достойно за удивление! — възкликнал царят. — Как този човек може да тръгне на война, когато е избил мъдреците на царството си, предводителите на воините си и след всичко това и царството му да процъфтява, да изведе такава огромна сила! А още по-удивително е, че хлапетата измежду писарите пращат вместо царя си подобен отговор! Но аз съм си крив, сам запалих този огън срещу себе си!

Той наредил да се приготвят скъпи дарове и много роби и написал следното писмо: „В името на милостивия Аллах! Царю честити Уарадхан, син на скъпия ми побратим Джалиар, нека бог го прости и продължи дните на царстването ти! Получихме писмото ти, намерихме в него неща, които ни зарадваха! А това бе и целта на нашето искане, подсказано от Аллаха! Ние молим Аллаха да укрепи темелите на царството ти, да ти дари победи срещу враговете ти! Докато баща ти бе жив, между нас цареше мир. Когато той почина и ти седна върху трона, много се зарадвахме. Когато узнахме какво си направил с големците си, се побояхме да не би тази вест да стигне до някой друг цар, който да пожелае да се възползва от това и да те покори! Мислехме, че си забравил за държавните дела! Затова ти писахме — за да те предупредим, а когато видяхме отговора ти, душата ни се успокои. Видяхме, че Аллах подкрепя делата ти! Остани с мир!“…

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ ДЕВЕТСТОТИН И ШЕСТНАЙСЕТАТА НОЩ…

Тя продължила:

Разправят, царю честити, че царят на Индия пратил писмото с много дарове, съпровождани от сто конници. Предали те писмото. Цар Уарадхан го прочел и разбрал съдържанието му. Настанил предводителя на стоте конници на място, достойно за сана му, и приел дара. Започнал привидно да го упреква за предишното писмо, а той му се извинявал и му пожелавал постоянно благоденствие. Благодарил му царят за пожеланието, приготвил дарове и наредил на момчето да подготви отговора. Момчето написало отговора, подчертало накрая, че вече е настъпил мир, и похвалил възпитанието на пратеника и придружаващите го конници. После царят му рекъл:

— Прочети го, синко, високо и ясно, та всички да знаят какво е написано!

Прочело го момчето пред стоте конници. Царят връчил писмото на предводителя им и изпратил отряд от своите конници да ги придружи до пределите на царството.

А предводителят бил смаян, като видял делата и знанията на момчето, и благодарил на всевишния Аллах, че така бързо е успял да свърши работата си и да приеме мира. Стигнал до царя на Индия, предал му даровете и писмото и му разказал какво бил видял. Царят благодарил на всевишния Аллах, оказал почит на предводителя, издигнал сана му и оттогава той заживял в мир и богатство.

А от това време цар Уарадхан се отвърнал от лошия си път, покаял се честно пред Аллах за всичко сторено, изоставил всичките си жени и се посветил на делата на царството си. Той потвърдил, че синът на Шаммас става везир на мястото на баща си и че неговата дума е първа по значение пред всички останали. Зарадвал се народът, стопил се страхът, в страната се върнали справедливостта и редът. Един ден царят казал на везира си:

— Как мислиш, сговорно ли е сега царството ми, добре ли живее народът ми?

— Царю честити! — отговорил везирът. — Мисля, че всичко започна от мига, когато ти пресече греха в сърцето си! Но ако се върнеш към него, ще изпаднеш в нова заблуда, по-ужасна от предишната!

— А какъв е коренът на заблудата, който трябва да изтръгна? — запитал царят.

— Велики царю! — отговорил везирът, който бил млад на години, но възрастен по ум. — Коренът на греха е да следваш ветровете на жените, да приемаш мнението и кроежите им, защото любовта към тях изкривява правилните пътища! Любовта към жените е в корена на всяко зло, никоя жена не може да мисли! Човекът трябва да ограничава отношенията си с тях в рамките на необходимото и да не им се подчинява — иначе ще се обрече на провал и гибел!…

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ ДЕВЕТСТОТИН И СЕДЕМНАЙСЕТАТА НОЩ…

Тя продължила:

Разправят, царю честити, че цар Уарадхан казал на везира си:

— Всичко, което се случи, бе поради увлечението ми по жените! Не желая да е занимавам вече с каквито и да е жени! Но ще ги накажа за стореното — защото и убийството на баща ти Шаммас бе една от техните хитрини! — после въздъхнал дълбоко и се провикнал: — О, глупост! Изгубих своя верен везир, мъдрата му мисъл, загубих равните нему везири и първенци на царството си и техните мъдри мисли!

— Знай, царю! — рекъл везирът Бен Шаммас. — Вината не е само у жените, защото те са като украсена стока, който иска да купува — продават му я, а който не ще — никой не го заставя да се пазари! Вината е у оня, който купува! Баща ми те е предупреждавал, ала ти не си приел съветите му! Аллах ни е създал, но ни е поставил пред разни възможности, дал ни е воля и избор! Ако искаме — правим го, ако ли не щем — не го правим! Аллах не ни нарежда да правим злини, а само добро, за да се откъснем от злото! Каквото правим, го правим със собствената си воля, без да си даваме сметка, правилно ли е или грешно!

— Съгласен съм! — рекъл царят. — Но какво да сторя, за да избегна повторна грешка, ако умът ми отново бъде победен от желанията на душата?

— Царю! — отговорил везирът. — Виждам как да се предпазиш от нов грях! Трябва да правиш само онова, което си задължен да правиш по правото, дарено ти от Аллах.

— Ти възроди душата ми и освети сърцето ми! — възкликнал царят. — Сега ти си уредник в царството ми, аз имам само честта да седя на трона! Никога няма да се противопоставя на думите ти и само смъртта ми може да ме раздели от тебе! Ако нямам наследник — ти ще седнеш на трона след мене!…

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ ДЕВЕТСТОТИН И ОСЕМНАЙСЕТАТА НОЩ…

Тя продължила:

Разправят, царю честити, че Уарадхан наредил да извикат писаря и му заповядал да напише писма до всички големци да се явят при него. Свикал велик диван и сложил трапеза, каквато никой преди него не бил слагал. Поканил на нея всички бедни и богати. Подбрал дружина учени и мъдреци, имащи знанията на Бен Шаммас, и наредил на везира си да подбере между тях седмина, за да бъдат те везири, подчинени на думата му, а той да бъде първи между тях. Момъкът Бен Шаммас подбрал такива, които били най-възрастни по години, най-съвършени по ум, с най-много знания й най-бърза памет. Намерил седмина с такива качества и ги представил на царя. Той пък ги облякъл с везирски дрехи и им заговорил:

— Вие ще бъдете мои везири, подчинени на Бен Шаммас! Макар да е най-млад помежду ви, той има най-голям ум!

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ ДЕВЕТСТОТИН И ДЕВЕТНАЙСЕТАТА НОЩ…

Тя продължила:

Разправят, царю честити, че всички везири се събрали при царя, а той се уединил с тях и рекъл:

— Вие знаете, везири мои, че се бях отклонил от правия път! Причината бе, че тези жени си играеха с мене, мамеха ме, залъгваха ме със сладки приказки и хитри капани! Сега разбрах, че за мене те са носили гибел и развала! Те заслужават наказание, за да служат за урок на онези, които умеят да приемат уроци! Дали няма да е най-добре да ги погубя?

— Велики царю! — отговорил Бен Шаммас. — Казах ти и преди, че вината се разделя поравно между жените и мъжете, които им се подчиняват! Тези жени си заслужават наказанието, но им стига и онова, което ще им определиш!

Вторият везир се съгласил с думите на Бен Шаммас. Третият пристъпил към царя, поклонил се и рекъл:

— Аллах да продължи дните на царя! Ако непременно си решил да направиш нещо, което да ги доведе до гибел, нареди на някоя от неволниците си да вземе жените, които са те измамили, и да ги вкара в дома, където бяха избити емирите и мъдреците! Нареди да им дават по малко вода и храна, колкото да позаситят стомасите си, и никога да не им се разрешава да излязат от това място! Когато някоя умре от само себе си — нека си остане при тях, както си е! Така да бъде, докато умре и последната! Това ще бъде най-малкото им наказание! Така ще се изпълнят думите, казани от някого: „Който копае гроб на брат си — сам пада в него и животът му няма да е дълъг!“

Царят изпратил начаса четири едри робини, предал им жените, наредил да ги вкарат в стаята на убийството, да ги затворят там и да им дават храна и вода, колкото да не умрат от глад или жажда. Така си и останали в тази тъмница сред отвратителната воня, всеки ден умирала по една, докато накрая измрели всичките до последната…

Така свършва историята за царя, везирите му и народа му! Хвала на Аллаха, който народи унищожава, умрели възкресява и почит, уважение и възвеличаване вовеки веков заслужава!…