Хиляда и една нощ. Том II

Приказка за Ибрахим бен Хасиб и Джамила — дъщерята на Абул Лейс, управителя на Басра

Разправят също, царю честити, че господарят на Египет Хасиб имал син. Нямало по-хубав от него на времето си. От страх баща му го пущал да излиза в града само за петъчна молитва. Веднъж, като излязъл за молитва, момъкът минал пред възрастен мъж, пред който имало много книги. Слязъл той от носилката си, заразгръщал, заразглеждал книгите и видял в една от тях изображение на жена, която сякаш ей сега ще проговори. Не бил виждал той по-хубава от нея, тя приковала ума му, извисила духа му и той казал:

— Шейх, продай ми книгата с тази картина!

Шейхът целунал земята пред него и рекъл:

— За тебе тя няма цена, господарю!

Оставил момъкът сто динара и взел книгата с картината. Започнал да я гледа денем и нощем, нито ядял, нито пиел, нито спял, само си говорел:

— Дали, ако запитам продавача кой е създал тази картина, той няма да ми каже кой е стопанинът й, дали живее с нея, дали е образ на разведена или на жена, изоставила някой страстно влюбен в нея?

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ ДЕВЕТСТОТИН ШЕЙСЕТ И ВТОРАТА НОЩ…

Тя продължила:

Разправят, царю честити, че на следващия петък момъкът минал отново край продавача на книги и го запитал:

— Кажи ми, чичо, кой е създал онази картина в книгата?

— Синко! — отговорил шейхът. — Тя е създадена от човек, който живее в Багдад, на име Абул Касим Сандалани. Той е от махалата Карах, но коя е изобразена там — не знам!

Момъкът се върнал у дома си, взел торба, напълнил я със злато и скъпоценности за осемдесет хиляди динара, изчакал до сутринта, измъкнал се, без да го усети никой, настигнал някакъв керван, видял един бедуин и го запитал:

— Чичо, колко път има от тук до Багдад?

— Къде си ти, синко, а къде е Багдад! — възкликнал бедуинът. — От тук до там има два месеца път!

— Ако ме заведеш до Багдад, чичо — казал момъкът, — ще ти дам сто динара и този кон под мене, който струва хиляда динара!

— Аллах да е свидетел на обета ти! — възкликнал бедуинът. — Но тази нощ трябва да пренощуваме заедно тук!

Момъкът се съгласил и останал при него. Когато сипнала зората, бедуинът потеглил бързо по един прав път, защото душата му горяла за обещания жребец. Стигнали до Багдад. Там бедуинът казал:

— Остани със здраве, господарю! Ето, това е Багдад!

Много се зарадвал момъкът, слязъл от коня, дал го на бедуина, дал му и сто динара. После метнал торбата на гръб, влязъл в града и заразпитвал къде е махалата Карах. Съдбата го отвела в сокак с десет стаи от двете страни — пет срещу пет. В дъното на сокака имало порта с две крила и сребърни халки. Пред нея — две мраморни скамейки, застлани с най-хубави килими. На едната седял намръщен мъж с благородно лице, облечен в пищни дрехи. Момъкът разбрал, че е в махалата, която му бил казал книжарят. Той поздравил човека. Оня отвърнал на поздрава му, поканил го да седне до него, запитал за хала му.

— Аз съм чуждоземец! — признал момъкът. — Моля, покажи ми тук някъде дом, в който да се заселя!

— Ей, Газаля! — викнал човекът.

Показала се неволница и рекла:

— На твоите услуги, господарю!

— Вземи няколко слуги! — рекъл той. — Идете в една от стаите, почистете я, подредете я, оставете в нея всичко, от което човек има нужда, и я дайте на този момък!

Неволницата направила каквото й наредили. Повел го шейхът, показал му дома и момъкът запитал:

— А колко ще ми бъде наемът?

— Докато живееш тук, хубавецо, наем няма да ти вземам!

Момъкът му благодарил. Шейхът извикал друга неволница и й наредил:

— Донеси шах! — донесла го тя и един мамелюк подредил фигурите. — Ще играеш ли шах с мене? — запитал шейхът.

— Разбира се! — отговорил момъкът.

Изиграли няколко игри и момъкът все побеждавал.

— Добър играч си, момко! — рекъл шейхът. — За бога, в Багдад няма човек, който да ме победи — а ти ме победи!

Когато домът бил подреден, шейхът му предал ключовете и запитал:

— Господине, няма ли да влезеш в дома ми и да споделиш залъка ми?

Съгласил се момъкът и влязъл в къщата. Видял, че това е прекрасен дом, орнаментиран със злато, в него имало много картини. Шейхът наредил да сложат трапеза. Донесли маса, изработена в йеменския град Сана, подредили на нея най-различни гозби, каквито той не познавал, но били пищни и вкусни. Ял момъкът до насита, измил се, погледнал за торбата до себе си и не я видял. Казал си: „Няма сила и воля освен у всевишния Аллах! Изядох парче за един-два дирхама, а изгубих торба с осемдесет хиляди динара!“

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ ДЕВЕТСТОТИН ШЕЙСЕТ И ТРЕТАТА НОЩ…

Тя продължила:

Разправят, царю честити, че когато момъкът се затъжил, замълчал. Шейхът побутнал шаха към него и казал:

— Е, ще поиграем ли пак на шах?

— Добре! — отговорил той.

Този път шейхът победил и момъкът рекъл:

— Добре играеш, шейх! — оставил шаха и се изправил.

— Какво ти става, момко? — запитал шейхът.

— Искам си торбата! — рекъл момъкът.

Шейхът му донесъл торбата и рекъл:

— Ето я! Ще играеш ли пак с мене?

— Добре! — съгласил се момъкът.

Двамата пак се заиграли и момъкът победил!

— Когато умът ти бе в торбата, те победих, а щом ти я донесох, ти ме надви! — засмял се шейхът и продължил: — Ти от коя страна си, синко?

— От Египет съм! — отговорил момъкът.

— И защо си дошъл чак в Багдад?

Момъкът извадил книгата с картината и казал:

— Чичо, казвам се Ибрахим и съм син на Хасиб, господаря на Египет! Видях тази картина у един продавач на книги и тя прикова ума ми! Запитах го кой я е създал. Той ми отговори, че я е създал човек от Багдад, който живее в махалата Карах и се казва Абул Касим Сандалани! Взех малко пари и стигнах дотук! Щом си започнал да ми правиш добро — направи го изцяло! Покажи ми този човек, за да го запитам защо е създал тази картина и коя е неволницата, изобразена на нея!

— Синко — рекъл шейхът, — аз съм същият този Абул Касим Сандалани! Странното е, че съдбата те е довела точно при мене!

Момъкът скочил от мястото си, прегърнал го, целунал му главата и ръцете и възкликнал:

— Заклевам те в Аллаха, кажи ми чий е този образ!

Шейхът се изправил, отворил шкафа, извадил няколко хартии, върху които бил изобразен същият образ, и казал:

— Момко, на тази картина е моята братовчедка, чичовата ми дъщеря! Тя живее в Басра! Баща й е управител на града и се казва Абул Лейс. Тя се казва Джамила и няма по-голяма хубавица от нея! Но тя не търпи пред нея да се говори за мъже! Отидох в Басра при чичо ми да ми я даде за жена, много пари хвърлих за това, но отговор не получих! Разбрах, че когато дъщеря му узнала целта на идването ми, много се разгневила. Предала да ми кажат: „Ако имаш ум, не стой повече в този град! Иначе ще загинеш и сам ще си виновен, че си загубил главата си!“ Толкова властна е! Напуснах Басра с прекършен хатър! Направих тези картини по разни книги и ги пуснах да бродят по света — дано някоя попадне в ръцете на момък като тебе, пък той да се изхитри да се ожени за нея! — Ибрахим Хасиб свел поглед и се замислил, а Сандалани продължил: — Синко, в цял Багдад не съм виждал момък, по-хубав от тебе! Ако те зърне — ще те обикне! Но обещаваш ли ми, когато се съберете двамата, да й хвърля поглед, макар и отдалече?

— Добре! — съгласил се момъкът.

— Щом е така, живей при мене, докато дойде време за отпътуване! — казал шейхът. — Аз за три дни ще ти приготвя кораб да отидеш до Басра!

Изчакал момъкът шейхът да му приготви кораб. След три дни той го извикал и му казал:

— Готви се за път! Приготвих ти царски кораб и моряците са мои хора! Наредих им да ти служат, за да те доведат тук жив и здрав!

Качил се момъкът на кораба, сбогувал се с шейха и тръгнал на път. Стигнали до Басра. Той извадил сто динара да плати на моряците, но те му рекли:

— Ние получаваме платата си от господаря!

— Вземете ги като дар, няма да му кажа!

Те взели парите и се сбогували с него. Влязъл момъкът в Басра. Много очи го загледали, много погледи го затърсили — толкова бил хубав и строен! С него тръгнал един моряк — той запитал за привратника на хана и му го показали — бил висок и силен шейх. Поздравил го момъкът и той отговорил на поздрава му.

— Чичо, имаш ли една хубава стая? — запитал Ибрахим.

— Разбира се! — отговорил привратникът, отворил му една хубава стая със златни орнаменти и рекъл: — Тази стая ще ти подхожда, синко!

Извадил момъкът два динара и му ги подал:

— Това ти е дар за ключа!

Взел привратникът парите и го възхвалил. Момъкът влязъл в стаята и наредил на моряка да се върне на кораба. Подал на привратника един динар и се разпоредил:

— Донеси ми хляб, месо, някакви сладкиши, нещо за пиене! — човекът отишъл на пазара, върнал се с цялата поръчка, която бил купил само за десет дирхама, върнал му остатъка, но момъкът не го приел: — Похарчи ги за себе си! — зарадвал се привратникът. Момъкът хапнал само хапка-две и му рекъл: — Занеси това на домочадието си!

Взел го привратникът, занесъл го на семейството си и рекъл:

— Едва ли на земята има по-щедър и по-хубав от момъка, който днес се установи при нас! Остане ли по-дълго — по-голям хаир ще ни донесе! — върнал се при Ибрахим бен Хасиб и го заварил да плаче, стиснал коленете си. — Господине, защо плачеш? — запитал го той.

— Чичо, искам да пиеш с мене тази нощ! — рекъл момъкът, извадил пет динара и му ги подал: — Купи с това ядене и пиене! — а после му извадил още десет динара и рекъл: — А с тези купи ядки, благовония и още пет яребици! Донеси ми и уд!

Излязъл привратникът, купил каквото му наредили, и казал на жена си:

— Сготви това ядене! Прецеди това вино! Този момък ни заля с хаир!

Жената направила, каквото й поръчал, и привратникът го занесъл на султанския син Ибрахим…

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ ДЕВЕТСТОТИН ШЕЙСЕТ И ЧЕТВЪРТАТА НОЩ…

Тя продължила:

Разправят, царю честити, че Ибрахим и привратникът известно време яли, пили и се веселили, но по едно време момъкът заплакал и произнесъл този куплет:

Изпуснал дълбока въздишка. Стъписал се привратникът и го запитал:

— Какво те разплака, господарю? Коя е тази, която пожела? Тя не може да е само пръст под нозете ти!

Момъкът извадил вързоп с най-хубави женски дрехи, подал му го и рекъл:

— Вземи това за жените си!

Привратникът ги занесъл на жена си. Тя се върнала с него и влязла при момъка, който плачел.

— Нямам думи да изразя благодарността си! — рекла му тя. — Кажи ни коя красавица желаеш, и тя ще бъде твоя неволница!

— Лельо! — заговорил момъкът. — Аз съм син на Хасиб, господаря на Египет, и съм влюбен в Джамила, дъщерята на войскаря Лейс!

— За бога, братко! — възкликнала жената на привратника. — Забрави тези думи, че чуе ли те някой — ще погинеш! Няма по-горделива от нея, никой не смее да спомене пред нея мъжко име — тя ненавижда мъжете! Избери си някоя друга!

Заплакал отново момъкът горчиво, а привратникът рекъл:

— Аз пък една душа само имам, но и нея ще заложа заради тебе! Ще наглася нещичко, пък дано постигнем желанието ти!

Двамата си отишли. Когато се съмнало, дошли отново и му рекли:

— Господарю, тук има един гърбав шивач! Той шие дрехите на господарката Джамила! Иди при него — дано пък той ти подскаже как да постигнеш целта си!

Момъкът отишъл в работилницата на гърбавия шивач. Заварил вътре десет мамелюци. Поздравил ги, всички отговорили на поздрава му, поканили го да седне. Видял го и гърбавият.

— Искам да ми зашиеш джоба! — рекъл момъкът.

Посегнал шивачът, взел топ коприна, ушил му джоба — а момъкът преди това бил скъсал нарочно джоба си! Той Извадил пет динара, дал му ги и се прибрал в хана.

— Какво съм му направил толкова, че ми даде цели пет динара! — възкликнал гърбавият шивач.

А момъкът, щом се съмнало, отишъл пак в работилницата му и рекъл:

— Чичо, я ми заший джоба, че пак се скъса!

Взел го шивачът, пак го ушил, а Ибрахим му платил десет динара. Взел ги шивачът, объркан от хубостта и щедростта на момъка, и рекъл:

— За бога, синко, не си дошъл ти само да си шиеш джоба, ама я ми разкажи истината!

— Тук не е място за разговори, чичо! — отвърнал Ибрахим.

— Ами щом е такава работата, ела да поседнем ей там! — хванал го майсторът за ръка, въвел го в една вътрешна стая. Разказал му Ибрахим всичко и той рекъл: — Аллах да пази живота ти, синко! Онази, за която говориш, ненавижда мъжете! Сдържай езика си, за да не изгубиш живота си!

Ибрахим се уловил за полите на дрехата му и го замолил:

— Заведи ме при нея, чичо, че аз така или иначе ще умра! Оставих царството си, царството на баща ми и дядо ми, и съм тръгнал сам по чужди страни само заради това!

Шивачът го съжалил и рекъл:

— Синко, и аз само една душа имам, но ще я заложа заради тебе! Утре ще измисля нещо, което да те зарадва!

Момъкът се върнал в хана. Когато се съмнало облякъл най-хубавите си дрехи, взел кесия с динари, отишъл при шивача и рекъл:

— Чичо, ако си изпълнил обещанието си, ще преброиш колко има в кесията!

— Иди веднага! — разпоредил се гърбавият. — Вземи три тлъсти кокошки, три окии тръстикова захар, напълни с пиене две големи кошници, вземи чаша, вържи всичко това в един вързоп, а след петъчната молитва се качи в лодката на някой лодкар и му кажи: „Искам да ме отведеш под Басра!“ Ако ти каже, че не смее да гребе на разстояние повече от един фарсах, ти му отговори: „Както искаш!“ Но почне ли да гребе, ти му дай още пари, докато не те отведе, докъдето искаш! Първата градина отдясно е на господарката Джамила! Спри при портата й! Ще видиш две високи стъпала, на горното има копринена постеля, а на нея седи човек, гърбав като мене! Помоли го, пък дано той те съжали и те заведе да я видиш скришом, макар и отдалече! Но не те ли съжали — и ти, и аз сме загинали! Тъй мисля аз, пък цялата работа е в ръцете на всевишния Аллах!

Момъкът се разделил с гърбавия шивач, върнал се в стаята си, взел всичко, което му наредил гърбавият, и го сгънал в хубав вързоп. Сутринта отишъл на брега на Тигър и видял там да спи лодкар. Събудил го, дал му десет динара и рекъл:

— Греби до под Басра!

— Само че няма да греба повече от един фарсах, господарю! — рекъл лодкарят. — Една педя повече — и ти, и аз ще загинем!

— Както желаеш! — рекъл момъкът.

Качили се, тръгнали, лодкарят загребал, но когато наближили градината, рекъл:

— Синко, оттук нататък не мога да греба! Преминем ли тази граница — и двамата ще загинем!

Момъкът извадил още десет динара и рекъл:

— Вземи тези пари — ще са ти в помощ!

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ ДЕВЕТСТОТИН ШЕЙСЕТ И ПЕТАТА НОЩ…

Тя продължила:

Разправят, царю честити, че лодкарят взел парите и отново потеглил. Стигнали градината, Ибрахим бен Хасиб скокнал от лодката като изхвърлено копие, а рибарят обърнал назад и избягал.

Момъкът видял, че всичко е, както го бил описал шивачът: градината, отворената й порта, двете високи стъпала и на горното — постеля, върху която седял гърбав мъж с приятно лице, в дрехи, обшити със злато, а в ръцете му — сребърен жезъл в позлата. Момъкът паднал на колене пред ръката му и я целунал.

— Кой си ти? Кой те доведе до тук, синко? — запитал гърбавият.

— Аз съм страдащ чужденец! — отговорил той.

Смилил се гърбавият, сложил го да седне на леглото и му рекъл:

— Не бой се! Ако си задлъжнял — Аллах ще върне дълга ти, ако си се побоял — Аллах ще те запази от страха ти!

— Нито страх ме гони, нито дълг имам, чичо! — отвърнал момъкът. — Хвала на Аллаха, с негова помощ много пари имам!

— Кажи ми какво те накара да донесеш душата си и красотата си на това място, където ги чака гибел? — запитал гърбавият.

Разказал му Ибрахим бен Хасиб каква е работата. Гърбавият го изслушал, забил оглед в земята и запитал:

— Гърбавият шивач ли те прати при мене?

— Да! — отвърнал момъкът.

— Това е брат ми! Той е благороден човек! Обаче, синко, ако сърцето ми не се бе изпълнило с обич към тебе, всички щяхме да загинем — и ти, и той, и привратникът на хана, и жена му! На тази земя друга подобна градина няма. През целия ми живот освен мене тук са влизали само султанът и дъщеря му Джамила! Не съм виждал никой, който да се промъкне насам! На всеки четирийсет дни девойката идва с кораб и с десет неволници! Никога не съм я виждал! Но съм готов душата си да жертвам за тебе! Върви с мене, пък дано измисля нещо!

Въвел той момъка в градината. Когато Ибрахим я видял, помислил, че е райска — сплетени на гъсто дървета и високи палми, буйни потоци, птици, които се надпяват на разни гласове. Гърбавият го довел до един портик и казал:

— Ето тук присяда господарката Джамила!

Момъкът се загледал — това бил един от най-хубавите строежи, които бил виждал, по него имало изображения от злато и лазурит, с четири портала от четирите страни, до тях се стигало по пет стъпала, по средата — водоем, до който извеждало позлатено стълбище, гравирано със скъпоценни камъни, около фонтана били наредени големи и малки статуи, от чиито уста шуртяла вода, а когато водата изскачала навън, статуите издавали различни гласове и на човек му се струвало, че е в рая. Зад портика имало езеро с лодки с посребрени лопати, дръжките им — от коприна. Отляво се откривал изглед към зелена сграда, пълна с различни животни. Отляво се откривал изглед към поляна, по която тичали разни птици. Замаял се момъкът и седнал при портата на градината, градинарят отишъл някъде и се върнал с тепсия, препълнена с пилета, яребици, други богати гозби, захаросани сладки, сложил всичко пред момъка.

— Сит съм докрай! — рекъл Ибрахим. — Радостта ме нахрани!

— Така е с царете и царските синове! — рекъл гърбавият градинар. — А какво има в тази кесия, която мачкаш в ръцете си?

— Нося я за тебе! — отвърнал момъкът. — Тя ще ти стигне за цял живот, ако ме заведеш при господарката Джамила!

Надигнал се шейхът, отвел го на едно място пред портика, направил му между дърветата заслон като скривалище и рекъл:

— Тук ще седиш! Щом дойде — ще я видиш, а тя няма да те усети! Това е най-многото, което мога да измисля, останалото е от Аллаха! Като си отиде — връщай се, откъдето си дошъл, ще ти кажа тогава сбогом, ако е пожелал Аллах!

Благодарил му Ибрахим, оставил кесията в скривалището, което градинарят му направил, а той му рекъл:

— Утре е денят, когато ще дойде господарката на сърцето ти!

Разхождал се Ибрахим из градината, хапнал от плодовете й, пренощувал, а когато се сипнала зората, произнесъл утринната си молитва. При него притичал пребледнял градинарят и казал:

— Ставай и отивай в скривалището! Дойдоха неволници да претърсят местата — тя идва след тях! Пази се да не плюеш, да не се секнеш, да не кихаш, че и двамата ще загинем!

Момъкът се скрил в скривалището. Появили се пет неволници, влезли в портика, измили пода му, напръскали го с розова вода, напръскали с алое и амбра, подредили копринени възглавници. След тях дошли петдесет неволници с музикални инструменти, дошла и Джамила в паланкин от червена коприна. Неволниците повдигнали полите на паланкина със златни ченгели, тя излязла от него и всички седнали. Но момъкът не можел да я види. Неволниците поднесли ядене и пиене, всички се нахранили, измили ръцете си, после сложили кресло и Джамила седнала в него. Всички дружно ударили инструментите и запели. Ето че се обърнала и Джамила. Видял я Ибрахим, видял и накитите на главата й — златна коронка с вградени в нея бисери. Тя се смеела, а той си казал: „Видях я! Умът ми е удивен, разумът ми — замъглен, от хубостта й съм пленен, че няма земята по-хубава от нея!“ После с разплакани очи прошепнал следния куплет:

— Нека десет от вас потанцуват и попеят! — рекла тя.

След танца на десетте девойки всички заобиколили Джамила и се замолили:

— Господарке, искаме и ти да потанцуваш!

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ ДЕВЕТСТОТИН ШЕЙСЕТ И ШЕСТАТА НОЩ…

Тя продължила:

Разправят, царю честити, че неволниците продължавали да настояват и тя да играе, докато накрая Джамила съблякла горната си дреха и останала по риза от златно платно, обшита със скъпоценности. Изпъчили се гърдите й като нарове, блеснало лицето й като луна при пълнолуние. Тя танцувала по непознат за Ибрахим начин, ръцете й се извивали така, че напомняли поклащането на стройни тополи при хладен вятър. Тя била, както е казал поетът:

Или както е казал друг:

Гледал я Ибрахим и така си мислел, когато тя изведнъж метнала поглед към него, зърнала го, променил се цветът на лицето й и тя казала на неволниците:

— Вие пейте, аз ей сега ще дойда!

Грабнала някакъв дълъг нож и пристъпила към скривалището. Но когато се приближила, Ибрахим загубил свяст. Тя се навела над него, лицето й се доближило до красния му лик, мигом изпуснала ножа и си рекла: „Всемилостивият преобръща сърцата!“ И когато момъкът дошъл на себе си, го заговорила:

— Не бой се, момко! Няма от какво да се боиш! Кажи ми кой си? Какво те е довело до това място? — той целунал земята пред нея и долепил лицето до полите й. — Остави това, за бога! — възкликнала тя. — Аз друг мъж не съм виждала, а сега само ти оставаш в спомена ми! Кой си?

Ибрахим й разказал историята си. Тя се смаяла от думите му и рекла:

— Господине, моля те, кажи ми, ти ли си наистина Ибрахим бен Хасиб?

— Аз съм! — отговорил момъкът.

— Значи ти се тоя — заговорила тя, — който ме накара да не погледна друг мъж! От мига, когато чух, че в Египет имало момък с такава красота, каквато никой друг мъж не носи по света, и узнах, че тоя момък се казвал Ибрахим бен Хасиб, аз си представях твоя лик и в сърцето ми пламна обич към тебе. С мене стана онова, което е казано от поета:

За бога, ако бе някой друг, щях да обеся и него, и градинаря, пък и привратника на хана, и шивача, и онези, които са крили истината от мене! Но сега трябва да донеса да хапнеш, без да забележат неволниците!

— Аз имам за хапване и пийване! — рекъл момъкът.

Отворил торбата си, измъкнал някакво пиле, тя започнала да къса късчета и да ги слага в устата му, той правел същото с нея, а на двамата им се струвало, че ядат манна небесна! После си пийнали. През цялото време неволниците пеели. Така продължило от сутринта до пладне. Тогава девойката рекла:

— Сега си иди и приготви кораб! Изчакай ме на еди-кое си място и аз ще дойда там! Не мога да живея занапред, разделена от тебе!

— Господарке! — рекъл момъкът. — Имам кораб, готов е и плащам на моряците му! Те ме чакат!

— Така го исках и аз! — рекла тя и се върнала при неволниците.

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ ДЕВЕТСТОТИН ШЕЙСЕТ И СЕДМАТА НОЩ…

Тя продължила:

Разправят, царю честити, че Джамила казала на неволниците:

— Хайде, ставайте! Време е да се връщаме!

— Как така да ставаме! — възпротивили се те. — Нали прекарваме тук три дни!

— Стана ми много тежко! — рекла тя. — Сякаш съм болна! Боя се да не ми стане още по-зле!

Облекли се, качили се на кораба. Градинарят дошъл при Ибрахим, без да подозира какво му се е случило.

— Е, Ибрахиме! — казал той. — Нямаш късмет да й се порадваш по-задълго! Обикновено стоят тук по три дни! Да не те е забелязала?

— Нито тя ме е видяла, нито аз нея! — отговорил момъкът. — Че тя въобще не излезе от портика!

— Ако те беше забелязала, и двамата вече да сме мъртъвци! Но ти постой при мене, тя ще дойде пак някой ден, пак ще я видиш!

— Не мога! — отвърнал Ибрахим. — Имам доста пари и се боя за тях! Имам и слуги — страх ме е да не ме забравят!

— Ще ми тежи раздялата с тебе! — рекъл гърбавият, прегърнал го и се сбогувал с него.

Ибрахим се върнал в хана, прибрал си парите и нещата.

— Хаир, хаир те е достигнал! — възкликнал привратникът.

— Не можах да постигна целта си! — рекъл Ибрахим. — Реших да се върна при своите!

Привратникът се сбогувал с него, натоварил се с вещите му и ги донесъл до кораба. После Ибрахим наредил да подведат кораба на посоченото място. Когато се мръкнало, Джамила дошла при тях преоблечена като мъж, със залепена брада, с пристегната с пояс снага, в едната ръка — с лък и стрела, в другата — оголен меч. Никой не я познал.

— Ти ли си синът на Хасиб, господаря на Египет? — запитала тя.

— Да, аз съм! — отвърнал той.

— Че кой си ти да идваш и да позориш царски дъщери! — креснала тя. — Изправи се, за да отговаряш пред султана!

Ибрахим паднал в несвяст от уплаха, моряците изтръпнали от страх. Като видяла какво му е сторила, тя смъкнала брадата си, прибрала меча и той видял, че това е възлюблената му Джамила.

— За бога, сърцето ми изтръгна! — възкликнал Ибрахим и се обърнал към моряците: — Бързо потегляйте!

Вдигнали те платната и корабът бързо потеглил. Само за няколко дни били в Багдад. Корабът спрял на пристана и моряците, които били на сушата, викнали на новопристигналите:

— Ей, вие! Привет! Добре сте дошли! — и наобиколили пристигналия кораб. Ибрахим ги огледал и видял, че начело е Абул Касим Сандалани, който възкликнал:

— Хвала на Аллаха, че дойдохте здрави и читави! Стана, което исках! — и се обърнал към събралите се: — Разпръснете се и си вървете! Аз имам тук още работа! — и запитал Ибрахим: — Намери ли, което търсеше?

— Да, намерих го! — отвърнал той.

Сандалани протегнал ръка със свещ, за да ги огледа. Когато го видяла, Джамила побледняла и потъмняла. А Сандалани, когато се убедил, че са те, рекъл:

— Аллах да ви пази! Аз заминавам за Басра да служа на тамошния султан, но имам и дар за тези, които са дошли от там!

Измъкнал кутия със сладкиши и им я подал — а в тях имало омайно биле.

— Светлина на очите ми, какъв ти е този? — запитал Ибрахим.

— Той ми е братовчед, чичов син ми е! — казала тя. — Той ме поиска преди време от баща ми, но аз не го пожелах! Тръгва за Басра и сигурно ще разкаже на баща ми за нас!

— Ами! Докато той стигне до Басра, ние ще сме в Мосул! — възразил момъкът, хапнал малко от сладкиша и още когато устните му го докоснали, главата му клюмнала до земята.

Чак когато се съмнало, той кихнал и омайното биле изскочило от носа му. Отворил очи и видял, че е гол и захвърлен на градския боклук.

— Значи Абул Касим Сандалани ми устрои капан, измами ме! — възкликнал той.

Бил само по долни шалвари, не знаел накъде да тръгне. Изправил се и направил няколко бавни крачки.

И ето че точно тогава се появил градският валия начело на дружина с оголени мечове и боздугани. Изплашил се момъкът, видял наблизо някакъв хамам и се вмъкнал в него. Кракът му се спънал в нещо, той го пипнал и ръката му се изцапала с кръв. Избърсал я о шалварите си, без да разбере какво е това. Напипал убит човек — главата му останала в пръстите му. Пуснал я, скрил се в някакъв ъгъл на хамама. Точно тогава валията се изправил пред входа и наредил:

— Претърсете това място!

Влезли десетина души със свещи. От страх момъкът се скрил зад стената, но в светлината на свещите забелязал кой е убитият — девойка с лице на месечина, главата й била на една страна, тялото — на друга, облечена в скъпи дрехи. Разтреперило се сърцето му. Стражът го видял и скочил към него с оголен нож в ръката. Пристъпил към него и възкликнал:

— Хвала на Аллаха, създал този хубав лик! Откъде си, момко? — а после го хванал за ръката и креснал: — И защо си убил това момиче?

— За бога, нито съм я убивал, нито знам кой я е убил! — възкликнал момъкът. — Вмъкнах се на това място, защото съм гол и ме беше страх от вас! — разказал му с две думи историята си и добавил: — За бога, не ми правете зло, че моето си ми стига!

Човекът го отвел при валията. Когато той зърнал кървавите следи по ръката и дрехите му, викнал:

— Тук няма нужда от доказателства! Отсечете му главата!…

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ ДЕВЕТСТОТИН ШЕЙСЕТ И ОСМАТА НОЩ…

Тя продължила:

Разправят, царю честити, че Ибрахим бен Хасиб горчиво заплакал и произнесъл следния куплет:

Въздъхнал дълбоко. Смилило се сърцето на палача и той възкликнал:

— За бога, това не е лице на убиец!

— Отсечи му главата! — повторил валията.

Поставили го на пъна, завързали му очите с кърпа. Палачът извадил меча си, а момъкът викнал:

— Невинен съм!

И точно тогава долетял конник и креснал:

— Спрете! Свали ръката си, палачо!

Случило се било чудо невиждано. А то било, че господарят на Египет Хасиб изпратил своя най-верен сановник при халифа Харун ар-Рашид с дарове и одежди, а също и с писмо, в което пишело: „Синът ми изчезна от една година. Чух, че бил в Багдад! Моля благоволението на халифа да узнае нещо за него, нека се потрудят да го намерят и да ми го върнат по този мой сановник!“

Когато халифът прочел писмото, наредил на валията да узнае какво е станало с момъка. Разбрали, че Ибрахим е заминал за Басра. Халифът съобщил за това на египетския сановник, написал писмо, предал му го и му наредил да отпътува за Басра. Когато сановникът излязъл от двореца, видял валията и запитал:

— Кой е този красавец? Какво е сторил? — разказали му за станалото. Сановникът не познал султанския син в този му хал, но рекъл: — Лицето на този момък не е на убиец! — разпоредил се да развържат момъка. Довели му го, но след толкова мъки цялата му хубост била потъмняла. — Разкажи ми патилата си, синко! — рекъл сановникът. — Какво общо има с тебе убитото момиче?

Ибрахим погледнал сановника, познал го и възкликнал:

— Горко ти! Не ме ли позна? Аз съм Ибрахим, синът на твоя господар! Сигурно си тук, за да ме търсиш!

Втренчил сановникът погледа си, познал сина на господаря си и му се поклонил. Валията побледнял, а сановникът му креснал:

— Горко ти, нещастнико! Нима искаше да погубиш сина на моя господар, владетеля на Египет Хасиб!

Целунал валията полите на наметката му и се замолил:

— Че откъде да го позная, господарю? Като го видяхме в този му вид, пък и убитото момиче беше до него…

— Горко ти! — креснал сановникът. — Та този момък е едва петнайсетгодишен! Той птичка не е убивал — как може човек да убие! А ти разпита ли го кой е, какъв е?

— Търсете убиеца на девойката! — викнал валията на хората си.

Те се разтършували в хамама и след малко открили там скрития убиец. Довели го пред валията. Той го отвел в дома на халифа, като му разказал кое как се е случило. Халифът заповядал да отсекат главата на убиеца, после наредил да му доведат сина на Хасиб. Когато Ибрахим се изправил пред него, халифът се усмихнал и казал:

— Разкажи ми патилата си!

Разказал му Ибрахим историята си. Разгневил се халифът, пратил да извикат палача Масрур и му наредил:

— Иди веднага в дома на Абул Касим Сандалани и ми го доведи заедно с девойката Джамила!

Втурнал се Масрур, влязъл в дома на Сандалани и видял, че девойката е завързана за косите й, изгубила всякаква сила. Освободил я и заедно със Сандалани я довел при халифа. Щом я зърнал, той се възхитил на хубостта й, а после се обърнал към Сандалани:

— Вземете този и отсечете ръцете, с които е удрял тази красавица! Обесете го, а парите и имотите му предайте на Ибрахим!

Така и направили. Но докато всичко това ставало, ето че дошъл Абул Лейс, управителят на Басра и баща на Джамила. Той поискал подкрепата на халифа срещу Ибрахим, сина на владетеля на Египет Хасиб, като му се оплакал, че е отвлякъл дъщеря му.

— Но благодарение на него тя бе спасена от мъчения и смърт! — рекъл халифът. Той наредил да доведат сина на Хасиб и когато това било сторено, се обърнал към Абул Лейс: — Съгласен ли си този момък, син на султана на Египет, да стане твой зет, като се ожени за дъщеря ти?

— Слушам и се подчинявам на Аллаха и на тебе, емир на правоверните! — отговорил той.

Извикал халифът кадия и свидетели, омъжил девойката за Ибрахим бен Хасиб, дарил му всичките богатства на Сандалани и му приготвил всичко за път и завръщане в родината му. Там той живял в голяма радост и огромно щастие, докато и при него не дошъл онзи, който сладости прекъсва и близък от близък откъсва! Хвала на Всевишния, който е вечно жив и не умира!…