Том II (Том II)

Приказка на Абдуллах бен Муаммар ал-Кайси за Утба бен Хабаб

Разправят, царю честити, че веднъж Абдуллах бен Муаммар ал-Кайси разказал следната история:

Една година отидох на хаджилък. После отидох при гроба на пророка. Вечерта, като седях между гроба и минбара на джамията, чух как нежен глас произнася тихо стенание:

Гласът прекъсна. Не разбрах откъде дойде. Седях си объркан, но ето че той произнесе:

Още когато започнаха стиховете, тръгнах към гласа и видях изключително хубав момък. Брадата му още не бе покарала, а от очите му се стичаха две сълзи…

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ ШЕСТСТОТИН ДВАЙСЕТ И ВТОРАТА НОЩ…

Тя продължила разказа на Абдуллах бен Муаммар ал-Кайси:

— Бъди благословен, момко! — поздравих аз момъка.

— Какво искаш от мене? — запита той.

— Бях седнал в градинката, но гласът ти ме доведе през нощта при тебе — нека с душата си откупя това, което ти тежи!

— Седни! — каза той и когато седнах, продължи: — Аз съм Утба бен Хабаб ал-Ансари! Сутринта отидох към джамията. Бях се уединил да се помоля, когато се появиха няколко моми, а сред тях — неволница с невиждана красота. Тя спря до мене и произнесе: „Абе, Утба, какво се жалиш, коя мома няма да се омъжи за тебе?“ Остави ме и си отиде. Нищо не знам за нея, никаква следа не съм открил! Ето ме сега, не мога място да си намеря!

Изохка, а лицето му сякаш бе боядисано с жълт шафран. Той произнесе следните стихове:

Останах с него до зори и накрая му рекох:

— Хайде да отидем до джамията!

Седнахме в джамията. Около обедната молитва дойдоха тълпа жени, но онази неволница не бе между тях.

— Утба — заговори една от тях, — какво ще кажеш за онази неволница, която те заговори завчера.

— А къде е тя? — запита той.

— Взе я баща й и отпътуваха за Самауа!

Запитах как се казва въпросната неволница, а те ми отговориха:

— Рая, тя е дъщеря на благородния Сулейман!

Момъкът надигна глава и произнесе следните стихове:

— Утба! — казах му. — Аз наследих много пари и искам с тях да помагам на честните хора! Ето, слагам ги в ръцете ти, за да постигнеш чрез тях щастието си! Да отидем при бени ансар3!

Отидохме в съвета на бени ансар. Поздравих събралите се, те любезно ми отговориха.

— Уважаем съвет! — заговорих аз. — Какво ще кажете за Утба и неговия род?

— Те са сред най-достойните и почитани бедуини! — отговориха ми.

Аз им разказах какво става в душата на Утба, те ми дадоха подкрепата си от тяхно име да поискам Рая от баща й за жена на момъка.

Тръгнахме заедно с воини от бени ансар и стигнахме до стана на бени салим близо до Самауа. Бащата на момичето бе чул за пристигането ни и дойде да ни посрещне.

— Привет, благородни синове! — поздрави ни той.

— Привет и на теб! — отговорихме. — Идваме ти на гости!

— За мен това ще бъде най-щедрият и най-приятен ден! — отговори той и когато насядахме в стана му, викна: — Слуги, елате тук!

— Няма да хапнем ни хапка, преди да си свършим работата! — казахме ние.

— И каква е тя? — запита той.

— Дошли сме да поискаме благородната ти дъщеря Рая за съпруга на Утба бен Хабаб ал-Ансари, високопоставен младеж с блага душа!

— Абе, хора, вие я искате, но това си е нейна работа! — възкликна той. — Ей сега ще отида при нея и ще я питам!

Надигна се разгневен и влезе при Рая в шатрата.

— Татко! — рекла му тя. — По лицето ти виждам, че си ядосан!

— Дойдоха тук хора от бени ансар да те искат от мене!

— Те са хора благородни, пророкът е молил специална прошка за тях от Аллах! Но за кого ме искат?

— За някакъв момък на име Утба бен Хабаб!

— Чувала съм за този Утба! — рекла тя. — Бил верен на дадената дума и винаги много честен!

— Пък аз се кълна, че никога няма да те омъжа за него! — възразил той. — Тук-там се е поразчуло, че си разговаряла с него!

— Такова нещо не е имало! — рекла тя. — Но, татко, заклевам те: хората от бени ансар с лош отговор не бива да се връщат! По-добре ще е да им дадеш добър отговор! Раздуй откупа за мене и те ще си отидат!

— Май това ще е най-добрият отговор! — казал бащата, после излезе при нас и рече: — Момичето е съгласно, но иска откуп, който да й подхожда! Аз искам за нея хиляда гривни от червено злато, пет хиляди дирхама ковано сребро, сто везани дрехи и пет толума с амбра!

— Ще имаш всичко! Съгласен ли си?

— Ами щом го дадеш, съгласен съм!

Изпратих дружина от бени ансар в Пресветлата Медина и те донесоха всичко, което бях обещал. Събраха се хората на пир, който продължи четирийсет дни. Накрая бащата каза:

— Вземете си момата!

Натоварихме момичето в паланкин върху камила и четирийсет камили с дарове, сбогувахме се и тръгнахме. Но ето че скоро срещу нас се втурнаха воини конници, мисля, че бяха също от бени салим. Застана срещу тях Утба бен Хабаб, уби няколко, но го прободоха и той падна на земята. Надойдоха ни на помощ хора от онази земя, изгониха нападателите, но Утба изпусна последната си въздишка.

— Ех, Утба! — викнахме ние.

Неволницата чу нашия вик, втурна се по склона, отпусна се върху него, завика горещо и произнесе следните стихове:

Въздъхна дълбоко и душата й отлетя. Изкопахме им общ гроб и ги заровихме. Аз се върнах при своето племе и останах там седем години. После посетих пак Пресветлата Медина и минах на връщане край гроба им. Видях, че над него е израснало голямо дърво, чиито листа бяха червени, жълти и зелени.

— Що за дърво е това? — запитах тамошните хора.

— Това е Дървото на младоженците! — отговориха ми те.

Останах до този гроб един ден и една нощ и последното, което направих, преди да си тръгна, бе да отправя молитва към Аллах да ги прости…

Първа приказка за Хинд, дъщерята на Нуаман

Разправят също, царю честити, че Нуаман бен Мундер, цар на арабите, имал дъщеря на име Хинд, която била най-хубавата жена на своето време. Описали на Хаджадж хубостта и красотата й и той я пожелал за жена. Тя поискала откуп от двеста хиляди дирхама, но той ги платил и се оженил за нея. Така живели доста време. Веднъж я намерил в стаята й, когато тя гледала лицето си в огледалото и произнасяла стихове, с които му се надсмивала:

Хаджадж повече не престъпил прага й. Бил решил да се разведе с нея и пратил като посредник Абдуллах ибн Тахер. Той влязъл в стаята й и рекъл:

— Хаджадж бен Мохамед ме упълномощи от негово име да ти кажа, че сте разведени!

— Ех, Бен Тахер! — рекла тя. — Бяхме ние заедно с него, но, за бога, нито за ден не съм била щастлива! Никога няма да ми домъчнее за него! Ти ме отърва от едно грамотно куче!

Научил емирът на правоверните Абдул Малик бен Маруан какво се е случило с Хинд. Описали му нейната красота и той пратил хора да я поискат за него…

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ ШЕСТСТОТИН ДВАЙСЕТ И ТРЕТАТА НОЩ…

Тя продължила:

Разправят, царю честити, че когато Хинд се срещнала с пратениците на халифа, тя не можела да му откаже, но му пратила писмо, в което се казвало: „Знай, емир на правоверните, че едно куче вече е лочило от тази копанка!“

Той се засмял и отговорил: „Щом куче е лочило от нечия копанка, пък да си я измие седем пъти с пясък! А на тебе ти стига да избършеш прахта от мястото, където те е близало!“

Хинд не можела да не се подчини, но му пратила ново писмо: „Благодаря на Аллах и ти казвам, емир на правоверните: Ще се омъжа за тебе, но при условие: Нека носилката ми към твоя град я докара Хаджадж и нека той да бъде бос!“

Разсмял се високо Абдул Малик, наредил да извикат Хаджадж и му прочел писмото. Той се подчинил на волята му.

Изпратил Хаджадж до Хинд заповед да подготви носилката. После лично се появил пред вратата й със свитата си. Тя се качила на нея, неволниците и слугите й възседнали конете, а Хаджадж тръгнал пеша и бос, като водел поводите на конете. Тя започнала да му се присмива и да му се подиграва, после наредила на една от слугините си:

— Я отвори завесата да ми види лицето за последен път!

Слугинята отворила завесата и лицето й застанало току до неговото. Тогава той произнесъл следното двустишие:

А тя му отговорила:

Доближили града на халифа. Тя хвърлила един динар на земята и викнала:

— Камило, изтървах един дирхам! Виж къде е, и ми го дай!

Огледал Хаджадж земята и видял динара:

— Но това е динар! — казал той.

— Не, дирхам е! — настояла тя. — Хвала на Аллаха! Той ми връща златен динар вместо падналия сребърен дирхам и аз си го вземам!

Много се притеснил Хаджадж, но все пак я довел до двореца на Абдул Малик бен Маруан. Тя влязла там и станала негова наложница…

Втора приказка за Хинд, дъщерята на Нуаман

Разправят също, царю честити, че това се случило, след като халиф Абдул Малик се прибрал в лоното на Аллаха, а Хинд, дъщерята на цар Нуаман, останала вдовица и се върнала при баща си. Други разправят, че се е случило още преди това, когато Хинд била единайсетгодишна и била красавица, каквато нямало по света. Веднъж тя излязла на християнския празник Великден да се причести в Бялата църква.

Същия ден в Хира дошъл Айдди бен Зейд, който носел дарове от Касри за Нуаман. Влязъл той в Бялата църква да се причести — бил с висока снага, приятни черти, хубави очи и чисто лице. Там била и Хинд заедно със своята неволница Мария. Тя харесала Айдди и щом го зърнала в църквата, прошепнала на Хинд:

— Виж този момък! По-хубав от него не съм виждала!

— А кой е той? — запитала Хинд.

— Айдди бен Зейд! — отговорила Мария.

Доближила се Хинд до Айдди, а той се шегувал с момците. С богатите си дрехи, с хубостта си, с отбраните си приказки той изпъквал сред останалите. Царкинята изпаднала в изкушение, пребледняла цялата. Минала покрай него, поздравила го и си тръгнала към двореца. Щом Айдди я зърнал и чул гласа й, също изпаднал в изкушение, сърцето му трепнало, побледнял и всички момци разбрали, че нещо му има. Той пошепнал на един да тръгне след девойката и да разбере коя е. Когато се върнал, казал, че това е Хинд, дъщерята на цар Нуаман. Когато Айдди излязъл от църквата, от силна страст дори и пътя не можел да улучи. Тогава произнесъл следните стихове:

Прибрал се у дома си. Прекарал неспокойна нощ. На сутринта срещнал Мария. Погледнал я приветливо, макар че преди това не я бил поглеждал. Тя го поздравила.

— Какво искаш? — запитал той.

— Имам нужда от тебе! — отговорила тя.

— Няма нещо, което да ми поискаш и аз да не ти го дам!

Мария му признала, че иска да остане насаме с него. Айдди се съгласил, но при условие тя да намери после начин да му уреди среща с Хинд. Тя се съгласила, той я отвел зад някаква кръчма в забутан сокак и там я оправил. Тя се върнала при Хинд и й рекла:

— Нали искаш да се срещнеш с Айдди?

— А как да го направя? — запитала Хинд. — Страстта ме гризе, от вчера нямам покой!

— Ами ще го доведа, а ти ще го видиш от балкона!

Когато Айдди се появил и Хинд го зърнала, тя едва не паднала през прозореца, а после рекла:

— Марийо, не ми ли го доведеш довечера, пиши ме за умряла!

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ ШЕСТСТОТИН ДВАЙСЕТ И ЧЕТВЪРТАТА НОЩ…

Тя продължила:

Разправят, царю честити, че Мария забързала при цар Нуаман и му съобщила за станалото. Тя рекла, че ако той не омъжи Хинд за Айдди, дъщеря му ще се затъжи и ще умре от любов, а това ще бъде позор пред всички араби и че няма друг избор, освен да му я даде за жена. Навел Нуаман глава, дълго мислил и възкликнал:

— Как да я омъжа за него? Не мога аз първи да започна подобен разговор!

— Ама и той е влюбен в нея и я желае не по-малко! — възкликнала Мария. — Аз ще измисля нещо такова, че той да не разбере, че ти знаеш каква е работата!

Върнала се при Айдди, взела си пак своето, разказала му какво се е случило с Хинд и с царя, и го посъветвала:

— Ти приготви вечеря и покани царя! Удари ли го виното в главата, поискай дъщеря му за жена и той ще се съгласи!

— Да не би това да го разгневи и между нас да избухне вражда! — усъмнил се Айдди.

— Идвам при тебе, след като току-що съм разговаряла с него! — рекла тя, а после се върнала при Нуаман и го посъветвала: — Поискай Айдди да те покани на вечеря!

Три дни след този разговор цар Нуаман изразил желание да обядва у Айдди. Поетът се съгласил. Нуаман ял, пил и когато виното го ударило в главата, Айдди поискал дъщеря му за жена. Царят се съгласил, дал му я и след още три дни той я притиснал до гърдите си. Така те живели три години весели и честити.

Но се случило така, че веднъж Нуаман се разгневил на Айдди за нещо и го погубил. Хинд дълбоко заскърбила за мъжа си. Тя му построила манастир близо до Хира, станала сама монахиня в него, дълго плакала и го оплаквала, докато накрая сама умряла. Този манастир се намира близо до Хира и е известен и до ден-днешен…

Приказка за багдадеца, който видял сън

Разказват също, че в Багдад живял човек, който имал огромно богатство, но се случило така, че парите му се свършили и той започнал да си изкарва хляба с голям труд. Една нощ той чул насън глас:

— Твоят късмет е в Кайро, потърси го!

Тръгнал човекът за Кайро. Когато пристигнал, вече се било мръкнало. Заспал в джамията. До нея имало една къща, а именно тогава банда разбойници влезли в джамията, за да се промъкнат оттам и да ограбят къщата. Но хората в къщата се събудили, завикали, дошъл валията с войниците и крадците избягали. Влязъл валията в джамията, видял човека от Багдад, хванал го, бил го до смърт с камшици и го затворил. Три дни лежал човекът в затвора, после валията го извикал и го запитал:

— Откъде си?

— От Багдад! — отговорил човекът.

— А по каква работа си дошъл в Кайро?

— Чух насън глас, който ми каза: „Твоят късмет е в Кайро, иди там!“ — отговорил човекът. — А когато дойдох, видях, че късметът, за който ми е говорил, са камшиците, с които ти ме възнагради!

Засмял се валията и възкликнал:

— Абе, глупак такъв! Аз три пъти чух насън глас, който ми казва: „В Багдад, в еди-коя си махала има такава и такава къща, пред къщата има ей такава градина, там има езерце, а под него — безчет пари! Иди и ги вземи!“ Аз не тръгнах, а ти поради късия си ум си пътувал от град в град заради някакъв сън! — после му дал малко пари и му казал: — Това ти е, за да се завърнеш в къщата си!

Човекът взел парите и се върнал в Багдад. А къщата, която бил описал валията, била неговата собствена. Той се върнал у дома, покопал под езерцето и намерил там много пари. Така Аллах увеличил състоянието му, а това е чудо на чудесата!

Приказка за Дибил и Муслим бен ал-Уалид

Разправят също, че Дибил ал-Хузаи разказвал:

Седях си веднъж пред портите на махалата Ал-Карх. Край мене мина неволница. Тя стъпваше кръшно и пленяваше всички, които я гледаха. Овладя ме изкушението и за да й обърна внимание, произнесох следното двустишие:

Тя ме погледна и произнесе:

Изненада ме с бързия си отговор и красноречие и аз произнесох ново двустишие:

И тя ми отговори в същия миг:

Реших да променя стихотворния ритъм и казах:

Тя се усмихна и бързо, без да чака, произнесе:

Надигнах се, зацелувах ръцете й и казах:

— Не съм смятал, че съдбата ще ми дари такъв случай! Върви след мен, но не по принуждение, а по своя воля!…

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ ШЕСТСТОТИН ДВАЙСЕТ И ПЕТАТА НОЩ…

Тя продължила разказа на Дибил:

Тръгнах аз напред, тя вървеше след мене. Но по онова време нямах къща, в която да приема жена като нея. А Муслим бен ал-Уалид ми бе приятел и имаше хубав дом. Тръгнах към него. Почуках на вратата, той излезе и аз му казах:

— Приятелите ги пазят за добри времена!

— Бъди добре дошъл и влизайте! — рече той.

Когато влязохме, разбрах, че е в притеснено материално положение. Той ми подаде везана кърпа и рече:

— Иди на пазара, продай я и вземи това-онова за хапване!

Отидох на пазара, продадох кърпата, взех каквито гозби ни трябваха, но като се върнах, видях, че той вече се е уединил с нея в спалнята. Когато ме чу, той се затича към мене и възкликна:

— Да ти върне Аллах милостта, която ти ми оказа!

Грабна ястията и напитките от ръцете ми и тресна вратата под носа ми. Ядосах се, не знаех какво да правя, а той зад вратата трептеше от щастие. След време, като разбра на какъв хал съм, той каза:

— Не помня, приятелю, кой бе казал следното:

Още повече се ядосах и му отговорих:

— Ами той е същият, който е казал:

Започнах да го ругая и псувам, а той мълча, мълча и каза:

— Глупак такъв! Ти дойде в моя дом, продаде моята кърпа, похарчи моите пари! На кого се сърдиш, сводник такъв?

Остави ме, а аз си казах: „За бога, колко е прав, като ме нарече сводник и глупак!“ До ден-днешен следата на нейния образ не е изчезнал от душата ми, но аз нито някога си получих тази жена, нито чух нещо повече за нея…

Приказка за Хаким би-Амриллах и един търговец

Разправят също, че един ден Хаким би-Амриллах яздел някъде със свитата си, минал край някаква градина и видял там човек. Помолил го за чаша вода, онзи му подал и казал:

— Дано емирът на правоверните ми направи чест и да поспре при мен в тази градина!

Слязъл царят от коня, спешила се и свитата му. Човекът подредил сто килима, сложил сто кожени постилки, сто възглавници, сто подноса с плодове, сто подноса със сладки и сто подноса със сладък шербет. Учудил се Хаким и рекъл:

— Човече, що за чудесия вършиш? Нима знаеше, че ще дойдем, за да приготвиш всичко това?

— Не, за бога, о, емир на правоверните! — отговорил човекът. — Не знаех, че ще дойдете! Аз съм търговец и имам сто неволници. Когато ти ми стори чест да спреш при мен, бях пратил всяка да донесе нещо за ядене, което сама е приготвила. Всяка всеки ден ми праща поднос с ястие, стомна с нещо разхладително, поднос с плодове, поднос със сладкиши и кана с вино. Това ми е храната всеки ден, нищо повече не съм ти предложил!

Халифът направил метан пред Всевишния и рекъл:

— Хвала на Аллах, който е направил толкова добро за нашите поданици, дал им е толкова, че да могат да нахранят халифа си и войската му, без да се подготвят предварително, и цялата храна да бъде от хубава по-хубава!

Той наредил да донесат при него всички пари, които нея година били отсечени в монетарницата му — а те били седемстотин и три хиляди. Дал ги на човека и рекъл:

— Помогни си с това, макар че твоето достойнство струва повече!

После яхнал коня и си заминал…

Приказка за Хосров, Ширин и рибаря

Разказват също, че Хосров, който бил цар на някаква страна, много обичал риба. Един ден той си седял с жена си Ширин, когато при тях дошъл рибар и донесъл голяма риба, която му подарил, а той наредил да му дадат четири хиляди дирхама.

— Ще съжаляваш! — рекла Ширин. — Ако дадеш после на някого от свитата си толкова пари, той няма да ги вземе, ще каже: „Даде ми колкото на някакъв рибар!“ А дадеш ли му по-малко, той ще рече: „Той ме е намразил и ми дава по-малко, отколкото на някакъв рибар!“

— Така е! — съгласил се Хосров. — Но пък не е хубаво царете да си искат обратно дара! Станалото — станало!

— Ще измисля нещо, за да си върнеш парите! — рекла Ширин. — Викни рибаря и го запитай дали тази риба е мъжка или женска. Ако каже, че е мъжка, му кажи, че си искал женска, а ако ти каже, че е женска, му кажи, че си искал мъжка!

Пратил царят да викнат рибаря и той се върнал от пътя си. Но този рибар си имал ум и разум.

— Тази риба мъжка ли е, рибарю, или женска? — запитал царят.

— Тази риба е хермафродит, нито е мъжка, нито е женска! — отговорил рибарят.

Засмял се Хосров и наредил да му дадат още четири хиляди дирхама.

Рибарят взел осемте хиляди дирхама и си ги прибрал в торбата. Понесъл я на гръб, но като тръгнал да излиза, от нея паднал един дирхам. Снел я от плещите си, навел се и взел дирхама. А царят и жена му го наблюдавали…

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ ШЕСТСТОТИН ДВАЙСЕТ И ШЕСТАТА НОЩ…

Тя продължила:

Разправят, царю честити, че Ширин казала на Хосров:

— Царю, видя ли колко е алчен този старец? Един дирхам само беше паднал — нямаше ли да е по-добре да го остави на някой царски слуга да си го вземе!

Намръщил се царят и рекъл:

— Права си! — после наредил да върнат рибаря и му викнал: — Ти съвест нямаш! Как можа да снемеш такъв товар от гърба си, за да вземеш един паднал дирхам, вместо да го оставиш да го прибере някой?

Целунал рибарят земята пред него и отговорил:

— Царю! Не вдигнах този дирхам от земята, защото така ми се е дощяло. Вдигнах го, защото от едната му страна е изобразен царят, а от другата — неговото име! Побоях се да не би някой да го настъпи — това би било унижение за образа или за името на царя! Пък после мене ще нарочат за виновен!

Учудил се царят на тези умни думи и наредил да му платят още четири хиляди дирхама. Освен това заповядал глашатаите да възвестят из царството му:

— Никой не бива да слуша женски думи! Който ги слуша, за един спечелен дирхам два ще загуби!…

Приказка за Яхия, сина на Халид ал-Бармаки, и един бедняк

Разправят също, царю честити, че Яхия, синът на Халид ал-Бармаки, веднъж излязъл от дома на халифа и се запътил към дома си. Видял, че пред портата му стои човек. Той се изправил на крака, поздравил го и рекъл:

— Яхия, имам нужда от онова, което имаш сам!

Яхия наредил да му отделят стая в дома му, да му дават всеки ден по хиляда дирхама и храна като неговата. Така човекът поживял цял месец и събрал трийсет хиляди дирхама. И тъй като му се видели много, той се изплашил да не би Яхия да си ги поиска обратно и скришом се измъкнал от къщата. Когато съобщили за това на Яхия, той възкликнал:

— За бога, цял живот да беше живял при мене, нищо не бих му отнел и никога не бих прекратил своята щедрост!

Въобще, царю честити, достойнствата на Бармакидите са неизброими! Това особено се отнася за Яхия, човек изпълнен с похвални качества, за когото поетът е казал:

Приказка за Джаафар Бармаки и продавача на бакла

Разказват също, че когато Харун ар-Рашид заковал Джаафар Бармаки на градските порти, той наредил да бъде закован и всеки, който посмее да го оплаква. Но се случило така, че някакъв бедуин, който живеел в далечната пустиня, всяка година носел по една касида на Джаафар и той го награждавал с хиляда динара за нея, а те стигали за цялото му семейство до следващата година. И този път бедуинът дошъл при Джаафар с касида. Отишъл бедуинът там, където бил окован везирът, поставил камилата си на колене, заплакал горчиво, прочел касидата си и заспал. Насън видял Джаафар Бармаки, който му казал:

— Иди в Басра, потърси такъв и такъв търговец и му кажи: „Джаафар Бармаки ти праща поздрави и каза да ми дадеш хиляда динара в името на баклата!“

Събудил се бедуинът, отишъл в Басра, срещнал се с посочения търговец и му разказал какво му рекъл Джаафар насън. Търговецът се разплакал, приел го в дома си и го настанил в отделна стая. А когато той решил да си тръгне, търговецът му дал хиляда и петстотин динара и му рекъл:

— Хиляда ми бе наредено да ти дам, петстотин са от мене и всяка година ще имаш още по хиляда!

— За бога, моля те, разкажи ми каква е тази история с баклата! — помолил бедуинът.

— Живях аз отначало в бедност и търгувах с варена бакла по улиците на Багдад, за да преживея! — разказал търговецът. — Един хладен дъждовен ден излязох на улицата, но нямах свястна дреха. Треперех от големия студ и се мокрех под дъжда. А през този ден Джаафар си седял в двореца до прозорец с лице към мегдана, а около него били насядали близките му. Погледът му попаднал върху мене и той пратил един от хората си да ме извика. Изправих се аз пред Джаафар и той ми каза: „Продай баклата си на моите приятели!“ Аз започнах да меря баклата с мярката, която носех, а всеки, който си вземеше, я връщаше пълна със злато. Накрая баклата ми се свърши. Събрах златото, а Джаафар запита: „Остана ли ти още някоя и друга бакла?“ Отговорих: „Не знам!“ Затърсих из кошницата — намерих само едно зърно. Взе го Джаафар, раздели го на две, взе едната половина, другата даде на една от любимите си неволници и я запита: „За колко ще купиш това половин зърно бакла?“ А тя отговори: „За два пъти повече, отколкото тук има злато!“ Не знаех какво да кажа! И докато се чудех, неволницата нареди на една от слугините си и тя донесе златото — два пъти повече, отколкото вече имах! А Джаафар каза: „Аз пък ще купя половинката, която си взех, за два пъти повече злато, отколкото се е събрало тук!“ А после се обърна към мене: „Сега вземи цената на баклата си!“ Взех кошницата си и си тръгнах. После дойдох в Басра, търгувах с тези събрани пари, Аллах увеличи имането ми! И като ти давам всяка година по хиляда динара, аз вреда няма да имам, защото това ще е частица от милостта на Джаафар!

Ето, царю честити, какви са били достойнствата на Джаафар, хвала му, жив или мъртъв, и милостта на Аллаха да бди над него!

Приказка за Мохамед Амин, сина на Зубейда, и Джаафар, сина на Муса Хади

Разправят също, царю честити, че Джаафар, синът на Муса Хади, имал неволница певица на име Бадр Кабир. Нямало навремето по-хубава от нея в лице, по-кръшна в снага, по-приятна в разговор, по-сладкогласна в пеене, по-изкусна в свирене. Чул за нея Мохамед Амин, синът на Зубейда, и започнал да дотяга на Джаафар да му я продаде.

— Абе нали знаеш, че не ми подхожда нито да продавам, нито да се пазаря за неволници! — казал Джаафар. — Ако не бе отраснала в моя дом, бих ти я пратил в дар, без да се скъпя!…

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ ШЕСТСТОТИН ДВАЙСЕТ И СЕДМАТА НОЩ…

Тя продължила:

Разправят, царю честити, че веднъж Мохамед Амин отишъл да се повесели в дома на Джаафар. Той наредил на неволницата си Бадр Кабир да му попее и посвири. Опънала тя струните и му изпяла най-хубавите си песни. Мохамед Амин започнал да налива повече вино на своя приятел, за да го напие. В края на краищата отвел наложницата у дома си.

На сутринта наредил да викнат Джаафар, налял му вино и наредил на неволницата да попее зад завесата. Вслушал се Джаафар в гласа й, познал го, но не показал гнева си и мъката си поради чувство за чест. Когато веселбата свършила, Мохамед Амин наредил на един от хората си да натовари лодката, с която бил дошъл Джаафар с хиляди бисера, всеки по двайсет хиляди дирхама. Товарили, докато лодкарите не викнали:

— Стига! Лодката не може да побере повече, ще потъне!

Мохамед Аман наредил да отнесат всичко това в дома на Джаафар.

Ето така се помирявали някога големците, Аллах да ги прости!

Приказка за това, как една жена надхитрила мъжа си

Разправят, че една жена скроила на мъжа си следната хитрина:

Мъжът й донесъл в петък една риба, наредил й да я изпържи за обяд и отишъл да си гледа работата. Но ето че се появила някаква нейна приятелка и я поканила да отидат на сватба. Жената сложила рибата в съдина с много вода, тръгнала с нея и се върнала чак следващия петък. През това време мъжът й я търсил по чужди къщи, но никой нищо не знаел за нея. Тя се върнала след седмица и измъкнала от водата все още живата риба.

— Къде беше цяла седмица? — викнал мъжът й.

— Тук си бях! — отговорила тя. — Каква седмица? Ти преди малко ми донесе рибата — ето я, още мърда!

— Не, нямаше те!

— Не, тук си бях!

Викнал той съседите да им се оплаче, че жена му я нямало цяла седмица, но те не му повярвали:

— Не може риба толкова време жива да стои!

Решили, че е полудял, затворили го и го опозорили…

Приказка на Саид бен Салим ал-Бахили за Фадл и Джаафар — синовете на Яхия бен Халид ал-Бармаки

Разправят също, че Саид бен Салим ал-Бахили разказвал:

Веднъж, по времето на Харун ар-Рашид, се разболях. Идвах в дивана, а кръстът ме боли, не мога да следя разговорите! Видях, че работата става дебела, халът ми — от лош по-лош. Тогава се обърнах към Абдул Малик Хузаи и го помолих да ми даде съвет, как най-леко да се отърва.

— Никой не може да те отърве от мъката и теглилата освен Бармакидите! — отговори ми той.

Дигнах се и отидох при Фадл и Джаафар, синовете на Яхия бен Халид, разказах им какво ми е, а те отговориха:

— Аллах ще те направи щастлив и ще ти помогне, той ще ти предостави лековете, които е създал!

И толкова. Изслушах ги, оставих ги, върнах се притеснен при Абдул Малик, разказах му каквото ми казаха, а той рече:

— Я остани тук, пък ще видим какво ще направи Аллах!

Останах там някой час. Появи се слугата ми и каза:

— Господарю, пред нас са спрели много натоварени мулета. Води ги един човек, който казва, че го пратили братята Фадл и Джаафар, синовете на Яхия!

— Май че избавлението ти е дошло! — каза Абдул Малик. — Я иди и виж какво е станало!

Бързо се върнах у дома. Пред портата ме чакаше човек с писмо в ръка, а в него пишеше: „След като ти ни посети и ние те изслушахме, отидохме начаса при халифа Харун ар-Рашид и му предадохме молбата ти. Той нареди да ти изпратят от хазната три хиляди дирхама. Тогава ние му казахме: «Той ще похарчи тези пари да си върне дълговете, но с какво ще се издържа после?» Тогава той нареди да ти се дадат още триста хиляди дирхама. Така че трите хиляди са за дълговете ти, а тристате хиляди — да си оправиш здравето и да живееш с тях“.

Ето колко щедри са били тези благородни мъже, Аллах да ги прости!

Приказка за това, как Маамун, синът на Харун ар-Рашид, поискал да разруши пирамидите

Разправят също, че Маамун бен ар-Рашид, след като влязъл в богозащитения град Кайро, поискал да разруши пирамидите и да вземе всичко, което е в тях. Опитал се, но не успял. След доста усилия успял да изсече неголям отвор само в една4. Казват, че в откритото от него помещение намерил толкова богатства, колкото бил похарчил за отварянето му — ни повече, ни по-малко5. Учудил се Маамун на видяното, взел каквото намерил, и се отказал да рови по-нататък.

Трите пирамиди са между чудесата на света. Няма по лицето на земята подобни на тях нито по здравина, нито по съвършенство, нито по височина. Те са построени от огромни скални блокове. Строителите дълбали дупки в камъка, разтваряли и сипвали там олово, редели камъните в редици, докато накрая строежът бил завършен. Височината на всяка пирамида е сто лакътя според мерките за лакътя от онова време6. Те са с правоъгълни основи, четирите им стени са триъгълни и се спущат от горе на долу. Всяка страна в основата е дълга до триста лакътя. Древните разказват, че в западната пирамида7 имало трийсет помещения от здрав разноцветен камък, пълни със скъпоценни камъни и неизброими богатства, странни статуи, прибори, великолепни оръжия. Стените им са украсени от художник, който е притежавал мъдрост, и рисунките му няма да се заличат до деня на Страшния съд8. По стените има образи като идоли, които носят в ръцете си всякакви сечива и според тях имат различни санове. Там е имало стъкло, което се огъвало, без да се чупи, разни готови лекарства и най-чисти води. Във втората пирамида9 жреците са изписали сведения върху кремъчни стели. Всеки жрец си имал своя стела на мъдростта и разписвал върху нея тайните на своя занаят и делата си. Всяка пирамида си има страж пазител. Стражите са там непокътнати от времето на променливите събития10.

Чудесата на пирамидите са вълнували разума и взора на велики хора. Много стихове са написани за тях. Нека тук споменем някои. Един поет е казал:

А друг е казал:

И още един е казал:

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ ШЕСТСТОТИН ДВАЙСЕТ И ОСМАТА НОЩ…

Тя продължила:

Приказка за крадеца и търговеца

Разправят, царю честити, че някога живял един търговец, който имал добро сърце. Отворил дюкян за платове и там си работил. Един ден затворил дюкяна си и се прибрал у дома. Дошъл през нощта ловък крадец с дрехи като неговите и измъкнал от джоба си ключове. Крадецът се обърнал към пазача на пазара:

— Я ми запали тази свещ!

Поел пазачът свещта, запалил я, крадецът отключил дюкяна, запалил там втора свещ. Пазачът надникнал, видял го да седи в дюкяна с тефтера със сметките. После казал:

— Я ми доведи един камилар да пренесе някои стоки!

Довел му пазачът камилар с камила. Крадецът взел четири топа плат и ги натоварил на камилата. После заключил дюкяна, дал два дирхама на пазача и тръгнал зад камилата.

Когато се съмнало, стопанинът на дюкяна дошъл на пазара и чул, че пазачът го благославя за двата дирхама. Той отрекъл да му е давал нещо, отворил дюкяна, забелязал капките от свещта и видял, че четири топа плат липсват.

— Какво е станало тук? — запитал той пазача. Оня му разказал всичко, което се било случило през нощта. — Я ми доведи камиларя, който е пренесъл плата! — пазачът довел камиларя и търговецът го запитал: — Къде отнесе стоката ми през нощта?

— На еди-кой си кораб, на еди-кой си пристан!

— Заведи ме там!

Камиларят го завел на мястото и казал:

— Ето, това е корабът, а този е стопанинът му!

— Ти къде откара търговеца с платовете? — запитал търговецът стопанина на кораба.

— Еди-къде си! — отговорил той. — Там ги качи пак на някаква камила и замина нанякъде.

— Доведи ми камиларя, който натовари платовете от тебе!

Довел капитанът камиларя и търговецът го запитал:

— Ти къде отнесе платовете, които онзи търговец ти даде от кораба?

— На еди-кое си място! — отговорил той.

— Ела с мен и ми покажи!

Тръгнал с него камиларят, стигнали до някакъв отдалечен хамбар. Търговецът го отворил и намерил четирите топа плат непипнати. Натоварил ги върху камилата. А крадецът бил оставил и дрехите си върху топовете плат. Търговецът взел и тях. След това затворил хамбара и тръгнал след камилата. А насреща му — крадецът. Той тръгнал след него и когато търговецът натоварил платовете си на кораба, го заговорил:

— Братко, ти си самата божия кротост! Взе си платовете, видя, че нищо не липсва, но поне ми върни дрехите!

Разсмял се търговецът, върнал му дрехите, никому нищо не казал и всеки си тръгнал по пътя…

Приказка за валията Хусам ад-Дин

Разказват също, че в крепостта Искандария имало валия на име Хусам ад-Дин. Една вечер при него влязъл един войскар и казал:

— Владетелю! Снощи влязох в този град, спрях в тоя и тоя хан, спах почти до полунощ и когато се събудих, открих, че дисагите ми са отрязани и от тях липсва кесия с хиляда динара…

Валията пратил за стражите, наредил им да доведат всички, които били в хана, и да ги затворят до сутринта…

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ ШЕСТСТОТИН ДВАЙСЕТ И ДЕВЕТАТА НОЩ…

Тя продължила:

Разправят, царю честити, че когато се съмнало, валията наредил да донесат всички оръдия за измъчване, извикал задържаните хора и понечил да ги измъчва в присъствието на войскаря с дисагите, когато отпред пристъпил човек, застанал пред двамата и рекъл:

— Пусни тези хор, емире, те са несправедливо обвинени! Аз взех парите, ето кесията, която взех от дисагите! — и измъкнал кесията от ръкава си.

— Хайде, вземи си парите, войнико! Ти повече вземане-даване с тези хора нямаш! — рекъл валията.

И всички започнали да благославят крадеца. А той казал:

— Валия, не е майсторлък да дойда при тебе и да ти върна кесията! Майсторлък е втори път да взема кесията от този войскар!

— А как ги взе, джебчия такъв! — запитал валията.

— Бях на пазара при сарафите и видях там този човек, който смени златото си за пари и ги сложи в кесия. Вървях след него от сокак на сокак, от град в град, какви ли не хитрости не измислях и все не можех да му взема парите. Когато дойде в този град, той се настани в хана, аз успях да седна до него, поизчаках да заспи, полека протегнах ръка, изрязах дисагите ей с този нож и взех кесията — и докато говорел, протегнал ръка, взел кесията, която стояла пред войскаря и валията, и се дръпнал назад. Изведнъж скочил в близкото езеро.

— Дръжте го! — викнал валията.

Втурнали се те след него, но не успели дори да се спуснат по стъпалата, когато той вече бил изчезнал. Върнали се, без да го уловят, а валията рекъл на войскаря:

— Хората повече не са ти длъжни нищо! Ти получи парите си, но не успя да си ги запазиш!

Войскарят си отишъл посрамен, изгубил чест и пари, а хората се разотишли…

Приказка за цар Насир и тримата валии

Разправят също, че султанът цар Насир извикал един ден тримата валии — на Кайро, на Булак и на Стария Миср, и им казал:

— Искам всеки от вас да ми разкаже най-удивителното, което му се е случило, когато е бил валия!

Валията на Кайро заразказвал:

Приказка на първия валия за двамата свидетели

В града ми имаше двама заклети свидетели, които свидетелстваха при всички случаи на побоища и кръвопролития. Те се отдаваха на разгулен живот, пиянство и разврат. Аз все не можех да ги разоблича и да ги обвиня — бях просто безсилен пред лъжесвидетелствата им. Тогава наредих на кръчмарите, на зеленчукарите, на свещарите, на собствениците на домове за разврат да ми дават сведения за тях — къде и кога ще пият или ще развратничат, заедно или поотделно. Един ден при мен дойде някакъв човек и ми каза:

— Господарю, онези ги заварили в къщата на еди-кой си да вършат такава и такава лоша работа!

Скочих аз, отидох сам заедно със слугата си. Стигнах посочената врата. Почуках. Излезе неволница и запита:

— Кой си ти?

Но аз влязох, без да й отговоря, и заварих стопанина с двамата свидетели да си седят с развратни жени и много вино. Те скочиха да ме посрещнат, оказаха ми почит, сложиха ме без страх и уплаха на челно място и рекоха:

— Добре дошъл, скъп наш гост и остроумен събеседник!

Стопанинът изчезна за малко, после се върна в ръка с триста динара и те ми рекоха:

— Господарю, имаш власт да направиш нещо повече от нашия позор, но пък той ще ти създаде трудности! Я по-добре вземи тези пари и смотай работата! Аллах обича рабите си, които са скрити и скромни!

Помислих си: „Я да взема златото и да потуля работата, пък нали имам достатъчно власт — и втори път ще мога да им отмъстя!“ Прелъстих се за парите, взех ги, отидох си и никой нищо не разбра. На другия ден дойде при мене страж, пратен от кадията, и ми рече:

— Иди да поговориш с кадията, вика те!

Отидох при кадията и заварих там двамата свидетели заедно със стопанина на онази срамна къща, който ми бе дал парите. Той си поиска тристате динара, които ми бил дал в дълг, а онези двамата свидетели потвърдиха, че наистина съм получил триста динара. Нямах начин да отричам. Кадията ми нареди да върна парите. Не можах да изляза, преди да броя триста динара! Това е най-удивителното нещо, което ми се случи, когато бях валия!…

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла.

И ПРЕЗ ШЕСТСТОТИН И ТРИЙСЕТАТА НОЩ…

Тя продължила:

Разправят, царю честити, че се надигнал валията на Булак и заразказвал:

Приказка на втория валия за неговия дълг

Събра ми се, господарю султан, дълг от триста хиляди динара. Продадох всичко, каквото имах, и събрах сто хиляди, не повече, и не знаех какво да правя. Една нощ някой почука на портата.

— Иди виж кой е! — казах на един от слугите.

Излезе той и след малко се върна пожълтял, пребледнял, коленете му трепереха.

— Пред вратата стои полугол мъж с кожена дреха! — каза той. — Препасал е меч, с нож в пояса, с него — дружина мъже, подобни на него. Иска да те види!

Взех меч в ръка и излязох да видя кой е. Всичко бе така, както ми го бе описал слугата.

— Какво ви трябва? — запитах аз.

— Ние сме крадци! — отговориха ми те. — Днес спечелихме голяма плячка и я нарекохме на тебе, за да си помогнеш и да си върнеш дълга, който ти тежи!

— А къде е плячката? — запитах аз.

Донесоха голям сандък, пълен със златни и сребърни съдини. Аз се зарадвах и си казах: „Ще си върна целия дълг и ще ми остане още толкова! Но няма да е щедро, ако ги пусна да си ходят без нищо!“ Взех онези сто хиляди динара, дадох им ги и им благодарих за благодеянието. Те взеха парите и изчезнаха в тъмнината, никога повече не узнах нищо за тях. А когато се съмна и погледнах в сандъка, оказа се, че всичко е от мед, само позлатено и посребрено, дори калайдисано, и не струва повече от петстотин дирхама! Тежко ми стана, че парите ми си отидоха и към грижите ми се прибавиха нови. Ето най-удивителното нещо, което ми се случи, когато бях валия!

Приказка на валията на Стария Миср за десетте обесени крадци

Надигнал се валията на Стария Миср и заразказвал:

Обесих аз веднъж десет крадци, всеки на отделна бесилка, и наредих на стражите да ги пазят и да не позволяват никой да открадне трупа на някого. На другия ден отидох и видях на една бесилка да висят двама обесени.

— Кой е направил това? Къде е бесилката на другия обесен? — викнах аз. Отначало стражите отричаха, но когато казах, че ще ги пребия от бой, си признаха:

— Емире, снощи бяхме позаспали, а като се събудихме, видяхме, че някой е откраднал обесения заедно с бесилката, на която висеше. Изплашихме се от гнева ти и не щеш ли, видяхме фелах, който вървеше към нас с магаре. Хванахме го и го обесихме вместо откраднатия!

— А този фелах какво имаше? — запитах учуден аз.

— На магарето имаше дисаги!

— А какво имаше в дисагите? Я ми ги донесете!

Донесоха дисагите, заповядах да ги отворят и що да видя — човек убит и нарязан на парчета! Зачудих се и възкликнах:

— Този фелах е бил обесен заради това, че е убил този човек! Аллах не позволява да се наказват невинни!…

Приказка за крадеца и сарафина

Разказват също, че някакъв сарафин имал кесия със злато. Веднъж той минал край няколко крадци и един от тях казал:

— Аз мога да му взема тази кесия! Гледайте!

Той тръгнал зад сарафина до къщата му. Сарафинът влязъл и оставил кесията на скамейката. Дощяло му се да пусне една вода, свършил нуждата си и рекъл на неволницата да му подаде ибрика. Неволницата му го занесла. Вратата останала отворена. Крадецът влязъл, грабнал кесията, отишъл при приятелите си и им разказал какво му се случило.

— За бога — рекли те, — онова, което си направил, е ловка работа и не всеки го може. Но ей сега сарафинът ще излезе, няма да намери кесията и ще започне да бие неволницата. Значи не си направил работа, за която да те хвалим! Щом наистина си толкова ловък, спаси момичето от бой!

— Ако е пожелал Аллах — казал крадецът, — хем ще отърва момичето, хем ще си взема кесията!…

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ ШЕСТСТОТИН ТРИЙСЕТ И ПЪРВАТА НОЩ…

Тя продължила:

Разправят, царю честити, че крадецът се върнал в къщата на сарафина и го заварил да измъчва девойката. Почукал на портата.

— Кой чука? — запитал сарафинът.

— Аз съм калфата на твоя съсед на пазара! — отговорил крадецът. — Господарят ми каза да ти кажа: „Ти да не си променил навиците си? Как може да оставиш кесия като тази до дюкяна, да тръгнеш и да я забравяш?“ Ако той не я бе видял и запазил, пиши я похарчена!

Показал кесията и сарафинът възкликнал:

— Това е моята кесия! Същата е!

Протегнал ръка да си я вземе, но крадецът рекъл:

— А, не, за бога, няма да ти я дам, докато не подпишеш разписка и не сложиш печат, че си я получил!

Сарафинът влязъл в къщата да напише разписката, но крадецът си тръгнал, а неволницата се отървала от наказание…

Приказка за жената с отсечените ръце

Разказват също, че един цар на царете казал на поданиците си:

— Който от вас даде милостиня, ще му отсека ръката!

Хората започнали да се въздържат да дават милостиня. Но се случило така, че един просяк, измъчван от глад, отишъл при една жена и помолил:

— Дай ми нещо!

— Как ще ти дам, щом царят отсича ръката на всеки, който даде милостиня! — отговорила тя.

И все пак, когато той помолил пак в името на Аллаха, тя се осмелила да му даде две питки хляб. Вестта за това стигнала до царя, той наредил да й отсекат двете ръце и тя се прибрала саката у дома.

След известно време царят казал на майка си:

— Искам да се оженя!

— Тук наблизо живее жена, по-хубава от която не може да се види на света, ала има голям недостатък — тя е без ръце! — отговорила майката.

— Искам да я видя! — настоял царят.

Майката я довела при него и когато той я зърнал, начаса я харесал, оженил се за нея и тя заживяла в харема му. Това била същата жена, която била дала на просяка двете питки.

Когато царят се оженил за нея, другите му жени й позавидели, написали му писмо и я наклеветили, че е разпътна. А тя по това време му родила син. Царят наредил на майка си да я отведе в пустинята и да я изостави там. Майката изпълнила повелята му и се върнала. Жената заплакала. Вървяла, що вървяла, детето висяло на шията й. Минала край поток, коленичила, за да се напие, че била много жадна. Но когато се навела, детето паднало във водата. Седнала жената и горчиво заоплаквала детето си. Наблизо минали двама души и я запитали:

— Защо плачеш?

— Детето ми падна във водата!

Двамата мъже се помолили на Аллах и водата докарала детето при майката живо и здраво.

— Искаш ли Аллах да ти върне ръцете? — запитали те.

— Как да не искам! — отговорила жената.

И те пак се помолили на Аллах и ръцете й се върнали на мястото си по-здрави от преди. После те запитали жената:

— А ти знаеш ли кои сме?

— Аллах най-добре знае! — отговорила тя.

Тогава двамата мъже рекли:

— Ние сме онези две питки, които ти даде на просяка и заради които царят ти отсече ръцете! Възхвали Аллаха, който ти върна и сина, и ръцете!

И тя възхвалила и прославила всевишния Аллах…

Приказка за Харун ар-Рашид и Бен Кариби

Разправят също, че една нощ емирът на правоверните Харун ар-Рашид рекъл на везира си Джаафар:

— Тази нощ ми се стегна душата! Какво да правя? — а в това време Масрур стоял пред него и се хилел. — На какво се хилиш? — креснал му халифът. — На мен ли се присмиваш, или си полудял?

— За бога, не, о, емир на правоверните! — отговорил Масрур. — Направих това не по своя воля! Вчера излязох пред двореца, стигнах до брега на Тигър и видях там събрали се хора и някакъв човек, който ги разсмиваше. Казва се Бен Кариби. Спомних си негови думи, та ме напуши смях. Моля те, прости ми!

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ ШЕСТСТОТИН ТРИЙСЕТ И ВТОРАТА НОЩ…

Тя продължила:

Разправят, царю честити, че халифът наредил на Масрур:

— Да ми доведеш този човек начаса!

Излязъл бързо Масрур, намерил Бен Кариби и му рекъл:

— Идвай веднага при емира на правоверните! Но при едно условие… Щом той ти подари нещо, ти ще вземеш четвъртинка, а останалото ще е за мен!

— Нека да е наполовина! — настоял човекът.

— А, не! — възразил Масрур.

— Тогава нека на тебе да е две третинки, а на мене — една!

С големи усилия Масрур се съгласил на това. Влязъл Бен Кариби при халифа и го поздравил, както се полага.

— Ако не ме разсмееш, ще те ударя три пъти ей с тази торба! — казал халифът.

„Абе то ще е по-добре да ме удари с тази торба, отколкото с камшик!“, си помислил човекът, защото си въобразявал, че торбата е празна. Започнал да му приказва смешки, които разсмиват и най-гневните, казал някакви остроти, но емирът на правоверните дори не се усмихнал. Бен Кариби затреперил, изплашил се.

— Сега си заслужи боя! — казал халифът.

Грабнал торбата и го ударил отзад. Но в нея имало четири едри чакъла, всеки тежал по два ратла. Ударът попаднал по врата му, той изкрещял високо, спомнил си за условието с Масрур и викнал:

— Прощавай, емир на правоверните, но нека ти кажа две думи!

— Казвай! — запитал Харун ар-Рашид.

— Масрур ми постави условие! — казал Бен Кариби. — Договорихме се, че една третина от дара, който ще получа от халифа, ще бъде за мене, а двете третини — за него! С голям труд се съгласи на това! Сега моята награда е бой! Този удар беше моят дял, останалите два са за него! Аз си взех моето, а той, ето го къде е застанал — дай си му неговия дял!

Халифът се разсмял, викнал Масрур до себе си и го цапардосал веднъж с торбата, а той му викнал:

— О, емир на правоверните, достатъчно ми е и едната третинка, дай на него останалото, не го ща!

Още по-силно се разсмял халифът и наредил да дадат и на двамата по хиляда динара. Те си отишли предоволни от халифския дар…

Приказка за Абдул Рахман Мароканеца, с прякор Китаеца

Разказват също, че някакъв мароканец пропътувал много страни и веднъж съдбата го довела на някакъв остров. Когато се върнал в страната си, донесъл от там тръба от перо на птицата Рух, докато тя още не се била измъкнала от яйцето. Тази тръба била куха и събирала девет меха вода. Дължината на крилото при излюпването на пилето била хиляда баа.

Този човек се казвал Абдул Рахман Мароканеца, но бил известен и с прякора Китаеца, защото често ходел в тази страна. Много чудесии разказват за него, ето и една от тях.

Веднъж, като плавал по Китайско море с дружина, видели далечен остров. Наближили и хвърлили котва. Слезли да натоварят вода и дърва, носели брадви, въжета и ножове. Видели насред острова голямо бяло блестящо кубе, високо сто лакътя. Доближили го и разбрали, че е яйце на птицата Рух. Заудряли го с брадви, камъни и дървета. Кората му била като здрава скала, но накрая от нея изпаднало самото пиле. Заскубали перата от крилете му и това им се удавало само с общи усилия, макар че още не били съзрели. После взели колкото могли от месото му и го отнесли с тях. Насекли перата като тръби. Вдигнали платната и пътували цяла нощ до изгрев-слънце — вятърът бил добър и корабът се движел бързо.

Но ето че се задала птицата Рух. Била огромна като буреносен облак. В ноктите й — скала като планина, много по-голяма от самия кораб. Тя го настигнала и метнала скалата върху него. Той плавал бързо и я изпреварил, тя рухнала в морето и вдигнала огромна вълна, която хвърлила хората в ужас. Аллах ги спасил от гибел. Сготвили онова месо и го изяли. Сред пътниците имало няколко белобради шейхове. Когато се съмнало, брадите им били почернели. Впоследствие никой от хората, които били хапнали от това месо, дори не посивял. Казват, че причината да върнат младостта си била в това месо.

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ ШЕСТСТОТИН ТРИЙСЕТ И ТРЕТАТА НОЩ…

Тя продължила:

Приказка за Иса бен ар-Рашид и неволницата Киррат ал-Айн

Иса, син на Харун ар-Рашид и брат на Маамун, пожелал да си вземе за жена Киррат ал-Айн, която била неволница на Али бен Хишам Абул Хасан, но с никого не споделил тайната си, защото се притеснявал, пък и бил порядъчен мъж. Все се стараел по всякакъв начин да я купи от господаря й и все не успявал. Накрая търпението му се изчерпало, влязъл при Маамун и му рекъл:

— О, емир на правоверните! Ти би трябвало да проверяваш своите приближени, да видиш кой не си гледа работата, да отделиш достойните от недостойните и всеки да заеме заслуженото си място!

По този начин Иса искал да посети някак си дома на господаря на Киррат ал-Айн и да поседи до нея.

— Правилно си го намислил! — рекъл Маамун.

Наредил той да приготвят кораба „Таяр“. Двамата братя се качили заедно с няколко души от царската свита. Първият дворец, който посетили, бил на Хамид Тауил ат-Тауси. Влезли точно когато бил най-неподготвен. Поседели малко, той им поднесъл ястие от солено месо. Маамун не докоснал нищо, а Иса му рекъл:

— О, емир на правоверните! Дошли сме в този дом, когато стопанинът му не ни е очаквал и не е бил подготвен. Хайде да отидем на място, което е подготвено!

Отишли в дома на Али бен Хишам. Той ги посрещнал от щедро по-щедро, въвел ги в гостната, където подът, таванът и стените били облепени с разноцветни мраморни плочи, по тях — издялани гръцки украси с многобройни инкрустации. Поседял Маамун и рекъл:

— Подай нещо за хапване!

Начаса донесли сто вида ястия от кокошки и други птици и още — разни попари, студени и топли меса. Изнесли студено вино, примесено с плодни и други аромати, в златни, сребърни и порцеланови съдини.

— Ей, Абул Хасан! Я да чуем сега някоя весела песен! — рекъл халифът.

Али бен Хишам наредил да доведат певиците. Десет слуги подредили десет златни кресла. Влезли десет неволници, хубави като цъфнали градини, в дрехи от черно кадифе, а на главите им — златни коронки…

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ ШЕСТСТОТИН ТРИЙСЕТ И ЧЕТВЪРТАТА НОЩ…

Тя продължила:

Разправят, царю честити, че неволниците седнали в креслата и запели различни песни. Огледал Маамун една от тях, харесали му външният й вид и държанието й и я запитал:

— Как се казваш, неволнице?

— Казвам се Суджах, о, емир на правоверните!

— Попей ни, Суджах!

Неволницата засвирила и запяла:

— Хареса ми как пееш! От кого са тези стихове11? — запитал Маамун.

— От Амру бен Муадди Кариб аз-Зубейди! — отговорила тя. — А песента се казва „На храма“!

Отишли си тези неволници, влезли десет други, те запели други песни. Изгледал Маамун една от тях, сякаш от мрамор издялана, и я запитал:

— Как се казваш, неволнице?

— Забия, о, емир на правоверните! — отговорила тя.

— Попей ни, Забия!

И тя извисила глас:

— От кого са тези стихове? — запитал Маамун.

— От Джарир! — отговорила тя. — А музиката е стъкмена от Ахмед бен Сурейдж!

Отишли си тези неволници, появили се нови десет. Те изпели няколко песни. Изгледал Маамун една като слънце в ясен ден и я запитал:

— Как се казваш, неволнице?

— Фатин, о, емир на правоверните! — отговорила тя.

— Попей ни, Фатин!

Тя засвирила, изпяла една песен.

— А от кого са тези стихове, Фатин? — запитал халифът.

— От Айдди бен Зейд, а мелодията е от древността!

Накрая халифът поискал да си тръгне с кораба си, а Али бен Хишам му рекъл:

— О, емир на правоверните! Имам аз една неволница, купих я за десет хиляди динара и искам да я покажа. Ако тя зарадва Иса и той я хареса — нека да е негова, пък ако ли не — поне ще чуете песен и от нея!

— Доведете я! — разпоредил халифът.

Довели неволницата. Била гъвкава като вейка, на главата й — корона от червено злато, дрехата й — обсипана с бисери и скъпоценности. Вървяла като страхлива газела. Седнала в креслото…

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ ШЕСТСТОТИН ТРИЙСЕТ И ПЕТАТА НОЩ…

Тя продължила:

Разправят, царю честити, че когато видял неволницата, Иса загубил ума и дума, побледнял.

— Какво ти е, Иса? Защо се промени така? — запитал Маамун.

— Понякога ме обхваща такава слабост, о, емир на правоверните!

— Познаваш ли тази неволница отпреди?

— Нима може луна да бъде скрита?

— Как се казваш, неволнице? — обърнал се Маамун към нея.

— Киррат ал-Айн, о, емир на правоверните! — отговорила тя.

— Попей ни, Киррат ал-Айн!

И неволницата запяла:

— Аллах да те възнагради! А от кого са тези стихове?

— От Дибил ал-Хузаи, а мелодията е от Зарзур ас-Сагир!

Загледал се Иса в нея и хлъцнал.

— О, емир на правоверните, ще позволиш ли да изпея още една песен? — запитала тя.

— Пей каквото ти се иска! — отговорил Маамун.

Тя опънала струните и запяла:

Когато неволницата спряла да пее, Маамун се качил на „Таяр“, но Иса се позабавил. Той си бил взел Киррат ал-Айн, бил я отвел у дома и сърцето му се отпуснало.

Ето колко щедър е бил Али бен Хишам!…

Приказка за момъка, неволницата и Абдуллах бен Муаммар

Разказват, че някакъв момък от Басра си купил хубава неволница. Гледал си я, изучил я от добре по-добре и много я обичал. Похарчил цялото си имане за веселби с нея, нищо не му останало и изпаднал в голяма бедност.

— Господарю! — рекла му веднъж тя. — Ти имаш нужда от пари! За тебе ще е по-добре да ме продадеш, отколкото да остана при тебе, когато и ти няма какво да ядеш!

Натежало му на момъка, но се съгласил. Извел я на пазара и чрез посредник я предложил на емира на Басра, който се казвал Абдуллах бен Муаммар ат-Тини. Харесала му тя и той я купил за петстотин динара. Но когато господарят й прибрал парите и понечил да си тръгне, неволницата заплакала и изпяла следния куплет:

Господарят й въздъхнал тежко и изпял следните стихове:

Абдуллах бен Муаммар чул стиховете им, усетил мъката им и възкликнал:

— За бога, няма аз да стана причина за раздялата ви! Човече, вземи и парите, и неволницата си, пък дано Аллах ти даде щастие с нея! Трудно е да бъдат разделени двама, които живеят в съгласие!

Двамата целунали ръката му, отишли си и останали заедно до деня, когато ги разделила смъртта! Хвала на Онзи, който не може да бъде достигнат от нея!

Приказка за Муталаммис и жена му

Разказват, че Муталаммис избягал от двора на Нуаман бен Мундер. Нямало го дълго и помислили, че е умрял. А имал хубава жена на име Амима. Близките й настоявали да се омъжи повторно, но тя отказвала. Множество сватовници идвали да я искат и накрая я принудили пряко волята й да я омъжат за някой от нейното племе. Но тя много обичала мъжа си…

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ ШЕСТСТОТИН ТРИЙСЕТ И ШЕСТАТА НОЩ…Тя продължила:

Разправят, царю честити, че когато настъпил денят, в който Амима трябвало да се омъжи, се върнал съпругът й Муталаммис. Чул той в махалата свирене на мизмари и думкане на барабани и разбрал, че някъде има сватба. Запитал едно момче кой се жени, и то отговорило:

— Амима, жената на Муталаммис! Ще я омъжват!

Муталаммис се изхитрил да се вмъкне с женски дрехи в женската стая. Видял жена си на високо кресло, въздиша дълбоко и пее:

Муталаммис бил голям поет и отговорил със стих:

Чул отнякъде младоженецът този разговор в стихове, влязъл бързо при двамата и казал на свой ред:

— Добро очаквах, то изчезна, скри се в мигновение, пак съберете своя дом след дългото търпение!

Оставил ги и си отишъл. А Муталаммис живял с жена си щастливо и честито, доволно и богато, докато не ги разделила смъртта.

Приказка за мелничаря и жена му

Разправят също, че някакъв човек си имал мелница и магаре, което въртяло мелничния камък. Имал и зла жена. Той я обичал, а тя го мразела, харесвала си един съсед, който пък я ненавиждал. Веднъж насън мъжът чул глас:

— Иди и копай под кръга, в който се върти магарето! Там ще намериш съкровище!

Мелничарят споделил за чутото с жена си, като й наредил да пази тайна. Тя пък го разказала на съседа, като се надявала да смекчи сърцето му, а той й обещал да я посети през нощта. Дошли посред нощ, копали на посоченото място и открили съкровището. Съседът го измъкнал и рекъл:

— Какво ще правим сега с това?

— Ще си го разделим поравно! — отговорила тя. — Ти ще се разделиш с жена си, а аз ще направя нещо, за да ме остави мъжът ми! После ще се ожениш за мене! Тогава цялото богатство ще си остане у нас двамата!

— А да не би дяволът да те подмами и да вземеш някой друг! — възразил съседът. — Златото в една къща е като слънце посред бял ден — всякой посяга да се сгрее с него! По-добре ще е всичко да остане у мен, пък ти, като се разделиш с мъжа си, ще дойдеш при мен!

— И аз се боя от същото! — рекла тя. — Не ти давам моя дял от парите!

Омразата заставила съседа да я убие и той я хвърлил в дупката, където било съкровището. Но утрото вече се сипвало, нямал време да я зарови, взел парите и избягал.

Мелничарят се събудил и не намерил жена си. Влязъл в мелницата и впрегнал магарето. То тръгнало, но спряло. Заудрял го мелничарят, но то не тръгвало, защото се бояло от мъртвата жена пред себе си. Мелничарят не знаел защо е спряло, извадил ножа си и го мушнал в хълбока, но то пак не мръднало. Ядосал се, мушнал го пак, този път в слабините, и то рухнало мъртво.

Вече се било съмнало и едва тогава той видял, че жена му и магарето са мъртви — тя лежала на мястото, където било съкровището. А това станало само защото той бил споделил тайната с жена си!…

Приказка за глупака

Разправят също, че някакъв глупак си вървял по пътя, държал поводите на магарето си и го влачел след себе си. Видели го двама хитреци и единият рекъл на другия:

— Аз ще взема магарето на този човек!

Пристъпил зад магарето, снел му тихомълком юздата, дал го на приятеля си, сложил юздата на собствената си глава и тръгнал зад глупака. Обърнал се той и видял, че юздата е на главата на човек.

— Ти какво си? — запитал той.

— Аз съм твоето магаре и историята ми е една чудесия! — отговорил хитрецът. — Имах праведна стара майка. Един ден се върнах пиян у дома и тя ми каза: „Синко, покай се пред всевишния Аллах за този грях!“ Грабнах една тояга и я ударих. Тя ме прокълна и Всевишният ме превърна в магаре. Така попаднах в ръцете ти. Но сигурно днес сърцето на майка ми се е смилило, помолила се е и Аллах ми върна човешкото лице!

— Ти, братко, трябва да ми простиш за всичко, което правех с тебе, когато те възсядах и те впрягах! — възкликнал глупакът.

Пуснал го да си ходи и се върнал у дома, изгубил ума и дума от вълнение.

— Къде е магарето? — запитала жена му.

Глупакът й разказал какво било станало с магарето. После постоял няколко дни без работа, но накрая тя му викнала:

— Докога ще стоиш без работа вкъщи? Я иди на пазара, купи ново магаре, за да има с какво да ни вадиш хляба!

Отишъл човекът на пазара и що да види — магарето му изложено за продан! Познал го, пристъпил към него, навел се над ухото му и прошепнал:

— Горко ти, проклетнико! Сигурно пак си започнал да пиеш и да биеш майка си! Но, за бога, за нищо на света вече няма да те купя!

Оставил го и си тръгнал по пътя…

Приказка за хаджията и старицата

Разправят, че един хаджия заспал и когато се събудил, не намерил и следа от кервана с останалите хаджии. Тръгнал без път, заблудил се. Забелязал някаква шатра. Пред нея седяла стара жена, до нея спяло куче. Приближил се и я помолил за нещо за ядене.

— Иди в онази долина! — посочила тя. — Там има змии, хвани си някоя, изпечи я и я изяж!

Човекът бил много гладен и ял, както го посъветвала старицата. После ожаднял, поискал от старицата вода да си пийне, а тя рекла:

— Ей там има изворче, иди и пий!

Отишъл човекът до изворчето и открил, че водата му е горчива, но тъй като нямал какво друго да пие, а и жаждата му го мъчела, пил. Върнал се при старицата и рекъл:

— Чудна работа, бабо! Седиш си на това място, живееш, без да мръднеш, ядеш тази храна, пиеш тази вода!

— А как е във вашата страна? — запитала старицата.

— В нашата страна има широки просторни дворове, сладки зрели плодове, обилни сладки води, прекрасни храни, тлъсти меса, много овце, такова можеш да видиш само в рая!

— Но ти ми кажи имате ли си султан да ви притиска с властта си, да сте все в ръцете му, ако обвини някого — да вземе имането му, ако пожелае — да ви изгони от домовете или да ви изтръгне от корен? — попитала старицата.

— Имаме го, как да го нямаме! — отговорил човекът.

— Тогава храната ми е добра и животът ми е приятен! — рекла старицата. — Приятните удоволствия, съчетани с гнета и игото, са смъртоносна отрова. А когато човек живее свободно, това е сигурна противоотрова. Основата на благоденствието са здравето и спокойствието! А те се пораждат от справедливостта на султана! Не е правилно всеки султан да вселява страх така, че поданиците му да се боят от него! В наше време султанът иска по-голяма власт, желае хората да се боят, защото те не са като някогашните! В наше време са на власт достойните за порицание! Големите приказки са признак за слабоумие и глупост, те пораждат омраза и вражда! Ако онзи, който е станал султан, не всява страх, това ще доведе страната му до разруха. Казано е в една пословица: „Насилието на един султан може да трае и сто години, но за насилието на хората един срещу друг и година е много!“ Щом хората се отклонят от правия път, Аллах им слага начело жесток цар. В летописите се говори, че на Хаджадж бен Юсеф му занесли писание, в което пишело: „Бой се от бога и никога не гнети божиите твари!“ Той се качил на минарето и извикал с висок глас: „Хора, всевишният Аллах ми е дал власт над вас заради вашите грехове! Ако не съм аз — ще имате друг, още по-жесток, още по-лош, както е казал поетът:

Гнетът се бои от злината, справедливостта е най-праведното дело и нека молим Аллах да се смили над нас!…

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ ШЕСТСТОТИН ТРИЙСЕТ И СЕДМАТА НОЩ…

Тя продължила:

Приказка за овчаря и отшелника

Разправят, царю честити, че в някаква планина живял овчар с дълбока вяра и остър ум. Пасял си овцете и се препитавал с млякото и вълната им. Нищо не смущавало щастието му, а бог приемал молитвите му.

Случило се веднъж да се разболее силно и влязъл в една пещера сред скалите. През деня овцете му пасели по поляните, а вечер се прибирали в пещерата. Прищяло се на Аллах да постави овчаря на изпитание. Изпратил при него ангел, който му се явил в образа на жена хубавица. Тя приседнала до постелята му. Видял я до себе си, събудила се плътта му и той рекъл:

— Жено, какво те е довело тук? Нямаш работа при мене и между нас няма нищо общо!

— Човече! — отговорила тя. — Нима не виждаш моята хубост, нима не усещаш как ухая! Нима не знаеш какво правят мъжете с жените! Какво ти пречи и ти да прекараш добре с мен?

— Нямам такова желание! — възкликнал овчарят. — Ти си подла измамница! Колко злини си скрила под хубостта си? Колко праведни души си отклонила от правия път, а после те, наказани, са съжалявали! Махай се, съблазнителка такава!

Той хвърлил абата си върху лицето й, за да не го гледа, и почнал да повтаря името на Аллах. А ангелът, като видял колко е праведен, отлетял към небесата.

Недалеч от пещерата имало селце. Там живеел един праведен мъж, но двамата не се познавали. Привидяло му се, че някой му говори насън:

— Недалече от тебе, в тази и тази пещера живее един праведен човек! Иди при него и изпълнявай повелите му!

На съмване той тръгнал към пещерата на овчаря. Но горещината го налегнала и той спрял под едно дърво, край което течал бистър извор. Седнал да си почине. А при извора дошли птици и зверове да пият вода. Щом видели седналия до него човек, те се разбягали, а той си помислил: „Дойдох да си почина, а ги разтревожих! Заради мене те побягнаха от водата си и тревата си! С моята почивка им нанесох вреда!“ Станал и въздъхнал дълбоко.

Стигнал до пещерата, влязъл при овчаря, прегърнал го и заплакал.

— Какво те е довело до това място, където друг човек не е влизал? — запитал овчарят.

— Видях насън как някой ми го описа и ми нареди да дойда при тебе! — отговорил отшелникът.

С помощта му овчарят бързо оздравял. Праведникът останал да живее при него в планината. Там упорито и достолепно двамата оказвали почит на Аллах. И така живели и се молели, чужди на всякакво желание за богатство и дом, докато ги настигнало предначертаното. Това е приказката за тях!…

Приказка за Харун ар-Рашид и арабската мома

Разправят също, че един ден Харун ар-Рашид се разхождал заедно с Джаафар Бармаки и видял няколко моми да си наливат вода. Отбил се към тях да пийне. Една от момите се обърнала към двамата и изпяла:

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ ШЕСТСТОТИН ТРИЙСЕТ И ОСМАТА НОЩ…

Тя продължила:

Разправят, царю честити, че халифът харесал хубостта и красноречието на момата и я запитал:

— Благородна девойко, тези думи сама ли ги измисли, или от друг си ги научила?

— Мои са си! — отговорила тя.

— Ако ми казваш истината, сега трябва да запазиш смисъла, но да кажеш същото с други думи!

И тя рекла:

— Последното си го откраднала от някого!

— Не, мое си е! — настояла тя.

— Добре! Запази отново смисъла и смени думите!

И тя запяла:

— Не, последното си го откраднала! — настоял халифът.

— Не, мое си е! — отново твърдяла тя.

— Тогава хайде отново запази смисъла и смени думите!

И тя отново запяла:

— От коя махала си? — запитал той.

— От средния дом, който е с колона на върха! — отговорила тя.

Разбрал Халифът, че е от благороден дом.

— А ти от коя конюшня си? — запитала го тя.

— Аз съм от дървото, което раздава плодове на всички! — отговори Харун ар-Рашид.

Разбрала момата кой стои пред нея, целунала земята и рекла:

— Аллах да ти помага, емир на правоверните! Прибрала се тя у дома заедно с останалите моми.

— Трябва да я взема за жена! — казал халифът на Джаафар.

Отишъл везирът при бащата на момата и му казал:

— Емирът на правоверните иска дъщеря ти за жена!

— С любов и желание! — отговорил той. — Аз дарявам тази неволница на нашия владетел, емира на правоверните!

Приготвил я, пратил я на халифа, той я взел за жена. Тя станала една от любимките му. А на баща й дал блага, които го въздигнали над останалите.

Но ето че баща й отпътувал в лоното на Всевишния. Халифът научил новината и влязъл тъжен при нея. Щом забелязала тъгата по лицето му, тя отишла в стаята си, съблякла богатите дрехи, облякла се в траур и казала, че ще приеме съболезнования.

— Каква е причината? — запитали я.

— Баща ми умря! — отговорила тя.

Отишли при халифа и му казали какво прави жена му. Той отишъл при нея и запитал:

— Кой ти съобщи тази новина?

— Лицето ти, емир на правоверните! — отговорила тя. — Откакто живея с тебе, за пръв път те видях така тъжен! А се боях само за баща си, защото е възрастен! Ти да си ни жив!

Очите на халифа се напълнили със сълзи и той й изразил съчувствието си. Така тя заживяла в тъга. Накрая всички тях ги прие лоното на Аллах!…

Приказка на Асмаи за жените и техните стихове

Разправят също, че една нощ Харун ар-Рашид много се изпотил, станал от постелята си, разходил се из стаята, но на душата му все било тягостно. На разсъмване той наредил:

— Доведете ми Асмаи! — появил се Асмаи, халифът го поздравил и рекъл:

— Асмаи, искам да ми разкажеш най-забавното от всичко, което си чувал за жените и техните стихове!

— Много неща съм слушал, но двустишията на три девойки ме плениха! — отговорил Асмаи.

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ ШЕСТСТОТИН ТРИЙСЕТ И ДЕВЕТАТА НОЩ…

Тя продължила:

Разправят, царю честити, че халифът рекъл на Асмаи:

— Разкажи ми за стиховете на тези три девойки!

И Асмаи заразказвал:

Ти знаеш, о, емир на правоверните, че цяла година съм живял в Басра. Един ден ми стана много горещо, потърсих местенце да си почина и забелязах наблизо веранда в градина за почивка подметена, с врата отворена, земята с вода напръскана, в нея — дървена скамейка, а от околните прозорци лъха на мускус. Влязох, седнах на скамейката и реших да си подремна. Тогава чух нежен глас на неволница, който каза:

— Сестри, хайде да заложим триста динара! Всяка от нас ще каже по едно двустишие и онази, която съчини най-звучния стих, ще ги спечели!

Съгласиха се и трите и най-голямата произнесе следното двустишие:

Средната произнесе следното двустишие:

Накрая и третата, най-малката, каза своето двустишие:

Казах си: „Все стихове за пример — добре са ги съчинили!“ Понечих да си тръгна, но вратата се отвори и излезе неволница.

— Поседни, шейх! — каза тя.

Отпуснах се отново на скамейката. Тя също седна и ми подаде лист хартия.

— Шейх, Аллах да продължи живота ти! — заговори тя. — Ние сме три сестри, сложихме залог от триста динара и условието ни е да ги вземе онази, която съчини най-хубавото двустишие! Тебе те обявявам за съдия!

— Дай ми дивит и перо! — помолих аз девойката.

Тя донесе посребрен дивит и позлатени пера и аз написах следните стихове:

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ ШЕСТСТОТИН И ЧЕТИРИЙСЕТАТА НОЩ…

Тя продължила разказа на Асмаи:

Подадох листчето на неволницата. Тя го взе и влезе в дома. Чух пляскане с ръце, песни, шум. Понечих да си тръгна, но неволницата ми викна:

— Поседи, Асмаи!

— Кой ти каза, че съм Асмаи? — запитах аз.

— Познахме го по стиховете!

Вратата се отвори и излезе първата неволница, в ръцете й — поднос с плодове и сладкиши. Хапнах от плодовете, подсладих се, благодарих й, понечих да си тръгна, но вдигнах поглед и видях розова ръка в жълт ръкав, изпод фереджето — лицето свети като луна. Тя държеше кесия с триста динара.

— Това е мое, дарявам ти го заради добрия избор! — каза най-малката…

— А ти защо отсъди наградата на нея? — запитал Харун ар-Рашид.

— О, емир на правоверните! — отговорил Асмаи. — Най-голямата каза, че любимият я посетил насън, но всичко е неясно, тя го свързва с редица условия, които може да бъдат, а може и да не бъдат! Средната е била докосната насън от видение, тя само го поздравява. А малката вижда сън наяве, тя усеща в него въздишката, която е по-сладка от мускус, той е до нея, докосва я, най-близък й е!

— Прав си, Асмаи! — казал Харун ар-Рашид и му платил за хубавия разказ триста динара — колкото му дала и девойката…

Приказка за бедуина, неговия съперник Маруан бен Хакам и халиф Муауия

Разправят също, царю честити, че емирът на правоверните Муауия един ден седял пред прозореца на двореца си в Дамаск. Стаята била отворена към четирите посоки, за да влиза ветрец, но денят бил горещ, пладнешки зной. Видял на улицата човек, който вървял бос и от горещината подскачал по камъните. Той казал на свитата си:

— Дали всемилостивият Аллах е създал нещо по-мъчително от това човек да върви бос по камъните в такова време. За бога, ако този идва при мене, ще го приема, а ако е обиден — ще въздам справедливост! Ей, слуга, иди при портата и ако този бедуин иска да влезе при мене, нека влезе!

— Какво искаш? — запитал слугата бедуина.

— Да вляза при емира на правоверните! — рекъл той.

— Тогава влез!

Влязъл бедуинът и поздравил халифа…

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ ШЕСТСТОТИН ЧЕТИРИЙСЕТ И ПЪРВАТА НОЩ…

Тя продължила:

Разправят, царю честити, че Муауия запитал бедуина:

— Откъде си, човече?

— От бени тамим! — отговорил той. — Дошъл съм да се оплача и да помоля за помощта ти!

— От кого ще се оплачеш?

— От Маруан бен Хакам! — и добавил:

Пламнал огън в душата на Муауия и той викнал:

— Братко, разкажи ми какво ти се е случило!

И бедуинът заразказвал:

О, емир на правоверните! Имах си съпруга, тя ме обичаше, пред очите ми бе светло, на душата ми бе леко! Имах и стадо камили — те ми бяха опората! Но една година така се случи, че измряха и камилите, и конете, а аз останах без нищо! Когато баща й узна каква беда ме е стигнала, той си я взе и ме изгони. Отидох при твоя пълномощник Маруан бен Хакам. Той извика баща й и го запита за мене.

— Нито го знам, нито го познавам! — отговори му той.

— Нека емирът нареди да доведат жената и да я запитат дали думите на баща й са верни! — възкликнах аз.

Изпрати емирът да доведат неволницата, начаса си я хареса, прати ме в затвора и казал на баща й:

— Даваш ли ми я за жена? Ще ти платя хиляда динара, още десет хиляди дирхама и ще я освободя от брака й с този бедуин!

Съгласил се бащата. Извика ме пак Маруан, изгледа ме като разярен лъв и викна:

— Ей, бедуин, я се разведи с тази жена!

— Няма да се разведа! — отговорих аз.

Той нареди да ме измъчват. Тежки бяха тези мъки. Накрая разбрах, че не мога да направя нищо друго, освен да се разведа. Направих го, но той пак ме върна в затвора. Останах там, докато мине иддата. Ожени се за нея и ме изгони. Ето ме сега при тебе, да търся помощ и спасение!…

Бедуинът затреперил, зъбите му загракали, той паднал в несвяст и се заувивал като недоубита змия. А Муауия викнал:

— Как смее Бен Хакам да притеснява мюсюлманите и да посяга на харемите им!…

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ ШЕСТСТОТИН ЧЕТИРИЙСЕТ И ВТОРАТА НОЩ…

Тя продължила:

Разправят, царю честити, че Муауия, поискал да му донесат дивит и перо и написал на Бен Хакам: „Научих, че си се изправил срещу народа си! Онзи, който има власт, трябва да се откаже от прищевките си!

Запечатал писмото с печата си и го предал на двамата си най-верни стражи Камит и Наср бен Забиян, които изпращал с трудни задачи. Те го занесли на Маруан бен Хакам. Прочел го той, не можел да се противопостави на волята на халифа, затова се развел със Суад в присъствието на двамата халифски пратеници и я приготвил за път, като написал следното писмо да Муауия: „Емир на правоверните, не бързай да ме съдиш!

Пристигнали двамата пратеници при Муауия, прочел той писмото и казал:

— Май е прекалил с описанието на неволницата!

Наредил да му доведат жената и като зърнал прекрасното й лице, усетил, че такава хубост не бил виждал през живота си. Заговорил я и разбрал, че е сладкогласна и красноречива. Тогава наредил да доведат бедуина. Въвели го изтормозен и страдащ.

— Ей, бедуин! — заговорил го халифът. — Не се ли утеши вече, че са ти я взели? Ще ти дам вместо нея три неволници девици, за всяка от тях — по хиляда динара отгоре и всяка година ще ти изпращам достатъчно пари, за да станеш богат!

Задавил се бедуинът, дори на халифа му се сторило, че е умрял.

— Какво ти стана? — запитал той.

— Нищо не ми стана — лошото остана! — отговорил бедуинът. — Аз помолих от тебе защита срещу Бен Хакам, но кой ще ме защити от тебе? — и продължил със следните стихове:

За бога, дори халифството си да ми отстъпиш, няма да го взема! Искам си Суад!

— Но ти си се развел с нея! — рекъл Муауия. — И Маруан бен Хакам се е развел! Нека да й дадем избор — ако избере мене, ще я взема за жена, ако избере тебе — давам ти я!

— Така да бъде! — съгласил се бедуинът.

— Какво ще кажеш ти, Суад? — запитал халифът. — Кой ти е по-мил? Емирът на правоверните ли с неговия сан, величие, власт, пари и всичко, което би си поискала, или пък този бедуин с неговия глад и с бедността му?

Тогава тя пропяла следните стихове:

За бога, о, емир на правоверните, аз няма да го изоставя! И както си делихме благодатта, ще бъда аз до него и в бедата!

Муауия наредил да донесат десет хиляди дирхама и ги дал на бедуина, който си взел жената и си отишъл…

Приказка на Исхак Мосулеца за неволницата и слепеца

Разправят също, че Исхак бен Ибрахим Мосулеца разказвал:

Една вечер си седях у дома. Бе зима, мъгливо време, дъжд се лееше като из ведро. Никой приятел не идваше, пък и аз в тези локви и кал не можех да отида при никого.

— Донеси ми нещо да убия времето! — рекох на слугата.

Той ми донесе ястия, но нямаше с кого да разделя трапезата. Спомних си за една неволница на един от синовете на Махди, която умееше весело да пее и свири, и си казах: „Ако тази вечер тя беше тук, щеше да ми поскъси скучната нощ!“ И точно тогава чух почукване на вратата и глас:

— Може ли да влезе приятен събеседник, който чака при вратата?

„Да не би желанието да е дало плод?“, помислих си и отидох при вратата. А там — същата моя позната в зелено наметало, увито около цялото тяло, на главата й — копринена кърпа, газила кал до глезени, всички гънки на дрехите й — мокри.

— Какво те води тук по това време? — запитах аз.

— Твой човек се яви при мене! — отговори тя. — Описа ми как се чувстваш, и побързах при тебе!

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ ШЕСТСТОТИН ЧЕТИРИЙСЕТ И ТРЕТАТА НОЩ…

Тя продължила разказа на Исхак Мосулеца:

Учудих се на думите й, но не й признах, че никого не съм пращал да я вика. Само рекох:

— Така ми бе скучно, бях забравил кое време е! По-добре щеше да бъде аз да дойда при тебе!

Наредих на слугата да донесе леген с топла вода, за да я постопля, казах му да полее нозете й, наредих да донесат дрехи, тя ги облече. Поканих я да хапне, тя се нахрани и запита:

— А кой ще ни попее?

— Ами аз, госпожо! — отговорих.

— По-добре излез на улицата да намериш някой!

Излязох объркан — кого ще намеря по това време? И не щеш ли, видях по улицата да върви слепец, който опипваше земята с тоягата си и мърмореше:

— Аллах да не наказва онзи, на когото нося добро! Запея ли тук — няма да ме чуят, мълча ли — няма кой да ме оцени!

— Ти певец ли си? — запитах.

— Да! — отговори той.

Хванах го за ръка, въведох го у дома си, поканих го да хапне, той се нахрани, изпи и три чаши вино и запита:

— Ти кой си?

— Аз съм Исхак, синът на Ибрахим Мосулеца! — отговорих.

— Чувал съм за тебе и се радвам, че сега съм до тебе! Попей ми, Исхак!

Взех уда в скута си. Изпях нещо, после млъкнах.

— Ти, Исхак, почти си станал певец! — рече той. — А има ли тук някой, който да пее по-добре?

— Има една неволница! — отговорих.

— Нареди й да попее! — тя изпя нещо и слепецът каза: — Нищо не направи!

Тя гневно хвърли уда и каза:

— Ако можеш да изпееш нещо по-добро, давай!

— Дай ми уд с ръка не докосван! — каза слепецът.

Тя нареди на слугата да донесе съвсем нов уд. Той опъна струните му и засвири в ритъм, който не познавах, после запя:

— Този само за миг грабна сърцето ти! — прошепна тя.

— Попей още, човече! — обърнах се към слепеца.

Той взе уда и запя:

Неволницата си отиде, останахме сами със слепеца и той тръгна уж към едно известно място. Забави се. Излязохме да го търсим, но не го открихме. Портите бяха затворени, ключовете бяха непипнати. Разбрах, че е бил Иблис, че той ми е показал пътя на творчеството и си е отишъл. Спомних си думите на Абу Нуас, който казва:

Приказка на Ибрахим Абу Исхак Мосулеца за Иблис Абу Мурра

Разправят също, че Ибрахим Абу Исхак Мосулеца разказвал:

Един ден помолих разрешение от Харун ар-Рашид да остана у дома си. Той ми разреши. Прибрах се. Наредих на привратниците да не позволяват на никого да влиза и на неволниците — да ме позабавляват. Изведнъж пред мен се появи непознат шейх, достолепен и красив, с тънка риза и бяло наметало, с тайласан на главата, със сребърен жезъл в ръката. Много се разгневих — откъде бе влязъл? Но той ме поздрави най-любезно и аз го поканих да седне. Седна той и започнахме разговор за арабите и техните стихове. Гневът ми поутихна.

— Абу Исхак, може ли да ни изпееш нещо, да чуем някоя твоя песен! — рече той. Взех уда, изсвирих и изпях нещо. — Добре го изпя, Ибрахим! — похвали ме иронично той. Разгневих се и си помислих: „Тоя не му ли стига, че се домъкна без позволение и ме кара да му пея, ами и прави глупави оценки на песните ми!“ А той продължи: — Искаш ли да те възнаградя с нещо за гостоприемството?

Изтананика някаква мелодия. Взех уда и я повторих изцяло, както я бях запомнил…

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ ШЕСТСТОТИН ЧЕТИРИЙСЕТ И ЧЕТВЪРТАТА НОЩ…

Тя продължила разказа на Ибрахим Абу Исхак Мосулеца:

Когато завърших мелодията, той възкликна:

— Ще ми разрешиш ли и аз да ти попея?

Помислих, че е загубил ума си, щом си позволява да пее в мое присъствие след всичко, което му бях изпял. Той взе уда, прегърна го и удът сякаш заговори на чист арабски език, той самият му припяваше с глас звучен и красив:

Кълна се в Аллах, стори ми се, че всичко в къщата ми, вратите и стените, отеква и пее в прекрасния му глас. Сякаш дори моите части на тялото, моите дрехи отекваха с него! Нещо в сърцето ми се обърна. А той продължи с нова песен:

А после отново смени песента:

— Ибрахим! — заговори ми той. — Изпей песните, които ти изпях, следвай извивките на музиката и после научи неволниците си! Нямаш нужда да повтарям! Ти вече ги запомни! — и изчезна.

Втурнах се към вратата на харема — бе заключена. И входната врата бе заключена. Запитах слугите накъде е отишъл шейхът.

— Какъв шейх! — възкликнаха те. — За бога, никой не е влизал!

Изведнъж той се появи от някакъв ъгъл, плесна с ръце и рече:

— Не бой се, Абу Исхак! Аз съм Абу Мурра! Тази вечер бях твоят събеседник! — и пак изчезна.

Забързах при Харун ар-Рашид, разказах му за станалото.

— Повтори песента, която си научил от него! — нареди той.

Взех уда и засвирих. Мелодията здраво бе заседнала в душата ми. Запя я и той. Не обичаше да пие, но този път нареди да му донесат вино. Накрая възкликна:

— Защо поне за час не се появи при мене както при тебе!

После ми подари един скъпоценен камък…

Приказка на Ибрахим Абу Исхак Мосулеца за един момък

Разправят, че Абу Исхак разказвал и следната история:

По едно време Бармакидите ме бяха отстранили от двореца. Един ден на портата се почука. Слугата ми съобщи:

— Пред вратата стои един момък и моли да влезе!

Разреших. Влезе момък с болнаво лице и рече:

— От известно време ми се щеше да те срещна!

— Каква ти е нуждата? — запитах.

Той извади триста динара, сложи ги пред мене и каза:

— Моля те, приеми това от мене и ми съчини песен върху един куплет, който ще ти кажа:

— Кажи го! — съгласих се аз и той заговори:

Съчиних мелодия, подобна на стон, изпях му я и той падна в несвяст. Дори ми се стори, че е умрял.

— Повтори я! — каза, щом се свести.

— Боя се да не умреш! — казах.

— Дори и така да е! — настояваше той.

Смилих се и повторих песента. Той изпадна в състояние, по-лошо от първия път. Почти не се съмнявах, че вече е умрял…

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ ШЕСТСТОТИН ЧЕТИРИЙСЕТ И ПЕТАТА НОЩ…

Тя продължила разказа на Ибрахим Абу Исхак Мосулеца:

Пръсках го по лицето с розова вода, докато дойде на себе си. Бутнах му динарите в ръцете и му казах:

— Вземи си парите и си върви!

— Те не ми трябват! — каза той. — Ще ти дам още толкова, само да потретиш песента!

Съблазни ми се душата от толкова пари и му казах:

— Ще я потретя, но при три условия. Първо — да останеш при мене и да разделиш трапезата ми, за да поукрепнеш; второ — да пиеш от виното ми, за да развеселиш сърцето ми; и, трето — да ми разкажеш историята си!

Всичко стана, както поисках, и той заразказва:

Аз съм от Медина. Веднъж излязох да се поразходя и срещнах неволница, сякаш бе клонка от роса докосната. Дощя ми се да я поискам за жена. Заразпитвах коя е, каква е, но никой не можа да ми каже. Поболях се. Разказах за станалото на един роднина и той ми каза:

— Не бой се! Като се оправи времето, ще изляза с тебе и дано да постигнеш каквото си пожелал!

Дъждовният сезон мина, хората наизлязоха на улицата, излязох и аз с братя и роднини, седнахме на една открита поляна. Точно тогава се появи тя. Наредих на една от неволниците си да поговори с нея как бих могъл да я поискам за жена. Тя отиде и девойката й рекла:

— Кажи му, че ще се омъжа за онзи, който следва правилото:

Не исках да изложа себе си и да опозоря нея, но някой бил видял всичко и съобщил на баща й. Той й забранил да излиза на улицата. А колко се мъчих да я срещна отново! Оплаках се на баща ми. Той събра роднините и отиде при баща й да я сватоса за мене, а той отговорил:

— Ако бе направил това по-рано, щях да отговоря на молбата ти! Но сега за двамата е тръгнала мълва — не искам хората да си помислят, че приказките им са истина и че с това искам да прикрия позора на дъщеря си!…

Стъкмих му аз мелодията — продължил разказа си Абу Исхак. — Разделихме се като приятели. И ето че при едно събиране при Джаафар Бармаки изпях стиховете на момъка. Много ги хареса везирът, изпи чаша вино и каза:

— За бога, от кого е това? — разказах му историята на момъка. По негова воля го доведох и Джаафар му каза: — Ти си под мое покровителство! Аз ще те оженя за нея!

Момъкът остана нея вечер с нас, а на сутринта Джаафар отиде при халифа. Разказал му всичко и той наредил всички да отидем при него. Изпях му песента и тя много му хареса. Халифът нареди да напишат писмо до наместника му в Хиджаз, за да му доведе бащата на девойката. Не мина много време и той се яви в двореца. Харун ар-Рашид нареди да доведат бащата при него. Заповяда му да даде дъщеря си на момъка, като сам да му плати откуп от сто хиляди динара и сам да сключи брака им. После те се върнаха в Медина…

Приказка за везира Абу Амир и цар Насир

Разправят също, царю честити, че на везира Абу Амир бен Маруан му подарили християнско момче — ничии очи по-хубаво не били виждали. Видял го цар Насир и му казал:

— Откъде е това чудо?

— От Аллаха! — отговорил везирът.

— Ние сме хващали луни — какво ни се хвалиш със звезди! — присмял му се царят.

Обидил се Абу Амир, но премълчал. Подготвил дар, пратил го на царя по момчето и му казал:

— Ти си част от този дар! Ако не бе крайно необходимо, нямаше да си го позволя! — и написал следния куплет:

Харесало това на цар Насир и той дал много пари на везира си…

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ ШЕСТСТОТИН ЧЕТИРИЙСЕТ И ШЕСТАТА НОЩ…

Тя продължила:

Разправят, царю честити, че след известно време подарили на везира неволница — голяма хубавица. Изплашил се той да не би вестта за нея да стигне до ушите на царя и да се повтори историята с момчето. Затова приготвил по-голям дар и го изпратил по неволницата, като написал и следните стихове:

Два пъти по-високо бил въздигнат везирът по сан. Но някакъв враг го набедил пред царя, че той още жалеел по момъка, че още се възпламенявал, макар че костите го наболявали. Той наредил да напишат писмо уж от името на момчето, в което се казвало: „Господарю, да знаеш какво ми е, като останах сам без тебе. Макар да съм със султана, искам да бъда до тебе, но се боя от жестокостта на царя. Опитай се да ме измъкнеш!“

Изпратил писмото по някакво момче и му заръчал да каже: „Писмото е от еди-кого си и царят не знае нищо за него!“ Абу усетил измамата и написал върху гърба на писмото следните стихове:

Насир се учудил на проницателността на своя везир и го запитал:

— Как се отърва от капана?

— Ум и любов заедно не живеят! — отговорил везирът. — Пък Аллах знае най-добре!

Приказка за Хазима бен Башар и Акрама ал-Фаяд

Разправят също, че по време на емира на правоверните Сулейман бен Абдул Малик живял човек на име Хазима бен Башар от племето бени асад. Славел се като човек праведен, проявявал щедрост. Но съдбата се извъртяла така, че той да има нужда от братята си. Известно време те му помагали, но после го изоставили. Усетил той тази промяна и решил да се затвори у дома, докато дойде смъртта. Залостил портите си, ял каквото имал, но когато всичко се свършило, вече не знаел какво да прави.

А имал приятел — мутавалията на Джазира Акрама ал-Фаяд. Веднъж като седял в своя маджлис, някой споменал за Хазима и Акрама запитал:

— Как е той?

— Затвори портите си и си седи вкъщи! — отговорили му.

— Това му се случи, защото бе прекалено щедър! — рекъл Акрама. — Как така няма кой да му помогне!

— Ами никой не го прави…

Когато се мръкнало, Акрама взел четири хиляди динара, излязъл скришом от дома си и яхнал мулето. Спрял пред вратата на Хазима и почукал…

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ ШЕСТСТОТИН ЧЕТИРИЙСЕТ И СЕДМАТА НОЩ…

Тя продължила:

Разправят, царю честити, че Хазима се показал на вратата, а Акрама му подал кесията и рекъл:

— Дано това ти помогне!

Хванал Хазима кесията, усетил тежестта й, но не я взел, а хванал поводите на мулето и запитал:

— Няма да те пусна, докато не кажеш кой си!

— Ами да речем, че съм Подпомагащия щедрите!

И си отишъл. Влязъл Хазима при жена си и рекъл:

— Радвай се! Ако това са дирхами, доста са!

Акрама пък се върнал у дома си и заварил жена си будна. Заразпитвала го къде е ходил, той не казал и тя рекла:

— Значи мутавалията на Джазира излиза сам нощем, тайно от близките си! Така правят, като ходят при любовници!

— Аллах знае, че не е! — рекъл той. — Излязох по работа, която само аз си я знам!

— Трябва да ми кажеш!

— А ще запазиш ли тайната, ако ти кажа?

— Разбира се!

Разказал й той насаме за станалото.

А пък Хазима на сутринта се оправил със заемодавците си, оправил си хала и тръгнал да посети Сулейман бен Абдул Малик. По онова време той се намирал в Палестина. Спрял Хазима пред двореца му, Сулейман го познавал и му разрешил да влезе.

— Защо отдавна не си наминавал, Хазима? — запитал той.

— На лош хал бях! — отговорил Хазима. — Бях болен!

— А сега как дойде?

— Ще ти кажа, емир на правоверните! — и му разказал всичко от начало до край.

— А ти познаваш ли този човек?

— Не го познавам! Отказа да ми се открие и каза, че бил Подпомагащия щедрите!

Много се приискало на халифа да разбере кой ще е този човек, и възкликнал:

— Ако знам кой е, ще го възнаградя за щедростта!

Халифът назначил Хазима за началник на Джазира на мястото на Акрама. Потеглил той към Джазира. Излязъл Акрама да го посрещне, двамата се поздравили и влезли в града. Влязъл Хазима в емирския дом и наредил Акрама да изчака, докато се проверят сметките му. Проверили сметките и открили, че има доста дългове.

— Плати ги! — наредил Хазима.

— Не мога, нямам никакви пари! — казал Акрама.

И Хазима наредил да затворят Акрама в зандана…

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ ШЕСТСТОТИН ЧЕТИРИЙСЕТ И ОСМАТА НОЩ…

Тя продължила:

Разправят, царю честити, че стражите оковали Акрама във вериги и го хвърлили в затвора. Така седял там месец и повече, докато се разболял, тъмницата го изнурила. Разбрала за това жена му, извикала близки, открила им тайната на Акрама и те я посъветвали:

— Иди при Хазима и кажи, че искаш да му дадеш съвет.

Влезеш ли при него, кажи му; „Каква вина има Подпомагащия щедрите, че си го възнаградил с мрачна тъмница и тежки вериги?“.

Направила неволницата каквото й били казали, и когато Хазима я изслушал, викнал високо:

— Какво зло съм му направил? В каква беда е?

— Ти знаеш кой е! — рекла тя и посочила пътя към затвора.

Наредил Хазима да доведат начаса мулето му. Заедно с градските първенци отишъл в затвора. Отворили вратите му, а там седял Акрама, целият пребледнял и изтощен от мъките. Пристъпил напред Хазима, навел се над наведената му глава, целунал я. Погледнал Акрама нагоре и запитал:

— Какво те накара да направиш това?

— Твоите добри дела и моята лоша отплата! — отговорил Хазима и наредил на надзирателя да снеме оковите от нозете му и да окове собствените му нозе.

— Какво искаш да правиш? — запитал Хазима.

— Искам с мене да стане същото, което и с тебе!

— Заклевам те в Аллаха, не прави това! — викнал Акрама.

Всички се върнали в дома на Хазима. Акрама се сбогувал и понечил да си тръгне, но Хазима го спрял. Наредил всички да опразнят хамама и двамата влезли в него. Хазима сам изтъркал Акрама, дарил го с богати дрехи, качил го на мулето, натоварил и много пари и сам го повел към дома му. Помолил жена му за прошка и тя му я дала.

След няколко дни Хазима пожелал двамата да отидат при халифа Сулейман. По това време той се намирал в Рамле. Стигнали при двореца и помолили привратника да съобщи кой е дошъл. Султанът си помислил: „Не може мутавалията на Джазира да дойде тук без работа! Сигурно ми носи голяма новина!“ Още при появата му го запитал:

— Какво има, Хазима?

— Добра новина, о, емир на правоверните! — отговорил той.

— Казвай какво те е довело при мен!

— Открих Подпомагащия щедрите! Исках да те зарадвам, защото жадуваше да го видиш!

— И кой е той? — запитал халифът.

— Акрама ал-Фаяд! — отговорил Хазима.

Халифът наредил на Акрама да се приближи и рекъл:

— Абе, Акрама, доброто за него май стана беда за тебе! — и наредил: — Кажи колко пари ти трябват!

Акрама му казал и халифът наредил всичко да се изпълни начаса, да му дадат десет хиляди динара в повече от онова, което бил пожелал, и двайсет ката дрехи отгоре. После го назначил за валия на Джазира, Армения и Азербайджан. Накрая му казал:

— А Хазима го оставям на тебе! Ако искаш — остави го на поста му, ако пък искаш — махни го!

— Нека остане на мястото си, повелителю на правоверните! — помолил Акрама.

Двамата си излезли и останали на служба при халифа Сулейман бен Абдул Малик, докато той бил халиф…

Приказка за Юнис ал-Катиб и престолонаследника Ал-Уалид бен Сахл

Разказват също, че по време на царството на Хишам бен Абдул Малик живял човек на име Юнис ал-Катиб. Веднъж той тръгнал към Дамаск, като водел за продан хубава неволница. Когато наближили, керванът спрял край един извор. Юнис наредил да наредят каквото носят за ядене, извадил и стомна, в която имало вино.

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ ШЕСТСТОТИН ЧЕТИРИЙСЕТ И ДЕВЕТАТА НОЩ…

Тя продължила:

Разправят, царю честити, че при Юнис ал-Катиб дошъл хубав момък на кафяв кон, следван от двама слуги.

— Приемаш ли гост? — запитал той.

— Разбира се! — отговорил Юнис.

Седнал момъкът с тях и рекъл:

— Напои ме с виното си! — и когато Юнис му дал да се напие, рекъл: — Няма ли да ми попееш нещо? — пял му Юнис дълго, поил го с вино, докато онзи се понапил и казал: — Кажи и на неволницата да попее! — запяла и неволницата с хубав глас, онзи пак започнал да си налива, а надвечер запитал: — Какво те е довело в този град?

— Ами да поспечеля нещо, че да си върна дълговете! — отговорил Юнис.

— Ще ми продадеш ли тази неволница за трийсет хиляди дирхама? — запитал момъкът.

— Трябва да искам повече! — рекъл Юнис.

— А за четирийсет хиляди?

— Точно толкова са ми дълговете и за мене нищо няма да остане!

— Вземам я за петдесет хиляди!

— Давам ти я! — съгласил се Юнис.

— А имаш ли ми доверие да я взема сега и да ти донеса парите утре, или да стои при тебе до утре и аз да ти донеса парите!

Пийнал бил Юнис, пък го досрамяло и рекъл:

— Имам ти доверие! Вземай я!

— Качи неволницата на мулето си! — разпоредил се момъкът на един от слугите си.

Сбогувал се и си тръгнал. Но не минало и час, когато Юнис се усетил, че нещо е сбъркал, и си рекъл: „Дадох неволницата на човек, когото не познавам, не знам кой е, що е! Как сега да го намеря?“ Седнал и се замислил. Придружителите му влезли в Дамаск, а той си седял сам. Слънцето го напекло. Надигнал се и той да се прибере, но си помислил: „Ами ако тръгна, дали пък някой пратеник няма да дойде и да не ме намери!“ Приседнал под сянката на някаква скала. И когато минавало пладне, един от слугите, които били с момъка, се появил при него.

— Май се позабавихме, господине! — рекъл слугата и добавил: — Ти познаваш ли човека, който взе неволницата?

— Не! — отговорил Юнис.

— Та това е престолонаследникът Ал-Уалид бен Сахл! — възкликнал слугата.

Двамата тръгнали и до края на деня стигнали Дамаск. Слугата го въвел при господаря си. Пред него на трон седял вчерашният му гост.

— Как се казваш? — запитал той.

— Юнис ал-Катиб!

— Добре си дошъл! За бога, много ми се щеше да те видя пак! Сигурно си съжалил за направеното вчера, казал си си: „Дадох неволницата на непознат, даже името му не знам!“

— Пази боже, емире, да съжалявам! На емир съм я дарил, а това е най-малкият ми дар за емир!

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ ШЕСТСТОТИН И ПЕТДЕСЕТАТА НОЩ…

Тя продължила:

Разправят, царю честити, че Ал-Уалид рекъл:

— За бога, съжалих, че съм я взел! Казах си: „Абе този човек е чужденец, не ме познава, аз се пръкнах пред него и нахално реших бързо да взема неволницата!“ И сега даваш ли ми неволницата за петдесет хиляди дирхама?

— Разбира се!

— Давай парите, слуга! — разпоредил се емирът и когато му ги донесли, казал: — Ето, това е за неволницата, вземи си парите! Ето ти още хиляда динара за доверието ти към мене! Ето ти още петстотин динара за разходите по пътя, похарчени от тебе и от спътниците ти! Доволен ли си?

— Доволен съм! — отговорил Катиб и целунал ръцете му.

— Но аз още не съм чул песента й! — казал емирът и се разпоредил: — Доведете ми новата неволница! — и когато тя дошла, той й наредил: — Пей!

И неволницата изпяла следната песен:

Емирът благодарил на Юнис за доброто образование и възпитание, дадено на неволницата, и рекъл:

— Ей, слуга! Дай му едно муле със седлото и подпругата да го язди и един катър — да му носи нещата!

Взел Катиб парите и си отишъл. Когато Ал-Уалид станал халиф, той пак отишъл при него и заживял там от добре по-добре, получил толкова богатства, че да му стигнат до смъртта и да останат за наследниците му. И така живял, докато халифът бил убит — всевишният Аллах да го прости!

Приказка за Дамра бен Мугира, разказана от Хусеин ал-Халиа на Харун ар-Рашид

Разказват също, царю честити, че една вечер халиф Харун ар-Рашид изпратил да му извикат Хусеин Халиа и му наредил:

— Разкажи ми нещо, Халиа!

— Добре, повелителю на правоверните! — започнал разказа си Халиа.

Преди години отидох в Басра. Един ден излязох към Мирбад и ми стана много горещо. Прикрих се под козирката на голяма порта, като молех небето за дъжд. Изведнъж зърнах неволница — като клонка се поклаща, огън й очите пращат, веждите извити греят, бузите й руменеят, дрехата й е като рубин червена, кърпата й — райско зелена, на ръцете белотата бляска, две зърна под ризата припляскват, коремът й като платно нагънат, станът — строен и опънат, шията й — хартия белоснежна, цялата лъхти на мускус нежен, челото й — като полумесец бял и с къдрици — черен скъп корал. Бе разстроена и объркана, крачеше насам-натам. Поздравих я и тя ми отговори със смирен език, с пламък на мъка в очите.

— Господарке — рекох, — стар съм вече, от чужди краища съм, жаден съм! Ще наредиш ли да ми донесат вода!

— Бих ти дала, шейх, ала сега аз не мисля нито за вода, нито за храна! — отговори тя…

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ ШЕСТСТОТИН ПЕТДЕСЕТ И ПЪРВАТА НОЩ…

Тя продължила разказа на Халиа:

— А защо, да не си болна, господарке? — запитах я.

— Обичам човек, който не ме иска, желая някой, който не ме поглежда, а с цялата си душа се стремя към него! — отговори тя.

— А нима може да има мъж да не те иска?

— Да!

— Ти разказала ли си му за мъката си?

Тя дълбоко въздъхна, сълзи се посипаха от очите — сякаш роса падна върху роза — и изпя следния куплет:

— Извини ме — рекох, — но и аз като тебе съм бил от страсти измъчван! Виждаш ми се бледна, очите ти са разплакани, а това говори за страдание и любов! Как така той не иска да се докосне до тази любов? Какво ви раздели?

— Повелите на съдбата! — отговори тя и заразказва:

На празника Науруз поканих на гости няколко неволници от Басра. Сред тях бе една на име Сийран. Бе много привързана към мене. Като влезе, се нахвърли към мен така, че едва не ме събори със своите прегръдки и целувки. Ту тя ме закачаше, ту пък аз я закачах, ту тя бе отгоре ми, ту аз. И в тази игра ръката й неволно дръпна шнура на шалварите ми, те се развързаха и се смъкнаха надолу. И точно тогава той, моят възлюблен, влезе при нас, разгневи се, излезе, метна се на арабската си кобила и избяга…

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ ШЕСТСТОТИН ПЕТДЕСЕТ И ВТОРАТА НОЩ…

Тя продължила разказа на Халиа:

— От три години, шейх — продължи разказа си девойката, — непрестанно го моля за прошка, а той не ме и поглежда! Нито вест ми е пратил, нито дума ми е казал…

— А стар ли е, млад ли е?

— Какво говориш? Той е като месец в пълнолуние, още брада не му е поникнала! — възкликна тя.

— Трябва да се запозная с него! Ще се опитам да ви събера! А как се казва?

— Казва се Дамра бен Мугира и дворецът му е в Мирбад — тя засука ръкавите на робата си и написа следното послание: „Господарю, отзови се на зова на сърцето! Съжалявам за проявеното лекомислие! Пиша ти тази молба за прошка и знам, че няма да отговориш! Най-голямото ми желание е да хвърля поглед към тебе, когато пресичаш улицата — тогава една мъртва душа се връща към живот! Господарю, не си ли болен за любов, за да ми отговориш, а аз ще бъда благодарна и покорна пред Аллаха! Мир на тебе!“

Отидох при Мохамед бен Сулейман, а там бе пълно с лични хора. Видях момъка, когото търсех. Наистина бе над всички по хубост и емирът го бе поставил до себе си. Уверих се, че е Дамра бен Мутира, отидох в Мирбад и застанах пред портите му. Ето че момъкът се появи. Скокнах насреща му, подадох му свитъка. Той го прочете и каза:

— Шейх, ние вече я сменихме! — извика някаква неволница с изпъкнала гръд, която крачеше кръшно и бързо, подаде й писмото и нареди: — Отговори й ти!

Тя го прочете, прежълтя и възкликна:

— Аллах да ти прости, шейх, за това, което си донесъл!

Нямаше какво да правя повече там и се върнах при първата неволница, като влачех нозе в праха.

— Какво ми носиш? — запита тя.

— Страх и отчаяние! — отговорих й.

Нареди да ми дадат петстотин динара и ме отпрати. Тръгнах си. Но тъй се случи, че след няколко дни минах от същото място. Видях пред портите на девойката няколко приятели на Дамра. Те я молеха да се върне при него, а тя отговаряше:

— За бога, лицето му не ща да видя!

Видях в ръцете й писмо, в което пишеше: „Господарке, бъди жалостива към мен, Аллах да продължи живота ти! Не мога да ти опиша с думи и частица от онова, което ми се случи след раздялата ни. Макар грехът да е твой, аз съм пример за неизпълнение на обет. Изневерих на любовта си, но Аллах ми помогна ти пак мене да избереш! Мир на тебе!“

Огледах донесените дарове — те струваха поне трийсет хиляди динара… След време разбрах, че Дамра я взел за жена…

Приказка на Джамил бен Муаммар пред Харун ар-Рашид за момъка от бени узра

Веднъж слугата Масрур разказал следното:

Една нощ емирът на правоверните Харун ар-Рашид много се изпоти и ме запита:

— Масрур, кой от поетите сега е тук?

Излязох в коридора и намерих Джамил бен Муаммар ал-Узри от племето бени узра. Извиках го. Той застана пред халифа, който му каза:

— Джамил, знаеш ли някоя удивителна история?

— Знам, емир на правоверните! — отговори той. — Но каква история искаш — каквато съм гледал и видял или каквато съм чувал и съм си я представял?

— Каквато си гледал и видял! — отговори халифът. — Разказвай, Джамил!

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ ШЕСТСТОТИН ПЕТДЕСЕТ И ТРЕТАТА НОЩ…

Тя продължила разказа на Масрур:

По едно време, о, емир на правоверните — започна своя разказ Джамил, — бях влюбен до полуда в една мома. Наминавах да я зърна, тя бе моята мечта. После пасищата изсъхнаха и племето й я отведе на друго място. Но сърцето ме теглеше и аз реших да отида при нея. Възседнах камилата, закачих меча, грабнах пиката и потеглих. Яздех бързо. Бе тъмна мрачна нощ. Слизах из долове, изкачвах се по хълмове, слушах ръмженето на лъвове и воя на вълци. По едно време ме налегна сън, а камилата се отклонила от пътя. Както бях задрямал, нещо ме удари по главата. Стреснах се и видях, че съм в гора с потоци, птици пеят в клоните, дърветата са сплели клони над главата ми. Слязох от камилата, взех поводите в ръка, вървях и се любувах на природата, докато пътеката ме изведе пак в пустинята. Пак възседнах камилата, без да знам накъде вървя. Огледах равнината и в далечината зърнах огън. Насочих камилата натам и скоро се оказах пред огъня. Видях до него опъната шатра, забито копие, завързани коне и пасящи камили. Помислих си кой ли си е вдигнал шатрата на това място.

— Мир вам, хора от шатрата! — викнах.

От шатрата излезе хубав момък на около деветнайсет години, от очите му бликаше смелост.

— И на теб мир, арабски братко! — каза той. — Май си сбъркал пътя, а?

— Така е… — отговорих. — За бога, покажи ми го!

— Братко — каза той. — Нашата равнина е плоска, нощта е тъмна, страшна, мрачна и студена! Зверовете може да те изядат! Слез тук, а утре ще ти покажа пътя!

Слязох от камилата, завързах я за поводите, поседнах да почина. Момъкът улови една овца, закла я, почисти я, раздуха огъня, разпали го, извади меки питки и чиста сол, започна да реже парчета от месото, да ги пече на огъня и да ми ги подава, за да се нахраня. В същото време той въздишаше, накрая заплака горчиво и каза следните стихове:

Разбрах тогава, че този момък е влюбен, и си казах: „Как да му задавам въпроси, когато и аз съм като него?“ Когато се нахранихме, измихме си ръцете, поговорихме. После той влезе в шатрата, раздели я на две със завеса от червена коприна и каза:

— Влез, братко, вземи тази възглавница! Ти си изморен от пътя, пък и късмет си имал, че си се добрал дотук!

Влязох и се намерих в постеля от зелена коприна. Спах така добре, както никога през живота си…

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ ШЕСТСТОТИН ПЕТДЕСЕТ И ЧЕТВЪРТАТА НОЩ…

Тя продължила разказа на Масрур, който преразказвал думите на Джамил:

Към полунощ ме събуди тих глас. Приповдигнах преградата и зърнах оттатък прекрасна девойка. Тя седеше до момъка, двамата плачеха и споделяха болката си от любов и силното желание да бъдат заедно. „Коя ли е тя?“, помислих си. „Като дойдох тук, момъкът бе сам!“ Огледах я — бе бедуинка, лицето й светеше като ярко слънце и палатката се осветяваше от този пламък. Разбрах, че това е неговата възлюблена, отпуснах края на завесата, завих се презглава и заспах. А когато се съмна, му казах:

— Арабски братко, сега ще ми покажеш ли пътя?

— Добре, приятелю, но според нашия обичай едно гостуване продължава най-малко три дни! Да не съм аз, ако не ти покажа пътя, но след три дни!

Така останах три дни при него… На четвъртия го запитах за името и племето му. Излезе, че бил мой братовчед, чичов син, един от най-знатните родове на бени узра.

— Братовчеде — рекох, — какво те доведе сам в тази пустош?

Очите му се напълниха със сълзи и той рече:

— Братовчеде! Влюбих се до полуда в моя братовчедка! Поисках я от чичо си, а той я ожени за друг от бени узра. Мъжът й я отведе на мястото, където пасеше стадата си. Вече не можех дори да я виждам! Оставих близки, напуснах племето си и се усамотих в този пустинен дом!

— А къде живее тя?

— Наблизо, в полите ей на онази планина. Всяка нощ, щом очите заспят, тя идва от стана си скришом, за да си поприказваме. И така живея, утешавайки се през нощта, пък нека Аллах да ме съди, защото той е най-добрият съдник!

Затъжих се за момъка, дори ме хвана нещо като завист и му казах:

— Братовчеде, измислих хитрост. Ако е пожелал Аллах, в нея ще бъде твоето спасение! Когато довечера неволницата те посети, качвай я на моята камила! Тя е бързоходна! Ти ще яхнеш коня си, аз ще яхна една от твоите кобили! Цяла нощ ще вървим, а съмне ли — ще сме минали много равнини и пустини! Пък дано така възлюблената ти да остане завинаги с тебе! Земята на Аллах е преширока, пък и аз, докато съм жив, ще ви помагам с душа, богатство и меч!

— Братовчеде! — отговори той. — Нека се посъветвам с нея, защото тя е умна и съобразителна!…

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ ШЕСТСТОТИН ПЕТДЕСЕТ И ПЕТАТА НОЩ…

Тя продължила разказа на Масрур, който преразказвал думите на Джамил:

Мръкна се. Той я чакаше в уречения час, но тя не дойде. Видях го да излиза от палатката и с отворена уста да вдъхва полъха на вятъра. После влезе в шатрата и рече:

— Братовчеде, тази вечер от братовчедка ми няма вест! Нещо й е попречило да дойде! Ти постой тук, пък аз ще отида да проверя! — грабна меча си и изчезна в нощта. След известно време се върна, като носеше нещо. Повика ме. — Тази нощ се е случила голяма беда! По пътя я е пресрещнал лъв и я е разкъсал! От нея е останало само това! — той пусна онова, което държеше. Бе кърпата на неволницата, парче от нейната кост, всичко в кръв. Горчиво заплака, отпусна меча, пак го грабна, взе една торба и рече: — Не си отивай, докато не се прибера!

Изчезна за известно време, а когато се върна, носеше в торбата лъвска глава. Хвърли я на земята, поиска вода. Дадох му. Изми устата на лъва, зацелува я и заплака. Бе безкрайно тъжен и произнесе следните стихове:

— Братовчеде, след малко ще ме видиш мъртъв! Измий ме и ме увий заедно с благородните кости на моята възлюблена в тази покривка, погреби ни заедно в един гроб и сложи камък със следния надпис:

Въздъхна дълбоко и душата му напусна този свят. Тежко ми стана. Направих всичко, което бе поискал, обвих ги заедно в един саван и ги погребах в един гроб. После две години подред все наминавах нататък…

— Ето, това е разказът ми, емир на правоверните! — завърши Джамил.

Приказка за мъжа от бени узра и неговата възлюблена

Разправят също, че в племето бени узра живеел учен мъж. Случило се, че залюбил една красива жена. Няколко дни поред й изпращал послания, но тя страняла от него. Страстта съвсем го измъчила. Заболял тежко и легнал в постеля. Хората узнали причината и мълвата за любовта му се пръснала сред всички. И неговите роднини, и роднините на жената непрекъснато я увещавали да го посети, но тя все отказвала. Но ето че смъртта наближила. Разказали й за това, тя се смилила и дошла. От очите му рукнали сълзи и той произнесъл с разбито сърце:

Жената горчиво заплакала и възкликнала:

— Кълна се в Аллаха, не съм мислила, че любовта към мене ще те тласне към гибел! Ако знаех, сигурно хем бих ти помогнала, хем сама щях да се насладя от близостта с тебе!

Сълзи бликнали от очите на мъжа и той произнесъл думите на поета:

Изохкал и умрял. Жената паднала на колене пред него и дълго плакала. Завещала на роднините си да я погребат до него и произнесла следните стихове:

Отново заплакала, паднала в несвяст, три дни не дошла на себе си и умряла. Погребали я в гроба на същия този мъж.