Хиляда сияйни слънца

1

Мариам беше петгодишна, когато за пръв път чу думата харами.

Това се случи в четвъртък. Сигурно беше този ден, защото си спомняше, че тогава тръпнеше в очакване, както само в четвъртък, когато Джалил идваше да я види. За да убие времето до мига, когато най-сетне щеше да го съзре как крачи през избуялата трева на поляната и й маха, Мариам се покатери на един стол и свали китайския сервиз за чай — единствения спомен на нана, майка й, останал от нейната майка. Тя бе умряла, когато дъщеря й била на две годинки. На нана й беше скъпа всяка синьо-бяла чашка, както и изящната извивка на чучурчето на чайника, ръчно изрисуваните птици и хризантеми, драконът върху захарницата, за който се смяташе, че пъди злото. Тъкмо тази захарница се изплъзна от пръстите на Мариам, падна на дъсчения под и се разби.

Когато нана видя разпръснатите парченца, лицето й пламна, горната й устна затрепери, а очите й — и мързеливото, и здравото, се заковаха върху нея, безизразни и немигащи. Изглеждаше толкова вбесена, че Мариам се изплаши да не би джинът пак да влезе в тялото й. Но той не се появи, не и този път. Нана я сграбчи за китките, дръпна я към себе си и просъска през зъби:

— Ах, ти, непохватно малко харами! Това ми е наградата за всичко, което изтърпях. Строши най-ценното нещо в къщата, непохватно харами.

Тогава Мариам не я разбра. Не знаеше, че харами значи копеле. Нито пък беше достатъчно голяма, за да прозре несправедливостта, да осъзнае, че вината е на тези, които са създали това харами, чийто единствен грях бе, че се е родило. Но от тона на майка си предположи, че то е гнусно и омразно същество, подобно на отвратително насекомо като сновящите наоколо хлебарки, които нана вечно проклинаше и измиташе от колибата.

После, когато поотрасна, Мариам разбра значението на думата. От начина, по който нана я изричаше, сякаш я заплюваше, Мариам усещаше колко обидна е тя. Разбра, че харами е нещо нежелано, че тя е незаконно дете и никога няма да има право да претендира за онова, което другите имат — обич, семейство, дом, уважение.

Джалил никога не наричаше Мариам така. Той й казваше, че е неговото цветенце. Обичаше да я държи в скута си и да й разказва истории, да й обяснява, че Херат, градът, в който се е родила през 1959 година, някога е бил люлка на персийската култура, дом на писатели, художници и суфии.

— Не можело и две крачки да направиш, без да настъпиш някой поет — смееше се той.

Джалил й разказваше за кралица Гаухар Шад, която през петнайсети век построила прочутите минарета като своего рода поема за Херат. Описваше й зелените житни поля край града, овощните градини, лозята, натежали от едри гроздове, многолюдните покрити пазари.

— Има едно старо дърво — каза й веднъж Джалил, — под което е погребан великият поет Джами. — После се наведе и прошепна: — Джами е живял преди повече от петстотин години. Самата истина. Веднъж те заведох при това дърво. Беше малка. Едва ли си спомняш.

Мариам наистина не си спомняше този момент. И макар че щеше да прекара първите петнайсет години от живота си недалеч от Херат, никога нямаше да зърне това прочуто дърво. Никога нямаше да види отблизо красивите минарета, никога нямаше да откъсне плод от градините на Херат или да се разходи из житните поля. Но когато Джалил й говореше така, Мариам го слушаше очарована. И преливаше от гордост, че има баща, който знае толкова интересни неща.

— Какви опашати лъжи! — казваше нана, след като Джалил си тръгнеше. — Богаташът ти разправя опашати лъжи. Никога не те е водил при никакво дърво. Недей да му позволяваш да ти замайва главата. Той ни предаде, твоят любим баща. Пропъди ни. Изхвърли ни от голямата си богаташка къща като едни нищожества. Без да му мигне окото.

Мариам слушаше покорно. Никога не посмя да каже на нана колко мрази да чува тия хули за Джалил. Истината бе, че край него тя изобщо не се чувстваше харами. За час-два всеки четвъртък, когато Джалил идваше да я види, усмихнат и ласкав, носещ подаръци, тя чувстваше, че заслужава цялата красота и изобилие, които животът може да даде някому. И заради това Мариам обичаше Джалил.

Нищо че се налагаше да го дели с други.

Джалил имаше три жени и девет деца, девет законни деца, които Мариам не познаваше. Той беше един от най-заможните хора в Херат. Беше собственик на кино, което Мариам никога не беше виждала, но го накара да й го опише и знаеше, че фасадата е облицована със сини и кафеникави теракотени плочки, че на балкона има места за специални хора и декоративна решетка на тавана. През летящите врати се влизало в просторно фоайе, където в стъклени витрини били изложени плакати на индийски филми. Всеки вторник, каза веднъж Джалил, там раздавали безплатно сладолед на децата. Като го чу, нана се усмихна сдържано, изчака той да си тръгне, а после се изсмя презрително и каза:

— Децата на чуждите хора получават сладолед. А ти какво получаваш, Мариам? Приказки за сладолед.

Освен киното Джалил имаше и земи в Карох, земи във Фарах, три магазина за килими, един за дрехи и черен буик роудмастър, произведен през 1956 година. Беше измежду най-влиятелните мъже в Херат, приятел на кмета и на губернатора на провинцията. Имаше си готвачка, шофьор и три слугини.

Навремето нана била една от слугините му. Докато коремът й не започнал да расте. Когато това се случило, разказваше тя, семейството на Джалил било втрещено. Роднините на жените му се заклели, че кръв ще се лее.

Съпругите настояли веднага да я прогони. Собственият й баща, скромен каменоделец от близкото село Гул Даман, потънал в земята от срам и се отрекъл от нея. Събрал си багажа, качил се на автобус за Иран и не се чул, ни видял повече.

— Понякога ми се иска — каза нана една сутрин, докато хранеше кокошките пред колибата — баща ми да беше имал куража да наточи един нож и да извърши онова, което е най-достойно. Сигурно щеше да е по-добре за мен. — Тя хвърли още една шепа просо, замълча за миг и погледна Мариам. — И за теб може би. Щеше да ти спести болката от това да знаеш каква си. Но баща ми беше страхливец. Не събра кураж да го направи.

Джалил също не посмял да постъпи достойно — да се опълчи срещу своите жени и роднините им и да си поеме отговорността за стореното. Вместо това тайно и набързо се наговорили как да се спасят от позора. На другия ден той я накарал да събере малкото си вещи от стаята за прислугата, където живеела, и я отпратил.

— И знаеш ли как се оправда пред жените си? Каза, че съм му се натрапила. Че аз съм си виновна. Виждаш ли? Това е то да си жена на тоя свят.

Нана остави на земята купата с храната на кокошките и вдигна с пръст брадичката на Мариам.

— Погледни ме.

Мариам се подчини неохотно.

— Запомни едно нещо, дъще: както стрелката на компаса винаги сочи север, така и обвинителният пръст на мъжа винаги сочи жената. Винаги. Помни това, Мариам.

2

— За Джалил и жените му аз бях плевел. Троскот. Ти също. Още преди да се родиш.

— Какво е троскот?

— Бурен — отвърна нана. — Нещо, което изскубваш и захвърляш.

Душата на Мариам възропта. Джалил не се отнасяше с нея като с бурен. Никога не го бе правил. Но тя реши, че е по-разумно да си замълчи.

— За разлика от бурените аз трябваше да бъда пресадена, разбираш ли, да ми се дават храна и вода. Заради теб. Това беше сделката, която Джалил сключи със семейството си.

Нана отказала да живее в Херат.

— За какво? За да го гледам как по цял ден разхожда из града своите законни жени?

Каза, че не искала да живее и в празната къща на баща си в селото Гул Даман, кацнало на един стръмен хълм на два километра северно от Херат. Искала да е някъде по-далеч, на усамотено място, където няма да има съседи да зяпат корема й, да я сочат с пръст, да хихикат или още по-лошо, да й досаждат с лицемерна любезност.

— И повярвай ми — каза нана, — баща ти си отдъхна, че няма да съм му пред очите. Това го устройваше идеално.

Мухсин, най-големият син на Джалил от първата му жена, Хадиджа, бил този, който се сетил за сечището. То беше в покрайнините на Гул Даман. До него се стигаше по изровен черен път, който тръгваше от шосето между Херат и Гул Даман. От двете му страни растяха високи до коляно треви и туфи бели и жълти цветя. Пътят се виеше по хълма и водеше до равно място, осеяно с тополи и храсталаци. От там се виждаха върховете на ръждясалите перки на вятърната мелница в Гул Даман, а долу вдясно — цял Херат. Пътят стигаше до гъмжащ от пъстърва поток, който се спускаше от планините, заобиколили Гул Даман. На около двеста метра нагоре имаше горичка от плачещи върби. Сечището беше в средата й, в сянката на върбите.

Джалил отишъл да огледа мястото.

Когато се върнал, каза нана, звучал като надзирател, който се хвали с чистите стени и лъскавите подове на своя затвор.

— И така, баща ти ни направи тази миша дупка.

Когато била на петнайсет, нана без малко да се омъжи. Кандидатът бил момче от Шинданд, продавач на папагали. Мариам знаеше историята от самата нея и въпреки че майка й разказваше нехайно този епизод, по изпълнения с копнеж блясък в очите й разбираше, че е била щастлива. Навярно единствено тогава, през дните до сватбата, нана се бе чувствала истински щастлива.

Докато разказваше историята, Мариам седеше в скута й и си представяше как майка й облича сватбените одежди. Представяше си как, покачена на коня, се усмихва свенливо под воала, облечена в зелена рокля, а дланите й са боядисани в червено с къна, косата й е посипана със сребърен прах, а плитките са слепени с мъзга. Чуваше музикантите, които свиреха на най и биеха тъпани. Виждаше децата от улицата, които тичаха след процесията и надаваха весели крясъци.

Но седмица преди датата на сватбата един джин влязъл в тялото на нана. Нямаше нужда някой да го описва на Мариам. Беше го виждала с очите си много пъти — как нана се строполява и подбелва очи, тялото й се изопва и сковава, ръцете и краката й се тресат, сякаш нещо я души отвътре, а пяната в ъглите на устата й понякога порозовява от кръв. А после сънливостта, плашещата обърканост, несвързаният брътвеж.

Когато новината стигнала до Шинданд, семейството на продавача на папагали отменило сватбата.

— Уплашиха се — заявяваше нана.

Булчинската рокля останала необлечена. След този случай нямало повече кандидати.

Джалил и двама от синовете му, Фархад и Мухсин, построили на сечището малката колиба, в която Мариам щеше да прекара първите петнайсет години от живота си. Вдигнали я от непечени тухли и я измазали с кал и слама. В нея имаше две легла, дървена маса, два стола с прави облегалки, прозорец и заковани по стените полици, на които нана държеше глинени гърнета и любимия си китайски сервиз за чай. Джалил сложил нова чугунена печка за зимата и натрупал цепеници зад колибата. Отвън направил пещ за хляб и ограден с плет курник. Купил няколко кози и овце и им сковал ясла. Накарал Фархад и Мухсин да изкопаят дълбока дупка на стотина метра извън опасаната от плачещи върби поляна, където направил клозет.

Джалил можел да наеме работници да построят колибата, каза нана, но не го сторил.

— Мисли, че така си е изкупил греховете.

Според разказа на нана за раждането на Мариам никой не дошъл да й помогне. Това се случило в един влажен облачен ден през пролетта на 1959 година, двайсет и шестата година на безметежното четирийсетгодишно управление на Захир шах. Джалил не си направил труда да повика лекар или поне акушерка, макар да знаел, че докато ражда, джинът може да влезе в тялото й и да предизвика един от нейните пристъпи. Тя лежала сам-сама на пода на колибата с нож до себе си, обляна в пот.

— Когато болката се усили, захапах една възглавница и започнах да крещя, докато не прегракнах. Но въпреки това никой не дойде да ми избърше лицето или да ми даде глътка вода. А ти, Мариам джо, ти никак не бързаше. Накара ме да лежа на този студен корав под близо два дни. Нито ядях, нито спях, а само напъвах и се молех да излезеш.

— Съжалявам, нана.

— Сама прерязах връвта, която ни свързваше. Затова си бях приготвила ножа.

— Съжалявам.

На това място нана винаги се усмихваше печално, дали в знак на обвинение или неохотно опрощение, Мариам не можеше да определи. Не й хрумваше да размишлява колко несправедливо е да се оправдава за собственото си трудно раждане.

Когато това наистина й хрумна, някъде около десетата й година, тя вече не вярваше на тази история. Вярваше на твърдението на Джалил, че макар да бил надалеч, той се погрижил нана да бъде откарана в болница в Херат, където за нея да се грижи лекар. Била настанена на чисто удобно легло в добре осветена стая. Когато Мариам му каза за ножа, Джалил поклати тъжно глава.

Мариам започна да се съмнява и в това, че е накарала майка си да страда цели два дни.

— Казаха ми, че всичко свършило за по-малко от час — рече Джалил. — Ти беше добра дъщеря, Мариам джо. Дори при раждането си беше добра дъщеря.

— Той дори не беше там — изсъска нана. — Беше отишъл в Тахт-е Сафар на езда с безценните си приятели.

Когато му съобщили, че има още една дъщеря, каза нана, Джалил свил рамене, продължил да реши гривата на коня си и останал още две седмици в Тахт-е Сафар.

— Истината е, че дори не те взе на ръце, докато не навърши месец. А и тогава само те погледна за миг, каза, че лицето ти е длъгнесто, и те подаде на мен.

Мариам започна да не вярва и на тази част от историята. Да, Джалил призна, че е бил на езда в Тахт-е Сафар, но когато узнал новината, не свил рамене. Метнал се на коня и препуснал към Херат. Взел я на ръце, прокарал палец по тъничките й вежди и затананикал приспивна песен. Мариам не си го представяше да казва, че лицето й е длъгнесто, макар да беше истина.

Нана твърдеше, че сама е избрала името Мариам, защото така се казвала майка й. Джалил заяви, че той го е избрал, защото Мариам било прекрасно снежнобяло цвете.

— Любимото ти цвете ли? — попита го тя.

— Едно от тях — отвърна той и се усмихна.

3

Сред най-ранните спомени на Мариам беше скърцането на железните колела на подскачаща по камъните ръчна количка. Количката пристигаше веднъж в месеца, натоварена с ориз, брашно, чай, захар, олио, сапун, паста за зъби. Докарваха я двама от братята й, обикновено Мухсин и Рамин, понякога Рамин и Фархад. Момчетата я бутаха нагоре по неравния път, покрай дупки и храсти, докато не стигнеха до потока. Там количката трябваше да се изпразни и продуктите да се пренесат на ръце на другия бряг. После момчетата прекарваха празната количка през потока и отново я натоварваха. Следваха още двеста метра бутане, този път през избуялата трева между шубраците. Изпод краката им отскачаха жаби. Братята размахваха ръце да пропъдят комарите от запотените си лица.

— Той има слуги — казваше Мариам. — Можеше да изпрати някой слуга.

— Мисли, че така си изкупва греховете — отвръщаше нана.

Трополенето на количката изкарваше Мариам и нана навън.

Мариам завинаги щеше да помни как изглеждаше нана в Деня на дажбата — висока, кокалеста и босонога, облегната на вратата, мързеливото й око примижало, ръцете, скръстени предизвикателно и подигравателно. Сгряната от слънцето късо подстригана коса бе непокрита и чорлава, а сивата раздърпана риза — закопчана догоре.

Джобовете й бяха натъпкани с големи колкото орех камъни.

Момчетата сядаха край потока и изчакваха Мариам и нана да пренесат запасите в колибата. Те знаеха, че не бива да се приближават на по-малко от трийсетина метра, макар че нана не умееше да се цели и повечето камъни падаха далеч от тях. Докато внасяше торбите в колибата, нана крещеше на момчетата, наричаше ги с обидни думи, които Мариам не разбираше. Кълнеше майките им и се пулеше злобно. Момчетата никога не отвръщаха на обидите й.

На Мариам й беше мъчно за тях. Ставаше й жал, като си помислеше колко ли отмалели са ръцете и краката им от бутането на тежката количка. Щеше й се да може да им предложи вода. Но не казваше нищо и ако те й махваха, тя не им махваше в отговор. Веднъж, за да направи удоволствие на нана, изкрещя на Мухсин, че има уста като задник на гущер, а после се измъчваше от вина, срам и страх, че Джалил ще узнае. Нана така се разсмя, оголвайки изгнилите си предни зъби, че Мариам се уплаши да не изпадне в един от своите пристъпи. Когато най-сетне спря да се смее, нана погледна Мариам и каза:

— Ти си добра дъщеря.

Щом количката се изпразнеше, момчетата се потътряха надолу. Мариам стоеше на прага и ги гледаше, докато изчезнеха сред високата трева и цъфтящите бурени.

— Идваш ли?

— Да, нана.

— Те ти се присмиват. Чувам ги как ти се присмиват.

— Идвам.

— Не ми ли вярваш?

— Ето ме.

— Знаеш, че те обичам, Мариам джо.

Сутрин, когато се събудеха, чуваха далечното блеене на овце и свирнята на овчарите от Гул Даман, повели стадата си на паша по ливадите на планинските склонове.

Мариам и нана дояха козите, хранеха кокошките и събираха яйцата. Заедно приготвяха хляб. Нана й показваше как да меси тестото, как да пали пещта и да лепи тънките кори по нагорещените стени. Учеше я и да шие, да готви ориз и различни манджи — шалгам от задушена ряпа, спаначено сабзи, карфиол с джинджифил.

Нана не криеше, че мрази гостите — и изобщо хората, — но правеше изключение за няколко души. Такъв беше старейшината на Гул Даман — Хабиб хан, брадат мъж с малка глава и голямо шкембе. Той наминаваше веднъж месечно, следван от слуга, който носеше за Мариам пиле, понякога гърне с кичири или кошница с боядисани яйца.

Имаше и една пълничка старица, която нана наричаше Биби джо, чийто покоен съпруг бил каменоделец и приятел на баща й. Биби джо пристигаше неизменно с една от шестте си снахи и един-двама внуци. Тя накуцваше и пухтеше, докато прекосяваше поляната, после комично разтриваше хълбоците си и с мъченическа въздишка се стоварваше на стола, който нана й подаваше.

И Биби джо винаги подаряваше нещо на Мариам — кутия сладкиши, кошница с дюли. На нана донасяше, първо, оплаквания за влошеното си здраве и, второ, клюки от Херат и Гул Даман, които въодушевено разказваше надълго и нашироко, а снаха й седеше зад нея и слушаше кротко и почтително.

Но любимецът на Мариам, след Джалил, разбира се, беше молла Файзула, възрастният учител по Коран, селският ахунд. Той идваше един-два пъти седмично от Гул Даман да учи Мариам на петте задължителни дневни молитви и да я наставлява как да рецитира Корана, точно както беше наставлявал и нана като малка. Молла Файзула беше този, който научи Мариам да чете, той беше наблюдавал търпеливо как устните й оформят безгласно думите, а показалецът й се задържа на всяка дума и натиска, докато нокътят не побелее, сякаш можеше да изцеди значението от символите. Молла Файзула беше този, който бе държал ръката й и направлявал молива нагоре по всеки алеф, по извивката на всяко ба, по трите точки на всяко се.

Беше мършав прегърбен старец с беззъба усмивка и дълга до кръста бяла брада. Обикновено идваше сам, но понякога водеше рижавия си син Хамза, няколко години по-голям от Мариам. Когато молла Файзула влезеше в колибата, Мариам му целуваше ръка — сякаш целуваше снопче вейки, покрити с тънка кожа, а той я целуваше по челото и започваха урока. После двамата сядаха пред колибата, ядяха кедрови ядки, пиеха зелен чай и гледаха как славеите прелитат от дърво на дърво. Понякога тръгваха на разходка по нападалите червени листа покрай потока и нагоре към хълмовете. Молла Файзула премяташе зърната на броеницата си и й разказваше с треперещия си глас за всичко, което беше видял в младостта си, като например за двуглавата змия, която намерил в Иран, на моста с трийсет и трите арки в Исфахан, или за динята, която веднъж разрязал пред Синята джамия в Мазар-и Шариф и открил, че от едната страна на семките пише „Аллах“, а от другата — „Акбар“.

Молла Файзула призна на Мариам, че понякога не разбира смисъла на думите в Корана. Но каза, че обича омайното звучене на арабските думи в мига, когато се изтъркулват от езика. Призна, че му носят утеха, успокояват душата му.

— Те ще носят утеха и на теб, Мариам — каза той. — Можеш да ги повикаш, когато имаш нужда, и те няма да те разочароват. Божиите слова никога няма да те подведат, момичето ми.

Молла Файзула умееше да разказва, но и да слуша. Когато Мариам му заговореше, той целият беше слух. Кимаше бавно и се усмихваше с благодарност, сякаш са го удостоили с чест, за която е мечтал. На Мариам й беше лесно да му разказва истории, които не смееше да сподели с нана.

Един ден, докато се разхождаха, Мариам му призна, че иска да й позволят да ходи на училище.

— На истинско училище, ахунд сахиб, в класна стая. Ще ми се да се уча като другите деца на баща ми.

Молла Файзула се закова на място.

Седмица преди това Биби джо беше донесла новината, че дъщерите на Джалил, Сайде и Нахид, ще учат в девическото училище „Мехри“ в Херат. Оттогава в главата на Мариам бушуваха мисли за класни стаи и учители, за тетрадки с редове, за колони от цифри, за писалки, които оставят мастилени следи по пръстите. Виждаше се в класна стая с други момичета на нейната възраст. Мариам копнееше да чертае с линийка в тетрадката си.

— Това ли искаш? — рече молла Файзула. Гледаше я с добродушните си сълзящи очи, сплел пръсти зад приведения си гръб, а сянката на тюрбана му лежеше върху едно осеяно с лютиче място.

— Да.

— И искаш от мен да помоля майка ти да те пусне?

Мариам се усмихна. Мислеше, че освен Джалил няма друг човек на света, който да я разбира по-добре от стария й учител.

— Какво да правя тогава? Бог със своята мъдрост е дал на всеки от нас слабости и най-голямата от многото мои е, че съм безсилен да ти отказвам, Мариам джо — рече той и я потупа по бузата с изкривени от артрит пръсти.

По-късно, когато молла Файзула отвори дума за това пред нана, тя изпусна ножа, с който режеше лук, и попита:

— За какво?

— Ако момичето иска да учи, пусни я, мила. Нека се образова.

— Да учи? Какво да научи, молла сахиб? Какво има за научаване там? — извика нана и стрелна с очи Мариам.

— Мариам заби поглед в ръцете си.

— Какъв смисъл има да учи момиче като теб? Все едно да лъскаш плювалник. Няма да научиш нищо ценно в тези училища. Има само един-единствен майсторлък, от който жена като теб и мен се нуждае в живота, а те не го преподават в училище. Погледни ме.

— Не бива да й говориш така, дете мое — каза молла Файзула.

— Погледни ме!

Мариам се подчини.

— Само един майсторлък. И той е тахамул. Да търпиш.

— Какво да търпя, нана!

— О, не се кахъри за това — отвърна нана. — Ще има какво.

И тя заразказва как жените на Джалил й викали грозна, проста дъщеря на каменоделец. Как я карали да пере вън, на студа, докато престанела да си усеща лицето, а пръстите на ръцете й посинявали.

— Такава е участта ни, Мариам, на жените като нас. Това е всичко, което имаме. Разбираш ли? Да не говорим, че ще ти се смеят в училище. Бъди сигурна, че ще ти викат харами. Ще говорят най-ужасни неща за теб. Няма да мога да го понеса.

Мариам кимна.

— И повече никакви приказки за училище. Ти си всичко, което имам. Няма да те дам на тях. Погледни ме. Повече нито дума за това.

— Бъди разумна, недей така. Щом момичето иска… — поде молла Файзула.

— А ти, ахунд сахиб, не бива да насърчаваш приумиците й. Ако наистина те е грижа за Мариам, накарай я да разбере, че мястото й е тук, до майка й. За нея няма нищо вън от тук. Нищо освен презрение и мъка. Знам го, ахунд сахиб. Знам го.

4

Мариам обичаше гостите. Старейшината и подаръците му, Биби джо с нейните болни крака и безкрайни клюки и, разбира се, молла Файзула. Но нямаше друг, никой друг, когото копнееше да види повече от Джалил.

Започваше да се вълнува от вторник вечерта. Спеше лошо и се измъчваше, че нещо в работата му ще се обърка и той няма да дойде в четвъртък, че ще трябва да чака още цяла седмица, за да го види. В сряда обикаляше около колибата и разсеяно хвърляше храна на кокошките в курника. Поемаше на безцелни разходки, късаше листенца от цветята, пляскаше впилите се в ръцете й комари. Накрая, в четвъртък, единственото, което можеше да прави, бе да седи, облегната на стената на колибата, без да сваля очи от потока, и да чака. Ако Джалил закъсняваше, малко по малко я обземаше ужасен страх. Коленете й омекваха и трябваше да се спотаи някъде и да легне.

После нана извикваше:

— Ето го и него, твоя баща. В целия му блясък.

Щом го зърнеше да прескача от камък на камък през потока и широко усмихнат да й маха, Мариам се изправяше мигом. Знаеше, че нана я наблюдава и преценява реакцията й, и винаги полагаше усилия да не хукне към баща си, а да стои на прага и да го чака да дойде при нея. Сдържаше се, гледаше го търпеливо как крачи през високата трева, преметнал през рамо сакото си, а лекият ветрец развяваше червената му вратовръзка.

Щом навлезеше в сечището, Джалил хвърляше сакото си на пещта и разтваряше ръце. Мариам тръгваше бавно, но накрая хукваше към него, а той я хващаше под мишниците и я подхвърляше високо нагоре. Мариам изпищяваше.

Увиснала във въздуха, гледаше лицето му под себе си, широката му, малко крива усмивка, пооплешивялото теме, трапчинката на брадичката, в която тя можеше да пъхне върха на кутрето си, най-белите зъби в град с гниещи кътници. Обичаше добре оформените му мустаци и това, че каквото и да беше времето, той винаги идваше с костюм — тъмнокафяв, любимият му цвят, със сгъната на триъгълник кърпичка в джобчето, а също и с копчета за ръкавели и вратовръзка, обикновено червена, с разхлабен възел.

Нана казваше, че някой ден той няма да успее да я хване здраво, тя ще се изплъзне от пръстите му, ще тупне на земята и ще си счупи някоя кост. Но Мариам не вярваше, че това ще се случи. Беше сигурна, че чистите му, идеално поддържани ръце никога няма да я изтърват.

Сядаха на сянка пред колибата и нана им сервираше чай. Тя и Джалил си разменяха неловки усмивки и си кимваха. Джалил никога не отваряше дума за камъните и ругатните на нана.

Въпреки че зад гърба му говореше какво ли не за него, когато той идваше при тях, нана беше кротка и се държеше възпитано. Косата й беше винаги чиста и сресана. Тя си измиваше зъбите и се забраждаше в негова чест с най-хубавия си хиджаб. Седеше смирено насреща му със скръстени в скута ръце. Не го поглеждаше право в очите и никога не изричаше груби думи в негово присъствие. А когато се смееше, покриваше уста с юмрук, за да скрие развалените си зъби.

Нана го питаше за работата му. А също и как са жените му. Когато му каза, че е чула от Биби джо, че най-младата му жена, Наргис, чака трето дете, Джалил се усмихна любезно и кимна.

— Е, сигурно си щастлив — каза нана. — Колко ще станат сега? Десет, нали, машалла? Десет?

— Да, десет — отвърна Джалил.

— Единайсет, ако, разбира се, решиш да броиш и Мариам.

След като Джалил си тръгна, Мариам и нана се поскараха за това. Мариам заяви, че майка й нарочно го е объркала, за да се заяжда с него.

След чая с нана Мариам и Джалил винаги отиваха при потока да ловят риба. Той й показваше как да мята въдицата и как да намотава макарата. Учеше я да изкормва рибата, да я почиства и с едно движение да отделя месото от костта. Докато чакаха пъстървата да клъвне, той й показваше как да нарисува слон, без да вдига молива от хартията. Учеше я стихове, пееха заедно:

Джалил носеше изрезки от хератския вестник „Итифак-е Ислам“ и й ги четеше. Той беше вестоносецът на Мариам, доказателството, че извън колибата, извън Гул Даман и Херат има един свободен свят, свят на президенти с трудно произносими имена, влакове, музеи и футбол, и ракети, които обикалят Земята и кацат на Луната, и всеки четвъртък Джалил й донасяше със себе си късче от този свят.

Тъкмо той й каза през лятото на 1973 година, когато тя беше на четиринайсет, че крал Захир шах, управлявал четирийсет години от Кабул, е свален с безкръвен преврат.

— Извърши го братовчед му Дауд хан, докато кралят беше на лечение в Италия. Спомняш си Дауд хан, нали? Разказвал съм ти за него. Когато ти се роди, той беше министър-председател. Афганистан не е вече монархия, Мариам. Разбираш ли, той е вече република и Дауд хан е президент. Носят се слухове, че социалистите в Кабул са му помогнали да вземе властта. Не че той самият е социалист, но те му били помогнали. Поне така се говори.

Мариам го попита какво значи социалист и Джалил започна да й обяснява, но тя едва го чуваше.

— Слушаш ли?

— Да.

Той видя, че гледа издутината в страничния джоб на сакото му.

— Ах, разбира се. Ето тогава, да не го крия повече. — Измъкна от джоба си кутийка и й я подаде.

От време на време й носеше малки подаръци. Веднъж гривна от червеникав халцедон, друг път огърлица от лазурит. Мариам отвори кутийката и откри в нея медальон във формата на листо с висящи от него парички, върху които бяха гравирани луни и звезди.

— Сложи го, Мариам джо.

Тя окачи медальона на врата си и попита:

— Какво мислиш?

— Мисля, че приличаш на кралица — засия от щастие Джалил.

После, когато той си отиде, нана видя медальона на врата на Мариам.

— Номадско украшение — каза тя. — Виждала съм как ги правят. Разтопяват монетите, които хората им хвърлят, и правят украшения. Да го видим другия път да ти донесе злато, този твой безценен баща. Да го видим, я.

Дойдеше ли време Джалил да си тръгне, Мариам не помръдваше от прага, докато той не изчезнеше от погледа й. Беше сломена от мисълта за седмицата, която заставаше между нея и следващото му посещение като нещо огромно и непоклатимо. Винаги затаяваше дъх, докато гледаше как се отдалечава, и броеше наум секундите. Въобразяваше си, че за всяка секунда, през която не диша, Бог ще й подари още един ден с Джалил.

Нощем Мариам лежеше и се чудеше каква ли е къщата му в Херат. Питаше се какво ли би било да живее с него, да го вижда всеки ден. Представяше си как му подава кърпа, докато той се бръсне, и му казва, когато се порязва. Щеше да му запарва чай. Щеше да му пришива скъсаните копчета. Двамата щяха да се разхождат из Херат, в покрития пазар, където, както й казваше, имало всичко каквото си пожелаеш. Щяха да се возят в колата му, а хората да ги сочат и да казват: „Я, Джалил хан и дъщеря му.“ Той щеше да й покаже прочутото дърво, под което беше погребан онзи поет.

Един ден Мариам реши, че ще му каже всичко това. И когато го чуеше и разбереше колко й липсва, той непременно щеше да я вземе при себе си. Щеше да я заведе в Херат, за да живее в неговата къща като другите му деца.

5

— Знам какво искам — каза Мариам на Джалил.

Беше пролетта на 1974 година, когато Мариам навършваше петнайсет. Тримата седяха под сянката, която хвърляха върбите, на подредени в триъгълник сгъваеми столове.

— За рождения ден… Знам какво искам.

— Така ли? — каза Джалил и се усмихна окуражително.

Две седмици по-рано в отговор на безбройните й въпроси той спомена, че в киното му се прожектира американски филм. Бил специален картинен филм. Състоял се от много рисунки, хиляди рисунки, редящи се една след друга, което създавало илюзията, че се движат. В него се разказвало за един беден стар майстор на играчки, който бил самотен и много искал да има син. Затова издялал от дърво едно момченце, което, не щеш ли, оживяло. Мариам го беше помолила да й разкаже по-нататък и Джалил обясни, че старецът и неговата кукла преживели всевъзможни приключения, че имало едно място, наречено Страната на забавленията, и лоши момчета, превърнати в магарета. Накрая двамата, куклата и нейният баща, били дори погълнати от един кит. Мариам беше разказала целия филм на молла Файзула.

— Искам да ме заведеш в твоето кино — каза сега Мариам. — Искам да гледам този филм, да видя момчето кукла.

Изрече го и усети промяна във въздуха. Родителите й се размърдаха на столовете си и се спогледаха.

— Това не е добра идея — рече нана. Гласът й беше спокоен, с онзи овладян любезен тон, с който разговаряше в присъствието на Джалил, но Мариам почувства твърдия й укорителен поглед.

Баща й се изкашля и каза:

— Знаеш ли, качеството на филма не е много хубаво. Нито звукът. А и прожекционният апарат напоследък все се разваля. Може би майка ти е права. По-добре помисли за друг подарък, Мариам джо.

— Виждаш ли? — обади се нана. — И баща ти така мисли.

Но по-късно край потока Мариам каза:

— Вземи ме.

— Ето какво ще направим — отвърна Джалил. — Ще изпратя някой да те доведе. Ще се погрижа да ти дадат най-хубавото място и всичките сладкиши, които си харесаш.

— Не, искам ти да ме вземеш.

— Мариам джо…

— И да поканиш братята и сестрите ми. Искам да се запозная с тях. Нека да отидем всички заедно. Това е, което искам.

Джалил въздъхна. Гледаше настрани, към планините.

Мариам помнеше разказа му, че на екрана човешкото лице може да е голямо колкото къща, че ако се разбие кола, усещаш с костите си как ламарината се огъва. Виждаше се как седи на балкона, ближе сладолед, а около нея са братята и сестрите й и Джалил.

— Това е, което искам — повтори тя.

Джалил я погледна и на лицето му се изписа отчаяние.

— Утре. По пладне. Да се срещнем на това място, съгласен ли си? Утре, нали?

— Ела тук — каза той. Приклекна, притегни я към себе си и дълго я държа в обятията си.

Нана сновеше из колибата и ту стискаше юмруци, ту ги отпускаше.

— Защо от всички дъщери, които можех да имам, Бог ми отреди най-неблагодарната? Изтърпях какво ли не заради теб! Как смееш да ме зарязваш така, коварно малко харами! — Сетне добави с насмешка: — Колко си глупава! Мислиш си, че означаваш нещо за него, че си желана в дома му, така ли? Че за него си дъщеря и той ще те вземе? Но чуй какво ще ти кажа. Сърцето на мъжа е студено и кораво като камък, Мариам. Не е като майчината утроба. То не кърви, не се разпъва, за да ти направи място. Само аз единствена те обичам. Аз съм всичко, което имаш на този свят, Мариам, и когато го напусна, няма да имаш нищо. Самата ти си нищо!

После опита да й внуши чувство за вина.

— Ще умра, ако отидеш при него, просто ще умра. Джинът ще дойде и ще получа пристъп. Ще видиш, ще си глътна езика и ще умра. Не ме оставяй, Мариам джо. Моля те, ще умра, ако ме оставиш. Знаеш, че те обичам.

Мариам каза, че отива да се поразходи. Боеше се, че ако остане, може да изрече обидни неща като например, че джинът е една измислица. Джалил й бе казал, че нана страда от болест, която си има име и се лекува с хапчета. Искаше да я попита защо отказва да се прегледа при лекарите на Джалил, както той настояваше, защо не иска да взема лекарствата, които й е донесъл. Стига да посмееше, Мариам щеше да й каже, че се е уморила да бъде оръдие на отмъщението, да бъде лъгана, обвинявана и използвана. Беше й омръзнало майка й да изкривява истината за техния живот и да я превръща в повод за недоволство от света.

Страх те е, нана, щеше навярно да й каже. Страх те е, че мога да намеря щастието, което никога не си имала. А ти не искаш да съм щастлива. Не искаш да живея добре. Ти си тази, която има студено и кораво сърце.

В единия край на сечището Мариам си имаше любимо място, откъдето се виждаше надалеч. Тя седна на сухата топла трева. От тук Херат приличаше на дъска за детска игра — Женската градина на север от града, пазарът Чар-сук и развалините на старата крепост на Александър Велики на юг. Виждаше минаретата, които приличаха на пепеляви пръсти на великани, и улиците, които във въображението й гъмжаха от хора, каруци и мулета. Гледаше лястовиците, които се спускаха рязко и кръжаха над нея. Завиждаше на тези птички. Те бяха стигали до Херат. Бяха летели над неговите джамии и пазари. Може би бяха кацали по стените на къщата му, по стъпалата пред киното му.

Тя взе от земята десет камъчета и ги подреди в три колонки. Беше игра, която си играеше сама от време на време, когато нана не я наблюдаваше. Сложи четири камъчета в първата колонка за децата на Хадиджа, три във втората за тези на Афсун и три в третата за децата на Наргис. Отстрани постави самотно единайсето камъче.

На другата сутрин Мариам облече кремава рокля до коленете и памучни шалвари и си сложи зелен хиджаб на главата. Малко се притесни, че е зелен и не подхожда на роклята й, но нямаше друг — белият беше прояден от молци.

Погледна часовника. Стар часовник със стрелки и черни цифри върху ментово зелен циферблат, подарък от молла Файзула. Беше девет часът. Зачуди се къде е нана. Щеше й се да излезе навън и да я потърси, но се ужасяваше от разправията и огорчения й поглед. Щеше да я обвини в предателство. Щеше да се присмее на неуместните й амбиции.

Мариам седна. Опита се да убие времето, като отново и отново рисуваше слонове, без да вдига молива от листа, както я беше учил Джалил. От седенето се схвана, но не посмя да легне, за да не си измачка роклята.

Когато стрелките най-сетне застанаха на единайсет и половина, Мариам пусна в джоба си единайсетте камъчета и излезе от колибата. На път към потока видя майка си да седи на стол в сянката на една плачеща върба. Не беше сигурна дали и тя я видя.

Зачака на мястото, където се бяха разбрали предния ден. По небето преминаха няколко сиви облака с формата на карфиол. Джалил й беше обяснил, че облаците са сиви, защото са плътни и горната им част поглъща цялата слънчева светлина, а в средата остава тъмно. „Това, което виждаш, Мариам джо, е мракът в корема им.“

Мина известно време.

Мариам се върна в колибата. Този път заобиколи по западния край на сечището, за да не минава покрай майка си. Погледна часовника. Наближаваше един часът.

Той е зает човек, помисли си тя. Изникнало е нещо непредвидено.

Върна се при потока и почака още известно време. Над главата й закръжиха косове, после се гмурнаха някъде в тревата. Дълго наблюдава една гъсеница, която напредваше бавно, но упорито по стеблото на магарешки трън. Чака, докато краката й не изтръпнаха. Този път не се върна в колибата. Нави шалварите си до коленете, прекоси потока и за пръв път в живота си се отправи към Херат.

Нана не беше права и за Херат. Никой не я сочеше с пръст. Никой не й се присмиваше. Мариам вървеше по шумни, многолюдни улици с кипариси от двете страни, сред несекващ поток от пешеходци, велосипедисти и теглени от мулета каруци, но никой не я замери с камък. Никой не я нарече харами. Дори не я поглеждаха. За свое удивление тя неочаквано се оказа обикновено същество.

Постоя известно време край един овален фонтан в центъра на голям парк, откъдето тръгваха посипани с камъчета пътеки. Погали с възхита красивите мраморни коне около фонтана и втренчи във водата блеснали очи. После погледа тайничко група момчета, които пускаха хартиени корабчета. Хората се разхождаха по пътеките, седяха на пейките и пиеха чай.

Навсякъде имаше цветя — лалета, лилии, петунии с окъпани от слънчева светлина листенца.

Мариам не можеше да повярва, че е тук. Сърцето й щеше да се пръсне от възбуда. Искаше й се молла Файзула да може да я зърне отнякъде. Колко безстрашна щеше да му се стори тя. Колко храбра! Жадуваше час по-скоро да се потопи в новия живот, който я очакваше в този град, живот с баща, със сестри и братя, живот, в който щеше да обича и да бъде обичана, без уречени броени часове, без срам.

Въодушевена, Мариам тръгна обратно към широката улица до парка. Мина покрай възрастни продавачи със загрубели лица, седнали в сянката на чинарите. Те я гледаха безстрастно иззад пирамиди от череши и планини от грозде. Боси момчета тичаха след колите и автобусите и размахваха чанти с дюли. Мариам застана на един ъгъл и се загледа в минувачите, неспособна да проумее как могат да са толкова безразлични към чудесата край тях.

След малко се престраши да попита един възрастен каруцар дали знае къде живее Джалил, собственикът на киното. Човекът имаше бузесто лице, на което пъстрееше чапан с цветовете на дъгата.

— Не си от Херат, нали? — отбеляза дружелюбно той. — Всеки знае къде живее Джалил хан.

— Можете ли да ми покажете?

Той разви обвивката на един карамелен бонбон и попита:

— Сама ли си?

— Да.

— Качвай се, ще те откарам.

— Не мога да си платя. Нямам никакви пари.

Подаде й бонбона и каза, че от два часа не е имал клиент и че вече иска да се прибира. Тъй и тъй минавал покрай дома на Джалил.

Мариам седна до него. Двамата потеглиха мълчаливо.

Пътьом тя видя сергии за подправки и малки магазинчета, откъдето хората купуваха портокали и круши, книги, шалове и дори соколи. Деца играеха на топчета сред очертани в прахоляка кръгове. Пред чайните, върху покрити с килими дървени скари мъже пиеха чай и пушеха наргилета.

Старият каруцар зави по широка улица, опасана с иглолистни дървета, и някъде по средата спря коня.

— Я виж, май имаш късмет, дохтар джо. Това там е неговата кола.

Мариам скочи от каруцата. Човекът се усмихна и продължи по пътя си.

Никога досега не беше докосвала автомобил. Прокара пръсти по капака на колата на Джалил — черна, лъскава, с блестящи джанти, в които Мариам видя разплесканото си отражение. Седалките бяха от бяла кожа. Зад кормилото имаше кръгли стъклени кръгчета със стрелки.

За момент чу гласа на нана, който й се подиграваше и поливаше с леден душ жарките й надежди. С подкосени крака приближи портата на къщата и сложи ръце на зида. Беше толкова висок и непристъпен. Трябваше да изпъне шия, за да види върховете на кипарисите, надничащи отвътре. Те се поклащаха от лекия вятър и й се стори, че й кимат за добре дошла. Мариам се мъчеше да устои на вълните от ужас, които я обливаха.

Едно босо момиче отвори портата. Имаше татуировка под долната устна.

— Дошла съм при Джалил хан. Аз съм Мариам, неговата дъщеря.

По лицето на момичето премина сянка на объркване. После за миг като че я позна. На устата й се появи лека усмивка, издаваща любопитство и нетърпение.

— Чакай тук — изрече бързо момичето и затвори портата. Минаха няколко минути. После един мъж я отвори.

Беше висок, с квадратни рамене, сънливи очи и спокойно лице.

— Аз съм шофьорът на Джалил хан — каза учтиво той.

— Кой?

— Неговият шофьор. Джалил хан не е тук.

— Виждам колата му — рече Мариам.

— Замина по спешна работа.

— Кога ще се върне?

— Не каза кога.

Тя заяви, че ще чака.

Човекът затвори портата. Мариам седна и сви колене до гърдите си. Беше привечер и започваше да огладнява. Изяде бонбона на каруцаря. Малко по-късно шофьорът пак излезе.

— Трябва да си вървиш у дома — каза й той. — След по-малко от час ще се стъмни.

— Свикнала съм с тъмното.

— Ще стане и студено. Нека да те закарам вкъщи. Ще му кажа, че си идвала.

Мариам само го изгледа.

— Ще те заведа на хотел тогава. Там можеш да се наспиш. А на сутринта ще видим какво можем да направим.

— Пусни ме вътре.

— Наредено ми е да не го правя. А и никой не знае кога ще се върне той. Може да е след дни.

Мариам скръсти ръце.

Шофьорът въздъхна и я погледна с незлоблив упрек.

През годините Мариам щеше да има предостатъчно възможност да мисли как ли биха се обърнали нещата, ако беше оставила шофьорът да я откара в колибата. Но тя не го направи. Цяла нощ седя пред къщата на Джалил. Видя как небето потъмнява и сенките поглъщат фасадите на къщите наоколо. Татуираното момиче й донесе малко хляб и чиния ориз, но тя заяви, че не ги иска. Момичето ги остави наблизо. От време на време Мариам дочуваше стъпки надолу по улицата, захлопване на врати, приглушени поздрави. Лаеха кучета. Когато й прималя от глад, изяде ориза и хляба. После се заслуша в песента на щурците из градините. Облаци се плъзгаха покрай бледата луна.

На сутринта някой я разтърси и тя се събуди внезапно. Видя, че през нощта са я покрили с одеяло. Шофьорът я стискаше за раменете.

— Престани с тоя цирк! Време е да си вървиш.

Мариам седна и разтърка очи. Гърбът и вратът я боляха.

— Ще го чакам — отсече тя.

— Погледни ме — рече шофьорът. — Джалил хан каза, че трябва да те закарам вкъщи. Веднага. Разбираш ли? Така каза. — Той отвори задната врата на колата. — Хайде, ела.

— Искам да го видя — настоя тя и се разплака.

Шофьорът изпъшка.

— Нека да те закарам. Хайде, дохтар джо.

Мариам стана и тръгна към него. Но в последния миг се завъртя и хукна към портата. Усети пръстите на шофьора на рамото си. Тя се отскубна и прелетя през отворената порта. След секунда се озова в градината на Джалил, където видя проблясваща стъклена постройка с растения в нея, лози, виещи се по дървени подпори, езерце с рибки, плодни дръвчета и нацъфтели храсти. Погледът й се плъзна по всички тези неща, преди да зърне лицето му — отвъд градината, на един прозорец на горния етаж. То се мярна там само за миг, но това й беше достатъчно, за да види как очите му се разширяват и устата му зейва. После лицето му изчезна. Една ръка дръпна трескаво шнура и пердетата се спуснаха.

Сетне две ръце се завряха под мишниците й и тя увисна над земята. Започна да рита. Камъчетата изпаднаха от джоба й и се разпиляха. Мариам не спря да рита и да мята ръце, докато шофьорът я носеше към колата, където я сложи върху студената кожа на задната седалка.

Докато караше, той говореше тихо и утешително. Мариам не го чуваше. По целия път, друсайки се на задната седалка, не спря да плаче. Бяха сълзи на мъка, гняв, разочарование. Но най-вече сълзи на дълбок, много дълбок срам, че толкова глупаво е станала жертва на Джалил, че се е тормозила какво да облече и че зеленият хиджаб не отива на роклята й; че извървя целия този път, че отказа да си тръгне, че спа на улицата като бездомно куче. Беше я срам и задето не се трогна от сломеното лице на майка си, от подпухналите й очи. Нана я беше предупредила и се оказа права.

Мариам не спря да мисли за лицето му на горния прозорец. Той я остави да спи навън. На улицата. Мариам лежеше на седалката и плачеше. Не се изправи, не искаше никой да я вижда. Представи си как тази сутрин цял Херат е разбрал за позора й. Искаше й се молла Файзула да е тук с нея, за да сложи глава на скута му и да се остави да я утеши.

След известно време пътят стана по-неравен и стръмен. Изкачваха се по шосето между Херат и Гул Даман.

Чудеше се какво ще каже на нана. Как щеше да се извинява? Как изобщо щеше да се изправи пред нея?

Колата спря, шофьорът й помогна да слезе и каза:

— Ще те изпратя.

Тя се остави да я преведе през шосето и да я придружи нагоре по черния път. Край пътеката растяха орлов нокът и млечка. Над цветята жужаха пчели. Шофьорът я хвана за ръка и й помогна да прегази през потока. После я пусна и заговори за ужасните ветрове в Херат, как скоро щели да задухат от сутрин до вечер, цели сто и двайсет дни, как пясъчните мухи щели да продължат да хапят като обезумели, но после внезапно застана пред нея, опита се да затисне очите й и я забута назад по пътя, по който бяха дошли.

— Връщай се! Не, не гледай! Обърни се! Тръгвай назад!

Само че не беше достатъчно бърз и Мариам видя. Порив на вятъра раздели спускащите се като завеса клони на плачещата върба и Мариам съзря гледката под дървото — преобърнатия стол с правата облегалка, закаченото на висок клон въже и поклащащата се на него нана.

6

Погребаха нана в един ъгъл на гробището в Гул Даман.

Мариам стоеше до Биби джо, сред жените, докато молла Файзула четеше молитви до гроба, а мъжете спускаха увитото в платно тяло.

После Джалил заведе Мариам в колибата и се постара да покаже на придружаващите ги селяни колко е загрижен за дъщеря си. Събра няколко нейни вещи и ги сложи в един куфар.

Седна до леглото й и взе да й вее с ветрило. Погали я по челото и с печално изражение я попита не иска ли нещо. Нещичко, каквото и да е.

— Искам молла Файзула — отвърна Мариам.

— Разбира се. Той е отвън. Ще го доведа.

Едва когато слабата прегърбена фигура на молла Файзула се появи в рамката на вратата, Мариам заплака за пръв път през този ден.

— О, Мариам джо. — Той седна до нея и взе лицето й в шепите си. — Хайде, поплачи си, детето ми, поплачи си. Не е срамно. Но помни какво казва Коранът: „Благословен е Той, в Чиято ръка е царството, Той, Който има власт над всичко. Който създаде смърт и живот, за да те подложи на изпитание.“ Коранът казва истината, Мариам джо. За всяко изпитание и за всяка болка, която стоварва на раменете ни, Бог има основание.

Но Мариам не долавяше утеха в Божиите слова. Не и този ден. Не и тогава. Всичко, което чуваше, бяха думите на нана: „Ще умра, ако ме оставиш. Просто ще умра.“ Можеше само да плаче и да плаче и сълзите й мокреха покритата с петна пергаментова кожа на ръцете на молла Файзула.

Докато пътуваха към дома на Джалил, той седеше на задната седалка на колата си, прегърнал през рамо Мариам.

— Можеш да останеш при мен, Мариам джо — каза той. — Вече наредих да ти се приготви стая. Тя е на горния етаж. Ще ти хареса, струва ми се. Гледа към градината.

За пръв път го слушаше с ушите на нана. Сега толкова ясно долавяше неискреността, която винаги се беше таила в думите му, в празните, лъжливи обещания. Не можеше да си наложи да го погледне.

Когато колата спря пред дома му, шофьорът заобиколи да им отвори вратата и взе куфара на Мариам. Сложил длани на раменете й, Джалил я побутна напред и тя влезе през същата порта, пред която два дни по-рано бе спала на тротоара и го бе чакала. Времето преди два дни — когато мислеше, че не желае нищо по-силно от това да се разхожда с баща си из тази градина — сега й изглеждаше безкрайно далечно. Как можа животът да се преобърне толкова бързо, питаше се. Вървеше по пътеката от сиви плочи, забола очи в краката си. Усещаше присъствието на хора, които говореха тихо и отстъпваха, за да им направят път. Чувстваше смазващите погледи, които я следяха от прозорците. Мариам не вдигна очи от земята и след като влязоха в къщата. Мина по кафеникав килим на бели и сини осмоъгълници, мярна бегло мраморните постаменти на статуи, долната част на вази, ресните на пъстроцветни гоблени по стените. Стълбата, по която се заизкачваха двамата с Джалил, беше широка и застлана с подобен кафеникав килим, прикрепен с пречки в основата на всяко стъпало. Горе Джалил я поведе наляво по дълъг и също покрит с килим коридор. После спря пред една врата, отвори я и въведе Мариам.

— Сестрите ти Нилуфар и Атие понякога си играят в тази стая — рече той, — но обикновено в нея настаняваме гостите. Ще се чувстваш удобно, струва ми се. Хубава е, нали?

Вътре имаше легло с одеяло на зелени цветя, чиято плетка наподобяваше килийките на пчелна пита. Пердетата в същата гама бяха дръпнати и от прозореца се виждаше градината. До леглото имаше скрин с три чекмеджета и ваза. По полиците на стените бяха наредени снимки на непознати хора. На една от тях видя еднакви по форма, но различни по големина дървени кукли, подредени в редичка — от най-голямата до най-малката. Джалил проследи погледа й и каза:

— Това са матрьошки. Купих ги от Москва. Можеш да си играеш с тях, ако искаш. Никой няма да ти се разсърди.

Мариам седна на леглото.

— Имаш ли нужда от нещо? — попита Джалил.

Тя легна и затвори очи. След малко чу тихото хлопване на вратата.

Мариам не напускаше стаята, освен когато й се налагаше да използва тоалетната в дъното на коридора. Момичето с татуировката, което й беше отворило портата, й носеше храната на поднос — агнешки кебап, сабзи, зеленчукова супа. Повечето неща оставаха недокоснати. Джалил се качваше по няколко пъти на ден, сядаше на леглото до нея и я питаше дали е добре.

— Можеш да се храниш долу с нас — предложи той, но не много уверено. И охотно се съгласи, когато му каза, че предпочита да яде сама.

Мариам безстрастно наблюдаваше от прозореца онова, което през по-голямата част от живота си бе мечтала да види — всекидневието на Джалил. През портата забързано влизаха и излизаха слуги. Един градинар постоянно подрязваше храстите и поливаше цветята в оранжерията. На улицата спираха дълги лъскави коли.

От колите се появяваха мъже в костюми, с чапани и шапки от каракул, жени с хиджаби и прилежно сресани деца. Мариам наблюдаваше как Джалил се здрависва с тези непознати хора, гледаше как кръстосва длани на гърдите си и кима на съпругите им и разбираше, че нана е казвала истината. Мястото й не беше тук.

— Но къде е моето място? Какво ще правя сега?

„Аз съм всичко, което имаш на този свят, Мариам, и когато го напусна, ще останеш без нищо. Самата ти си нищо!“

На втория ден в стаята влезе едно момиченце.

— Трябва да взема нещо — каза то.

Мариам приседна в леглото, скръсти крака и покри скута си с одеялото. Момиченцето бързо прекоси стаята, отвори вратата на дрешника и извади от там една квадратна сива кутия.

— Знаеш ли какво е това? — попита и отвори кутията. — Казва се грамофон. Свири с плочи. Нали разбираш, музика. Грамофон.

— Ти си Нилуфар и си на осем.

Момиченцето се засмя. Имаше усмивката на Джалил и неговата брадичка с трапчинка.

— Откъде знаеш?

Мариам сви рамене. Не каза на Нилуфар, че някога бе нарекла на нея едно камъче.

— Искаш ли да чуеш някоя песен?

Мариам отново сви рамене.

Нилуфар включи грамофона, измъкна от джобчето на капака малка плоча, постави я и закрепи на ръба й игличката. Зазвуча музика.

— Знаеш ли я?

— Не.

— От един ирански филм е. Гледах го в киното на татко. Ей, искаш ли да видиш нещо?

Преди Мариам да успее да отговори, Нилуфар вече бе залепила длани и чело на пода. В следващия миг стъпалата й отхвръкнаха във въздуха и тя застана с главата надолу.

— Можеш ли така? — попита с дрезгав глас.

— Не.

Нилуфар спусна крака, изправи се и придърпа надолу блузката си.

— Мога да те науча — каза тя и издуха паднал на веждата й кичур. — Е, колко дълго ще останеш у нас?

— Не знам.

Мама казва, че не си ми истинска сестра, както говориш.

— Никога не съм говорила такива работи — излъга Мариам.

— Тя казва, че ги говориш. Виж, аз нямам нищо против това, нито пък да си ми сестра. Нямам нищо против.

Мариам легна.

— Сега съм уморена.

— Мама казва, че един джин е накарал майка ти да се обеси.

— Спри — каза Мариам и се обърна на другата страна. — Спри тая музика.

Същия ден дойде и Биби джо. Точно тогава валеше. С изкривено от болка лице тя отпусна огромното си тяло на един стол до леглото.

— Тоя дъжд, Мариам джо, ще ме съсипе. Влагата е убиец за ставите ми. Ооох, ела, детето ми, ела при Биби джо. Не плачи, недей. Горкичкото, бедното дете.

През нощта Мариам дълго не можа да заспи. Лежеше и гледаше небето, вслушваше се в стъпките долу, в приглушените гласове зад стените, в плющящия по прозореца дъжд. А когато задряма, изведнъж се събуди от викане.

Отдолу се разнасяха гневни пискливи гласове. Не чуваше отчетливо думите. После се затръшна врата.

На другата сутрин я навести молла Файзула. Щом зърна на вратата своя приятел, бялата му брада, благата му беззъба усмивка, Мариам усети как сълзите парят ъгълчетата на очите й. Скочи от леглото и се втурна към него. Целуна му ръка, а той както винаги я целуна по челото. Мариам придърпа един стол до леглото си.

Той й показа Корана, който беше донесъл, отвори го и каза:

— Мисля, че няма смисъл да пропускаме заниманията си, нали?

— Знаеш ли, вече нямам нужда от уроци, молла сахиб. Още преди години ме научи на всяка сура, на всеки аят в Корана.

Той се усмихна и вдигна ръце в знак, че се предава.

— Е, признавам си, че съм разкрит. Не можах да измисля по-добро оправдание да дойда да те видя.

— Нямаш нужда от оправдание. Не и ти.

— Колко мило, че го казваш, Мариам джо.

Той й подаде своя Коран и както я беше учил, тя го целуна три пъти, като между целувките го вдигаше до челото си, а после му го върна.

— Как си, момичето ми?

— Продължавам… — поде Мариам, но трябваше да спре, защото в гърлото й заседна буца. — Продължавам да си мисля какво ми каза нана, преди да тръгна. Тя…

— Не, не, не. — Молла Файзула сложи ръка на коляното й. — Майка ти, да я прости Аллах, беше неуравновесена и нещастна жена, Мариам джо. Тя си причини нещо ужасно. На себе си, на теб, а и на Аллах. Той ще й прости, защото е милостив, но е натъжен от това, което стори тя. Аллах не одобрява отнемането на живот, било то свой или чужд, защото Той казва, че животът е свято нещо. Чуй ме. — Старецът придръпна стола си към нея и взе ръката й в дланите си. — Познавах майка ти, отпреди да се родиш, когато тя беше още момиче, и ти казвам, че и тогава беше нещастна. Боя се, че семето на това, което извърши, беше посято много отдавна. Искам да кажа, че вината не е твоя. Не е твоя вината, момичето ми.

— Не биваше да я оставям. Трябваше…

— Престани. Тези мисли не са хубави, Мариам джо. Чуваш ли ме, дете? Те ще те съсипят. Не си виновна ти. Не си виновна ти.

Мариам кимна, но колкото и отчаяно да й се искаше, не можеше да му повярва.

Един следобед седмица по-късно някой почука на вратата и в стаята влезе висока жена. Беше с хубава кожа, червеникава коса и дълги пръсти.

— Аз съм Афсун — каза тя. — Майката на Нилуфар. Защо не се измиеш и не слезеш долу, Мариам?

Мариам отвърна, че предпочита да си остане в стаята.

— Не, на фахмиди, ти не разбра. Трябва да слезеш долу. Трябва да ти кажем нещо. Важно е.

7

Седяха срещу нея — Джалил и жените му — на дълга тъмнокафява маса. Между тях, в центъра на масата, имаше кристална ваза със свежи далии и запотена кана с вода. Червенокосата жена, която й бе казала, че е майка на Нилуфар, седеше от дясната страна на Джалил, а другите две — Хадиджа и Наргис, от лявата. Всяка от жените носеше тънък черен шал, но не на главата, а преметнат около врата, сякаш в последния момент.

Мариам, която не можеше да си представи, че ще носят черно заради нана, реши, че някоя от тях или самият Джалил го е предложил малко преди да я повикат.

Афсун наля вода от каната и постави чашата пред Мариам върху карирана салфетка.

— Още е пролет, а вече е топло — каза тя и помаха ръце пред лицето си да се разхлади.

— Харесва ли ти стаята? — попита Наргис, която имаше сплескана брадичка и къдрава черна коса. — Надяваме се, че се чувстваш удобно. Това… изпитание… сигурно е много мъчително за теб. Тежък момент.

Другите две кимнаха. Мариам забеляза оскубаните им вежди, тънките усмивки на съчувствие към нея. Усети неприятно бучене в главата си. Гърлото й гореше. Тя отпи малко вода.

През широкия прозорец зад Джалил се виждаха цъфнали ябълки. Отстрани до прозореца имаше бюфет от тъмно дърво, а във витрината му — часовник и снимка в рамка на Джалил и три момчета, които държаха риби. Слънцето блестеше по люспите на рибите. Джалил и момчетата се усмихваха.

— Е — започна Афсун, — аз… ние те извикахме тук, защото имаме да ти съобщим много хубава новина.

Мариам вдигна очи. Долови как жените си размениха бързи погледи над главата на Джалил, който се беше отпуснал на стола, вперил невиждащи очи в каната на масата. Хадиджа, най-старата от трите, обърна очи към Мариам, на която й се стори, че и това е било обсъдено и решено, преди да я повикат.

— Имаш кандидат — рече Хадиджа.

Стомахът й се сви.

— Какво имам? — попита тя с вцепенени устни.

— Хастегар. Кандидат-жених. Името му е Рашид — продължи Хадиджа. — Приятел е на един човек, с когото баща ти търгува. Рашид е пущун, от Кандахар, но живее в Кабул, в квартала Дех-Мазанг. Има си собствена двуетажна къща.

Афсун кимаше, а сетне додаде:

— И говори фарси като нас, като теб. Тъй че не се налага да учиш пущу.

Мариам усети тежест в гърдите. Стаята се залюля нагоре-надолу, подът под краката й се разклати.

— Той е обущар — заобяснява Хадиджа. — Но не някакъв уличен обущар, не, не. Има си собствена работилница и е един от най-търсените майстори в Кабул. Прави обувки за дипломати, за президентското семейство… за хора от висшата класа. Така че, както разбираш, няма да му е трудно да те издържа.

Мариам впери поглед в Джалил, а сърцето й щеше да изхвръкне.

— Истина ли е? Истина ли е това, което тя казва?

Но Джалил не вдигна очи към нея, а продължи да хапе долната си устна, вторачен в каната.

— Е, вярно, че е малко старичък за теб — обади се Афсун. — Но едва ли е повече от… четирийсет. Най-много да е на четирийсет и пет. Нали така, Наргис?

— Ами да. Но аз съм виждала да дават деветгодишни момичета на двайсет години по-стари от твоя кандидат, Мариам. Всички сме виждали. На колко си ти, на петнайсет? Хубава, солидна възраст да се задомиш.

При тези думи всички закимаха ентусиазирано. На Мариам не й убягна, че не отвориха дума за сестрите й Сайде или Нахид, и двете на нейната възраст, и двете ученички в училището „Мехри“ в Херат, и двете с намерение да продължат в Кабулския университет. За тях петнайсет явно не беше хубава, солидна възраст за задомяване.

— А освен това — продължи Наргис — и той е преживял тежка загуба. Жена му умряла при раждане преди десет години. А след това, преди три години, синът му се удавил в едно езеро.

— Много тъжно, да. През последните няколко години си търсел жена, но не намерил подходяща.

— Не искам — каза Мариам и погледна Джалил. — Не го ща. Не ме карай. — Отвращаваха я плачевните умолителни нотки в гласа й, но не можа да се сдържи.

— Хайде, бъди разумна, Мариам — рече една от съпругите.

— Мариам вече не следеше кой какво казва. Продължи да гледа втренчено Джалил и да чака той да отвори уста, да каже, че всичко това не е истина.

— Не можеш да прекараш остатъка от живота си тук.

— Не искаш ли да имаш свое семейство?

— Да.

— Свой дом и деца?

— Трябва да продължиш напред.

— Вярно, че е за предпочитане да се омъжиш за местен, за таджик. Но Рашид поне е здрав и се интересува от теб. Има дом и работа. Това е най-важното, нали? А Кабул е красив и интересен град. Може да нямаш друга такава възможност.

Мариам погледна съпругите и каза:

— Ще живея с молла Файзула. Той ще ме прибере, сигурна съм.

— Не, дума да не става — отсече Хадиджа. — Той е стар и е… — И затърси точната дума, а Мариам осъзна, че онова, което всъщност искаше да каже, е „и е толкова близо“. Разбра какво целят да направят. „Може да нямаш друга такава възможност.“ Нито пък те. Бяха опозорени от появата й на този свят и това бе техният шанс да заличат веднъж завинаги сетната следа от скандалната грешка на съпруга си. Отпращаха я надалеч, защото беше крачещото и дишащо въплъщение на техния позор.

— Той е толкова стар и немощен — довърши най-сетне Хадиджа. — А и какво ще правиш, когато той си отиде? Ще си бреме за семейството му.

Както сега за нас. Мариам почти видя неизречените думи да излизат от устата на Хадиджа като пара в мразовит ден.

Представи си, че е в Кабул, огромен, непознат, многолюден град. Джалил веднъж й каза, че е на шестстотин и петдесет километра на изток от Херат. Шестстотин и петдесет километра. Най-голямото разстояние, на което се бе отдалечавала от колибата, бяха двата километра пеш до къщата на Джалил. Представи си, че живее там, в Кабул, на другия край на това невъобразимо разстояние, в дома на непознат човек, където трябва да се съобразява с настроенията и желанията му. Щеше да се наложи да чисти къщата на този Рашид, да му готви, да му пере дрехите. А щеше да има и други задължения — нана й беше казала какво правят съпрузите с жените си. Тъкмо мисълта за тези действия, които си представяше като болезнени и отвратителни, я изпълниха с такъв страх, че се изпоти.

Отново се обърна към Джалил.

— Кажи им. Кажи им, че няма да им позволиш да го направят.

— Той, баща ти, вече даде отговора си на Рашид — каза Афсун. — Рашид е тук, в Херат. Пристигна чак от Кабул. Брачната никка ще е утре сутринта, а по обед има автобус за Кабул.

— Кажи им! — изкрещя Мариам.

Жените притихнаха и тя усети, че и те са втренчили поглед в него. И чакат. В стаята се възцари тишина. Джалил продължаваше да върти халката си с унило, безпомощно изражение. Часовникът във витрината тиктакаше.

— Джалил джо — обади се най-сетне една от съпругите.

Очите му се вдигнаха бавно, срещнаха очите на Мариам, спряха за миг и след това се наведоха. Той отвори уста, но от нея излезе само тежка въздишка.

— Кажи нещо — проплака Мариам.

Най-сетне той проговори със задавен, едва чут глас:

— По дяволите, Мариам, не ми причинявай това. — Изрече го тъй, сякаш беше единственият потърпевш.

И тогава тя усети как напрежението изчезна от стаята. Съпругите на Джалил още по-оживено започнаха да я успокояват и насърчават. Мариам заби поглед в масата. Забеляза елегантната извивка на краката, заоблените ъгли, блясъка на огледалната тъмнокафява повърхност. Забеляза, че при всяко нейно издишване повърхността се замъглява и тя изчезва от масата на своя баща.

Афсун я придружи до стаята горе и когато затвори вратата, Мариам чу превъртането на ключа.

8

На сутринта я накараха да облече тъмнозелена рокля с дълги ръкави върху бели памучни шалвари. Афсун й даде зелен хиджаб и сандали, които подхождаха на тоалета.

Отведоха я в стаята с дългата кафява маса, в средата на която беше сложен Коранът; имаше и купа със захаросани бадеми, зелен воал и огледало. На масата вече седяха двама непознати мъже — свидетели, предположи тя, и един молла, когото също не беше виждала.

Джалил носеше светлокафяв костюм и червена вратовръзка. Косата му беше измита. Когато й издърпа стол, за да седне, той се опита да й се усмихне насърчително. Този път Хадиджа и Афсун седнаха от нейната страна.

Моллата посочи воала и Наргис го сложи на главата й. Мариам сведе очи към ръцете си.

— Вече можете да го повикате — каза Джалил.

Мариам го подуши, преди да го види. Цигарен дим и тежък сладникав одеколон, не като на Джалил. Миризмата нахлу и изпълни ноздрите й. Иззад воала зърна с крайчеца на окото си висок мъж с голямо шкембе и широки рамене, който се наведе, за да влезе. Тя едва не хлъцна, като видя колко е огромен, и бързо сведе поглед, но сърцето не спираше да се блъска в гърдите й. Усети, че той продължава да стои на прага. А после бавно и тежко прекоси стаята. Купата с бадемите на масата зазвънтя в такт със стъпките му. Стовари се с пъшкане на стола до нея. Дишаше шумно.

Моллата каза няколко приветствени думи. Обясни, че това няма да е традиционна никка.

— Разбирам, че Рашид ага има билети за автобуса, който скоро тръгва за Кабул. Така че, за да спестим време, ще пропуснем някои от ритуалите.

Моллата изрече благословиите и каза нещо за значимостта на брака. Попита Джалил дали има възражения срещу този съюз и Джалил поклати глава. После моллата попита Рашид дали иска да се ожени за Мариам. Рашид каза „да“. Грубият му дрезгав глас й напомни за хрущенето на сухи есенни листа под тежки стъпки.

— А ти, Мариам, приемаш ли този мъж за свой съпруг?

Тя не отвърна. Чу покашлянето на някой от присъстващите.

— Приема го — обади се женски глас от края на масата.

— Всъщност тя сама трябва да отговори — каза моллата. — И трябва да изчака, докато попитам три пъти. Такъв е обичаят.

Зададе въпроса още два пъти. Когато Мариам не отговори, попита още веднъж, този път по-настойчиво. Мариам усети как Джалил се размърда на стола си до нея, как под масата нервно зашаваха крака. Няколко души отново се прокашляха. Една тънка бяла ръка се протегна и избърса някакви прашинки от масата.

— Мариам — прошепна Джалил.

— Да — рече тя с треперещ глас.

Мушнаха огледало под воала. Най-напред Мариам видя собственото си лице, неоформените прави вежди, сплесканата коса, посърналите зелени очи, толкова приближени, че човек би я взел за кривогледа. Кожата й беше изпръхнала и сивкава. Помисли си, че челото й е прекалено високо, брадичката твърде остра, а устните — много тънки. Триъгълно издължено лице, напомнящо хрътка. Но въпреки това, колкото и да бе странно, тези невзрачни поотделно черти оформяха приятна физиономия, макар и не красива.

В това огледало Мариам за пръв път зърна бегло Рашид — едрото лице, квадратно и червендалесто; гърбавия нос; пламналите бузи, които издаваха спотаено задоволство; воднистите кръвясали очи; гъстите зъби, притиснали двата предни, които бяха изхвръкнали напред; смущаващо тясното чело, толкова тясно, че едва ли имаше повече от два пръста между рунтавите вежди и четинестата прошарена коса.

За миг погледите им се срещнаха в огледалото и се плъзнаха настрани.

Това е лицето на моя съпруг, помисли си Мариам.

Двамата си размениха тънки златни халки, които Рашид измъкна от джоба на сакото си. Ноктите му бяха жълто-кафяви като вътрешността на гниеща ябълка, някои от тях дълги и закривени. Ръцете й трепереха, когато се опита да надене халката на пръста му, и той трябваше да й помогне. Нейната халка беше малко тясна, но Рашид без усилия я прекара през кокалчето на пръста й.

— Ето — каза той.

— Хубав пръстен — обади се една от съпругите. — Прекрасен е, Мариам.

— Остана само да се подпишете — рече моллата.

Докато изписваше името си, Мариам усещаше, че всички очи са се втренчили в ръката й. Следващия път, двайсет и седем години по-късно, когато отново постави подписа си върху документ, пак присъстваше молла.

— Вече сте съпруг и съпруга — каза моллата. — Табрик. Поздравления.

Рашид чакаше в ярко боядисания автобус. Мариам не го виждаше от мястото до задната броня, където стоеше с Джалил, но виждаше дима от цигарата му, който се извиваше нагоре от отворения прозорец. Хората си махаха, сбогуваха се, целуваха Корана и си го подаваха. Босоноги момчета, скрити зад отрупани с дъвки и цигари подноси, се стрелкаха между пътниците.

Джалил не спираше да й говори, че Кабул е толкова красив, та императорът на моголите Бабур пожелал да го погребат там. Мариам знаеше, че ще продължи да приказва за градините на Кабул, за магазините, дърветата и въздуха и само след минути тя ще е в автобуса, а той ще крачи успоредно с него, ще маха радостно, невредим, пощаден.

Мариам не можеше да позволи това.

— Аз те боготворях — рече тя.

Джалил млъкна на средата на изречението, скръсти ръце, пак ги отпусна.

Младо индийско семейство — жената, прегърнала момченце, а мъжът, влачещ куфар — се провря между тях. Джалил като че ли им беше благодарен за прекъсването. Индийците се извиниха и той им се усмихна любезно.

— Всеки четвъртък седях с часове и те чаках. Умирах от притеснение, че няма да дойдеш.

— Предстои ти дълъг път. Трябва да хапнеш нещо. — Предложи да й купи хляб и козе сирене.

— Постоянно мислех за теб. Молех се да живееш до сто години. Не знаех… Не знаех, че си се срамувал от мен.

Джалил сведе поглед и като преждевременно пораснало дете зачопли земята с върха на обувката си.

— Ти се срамуваше от мен.

— Ще дойда да те видя — измърмори той. — Ще дойда в Кабул и ще се видим. Ще…

— Не. Не — извика тя. — Не идвай. Няма да се срещна с теб. Да не си посмял да дойдеш. Не искам да те знам. Не искам да те виждам. Никога повече.

Той я погледна наскърбен.

— Тук свършва всичко между нас. Кажи си прощалните думи.

— Не си тръгвай така — промълви Джалил.

— Дори не се сети да ми дадеш време да се сбогувам с молла Файзула.

Тя се обърна и тръгна към вратата на автобуса. Усещаше, че върви след нея. Вече на стъпалото, чу зад гърба си:

— Мариам джо.

Тръгна по пътеката и с крайчеца на окото си забеляза, че той крачи успоредно с нея, но не го погледна. Стигна до дъното на автобуса, където Рашид седеше с нейния куфар между краката си. Мариам не реагира, когато дланите на Джалил се залепиха на прозореца, нито, когато зачука по стъклото. А когато автобусът потегли, не се обърна да види как той подтичва край него, как изостава и изчезва в облака от пушек и прах.

Рашид, който беше заел мястото до прозореца и съседното, сложи голямата си длан върху ръцете й.

— Хайде, момиче, хайде — заповтаря той, гледайки с едно око през прозореца, сякаш там имаше нещо по-интересно.

9

Пристигнаха пред дома му привечер на другия ден.

— Намираме се в Дех-Мазанг — обясни Рашид. Стояха отвън на тротоара. Той държеше в едната си ръка куфара й, а с другата отключваше дървената порта. — В югозападната част на града сме. Наблизо е зоологическата градина. И университетът.

Мариам кимна. Вече беше проумяла, че за да го разбира, трябва много да внимава. Не беше свикнала с кабулския диалект на фарси, при това изговарян с пущунски акцент — пущу беше езикът на родния му Кандахар.

Той от своя страна, изглежда, не се затрудняваше да разбира нейния хератски фарси.

Мариам бързо огледа тесния непавиран път, на който се намираше домът му. Къщите бяха залепени една за друга, с общи стени и малки дворове отпред, защитени от улицата с дувари. Повечето бяха тухлени и с плоски покриви, но имаше и кирпичени, с кафеникавия цвят на околните планини. От двете страни на пътя имаше канавки с мътна вода. Тук-там бяха струпани купчини боклук, нападнати от мухи. Къщата на Рашид бе на два етажа и си личеше, че някога е била синя.

Рашид отвори портата и Мариам се озова в малък занемарен двор с хилава пожълтяла трева. Вдясно, в страничен двор, имаше клозет, а вляво — кладенец с ръчна помпа и редица закърнели фиданки. Близо до кладенеца имаше барака за сечива и инструменти и подпрян до стената велосипед.

— От баща ти разбрах, че обичаш да ловиш риба — каза Рашид, докато вървяха към къщата. Мариам забеляза, че няма заден двор. — На север от тук има долини. Реките са пълни с риба. Някой ден мога да те заведа там.

Той отключи и я въведе вътре.

Къщата му беше много по-малка от тази на Джалил, но в сравнение с колибата на Мариам и нана беше огромна. На първия етаж имаше коридор, дневна и кухня, в която й показа съдовете и тиганите, тенджерата под налягане и един газов котлон. В дневната имаше зеленикав кожен диван. Отстрани кожата беше раздрана и нескопосно съшита. Стените бяха голи. Освен дивана имаше маса, два сгъваеми стола и два с плетени седалки, както и черна чугунена печка в ъгъла.

Мариам застана в средата на дневната и се огледа. В колибата можеше да докосне тавана с върха на пръстите си. Можеше, както лежеше на леглото си, да определи часа по ъгъла, под който падаха лъчите през прозореца. Знаеше докъде ще се отвори вратата, преди пантите да изскърцат. Знаеше всяка дупчица и пукнатина във всяка от трийсетте дъски на пода. Но сега всички тези познати неща бяха изчезнали. Нана беше мъртва, а тя беше тук, в непознат град и от досегашния й живот я деляха долини, планини със снежни върхове и цели пустини. Беше в чужда къща с много стаи, пропити от миризма на цигари, с непознати шкафове, пълни с непознати съдове, с тежки тъмнозелени завеси и тавани, които не можеше да докосне с върха на пръстите си. Макар и голяма, тази къща я задушаваше. Безкрайно й домъчня за нана, за молла Файзула, за стария й живот.

И тя се разплака.

— За какво ревеш? — попита троснато Рашид, бръкна в джоба на панталона си, разтвори пръстите й и пъхна в шепата й носна кърпа. Запали цигара и се облегна на стената. Гледаше я как притиска кърпата към очите си. — Свърши ли?

Мариам кимна.

— Сигурна ли си? — Да.

Тогава Рашид я хвана за лакътя и я заведе до прозореца на дневната.

— Този прозорец гледа на север — каза той и чукна по стъклото с извития нокът на показалеца си. — Насреща е планината Асмай, виждаш ли, а вляво е планината Али-абад. В подножието й е университетът. Зад нас, на изток, но не можеш да я видиш от тук, е планината Шир Дарва-за. Всеки ден по обед от там гърмят с оръдие. Веднага спри да плачеш! Не се шегувам.

Мариам избърса очите си.

— Това е нещо, което не мога да търпя — каза той намръщено. — Да слушам жена да плаче. Съжалявам. Не понасям сълзи и ревове.

— Искам у дома — рече Мариам.

Рашид изпъшка с раздразнение. Цигареният му дъх я блъсна в лицето.

— Няма да го приема лично. Но само този път.

Той пак я хвана за лакътя и я заведе горе.

На втория етаж имаше тесен слабо осветен коридор и две спални. Вратата на по-голямата беше открехната и Мариам зърна, че и тя като останалата част от къщата е без много мебели — легло в ъгъла с кафяво одеяло и възглавница, стенен гардероб, скрин. С изключение на малко огледало стените бяха голи. Рашид затвори вратата.

— Това е моята стая. — Каза й, че може да се настани в стаята за гости. — Надявам се, че нямаш нищо против. Свикнал съм да спя сам.

Мариам не му каза какво облекчение изпита — поне от това.

Стаята, която щеше да е нейна, беше много по-малка от онази, в която я настаниха у Джалил. В нея имаше легло, стар сивкаво кафяв скрин и малък дрешник. Прозорецът гледаше към двора и улицата. Рашид остави куфара й в ъгъла.

Мариам седна на леглото.

— Не забеляза — каза той и отстъпи към прага. Приведе се, за да се вмести в рамката на вратата. — Погледни към прозореца. Знаеш ли какви са? Сложих ги, преди да тръгна за Херат.

Едва сега Мариам видя на перваза кошница, от която се подаваха бели туберози.

— Харесват ли ти? Ще им се радваш ли?

— Да.

— Тогава можеш да ми благодариш.

— Извинявай, че не ги забелязах. Ташакор…

— Трепериш. Може би те плаша. Така ли е? Боиш ли се от мен?

Мариам не го гледаше, но долови игривост в тона му, нещо като закачка. Тя побърза да поклати глава и си даде сметка, че това е първата й лъжа в техния брачен живот.

— Не? Добре тогава. Браво на теб. Е, това е твоят дом отсега нататък. Ще ти хареса, ще видиш. Казах ли ти, че имаме електричество? През повечето дни и всяка вечер.

Той понечи да си тръгне. В коридора поспря, всмука дълбоко от цигарата и присви очи от дима. Мариам помисли, че ще каже нещо, но той не го направи. Затвори вратата и я остави сама с нейния куфар и нейните цветя.

Първите няколко дни Мариам почти не напускаше стаята. Призори се събуждаше за сутрешния намаз от далечния вик на някой мюезин, след което се вмъкваше обратно в леглото. Докато лежеше, чуваше как Рашид се мие в банята и надниква в стаята й, преди да отиде в работилницата си. Гледаше го от прозореца как закрепва обяда си на багажника на колелото и го изкарва през двора на улицата. Гледаше го как потегля, а после едрата му фигура с широки рамене изчезваше зад завоя в края на улицата.

През повечето време тя лежеше в леглото, самотна и нещастна. Понякога слизаше в кухнята, прокарваше ръце по лепкавия шкаф, покрит с мазни петна, докосваше найлоновите пердета на цветя, напоени с миризмата на загорели манджи, ровеше в изметнатите, едва помръдващи чекмеджета, разглеждаше сбирщината от лъжици и ножове, гевгира и нащърбените дървени бъркалки, тези инструменти на новото й всекидневие, и си мислеше за злочестината, която я бе сполетяла. Всичко наоколо й напомняше, че е прокудена от родното си място, доведена насила тук, натрапница в нечий чужд живот. В колибата огладняваше и храната й се услаждаше. Тук червата й рядко къркореха, не й се ядеше.

Понякога си взимаше чиния с изсъхнал бял ориз и къшей хляб и отиваше до прозореца в дневната. От там виждаше покривите на едноетажните къщи по тяхната улица. Виждаше и дворовете им, жените, които простираха и навикваха децата, кокошките, ровещи в мръсотията, лопатите и беловете, завързаните за дървета крави.

Мислеше с копнеж за всички летни нощи, в които двете с нана спяха на плоския покрив на колибата и гледаха сияйната луна над Гул Даман; беше толкова горещо, че ризите залепваха на гърдите им като мокри листа на прозорец. Липсваха й зимните следобеди, когато двамата с молла Файзула четяха на топло в колибата, звънтенето на ледените висулки, падащи по покрива от дърветата, граченето на гаргите, накацали по натежалите от сняг клони.

Сама в къщата, Мариам крачеше неспокойно — от кухнята в дневната, нагоре по стълбите до стаята си и отново надолу по стълбите. Накрая се затваряше в стаята си и се молеше или седеше на леглото, страдаше за майка си и усещаше, че й премалява от мъка по дома.

Щом слънцето запълзяваше на запад, тревогата й се засилваше. Зъбите й започваха да тракат при мисълта за нощта и момента, когато Рашид можеше най-сетне да реши да направи с нея онова, което мъжете правеха с жените си. Лежеше, примряла от ужас, докато той вечеряше долу.

Винаги спираше до стаята й и надникваше вътре.

— Не е възможно да си заспала. Едва седем часът е. Будна ли си? Отговори ми. Хайде.

И настояваше, докато тя не се обадеше в мрака:

— Тук съм.

Той влизаше тихо и сядаше до вратата. Тя виждаше от леглото огромното му тяло, дългите му крака, дима около гърбавия му нос, кехлибарения връх на цигарата, който ту светваше ярко, ту избледняваше в мрака.

Разказваше й как е минал денят му. Чифт мокасини по поръчка за заместник-министъра на външните работи, който си купувал обувките само от него. Сандали за полски дипломат и съпругата му. Разказваше й за свързаните с обувките суеверия — ако ги оставиш на леглото, смърт ще сполети семейството ти, обуеш ли си първо лявата обувка, кавга те чака.

— Освен ако не го направиш неволно в петък — добави Рашид. — А знаеш ли, че се смята за лоша поличба да вържеш заедно двете си обувки и ги закачиш на пирон?

Самият той изобщо не вярвал в тези неща. Според него суеверията били до голяма степен женски измислици.

Разказваше й неща, които беше чул на улицата, като това, че американският президент подал оставка след скандал.

Мариам, която никога не беше чувала за Никсън или за скандала, станал причина да си подаде оставката, не отвърна нищо. Чакаше с нетърпение Рашид да спре да говори, да загаси цигарата и да си тръгне. И едва когато го чуеше да пресича коридора, да отваря и затваря вратата на стаята си, железните пръсти, стиснали стомаха й, се отпускаха.

Но една вечер той загаси цигарата и вместо да й каже лека нощ, се облегна на вратата.

— Каниш ли се някога да изпразниш онова нещо — каза и кимна към куфара й. После скръсти ръце. — Разбрах, че ще ти трябва известно време. Но това не е нормално. Мина седмица и… Е, с една дума, от утре сутринта очаквам да започнеш да се държиш като съпруга. Фахмиди? Разбрано ли е?

Зъбите на Мариам затракаха.

— Искам отговор. — Да.

— Хубаво — рече той. — Ти какво си мислеше — че тук е хотел? Че аз съм някакъв съдържател на хотел? Е, това… Ох, ох. Ла иллаху илиллах. Какво казах за сълзите? А, Мариам? Какво ти казах за ревящите жени?

10

На другата сутрин, след като Рашид тръгна на работа, тя извади дрехите си от куфара и ги подреди в скрина. Донесе кофа вода от кладенеца и с един парцал изми прозореца на стаята си и на дневната. Премете подовете, изчисти паяжините от таваните и проветри къщата.

Накисна три чаши леща в една тенджера, намери нож, с който наряза няколко моркова и два картофа и също ги накисна. Разтърси се за брашно и го намери в дъното на един шкаф зад редица от мръсни буркани за подправки. Замеси тесто, както я беше учила нана, като го натискаше с възглавничката на дланта си, събираше краищата, обръщаше го и пак натискаше. После го посипа с брашно, зави го с влажна кърпа, сложи си хиджаб и се отправи към кварталната фурна.

Рашид й беше казал къде се намира тя — надолу по улицата, наляво, после веднага надясно, — но на нея й беше достатъчно да следва тълпата жени и деца, отправили се в същата посока. Децата, които вървяха след майките си или тичаха пред тях, бяха облечени в доста окърпени ризки. Панталонките им изглеждаха възголеми или омалели, а каишките на сандалите им бяха прокъсани. Децата търкаляха пред себе си стари велосипедни гуми, които пошибваха с пръчки.

Майките им вървяха на групи по три-четири, някои в бурки, други не.

Мариам чуваше пискливото им бърборене, усилващия се смях. Докато вървеше с наведена глава, тя дочуваше откъслеци от добродушните им шеги, всичките по повод болни деца или мързеливи, неблагодарни съпрузи.

— Като че ли яденето само се готви.

— Уаллах о биллах, нито минута почивка!

— И ми разправя той, кълна ви се, разправя ми, че… Този безконечен разговор, изпълнен с възмущение, но странно весел, огласяше улицата. И не секна дори зад ъгъла, нито на опашката във фурната. Съпрузи, които играеха комар. Съпрузи, сляпо привързани към майките си и скъперници спрямо жените си. Мариам се учуди, че толкова много жени имат злата участ да са омъжени за такива ужасни мъже. Или това беше женска игра, която тя не проумяваше, всекидневен ритуал като накисването на ориза или месенето на тесто? Очакваха ли и тя скоро да се присъедини към тази игра?

На опашката във фурната Мариам усети как я оглеждат крадешком и си шушукат. Ръцете й се изпотиха. Представи си как всички знаят, че е харами, повод за срама на баща й и семейството му. Може би знаеха също, че е предала майка си и е станала за срам в Херат.

С крайчеца на хиджаба попи влагата над горната си устна и се опита да потисне нервността си.

Няколко минути всичко вървеше добре.

После усети потупване по рамото. Обърна се и видя светлокожа закръглена жена с хиджаб като нея. Беше с къса и остра черна коса и добродушно кръгло лице. Устните й бяха много по-пълни от на Мариам, долната леко увиснала, сякаш под тежестта на голямата тъмна бенка точно отдолу. Жената имаше зеленикави очи, които проблясваха предразполагащо.

— Ти си новата жена на Рашид джан, нали? — рече тя с широка усмивка. — Онази от Херат. Колко си млада! Мариам джан, нали? Аз се казвам Фариба. Живея на същата улица, през пет къщи вляво от вашата, със зелената врата. А това е синът ми Нур.

Момчето до нея имаше закръглено ведро лице и острата коса на майка си. На обичката на лявото му ухо стърчаха черни косъмчета. В очите му светеше дяволит дързък пламък. Момчето вдигна ръка и поздрави:

— Салаам, хала джан.

Нур е на десет. Имам и по-голям син, Ахмад.

— Той е на тринайсет — каза момчето.

— Но все едно е на четирийсет — засмя се Фариба. Мъжът ми се казва Хаким. Учител е тук, в Дех Мазанг. Трябва да ни дойдеш на гости някой…

И тогава изведнъж, сякаш окуражени, жените налетяха, изблъскаха Фариба и със стряскаща скорост наобиколиха Мариам.

— Значи ти си младата булка на Рашид джан…

— Харесва ли ти Кабул?

— Била съм в Херат. Имам братовчед там.

— Първо момче или момиче искаш?

— Ооо, минаретата! Каква красота. Прекрасен град!

— Момче е по-добре, Мариам джан, защото ще продължи името на семейството…

— Ами! Момчетата се женят и се махат. Момичетата остават и се грижат за майките си на старини.

— Чухме, че пристигаш.

— Роди близнаци. Момче и момиче! И всички ще са щастливи.

Мариам отстъпи назад. Започна да се задъхва. Ушите й забучаха, пулсът й се ускори, очите й се стрелкаха от лице на лице. Отстъпи още една крачка, но повече нямаше накъде — беше в центъра на кръг. Зърна Фариба, която се мръщеше, защото виждаше, че Мариам е в беда.

— Оставете я! — извика тя. — Отдръпнете се, оставете я! Плашите я!

Мариам притисна здраво тестото до гърдите си и се запровира през жените около нея.

— Къде отиваш, хамшира?

Тя продължи да се провира, докато някак си се озова извън тълпата и хукна нагоре по улицата. Едва когато стигна до кръстовището, осъзна, че е тичала в погрешна посока. Обърна се и хукна назад с наведена глава, но се спъна, падна и си ожули коляното, а сетне се изправи и пак хукна, като прелетя покрай жените.

— Какво ти става?

— Тече ти кръв, хамшира.

Мариам зави зад един ъгъл, после зад друг. Намери улицата, но не можа да си спомни коя е къщата на Рашид. Втурна се нагоре, после надолу, запъхтяна и готова да се разплаче. Започна да пробва напосоки вратите. Някои бяха заключени, други — отключени, но зад тях имаше непознати дворове, лаещи кучета и сепнати деца. Представи си как Рашид се прибира и я вижда да се лута с разкървавено коляно, изгубена на собствената си улица. И наистина се разплака. Блъскаше врати, панически мълвеше молитви, а лицето й беше мокро от сълзи. И така, докато отвори и видя с облекчение клозета, кладенеца, бараката за инструменти. Затръшна портата зад себе си и пусна мандалото. Рухна на четири крака и повърна. После пролази настрани и седна, облегната на стената с прострени крака. Никога през живота си не се беше чувствала толкова самотна.

Когато тази вечер Рашид се прибра, носеше кафява книжна торба. Мариам беше разочарована, че не забеляза чистите прозорци, изметените подове, липсата на паяжини. Но той изглеждаше доволен, че вече му е сложила чиния на чиста софра на пода на дневната.

— Сготвих даал — каза Мариам.

— Добре. Умирам от глад.

Тя му поля от ибрика да си измие ръцете и когато той ги избърса, му поднесе димяща купа с даал и чиния с пухкав бял ориз. Беше първото ядене, което му бе направила, и на Мариам й се щеше да е по-спокойна, докато го приготвяше. Защото, докато готвеше, все още бе разтреперана от премеждието и цял ден се тормози за гъстотата на даала, за цвета му. Притесняваше се Рашид да не реши, че е сложила много джоджен или малко куркума.

Той потопи лъжицата в златистия даал.

Мариам се олюля леко. Ами ако се разочарова или разсърди? Ами ако отбутне разгневен чинията настрани?

— Внимавай! — успя да промълви. — Горещо е.

Рашид сви устни и задуха, а после лапна една лъжица.

— Вкусно е — каза. — Малко безсолно, но е добро. Даже доста добро.

Облекчена, Мариам не сваляше очи от него, докато той ядеше. Най-неочаквано изпита гордост. Беше се справила добре, може би дори повече от добре и вълнението, което изпита от тази похвала, я изненада. Неприятното преживяване от тази сутрин поизбледня.

— Утре е петък — рече Рашид. — Какво ще кажеш да те поразходя?

— Из Кабул ли?

— Не, из Калкута.

Мариам примига.

— Шегувам се. Разбира се, че из Кабул. Къде другаде? — Той бръкна в кафявата книжна торба. — Но първо трябва да ти кажа нещо. — И той измъкна от торбата синя бурка. Вдигна я и на коленете му се изсипаха метри надиплен плат. Той ги сгъна, погледна я и поде: — Имам някои клиенти, Мариам, които довеждат съпругите си в работилницата ми. Тия жени идват непокрити, сами говорят с мен, гледат ме в очите без капка свян. Носят грим и поли, под които се виждат коленете им. Понякога дори ме карат аз да им взема мярка, а мъжете им стоят и гледат. Позволяват им такова нещо! Не се притесняват, че непознат докосва босите крака на жените им! Мислят се за модерни и интелигентни, понеже са образовани. Не разбират, че вредят на честта и достойнството си. — Той тръсна глава. — Повечето живеят в богатите квартали на Кабул. Ще те заведа там, ще видиш. Но тези мекушави мъже са и тук, Мариам, съвсем наблизо. Има например един учител надолу по улицата, казва се Хаким. Постоянно виждам жена му Фариба да върви сама по улицата само с кърпа на главата. Става ми неудобно, честно ти казвам, като гледам мъж, който не може да се наложи на жена си. — Той я изгледа строго и продължи: — Но аз съм от друга порода, Мариам. Там, откъдето съм, за един погрешен поглед, за една неподходяща дума се лее кръв. Там, откъдето съм, лицето на жената може да се гледа само от мъжа й и аз искам да запомниш това. Ясно ли е?

Мариам кимна и взе плика, който той й подаде. Удоволствието, което изпита преди малко от похвалите му, се беше изпарило. На негово място се настани боязън. Волята на този мъж й се стори твърда и непоклатима като планините Сафид-кох, издигащи се над Гул Даман.

— Значи се разбрахме — рече Рашид. — А сега ми сипи още малко даал.

Досега Мариам не беше носила бурка и Рашид трябваше да й помогне да я облече. Подплатената част стягаше главата й и тежеше. Не беше свикнала да гледа света през замрежено прозорче. Упражняваше се да ходи с нея из стаята, но постоянно настъпваше края й и се препъваше. Не виждаше нищо встрани и това я изнервяше, а и не й харесваше, че надипленият плат пада плътно пред устата й и я задушава.

— Ще свикнеш — каза Рашид. — Бас ловя, че с времето дори ще ти хареса.

Взеха автобус до едно място, което Рашид нарече парка „Шар-е нау“. Беше пълен с деца, които се люлееха на люлки и хвърляха топки в завързани за дърветата парцаливи мрежи. Разхождаха се бавно и наблюдаваха как момчетата пускат хвърчила. Мариам вървеше зад Рашид, като от време на време заплиташе крака в подгъва на бурката. На обяд той я заведе в малък ресторант, където сервираха кебап — беше близо до джамията „Хаджи Яхуб“. Подът лепнеше, а въздухът бе задимен. Стените бяха попили мириса на сурово месо, а музиката, която Рашид нарече логари, гърмеше. Готвачите бяха слабички момчета, които раздухваха с една ръка огъня под шишовете, а с другата размазваха налитащите мухи. На Мариам, която никога преди не беше стъпвала в ресторант, й беше странно да седи в помещение, претъпкано с толкова много непознати, да повдига бурката и да пъха залъци в устата си.

Стомахът й се сви от същата онази тревога като в деня, когато отиде до кварталната фурна, но присъствието на Рашид я успокояваше донякъде и след малко тя престана да обръща внимание на музиката, дима и дори на хората. А и за своя изненада проумя, че бурката също действа успокояващо. Беше като прозорец, през който се вижда само от едната страна. Вътре в нея тя беше наблюдател, защитен от любопитните очи на непознатите. Вече не се притесняваше, че хората ще разберат от пръв поглед всичките позорни тайни на миналото й.

По улиците Рашид назоваваше авторитетно различни сгради — това е Американското посолство, а това — Министерството на външните работи. Сочеше коли, като обясняваше каква марка са и къде са направени — съветски волги, американски шевролети, германски опели.

— Коя ти харесва най-много? — попита я той.

Тя се поколеба, посочи една волга и Рашид се разсмя.

Кабул беше далеч по-многолюден от Херат, който Мариам беше зърнала бегло. Имаше по-малко дървета и по-малко каруци, но по-високи сгради, повече коли, светофари и павирани улици. Отвред звучеше особеният диалект на града — хората се обръщаха един към друг с джан вместо с джо; „сестро“ беше хамшира вместо хамшире и така нататък.

Рашид й купи сладолед от една сергия. Тя за пръв път близваше сладолед и никога не си бе представяла, че съществува такава сладост за небцето. Изяде цялата купичка, поръсена с натрошен шамфъстък, с тънко оризово фиде на дъното. Удиви се от вълшебното съчетание, от невероятния вкус.

Стигнаха до тъй наречената Коче-морха — Птичата улица. Беше тесен, многолюден пазар близо до квартал, който бил един от по-богатите, както каза Рашид.

— Наоколо живеят чужди дипломати, богати бизнесмени, членове на кралското семейство — все такива хора. Не като мен и теб.

— Не виждам никакви пилета — отбеляза Мариам.

— Това е едно от нещата, които не можеш да намериш на Птичата улица — разсмя се Рашид.

От двете страни на улицата имаше магазини и малки сергии, на които се продаваха шапки от агнешка кожа и чапани с цветовете на дъгата. Рашид влезе в един магазин да огледа гравирана сребърна кама, а в друг — стара пушка, за която търговецът го увери, че е реликва от първата война срещу англичаните.

— Аз пък съм Моше Даян — измърмори Рашид и се усмихна леко. И на Мариам й се стори, че тази усмивка е за нея. Интимна, съпружеска.

Минаха бавно покрай занаятчийски работилници, покрай дюкяни за килими, за сладкиши, за цветя и покрай магазини, които продаваха костюми за мъже и рокли за жени, а в тях, зад дантелени завеси, Мариам видя момичета да пришиват копчета и да гладят яки. От време на време Рашид поздравяваше някой познат търговец — понякога на фарси, друг път на пущу. Докато мъжете се здрависваха и целуваха по бузите, Мариам стоеше няколко крачки назад. Рашид не й махваше да приближи, не я представяше. Пред един магазин за бродерии я помоли да го почака отвън.

— Познавам собственика — каза. — Ще вляза само за минута да го поздравя.

Мариам остана да чака на оживения тротоар. Наблюдаваше колите, които пъплеха по Птичата улица, провираха се през тълпата амбулантни търговци и пешеходци и бибиткаха на деца и магарета, които не искаха да направят път. Наблюдаваше отегчените търговци зад малките им сергии да пушат и да плюят в бронзови плювалници, гледаше как от време на време лицата им изникват от сенките, за да предлагат на минувачите платове и палта с кожени яки. Но най-дълго оглеждаше жените.

В тази част на Кабул те бяха различни от жените в победните квартали. В квартала, където живееха с Рашид, толкова много от тях бяха напълно забулени. А тези тук бяха — каква бе думата, която използва Рашид? — „модерни“. Да, модерни афганистанки, омъжени за модерни афганистанци, които не възразяваха съпругите им да се разхождат гримирани и с непокрити глави. Мариам ги наблюдаваше да подтичват невъзмутимо по улицата, едни с мъже, други сами, някои повели розовобузи дечица с лъснати обувки и часовници с кожени каишки, които караха велосипеди с високи кормила и златисти спици, различни от децата в Дех-Мазанг с нахапани от пясъчни мухи лица, търкалящи стари велосипедни гуми.

Всички жени тук носеха чанти и шумолящи поли. Мариам дори забеляза една да пуши зад кормилото на кола. Ноктите им бяха дълги, лакирани в розово или оранжево, устните им аленееха като лалета. Те бяха на високи токчета и бързаха, сякаш имаха неотложна работа. Носеха слънчеви очила и когато минаваха край нея, Мариам долавяше ухание на парфюм. Представи си, че всички имат университетски дипломи, че работят в офиси, на собствени бюра, където пишат на машина и пушат, и водят важни телефонни разговори с важни хора. Тези жени я очароваха и смутиха. Накараха я да проумее собствената си самота, невзрачната си външност, липсата на стремежи, невежеството относно толкова много неща.

После Рашид я потупа по рамото и й подаде нещо.

— Ето.

Беше тъмночервен копринен шал с мънистени ресни и златно везмо по краищата.

— Харесва ли ти?

Мариам вдигна очи към него. И тогава Рашид направи нещо трогателно — примига и смутено извърна поглед.

Мариам се сети за Джалил, за радушната настойчивост, с която й тикаше в ръцете бижутата си, за веселото самодоволство, което не търпеше никакъв друг ответ освен смирена благодарност. Нана беше права за подаръците на Джалил. Те бяха половинчати знаци на разкаяние, неискрени, подкупващи жестове за негово собствено успокоение. Този шал, проумя Мариам, беше истински подарък.

— Красив е — каза тя.

11

Тази вечер Рашид пак дойде при нея. Но вместо да стои и да пуши на прага, той прекоси стаята и седна на леглото й. То изскърца, когато пружината хлътна под тежестта му.

Последва момент на колебание, а след това ръката му обхвана врата й и дебелите му пръсти бавно натиснаха прешлените. Палецът му се плъзна надолу и погали вдлъбнатината над ключицата и плътта под нея. Мариам затрепери. Дланта му полази надолу, все по-надолу, а ноктите му задираха памучната й риза.

— Не мога — изрече дрезгаво тя, вторачена в профила му, осветен от луната, в едрите рамене, в широката му гръд, в кичурите сиви косми, подаващи се изпод разкопчаната му яка.

Ръката му беше вече на дясната й гърда, стискаше я силно през ризата и Мариам чуваше тежкото му сумтене.

Той се мушна под одеялото до нея. Тя усещаше как ръката му пипкаво развързва пояса, а после и вървите на панталона. Нейните ръце се бяха вкопчили в чаршафа. Той се качи отгоре й, заизвива се, намести се и тя изскимтя. После затвори очи и стисна зъби.

Болката беше внезапна и силна. Очите й се отвориха рязко. Тя засмука въздух през зъби и захапа кокалчето на палеца си. Пръстите на другата й ръка се впиха в ризата на гърба му.

Рашид зарови лице във възглавницата й, а Мариам, цялата трепереща, стиснала устни, усещаща топлината на учестеното му дишане върху рамото си, гледаше с широко отворени очи в тавана. Въздухът помежду им миришеше на тютюн, на лука и печеното агнешко, които бяха яли през деня. От време на време ухото му се отъркваше в бузата й и я драскаше, от което тя разбра, че го е обръснал.

Когато всичко свърши, той се претърколи до нея запъхтян и отпусна ръка на челото си. В тъмното тя виждаше сините стрелки на часовника му. Известно време двамата лежаха по гръб, без да се поглеждат.

— Няма нищо срамно, Мариам — изфъфли той. — Това правят женените хора. Самият Пророк и жените му са го правили. Няма нищо срамно.

Няколко минути по-късно той отметна одеялото и напусна стаята, като я остави с вдлъбнатината от главата му върху възглавницата й, остави я да чака болката в слабините да отмине, да гледа замръзналите звезди на небето и един облак, който покри лицето на луната като сватбено було.

12

През 1974 година Рамадан се падна през есента. За пръв път в живота си Мариам видя как изгревът на новата луна може да преобрази цял град, да промени ритъма и настроението му. Забеляза как Кабул утихва и задрямва. Трафикът оредя и стана бавен. Магазините се изпразниха. Ресторантите загасиха осветлението и затвориха врати. По улиците не се мяркаха пушещи хора, от прозорчетата на лавките не се подаваха димящи чаши чай. А когато след залез слънце от планината Шир Дарваза отекваше оръдеен гръм, градът прекъсваше поста, както и Мариам, която хапваше хляб и фурми и за пръв път в петнайсетгодишния си живот се наслаждаваше на споделения ритуал.

Рашид спазваше поста само няколко дни. Тогава се прибираше кисел в къщи. Гладът го правеше рязък, раздразнителен, нетърпелив. Една вечер Мариам закъсня с вечерята и той започна да яде хляб и репички, а след като постави пред него ориза и агнешкото с бамя, не ги докосна. Не каза нищо и продължи да дъвче хляба, а слепоочията му потрепваха и вените на челото му бяха изпъкнали от гняв. Не спираше да дъвче, забил поглед пред себе си, и когато Мариам го заговори, я погледна с невиждащ поглед и налапа още един залък хляб.

Тя си отдъхна, когато Рамаданът свърши.

Навремето през първия от трите дни от празнуването на Ейд ал Фитр1, следващ Рамадана, Джалил идваше да ги навести в колибата. Беше с костюм и вратовръзка и й носеше подаръци. Една година й подари вълнен шал. Тримата сядаха да пият чай, а после той се сбогуваше с тях и си тръгваше.

— Отива да празнува с истинското си семейство — казваше нана, след като той прекосяваше потока и помахваше за довиждане.

Молла Файзула също идваше. Донасяше на Мариам увити в станиол шоколадови бонбони, пълна кошница боядисани яйца, курабии.

А след като си тръгнеше, тя се покатерваше с лакомствата на някоя върба и настанила се удобно на висок клон, ядеше шоколадови бонбони и хвърляше отгоре станиоловите обвивки, които се разпиляваха около дънера като сребърни цветя. След бонбоните начеваше курабиите и с молив рисуваше лица на яйцата. Мариам мразеше този празник, време на щедрост и тържественост, когато семействата, облечени в най-хубавите си дрехи, си ходеха на гости. Представяше си как въздухът в Херат трепти от радост и веселие, всички са в прекрасно настроение и със светнали очи се прегръщат и благославят. Чувството за безнадеждност я покриваше като саван, който се вдигаше едва след като Ейд ал Фитр отминеше.

Тази година Мариам за пръв път видя с очите си празника от детското си въображение.

Двамата с Рашид излязоха да се поразходят из града. Тя никога не беше попадала сред такова оживление. Въпреки мразовитото време улиците бяха пълни със семейства, които обикаляха припряно, за да посетят всичките си роднини. На тяхната улица Мариам видя Фариба със сина й Нур, облечен в костюмче. Фариба носеше бял шал и вървеше до дребен стеснителен мъж с очила. С тях беше и по-големият им син и Мариам успя да си спомни, че при първата им среща до фурната Фариба й беше казала името му — Ахмад. Момчето имаше хлътнали мрачни очи, а лицето му беше по-замислено и сериозно от това на малкия му брат, издаващо ранно съзряване, както лицето на брат му говореше, че хлапето у него не бърза да си иде. На врата на Ахмад проблясваше медальон, на който пишеше „Аллах“.

Фариба, изглежда, я позна, макар и забулена, тъй като вървеше до Рашид, махна й и извика:

— Ейд мобарак!

Скрита под бурката, Мариам кимна леко.

— Значи познаваш жената на учителя, така ли? — попита Рашид.

Мариам отвърна, че не я познава.

— И хич не ти трябва. Тя е любопитна клюкарка. А пък мъжът й се мисли за голям умник. Но е мишка. Виж го, не ти ли прилича на мишка?

Отидоха в Шар-е нау, където дечица с нови ризки и ярки, обсипани с мъниста елеци лудуваха и си сравняваха получените подаръци. Жени размахваха подноси със сладкиши. По витрините висяха празнични фенери, от високоговорителите гърмеше музика. Непознати хора я поздравяваха с „Ейд мобарак“.

Същата вечер отидоха да гледат фойерверките и Мариам не откъсна очи от небето, пъстреещо в зелено, розово и жълто. Стана й мъчно за молла Файзула, с когото, седнали пред колибата, наблюдаваха фойерверките над Херат и внезапните цветни експлозии се отразяваха в добродушните, замъглени от катаракт очи на нейния учител.

Но най-много й липсваше нана. Щеше й се да беше жива, за да види всичко това. Да види и нея тук. Да разбере най-после, че удоволствието и красотата не са непостижими неща. Дори за такива като тях двете.

По време на Ейд ал Фитр идваха гости — все мъже, приятели на Рашид. Почукаше ли се на вратата, Мариам трябваше да се качи в стаята си и да се затвори вътре. Седеше там, докато мъжете долу пиеха чай с Рашид, пушеха, приказваха си. Рашид й беше казал, че не бива да слиза в дневната, преди гостите да са си отишли.

Мариам не възразяваше. Всъщност дори се ласкаеше. Рашид виждаше святост в това, което двамата споделяха, смяташе, че си заслужава да брани честта й — нейния намус, и покровителството му я караше да се чувства значима. Ценна и важна.

На третия и последен ден от Ейд Рашид отиде да навести свои приятели. Мариам, на която през цялата нощ й се гадеше, свари вода и си направи чаша зелен чай с малко счукан кардамон. Влезе в дневната и огледа последиците от посещението на снощните гости — преобърнатите чаши, наполовина изядената тиква, разпръснатите люспи от семки, мръсните чинии. Зае се да сложи ред, удивена от неразборията, която успяваха да създадат мъжете.

Не възнамеряваше да влиза в стаята на Рашид. Но след дневната изми стълбите, после коридора горе и накрая стигна до вратата му, а след това за пръв път се озова в стаята му, седнала на леглото му и обзета от чувството, че върши нещо нередно. Плъзна поглед по тежките зелени завеси, подредените прилежно край стената чифтове лъснати обувки, вратата на стенния гардероб, чиято сива боя се беше олющила и се виждаше дървото. Забеляза пакет цигари на скрина до леглото. Пъхна една между устните си и застана пред малкото овално огледало на стената. Духна в него и се престори, че изтръсква пепелта. После върна цигарата в пакета. Никога нямаше да постигне спокойната грация, с която пушеха кабулските жени. С тази цигара тя изглеждаше вулгарна и смешна.

С чувство за вина отвори бавно горното чекмедже на скрина.

Най-напред видя пистолета. Беше черен, с дървена дръжка и късо дуло. Мариам се постара да запомни точното му място в чекмеджето и след това го взе. Повъртя го в ръцете си. Дръжката беше гладка, а дулото студено. Изпита тревога, че Рашид притежава нещо, чиято единствена цел е да убива хора. Но той със сигурност държеше пистолета заради тяхната безопасност. Заради нейната безопасност.

Под пистолета имаше няколко списания с подвити краища. Мариам разгърна едно и зейна от почуда.

На всяка страница имаше жени, красиви жени, които не носеха нито ризи, нито шалвари, нито чорапи, нито бельо. Бяха съвършено голи. Лежаха на кревати сред намачкани чаршафи и гледаха Мариам с премрежени очи. На повечето снимки краката им бяха разтворени и тя виждаше ясно тъмното място между тях. Някои бяха коленичили и навели очи, сякаш — да прости Бог тази мисъл — за молитва. Те обаче гледаха през рамо нагло и отегчено.

Мариам бързо върна списанието на мястото му. Зави й се свят. Кои бяха тези жени? Как бяха позволили да ги снимат така? Стомахът й се разбунтува от отвращение. Това ли правеше той през онези нощи, в които не идваше в стаята й? Да не би да го беше разочаровала? И какви бяха всички тези приказки за чест и благоприличие, възмущението от клиентките, които в края на краищата му показваха краката си, за да им вземе мярка за обувки? Лицето на жената, беше казал той, може да се гледа само от мъжа й. Сигурно жените на онези страници имаха съпрузи, поне някои от тях. Най-малкото имаха братя. Тогава защо Рашид настояваше тя да се забулва, след като не му се струваше нередно да гледа разголени чужди жени и сестри?

Мариам седна на леглото, смутена и объркана. После закри лице с дланите си и затвори очи. Вдишва и издишва, докато не се поуспокои.

После бавно изплува обяснението. В крайна сметка той беше мъж и преди тя да дойде тук, години наред беше живял сам. Нуждите му бяха различни от нейните. За нея, толкова месеци след сватбата, съвкуплението им все още се свеждаше до понасяне на болка. Неговият апетит беше неутолим, понякога граничещ с насилие. Начинът, по който я притискаше и мачкаше гърдите й, настървението, с което се движеха бедрата му. Той беше мъж, живял години наред без жена. Можеше ли да го вини, че е такъв, какъвто го е създал Бог?

Мариам знаеше, че е невъзможно да разговаря с него за това. Беше немислимо дори да го спомене. Но беше ли непростимо? Трябваше само да си помисли за другия мъж в живота си, за Джалил — съпруг на три жени и баща на девет деца по времето, когато бе имал извънбрачна връзка с нана. Кое беше по-лошо — списанието на Рашид или онова, което бе извършил Джалил? И какво право имаше тя, селянчето харами, да го съди?

Мариам прерови най-долното чекмедже на скрина и намери снимката на момчето, Юнус. Беше черно-бяла. Той изглеждаше четири-петгодишен. Носеше ризка на райета и папийонка. Беше хубаво момченце с тънък нос, кестенява коса и тъмни, леко хлътнали очи. Изглеждаше разсеяно, сякаш нещо бе привлякло погледа му точно когато е блеснала светкавицата на фотоапарата. Под снимката Мариам намери друга — също черно-бяла, но малко по-грапава. Седнала жена, зад която стоеше един по-слаб и по-млад Рашид с черна коса. Жената беше красива. Може би не колкото жените от списанието, но със сигурност по-красива от нея. Имаше заоблена брадичка и дълга черна коса, разделена на път. Високи скули и благородно чело. Мариам си представи собственото си лице — тънките си устни и острата брадичка — и усети тръпка на ревност.

Дълго гледа снимката. Имаше нещо леко смущаващо в начина, по който Рашид се извисяваше над жената. Ръцете му на раменете й. Доволната усмивка на плътно стиснатите му устни и нейното мрачно, намръщено лице. Наклоненото й напред тяло, сякаш се опитваше да се изплъзне от ръцете му.

Мариам върна всичко на мястото му.

По-късно, докато переше, съжали, че е тършувала из стаята му. Защо? Какво съществено беше научила за него? Че има пистолет, че е мъж с мъжки потребности? А и не биваше да разглежда чак толкова дълго снимката с жена му. Очите й бяха търсили скрит смисъл в случайно уловена моментна поза на тялото.

Онова, което изпитваше сега, докато простираше прането, беше жал за Рашид. И той беше имал тежък живот, белязан от загуба и печални обрати на съдбата. Мислите й се върнаха към сина му Юнус, който навремето бе правил снежни човеци в този двор, детето, чиито крачка бяха топуркали по същите тези стъпала. Езерото го бе грабнало от Рашид и го беше погълнало, както един кит бе погълнал съименника му, пророка от Корана. Заболя я, много я заболя, като си представи Рашид, обзет от паника, да крачи безпомощно по брега на езерото и да го умолява да върне детето на сушата. И за пръв път изпита чувство на близост със съпруга си. И си каза, че в крайна сметка двамата ще са добра двойка.

13

Странни неща ставаха с Мариам в автобуса на връщане от лекаря. Накъдето и да погледнеше, виждаше ярки цветове — по еднообразните бетонни жилищни сгради, по отворените магазинчета с тенекиени покриви, в калната вода на каналите. Сякаш в очите й се беше разтворила дъга.

Рашид барабанеше с пръсти, облечени в ръкавици, и си тананикаше. Всеки път когато автобусът минаваше през дупка на пътя и се разтрисаше, ръката му покровителствено се стрелваше над корема й.

— Какво ще кажеш за Залмай? — рече той. — Хубаво пущунско име.

— А ако е момиче? — попита Мариам.

— Мисля, че е момче. Да. Момче е.

В автобуса настана оживление. Някои пътници сочеха нещо, други се надвесваха над седалките до прозорците.

— Погледни — каза Рашид и потропа по стъклото. Усмихваше се. — Виждаш ли?

Хората на улицата се спираха. От спрелите на светофарите коли надничаха лица, обърнати нагоре към пухкавите снежинки. Какво толкова омайно има в първия сняг, зачуди се Мариам. Дали това, че виждаш нещо все още чисто и непокътнато? Дали това, че съзираш мимолетната прелест на нов сезон, девствено начало, преди да е стъпкано и омърсено?

— Ако е момиче — каза Рашид, — а то не е, но ако е момиче, тогава можеш да избереш, каквото искаш име.

На другата сутрин Мариам се събуди от стържене на трион и чукане. Загърна се с шал и излезе на побелелия двор. Силният снеговалеж от предишната нощ беше спрял и само редки танцуващи снежинки гъделичкаха лицето й. Нямаше вятър и въздухът миришеше на горящи въглища. Кабул се беше скрил под бял юрган и тук-там се извиваха тънки струйки дим.

Намери Рашид в бараката за инструменти, където ковеше някакви дъски. Щом я зърна, той извади пирона от ъгълчето на устата си.

— Трябваше да е изненада. Правя му люлка. Не биваше да я виждаш, докато не е готова.

Искаше й се той да не храни надежди, че непременно ще е момче. Беше толкова щастлива, че е бременна, но очакванията му й тежаха. Предишния ден Рашид излезе и се върна с велурено палто за момченце с агнешка подплата и избродирани с червен и жълт копринен конец ръкави.

Той вдигна една дълга и тясна дъска. Започна да я реже на две и каза, че стръмните стълби го притеснявали.

— Трябва да се преправят, когато порасне и започне да се катери. — Печката също го притеснявала. Ножовете и вилиците щели да се приберат на място, където детето нямало да ги стига. — Много трябва да се внимава. Момчетата са палави и безразсъдни.

Мариам се загърна по-плътно с шала.

На следващия ден Рашид каза, че иска да покани приятелите си на вечеря, за да празнуват. Цяла сутрин Мариам чисти леща и кисна ориз. Наряза на филии патладжани за борани и сготви праз с говежда кайма. Премете подовете, изтупа праха от завесите и проветри къщата, независимо че пак заваля сняг. Подреди рогозките и възглавниците покрай стените в дневната и сложи на масата купички с бонбони и печени бадеми.

Привечер, когато пристигна първият гост, тя беше вече в стаята си. Легна си, когато дюдюканията, смеховете и закачките долу огласиха къщата. Не можеше да удържи ръцете си да не галят корема й. Представяше си какво расте там вътре и щастието нахлуваше като бурен вятър, който отваря широко врата. Очите й се навлажниха.

Мариам се размисли за тяхното шестстотин и петдесет километрово пътуване с автобус от Херат, близо до западната граница с Иран, до Кабул на изток. Минали бяха през малки и големи градове, през селца, които изникваха неочаквано едно след друго. Пресекли бяха планини и напечени пустини, провинция след провинция. И сега тя беше тук, отвъд онези скални балвани и прежурени хълмове, със свой дом и съпруг, устремена към една последна, лелеяла провинция — майчинство. Беше прекрасно да мисли за това бебе, нейното бебе, тяхното бебе.

Долу някой засвири на хармониум. После друг забарабани по тонбак. Някой се изкашля и се започна свирукане, пляскане, подвикване и пеене.

Ще ставам майка, помисли си Мариам.

— Ще ставам майка — изрече тя. После се засмя на себе си и го повтори отново и отново, наслаждавайки се на думите.

При мисълта за това бебе сърцето й се изпълваше с радост. Изпълваше се, докато не изчезнаха всичката й мъка, печал, самота и унижение. Затова Бог я беше превел през цялата страна чак до тук. Вече беше сигурна в това. Спомни си един стих от Корана, на който молла Файзула я беше научил: „Аллах е Изтокът и Западът, затова накъдето и да се обърнеш, е волята на Аллах…“ Тя разстла молитвеното си килимче за вечерния намаз. Накрая вдигна длани пред лицето си и помоли Бог да не позволява да й се изплъзне цялото това щастие.

Рашид предложи да идат в хамама. Мариам никога не беше ходила в обществена баня, но той каза, че няма нищо по-приятно от това да излезеш навън и да поемеш първата глътка студен въздух, да усетиш как от кожата ти се излъчва топлина.

Сред парата в женския хамам около Мариам се движеха сенки, мяркаше се ту бедро, ту очертанията на рамо. Между стените ехтяха момичешки писъци, старческо мърморене, плисък на вода, докато се триеха гърбове и се сапунисваха коси. Мариам седна сама в най-отдалечения ъгъл и започна да търка с пемза петите си, изолирана от преминаващите сенки със стена от пара.

После потече кръв и тя изпищя.

По мокрия каменен под се разнесе шляпане на боси крака. През парата съзря облещени лица. Зацъкаха езици.

Същата нощ в леглото Фариба разказа на мъжа си, че когато чула писъците и дотичала при жената на Рашид, тя седяла в ъгъла със свити колене сред локва кръв.

— Бедното момиче така трепереше, че чувахме как зъбите му тракат, Хаким.

Когато Мариам я видяла, каза Фариба, я попитала с умоляващ глас: „Това е нормално, нали? Нали е нормално?“

Рашид и тя отново пътуваха с автобус. Пак валеше сняг, този път силно. Трупаше преспи по тротоарите, по покривите, набиваше се в кората на дънерите. Мариам гледаше как търговците ринат снега пред магазините си. Група момчета тичаха след едно черно куче. Замахаха весело на автобуса. Мариам погледна към Рашид. Той беше затворил очи. И не си тананикаше. Тя отпусна глава и също затвори очи. Искаше й се да събуе тези мокри чорапи, да свали студения вълнен пуловер, който боцкаше кожата й, искаше да се махне от този автобус.

Вкъщи легна на дивана и Рашид я зави с юрган, но жестът му беше някак скован и насилен.

— Що за отговор е това? — пак попита той. — Така може да отговори един молла. Като плащаш на доктор, искаш по-добър отговор от „волята Божия“.

Мариам се сви на кълбо под юргана и му каза, че трябва да си почине.

— Волята Божия — гневеше се Рашид.

После цял ден стоя в стаята си и пуши.

Мариам лежеше с ръце между коленете и гледаше снежната виелица. Спомни си как веднъж нана каза, че всяка снежинка е въздишка на наскърбена жена някъде по света. Всички въздишки се понасяли нагоре към небето, събирали се в облаци, после се ронели на малки парченца и падали безшумно върху хората долу.

„Напомнят ни как жените като нас страдат — беше казала тя. — Колко смирено понасяме всичко, което се стоварва върху плещите ни.“

14

Мъката не преставаше да изненадва Мариам. Достатъчно беше да се сети за недовършената люлка в бараката и велуреното палтенце в стенния гардероб на Рашид, и мъката я връхлиташе. Тогава бебето оживяваше и тя го чуваше, чуваше приплакването, гукането и ломотенето му. Усещаше как нослето му души гърдата й. Мъката я заливаше, повличаше я, преобръщаше я с главата надолу. Мариам не можеше да повярва, че толкова много й липсва едно същество, което дори не беше виждала.

Имаше дни, когато пустотата не й се струваше така безпощадна. Дни, в които мисълта да поднови стария си начин на живот не беше толкова изтощителна, когато не й се налагаше да полага огромни усилия да стане от леглото, да се моли, да мие чинии, да готви на Рашид.

Ужасяваше се, когато трябваше да излезе от къщи. Внезапно се изпълваше със завист към съседките си и здравите им деца. Някои от тях имаха по седем-осем и не осъзнаваха колко са щастливи и благословени, че са износили бебетата си, че са родили живи и здрави рожби, които се въртят неспокойно в ръцете им. Деца, които не са изтекли от тях заедно със сапунената вода и кирта на непознати жени в канала на някоя обществена баня. Мариам ги мразеше, когато ги чуваше да се оплакват от палавите си синове и мързеливите си дъщери.

Един вътрешен глас се опитваше да я утеши добронамерено, но не успяваше.

Ще имаш други, иншаллах. Млада си. Със сигурност ще заченеш пак.

Но мъката на Мариам не беше нито безцелна, нито неопределена. Тя страдаше за това бебе, точно за това дете, направило я за известно време толкова щастлива.

Някои дни беше сигурна, че детето е било незаслужена благодат, че е наказана за онова, което е причинила на нана. Нима не беше истина, че самата тя бе надянала примката на врата й? Вероломните дъщери не заслужаваха да станат майки и това беше нейното наказание. Сънуваше на пресекулки как джинът на нана се промъква през нощта в стаята й, забива остри нокти в утробата й и открадва бебето й, а майка й се кикоти доволно и отмъстително.

Други дни я обземаше гняв. Виновен беше Рашид с неговото прибързано празнуване. Виновен беше за дръзката си увереност, че тя е бременна с момче. Че измисли име на това дете. Че разчиташе на Божията воля. Че я накара да отиде в обществената баня. Нещо там — парата, мръсната вода, сапунът, — нещо там стана причина да пометне. Не. Не Рашид. Тя беше виновна. Гневеше се на себе си, че е спала в неправилна поза, че е прекалявала с пикантните гозби, че не е яла достатъчно плодове, че е пила много чай.

Виновен беше Всевишният, че се беше подиграл така с нея. Че не й бе дал онова, което бе дал на толкова много други жени. Че я подмами, показвайки й нещо, което знаеше, че ще й донесе най-голямото щастие на земята, а после си го прибра.

Но всички тези упреци и обвинения, които се въртяха в главата й, само й вредяха. Беше светотатство да мисли така. Аллах не беше зъл. Не беше дребнав. Чуваше шепота на молла Файзула в ушите си: „Благословен е Той, в Чиято ръка е царството, Той, Който има власт над всичко. Който създаде смърт и живот, за да те подложи на изпитание.“

Изтерзана от чувство за вина, Мариам падаше на колене и се молеше на Бог да й прости за тези мисли.

След премеждието в банята Рашид се промени. Повечето вечери почти не разговаряше с нея. Ядеше, пушеше, лягаше си, а понякога посред нощ идваше за кратко съвкупление, напоследък доста грубо. Все по-често се чумереше, не харесваше ястията й, оплакваше се, че дворът е разхвърлян и й сочеше и най-малкото петънце в къщата. Понякога в петък я водеше на разходка из града както преди, но вървеше бързо и мълчаливо, винаги няколко крачки по-напред, без да го е грижа за нея. Тя трябваше да подтичва, за да не изостане. Вече не й купуваше сладкиши и подаръци, не се спираше да й покаже някоя забележителност. Въпросите й, изглежда, го дразнеха.

Една вечер седяха в дневната и слушаха радио. Зимата си отиваше. Силните ветрове, които навяваха сняг в лицето и насълзяваха очите, бяха стихнали. Сребристите къдели сняг по клоните на високите брястове се топяха и след няколко седмици на тяхно място щяха да се появят светлозелени пъпки. По радиото пееше Хамаханг и Рашид разсеяно тактуваше с крак с ритъма на тонбака, присвил очи от дима на цигарата.

— Сърдиш ли ми се? — попита Мариам.

Рашид не отвърна. Песента свърши и започнаха новините. Женски глас съобщи, че независимо от очакваното недоволство на Кремъл президентът Дауд хан е отпратил още една група съветски консултанти.

— Притеснявам се, че ми се сърдиш.

Рашид въздъхна.

— Така ли е?

Той вдигна очи към нея.

— Защо да ти се сърдя?

— Не знам, но откакто бебето…

— За такъв ли ме мислиш, след всичко, което направих за теб?

— Не. Разбира се, че не.

— Тогава спри да ми вадиш душата!

— Извинявай, Рашид. Съжалявам.

Той загаси цигарата и запали друга. После усили радиото.

— Мисля си все пак… — повиши глас Мариам, за да надвика музиката.

Рашид пак въздъхна, този път по-раздразнено, и пак намали радиото. После потърка уморено чело.

— Сега пък какво?

— Мисля си, че може би трябва да направим нещо като погребение. За детето, искам да кажа. Само ние двамата, няколко молитви, нищо повече.

Беше си го мислила от известно време. Не искаше да забрави това бебе. Не й се струваше редно да не отбележи тази загуба някак за постоянно.

— И за какво? Това е идиотско.

— Мисля, че ще ми стане по-леко.

— Тогава ти си го направи — отсече той. — Вече погребах един син. Няма да погребвам втори. А сега, ако не възразяваш, искам да слушам радиото.

Той отново усили звука, отпусна назад глава и затвори очи.

Една слънчева сутрин същата седмица Мариам избра място в двора и изкопа дупка.

— В името на Аллах и с Аллах, в името на Неговия пратеник, когото Аллах е благословил — зашепна тя и заби лопатата в пръстта. Сложи велуреното палтенце, което Рашид беше купил за детето, и го затрупа с пръст. — Ти превръщаш нощта в ден, Ти превръщаш деня в нощ, Ти предаваш живите на смъртта и вдъхваш живот на мъртвите, Ти си упование за онези, които обичаш безмерно.

Тя заглади пръстта с опакото на лопатата, клекна пред купчинката и затвори очи. Бъди ми упование, Аллах. Подкрепи ме.

15

Април 1978 г.

На 17 април 1978-а, годината, когато Мариам стана на деветнайсет, един човек на име Мир Акбар Хибер бе намерен убит. Два дни по-късно в Кабул се състоя голяма демонстрация. Всички в квартала бяха по улиците и говореха за нея. Мариам видя през прозореца как съседите сноват насам-натам, приказват възбудено и залепили транзистори до ушите си, слушат новините. Видя Фариба, облегната на стената на къщата си, да разговаря с една нова съседка. Фариба се усмихваше, отпуснала длани върху издутия си от бременността корем. Другата жена, чието име Мариам не можеше да си спомни, изглеждаше по-стара от Фариба и косата й имаше странен морав оттенък. Тя държеше за ръка момченце. Мариам знаеше, че то се казва Тарик, защото беше чувала жената да го вика да се прибира.

Мариам и Рашид не излязоха при съседите си. Слушаха по радиото как десет хиляди души се изсипват на улиците и задръстват района на правителствените сгради. Рашид каза, че Мир Акбар Хибер е изтъкнат комунист и че неговите поддръжници обвиняват за убийството му правителството на президента Дауд хан. Докато говореше, не я поглеждаше. Напоследък изобщо не го правеше, тъй че Мариам никога не беше сигурна дали приказва на нея.

— Какво значи комунист? — попита тя. Рашид изсумтя и повдигна вежди.

— Не знаеш какво е комунист? Толкова обикновено нещо! Всеки го знае. А ти не! Защо ли се изненадвам? — После той кръстоса крака върху масата и смотолеви, че това е човек, който вярва в Карл Марксизма.

— Кой е тоя Марксизма?

Рашид въздъхна.

Женски глас съобщи по радиото, че Тараки, лидерът на фракцията Халк в НДПА, афганистанската компартия, е сред тълпите и произнася речи.

— Мисълта ми е какво искат? — попита Мариам. — Тези комунисти… те в какво вярват?

Рашид се изкикоти и поклати глава, но на нея й се стори, че долови неувереност в начина, по който кръстоса ръце и отмести поглед.

— Не знаеш нищо, нали? Ти си като дете. Мозъкът ти е празен. В него няма никаква информация.

— Питам, защото…

— Млък!

Мариам млъкна.

Не й беше лесно да търпи, когато й говореше така, да понася презрението, присмеха, обидите му. Подминаваше я, сякаш е домашна котка. Но за четири години брак Мариам беше разбрала колко много може да търпи една жена, ако се бои. А Мариам се боеше. Живееше в страх от променливите му настроения, от сприхавия му нрав и упорството, с което обръщаше в спорове най-обикновени разговори — разправии, които според случая разрешаваше с удари по масата, плесници, ритници, като понякога се опитваше да оправи нещата с троснати извинения, друг път — не.

През четирите години от онзи ден в банята надеждата се беше появявала и угасвала като светкавица още шест пъти и всяко помятане, всеки припадък, всяко пътуване до лекаря бяха по-смазващи от предишните. След поредното разочарование Рашид се отчуждаваше все повече и ставаше по-гневен. Вече с нищо не можеше да му се угоди. Тя чистеше къщата, грижеше се той да има прани ризи, готвеше любимите му гозби. Веднъж дори предприе действие с пагубен резултат — купи си грим и червило и се докара за него. Но когато той се прибра, само я погледна и потръпна с такова отвращение, че тя се втурна в банята да се измие. Сълзи на срам се смесиха със сапунената вода, ружа и туша за мигли.

Сега Мариам изпитваше ужас от стъпките му вечер, когато си идваше от работа. Прищракването на ключа, хлопването на вратата — това бяха звуците, които разтуптяваха сърцето й. Легнала в стаята си, тя се вслушваше в потропването на токовете му, в тупането на босите му крака, след като изуеше обувките си. Слухът й отчиташе всичко — тътрене на стол по пода, изскърцване на плетена седалка, дрънчене на лъжица по чиния, шумолене от разлистван вестник, сърбане на вода. И докато сърцето се блъскаше в гърдите й, тя се питаше какъв повод ще намери той тази вечер, за да се нахвърли върху нея. Винаги имаше нещо, някоя дреболия, която да го вбеси, защото каквото и да правеше тя, за да му угоди, колкото и да се стараеше да изпълни всяко негово желание, все не беше достатъчно. Не можеше да му роди син. Беше се провалила в най-същественото — цели седем пъти — и за него вече не беше нищо друго освен бреме. Можеше да го прочете в очите му. Тя беше бреме за него.

— Какво ще стане? — попита го сега.

Рашид я погледна косо, издаде нещо средно между пъшкане и ръмжене, свали си краката от масата и загаси радиото. Отнесе си го в стаята и затвори вратата.

На 27 април въпросът на Мариам получи отговор — пукотевица и силен внезапен рев. Тя изтича боса в дневната и завари Рашид на прозореца. Беше по долна риза и с разчорлена коса, залепил длани на стъклото. Мариам застана до него. В небето прелитаха военни самолети, насочени на север и изток. Оглушителният им вой я зашемети. В далечината се разнесоха силни гърмежи и се издигнаха стълбове дим.

— Какво става, Рашид? — попита тя. — Какво е всичко това?

— Бог знае — измърмори той.

Пусна радиото, но от него се чуваше само пукане.

— Какво ще правим?

— Ще чакаме — отвърна с раздразнение той.

По-късно през деня Рашид продължаваше да се бори с радиото, а Мариам готвеше ориз със спанак в кухнята. Спомни си времето, когато й доставяше удоволствие да готви за Рашид. Сега готвенето беше занимание, съпроводено от нарастваща тревога. Курмата се оказваше пресолена или блудкава за вкуса му. Оризът бе или твърде мазен, или твърде сух, хлябът — недопечен или прегорял. Рашид постоянно й намираше кусури и това я караше да се чувства неуверена и потисната.

Когато му донесе яденето, по радиото свиреха националния химн.

— Направила съм сабзи — рече тя.

— Остави го и мълчи.

Музиката стихна и заговори мъжки глас. Представи се като полковник Абдул Кадер от военновъздушните сили. Той съобщи, че по-рано същия ден разбунтувалата се Четвърта бронирана дивизия е завзела летището и ключови кръстовища в града. Завзети били също и Радио Кабул, министерствата на съобщенията и на вътрешните работи, както и сградата на Министерството на външните работи. „Сега Кабул е вече в ръцете на народа“, каза гордо той. Самолети Миг на бунтовниците атакували Президентския дворец, танкове навлезли на територията му, където се водела ожесточена битка. „Преданите на Дауд сили са напълно разбити“, заяви уверено Абдул Кадер.

Дни по-късно, когато комунистите започнаха масови екзекуции на свързаните с режима на Дауд хан, когато из Кабул се понесоха слухове за извадени очи и изгорени с ток гениталии в затвора „Пол-е Чархи“, Мариам чу за клането в Президентския дворец. Дауд хан беше убит, но не и преди комунистите да са погубили двайсетина членове на семейството му, сред които жени и внуци. Заговори се, че той сам е сложил край на живота си, после, че са го застреляли в разгара на битка; имаше слухове, че е оставен да умре последен — застрелян, след като е станал свидетел на избиването на семейството му.

Рашид усили радиото и се приближи до него.

— Създаден е Революционен съвет на въоръжените сили и нашата страна ще се нарича вече Демократична република Афганистан — каза Абдул Кадер. — Ерата на аристокрацията, непотизма и неравенството свърши. Сложихме край на десетилетия тирания. Властта вече е в ръцете на свободолюбивия народ. Настъпва нова славна епоха в историята на страната ни. Роди се нов Афганистан. Уверяваме ви, че няма от какво да се боите, сънародници. Новият режим ще запази най-голямо уважение към принципите — и ислямските, и демократичните. Време е да се радваме и празнуваме.

Рашид спря радиото.

— Това добре ли е или зле? — попита Мариам.

— Зле за богатите, както изглежда — рече Рашид. — Може би не чак толкова зле за нас.

Мислите отведоха Мариам при Джалил. Запита се дали комунистите ще го преследват. Дали щяха да го затворят, него и синовете му? Щяха ли да му отнемат бизнеса и имотите?

— Това топло ли е? — Рашид оглеждаше ориза.

— Току-що го сипах от тенджерата.

Той изсумтя и пое чинията.

По-надолу по улицата, докато нощта бе озарявана от внезапни червени и жълти отблясъци, изтощената Фариба се беше привдигнала на лакти. Косата й беше мокра от пот, капчици проблясваха над горната й устна. Застанала до леглото й, старата акушерка Уаджма гледаше как мъжът и синовете й се суетят около новороденото. Възхищаваха се на светлата му коса, на розовите му бузки и свитите му като розова пъпка устни, на цепнатините на нефритено зелените очи, които се движеха под подпухналите му клепачи. Засмяха се, когато чуха за пръв път гласа на момиченцето — плач, който започна като котешко мяукане и се извиси до писък. Нур каза, че очите й са като скъпоценни камъни. Ахмад, който беше най-религиозният в семейството, изпя азан в ухото на сестричката си и духна три пъти в лицето й.

— Лайла, значи? — попита Хаким и вдигна дъщеря си.

— Лайла — отвърна Фариба и се усмихна морно. — Нощна красавица. Прекрасно.

Рашид оформи с пръсти топка ориз. Налапа я, сдъвка веднъж, после още веднъж, намръщи се и я изплю на софрата.

— Какво има? — попита Мариам, ненавиждайки извинителния тон в гласа си. Усещаше, че пулсът й се ускорява, а кожата й настръхва.

— Какво има? — изхленчи той, имитирайки я. — Ами това, че пак е суров.

— Варих го пет минути повече от обикновено.

— Нагла лъжа.

— Кълна се…

Той отърси ядно ориза от пръстите си, бутна настрани чинията и по софрата се разсипаха сос и ориз. Излезе гневно от стаята, после и от къщата, затръшвайки вратата след себе си.

Мариам се отпусна на колене и взе да събира зърната ориз в чинията, но ръцете й трепереха силно и трябваше да изчака да се успокоят. В гърдите й се надигна страх. Опита се да си поеме няколко пъти дъх. Зърна отражението си в тъмния прозорец и отмести поглед.

После чу външната врата да се отваря и Рашид се върна в дневната.

— Стани — рече той. — Ела тук. Стани.

Той грабна ръката й, разтвори дланта й и сложи в нея шепа чакъл.

— Лапни го.

— Какво?

— Лапай. Слагай камъните в устата си.

— Недей, Рашид, аз…

Яките му ръце стиснаха челюстта й. Той мушна два пръста в устата й и я отвори насила, а после напъха в нея студените твърди камъчета. Мариам се опитваше да се отскубне, но Рашид продължаваше да тъпче чакъл в устата й, а горната му устна се сви подигравателно.

— Сега дъвчи.

Мариам зафъфли молби с камъчета и песъчинки в устата си. От ъглите на очите й потекоха сълзи.

— ДЪВЧИ! — изрева той. Лъхна я остър тютюнев мирис.

Мариам задъвка. Нещо в задната част на челюстите й изтрещя.

— Хубаво — каза Рашид. Бузите му се тресяха. — Сега знаеш на какво прилича оризът ти. Знаеш какво ми даваш в този брак. Гадна храна и нищо повече.

После той излезе и остави Мариам да плюе камъчета, кръв и парченца от два счупени кътника.