Хиляда сияйни слънца

27

— Знаеш ли коя съм?

Очите на момичето примигват.

— Знаеш ли какво стана?

Устните на момичето потрепват. Тя затваря очи. Преглъща. Ръката й докосва леко лявата буза. Мълви нещо. Мариам се навежда по-близо.

— Това ухо — изрича задъхано момичето. — Не чувам.

През първата седмица момичето само спеше с помощта на розовите хапчета, за които Рашид беше платил в болницата. В съня си промърморваше нещо. Понякога ломотеше неразбрано, крещеше, викаше имена на хора, които Мариам не познаваше. Плачеше насън, ставаше неспокойна, изригваше завивките и тогава Мариам трябваше да я натиска към леглото. А понякога се напъваше, отново и отново, и повръщаше всичко, което Мариам слагаше в устата й.

Когато не беше неспокойна, тя гледаше мрачно изпод одеялото и отвръщаше на въпросите на Мариам и Рашид кратко и едва чуто. Някои дни беше като дете и въртеше наляво-надясно глава, когато Мариам, а после и Рашид се опитваха да я нахранят. Стисваше зъби, щом Мариам поднесеше лъжицата към устата й. Но бързо се изморяваше и накрая се предаваше. След отстъплението следваха пристъпи на плач.

Рашид караше Мариам да маже с антибиотична паста порезните рани по лицето и врата на момичето и шевовете на рамото й, на китките и по прасците. Мариам ги превързваше с бинтове, които переше и пак използваше. И придържаше косата й назад, когато се напъваше да повърне.

— Колко дълго ще остане? — попита тя Рашид.

— Докато се съвземе. Погледни я. Не е в състояние да си тръгне. Горкото същество.

Рашид намери момичето, той го изрови изпод развалините.

— Голям късмет, че си бях вкъщи — каза й. Седеше на сгъваем стол до леглото на Мариам, на което лежеше момичето. — Късмет за теб, искам да кажа. Изрових те със собствените си ръце. Едно парче желязо, ей такова — рече той и разтвори палеца и показалеца си, за да й покаже колко дълго е било парчето, най-малко удвоявайки го според Мариам. — Толкова голямо. Стърчеше от рамото ти. Беше се забило тук, на това място. Помислих си, че без клещи няма да се оправя. Но сега си добре. За нула време ще си като нова.

Пак Рашид спаси няколко от книгите на Хаким.

— Повечето бяха станали на пепел. Другите, боя се, бяха разграбени.

През тази първа седмица той помагаше на Мариам да се грижи за момичето. Един ден се върна от работа с ново одеяло и възглавница. Друг — с флакон хапчета.

— Витамини — обясни той.

Рашид донесе на Лайла вестта, че къщата на приятеля й Тарик вече е окупирана.

— Подарък — обясни той. — От един от командирите на Саяф за трима от неговите хора. Подарък, да му се не види!

Въпросните хора бяха всъщност момчета със загорели детски лица. Мариам ги виждаше, когато минаваше край къщата — винаги униформени, те клечаха пред дома на Тарик, играеха карти и пушеха, а калашниците им стояха опрени на стената. Мускулестият, онзи със самодоволната презрителна физиономия, беше главният. А най-малкият беше и най-кротък, момче, което сякаш не приемаше охотно чувството на безнаказаност у другарите си. Той бе започнал да се усмихва и да кима за поздрав на Мариам. Тогава част от напереното му самодоволство изчезваше и тя долавяше проблясък на все още не съсипана човещина.

После една сутрин ракети удариха къщата. По-късно плъзна мълвата, че са ги изстреляли хазарите от Уахдат. Известно време съседите намираха парчета от разкъсаните тела на момчетата.

— Сами си го изпросиха — каза Рашид.

Мариам мислеше, че момичето е извадило голям късмет, след като се е отървало със сравнително малки наранявания при взрив, превърнал къщата й в димящи развалини. А сега лека-полека се съвземаше. Започна да яде повече, вече решеше косата си. Сама се къпеше. Дори слизаше долу да се храни заедно с Мариам и Рашид.

Но после нахлуваше спомен, нежелан и жесток, и настъпваше ледено мълчание или чумерене. Затваряше се в себе си и падаше духом. Пребледняваше внезапно. Мъчеха я кошмари и пристъпи на тъга. Гадене. А понякога — разкаяние.

— Не биваше да съм тук — каза тя един ден.

Мариам сменяше чаршафите. Момичето седеше на пода със свити до брадичката крака и гледаше натъртените си колене.

— Баща ми искаше да изнесе кашоните. Книгите. Каза, че са много тежки за мен. Но аз не мирясвах. Бях толкова нетърпелива. Трябваше да съм вътре, когато това стана.

Мариам разгъна чистия чаршаф и го метна върху леглото. Погледна момичето, русите й къдрици, тънката й шия и зелените й очи, високите скули и пълните й устни.

Спомни си я като малка на улицата. Едва проходила, щапукаше след майка си към фурната или седеше на раменете на брат си — по-малкия, с кичурчето косми на ухото. Играеше на стъклени топчета с момчето на дърводелеца.

Момичето я гледаше, сякаш очакваше от нея да й даде някакъв съвет, да й каже нещо окуражително. Но какъв съвет можеше да предложи Мариам? Какъв кураж? Спомни си деня, когато погребаха нана и колко малко утеха намери в думите на молла Файзула, който й почете малко от Корана. „Благословен е Той, в Чиято ръка е царството, Той, Който има власт над всичко. Който създаде смърт и живот, за да те подложи на изпитание.“ Или когато й каза: „Тези мисли не са хубави, Мариам джо. Те ще те съсипят. Не си виновна ти. Не си виновна ти.“

Какво можеше да каже тя на това момиче, за да облекчи мъката му?

Но не се наложи да казва нещо. Защото лицето на момичето се сгърчи, тя застана на четири крака и прошепна, че ще повърне.

— Чакай! Дръж се. Ще донеса леген. Не на пода. Тъкмо почистих… Ох, ох! Ходая. Господи.

Около месец след взрива, убил родителите на момичето, някакъв мъж почука на вратата. Мариам отвори и той й каза за какво е дошъл.

— Един човек иска да те види — рече Мариам.

Момичето се надигна от възглавницата.

— Казвал се Абдул Шариф.

— Не познавам никакъв Абдул Шариф.

— Ами той е тук и пита за теб. Трябва да слезеш и да поговориш с него.

28

Лайла седна срещу Абдул Шариф — слаб човек с малка глава и подут нос, по който имаше белези от рани, каквито имаше и по бузите му. Косата му — къса и кестенява, стърчеше като игли в игленик.

— Прощавай, хамшира — каза той, докато оправяше хлабавата си якичка и попиваше с кърпичка челото си. — Боя се, че още не съм се възстановил напълно. Още пет дена от… как им викаха на тия хапчета… сулфа?

Лайла се извъртя на стола така, че здравото й дясно ухо да е по-близо до него.

— Приятел на нашите ли сте?

— Не, не — отвърна бързо Абдул Шариф. — Извини ме. — Той вдигна пръст и отпи голяма глътка от водата, която Мариам бе сложила пред него.

— Трябва май да започна от самото начало. — Той избърса устните си, после пак челото. — Аз съм предприемач. Имам магазини за облекла, повечето за мъжки дрехи. Чапани, тумбани, шапки, костюми, вратовръзки — каквото си поискаш. Два магазина тук, в Кабул — в Таймани и в Шар-е нау, — макар че наскоро ги продадох. И два в Пакистан, в Пешавар. Там е и складът ми. Тъй че пътувам много. Което тези дни — той тръсна глава и се засмя унило — е, да речем, рисковано. Неотдавна бях по работа в Пешавар — да взема поръчки, да проверя запасите от стока, такива неща. И да навестя семейството си. Имаме три дъщери, алхамдулеллах. Преместих ги с жена ми в Пешавар, след като муджахидините се хванаха за гушите. Няма да допусна имената им да влязат в списъка на шахидите. Нито моето, да съм честен. Много скоро и аз ще отида при момичетата и жена ми, иншаллах. Във всеки случай трябваше да се върна в Кабул преди миналата сряда. Но за беда легнах болен. Няма да те занимавам с това, хамшира, стига само да кажа, че когато ходех по малка нужда, сякаш изкарвах парчета натрошено стъкло. Не бих го пожелал и на Хекматияр. Жена ми, Надя джан, да я благослови Аллах, ме молеше да ида на лекар. Но аз си мислех, че ще се оправя с аспирин и много вода. Надя джан настояваше, аз виках „не“, тя настояваше, аз се опъвах и така сума ти време. Има една приказка: На упорито магаре му трябва упорит магаретар. Този път за жалост надделя магарето. Сиреч аз.

Той изпи остатъка от водата и протегна чашата към Мариам.

— Дано не ставам много нахален.

Мариам я пое и отиде да я напълни.

— Няма нужда да казвам, че трябваше да я послушам. Тя винаги е била по-разумната, Бог да й дари дълъг живот. Когато се докарах до болница, изгарях от треска. Не можех да си стоя на краката. Докторката каза, че имам отравяне на кръвта. Още два-три дни и съм щял да оставя жена си вдовица.

— Сложиха ме в спешното отделение, запазено, предполагам, за сериозно болни. Ох, ташакор. — Той пое чашата от Мариам и извади от джоба на сакото си голямо бяло хапче. — Ама пък и колко са големи тия хапове.

Лайла видя как го погълна. Усещаше, че дишането й е учестено. Чувстваше краката си натежали, сякаш на тях бяха вързани камъни. Каза си, че човекът не е свършил и все още не й е съобщил най-важното. Но след секунда щеше да продължи и тя се бореше със силното желание да стане и да се махне, преди да й е казал неща, които не искаше да чуе.

Абдул Шариф сложи чашата на масата.

— Тъкмо там срещнах твоя приятел, Мохамад Тарик Уализай.

Сърцето на Лайла запрепуска. Тарик в болница? Специално отделение? За сериозно болни?

Тя преглътна нервно и се размърда на стола. Трябваше да си наложи да е силна. Боеше се, че иначе ще обезумее. Отклони мислите си от болницата към факта, че не е чувала да назовават Тарик с пълното му име, откакто двамата се записаха на зимен курс по фарси преди години. След звънеца учителят ги викаше по списък и казваше името му така — Мохамад Тарик Уализай. Тогава това й се струваше смешно официално.

— Разбрах от една сестра какво му се е случило — продължи Абдул Шариф, потупвайки се с юмрук по гърдите, сякаш да помогне на хапчето да премине по-лесно. — След всичкото време, което съм прекарал в Пешавар, аз вече доста добре знам урду. Във всеки случай схванах, че твоят приятел е бил в пълен с бежанци камион, двайсет и трима души, които пътували към Пешавар. Близо до границата попаднали на кръстосан огън. Камионът бил ударен от ракета. Може би заблудена, но с тия хора човек никога не знае, никога. Имало само шестима оцелели и всичките били докарани в същото отделение. Трима починали след двайсет и четири часа. Две момичета, сестрички, доколкото разбрах, се посъвзели и били изписани. Твоят приятел беше последният. Беше лежал там почти три седмици, когато аз постъпих.

Значи беше жив. Но колко тежко беше ранен? — питаше се като обезумяла Лайла. Колко тежко? Очевидно много, щом го бяха сложили в спешното отделение. Знаеше, че е започнала да се поти, че лицето й гори. Опита се да мисли за нещо друго, нещо приятно като пътуването до Бамиян и статуите на Буда с Тарик и баби. Вместо това изплуваха образите на родителите на Тарик — майка му, заклещена в преобърналия се камион, крещи името му през пушек и дим, ръцете и гърдите й са в пламъци, перуката се топи на главата й…

Лайла съвсем се задъха.

— Беше на леглото до моето. Помежду ни нямаше никакви стени, само завеса. Тъй че го виждах отлично.

Абдул Шариф побърза да си намери занимание и започна да си върти халката. Вече говореше по-бавно.

— Твоят приятел беше зле, много зле ранен, разбираш ли. Отвред от него стърчаха гумени тръбички. Най-напред — той се прокашля… — най-напред си помислих, че тогава е загубил и двата си крака, но сестрата каза, че само десния, а левият бил ампутиран по-рано. Имаше и вътрешни разкъсвания. Вече го бяха оперирали три пъти. Изрязали бяха части от органите, но не помня кои. И беше обгорял. Доста лошо. Това е всичко, което ще кажа. Сигурен съм, че си имаш достатъчно кошмари, хамшира. Няма смисъл да добавям още към тях.

Тарик вече беше без крака. Тяло с две чуканчета. Без крака. Лайла помисли, че ще припадне. Със съзнателно и отчаяно усилие тя прогони мислите си от тази стая, надалеч от този човек, над улиците вън, после над града и къщите му с плоски покриви и пазари, над лабиринта от тесни улички, превърнати в пясъчни замъци.

— През повечето време беше упоен. Заради болките, нали разбираш. Но имаше моменти, когато действието на наркотика отслабваше и той идваше в съзнание. Много го болеше, но беше с ясно съзнание. Говорех му от леглото си. Разказвах му кой съм, откъде съм. Според мен се радваше, че има до себе си сънародник.

— Говорех най-вече аз. На него му беше трудно. Гласът му беше дрезгав и мисля, че го болеше от всяко помръдване на устните. Разказах му за дъщерите си, за нашата къща в Пешавар и за верандата, която двамата със зет ми строим отзад. Както и че съм продал магазините в Кабул и се връщам да оправя документите. Не беше кой знае колко интересно, но го разсейвах. Поне така си мисля.

— Понякога и той приказваше. Ломотеше завалено, но горе-долу го разбирах. Описваше къде е живял. Говореше за чичо си в Газни. За гозбите на майка си и за баща си, който бил дърводелец и свирел на акордеон.

— Но най-вече говореше за теб, хамшира. Каза, че си… чакай, как го каза — най-ранният му спомен. Май така беше, да. Мисля, че много държеше на теб. Не беше чак толкова трудно да се разбере. Балай, виждаше се с просто око. Но каза, че се радва, задето не си там. Не искал да го виждаш такъв.

Краката на Лайла отново натежаха, неспособни да помръднат, сякаш цялата й кръв внезапно се беше стекла в тях. Но съзнанието й бе свободно и отлетя — профуча като ракета над Кабул, над кафяви скалисти хълмове и пустини, осеяни с туфи дива салвия, през каньони с червени зъбери и над планини със снежни шапки…

— Когато му казах, че се връщам в Кабул, той ме помоли да те намеря. Да ти кажа, че мисли за теб, че му липсваш. Обещах му. Той много ми хареса, да знаеш. Личеше си, че е свястно момче.

Абдул Шариф избърса чело с носната си кърпа.

— Събудих се една нощ — продължи той и интересът му към халката се поднови, — във всеки случай мисля, че беше нощ, но на такива места е трудно да разбереш. Няма никакви прозорци. Дали е изгрев, дали залез, просто не знаеш. Но се събудих, а край съседното легло — някаква суматоха. Имай предвид, че и аз самият бях натъпкан с лекарства и постоянно изпадах в унес, до степен, че да не мога да кажа кое е било истина, кое сън. Помня само, че лекарите се бяха струпали край леглото, викаха за едно, за второ, звъняха алармени звънци, по пода се въргаляха спринцовки.

— На сутринта леглото беше празно. Попитах една сестра и тя каза, че се е борил храбро. Нали разбираш?

Лайла смътно усещаше, че кима. Разбираше. Естествено, че разбираше. От момента, в който седна срещу този човек, вече знаеше защо е дошъл и какво ще й каже.

— Отначало, честна дума, отначало дори не повярвах, че съществуваш — говореше той сега. — Мислех си, че бълнува. Може би дори се надявах да не съществуваш. Винаги съм се ужасявал, като е трябвало да нося лоши вести. Но му обещах. Както ти казах, доста се привързах към него. Така че минах оттук преди няколко дни. Разпитах за теб, поговорих с някои съседи. Посочиха ми тази къща. Разказаха ми какво е станало с родителите ти. Като чух… ами, обърнах се и си тръгнах. Нямах сили да ти кажа. Реших, че ще ти дойде твърде много. — Абдул Шариф се пресегна и сложи ръка на коляното й. — Но се върнах. Защото си дадох сметка, че той е искал да знаеш. Убеден съм. Съжалявам, ще ми се…

Лайла вече не го слушаше. Спомни си деня, когато човекът от Панджшир дойде да ги извести за смъртта на Ахмад и Нур. Спомни си баби — пребледнял, отпуснат на дивана, и мами — как ръката й литна към устата, когато чу новината. Този ден Лайла беше видяла колко съсипана е мами и се уплаши, но не изпита истинска скръб. Не разбра колко ужасна е загубата на майка й. Днес друг непознат човек носеше вестта за друга смърт. Сега тя бе тази, която седеше срещу него. Това ли беше наказанието й, възмездието, задето остана безучастна пред страданията на майка си?

Сега си спомни как мами се свлече на пода, как запищя и заскуба косата си. Но тя не направи дори това. Не можеше да помръдне. И едно нейно мускулче не трепваше.

Седеше на стола, отпуснала ръце в скута си, зареяла поглед и оставила съзнанието си да лети. То летя, докато намери мястото, красивото безопасно място, където ечемичните ниви зеленееха, водата беше бистра и хиляди пухчета от тополи танцуваха във въздуха; където баби четеше книга под една акация, а Тарик спеше, скръстил ръце на гърдите си и където тя можеше да натопи крака в потока и да мечтае под бдящия поглед на божества, изсечени в древна, избеляла от слънцето скала.

29

— Много съжалявам — каза Рашид на момичето и взе паницата с мастава и кюфтета от ръцете на Мариам, без да я погледне. — Знам, че с него бяхте много близки… приятели. Все бяхте заедно, още от деца. Това, което се е случило, е ужасно. Прекалено много афганистански младежи умират така.

Без да откъсва очи от момичето, той протегна нетърпеливо ръка и Мариам му подаде салфетка.

Години наред Мариам беше гледала как мускулите на слепоочията му помръдват, докато яде, как прави с една ръка оризени топчета и бърше с опакото на другата мазнината и полепналите в ъглите на устата му трохи. Години наред той беше ял, без да вдигне поглед, без да й говори, в осъдително мълчание, нарушавано само от гневно мърморене, недоволно цъкане с език или кратка команда за още хляб, още вода.

Сега ядеше с лъжица. Използваше салфетка. Казваше „ако обичаш“, когато искаше вода. И говореше. Оживено и неспирно.

— Ако питаш мен, в лицето на Хекматияр американците въоръжиха погрешния човек. ЦРУ му даде тонове оръжие през осемдесетте, за да се бие с руснаците. Руснаците вече ги няма, но оръжието е все още в ръцете му и сега той го обръща срещу невинни хора като родителите ти. И нарича това джихад. Пълно безобразие! Какво общо има джихадът с избиването на жени и деца? По-добре ЦРУ да беше въоръжило командира Масуд.

Веждите на Мариам се вдигнаха от само себе си. Командира Масуд? В главата си чуваше тирадите на Рашид по адрес на Масуд. Че бил предател и комунист. Но Масуд беше таджик, разбира се. Като Лайла.

— Поне е благоразумен човек. Честен и почтен афганистанец, искрено заинтересован от мирно решение.

Рашид вдигна рамене и въздъхна.

— Не че американците дават пукната пара, аз да ти кажа. Какво ги е грижа, че пущуни и хазари, таджики и узбеки се избиват взаимно? Колко американци могат да различат едните от другите? Не очаквай помощ от тях, това е. Сега, когато Съветският съюз рухна, ние вече не сме им нужни. Изиграхме си ролята. За тях афганистанците са кенараб, дупка на нужник. Извинявай за грозната дума, но е истина. Ти какво мислиш, Лайла джан?

Момичето смотолеви нещо неразбираемо и побутна едно кюфте в чинията си.

Рашид кимна дълбокомислено, сякаш бе казала най-умното нещо на света. Мариам не издържа и извърна поглед настрани.

— Знаеш ли, баща ти, мир на праха му, баща ти и аз много си приказвахме за тия неща. Беше, преди да се родиш, разбира се. Непрестанно си говорехме за политика. За книги също. Нали, Мариам? Помниш.

Мариам се направи, че не чува, и пийна глътка вода.

— Във всеки случай, надявам се, че не те отегчавам с тия приказки за политика.

По-късно, когато накисваше чиниите в сапунена вода, Мариам усети болезнена буца в стомаха си.

Не я интересуваше какво казва той, безсрамните лъжи, фалшивото съчувствие, нито дори това, че не й беше посягал, откакто изрови момичето от развалините. Ставаше дума за представлението, което играеше. Опитваше се с подмолни жалки номера да се хареса на момичето. Да му влезе под кожата.

И изведнъж Мариам проумя, че подозренията й са верни. Разбра с ужас, зашеметяващ като юмрук в главата, че онова, което се вършеше пред очите й, не е нищо друго освен ухажване.

Когато най-сетне събра кураж, Мариам отиде в стаята му.

Рашид запали цигара и рече:

— Защо не?

Мариам мигом разбра, че е победена. Донякъде очакваше, донякъде се надяваше, че той ще отрече всичко, ще се престори на изненадан и може би дори ще побеснее, като я чуе за какво намеква. И тогава тя щеше да е в силна позиция. Можеше да го накара да се засрами. Но той й отне решимостта със своето спокойно признание и категоричен тон.

— Седни — каза й. Лежеше на кревата си с гръб към стената, свил дългите си крака. — Седни, преди да припаднеш и да си разбиеш главата.

Мариам усети как рухва върху сгъваемия стол до леглото му.

— Подай ми онзи пепелник.

Подаде му го покорно.

Хрумна й, че Рашид трябва да е вече на шейсет или повече, но всъщност и самият той не знаеше точната си възраст. Косата му беше побеляла, но още беше гъста и четинеста. Клепачите му бяха отпуснати, както и кожата на врата, която се беше сбръчкала и загрубяла. Бузите му висяха малко повече от преди. Сутрин ходеше леко прегърбен. Но плещите му бяха все така широки, тялото едро, ръцете яки, а коремът му, който вървеше пред него, все така голям.

Мариам смяташе, че, общо взето, е запазен и остарява значително по-бавно от нея.

— Трябва да узаконим това положение — каза сега той, като крепеше пепелника на корема си. Устните му се нацупиха закачливо. — Хората ще говорят. Не е редно една неомъжена млада жена да живее тук. Зле е за репутацията ми. И за нейната. А и за твоята също.

— Минаха осемнайсет години — рече Мариам. — И никога не съм те молила за нищо. За нищичко. Сега те моля.

Той смукна от цигарата и бавно изпусна дима.

— Тя не може просто да остане тук, ако това предлагаш. Не мога да продължа да я храня и обличам, да й осигурявам подслон. Аз не съм Червеният кръст, Мариам.

— Но това?

— Какво „това“? Какво? Мислиш, че е прекалено млада ли? Тя е на четиринайсет. Едва ли може да се нарече дете. Ти беше на петнайсет, не помниш ли? Майка ми е била на четиринайсет, когато ме е родила. На тринайсет вече е била омъжена.

— Аз… Аз не го искам — каза Мариам, вцепенена от възмущение и безпомощност.

— Не ти решаваш. А тя и аз.

— Прекалено стара съм, за да…

— Тя е прекалено млада, ти — прекалено стара. Това са глупости.

— Аз наистина съм стара. Твърде стара, за да ми причиняваш това — каза Мариам, като стискаше толкова силно дрехата си, че пръстите й побеляха. — След всичките тези години да водиш втора жена.

— Не го вземай толкова навътре. Това са нормални неща и ти го знаеш. Имам приятели с по две, три, четири жени. Родният ти баща имаше три. Пък и на мое място много мъже, които познавам, щяха да са го направили отдавна. Знаеш, че е истина.

— Няма да го позволя.

При тези й думи Рашид се усмихна тъжно.

— Има и друг вариант — каза той, като зачеса стъпалото на единия си крак с напуканата пета на другия. — Тя може да си иде. Няма да застана на пътя й. Но едва ли ще стигне далеч. Без храна, без вода, без една рупия в джоба и отвсякъде хвърчат куршуми и ракети. Колко дни, мислиш, ще преживее, преди да я отвлекат, изнасилят или хвърлят с прерязано гърло в някоя крайпътна канавка? Или и трите заедно? — Той се прокашля и нагласи възглавницата зад гърба си. — Пътищата са жестоки, Мариам, повярвай ми. Зад всеки завой дебнат хрътки и бандити. Никак не бих искал да съм на нейно място, никак. Но, да речем, че по чудо се добере до Пешавар. И после какво? Имаш ли представа за онези лагери там? — Той се вторачи в нея през стълб цигарен дим. — Хората живеят под съдрани кашони. Туберкулоза, дизентерия, глад, престъпност. И това още преди зимата. После идва студът. Пневмонията. Хората се вкочаняват. Лагерите стават ледени гробища. Разбира се — той направи закачливо движение с ръка, — тя може да е на топло в някой от ония пешаварски бардаци. Чух, че бизнесът им процъфтявал. Красавица като нея ще носи цяло състояние, не мислиш ли? — Остави пепелника на шкафчето и смъкна краката си от леглото. — Виж — каза с отстъпчив тон, какъвто един победител може да си позволи. — Знаех, че няма да го преглътнеш лесно. И наистина не те виня. Но така ще е най-добре, ще видиш. Погледни го от тази страна, Мариам. Осигурявам на теб помощница в къщата, а на нея — убежище. Дом и съпруг. Каквито са времената сега, една жена има нужда от съпруг. Не си ли забелязала разплаканите вдовици по улиците? Готови са на всичко за такава възможност. Всъщност това е… Е, ще кажа, че това си е чиста благотворителност от моя страна. — Той се засмя. — Мене ако питаш, заслужавам медал.

По-късно, в мрака, Мариам каза на момичето. Момичето дълго мълча.

— Той иска отговор до сутринта — рече Мариам.

— Може да го получи веднага — обади се момичето. — Отговорът ми е „да“.

30

На другия ден Лайла остана в леглото. Беше под одеялото, когато сутринта Рашид надникна през вратата и каза, че отива при бръснаря. Все още не беше станала, когато той се прибра късно следобед и й показа новата си прическа, новия си костюм, купен на старо — син на тънки кремави райета, и халката, която й беше избрал.

Рашид седна на леглото до нея и изнесе цяло представление, като развърза бавно панделката, отвори кутийката и извади внимателно халката. Издаде й тайната, че я е спазарил срещу брачната халка на Мариам.

— Нея не я интересува, повярвай ми. Няма и да забележи дори.

Лайла се сви в най-далечния край на леглото. Чуваше Мариам долу, съскането на ютията й.

— Така или иначе, никога не я е носила — рече Рашид.

— Не я искам — обади се тихо Лайла. — Не по този начин. Трябва да я върнеш.

— Да я върна? — През лицето му премина сянка на нетърпение, но мигом изчезна. Той се усмихна. — Трябваше да добавя и известна сума — доста голяма всъщност. Тази е по-хубава — двайсет и два карата злато. Ще я вземеш ли да видиш колко е тежка? Хайде, вземи. Не щеш ли? — Той затвори кутийката. — Какво ще кажеш за цветя? Няма да е зле. Обичаш ли цветя? Имаш ли си любимо цвете? Маргарити? Лалета? Люляк? Никакви цветя? Добре! И аз не виждам смисъл. Просто си помислих… А пък знам един шивач тук, в Дех-Мазанг. Мислех си, че можем да те заведем там утре да ти вземе мярка за рокля.

Лайла тръсна глава.

Рашид вдигна вежди.

— Предпочитам… — започна тя.

Той сложи ръка на шията й. Лайла не успя да се сдържи — потръпна и отскочи назад. Докосването му напомняше на бодлив, стар и мокър пуловер, облечен на голо.

— Да?

— Предпочитам да стане по-скоро.

Устата му се отвори, а после се разтегли в жълта озъбена усмивка.

— Нетърпелива си — рече той.

Преди посещението на Абдул Шариф Лайла беше решила да тръгне за Пакистан. Мислеше си да напусне Кабул дори и след като разбра за смъртта на Тарик. Да замине някъде надалеч от тук. Да избяга от този град, в който на всеки ъгъл дебнеше капан и от всяка тясна уличка изскачаха призраци. Може би щеше да поеме този риск.

Но се оказа, че няма как да замине.

Не и с това постоянно гадене.

Не и с това непознато усещане как гърдите й се наливат.

И осъзнаването, че сред цялата тази бъркотия не е забелязала, че е пропуснала един цикъл.

Лайла си представи, че е в бежански лагер — голо поле и хиляди завързани на пръти найлони, които плющят на ледения вятър. В една от тези импровизирани палатки тя видя бебе, детето на Тарик, с хлътнало личице, увиснала челюст, синкава кожа на петна. Представи си как непознати къпят мъничкото му телце, увиват го в кафеникав саван и го спускат в дупка, изкопана в онази брулена от ветрове земя под разочарованите погледи на лешоядите.

Как можеше да избяга сега?

Лайла направи тъжен опис на хората в своя живот. Ахмад и Нур — мъртви. Хасина — заминала. Гити — мъртва. Мами — мъртва. Баби — мъртъв. Сега и Тарик…

Но като по чудо нещо от предишния й живот остана, последната й връзка с онази, която беше, преди да остане сам-сама. Част от Тарик все още живееше у нея, пускаше мънички филизи, които щяха да се превърнат в крачета и ръчички. Как да изложи на опасност единственото, останало й от него, от предишния й живот?

Взе решението си бързо. Бяха минали шест седмици от онзи следобед с Тарик. Още малко и Рашид щеше да заподозре истината.

Знаеше, че онова, което прави, е позорно. И коварно, и срамно. И крайно нечестно. Но въпреки че детето в нея не беше по-голямо от орехче, Лайла вече разбираше какво трябва да пожертва като майка. Добродетелта беше само първото нещо.

Тя сложи ръка на корема си и затвори очи.

Лайла щеше да си спомня скромната церемония на късчета и отделни парчета. Кремавите райета на костюма на Рашид. Острата миризма на одеколона му. Малката резка точно над адамовата му ябълка — беше се порязал при бръсненето. Грубите възглавнички на пожълтелите му от цигарите пръсти, когато й сложи халката. Химикалката, която не пишеше. Търсенето на друга. Брачното свидетелство. Подписите, неговият уверен, нейният — треперещ. Молитвите. Огледалото под булото, в което видя, че Рашид си е подстригал веждите.

И там някъде в стаята наблюдаващата Мариам. Въздухът бе нагнетен от неодобрението й.

Лайла не посмя да срещне погледа на по-възрастната жена.

Вечерта, легнала под студените му чаршафи, тя го наблюдаваше как пуска пердетата. Трепереше, преди още пръстите му да разкопчаят ризата й и да дръпнат шнура на шалварите й. Беше възбуден. Пръстите му се пипкаха непохватно със собствената му риза, с колана. Лайла виждаше изцяло хлътналата му гръд, изхвръкналия му пъп, малката синя вена в средата на пъпа, кичурите бели косми на гърдите му, раменете и ръцете му до лактите. Усещаше как очите му пълзят по нея.

— Бог да ми е на помощ, но мисля, че те обичам.

Тракайки със зъби, тя го помоли да загаси лампата.

По-късно, когато се увери, че той спи, мушна ръка под дюшека, където беше скрила ножа, и поряза върха на показалеца си. После повдигна одеялото и остави кръвта да покапе по чаршафите, на които лежаха.

31

Денем момичето не беше нищо повече от скърцаща пружина на легло и стъпки по пода над главата й. Беше плисък на вода в банята или тракане на лъжичка по чаша за чай в спалнята горе. Понякога успяваше да зърне с крайчеца на окото си неясни очертания на полите на рокля, шумолящи нагоре по стълбата, скръстени на гърдите ръце, шляпащи сандали. Но беше невъзможно да не се засичат. Мариам се разминаваше с момичето по стълбата, в тесния коридор, в кухнята или на вратата, когато влизаше и излизаше на двора. При такива срещи пространството между тях се изпълваше с неловко напрежение. Момичето подбираше полите на дрехата си и изричаше тихо дума-две за извинение, а когато минаваше забързано покрай Мариам, тя успяваше да я изгледа косо и да види, че се изчервява. Понякога усещаше по нея миризмата на Рашид. Надушваше потта му по кожата на момичето, цигарите, сладострастието. За щастие в нейния живот сексът беше затворена страница. От доста време беше така и сега само при мисълта за мъчителните моменти под Рашид чувстваше, че ще повърне.

Вечер обаче този умел танц на взаимно избягване трябваше да прекъсне. Рашид заяви, че те са семейство. Държеше да е така, а семействата трябвало да ядат заедно.

— Какво е това? — питаше, докато пръстите му късаха месото от кокала; представлението с лъжиците и вилиците беше изоставено седмица след сватбата с момичето. — Да не съм се оженил за две статуи? Хайде, Мариам, кажи й нещо. Къде са ти маниерите?

Смучейки мозъка от кокал, казваше на момичето:

— Но ти не бива да я виниш. Тя е тиха, което е истинска благодат, защото, уаллах, ако човек няма кой знае какво да каже, трябва да е скъп на думите. Ние сме граждани, ти и аз, но тя е селянка. Даже не е и от село. Не. Израсла е в колиба от кал в пущинака. Баща й я скрил там. Мариам, каза ли й, че си харами? Е, такава е. Но не е без качества, ако трябва да съм честен. Сама ще се увериш, Лайла джан. Първо, издръжлива е, второ, работлива е и няма претенции. Ще го кажа така — ако беше кола, щеше да е волга.

Мариам беше вече на трийсет и три, но думата харами и сега я жегваше болезнено. Все още я караше да се чувства напаст, хлебарка. Спомни си как нана я дърпаше за китките и викаше: „Ах, ти, непохватно малко харами. Това ми е наградата за всичко, което изтърпях. Строши най-ценното нещо в къщата, непохватно харами.“

— Ти — каза Рашид на момичето, — ти, от друга страна, щеше да си мерцедес. Чисто нов лъскав бенц. Но… Но… — Той вдигна мазния си показалец. — Човек трябва да полага известни… грижи за мерцедеса. От уважение към красотата и майсторската му направа, нали разбираш? О, сигурно си мислиш, че съм луд с тия мои приказки за автомобили. Не казвам, че сте коли. Просто пояснявам какво мисля.

За да продължи речта си, той върна в чинията си топката ориз, която беше направил, и пръстите му запобутваха яденето, а погледът му стана сериозен и замислен.

— Човек не бива да говори лошо за покойниците, още по-малко за шахидите. И искам да знаеш, че като казвам това, не значи, че се отнасям с неуважение към родителите ти, но имам известни… възражения, задето те, да ги прости Аллах и да ги дари с покой в рая, не бяха много строги с теб. Прощавай, но е така!

Студеният ненавистен поглед, с който момичето стрелна Рашид, не убягна на Мариам, но той бе забил очи в мангала и не го забеляза.

— Няма значение. Важното е, че сега съм твой съпруг и на мен се пада да пазя не само твоята, а и нашата чест, нашите нанг и нсшус. Това е бремето на съпруга. Остави на мен да се погрижа. Моля те. А ти, ти си кралицата, маликата, и този дом е твоят дворец. Ако искаш да ти се свърши нещо, накарай Мариам и тя ще го свърши вместо теб. Нали, Мариам? А ако си пожелаеш нещо, аз ще ти го купя. Такъв съпруг съм аз, ще видиш.

— Всичко, което искам в замяна, е много просто. Да се въздържаш да излизаш от тази къща сама. Това е всичко. Просто, нали? Ако ме няма, а ти трябва нещо начаса, трябва ти на всяка цена и не можеш да ме дочакаш, тогава можеш да изпратиш Мариам и тя ще иде да ти го купи. Сигурно забелязваш, че се отнасям към теб по-различно. Е, човек не кара по един и същ начин волга и мерцедес. Би било глупаво, нали? О, искам също, когато излизаме заедно, да носиш бурка. Заради собствената ти сигурност, разбира се. Това е най-доброто. Сега има толкова много похотливи мъже в този град. С долни намерения и готови да обезчестят дори омъжена жена. Така. Това е всичко.

Той се изкашля.

— Трябва да кажа, че когато не съм вкъщи, Мариам ще е очите и ушите ми. — На това място той стрелна към Мариам поглед, подобен на ритник в слепоочието с метален връх на обувка. — Не че съм недоверчив. Напротив. Честно казано, ти ми се виждаш много умна за годините си. Но си все още млада жена, Лайла джан, а младите жени могат да направят лош избор. Склонни са към пакости. Във всеки случай Мариам ще е отговорна за теб. И ако стане грешка…

Той не спираше да говори. Мариам седеше и наблюдаваше крадешком момичето, а Рашид ги засипваше с изискванията и решенията си, както ракетите засипваха Кабул.

Един ден Мариам беше в дневната и сгъваше ризите на Рашид, които беше свалила от простора. Не знаеше от колко време момичето е там, но когато взе една риза и се обърна, я видя да стои до вратата, стиснала в шепи чаша чай.

— Не исках да те стресна — каза момичето. — Извинявай.

Мариам само я погледна.

Слънцето падаше върху лицето, върху големите й зелени очи и гладкото чело, върху изпъкналите скули и хубавите гъсти вежди, съвсем различни от редките и стърчащи косъмчета на Мариам. Русата й коса, сресана тази сутрин, беше разделена на път.

Мариам видя, че стиска притеснено чашата, че раменете й са сковани и е нервна. Представи си я как седи на леглото и се бори безуспешно да усмири нервите си.

— Листата сменят цвета си — рече дружелюбно момичето. — Забелязала ли си? Есента ми е любимият сезон. Обичам миризмата на есен, когато хората горят сухи листа в градините си. Майка ми обичаше най-много пролетта. Познаваше ли майка ми?

— Всъщност не.

Момичето сложи ръка зад ухото си, за да чува по-добре.

— Какво?

Мариам повиши глас:

— Казах, не. Не познавах майка ти.

— Ооо!

— Искаш ли нещо?

— Мариам джан, ще ми се да… За онова, което той каза онази вечер…

— Канех се да си поговоря с теб по въпроса — прекъсна я Мариам.

— Да, моля те — откликна чистосърдечно и едва ли не нетърпеливо момичето. И приближи на крачка. Изглеждаше облекчена.

Чуруликаше авлига. Някой теглеше количка и Мариам чуваше скърцането, тропота на железните колела по неравния път. Не от много далеч се чу стрелба, един изстрел, последван от още три, а после безмълвие.

— Няма да съм ти слугиня — каза Мариам. — Дума да не става.

Момичето се сепна.

— Не. Разбира се, че не.

— Може да си малината на двореца, а аз — дехати, но няма да изпълнявам заповедите ти. Чуваш ли ме? Няма да съм ти слугиня.

— Не! Аз не очаквам…

— И ако си мислиш, че можеш да използваш външността си, за да се отървеш от мен, грешиш. Първа дойдох тук. Няма да се оставя да ме изхвърлиш.

— Аз не го искам — изрече плахо момичето.

— Освен това раните ти вече заздравяха. Така че можеш да поемеш своя дял от домакинската работа…

Момичето кимаше бързо. Малко от чая й се изплиска, но тя не забеляза.

— Да, това е другото, за което слязох — да ти благодаря, че се грижиш за мен.

— Е, нямаше да го правя — озъби се Мариам. — Нямаше да те храня и да те мия, да се грижа за теб, докато беше зле, ако знаех, че ще се завъртиш около мъжа ми и ще ми го откраднеш.

— Да ти го открадна?

— Ще продължа да готвя и да мия чиниите. Ти ще переш и ще чистиш. За останалото ще се редуваме. И още нещо — нямам нужда от компанията ти. Не я ща. Искам да съм сама. Остави ме на мира и аз ще ти се отплатя за услугата. Само така ще можем да я караме. Такива са правилата.

Когато свърши, сърцето й биеше лудешки, а устата й беше пресъхнала. Никога досега не беше говорила така, никога не беше налагала толкова категорично волята си. Би трябвало да е въодушевена, но очите на момичето се бяха насълзили, тъй че удоволствието, което Мариам изпита от този изблик на гняв, се оказа незначително и неуместно.

Тя протегна ризите към момичето.

— Сложи ги в шкафа, не в дрешника. Обича белите да са в най-горното чекмедже, а другите — в средното заедно с чорапите.

Момичето остави чашата на пода и протегна длани да поеме ризите.

— Съжалявам за всичко това — рече дрезгаво.

— Така и трябва — отвърна Мариам. — Трябва да съжаляваш.

32

Лайла си спомни едно събиране у тях преди години, в ден, когато мами беше добре. Жените седяха в градината и ядяха черниците, които Уаджма беше набрала в двора си. Едрите черници бяха бели и розови, а някои морави като спуканите венички по носа на Уаджма.

— Чухте ли как е умрял синът му? — попита Уаджма и енергично натъпка пълна шепа черници в хлътналата си уста.

— Удавил се е, нали? — каза Нила, майката на Гити. Май в езерото Гарга.

— Но знаете ли, знаете ли, че Рашид… — Уаджма вдигна пръст, взе да кима, дъвчейки, и ги накара да чакат, докато преглътне черниците. — Знаете ли, че по онова време той пиеше и точно този ден бил безобразно пиян? Самата истина. Безобразно пиян, казват. Още сутринта се наливал с шараб. По пладне се проснал в несвяст на един шезлонг. Топ да гръмнел, нямало да трепне.

Лайла си спомни как Уаджма закри уста и се оригна; как мушеше език между малкото останали й зъби.

— Представете си какво е станало после. Момчето влязло във водата, без да го видят. Намерили го малко по-късно с лицето надолу. Хората се втурнали да помагат — половината да свестяват детето, а другите да свестяват бащата. Някой се навел над детето и направил онова… дишане уста в уста. Ама било безполезно. Всички го разбрали. Момчето било мъртво.

Лайла си спомни как Уаджма вдигна пръст и изрече с треперещ набожен глас:

— Затова свещеният Коран забранява шараба. Защото винаги трезвият плаща за греховете на пияния. Така се получава.

Тъкмо тази история се въртеше в главата на Лайла, след като съобщи на Рашид, че чака бебе. Той тутакси се метна на колелото си, отиде в една джамия и се помоли да е момче.

Същата вечер тя гледаше как Мариам побутва парче месо из чинията си. Тримата бяха заедно, когато Рашид обяви новината с висок и драматичен глас — никога дотогава Лайла не беше ставала свидетел на такава възторжена жестокост. Миглите на Мариам потрепнаха. Лицето й пламна. Седеше мрачна и изглеждаше съкрушена.

После Рашид се качи да си слуша радиото, а Лайла помогна на Мариам да раздигне софрата.

— Не мога да си представя какво си сега — рече Мариам, докато събираше зрънца ориз и трохи хляб, — щом преди беше мерцедес.

Лайла изпробва по-духовита реакция.

— Влак? Може би реактивен самолет?

Мариам се изпъна и рече:

— Не си мислиш, надявам се, че това ще ти е оправдание да не си вършиш работата.

Лайла понечи да отговори, но размисли. Каза си, че Мариам е единственият невинен участник в тази комбинация. Мариам и бебето.

По-късно, в леглото му, Лайла се разплака.

— Какво й е? Рашид вдигна брадичката й, искаше да знае. Болна ли е? Бебето ли, нещо лошо става с бебето ли? Не? Да не би Мариам да я тормози? Това е, нали?

— Не.

— Уаллах о биллах, ще сляза и ще я науча аз нея. За каква се мисли, че да те…

— Не!

Той се беше надигнал и тя трябваше да го сграбчи за ръката и да го дръпне.

— Недей! Не! Тя е добра с мен. Трябва ми минутка, това е всичко. Ще се оправя.

Той седна до нея и я загали по врата. Шепнеше нещо. Ръката му се плъзна бавно надолу по гърба й, после нагоре. Притисна се в тялото й и оголи кривите си зъби.

— Да видим тогава — измърка — дали не мога да ти помогна да се почувстваш по-добре.

Първо дърветата — онези, които не бяха отсечени за огрев — се разделиха с обагрените в жълто и охра листа. После нахлуха ветровете, студени и сурови, и зафучаха бясно из града. Те обрулиха и последните есенни листа и дърветата заприличаха на призраци на фона на немеещите кафяви хълмове. Първият сняг беше слаб и снежинките се топяха, преди да стигнат земята. После пътищата замръзнаха, снегът затрупа покривите, преспите стигнаха до средата на заскрежените прозорци. Със снега дойдоха и хвърчилата, някога господари на зимното кабулско небе, а днес плахи нарушители на територия, за която претендираха ракети и изтребители.

Рашид постоянно носеше вкъщи новини за войната и Лайла се объркваше от обясненията му кой с кого е, кой на кого е верен. Саяф се биеше с хазарите, хазарите се биеха с Масуд.

— А той, разбира се, се бие с Хекматияр, който има подкрепата на Пакистан. Тия двамата — Масуд и Хекматияр, са смъртни врагове. Саяф, той пък е на страната на Масуд. А Хекматияр напоследък подкрепя хазарите.

Колкото до непредсказуемия узбекски командир Достум, каза Рашид, никой не бил наясно с кого ще се съюзи. През осемдесетте Достум се сражавал срещу руснаците на страната на муджахидините, но изменил на каузата и след изтеглянето на Съветската армия оказал помощ на марионетния комунистически режим на Наджибула. Дори получил медал, който му връчил самият Наджибула, но това било, преди отново да дезертира и да се върне при муджахидините. Според Рашид засега Достум подкрепял Масуд.

В Кабул, особено в западната му част, бушуваха пожари и над затрупаните в сняг къщи се стелеха черни облаци дим. Закриваха се посолства. Затваряха се училища. Кръвта на ранените изтичала в чакалните на болниците, разправяше Рашид, а в операционните ампутирали крайници без упойка.

— Но ти не се притеснявай — казваше той. — Като си с мен, няма страшно, цвете мое. Ако някой се опита да ти навреди, ще му изтръгна джигера и ще го накарам да го сдъвче.

Тази зима накъдето и да се обърнеше, Лайла се блъскаше в стени. Мислеше си с копнеж за необятните небеса от детството си, за дните, когато с баби ходеха на турнирите бузкаши, а с мами на пазара; за дните, когато тичаше на воля по улиците и одумваше момчетата с Гити и Хасина. Нейните дни, когато седеше с Тарик върху постеля от детелина на брега на някой поток и двамата си разменяха гатанки и бонбони и гледаха залеза.

Но да мисли за Тарик беше опасно, защото, преди да успее да спре, го виждаше да лежи със стърчащи от изгореното му тяло тръбички. Подобно на паренето, изгарящо напоследък гърлото й, в гърдите й се надигаше сковаваща болка. Краката й отмаляваха и трябваше да се хване за нещо.

Лайла прекара зимата на 1992 година, заета с къщна работа — метеше, бършеше мухъла от тиквено жълтите стени на спалнята им с Рашид, переше на двора в голям меден леген. Понякога сякаш кръжеше над собственото си тяло и се гледаше как клечи до легена, запретнала ръкави, и със зачервени пръсти изстисква потниците на Рашид. Тогава се чувстваше безпомощна като корабокрушенец, преплувал мили, без да съзира бряг.

Когато беше прекалено студено, за да излиза навън, Лайла се въртеше из къщи. Обикаляше коридора, плъзгайки нокът по стената, тътреше се нагоре-надолу по стълбите с неизмито лице и рошава коса. Вървеше така, докато не налетеше на Мариам, която я стрелваше с мрачен поглед и продължаваше да изкормва чушки и да орязва тлъстините на месото. Стаята се изпълваше със злокобно мълчание и Лайла едва ли не виждаше безмълвната враждебност, която се излъчваше от Мариам, като горещи вълни от напечен асфалт. Тогава се прибираше в стаята си, сядаше на леглото и гледаше как снегът вали.

Един ден Рашид я заведе в работилницата си.

Когато излизаха заедно, той вървеше редом с нея, стиснал лакътя й. За Лайла вървенето по улиците се беше превърнало в упражнение по безопасно ходене. Очите й все още се нагаждаха към ограничената видимост през мрежата на бурката, краката й все още се заплитаха в полите. Изпитваше постоянен страх да не се спъне и да не падне, да не си счупи глезен, ако стъпи в дупка. Но въпреки това намираше известно удобство в анонимността, която й осигуряваше бурката. Нямаше да я разкрият, ако срещнеше стари познати. Нямаше да й се наложи да вижда изненадата в очите им, съжалението или злорадството заради падението й, заради провала на големите й амбиции.

Работилницата на Рашид беше по-просторна и по-светла, отколкото си я беше представяла. Той я накара да седне зад отрупания му тезгях, върху който бяха разхвърляни подметки и парчета кожа. Показа й чукчетата си, обясни й как работи шмиргелът, а гласът му кънтеше гордо.

Опипа корема й, не през ризата, а под нея. Пръстите му бяха студени и груби и по опънатата й кожа сякаш застърга кора от дърво. Лайла си спомни ръцете на Тарик, нежни, но силни, изпъкналите вени, които й се струваха толкова мъжествени.

— Бързо расте — каза Рашид. — Голямо момче ще е. Синът ми ще е пехливан! Като баща си.

Лайла придърпа надолу блузата си. Изпълваше я страх, когато той говореше така.

— Спогаждате ли се с Мариам?

Тя кимна.

— Хубаво. Хубаво.

Не му каза, че за пръв път са стигнали до истински бой.

Случи се преди няколко дни. Лайла отиде в кухнята и свари Мариам да отваря рязко чекмеджета и да ги затръшва. Каза, че търси дългата дървена лъжица, с която бъркала ориза.

— Къде си я забутала? — извъртя се тя към Лайла.

— Аз ли? Не съм я пипала. Почти не влизам тук.

— Забелязах.

— Това обвинение ли е? Ти искаше да е така, помниш ли? Каза, че ти ще готвиш. Но ако настояваш да се сменим…

— Значи казваш, че са й пораснали крака и е избягала. Теп, теп, теп. Това ли е станало, дете!

— Казвам, че… — Лайла се помъчи да запази спокойствие. Обикновено успяваше да преглътне подигравките и упреците на Мариам. Но глезените й се бяха подули, болеше я глава и този ден паренето в гърдите беше нетърпимо. — Казвам, че може да си я сложила на друго място.

— На друго място? — Мариам дръпна едно чекмедже и шпатулите и ножовете в него издрънчаха. — От колко време си тук? От няколко месеца. А аз живея в тая къща от деветнайсет години, момиче. И държа тази лъжица в това чекмедже от времето, когато си се напикавала.

— И все пак — рече Лайла, стиснала зъби, за да не избухне — възможно е да си я сложила другаде и да си забравила.

— Възможно е и ти да си я скрила някъде, за да ме вбесиш.

— Ти си една намусена нещастница — каза Лайла.

Мариам се сепна, но бързо се окопити и изстреля презрително:

— А ти си курва. И крадла. Крадлива курва, ето каква си!

После двете закрещяха. Грабнаха тенджери, но все пак не ги запратиха една срещу друга. Започнаха да се наричат с имена, които сега я караха да се изчервява. От тогава не си говореха. Лайла все още беше потресена от своята избухливост, но истината беше, че в известен смисъл скандалът й допадна, хареса й да крещи на Мариам, да я кълне, да има мишена, в която да запраща кипящия си гняв и своята мъка. Лайла се чудеше дали и Мариам не изпитва същото.

После хукна по стълбите и се хвърли на леглото на Рашид. Долу Мариам продължаваше да крещи:

— Да пукнеш дано! Да пукнеш!

Лайла лежеше и стенеше, заровила глава във възглавницата. Изведнъж й домъчня за родителите й и изпита такава болка, каквато не беше изпитвала от онези кошмарни дни след взрива. Лежа там, сграбчила чаршафите, докато внезапно дъхът й секна. Тя се надигна и се хвана за корема.

Бебето току-що беше ритнало за пръв път.

33

Рано една сутрин през пролетта на 1993 година Мариам стоеше до прозореца на дневната и гледаше как Рашид извежда момичето. Тя пристъпваше тромаво, приведена в кръста и закрилнически преметнала ръка през издутия си корем, който приличаше на тъпан под бурката. Загрижен и крайно внимателен, Рашид я придържеше за лакътя и я водеше през двора като пътен полицай. Направи й знак да почака, хукна към портата, отвори я и я подпря с крак, после й махна да приближи. Когато тя стигна до него, той я хвана за ръката и й помогна да мине през прага. Мариам едва ли не го чуваше да казва: „Внимавай в краката си, така, цвете мое, полека.“

Върнаха се привечер на другия ден.

Мариам видя Рашид, който влезе пръв. Той не задържа портата и тя без малко да халоса момичето в лицето. Рашид прекоси двора с бързи крачки. Мариам забеляза сянка на лицето му, смрачено под бакърената светлина на здрача. Вътре той си свали палтото и го хвърли на дивана. Мина покрай Мариам, като едва не я помете, и рече сопнато:

— Гладен съм. Слагай вечерята.

Входната врата се отвори. Мариам надникна в коридора и видя момичето с увит в повой вързоп на сгънатата лява ръка. Единият й крак бе отвън, а другият подпираше вратата да не се затръшне. Беше се привела и пъшкаше, опитвайки се да вдигне книжната торба с нещата, която бе оставила на земята, за да си отвори. Усилието беше изкривило лицето й. Тя вдигна очи и видя Мариам.

Мариам се обърна и отиде в кухнята да стопли яденето на Рашид.

— Сякаш някой върти отвертка в ухото ми — каза Рашид и разтърка очи. Стоеше на вратата на Мариам с подпухнали очи и само по завързан хлабаво тумбан. Побелялата му коса беше разчорлена. — Този рев… Не го издържам.

Долу момичето ходеше напред-назад с бебето и се опитваше да му пее.

— От два месеца не съм спал като хората нито една нощ — рече Рашид. — Стаята вони като помийна яма. Навсякъде се въргалят насрани пелени. Оная нощ настъпих една.

Вътрешно Мариам се усмихна с перверзно задоволство.

— Изкарай я навън! — изкрещя през рамо Рашид. — Не можеш ли да я пратиш на двора?

Пеенето спря за кратко.

— Ще хване пневмония!

— Вече е лято!

— Какво?

Рашид стисна зъби и извика по-високо:

— Казвам, че навън е топло!

— Няма да я пратя навън!

Пеенето пак започна.

— Понякога, кълна се, че понякога ми иде да сложа това същество в сандък и да го пусна по река Кабул. Като малкия Мойсей.

Мариам не го беше чувала да нарича дъщеря си с името, което й беше дала майка й — Азиза. Скъпоценна. Все „бебето“ или когато беше бесен — „това същество“.

Някои нощи Мариам ги подслушваше как се карат. Отиваше на пръсти до вратата им и го чуваше да се оплаква от бебето, все от „бебето“ — от непрестанния му рев, миризмите, играчките, в които се спъвал, от това, че тя не обръщала внимание на мъжа си, защото то постоянно искало да яде, да го оригват, преобличат, разхождат, носят на ръце. Момичето на свой ред го кореше, че пуши в стаята, че не дава детето да спи при тях. Имаше други спорове на по-нисък глас.

— Докторът каза шест седмици.

— Не още, Рашид. Не. Остави ме, Хайде. Не го прави.

— Вече минаха два месеца.

— Шшшт. Ето на. Събуди го. — После по-остро: — Хош шоди! Сега щастлив ли си?

Мариам се прокрадваше обратно в стаята си.

— Не можеш ли да помогнеш? — питаше сега Рашид. — Трябва да има нещо, което да можеш да направиш.

— Какво разбирам аз от бебета? — отвърна Мариам.

— Рашид! Може ли да донесеш шишето? На шкафа е. Тя не ще да суче. Искам пак да опитам с шишето.

Писъкът на бебето се надигна и разцепи главата му като сатър.

Рашид стисна очи.

— Това същество е военен диктатор. Хекматияр. Лайла е родила Гулбудин Хекматияр, казвам ти.

Мариам гледаше как дните на момичето минават изцяло в кърмене, люлеене, дундуркане, разхождане. Дори когато бебето спеше, имаше пелени, които трябваше да се перат, да се киснат в кофа с дезинфектант, който момичето бе настояло Рашид да купи. Трябваше да заглажда нокти с пиличка, да пере ританки и пижамки и да ги простира да съхнат. Тези дрешки, както и други неща, свързани с бебето, ставаха повод за разправии.

— Какво им е? — питаше Рашид.

— Момчешки са.

— И ти си мислиш, че разбира разликата? Малко ли се охарчих за тях? И още нещо, не ми харесва тонът ти. Приеми го като предупреждение.

Всяка седмица без изключение момичето нагряваше черен железен мангал на огъня, хвърляше в него щипка семена от диво седефче и насочваше с ръка дима към бебето си, за да пропъди злото.

За Мариам беше изтощително да наблюдава неспирния ентусиазъм на момичето, но трябваше да признае, макар и само пред себе си, че донякъде й се възхищаваше. Удивляваше се, че очите й греят от обожание дори сутрин, когато клюмаше от умора и беше бледа като восък, след като цяла нощ бе разнасяла детето на ръце. Избухваше в смях, когато то пръцкаше. Очароваха я и най-малките промени у него и обявяваше всичко, което то правеше, за изумително.

— Виж! Протяга ръчичка към дрънкалката. Колко е умничка!

— Ще извикам пресата — отвръщаше Рашид.

Всяка вечер имаше демонстрации. Когато момичето настояваше той да види нещо, Рашид повдигаше осеяния си със сини вени гърбав нос и хвърляше отегчен кос поглед към бебето.

— Гледай. Гледай как се смее, като щракам с пръсти. Ето! Видя ли?

Рашид изсумтяваше и се надвесваше над чинията си. Мариам помнеше как навремето присъствието на момичето го запленяваше. Всичко, което тя казваше, му доставяше удоволствие, събуждаше любопитството му, караше го да вдига глава от чинията и да кима одобрително.

А сега, когато беше изпаднала в немилост, Мариам трябваше да се радва и да се чувства отмъстена. Но колкото и да е странно, не беше така. Ни най-малко. Мариам с изненада осъзна, че й е жал за нея.

По време на вечеря момичето даваше воля на неспирните си страхове и тревоги. На върха на списъка беше пневмонията, от която се плашеше при всяко най-безобидно покашляне. Следваше дизентерията, чийто призрак се надигаше при всяко по-рядко ако. Всеки лек обрив беше лещенка или морбили.

— Не бива да се привързваш толкова — каза една вечер Рашид.

— Какво искаш да кажеш?

— Оная вечер слушах радио. „Гласът на Америка“. Чух интересна статистика. Казаха, че в Афганистан едно от всеки четири деца ще умре, преди да навърши пет години. Това е, което казаха. Обаче те… Какво? Какво? Къде отиваш? Ела тук, върни се. Веднага ела тук! — извика той и погледна объркан Мариам. — Какво й става?

Мариам тъкмо си лягаше, когато караницата пак започна. Беше гореща лятна нощ, типична за месец capamau в Кабул. Отдавна не беше валяло. Мариам отвори прозореца, после го затвори, защото отвън не нахлу свеж въздух, а само комари. Тя усещаше как жегата се надига от земята, прониква през разкъртените дъски на бараката в двора, както и през стените на стаята й. Обикновено разправията свършваше за няколко минути, но мина половин час, а тя не само продължаваше, но и се ожесточаваше. Мариам чу, че Рашид започна да крещи. Гласът на момичето, по-тих от неговия, беше неуверен и писклив. Скоро и бебето ревна.

После Мариам чу рязкото отваряне на вратата им. На сутринта щеше да види отпечатъка от дръжката върху стената на коридора. Седеше в кревата си, когато Рашид влетя в стаята й.

Беше по бели долни гащи и фланела с жълти петна от пот под мишниците. На краката си беше нахлузил джапанки. Държеше кафявия колан, който си беше купил за своята никка с момичето, и навиваше около юмрука си края с дупките.

— Това е твое дело. Знам — изръмжа той и тръгна към нея.

Мариам се измъкна от кревата и започна да отстъпва назад. Ръцете й се кръстосаха инстинктивно пред гърдите, където обикновено я удряше най-напред.

— За какво говориш? — заекна тя.

— Отблъсква ме. Ти я учиш да го прави.

С времето Мариам беше станала безчувствена към презрението и забележките, присмеха и укорите. Но не можеше да овладее страха си. През всички тези години тя се разтреперваше от ужас, когато той се озлобяваше, навиваше стегнато колана около юмрука си, а кожата скърцаше и кръвясалите му очи святкаха. Беше страхът на пусната в клетката на тигъра коза в мига, когато звярът вдига поглед от лапите си и започва да ръмжи.

Сега вече и момичето беше в стаята. Очите й бяха широко отворени, лицето — изкривено от уплаха.

— Трябваше да се сетя, че ти ще я развалиш — кресна злобно Рашид на Мариам.

Той замахна с колана и го изпробва на бедрото си. Катарамата издрънча.

— Спри, бас! — извика момичето. — Не бива така, Рашид.

— Връщай се в стаята.

Мариам отново заотстъпва назад.

— Не! Не го прави!

— Веднага!

Рашид пак вдигна колана и този път замахна към Мариам.

После стана нещо смайващо — момичето се хвърли към него, сграбчи с две ръце лакътя му и се опита да го събори, но успя само да увисне на ръката му. Така или иначе, забави настъплението му срещу Мариам.

— Пусни ме! — изкрещя той.

— Добре, прав си. Но не прави това. Моля те, Рашид, без бой! Моля те, недей!

Те продължиха да се боричкат — момичето, увиснало на ръката му и умоляващо, и Рашид, който се опитваше да се освободи от хватката, без да изпуска от очи Мариам, която беше толкова слисана, че не помръдваше.

В крайна сметка Мариам разбра, че няма да има бой, не и тази нощ. Той й беше дал да разбере каквото трябва. Рашид остана така още няколко минути с вдигната ръка, запъхтян и с лъснало от пот чело. После свали бавно ръката си. Краката на момичето стигнаха пода, но тя продължи да го стиска, сякаш не му вярваше, тъй че той трябваше да изтръгне със сила ръката си от впитите й пръсти.

— Не ти се е разминало — каза той и преметна колана през рамо. — Не ви се е разминало и на двете. Няма да ме правите на глупак в собствения ми дом.

После хвърли на Мариам един последен убийствен поглед и избута момичето навън.

Когато чу вратата им да се затваря, Мариам се мушна в леглото, зарови глава под възглавницата и зачака треперенето да премине.

Тази нощ се събуди три пъти. Първия път от грохота на ракетите на запад, откъм Картехчар. Втория път от плача на бебето долу, шъткането на момичето, удрянето на лъжица по шише с мляко. Накрая беше от жаждата, която я вдигна от леглото.

Долу дневната тънеше в мрак с изключение на лунен лъч, процеждащ се през прозореца. Мариам чуваше бръмченето на муха, зърна очертанията на чугунената печка в ъгъла, стърчащия от нея кюнец, който точно под тавана правеше остра чупка.

На път за кухнята се препъна. В краката й имаше нещо. Когато очите й свикнаха с тъмнината, видя момичето и бебето да лежат върху дюшек на пода.

Момичето спеше на една страна и похъркваше. Бебето беше будно. Мариам запали газената лампа на масата и клекна. И на светлината за пръв разгледа бебето отблизо, кичура тъмна коса, лешниковите очи с гъсти мигли, розовите бузки и устните с цвят на зрял нар.

Имаше чувството, че и бебето я разглежда. Лежеше по гръб с извъртяна настрани главичка и гледаше Мариам със смесица от радост, объркване и подозрение. Зачуди се дали лицето й го е изплашило, но в този миг то нададе щастлив писък и тя разбра, че е благосклонно към нея.

— Шшшт — пошушна Мариам. — Ще събудиш майка си, нищо че е глуха с едното ухо.

Ръката на детето се събра в юмруче. Юмручето се вдигна, отпусна се и намери път към устата му. Напъхало го цялото, то успя да се усмихне на Мариам и по устните му лъснаха мехурчета слюнка.

— Я се виж. На нищо не приличаш в тия проклети момчешки дрешки. И така увита в тая жега. Нищо чудно, че още не си заспала.

Мариам отметна одеялцето и с ужас видя отдолу още едно. Зацъка с език и щом махна и него, бебето се разсмя облекчено и размаха ръце като крилца на птичка.

— Така е по-добре, нали?

Мариам понечи да стане, но бебето сграбчи кутрето й. Пръстчетата му се стегнаха около него. Бяха топли, меки и влажни от слюнка.

— А-гууу — изгука то.

— Добре, бас, пусни ме.

Стиснало кутрето й, то зарита.

Мариам си измъкна пръста. Бебето се усмихна и издаде низ от гъргорещи звуци. Юмручето пак попадна в устата му.

— От какво си толкова щастлива? А? На какво се смееш? Не си чак толкова умна, както разправя майка ти. Баща ти е животно, а майка ти е глупачка. Нямаше да се смееш толкова, ако го знаеше. Не, нямаше. Заспивай, хайде. Заспивай.

Мариам се надигна и направи няколко крачки, преди да чуе онези мрънливи звуци, които предвещаваха голям рев, и се върна.

— Какво има? Какво искаш от мен?

Бебето грейна в беззъба усмивка.

Мариам въздъхна, приседна до него, остави го да сграбчи пръста й и се загледа как то свива пухкавите си крачета и рита във въздуха, писукайки. И седя така, докато бебето не спря да мърда и не започна да похърква лекичко.

Присмехулниците пееха весело на двора, а когато литваха, крилата им улавяха сияйната лунна светлина, процеждаща се през облаците. Гърлото й изгаряше от жажда, а краката й се схванаха, но мина доста време, преди да си измъкне пръста от ръчичката на бебето и да стане.

34

Най-голямо удоволствие на света за Лайла беше да лежи до Азиза, толкова близо до лицето на бебето си, че да гледа как големите му зеници се разширяват и свиват. Лайла обичаше да прокарва пръст по нежната мекичка кожа, по гривничките на малките му китки, по трапчинките на лактите му. Понякога полагаше Азиза на гърдите си и опряла устни на върха на главичката й, шепнеше неща за Тарик, бащата, когото тя нямаше да познава и чието лице никога нямаше да види. Лайла й разказваше за дарбата му да отгатва гатанки, за неговите хитрини и лудории, за непринудения му смях.

— Той имаше най-прекрасните мигли, гъсти като твоите. Хубава брадичка, прав нос, високо чело. О, баща ти беше красавец, Азиза. Беше съвършен. Съвършен като теб.

— Но внимаваше никога да не споменава името му.

Понякога улавяше Рашид да гледа много особено детето. Преди няколко вечери, докато седеше на пода на спалнята и с бръснарско ножче изрязваше мазол от крака си, той попита нехайно:

— Какво имаше между вас двамата?

Лайла го погледна озадачено, сякаш не беше разбрала въпроса.

— Лайли и Меджнун. Ти и сакатият. Какво имаше между него и теб?

— Беше мой приятел — отвърна тя, като се постара гласът й да е равен, и се зае припряно да приготвя шише на бебето. — Ти го знаеш.

— Не знам какво знам. — Рашид остави люспите от мазола на перваза и се тръшна на леглото. Пружината изскърца силно в знак на протест. Той разтвори крака и се хвана за чатала. — И като… приятели двамата правили ли сте нещо нередно?

— Нередно ли?

Рашид се засмя безгрижно, но Лайла усещаше погледа му — студен и изпитателен.

— Чакай да видим сега. Добре, целувал ли те е някога? Слагал ли си е ръката, където не й е мястото?

Лайла потрепери от възмущение — или поне се надяваше да изглежда така. Усещаше сърцето си в гърлото.

— Беше ми като брат.

— Чакай сега — приятел или брат?

— И двете. Той…

— Кое от двете?

— Беше и двете.

— Но братята и сестрите са любопитни един към друг. Да. Понякога братчето позволява на сестричката да види пишката му, а пък сестричката…

— Отвращаваш ме — каза Лайла.

— Значи нямаше нищо.

— Не искам да говоря повече за това.

Рашид наклони глава, присви устни и кимна.

— Хората приказваха, разбираш ли. Помня. Разправяха разни работи за вас двамата. Но ти казваш, че нямало нищо.

Искаше й се погледът, с който го изгледа, да е свиреп.

Той го издържа мъчително дълго, без да мигне, от което кокалчетата на ръката й, стиснала шишето, побеляха и тя трябваше да събере всичките си сили, за да не залитне.

Побиха я тръпки при мисълта какво би направил той, ако разбере, че краде от него. Всяка седмица от раждането на Азиза насам, докато Рашид спеше или беше в бараката, тя бъркаше в портфейла му и взимаше по една банкнота. Понякога, когато портфейлът беше изтънял, измъкваше само банкнота от пет афгана или не вземаше нищо, защото се боеше, че той ще забележи. А ако беше издут, си отмъкваше десет или двайсет; веднъж дори рискува и взе две двайсетачки. Криеше парите в торбичка, пришита под подплатата на карираното й зимно палто.

Чудеше се какво би направил, ако узнаеше, че тя се кани да избяга идната пролет. Или най-късно през лятото. Лайла се надяваше да събере хиляда афгана, половината от които щяха да отидат за автобуса от Кабул до Пешавар. Преди да тръгне, щеше да заложи халката си, както и другите бижута, които Рашид й беше подарил миналата година, когато все още беше маликата на двореца.

— Както и да е — рече той най-сетне, барабанейки с пръсти по корема си. — Няма какво да се сърдиш. Аз съм ти съпруг. А един съпруг си задава разни въпроси. Това момче извади късмет, че умря. Защото, ако беше тук сега, ако ми паднеше в ръцете… — Той засмука въздух през зъби и поклати глава.

— Нали за мъртвите не се говори лошо?

— Според мен някои хора никога не умират веднъж и завинаги.

Два дни по-късно, когато се събуди сутринта, Лайла намери пред вратата купчина внимателно сгънати детски дрешки. Имаше сукманче с розови рибки отпред, синя вълнена рокличка на цветя с чорапки и ръкавички в тон с нея, жълта пижамка на оранжеви точки и зелени памучни гащички, обточени с воланчета.

— Носи се слух — каза Рашид на масата същата вечер, мляскайки шумно, без изобщо да забелязва Азиза или жълтата й пижамка, — че Достум се кани да си смени позицията и да се присъедини към Хекматияр. На Масуд ще му дойде нанагорно да се бие с тия двамата. Да не забравяме и хазарите. — Той набучи парче патладжан от туршията, която Мариам беше направила през лятото. — Да се надяваме, че това е само слух. Защото, ако излезе истина, сегашната война — размаха мазна ръка той — ще изглежда като детска игра.

По-късно легна върху нея, както си беше с дрехите; само смъкна панталона си до глезените и се облекчи набързо. Когато спря да се тресе отгоре й, той се претърколи и заспа на мига.

Лайла се измъкна от леглото и намери Мариам в кухнята, където чистеше две пъстърви, клекнала на пода. До нея имаше купа с накиснат ориз. Кухнята миришеше на дим, препържен лук и риба.

Лайла седна в ъгъла, покри колене с края на ризата си и каза:

— Благодаря.

Мариам се направи, че не я чува. Тя наряза едната риба и взе втората. Отстрани перките с назъбен нож, обърна я с корема нагоре и я разпра с един замах от опашката до хрилете. Лайла я наблюдаваше как пъхва палец в устата на рибата, мушва го надолу и сръчно измъква вътрешностите с другата ръка.

— Дрешките са прекрасни.

— Не ми потрябваха — измърмори Мариам. Метна рибата на изцапания със сива слуз вестник и й отряза главата. — Или ще са за дъщеря ти, или за молците.

— Къде се научи така добре да чистиш риба?

— Като малка живеех край един поток. Сама си я хващах.

— Никога не съм била на риболов.

— Не е кой знае какво. Повечето е чакане — каза Мариам и разряза изкормената пъстърва на три парчета.

— Сама ли ги уши?

Мариам кимна.

— Кога?

Мариам изплакна парчетата в купа с вода.

— Когато бях бременна първия път. Или може би втория. Преди осемнайсет-деветнайсет години. Така или иначе много отдавна. Както казах, не ми потрябваха.

— Много добра шивачка си. Защо и мен не ме научиш?

Мариам сложи измитите парчета в чиста купа. Вдигна глава — от пръстите й капеше вода — и погледна Лайла така, сякаш я виждаше за пръв път.

— Миналата нощ, когато той… Никой досега не ме е защитавал — каза тя.

Лайла се взря в отпуснатите й бузи, в увисналите клепачи, в дълбоките бръчки около устата й — забеляза всичко това, сякаш и тя я виждаше за пръв път. И за пръв път съзря не лице на враг, а лице, белязано от стаена болка, безропотно тегло, покорство и примирение. Лайла се запита дали ако остане тук, след двайсет години това няма да е собственото й лице.

— Не можех да му позволя да те бие — каза. — Отраснала съм в семейство, в което не се вършеха такива неща.

— Това е твоето семейство сега. Трябва да свикнеш.

— Не и с това, не.

— Ще ти посегне и на теб, да знаеш — рече Мариам и си избърса ръцете в парцал. — Много скоро. А и ти му роди дъщеря. Така че твоят грях е по-непростим и от моя.

Лайла стана.

— Знам, че навън е много студено, но какво ще кажеш ние, грешниците, да изпием по чаша чай на двора?

Мариам се изненада.

— Не мога. Трябва да нарежа зеленчуците.

— Ще ти помогна сутринта.

— И трябва да почистя тук.

— Ще го свършим двете. Ако не греша, останала е малко халва. Много върви с чай.

Мариам остави парцала на шкафа. Лайла усети притеснение в начина, по който си подръпна ръкавите, оправи си хиджаба, напъха отдолу кичур коса.

— Китайците казват, че е по-добре да те лишат от храна за три дни, отколкото от чай за един.

Мариам се усмихна леко.

— Хубава поговорка.

— Така е.

— Но не мога да остана дълго.

— Една чашка.

Настаниха се на сгъваеми столове отвън и си отчупваха с пръсти халва от обща чиния. Наляха си втора чаша и когато Лайла я попита дали иска още една, Мариам прие. Докато по хълмовете трещяха оръдия, двете гледаха как облаците се плъзгат по луната и последните за годината светулки описват яркожълти дъги в тъмнината. Когато Азиза се събуди и се разплака, а Рашид кресна на Лайла да иде да й затвори устата, двете се спогледаха. Откровен, многозначителен поглед. И от този мимолетен безмълвен контакт с Мариам Лайла проумя, че те не са вече врагове.

35

От онази нощ нататък Мариам и Лайла вършеха домакинската работа заедно. Седяха в кухнята и месеха тесто, режеха лук, чукаха чесън, подаваха парченца краставица на Азиза, която тракаше с лъжици наоколо и си играеше с моркови. Оставяха я да лежи в кошчето на двора, навлечена с дебели дрешки и вълнен шал около врата, а те перяха и я наблюдаваха с едно око; кокалчетата на ръцете им се сблъскваха, докато търкаха ризи, гащи и пелени в коритото.

Лека-полека Мариам свикна с това предпазливо, но приятно общуване. Чакаше с нетърпение трите чаши чай с Лайла на двора, станали техен нощен ритуал. Сутрин се улавяше, че напряга слух да чуе шляпането на скъсаните й чехли по стълбата, когато слизаше за закуска, и звънкия смях на Азиза, че с нетърпение очаква да зърне осемте й зъбчета, да усети мириса на мляко по кожата й. Когато Лайла и Азиза спяха до по-късно, чакането я изнервяше. Миеше вече измити чинии. Пренареждаше възглавничките в дневната. Бършеше праха от первазите на прозорците. Гледаше да е заета с нещо, докато Лайла влезеше в кухнята с Азиза, подпряна на хълбока й.

Зърнеше ли сутрин Мариам, Азиза ококорваше очички и започваше да скимти и да се извива в ръцете на майка си. Протягаше се към Мариам да я вземе, мъничките й юмручета се свиваха и разпускаха бързо, а личицето й грейваше от обожание и трепетно нетърпение.

— Стига си се дърпала — казваше Лайла и я пускаше да допълзи до Мариам. — Успокой се. Хала Мариам няма да избяга. Ето я леля ти. Виждаш ли? Хайде, гушни я.

Попаднеше ли в ръцете на Мариам, Азиза светкавично пъхваше пръстче в устата си и заравяше лице във врата й. Мариам я притискаше силно с малко смутена щастлива усмивка. Никой не я бе искал и търсил така досега. Никой не й бе показвал обичта си толкова простодушно и искрено.

Азиза събуждаше у Мариам желание да заплаче.

— Какво толкова си харесала една грозна старица? — шепнеше тя в косицата й. — А? Аз съм никоя, не виждаш ли? Селянка. Какво имам, че да ти го дам?

Но Азиза само измъркваше доволно и заравяше още по-дълбоко лице. Тогава Мариам замираше. Очите й се насълзяваха. Сърцето й литваше. И тя се чудеше как след всичките тези години на пустота е намерила в това малко същество първата истинска близост в своя безрадостен самотен живот.

В самото начало на следващата година, през януари 1994-та, Достум наистина премина от другата страна. Присъедини се към Гулбудин Хекматияр и зае позиция до Бала Хисар, старата крепостна стена в планината Шир Дарваза, която се извисяваше близо до града. Двамата заедно настъпваха срещу силите на Масуд и Рабани в Министерството на отбраната и Президентския дворец. Обстрелваха се с артилерийски огън от двата бряга на река Кабул. Улиците се покриха с трупове, изпочупени стъкла и метални отломки. Настана плячкосване, зачестиха убийствата и изнасилванията, чиято цел бе сплашване на хората и възнаграждаване на милицията. Мариам чу за жени, които се самоубивали от страх да не бъдат изнасилени, и за мъже, които заради честта си убивали своите изнасилени жени и дъщери.

Азиза пищеше от пукота на минохвъргачките. За да я разсее, Мариам редеше на пода зърна ориз във формата на къщи, петли или звезди и позволяваше на детето да ги разпръсва. Рисуваше й слонове с едно непрекъснато движение, както я беше научил Джалил.

Рашид каза, че всеки ден убивали десетки цивилни. Обстрелвали болници и складове с медикаменти. Колите с хранителни запаси не стигали до града, защото били ограбвани и обстрелвани. Мариам се питаше дали и в Херат се водят такива битки и ако е така, как се справя молла Файзула, а и Биби с нейните синове, снахи и внуци. И, разбира се, Джалил. Дали и той като нея се укриваше? Или беше взел жените и децата си и беше напуснал страната? Надяваше се да е някъде жив и здрав, да е успял да се измъкне от това клане.

Боевете принудиха дори Рашид да си остане цяла седмица вкъщи. Той залости портата, заложи капани в двора, заключи входната врата и я барикадира с една кушетка. Крачеше напред-назад из къщата, пушеше, надничаше през прозореца, чистеше си пистолета и ту слагаше, ту вадеше пълнителя. На два пъти под предлог, че е видял някого да се опитва да прескочи дувара, стреля към улицата.

— Карат насила малки момчета да се присъединяват към тях — каза той. — Това правят муджахидините. Посред бял ден, с насочени в главите им дула. Отмъкват ги направо от улицата. А ако бойци от противниковата милиция заловят тези момчета, на свой ред ги измъчват. Убиват ги с ток, това чух, или смазват топките им с клещи. Карат ги да ги заведат в къщите си. После нахлуват вътре, убиват бащите, изнасилват сестрите и майките. — Той размаха пистолета над главата си. — Само да са посмели да припарят в дома ми. Ще смажа техните топки! Ще им пръсна главите! Знаете ли какъв късмет имате вие двете, че мъжът ви не се плаши и от самия дявол?

Рашид погледна към пода и забеляза Азиза.

— Не ми ходи по петите — сопна й се той и се прицели наужким в нея. — Престани да вървиш след мен! Махай се! Махай се да не те настъпя.

Азиза се отдръпна. Върна се пълзешком при Мариам, обидена и объркана. В скута й тя засмука палче и се втренчи мрачно и умислено в Рашид. От време на време вдигаше очи към Мариам, на която й се стори, че търси от нея утеха.

Но по въпроса за бащите тя не можеше да й предложи никаква утеха.

Мариам изпита облекчение, когато боевете отново стихнаха, най-вече, защото не трябваше повече да седи затворена с Рашид и неговата сприхавост, която тормозеше цялата къща. А и той я плашеше, като размахваше онзи зареден пистолет около Азиза.

Един ден през зимата Лайла поиска тя да й сплете косата.

Мариам седеше неподвижно и наблюдаваше в огледалото как тънките пръсти на Лайла затягат плитките й, как лицето й се напряга от съсредоточаването. Азиза спеше на пода, свита на кълбо. Под ръката й се подаваше куклата, направена от Мариам. Беше я напълнила с бобови зърна, ушила й беше рокля от боядисан с чай плат и й беше измайсторила огърлица от нанизани на конец голи макари.

По едно време Азиза пръцна. Лайла започна да се смее и Мариам също прихна. Смяха се на отраженията си в огледалото, докато очите им се насълзиха и моментът беше толкова естествен и непринуден, че изведнъж Мариам започна да й разказва за Джалил, за нана, за джина. Лайла стоеше, отпуснала ръка на рамото й и не сваляше очи от лицето й в огледалото. Думите бликаха от устата на Мариам като кръв от артерия. Разказа за Биби джо, за молла Файзула, за унизителната поява в дома на Джалил, за самоубийството на нана. Разказа й за жените на Джалил и за претупаната никка с Рашид, за пътуването до Кабул, за своите бременности, за безбройните периоди на надежда, за побоите на Рашид.

После Лайла седна на пода до стола на Мариам и махна разсеяно едно влакънце от косата на Азиза. Настана тишина. А сетне тя рече:

— Аз също имам да ти кажа нещо.

През онази нощ Мариам не мигна. Седеше в леглото си и наблюдаваше как снегът се сипе безшумно.

Сезоните се сменяха; в Кабул президентите идваха на власт, а после ги убиваха; една империя претърпя поражение тук; стари войни свършваха и избухваха нови. Но Мариам почти не ги беше забелязала, нито пък я интересуваха. Прекарала беше тези години в отдалечено кътче на съзнанието си — сухо, безплодно поле, отвъд желания и вопли, отвъд мечти и разочарования. Там бъдещето нямаше значение. А от миналото бе извадила само една поука: любовта е пагубна грешка, а нейната съучастница, надеждата — коварна илюзия. И ако някога тези отровни цветя започнеха да никнат, Мариам веднага ги изкореняваше. Изкореняваше ги и ги закопаваше, преди да са се хванали.

Но някак си през тези последни месеци Лайла и Азиза — както се оказа, харами като нея, се превърнаха в част от нея и без тях животът, който беше търпяла толкова дълго, вече й изглеждаше непоносим.

— Заминаваме тази пролет, аз и Азиза. Ела с нас, Мариам.

Годините не бяха благосклонни към Мариам. Но може би, мислеше си тя, все още я чакаха по-добри занапред. Нов живот, в който щеше да открие блаженства, каквито според нана едно харами като нея никога нямаше да изпита. В живота й неочаквано бяха поникнали две нови цветя и докато гледаше падащия сняг, тя си представяше как молла Файзула прехвърля зърната на своята броеница и приведен й шепне със своя благ треперещ глас: „Но Бог е този, който ги е посадил, Мариам. И Той е пожелал ти да се грижиш за тях. Такава е Неговата воля, момичето ми.“

36

Когато тази пролетна сутрин на 1994 година зората постепенно стопи мрака, Лайла беше убедена, че Рашид знае. Очакваше всеки момент да я извлече от леглото и да я попита наистина ли го е взела за такъв кръгъл глупак, който няма да се усети. Но азанът заглъхна, а пролетните лъчи огряха покривите, петлите закукуригаха, а не се случи нищо необикновено.

Сега го чуваше в банята как потропва с бръснача по ръба на легенчето. После и долу, докато ходеше насам-натам, чакайки да се запари чаят. Издрънчаха ключовете. Сега пресичаше двора и отиваше към колелото си.

Лайла надникна през пролуката между пердетата на дневната. Проследи с поглед отдалечаването на колелото му, чието кормило проблясваше на слънцето.

— Лайла?

Мариам стоеше на вратата. Лайла можеше да се закълне, че и тя не е спала тази нощ. Запита се дали като нея е била обземана от пристъпи на радостна възбуда, последвани от задушаващ страх.

— Тръгваме след половин час — рече Лайла.

На задната седалка на таксито не пророниха дума. Азиза седеше в скута на Мариам и стиснала куклата си, гледаше с ококорени от недоумение очички бързо преминаващия покрай колата град.

— Она! — извика тя и посочи група момиченца, които скачаха на въже. — Маям! Она!

Накъдето и да погледнеше, Лайла виждаше Рашид. Зърна го да излиза от бръснарници с прашасали витрини, от малки бараки, в които продаваха яребици, от порутени магазини с натрупани от пода до тавана стари автомобилни гуми.

Беше се снишила на седалката.

До нея Мариам шепнеше молитва. На Лайла й се щеше да вижда лицето й, но Мариам беше с бурка — и двете бяха облечени така — и всичко, което можеше да види, беше блясъкът на очите й през мрежата.

За пръв път от седмици излизаше навън, като се изключи, че предишния ден беше отскочила до заложната къща, където остави брачната си халка и излезе с трепетното усещане, че това е краят и няма връщане назад.

Наоколо се виждаха пораженията от неотдавнашните боеве, чийто тътен беше чувала. Къщи, превърнати в купчини от тухли и камъни, ями, изтърбушени сгради, от които стърчаха рухнали греди, преобърнати, а често и паднали една върху друга смачкани овъглени коли, зеещи в стените дупки с всевъзможен калибър и навред изпотрошени стъкла. Видя погребална процесия, отправила се към джамия — на опашката кретаха старици в черно и си скубеха косите. Минаха покрай задръстено от надгробни камъни гробище, където на вятъра плющяха раздрани флагове на шахиди.

Лайла се пресегна над куфара и обгърна с пръсти меката ръчичка на дъщеря си.

На автогарата Порта Лахор близо до Пол Махмуд хан в Източен Кабул имаше редица автобуси с отворени врати. Мъже с тюрбани мъкнеха припряно тежки вързопи, товареха ги на покривите на автобусите и ги закрепяха с въжета. Вътре в сградата имаше дълга опашка от мъже, чакащи за билети. Струпали багажа в краката си, жени с бурки стояха на групи и бъбреха. Майки с бебета на ръце, хора, мъмрещи тичащите деца. И вътре, и вън патрулираха муджахидини, които раздаваха заповеди. Бяха с ботуши, паколи и пепеляво зелени униформи. Всички носеха автомати.

Лайла усещаше, че я наблюдават. Не поглеждаше никого в лицето, но имаше чувството, че всеки тук знае и не одобрява онова, което тя и Мариам вършеха.

— Виждаш ли някого? — попита тя.

Мариам премести Азиза в другата си ръка.

— Гледам.

Лайла знаеше, че това щеше да е първата опасна част — да намерят подходящ мъж, който да каже, че двете са му роднини. Свободите и възможностите, на които се бяха радвали жените между 1978 и 1992 година, бяха вече минало. Лайла все още си спомняше какво казваше баби за онези години на социалистическо управление: „Сега е добро време да си жена в Афганистан, Лайла.“ Откакто муджахидините дойдоха на власт през април 1992 година, името на страната беше сменено на Ислямска държава Афганистан. Върховният съд на Рабани бе вече пълен с поддръжници на твърдата политика, които отмениха указите от комунистическо време, даващи права на жените, и издадоха постановления, базирани на строгите ислямски закони, които задължаваха жените да се забулват, забраняваха им да пътуват, без да ги придружава мъж роднина, убиваха прелюбодейките с камъни. Макар че тези закони рядко се прилагаха. „Щяха да ги прилагат по-строго — беше казала тя на Мариам, — стига да не бяха толкова заети да се избиват помежду си. И нас също.“

Втората опасна част от това пътуване щеше да започне, когато пристигнеха в Пакистан. Вече обременен с близо два милиона афганистански бежанци, през януари Пакистан беше затворил границите си за афганистанци. Лайла беше чула, че само хора с визи могат да влязат в страната. Но границата беше пропусклива — открай време бе така — и Лайла знаеше, че хиляди афганистанци проникват в Пакистан или като дават подкупи, или като изтъкват хуманитарни причини, а и винаги имаше канали за нелегално влизане. „Ще търсим начин, когато пристигнем там“, беше казала на Мариам.

— Какво мислиш за онзи? — попита Мариам и повдигна брадичка към един мъж.

— Не изглежда надежден.

— А онзи?

— Много е стар. И пътува с още двама мъже.

Накрая Лайла го откри. Седеше на една пейка в парка със забулена жена и държеше на коленете си момченце с шапка, приблизително на възрастта на Азиза. Беше висок и строен, с брада и разкопчана яка на ризата. На скромното му сиво палто липсваха няколко копчета.

— Чакай тук — каза Лайла, поотдалечи се и отново чу как Мариам зашепна молитва.

Когато приближи до младия мъж, той вдигна поглед и заслони с ръка очите си.

— Извинявай, братко, но за Пешавар ли пътувате?

— Да — отвърна той, примижавайки.

— Питам се дали можеш да ни помогнеш. Ще ни направиш ли една услуга?

— Каква, хамшира!

Тя се окуражи, като видя добродушния му израз.

Разказа му историята, която бяха съчинили с Мариам. Каза му, че е вдовица. Че тя, майка й и дъщеря й са останали без близки в Кабул и отиват при чичо й в Пешавар.

— Искате да дойдете със семейството ми — рече младият мъж.

— Знам, че това ще те затрудни. Но изглеждаш свестен човек и аз…

— Не се притеснявай, хамшира. Разбирам. Няма проблем. Нека ида да ви купя билети.

— Благодаря ти, братко. Това е добро дело. Бог няма да го забрави.

Тя измъкна плика изпод бурката си и му го подаде. В него имаше около хиляда и сто афгана — половината от събраното през последната година и парите от пръстена. Той мушна плика в джоба на панталона си и каза:

— Чакай тук.

Тя го проследи с поглед, докато влезе в гарата. Върна се след половин час.

— По-добре е да държа билетите у мен — каза той. — Автобусът тръгва след един час, в единайсет. Ще се качим всички заедно. Казвам се Вакил. Ако питат, а не би трябвало, ще им кажа, че си ми братовчедка.

Лайла му каза имената им и той я увери, че ще ги запомни.

— Стойте наблизо.

Седнаха на пейка до Вакил и семейството му. Беше слънчева топла утрин, на небето имаше само няколко тънки облачета, увиснали в далечината над хълмовете. Мариам даде на Азиза няколко бисквити, които не бе забравила да вземе в бързината преди тръгване. Подаде една и на Лайла.

— Ще повърна — засмя се Лайла. — Много съм напрегната.

— И аз.

— Благодаря ти, Мариам.

— За какво?

— За това, че тръгна с нас. Едва ли мога да се справя сама.

— Не е и нужно.

— Ще се справим, нали, Мариам, там, където отиваме?

Мариам протегна ръка през пейката и я сложи върху кръстосаните й длани.

— Коранът казва, че Аллах е на изток и на запад, затова накъдето и да се обърнеш, там е Той.

— Бу-бу! — извика Азиза и посочи един автобус. — Ма-ям, бу-бу!

— Виждам го, Азиза джо — отвърна Мариам. — Точно така, бу Скоро всички ще се качим на бу. О, колко интересни неща ще видиш.

Лайла се усмихна. Гледаше как един дърводелец реже дъска в работилницата си отвъд улицата и наоколо хвърчат стърготини. Гледаше профучаващите коли, чиито прозорци бяха покрити със сажди и кал. Гледаше автобусите, по които бяха изрисувани пауни, лъвове и лъскави мечове.

Почувства се замаяна и смела под лъчите на утринното слънце. Отново усети трепетно вълнение и когато край нея мина едно бездомно накуцващо куче с жълти очи, Лайла се наведе и го погали по гърба.

Няколко минути преди единайсет един мъж с мегафон прикани всички пътници за Пешавар да се качват. Вратите на автобуса се отвориха със силно свистене и към него се втурна тълпа. Хората се блъскаха, всеки се мъчеше да си проправи път напред.

Вакил махна на Лайла и вдигна сина си на ръце.

— Тръгваме — каза Лайла.

Вакил вървеше отпред. Когато наближиха автобуса, Лайла видя как по прозорците се появиха лица, носове и длани се залепиха на стъклата. Хората наоколо се сбогуваха шумно.

Млад милиционер проверяваше билетите на вратата на автобуса.

— Бу-бу! — извика Азиза.

Вакил подаде билетите на милиционера, който ги скъса на две и му ги върна. Вакил качи първо жена си. Лайла улови как се споглеждат с милиционера. Стъпил на първото стъпало, Вакил се наведе и му каза нещо на ухо. Милиционерът кимна.

Сърцето й се преобърна.

— Вие двете, с детето, дръпнете се настрани — извика милиционерът.

Лайла се престори, че не е чула, и понечи да се качи на стъпалото, но милиционерът я сграбчи за рамото и я изблъска от опашката.

— Ти също — извика той на Мариам. — По-бързо! Задържаш хората.

— Какъв е проблемът, братко? — изрече с вцепенени устни Лайла. — Ние си имаме билети. Не ти ли ги даде братовчед ми?

Той вдигна пръст до устата си, за да я накара да млъкне. После пошушна нещо на друг милиционер. Вторият, закръглен младеж с белег по дължината на дясната буза, кимна и каза на Лайла:

— Тръгвайте след мен.

— Трябва да се качим на този автобус — извика тя, съзнавайки, че гласът й трепери. — Имаме билети. Защо правите това?

— Няма да се качите на този автобус. И трябва да се примирите. Ще дойдете с мен. Освен ако не искате детето ви да види как ви влачим.

Докато ги водеха към един камион, Лайла погледна през рамо и зърна момченцето на Вакил в дъното на автобуса. То също я видя и й помаха радостно.

В полицейското управление недалеч от Торабаз хан ги накараха да седнат отделно една от друга от двете страни на дълъг претъпкан коридор с бюро по средата, на което един мъж палеше цигара от цигара и от време на време тракаше на пишеща машина. Така минаха часове. Азиза пристъпваше с несигурни крачки от Лайла към Мариам, после пак се връщаше обратно. Поигра си с един кламер, който мъжът на бюрото й даде. Изяде бисквитите. Накрая заспа в скута на Мариам.

Около три часа вкараха Лайла в стаята за разпити, а Мариам накараха да чака с Азиза в коридора.

Мъжът зад бюрото беше трийсет и няколко годишен и носеше цивилни дрехи — черен костюм, вратовръзка, черни мокасини. Имаше добре поддържана брада, къса коса и сключени вежди. Той се втренчи в Лайла и за почуква с молив откъм края с гумичката.

— Знаем — започна той и се прокашля, като прикри възпитано уста с юмрук, — че днес вече сте изрекли една лъжа, хамшира. Младият мъж на автогарата не ви е бил братовчед. Сам го е казал. Въпросът е дали ще изречете още лъжи. Лично аз ви съветвам да не го правите.

— Щяхме да идем да живеем при чичо ми — каза Лайла. — Това е истината.

Полицаят кимна.

— Жената в коридора майка ви ли е?

— Да.

— Има хератски акцент. А вие не.

— Отрасла е в Херат. Аз съм родена тук, в Кабул.

— Разбира се. И сте останали вдовица? Така сте казали. Моите съболезнования. А този ваш чичо къде живее?

— В Пешавар.

— Да, така сте казали. — Той наплюнчи върха на молива си и го вдигна над един празен лист. — Къде обаче в Пешавар? В кой квартал, моля? Име на улицата, номер на къщата.

Лайла се опита да овладее надигащата се в гърдите й паника. Каза му името на единствената улица, която знаеше в Пешавар — беше чула да я споменават веднъж на празненството на мами, когато муджахидините за пръв път стъпиха в Кабул — Джамруд Роуд.

— О, да. Същата, на която е хотел „Пърл Континентал“. Той трябва да го е споменал.

Лайла се вкопчи в тази възможност и потвърди, че наистина е така.

— Точно тази улица, да.

— Само че хотелът е на Хибер Роуд.

Лайла чу Азиза да плаче в коридора.

— Дъщеря ми е уплашена. Мога ли да я взема, братко?

— Предпочитам „офицер“. А и скоро ще сте с нея. Имате ли телефонния номер на този чичо?

— Имам го. Имах го. Аз… — Дори скрита зад бурка, Лайла усещаше пронизителния му поглед. — Толкова съм объркана, май съм го забравила.

Той изсумтя. Попита я за името на чичото, за името на жена му. Колко деца имат. Как се казват. Къде работи чичото. Колко годишен е. Въпросите му я объркаха напълно.

Полицаят остави молива, преплете пръсти и се наклони, както правят родителите, когато искат да кажат нещо на едва проходило дете.

— Нали си давате сметка, хамшира, че е престъпление жена да бяга от къщи? Много такива сме видели. Тръгнали сами жени, които твърдят, че мъжете им са умрели. Понякога казват истината, но повечето пъти лъжат. Можете да влезете в затвора за бягство от къщи. Давате си сметка, надявам се. Нали?

— Пуснете ни, офицер… — Тя прочете името му на табелката на ревера. — Офицер Рахман. Проявете състрадание. Какво ви струва да пуснете някакви си две жени? Каква вреда може да причини това някому? Ние не сме престъпнички.

— Не мога.

— Моля ви, моля ви.

— Става дума за закона, хамшира — каза тържествено и важно Рахман. — Моя отговорност е, разбирате ли, да поддържам реда.

Въпреки обърканото положение, в което се намираше, Лайла почти се разсмя. Порази я това, че се позова на реда на фона на онова, което фракциите на муджахидините вършеха — убийствата, изтезанията, плячкосването, изнасилванията, екзекуциите, взривовете, десетките хиляди ракети, които бяха изстреляли едни срещу други, без да ги е грижа, че могат да пострадат невинни хора. Редът. Но си прехапа езика.

— Ако ни върнете вкъщи — изрече бавно тя, — не ми се мисли какво ще направи той с нас.

Видя какво усилие му струваше да не отвърне поглед.

— Какво прави един мъж в дома си, си е негова работа.

— Ами законът, офицер Рахман? — Очите й се наляха със сълзи на ярост. — Ще бъдете ли там, за да поддържате реда?

— Съгласно политиката ние не се месим в личните семейни работи, хамшира.

— Разбира се, че не се месите. Щом това е в полза на мъжа. И не е ли това „лична семейна работа“, както казахте? Не е ли?

Той се отдръпна от бюрото, стана и си изпъна сакото.

— Смятам, че този разговор е приключен. Трябва да кажа, хамшира, че много си утежнихте положението. Наистина много. А сега изчакайте вън. Ще разменя няколко думи с вашата… която и да е тя.

Лайла запротестира, после закрещя и той трябваше да извика на помощ още двама души, за да я извлекат от кабинета му.

Разпитът на Мариам трая само няколко минути. Когато излезе, тя изглеждаше потресена.

— Задаваше ми толкова много въпроси — каза. — Съжалявам, Лайла джо. Не съм умна като теб. Задаваше ми толкова много въпроси! Не знаех отговорите. Съжалявам.

— Не си виновна ти, Мариам — рече уморено Лайла. — А аз. Аз съм виновна. За всичко.

Минаваше шест, когато полицейската кола спря пред къщата. Накараха Лайла и Мариам да изчакат на задната седалка и оставиха един въоръжен муджахидин на предната да ги пази. Шофьорът слезе от колата, почука на вратата и поговори с Рашид. Пак той им направи знак да дойдат.

— Дано сте добре дошли — каза мъжът на предната седалка и запали цигара.

— Ти! — викна той на Мариам. — Ти чакай тук. Тя седна кротко на дивана.

— Вие двете, горе!

Рашид сграбчи Лайла за лакътя и я повлече по стълбата. Все още беше с обувките, с които ходеше на работа — не си беше обул джапанките, не си беше свалил часовника, дори не си беше съблякъл палтото. Лайла си представи как преди час или преди минути е нахълтвал от стая в стая, тряскал е вратите, невярващ на очите си, и е псувал като обезумял.

В коридора горе Лайла се обърна към него и каза:

— Тя не искаше да го прави. Аз я накарах. Тя не искаше да тръгва…

Не видя връхлитащия юмрук. В един момент говореше, а в следващия беше на четири крака с широко отворени очи и пламнало лице. Все едно летящо гюле я беше блъснало в слънчевия сплит. Осъзна, че е изтървала Азиза, която пищеше. Опита се да си поеме дъх и да каже нещо, но издаде само задавени хрипове. От устата й потече лига.

После я повлече за косата. Видя как грабна Азиза, видя как сандалите й паднаха, видя ритащите тънки крачка. Той изтръгна цял кичур от косата й и Лайла се просълзи от болка. Видя как кракът му отваря с ритник вратата на Мариам, как Азиза полита и тупва на леглото. Той пусна косата й и заби носа на обувката си в лявото й бедро. Тя зави от болка, а той затръшна вратата след себе си. В ключалката изтрака ключ.

Азиза продължаваше да пищи. Лайла лежеше на кълбо върху пода и дишаше тежко. Вдигна се на ръце и долази до леглото. Протегна се към детето си.

Побоят долу започна. Звуците, които Лайла чуваше, бяха глухи и равномерни. Нямаше ругатни, писъци, молби, скимтене, а само ритмично нанасяне и понасяне на удари, онова повтарящо се бух, бух от нещо твърдо, биещо по плът, тъп звук от блъскане в стена, раздиране на дреха. На моменти Лайла чуваше тичащи стъпки, безмълвна гонитба, преобръщане на мебели, звънтене на стъкло, а после пак онова бух, бух.

Лайла взе Азиза на ръце и нещо топло намокри отпред бурката й, когато детето се напишка.

Долу тичането и гонитбата най-сетне спряха. Сега звукът беше като от начукване на телешки бут с дървена бухалка.

Лайла люля Азиза, докато звукът утихна и когато чу външната врата да се отваря, а после да се затръшва, пусна детето на пода и надникна през прозореца. Видя Рашид да стиска Мариам за врата и да я води през двора. Мариам беше боса и превита на две. Имаше кръв по ръцете му, кръв по лицето й, по косата, по врата, надолу по гърба й. Ризата й беше раздрана отпред.

— Съжалявам, Мариам — изкрещя Лайла в стъклото.

Видя го как я бутна в бараката за инструменти. Влезе и той и излезе с чук и няколко дълги дъски. Затвори вратата и щракна катинара. Провери дали е заключен, а после заобиколи зад бараката и взе стълбата.

След няколко минути лицето му беше на прозореца на Лайла с пирони в ъглите на устата. Косата му беше разчорлена. На челото му имаше кървава драскотина. Щом го видя, Азиза писна и зарови лице под мишницата на Лайла.

Рашид започна да заковава дъските напряко на прозореца.

Тъмнината беше плътна, непрогледна и постоянна, без нюанси и прозирни слоеве. Рашид беше запълнил с нещо пролуките между дъските, беше поставил голям и непоклатим предмет пред вратата, така че под нея не проникваше никаква светлина. Беше напъхал нещо в ключалката.

Лайла откри, че не може да определи с очи потока на времето, затова го правеше със здравото си ухо. Азанът и кукуригащите петли показваха, че е сутрин. Тракането на чинии долу в кухнята и радиото означаваха вечер.

Първия ден двете се търсеха опипом в мрака. Лайла не можеше да види Азиза, когато тя плачеше, когато лазеше.

— Пие — скимтеше детето. — Пиеее.

— Скоро, скоро. — Лайла се навеждаше да я целуне уж по челото, а попадаше на темето й. — Скоро ще пиеш млекце. Само потърпи. Бъди добро момиченце и мама ще ти намери малко млекце.

Лайла й изпя няколко песни.

Азанът отекна за втори път, а Рашид все още не им беше дал никаква храна и което беше по-лошо, никаква вода. Този ден ги налегна задушаваща жега. Стаята се превърна в тенджера под налягане. Лайла си помисли за кладенеца вън, за студената прясна вода и облиза устни със сух език. Детето не спираше да плаче и тя забеляза с тревога, че когато бършеше бузите му, ръцете й оставаха сухи. Свали всички дрехи от Азиза, опита се да намери нещо, с което да й вее, започна да духа върху нея, докато не усети, че й се завива свят. Скоро Азиза престана да лази. Заспиваше и се будеше на пресекулки.

На няколко пъти този ден Лайла тропаше с юмруци по вратата, събираше цялата си енергия да вика за помощ с надеждата да я чуе някой съсед. Но никой не дойде, а виковете й само плашеха Азиза и тя започваше да плаче немощно и задавено. Лайла се свлече на пода. Мислеше с чувство за вина за Мариам, пребита, окървавена, затворена в бараката.

По едно време заспа в изгарящата тялото й горещина. И сънува, че двете с Азиза попадат неочаквано на Тарик. Той е на отсрещната страна на оживена улица, под навеса на шивашки дюкян, и приклекнал, опитва смокини от една кошница. Онзи там е татко ти, казва Лайла. Виждаш ли мъжа отсреща? Той е твоят истински баща. Тя извиква името му, но уличният шум поглъща вика й и Тарик не я чува.

Събуди се от свистенето на ракети над главата й. Небето, което не можеше да види, се раздираше от взривове и картечен огън. Лайла затвори очи. Събуди се от тежките стъпки на Рашид в коридора. Довлече се до вратата и пак задумка с длани по нея.

— Само една чаша, Рашид. Не за мен. Направи го за нея. Иначе ще умре.

Той отмина.

Тя започна да го моли. Молеше го да й прости, сипеше обещания, кълнеше го.

Вратата на стаята му се затвори. Чу се радиото.

Мюезинът призова за третата молитва. Жегата стана убийствена. Азиза престана да плаче, престана да помръдва отпуснатото си телце.

Лайла прилепваше ухо на устата й и всеки път изпадаше в ужас, че няма да долови плиткото свистящо дишане. Завиваше й се свят дори от незначителното усилие да се надвеси над нея. Заспа и сънува сънища, които после не си спомняше. Събуди се, провери как е Азиза, напипа напуканите й устни, слабия пулс на врата й. После пак легна. Вече беше сигурна, че ще умрат тук, но най-много я ужасяваше мисълта, че ще надживее Азиза, която беше толкова крехка. Колко още можеше да издържи? Щеше да умре в тая жега, а Лайла трябваше да лежи до вкочаняващото се телце и да чака собствената си смърт. Отново заспа. Събуди се. Заспа. Границата между съня и будуването изчезна.

Събуди се отново — не от петлите или азана, а от влаченето на нещо тежко. Чу изщракване. Внезапно стаята се обля в светлина и болка прониза очите й. Лайла надигна глава, примижа и закри очи с ръка. През пролуките между пръстите си видя огромен размазан силует в правоъгълник от заслепяваща светлина. Силуетът се размърда. После една сянка приклекна до нея, надвеси се и един глас заговори в ухото й:

— Ако се опиташ да го направиш още веднъж, ще ви намеря. Кълна се в името на Пророка, че ще ви открия. И тогава няма да има съд в тази затрита държава, който да ме осъди за онова, което ще направя. Първо с Мариам, после с нея и накрая с теб. И ще те накарам да гледаш. Разбираш ли ме? Ще те накарам да гледаш.

И излезе от стаята. Но не и преди да я ритне над хълбока, след което Лайла дни наред щеше да пикае кръв.

37

Септември 1996 г.

Две и половина години по-късно, на 27 септември сутринта, Мариам се събуди от викове и клаксони, фойерверки и музика. Изтича в кухнята и завари Лайла на прозореца, качила на раменете си Азиза.

— Талибаните са тук — каза тя.

Мариам за пръв път чу за талибаните преди две години, през октомври 1994 година, когато Рашид донесе новината, че те са разгромили муджахидините в Кандахар и са превзели града. Били партизански сили, каза той, сформирани от млади пущуни, чиито семейства избягали в Пакистан по време на войната със Съветския съюз. Повечето били израснали, а някои дори родени в бежански лагери край границата и в пакистански медресета, където моллите ги посвещавали в шариата. Водач им бил тайнствен неграмотен едноок отшелник, някакъв си молла Омар, който — каза развеселено Рашид — сам се нарекъл Амир-ал Муминин, водач на правоверните.

— Истината е, че тези момчета нямат никакви корени — каза Рашид, без да се обръща към никоя от двете. След безуспешното бягство преди две години и половина Мариам знаеше, че тя и Лайла са станали за него едно и също същество, еднакво жалки, еднакво заслужили неговото недоверие, презрение и пренебрежение. Когато той приказваше, Мариам имаше чувството, че разговаря със самия себе си или с някой невидим в стаята, който за разлика от тях с Лайла беше достоен да чуе мнението му.

— Те може да нямат никакво минало — каза Рашид, докато пушеше и гледаше в тавана, — може да не знаят нищо за света или за историята на страната. Да. И в сравнение с тях Мариам да е професорка. Ха! Наистина. Но я се огледайте наоколо. Какво виждате? Корупция, алчни, въоръжени до зъби муджахидини, забогатели от хероин, обявили джихад едни на други и убиващи всеки, оказал се между тях. Само това. Талибаните поне не са покварени и корумпирани. Уаллах, когато дойдат, ще разчистят това място. Ще донесат мир и ред. И хората няма вече да мрат от куршуми, като излязат за мляко. Няма да има повече ракети! Помислете за това!

Вече две години талибаните напредваха към Кабул, отвоюваха градове от муджахидините, прекратяваха войната между фракциите в местата, които завземаха. Бяха заловили и екзекутирали хазарския командир Абдул Али Мазари, бяха стигнали до южните предградия на Кабул, обстрелваха града и си разменяха ракети с Ахмад шах Масуд. По-рано през този септември на 1996 година бяха завзели Джалалабад и Сароби.

Талибаните имали едно нещо, което липсвало на муджахидините, каза Рашид. Били единни.

— Нека да дойдат. Колкото до мен, ще ги посрещна с цветя.

Този ден излязоха и четиримата. Рашид ги качваше от автобус на автобус, за да поздравят своя нов свят, новите си управници. Във всеки съсипан район Мариам откриваше хора, които сякаш изникваха от развалините и се стичаха по улиците. Видя старица с вяла беззъба усмивка да прахосва шепи ориз, които хвърляше по минувачите. Двама мъже се прегръщаха край изтърбушено здание, а над главите им изсъскаха и изпукаха няколко фишека, хвърлени от покатерили се по покривите момчета. Националният химн гърмеше от касетофони и се конкурираше с клаксоните на колите.

— Гледай, Маям! — Азиза посочи група момчета, които тичаха надолу по Джаде Майуанд. Те размахваха юмруци във въздуха, влачеха вързани на конци ръждясали тенекиени кутии и крещяха, че Масуд и Рабани са се изтеглили от Кабул.

Навсякъде се разнасяха викове: Аллах-у-акбар!

От един прозорец на Джаде Майуанд висеше чаршаф. На него някой беше изписал с големи черни букви три думи: зенда бад талибан! Да живеят талибаните!

Докато вървяха по улиците, Мариам забеляза още надписи — по прозорците, на табели по вратите, на флагчета по антените на колите, — които гласяха все същото.

По-късно този ден Мариам за пръв път видя талибаните на площад „Пущунистан“, където отидоха с Рашид, Лайла и Азиза. Там имаше огромна тълпа. Хората протягаха шии, скупчваха се около синия фонтан в средата, влизаха във високото сухо корито. Всички се опитваха да видят какво става в края на площада близо до ресторант „Хайбер“.

Рашид запровира огромното си тяло през тълпата, за да им проправи път до мястото, където някой говореше в мегафон.

Когато го видя, Азиза изпищя и зарови лице в бурката на Мариам.

Мъжът с мегафона беше слаб млад човек с черен тюрбан и брада. Беше се качил на някакво скеле. В свободната си ръка държеше гранатомет. Недалеч от него двама окървавени мъже висяха на въжета, закачени на светофарите. Дрехите им бяха разкъсани, а подпухналите им лица — моравочервени.

— Познавам единия — каза Мариам. — Онзи вляво.

Някаква млада жена пред нея се извърна и каза, че това е Наджибула. Другият бил брат му. Мариам си спомни пълното мустакато лице на Наджибула, усмихващо се от билбордове и витрини през съветските години.

По-късно щеше да чуе, че талибаните го отвлекли от убежището му в щабквартирата на ООН близо до двореца Дароламан и след като го измъчвали с часове, завързали краката му за камион и влачили безжизненото му тяло по улиците.

— Той уби много, много мюсюлмани — викаше в мегафона младият мъж. Говореше на фарси с пущунски акцент, после премина на пущу. Подсилваше думите си, като сочеше към обесените със своя гранатомет. — Престъпленията му са известни на всички. Той беше комунист и кафир. Ето как постъпваме с неверниците, които вършат престъпления против исляма!

Рашид се хилеше глупаво.

Азиза заплака в ръцете на Мариам.

На другия ден Кабул бе залят от камиони. По улиците на Хаир-хана, Шар-е нау, Картех-парван, Уазир Акбар хан и Таймани сновяха червени камиони „Тойота“. В каросериите им седяха въоръжени мъже с черни тюрбани. От тонколоните на всеки камион гърмеше съобщение, най-напред на фарси, а после и на пущу. Същото съобщение звучеше и от високоговорители на джамиите, и по радиото, известно сега като „Гласът на шариата“. Съобщението беше написано и на листовки, разпръснати по улиците.

— Нашата родина вече се казва Ислямско емирство Афганистан. Това са законите, които ще въведем, и вие ще ги изпълнявате:

Всички граждани трябва да се молят по пет пъти на ден. Ако е време за молитва, а вие вършите нещо друго, се наказвате с бой.

Всички мъже да си пуснат брада. Тя трябва да е дълга поне колкото свит юмрук. В противен случай се наказвате с бой.

Всички момчета да носят тюрбани. От първи до шести клас — черни тюрбани, а в по-горните класове — бели. Всички момчета да се обличат според ислямските обичаи. Копчетата на ризите да са закопчани.

Забранява се пеенето.

Забраняват се танците.

Забраняват се играта на карти и шах, комарът и пускането на хвърчила.

Забраняват се писането на книги, гледането на филми и рисуването на картини.

Ако отглеждате папагали, се наказвате с бой. Птиците ще бъдат убити.

Ако откраднете, ръката ви ще бъде отрязана до китката. Ако отново откраднете, ще ви бъде отрязан крак.

Ако не сте мюсюлманин, не се молете в присъствие на мюсюлмани. В противен случай се наказвате с бой и затвор. Ако ви заловят, че се опитвате да обърнете в своята вяра мюсюлманин, наказанието е екзекуция.

На вниманието на жените:

Ще си стоите през цялото време вкъщи. Не е редно жена да скита по улиците. Ако излизате, трябва да ви придружава мъж, който е ваш роднина. Ако ви заловят сами на улицата, ще бъдете наказани с бой и отведени вкъщи.

Няма да показвате при никакви обстоятелства лицето си. Извън дома си ще носите бурка. При неподчинение наказанието е жесток побой.

Забранява се козметиката.

Забранява се носенето на украшения.

Няма да говорите, ако не ви питат.

Няма да поглеждате мъж в очите.

Няма да се смеете на обществено място. В противен случай ще бъдете наказани с бой.

Няма да си лакирате ноктите. В противен случай ще загубите пръст.

Забранява се на момичетата да ходят на училище. Всички училища за момичета ще бъдат незабавно затворени.

Забранява се на жените да работят.

Ако ви хванат в прелюбодеяние, ще бъдете пребити с камъни.

— Слушайте. Слушайте добре. Аллах-у-акбар.

Рашид спря радиото. Седяха на пода на дневната и вечеряха. Беше изминала седмица, откакто бяха видели труповете на братята Наджибула да висят на въже.

— Не могат да накарат половината население да си седи вкъщи и да не прави нищо — каза Лайла.

— Защо не? — попита Рашид.

Мариам се съгласи с него. Защото всъщност той беше правил точно това с тях двете и Лайла го беше изпитала на свой гръб.

— Това не е някакво си село, а Кабул. Жените тук работеха като юристки и лекарки, участваха в правителството…

Рашид се ухили.

— Чуйте я нахаканата дъщеря на университетския възпитаник, който четеше поезия. Колко градско, колко таджикско звучи. Мислиш, че талибаните въвеждат някакъв краен нов ред? Живяла ли си някога извън прекрасната си малка черупка в Кабул, цвете мое? Да си си направила някога труда да посетиш истинския Афганистан, на юг, на изток, племената по границата с Пакистан, а? Не? Но аз да. И мога да ти кажа, че има много места в тази страна, където хората винаги са живели така или във всеки случай много близо до това. Не че има как да го знаеш.

— Отказвам да го повярвам — отсече Лайла. — Те не говорят сериозно.

— Това, което талибаните направиха с Наджибула, ми се вижда сериозно — каза Рашид. — Не си ли съгласна?

— Той беше комунист! Беше началник на тайната полиция.

Рашид се разсмя.

Мариам чу отговора в този негов смях — че в очите на талибаните да си комунист и главатар на ХАД, полицията, от която всички се бояха, е съвсем малко по-долно от това да си жена.

38

Лайла се радваше, че баби не бе доживял да види как талибаните завзеха властта. Това би го съсипало.

Мъже с кирки се тълпяха в полуразрушения музей на Кабул и разбиваха на парчета статуи от предислямската епоха — онези, които не бяха задигнати от муджахидините. Университетът беше затворен. Картините бяха свалени от стените и нарязани с бръсначи. Телевизорите бяха разбити с ритници. С изключение на Корана книгите се изгаряха на клади, а книжарниците пустееха заключени. Стиховете на Халили, Паджуак, Ансари, Фердоуси, Ашраги, Бейтааб, Хафез, Джами, Незами, Руми, Хайям, Бидел и много други поети се превърнаха в пепел и дим.

Лайла чу, че мъже, обвинени, че са пропуснали намаз, били влачени по улиците и затваряни в джамии. Научи, че ресторант „Марко Поло“ близо до Птичата улица е превърнат в място за разпити. Понякога зад боядисаните му в черно прозорци се чували писъци. По улиците обикаляха камиони „Тойота“. Патрулът дебнеше за лица без брада и мустаци, за да ги разкървави.

Затвориха и кината. Синема Парк. Ариана. Арюб. Прожекционните кабини бяха разграбени, а ролките с филми — изгорени. Лайла си спомняше как с Тарик бяха седели в тези салони и бяха гледали индийски филми, всички онези мелодраматични истории за разделени от някакъв трагичен обрат на съдбата влюбени, единият, от които заминава някъде надалеч, а другият е принуден да се задоми насила, риданията, песните в полята с невен, копнежа да се съберат отново. Спомни си как Тарик й се смееше, че плаче на тези филми.

— Чудя се какво ли са направили с киното на баща ми — каза Мариам един ден. — Ако все още го има. И ако все още е негово.

Харабат, старият квартал на музикантите, утихна. Музикантите бяха пребити и хвърлени в затвори, а техните рубаби, тамбури и хармониуми — стъпкани. Талибаните отидоха на гроба на любимия певец на Тарик Ахмад Захер и го надупчиха с куршуми.

— Покойник е от почти двайсет години — каза Лайла на Мариам. — Не стига ли да умреш веднъж?

Рашид не страдаше особено от талибаните. Трябваше просто да си пусне брада, и той го направи, и да ходи в джамията, което също правеше. Рашид се отнасяше към новите управници със своего рода незлобливо и снизходително недоумение, както би се отнасял към непредсказуем братовчед особняк, склонен към забавни и скандални постъпки.

Всяка сряда вечер, когато талибаните обявяваха имената на определените за наказание, той слушаше „Гласът на шариата“. После в петък отиваше на стадиона „Гази“, купуваше си пепси и гледаше спектакъла. А в леглото караше Лайла да слуша странно въодушевените му разкази за отрязването на ръце, боя с камшици, бесенето и отсичането на глави.

— Днес видях как един преряза гърлото на убиеца на брат си — каза й една нощ и изпусна облак дим.

— Те са диваци — отвърна Лайла.

— Така ли мислиш? В сравнение с кого? Руснаците убиха един милион души. А знаеш ли колко много хора убиха муджахидините само тук, в Кабул, през последните четири години? Петдесет хиляди! Толкова безсмислено в сравнение с това да отсечеш ръцете на няколко крадци.

— Око за око, зъб за зъб. В Корана го пише. Освен това, я ми кажи, ако някой убие Азиза, няма ли да искаш да си отмъстиш за нея?

Лайла го стрелна с възмутен поглед и потръпна от отвращение.

— Това ми е мисълта.

— Ти си също като тях.

— Интересен цвят на очите има, Азиза. Не си ли съгласна? Не е нито твоят, нито моят.

Рашид се извъртя с лице към нея и я одраска леко по бедрото със закривения нокът на показалеца си.

— Нека ти обясня. Ако, да речем, ми влезе мухата в главата — не казвам, че ще стане, но би могло, — ще съм в правото си да дам Азиза на някого. Как ще ти хареса това? Или мога да ида някой ден при талибаните, просто да вляза и да кажа, че те подозирам за едно или друго. Само толкова. На кого, мислиш, ще повярват? Какво, смяташ, ще направят с теб?

Лайла си отдръпна крака от него.

— Не че ще го направя. Няма. Сигурно не. Познаваш ме.

— Жалък си.

— Ти си по силните приказки. Никога не съм харесвал тази самонадеяност в теб. Дори като малка, когато тичаше наоколо с оня сакатия, си мислеше, че си много умна с твоите книги и стихове. Каква работа ти върши сега това, че си начетена? Кой те спаси да не останеш на улицата, акълът ти или аз? Аз ли съм жалък? Половината жени в този град са готови на всичко да имат мъж като мен. На всичко.

Той се обърна по гръб и издиша цигарен дим към тавана.

— Обичаш силните приказки, нали? Е, ще ти кажа една: оцеляване. Ето какво правя тук, Лайла. Грижа се за твоето оцеляване.

През остатъка от нощта й прилошаваше от мисълта, че всяка негова дума, до най-последната, е истина.

Но на сутринта, както и през следващите сутрини гаденето не минаваше, а после се усили и се превърна в нещо тревожно познато.

Един студен мрачен следобед скоро след това Лайла легна по гръб на пода на спалнята. Мариам спеше с Азиза в стаята си.

В ръцете си Лайла държеше метална спица, която бе измъкнала с клещи от колелото на изоставен велосипед. Намери го в същия онзи тесен проход между къщите, където целуна Тарик преди години. Лежа дълго на пода с разтворени крака и поемаше въздух през зъби.

Обожаваше Азиза от мига, в който разбра за съществуването й. Нямаше и помен от това съмнение, от тази несигурност. Колко ужасно е, помисли си сега, една майка да се бои, че няма да обича собственото си дете. Колко неестествено. И все пак, легнала така на пода с потни, готови да използват спицата ръце, трябваше да се запита би ли могла да обикне някога детето на Рашид така, както обичаше детето на Тарик.

В крайна сметка не можа да го направи.

Не страхът, че ще й изтече кръвта и ще умре, я накара да пусне спицата, не дори мисълта, че това е грях, в което се съмняваше. Лайла пусна спицата, защото не можеше да приеме онова, което муджахидините бяха повтаряли ентусиазирано — че по време на война се налага да се отнема невинен живот. Нейната война беше с Рашид. Бебето беше невинно. А и вече бяха извършени достатъчно убийства. Лайла беше видяла твърде много хора да намират смъртта си в кръстосан огън между врагове.

39

Септември 1997 г.

— Тази болница вече не лекува жени — изрева въоръженият пазач. Стоеше на най-горното стъпало и гледаше смразяващо събралата се пред болница „Малалай“ тълпа.

Надигна се глух ропот.

— Но това е женска болница! — извика една жена зад Мариам. Последваха одобрителни викове.

Мариам премести Азиза от едната в другата си ръка. Със свободната стисна дланта на Лайла, която стенеше и на свой ред беше преметнала ръка през врата на Рашид.

— Вече не е — заяви талибанът.

— Жена ми ражда! — извика набит мъж — Нима ще я оставиш да роди на улицата, братко?

През януари същата година Мариам беше чула съобщението, че мъжете и жените ще се лекуват в отделни болници, че целият женски персонал ще бъде уволнен от болниците в Кабул и изпратен в един общ център. Никой не повярва в това, а и талибаните не го бяха въвели. Досега.

— Ами болницата „Али Абад“? — извика друг мъж.

Талибанът поклати глава.

— Онази в Уазир Акбар хан?

— Само за мъже — отсече той.

— А какво да правим ние?

— Вървете в „Рабия Балхи“ — отвърна талибанът.

Една млада жена си проби път напред и каза, че вече е била там. Нямали чиста вода, нито кислород, нито лекарства, нито ток.

— Няма нищичко.

— Там отивате — каза пазачът.

Последваха още стенания, викове и една-две ругатни. Някой хвърли камък.

Талибанът вдигна своя калашник и стреля няколко пъти във въздуха. Друг талибан зад него размаха камшик.

Тълпата се разпръсна бързо.

Чакалнята на „Рабия Балхи“ гъмжеше от жени и деца. Въздухът вонеше на пот и мръсни тела, на урина, цигарен дим и дезинфектанти. Под лениво въртящия се вентилатор на тавана се гонеха деца и прескачаха опънатите крака на дремещи бащи.

Мариам помогна на Лайла да седне до една стена, чиято опадала мазилка беше оставила очертания на непознати страни. Лайла се клатеше напред-назад и притискаше с ръце корема си.

— Ще ги накарам да те прегледат, Лайла джо, ще видиш.

— Побързай — рече Рашид.

Пред гишето за регистрация имаше тълпа жени, които се блъскаха. Някои все още държаха на ръце бебетата си. Други се откъснаха от останалите и се спуснаха към двойните врати, зад които бяха лекарските кабинети. Въоръжен талибан им препречи пътя и ги върна назад.

Мариам си запроправя път, като застопоряваше пети и се промушваше между лакти, бедра и рамене. Една жена я ръгна с лакът в ребрата и тя също я ръгна. Друга посегна отчаяно към лицето й и тя я перна през ръката. За да се провре напред, дереше с нокти вратове и ръце, дърпаше коси и забрадки и когато една жена й изсъска ругатня, тя не й остана длъжна.

Сега разбираше какво е готова да пожертва една майка. Благоприличието беше само едно от многото неща. Помисли си с разкаяние за нана, за жертвите, които и тя беше направила. Нана, която можеше да я даде в приют или да я захвърли в някоя канавка и да избяга. Но тя не го беше направила. Беше понесла срама да роди харами, беше подчинила живота си на неблагодарната задача да отгледа Мариам и по свой си начин да я обича. А накрая Мариам беше предпочела Джалил пред нея. Докато се бореше с настървение да си проправи път в навалицата, й се прииска да е била по-добра към нана. Съжали, че не е осъзнавала какво е да си майка, както осъзнаваше сега.

Оказа се лице в лице с една сестра, покрита с мръсна сива бурка. Сестрата говореше с млада жена, чиято бурка беше изцапана с кръв.

— Водите на дъщеря ми изтекоха, но бебето не излиза — извика Мариам.

— Аз разговарям с нея! — изкрещя окървавената млада жена. — Чакай си реда!

Тълпата се люшкаше като високата трева около колибата, когато вятърът задухаше силно. Една жена зад нея крещеше, че момиченцето й е паднало от дърво и си е счупило ръката. Друга викаше, че в изпражненията й има кръв.

— С треска ли е? — попита сестрата. На Мариам й трябваше известно време, за да разбере, че говорят на нея.

— Не.

— Кървене?

— Не.

— Къде е?

Мариам посочи над покритите глави мястото, където Лайла седеше с Рашид.

— Ще стигна до нея — каза сестрата.

— След колко време? — извика Мариам. Някой я беше сграбчил за раменете и я дърпаше назад.

— Не знам — отвърна сестрата и обясни, че имат само две лекарки и че и двете оперират в момента.

— Тя има болки — каза Мариам.

— Аз също — извика жената с кървящата глава. — Чакай си реда!

Избутаха Мариам назад. Вече не виждаше сестрата, скрита от рамене и глави. Замириса й на повръщано.

— Иди я поразходи — извика сестрата. — И чакайте.

Навън беше вече тъмно, когато сестрата най-сетне ги извика. Родилното беше помещение с осем легла, на които стенеха и се гърчеха жени, а за тях се грижеха забулени сестри. Между леглата нямаше завеси. Настаниха Лайла в дъното под прозорец, който беше покрит с черна боя. Наблизо имаше мивка — напукана и суха, и опънато над нея въже за пране, на което висяха захабени хирургически ръкавици. В средата на помещението Мариам видя алуминиева маса с две табли. На горната имаше сивкаво одеяло, а долната беше празна.

Една от жените забеляза, че Мариам гледа масата, и каза с изтощен глас:

— Отгоре слагат живите бебета.

Лекарката в тъмносиня бурка беше дребна енергична жена, пърхаща като птичка. Всичко, което изричаше, беше нетърпеливо, неотложно.

— Първо дете — каза тя. Не като въпрос, а като твърдение.

— Второ — отвърна Мариам.

Лайла извика и се извъртя на една страна. Пръстите й се впиха в ръцете на Мариам.

— Проблеми с първото раждане?

— Не.

— Вие майка й ли сте?

— Да — отвърна Мариам.

Лекарката повдигна бурката си и извади метален конусовиден инструмент. После отметна нагоре бурката на Лайла и служи широкия край на инструмента на корема й и опря ухо на тесния. Слуша почти минута, премести инструмента на друго място, пак слуша, после пак смени мястото.

— Сега трябва да проверя бебето, хамшира.

Свали една от защипаните на въжето ръкавици, натисна корема на Лайла с една ръка и пъхна другата в нея. Лайла изстена. Когато свърши, лекарката подаде ръкавицата на сестрата, която я изплакна и я закачи на въжето.

— На дъщеря ви трябва да се направи цезарово сечение. Знаете ли какво е това? Трябва да отворим утробата й и да извадим детето, защото то е разположено седалищно.

— Не разбирам — каза Мариам.

Лекарката обясни, че детето е застанало така, че не може да излезе само.

— А и твърде много време е минало. Трябва веднага да идем в операционната.

Лайла кимна с изкривено от болка лице и главата й клюмна на една страна.

— Има нещо, което трябва да ви кажа. — Лекарката се приближи до Мариам, наклони глава и заговори с тих и поверителен глас. В тона й се долавяше тревога.

— Какво казва? — изпъшка Лайла. — Да не би да става нещо с бебето?

— Но как ще издържи? — попита Мариам.

Ако се съдеше по това, че тонът й стана отбранителен, лекарката може би долови упрек във въпроса й.

— Мислите ли, че искам да е така? — каза тя. — Какво мога да направя? Не ми дават онова, от което имам нужда. Нямам рентген, нямам кислороден апарат и дори най-обикновени антибиотици. Когато благотворителни организации ни предлагат пари, талибаните ги отказват. Или ги насочват към болниците, които обслужват мъже.

— Но няма ли нещо, което да й дадете? — попита Мариам.

— Какво става? — простена Лайла.

— Можете сами да си купите лекарството, но…

— Как се казва? — попита Мариам. — Напишете го и аз ще го намеря.

Лекарката тръсна рязко глава под бурката и отсече:

— Няма време. Първо, няма го в близките аптеки. Така че трябва да се придвижвате през ужасните задръствания от едно място на друго, да обиколите може би целия град, а вероятността да го намерите е нищожна. Или ще се хванете за гушите с някой също отчаяно нуждаещ се от това лекарство, който дава повече пари за него. Няма време. Бебето трябва да се извади веднага.

— Кажете ми какво има! — попита Лайла и се надигна на лакти.

Лекарката си пое дъх. После й каза, че в болницата няма упойка.

— Но ако забавим раждането, ще загубите бебето.

— Режете ме тогава — рече Лайла, отпусна се обратно на леглото и сви колене. — Режете ме и ми дайте моето бебе.

Лайла лежеше на носилка в старата мръсна операционна, докато лекарката си миеше ръцете в един леген. Лайла трепереше. Поемаше си въздух през зъби всеки път, когато сестрата бършеше корема й с потопено в жълтеникавокафява течност парцалче. Друга сестра стоеше на вратата. Беше я открехнала и надничаше в коридора.

Лекарката си беше свалила бурката и Мариам видя, че е с буйна сребриста коса, натежали клепачи и малки торбички от умора под очите.

— Искат от нас да оперираме с бурки — обясни тя и кимна към сестрата до вратата. — Тя стои на пост. Ако ги види да идват, веднага ги обличаме.

Изрече всичко това делово, почти безразлично и Мариам разбра, че тя е надрасла обидата. Ето една жена, помисли си тя, проумяла, че е щастлива, задето все пак работи, и осъзнала, че винаги има нещо, нещо друго, което могат да ти отнемат.

До всяко рамо на Лайла имаше по една вертикална метална пръчка и същата сестра, която й беше измила корема, закопча за тях един чаршаф. Лекарката изчезна от погледа й.

Мариам застана до главата й и се наведе над нея така, че бузите им се докоснаха. Усещаше как зъбите на Лайла тракат. Двете се хванаха за ръце.

През завесата Мариам виждаше как сянката на лекарката отива надясно, а тази на сестрата — наляво. Устните на Лайла се разпънаха до краен предел. По стиснатите й зъби се появиха балончета слюнка. Издаваше резки съскащи звуци.

— Кураж, сестричке — рече лекарката и се наведе над нея.

Очите на Лайла се отвориха рязко, устата й зейна. Тя остана така, още и още, и още, главата й се тресеше, жилите на врата й се изпънаха, от лицето й течеше пот, пръстите й се впиваха в ръцете на Мариам.

Мариам щеше винаги да се възхищава на Лайла за това колко дълго издържа, преди да закрещи.

40

Есента на 1999 г.

Идеята да изкопаят дупката беше на Мариам. Една сутрин тя посочи малка полянка зад бараката.

— Може тук — каза. — Мястото е закътано.

Двете се редуваха да копаят усилено, като трупаха пръстта отстрани. Нямаха намерение да правят голяма и дълбока дупка, тъй че не очакваха да е толкова трудно, колкото се оказа. Започналата през 1998 година суша ги мъчеше вече втора година. През миналата зима почти не валя сняг, а през цялата пролет не капна и капка дъжд. Навред из страната селяните изоставяха спечената си земя, продаваха каквото имаха и бродеха от село на село да търсят вода. Отиваха в Пакистан или в Иран. Пристигаха в Кабул. Но и тук водата беше на свършване и плитките кладенци бяха пресъхнали. Опашките пред дълбоките бяха толкова дълги, че Лайла и Мариам чакаха с часове да им дойде редът. Коритото на река Кабул пресъхна и се превърна в обществен клозет — в него нямаше нищо освен изпражнения и боклуци.

Така че те продължаваха да размахват лопатата и да се борят с пръстта, но изгорялата от слънцето земя се беше превърнала в камък.

Мариам беше вече на четирийсет и в косата й имаше сиви кичури. Под очите й висяха кафеникави торбички с формата на полумесец. Липсваха й два предни зъба. Единият падна от само себе си, а другия го изби Рашид, когато тя неволно изпусна Залмай. Кожата й беше загрубяла и потъмняла от времето, което прекарваха на двора под безмилостното слънце. Седяха навън и гледаха как Залмай гони Азиза.

Когато дупката беше изкопана, те застанаха над нея и погледнаха надолу.

— Ще влезе — каза Мариам.

Залмай беше вече двегодишно топчесто момченце с къдрава коса. Имаше малки кафеникави очи и червени бузи като на Рашид, каквото и да беше времето. Имаше бащината си коса — гъста и спускаща се ниско на челото му.

Когато Лайла беше сама с него, Залмай беше сладък, весел и забавен. Обичаше да се катери на раменете й, да играе на криеница в двора с нея и Азиза. Понякога, когато се усмиряваше, обичаше да седи в скута й и тя да му пее. Любимата му беше „Молла Мохамад джан“. Той размахваше в такт пухкавите си крачета и стигнеха ли до припева, запяваше с дрезгав глас:

Лайла обичаше влагата на целувките му по бузите си. Обичаше трапчинките на лактите му и яките му пръстчета. Обичаше да го гъделичка, да му прави тунели от възглавници, през които той да се промушва, да го гледа как заспива в ръцете й, непременно хванал с една ръка ухото й. Прималяваше й, щом се сетеше за онзи следобед, когато лежеше на пода със спица от велосипед между краката. Колко далеч беше стигнала! Сега не можеше да повярва, че й е хрумнала подобна идея. Синът й беше съкровище. Лайла откри с облекчение, че страховете й са били напразни и тя обича Залмай с цялото си сърце, също като Азиза.

Само че Залмай боготвореше баща си и когато той беше наоколо, вдетинен от умиление, напълно се преобразяваше. Тогава Залмай крещеше за щяло и нещяло или се хилеше до припадък. В присъствието на баща си той лесно се обиждаше, дълго се сърдеше и не преставаше да лудува, въпреки че Лайла го мъмреше. Нямаше ли го Рашид, той никога не правеше така.

А Рашид одобряваше всичко това и твърдеше, че било белег за интелигентност. Казваше същото и за безразсъдството на Залмай — когато детето поглъщаше стъклени топчета, а после ги изакваше, когато драскаше клечки кибрит или дъвчеше цигарите на Рашид.

Когато Залмай се роди, Рашид постоянно го слагаше да спи в леглото им. Беше му купил нова люлка с изрисувани по нея лъвове и леопарди. Беше се охарчил за нови дрешки, нови дрънкалки, нови шишета, нови пелени, макар че едва свързваха двата края и нещата, останали от Азиза, можеха да се използват. Един ден той се върна вкъщи с нова играчка на батерии и я окачи над люлката на Залмай. Нашарени в жълто и черно мъхести пчели кръжаха около слънчоглед и при докосване зажужаваха, а от едно копче се пускаше музика.

— Каза, струва ми се, че работата ти не върви — рече Лайла.

— Имам приятели, от които мога да взема пари назаем — отвърна нехайно той.

— А как ще им ги върнеш?

— Нещата ще се оправят. Винаги става така. Погледни колко се радва. Виждаш ли?

Повечето дни Лайла беше лишена от сина си. Рашид го взимаше със себе си в работилницата и му позволяваше да лази под отрупания му тезгях, да си играе със стари гумени подметки и парчета кожа. Ковеше налчета, работеше на шмиргела, но не го изпускаше от поглед. Ако Залмай събореше някоя поставка за обувки, Рашид го смъмряше кротко и спокойно, почти на шега. Ако пак го направеше, Рашид оставяше чука, слагаше Залмай на тезгяха и му говореше благо.

Търпението му към сина му беше дълбок и непресъхващ кладенец.

Вечерта двамата се прибираха заедно, Залмай положил глава на рамото на баща си, и от тях се носеше миризма на лепило и кожа. Усмихваха се лукаво като хора, които си имат обща тайна, сякаш цял ден са седели в сумрачния дюкян и са кроили тайни заговори. Залмай обичаше да седне на вечеря до баща си и да играят техни си игри, докато Мариам, Лайла и Азиза слагаха чинии на софрата. Тупаха се един друг по гърдите, кикотеха се, замеряха се със залци, шушукаха си съзаклятнически. Ако Лайла им направеше забележка, Рашид вдигаше поглед, изпълнен с раздразнение от нежеланата намеса. Ако поискаше да вземе Залмай — или по-лошо, Залмай протягаше ръце към нея, Рашид я поглеждаше кръвнишки.

Лайла се отдръпваше наранена.

После една вечер, няколко седмици след като Залмай навърши две години, Рашид се върна вкъщи с телевизор и видео. Денят беше сравнително топъл, почти приятен, но вечерта захладя и нощта обещаваше да е мразовита и беззвездна.

Той сложи телевизора и видеото на масата в дневната и каза, че ги е купил на черния пазар.

— Още един дълг ли? — попита Лайла.

— Това е „Магнавокс“.

Азиза влезе в стаята и щом видя телевизора, хукна към него.

— Внимателно, Азиза джо — извика Мариам. — Не го пипай.

Косата на момиченцето беше станала светла като на майка й и Лайла виждаше на бузите й своите трапчинки. Беше се превърнала в мълчаливо и замислено дете, твърде сериозно за своите шест годинки. Лайла се удивляваше на начина, по който дъщеря й разговаряше, на напевната й ритмична реч, на дълбокомислените паузи и интонации, неподхождащи на невръстното телце, от което излизаше този глас на възрастен човек. Азиза беше тази, която с бодра вещина бе поела задачата всяка сутрин да буди Залмай, да го облича, да го храни на закуска, да сресва косата му. Тя го слагаше да спи следобед, тя изпълняваше ролята на спокоен укротител на своя палав брат. Заради него беше придобила навика да върти заканително глава като възрастен човек.

Азиза натисна копчето на телевизора. Рашид се намръщи, сграбчи китката й, тупна я на масата и рече:

— Този телевизор е на Залмай.

Момиченцето отиде при Мариам и се покатери в скута й. Двете бяха неразделни. Напоследък с благословията на Лайла Мариам беше започнала да учи Азиза на стихове от Корана. Детето можеше вече да рецитира наизуст сура „Ал Ихлас“, сура „Ал Фатиха“ и вече знаеше как да изпълнява всичките ритуали на молитвата.

„Това е, което мога да й дам — беше казала Мариам на Лайла, — тези знания, тези молитви. Те са единственото богатство, което някога съм имала.“

Сега в стаята влезе Залмай и докато Рашид го наблюдаваше с нетърпението на зяпачите, които чакат простите фокуси на уличните факири, детето дръпна кабела, натисна копчетата и плесна длани върху черния екран. Когато ги вдигна, потните им следи изчезнаха бавно от стъклото. Рашид гледаше с горда усмивка как Залмай продължи да лепи длани по екрана, да ги вдига и пак да ги залепва.

Талибаните бяха забранили телевизията. Иззетите видеокасети се унищожаваха публично — лентите се изтръгваха и се накачаха по оградите. Сателитните чинии увисваха от уличните лампи. Но Рашид заяви, че само защото нещо е забранено, не значи, че не може да бъде намерено.

— Утре ще потърся касети с анимационни филми — каза той. — Няма да е проблем. На черния пазар можеш да купиш всичко.

— Тогава може би ще ни купиш нов кладенец — рече Лайла и си спечели един убийствен поглед.

По-късно, след поредната вечеря само с бял ориз и без чай поради сушата, той й каза решението си, след като изпуши цигара.

— Не — отсече Лайла.

Рашид заяви, че това не е молба.

— Не ме е грижа дали е молба или не.

— Ще размислиш, като научиш цялата истина.

И заяви, че е заел пари от повече приятели, макар да не си е признал, че само парите от дюкяна вече не стигат за пет гърла.

— Не ти казах по-рано, за да ти спестя тревогите. Освен това ще се изненадаш колко много може да спечели тя.

Лайла отново каза „не“. Бяха в дневната, а Мариам и децата — в кухнята. Лайла чуваше тракането на чинии, пронизителния смях на Залмай, гласа на Азиза, която обясняваше нещо на Мариам със сериозен тон.

— Ще има други като нея, дори по-малки — каза Рашид. — Всички в Кабул го вършат.

Лайла му каза, че не я интересува какво правят с децата си другите.

— Ще я държа под око — рече нервно Рашид, поизгубил търпение. — Мястото е безопасно. Отсреща има джамия.

— Няма да разреша да превърнеш дъщеря ми в улична просякиня — озъби се Лайла.

Плесницата изплющя, главата й се извъртя от сблъсъка на едрата му длан и бузата й и шумовете в кухнята заглъхнаха. За момент къщата притихна напълно. Последва тропот на забързани стъпки, преди Мариам и децата да се появят в дневната. Очите им се стрелкаха от Лайла към Рашид и обратно.

После Лайла го удари с юмрук.

За пръв път удряше някого, ако не се брояха закачливите шамарчета, които тя и Тарик си бяха разменяли. Но те бяха по-скоро гальовни пошляпвания, отколкото удари, неловки и дружелюбни, удобен израз на силни и смущаващи желания. Бяха насочени към рамото, което Тарик с професорски глас наричаше „делтовиден мускул“.

Лайла проследи дъгата, която свитият й юмрук описа във въздуха, и усети под кокалчетата си хлътването на четинестата буза на Рашид. Чу се тъп звук, сякаш торба с ориз падна на пода. Удари го силно и той залитна две крачки назад.

От другия край на стаята се чуха ахване, скимтене и писък, но Лайла не разбра кое от чия уста е излязло. В момента беше прекалено слисана, за да се вълнува от подобни неща, защото чакаше съзнанието й да навакса изоставането от по-бързата й ръка. И когато това се случи, й се стори, че се усмихна. А може би се ухили, когато за нейна изненада Рашид излезе тихо от стаята.

Изведнъж си представи, че трудностите в живота им — нейния, на Азиза, на Мариам — просто изчезват, изпаряват се като потните следи от дланите на Залмай по екрана на телевизора. Колкото и да бе абсурдно, изглежда, бе имало смисъл да понесат всичко досега в името на този върховен момент, на това дръзко неподчинение, което щеше да сложи край на униженията им.

Лайла не забеляза, че Рашид се е върнал. Докато ръката му не стисна гърлото й. Докато тя не увисна във въздуха и не се блъсна в стената.

Озлобеното му лице, надвесено над нея, изглеждаше огромно. Лайла забеляза колко е подпухнало с годините, колко повече спукани кръвоносни съдове чертаят червени пътечки по носа му. Рашид не каза нищо. А и имаше ли нещо за казване, когато си натикал дулото на пистолет в устата на жена си? Причината да копаят в двора бяха внезапните полицейски проверки. Понякога веднъж месечно, понякога веднъж седмично. Напоследък почти всеки ден. Талибаните обикновено конфискуваха разни вещи, после сритваха някого в задника, перваха друг по тила. Но понякога имаше и публични назидания, бой с камшик по дланите и петите.

— Полека — каза Мариам, коленичила на ръба на дупката. Спуснаха телевизора, като всяка стискаше здраво краищата на найлона, в който го бяха увили. — Мисля, че така е добре.

После двете запълниха дупката и я отъпкаха. Накрая разхвърляха наоколо пръст, да не изглежда подозрително.

— Готово — каза Мариам и избърса ръце в дрехите си.

Бяха се разбрали, че когато опасността отмине, когато на талибаните им омръзне да ги проверяват — след месец-два или шест, или може би повече, — ще изровят телевизора.

В съня на Лайла двете с Мариам бяха зад бараката и пак копаеха дупка. Но този път спуснаха в нея Азиза. Дъхът на детето повдигаше найлона, в който беше увито. Лайла виждаше ужасените й очи, белотата на дланите й, с които тя блъскаше по найлона. Азиза молеше да не я заравят. Лайла не можеше да слуша писъците й. И я успокояваше: „Само за кратко, потърпи малко. Заради полицейските проверки, не знаеш ли, миличко? Когато свършат, мами и хала Мариам ще те извадят. Обещавам, миличко. Тогава ще си играем. Ще играем на всичко, което искаш.“ И стисна лопатата. Когато първите буци пръст изтрополиха по найлона, Лайла се събуди, останала без дъх и с вкус на пръст в устата.

41

През лятото на 2000 година сушата подкара своята трета и най-ужасна година.

Селата в Хелманд, Забол и Кандахар бяха залети от скитащи номади, които търсеха вода и зелена трева за животните си. Когато не намериха нито едното, нито другото, когато козите, овцете и кравите им умряха, те дойдоха в Кабул. Окупираха склоновете на Карех-Ариана, осеяха ги с колиби, в които се тъпчеха по петнайсет-двайсет души.

Това беше и лятото на „Титаник“, лятото, през което Мариам и Лайла се търкаляха по пода и се превиваха от смях, защото Азиза настояваше да е Джак.

— Тихо, Азиза джо.

— Джак! Кажи ми името, хала Мариам. Кажи го. Джак!

— Баща ти ще се разсърди, ако го събудиш.

— Джак! А ти си Роуз.

Накрая Мариам лягаше по гръб, предаваше се и приемаше да е Роуз.

— Добре, ти ще си Джак — омекваше тя. — Умираш млад, а аз живея до дълбока старост.

— Да, но умирам като герой — казваше Азиза. — Докато ти, Роуз, ти изживяваш целия си нещастен живот в копнеж по мен. — После се мяташе на гърдите на Мариам и обявяваше: — Сега трябва да се целунем!

Мариам извърташе глава настрани, а Азиза, възхитена от собственото си скандално поведение, се кикотеше през издадени за целувка устни.

Понякога Залмай се присламчваше към тях и наблюдаваше играта. И питаше той какъв ще е.

— Можеш да си айсбергът — казваше Азиза.

Това лято треската, предизвикана от „Титаник“, обхвана Кабул. Вкарваха се нелегално копия на филма от Пакистан, понякога мушнати под бельото. След вечерния час всички залостваха вратите си, намаляваха звука и в мрака лееха сълзи за Джак и Роуз и за пътниците на обречения кораб. Имаше ли ток, Мариам, Лайла и децата също го гледаха. Десетки пъти късно вечер те изравяха телевизора от дупката зад бараката, загасваха лампите и закриваха прозорците със завивките си.

Амбулантните търговци покрай река Кабул се настаниха в пресъхналото корито. Не след дълго на спеченото речно дъно беше възможно да си купиш килими с „Титаник“ и платове с „Титаник“ от топове, наредени в ръчни колички. Имаше дезодорант „Титаник“, паста за зъби „Титаник“, парфюм „Титаник“, пакора „Титаник“ и дори бурки „Титаник“. Един ентусиазиран просяк взе да се нарича Просяка от „Титаник“.

Роди се Титаник Сити.

„Заради песента е“, казваха си.

„Не, заради морето. Заради разкоша на кораба.“

„Заради секса“, шепнеха си.

„Заради Леонардо е — казваше в захлас Азиза. — Всичко е заради Леонардо.“

— Всички искат Джак — каза Лайла на Мариам. — Това е. Всички чакат Джак да ги спаси от бедствието. Но Джак го няма. Джак няма да се върне. Джак е мъртъв.

В късното лято един търговец на платове задряма и не си загаси цигарата. Самият той оцеля, но не и дюкянът му. Огънят погълна и съседния магазин за платове, както и магазин за дрехи втора употреба, работилница за мебели, фурна.

По-късно казаха на Рашид, че ако ветровете духали на изток вместо на запад, обущарницата му, която беше на ъгъла на същата улица, е могла да бъде спасена.

Продадоха всичко.

Първо заминаха нещата на Мариам, после на Лайла, бебешките дрешки на Азиза и няколкото играчки, които Рашид й беше купил след безкрайните молби на Лайла. Азиза ги прежали с разбиране. Продадени бяха и часовникът на Рашид, транзисторът, вратовръзките, обувките и златната му халка. Простиха се и с дивана, масата, килима и столовете. Залмай побесня, когато баща му продаде телевизора.

След пожара Рашид почти всеки ден си беше вкъщи. Удряше шамари на Азиза. Риташе Мариам. Хвърляше вещи по пода. Натякваше на Лайла за всяко нещо — как миришела, как се обличала, как ходела несресана, как зъбите й пожълтявали.

— Какво стана с теб? — негодуваше той. — Ожених се за красавица, а сега имам на гърба си вещица. Заприлича на Мариам.

Уволниха го от ресторанта за кебап близо до площад „Хаджи Яхуб“, защото се сбил с клиент. Клиентът се оплакал, че Рашид тръснал грубо хляба на масата му. Разменили си остри думи. Рашид го нарекъл узбекска маймуна. Единият размахал пистолет, другият грабнал шиш.

Според версията на Рашид шишът си бил в ръката му, но Мариам се съмняваше.

Уволниха го и от ресторанта в Таймани, защото посетителите се оплакали, че ги карал да чакат прекалено дълго, а Рашид каза, че готвачът бил бавен и мързелив.

— Сигурно си дремел отзад зад ресторанта — каза Лайла.

— Не го предизвиквай, Лайла джо — обади се Мариам.

— Предупреждавам те, жено — извика той.

— Или си дремел, или си пушел.

— Не, заклевам се.

— Ти си непоправим.

Тогава той се нахвърли върху Лайла и взе да я налага с юмруци по гърдите, по главата, по корема, скубеше я, блъскаше я в стената. Азиза пищеше и си късаше ризката, Залмай също пищеше и се опитваше да ги разтърве. Рашид бутна децата настрани, събори Лайла на пода и започна да я рита. Мариам се хвърли върху Лайла. Рашид продължи да рита и вече риташе Мариам. От устата му хвърчеше слюнка, очите му святкаха кръвожадно. Продължи да рита, докато се измори.

— Кълна се, че ще ме предизвикаш да те убия, Лайла — викна той запъхтян и напусна къщата с гръм и трясък.

Когато парите свършиха, в къщата им се настани гладът. Мариам беше потресена от бързината, с която засищането на гърлата се превърна в смисъла на живота им.

Вареният бял ориз без месо и дори без сос беше вече рядко угощение. Пропускаха хранения с нарастваща и тревожна честота. Понякога Рашид донасяше консерва сардини и трошлив сух хляб с вкус на трици, друг път открадваше торба ябълки с риск да му отсекат ръката. В бакалниците мушваше тайничко в джоба си пакет равиоли, който вкъщи разделяха на пет, като Залмай получаваше лъвския пай. Ядяха сурова ряпа със сол. Вечеряха с увехнали марули и почернели банани.

Гладната смърт ненадейно се превърна в реална възможност. Някои избраха да не я дочакат. Мариам чу за вдовица от квартала, която натрошила сух хляб, поръсила го с отрова за мишки и нахранила с него и седемте си деца. Най-големия къшей оставила за себе си.

Ребрата на Азиза започнаха да се броят, а закръглените някога бузки хлътнаха. Крачетата й изтъняха, а лицето й доби цвета на слаб чай. Когато я вземаше на ръце, Мариам усещаше щръкналата бедрена кост под опънатата кожа. Залмай лежеше на пода с безизразни примижали очи или се просваше като дрипа на скута на баща си. Ако успееше да събере сили, плачеше, докато се унесе, но спеше неспокойно и на пресекулки. Когато Мариам ставаше, пред очите й се появяваха бели точици. Постоянно беше замаяна и ушите й бучаха. Спомни си какво казваше за глада молла Файзула по време на Рамаданът: „И ухапаният от змия заспива, но не и гладният.“

— Децата ми ще умрат — каза Лайла. — Ще умрат пред очите ми.

— Няма — заяви Мариам. — Няма да го допусна. Всичко ще бъде наред, Лайла джо. Знам какво ще направя.

Един ужасно горещ ден Мариам си сложи бурката и двамата с Рашид тръгнаха към хотел „Интерконтинентал“. Билетът за автобус беше вече непостижим лукс и когато стигнаха до върха на хълма, Мариам беше грохнала. Докато се катереха нагоре, на няколко пъти й се зави свят и трябваше да спре за малко.

На входа на хотела Рашид поздрави и прегърна един от портиерите, облечен в червен костюм и шапка с козирка. Отстрани погледнато, двамата разговаряха приятелски и през цялото време Рашид го държеше за лакътя. По едно време кимна към Мариам и двамата я гледаха известно време. Стори й се, че има нещо смътно познато у този портиер.

После мъжът влезе в хотела, а двамата с Рашид останаха да го чакат. От тук Мариам виждаше Политехническия институт, а далеч зад него стария квартал Каирхана и пътя към Мазар. На юг беше отдавна пустеещият хлебозавод със зейнали по бледожълтата фасада дупки от артилерийски обстрел. Още по на юг се мержелееха развалините на двореца Дароламан, където преди много години Рашид я беше завел на пикник. Споменът от онзи ден беше реликва от едно минало, което вече не й се струваше нейното собствено.

Мариам се съсредоточи върху тези ориентири. Боеше се, че може да загуби кураж, ако даде воля на мислите си.

На всеки няколко минути пред хотела спираха джипове и таксита. Портиери се втурваха да посрещат хората в тях — все въоръжени мъже с бради и тюрбани, които слизаха от колите с една и съща самонадеяност и небрежна заплашителност. Мариам долови откъслеци от разговорите им, преди да изчезнат зад вратите на хотела. Чу да се говори на пущу и фарси, но и на урду и арабски.

— Виж истинските ни господари — рече Рашид с дълбок глас. — Пакистански и арабски ислямисти. Талибаните са марионетки. Тези тук са големите играчи, а Афганистан е тяхното игрище.

Рашид бил чул слухове, че талибаните пускали тези хора да правят тайни лагери из цялата страна, в които да обучават бойци за джихад и атентатори самоубийци.

— Защо се бави толкова този човек? — попита Мариам.

Рашид се изплю и подритна пясък върху храчката си. След час бяха вътре и вървяха след портиера. Облъхна ги приятна хладина и стъпките им отекнаха по покритото с плочки фоайе. Двама мъже с пушки седяха на кресла пред малка масичка, пиеха чай и ядяха от една чиния сиропирано джелаби, поръсено с пудра захар. Мариам си помисли за Азиза, която обичаше джелаби, и с мъка откъсна очи от масичката.

Портиерът ги изведе на един балкон, извади от джоба си мобилен телефон и листче с изписан номер.

— Телефонът е на шефа. Отпусна ми пет минути — каза той. — Не повече.

— Ташакор — благодари Рашид и пое телефона. — Няма да го забравя.

Портиерът кимна и се отдалечи. Рашид набра номера и даде телефона на Мариам.

Докато слушаше бръмчащия сигнал, мислите й се върнаха към последния път, когато видя Джалил — преди тринайсет години през пролетта на 1987 година. Той стоеше на улицата пред къщата им до синия мерцедес с хератски номер и се подпираше на бастун. Стоя там с часове, чакаше я, викаше от време на време името й, както тя някога го беше викала пред неговия дом. По едно време тя разтвори пердетата и го зърна. Съвсем за кратко, но достатъчно дълго, за да види, че косата му е бяла и че е започнал да се прегърбва. Носеше очила и, както винаги, червена вратовръзка и неизменната бяла кърпичка, сгъната на триъгълник и пъхната в джобчето на сакото му. Порази я това, че беше по-слаб, много по-слаб, отколкото го помнеше, и сакото на тъмнокафявия костюм висеше на раменете му, а панталоните му се бяха смъкнали и образуваха гънки на глезените му.

Макар и само за миг, Джалил също я зърна. Очите им се срещнаха през пролуката между пердетата, както се бяха срещнали някога през пролуката на други пердета. Мариам обаче веднага ги прихлупи плътно. Седна на леглото и зачака той да си тръгне.

Сега мислеше за писмото, което той й беше оставил на вратата. Пазила го беше дни наред под възглавницата си. От време на време го вадеше и го въртеше в ръце, но накрая го скъса, без да го отвори.

А ето, че след всичките тези години стоеше тук и му звънеше.

Сега съжаляваше за глупавата си младежка гордост. Щеше й се да го бе пуснала да влезе. Какво щеше да й стане, ако го беше поканила вътре, за да чуе какво е дошъл да й каже? Все пак й беше баща. Не беше добър баща, вярно, но колко обикновени й се струваха прегрешенията му, колко невинни в сравнение със злобата на Рашид или с бруталността и насилието на мъжете, които се биеха един срещу друг.

Щеше й се да не беше унищожила писмото му. Плътен мъжки глас заговори в ухото й и я информира, че се е свързала с канцеларията на кмета на Херат. Мариам се прокашля.

— Салаам, братко, търся един човек, който живее в Херат. Или поне живееше преди много години. Казва се Джалил хан. Живееше в Шар-е нау и държеше кино. Имате ли някаква информация къде е?

— Обаждаш се за това в канцеларията на кмета? — попита с доловимо раздразнение в гласа мъжът.

Мариам каза, че не знае на кого другиго да се обади.

— Простете. Знам, че имате по-важни работи на главата, но е въпрос на живот и смърт и затова звъня.

— Не го познавам. Киното отдавна е затворено.

— Може да има някой, който да го знае, някой…

— Няма.

Мариам затвори очи.

— Моля ви, братко. Става дума за деца. За малки дечица.

Последва дълга въздишка.

— Може би някой там…

— Има един градинар при нас, който, мисля, открай време живее тук.

— Да, попитайте го, моля ви.

— Обади се утре.

Мариам обясни, че е невъзможно.

— Имам този телефон само за пет минути. Не мога… Нещо изтропа и Мариам помисли, че мъжът е затворил. Но дочу стъпки, гласове, далечни клаксони на коли и някакво равномерно бръмчене, може би от вентилатор. Тя премести телефона на другото си ухо и стисна очи.

Спомни си как Джалил бръкна усмихнат в джоба си.

„Ах, разбира се. Ето тогава, да не го крия повече.“

Медальон във формата на листо и висящи от него парички, върху които бяха гравирани луни и звезди.

„Сложи го, Мариам джо.“

„Какво мислиш?“

„Мисля, че приличаш на кралица.“

Минаха няколко минути. После се чуха стъпки, скърцане и щракване.

— Познава го.

— Така ли?

— Така казва.

— И къде е? Знае ли къде е Джалил хан? Последва пауза.

— Казва, че е умрял преди години. Още през осемдесет и седма.

Краката й се подкосиха. Беше й минавало през ума, разбира се. Ако беше жив, Джалил щеше да е над седемдесет и шест-седем, но…

1987 година.

Тогава е умирал. Изминал е целият този дълъг път, за да се прости с мен.

Тя застана до парапета. От балкона се виждаше прочутият някога басейн на хотела, сега празен и занемарен, надупчен от куршуми, с разбити плочки. Виждаше се и бомбардираният тенис корт. Разкъсаната по средата мрежа висеше като стара змийска кожа.

— Трябва вече да затварям — каза гласът от другата страна.

— Съжалявам за безпокойството — отвърна Мариам, плачейки безмълвно. Видя как Джалил й маха, докато скача от камък на камък през потока, а джобовете му са пълни с подаръци. Винаги го чакаше със затаен дъх и молеше Бог да й отпусне повече време с него.

— Благодаря — каза тя, но мъжът отсреща беше вече затворил.

Рашид я гледаше очаквателно. Тя поклати глава.

— Удари на камък — каза той и грабна телефона от ръката й. — Каквато дъщерята, такъв и бащата.

Във фоайето Рашид закрачи бързо към масичката до празните вече фотьойли и мушна в джоба си последното парче джелаби. Отнесе го вкъщи и го даде на Залмай.

42

Азиза сложи в книжна торба блузката си на цветя и единствените си чорапки, две вълнени ръкавици от различни чифтове, старо жълтеникаво одеялце на звезди и комети, спукана пластмасова чаша и зарчетата си.

Беше студена сутрин през април 2001 година, малко преди двайсет и третия рожден ден на Лайла. Небето беше прозрачно сиво и от поривите на студения влажен вятър вратата с мрежата не преставаше да трака.

Бяха изминали няколко дни, откакто Лайла чу, че Ахмад шах Масуд е бил във Франция за разговори с Европейския парламент. Сега Масуд се подвизаваше в родния си Север и командваше Северния съюз, единствената опозиционна сила, която воюваше с талибаните. В Европа Масуд беше предупредил за лагерите, обучаващи терористи, и се беше обърнал с молба към САЩ за помощ срещу талибаните.

— Ако президентът Буш не ни окаже помощ — беше казал той, — тези терористи много скоро ще навредят на САЩ и Европа.

Месец преди това Лайла беше научила, че талибаните поставили тротил в нишите с гигантските статуи на Буда и ги взривили, защото подбуждали към идолопоклонничество и грях. Имаше протести от цял свят, от САЩ до Китай. Правителства, историци, археолози от всички краища на земното кълбо бяха писали писма, умолявайки талибаните да не унищожават двете най-големи исторически реликви на Афганистан. Това обаче не беше ги спряло — бяха детонирали експлозивите около статуите, оцелели две хиляди години, и при всеки взрив бяха скандирали Аллах-у-акбар и бяха викали „ура“ всеки път, когато ръка или крак рухваха на парчета сред гъста пушилка. Лайла си спомни как през 1987 година с баби и Тарик стояха над по-големия Буца, вятърът духаше в огрените им от слънцето лица, а те гледаха как един ястреб се рее над долината. Но когато чу за гибелта на статуите, остана равнодушна. Какво я беше грижа за тях, след като собственият й живот беше руина?

Седеше безмълвно на пода в един ъгъл на дневната с каменно лице и увиснали над лицето къдри, докато Рашид не й каза, че е време да тръгват. Колкото и да вдишваше и издишваше, все имаше чувството, че не може да напълни дробовете си с достатъчно въздух.

На път за Картех-сех Залмай беше в ръцете на баща си, а Азиза се държеше за Мариам и крачеше бързо до нея. Вятърът развяваше завързания под брадичката й мръсен шал и къдреше полите на роклята й. Азиза ставаше все по-мрачна, сякаш с всяка крачка все повече усещаше, че я мамят. Лайла не беше намерила сили да й каже истината. Беше й казала, че отива в едно специално училище, където децата ядат и спят и не се връщат вкъщи след часовете. Сега Азиза не спираше да й задава едни и същи въпроси, които беше задавала дни наред. Дали учениците спят отделно или всички заедно в една огромна стая? Ще си намери ли приятели? Дали майка й е сигурна, че учителите ще са добри с нея?

И най-важният въпрос: Колко дълго ще трябва да остане там?

Спряха на две преки от ниската сграда с вид на казарма.

— Със Залмай ще чакаме тук — каза Рашид. — О, преди да съм забравил…

Той извади една дъвка от джоба си, прощален подарък, и я подаде на Азиза с хладно великодушие. Тя взе дъвката и благодари тихо. Лайла се възхити от благородството й, от невероятната й способност да прощава и очите й се просълзиха. Сърцето й се сви и й прималя от мъка при мисълта, че този следобед Азиза няма да спи до нея, че няма да усеща крехката й ръка върху гърдите си, извивката на главата й до ребрата си, топлия й дъх във врата си, петичките, забити в корема й.

Поведоха сестра му и Залмай се разплака и завика:

— Зиза! Зиза!

Започна да се мята, да рита в ръцете на баща си и да вика сестра си, докато една маймунка върху латерна на отсрещния тротоар не отвлече вниманието му.

Последните две пресечки извървяха сами — Мариам, Лайла и Азиза. Наближиха сградата и Лайла видя олющената й фасада, провисналия покрив, забитите на мястото на липсващите прозорци дъски, върха на люлка, надничаща над рушащия се зид.

Спряха пред вратата и Лайла повтори на Азиза онова, което й беше казала по-рано.

— А ако те попитат за баща ти, какво ще кажеш?

— Че муджахидините са го убили — отвърна предпазливо детето.

— Чудесно. Азиза, разбираш ли защо?

— Защото това е специално училище — каза момиченцето. Бяха вече тук, сградата беше съвсем истинска и Азиза изглеждаше разтревожена. Долната й устна трепереше, а в очите й напираха сълзи и Лайла видя какво усилие полага да е смела. — Ако им кажем истината — прошепна задъхано тя, — няма да ме вземат. Училището е специално. Искам вкъщи.

— Ще идвам постоянно при теб — успя да каже Лайла. — Обещавам.

— Аз също — рече Мариам. — Ще идваме да те видим, Азиза джо, и ще си играем заедно, както винаги. Ще си само за малко, докато баща ти си намери работа.

— Тук имат храна — рече неуверено Лайла. Радваше се, че е с бурка, радваше се, че Азиза не може да види колко е сломена. — Няма да гладуваш. Имат ориз, хляб и вода и може би дори плодове.

— Но ти няма да си тук. Хала Мариам няма да е с мен.

— Ще идвам да те виждам — каза Лайла. — През цялото време. Погледни ме, Азиза. Ще идвам. Аз съм ти майка. На всяка цена ще идвам да те виждам.

Директорът на сиропиталището беше попрегърбен мъж с тесен гръден кош и набраздено симпатично лице. Беше започнал да олисява, имаше рошава брада и очи като грахови зърна. Наричаше се Заман и носеше прилепнало на темето му кепе, а лявото стъкло на очилата му беше пукнато.

Докато ги водеше към кабинета си, той попита Лайла и Мариам как се казват, а после и Азиза. Поинтересува се и на колко години е. Минаха по слабо осветен коридор, където босоноги деца се отдръпваха към стените и ги зяпаха. Децата бяха или чорлави, или с бръснати глави и облечени в пуловери с оръфани ръкави, парцаливи дънки с протрити до скъсване колене и закърпени с всевъзможни кръпки палтенца. Лайла долови миризма на сапун и талк, на амоняк и урина, както и надигащия се страх на Азиза, която бе започнала да хленчи.

Лайла огледа двора — буренясала поляна, паянтова люлка, стари автомобилни гуми, спукана баскетболна топка. Помещенията, край които минаха, бяха голи, а прозорците — покрити с найлон. Момченце се стрелна от една стая, вкопчи се в лакътя на Лайла и се опита да се покатери по ръцете й. Един чистач, който забърсваше локвичка урина, остави парцала и откъсна детето от нея.

Заман се държеше свойски със сираците. Пътьом погалваше някои по главиците, казваше им по някоя мила дума без капка снизходителност. Децата се радваха, че ги докосва. Всички го гледат с надежда, че ги харесва, помисли си Лайла.

Той ги въведе в кабинета си, където имаше само три сгъваеми стола и разхвърляно бюро с купчини папки и листове.

— Вие сте от Херат — обърна се той към Мариам. — Познах по акцента ви. — После се облегна на стола, кръстоса ръце на корема си и каза, че има зет, който навремето живял там. Дори по тези обикновени жестове Лайла забеляза някаква измъченост и напрежение. И макар той да се усмихваше слабо, тя долови тревога и болка, разочарование и поражение, полирани с лака на добродушието.

— Беше стъклар — каза Заман. — Правеше онези красиви нефритено зелени лебеди, които сияят на слънцето, сякаш стъклото е пълно със скъпоценни камъчета. Връщали ли сте се после?

Мариам поклати глава.

— Аз съм от Кандахар. Били ли сте някога в Кандахар, хамшира? Не? Красив е. Какви градини! А гроздето! О, гроздето. Няма по-сладко на света.

Няколко деца се бяха скупчили на вратата и надничаха. Заман ги отпъди кротко на пущу.

— Обичам, разбира се, и Херат. Град на художници и писатели, суфии и мистици. Знаете старата шега, че не можеш да направиш и крачка, без да настъпиш поет.

Азиза гледаше унило.

— Ееех — въздъхна театрално Заман, — ето, че ви накарах да се засмеете, хамшира. Обикновено това е най-трудно. Безпокоях се в началото. Мислех си, че трябва да кудкудякам като кокошка или да рева като магаре. Но вие сте толкова приятни.

Заман повика един възпитател да поседи за малко с Азиза. Момиченцето скочи в скута на Мариам и се вкопчи в нея.

— Само ще поговорим, миличка — каза Лайла. — Аз съм тук. Чу ли? Тук ще бъда.

— Защо ние с теб не излезем вън за минута, Азиза джо? — рече Мариам. — Майка ти трябва да си поговори с кака Заман. Само за мъничко. Хайде, ела.

Когато останаха сами, Заман попита за рождената дата на Азиза, за заболявания, алергии. Попита за бащата на детето и Лайла се почувства странно да изрече лъжа, която си беше самата истина. Заман слушаше, а лицето му не издаваше нито доверие, нито скептицизъм. Каза, че управлява сиропиталището на честна дума. Щом тя твърди, че мъжът й е умрял и не може да се грижи за децата си, той не го подлага на съмнение.

Лайла заплака.

Заман остави писалката си.

— Срамувам се — каза дрезгаво Лайла с ръка на устата.

— Погледнете ме, хамшира.

— Що за майка е тази, която изоставя децата си?

— Погледнете ме.

Лайла вдигна очи.

— Вината не е ваша. Чувате ли ме? Не вие, а онези диваци трябва да бъдат обвинявани. Те ме карат да се срамувам, че съм пущун. Опозориха името на моите сънародници. А и не сте единствена, хамшира. Постоянно имаме майки като вас, постоянно. Майки, които не могат да изхранват децата си, защото талибаните не им дават да излязат от къщи и да работят. Тъй че не се обвинявайте. Никой тук не ви кори. Разбирам ви — каза той и се наклони напред. — Разбирам ви, хамшира.

Лайла избърса очи с крайчеца на бурката. — Колкото до това място — въздъхна Заман и разпери ръка, — сама виждате, че е в плачевно състояние. Постоянно сме без пари, постоянно се борим, търсим изход. Получаваме нищожна помощ от талибаните. Но се справяме. И ние като вас правим каквото трябва. Аллах е добър и сърдечен. Аллах се грижи и докато Той се грижи, аз пък ще се постарая Азиза да е нахранена и облечена. Поне това мога да обещая. Лайла кимна.

— Разбрахме ли се? — Той се усмихна дружелюбно.

— Но вие плачете, хамшира. Не позволявайте детето да види, че плачете.

Лайла пак избърса очи и рече задавено:

— Бог да ви благослови, братко.

Но опасенията на Лайла се сбъднаха и когато дойде време да се сбогуват, настана ад. Азиза изпадна в паника.

На път към къщи, облегната на Мариам, Лайла чуваше пронизителните писъци на детето си. Виждаше как дебелите мазолести пръсти на Заман хващат ръцете на Азиза, как ги дърпат, отначало нежно, после по-твърдо, а накрая и силно, за да я откопчат от нея. Виждаше как Азиза рита в ръцете му, докато той се отдалечава, чуваше я да крещи, сякаш майка й щеше да изчезне от лицето на земята. Видя себе си как тича по коридора с наведена глава и надигащ се в гърлото вой.

— Усещам миризмата й — каза тя в къщи на Мариам. Зарея поглед над рамото й, през двора и стените, към кафявите като храчка на пушач планини. — Усещам дъха й, докато спи. А ти? Ти усещаш ли го?

— О, Лайла джо — отвърна Мариам. — Недей. Каква полза от това? Каква?

Отначало Рашид скланяше пред молбите й и ги придружаваше до сиропиталището — нея, Мариам и Залмай, макар да се стараеше да й покаже какво огромно усилие е това за него. Натякваше й на какво изтезание го подлага, колко го заболяват краката и гърбът от изтощителния път до там и обратно. Правеше всичко възможно тя да разбере какво тежко бреме е за него ходенето до сиропиталището.

— Не съм вече млад — казваше. — Не че те е грижа. Ако зависеше от теб, щеше да ме вкараш в гроба. Но не зависи, Лайла. Не можеш да правиш каквото си искаш.

Разделяха се на две пресечки от сиропиталището и той никога не им отпускаше повече от петнайсет минути.

— Минута закъснение — казваше, — и тръгвам. Не се шегувам.

Лайла трябваше да го моли горещо, за да удължи с някоя и друга минута времето с Азиза. Да го моли заради себе си и Мариам, която беше сломена от отсъствието на детето, макар както винаги да страдаше безмълвно и незабележимо. Да го моли и заради Залмай, който всеки ден питаше за сестра си, беше раздразнителен и често плачеше безутешно.

Понякога на път за сиропиталището Рашид спираше и казваше, че го боли кракът. После се обръщаше и тръгваше обратно към къщи с големи твърди крачки, без изобщо да куца. Или цъкаше с език и охкаше:

— Ох, дробовете ми, Лайла. Може би утре, а? Утре ще съм по-добре или вдругиден. Ще видим.

Казваше го, без да си направи труда да се задъхва. Често, когато се обръщаше и тръгваше към къщи, мигом палеше цигара. А на Лайла не й оставаше друго, освен и тя да тръгне след него, безпомощна, трепереща от негодувание и безсилен гняв.

Един ден Рашид заяви, че повече няма да я придружава.

— Капнал съм от това обикаляне по улиците да търся работа.

— Тогава тръгвам сама — каза Лайла. — Не можеш да ме спреш, Рашид. Чуваш ли ме? Можеш да ме биеш колкото си искаш, но аз ще продължа да ходя там.

— Прави, каквото щеш. Но няма да можеш да минеш лесно покрай талибаните. Не казвай, че не съм те предупредил.

— Идвам с теб — каза Мариам. Лайла не даде и дума да се издума.

— Ти трябва да останеш вкъщи със Залмай. Ако ни спрат… Не искам той да види.

И така животът на Лайла се завъртя около това да измисля как да се види с Азиза. Половината пъти изобщо не стигаше до сиропиталището. Пресечеше ли улицата, талибаните веднага я спираха и започваха да я засипват с въпроси — Как ти е името? Къде си тръгнала? Защо си сама? Къде е твоят махрам, — а после я връщаха вкъщи. Ако имаше късмет, се отърваваше само с ругатни, ритник по задника или удар в гърба. Друг път отнасяше бой с палки и тояги, камшици, плесници, юмручни удари.

Веднъж един талибан я наби с антена за радио. Накрая я шибна за последно по тила и каза:

— Ако пак те видя, ще те бия, докато и майчиното ти мляко потече от костите ти.

Тогава Лайла се прибра вкъщи и легна по корем. Чувстваше се като глупаво жалко животно и охкаше, докато Мариам налагаше с влажни кърпи раздрания й гръб и насинените бедра. Но обикновено отказваше да се предаде. Преструваше се, че си отива вкъщи, а после свърваше в някоя пресечка. Имаше дни, когато я хващаха, разпитваха и ругаеха по два, три, дори четири пъти. После заплющяваха камшиците и антените и тя се потътряше към къщи окървавена, без да е успяла дори да зърне Азиза. Не след дълго започна да се навлича дори в жегата — два-три пуловера под бурката, за да е подплатена добре за боя.

Но наградата да успее да се промъкне покрай талибаните си струваше усилията. Тогава можеше да прекара колкото си иска време с Азиза, дори часове. Седяха на двора близо до люлката сред другите деца и дошлите майки и Азиза й разказваше какво е научила тази седмица.

Всеки ден кака Заман гледал да ги учи на нещо: повечето дни имали четене и писане, понякога география, малко история или други науки; разказвал им за растения и животни.

— Но трябва да пускаме пердетата — каза Азиза, — за да не ни видят талибаните.

Разказа й, че кака Заман имал подръка игли за плетене и кълбета прежда, в случай че талибаните дойдели на проверка.

— Тогава скриваме книгите и се правим, че плетем.

Един ден, докато беше при Азиза, Лайла видя жена на средна възраст, свалила от главата си горния край на бурката. Беше дошла на посещение при три момчета и едно момиче. Разпозна острото лице и дебелите вежди, макар да не беше виждала хлътналата уста и посивялата коса. Лайла си спомни шаловете, тъмните поли, резкия тон и гарвановочерната коса, стегната на висок кок така, че се виждаше тъмният мъх на врата й. Спомни си как някога тази жена забраняваше на момичетата да се забраждат, като казваше, че мъжете и жените са равни, че няма причина едните да си покриват главите, щом другите не го правят.

По едно време хала Рангмаал вдигна глава и улови погледа й, но в очите на старата си учителка Лайла не съзря признак, че се пита коя е, че й се струва позната.

— По земната кора има пукнатини — каза Азиза. — Наричат се разломи.

Беше топъл петъчен следобед през юни 2001 година. Седяха четиримата — Лайла, Залмай, Мариам и Азиза, на поляната зад сиропиталището. Този път Рашид се беше смилил и ги беше придружил, което правеше много рядко. Сега ги чакаше на улицата, при автобусната спирка.

Наоколо подскачаха босоноги деца. Подритваха една сплескана футболна топка, тичаха вяло след нея.

— А от двете страни на разломите има скални плочи, които образуват земната кора — продължаваше Азиза.

Косата й беше прибрана от лицето, сплетена на плитка и закрепена изкусно на върха на главата й. Лайла завиждаше на този, който беше седял до дъщеря й, беше сплитал косата й, беше я молил да стои мирно.

Азиза им демонстрира казаното, като разтвори длани, доближи ги и започна да ги трие една в друга. Залмай наблюдаваше с огромен интерес.

— Наричат се кектонични плочи, нали?

— Тектонични — поправи я Лайла. Говореше едва-едва. Челюстта й все още беше натъртена, боляха я гърбът и вратът. Устната й беше подута, а езикът й постоянно се завираше в празното място на долния резец, който Рашид й беше избил преди два дни. Преди мами и баби да загинат и животът й да се преобърне, Лайла за нищо на света не би повярвала, че човешкото тяло може да понесе толкова бой, ужасен и постоянен, и да продължава да е живо.

— Точно така. И когато се плъзгат една покрай друга, те се трият, разбираш ли, мами! И така отделят енергия, която стига до повърхността на земята и я кара да трепери.

— Ти ставаш толкова умна — рече Мариам. — Толкова по-умна от твоята глупава леля.

Лицето на Азиза светна.

— Не си глупава, хала Мариам. Кака Заман казва, че понякога движението на скалите е на дълбоко, много на дълбоко и там долу е бурно и страшно, но на повърхността ние усещаме леко треперене. Само лек земетръс.

Предишния път бяха кислородните атоми в атмосферата, на които се дължал синият цвят на небето. „Ако Земята нямаше атмосфера — беше казала Азиза задъхано, — небето нямаше да е синьо. То щеше да е непрогледно черно море, а слънцето — голяма ярка звезда в мрака.“

— Този път Азиза ще си дойде ли с нас вкъщи? — попита Залмай.

— Скоро, миличък — каза Лайла. — Скоро.

Лайла го гледаше как тръгна през поляната с походката на баща си — леко приведен, с изкривени навън пети. Залмай отиде до люлката, залюля празната седалка, а после седна на цимента и започна да къса покарали през една пукнатина бурени.

„Водата се изпарява от листата, мами, знаеш ли, както от прането, простряно на въже. И това насочва потока на водата нагоре по дървото. От почвата през корените, после нагоре по ствола, през клоните и в листата. Нарича се транспирация.“

Много пъти Лайла се беше чудила какво биха направили талибаните с кака Заман заради тайните уроци, ако го разкриеха.

По време на посещенията Азиза почти не спираше да говори. Запълваше всички паузи с въодушевени речи, произнесени с висок писклив глас. Отклоняваше се от темите, а ръцете й жестикулираха възбудено и политаха нагоре с несвойствена за нея нервност. Смехът й беше различен. Всъщност не беше точно смях, а по-скоро резки извивки на гласа, които според Лайла бяха с цел да си вдъхне увереност.

Имаше и други промени. Лайла забелязваше калта под ноктите й, а Азиза забелязваше погледа й и пъхваше ръце под стола. Ако край тях заплачеше дете и сополите му увиснеха, ако минеше голишарче с мръсна сплъстена коса, миглите на Азиза започваха да пърхат и тя веднага обясняваше и оправдаваше гледката. Приличаше на стопанка, объркана пред гостите си от безпорядъка в дома си, от мръсните си занемарени деца.

Ако я питаха как се справя, тя даваше пестеливи, но бодри отговори.

„Всичко е наред, хала. Много съм добре.“

Децата тормозят ли я?

„Не, не ме т-т-тормозят, мами. Всички са мили.“

Храни ли се? Спи ли добре?

„Ям. И спя. Да. Снощи ядохме агнешко. Или може би миналата седмица.“

Когато Азиза говореше така, Лайла съзираше у нея нещо от Мариам.

Беше започнала да заеква. Първа го забеляза Мариам. Заекването беше слабо, но доловимо и се усещаше най-вече при думи, започващи с „т“. Лайла се допита до Заман, а той сбърчи вежди и каза:

— Мислех, че заеква от малка.

Този петъчен следобед той пусна Азиза за кратка разходка. Срещнаха се с Рашид, който ги чакаше на автобусната спирка. Щом зърна баща си, Залмай нададе възторжен писък и се отскубна нетърпеливо от ръката на майка си. Азиза поздрави Рашид сковано, но не враждебно.

Рашид каза, че трябва да побързат, защото остават два часа до смяната му. Беше му първата седмица като портиер в „Интерконтинентал“. Шест дни в седмицата от обед до осем вечерта той отваряше врати на коли, носеше багаж, забърсваше някое и друго мокро петно. Понякога в края на деня готвачът от ресторанта му даваше за вкъщи остатъци от храна с условието да е дискретен — залоени кюфтета; пържени пилешки крилца с втвърдена панировка; изсъхнали тарталети; лепкав варен ориз. Рашид беше обещал на Лайла, че щом посъбере пари, Азиза ще се прибере вкъщи.

Той носеше униформа — тъмночервен костюм от полиестер, бяла риза, папийонка и нахлупена ниско на челото му шапка с козирка. В тези дрехи изглеждаше преобразен — уязвим, скован, объркан и почти безобиден. Като човек, приел без капка съпротива униженията, които участта му е отредила, едновременно жалък и симпатичен със своята смиреност.

Отидоха с автобус до Титаник Сити и влязоха в коритото на реката, пълно със сергии. Докато слизаха по стълбите, видяха мъртво тяло с боси крака да се полюлява от един кран близо до моста. Ушите бяха отрязани, а главата — увиснала на една страна. Долу те се сляха с тълпата купувачи, сарафи и служители от благотворителни организации с отегчени погледи, амбулантни търговци на цигари, забулени жени, които завираха в лицата на хората фалшиви рецепти за антибиотици и просеха пари да си ги купят. Из Титаник Сити патрулираха талибани с палки, дъвчеха насвар и следяха за шумен смях, за незабулено лице.

Залмай си избра гумена баскетболна топка в жълто и синьо от будка за играчки, сгушена между сергия за кожени якета и масичка с изкуствени цветя.

— Избери си нещо — рече Рашид на Азиза.

Детето взе да се колебае и се вцепени от объркване.

— Побързай. До час трябва да съм на работа.

Азиза си избра машинка за дъвки — мушваш една и съща монета под пластмасовата сфера, излиза дъвка, а монетата се връща през процепа.

Когато продавачът му каза цената, Рашид изумено повдигна вежди. Последва пазарлък, докато накрая Рашид каза троснато на Азиза, сякаш тя се беше пазарила с него:

— Върни я. Не мога да си позволя и двете неща.

На връщане, колкото повече наближаваха сиропиталището, толкова повече се изпаряваше престорената бодрост на Азиза. Тя престана да размахва ръце. Лицето й помръкна. Така ставаше всеки път. Сега беше ред на Лайла да подхване бърборенето, да се смее нервно, да запълва унилата тишина с измъчени безсмислени шеги. Мариам се стараеше да й приглася.

По-късно, след като Рашид ги остави и взе автобус към хотел, Лайла си спомни как Азиза им помаха за довиждане и се затътри покрай стената в задния двор на сиропиталището. Помисли си за заекването й и какво беше разказала за разломите и мощните сблъсъци дълбоко под земята и как понякога ние на повърхността усещаме леко треперене.

— Махай се, ей, ти! — извика Залмай.

— Шшшт. На кого викаш? — попита го Мариам.

— Там. На оня човек — посочи детето.

Лайла проследи пръстчето му. Пред къщата им наистина имаше един мъж, облегнат на портата със скръстени ръце. Той ги отпусна и накуцвайки, тръгна към тях.

Лайла се закова на мястото си. Коленете й омекнаха. Буцата в гърлото спря надигналия се вик. Изведнъж почувства нужда да хване ръката на Мариам, рамото, китката й, нещо, каквото и да е, на което да се опре. Но не го направи. Не посмя. Не смееше да раздвижи и мускулче. Не смееше да диша или дори да мигне от страх, че той е трептящ в далечината мираж, крехка илюзия, която ще изчезне от най-малкото помръдване. Лайла стоеше съвършено неподвижна и гледаше към Тарик, докато гърдите й вече не издържаха без въздух, а очите й без мигване. След като си пое дъх и затвори и отвори очи, той като по чудо все още стоеше там. Тарик стоеше там.

Лайла се осмели да направи крачка към него. После още една. И още една. А след това се затича.

43

Горе, в стаята на Мариам, Залмай беше превъзбуден. Известно време си игра с новата баскетболна топка, подритваше я по пода, удряше я по стената. Мариам го помоли да престане, но той си знаеше, че тя няма никаква власт над него, затова продължи да играе шумно с топката и да я гледа предизвикателно. После двамата си поиграха с количката му — малка линейка с ярки надписи от двете страни, като я бутаха един към друг през стаята.

По-рано, когато видяха Тарик пред портата, детето притисна топката до гърдите си и налапа палеца си — нещо, което правеше само когато беше неспокоен. И погледна подозрително Тарик.

— Кой е оня човек? — попита сега Залмай. — Не ми харесва.

Мариам понечи да му разкаже, че той и Лайла са израснали заедно, но Залмай я прекъсна и й каза да бутне линейката към него, а когато тя я търкулна, заяви, че иска пак да си играе с топката.

— Къде ми е топката, която татко ми купи? Къде е? Искам си я! — завика той и с всяка дума гласът му ставаше все по-писклив.

— Беше тук — каза Мариам, но Залмай се разплака.

— Не, няма я. Знам, че изчезна! Къде е? Къде е?

— Ето я. — Мариам извади топката изпод леглото, където се беше търколила. Но Залмай вече плачеше, блъскаше с юмруци и викаше, че това не е същата топка, че не може да е същата, защото неговата се е изгубила, а тази е друга. И облян в сълзи, крещеше: — Къдеее? Къде, къде, къде?

Крещя, докато Лайла не се качи и не го взе на ръце. Залюля го, прокара пръсти през острата му тъмна косица, избърса сълзите по бузите му и зацъка с език в ухото му.

През това време Мариам чакаше отвън. От площадката виждаше само дългите крака на Тарик — истинския и изкуствения, в бежови панталони, — прострени на оголелия под на дневната, където беше седнал. И тогава тя си даде сметка защо онзи ден, когато с Рашид отидоха в „Континентал“ да позвънят на Джалил, портиерът й се стори познат. Носеше шапка и черни очила и затова не го позна веднага, но сега си го спомни отпреди девет години. Седеше долу, попиваше потта от челото си с кърпичка, помоли за вода. Сега през съзнанието й минаха всевъзможни въпроси: дали и таблетката, която изпи, не беше част от измамата? Кой от двамата беше измислил лъжата и подсигурил убедителните подробности? И колко беше платил Рашид на Абдул Шариф (ако това му беше истинското име), за да дойде и да сломи Лайла с историята за смъртта на Тарик?

44

Тарик каза, че един от съкилийниците му имал братовчед, който бил линчуван, задето рисувал фламинго. Братовчедът, изглежда, бил обсебен от фламингото.

— Пълни скицници с тия чудати птици — каза Тарик. — И десетки маслени картини — как газят през лагуни, как бродят през блата. И, най-лошото, как летят към залези.

— Фламинго — рече Лайла. Гледаше го как седи на пода, облегнат на стената и свил в коляното здравия си крак. Изпита огромно желание пак да го докосне, както преди малко пред портата, когато се втурна към него. Чувстваше се неловко, като се сетеше как обви ръце около врата му и се разплака на гърдите му, как безброй пъти изрече задавено името му. Питаше се дали не бе реагирала много нетърпеливо, много отчаяно. Може би. Но не се сдържа. И сега копнееше да го докосне и отново да се увери, че той наистина е тук, а не е сън или привидение.

— Действително — каза той. — Фламинго.

Когато талибаните намерили картините, се възмутили от дългите голи крака на птиците и след като завързали краката на братовчеда и му разкървавили петите, го накарали да избира — да унищожи картините или да приведе фламингото в приличен вид. И човекът грабнал четката и нарисувал панталони на абсолютно всички птици.

— Туй то, ислямско фламинго — каза Тарик. Досмеша я, но се сдържа. Срамуваше се от пожълтелите си зъби и дупката отпред. Срамуваше се от повехналия си вид и подутата устна. Поне да бе могла да си измие лицето и да се среши.

— Но той, братовчедът, ще се смее последен — каза Тарик. — Нарисувал панталоните с водни бои. Когато талибаните си идат, той просто ще ги отмие. — Засмя се. Лайла забеляза, че и на него му липсва зъб, и сведе поглед към ръцете си. — Действително.

Носеше пакол, туристически обувки и напъхан в панталоните черен вълнен пуловер. Усмихваше се вяло, кимаше бавно. Лайла не си спомняше да е изричал преди думата „действително“ и да е правел този замислен жест — пръстите, събрани на колибка в скута му, кимането. И то беше ново. Думи и жестове на възрастен човек. Но защо се учудваше? Та той беше вече зрял двайсет и пет годишен мъж с премерени движения и вяла усмивка. Висок, с брада, по-строен, отколкото в сънищата й, но със силни ръце, заякнали от работа, и изпъкнали жили. Лицето му беше все така слабо и красиво, но вече не толкова светло; челото му беше обветрено и загоряло от слънцето като врата му, чело на пътник в края на изнурително бродене. Беше си килнал пакола към тила и тя видя, че косата му е започнала да оредява. Лешниковият цвят на очите му бе по-блед и мътен, отколкото си го спомняше, или това се дължеше на светлината.

Лайла си спомни майка му, премерените й движения, мъдрата й усмивка, бледоморавата перука. И баща му с примижалите очи и тънкото чувство за хумор. По-рано, още пред вратата тя му бе разказала през сълзи какво е научила за него и родителите му, а той беше поклатил глава. Сега го попита как са родителите му. Но се разкая, когато Тарик наведе очи и каза с нажален глас:

— Починаха.

— Толкова ми е мъчно за тях.

— Ееех, да. И на мен. Ето. — Той измъкна едно пакетче от джоба си и й го подаде. — Поздрави от Альона.

Вътре имаше увито в целофан сирене.

— Альона. Красиво име. — И се помъчи да зададе въпроса, без да й потрепери гласът. — Жена ти?

— Моята коза. Красиво име — каза и я загледа в очакване да извика спомена.

И тогава Лайла се сети. Съветският филм.

Альона беше капитанската дъщеря, момичето, което обичаше помощник-капитана. Беше в деня, когато тя, Тарик и Хасина гледаха как съветските танкове и камионетки напускат Кабул, а Тарик беше нахлупил онази смешна руска ушанка.

— Трябваше да я завържа за един кол на двора — говореше Тарик. — И да направя ограда. Заради вълците. В подножието на планината, където живея, има гора, на около половин километър е, с борове, ели, кедър. Вълците обикновено се крият в гората, но блееща коза, която иска да обикаля свободно насам-натам, може да ги накара да излязат от там. Затова е оградата. И колът.

Лайла го попита за коя планина говори.

— За Пир Панджал в Пакистан — отвърна той. — А градчето, в което живея, се казва Мъри. Курортно селище на час път от Исламабад. Там е хълмисто и зелено, има много дървета и е на високо. Затова през лятото е хладно. Идеално е за туристи.

Англичаните го построили като планински пост близо до армейския им щаб в Равалпинди, обясни той, за да имало къде да бягат от жегата викторианците. И досега били запазени няколко реликви от колониалните времена — отворената понякога чайна, бунгалата с тенекиени покриви, на които им казвали „котиджи“, и изобщо такива неща. Градчето било малко и приятно. На главната улица й викали „Мол“ и на нея били пощата, пазарът, няколкото ресторанта, магазинчетата, които продавали скъпо и прескъпо на туристите цветно стъкло и ръчно тъкани килими. Необичайното било, че една седмица движението по Мола било само в едната посока, а на следващата — в другата.

— Хората там казват, че и в Ирландия движението е такова на места — рече Тарик. — Няма как да го знам. Но така или иначе не е зле. Животът е обикновен, но ми харесва. Харесва ми да живея там.

— С козата си. С Альона.

Лайла го каза не толкова като шега, колкото като подмолно въведение към друг разговор като например кой друг е с него там и се тревожи дали вълците няма да изядат козата. Но Тарик продължи само да кима.

— И аз съжалявам за родителите ти — каза той.

— Чул си.

— Разговарях с няколко твои съседи. — Последва пауза, през която Лайла се зачуди какво още му бяха казали съседите. — Не познавам никого. От старите времена, искам да кажа.

— Всички умряха или заминаха някъде. Не е останал нито един човек, когото познаваш.

— Не мога да позная Кабул.

— Нито пък аз — каза Лайла. — А не съм го напускала.

— Мами има нов приятел — обяви Залмай по-късно, след като Тарик си беше отишъл и те бяха вечеряли. — Мъж.

Рашид вдигна очи.

— Така ли?

Тарик попита може ли да пуши.

И тръскайки пепел в чинийка, разказа, че прекарали известно време в бежанския лагер Назир Бах близо до Пешавар. Когато пристигнали там, вече имало шейсет хиляди афганистанци.

— Не беше толкова лошо като в другите лагери, като, пази Боже, в Джалозай. По едно време реших, че е един вид образцов лагер от времето на Студената война, който Западът е можел да посочи и да докаже на света, че не само е внасял оръжие в Афганистан. Това било обаче по времето на войната със Съветския съюз, времето на джихада, на засиления интерес на целия свят и щедрото финансиране, на посещенията на Маргарет Тачър.

— Останалото го знаеш, Лайла. След войната Съветският съюз се разпадна, а Западът си продължи по своя път. За тях Афганистан вече не представляваше интерес и парите секнаха. Сега Назир Бах е море от палатки, прахоляк и помийни ями. Щом пристигнахме, ни връчиха колове и платнище и ни казаха да си направим палатка.

От Назир Бах, където останали около година, си спомнял най-вече кафявия цвят.

— Кафяви палатки. Кафяви хора. Кафяви кучета. Кафява овесена каша.

Имало голи дървета, на които се катерел всеки ден. Възсядал клон и наблюдавал бежанците да лежат на слънце, виждал отблизо ранените тела с ампутирани крайници. Гледал измършавели дечица да носят вода в бидони, да събират фъшкии за огън, да дялкат с тъпи ножове пушки от дърво, да влачат торби с брашно, от което не можело да се омеси свестен хляб, който да не се разпада. Вятърът плющял по палатките, мятал бурени, развявал хвърчилата, които децата пускали от покривите на кирпичените бордеи.

— Много деца измряха. От дизентерия, туберкулоза, глад — от всичко, каквото си помислиш. Но най-вече от проклетата дизентерия. Господи, Лайла. Видях да погребват толкова много деца. Това е най-страшното, което човек може да види.

Той кръстоса крака. За известно време помежду им отново се възцари тишина.

— Баща ми не преживя тази първа зима. Умря в съня си. Мисля, че не се е мъчил.

Същата зима майка му хванала пневмония и щяла да умре, ако не бил лекарят на лагера, който бил превърнал един фургон в лазарет. Майка му не заспивала по цяла нощ, изгаряла от треска и плюела ръждиви храчки. Опашките пред фургона били безкрайни. Всеки зъзнел, стенел, кашлял, по краката на някои течели изпражнения, други били толкова изтощени или гладни, или болни, че не можели да изрекат и дума.

— Но докторът беше свестен човек. Лекува майка ми, даде й хапчета, спаси я онази зима.

Същата зима Тарик ограбил едно хлапе.

— Беше дванайсет-тринайсетгодишно — каза с равен глас той. — Опрях парче стъкло в гърлото му и му взех одеялото. За майка ми.

Каза, че след болестта й се зарекъл да не прекарат още една зима в лагер. Щял да работи и да спестява, за да си вземат квартира в Пашавар с отопление и чиста вода. Когато дошла пролетта, си потърсил работа. От време на време сутрин рано в лагера пристигал камион и подбирал двайсетина момчета, закарвал ги на някое поле да чистят камъни или в някоя градина да берат ябълки срещу малко пари, понякога одеяло, чифт обувки. Но него никога не го взимали.

— Като ме видеха, и край.

Имало и друга работа — да се копаят ровове, да се строят бараки, да се носи вода, да се изнася тор от обори. Но младите мъже се изтрепвали, за да ги наемат, и Тарик никога не успял да се вреди.

През есента на 1993 година срещнал един търговец.

— Предложи ми пари да отнеса кожено палто до Лахор. Не много, но достатъчно за едномесечен или дори двумесечен наем.

Търговецът му дал билет за автобус и адреса — сграда на ъгъла на една улица близо до гарата на Лахор, където да достави палтото на негов приятел.

— Разбира се, че веднага разбрах за какво става дума. Каза, че ако ме хванат, трябва сам да се оправям и да не забравям, че знае къде е майка ми. Но парите бяха твърде добри, за да се откажа. А и отново идваше зима.

— Докъде успя да стигнеш? — попита Лайла.

— Не много далече — отвърна той и се засмя. Звучеше така, сякаш се извиняваше, сякаш се срамуваше. — Дори не се качих на автобуса. Но си мислех, че съм недосегаем, нали разбираш, смятах, че ще ми се размине. Сякаш някъде там горе имаше счетоводител с молив зад ухото, който следи за тези неща и е пресметнал всичко. Мислех, че ще погледне надолу и ще каже: „Да, да, ще се погрижим да мине гладко. Този вече си е платил дълговете.“

Хашишът бил в подплатата и когато полицията разрязала палтото, се пръснал по цялата улица.

На това място Тарик отново се разсмя — отначало колебливо, после по-силно, и Лайла си спомни как се смееше по същия начин, когато бяха малки — за да скрие смущението си, за да омаловажи своите пакости и дяволии.

— Той куца — каза Залмай.

— Онзи ли е, за когото си мисля?

— Само се отби — каза Мариам.

— Ти да мълчиш — излая Рашид и вдигна пръст. Обърна се пак към Лайла. — Гледай ти! Лайли и Меджнун отново заедно. Точно както някога. — Лицето му се вкамени. — Значи си го пуснала да влезе. Тук! В моя дом! Пуснала си го да влезе вътре. Бил е тук с моя син!

— Ти ме измами. Излъга ме — каза Лайла, скърцайки със зъби. — Беше накарал онзи човек да седне насреща ми и да… Знаеше, че ще си тръгна, ако се надявах, че е жив.

— А ти не ме ли излъга? — изрева Рашид. — Мислиш ли, че не съм се досетил за твоето копеле? Вземаш ме за глупак, курва долна!

Колкото повече говореше Тарик, толкова повече Лайла се боеше от момента, когато ще спре да разказва. Тишината, която щеше да настъпи, сигналът, че е неин ред да даде обяснение, да каже защо, как и кога, да обяви онова, което той със сигурност вече знаеше. Когато той млъкваше, тя усещаше леко гадене. Избягваше очите му. Гледаше надолу към ръцете му, към острите тъмни косъмчета по тях, поникнали през годините, когато не бяха заедно.

На Тарик не му се говореше за времето в затвора. Каза само, че е научил урду. На въпросите й отговаряше с нетърпеливо клатене на глава и в този жест тя съзираше ръждясали решетки и мръсни тела, разярени мъже и претъпкани килии, целите в мухъл и плесен. По лицето му прочете, че е било място на унижения, позор и отчаяние.

Тарик каза, че след като го арестували, майка му се опитала да му дойде на свиждане.

— Идва три пъти. Но не успях да я видя.

Написал й писмо, после още няколко, макар да се съмнявал, че тя ще ги получи.

— Писах и на теб.

— Наистина ли?

— О, цели томове — каза той. — Твоят приятел Руми би завидял на творчеството ми.

После той пак се разсмя, този път шумно, сякаш беше хем стреснат от своята самонадеяност, хем смутен от признанието.

Горе Залмай започна да крещи.

— Значи точно като някога — каза Рашид. — Двамата заедно. — И сигурно си му дала да ти види лицето.

— Да, даде му — каза Залмай, а после се извърна към Лайла. — Така беше, мами. Видях те.

— Синът ти не ме хареса — каза Тарик, когато Лайла се върна долу.

— Съжалявам — каза тя. — Не е това. Просто… Не му обръщай внимание.

„Писах и на теб. Цели томове.“ Томове.

— Откога си в Мъри?

— Няма и година — отвърна Тарик.

В затвора се запознал с по-възрастен мъж, пакистанец на име Салим, бивш състезател по хокей на трева, който от години влизал и излизал от затвора, а тогава излежавал десетгодишна присъда за нападение с нож срещу агент под прикритие. Във всеки затвор имало хора като Салим, каза Тарик. Оправни мъже с връзки, които успявали да надхитрят системата и да ти намерят какво ли не. Въздухът около тях трептял от шансове и рискове. Тъкмо от Салим научил за участта на майка си. Салим го накарал да седне и със съчувствен бащински глас му казал, че е умряла от измръзване.

Тарик лежал седем години в пакистанския затвор.

— Отървах се леко — каза той. — Имах късмет. Оказа се, че съдията по моето дело има брат, женен за афганистанка. Може би затова се смили над мен, не знам.

След като си излежал присъдата, рано през зимата на 2000 година Салим му дал адреса и телефонния номер на брат си. Името му било Сайед.

— Каза, че брат му има малък хотел в Мъри. Двайсет стаи и салон, където отсядали туристи. Заръча ми да му предам, че той ме праща.

Тарик харесал Мъри още щом слязъл от автобуса — покритите със сняг борове, студения свеж въздух, бунгалата със затворени капаци, виещия се от комините пушек.

Райско кътче, помислил си той и почукал на вратата на Сайед, място, което не само нямало нищо общо с мизерията в затвора, а което превръщало самата представа за страдание и мъка в нещо ужасно и невъобразимо.

— Казах си, че това е мястото, където човек може да продължи напред.

Наели го за портиер и домакин. Справил се добре през едномесечния изпитателен срок на половин заплата. Докато разказваше, Лайла си представяше как Сайед — мъж с тесни очи и румено лице, стои до прозореца зад рецепцията и наблюдава как Тарик цепи дърва и чисти снега от алеята за коли. Представяше си го как е приведен над него и разглежда протезата му, докато Тарик лежи под мивката и поправя течащ кран. Виждаше го да проверява дали в касата не липсват пари.

Бунгалото на Тарик било до къщичката на готвачката — достолепна възрастна вдовица на име Адиба. Били отделени от самия хотел. Между него и тях имало разпръснати тук-там бадемови дървета, пейка и фонтан с формата на пирамида, който през лятото бликал по цял ден. Лайла си представи как Тарик седи на леглото в бунгалото си и гледа зеленината навън.

В края на изпитателния срок Сайед дал на Тарик пълна заплата, казал, че обядът му е безплатен, подарил му палто и му взел мярка за нова протеза. Добрината на този човек го просълзила.

С първата си заплата в джоба Тарик отишъл до града и купил Альона.

— Козината й е съвършено бяла — каза той с усмивка. — Понякога сутрин, след като цяла нощ е валял сняг, поглеждаш през прозореца и виждаш само очите и муцуната й.

Лайла кимна. Отново настъпи тишина. Горе Залмай беше започнал да хвърля топката си по стената.

— Мислех, че си мъртъв — промълви Лайла.

— Знам. Каза ми.

Гласът й секна. Трябваше да се прокашля, да се овладее.

— Човекът, който дойде да ми го съобщи, беше толкова убедителен… Повярвах му, Тарик. Ще ми се да не беше така, но му повярвах. А после се почувствах толкова самотна и уплашена. Иначе нямаше да се съглася да се омъжа за Рашид. Не биваше да…

— Не е било нужно да го правиш — каза меко той, избягвайки очите й. Каза го без капчица скрит упрек, без обвинение. Без намек, че я осъжда.

— Нямах друг изход. Защото изникна важна причина да се омъжа. Има нещо, което не знаеш, Тарик. Трябва да ти го кажа.

— Ти също ли седя и си приказва с него? — попита Рашид детето.

Залмай не отвърна. Лайла видя колебание и несигурност в очите му, сякаш току-що бе разбрал, че онова, което е разкрил, се е оказало много по-голямо, отколкото си е мислил.

— Попитах те нещо, сине.

Залмай преглътна. Погледът му продължи да подскача.

— Играех си горе с Мариам.

— А майка ти?

Залмай погледна извинително Лайла, готов да се разплаче.

— Всичко е наред, Залмай — успокои го тя. — Кажи истината.

— Тя беше… Беше долу и си говореше с онзи човек — изрече почти шепнешком детето.

— Разбирам — каза Рашид. — Съзаклятнички.

На тръгване Тарик каза:

— Искам да се запозная с нея. Искам да я видя.

— Ще ти уредя среща — отвърна Лайла.

— Азиза. Азиза. — Той се усмихна, наслаждавайки се на звученето. Когато Рашид изричаше името на дъщеря й, то й звучеше грубо, едва ли не вулгарно. — Азиза. Колко прекрасно.

— И тя е такава. Ще видиш.

— Ще броя минутите.

Бяха минали почти десет години, откакто се видяха за последен път. Спомените на Лайла се върнаха към всяка тяхна среща в тясната уличка, към всяка целувка. Питаше се каква я виждат сега очите му. Дали все още му се струваше красива? Или повехнала, съсипана, жалка като кретаща уплашена старица? Почти десет години. Но за миг, докато стоеше с Тарик под слънчевите лъчи, й се стори, че тези години никога не ги е имало. Смъртта на родителите й, бракът й с Рашид, убийствата, ракетите, талибаните, побоите, гладът, дори децата — всичко изглеждаше като сън, чудновато отклонение, просто пауза между онзи последен следобед и този миг.

После лицето на Тарик се промени, стана мрачно. Това изражение й беше познато. Беше същото като онзи ден преди всички тези години, когато бяха още деца и той си откачи протезата и се нахвърли с нея срещу Хадим. Сега той протегна ръка, докосна ъгълчето на устната й и каза мрачно:

— Причинил ти е това.

Докосването му й напомни отново безумието на онзи следобед, когато създадоха Азиза. Дъхът му на шията й, движещите се мускули на хълбоците му, натискът на тялото му върху гърдите й, преплетените им ръце.

— Защо не те взех със себе си… — прошепна Тарик.

Лайла трябваше да наведе очи, за да не заплаче.

— Знам, че вече си омъжена жена и майка. Но съм тук, на вратата ти, след всичките тези години, след всичко случило се. Сигурно не е редно, не е честно, но изминах толкова дълъг път, за да те видя и… О, Лайла, ще ми се никога да не те бях оставял.

— Недей — промълви тя.

— Трябваше да съм по-настойчив. Трябваше да не изпускам онази възможност и да се оженя за теб. И тогава всичко щеше да е различно.

— Не говори така. Моля те. Става ми мъчно.

Той кимна и понечи да пристъпи към нея, но се спря.

— Не искам да си присвоявам нищо. Нямам намерение да преобърна живота ти наопаки, защото съм се появил изневиделица. Ако искаш да си ида, ако искаш да се върна в Пакистан, кажи една дума, Лайла. Говоря сериозно. Кажи и ще си тръгна. Никога повече няма да те обезпокоя. Ще…

— Не! — извика тя по-отривисто, отколкото възнамеряваше. Видя, че е протегнала ръка и стиска неговата. Пусна я и рече: — Не. Не си отивай. Не. Моля те.

Тарик кимна.

— Той работи от обед до осем вечерта. Ела пак, утре следобед. Ще те заведа при Азиза.

— Не ме е страх от него, знаеш.

— Знам. Ела пак, утре следобед.

— А после?

— После… Не знам. Трябва да помисля. Това е…

— Знам какво е — каза той. — Разбирам. Съжалявам. Съжалявам за много неща.

— Недей. Обеща, че ще се върнеш, и дойде.

Очите му се насълзиха.

— Радвам се, че те видях, Лайла.

Гледаше го как се отдалечава, премаляла от вълнение. Томове, помисли си, и отново се разтрепери. От отчаяние и мъка, но и от нетърпение и безразсъдна надежда.

45

— Играех си горе с Мариам — каза Залмай.

— А майка ти?

— Тя беше… Беше долу и си говореше с онзи човек.

— Разбирам — каза Рашид. — Съзаклятнички.

Мариам видя как лицето му се отпусна. Бръчките на челото му се изгладиха. В очите му вече нямаше подозрение и съмнение. Седеше с изправен гръб и няколко мига просто изглеждаше вглъбен в себе си като предупреден за назряващ бунт капитан на кораб, който обмисля следващия си ход.

Рашид вирна глава.

Тя започна да говори нещо, но той вдигна ръка и без да я погледне, рече:

— Вече е късно, Мариам.

А на Залмай каза хладно:

— Ти отиваш горе, момче.

Мариам видя как на детското личице се изписа тревога. Залмай огледа нервно и тримата. Вече усещаше, че празното му дърдорене е довело до нещо сериозно — като за възрастни. Погледна отчаяно и гузно първо Мариам, а после майка си.

— Веднага! — викна ядосано Рашид и стисна детето за лакътя.

Залмай се остави послушно да бъде отведен горе. Мариам и Лайла стояха смразени, забили очи в земята, сякаш, ако се погледнеха, щяха да повярват на убеждението на Рашид, че докато той отваря врати и мъкне багажите на хора, които дори не го поглеждат, зад гърба му се прави развратна конспирация, в дома му, в присъствието на любимия му син. И двете мълчаха. Вслушваха се в стъпките горе, едните тежки и предвещаващи беда, а другите — ситнещи и леки като на плашливо животинче. Дочуха приглушени думи, писклива молба, троснат отговор, затръшване на врата, превъртане на ключ. После едните стъпки се запътиха към тях, вече по-настървено.

Мариам видя краката му, тупащи тежко по стълбата. Видя го да мушва ключа в джоба си, видя колана му — беше намотал на пръстите си края с дупките. Фалшивата месингова катарама се влачеше след него и дрънчеше по стълбата.

Мариам понечи да го спре, но той я блъсна и профуча запъхтян край нея. После, без да каже и дума, замахна с колана към Лайла. Направи го толкова бързо, че тя нямаше време да отстъпи, да се свие или поне да вдигне ръка, за да се предпази от удара. Докосна с пръсти слепоочието си, видя кръвта, погледна изненадано Рашид. В очите й се четеше недоумение, но това трая само миг-два и те заблестяха с ненавист.

Рашид отново замахна.

Този път Лайла се предпази, като вдигна ръка и понечи да хване колана. Само че не успя и Рашид отново го стовари върху нея. За миг тя все пак успя да хване колана, но той го изтръгна от ръката й и пак я шибна. После Лайла хукна из стаята, Мариам не спираше да крещи и да умолява Рашид, а той тичаше след Лайла, после й препречи пътя и отново я шибна. В един миг Лайла се стрелна и го удари по ухото, което го накара да изпсува гневно и да я подгони още по-яростно. Хвана я, блъсна я в стената и отново я замлати с колана. Катарамата се стоварваше по гърдите, раменете, вдигнатите й ръце, пръстите и ги разкървяваше.

Мариам не преброи колко пъти изплющя коланът, колко умолителни думи изкрещя тя на Рашид, колко кръга направи около заплетеното кълбо от зъби, юмруци и колан, преди да види как в лицето му се забиват пръсти, нокти дерат челюстите му, вкопчват се в косата му и драскат челото му. Загуби представа колко време мина, преди да осъзнае с потрес и наслада, че пръстите са нейните.

Той пусна Лайла и се обърна към нея. Отначало я гледаше със замъглен поглед, след това очите му се свиха и се вторачиха с интерес. Погледът в тях се смени от недоумение в изумление, последва неодобрение и дори разочарование.

Мариам си спомни как първия път, когато видя очите му в огледалото под сватбения воал в присъствието на Джалил, безразличният им поглед се плъзна по стъклото и срещна нейния — хрисим, отстъпчив, почти извинителен.

Извинителен.

Сега в същите тези очи Мариам видя каква глупачка е била.

Запита се била ли е невярна съпруга. Самодоволна? Непочтена? Недостойна? Груба? Какво лошо беше сторила умишлено на този човек, че да си заслужи злобата му, непрестанните побои, удоволствието, с което я тормозеше? Нима не се бе грижила за него, когато беше болен? Не беше ли гощавала приятелите му, не беше ли чистила и шетала покорно след него?

Нима не беше посветила на този мъж младостта си?

С какво бе предизвикала неговата ненавист?

Коланът тупна на пода, когато Рашид го пусна, за да се нахвърли върху нея. Това туп означаваше, че някои неща трябваше да се извършат с голи ръце. Но тъкмо когато той вече се привеждаше над нея, Мариам видя как зад него Лайла грабна нещо от пода. Видя как ръцете й се вдигнаха, увиснаха във въздуха, а после се стовариха върху лицето му. Строши се стъкло и по пода се посипаха парчета от счупената чаша. По ръцете на Лайла имаше кръв, кръв бликна и от бузата на Рашид и потече по врата и ризата му. Той се извърна с озъбена уста и святкащи очи.

Двамата с Лайла се сгромолясаха на пода и се замятаха. Накрая той се оказа върху нея и ръцете му се обвиха около шията й.

Мариам се вкопчи в него. Заблъска го по гърдите. Метна се отгоре му. Помъчи се да откърти пръстите му от шията на Лайла. Захапа ги. Но те останаха яко стегнати около трахеята й и Мариам видя, че той няма намерение да се откаже.

Канеше се да я удуши и никоя от двете не можеше да направи нищо, за да го спре.

Мариам се отдръпна и излезе от стаята. Даваше си сметка, че горе някой тропа, че малки длани блъскат по заключената врата. Тя хукна по коридора. Излетя от вратата. Прекоси двора.

Грабна лопатата от бараката.

Рашид не я забеляза, когато се върна в стаята. Той продължаваше да седи върху Лайла с обезумял поглед и ръце около шията й. Лицето й вече посиняваше, а очите й се бяха изцъклили. Мариам видя, че Лайла е престанала да се съпротивлява. Ще я убие, мина й през ума. Точно това иска да направи. А Мариам не можеше да го позволи. Толкова неща й беше отнел за двайсет и седем години. Нямаше да стои и да гледа как й отнема и Лайла.

Стъпи здраво и стисна по-силно дръжката на лопатата. Вдигна я над главата си. Извика името му. Искаше той да гледа.

— Рашид!

Той отметна глава нагоре. Мариам замахна.

Удари го в слепоочието. Ударът го събори от Лайла.

Той докосна с длан главата си. Погледна кръвта по пръстите си, после Мариам. Стори й се, че лицето му се е смекчило. Помисли си, че може би съвсем буквално е успяла да набие малко разум в главата му. Помисли си, че може би и той вижда нещо в лицето й, нещо, което го накара да се сепне. Може би съзираше нейното себеотрицание, жертвите, огромните усилия, които й бе струвало съжителството с него през всичките тези години на тормоз и презрение, критики и злоба. Уважение ли виждаше тя сега в очите му? Разкаяние?

Само че горната му устна се сгърчи в злобна усмивка и тогава Мариам проумя безсмислието, може би дори безотговорността на това, че не е довършила започнатото. Ако сега му позволеше да се измъкне, колко време щеше да му отнеме да извади ключа от джоба си и да донесе пистолета от стаята, където беше заключил Залмай? Можеше ли да е сигурна, че ако хвърли лопатата, той ще се задоволи да застреля само нея и че има шанс да пощади Лайла? Но в очите на Рашид тя видя смъртна присъда и за двете.

И тогава Мариам вдигна високо лопатата, толкова високо, че дръжката опря в гърба й. Беше я хванала така, че острият ръб да е вертикален, и за миг й мина през ума, че това е първият път, когато тя решава как да живее.

С тази мисъл Мариам замахна. Стовари лопатата с всичка сила.

46

Лайла усещаше лицето над себе си, озъбената уста, смърдяща на тютюн, зловещия поглед. Усещаше смътно и Мариам — присъствие зад лицето, и юмруците й, които се сипеха. А над всичко това бе надвиснал таванът и тъкмо той привлече вниманието й — тъмните петна от плесен, които приличаха на мастилени петна върху рокля, пукнатината в мазилката като усмивка или гримаса, в зависимост от кой край на стаята я гледаш. Лайла си помисли колко много пъти беше намотавала парцал около метлата и беше чистила паяжини от този таван. Помисли си за трите пъти, когато тя и Мариам бяха нанасяли слоеве бяла боя върху него. Пукнатината вече не се усмихваше, а гледаше злобно и присмехулно. И се отдалечаваше. Таванът се отдалечаваше, смаляваше, отдръпваше се от нея нагоре към някаква мъглявина. Издигаше се, докато не се сви до размера на пощенска марка, бяла и ярка, и всичко около нея изчезна напълно в спусналия се мрак. В тъмното лицето на Рашид беше като слънчево петно.

Пред очите й заиграха ослепителни точици, подобни на избухващи сребърни звезди. В светлината имаше странни геометрични форми, червеи, яйчица, които се движеха нагоре-надолу, настрани, сливаха се, разделяха се, преобразяваха се в нещо друго, а после избледняваха и чезнеха в мрака.

Далечни неясни гласове.

Под клепачите й лумваха и гаснеха лицата на децата й. Азиза — напрегната и потисната, разсъдлива, сдържана. Залмай — устремил към баща си поглед, пълен с пламенна готовност.

Значи всичко ще свърши така, помисли си Лайла. Какъв жалък край.

Но после мракът започна да се разсейва. Имаше чувството, че тялото й се отлепва от земята, че се повдига. Таванът бавно се върна, разшири се и Лайла отново видя пукнатината, която пак се превърна в старата унила усмивка.

Някой я разтърси. „Добре ли си? Отговори, добре ли си?“

Над нея се появи лицето на Мариам, издрано и изкривено от тревога.

Лайла се опита да си поеме въздух, който изгори гърлото й. Опита отново и паренето беше дори по-силно и не само в гърлото, а и в гърдите й. После тя се задави, захриптя, задъха се. Но дишаше. Здравото й ухо зазвънтя.

Първото нещо, което видя, когато се надигна и седна, беше Рашид. Той лежеше по гръб, втренчен в нищото с немигащи очи като усти на риби. По бузата му бе потекла малко светлорозова пяна. Панталонът му отпред беше мокър. Тя видя челото му.

А след това и лопатата.

От гърлото й се изтръгна стон.

— Ох! — изохка тя разтреперана и едва успя да промълви: — О, Мариам.

Лайла крачеше, стенеше, кършеше пръсти, а Мариам седеше до Рашид с ръце в скута, спокойна, неподвижна и безмълвна. Дълго не каза дума.

Устата на Лайла беше суха, думите й се спъваха в гърлото, цялата се тресеше. Наложи си да не гледа Рашид, да не вижда зейналата му уста, отворените му очи, съсирената кръв във вдлъбнатината на ключицата му.

Вън светлината гаснеше, сенките ставаха по-дълбоки. На тази светлина лицето на Мариам изглеждаше слабо и измъчено, но тя не беше разтревожена или уплашена, а просто сериозна, замислена и толкова вглъбена в себе си, че когато една муха кацна на брадичката й, тя не я отпъди. Седеше с увиснала долна устна, както правеше винаги, когато беше потънала в мисли.

Накрая каза:

— Седни, Лайла джо. Лайла се подчини послушно.

— Трябва да го пренесем. Залмай не бива да види това.

Преди да увие тялото му с чаршаф, Мариам измъкна ключа за спалнята от джоба на Рашид. Лайла хвана трупа за краката под коленете, а Мариам го сграбчи под мишниците. Опитаха да го вдигнат, но той беше прекалено тежък и в крайна сметка го повлякоха. Докато минаваха през външната врата към двора, стъпалото му се закачи за рамката на вратата и кракът му се изви настрани. Трябваше да го издърпат назад и да опитат отново и тогава нещо горе тупна и Лайла изпусна и двата крака. Изтърва Рашид, свлече се на земята, разтрепери се и захлипа и Мариам трябваше да застане над нея с ръце на кръста и да й заповяда да се стегне. Каза й, че стореното е сторено.

След малко Лайла стана, избърса лице и двете извлякоха Рашид на двора без други произшествия. Пренесоха го в бараката. Сложиха го зад тезгяха, на който имаше трион, пирони, длето, чук и парче дърво, от което Рашид се канеше да издяла нещо на Залмай, но така и не се захвана.

После двете се върнаха в къщата. Мариам си изми ръцете, среса с пръсти косата си, въздъхна дълбоко и рече:

— Нека сега се погрижа за раните ти. Цялата си нарязана, Лайла джо.

Мариам каза, че нощта й е нужна, за да обмисли нещата. Да подреди мислите и чувствата си и да направи план.

— Все има някакъв изход — каза — и аз просто трябва да го намеря.

— Да се махаме от тук. Не можем да останем — рече Лайла с пресеклив дрезгав глас. Изведнъж си помисли за звука от удара на лопатата по челото на Рашид и се строполи на пода. В гърлото й се надигна жлъчен сок.

Мариам търпеливо я изчака да се посвести. После я сложи да легне, взе главата й в скута си и й каза да не се тревожи, защото всичко ще бъде наред. Каза й, че ще заминат — тя, Лайла, децата, а също и Тарик. Ще се махнат от тази къща, от този отмъстителен град. Ще напуснат завинаги тази обезверена страна, говореше Мариам, галейки Лайла по косата, и ще отидат някъде далеч, на безопасно място, където никой няма да ги намери, където ще се отърват от миналото си и ще намерят подслон.

— Някъде, където има дървета — каза тя. — Да. Много дървета.

Ще живеят в малка къща в края на град, за който не са чували. Или в отдалечено село, където пътят е тесен и изровен, но, покрай който има най-различни растения и храсти. Там може би ще има пътека, която води към тучна поляна, където децата да си играят, или може би чакълест път, който да стига до бистро синьо езеро, пълно с пъстърва и обградено с тръстики. Ще отглеждат овце и кокошки, ще месят заедно хляб и ще учат децата да четат. Ще заживеят нов живот — спокоен, усамотен, бремето на преживяното ще изчезне и те ще се радват заслужено на всичкото щастие и скромно благополучие, което ще намерят там.

Лайла мъркаше насърчително. Щеше да е живот, пълен с трудности, но с приятни трудности, с които да се гордеят, да са си техни, да ги ценят, както човек цени семейна реликва. Нежният майчински глас на Мариам я поуспокои. „Има изход“, беше я уверила и на сутринта щеше да й каже какво трябва да се направи. И те щяха да го направят и може би утре по това време щяха са на път към своя нов живот, пълен с възможности, радост и преодолими трудности. Лайла беше благодарна, че Мариам се владее и не е паднала духом, способна е да мисли трезво и за двете им. Скована от паника, тя самата изобщо не можеше да разсъждава.

Мариам стана и рече:

— Сега трябва да се погрижиш за сина си.

На лицето й се изписа покруса, каквато Лайла не беше виждала на човешко лице.

Лайла го завари да лежи на тъмно в леглото от страната на Рашид. Тя се пъхна до него и покри и двама им с одеялото.

— Спиш ли?

Обърнат с гръб към нея и свит на кълбо, той отвърна:

— Още не мога да заспя. Не сме казали с татко молитвите за спасение от Бабалу.

— Аз мога да ги кажа с теб тази вечер.

— Ти не можеш като него.

Тя стисна крехкото му рамо и го целуна по вратлето.

— Ще опитам.

— Къде е татко?

— Замина — каза Лайла и гърлото отново я стегна.

И така за първи път беше изречена голямата чудовищна лъжа. Колко още пъти щеше да я каже, запита се ужасена Лайла. Колко пъти щеше да бъде мамен Залмай? Представи си как той посреща възторжено Рашид след работа, как Рашид го хваща за лактите и го върти ли, върти, докато крачетата му застанат водоравно и после двамата се кикотят, защото Залмай залита и пристъпва като пиян. Помисли си за тяхното боричкане и бурния им смях, за тайното им споглеждане.

Обзе я срам, стана й мъчно за детето.

— Къде отиде?

— Не знам, миличък.

Кога ще се върне? Ще му донесе ли баба джан подарък, когато си дойде?

Тя прочете молитвите с детето. Двайсет и един Бисмаллах-е-рахман-е-рахим — един за всяко кокалче на седем пръста. Тя го гледаше как вдига шепи пред лицето си и духа в тях, след това слага опакото на дланите си на челото, прави жест, сякаш разпилява нещо, и шепне: „Махай се, не идвай при Залмай, той няма работа с теб, Бабалу, махай се.“ После за завършек каза три пъти Аллах-у-акбар. А по-късно, много по-късно същата нощ Лайла се стресна от шепот: „Заради мен ли си отиде баба джан? Защото казах онова нещо за теб и оня мъж?“

Тя се наведе над него, за да го успокои, за да му каже: „Няма нищо общо с теб, Залмай. Не. Не си ти виновен.“ Но той спеше и малките му гърдички се вдигаха и спускаха.

Когато си легна, съзнанието й беше объркано, замъглено, неспособно на разумна мисъл. Но когато се събуди от призивите на мюезина за утринна молитва, главата й се беше попрояснила.

Седна в леглото и загледа спящия Залмай със свитото на топка юмруче под брадичката. Представи си как през нощта Мариам е дошла на пръсти в стаята, гледала ги е как спят и е измисляла планове.

Лайла се измъкна от леглото. Беше й трудно да се изправи. Болеше я всичко. По врата, раменете, гърба, ръцете и бедрата й имаше тъмни отпечатъци от катарамата на колана. Потръпвайки от болка, тя излезе тихо от спалнята.

В стаята на Мариам светлината беше един нюанс по-тъмна от сива, онази светлина, която Лайла винаги беше свързвала с кукуригащи петли и капчици роса по тревата. Мариам седеше в ъгъла с лице към прозореца върху молитвено килимче. Лайла се настани бавно срещу нея на пода.

— Тази сутрин трябва да отидеш при Азиза — каза Мариам.

— Знам какво се каниш да направиш.

— Не тръгвай пеша. Вземи автобус, там ще се смесиш с останалите пътници. Но не такси, такситата се набиват на очи. Със сигурност ще те спрат, ако се возиш сама.

— Онова, което обеща снощи… — Лайла не можа да довърши. Дърветата, езерото, безименното село. Разбираше, че е било заблуда. Прекрасна лъжа за успокоение. Като да гукаш на натъжено дете.

— Ще стане — каза Мариам. — Ще ти се случи, Лайла джо.

— Не искам нищо без теб — рече дрезгаво Лайла. Мариам се усмихна леко.

— Искам да е точно както го каза, Мариам — тръгваме всички заедно, ти, аз, децата. Тарик има едно местенце в Пакистан. Можем да се скрием за известно време там, да изчакаме нещата да се уталожат…

— Невъзможно е — рече търпеливо Мариам като родител на добронамерено, но заблудено дете.

— Ще се грижим една за друга — каза просълзена Лайла, задавяща се от думите. — Както каза. Не, занапред аз ще се грижа за теб.

— О, Лайла джо.

Лайла продължи да пелтечи молби. Да се пазари. Да обещава, че ще поеме изцяло чистенето и готвенето.

— Ти няма да вършиш нищо. Никога повече. Ще си почиваш, ще си поспиваш, ще се грижиш за градинката си. Ако поискаш нещо, само ми казваш, и аз ти го нося. Не прави това, Мариам. Не ме оставяй. Не разбивай сърцето на Азиза.

— Те отсичат ръце за един откраднат хляб — каза Мариам. — А какво според теб ще направят, като намерят убит мъж и видят, че двете му жени са изчезнали?

— Никой няма да разбере къде сме — изрече задъхано Лайла. — Никой няма да ни открие.

— Ще ни открият. Рано или късно. Те са като хрътки. — Гласът на Мариам звучеше тихо и предупредително и на неговия фон обещанията на Лайла изглеждаха нереални, гръмки и глупави.

— Мариам, моля те…

— И когато ни намерят, ти ще си толкова виновна, колкото и аз. Тарик също. Не искам вие двамата цял живот да се криете като бегълци. Какво ще стане с децата ти, ако ви хванат?

Очите на Лайла се замъглиха от парещи сълзи.

— Кой тогава ще се грижи за тях? Талибаните ли? Мисли като майка, Лайла джо. Мисли като майка. Както аз.

— Не мога.

— Трябва.

— Не е справедливо — изхлипа Лайла.

— Справедливо е. Ела тук. Ела легни тук.

Лайла долази до нея и пак сложи глава в скута й. Спомни си всички следобеди, прекарани заедно, когато двете си сплитаха взаимно косите, а Мариам слушаше търпеливо разпокъсаните й мисли и най-обикновени истории с благодарност, с вид на човек, комуто е оказана рядка и жадувана привилегия.

— Справедливо е — каза Мариам. — Аз убих мъжа ни. Лиших сина ти от баща. Не е редно да бягам. Не мога. И да не ни заловят, никога няма… — Устните й потрепериха. — Никога няма да избягам от скръбта на сина ти. Как ще го гледам? Как ще посмея да го погледна в очите, Лайла джо?

Мариам повдигна един заплетен кичур от косата й и го разреса.

— За мен това е краят. Не искам нищо повече. Всичко, за което копнеех като малка, ти вече ми го даде. Ти и децата ти ме направихте много щастлива. Няма страшно, Лайла джо, така е редно. Не бъди тъжна.

Лайла не намираше никакъв смислен отговор. Но въпреки това продължи да бръщолеви несвързано и детински за фиданки, които очакват да бъдат засадени, и за пиленца, които трябва да бъдат отгледани. Говореше за малки къщи в незнайни градове и разходки до пълни с пъстърва езера. А накрая думите пресъхнаха, но не и сълзите и единственото, което й оставаше, беше да се предаде и да хлипа като дете, съкрушено от неопровержимата логика на възрастен човек. Единственото, което можеше да направи, беше да се свие и да зарови за последен път лице в топлия скут на Мариам.

По-късно същата сутрин Мариам уви малко хляб и сушени смокини за закуска на Залмай. Подготви и за Азиза пакетче със смокини и няколко бисквити с формата на животни. Сложи всичко това в книжна торба и я даде на Лайла.

— Целуни Азиза от мен — каза тя. — Кажи й, че е зеницата на моите очи и султанът на сърцето ми. Ще го направиш ли вместо мен?

Лайла кимна и прехапа устни.

— Вземи автобуса и стой с наведена глава.

— Кога ще те видя, Мариам? Искам да те видя, преди да дам показания. Ще им разкажа как стана всичко. Ще обясня, че вината не е твоя. Че трябваше да го направиш. Те ще разберат, нали, Мариам? Те ще разберат.

Мариам я погледна нежно.

После клекна пред Залмай. Той беше с червена тениска, парцаливи панталонки в защитен цвят и каубойски ботуши, които Рашид му беше купил на старо от пазара. Залмай стискаше с две ръце новата си баскетболна топка. Мариам го целуна по бузата.

— Бъди послушно и силно момче — каза тя. — Дръж се добре с майка си. — Тя взе в длани лицето му. Той се отдръпна, но тя го задържа. — Толкова съжалявам, Залмай. Повярвай ми, че много съжалявам за цялата ти болка и тъга.

Докато вървяха по улицата, Лайла държеше Залмай за ръка. Преди да свият зад ъгъла, тя се обърна и видя Мариам пред портата. Беше с бял шал на главата, тъмносиня закопчана жилетка и бели памучни шалвари. На челото й беше паднал кичур посивяла коса. Снопове слънчева светлина разсичаха лицето и раменете й. Мариам помаха обичливо.

Свиха зад ъгъла и Лайла никога повече не я видя.

47

Сякаш след всичките тези години се беше върнала в колибата.

Женският затвор „Уалаят“ беше сива квадратна сграда в Шар-е нау близо до Птичата улица. Разположена беше в центъра на по-голям комплекс, където имаше и мъжки затвор. Заключена с катинар врата отделяше Мариам и другите жени от заобикалящите ги мъже. Мариам преброи пет обитавани килии. Представляваха голи помещения с мръсни, лющещи се стени и малки прозорци към двора. Прозорците бяха с решетки, въпреки че вратите към килиите бяха отключени и жените можеха по всяко време да излизат на двора. Нямаше стъкла, нито пердета и талибаните, които охраняваха и се разхождаха из двора, виждаха какво става в килиите. Някои жени се оплакваха, че надзирателите пушат до прозорците, похотливо надничат вътре с опулени очи и вълчи усмивки и си подхвърлят гнусни шеги за тях. Затова повечето жени носеха през целия ден бурка и откриваха лицата си едва след залез, след като главният вход се заключваше и надзирателите си отиваха.

Килията, която Мариам делеше с пет жени и четири деца, вечер и нощем беше тъмна. Когато имаше ток, те повдигаха до тавана Нагма, дребничко момиче без бюст с черна къдрава коса. Там имаше оголена жица. Нагма увиваше жицата около фасонката на крушката, която светваше.

Тоалетните бяха с размера на килери, а циментеният под беше напукан. В средата зееше малка правоъгълна дупка, в която се издигаше купчина фекалии. Рояци мухи бръмчаха навън-навътре от дупката.

В средата на затвора имаше правоъгълен двор, а в центъра му — кладенец. Кладенецът нямаше дренаж и дворът често се превръщаше в блато, а вкусът на водата беше отвратителен. През двора се кръстосваха въжета, отрупани с изпрани на ръка чорапи и пелени. Тъкмо тук затворничките се срещаха с посетителите си, тук варяха ориза, който близките им носеха — затворът не осигуряваше храна. Дворът беше и място за игра на децата — Мариам беше разбрала, че повечето деца са родени в „Уалаят“ и никога не са виждали света отвъд тези стени. Тя ги гледаше как се гонят, как босите им крачета хвърлят кал. По цял ден тичаха наоколо, измисляха весели игри, без да забелязват вонята на изпражнения и урина, с която бяха пропити „Уалаят“ и собствените им тела, и нехаеха за надзирателите, докато някой от тях не ги шамаросаше.

Мариам нямаше посетители. Това беше първото и единствено нещо, за което беше помолила управата на затвора. Никакви посетители.

Никоя от жените в килията на Мариам не излежаваше присъда за тежко престъпление — всички бяха там заради наказуемото „бягство от дома“. Затова Мариам се превърна в нещо като знаменитост. Жените я гледаха със страхопочитание. Предлагаха й своите одеяла. Надпреварваха се коя да й даде от храната си.

Най-ненаситна беше Нагма, която постоянно я прегръщаше и ходеше по петите й. Нагма беше от тези хора, които намират удоволствие в разговорите за нещастия, свои или чужди. Каза, че баща й я обещал на един трийсет години по-стар от нея шивач.

— Миришеше на пръч и зъбите му бяха по-малко от пръстите — описа шивача тя.

Опитала се да избяга в Гардез с младежа, в когото се влюбила, син на местния молла. Двамата едва успели да напуснат Кабул, когато ги хванали и ги върнали. Синът на моллата бил бит с пръчка, докато не се разкаял и казал, че Нагма го е съблазнила с женските си магии. Била го омагьосала. Обещал, че ще се посвети отново на изучаването на Корана. Синът на моллата бил освободен, а Нагма — осъдена на пет години затвор.

Но за нея било добре да е в затвора, защото баща й се заклел, че в деня, когато я освободят, ще й пререже гърлото.

Като я слушаше, Мариам си спомняше неясното мъждукане на студените звезди и влакнестите розови облаци над планините Сафидкох в една далечна сутрин, когато нана й каза: „Както стрелката на компаса винаги сочи север, така и обвинителният пръст на мъжа винаги сочи жената. Винаги. Помни това, Мариам.“

Процесът на Мариам се беше състоял преди седмица. Нямаше съдебни заседатели, показания, кръстосан разпит, обжалване. Мариам се отказа от правото си на свидетели. Целият процес продължи по-малко от петнайсет минути.

Основната фигура беше съдията по средата — крехък на вид талибан. Беше поразително слаб, с груба кожа и къдрава рижа брада. Носеше очила, които увеличаваха очите му и разкриваха колко жълто е бялото на очите му. Вратът му изглеждаше прекалено слаб да издържа сложно увития около главата му тюрбан.

— Признаваш ли това, хамшира! — попита отново той с уморен глас.

— Да — отвърна Мариам.

Мъжът кимна. Или може би не кимна, беше трудно да се каже. Ръцете и главата му трепереха видимо, което напомни на Мариам за тремора на молла Файзула. Когато искаше да пие чай, той не се пресягаше за чашата си, а правеше знак на един мъж с квадратни рамене вляво от него, който я вдигаше почтително до устните му. После талибанът притваряше леко очи — безмълвен и изискан жест на благодарност.

Мариам откри у него нещо обезоръжаващо. Говореше с измамна сърдечност. Усмивката му беше търпелива, не я гледаше с презрение, не се обръщаше към нея злобно и осъдително, а с мек извинителен тон.

— Съзнаваш ли напълно думите си? — попита талибанът с костеливото лице отдясно на съдията, не онзи, който му даваше чай. Този беше най-младият от тримата. Приказваше бързо с арогантна самоувереност. Беше се раздразнил, че Мариам не говори пущу. Направи й впечатление на свадлив млад човек, който се наслаждава на властта и вижда навсякъде престъпления, смятайки за свое неоспоримо право да раздава правосъдие.

— Съзнавам ги — отвърна Мариам.

— Съмнявам се — каза младият талибан. — Бог ни е създал различни, вас, жените, и нас, мъжете. Мозъците ни са различни. Вие не можете да мислите като нас. Доказали са го западните доктори и тяхната наука. Затова изискваме да свидетелства един мъж или две жени.

— Признавам това, което съм извършила, братко — каза Мариам. — Но ако не го бях сторила, той щеше да я убие. Душеше я.

— Така твърдиш. Но жените постоянно се кълнат в различни неща.

— Истина е.

— Имаш ли свидетели?

— Нямам.

— Ами добре — вдигна ръце той и се подсмихна.

След него заговори болнавият талибан.

— Познавам един доктор в Пешавар — каза той. — Симпатичен млад пакистанец. Видяхме се преди месец, а после пак миналата седмица. Викам му, кажи ми истината, приятелю, а той ми отговаря: три месеца ти остават, молла сахиб, може би най-много шест, каквато е волята Божия.

Кимна дискретно на мъжа с квадратните рамене вляво от него и отпи още една глътка чай. После изтри уста с опакото на треперещата си ръка.

— Не ме е страх да напусна този живот, от който синът ми си отиде преди пет години, този живот, който ни кара да понасяме безкрайни мъки дълго след като вече не издържаме. Не, сигурен съм, че когато ми дойде времето, ще си ида с радост.

— Това, което ме плаши, хамшира, е денят, в който Аллах ще ме повика при Себе си и ще попита: Защо не правеше така, както ти казвах, молла? Защо не се подчиняваше на моите закони? Какво да му обясня, хамшира? Какво да кажа в свое оправдание, задето не съм съблюдавал заповедите Му? Всичко, което мога да направя, всичко, което всеки от нас може да направи за отпуснатото ни време, е да продължим да спазваме наложените от Него закони. Колкото по-ясно виждам края си, хамшира, колкото по-близо съм до своя ден на разплата, толкова по-решен съм да отстоявам волята Му. Макар да е болезнено.

Той се намести на възглавничката си и потрепери.

— Вярвам на думите ти, че мъжът ти е бил човек с ужасен характер — продължи той, фиксирайки през очилата си Мариам със строг и едновременно състрадателен поглед. — Но не мога да остана равнодушен към жестокостта на постъпката ти, хамшира. Разтревожен съм от това, което си направила; от това, че малкият му син е плакал горе за баща си, докато ти си го убивала.

— Уморен съм и вече съм пътник, затова искам да съм милостив. Искам да ти простя. Но когато Бог ме повика и каже: „Не си ти този, който трябва да прости, молла“, какво ще му отвърна?

Останалите двама кимнаха и го погледнаха възхитени.

— Нещо ми казва, че не си лоша жена, хамшира. Но си извършила ужасно деяние. И трябва да платиш за постъпката си. Шариатът е категоричен по този въпрос и гласи, че трябва да те пратя там, където скоро и аз ще се присъединя към теб. Разбираш ли, хамшира?

Мариам сведе очи към ръцете си и отговори, че разбира.

— Дано Аллах ти прости.

Преди да я изведат, й дадоха един документ и казаха да се подпише под показанията си и присъдата на моллата. Под погледите на тримата талибани Мариам си написа името и си спомни последния път, когато си сложи подписа на документ, преди двайсет и седем години, на масата на Джалил под зоркия поглед на друг молла.

Мариам прекара десет дни в затвора. Седеше до прозореца на килията и наблюдаваше живота на двора. Задухаха ли летните ветрове, тя гледаше как подбират хартийки, които се завъртат вихрено, мятат се насам-натам и политат високо над стените на затвора. Гледаше как ветровете вдигат кълба прах и ги повличат на мощни вълни през двора. Всички — надзирателите, затворниците, децата, Мариам — заравяха лица в свивката на лактите си, но не успяваха да се спасят от прахоляка. Той се набиваше в ушите, ноздрите, в миглите и гънките на кожата и дори в пролуките между зъбите им. Вихрите се усмиряваха само по здрач. И тогава, ако духнеше нощен бриз, той беше толкова свенливо лек, сякаш се мъчеше да изкупи дневните изстъпления на своите събратя.

През последния й ден в „Уалаят“ Нагма й даде мандарина. Сложи я на дланта й и сви пръстите й около нея. После избухна в сълзи.

— Ти си най-добрата приятелка, която някога съм имала — каза Нагма.

Мариам прекара остатъка от деня пред решетката на прозореца, загледана в затворничките на двора. Готвеха нещо и нагоре се извиваше ароматна пара, която нахлуваше в килията. Гледаше как децата играят на сляпа баба. Две момиченца напяваха стихче и Мариам си го спомни, спомни си как двамата с Джалил седяха на един камък, пуснали въдици в потока, и той й пееше:

Последната нощ Мариам сънува откъслечни спомени. Сънува единайсет подредени едно върху друго камъчета, Джалил, отново млад, всичките му мили усмивки, трапчинката на брадичката му, блажените мигове с него. Сънува го как, наметнал сакото на раменете си, идва най-сетне да вземе дъщеря си, за да я повози на лъскавия си черен буик. Молла Файзула, който премяташе молитвената си броеница, и двамата вървяха покрай потока, а сенките им се плъзгаха по водата и по тревистите брегове, осеяни с дива перуника, която в този сън ухаеше на карамфил. Сънува нана на вратата на колибата да я вика отдалеч за обяд, а тя си играеше в хладната гъста трева, където сред различните нюанси на зеленото лазеха мравки, бързаха бръмбари, подскачаха скакалци. Скърцането на ръчна количка, катереща мъчително прашната пътека. Дрънченето на хлопки на крави. Блеенето на овце по хълма.

На път към стадиона „Гази“ Мариам подскачаше в каросерията на камиона при всяка дупка, в която попадаха гумите, разпръскващи чакъл. От друсането я заболя опашката. Насреща й седеше млад въоръжен талибан и не сваляше очи от нея.

Мариам се запита дали той ще изпълни присъдата, този симпатичен наглед младеж с вдлъбнати блестящи очи, леко заострено лице и почернял нокът на показалеца, който потропаше по страничната дъска.

— Гладна ли си, майко? — попита младежът.

Мариам поклати глава.

— Имам бисквита. Вкусна е. Вземи я, ако искаш. Нямам нищо против.

— Не. Ташакор, братко.

Той кимна и я погледна жалостиво.

— Страх ли те е, майко?

На гърлото й заседна буца и тя промълви с треперещ глас:

— Да, страх ме е.

— Имам снимка на баща ми. Не го помня. Поправял е велосипеди, само толкова знам. Но не си спомням походката му, нали разбираш, нито смеха му, нито гласа му. — Той погледна настрани, после пак към Мариам. — Майка ми все повтаряше, че бил най-смелият човек, когото познавала. Като лъв беше, повтаряше тя. Но ми разказа, че плакал като дете сутринта, когато комунистите го отвели. Казвам ти го, за да знаеш, че е нормално да те е страх. Не се срамувай от това, майко.

За пръв път този ден Мариам се разплака.

Хиляди очи се бяха устремили към нея. Хората по претъпканите скамейки протягаха шии да я видят по-добре. Цъкаха с език. Още щом Мариам слезе от камиона, стадионът зажужа от шушукане. Когато по високоговорителя обявиха престъплението й, тя си представи как всички клатят глави. Но не погледна, за да види дали от възмущение или снизходителност, от гняв или съжаление. Мариам остана сляпа за всички тях.

Рано същата сутрин се беше опасявала да не започне да се моли и да плаче. Боеше се, че може да пищи или да повръща, или дори да се подмокри. Страхуваше се, че в последните минути от живота й някой животински инстинкт или телесен позор може да я направи за смях. Но когато я свалиха от камиона, краката й не се огънаха, ръцете й не започнаха да се мятат на всички страни. Не се наложи да я влачат. А когато наистина почувства, че залита, си помисли за Залмай, на когото беше отнела любовта на живота, за Залмай, чиито дни щяха да са белязани от скръбта по изчезналия му баща. И тогава крачките й станаха твърди и тя тръгна по-уверено.

Един въоръжен мъж се приближи и й каза да застане до южната греда на вратата. Мариам усети как тълпата настръхна в очакване. Не погледна нагоре. Очите й бяха забити в земята, в сянката й, в сянката на екзекутора, следваща нейната.

Макар да имаше и красиви моменти, Мариам знаеше, че в по-голямата си част животът беше немилостив към нея. Но докато изминаваше последните двайсет крачки, й се прииска да има още малко от него. Щеше й се да може да види отново Лайла, да чуе звънкия й смях, да седне още веднъж с нея на кана чай и натрошена халва под звездното небе. Страдаше, че никога няма да види порасналата Азиза, нямаше да види красивата млада жена, в която щеше да се превърне тя, нямаше да оцветява дланите й с къна и да хвърля ногул на сватбата й. Никога нямаше да си играе с децата й. Толкова би й харесало това — да е стара и да си играе с децата на Азиза.

Когато наближи гредата, мъжът зад нея й каза да спре и тя се подчини. Видя през мрежата на бурката как сянката на ръцете му вдига сянката на автомата.

В тези последни мигове Мариам искаше толкова много неща. Но когато затвори очи, вече не изпитваше съжаление, а някакво спокойствие и лекота. Помисли си как бе дошла на този свят — харами на бедна селянка, нежелано създание, плод на злощастна грешка. Троскот. И все пак напускаше света като жена, която е обичала и е била обичана. Напускаше го като приятелка, спътница, закрилница. Като майка. Като човек, който най-сетне е показал характер. Не, не е чак толкова лошо, че трябва да умра така, помисли си Мариам. Не е чак толкова страшно. Смъртта й беше справедлив завършек на несправедливо започнал живот.

Последното, което изплува в съзнанието й, бяха няколко думи от Корана. Прошепна ги задъхано:

— Той създаде небето и земята с истината; Той кара нощта да скрива деня и деня да пропъжда нощта; и слънцето и луната да си помагат; всеки стига до края на отпуснатото му време; Той е Силата, великият Все опрощаващ.

— На колене — заповяда талибанът.

— О, Господи! Прости и се смили, защото Ти си най-милостивият.

— На колене, хамшира. Гледай надолу.

И Мариам се подчини на заповед за последен път.