Хиляда сияйни слънца

16

Кабул. Пролетта на 1987 г.

Като повечето сутрини деветгодишната Лайла стана от леглото, изгаряща от нетърпение да види приятеля си Тарик. Знаеше обаче, че това е невъзможно тази сутрин.

— Колко дълго няма да те има? — беше го попитала, когато Тарик й каза, че родителите му ще го водят на юг, в град Газни на гости на техния чичо.

— Тринайсет дни.

— Тринайсет дни?

— Не е толкова много. Не се цупи, Лайла.

— Не се цупя.

— И няма да ревеш, нали?

— Няма да рева! Не и заради теб. Ако ще, да те няма хиляда години.

И го беше сритала в пищяла — на здравия му крак, не по протезата, — а той я беше пернал закачливо по тила.

Тринайсет дни. Близо две седмици — И само за пет дни Лайла научи една фундаментална истина за времето — в зависимост от присъствието или отсъствието на Тарик времето се разтягаше и свиваше досущ като акордеона, на който бащата на Тарик понякога свиреше стари пущунски песни.

Долу родителите й се караха. Отново. Лайла си представяше обичайната сцена: мами, побесняла и неукротима, крачи напред-назад и крещи. Баби седи с глуповат и отнесен вид, кима послушно и чака бурята да отмине. Лайла затвори вратата на стаята си и се облече. Но кавгата не утихваше. Все още чуваше крясъците на майка си. Накрая една врата се затръшна. После се чуха тежки стъпки и леглото на мами изскърца силно. Баби, изглежда, щеше да оцелее, за да посрещне още един ден.

— Лайла — извика той. — Ще закъснея за работа!

— Ей сегичка!

Тя си нахлузи обувките и бързо среса пред огледалото дългите до раменете руси къдрици. Мами все й повтаряше, че е наследила цвета на нейната коса — както и гъстите й мигли, тюркоазенозелените й очи, трапчинките на бузите, високите й скули и издадената, сякаш нацупена долна устна, която мами имаше от баба си — прабабата на Лайла. „Тя беше голяма хубавица — казваше мами. — Цялата долина говореше за красотата й. Тази красота подмина две поколения жени в рода ни, но със сигурност не и теб, Лайла.“ Долината, която мами имаше предвид, беше Панджшир, намираща се на сто километра североизточно от Кабул и населена с говорещи фарси таджики. И мами, а и баби, които бяха първи братовчеди, бяха родени и израснали в Панджшир и през 1960 година, когато баби бил приет в Кабулския университет, се преместили да живеят тук. Били младоженци със светнали очи и много надежди.

Лайла слезе бързо по стълбата с надеждата, че майка й няма да се покаже от стаята си и да възобнови караницата. Завари баби коленичил до вратата с мрежата против насекоми.

— Видя ли това, Лайла?

Дупката в мрежата беше там от седмици. Лайла клекна до баща си и рече:

— Не. Трябва да е нова.

— Точно това казах на Фариба. — Той изглеждаше разколебан и изтощен като след всяка разправия с мами. — Тя твърди, че през нея влизали пчели.

Сърцето на Лайла се изпълни със съчувствие към него. Баби беше дребен, с тесни рамене и слаби, нежни ръце като на жена. Вечер, когато влизаше в стаята му, тя винаги го заварваше надвесен над някоя книга, а очилата му бяха смъкнати на върха на острия му нос. Често дори не забелязваше присъствието й. А когато това все пак се случеше, той си отбелязваше страницата и се усмихваше кротко и дружелюбно. Знаеше наизуст много от газелите на Руми и Хафез. Можеше да говори с часове за битките между Великобритания и царска Русия за Афганистан. Знаеше разликата между сталактит и сталагмит и можеше да ти каже, че разстоянието между Земята и Слънцето е колкото пътя от Кабул до Газни, умножен по милион и половина. Но ако на Лайла й беше нужна сила, за да отвори капака на буркана с бонбони, трябваше да се обърне към мами, което й се струваше предателство. И най-обикновените инструменти затрудняваха баби. Ако останеше на него, пантите на скърцащата врата нямаше да бъдат никога смазани. Таваните продължаваха да текат, след като той ги поправеше. Кухненските шкафове бяха целите в мухъл. Мами казваше, че преди да тръгне с Нур, за да се присъедини към джихада срещу руснаците през 1980 година, Ахмад бил този, който отговорно и умело се грижел за всичко това.

— Но ако имаш книга, която трябва да се прочете спешно — казваше тя, — Хаким е човекът, който ще свърши работа.

Въпреки това Лайла не можеше да се отърси от мисълта, че някога, преди Ахмад и Нур да отидат да се бият с руснаците — преди баби да ги пусне на война, — и мами харесвала страстта му към четенето; навремето и тя намирала разсеяността и непохватността му за прекрасни.

— Е, кой ден сме днес? — попита той и се усмихна лукаво. — Ден пети? Или шести?

— Какво ме интересува? Не ги броя — излъга Лайла и сви рамене, но й стана мило, че помни. Мами изобщо не знаеше, че Тарик е заминал.

— Е, светлината на фенерчето му ще се появи, преди да си разбрала — каза баби. Играта с фенерчета от много отдавна беше станала за Лайла и Тарик ритуал преди лягане, като миенето на зъбите.

Баби прокара ръка през пролуката в мрежата.

— Ще я закърпя веднага щом намеря време. А сега по-добре да тръгваме. — После извика през рамо: — Ние тръгваме, Фариба! Ще закарам Лайла на училище. Не забравяй да я вземеш!

Докато се настаняваше върху багажника на велосипеда, Лайла забеляза една кола, спряла срещу къщата, където живееха обущарят Рашид и неговата саможива съпруга. Беше мерцедес — необикновена за този квартал кола — синя с широка бяла ивица, минаваща през средата на капака, покрива и багажника. Лайла видя вътре двама мъже, единият от които седеше на волана, а другият на задната седалка.

— Кои са тези? — попита тя.

— Не е наша работа — отвърна баби. — Да вървим, че ще закъснееш за училище.

Лайла си спомни една друга разпра, когато мами застана над него и изрече предвзето: „Това е твоята работа, нали, братовчеде? Нищо да не е твоя работа. Дори това, че синовете ти отиват на война. Колко те умолявах, но ти си зарови носа в онези проклети книги и пусна синовете ни да заминат, като че ли са чужди деца.“

Баби въртеше педалите нагоре по улицата, а Лайла се возеше зад него, хванала го с две ръце през кръста. Когато минаха покрай синия мерцедес, Лайла успя да зърне бегло мъжа на задната седалка — слаб, с побеляла коса, облечен в тъмнокафяв костюм с бяла, сгъната на триъгълник кърпичка в джобчето на гърдите. Другото, което времето й позволи да забележи, беше, че колата е с хератски номер.

Изминаха остатъка от пътя в мълчание, освен на завоите, където баби намаляваше постепенно и казваше:

— Дръж се, Лайла. Намалявам. Намалявам. Ето.

Този ден й беше трудно да внимава в клас, защото мислите й се лутаха между Тарик, който отсъстваше, и кавгата на родителите й. Затова, когато учителката я вдигна да каже столиците на Румъния и Куба, я свари неподготвена.

Учителката се казваше Шанзай, но зад гърба й учениците я наричаха хала Рангмаал, леля Бояджийка, заради любимото й движение, когато шамаросваше някой ученик — длан, после опакото на ръката и пак длан и опако, сякаш бояджия нанасяше с четка боя. Хала Рангмаал беше млада жена с остро лице и дебели вежди. В първия учебен ден тя заяви гордо на класа, че е дъщеря на беден селянин от Хост. Стоеше изправена и носеше гарвановочерната си коса на стегнат кок, така че, когато се обръщаше с гръб, Лайла виждаше тъмния мъх на врата й. Хала Рангмаал не носеше грим или бижута. Не си покриваше главата и забраняваше на момичетата да го правят. Казваше, че жените и мъжете са равни във всяко отношение и няма причина жените да си покриват главите, щом мъжете не го правят.

Казваше, че заедно с Афганистан Съветският съюз е най-прекрасната държава на света. Била добра към работниците и всички там били равни. Всеки в Съветския съюз бил щастлив и дружелюбен, а не като в Америка, където хората се страхували да излизат от къщи заради престъпността. И в Афганистан всички щели да бъдат щастливи, когато назадничавите бандити, спиращи прогреса, бъдели разгромени.

— Ето защо нашите съветски другари дойдоха тук през седемдесет и девета година. За да ни подадат ръка по съседски. Да ни помогнат да унищожим тези зверове, които искат страната ни да е изостанала и примитивна. И вие трябва да им подадете ръка, деца. Трябва да съобщавате за всеки, който знае нещо за тези бунтовници. Това е ваш дълг. Трябва да се ослушвате, а после да докладвате. Дори ако това са родителите ви, вашите чичовци или лели. Защото никой от тях не ви обича толкова, колкото страната ви. Помнете, че страната ви е на първо място! Аз, а също и Афганистан ще се гордеем с вас.

На стената зад бюрото на хала Рангмаал висяха карта на Съветския съюз, карта на Афганистан и снимка в рамка на последния комунистически президент Наджибула, който според баби навремето оглавявал страховития ХАД, афганистанската тайна полиция. Имаше и други снимки, повечето на млади съветски войници, които се здрависваха с хора, засаждащи ябълкови фиданки или строящи къщи, и със сърдечно усмихнати селяни.

— Е — каза сега хала Рангмаал, — смутих ли фантазиите ти, дохтар-е енгелаби?

Това беше обръщението й към Лайла. Революционно момиче, защото беше родена в нощта на априлския преврат през 1978 година, но хала Рангмаал се ядосваше, ако някой в класа й използваше думата „преврат“. Твърдеше, че случилото се било енгелаб, революция, въстание на трудовите хора срещу неравенството. „Джихад“ беше друга забранена дума. Според учителката в провинциите дори не се водеше война, а само престрелки със злосторници, подстрекавани от хора, които тя наричаше чужди провокатори. И със сигурност никой, съвършено никой не смееше да спомене в нейно присъствие ширещите се слухове, че след осемгодишни битки руснаците губеха тази война. Особено сега, когато американският президент Рейгън беше започнал да изпраща на муджахидините ракети „Стингър“, с които да свалят съветските хеликоптери; сега, когато мюсюлманите от всички краища на света се присъединяваха към каузата — египтяни, пакистанци и дори богати саудитци, които изоставяха милионите си и пристигаха в Афганистан, за да водят свещена война.

— Букурещ. Хавана — справи се Лайла.

— А приятели ли са ни тези страни, или не?

— Да, моалим сахиб. Приятелски държави.

Хала Рангмаал кимна отривисто.

Мами пак не се появи да я вземе от училище и в крайна сметка Лайла си тръгна с две от съученичките си — Гити и Хасина.

Гити беше кльощаво момиченце, което носеше косата си на две опашки, вързани с ластици, винаги беше намусена и крачеше, притиснала учебниците към гърдите си като щит. Хасина беше на дванайсет, три години по-голяма от Лайла и Гити, но беше повтаряла веднъж трети и два пъти четвърти клас. Хасина компенсираше липсата на интелигентност с пакости и с уста, която по думите на Гити тракаше светкавично като шевна машина. Тъкмо Хасина беше измислила прякора на хала Рангмаал, а днес раздаваше съвети как да отблъснеш грозен жених.

— Това е изпитан метод, който действа. Имате думата ми.

— Глупости. Аз съм много малка за жених! — отсече Гити.

— Не си много малка.

— Е, никой не е идвал да ме иска.

— Защото ти, скъпа, имаш брада.

Ръката на Гити се стрелна към брадичката й и тя погледна ужасено Лайла, която й се усмихна състрадателно — Гити беше напълно лишена от чувство за хумор — и поклати успокоително глава.

— Във всеки случай, момичета, искате ли да знаете какво да правите, или не?

— Продължавай — каза Лайла.

— Боб. Не по-малко от четири консерви. Вечерта преди беззъбият гущер да дойде да моли за ръката ти. Но моментът, момичета, подбирането на подходящия момент, е най-важното нещо. Трябва да устискате, докато дойде времето да му сервирате чай.

— Ще го запомня — рече Лайла.

— И той също.

Лайла можеше да каже, че няма нужда от този съвет, защото баби не възнамеряваше да я омъжва в скоро време.

Въпреки че работеше в Сило, огромния хлебозавод в Кабул, където сред жега и шум на машини се претрепваше да пълни огромните пещи и да мели зърно, баби беше завършил университет. И преди комунистите да го уволнят — малко след преврата през 1978-а, около година и половина преди съветските войски да нахлуят в Афганистан, беше работил като гимназиален учител. Още докато беше съвсем малка, той й беше дал да разбере, че най-важното нещо в живота му след нейната безопасност е образованието й.

„Знам, че си още малка, но искам да го разбереш и да научиш сега. Женитбата може да чака, но образованието не. Ти си много, много умно момиче. И това е самата истина. Можеш да станеш, каквато си поискаш, Лайла, знам това. Знам също така, че когато тази война свърши, Афганистан ще се нуждае от теб толкова, колкото от мъжете си, и може би дори повече. Защото едно общество няма шанс за успех, ако жените му са необразовани, Лайла. Никакъв шанс.“

Но Лайла не сподели с Хасина, че баби е казал такива неща, или колко се радва, че има баща като него; или колко горда е от отношението му към нея и че е твърдо решила да се изучи като него. Последните две години Лайла беше получила дипломата авал нумра, която се даваше всяка година на най-силните ученици. Но не каза нито дума за това на Хасина, чийто баща беше свадлив шофьор на такси, който почти със сигурност щеше да я омъжи в близките две-три години. В един от редките моменти, когато беше сериозна, Хасина й беше казала, че вече е решено да я омъжат за неин пръв братовчед с двайсет години по-стар, собственик на магазин за коли в Лахор. „Виждала съм го два пъти — беше казала Хасина. — И двата пъти ядеше с отворена уста.“

— Боб, момичета — повтори тя. — Помнете го. Освен, ако, разбира се — тук направи закачлива гримаса и смуши с лакът Лайла, — на вратата ти не почука твоят млад и красив еднокрак принц. Тогава…

Лайла перна лакътя й. Щеше да се засегне, ако друг беше казал това за Тарик. Но тя знаеше, че Хасина не е злобна. Подиграваше се — това правеше тя — и подигравките й не щадяха никого, най-малко самата нея.

— Не бива да говориш така за хората! — каза Гити.

— Какви хора са това?

— Осакатени от войната хора — заяви Гити сериозно, без да си дава сметка, че Хасина се шегува.

— Мисля, че Гити е влюбена в Тарик. Знаех си аз! Но той е вече зает, нали, Лайла?

— Не съм влюбена в никого.

Двете се разделиха с Лайла и свиха по своята улица, продължавайки да спорят.

Лайла измина сама последните три преки. Когато беше вече на своята улица, забеляза, че синият мерцедес е все още там, пред дома на Рашид и Мариам. Сега възстарият мъж в кафявия костюм стоеше до капака на колата, подпираше се на бастун и гледаше нагоре към къщата.

Точно тогава един глас зад нея извика:

— Ей, ти, русокосата! Погледни насам!

Лайла се обърна и съзря дулото на пистолет.

17

Пистолетът беше червен с яркозелен спусък, а зад него беше захилената физиономия на Хадим. Хадим беше на единайсет, също като Тарик. Беше висок и набит и имаше страховита обратна захапка. Баща му беше месар в Дех-Мазанг и Хадим беше известен с това, че от време на време замеряше минувачите с парчета телешка карантия. Понякога, ако Тарик не беше наблизо, издебваше Лайла през междучасието в двора на училището, гледаше я похотливо и издаваше звуци, наподобяващи стенания. Веднъж я потупа по рамото и каза:

— Толкова си хубава, Лайла. Искам да се оженя за теб. Сега размаха пистолета и извика:

— Не се притеснявай. Няма да си личи. Не и на твоята коса.

— Да не си посмял! Предупреждавам те.

— Какво ще направиш? Ще насъскаш оня сакатия срещу мен? „О, Тарик джан. Ооо, няма ли да се върнеш и да ме спасиш от тоя злосторник?“

Лайла заотстъпва, но Хадим вече натискаше спусъка. Тънки топли струйки уцелиха първо косата й, а после и дланта й, когато я вдигна, за да си предпази лицето.

В този момент и другите момчета наизскачаха от прикритието си със смехове и крясъци. Тя се сети за една ругатня, която беше чула на улицата. Не разбираше напълно смисъла й, но усещаше, че е много обидна, и я изкряска:

— Майка ти смуче пишка!

— Поне не е смахната като твоята — изстреля невъзмутимо Хадим. — Пък и баща ми не е мухльо като твоя! А защо не си помиришеш ръцете?

Другите момчета подеха думите му и заскандираха:

— Помириши си ръцете! Помириши си ръцете!

Направи го, макар да се беше сетила какво означават думите, че няма да си личи на косата й. Тя изписка пронизително, а момчетата задюдюкаха още по-силно.

Обърна се и разревана хукна към къщи. Там извади вода от кладенеца, напълни един леген в банята и се съблече. После си насапуниса косата и започна да я търка яростно, като забиваше нокти в кожата на главата си и стенеше от погнуса. Изплакна се и отново се насапуниса. На няколко пъти едва не повърна. Продължи да хленчи и да трепери, жулейки с гъба лицето и врата си, докато не станаха яркочервени. Това за нищо на света нямаше да се случи, ако Тарик беше с нея, мина й през ума, докато се преобличаше. Хадим не би посмял. Нямаше да се случи, разбира се, и ако мами беше дошла да я вземе. Понякога Лайла се чудеше защо изобщо си беше направила труда да я роди. Вече беше убедена, че жените не бива да раждат повече, ако са дали цялата си любов на децата, които вече имат. Не беше честно. Обзе я гняв. Отиде в стаята си и се тръшна на леглото. Когато гневът й попремина, стана и почука на вратата на мами. Като по-малка седеше с часове пред тази врата. Потропваше по нея и шептеше безспир „Мами, мами“ — като вълшебен напев, който да развали магията. Но майка й никога не отваряше вратата. Не я отвори и сега. Лайла завъртя топката и влезе.

Понякога мами имаше добри дни. Скачаше от леглото със светнали очи, а увисналата й долна устна се разтегляше в усмивка. Тогава тя се изкъпваше, обличаше си чисти дрехи и намазваше миглите си с туш. Даваше на Лайла да реши косата й, което тя много обичаше, и си слагаше обеци. Двете пазаруваха в Мандаи Базар. Лайла я караше да играят на „Змии и стълби“. Купуваха си черен шоколад, едно от малкото неща, които и двете обичаха. Най-любимият й час от добрите дни на мами беше, когато баби се прибираше вкъщи, а те вдигаха очи от дъската, на която режеха шоколада, и се ухилваха насреща му с боядисани в кафяво зъби. Тогава през стаята преминаваше полъх на щастие и за миг Лайла съзираше нежността и романтиката, свързвали родителите й, когато тази къща е била пълна, шумна и весела.

Понякога, когато беше добре, мами печеше сладкиши и канеше съседките на чай. Лайла облизваше купите, а мами подреждаше чашите, салфетките и хубавите чинии. После Лайла заемаше мястото си на масата в дневната и се опитваше да се намеси в шумния разговор на жените, които пиеха чай и хвалеха сладкишите. Макар да нямаше какво толкова да каже, Лайла обичаше да седи и да слуша, защото на тези събирания получаваше рядко удоволствие — можеше да чуе мами да говори нежно за баби:

— Какъв чудесен учител беше само — казваше тя. — Учениците толкова го обичаха. И не само защото не ги биеше с показалката като другите учители. Те го уважаваха, защото и той ги уважаваше. Беше прекрасен.

Мами обичаше да разказва как му е направила предложение.

— Бях на шестнайсет, а той на деветнайсет. Живеехме в съседни къщи в Панджшир. Ох, колко бях влюбена в него! Като малка прескачах дувара между нашите къщи и двамата си играехме в овощната градина на баща му. Хаким все се страхуваше, че ще ни хванат и татко ще го погне. Все повтаряше: „Баща ти ще ме напердаши.“ Още тогава беше толкова предпазлив, толкова сериозен. А после един ден му казах, да, направо му казах: „Братовчеде, какво ще стане? Ще ми поискаш ли ръката, или ще ме караш аз да пращам нашите за хастегари?“ Точно така му го казах. Трябваше да видите физиономията му!

Мами плясваше с ръце, а жените се заливаха от смях. Лайла я слушаше и разбираше, че е имало време, когато винаги е говорела така за баби. Време, когато родителите й не са спели в отделни стаи. И й се искаше да не бе пропуснала тези времена.

Историята за това как мами предложила на баби неминуемо водеше до планове за сватосване. Щом Афганистан се освободеше от руснаците и момчетата се върнеха, щяха да им трябват невести и жените започваха да изреждат съседските момичета, които бяха или не бяха подходящи за Ахмад и Нур. Станеше ли дума за братята й, Лайла винаги се чувстваше изолирана, сякаш жените обсъждаха любим филм, който единствено тя не беше гледала. Беше на две години, когато Ахмад и Нур напуснаха Кабул и заминаха на север за Панджшир, за да се присъединят към отрядите на Ахмад шах Масуд и да водят джихад. Лайла не си спомняше почти нищо за тях. Лъскав медальон с надпис „Аллах“ на врата на Ахмад. Снопче черни косми на едното ухо на Нур. И толкова.

— Какво ще кажете за Азита?

— Дъщерята на килимаря ли? — извика мами и се плесна по бузата с престорено възмущение. — Тя има по-гъсти мустаци от Хаким!

— Ами Анахита? Била отличничката на класа си в „Заргуна“, най-доброто училище.

— Ти виждала ли си й зъбите? Ужас, ти казвам!

— Ами сестрите Уахиди?

— Двете джуджета? Не, не, дума да не става. Не и за моите синове. Не и за моите султани. Те заслужават нещо по-добро.

Докато бърборенето продължаваше, Лайла даваше воля на мислите си и те както винаги отлитаха при Тарик.

Мами беше пуснала жълтеникавите завеси. В тъмнината се стелеха пластове миризми — на непрани чаршафи, на пот, на мръсни чорапи, на парфюм и недоядена предната вечер курма. Преди да прекоси стаята, Лайла изчака, докато очите й свикнат с мрака. Но въпреки това кракът й се заплете в някакъв ръкав, защото по пода бяха разпилени дрехи. После дръпна завесите. До леглото имаше ръждясал сгъваем стол. Лайла седна и се загледа в неподвижната, покрита с одеяло купчина, която беше нейна майка.

Стените бяха покрити със снимки на Ахмад и Нур. Накъдето й да погледнеше, отвред й се усмихваха двама непознати. Нур на велосипедче с три колела. Ахмад, коленичил за молитва или застанал до слънчев часовник, който баби и той направили, когато бил на дванайсет. И пак те, братята й, седнали и опрели гръб в гръб под старата круша в двора.

Изпод леглото се подаваше кутия от някакви обувки на Ахмад. От време на време мами й показваше старите измачкани изрезки от вестници и брошури в нея, които брат й беше успял да събере от въстанически отряди и съпротивителни организации със седалища в Пакистан. Лайла помнеше една снимка, на която мъж в дълго бяло палто подава захаросан плод на клечка на момченце без крака. Заглавието под нея гласеше: „Децата са нарочните жертви на съветските противопехотни мини.“ В статията се разказваше, че руснаците обичали да крият експлозиви в шарени играчки. Щом детето вземело подобна играчка, тя избухвала и му откъсвала пръстите или цялата ръка. Така баща му не можел да се включи в джихада — трябвало да си остане вкъщи, за да се грижи за него. В друга статия от кутията на Ахмад млад муджахидин разказваше, че руснаците пуснали газ над селото му, който буквално смъкнал кожата на хората там и ги ослепил. Разказваше как видял майка си и сестра си да тичат към потока, храчейки кръв.

— Мами.

Купчината се размърда леко и изпусна стон.

— Ставай, мами, три часът е.

Последва още един стон. Подобно перископ на подводница, една ръка се появи и пак се скри. После се чу шумоленето на чаршафи. Бавно и полека мами се материализира — най-напред сплъстената коса, сетне бялото намусено лице със стиснати очи, едната ръка, търсеща опипом таблата на леглото. Завивката се смъкна и тя се надигна с пъшкане. Направи усилие да погледне Лайла, но примижа от ярката светлина и главата й клюмна на гърдите.

— Как мина училището? — измърмори тя. Започваше се. Задължителните въпроси, машиналните отговори. И едните, и другите престорени. Уморени танцьорки, подхванали досаден стар танц.

— Добре мина.

— Научи ли нещо?

— Аха.

— Яде ли?

— Ядох.

— Хубаво.

Мами отново вдигна глава, погледна към прозореца, потръпна и миглите й изпърхаха. Дясната страна на лицето й беше червена, а косата й смачкана.

— Боли ме главата.

— Да ти донеса ли аспирин?

Мами взе да разтрива слепоочията си.

— Може би по-късно. Баща ти прибра ли се?

— Сега е само три.

— О, добре. Вече ми каза. — Тя се прозя. — Тъкмо сънувах един сън. — Гласът й не беше много по-силен от шумоленето на нощницата й. — Току-що, преди да влезеш. Но сега не мога да си го спомня. Случва ли ти се и на теб?

— Случва се на всекиго, мами.

— Много странно нещо.

— Трябва да ти кажа, че докато ти си сънувала, едно момче ме напръска с пикня по косата. С воден пистолет.

— Напръскал те е? С какво… какво беше? Извинявай.

— С пикня. Урина.

— Това… това е ужасно. Господи, колко съжалявам. Горкичката. Ще си поговоря с него още утре сутрин. Или може би с майка му. Да, така май ще е по-добре.

— Не съм ти казала кой беше.

— Ооо. Е, и кой беше?

— Няма значение.

— Сърдиш ми се.

— Трябваше да ме вземеш от училище.

— Трябваше — изрече дрезгаво мами.

Лайла не можа да каже дали това не беше въпрос. Майка й започна да скубе косми от главата си. Лайла не можеше да се начупи как досега не е оплешивяла напълно.

— Ами онзи… Как му беше името на твоя приятел? Тарик, да. Той какво?

— Няма го от една седмица.

— Ооо! — рече мами и въздъхна. — Изми ли се? — Да.

— Значи си чиста. — Тя обърна уморения си поглед към прозореца. — Чиста си и всичко е наред.

Лайла стана.

— Имам да пиша домашни.

— Ама разбира се. Пусни пердетата, преди да излезеш, душичко.

Лайла се запъти към прозореца и видя по улицата да минава кола, последвана от облак прах. Синият мерцедес с хератски номер най-сетне си тръгваше. Тя го проследи с очи, докато се скри зад завоя. Задното му стъкло за миг проблесна на слънцето.

— Утре няма да забравя — каза зад гърба й мами. — Обещавам.

— И вчера обеща.

— Ти не знаеш, Лайла.

— Какво? — Лайла се извъртя на пети към нея. — Какво не знам?

Ръката на мами се вдигна към гърдите й и тя ги потупа.

— Тук вътре. Не знаеш какво ми е тук. — После ръката й се отпусна безсилно. — Просто не знаеш.

18

Мина седмица, но от Тарик все още нямаше и помен. После настъпи друга седмица и отмина. За да си запълва времето, Лайла закърпи мрежата на вратата, с която баби все не се заемаше. Свали книгите му и ги почисти от праха, после ги подреди по азбучен ред. Отиде на пазара с Хасина, Гити и майката на Гити, Нила, която беше шивачка и понякога двете с мами шиеха заедно. През тази втора седмица Лайла се убеди, че от всички неволи, които човек трябва да изтърпи, няма по-голяма от това просто да чакаш.

Мина още една седмица.

В главата й започнаха да се въртят ужасяващи мисли. Той никога вече няма да се върне. Родителите му са се изселили завинаги, а гостуването в Газни е било измислица. План на възрастните да им спестят болезненото сбогуване.

Отново се е натъкнал на противопехотна мина. Както се случи през 1981 година, когато той беше на пет и родителите му го заведоха в Газни. Беше скоро след третия рожден ден на Лайла. Онзи път му беше провървяло, че си беше загубил само единия крак и все пак беше оцелял.

Подобни мисли кръжаха в главата й.

После една вечер Лайла видя малък лъч светлина от долната страна на улицата и от устните й се изтръгна нещо средно между писукане и ахване. Тя измъкна светкавично фенерчето си изпод леглото, но се оказа, че то не работи. Започна да го блъска силно в дланта си и да проклина изтощените батерии. Но така или иначе, нямаше значение. Той се беше върнал. Замаяна от облекчение, Лайла седна на ръба на леглото си и се загледа в онова красиво жълто око отсреща, което примигваше ли, примигваше.

На следващия ден, докато вървеше към дома на Тарик, видя от другата страна на улицата Хадим и група негови приятели. Хадим клечеше и рисуваше с пръчка нещо в праха. Щом я зърна, той пусна пръчката и направи знаци с пръсти. После каза нещо и всички се закикотиха. Лайла наведе глава и ги подмина бързо.

— Какво си направил! — възкликна тя, когато Тарик й отвори. И едва тогава се сети, че чичо му е бръснар.

Тарик прокара ръка по обръснатата си глава и се засмя, показвайки белите си леко неравни зъби.

— Харесва ли ти?

— Изглеждаш така, сякаш ще постъпваш в армията.

— Искаш ли да пипнеш? — Той си наведе главата. Едва наболата четина одраска приятно дланта й. Тарик не беше като другите момчета, чиито коси скриваха заострени черепи и грозни бучки. Главата на Тарик беше с идеална форма и съвършено гладка.

Когато той се изправи, Лайла видя, че бузите и челото му са изгорели от слънцето.

— Какво те забави толкова дълго?

— Чичо ми беше болен. Хайде, хайде, влизай.

Той я поведе по коридора към дневната. Лайла обичаше всяко нещо в този дом. Протрития килим в дневната, съшитото от пъстри парчета плат покривало на канапето, обичайния безпорядък в живота на Тарик — топовете плат на майка му, иглите й за шев, набодени на макари, старите списания, кутията на акордеона в ъгъла, очакваща да я отворят широко.

— Кой е? — извика майка му от кухнята.

— Лайла — отвърна Тарик и й издърпа стол да седне. Дневната беше ярко осветена и имаше двойни прозорци, гледащи към двора. На перваза бяха наредени празни буркани, в които майката на Тарик правеше туршия от патладжани и мармалад от моркови.

— Искаш да кажеш нашата снахичка — рече баща му, който влезе в стаята. Той беше дърводелец. Беше прехвърлил шейсет, слабоват и побелял мъж. Предните му зъби бяха раздалечени, а очите — присвити като на човек, прекарал повечето време от живота си на открито. Той разтвори ръце и Лайла се спусна към него, посрещната от приятната и позната миризма на дървени стърготини. Двамата се целунаха три пъти по бузите.

— Ако продължаваш да я наричаш така, тя ще престане да идва у нас — каза майката на Тарик и мина покрай тях с поднос, на който имаше огромна купа, черпак и четири паници. Постави подноса на масата и каза: — Не му обръщай внимание на тоя старец. — После обгърна с длани лицето на Лайла. — Хубаво е да те види човек тук, миличка. Ела, седни. Донесох от там накиснати във вода плодове.

— Масата беше огромна, от светло нелакирано дърво — беше я сковал бащата на Тарик, както и столовете. Покрита беше със зеленикава мушамена покривка на ситни пурпурни полумесеци и звездички. Беше пълно със снимки на Тарик на различна възраст. На някои от ранното му детство той беше с два крака.

— Чух, че брат ти е болен — рече Лайла на бащата на Тарик и потопи лъжицата в паницата си с накиснати във вода стафиди, шамфъстък и кайсии.

Той отвърна, докато си палеше цигара:

— Да, но вече е добре, слава богу.

— Получи инфаркт. За втори път — поясни майката на Тарик и хвърли на баща му укорителен поглед.

Бащата на Тарик изпусна кълбо дим и смигна на Лайла. За пореден път я порази това, че родителите на Тарик можеха спокойно да минат за негови баба и дядо. Майка му го беше родила много след като бе навършила четирийсет.

— Как е баща ти, миличка? — попита майката на Тарик, поглеждайки я над паницата си.

Откакто Лайла я познаваше, тази жена носеше перука, която с годините ставаше бледоморава. Този ден я беше спуснала ниско до веждите, така че се виждаше посивялата коса на слепоочията й. Но на Лайла тя никога не й изглеждаше жалка с тази перука. Виждаше само спокойното уверено лице, умните очи, приятните маниери.

— Добре е — отвърна Лайла. — Все още е в Сило, разбира се. Добре е.

— А майка ти?

— Ту е зле, ту се оправя. Все същото.

— Да — рече замислено майката на Тарик и потопи лъжица в паницата си. — Колко ли тежко, колко ли ужасно е за една майка да е далеч от синовете си.

— Ще останеш ли за обяд? — попита Тарик.

— Трябва да останеш — рече майка му. — Варя чорба.

— Не искам да ви се натрапвам.

— Хубава работа! — възкликна майката на Тарик. — Няма ни седмица-две и започваш да се държиш като с чужди хора, така ли?

— Добре, ще остана — засмя се Лайла и се изчерви.

— Разбрахме се, значи.

Истината беше, че Лайла обичаше да яде у тях точно толкова, колкото мразеше да яде вкъщи. У Тарик никой не ядеше сам — винаги сядаха заедно на масата. Тя обичаше виолетовите им пластмасови чаши и четвъртинката лимон, която плуваше в каната с вода. Харесваше начина, по който започваха всяко ядене — с паница току-що подквасено мляко, харесваше й, че изстискват кисели портокали върху всичко, дори върху киселото мляко, и си подхвърлят безобидни шеги.

И винаги разговаряха, докато се хранеха. Макар Тарик и родителите му да бяха пущуни, в нейно присъствие винаги говореха на фарси, въпреки че тя донякъде разбираше родния им език, защото го беше учила в училище. Баща й казваше, че между тях, таджиките, които са малцинство, и пущуните като Тарик — най-голямата етническа група в Афганистан — има напрежение.

— Таджиките винаги са се чувствали пренебрегнати — беше й обяснил баби. — Пущунските крале са управлявали тази страна повече от двеста и петдесет години, Лайла, а таджиките само някакви си девет месеца през хиляда деветстотин двайсет и девета година.

— А ти чувстваш ли се пренебрегнат, баби? — беше го попитала тя.

Тогава той си беше избърсал очилата с крайчеца на ризата и беше отвърнал:

— За мен това е глупост, много опасна глупост. Целият този спор, че аз съм таджик, ти си пущун, той е хазар, а тя пък узбечка. Всички ние сме афганистанци и само това би трябвало да е от значение. Но когато една група властва над другите толкова дълго, възниква презрение, съперничество. Има ги тези чувства. Винаги ги е имало.

Може и така да беше. Но Лайла никога не го бе долавяла в дома на Тарик, където никой не отваряше дума за подобни неща. Времето, прекарано със семейството му, винаги й се струваше естествено, лесно и не усложнено от племенни и езикови различия или от озлоблението и нетърпимостта, които тровеха въздуха в собствения й дом.

— Какво ще кажеш да поиграем на карти? — попита Тарик.

— Да, качете се горе — рече майка му и сърдито разпръсна с длан кълбо дим от цигарата на мъжа си. — Аз ще погледна чорбата.

Двамата легнаха по корем насред стаята на Тарик и започнаха да си задават гатанки. Докато въртеше крак във въздуха, сякаш караше колело, Тарик й разказа за пътуването. За прасковените фиданки, които посадили с чичо му. За змията, която уловил в градината.

В тази стая Лайла и Тарик си пишеха домашните; в нея строяха кули от карти и взаимно си рисуваха смешни портрети. Ако валеше, те се облягаха на перваза на прозореца, пиеха топла фанта — портокал и наблюдаваха как едрите дъждовни капки се стичат по стъклото.

— Добре, ето една: „Обикаля света, но стои в ъгъла“, що е то? — попита Лайла, пристъпвайки от крак на крак.

— Почакай. — Тарик се пусна от перваза, изправи се и извъртя протезата си. После, потръпвайки от болка, легна на една страна и се опря на лакът.

— Подай ми онази възглавница. — Той я пъхна под крака си. — Ето. Така е по-добре.

Лайла помнеше първия път, когато й показа дървения си крак. Тогава тя беше на шест. Беше опипала леко опънатата лъскава кожа точно под лявото му коляно. Пръстът й се бе натъкнал на малки твърди бучки и Тарик й беше казал, че това са костни израстъци, които се появяват понякога след ампутация. Беше го попитала дали израстъците му причиняват болка, а той каза, че го боли в края на деня, когато, както си му е редът, кракът се подува като пръст в напръстник и не пасва на протезата. А понякога, особено в жегата, мястото се протривало. „Тогава — бе казал той — то става на плюски, но майка ми има мехлеми, които помагат, и не е чак толкова зле.“

Лайла беше избухнала в сълзи.

„Защо плачеш?“ Отново си беше пристегнал крака с каишката. „Ти поиска да го видиш, ти, ревло! Ако съм знаел, че ще плачеш, нямаше да ти го покажа.“

— Марка — отвърна сега той.

— Какво?

— Гатанката. Отговорът е „марка“. Да отидем в зоологическата градина, след като обядваме, а?

— Ти я знаеше тази, нали?

— Изобщо не.

— Лъжльо!

— Завиждаш ми.

— За какво?

— За мъжката ми интелигентност.

— За мъжката ти интелигентност ли? Така значи? Я ми кажи кой печели винаги на шах?

— Оставям те да печелиш. — Той се разсмя. И двамата знаеха, че това не е вярно.

— А кой закъса по математика? При кого идваш да ти помага за домашното, въпреки че си един клас по-напред, а?

— Щях да съм два по-напред, ако не ме тормозеше тая математика.

— И географията май те тормози.

— Откъде знаеш? Хайде, млък сега. Е, ще отидем ли в зоологическата градина, или не?

Лайла се засмя.

— Ще отидем.

— Чудесно.

— Домъчня ми за теб.

Последва мълчание. После Тарик се обърна към нея и на лицето му имаше бегла усмивка, засенчена от гримаса на неприязън.

— Какво ти става?

Лайла се запита колко ли пъти тя, Хасина и Гити си бяха казвали без колебание една на друга тези думи, и то, след като не са се виждали само два-три дни. „Домъчня ми за теб, Хасина.“ „О, и на мен за теб.“ От гримасата на Тарик Лайла разбра, че в това отношение момчетата се различават от момичетата. Те не парадираха с дружбата. Не изпитваха никаква потребност, никаква нужда от подобни разговори. Лайла си представи, че същото е било и с братята й. Момчетата, даде си сметка тя, се отнасят към приятелството като към слънцето — съществуването му не се обсъжда; радваш се на сиянието му, а не се вторачваш в него.

— Опитвах се да те подразня — каза тя.

— И успя.

Стори й се обаче, че гримасата му поомекна. Както и че загарът по бузите му за миг сякаш стана по-тъмен.

Лайла нямаше намерение да му казва. Дори беше решила, че ще стане беля, ако му кажеше за случката. Някой можеше да пострада, защото Тарик нямаше да я подмине току-така. Но когато по-късно двамата вървяха по улицата към спирката на автобуса, тя пак видя Хадим, облегнат на една стена. Заобиколен от приятелите си, той беше пъхнал палци в гайките на колана си. Ухили й се предизвикателно.

И тогава тя разказа на Тарик. Историята се изля неволно от устата й.

— Какво е направил?

Тя пак му разказа. Тарик посочи към Хадим.

— Той ли? Той ли беше? Сигурна ли си?

— Сигурна съм.

Тарик стисна зъби и промърмори нещо на пущу, което Лайла не успя да схване.

— Чакай тук — каза й на фарси.

— Не, Тарик…

Но той вече пресичаше улицата.

Хадим го видя пръв. Ухиленото му лице стана сериозно и той отлепи гръб от стената. После измъкна палци от гайките на колана си, поизпъна се и си придаде заплашителен вид. Останалите проследиха втренчения му поглед.

На Лайла й се прииска да не беше казвала нищо. Ами ако онези се нахвърлеха върху него заедно? Колко бяха — десет? Единайсет? Дванайсет? Ами ако го пребиеха?

Тарик спря на около метър от Хадим и бандата му. Последва миг на размисъл. На Лайла й хрумна, че може би е променил намерението си и когато той се наведе, си помисли, че ще се престори, че му се е развързала връзката на обувката, и ще се върне при нея. Но ръцете му се задействаха и тя разбра.

Другите също разбраха, когато Тарик се изправи, застанал на един крак. Когато, метнал на рамо като меч протезата си, заподскача стремително към Хадим. Момчетата бързо отстъпиха встрани и му отвориха път.

Последваха юмручни удари, ритници и скимтене сред вдигналия се прахоляк.

Хадим никога повече не закачи Лайла.

Вечерта, като повечето други вечери, Лайла сложи масата само за двама. Мами каза, че не е гладна. Ако някой път огладнееше, тя просто отнасяше чиния с ядене в стаята си, преди още баби да се е прибрал. А когато Лайла и баби сядаха да вечерят, обикновено спеше или лежеше будна в леглото си.

Баби излезе от банята. Косата му, посипана с брашно, когато се прибра, сега беше измита и сресана назад.

— Какво имаме днес, Лайла.

— Снощната леща и зелен фасул.

— Звучи добре — рече той и сгъна хавлиената кърпа, с която си беше подсушил косата. — А върху какво работим тази вечер? Събиране на дроби ли?

— Всъщност превръщане на обикновени дроби в десетични и обратно.

— А, добре.

Всеки ден след вечеря баби помагаше на Лайла за домашните й и на свой ред й даваше домашно, за да е на крачка-две пред съучениците си. Не защото въпреки надъханото с пропаганда обучение не одобряваше това, което им възлагаха в училище. Всъщност баби мислеше, че единственото свястно нещо, което комунистите бяха направили или поне възнамеряваха да направят, беше, по ирония на съдбата, в областта на образованието — призванието, от което го бяха лишили. И по-специално образованието на жените. Правителството беше спонсорирало курсове за ограмотяване на всички жени. „Почти две трети от студентите в Кабулския университет сега са жени — заявяваше баби, — жени, които учат право, медицина, инженерство.“

„Жените в тази страна винаги са се мъчили, Лайла, но сега, при комунистите, са може би по-свободни и имат повече права от когато и да било преди“ — казваше баби тихо, защото знаеше с каква нетърпимост се отнасяше мами и към най-малките похвали за комунистите. „Но е истина, че сега не е толкова зле да си жена в Афганистан. И можеш да се възползваш от това, Лайла. Разбира се, преди всичко свободата на жените — тук той поклащаше печално глава — е една от причините хората там да хванат оръжията.“

Под „там“ той нямаше предвид Кабул, който открай време беше сравнително либерален и модерен град. В Кабул жени преподаваха в университета, ръководеха училища, заемаха правителствени постове. Не, баби имаше предвид населяваните от племена територии и особено районите на пущуните на югоизток, близо до границата с Пакистан, където по улиците рядко се мяркаха жени, и то само с бурки и придружители. Той имаше предвид онези райони, където мъжете, живеещи според древните племенни закони, бяха въстанали против комунистите и техните укази за свобода на жените, за отмяна на принудителните бракове, за забрана на женитбата на момичетата под шестнайсет години. Там според баби мъжете приемаха за оскърбление на вековната им традиция едно правителство, при това напълно безбожно, да им казва, че дъщерите им ще излизат от къщи сами, ще ходят на училище, ще работят заедно с мъже.

„Боже опази!“ — добавяше саркастично баби. После въздишаше и казваше: „Лайла, обич моя, единственият враг, когото един афганистанец не може да унищожи, е самият себе си.“

Баби седна на масата и натопи хляб в паницата с леща. Лайла реши, че докато вечерят и преди да се захванат с дробите, трябва да му каже какво бе направил Тарик с Хадим. Но така и не успя. Защото точно тогава някой почука на вратата — на прага стоеше непознат и носеше вест.

19

— Трябва да говоря с родителите ти, дохтар джан — каза той, когато Лайла отвори вратата. Беше як и набит мъж с остро обветрено лице. Носеше кафеникаво палто и вълнен пакол на главата.

— За кого да им кажа?

После ръката на баби хвана рамото й и лекичко я избута навътре.

— Защо не се качиш горе, Лайла? Хайде, върви.

Тя тръгна към стълбите и чу мъжът да казва на баби, че носи новини от Панджшир. И мами беше вече в стаята. Притискаше с една ръка устата си, а очите й прескачаха от баби към мъжа с пакола. Лайла надничаше от горната площадка. И видя как непознатият седна с родителите й и се наклони към тях. Изрече глухо няколко думи. После лицето на баби побеля, а мами запищя и си заскуба косите.

На другата сутрин, в деня на фатихата, в къщата надойдоха съседки и се заеха с подготовката на хатм — вечерята, която щеше да се състои след погребението. Мами седеше на леглото и пръстите й не преставаха да мачкат носната кърпичка, а лицето й беше подпухнало. За нея се грижеха две подсмърчащи жени, които се редуваха да я галят предпазливо по ръцете, сякаш беше най-рядката и крехка кукла на света. Тя, изглежда, не забелязваше присъствието им.

Лайла коленичи пред майка си, хвана ръцете й и я повика тихо. Очите на мами се наведоха и тя примига.

— Ние ще се погрижим за нея, Лайла джан — рече едната от жените, сякаш изпълняваше отговорна мисия. Лайла беше ходила на погребение, където беше виждала подобни жени, които се наслаждаваха на всичко, свързано със смъртта, дежурни утешителки, не позволяващи никому да поеме задълженията, с които сами са се нагърбили.

— Всичко е наред. А сега върви, момиче, и прави нещо друго. Остави майка си на мира.

Отпъдена, Лайла се почувства безполезна и тръгна от стая в стая. Завъртя се за малко в кухнята. Пристигнаха необичайно притихналата Хасина и майка й. После дойде и Гити с майка си. Щом зърна Лайла, Гити се втурна към нея, обгърна я с хилавите си ръце и я притисна в дълга и изненадващо силна прегръдка. Когато се отдръпна, очите й бяха насълзени.

— Толкова съжалявам, Лайла.

Лайла й благодари. Трите момичета седнаха на двора, докато една от жените не ги накара да мият чаши и да нареждат чинии на масата.

Баби също сновеше безцелно, сякаш си търсеше някаква работа.

— Дръжте го по-далече от мен. — Това беше единственото, което мами изрече за цялата сутрин.

Накрая баби седна на един сгъваем стол в коридора. Изглеждаше сломен и дребничък. После някаква съседка му каза, че пречи. Той се извини и изчезна в кабинета си.

Следобед мъжете отидоха в наетата от баби зала в Картех-сех, а жените се събраха в къщата. Лайла седна до мами, край вратата на дневната, където според обичая заставаше семейството на покойника. На влизане опечалените си събуваха обувките, кимаха на познати, докато минаваха през стаята, и сядаха на наредени покрай стените сгъваеми столове. Лайла видя Уаджма, възрастната акушерка, която я беше изродила. Видя и майката на Тарик с черен шал върху перуката. Тя й кимна с тъжна, едва забележима усмивка.

От един касетофон носов мъжки глас редеше монотонно стихове от Корана. Жените подсмърчаха. Чуваха се сподавено кашляне, шепот, а от време на време и театрално скръбно ридание.

Дойде и жената на Рашид, Мариам. Носеше черен хиджаб. На челото й бяха паднали кичурчета коса. Тя седна до стената по диагонал от Лайла.

Мами не преставаше да се клати напред-назад. Лайла притегли ръцете й в скута си и ги стисна в дланите си, но майка й сякаш не забеляза това.

— Искаш ли вода, мами! — пошушна в ухото й. — Жадна ли си?

Но майка й не отвърна, а продължи да се клати, вперила угаснал поглед в килима.

От време на време, докато седеше до мами и гледаше унилите печални лица в стаята, Лайла усещаше колко огромно е нещастието, сполетяло семейството й. Неосъществените възможности. Разбитите надежди.

Но усещането не продължаваше дълго. Беше й трудно да почувства, истински да почувства какво е загубила мами. Беше й трудно да изпита мъка, да скърби за смъртта на хора, които тъй или иначе не беше възприемала като живи. За нея Ахмад и Нур бяха далечни и нереални. Като герои от приказка. Като крале от историческа книга.

Тарик беше истински, той беше от плът и кръв. Тарик, който я учеше да ругае на пущу, който обичаше посолени листа от детелина, който се мръщеше и издаваше тих стон, докато ги дъвчеше; който под лявата плешка имаше светлорозов рожден белег във формата на мандолина. Така че тя седеше до мами и покорно оплакваше Ахмад и Нур, но сърцето й казваше, че нейният истински брат е жив и здрав.

20

Болестите, които щяха да мъчат мами до края на дните й, започнаха. Бодежи в гърдите и главоболие, подути стави и нощно изпотяване, парализиращи болки в ушите, бучки, които никой друг не напипваше. Баби я заведе на лекар, който й взе кръв и урина и я снима на рентген, но не откри никаква физическа болест.

Повечето дни тя прекарваше в леглото. Носеше черно, скубеше косми от главата си и гризеше бенката под устната си. Когато беше будна, Лайла я виждаше как се влачи из къщата. И в крайна сметка се оказваше в стаята на Лайла, сякаш, ако продължеше да влиза там, където едно време синовете й бяха спали и се бяха замеряли с възглавници, рано или късно щеше да ги завари там. Но заварваше само липсата им. И Лайла. Което според нея беше едно и също за мами.

Единственото задължение, което майка й никога не пренебрегваше, бяха петте молитви през деня. Тя свършваше всеки намаз с отпусната глава, ръце пред лицето, обърнати нагоре длани и тиха молитва към Бог да донесе победа на муджахидините. Лайла трябваше да поема все повече домакинска работа. Ако не се грижеше за къщата, най-вероятно щеше да има разхвърляни навред дрехи, както и обувки, отворени торби ориз, пликове боб и мръсни чинии. Лайла переше дрехите на мами и й сменяше чаршафите. Придумваше я да стане, за да се изкъпе и хапне. Тя беше тази, която гладеше ризите на баби и сгъваше панталоните му. И все по-често готвеше.

Понякога, след като разтребеше стаята на мами, Лайла се мушваше в леглото й, обгръщаше я с ръце, преплиташе пръсти с нейните и заравяше лице в косата й. Мами се размърдваше и промърморваше нещо. Сетне неизбежно започваше да разказва някоя история за момчетата.

Един ден, както си лежаха, мами каза:

— Ахмад беше роден за лидер. Имаше изключителна дарба за това. Три пъти по-възрастни от него хора го слушаха с уважение, Лайла. Нещо, което си заслужаваше да види човек. А Нур! О, моят Нур! Той постоянно правеше скици на сгради и мостове. Щеше да стане архитект, знаеш ли? Щеше да преобрази Кабул със своите проекти. А сега и двамата са мъртви, горкичките ми момчета.

Лайла слушаше и й се искаше мами да забележи, че тя е жива и лежи до нея, че има надежди и бъдеще. Но знаеше, че бъдещето й не се равнява по достойнство на миналото на братята й. Бяха я засенчвали, докато бяха живи. Щяха да я заличат със смъртта си. Сега мами беше уредник на музея на техния живот, а Лайла — обикновен посетител. Слушател на митовете за синовете. Пергамент, върху който мами се канеше да напише легендите за тях.

— Човекът, който ни съобщи за смъртта им, каза, че когато върнали труповете им в лагера, Ахмад шах Масуд лично ръководел погребението. И прочел на гробовете молитва за тях. Такива смели млади мъже бяха братята ти, Лайла, че самият командир Масуд, Панджширския лъв, да го поживи Бог, е организирал погребението им.

Мами легна по гръб, а Лайла се гушна до нея и сложи глава на гърдите й.

— Някои дни — започна мами дрезгаво — слушам тиктакането на онзи часовник в коридора. И си мисля за всичките тиктакания, за всичките минути, за всичките часове, дни, седмици, месеци и години, които ме чакат. Все без тях. И не мога да дишам, сякаш някой тъпче сърцето ми, Лайла. И се чувствам немощна. Толкова немощна, че ми се иска да рухна някъде и да не стана.

— Ще ми се да можех да направя нещо — каза искрено Лайла, но думите й прозвучаха бездушно и формално като утеха от любезен непознат.

— Ти си добра дъщеря — каза мами след дълбока въздишка. — А аз не ти бях добра майка.

— Не говори така.

— Ох, истина е. Знам го и съжалявам, миличка.

— Мами?

— Ммм.

Лайла се надигна и погледна майка си. В косата й вече имаше сиви кичури. Изненада се колко много е отслабнала, тя, която цял живот е била закръглена. Страните й изглеждаха бледи и изпити. Ризата висеше на раменете й, а яката й зееше на изтънялата шия. Няколко пъти беше виждала халката й да се изхлузва от пръста.

— Исках да те питам нещо.

— Какво?

— Ти нали няма да… — започна Лайла.

— Беше споделила с Хасина опасенията си и по нейно предложение двете изпразниха шишето с аспирин в канала и скриха кухненските ножове и острите шишове за кебап под дивана. Хасина беше намерила въже на двора, което веднага изхвърлиха. А когато баби не можа да си намери ножчетата за бръснене, Лайла трябваше да му признае за страховете си. Той приседна на края на дивана с ръце между коленете. Тя очакваше от него да я успокои, но получи само объркан поглед от хлътналите му очи.

— Ти нали няма… Мами, притеснявам се, че…

— Помислих си го в нощта, когато разбрахме — каза мами. — Няма да те лъжа, че и след това ми е минавало през ума. Но не, не се притеснявай, Лайла. Искам да видя мечтата на синовете си осъществена. Искам да дочакам деня, когато руснаците ще си тръгнат опозорени, а муджахидините ще влязат победоносно в Кабул. Искам да съм жива, когато това се случи и Афганистан бъде свободен, за да го видят и момчетата. Те ще го видят през моите очи.

Скоро мами заспа и остави у Лайла две борещи се чувства — успокоението, че майка й иска да живее, и болката, че не тя е причината за това. Никога нямаше да остави такава следа в сърцето на мами, каквато бяха оставили братята й, защото то беше като белезникав крайбрежен пясък, от който неспирно връхлитащите вълни на печал щяха да отмият стъпките на Лайла.

21

Шофьорът на таксито отби, за да пропусне още една дълга колона съветски джипове и бронетранспортьори. Тарик се приведе над скута му и изкрещя:

— Пожалуйста! Пижалуйста!

Един джип наду клаксон, а Тарик свирна в отговор с грейнали очи, размаха радостно ръце и завика:

— Чудесни пушки! Страхотни джипове! Страхотна армия! Много жалко, че търпите загуба от банда селяни, въоръжени с прашки.

Колоната отмина и шофьорът се върна на шосето.

— Колко още остава? — попита Лайла.

— Най-много час — отвърна шофьорът. — Освен, ако не попаднем на още колони и контролни пунктове.

Отиваха на еднодневно пътешествие — Лайла, баби и Тарик. Хасина също искаше да дойде с тях, но баща й не я пусна. Пътешествието беше идея на баби. Макар трудно да можеше да си го позволи с неговата заплата, беше наел шофьор за целия ден. Не искаше да разкрие на Лайла къде отиват и каза само, че с това допринася за нейното образование.

Пътуваха от пет сутринта. През прозореца на Лайла пейзажът се сменяше от заснежени планински върхове в пустини, сетне в каньони и прегорели от слънцето голи скали. Минаха покрай кирпичени къщи със сламени покриви и осеяни с житни снопи ниви. Лайла видя накацалите тук-там из прашните полета черни палатки на номадите кучи. Често се мяркаха корпусите на изгорели съветски танкове и свалени хеликоптери. Това, помисли си тя, е Афганистан на Ахмад и Нур. В края на краищата войната се водеше тук, в провинциите. Не в Кабул. В Кабул цареше мир. И ако не бяха случайните стрелби, ако не бяха пушещите по тротоарите съветски войници и техните джипове, които постоянно минаваха с трясък по улиците, войната можеше да е и някакъв слух.

Вече беше късен следобед и след като минаха през още два контролни пункта, навлязоха в една долина. Баби накара Лайла да се наведе към прозореца от неговата страна и посочи древните, обжарени от слънцето червени стени в далечината.

— Нарича се Шахр-е Зохак, Червения град. Някога е бил крепост. Построен е преди деветстотин години, за да брани долината от нашественици. Внукът на Чингиз хан я атакувал през тринайсети век, но бил убит. После самият Чингиз хан я унищожил.

— Това, млади приятели, е историята на нашата страна: нашественик след нашественик — каза шофьорът и изтръска пепелта от цигарата си през прозореца. — Македонци. Сасаниди. Араби. Монголи. Сега руснаците. Но ние сме като стените на онази крепост ей там. Толкова сме очукани, че не сме за гледане, но все още ни има. Не е ли така?

— Така е — каза баби.

Половин час по-късно шофьорът спря.

— Хайде, идете и вижте — каза баби и когато Лайла и Тарик слязоха от колата, той ги посочи: — Ето ги там. Погледнете.

Тарик ахна. Лайла също. И тогава разбра, че може да живее и сто години и никога повече да не види нещо толкова колосално.

Двете статуи на Буда бяха огромни и се извисяваха много по-величествено, отколкото си бе представяла, гледайки ги на снимки. Изсечени в обезцветена от слънцето стръмна скала, те гледаха надолу към тях, както, помисли си тя, преди около двеста години са гледали керваните, пресичащи долината по Пътя на коприната. От двете им страни по протежение на надвисналия перваз скалата бе надупчена от безброй пещери.

— Чувствам се толкова малък — рече Тарик.

— Искате ли да се покатерите? — попита баби.

— Над статуите ли? — попита Лайла. — Може ли?

Баби се засмя и протегна ръка.

— Хайде.

Изкачването беше трудно за Тарик, който трябваше да се държи и за двамата, докато те напредваха сантиметър по сантиметър по витата тясна и слабо осветена стълба. Пътьом видяха сенчести пещери и прорязващи скалата тунели.

— Гледайте си в краката — каза баби и гласът му отекна гръмко. — Скалата е ронлива и хлъзгава.

На места от стълбата се откриваше изглед към нишите със статуите.

— Не надничайте надолу, деца. Гледайте само пред себе си.

Докато се изкачваха, баби им разказа, че някога Бамиян бил процъфтяващ будистки център, докато през девети век не бил завладян от арабите. Скалите от пясъчник приютявали будистки монаси, които издълбавали дупки в тях и ги превръщали в своя обител и в светилища за уморените от пътя поклонници. Монасите, каза баби, изрисували красиви фрески по стените и таваните на пещерите.

— По едно време пет хиляди монаси живеели като отшелници в тези пещери.

Когато се изкачиха най-горе, Тарик вече едва си поемаше дъх. Баби също дишаше тежко. Но очите му сияеха от възбуда.

— Ето ни на върха — каза той и избърса лицето си с носна кърпа. — Тук има площадка, от която можем да погледнем надолу.

Извървяха бавно и предпазливо разстоянието до надвисналата скала и застанали плътно от двете страни на баби, погледнаха надолу към долината.

— Вижте, вижте! — извика Лайла. Баби се засмя.

Бамиянската долина бе покрита с килим от тучни ниви. Баби обясни, че това са зелена зимна пшеница, люцерна и картофи. Нивите бяха обрамчени с тополи и пресечени от потоци и напоителни канали. По бреговете бяха наклякали дребни фигурки: жени, които перяха. Баби им посочи оризищата и ечемичните ниви по склоновете. Беше есен и Лайла съзря по плоските покриви на кирпичените къщи хора в светли дълги ризи, които разстилаха реколтата да съхне. Покрай шосето, пресичащо града, се извисяваха тополи. От двете му страни имаше магазинчета, чайни и улични бръснари. Зад града и реката сивееха голи хълмове, а отвъд тях и отвъд всичко друго в Афганистан искряха снежните върхове на Хиндукуш.

Отгоре се беше ширнала ясна синева без нито едно петънце.

— Колко е тихо — промълви Лайла. Виждаше миниатюрни овце и коне, но не чуваше блеенето или пръхтенето.

— Това си спомням винаги от тук — каза баби. — Тишината. Покоя. Исках да ги усетите и вие. Но и да видите наследството на своята страна, деца, да разберете за богатото й минало. Аз мога да ви предам някои уроци. Други ще разберете от книгите. Но има неща, които, как да кажа, трябва просто да видите и почувствате.

— Гледайте — извика Тарик. Един ястреб кръжеше над селото.

— Някога довеждал ли си мами тук? — попита Лайла.

— О, много пъти. Преди да се родят момчетата. Навремето твоята майка много обичаше приключенията и беше… толкова жизнена. Беше най-лъчезарният и щастлив човек, когото бях срещал. — Баби се усмихна при спомена. — А и този неин смях… Кълна се, че тъкмо заради смеха й се ожених за нея, Лайла. Беше обезоръжаващ, неустоим.

Вълна на нежност обля Лайла. Отсега нататък винаги щеше да си спомня баби така — разказва за някогашната мами, облегнал лакти на скалата, подпрял с длани брадичката си и присвил очи срещу слънцето, а вятърът роши косата му.

— Ще ида да надникна в някои от тези пещери — рече Тарик.

— Много внимавай! — каза баби.

— Ще внимавам, кака джан — отекна в отговор гласът на Тарик.

Лайла видя в далечината трима мъже да разговарят до завързана за една ограда крава. Около тях дърветата бяха започнали да пъстреят в охра, оранжево и яркочервено.

— И на мен ми липсват момчетата — рече баби. Очите му се насълзиха, а брадичката му затрепери. — Аз не бива… Майка ти е крайна и в радостта, и в скръбта. И не може да го прикрива. Никога не е могла. А аз, струва ми се, съм различен. Склонен съм да… Но и аз съм съсипан от смъртта на момчетата. И на мен ми липсват. Не минава ден без… Много е тежко, Лайла. Непоносимо тежко. — Той притисна с показалец и палец вътрешните крайчета на очите си и когато направи опит да продължи, гласът му изневери. Баби затвори уста и изчака. Пое си дълбоко дъх и рече: — Но се радвам, че имам теб. Всеки ден благодаря на Бог за това. Всеки ден. От време на време, когато майка ти изпадне в криза, си казвам, че ти си всичко, което имам, момичето ми.

Лайла се приближи до него и притисна буза към гърдите му. Баби сякаш леко се сепна — за разлика от мами той рядко изразяваше физически обичта си. Целуна я леко по главата и я прегърна несръчно. Двамата останаха известно време така, загледани в долината.

— Колкото и да обичам тази страна, мисля някой ден да я напуснем — каза баби.

— Къде ще идем?

— Където и да е. Стига да е лесно да забравим всичко това. Първо, да речем, в Пакистан. За година-две може би. Докато си уредим документите.

— А после?

— А после… Ами светът е широк. Може би в Америка. Някъде близо до морето. В Калифорния например.

Баби каза, че американците били щедри хора. Щели да им помогнат за известно време с пари и храна, докато си стъпят на краката.

— Ще си намеря работа и след няколко години, като поспестим пари, ще отворим афганистански ресторант. Нищо претенциозно, нали разбираш, скромно местенце с няколко маси, с килими. Може да закачим няколко снимки на Кабул. Ще покажем на американците вкуса на афганистанската кухня. А и майка ти така готви, че те ще се редят на опашка чак до края на улицата. А ти, ти, разбира се, ще продължиш да учиш. Знаеш какво мисля по този въпрос. Най-важното ще бъде да получиш добро образование — първо гимназия, после университет. Но в свободното си време, ако желаеш, можеш да помагаш, да приемаш поръчките, да пълниш каните с вода и други такива неща.

Баби каза, че биха могли да устройват празненства в ресторанта — рождени дни, годежи, новогодишни тържества. Той щял да се превърне в място за срещи на други афганистанци, които подобно на тях са избягали от войната. А късно вечер, след като всички посетители си отидели и изчистели ресторанта, тримата щели да сядат сред празните маси да пият чай, уморени, но благодарни за щастливата си съдба.

Баби свърши и се умълча. И двамата притихнаха. Знаеха, че мами няма да тръгне за никъде. Докато Ахмад и Нур бяха живи, и дума не можеше да става тя да напусне Афганистан. А сега, когато и двамата бяха шахиди, изселването щеше да й се стори още по-страшно оскърбление и предателство, незачитане на жертвата, която синовете й бяха направили.

„Как можеш да си го помислиш — чуваше я да казва Лайла. — Нима смъртта им не значи нищо за теб, братовчеде? Единствената ми утеха е да знам, че стъпвам по земята, попила кръвта им. Не! За нищо на света!“

А Лайла беше наясно, че баби никога нямаше да тръгне без нея, макар мами да му беше толкова съпруга, колкото и нейна майка. Заради нея той щеше да изтръска от себе си този свой блян, както изтръскваше полепналото по дрехите му брашно след работа. Така че те щяха да останат тук. Да останат, докато войната свърши.

Лайла помнеше как веднъж мами каза на баби, че се е омъжила за непостоянен, изменчив човек. Мами не разбираше. Не разбираше, че ако погледне в огледалото, ще види единственото постоянно и неизменно нещо в неговия живот.

По-късно, след като изядоха обяда си от варени яйца, картофи и хляб, Тарик задряма под едно дърво на брега на бълбукащ поток. Спеше, сгънал прилежно палтото си за възглавница и кръстосал ръце на гърдите си. Шофьорът отиде в селото да си купи бадеми. Баби седна с книга до дебелия дънер на една акация. Лайла знаеше тази книга — беше й я чел. В нея се разказваше за стар рибар на име Сантяго, който уловил огромна риба. Но докато докара лодката си до брега, от рибата, за която бил мечтал цял живот, не останало нищо — акулите я били разкъсали на парчета.

Лайла седна край потока и потопи крака във водата. Над главата й свиреха комари и прелитаха птици. Наблизо избръмча водно конче. Лайла наблюдаваше как, докато скачаше от една тревица на друга, крилете му улавят отблясъците на слънцето и стават пурпурни, после зелени, оранжеви. На другия бряг на потока група местни хазарски момчета събираха изсъхнали кравешки фъшкии в преметнати на гърба им торби от грубо зебло. Някъде изрева магаре. Забоботи двигател. Лайла пак се сети за мечтата на баби. Някъде близо до морето.

Имаше нещо, което не му каза там горе, над Буда — че една важна причина се радва, задето не могат да отидат къде. Да, щяха да й липсват Гити и нейното изпито селско лице, щеше да й липсва и Хасина с лукавия си мях и дръзките пакости. Но най-вече си мислеше за задушаващата мъка на онези четири седмици без Тарик, докато той беше в Газни. Спомняше си прекалено добре как течеше времето без него, как самата тя се тътреше с чувство на безпомощност и безтегловност. Как би могла да живее с постоянното му отсъствие? Може да беше неразумно да иска толкова силно да е близо до някого в една страна, където куршумите бяха направили на решето собствените й братя. Но само като спомни как Тарик връхлетя върху Хадим с дървения си крак в ръка, реши, че няма нищо по-разумно на света.

Шест месеца по-късно, през април 1988 година, баби се върна вкъщи с голяма новина.

— Подписали са договор! — извика той. — В Женева, официален договор! Изтеглят се. След девет месеца в Афганистан няма да има руснаци.

Седнала на леглото си, мами сви рамене и каза:

— Но комунистическият режим остава. Наджибула е съветска марионетка. Не отива никъде, нали? Не, войната ще продължи. Това не е краят.

— Наджибула няма да е вечен — рече баби.

— Те си тръгват, мами! Наистина си тръгват!

— Вие двамата празнувайте, щом искате. Но аз няма да си отдъхна, докато не видя парада на победата на муджахидините тук, в Кабул.

И тя пак легна и придърпа одеялото към брадичката си.

22

Януари 1989 г.

Един студен и облачен ден през януари 1989 година, три месеца преди Лайла да навърши единайсет, тя, родителите й и Хасина отидоха да гледат как последните съветски войски се изтеглят от града. От двете страни на главната улица пред Военния клуб се бяха струпали зяпачи. Стояха в разкаляния сняг и гледаха колоната от танкове, бронетранспортьори и джипове, а снежинките танцуваха пред запалените фарове. Чуваха се подвиквания и подигравки. Афганистански войници пазеха хората да не слизат на платното и от време на време стреляха предупредително във въздуха.

Мами държеше високо над главата си снимка на Ахмад и Нур. Беше онази, на която двамата седяха опрели гръб в гръб под крушата на двора. Имаше и други майки като нея със снимки на своите шахиди — съпрузи, синове и братя.

Някой потупа Лайла и Хасина по рамото. Беше Тарик.

— Откъде намери това нещо? — възкликна Хасина.

— Реших да дойда подходящо облечен за случая — отвърна Тарик. Беше нахлупил огромна руска кожена ушанка. — Как изглеждам?

— Смешен — захили се Лайла.

— Това е целта.

— И вашите ли са дошли тук докарани като теб?

— Не, останаха си вкъщи.

През есента чичото на Тарик от Газни почина от инфаркт, а няколко седмици по-късно и баща му прекара инфаркт, след който остана без сили и изпадаше в депресия, която не го оставяше със седмици. Лайла се зарадва, като видя Тарик такъв, какъвто си беше открай време. Седмици наред след инфаркта на баща си той ходеше унил, мрачен и намусен.

Тримата се отдалечиха крадешком от баби и мами, които стояха и гледаха съветските войници. Тарик купи от един уличен търговец три чинии боб, полят с гъсто чътпни. Изядоха го под навеса на затворен магазин за килими, а после Хасина отиде да потърси родителите си.

В автобуса на връщане Тарик и Лайла седяха зад майка й и баща й. Мами беше откъм прозореца и гледаше навън, притиснала снимката до гърдите си. На съседната седалка баби слушаше безстрастно един човек, който твърдеше, че руснаците може и да се изтеглят, но ще пращат оръжие на Наджибула.

— Той е тяхна марионетка. Можем да се обзаложим, че чрез него те ще продължат войната.

Някой наблизо се съгласи.

Мами мълвеше дълги молитви, докато не остана без дъх и доизкара последните няколко думи с пронизително писукане.

По-късно същия ден Лайла и Тарик отидоха в Синема Парк и се наложи да се примирят със съветски филм, чийто дублаж на фарси звучеше смешно, макар и не нарочно. Помощник-капитанът на един търговски кораб се влюби в дъщерята на капитана. Тя се казваше Альона. После връхлетя страховита буря, имаше светкавици, дъжд и огромни вълни, които подхвърляха кораба като черупка, но един абсурдно спокоен глас изрече в превод: „Любезни господине, бихте ли били така добър да ми хвърлите въжето?“

Тарик избухна в кикот. Скоро и двамата се разсмяха неудържимо. Точно когато единият се уморяваше, другият прихваше и всичко започваше отново. Един мъж, седнал два реда пред тях, се извърна и им изшътка.

Към края имаше сватбена сцена. Капитанът беше омекнал и разреши на Альона да се ожени за своя любим. Младоженците се усмихваха един на друг. И всички пиеха водка.

— Никога няма да се оженя — прошепна Тарик.

— И аз — рече Лайла, макар и след миг на напрегнато колебание. Разтревожи се да не би гласът й да е издал разочарованието й от думите му. С разтуптяно сърце тя добави по-категорично: — Никога.

— Сватбите са глупави.

— Пък и цялата тази суетня.

— И толкова много похарчени пари.

— За какво?

— За дрехи, дето повече никога няма да облечеш.

— Ха!

— Ако някога се оженя — каза Тарик, — трябва да има място за трима по време на сватбата. За мен, за булката и за човека, който е опрял пистолет в главата ми.

Мъжът от предния ред пак ги изгледа възмутено.

На екрана Альона и младоженецът сляха устни.

При вида на целувката Лайла внезапно се почувства странно разголена. Даде си ясна сметка, че сърцето й бие яростно, че кръвта бумти в ушите й, че фигурата на Тарик до нея се стяга и застива неподвижно. Целувката се проточи. Изведнъж й се стори крайно важно да не помръдне и да не издаде някакъв звук. Усети, че Тарик я наблюдава — едното му око беше в целувката, а другото в нея. Зачуди се дали се вслушва в свистенето на въздуха, който тя вдишваше и издишваше през носа, в очакване да долови едва забележимо задъхване, издайническа неравност, която да издаде мислите й.

Какво ли би било да го целуне, да усети как наболите над горната му устна косъмчета гъделичкат устните й.

После Тарик се размърда неловко на мястото си и рече с неестествен глас:

— Знаеш ли, че ако си издухаш сопола в Сибир, той ще стане на зелена висулка още преди да падне на земята?

Разсмяха се, но този път кратко и нервно. А когато филмът свърши и излязоха навън, Лайла изпита облекчение, че небето е притъмняло и че няма да й се наложи да срещне очите на Тарик на ярка дневна светлина.

23

Април 1992 г.

Изминаха три години.

През това време бащата на Тарик прекара и няколко инсулта и лявата му ръка се парализира, а говорът му стана леко завален. Когато се вълнуваше, което се случваше често, думите му бяха неразбираеми.

Здравият крак на Тарик порасна и той получи нова протеза от Червения кръст, макар че трябваше да я чака шест месеца.

Опасенията на Хасина се сбъднаха и семейството й я отведе в Лахор, за да се омъжи за своя братовчед, който имаше магазин за коли. Сутринта в деня на заминаването й Лайла и Гити отидоха у тях да се сбогуват. Хасина им каза, че братовчедът, бъдещият й съпруг, вече бил започнал да урежда заминаването им за Германия, където живеели братята му. Според нея до края на годината щели да са вече във Франкфурт. После трите се прегърнаха и заплакаха. Гити беше безутешна.

Лайла видя Хасина за последен път, когато се пъхна на претъпканата задна седалка на таксито.

Съветският съюз се разпадаше със смайваща бързина. На Лайла й се струваше, че баби през няколко седмици се прибираше вкъщи с новината за поредната обявила независимост република. Литва, Естония, Украйна. Съветският флаг беше свален от Кремъл. Роди се Руската федерация.

В Кабул Наджибула смени тактиката и се опита да се представи за ревностен мюсюлманин.

— Много насилено и твърде късно — каза баби. — Не може един ден да си шеф на тайната полиция, а на другия да се молиш в джамия с хората, чиито близки си изтезавал и убивал.

Усещайки, че примката около Кабул се затяга, Наджибула се опита да постигне споразумение с муджахидините, но те се заинатиха.

— Браво на тях — обади се от леглото си мами. Тя се молеше за муджахидините и чакаше техния парад. Чакаше враговете на синовете й да се провалят.

И накрая наистина стана така. През април 1992-ра, годината, през която Лайла стана на четиринайсет, Наджибула най-сетне капитулира и получи убежище в лагера на Обединените нации близо до двореца Дароламан, южно от града.

Джихадът свърши. Различните комунистически режими, завземали властта от нощта, когато бе родена Лайла, бяха разбити. Героите на мами, бойните другари на Ахмад и Нур, бяха победили. И сега, след повече от десет години, през които бяха пожертвали всичко, бяха оставили семействата си, за да идат в планините и да се бият за независимостта на Афганистан, муджахидините идваха в Кабул от плът и кръв, уморени от битки.

Мами знаеше всички по име.

Сред тях беше Достум, пламенният узбекски командир, лидер на фракцията „Джонбеш-е мелли“, известен с променливите си пристрастия. Крайният в убежденията си навъсен Гулбудин Хекматияр, лидер на фракцията „Хезб-е ислами“, пущун, който беше следвал инженерство и беше убил един студент маоист. Таджикът Рабани, водач на фракцията „Джамиат-е ислами“, преподавал по време на монархията ислямска религия в Кабулския университет. Саяф, пущун от Пагман, с арабски връзки, як мюсюлманин и водач на фракцията „Еттехад-е ислами“. Абдул Али Мазари, водач на фракцията „Хезб-е Уахдат“, известен сред своите събратя хазари като Баба Мазари, който имаше силни връзки с шиитите в Иран. И, разбира се, героят на мами, съратникът на Рабани, разсъдливият обаятелен таджик, командирът Ахмад шах Масуд, Панджширския лъв. Мами беше закачила негов плакат в стаята си. Красивото замислено лице на Масуд с вдигнати вежди и килнат на една страна пакол — неговата запазена марка — беше на всяка крачка в Кабул. Сантименталните му черни очи гледаха от билбордове, стени, витрини, от флагчета по антените на такситата.

За мами това беше денят, за който беше жадувала. Сбъдване на мечтите й през всичките тези години на очакване. Тя най-сетне можеше да прекрати своите бдения, а синовете й можеха да почиват в мир.

На другия ден след като Наджибула се предаде, мами стана от леглото. Беше нов човек. За пръв път през петте години, откакто Ахмад и Нур бяха станали шахиди, тя не носеше черно. Облече си кобалтовосиня ленена рокля на бели точки. Изми прозорците, премете пода, проветри къщата, дълго стоя в банята. Гласът й трептеше от радост.

— Готови сме за тържество — обяви тя. И изпрати Лайла да покани съседите. — Кажи им, че утре имаме тържествен обяд!

Мами застана с ръце на кръста в кухнята, огледа се и каза дружелюбно:

— Какво си направила с кухнята ми, Лайла? Оооу. Нищо не си е на мястото.

И започна да размества театрално тенджери и тигани, сякаш пак предявяваше права над тях и възстановяваше територията си след дълго отсъствие. Лайла не й се пречкаше. Така беше най-добре. Мами можеше да е неукротима и в пристъпите си на еуфория, както в пристъпите на ярост. Тя се захвана да готви с невероятна енергия — ош от зелен фасул и сух копър, кюфтета, задушено манту, залято с кисело мляко и поръсено с мента.

— Скубеш си веждите — каза тя, докато отваряше конопена торба с ориз до кухненския плот.

— Мъничко.

Мами изсипа ориз в голяма черна тенджера с вода, нави си ръкавите и започна да го разбърква.

— Как е Тарик?

— Баща му е болен от доста време — отвърна Лайла.

— Колко годишен е той?

— Не знам. Май над шейсет.

— Питам за Тарик.

— Ооох. На шестнайсет.

— Той е добро момче. Ти какво ще кажеш?

Лайла сви рамене.

— Въпреки че всъщност вече не е момче, нали? Шестнайсетгодишен. Почти мъж.

— Накъде биеш, мами!

— Наникъде — отвърна майка й с невинна усмивка. — Просто гледам, че ти… Е, нищо, по-добре е да не го казвам.

— Виждам, че искаш — каза Лайла, раздразнена от това заобиколно подкачане.

— Добре — каза мами и скръсти длани върху ръба на тенджерата.

Лайла забеляза нещо неестествено, едва ли не отрепетирано в начина, по който майка й каза това „Добре“ и си скръсти ръцете. Уплаши се, че ще последва тирада.

— Едно беше, когато бяхте малки деца и тичахте наоколо. Нищо опасно. Беше очарователно. Но сега. Сега забелязвам, че носиш сутиен, Лайла.

Това я свари неподготвена.

— Между другото можеше да ми кажеш за сутиена. Не знаех. Разочарована съм, че криеш от мен. — Усетила предимството си, мами продължи да я притиска. — Така или иначе, не става дума за мен или за сутиена. А за теб и Тарик. Той е момче, разбираш ли, и какво го е грижа за някаква си репутация? Но ти… Доброто име на едно момиче, особено, ако е красиво като теб, не се опазва лесно, Лайла. Като синигерче в ръцете ти. Разтвориш ли ги лекичко, и него вече го няма.

— Ами вие с баби, дето сте прескачали огради и сте се крили в градините? — попита Лайла, доволна, че се е окопитила бързо.

— Ние бяхме братовчеди. И се оженихме. Искало ли е това момче ръката ти?

— Той ми е приятел. Рафиг. Между нас няма друго — рече Лайла, но прозвуча оправдателно и немного убедително. — Като брат ми е — добави тя, без да се замисли. И разбра, че е направила грешка, още преди лицето на мами да помръкне като черен облак.

— Не, брат не! — отсече категорично мами. — Няма да сравняваш тоя еднокрак син на дърводелец с братята си. Няма друг като твоите братя.

— Не казах, че е… Нямах предвид това.

Мами въздъхна и стисна зъби.

— Както и да е — започна отново тя, но без лукавата игривост отпреди няколко минути. — Опитвам се да ти кажа, че ако не си опичаш ума, хората ще започнат да приказват.

Лайла отвори уста да каже нещо. Не че мами нямаше право. Лайла знаеше, че дните на невинно, весело лудуване с Тарик по улиците са отминали. От известно време насам бе започнала да усеща странни погледи, когато двамата бяха сред хора. Чувстваше, че ги наблюдават, разглеждат ги крадешком и си шушукат за тях — нещо, което не беше долавяла преди. И сега не би го доловила, ако не съществуваше един важен факт — беше влюбена в Тарик. Безнадеждно и отчаяно. Ако той беше наблизо, в главата й се въртяха най-скандални мисли, които не успяваше да пропъди. Представяше си как слабото му голо тяло се е сляло с нейното. Нощем в леглото си тя си представяше, че той целува корема й, удивена колко меки са устните му, колко топли са ръцете му върху шията, гърдите, гърба й и по-надолу. Когато си мислеше така за него, изпитваше вина, но и едно особено топло чувство, което се надигаше от корема й, докато не усетеше, че лицето й гори.

Да, мами имаше право. Повече, отколкото съзнаваше всъщност. Лайла подозираше, че някои, ако не повечето, от съседите вече я одумват. Беше забелязала многозначителното подсмихване, знаеше, че в квартала се шушука за тях двамата. Онзи ден например тя и Тарик вървяха нагоре по улицата и срещнаха обущаря Рашид и жена му Мариам, скрита под бурка, която вървеше на крачки след него. Когато мина покрай тях, Рашид подметна закачливо: „Не са ли това Лайли и Меджнун?“ Имаше предвид героите от популярната романтична поема на Незами, писана през дванайсети век. Баби й беше казал, че е като „Ромео и Жулиета“ на фарси, но че Незами е написал историята на двамата нещастно влюбени четири века преди Шекспир.

Мами имаше право.

Онова, което глождеше Лайла, беше, че майка й не си бе заслужила правото да отваря дума за това. Друго щеше да е, ако баби бе повдигнал въпроса. Но мами? Всички тези години на отчужденост, през които живееше затворена и сама със себе си, без да я е грижа къде ходи дъщеря й, с кого се среща, какво мисли… Не беше честно. Лайла се почувства като тези тенджери и тигани, като нещо, на което можеш да не обръщаш внимание, а после, щом си в настроение, да предявяваш претенции към него.

Но днес беше голям и важен ден за всички тях. Щеше да е жалко да го съсипе. В името на това Лайла реши да си премълчи.

— Разбирам ти мисълта — каза тя.

— Прекрасно! — отвърна мами. — Тогава всичко е наред. А сега, къде е Хаким? Къде, къде е мъжът ми, тази душичка?

Денят беше ярък и безоблачен, само за празнуване. Мъжете седяха на разнебитени сгъваеми столове на двора, пиеха чай, пушеха и разговаряха гръмогласно за плана на муджахидините. Баби й беше обяснил какво представлява в общи линии този план — Афганистан сега се наричаше Ислямска държава Афганистан. Ислямският Съвет за джихад, създаден в Пешавар от няколко фракции на муджахидините начело със Сибгатоллах Моджадиди, щеше да ръководи страната през следващите два месеца. След него четири месеца щеше да управлява Съветът на военните командири начело с Рабани. През тези шест месеца щеше да се създаде Лоя джирга, великия съвет на командирите и вождовете за съставяне на временно правителство, което да управлява две години до провеждането на демократични избори.

Един от мъжете раздухваше въглените на мангала с цвъртящи агнешки шишчета. Баби и бащата на Тарик играеха шах под сянката на старата круша и лицата им се бяха сбърчили съсредоточено. Тарик седеше до дъската и ту следеше играта, ту слушаше мъжете на съседната маса, които бистреха политиката.

Жените бяха изпълнили дневната, коридора и кухнята и си приказваха с бебета на ръце, като междувременно умело се отместваха и правеха път на гонещите се из къщата деца. От един касетофон гърмеше газела на Сараханг.

Лайла беше в кухнята и двете с Гити правеха таратор. Гити вече не беше толкова стеснителна и сериозна като преди. От няколко месеца насам строгото намръщено изражение беше изчезнало от лицето й. Напоследък често се смееше открито и както забеляза Лайла — някак кокетно. Беше се отказала от скучните опашчици, беше си пуснала косата дълга и имаше червеникави кичури. В крайна сметка Лайла научи, че стимулът за тази промяна е едно осемнайсетгодишно момче, което я харесвало. Казваше се Сабир и беше вратар на футболния отбор, в който играеше по-големият брат на Гити.

— Има най-красивата усмивка. А косата му е толкова гъста и черна! — беше казала Гити на Лайла. Никой, разбира се, не знаел, че двамата се харесват. Гити се беше срещала с него два пъти за по петнайсет минути в малка чайна в Таймани, чак на другия край на града. — Ще поиска ръката ми, Лайла! Може би още това лято. Не е за вярване, нали? Казвам ти, не спирам да мисля за него.

— Ами училището? — беше попитала Лайла. А Гити бе наклонила глава и я беше погледнала така, сякаш казваше: „За какво ми говориш?“

„Докато навършим двайсет, двете с Гити ще сме родили по четири-пет деца — обичаше да повтаря Хасина. — Но ти, Лайла, ще ни накараш нас, глупачките, да се гордеем с теб. Ти ще станеш известна. Сигурна съм, че някой ден ще взема вестника и ще видя снимката ти на първа страница.“

Сега Гити стоеше до Лайла и режеше краставици със замечтана, отнесена физиономия.

До тях мами в своята възхитителна лятна рокля белеше варени яйца заедно с акушерката Уаджма и майката на Тарик.

— Ще подаря на командира Масуд снимка на Ахмад и Нур — разправяше тя на Уаджма, която кимаше и се мъчеше да изглежда искрено заинтригувана. — Той лично уредил погребението. И прочел молитва на гроба им. Ще му я подаря от благодарност за любезността му. — Мами счупи друго яйце. — Чувам, че е свестен и умен човек, и мисля, че ще го оцени.

Около тях забързано влизаха и излизаха жени с купи курма, подноси с мастава и самуни хляб и ги нареждаха в дневната на разпъната на пода софра.

От време на време Тарик влизаше с бавна походка и грабваше нещичко, отхапваше от друго.

— Забранено е за мъже — казваше Гити.

— Вън, вън, вън — крещеше му Уаджма.

А той се смееше на добродушното пропъждане и, изглежда, му правеше удоволствие, че не е желан тук, задето разваля тази женска атмосфера, като се подхилква и показва мъжка непочтителност.

Лайла полагаше усилия да не поглежда към него, да не дава на тези жени повече храна за клюки. Затова стоеше със сведени очи и не му казваше и дума, но си спомняше един сън отпреди няколко нощи — лицата им в огледало под мек зелен воал. От косата му се сипеха зърна ориз и отскачаха със звън от стъклото.

Тарик се протегна да опита късче телешко с картофи.

— Хо бача! — Гити го плесна по ръката, но Тарик успя да го отмъкне и се разсмя.

Вече беше с една глава по-висок от Лайла. И се бръснеше. Лицето му беше по-слабо и изострено, а раменете му — по-широки. Тарик обичаше да носи панталони с басти, черни лъскави мокасини и ризи с къси ръкави, които разкриваха набъбналите му напоследък мускули — подарък от една ръждясала щанга, която той всеки ден вдигаше на двора. Напоследък физиономията му издаваше игрива заядливост. Беше започнал да накланя глава настрани и да повдига едната си вежда, когато се смееше.

Имаше перчем, който отмяташе ненужно често. Ново беше и порочното му подхилкване.

Последния път, когато го изгониха от кухнята, майка му зърна как го погледна крадешком. Сърцето на Лайла подскочи и тя примига виновно. Тутакси се зае да изсипва нарязаната краставица в глинената купа с айрян. С крайчеца на окото си виждаше, че майка му я наблюдава с многозначителна и одобрителна усмивка.

Мъжете си напълниха чиниите и чашите и се върнаха на двора. Чак след това жените и децата насядаха около софрата на пода и започнаха да ядат.

После, след като раздигаха чиниите и ги струпаха в кухнята, се започна суетнята около приготвянето на чая и припомнянето кой пие зелен и кой черен чай.

Тогава Тарик й направи знак с глава и се измъкна навън.

Лайла изчака пет минути и го последва.

Намери го през три къщи надолу по улицата, облегнат на входа на тесен проход между две съседни огради. Тананикаше си стара пущунска песен на Ауал Мир.

Освен това и пушеше, друг нов навик, научен от момчетата, с които Лайла го беше забелязала да се мотае напоследък. Тя не понасяше новите му приятели. Всички се обличаха еднакво — панталони с басти и впити ризи, подчертаващи мускулите и плещите им. Всички буквално се обливаха с одеколон и до един пушеха. Разхождаха се наперено на групи из квартала, смееха се гръмогласно на майтапите си и понякога дори подвикваха след момичета с еднакви самодоволно захилени физиономии. Един от приятелите на Тарик настояваше да му викат Рамбо заради някаква много бегла прилика със Силвестър Сталоун.

— Майка ти ще те убие, ако знае, че пушиш — каза Лайла и се озърна, преди да се мушне в прохода.

— Но не знае — рече той и се отмести да й направи място.

— Това може да се промени.

— Кой ще й каже? Ти ли?

— „Кажи тайната си на вятъра, но не го вини, че я е казал на дърветата.“

Тарик се засмя и едната му вежда се повдигна.

— Кой го е казал?

— Халил Джубран.

— Ти си фукла.

— Дай ми една цигара.

Той поклати глава и скръсти ръце. Това беше нов момент в репертоара му от пози — облегнат на стената, кръстосал ръце, с увиснала в ъгъла на устните му цигара, а здравият му крак небрежно присвит.

— Защо не?

— Не е хубаво да пушиш — отвърна той.

— А за теб е хубаво, а?

— Правя го заради момичетата.

— Какви момичета?

— Мислят, че е секси — захили се самодоволно той.

— Но не е.

— Не е ли?

— Уверявам те.

— Не е ли секси?

— Правиш се на глупак.

— Обиждаш ме.

— Какви момичета все пак?

— Ревнуваш.

— Просто съм равнодушно любопитна.

— Не може да си и двете. — Той пак смукна от цигарата и присви очи от дима. — Бас държа, че сега говорят за нас.

В главата на Лайла отекна гласът на мами. „Като синигерче в ръцете ти. Разтвориш ли ги лекичко, и него вече го няма.“ Загложди я чувство на вина. После престана да се вслушва в гласа на мами, защото бе развълнувана от начина, по който Тарик каза „за нас“. Колко тайнствено, колко опияняващо прозвуча това от устата му. И колко обнадеждаващо беше, че говори така непринудено, естествено. За нас. Тези думи бяха потвърждение на връзката им, признаване, че съществува.

— И какво говорят?

— Че плаваме с лодка по Реката на греха — отвърна той. — И вкусваме от плода на нечестивостта.

— Че се возим на рикшата на позора — започна да му приглася Лайла.

— И се опияняваме от прегрешението.

Двамата се разсмяха. После Тарик каза, че косата й е пораснала.

— Хубава е.

Лайла се надяваше да не се е изчервила.

— Смени темата.

— Коя?

— За празноглавите момичета, които мислят, че си секси. — Знаеш.

— Какво знам?

— Че очите ми са само в теб.

Лайла примря. Опита се да разтълкува израза на лицето му, но то бе неразгадаемо — веселяшка идиотска усмивка и същевременно присвити, малко отчаяни очи. Изражение, което съчетаваше насмешка и искреност.

Тарик загаси цигарата с петата на здравия си крак и попита:

— Е, какво мислиш за всичко това?

— За празненството ли?

— Кой е глупакът сега? Имам предвид муджахидините, Лайла. Появата им в Кабул.

— Ох! — Тя понечи да му каже нещо, което баби бе отбелязал за трудния брак между оръжията и егото, но в този миг чу, че у тях е настанала суматоха. Викове. Писъци.

Лайла хукна натам, а Тарик закуцука след нея.

В средата на двора съзря меле. Двама ръмжащи мъже се търкаляха по земята, а помежду им проблясваше нож. В единия от тях тя разпозна мъж от масата, на която бяха бистрили политика. Другият беше онзи, който наглеждаше мангала. Няколко души се опитваха да ги разтърват, но баби не беше сред тях. Той стоеше на безопасно разстояние до стената с бащата на Тарик, който крещеше.

От възбудените викове наоколо Лайла успя да схване, че мъжът от политическата маса, пущун, нарекъл Ахмад шах Масуд предател, задето през осемдесетте се бил „споразумял“ с руснаците. Мъжът с кебапа, таджик, се засегнал и настоял онзи да си вземе думите обратно. Пущунът отказал. Таджикът заявил, че ако не бил Масуд, сестрата на политикантът щяла и досега да „обслужва“ съветските войници. Стигнало се до размяна на удари. Единият от двамата размахал нож, но имаше спор кой точно.

Лайла видя с ужас, че Тарик се е включил в боричкането. Видя също, че и някои от помирителите вече раздават юмруци. Стори й се, че зърна и втори нож.

Късно същата вечер Лайла си мислеше как мелето се разрасна и мъжете се мятаха един върху друг сред писъци, ревове и крясъци, как се налагаха с юмруци, а сред всичко това Тарик, с изкривено лице и разчорлена коса, се опитваше да се измъкне пълзешком от камарите тела, защото протезата му се беше откачила.

Нещата се развиха със смайваща бързина.

Съветът на командирите бе сформиран преждевременно. Той избра Рабани за президент. Другите фракции протестираха, че това е непотизъм. Масуд призова за мир и търпение.

Изключен от властта, Хекматияр беше бесен. Хазарите, открай време онеправдани и пренебрегнати, кипнаха. Отправяха се закани. Сипеха се обиди. Летяха обвинения. Събранията се разтуряха с гневно затръшване на врати. Градът затаи дъх. В планините зареждаха калашниците. Въоръжени до зъби, но лишени от общ враг, муджахидините бяха намерили врага помежду си.

За Кабул денят на разплата най-сетне беше дошъл.

И когато ракетите заваляха над него, хората хукнаха да търсят убежище. Същото направи и мами. Буквално. Тя отново облече черно, затвори се в стаята си, пусна пердетата и се зави презглава.

24

— Свистенето — каза Лайла на Тарик. — Проклетото свистене, което мразя повече от всичко. Тарик кимна с разбиране.

Не толкова самото свистене, помисли си по-късно Лайла, а секундите между началото му и удара. Краткото и безкрайно междувремие. Неизвестността. Чакането. Нервността на обвиняемия преди произнасяне на присъдата.

Най-често това ставаше вечер, когато тя и баби бяха на масата. Щом чуеха свистенето, те рязко вдигаха глава. Вслушваха се в него със застинали във въздуха вилици и несдъвкана в устата храна. Лайла виждаше отражението на наполовина осветените им лица в черния прозорец, неподвижните им сенки на стената. Свистенето. Сетне взривът, за щастие някъде другаде, последван от въздишка и осъзнаването, че засега са пощадени, докато някъде другаде сред плач и задушливи облаци дим настъпва ад, трескаво ровене с голи ръце, измъкване изпод развалините, на каквото е останало от сестра, брат, внуче.

Но от обратната страна на пощадата беше агонията да се чудиш кой е пострадал. След всеки взрив на ракета Лайла хукваше навън, пелтечейки молитва, убедена, че този път, със сигурност този път Тарик ще е сред жертвите, които ще открият под развалините и дима.

Нощем Лайла лежеше в кревата си и гледаше внезапните бели проблясъци, отразени в прозореца. Вслушваше се в далечните откоси на автомати и броеше ракетите, свистящи отгоре, докато къщата се тресеше и от тавана се сипеше мазилка. Някои нощи, когато светлината от взривовете беше толкова ярка, че човек можеше да чете книга, сънят така и не идваше. А ако заспеше, сънищата й бяха пълни с пожари, откъснати крайници и стонове на ранени.

Утрините не носеха облекчение. Когато мюезинът призоваваше за намаз, муджахидините сваляха оръжието, обръщаха се на запад и се молеха. След това сгъваха килимчетата си, зареждаха пушките и планините обстрелваха Кабул, а в отговор Кабул стреляше по планините, докато Лайла и другите в града наблюдаваха безпомощни като стария Сантяго, пред чийто поглед акулите ръфали парчета от рибата, за която бе мечтал.

Където и да идеше, Лайла виждаше хората на Масуд. Обикаляха улиците и през стотина метра спираха колите за проверка. Облечени в униформи и с неизменните паколи на главата, те седяха по танковете и пушеха. Или оглеждаха минувачите иззад натрупаните по кръстовищата торби с пясък.

Не че напоследък Лайла излизаше често. А ако го правеше, винаги бе придружавана от Тарик, на когото това рицарско задължение очевидно му доставяше удоволствие.

— Купих си пистолет — каза й той един ден. Седяха под крушата в двора на Лайла. Показа й го и й обясни, че е полуавтоматична берета. На нея й изглеждаше просто черен и смъртоносен.

— Не го харесвам — рече тя. — Оръжията ме плашат.

Тарик извади пълнителя.

— Миналата седмица са намерили три трупа в една къща в Картехсех — каза той. — Чу ли за това? Сестри. И трите изнасилени. И с прерязани гърла. Някой бил отхапал пръстите им заради пръстените. Имало следи от зъби.

— Не искам да слушам.

— Не ти го казвам, за да те разстройвам. Но просто се чувствам по-добре, като имам пистолет.

Сега той беше нейният телохранител, нейната закрила по улиците. Чуваше какво се говори и й го разказваше. Тарик например беше този, който й каза, че разквартируваните в планините сили на милицията се усъвършенстват в точна стрелба. Обзалагали се кой по-точно стреля и се целели наслуки по хората долу — мъже, жени, деца. Пак той й каза, че изстрелват ракети по коли, но по някаква причина не закачат такситата, с което Лайла си обясни защо напоследък хората се бяха втурнали да боядисват колите си в жълто.

Тарик й начертаваше несигурните променливи граници в разделения на зони град. Пак от него тя разбра, че тази отсечка от пътя до втората акация горе вляво принадлежи на един военачалник; че следващите четири пресечки, опиращи до хлебарницата и разрушената аптека, са територия на друг военачалник. И че ако Лайла пресече улицата и върви километър на запад, ще попадне в зоната на трети военачалник и може да стане мишена на снайперистки огън. Така сега се наричаха героите на мами — военачалниците и бойците. Лайла чу да им викат и тофангдари, стрелци. Други пък им казваха муджахидини, но в тона им имаше подигравка и отвращение. От тази дума лъхаше дълбока омраза, дълбоко презрение. Сега тя звучеше обидно.

Тарик пъхна обратно пълнителя в пистолета.

— Хрумвало ли ти е някога…

— Какво?

— Да го използваш. Да убиваш с него.

Тарик мушна пистолета в пояса на дочените си панталони и каза:

— Заради теб — да. Заради теб, Лайла, съм способен да убивам.

Той се приближи лекичко към нея и ръцете им се докоснаха за миг, после пак. А когато пръстите му започнаха нерешително да се сплитат с нейните, тя не ги спря. И когато той неочаквано се наклони и притисна устни в устните й, тя не го отблъсна.

В този момент всички приказки на мами за репутацията и за синигерчето й се сториха незначителни, дори абсурдни. Сред всичките тези убийства и плячкосване, сред цялата тази грозота беше толкова безобидно, че седи тук под дървото и се целува с Тарик. Толкова безвредно нещо. Толкова лесно простимо удоволствие. Затова тя му позволи да я целуне и когато той се отдръпна, Лайла се наклони и го целуна, а сърцето й туптеше в гърлото, лицето й пламтеше, в слабините й гореше огън.

През юни същата 1992 година в западната част на Кабул се разрази тежка битка между силите на пущуните на военачалника Саяф и хазарите от фракцията на Уахдат. Артилерийският обстрел изпокъса електропроводите и срина всички сгради и магазини. Лайла чу, че милицията на пущуните напада домовете на хазарите, нахлува в тях и разстрелва целите им семейства, изправени до стената, а хазарите им отмъщават, като отвличат пущуни, изнасилват дъщерите им, обстрелват кварталите им и убиват безразборно. Всеки ден откриваха завързани за дървета тела, понякога обгорени до неузнаваемост. Жертвите често бяха с пръснати мозъци, с извадени очи и отрязани езици.

Баби отново се опита да склони мами да напуснат Кабул.

— Ще овладеят положението — отвърна мами. — Този конфликт е временен. Ще седнат и ще измислят нещо.

— Фариба, тези хора знаят само едно нещо: войната — рече баби. — Проходили са с бутилка мляко в едната ръка и пушка в другата.

— Кой си ти, че да го кажеш? — възрази мами. — Бил ли си на джихад? Изостави ли всичко, което имаш, и рискува ли живота си? Ако не бяха муджахидините, досега щяхме да сме съветски слуги, запомни това. А ти искаш да ни накараш да ги предадем!

— Не ние сме предателите, Фариба.

— Заминавай тогава! Вземи дъщеря си и бягайте. Изпрати ми картичка. Но мирът идва и аз лично ще го чакам.

Улиците станаха толкова опасни, че баби направи нещо немислимо — спря Лайла от училище и сам се зае да я обучава. Всеки ден след залез Лайла отиваше в кабинета му и докато Хекматияр обстрелваше с ракети Масуд от южните предградия на града, двамата с баби тълкуваха газелите на Хафез и стиховете на любимия му афганистански поет Устад Халили. Баби я учеше да извежда корен квадратен, показа й как да разлага многочлени на множители и да представя графически уравнения. Когато й преподаваше, изглеждаше променен. Беше в стихията си и й се струваше по-висок. Гласът му бе по-спокоен и по-дълбок и той не примигваше толкова често. Лайла си го представяше какъв е бил някога, когато е изтривал с грациозни движения написаното на черната дъска и е надничал бащински и грижовно в тетрадките на учениците.

Но на нея не й беше лесно да внимава. Постоянно се разсейваше.

— Как се изчислява повърхнината на пирамида? — питаше баби, но на нея единственото, което й беше в главата, бяха устните на Тарик, горещият му дъх, собственото й отражение в лешниковите му очи. След онзи случай под дървото тя го беше целувала още два пъти — по-дълго, по-страстно и, надяваше се, по-умело. И двата пъти се срещнаха в полутъмния проход, където Лайла го беше заварила да пуши в деня на празничния обяд на мами. Втория път му позволи да пипне гърдите й.

— Лайла?

— Да, баби.

— Пирамида. Повърхнина. Къде си?

— Съжалявам, баби. Бях малко… Да видим. Пирамида… Пирамида… Една трета от лицето на основата, умножена по височината.

Баби я погледна озадачено и се втренчи в нея, а Лайла се сети как ръцете на Тарик стискат гърдите й и двамата не спират да се целуват.

Един ден през същия месец юни Гити се прибирала от училище с две свои съученички. Само на три пресечки от дома й паднала заблудена ракета. По-късно Лайла научи, че Нила, майката на Гити, тичала нагоре-надолу по улицата, събирала в престилка късове от тялото на дъщеря си и пищяла неистово. Две седмици след това щяха да открият на един покрив разлагащия се десен крак на Гити все още в найлонов чорап и червена гуменка.

Докато четяха сура „Ал Фатиха“ за Гити в деня след гибелта й, Лайла седеше потресена в пълната с ридаещи жени стая. За пръв път в живота й беше умрял някой, когото тя познаваше, с когото беше близка, когото обичаше. Не можеше да осъзнае необяснимия факт, че Гити вече я няма. Гити, с която си беше разменяла тайно бележници в клас, чиито нокти беше лакирала и й беше скубала с пинцети косъмчета от брадичката. Гити, която щеше да се омъжи за вратаря Сабир, беше мъртва. Разкъсана на парчета. Лайла най-сетне заплака за приятелката си. И всички сълзи, които не можа да пролее по време на погребението на братята си, рукнаха.

25

Лайла не можеше да помръдне, сякаш всяка нейна става беше гипсирана. Водеше се някакъв разговор, но тя сякаш не участваше в него, а просто подслушваше отдалеч. Тарик говореше, а тя си представяше живота си като изгнило, прокъсано въже с разпадащи се влакна.

Този августовски следобед на 1992 година беше горещ и задушен, а те бяха в дневната у Лайла. Мами цял ден се беше оплаквала от стомашни божи и само преди минути баби я беше завел на лекар въпреки ракетите, които Хекматияр изстрелваше от юг. А сега тук беше Тарик, седеше на дивана до Лайла, забил очи в земята и стиснал ръце между коленете си.

И казваше, че напуска.

Не квартала. Не Кабул. А изобщо страната.

Напуска.

Пред очите й се завъртяха черни кръгове.

— Къде? Къде ще отидеш?

— Най-напред в Пакистан. В Пешавар. После не знам. Може би в Индостан. В Иран.

— Колко време?

— Не знам.

— Питам от колко време знаеш?

— От няколко дни. Исках веднага да ти кажа, Лайла, кълна се, но не посмях. Знаех колко ще се разстроиш.

— Кога?

— Утре.

— Утре?

— Погледни ме, Лайла.

— Утре.

— Заради баща ми. Сърцето му няма да издържи на всичките тези боеве и убийства…

Лайла зарови лице в ръцете си и ужасен страх изпълни гърдите й.

Хрумна й, че е трябвало да го предвиди. Почти всеки, когото познаваше, си беше събрал багажа и беше заминал. Кварталът обезлюдя и сега, само четири месеца, откакто започнаха сраженията между фракциите на муджахидините, тя почти не срещаше познат по улиците. Семейството на Хасина избяга през май в Техеран. През същия месец Уаджма и роднините й се преселиха в Исламабад. Родителите на Гити и близките й заминаха през юни, скоро след като тя бе убита. Лайла не знаеше къде са отишли — носеше се слух, че са тръгнали за Машхад в Иран. След като хората си тръгнеха, домовете им оставаха празни за няколко дни, а после в тях се заселваха хора от милициите или напълно непознати.

Всички напускаха. А сега и Тарик.

— И майка ми вече не е млада — каза той. — Те през цялото време са толкова уплашени. Погледни ме, Лайла.

— Трябваше да ми кажеш.

— Моля те, погледни ме.

От гърлото й се изтръгна стон. После хлипане. А след това вече плачеше и когато той понечи да избърше с палец бузата й, отблъсна ръката му. Беше егоистично и безразсъдно, но беше бясна, че той я изоставя, той, Тарик, който беше като нейно продължение и чиято сянка изникваше зад нея във всеки неин спомен. Как можеше да я остави? Тя го зашлеви. После пак. Вкопчи се в косата му. Наложи се да я стисне за китките и заговори нещо, което тя не можеше да разбере. Продължи кротко, с разумни доводи; неусетно приближиха чело до чело, нос до нос и тя отново усети топлината на дъха му.

А когато неочаквано той се наклони към нея, тя стори същото.

През следващите дни и седмици Лайла щеше да се бори като обезумяла да скъта в паметта си всеки миг от онова, което се случи после. Като почитател на изкуството, бягащ от горящ музей, щеше да грабне каквото може — поглед, шепот, стон, — за да го спаси от изпепеляване, да го съхрани. Ала времето е най-жестокият пожар и в крайна сметка тя не успя да опази всичко. Но все пак имаше нещо: онази първа раздираща болка ниско долу. Косите слънчеви лъчи на килима. Петата й, докосваща студената твърда протеза, откачена припряно и паднала помежду им. Ръцете й около лактите му. Рожденият белег с форма на мандолина под ключицата му. Лицето му над нейното. Черните му къдри, които гъделичкат устните, брадичката й. Ужасът, че ще ги разкрият. Отказът да повярват в собствената си смелост и дързост. Непознатото върховно удоволствие, примесено с болка. И погледът, хилядите погледи, с които я гледаше Тарик — изпълнени със страх, нежност, извинение, неудобство, но най-вече, най-вече на копнеж.

Последва нервно бързане. Трескаво закопчавани копчета и катарами, разресвани с пръсти коси. После седяха прилепени един до друг, душейки пламналите си лица, и двамата занемели, и двамата зашеметени от съдбовността на случилото се. От безумието, което бяха извършили.

Лайла забеляза три капки кръв на килима, нейната кръв, и си представи как по-късно родителите й ще седят на този диван, без да подозират за греха й. Сетне я връхлетяха срамът, чувството за вина, а часовникът на горния етаж тиктакаше и отекваше гръмко в ушите й. Като чукчето на съдия, което не спира да тропа обвинително.

После Тарик каза:

— Ела с мен.

За момент Лайла почти повярва, че е възможно. Тя, Тарик и родителите му заминават заедно. Събират си багажа, качват се на автобус, загърбват цялото това насилие и отиват да намерят блаженство или неволи, но каквото и да бе, щяха да го посрещнат заедно. Нямаше да има тъжна раздяла, нямаше да живее в убийствена самота.

Можеше да отиде с него. Можеха да са заедно.

И щяха да имат повече следобеди като този.

— Искам да се оженя за теб, Лайла.

За пръв път, откакто лежаха на пода, тя вдигна очи към неговите. Мъчеше се да разгадае чувствата му. Този път не видя закачливост. В погледа му имаше убеденост и простодушна, но упорита настойчивост.

— Тарик…

— Позволи ми да се оженя за теб, Лайла. Днес. Можем да се оженим днес.

И той продължи да говори. Как ще отидат в някоя джамия, ще намерят молла, двама свидетели, ще направят бърза никка…

Но Лайла мислеше за мами, неотстъпчива и безкомпромисна като муджахидините, за изражението й, пропито с озлобление и отчаяние. Мислеше за баби, който отдавна се беше предал и си оставаше един тъжен и жалък противник на мами.

„От време на време си казвам, че ти си всичко, което имам, момичето ми.“

Такива бяха обстоятелствата в живота й, неизбежните му истини.

— Ще поискам от кака Хаким ръката ти. Той ще ни благослови, Лайла. Сигурен съм.

Тарик не преставаше да говори. Отначало гласът му беше тих, после висок, умолителен, увещаващ; лицето му бе изпълнено с надежда, сетне съкрушено.

— Не мога — каза Лайла.

— Не говори така. Обичам те.

— Съжалявам.

— Обичам те.

Колко дълго беше чакала да чуе тези думи от него?

Колко пъти бе сънувала, че ги изрича? И ето, че най-сетне ги чу, но по ирония на съдбата те я сломиха.

— Не мога да зарежа баща си — промълви тя. — Аз съм всичко, което му е останало. И неговото сърце няма да издържи.

Тарик го знаеше. Знаеше, че и тя като него не може да загърби задълженията в живота си, но увещанията продължиха — неговите молби и нейните откази, неговите предложения и нейните извинения, неговите и нейните сълзи.

Накрая Лайла го помоли да си тръгне.

На прага го накара да й обещае, че ще замине, без да се сбогува, и затвори. Облегна гръб на вратата, разтрисана от ударите на юмруците му, впила една ръка в корема си и притиснала уста с другата, а той говореше отвън и обещаваше, че ще се върне, че ще се върне за нея. Лайла стоя така, докато Тарик не се измори, докато не се отказа, а после се вслушваше в неравните му стъпки, докато те заглъхнаха, докато всичко утихна освен оръдейната стрелба по хълмовете и блъсъците на сърцето й, разтърсващи корема, слепоочията и костите й.

26

Беше най-горещият ден от годината. Планините преграждаха пътя на палещата жега и градът се задушаваше. От дни нямаше ток и вентилаторите в Кабул бездействаха, едва ли не с насмешка.

Лайла лежеше неподвижно на дивана в дневната с подгизнала от пот риза. Всяко издишване опарваше върха на носа й. Чуваше родителите си да разговарят в стаята на мами. Преди няколко нощи, както и предишната нощ тя се събуди и й се стори, че чува гласовете им долу. Откакто един куршум проби дупка в портата им, вече разговаряха всеки ден.

Вън отекна далечният тътен на артилерия, а после, малко по-близо — трещенето на дълъг картечен откос, последван от още един. В душата на Лайла също се водеше битка — чувството за вина и срамът се бореха с убеждението, че онова, което двамата с Тарик извършиха, не е греховно, че е естествено, добро, красиво, дори неизбежно, подтикнато от опасението, че никога повече няма да се видят.

Лайла се извъртя на една страна и се опита да си спомни нещо. В един момент, когато бяха на пода, Тарик отпусна чело върху нейното. После изрече задъхано нещо, дали беше: „Причинявам ли ти болка?“ или „Това причинява ли ти болка?“

Лайла не можеше да реши кое от двете беше изрекъл.

Причинявам ли ти болка?

Това причинява ли ти болка?

Само две седмици, откакто беше заминал, и ето, че вече се случваше — времето размиваше очертанията на онези отчетливи спомени. Лайла се гмурна надълбоко в съзнанието си. Какво беше казал? Изведнъж й се стори жизненоважно непременно да е наясно. Тя затвори очи и се съсредоточи.

С течение на времето щеше постепенно да се уморява от това упражнение. Щеше да й се струва все по-изтощително да извиква във въображението си, да отупва от праха, да вдъхва живот на нещо отдавна мъртво. Щеше да настъпи ден, всъщност години по-късно, когато Лайла нямаше повече да оплаква загубата му. Или поне не толкова безутешно. Щеше да дойде ден, когато чертите на лицето му щяха да започнат да избледняват в паметта й, ден, в който нямаше да хуква навън, щом чуеше някоя майка да вика по име сина си, наречен Тарик. Нямаше да й липсва толкова, колкото сега, когато болката от отсъствието му беше неин непрестанен спътник — като илюзорната болка в ампутиран крайник.

Само в редки случаи, докато гладеше риза или люлееше децата си на люлка, нещо незначително — топлината на килима под краката й в горещ ден или извивката на челото на непознат — щеше да я връща към спомена за онзи техен следобед. И всичко щеше да нахлува отново. Непринудеността. Смайващата дързост. Непохватността. Разкъсващата болка, екстазът, тъгата. Топлината на сплетените им тела.

При този спомен дъхът й щеше да секва.

Но после всичко щеше да отмине. Моментът щеше да отлети. И тя нямаше да чувства нищо друго освен смътно безпокойство.

Реши, че е казал: „Причинявам ли ти болка?“ Да. Това беше. Лайла беше щастлива, че си е спомнила.

После баби се провикна от горната площадка. Молеше я да се качи бързо.

— Съгласи се! — пошушна й той, а гласът му трепереше от едва сдържана възбуда.

Тримата седнаха на леглото в стаята на мами. Ракетите свистяха в небето — силите на Хекматияр и Масуд не спираха да се сражават. Лайла знаеше, че някъде в града някой току-що е умрял и че над някоя рухнала къща се стеле саван от черен дим. На сутринта по земята щеше да има трупове. Някои щяха да бъдат прибрани. Други не. После кучетата на Кабул, които вече бяха харесали човешкото месо, щяха да пируват.

Въпреки това Лайла изпита силно желание да хукне през тези улици. Едва сдържаше щастието си. Трябваше да си налага да седи кротко, да не крещи от радост. Баби каза, че тримата ще отидат първо в Пакистан и ще подадат молба за визи. Пакистан, където беше Тарик! Той беше заминал само преди седемнайсет дни, изчисли развълнувано тя. Ако мами беше склонила седемнайсет дни по-рано, можеха да пътуват заедно. И сега, в този момент, тя можеше да е с Тарик! Но вече нямаше значение. Тя, мами и баби тръгваха за Пешавар, където щяха да намерят Тарик и родителите му. Със сигурност щяха да ги открият и заедно да се заемат с уреждането на документите. А после… кой знае? Кой знае? Европа? Америка? Може би, както баби казваше, някъде близо до морето…

Мами беше полегнала, подпряла рамене на таблата на леглото. Очите й бяха подути. И ровеше в косата си.

Три дни преди това Лайла беше излязла навън да поеме глътка въздух. Стоеше облегната на портата, когато чу силен пукот, мярна нещо, прелитащо покрай дясното й ухо, а после разхвърчани тресчици. След смъртта на Гити, след хилядите стрелби и неизброимите ракети, обсипали Кабул, тъкмо тази единствена кръгла дупка в портата на два-три пръста от главата на Лайла накара мами да прогледне. Накара я да разбере, че една война й е струвала вече две деца, а тази, сегашната, може да й струва и последното.

Ахмад и Нур се усмихваха от стените на стаята. Лайла следеше как очите на майка й шарят виновно от една снимка на друга. Сякаш търсеха съгласието им. Благословията им. Сякаш молеха за прошка.

— Вече нищо не ни задържа тук — каза баби. — Момчетата ни ги няма, но все още имаме Лайла. Все още ти имаш мен и аз теб, Фариба. Можем да започнем нов живот.

Баби се пресегна да докосне ръката на мами, а тя не се отдръпна. На лицето й беше изписано отстъпление. Примирение. Те се хванаха за ръце, а след миг се залюляха безмълвно в прегръдка. Мами зарови лице във врата му. Вкопчи се в ризата му.

Тази нощ Лайла дълго не можа да заспи от възбуда. Лежеше и гледаше как хоризонтът постепенно се обагря в ярки оттенъци на оранжево и жълто. Но по едно време въпреки възбудата и пукота на артилерийската стрелба най-сетне заспа.

И сънува сън.

Двамата са на някакъв плаж. Седнали са на дюшек. Денят е студен и мрачен, но до Тарик е топло под одеялото, с което са се загърнали. От тук Лайла вижда колите, паркирани зад ниска ограда с олющена бяла боя под редица разклащани от вятъра палми. Този вятър насълзява очите й, засипва обувките им с пясък, подмята къдели суха трева от гребена на една дюна към гребена на друга. Двамата гледат как в далечината платноходките се катерят по вълните. Около тях кряскат чайки. Нов облак пясък се вдига от ниските голи склонове. После се чува звук, нещо като песнопение, и тя му разказва какво я е учил преди години баби за пеещите пясъци.

Той потърква веждата й и избърсва песъчинките от нея. Тя зърва проблясването на халката му. Еднаква е с нейната — златна и богато гравирана.

Истина е, казва му. От триенето на песъчинките една о друга. Слушай. Той се заслушва. Мръщи се. Двамата чакат. И го чуват отново — звук като стенание, когато вятърът е слаб и нежен; като пронизителен писък, когато вятърът духа силно.

Баби каза, че ще вземат само най-необходимото. Останалото щяха да продадат.

— С това трябва да преживяваме в Пешавар, докато си намеря работа.

През следващите два дни те събираха вещите за продан и ги трупаха на големи купчини.

В стаята си Лайла отделяше стари блузи, стари обувки, книги, играчки. Надникна под леглото и откри жълта стъклена кравичка, която Хасина й беше дала през едно междучасие в пети клас. Ключодържател във формата на миниатюрна футболна топка, подарък от Гити. Малка дървена зебра на колела. Глинен космонавт, който двамата с Тарик намериха в канала. Тогава тя беше на шест, а той на осем години. Лайла си спомни как се сдърпаха леко кой пръв е видял космонавта.

И мами си събираше вещите. Движенията й бяха неохотни, погледът й — апатичен, разсеян. Тя се разделяше с красивите си чинии, салфетките, всичките си бижута освен брачната халка и повечето си стари дрехи.

— Няма да продадеш това, нали? — попита Лайла и вдигна сватбената й рокля. Тежките дипли се изсипаха в скута й. Лайла прокара пръсти по дантелата и панделката около врата, по пришитите перли на ръкавите.

Мами повдигна рамене, взе роклята от ръцете й и я метна безцеремонно върху купчина дрехи. Сякаш отскубна лепенка от рана, помисли си Лайла.

Баби имаше най-мъчителната задача.

Лайла го завари в кабинета да оглежда с печална физиономия рафтовете с книги. Беше облечен в купена на старо тениска с щампа на червения мост на Сан Франциско. Над разпенените води се стелеше гъста мъгла и поглъщаше кулите на моста.

— Нали знаеш старата игра — каза той. — На самотен остров си. И имаш право на пет книги. Кои избираш? Никога не съм си помислял, че наистина ще ми се наложи да го правя.

— Ще трябва да ти съберем нова библиотека, баби.

— Хм. — Той се усмихна тъжно. — Не мога да повярвам, че напускам Кабул. Тук следвах, тук започнах първата си работа, станах баща. Странно ми е, като си помисля, че скоро ще спя под небето на чужд град.

— И за мен е странно.

— Поемата за Кабул не ми излиза от главата цял ден. Написал я е Саиб-е Табризи — през седемнайсети век, мисля. Знаех я цялата, но сега си спомням само два стиха:

Лайла вдигна очи и видя, че той плаче. Прегърна го през кръста.

— О, баби. Ще се върнем, когато войната свърши. Ще се върнем в Кабул, иншаллах. Ще видиш.

На третия ден сутринта Лайла започна да изнася купчините вещи на двора и да ги трупа до портата. После щяха да хванат такси и да откарат всичко в заложна къща.

Лайла не преставаше да снове напред-назад и да пренася камари дрехи и съдове, кашон след кашон с книгите на баби. Към обед, когато планината от вещи до портата вече стигаше до кръста й, трябваше да е капнала от умора. Но знаеше, че с всяка крачка се приближава до часа на срещата си с Тарик, и с всяка крачка нозете й ставаха по-пъргави, ръцете й — по-неуморни.

— Ще ни трябва голямо такси.

Лайла погледна нагоре. Мами се провикваше от спалнята си. Беше опряла лакти на перваза на прозореца. Ярките слънчеви лъчи огряваха сивеещата й коса и измъченото слабо лице. Мами беше в същата кобалтовосиня рокля, която носеше на празничния обяд преди четири месеца, кокетна рокля за млада жена. Но сега Лайла видя горе една старица. Възлести ръце, хлътнали слепоочия и уморени очи с тъмни кръгове — съвършено различна от пълничката жена с кръгло лице, усмихваща се лъчезарно от онези пожълтели сватбени снимки.

— Две големи таксита — рече Лайла.

Виждаше и баби да трупа в дневната кашони с книги.

— Прибери се, като свършиш — каза мами. — Ще обядваме. Варени яйца и снощния боб.

— Най ги обичам — отвърна Лайла.

Изведнъж се сети за съня си. Тя и Тарик на дюшек. Океанът. Вятърът. Дюните.

Запита се как точно звучаха пеещите пясъци.

Лайла спря, защото видя сив гущер да излазва от пукнатина в пръстта. Главата му се стрелна насам-натам, той примига и се шмугна под един камък.

Тя отново си представи брега. Пеенето на пясъците зазвуча наоколо. И се усили. С всеки миг ставаше по-високо и по-звънко. Засвири в ушите й. Заглуши всичко останало. Сега чайките бяха пернати мимове, които отваряха и затваряха неми човки, а вълните се разбиваха на пяна и пръски, но без рев. Пясъците пееха. Всъщност виеха. Издаваха някакъв… може би писък?

Не писък. Не. Свистене.

Лайла пусна книгите в краката си и погледна към небето. Засенчи очи с една ръка. Последва страховит рев. Зад гърба й блесна бяла светлина. Земята под краката й се люшна.

Нещо горещо и много мощно я блъсна в гърба.

Изтръгна я от сандалите й. Вдигна я нагоре и сега тя летеше, извиваше се, въртеше се във въздуха, виждаше небето, после земята, после пак небето и пак земята. Край нея профуча горяща греда. И безброй парчета стъкло и й се стори, че вижда всяко стъкълце поотделно — танцуват около нея, лекичко се удрят едно в друго и улавят слънчевата светлина. Прекрасни малки дъги.

После Лайла се блъсна в зида. Сгромоляса се на земята. По лицето и ръцете й се посипаха пръст, чакъл и стъкла. Последното, което усети, беше как нещо тупна наблизо. Мярна кървав къс. А на него — върха на червен мост, подаващ се от гъста мъгла.

Движещи се наоколо сенки. На тавана сияе флуоресцентна светлина. Появява се женско лице, надвесва се над нея.

Лайла се връща обратно в мрака.

Друго лице. Този път мъжко. Чертите му изглеждат груби и унили. Устните му се движат, но не издават звук. Лайла чува единствено звънене.

Мъжът й маха с ръка. Мръщи се. Устните му отново се движат.

Боли я. Не може да диша от болка. Боли я навсякъде. Чаша вода. Розово хапче. Обратно в мрака.

Пак жената. Дълго лице, тесни очи. Казва нещо. Лайла не чува нищо освен звънтенето. Но вижда думите — те се леят от устата на жената като гъст черен сироп.

Болят я гърдите. Болят я ръцете и краката.

Наоколо се движат сенки.

Къде е Тарик?

Защо не е тук?

Мрак. Рой звезди.

Двамата с баби са застанали някъде нависоко. Той сочи към ечемично поле. Започва да боботи мотор.

Жената с дългото лице стои над нея и я гледа. Лайла не може да диша от болка. Някъде свири акордеон.

Слава богу, пак розово хапче. После дълбока Всичко потъва в дълбока тишина.