Хиляда сияйни слънца

48

Тарик страда от главоболие.

Някои нощи Лайла се събужда и го намира седнал на ръба на леглото да се клати напред-назад, вдигнал долната си риза на главата. Казва, че главоболията започнали в Назир Бах, а после се влошили в затвора. Понякога дори повръща и не вижда с едното око. Обяснява, че в едното му слепоочие сякаш се забива касапски нож, минава с бавно въртене през мозъка му и излиза от другата страна.

— Дори усещам вкуса на метала още преди главата да ме зацепи.

Понякога Лайла мокри кърпа и я слага на челото му. Това помага донякъде. Помагат и кръглите бели хапчета, предписани от лекаря на Сайед. Но има нощи, когато той стене от болка, очите му кръвясват, целият се тресе. При такива пристъпи Лайла сяда до него, масажира тила му, стиска ръцете му и усеща хладината на брачната му халка в дланта си.

Ожениха се в деня, когато пристигнаха в Мъри. Сайед, изглежда, си отдъхна, когато Тарик му каза, че ще се женят, защото нямаше да му се налага да обсъжда деликатния проблем на незаконното съжителство в хотела му. Сайед е съвсем различен от човека, когото Лайла си е представяла с румено лице и очи като грахчета. Има посребрени червеникави мустаци със завити нагоре тънки краища и дълга рошава коса, сресана назад. Говори тихо и възпитано, има премерена реч и плавни движения.

Сайед беше този, който повика свой приятел молла за тяхната никка, и този, който дръпна Тарик настрани и му даде пари. Тарик не искаше да ги вземе, но Сайед настоя. После Тарик излезе и се върна с две обикновени тънки халки. Ожениха се по-късно същата вечер, след като децата си легнаха.

В огледалото под зеления воал, с който моллата покри главите им, очите на Лайла срещнаха очите на Тарик. Нямаше сълзи, нямаше подобаващи за случая усмивки, нито прошепнати клетви за вечна любов. В пълната тишина Лайла погледна отраженията им в огледалото, преждевременно състарените лица, торбичките и бръчките по някогашните гладки млади лица. Тарик отвори уста и понечи да каже нещо, но точно тогава някой дръпна воала и Лайла не успя да разбере какво всъщност се канеше да каже.

Същата нощ те лежаха на леглото като мъж и жена, а децата спяха до тях на походни легла. Лайла си спомни лекотата, с която някога огласяха въздуха, объркания бурен поток от думи. Спомни си как винаги се прекъсваха, как се дърпаха за яките, за да наблегнат на нещо, как бързо се разсмиваха и колко нетърпеливи бяха да си доставят радост един на друг. Толкова много бяха преживели след онези детски дни, толкова много неща трябваше да се кажат. Но в тази първа нощ съдбовността на всичко това лиши Лайла от думи. Тази нощ й стигаше блаженството да е до него. Блаженството да знае, че той е тук, да усеща топлината му до себе си, да лежи с него, главите им да се докосват, а дясната му ръка да е вплетена в лявата й.

Когато посред нощ се събуди от жажда, откри, че ръцете им все така са вкопчени една в друга с побелели кокалчета, сякаш са деца, стиснали конците на балоните.

Лайла харесва хладните мъгливи утрини на Мъри и ослепителния залез, тъмното великолепие на нощното небе; зеленината на боровете и мекия кафяв цвят на катеричките, стрелкащи се по мощните стволове на дърветата; внезапните проливни дъждове, които подгонват купувачите на сушина в Мола. Харесва магазинчетата за сувенири и всевъзможните хотели и дори оплакванията на местните жители от неспирното строителство, което унищожавало природната красота на Мъри. На Лайла й е чудно, че някой може да се оплаква, задето се строят сгради. В Кабул биха се радвали.

Харесва й, че имат баня. Не на двора, а в самата къща, истинска баня с тоалетна, с течаща вода, душ, а също и мивка с два крана, от които с едно леко завъртане пускаш топла или студена вода. Обича да се събужда сутрин от мекането на Альона и безобидното гълчене на готвачката Адиба, която твори чудеса в кухнята.

Понякога, когато гледа как Тарик спи, как децата мърморят и се въртят насън, Лайла се задавя от вълнение и благодарност и очите й се насълзяват.

Сутрин тя следва Тарик от стая в стая. Връзката ключове на кръста му подрънква, а в една гайка на панталона му е затъкнат спрей за прозорци. Лайла носи кофа, пълна с кърпи и бърсалки, дезинфектант, четка за тоалетна и препарат за мебели. Азиза ги следва неотклонно, хванала парцал с дръжка в едната ръка, а в другата — пълната с боб кукла, която Мариам й бе направила. Начумереният Залмай се влачи неохотно след тях, винаги най-отзад.

Лайла чисти с прахосмукачка, сменя чаршафи и бърше прах. Тарик търка мивките и ваните, почиства тоалетните и забърсва линолеума. Той зарежда полиците с чисти кърпи, миниатюрни шишенца с шампоан и ухаещи на бадем сапунчета. Азиза е поела задачата да пръска и забърсва прозорците и докато работи, куклата е неизменно до нея.

Лайла й е казала за Тарик няколко дни след тяхната никка.

Странно е това, което става между Азиза и Тарик, мисли си недоумяващо тя. Азиза вече довършва изреченията му, а той нейните. Подава му неща, преди да ги е поискал.

Вечер на масата си разменят тайни усмивки, все едно се познават от много време, сякаш са приятели, срещнали се след продължителна раздяла.

Когато Лайла й каза, Азиза сведе замислен поглед към ръцете си и след дълго мълчание каза:

— Харесвам го.

— Той те обича.

— Така ли каза?

— Не е нужно да го казва, Азиза.

— Искам да знам всичко, разкажи ми.

И Лайла й разказа.

— Баща ти е добър човек. Най-добрият на света.

— Ами ако си отиде?

— Никога няма да си отиде. Погледни ме, Азиза. Баща ти никога няма да те нарани и никога няма да си отиде.

Облекчението по лицето на дъщеря й я покруси и умили.

Тарик купи на Залмай конче-люлка и му направи каручка. Беше се научил от един затворник да прави животни от хартия, тъй че нагъна, изряза и превърна безброй листове хартия в лъвове и кенгура за него, в коне и яркочервени птици.

Но Залмай отхвърля безцеремонно, понякога злобно тези опити за преговори.

— Ти си магаре — крещи той. — Не ти ща играчките.

— Залмай! — ахва Лайла.

— Всичко е наред — казва Тарик. — Всичко е наред, Лайла. Остави го.

— Ти не си моят баба джан! Той все пътува, но като се върне, ще те пребие! И ти няма да можеш да избягаш, защото той има два крака, а ти само един.

Вечер Лайла притиска Залмай и декламира с него молитвите за спасение от Бабалу. Когато той пита, тя пак му казва лъжата, казва му, че неговият татко е заминал надалеч и тя не знае кога ще се върне. Отвращава се от себе си, че мами така едно дете.

Лайла осъзнава, че тази срамна лъжа ще трябва да бъде повтаряна отново и отново. Защото Залмай ще пита и когато скача от люлка, и когато се събужда от следобеден сън, а и по-късно, когато ще е достатъчно голям, за да си завързва обувките и да ходи сам на училище. Лъжата ще трябва да бъде повтаряна.

Лайла си дава сметка, че в някакъв момент въпросите ще пресъхнат. Постепенно Залмай ще престане да се чуди защо баща му го е напуснал. И няма вече да го съзира до някой светофар, няма да се припознава в прегърбените възрастни хора на улицата или в кафенетата на открито. И някой ден, докато върви по брега на река или поглежда през прозореца навалелия сняг, ще остане поразен, че липсата на баща му вече не е зейнала рана. Че сега се е превърнала в нещо по-безболезнено. Като герой от книгите, любим герой, обвит в тайнственост.

Тук, в Мъри, Лайла е щастлива. Но това не е лесно щастие. Не е щастие без цена.

През почивните си дни Тарик ги води в Мола, където е пълно с магазини за дрънкулки, а отсреща е Англиканската църква, построена в средата на деветнайсети век. Тарик им купува от улични продавачи пикантен чапли кебап. Проправят си път през тълпи от местни жители, европейци с мобилни телефони и фотоапарати, пакистанци, избягали от жегата в равнините.

Понякога взимат автобус до Кашмир Пойнт. От там Тарик им показва долината на река Джелъм, покритите с ели ниски склонове и обраслите с гъсти гори хълмове, където според него човек все още можел да зърне мятащи се от клон на клон маймуни. Отиват и до курортното селище Натия Гали на около трийсет километра от Мъри, където Тарик държи Лайла за ръка, докато вървят по сенчестия път към резиденцията на губернатора. Спират до старото английско гробище или взимат такси и отиват до върха на планината, за да се любуват на зелената, тук-там скрита от мъгла долина.

По време на разходките си минават покрай витрини и Лайла зърва отраженията им. Мъж, жена, дъщеря и син. Отстрани те би трябвало да изглеждат като най-обикновено семейство, без тайни и лъжи, без разкаяния.

Азиза има кошмари, от които се събужда с писък. Лайла трябва да легне до нея, да избърше с ръкав бузите й и да я гали успокоително по гърба, докато заспи.

Лайла има свои натрапчиви сънища. В тях тя винаги е в къщата в Кабул, минава по коридора, качва се по стълбата. Сама е, но чува от едната стая ритмичното съскане на ютия, тръскането чаршафи, шумоленето им. Понякога чува нисък женски глас да си тананика стара хератска песен. Но когато влиза, стаята е празна. В нея няма жива душа.

Събужда се разтреперана, плувнала в пот, с насълзени очи. Събужда се опустошена. Всеки път.

Една неделя през септември Лайла слага Залмай, който има настинка, да поспи, когато Тарик нахълтва в бунгалото.

— Чу ли? — пита той задъхан. — Убили са го. Убили са Ахмад шах Масуд. Мъртъв е.

— Какво?

Разказва й от вратата, каквото знае.

— Давал интервю на двама журналисти, които се представили за белгийци от марокански произход. Докато разговаряли, скрита във видеокамерата бомба избухнала и убила Масуд и един от журналистите. Другият е застрелян, преди да успее да избяга. Казват, че не са били журналисти, а може би хора на „Ал Кайда“.

Лайла си спомня плаката на Ахмад шах Масуд, който мами си беше закачила в спалнята. Масуд е леко приведен напред, едната му вежда е вдигната, а лицето силно съсредоточено, сякаш слуша внимателно някого. Лайла си спомня колко благодарна беше мами, че той е произнесъл реч на погребението на синовете й, как разказваше на всички за това. А като избухна войната между неговата фракция и другите, мами отказваше да го вини. „Той е добър човек — повтаряше тя. — Той иска мир. Иска да възстанови Афганистан. Но те не го оставят. Просто му пречат.“ Дори накрая, след като всичко се обърка ужасно и Кабул се превърна в руина, за мами Масуд все още беше Панджширския лъв.

Лайла не може да прощава толкова лесно. Насилствената смърт на този човек не й носи радост, но тя си спомня прекалено добре как цели квартали се сриваха пред очите му, как извличаха мъртви тела изпод развалините, как откриваха на покриви или на върха на някое високо дърво ръцете и краката на деца дни след погребението им. Спомня си прекалено ясно лицето на мами мигове преди взрива и колкото и да се мъчи, не може да забрави лежащото наблизо обезглавено тяло на баби и кулата на моста върху тениската му, потопена в мъгла и кръв.

— Ще има погребение — говори Тарик. — Сигурен съм. Сигурно в Равалпинди. И ще бъде грандиозно.

Залмай, който беше почти заспал, сега седи в леглото и търка очите си с юмручета.

Два дни по-късно чистят една стая, когато чуват суматоха. Тарик пуска парцала и хуква навън. Лайла го следва.

Шумът идва от фоайето на хотела. Вдясно от рецепцията има салон с няколко стола и две канапета, тапицирани с бежов велур. В ъгъла, обърнат към канапетата, е сложен телевизор и Сайед, портиерът и няколко гости са се струпали пред него.

Лайла и Тарик се вмъкват сред тях.

Каналът е Би Би Си. На екрана се вижда небостъргач, от чиито високи етажи бълва черен дим. Тарик казва нещо на Сайед и Сайед още не е успял да му отговори, когато от ъгъла на екрана се появява самолет. Той се врязва в съседния небостъргач, избухва и се превръща в огнена топка — най-голямата, която Лайла е виждала някога. Всички във фоайето ахват едновременно.

Двете кули рухват за по-малко от два часа.

Скоро по всички телевизионни канали говорят за Афганистан, талибаните и Осама бин Ладен.

— Чу ли какво казаха талибаните за Осама бин Ладен? — пита Тарик.

Азиза седи срещу него и се е вторачила в дъската. Тарик я беше научил да играе шах. Тя се мръщи и потупва долната си устна, подражава на баща си, когато обмисля поредния ход.

Залмай е вече малко по-добре. Той спи, а Лайла му маже гърдите с „Викс“.

— Чух — отвръща тя.

Талибаните бяха обявили, че няма да се откажат от Бин Ладен, защото той е потърсил убежище в Афганистан, а да предадеш гост противоречи на етичния кодекс „Пушунвали“. Тарик се подсмихва горчиво и Лайла долавя отвращението му от изопачаването на благородните обичаи на неговия народ.

Няколко дни след атаките Лайла и Тарик отново са във фоайето. От екрана говори Джордж Буш. Зад него има голямо американско знаме. В един момент гласът му трепва и Лайла мисли, че той ще се разплаче.

Сайед, който знае английски, им обяснява, че Буш току-що е обявил война.

— На кого? — пита Тарик.

— Като начало на вашата страна.

— Може и да не е чак толкова зле — казва Тарик.

Тъкмо са свършили да се любят. Той лежи до нея с глава на гърдите й и ръка на корема. Първите няколко пъти бяха безуспешни. Тарик не преставаше да се извинява, а Лайла — да му вдъхва увереност. Все още изпитват затруднения, не физически, а „логистични“. Бунгалото, което делят с децата, е тясно. Децата спят под тях на походни легла, тъй че те двамата не могат да се усамотят. Повечето пъти Лайла и Тарик се любят безмълвно, със сдържана няма страст, напълно облечени под одеялото като предпазна мярка, в случай че децата се събудят. Те са постоянно нащрек — да не би да шумят с чаршафите, да не би да изскърца пружината. Но Лайла смята, че си заслужава да се тормози от тези опасения, стига да е с Тарик. Когато се любят, тя се чувства закотвена, защитена. Тревогите й, че съвместният им живот заедно е преходно щастие, че скоро пак ще се разпадне на парчета и дрипи, се уталожват. Изчезват страховете й, че ще се разделят.

— Какво искаш да кажеш? — пита сега тя.

— Мисля си за това, което става у дома. В крайна сметка може и да не е чак толкова зле.

Там, у дома, пак падат бомби, този път американски. Всеки ден, докато сменя чаршафи и чисти с прахосмукачката, Лайла гледа сцени от войната. Американците пак са въоръжили муджахидините и са вербували Северния съюз да изпъди талибаните и да намери Осама бин Ладен.

Но думите на Тарик измъчват Лайла. Тя рязко вдига глава.

— Не е чак толкова зле? Да умират хора? Жени, деца, старци? Да се разрушават отново къщи? Не е чак толкова зле ли?

— Шшшт. Ще събудиш децата.

— Как можеш да го кажеш, Тарик? — казва гневно тя. — След тъй наречената груба грешка в Карам? Сто невинни жертви! Ти сам видя телата.

— Не. — Той се надига на лакти и поглежда към нея. — Не ме разбра. Искам да кажа, че…

— Няма как да знаеш — прекъсва го Лайла. Дава си сметка, че говори все по-високо, но това е първата им разправия като съпрузи. — Ти избяга, когато муджахидините започнаха да се бият, помниш ли? Аз съм тази, която остана. Аз. Аз познавам войната. Загубих в нея родителите си. Родителите си, Тарик. И сега да те слушам да казваш, че не е чак толкова зле?

— Съжалявам, Лайла. Съжалявам. — Той взима лицето й в дланите си. — Права си. Исках да кажа, че може би ще има надежда в края на тази война, че може би за пръв път от толкова време…

— Не искам да говорим повече за това — казва Лайла, изненадана, че така се е нахвърлила върху него. Знае, че е несправедлива — нима войната не беше погубила и неговите родители? Яростта в душата й започва да стихва.

Тарик продължава да говори нежно и когато я притегля към себе си, тя се оставя да я прегърне. Оставя се да целува ръцете, а после и челото й. Знае, че той е може би прав, разбира какво иска да й каже. Може би това е нужно. Може би ще има надежда, когато бомбите на Буш престанат да валят. Но няма сили да го каже, не и когато смъртта на мами и баби сега сполетява други хора в Афганистан, не и когато някое нищо неподозиращо дете току-що е осиротяло като нея. Лайла няма сили да го каже. Трудно й е да се зарадва. Изглежда лицемерно, несправедливо.

Същата нощ Залмай се събужда от кашлица. Преди Лайла да успее да помръдне, Тарик вече е станал, закача си протезата, отива при детето и го взема на ръце. Лайла гледа как сянката му се мести насам-натам в мрака. Вижда на рамото му очертанията на главата на Залмай, ръчичките му на врата на Тарик и малките му крака, преметнати през кръста му.

Тарик се връща в леглото, но и двамата не казват дума. Лайла протяга ръка и докосва лицето му. Бузите му са мокри.

За Лайла животът в Мъри е хубав и спокоен. Работата не е тежка, в почивните си дни четиримата се качват с лифта на хълма Патриата или отиват до Пинди Пойнт, откъдето в ясен ден се виждат чак Исламабад и центърът на Равалпинди. Там те постилат одеяло на тревата, ядат питки с кюфтета и краставици и пият студен джинджифилов сок.

Лайла си повтаря, че животът й е хубав и трябва да е благодарна за него. Животът, за който беше мечтала в най-мрачните си дни с Рашид. Напомня си го всеки ден.

В една топла нощ през юли 2002 година двамата с Тарик лежат в леглото и си говорят тихо за всички промени там, у дома. А те са толкова много. Коалиционните сили са изгонили талибаните от всеки по-голям град, изтикали са ги към планините на юг и изток отвъд границата с Пакистан. В Кабул са изпратени международни мироопазващи сили. Страната има временен президент, Хамид Карзай.

Лайла решава, че сега е моментът да каже на Тарик.

Преди година с радост би жертвала едната си ръка да напусне Кабул. Но през последните няколко месеца открива, че й е домъчняло за града на нейното детство. Липсва й суетнята на Шор базар, липсват й градините на Бабур, виковете на носачите на вода, нарамили мехове от ярешка кожа, пазарлъкът с продавачите на дрехи по Птичата улица и с продавачите на пъпеши в Картех-парван.

Но не е само носталгията, която кара напоследък Лайла да мисли толкова много за Кабул. Обзета е от трепетно вълнение. Чува, че в Кабул строят училища, павират наново улици, жените се връщат на работа, а животът й тук, макар и приятен и спокоен, изглежда… непълноценен. Лишен от смисъл. Нещо по-лошо — той е пилеене на време. Напоследък чува гласа на баби. „Можеш да станеш каквато си поискаш, Лайла — казва той. — Сигурен съм в това. Знам също така, че когато тази война свърши, Афганистан ще се нуждае от теб.“

Лайла чува и гласа на мами. Спомня си какво отговаряше тя, когато баща й настояваше да напуснат Афганистан. „Искам да видя мечтата на синовете си осъществена. Искам да съм жива, когато това се случи и Афганистан бъде свободен, за да го видят и момчетата. Те ще го видят през моите очи.“ Сега част от Лайла иска да се върне в Кабул заради мами и баби, за да го видят те през нейните очи.

А най-властно я теглеше натам Мариам. Нима умря за това, питаше се. Нима се жертва, за да стане тя камериерка в чужда страна? Може би за Мариам нямаше значение с какво се занимава, стига тя и децата да са в безопасност и щастливи. Но за Лайла има значение. И то вече огромно.

— Искам да се върнем — казва тя. Тарик присяда в леглото и я поглежда.

— Да се върнем? В Кабул? — пита.

— Само ако и ти искаш.

— Не си ли щастлива тук? Изглеждаш щастлива. А и децата, и те.

Лайла също присяда. Тарик се премества, за да й направи място на леглото.

— Щастлива съм — отвръща тя. — Разбира се. Но… Къде отиваме от тук, Тарик? Колко дълго ще останем? Това не е нашият дом. Кабул е домът ни, а там стават толкова неща, хубави неща. Искам да съм част от тях. Искам да правя нещо. Да помагам. Разбираш ли?

Тарик кима бавно.

— Ето какво искаш, значи. Сигурна ли си?

— Искам го, да. Сигурна съм. Нещо повече — усещам, че трябва да се върна. Вече не изглежда нормално да стоим тук.

Тарик си поглежда ръцете, после пак нея.

— Но само, само ако и ти го искаш.

Тарик се усмихва. Браздите на челото му изчезват и за момент той е пак някогашният Тарик, който не страда от главоболие, който каза веднъж, че в Сибир сополите стават на висулки, преди да стигнат земята. Може да си внушава, но й се струва, че напоследък често е онзи, старият Тарик.

— Аз ли? — пита той. — Ще те последвам и накрай света, Лайла.

Тя го притегля към себе си и го целува по устните. И си мисли, че никога не го е обичала повече, отколкото в този момент.

— Благодаря — казва, опряла чело в неговото.

— Да си идем у дома.

— Но първо искам да идем в Херат.

— В Херат ли? — Лайла му обяснява.

Децата, всяко по своему, имат нужда да бъдат успокоявани. Налага се Лайла да седи с разтревожената Азиза, която все още има кошмари и преди седмица се уплаши до сълзи, когато на някаква сватба наблизо някой изстреля пълнител в небето. Лайла трябва да й обяснява, че когато се върнат в Кабул, талибаните вече няма да са там, че няма да има боеве и тя няма да се върне в сиропиталището.

— Ще живеем всички заедно. Баща ти, аз, Залмай и ти, Азиза. Никога вече няма да се налага да се отделяш от мен. Кълна се. — Лайла се усмихва на дъщеря си. — До деня, когато сама го поискаш. Когато се влюбиш в някой младеж и пожелаеш да се омъжиш за него.

Когато напускат Мъри, Залмай е неутешим. Обвил е ръце около шията на Альона и не иска да я пусне.

— Не мога да го отскубна от нея, мами — казва Азиза.

— Залмай, не можем да качим коза в автобуса — за пореден път обяснява Лайла.

Едва когато Тарик кляка до него и му обещава, че в Кабул ще му купи втора Альона, Залмай я пуска неохотно.

При раздялата със Сайед също има сълзи. Застанал на прага, той държи Корана, за да го целунат три пъти за късмет, а после го вдига и те минават под него. Сайед помага на Тарик да натовари двата им куфара в колата му, откарва ги до автогарата, а после маха за сбогом, докато автобусът се отдалечава.

Лайла се обръща и гледа през задния прозорец как Сайед се смалява и внезапно чува глас, който шепне разколебано: Дали не постъпват глупаво, като оставят сигурността на Мъри? Като се връщат в земята, където са загинали родителите и братята й, където пушекът от бомбите едва се е разсеял.

И тогава от тъмните ниши на паметта й се явяват два стиха от поемата, с която баби се сбогуваше с Кабул.

Лайла се настанява удобно на седалката си и примигвайки, отпъжда влагата от очите си. Кабул я очаква. Нуждае се от нея. Пътят към дома е истината.

Но преди това предстои още едно сбогуване.

Войните в Афганистан са разрушили шосетата, свързващи Кабул, Херат и Кандахар. Най-лесният път до Херат сега е през Машхад в Иран. Лайла и семейството й остават да нощуват в тамошен хотел, а на следващата сутрин вземат друг автобус.

Машхад е многолюден и оживен град. Лайла гледа парковете, джамиите и ресторантчетата за чело кебап, покрай които пътуват. Когато автобусът минава покрай гробницата на имам Реза, осмия шиитски имам, Лайла протяга шия да разгледа блестящите плочки на пищния комплекс, минаретата, великолепния златен купол. Всичко това е безупречно съхранено. Лайла си мисли за статуите на Буда в собствената й страна. Те са вече пясъчни зрънца, които ветровете разнасят над Бамиянската долина.

Пътят с автобус до границата е почти десет часа. Колкото повече наближават Афганистан, толкова по-гол и мрачен става пейзажът. Малко преди да пресекат границата и да влязат в Херат, минават покрай афганистански бежански лагер. За Лайла той е жълт облак прах, черни палатки, паянтови колиби от ламарина. Тя се протяга през седалката и стиска ръката на Тарик.

В Херат повечето улици са павирани и засенчени от уханни борове. Има общински паркове и строящи се библиотеки, спретнати дворове, пребоядисани сгради. Светофарите работят и за изненада на Лайла токът не спира. Тя е чула, че Исмаил хан, местният феодал, тъй да се каже, е помогнал за възстановяването на града със значителните приходи от митата, които събирал на иранската граница и които според Кабул принадлежали не на него, а на централното правителство. Когато произнася името на Исмаил хан, в гласа на шофьора, който ги откарва в хотел „Мувафек“, звучи страхопочитание.

Двудневният престой в „Мувафек“ ще им струва почти една пета от спестяванията, но пътуването от Машхад се оказва безкрайно и децата са изтощени. Докато му подава ключа, възрастният служител на рецепцията обяснява на Тарик, че „Мувафек“ е популярен сред журналистите и служителите от хуманитарните организации.

— И Бин Ладен отседна тук веднъж — хвали се той.

Стаята е с две легла и баня с течаща студена вода. На стената между леглата виси портрет на поета Абдула Ансари. От прозореца се виждат оживената улица и паркът отсреща със светли тухлени пътеки и цветни алеи. Децата, свикнали да гледат телевизия, са разочаровани, че в стаята няма телевизор, макар че много скоро вече спят. Лайла и Тарик също заспиват бързо. Тя се е гушнала в ръцете му и само веднъж се събужда от сън, който не може да си спомни.

На другата сутрин след закуска с чай и пресен хляб, мармалад от дюли и варени яйца Тарик й намира такси.

— Сигурна ли си, че не искаш да дойда с теб? — пита той. Азиза се е хванала за ръката му, а Залмай е облегнал рамо на бедрото му.

— Сигурна съм.

— Притеснявам се.

— Ще се оправя — казва Лайла. — Обещавам. Заведи децата на някой пазар и им купи нещо.

Таксито потегля и Залмай се разплаква, но когато Лайла поглежда назад, вижда, че протяга ръце към Тарик. Залмай започва да приема Тарик и това хем носи успокоение на Лайла, хем й къса сърцето.

— Не си от Херат — казва шофьорът.

Той е с тъмна коса до раменете — всеобщ знак на пренебрежение към заминалите си талибани, както вече е забелязала Лайла — и белег, прерязващ левия му мустак. На предното стъкло от неговата страна има снимка на момиче с румени бузи и плитки.

Лайла му казва, че през последната година е била в Пакистан и че се връща в Кабул.

— В Дех-Мазанг.

През предното стъкло тя вижда бакърджии да запояват дръжки на медни кани, сарачи да простират кожи на слънце.

— Отдавна ли живееш тук, братко?

— О, цял живот. Роден съм тук. И видях и преживях всичко. Помниш ли бунта?

Лайла кимва, но той продължава:

— Беше през март седемдесет и девета, около девет месеца преди да нахлуят руснаците. Разгневени хератци убиха няколко съветски военни съветници и руснаците изпратиха танкове и хеликоптери и нападнаха. Три дни обстрелваха града, хамшира. Разрушиха сгради, събориха едно от минаретата, убиха хиляди хора. Хиляди. За тези три дни загубих две сестри. Едната беше на дванайсет. — Той почуква по снимката на предното стъкло. — Това е тя.

— Съжалявам — казва Лайла и с почуда осъзнава, че всяка история тук е белязана от смърт, загуба и много скръб. Но въпреки това вижда, че хората намират начин да оцелеят, да продължат напред. Лайла мисли за собствения си живот, за всичко преживяно и не може да повярва, че е оцеляла, че е жива и седи в това такси и слуша историята на този човек.

Гул Даман е село с няколко опасани от зидове къщи сред колиби от кал и слама. Загорели жени готвят пред колибите с плоски покриви, а лицата им са потни от парата, която се вдига от опушените казани върху огнищата. Мулета ядат от ясли на открито. Деца спират да гонят кокошките и хукват след таксито. Мъже бутат пълни с камъни колички. И те спират и гледат, докато колата отмине. Шофьорът прави завой и минава покрай гробище с пооронена от времето гробница в средата. Шофьорът обяснява, че там е погребан селският суфия.

Има и вятърна мелница. В сянката на ръждясалите й бездействащи крила са клекнали три момчета и си играят в калта. Шофьорът спира и се надвесва през прозореца. Отговаря му най-голямото момче — посочва му една къща по-нагоре по пътя. Шофьорът му благодари и пак потегля.

Таксито стига до оградена със зид едноетажна къща. Лайла вижда клоните на смокините, надвиснали над улицата.

— Няма да се бавя дълго — казва тя на шофьора.

Портата отваря нисък, слаб мъж на средна възраст с рижа коса. В брадата му има сиви кичури. Мъжът носи чапан върху пирхан-тумбан.

Двамата си разменят поздрав.

— Това ли е домът на молла Файзула? — пита Лайла.

— Да. Аз съм синът му, Хамза. Мога ли да ви помогна с нещо, хамшира!

— Тук съм заради една стара приятелка на баща ви, Мариам.

Хамза примигва и по лицето му пробягва недоумение.

— Мариам…

— Дъщерята на Джалил хан.

Той отново примигва. После се хваща за бузата си и лицето му светва в усмивка, разкриваща дупки и гниещи зъби.

— Ооо! Мариам! Дъщеря ли сте й? Тя… — Сега той извива врат и наднича нетърпеливо зад гърба й. — Тя тук ли е? Толкова време мина! Мариам тук ли е?

— Умря, за жалост.

Усмивката изчезва от лицето на Хамза. Стоят известно време на вратата, а той не откъсва очи от земята. Наблизо изревава магаре.

— Заповядайте — казва Хамза и отваря със замах вратата. — Моля, заповядайте.

Сядат на пода в полуголата стая върху хератски килим и избродирани с мъниста възглавнички. На стената виси рамкирана снимка на Мека. Сядат до отворения прозорец, от двете страни на продълговато слънчево петно. От съседна стая се чува женски шепот. Малко босоного момче слага пред тях поднос с чай и нуга халва с шамфъстък. Хамза кимва към него.

— Синът ми.

Момчето излиза, без да каже дума.

— Е, разкажете ми — казва Хамза уморено.

Лайла му разказва. Разказва му всичко. Отнема й повече време, отколкото си е мислела. Към края полага усилия да запази самообладание. Не й е лесно да говори за Мариам, минала е само година.

Когато свършва, Хамза дълго мълчи. И върти бавно чашката си върху чинийката ту на една, ту на друга страна.

— Баща ми, мир на душата му, я обичаше — казва най-сетне. — Той изпя азан в ухото й, когато се роди. Ходеше при нея всяка седмица, без нито веднъж да пропусне. Понякога ме взимаше със себе си. Беше неин учител, да, но и приятел. Баща ми беше милосърден човек. И се съсипа, когато Джалил хан я ожени.

— Съжалявам за баща ви. Бог да го прости. Хамза благодари с кимане.

— Той живя до дълбока старост. Всъщност надживя Джалил хан. Погребахме го в селското гробище недалеч от мястото, където е майката на Мариам. Баща ми беше много благ човек, дар Божи.

Лайла оставя чашката си и пита:

— Мога ли да ви помоля нещо?

— Разбира се.

— Ще ми покажете ли къде е живяла Мариам? Ще ме заведете ли там?

Шофьорът се съгласява да изчака още известно време.

Хамза и Лайла излизат от селото и тръгват надолу по шосето, свързващо Гул Даман с Херат. След около петнайсет минути той й посочва тясна пролука във високата трева от двете страни на пътя.

— Ето, оттук. Има пътека.

Тя е неравна, виеща се и едва забележима под растителността и шубраците. Тревата се люлее от вятъра и я удря по глезените, докато двамата с Хамза следват извивките на пътеката. От двете им страни пъстреят диви цветя, едни високи и къдрави, други ниски, с разперени като ветрила листа. Тук-там изпод ниските храсти наднича лютиче. Над главата си Лайла чува цвъртенето на лястовици и припряното скърцане на скакалци в краката си.

Те се изкачват около двеста метра, после пътеката става равна и извежда на малка поляна. Спират и си поемат дъх. Лайла замахва с ръка и отпъжда от челото си рояк кръжащи пред лицето й комари. На хоризонта се виждат ниски планини, няколко тополи, всевъзможни храсти, чиито имена тя не знае.

— Тук имаше поток — обяснява леко задъхан Хамза. — Но отдавна пресъхна.

Казва й, че ще я чака тук, а тя да мине през пресъхналото корито и да върви към планините.

— Ще чакам тук — казва и сяда на камък зад една топола. — Вие вървете.

— Аз няма да…

— Не се притеснявайте. Останете колкото ви е нужно. Вървете, хамшира.

Лайла му благодари и скача от камък на камък през пресъхналия поток. Между камъните има счупени бутилки, ръждясали консервни кутии, наполовина заровен в земята и покрит с плесен метален сандък с поцинкован капак.

Лайла поема към планините, към плачещите върби, които вече вижда; клоните им се полюляват при всеки порив на вятъра. Сърцето й бие учестено. Както бе казала Мариам, върбите образуват кръг, а в средата му има поляна. Тя тръгва по-бързо, вече почти тича. Поглежда през рамо и вижда, че Хамза е малка фигура в далечината, а чапанът му е ярко цветно петно сред кафявите дънери. Лайла се спъва в камък и едва не пада, но успява да се задържи. Останалата част от пътя изминава с твърда крачка. Задъхва се, когато стига до върбите.

Колибата на Мариам е все още там.

Приближавайки я, Лайла вижда, че единственият прозорец е без стъкло, а вратата липсва. Мариам й бе говорила и за курник, пещ и дъсчен клозет, но от тях няма и помен. Спира, преди да прекрачи прага. Вътре бръмчат мухи.

Трябва да мине странично, за да не закачи огромна развяваща се паяжина. Вътре е сумрачно и й трябват няколко минути, докато очите й свикнат. После вижда, че колибата е дори по-малка, отколкото си я е представяла. От дървения под е останала само половин изгнила дъска. Другите сигурно са били изкъртени и използвани за огрев. Тъй че сега подът е застлан със сухи листа, счупени бутилки, смачкани хартийки от дъвка, диво расли гъби и угарки. Но най-вече с бурени, някои ниски, други — дръзко плъзнали по стените.

Петнайсет години, казва си Лайла. Петнайсет години на това място.

Сяда с гръб към стената и слуша свистенето на вятъра през клоните на върбите. И на тавана има паяжини. Някой е изписал нещо със спрей на едната стена, но една част се е изтрила и Лайла не може да го разчете. Дава си сметка, че буквите са руски. В единия ъгъл има изоставено гнездо, в другия с главата надолу виси прилеп.

Лайла затваря очи и известно време стои така.

В Пакистан понякога й беше трудно да си спомни отделни черти от лицето на Мариам. Често то й убягваше като дума на върха на езика. Но сега тук беше лесно да го повика под клепачите си — мекия блясък на погледа й, издължената брадичка, загрубялата кожа на врата, усмивката със стиснати устни. Тук Лайла отново може да усети топлината на скута й, как Мариам я люлее, декламира й стихове от Корана; да усети как думите вибрират надолу по тялото на Мариам, към коленете й и влизат в собствените й уши.

После изведнъж бурените започват да изчезват, сякаш някой под земята ги дърпа надолу за корените. Те потъват все по-надолу и по-надолу, докато земята в колибата не поглъща и последния бодлив стрък. Паяжините се размотават магически. Птичето гнездо се разпада от само себе си, сламките се освобождават една по една и излитат навън от колибата. Невидима четка забелва руските думи от стената.

Дъските на пода са отново на мястото си. Лайла вече вижда две тесни легла, дървена маса, два стола, чугунена печка в ъгъла, полици по стените, на които са наредени глинени гърнета и тигани, почернял чайник, чаши и лъжици. Чува кудкудякането на кокошките, далечното бълбукане на потока.

Малката Мариам седи на масата и майстори кукла на светлината на газената лампа. Тананика си нещо. Лицето й е гладко и свежо, косата чиста и сресана назад. И всичките й зъби са на мястото си.

Лайла наблюдава как Мариам залепва плитки от прежда на главата на куклата си. След няколко години това момиче ще е жена, която ще иска малко от живота, няма никога да обременява другите, няма да дава да се разбере, че и тя е тъгувала и страдала, имала е мечти, с които са се подиграли. Жена, която ще е като камък на дъното на река, чиято красота не се изхабява от бурното течение, а само става по-изящна. Лайла вече съзира нещо в очите на това момиче, нещо дълбоко в същината й, което нито Рашид, нито талибаните ще са в състояние да пречупят. Нещо твърдо и непоклатимо като канара от ръждив пясъчник. Нещо, което в крайна сметка ще се окаже за нея гибел, а за Лайла — спасение.

Момиченцето вдига очи. Слага куклата на масата. Усмихва се.

— Лайла джо?

Лайла отваря рязко очи, ахва и рухва. Шумът подплашва прилепа и преди да излети през прозореца, той се стрелва от единия в другия ъгъл на колибата, размахвайки криле като страниците на разлистваща се книга.

Лайла става, отупва сухите листа от себе си и излиза от колибата. Вън светлината се е променила леко. Духа вятър и тревите се люлеят, а клоните на върбите се удрят един в друг.

Преди да напусне поляната, Лайла хвърля последен поглед на колибата, където Мариам бе спала, яла, мечтала, затаявала дъх в очакване на Джалил. Върбите хвърлят витиевати сенки по грохналите стени и тези сенки се разместват с всеки порив на вятъра. На плоския покрив е кацнала врана. Тя кълве нещо, грачи и отлита.

— Сбогом, Мариам.

После, без да си дава сметка, че плаче, Лайла хуква надолу през тревата.

Хамза все още седи на камъка. Щом я зърва, той става.

— Да вървим — казва и добавя: — Трябва да ви дам нещо.

Лайла го чака в градината до външната врата. Момчето, което им поднесе чай, стои под една смокиня с пиле в ръце и я гледа невъзмутимо. Лайла зърва две лица — на възрастна жена и на момиче, и двете с хиджаби, които я наблюдават стеснително от един прозорец.

Вратата на къщата се отваря и Хамза се появява. Носи кутия.

Подава я на Лайла.

— Джалил хан я донесе на баща ми около месец преди да умре. Помоли го да я пази, докато Мариам дойде да си я потърси. Баща ми я пази две години. После, преди и той да си отиде от този свят, я даде на мен със заръката аз да я пазя за Мариам. Само че тя… както знаете, не се върна повече.

Лайла поглежда към овалната тенекиена кутия. Прилича на стара бонбониера. Оцветена е в маслиненозелено, а позлатата на изрисуваните по капака орнаменти е избледняла. Отстрани кутията е леко ръждясала, а на предния ръб на капака има две малки вдлъбнатини. Лайла се опитва да я отвори, но тя е заключена.

— Какво има в нея? — пита тя. Хамза слага ключе в дланта й.

— Баща ми никога не я отвори. Нито аз. Мисля, че Божията воля е била това да направите вие.

Когато се връща в хотела, Тарик и децата още не са се прибрали. Лайла сяда на леглото с кутията в скута си. Част от нея иска да не я отключва и намеренията на Джалил, каквито и да са били, да си останат загадка. Но в крайна сметка любопитството й се оказва твърде силно. Пъхва ключето в ключалката и след известно напъване и разклащане все пак я отваря.

Вътре открива три неща — плик, платнена торбичка и видеокасета.

Лайла взима касетата и слиза при рецепцията. От възрастния служител, който ги е посрещнал, узнава, че в хотела има само едно видео и то е в най-големия апартамент. В момента апартаментът е свободен и човекът се съгласява да я заведе в него. Поверява рецепцията на един млад мустакат мъж в костюм, който разговаря по мобилен телефон.

Възрастният служител води Лайла на втория етаж, отива до вратата в дъното на дългия коридор, отваря я и я пуска да влезе. Очите й зърват единствено телевизора в ъгъла и нищо друго.

После тя включва телевизора и видеото, слага касетата и натиска копчето. Няколко минути на екрана няма нищо и Лайла започва да се чуди защо Джалил си е направил труда да остави на Мариам празна касета. Но после засвирва музика и се появяват образи.

Лайла се мръщи, но продължава да гледа минута-две. После спира касетата, превърта я назад и отново я пуска. Пак същите кадри.

Възрастният служител я гледа озадачен.

Филмът на екрана е „Пинокио“ на „Уолт Дисни“. Лайла недоумява.

Тарик и децата се прибират в хотела малко след шест. Азиза хуква към Лайла и й показва обиците, които Тарик й е купил — сребърни с пеперудка от емайл на всяка. Залмай стиска здраво надуваем делфин, който писука, щом го натиснеш по муцунката.

— Как си? — пита я Тарик и я прегръща през рамо.

— Добре съм — отговаря тя. — Ще ти разкажа по-късно.

Отиват да хапнат наблизо. Ресторантчето е тясно, масите са покрити с мушама, вътре е задимено и шумно. Но агнешкото е крехко и сочно, а хлябът — топъл. След вечеря се разхождат малко. Тарик купува на децата фунийки сладолед от розова вода. Сядат да го изядат на една пейка, а планините зад тях се очертават на аленото небе. Въздухът е топъл и изпълнен с кедров аромат.

Лайла е отворила плика, след като е изгледала видеокасетата. В него има писмо, написано със синьо мастило върху жълта хартия на широки редове.

В писмото пише:

Тази нощ, след като се прибират в хотела, след като децата си поиграват и после заспиват, Лайла разказва на Тарик за писмото. Показва му парите в платнената торбичка. А когато се разплаква, Тарик целува лицето й и я притиска в прегръдките си.

Април 2003 г.

Сушата е отминала. Предишната зима най-сетне е паднал дълбок до колене сняг, а сега вали дни наред. Река Кабул отново тече. Пролетните води са отнесли Титаник Сити.

По улиците има кал и обувките едва успяват да се измъкнат от нея, колите затъват, натоварени с ябълки магарета се влачат мъчително, а копитата им хвърлят пръски. Но никой не се оплаква от калта, никой не съжалява за Титаник Сити. „Кабул трябва отново да е зелен“, казват хората.

Предишния ден Лайла е гледала как децата й си играят под проливния дъжд в задния двор и скачат от локва в локва под оловното небе. Наблюдавала ги е от кухненския прозорец на малката двустайна къща в Дех-Мазанг, където живеят под наем. В двора има нар и шипков храст. Тарик е измазал стените и е направил на децата пързалка, люлка и малка кошара за новата коза на Залмай. Лайла гледа как дъждът облива голата му глава — пожелал е да се обръсне като Тарик, който вече е отговорен за молитвите, пропъждащи Бабалу, преди сън. Дъждът сплесква дългата коса на Азиза и я превръща в камшичета, с които тя пръска Залмай, когато върти рязко глава.

Залмай скоро ще навърши шест години, а Азиза е на десет. Миналата седмица празнуваха рождения й ден и я заведоха в Синема Парк, където най-сетне прожектират свободно „Титаник“.

— Хайде, деца, ще закъснеем — вика Лайла и слага обяда им в книжна торба.

Осем сутринта е, а тя е станала в пет. Както винаги, Азиза я разтърсва и буди за утринния намаз. Лайла знае, че за дъщеря й молитвите са начин да остане вярна на Мариам, да я задържи още малко близо до себе си, преди времето да е казало своето, преди да я изтръгне от градината на паметта си като бурен с корените.

След намаз Лайла пак си ляга и когато Тарик излиза, все още спи. Спомня си смътно целувката му по бузата си. Тарик си е намерил работа във френска фондация, която доставя протези на пострадалите от избухнали мини.

Залмай следва по петите Азиза и двамата влизат в кухнята.

— Вие двамата, взехте ли си тетрадките? Моливите? Учебниците?

— Тук са — отговаря Азиза и си вдига чантата, а Лайла за пореден път забелязва, че заекването й почти изчезва.

— Да тръгваме тогава.

Излизат и Лайла заключва входната врата. Утрото е хладно. Днес не вали, небето е синьо и на хоризонта няма облаци. Хванати за ръка, тримата тръгват към автобусната спирка. Улиците са вече оживени, залети от поток рикши, таксита, камиони на Обединените нации, автобуси, джипове на хуманитарните агенции. Сънени търговци вдигат ролетките на магазините си, улични продавачи седят зад камари от дъвки и пакети цигари. Вдовиците вече са заели местата си по ъглите на улиците и протягат ръка към минувачите за милостиня.

На Лайла й е странно, че е в Кабул. Градът се е променил. Всеки ден вижда хора да садят фиданки, да боядисват стари къщи, да пренасят тухли за нови къщи. По первазите зърва цветя, засадени в празни тръби на изстреляни от муджахидините ракети — ракетни цветя, както ги наричат жителите на Кабул. Неотдавна Тарик е завел Лайла и децата в градините на Бабур, които се възстановяват. За пръв път от години Лайла чува музика по ъглите на кабулските улици, рубаб и тонбак, дотар, хармониум и тамбура, стари песни на Ахмад Захер.

На Лайла й се иска мами и баби да са живи, за да видят тези промени. Но както и писмото на Джалил, покаянието на Кабул е дошло твърде късно.

Лайла и децата се канят да пресекат улицата на път към автобусната спирка, когато черен джип с тъмни стъкла профучава край тях. Отклонява се в последния момент и минава само на педя от Лайла, като облива децата с кална дъждовна вода.

Джипът изревава надолу по улицата, надува клаксона и рязко завива наляво.

Лайла стои примряла, а ръцете й са се вкопчили здраво в китките на децата. Покрусена е. Сломена е от факта, че са позволили на военните командири да се върнат в Кабул. Че убийците на родителите й живеят в луксозни къщи с градини зад високи огради, че някои от тях са назначени за министри и заместник-министри, че фучат безнаказано в лъскави джипове през квартали, които са разрушили. Това я съсипва.

Но Лайла е решила, че няма да се самонаказва с възмущение. Мариам не би го одобрила. „Какъв е смисълът — щеше да каже с невинна и същевременно мъдра усмивка тя. — Какво му е хубавото на това, Лайла джо?“ Затова Лайла се е примирила. Заради себе си, заради Тарик и децата. А и заради Мариам, която продължава да навестява сънищата й и през няколко дихания се явява в мислите й. Лайла продължава да върви. Защото знае, че не й остава друго. Само това и надеждата.

Заман стои приклекнал на бялата черта и подхвърля топката. Показва правилата на група момчета в еднакви тениски, застанали в полукръг на двора. Заман забелязва Лайла, слага топката под мишница и й помахва. После казва нещо на момчетата, които извикват:

— Салаам, моаллем сахиб!

Лайла им махва в отговор.

Сега покрай източната ограда на сиропиталището има редица от ябълкови фиданки. Лайла се кани да посади дръвчета и покрай западната веднага щом бъде възстановена. Има нова люлка, катерушки и пързалка.

Лайла се връща вътре.

Боядисали са сиропиталището и отвън, и отвътре. Тарик и Заман са поправили всички течове на покрива, измазали са стените, уплътнили са прозорците, постлали са с килими спалните помещения и занималните. През зимата Лайла е купила няколко легла, а също и възглавници, и топли одеяла. Осигурила е и чугунени печки.

Месец преди това „Анис“, един от кабулските вестници, пусна статия за обновеното сиропиталище. Поместиха и снимка — Заман, Тарик, Лайла и един възпитател, застанали в редица зад децата. Когато видя статията, Лайла си помисли за приятелките си от детинство Гити и Хасина и за думите на Хасина: „Докато навършим двайсет, двете с Гити ще сме родили по четири-пет деца. Но ти, Лайла, ти ще ни накараш нас, глупачките, да се гордеем се теб. Ти ще станеш известна. Сигурна съм, че някой ден ще взема вестника и ще видя снимката ти на първа страница.“ Снимката в „Анис“ не е на първа страница, но независимо от това Хасина беше познала.

Лайла се обръща и тръгва по същия коридор, където преди две години с Мариам бяха поверили Азиза на Заман. Лайла все още си спомня как трябваше да отлепва пръстите на детето от китката си. Помни как тичаше по коридора, едва сдържайки давещите я вопли, как Мариам викаше след нея, а Азиза пищеше, изпаднала в паника. По стените на коридора са закачени плакати с динозаври и анимационни герои, снимки на статуите на Буда и рисунки на сирачетата. Повечето рисунки изобразяват танкове, които мачкат колиби, мъже, размахващи заплашително автомати, палатки в бежански лагер, сцени от джихада.

Лайла завива зад ъгъла и вижда децата, които я чакат пред класната стая. Посрещат я шалчетата им, обръснатите им глави с малки прилепнали шапки, слабите им телца, красотата на техните опърпани фигурки.

Децата я зърват и се втурват към нея. Тичат през глава и я наобикалят. Настъпва суматоха от кресливи поздрави, възгласи, писукане, галене, вкопчване, дърпане, боричкане, за да се окажат в прегръдките й. Има протегнати ръчички и молби за внимание. Някои я наричат мами, но Лайла не ги поправя.

Тази сутрин не успява бързо да успокои децата, да ги накара да застанат в редица и да ги заведе в класната стая.

Тарик и Заман бяха направили тази класна стая, като бутнаха стената между две помещения. Подът е все още много изровен, липсват плочки. Временно е покрит с плътна мушама, но Тарик е обещал скоро да сложи нови плочки и килим.

Над вратата на класната стая е закована квадратна дъска, която Заман сам е рендосал и боядисал в сияйно бяло и е написал с четка четири стиха — неговият детски отговор на онези, които мърморят, че обещаните на Афганистан пари не идват, че възстановяването върви твърде бавно, че има корупция, че талибаните вече се прегрупират и ще се върнат в пълния смисъл на думата, че светът пак ще забрави Афганистан. Стиховете са от любимите му газели на Хафез:

Лайла минава под стиховете и влиза в класната стая. Децата сядат по местата си, разлистват шумно тетрадки и бъбрят. Азиза си приказва с момиченце от съседната редица. Хартиен самолет влита в стаята и описва дъга. Някой го хвърля обратно навън.

— Отворете учебниците по фарси, деца — казва Лайла и оставя своите книги на катедрата.

Докато трае шумоленето от разлиствани страници, Лайла отива до прозореца. Вън момчетата на игрището чакат реда си да упражняват свободен удар. Утринното слънце се изкачва бавно над планините. То блести по металния обръч на баскетболния кош, в синджирите на люлките, в провесената на врата на Заман свирка и в новите му здрави очила. Лайла поставя длани върху топлото стъкло на прозореца, затваря очи и оставя слънчевата светлина да огрее бузите, клепачите, челото й.

Най-напред, когато се върнаха в Кабул, страдаше, че не знае къде талибаните са погребали Мариам. Искаше й се да може да иде на гроба й, да поседи малко с нея, да остави цвете. Сега обаче чувства, че това е без значение. Мариам е винаги край нея. Тя е тук, в тези стени, които са пребоядисали, в дърветата, които са посадили, в одеялата, които топлят децата, във възглавниците, книгите и моливите. Тя е в смеха на децата. В стиховете, които Азиза рецитира, и в молитвите, които шепне, покланяйки се на запад. Но преди всичко Мариам е в сърцето на Лайла, където блести и пръска сиянието на хиляда слънца.

Лайла осъзна, че някой я вика. Обръща се и инстинктивно накланя глава, за да посрещне звука със здравото си ухо.

— Мами? Добре ли си?

Стаята е притихнала и децата са вперили очи в нея.

Лайла се кани да отговори, когато изведнъж дъхът й секва. Ръцете й се стрелват надолу и поглаждат мястото, където преди минута е усетила помръдване. Чака. Но няма друго помръдване.

— Мами?

— Кажи, миличка — усмихва се Лайла. — Добре съм. Да. Много съм добре.

Докато се връща на катедрата пред класа, си мисли за играта на имена, с която се забавляваха снощи. Откакто каза новината на Тарик и децата, тази игра се превърна в ритуал по време на вечерята. Обсъждат и спорят и всеки дава убедителни аргументи. Тарик харесва Мохамад. Залмай, който неотдавна е гледал на видео „Супермен“, е озадачен защо не може афганистанско момче да се казва Кларк. Азиза упорито настоява за Аман.

Но играта включва само мъжки имена. Защото, ако е момиче, Лайла вече е избрала името.