Хляб по водите

1

Облечен в нехайно подбрани, провиснали дрехи, Алън Странд навлезе в ароматната зелена тишина на Сентръл Парк, а грохотът на Пето Авеню заглъхваше зад гърба му. Вървеше бавно, както обикновено в края на седмицата. Отиваше ли на работа, направо препускаше, на високата му слаба фигура бе кацнала тясна продълговата глава, а носът му, по наследство остър като бушприт, бе наклонен в посока на някакъв недоловим, усещан единствено от него океански вятър. Перчемът на правата му стоманено сива коса проблясваше при скокливата му походка — Странд приличаше на корабче при морско вълнение. Веднъж дъщеря му Елинор го срещна случайно на улицата и му каза, че едва ли не очаквала да съзре как около него се къдрят вълни, докато се носел сред потоците от градско движение.

При мисълта, че тази вечер ще види Елинор, му стана приятно. Тя имаше остър поглед и остър език и забележките й невинаги бяха добронамерени, но блясъкът на оръжията, които изваждаше на масата по време на семейната вечеря, го караше, както се разхожда по алеята с пейките, да очаква с нетърпение това събитие, което иначе щеше да бъде само един седмичен ритуал по задължение.

Сутринта беше мрачно и ветровито и той си помисли, че няма да е зле следобед да се качи на автобуса и да отиде в Музея на модерното изкуство, закъдето имаше карта — едно от малкото удоволствия, които си позволяваше, и да гледа някой филм преди вечеря. Днес даваха „Форт Апачи“. Чудесен преразказ на наивния и героически американски мит, противоотрова срещу всякакво съмнение. Беше го гледал вече няколко пъти, но пак му се щеше да го види — като дете, което иска да слуша една и съща приказка всяка вечер преди лягане. Но до обяд вятърът утихна, небето се проясни и той реши да се откаже от филма и да осъществи любимата си разходка — да повърви няколко километра от училището, в което преподаваше, на запад към къщи.

Този петък беше топло като през лятото, дар на месец май, тревата ухаеше като на село, а листата на дърветата трептяха прозирни под блясъка на късното следобедно слънце. Той не бързаше, спря и се засмя на един пудел, който гонеше храбро някакъв гълъб, погледа как момчета играят софт бол1, полюбува се на симпатичното момче и неговата хубава приятелка, които се усмихваха мечтателно и заговорнически, докато се приближаваха по алеята с пламнали лица, без въобще да го забелязват.

Похотта на май, помисли си той. Слава на бога за пролетта и петъка. Не беше ревностен християнин, но следобедът предизвикваше чувство на благодарност и надежда в душата му.

Не го чакаше работа. Беше проверил контролните през седмицата и резултатите от „Гражданската война“, а и „Апоматокс“2 и „Реконструкцията“3 бе оставил в бюрото си. Два дни щеше да бъде свободен от отговорността си за децата, които учеше, изпитваше и оценяваше, в момента някои от тях викаха по игрищата или се натискаха с момичета по таваните, други пък, скрити по коридорите, пушеха марихуана или пълнеха спринцовки с хероин, купен, както се говореше, от дебелака с бейзболното кепе, който редовно се настаняваше на един ъгъл близо до училището. Ръцете на Странд бяха свободни и той се наведе да вземе едно обло камъче, което поноси известно време със себе си; така се чувстваше свързан с някогашни ледници и изпитваше наслада от допира на гладката твърда повърхност, затоплена от слънцето през деня.

Днес вечерята щеше да закъснее, тъй като цялото семейство се събираше, и той се отклони от пътя си, за да мине покрай тенис кортовете в парка, където знаеше, че играе по-малката му дъщеря Каролайн. Тя бе запалена спортистка. Не се интересува нито от марихуана, нито от хероин, помисли си самодоволно Странд, изпълнен с великодушно съжаление към родителите, които си имаха подобни проблеми. Празничното време предразполагаше към великодушие и самодоволство.

Още от далеч позна Каролайн по движенията. Тя гонеше топката с решителни подскоци и между две точки прокарваше по момчешки пръсти през късата си руса коса.

Младежът, с когото Каролайн играеше, изглеждаше хилав в сравнение с нея, тъй като тя, макар и слаба, бе височка за възрастта си, имаше оформен бюст и широки рамене, дълги, стройни крака, които представляваха възхитителна гледка под късите шорти за тенис и, както забеляза Странд, бяха оценени по достойнство от мъжете минувачи.

Нито марихуана, нито хероин, мислеше си Странд, ами секс? В днешно време едно момиче на седемнайсет години… Поклати глава. Какво правеше той, когато беше на седемнайсет — или дори по-рано, — и на колко бяха момичетата, с които го правеше? По-добре да не си спомня. Все едно, сексът бе грижа на майка й и той бе уверен, че тя следеше както трябва за това, ако, подобно нещо изобщо беше възможно. Той от своя страна бе направил необходимото със сина си и по-късно престана да забелязва у момчето каквито и да било признаци на отвращение или страх, или на прекалено прехласване по този въпрос.

Младежът от другата страна на корта изглеждаше хилав и недохранен, но биеше здраво топката и ударите на двамата бяха еднакво силни и резки. Странд изчака Каролайн да отбие един силен удар над глава и извика: „Браво!“ Тя се обърна и му махна с ракетата, приближи се към оградата, зад която той стоеше, и му прати въздушна целувка. Лицето й бе зачервено, косата — мокра от пот, но Странд си помисли, че изглежда чудесно, макар чертите на лицето й да се бяха изопнали от играта, от което носът й, за жалост умалено копие на неговия, изпъкваше повече, отколкото когато пълничкото й лице беше спокойно.

— Здравей, татко — рече Каролайн. — Този Стиви направо ме съсипва. Ей, Стиви — извика тя, — ела да се запознаеш с баща ми.

— Не искам да ви прекъсвам играта — възрази Странд.

— Тъкмо ще мога да си поема дъх — отвърна Каролайн. — Добре ще ми дойде.

Стиви се приближи покрай оградата, приглаждайки косата на тила си.

— Приятно ми е да се запознаем, сър — учтиво изрече Стиви. — Каролайн ми каза, че вие сте първият й учител по тенис.

— Тя започна да ме бие, когато стана на девет години. Сега само гледам — отвърна Странд.

— И мен ме бие — добави Стиви с тъжна усмивка.

— Само когато те е налегнала депресия — обясни Каролайн.

— Бих искал да не говориш такива неща, Каролайн — обиди се Стиви. — Понякога просто ми е трудно да се съсредоточа, и толкоз. Това не е депресия.

— Е, ти пък — каза Каролайн и приятелски побутна момчето по рамото. — Нямах предвид нищо лошо. Далеч съм от мисълта, че си отиваш вкъщи и ревеш, докато заспиш, когато загубиш някой сет например. Само се пошегувах.

— Просто не искам хората да си създават погрешна представа за мен — упорстваше момчето.

— Не се засягай чак толкова. Или поне не сега — рече Каролайн. — Обикновено не е такъв, татко. Просто не обича да го гледат, когато играе.

— Разбирам го — отвърна дипломатично Странд. — Аз все още щях да играя тенис, ако можех да измисля някакъв начин да го правя на тъмно. Е, вече ще вървя.

— Много ми беше приятно, че се запознах с вас, сър — каза момчето и се върна от другата страна на мрежата, като отмахна косата на тила си.

— Не му се сърди, татко — рече Каролайн, — имал е кошмарно детство.

— Не изглежда да му се е отразило на тениса — забеляза Странд. — А как се е отразило твоето кошмарно детство на играта ти?

— О, татко — закани му се с ракетата си Каролайн, — не ме поднасяй.

— До скоро виждане вкъщи. Не се бави много.

Той изгледа отиграването на още две топки, като се възхищаваше на бързината на двамата младежи, чиито метални ракети, проблясвайки, разсичаха въздуха. Дори когато беше на тяхната възраст, не бе толкова бърз. Бързо четях, помисли си той, поел обратно към къщи. Но бавно и мудно бягах. Няма що, всеки със своите способности. Това вече не беше важно. Беше си създал заместител на скоростта.

Портиерът на сградата, Алегзандър, стоеше облегнат на стената от едната страна на остъклената входна врата и намръщен пушеше пура. Той беше светлокож мъж на неопределена възраст с калпак от късо подстригана побеляла коса и не бе от хората, които лесно се усмихват. Като се има предвид, че кварталът почти граничеше с порядъчността — Кълъмбъс Авеню4 се простираше в другия край на улицата, а воят на полицейските сирени беше често повтаряща се мелодия, — човек можеше да разбере защо портиерът толкова рядко се усмихва.

— Добър вечер, Алегзандър — поздрави Странд.

— Добър вечер, мистър Странд. — Алегзандър не извади пурата от устата си. Той беше един от последните мъже в Ню Йорк, които още носеха военни куртки от Втората световна война, сякаш за него войната току-що бе навлязла в друга фаза.

— Днес времето беше хубаво, нали? — Странд харесваше този човек и оценяваше усилията му да поддържа в що-годе приличен вид старата жилищна сграда, строена през 1910 година.

— Не беше лошо — съгласи се неохотно Алегзандър — Би трябвало след тая кучешка зима. Но няма да се задържи дълго. Казаха, че утре ще вали. — Алегзандър не можеше да се похвали нито с голям оптимизъм, нито със сърдечност. — Жена ви си е вкъщи. И синът ви. — Той много държеше да знае кой влиза и кой излиза от неговия блок. Обичаше всяко влизане и излизане да бъде редовно регистрирано. Това намаляваше неприятните изненади.

— Благодаря — рече Странд.

За Великден беше дал на Алегзандър двайсет и пет долара и бутилка скъпо уиски. Жена му се бе възпротивила срещу този подарък, но Странд и бе казал: „Заслужава си го. Той е като страж, който ни пази от хаоса.“ Алегзандър бе благодарил кратко на Странд, но отношението му видимо не се бе променило.

Когато отвори вратата на апартамента, Странд чу пианото във всекидневната, както и тихото жално скимтене на електрическа китара. От кухнята се носеше апетитна миризма на готвено. Приятно ти става да те посрещне тъй уютният дом. В момента жена му Лесли преподаваше урок по музика. Тя бе постъпила в „Джулиардс“5 с намерението да стане концертираща пианистка и макар, че не свиреше лошо, не беше достатъчно добра за това. Сега уроците и по пиано и часовете по музика, които водеше три пъти седмично в частното подготвително училище6, намиращо се недалеч от тях, доста подпомагаха семейния бюджет, а освен това осигуряваха безплатно образование на Каролайн. Без помощта на Лесли, при постоянното увеличаване на наемите, те никога нямаше да могат да запазят старото си жилище с огромни едновремешни стаи и високи тавани. Долавяше колебливия ритъм на китарата, деликатно заглушен от затворените врати — свиреше синът му Джими, който бе наследил майчиния си талант, ала не и вкуса й по отношение на предпочитаните композитори.

Странд не прекъсна нито един от двамата музиканти, а влезе в трапезарията, където китарата не се чуваше. Най-напред долови свиренето на ученика, а после на Лесли, лесно различими един от друг — повтаряха някакъв пасаж, в който разпозна Шопенов етюд. Така разбра и кой е ученикът — един телевизионен сценарист. Неговият психоаналитик му бил казал, че свиренето на пиано щяло да го разтовари от напрежението. Той може и да се разтовари, помисли си Странд, докато го слушаше, но Шопен няма да му се удаде лесно.

Учениците на Лесли бяха най-различни — сред тях имаше и един полицай с добър слух и груби пръсти, който свиреше през цялото си свободно време, някакво момиче на тринайсет години, смятано от родителите си за гениално, но Лесли не споделяше тяхното мнение, един адвокат, който казваше, че предпочитал да свири на пиано в някоя кръчма, вместо да се явява в съда, и няколко учители по музика, които се нуждаеха от помощ при подготовка на уроците си. На Лесли й беше интересно и приятно да се занимава с тях.

Странд обичаше музиката и когато можеше да си го позволи, водеше жена си на опера и сега, макар от време на време да се сепваше от някои звуци, които долитаха от всекидневната и от стаята на сина му, му беше приятно, че домът им постоянно е изпълнен с музика. В голямата спалня имаше бюро и когато работеше вкъщи, можеше да чете и пише на спокойствие.

Странд си тананикаше тихо мелодията, която жена му разучаваше с нервния телевизионен сценарист. Той седна на кръглата, разнебитена дъбова маса в трапезарията, чиито стени бяха украсени с пейзажите, нарисувани от жена му в свободното й време, и погледна броя на „Ню Йорк Таймс“, оставен за него. Съдба, помисли си той, като се пресегна да си вземе ябълка от фруктиерата, сложена в средата на масата. Докато ядеше, прегледа заглавията на вестника, който Лесли винаги му оставяше, защото той никога не успяваше да го прочете сутринта. Беше изял половината ябълка, когато пианото заглъхна и плъзгащите се врати между всекидневната и трапезарията внезапно се отвориха. Странд стана, когато влезе Лесли, последвана от телевизионния сценарист.

— О, ти си се прибрал! — възкликна Лесли и го целуна по бузата. — Не съм чула кога си влязъл.

— Наслаждавах се на концерта — отвърна Странд.

Жена му съблазнително ухаеше на чисто. Дългата й руса коса, вдигната нагоре, се бе разпиляла, тъй като тя имаше навик да кима енергично, когато свиреше. Колко е приятно да се прибираш вкъщи при такава жена, помисли си той.

Тя беше негова ученичка последната година в училище и още първия ден, когато я видя, седнала скромно най-отпред в класната стая, той реши, че това е момичето, за което ще се ожени. Тогава училищата в Ню Йорк се различаваха от сегашните. Момичетата носеха рокли и решеха косите си, и не им се струваше нелепо да изглеждат скромни. Той я изчака да завърши, записа си внимателно адреса й, отиде на гости у тях и за ужас на нейните родители, които смятаха, че човек, избрал да преподава в държавно училище, за цял живот се е обрекъл на провал, се ожени за нея още след първата й година в „Джулиардс“. Когато се роди Елинор, родителите й промениха мнението си за него, но не изцяло. Все едно, сега те живееха в Палм Спрингс7 и той не четеше писмата им до Лесли.

— Надявам се, че шумът не ви пречеше — каза телевизионният сценарист.

— О, никак — отвърна Странд. — Трябва да ви призная, мистър Кроуел, че добре се справяте.

— Сигурно сте слушали, когато свиреше жена ви — рече мрачно Кроуел. Не се забелязваше да се е разтоварил особено от напрежението си през миналия петък.

Странд се засмя.

— Мога да ви различа, мистър Кроуел.

— Не се и съмнявам.

— Ние с мистър Кроуел ще изпием по един чай, Алън — рече Лесли. — Ще ни правиш ли компания?

— С удоволствие.

— Ей сега ще стане, чайникът е сложен.

Когато тя влизаше в кухнята, Странд се полюбува на елегантната й фигура, на извивката на врата й, на синята пола и бялата ученическа блуза, с които беше облечена, на стройните й крака и на леката прилика с хубавата им най-голяма дъщеря.

— Чудесна жена — обади се Кроуел. — Търпелива като ангел.

— Женен ли сте, мистър Кроуел?

— Бях, и то два пъти — отвърна печално Кроуел. — И се каня да го сторя за трети път. Затънал съм до гуша от тия издръжки. — Имаше топчесто, измъчено лице, което приличаше на обелен, развален картоф. Лесли беше казала на Странд, че пишел анекдоти за битови комедии. По лицето на Кроуел можеше да се съди, че професията му е мъчителна. Той плащаше по двайсет долара два пъти седмично за половинчасовите си уроци по музика, така че сигурно бе щедро възнаграден за мъченията си, особено, като се има предвид фактът, че пет пъти седмично посещаваше и психоаналитик. Ето в какво се заключава модерната американска икономика, помисли си Странд. Анекдотчета, кушетки и издръжки.

— Някой ден — казваше му Кроуел — трябва да отидем да си пийнем, за да ме посъветвате как може човек да запази семейството си в днешно време.

— Нямам ни най-малка представа — отвърна безгрижно Странд. — Късмет. Мързел. Консервативна антипатия към промените.

— Да — рече невярващо Кроуел, като дърпаше топчестите си пръсти. Погледна към вестника, разгърнат на масата. — Още ли имате нерви да четете вестници? — попита той.

— Порок — отвърна Странд.

— Мен направо ме отчайват.

— Седнете, седнете — каза Лесли, щом влезе от кухнята, и донесе чаените прибори и чиния курабийки на един поднос.

Тя наля чая с уверена ръка и гостоприемно усмихната, подаде курабиите. Кроуел тъжно поклати глава.

— На диета съм. Холестерин, кръвно. Обичайните неща.

Странд си взе цяла шепа. Почти не пиеше и никога не беше пушил, но обичаше сладко. От двайсетгодишна възраст не бе наддал и половин килограм и забеляза как Кроуел гледа свъсено купчинката курабии в чинийката му. Кроуел предпочиташе чая с мляко, но когато попита Лесли дали млякото е обезмаслено и тя му отговори отрицателно, той го изпи както беше, без мляко и без захар.

Лесли се поинтересува като домакиня дали Кроуел няма да иска да остави Шопен за известно време и да опита малко Моцарт, но той не се съгласи — Моцарт бил прекалено самоуверен за неговия вкус.

— Свършил е трагично — напомни му Лесли. — И то много млад.

— Трагично или не — отвърна Кроуел, — но винаги е знаел какво прави. Шопен е бил поне меланхоличен.

Лесли въздъхна.

— Както кажете, мистър Кроуел — съгласи се тя. — Следващия вторник ще преминем към валса в ми бемол мажор.

— В главата си — обади се Кроуел — го чувам как точно трябва да звучи. Но никога не се получава така.

— Малко повече практика — додаде тактично Лесли. Тя имаше нежен мелодичен глас, като тих миньорен акорд от пианото — и ще се получи.

— Сериозно ли говорите, мисис Странд? — попита с укор Кроуел.

Лесли се поколеба.

— Не — каза тя и се засмя.

Странд също се засмя, дъвчейки една курабийка, и накрая и Кроуел се засмя.

Когато той си отиде, Странд помогна на Лесли да отнесе чаените прибори в кухнята. Докато тя си връзваше престилката, той я прегърна отзад и я целуна по врата.

— Знаеш ли какво ми се прави сега? — попита той.

— Шшт! Джими си е вкъщи, а той никога не чука на вратата.

— Не съм казал, че непременно ще го направя. Само че ми се иска.

— Сигурно има някаква причина, за да смяташ, че трябва да ме коткаш днес — рече Лесли и се усмихна. — Или пък си прекарал следобеда особено приятно.

— Направих хубава разходка в парка. Всичко се пълни със сок. — Странд я пусна. — Видях Каролайн да играе тенис.

— Ах, това момиче — възкликна Лесли, — краката й ще станат като на щангист.

— Засега няма такава опасност.

— С кого играеше Каролайн? — Лесли бъркаше в един тиган соса, който вреше на печката.

— Не го познавам — отвърна Странд. — Добре играе. Но доколкото видях — мм, — беше прекалено изтънчен за моя вкус.

— Надявам се, че не си го изгледал с твоя старомоден заплашителен поглед.

— За какво говориш? — възмути се Странд, макар да знаеше много добре какво имаше предвид жена му.

След повече от двайсет и три години брак мненията им все още се различаваха по отношение на правилата за добро държане, особено за младите. Лесли имаше непоколебими либерални разбирания и казваше на мъжа си — понякога това я забавляваше, а друг път не, — че макар между тях да има само седем години разлика, всъщност ги делят цели три поколения.

— Знаеш, за какво говоря — каза Лесли. — Нали съм виждала как сразяваше само с един поглед някои от горките приятели на Елинор, когато момчетата започнаха да я наобикалят. Превръщаше ги в сталагмити, преди да са успели да си отворят устата.

— Трябва да са ми благодарни — отговори Странд, на когото незначителният спор доставяше удоволствие. — Аз ги подготвих за по-късните им изпитания в живота. Спомняш ли си пък какъв беше климатът у вас, когато се появих за първи път?

Лесли се засмя.

— Полярен — отвърна тя. — Едно от нещата, за които ти се възхищавах, бе, че ти сякаш изобщо не го забелязваше. Но тогава беше вече мъж.

— Баща ти ми помогна да стана такъв.

— Е, тогава добре си е свършил работата.

— Благодаря ти, скъпа. — Странд се поклони иронично.

— Както и да е, щом Каролайн иска да играе тенис с някого, който може да й бъде добър партньор, какво значение има какъв е, когато не е на корта? Мисля, че го знам. Каролайн запозна ли те?

— Казва се Стиви. Не счете за нужно да спомене презимето му.

— Стиви. Точно така. Идвал е тук, един-два пъти следобед. Много мило момче.

Странд въздъхна.

— Ако трябваше да воюваш с децата, с които съм по пет дни в седмицата, може би щеше да промениш малко отношението си към невинните младежи.

— Трябва да поискаш да те преместят в някое по-цивилизовано училище — възрази Лесли. — Хиляди пъти съм ти го казвала.

— Кажи го в Министерството на просветата — отвърна Странд и си взе още една курабийка. — За тях няма цивилизовани училища. Както и да е, това предизвикателство ми допада. Всеки може да преподава история в „Сейнт Пол“ или в „Ексетър“. — Не беше съвсем сигурен дали е прав, но думите му звучаха убедително.

— Ти позволяваш на всички да злоупотребяват с теб — подметна Лесли, като бъркаше бързо соса.

Странд отново въздъхна. Този разговор се водеше отдавна между тях.

— Бас държа — каза той, — че жената на Уелингтънския херцог също е смятала, че той позволява на всички да злоупотребяват с него.

Лесли се засмя.

— Когато започнеш да ми даваш примери с исторически личности — рече тя, — знам, че съм загубила спора. Махай се от кухнята ми. Трябва да се съсредоточа върху вечерята.

— Мирише божествено. Какво ще ядем?

— Пица с кълцано телешко. А сега ме остави. Трябва да мисля по италиански.

Като излизаше през вратата, за да се върне обратно в трапезарията, Странд добави:

— Поне трябва да направим така, че да накараме Джими да не отваря вратата, преди да почука. Особено в почивните дни.

— Той е твой син — отвърна Лесли. — Накарай го де — и му махна да върви.

Е, мислеше си той, като седна на масата и взе отново вестника, едно поне е сигурно — има да си говорим за какво ли не.

Той четеше, когато Джими се дотътри, бос, по джинси и с ватирана фланелка. Гъстата му черна и къдрава коса — генетически атавизъм в русото им семейство — беше високо подстригана на тила. Носът обаче бе несъмнено на баща му.

— Здрасти, тате — рече Джими и се тръшна на един стол, — как се отнасят с теб?

— Още се държа — отговори Странд. Джими единствен от децата му го наричаше „тате“. — Нещо, което не мога да кажа за теб. Скоро поглеждал ли си се в огледалото?

— Не съм чак толкова суетен, тате — отвърна небрежно Джими.

— Изглеждаш много измършавял. Хората ще си помислят, че изобщо не те храним. Днес ял ли си нещо?

— Само преди няколко часа станах. Затова пък ще уважа вечерята на мама.

— По кое време се прибра тази сутрин?

Джими вдигна рамене.

— Какво значение има? Четири, пет. Кой ти гледа?

— Някой път, Джими — рече Странд с иронична нотка, — трябва да кажеш на стария какво толкова правиш до пет часа сутринта.

— Търся нов звук, тате — отвърна Джими. — Или свиря, или слушам музика.

— Доколкото знам, в „Карнеги Хол“ музиката спира много преди пет сутринта.

Джими се засмя и се почеса под фланелката.

— „Карнеги Хол“ вече не е там, където беше тая година. Не си ли чул?

— Имаш морави кръгове под очите, които стигат почти до раменете ти.

— Момичетата много ги харесват — отвърна самодоволно Джими. — Едно от тях ми каза, че така съм изглеждал като обладан от зъл гений. Не искаш ли да приличам на обладан от зъл гений?

— Не особено.

Джими извади смачкан пакет цигари от джоба на джинсите си и запали. Странд наблюдаваше с неодобрение как Джими всмуква и издухва дима през ноздрите си. От цялото семейство само той пушеше.

— Джими — попита Странд, — случвало ли ти се е да прочетеш какво пишат учените за връзката между пушенето и рака?

— А на теб случвало ли ти се е да прочетеш какво пишат учените за радиоактивното замърсяване?

Странд въздъхна за трети път, откакто се бе прибрал вкъщи.

— Окей — каза той с примирение. — Не си малък, можеш да решаваш сам.

Джими беше на осемнайсет години и изкарваше достатъчно пари от разни халтури, за които не даваше никакви обяснения, така че никога не му се налагаше да иска от Странд. Беше завършил гимназия преди една година, и то не съвсем зле, и се бе присмял на предложението на Странд да продължи в колеж.

— Кажи ми, Джими — рече Странд, — любопитно ми е какъв е този нов звук, за който непрекъснато говориш?

— Ако знаех, тате, нямаше да го търся — отвърна небрежно Джими.

— Ще ми кажеш ли, като го откриеш?

— Сарказмът тук нещо много взе да загрубява — подхвърли Джими, но без злоба. — Окей, ще ти кажа, ако изобщо някога го открия.

Странд стана.

— Ще си взема един душ и ще се преоблека за вечеря. А ти?

— О, днес е петък — рече Джими и се изправи. — Благодаря, че ми напомни. Не се безпокой, тате — Той прегърна нежно баща си през раменете. — Ще се докарам. — Той взе да души. — Виждам, че мама още е в италианския си период. Бих се навъртал тук дори само заради яденето.

— Мога ли да ти предложа да се обръснеш през това време?

— Предложението е записано. — Той стисна леко рамото на Странд. — Имам чудесна идея — защо не дойдеш с мен някоя вечер? Ще те представя като един от пионерите на нюорлеанското буги-вуги. Момичетата веднага ще хлътнат по теб.

Странд се засмя, стоплен от докосването на сина си.

— Никога вече няма да те пуснат дори да припариш там.

— Виж какво — каза сериозно Джими, — искам да ти задам един въпрос. Ти поглеждаш ли се изобщо в огледалото?

— Понякога.

— Не ти ли идва наум от време на време, че и ти самият не изглеждаш много добре? — Лицето му беше станало съвсем сериозно. — Имаш страшно уморен вид, тате.

— Чувствам се добре — отвърна кратко Странд.

— Спестил съм някоя и друга пара — продължи Джими. — Какво ще кажеш да ви изпратя с мама за една-две седмици някъде на море, като свърши училището?

— Благодаря ти, Джими. Пази си парите, сигурно ще ти потрябват — и то скоро. И без това обичам града през лятото.

— Окей — вдигна рамене Джими. — Както искаш. Но ако си промениш решението…

— Няма да го променя.

— Ти си един стар чешит — Джими поклати глава, свали ръката си от раменете на Странд и изгаси цигарата. — Твоя си работа. А ако случайно откриеш новия звук, ела ми кажи. Вратата ми е винаги отворена за теб. — Той се запъти към кухнята. — Трябва да видя откъде се носи тази божествена миризма.

Когато влезе в банята да вземе един душ, Странд се погледна в огледалото. Джими беше прав. Наистина изглеждаше уморен. Имаше торбички под очите, а и очите, и кожата на лицето му изглеждаха повехнали. Потисна изкушението да легне и да си подремне. Ако Лесли дойде и го завари да дреме на леглото, ще се разтревожи и ще го попита, да не би да не е добре, понеже той никога не спеше следобед. Не искаше да чува, че се е преуморил, и че трябва да иде на лекар. Стоя дълго под душа и накрая се обля с леденостудена вода. Когато започна да се облича за вечеря, се почувства добре, нищо, че огледалото не показваше същото. Петдесет години не са чак толкова много, че да се чувствам стар, рече си той, макар и след едноседмичен труд.

Когато се върна в трапезарията, Елинор слагаше масата.

— Здравей, мила — рече той и я целуна. — Как е?

— Издигам се като ракета в служебната йерархия — отвърна тя, нареждайки салфетките. — Шефът ми каза, че съм щяла да стана първата жена вицепрезидент на компанията през последните десет години. Като сме работели заедно, забелязал, че съм хубаво момиче. Как ти се струва това?

— Струва ми се, че те ухажва.

— Естествено — отвърна самодоволно тя. — Безуспешно. Мисля обаче, че ни делят доста годинки. По възходяща линия.

Тя работеше като програмист на компютърни системи в един огромен концерн на Парк Авеню. Завърши първа по математика и се записа в курсовете по компютърна техника в колежа, беше схватлива и се държеше уверено и сериозно. Работеше в концерна едва от две години, но вече й бяха поверили да изработва компютърни програми за всички видове предприятия и учреждения както в Ню Йорк, така и извън него. Увлечението, с което работеше, много приличаше на Леслиното отдаване на музиката. Елинор се бе опитвала да го обясни на баща си, който се опасяваше за съдбата на обикновените хора при все по-голямото компютъризиране и обезличаване на света. „То е все едно да създаваш ред от хаоса, като използваш докрай въображението и таланта си. Да речем, отиваш в някоя болница и какво откриваш: дублира се една и съща работа, допускат се грешки, губи се време, което може да струва нечий живот, поставят се добронамерени, но неправилни диагнози, които една машина може да поправи само за секунди, лекари се ровят в документация, вместо да лекуват болните — и изведнъж изграждаш една система, и с удоволствие виждаш как всичко си отива на мястото и потръгва, и ти знаеш, че това е твое дело. Същото е и в едно предприятие. По най-простия начин отърваваш от хилядите часове на скука бедните чиновници, затънали до гуша в работа. Противно на твоето убеждение, татко, това прави човечеството по-човечно — а не обратното.“

Странд се възхищаваше от нейното красноречие и от увлечението, с което работеше, но си оставаше на старото мнение, макар да се радваше, че тя не се задоволява да бъде само хубаво момиче. Когато се записа в колежа, Елинор работеше през лятото и даваше уроци през учебната година, за да се издържа, и сега живееше самостоятелно в малък апартамент в Ист Севънтийс. За Странд бе тъжен мигът, когато в деня на дипломирането си тя заяви, че повече не иска да живее в една стая с по-малката си сестра в техния апартамент. Нито Странд, нито Лесли се възпротивиха, казаха си, че макар и особнячка, Елинор е разумно момиче и може да се грижи за себе си, пък и съвсем нормално е младите да искат да се оправят сами. А и Елинор ги успокояваше: „Аз не отивам в Лапландия или в Перу. Ще бъда само оттатък парка и когато изпадна в беда, такъв вик ще наддам, че ще ме чуете чак от другия край на водохранилището.“ До този момент не беше викала. Когато започна работа и каза на баща си каква е заплатата й, той я поздрави малко натъжен, тъй като, току-що излязла от колежа, тя изкарваше повече от него след двайсет и седем години стаж в системата на държавните училища.

— Това лято ще имам три седмици отпуск — отбеляза Елинор и започна да отваря с тирбушон една от двете бутилки „Кианти“ върху бюфета, — две платен и една неплатен, и ми се иска да отида на някое ново място. Имаш ли някакви идеи, татко?

— Мм. — Странд замислено задърпа ухото си. — Зависи. Сама ли ще ходиш?

Тапата изскочи с гръм и Елинор остави бутилката на масата. Тя се обърна и погледна изпитателно баща си.

— Не — отвърна рязко.

— Несъмнено с някой младеж.

— Несъмнено — усмихна се тя.

— Той какво иска да направите?

— Не е съвсем сигурен. Предлага да идем на някой гръцки остров, да си лежим на плажа и да плуваме.

— Не звучи никак лошо — забеляза Странд.

— Обещава, че на острова няма да има никакви компютри, нито дори пишеща машина. Казва, че ще се върна на работа с още по-голям ентусиазъм. — Елинор оправи букетчето с цветя, което беше донесла, и го сложи в една ваза в средата на масата. — Той е ходил там преди… — тя се усмихна — с друга.

— Така ли ти каза? — попита Странд, опитвайки се да потисне неодобрението в гласа си.

— Той всичко ми казва — отвърна тя. — Такъв си е.

— Различни времена. — Странд се помъчи да го подхвърли по-небрежно. — Различни във всяко отношение. По мое време… — той млъкна и се засмя — по мое време… не, нищо. А ти всичко ли му казваш?

— От всичко по малко — засмя се Елинор.

— Защо не го доведеш някоя вечер?

— Не си падал много по семействата. И без това не съм сигурна какво ще излезе с него. Поне засега. Ще видим дали ще издържи триседмичния тест. Тогава може и да го покажа на другите елементи.

— Добре — рече Странд, — изпрати ми една картичка. Аз също не бих имал нищо против някой гръцки остров. И то не само за три седмици. Може би като се пенсионирам…

Елинор се приближи до него, прегърна го и се взря със сериозен вид в лицето му. Беше по-ниска и по-слаба от сестра си, и бе наследила хубавия прав нос и дълбоките сини очи на майка си.

— Изглежда ужасно несправедливо, нали? — промълви тя. — Че аз мога да замина за три седмици само след две години работа, а ти…

Странд я потупа леко по гърба.

— Не страдаме от това. Предпочитаме да си имаме семейство. А ти нямаш семейство… все още.

— Алилуя — добави Елинор.

Лесли влезе откъм кухнята, като сваляше престилката си.

— Току-що приготвих вечерята — обяви тя. — Мисис Къртис се кани да сервира. — Мисис Къртис бе жената на Алегзандър, която идваше да им помага три пъти седмично. — Всички ли сме тук?

— Каролайн още я няма — отвърна Елинор и пусна баща си.

— Странно — каза Лесли. — Вече е съвсем тъмно. Едва ли още играе тенис. Пък и нали знае в колко вечеряме.

— Сигурно се е отбила да изпие една газирана вода например — обади се Странд. — Тъкмо имаме време за аперитива. Лесли, Елинор?

Той пристъпи към бюфета и отвори шкафа, където имаше бутилка уиски и бутилка шери.

— За мен нищо, благодаря — каза Елинор.

Странд не я беше виждал да пие друго, освен по малко вино и се запита дали е същата въздържателка, когато вечеря с младежа, който всичко споделя с нея, или пази поведение заради родителите си. „От всичко по малко“ — както сама току-що беше казала.

— Аз ще пия чаша шери — рече Лесли.

Докато наливаше шери за жена си и уиски с вода за себе си, влезе Джими, къпан и ухаещ на сапун.

— Здравей, Елинор — поздрави той. — Как е красавицата на семейството?

— Съсипва се от работа — отвърна Елинор. — Боже мой, много лъскав изглеждаш тази вечер!

— В твоя чест — каза Джими. — Когато удостояваш с присъствието си семейната трапеза, най-малкото, което мога да направя, е да се обръсна.

— Знаеш ли, че наистина изглеждаш хубав, като се постегнеш — забеляза Елинор. — Приличаш малко на корсикански бандит, приготвил се за литургия.

Джими се ухили.

— Имам си своите почитатели. Е, в умерени количества.

— Джими — обади се Странд, — ние с майка ти си сипахме да пийнем. Ти искаш ли нещичко?

Джими поклати глава.

— Трябва да бъда във форма за Олимпиадата.

— За Олимпиадата ли? — попита невярваща Елинор. — Каква Олимпиада?

— През 1996 година — отвърна Джими и отново се ухили. — Очаквам да получа златен медал за най-готин.

— Залагам на теб, братко — каза Елинор.

Двамата с Джими си съперничеха и Елинор не криеше неодобрението си от начина му на живот и от приятелите, които си избираше. Джими пък, макар да ценеше интелигентността на сестра си, на свой ред се отнасяше с презрение към това, че тя „пропилява“ живота си, като „се въргаля“ в тъпото компютъризирано буржоазно легло. При редките избухвания на Джими се чувстваше някакъв неоформен и не целенасочен ляв уклон, който безпокоеше Странд с неговите последователни и прагматични възгледи за тяхното общество, но той не се опитваше да спори с момчето. Неизбежните болки на младостта, казваше си, когато Джими открито се оплакваше. Знаеше, че Джими и Елинор искрено се обичат, но понякога репликите им ставаха неприятно язвителни.

Той се изкашля шумно и вдигна чашата си:

— Да пием… ъъ… — и се обърна към Елинор — за Гърция!

Лесли ги погледна озадачено.

— Каква Гърция?

— По-късно ще ти обясня, майко — рече Елинор. — Ей тъй си приказваме.

— Горката готвачка, всичко изпуска в кухнята. Всички клюки — добави Лесли и отпи от шерито. — Ако Каролайн не се появи след пет минути, ще трябва да седнем без нея. Тя спомена ли ти, че ще закъснее, като се видяхте, Алън?

— Не.

Скочът беше първото му питие за тази седмица и той задържа глътката в уста, за да му се наслади по-пълно, когато на вратата се позвъни.

— Сигурно е Каролайн — рече Лесли, — но тя си има ключ…

Звънецът не спираше — оглушителен, постоянен вой.

— Боже господи! — възкликна Лесли. — Знае, че не сме глухи.

Джими хвърли бърз поглед към баща си. Странд забеляза уплашеното изражение на сина си и почувства, че то отразява неговото.

— Аз ще отворя — каза Джими и бързо излезе от трапезарията.

Странд остави чашата си и тръгна след него, като се стараеше да изглежда нормално. Джими тъкмо отваряше вратата, когато Странд излезе в коридора. Каролайн се препъна, залитна на прага и едва не падна. Крепеше някакъв мъж, чиято глава беше клюмнала на гърдите. И двамата бяха целите в кръв.

2

Джими се спусна и се опита да обгърне с ръце и сестра си, и мъжа, когото тя държеше, а Странд се втурна да му помага. Мъжът изохка.

— На мен нищо ми няма — каза задъхана Каролайн. — Него хванете. Кръвта е от него, не от мен.

Тя все още държеше ракетата за тенис в свободната си ръка. Пуловерът и джинсите, които беше облякла върху дрехите си за тенис, бяха изцапани. Пусна мъжа, щом Странд го подхвана с двете си ръце през кръста. Мъжът беше едър и тежък, а на плешивото му теме бе цъфнала ужасна подута рана, виждаха се драскотини и по слепоочието и лявата буза. Коженото му яке беше разпорено на десетина места. Той се помъчи да повдигне глава и да се задържи прав.

— Нищо ми няма — измънка човекът. — Моля ви, не се безпокойте, сър. Само ще поседна малко и… — Той отново се отпусна тежко в ръцете на Странд.

— Какво става тук? — Странд чу гласа на Лесли зад гърба си. — О, божичко!

— Няма нищо сериозно, уважаема госпожо — смотолеви мъжът и се опита да се усмихне. — Наистина нищо…

— Елинор — извика Лесли, — иди да се обадиш на доктор Принз и му кажи, че трябва веднага да дойде.

— Няма нужда, моля ви — обади се мъжът вече с по-ясен глас. С усилие успя да се изправи. — Моят лекар скоро ще се погрижи за мен. Не искам да безпокоя…

— Заведете го във всекидневната и го сложете да легне на кушетката — отсече Лесли. — Елинор, не стой така. Ти как си, Каролайн?

— Няма нищо страшно, майко — отвърна Каролайн. — Само съм се изцапала. Пусни ме, Джими. Нямам нужда от носилка. — В гласа й прозвуча някаква нова остра и сърдита нотка, която Странд никога досега не беше чувал от нея.

— Позволете ми да се оправя сам, сър — каза мъжът, — ще видите, че…

Предпазливо, готов да го прихване всеки момент, Странд отстъпи крачка назад. Забеляза, че ръкавът на сакото му е изцапан от разреза върху кокалчетата на ръката на мъжа, а после се засрами от себе си, че обръща внимание на такива неща. Онзи смело пристъпи напред.

— Виждате ли? — рече той с достойнството на пияница, подложен на проверка за алкохол от някой полицай. Попипа бузата си и невъзмутимо погледна кръвта по ръката си. — Дребна работа, бъдете спокойни.

Всички бавно тръгнаха към всекидневната. Мъжът седна уверено на един стол.

— Много сте любезни, но не бива да се притеснявате толкова.

Странд предположи, че е на неговите години и е почти толкова висок. Дори да страдаше, по нарязаното му побледняло лице нямаше никакъв признак, че е така.

— Джими — изкомандва Лесли, — донеси малко топла вода и една кърпа. — Тя погледна окървавеното лице. Кръвта още капеше върху килима във всекидневната. — Една хавлиена кърпа. Две кърпи. В аптечката ще намериш бинт и лейкопласт. Донеси и кофичката за лед.

— Не се безпокойте — обади се мъжът. — Едва ли е нещо повече от драскотина.

— Каролайн — рече Лесли, — имаш вид, като че ли си била на война. Сигурна ли си, че нищо ти няма? Не си придавай излишна смелост.

— Казах ти — отвърна Каролайн и гласът й внезапно затрепери. — Нищо ми няма.

Тя все още държеше ракетата за тенис, сякаш през следващите няколко секунди щеше да й потрябва за някаква нова и важна игра. Странд видя, че и металната глава на ракетата също е в кръв.

— Какво се е случило? — попита той.

Стоеше настрана и се чувстваше неловко. Досега не беше виждал толкова много кръв и от нея му се гадеше.

— Бяха го нападнали и… — започна Каролайн.

Влезе Елинор.

— Доктор Принз го няма. Казаха ми, че до един час ще се обади.

Лесли изпъшка.

Елинор прегърна Каролайн и започна да я люлее.

— Миличко, вече всичко е наред, няма нищо. Сигурна ли си, че си добре?

Каролайн се разплака и раменете й се затресоха.

— Ннн… нищо ми няма — изхлипа тя. — Трябва само да си измия лицето и да се преоблека. Толкова се радвам, че всички са си вкъщи.

Влезе Джими и внесе съда с топлата вода, кърпите, бинтовете и кофичката с лед. Когато Лесли намокри една кърпа и започна внимателно да почиства раната върху главата на мъжа, той каза:

— Много сте мили. Извинявам се, че изпоцапах всичко и ви причиних толкова главоболия.

Гласът му звучеше вече изненадващо спокойно, сякаш се извиняваше, че по погрешка е натиснал чужд звънец. Говореше с акцент, характерен за добрите източни училища. Той не се помръдна, дори не трепна, докато Лесли измиваше кръвта и почистваше откритата рана върху ръката му. Кърпата стана потискащо ръждива на цвят. Лесли работеше уверено и бързо, сякаш в дома й беше нещо съвсем обичайно да се грижат за пострадали от нападение.

— Боя се, че когато дойде докторът, ще се наложи да ви направят няколко шева — каза тя делово. — Дано не ви причинявам болка.

— Не, никак — отвърна мъжът. — Надявам се, че видът ми не ви ужасява. Нещата винаги, изглеждат по-зле, отколкото са в действителност. — Той успя да се усмихне.

— Каролайн — обади се Странд, — как се случи всичко това?

— Ако ми позволите — каза мъжът, — бих искал аз да обясня. Мила госпожице — обърна се той към Каролайн, — сигурен съм, че искате да съблечете тези окървавени дрехи.

— Елинор — разпореди се Лесли, — заведи я в банята и я облей с един топъл душ. — Лесли твърдо вярваше в ефикасността на топлите душове във всички критични моменти. — И предай на мисис Къртис да отложи малко вечерята.

— О, боже — възкликна мъжът, — та аз ви развалям вечерята. Простете ми. Аз наистина мога да стана и да си отиде вкъщи. — Той опита да се изправи.

— Стойте и не мърдайте — каза отривисто Лесли, докато Елинор отвеждаше към банята Каролайн, която още стискаше ракетата си.

Лесли започна да омотава с бинтове главата на мъжа, ръцете й се движеха бързо и сръчно.

— Алън — добави тя, — сложи много лед в чистата кърпа и направи компрес.

Докато Странд изпълняваше указанията й, тя се обърна към непознатия:

— Бузата ви ще се подуе малко. Сложете там леда и го дръжте така. Това ще помогне.

Мъжът послушно притисна кърпата с леда до бузата си. На Странд, кой знае защо, той му приличаше на малко момче, което се е сбило и сега оставя майка си да поправя нанесените щети.

Джими се взираше любопитно в непознатия.

— Някой добре ви е наредил, господине — забеляза той.

— Не ми е за пръв път — каза мъжът. — Можеше да бъде и по-зле. Много по-зле. Ако младата госпожица не ми се беше притекла на помощ. Ангелът мъстител — изсмя се той тихо. — Точно обратното на това, което се случва обикновено.

— Къде се?… — попита Странд.

— В парка. Тази вечер позакъснях малко повече от друг път. По работа. Старият капан.

Лесли бе успяла вече да поизмие кръвта и сега той изглеждаше спокоен и уверен в себе си, леко зачервен, но с волево, добре оформено лице, което напомняше на Странд портретите на испанските конквистадори, самоуверени и свикнали да се разпореждат.

— Правех всекидневната си обиколка из парка по съвета на моя лекар — нали знаете колко са взискателни към мъжете, които наближават средна възраст и водят заседнал живот в разни канцеларии.

Лесли отстъпи крачка назад, за да огледа произведението си.

— Май това е най-доброто, което мога да направя в момента за горните части. Не изглежда много лошо. А сега ръката.

Тя започна да превързва с бинт кокалчетата на ръката отдолу през дланта, като пореше лейкопласта на парченца.

— Изгубил съм си шапката някъде — рече непознатият. — Струва ми се, че с нея щях да изглеждам малко по-добре.

— С какво ви удариха? — запита Странд. — Може би трябва да ви бият инжекция против тетанус.

— Ъъ… инструментът — отвърна сухо мъжът — ми се стори безупречно чист, макар че тогава не можех да бъда съвсем сигурен. Убеден съм, че моят лекар ще направи каквото е необходимо.

— Какъв инструмент? — полюбопитства Джими.

— Струва ми се — отвърна мъжът, — че беше парче оловна тръба. О, колко съм небрежен. Позволете да ви се представя. Казвам се Ръсел Хейзън. — Той произнесе името си, сякаш очакваше, че ще им бъде познато, но доколкото си спомняше, Странд никога преди не го бе чувал.

— Алън Странд. Това е жена ми Лесли. И моят син Джими.

— Поласкан съм. — Хейзън се поклони леко, както беше седнал. — Надявам се, че ще се срещнем при по-благоприятни обстоятелства.

Окървавен или не, помисли си Странд, той говори като адвокат. „Моят почитаем колега, който току-що ме удари по главата с оловна тръба…“

— Не е нужно да приказвате — рече Лесли, — ако не ви се приказва.

— Искам да знаете — продължи Хейзън, без да обръща внимание на поканата на Лесли да мълчи, — че имате изключително смела дъщеря…

— Какво е направила? — попита Джими. Той, изглежда, не вярваше, сякаш от всички добродетели, които можеше да предположи, че сестра му притежава, смелостта бе последното нещо, за което би се сетил.

— Както ви казах, правех всекидневната си обиколка из парка…

— Обиколка ли? — запита Джими. — Каква обиколка?

За младите, помисли си Странд, който искаше Джими да замълчи, първо идват фактите, а после съчувствието, ако изобщо дойде. Джими изглеждаше подозрителен, сякаш, ако накрая истината излезеше наяве, щеше да се окаже, че състоянието на сестра му, кръвта по дрехите й и истеричният й плач в прегръдките на Елинор са всъщност по вина на Хейзън.

— С колелото си — отвърна Хейзън. — Чудесно упражнение. Няма нужда нито от отбор, нито от партньор, а особено в такъв хубав пролетен ден като днешния, човек може да се порадва на даровете на природата.

Сякаш се е учил да говори през осемнайсети век, помисли си Странд, докато го слушаше, без да променя изражението си.

— Спрях да си отдъхна — продължи Хейзън. — Поотбих се от алеята, облегнах се на едно дърво и запалих цигара. Моят лекар без съмнение би казал, че съм развалил цялата полза от упражнението. Но това ми е стар навик и ме успокоява в някои моменти. Мислех по един въпрос, който ме бе задържал в службата малко по-късно от обикновено, и си рекох, че петдесет минути на размисъл може да…

— Тогава ли налетяха? — Джими не беше много по размишленията, нито по своите, нито по чуждите.

— Свечеряваше се — продължи спокойно Хейзън! — Аз се любувах на светлините в сградите на Сентръл Парк Уест, издигащи се в неподвижния въздух. — Той млъкна и докосна леко раната на бузата си. — Тогава, както се изрази Джими, налетяха.

— Копелета — процеди Джими.

— Озверели младежи, заслепени от расистки предразсъдъци — додаде Хейзън и вдигна рамене. — Беззаконието е редът на деня, собствеността — парадиране с една незаслужена привилегия…

Реч на защитата, помисли си Странд: „Уважаеми господин съдия, позволете ми да ви представя някои смекчаващи вината обстоятелства…“

— Искате да кажете, че бяха черни? — попита рязко Джими.

Хейзън кимна мрачно.

— Някои приятели ме предупреждаваха от време на време. Да съм внимавал, особено след като се стъмни.

— По дяволите — обърна се Джими към родителите си, — колко пъти съм ви казвал, че Каролайн не трябва да стъпва в тоя проклет парк?

— А колко пъти, Джими — рече Странд, — съм ти казвал, че трябва да престанеш да пушиш и трябва да си лягаш преди пет часа сутринта?

— Престанете да се препирате — сряза ги Лесли: После се обърна към Хейзън — Как се забърка дъщеря ми в това?

— Тя изникна кой знае откъде — отвърна Хейзън, — от храстите, струва ми се. Тримата мъже или по-скоро момчета, май не по-големи от петнайсет-шестнайсет години, се бяха промъкнали зад гърба ми. Преди дори да се усетя, ме удариха по главата, аз се олюлях, но здраво стиснах колелото си, което беше обектът на нападението. Шапката ми хвръкна, удариха ме още веднъж по бузата, един извади нож и започна да разрязва якето ми.

Той погледна надолу и опипа раздраната кожа.

— Съмнявам се, че са искали да ме намушкат, просто са се опитали да ме сплашат, за да пусна колелото, тогава ми срязаха ръката… Аз виках, макар че ми беше трудно, тъй като един от тях ме държеше за гърлото. Удивително силно за момче на тази възраст.

— И през цялото време стискахте колелото си? — попита недоверчиво Джими.

— То е моя собственост, Джими — отвърна спокойно Хейзън.

— Господи — възкликна момчето, — за едно колело? Колко струва то? Сто? Сто и петдесет?

— Малко повече — отвърна Хейзън. — Френско е. С десет скорости. Но въпросът не е в парите. Както вече казах, то е моя собственост, не тяхна.

— И вие бяхте готов да ви убият заради едно скапано колело?

— Въпросът е принципен и не подлежи на обсъждане — отвърна с достойнство Хейзън.

— И бяхте готов да ви убият? — повтори Джими.

— Тогава не съм разсъждавал за това — каза Хейзън. — Но предполагам, че тази мисъл сигурно ми е минала през ума. За щастие се появи сестра ви и напълно изненада младите нехранимайковци. Тя извика, преди да замахне, и шумът ги стъписа за момент. В този миг — всичко, стана толкова бързо, че нямах време да се опомня — тя започна да ги налага с тенис ракетата си. С ръба й. Трябва да е солидно оръжие. Има остри ръбове и прочие. С първия удар счупи ръката на момчето с ножа, то изрева и го изпусна. С втория удар разцепи лицето и доста сериозно нарани очите на момчето с оловната тръба, то я изтърва, преви се на две и се олюля, притиснало с ръце очите си. После удари два пъти през лицето момчето, което държеше ножа, и то падна на земята. Не сте предполагали, че една тенис ракета може да бъде някакво оръжие, нали? Третото момче направо избяга. През цялото това време сестра ви викаше — без думи, — макар, че никой изглежда не я чуваше, или ако я чуваше, не й обръщаше внимание. Тя ми каза: „Дръжте се за мен“ — хвана кормилото на велосипеда, и ние побягнахме: — мисля, че побягнахме от парка. И ето ме сега тук. — Хейзън се усмихна на Странд и Лесли.

Господи, помисли си Странд, ах, това малко момиче!

— Сега се радвам — рече той на глас — че се съгласих, когато Каролайн поиска да й купя метална ракета.

Трябваше да се пошегува по този несполучлив начин, за да не издаде чувствата си и страха за дъщеря си, който го обзе, докато Хейзън разправяше случката.

— Аз също — добави сериозно Хейзън. — Нещо повече дори. Може би няма да е никак преувеличено, ако кажа, че дължа живота си на дъщеря ви. Предайте й, че ако има някакъв начин, по кой то да изразя благодарността си…

— Доволна е, сигурна съм, че вие сте здрав и читав — вметна Лесли. — Сравнително де. — Тя си позволи да се усмихне леко — Това е достатъчна награда. — После погледна Странд с насълзени очи. — Какво знаеш ти за нашата дъщеричка? — прошепна Лесли.

— Повече, отколкото знаех преди двайсет минути — отговори Странд и прегърна жена си през раменете. Някой от тях трепереше, но не бе сигурен кой от двамата: Лесли или той.

— Обадихте ли се в полицията? — поинтересува се Джими.

Хейзън рязко се изсмя.

— Полиция? В този град? Аз съм адвокат, Джеймс. Какво можеха да направят те?

Познал съм, помисли си Странд. Адвокат.

Хейзън понечи да се надигне от стола.

— Достатъчно дълго ви откъснах от вечерята. А сега най-добре да си вървя вкъ… — Олюля се и седна тежко е озадачен вид. — Май имам нужда от още няколко минути почивка — каза той със задавен глас.

— Няма да мърдате оттук — заповяда Лесли, — докато не дойде лекарят.

— Може би това е разумно — съгласи се немощно Хейзън. — Ако нямате нищо против.

— Искате ли да се обадя у вас — попита Странд, — да кажа къде сте и че ще се приберете по-късно?

— Няма смисъл — отвърна Хейзън. — Никой не ме чака. През уикенда ще бъда сам. — Гласът му прозвуча хладно и сдържано.

Имал си е неприятности вкъщи, помисли си Странд, както и в парка.

— Тъкмо си пийвах преди вечеря, когато дойдохте — рече Странд. — Мисля, че ще ви дойде добре, ако си глътнете нещичко.

— Благодаря ви. Наистина ще ми дойде добре.

— Чисто? Или с вода? Имаме само скоч. — Той не спомена шерито. След онова, което Хейзън беше преживял, Странд се съмняваше, че шерито ще му помогне кой знае колко.

— Чисто, ако обичате — отговори Хейзън, облегна назад главата си на стола и затвори очи.

— Налей и на мен едно уиски — обади се Лесли, щом Странд тръгна към трапезарията.

Той наливаше напитките, когато телефонът в коридора иззвъня. Остави чашите на бюфета и отиде да го вдигне. Беше доктор Принз, ядосан. Ядът му мина, щом Странд му разправи накратко за случилото се, и обеща да дойде колкото може по-скоро, бил зает с един пациент, който току-що получил инфаркт, и сигурно щял да се позабави малко.

Когато Странд се върна с напитките, Лесли рече:

— Джими слезе да каже на Алегзандър да заключи колелото в мазето за през нощта.

Странд кимна. Щеше да бъде глупаво, ако сега го откраднат.

Хейзън още седеше с облегната назад глава и затворени очи.

— Заповядайте — покани го Странд с надеждата, че гласът му звучи весело. — Малко „Планинско слънце“.

— Благодаря, сър. — Хейзън отвори очи и взе чашата със здравата си ръка. Никой не вдигна тост и Хейзън погълна питието си на две глътки. Лесли също изпи бързо своето, после седна, сякаш изведнъж бе осъзнала колко е уморена.

— Чувствам възвръщането на живота — промълви изнурено Хейзън.

— Още едно? — попита Странд.

— Не, благодаря. Точно толкова ми беше необходимо.

Влезе мисис Къртис, настръхнала, както описваше настроението й Лесли, когато нещо не ставаше по нейния вкус.

— Извинявайте, мадам — каза тя и погледна строго превързания мъж в дървеното кресло, — супата е сервирана и всичко ще изстине, ако…

— Чакаме лекаря, мисис Къртис — прекъсна я Лесли. — Ще ви съобщя, когато…

— Ако нямате нищо против да гледате едно плашило на масата си, докато се храните, ще ви бъда много благодарен, ако ми позволите да седна с вас…

— Мисля, че ще бъде по-разумно, ако… — започна Лесли.

— Може би мистър Хейзън е гладен — намеси се Странд. Той самият беше гладен и с нетърпение очакваше вечерята още от мига, в който се прибра вкъщи и подуши аромата от кухнята.

— Като си помисля, май наистина съм гладен — отвърна Хейзън. — На обяд хапнах само един сандвич на бюрото си. С удоволствие бих изял една супа, ако, разбира се, с това не ви притеснявам.

— Добре, мисис Къртис — съгласи се Лесли, — сложете още едни прибори. Идваме веднага.

Мисис Къртис пак хвърли укорителен поглед на Хейзън, който разваляше вечерята на хората, и се върна в кухнята.

— Иди разправяй после, че всяко зло не е за добро — подхвърли Хейзън, като се опита да бъде по-сърдечен. — А аз си мислех, че ще трябва да вечерям сам тази вечер.

Макар Хейзън да го каза без всякаква нотка на самосъжаление, Странд имаше чувството, че независимо какво му струва това, възможността да не бъде сам вечерта е добре дошла за него.

Хейзън огледа просторната всекидневна с рояла, купищата нотни листове, подредените рафтове с плочи, пейзажите на Лесли.

— Каква приятна стая — забеляза той. — Доколкото разбирам, семейството ви е музикално…

— Всички слушаме музика — поясни Странд. — Но само жена ми и синът ми могат да се нарекат музиканти.

— Моята майка едно време ми свиреше на пиано рече Хейзън и някак особено махна с ръка. — Преди много години. Синът ви ли свири на пианото?

— Жена ми — отговори Странд. — Джими свири на електрическа китара. Кънтри рок, така, мисля, му викат.

— А пейзажите? — попита Хейзън. — Не мога да позная художника.

— Жена ми — отвърна Странд.

Хейзън кимна, но нищо не каза.

В стаята влязоха Елинор и Каролайн. Каролайн си беше облякла пуловер и чисти панталони, лицето й бе измито и по него нямаше никакви признаци, че само преди час е надвила в единоборство трима хулигани, а след това е избухнала в истеричен плач в прегръдките на сестра си. Най-после бе оставила ракетата. Тя се усмихваше, изглеждаше весела и по-малка за своите седемнайсет години.

— Как е пациентът? — попита тя.

— Горе-долу добре — отговори Хейзън. — Благодарение на майка ви. А вие, мис Каролайн, как се чувствате?

— О! — Каролайн вдигна безгрижно ръка. — Като победителка. Сега вярвам повече в собствените от сили. — Тя се изкикоти. — Не знам обаче дали пак бих го направила, ако имах време да помисля.

— Защо си била сама? — поинтересува се Странд — Къде беше момчето, с което те видях?

— Той живее в Ист Сайд — отвърна Каролайн.

— Ще можете ли изобщо вече да играете с тази ракета? — попита Хейзън.

— Боя се, че не. Малко е изкривена. Ако ми дадат да удрям противниците си вместо топката, бас държа, че ще спечеля блестящо всички състезания. — Тя пак се изкикоти.

— Не ви ли беше страх?

— Достраша ме едва след това. Но то не се смята, нали?

Влезе Джими и каза:

— Колелото е заключено в мазето. Можете да пратите някой да го вземе, когато поискате, мистър Хейзън. Наистина си го бива.

— Ще поръчам на някого от секретарите ми да го вземе утре сутринта — отговори Хейзън. — Не ми се вярва, че ще го използвам кой знае колко през следващите няколко дни. Освен ако мис Каролайн не се съгласи да ми стане телохранител.

— Мисля да напусна, преди да ми е паднала цената. — Каролайн отново се изкикоти.

Мисис Къртис се появи на вратата на трапезарията и ги изгледа свирепо.

— О, боже — възкликна Лесли, — мисля, че е най-добре вече да сядаме.

Странд понечи да помогне на Хейзън да стане, но той пренебрегна протегнатата ръка и без да се клатушка, направи крачка към трапезарията след Лесли.

— Каква хубава маса — рече Хейзън, след като Лесли го настани от дясната си страна. Той говореше малко неясно от кърпата с леда, която държеше на бузата с превързаната си ръка. — Надявам се, че не съм се натрапил на някой важен семеен съвет.

— Имаме едно правило — обади се Странд, който усещаше мъчителен глад, — единственото важно нещо, за което си говорим в петък вечер, е яденето.

Това не беше вярно и той го каза само от учтивост. Предишният петък спориха за политика, накрая доста разгорещено, а Елинор описа становището на баща си като характерно за „ранния период на Луи XIV“. Всички прекараха приятно вечерта. Странд взе бутилката „Кианти“.

— Малко вино? — предложи, той.

— Благодаря. Изведнъж ужасно ожаднях.

— От загубата на кръв — весело подхвърли Каролайн.

— От ужас, мило мое. — Хейзън й се усмихна. — От чист ужас.

— За какво смятате, че си мислят онези три момчета сега? — запита Каролайн, загребвайки от супата си.

— Правят сметка откъде могат да откраднат три тежки ракети — не, четири — отвърна Хейзън, като се засмя накриво заради челюстта си, — и се чудят откъде да намерят някое момиче, което да им помогне в следващото им престъпно начинание.

Каролайн пак се разкикоти.

— О, аз съм опасна тенисистка.

Странд поклати учудено глава. Сигурно в съблекалнята на някой футболен отбор цари подобна атмосфера, помисли си той, след особено трудна победа.

Хейзън гребеше непохватно от супата с лявата си ръка. Устата му беше започнала забележимо да се подува, но очите му блестяха и изглежда, му беше приятно.

— Отлично — рече той, — просто отлично. Мога ли да изкажа похвалата си на готвачката?

— Това е майка — обади се Каролайн. Явно тази вечер се гордееше със семейството си, както и със себе си.

— Способен род — каза любезно Хейзън. Той се обърна към Джими. — А вие, младежо, с какво се занимавате?

Джими огледа масата.

— Според сестра ми аз позоря името на семейството — отговори той. — Ходя по вертепи и публични домове.

— Джими — възмути се Лесли, — как можеш да говориш така?

Джими се ухили насреща й.

— Ние така изразяваме интимно обичта помежду си. Тя не го казва сериозно. Нали, Елинор?

— Само понякога, миличък. — Елинор също му се усмихна.

Хейзън погледна любопитно Джими, после се обърна към Елинор:

— А вие, мила?

— Аз се трепя като грешен дявол и драпам за повишение — отвърна кратко Елинор. Тя беше необичайно мълчалива. Странд усети, че по някаква причина и тя като Джими не одобрява Хейзън, и той си набеляза мислено да ги попита защо, след като Хейзън си отиде.

Елинор стана да помогне в раздигането на чиниите от супата, когато мисис Къртис влезе с второто и го сложи пред Лесли, за да сервира.

— Боя се, че след супата няма да мога нищичко да поема — каза Хейзън, когато Лесли посегна към чинията му, — макар че това има великолепен вид и мирише много апетитно. — Той отпи глътка от виното си.

— Какъв ден сме днес, мистър Хейзън? — попита Джими.

— Що за въпрос? — Лесли изгледа подозрително сина си.

— Искам да видя дали няма сътресение на мозъка — отвърна Джими. — Ако има, трябва да лежи в тъмна стая със затворени очи…

— Петък — отговори Хейзън и се усмихна. — Струва ми се, че все още е петък. Може в момента да не мога да дъвча, но все пак мисля, че нямам сътресение на мозъка, благодаря за вниманието.

На Странд му хрумна, че Джими иска да изгони Хейзън от стаята, а не се интересува от здравословното му състояние, но когато погледна към сина си, Джими му отвърна с невинен поглед над масата.

— А вие, мистър Странд, ако мога да ви попитам, вашата професия каква е?

Предварително разследване, помисли си Странд.

„Адвокатът ви трябва да знае фактите, както вие ги виждате, за да може да изведе делото до добър край.“ Не, не адвокатът, поправи се Странд, малко раздразнен от мъжа. По-скоро прилича на генерал, който прави прегледа на войската си и задава простички въпроси, за да докаже, че независимо от нашивките на рамото си дълбоко в себе си е истински демократ.

— Моята професия… — Той се изкашля. — Аз се боря с кръвожадните инстинкти на младото поколение — отвърна Странд нарочно двусмислено. Беше решил, че Хейзън не е случаен човек, по-скоро от държането му, отколкото от думите му, и че той ще си състави същото мнение за него както бащата на Лесли, ако му каже, че е прост гимназиален учител.

— Той преподава в „Ривър Хай“. — Лесли бе усетила колебанието на мъжа си и се обади почти заядливо: — Завежда катедрата по история.

— Аа! — Хейзън изглеждаше впечатлен. — Като бях млад, исках да стана учител. Пълноценен живот, по-пълноценен от правото, така казах на баща си. Но той не беше на моето мнение. Завърших право. — Хейзън се засмя осъдително. — В бащиния ми дом споровете бяха кратки.

— У нас е тъкмо обратното — рече Странд — В интерес на истината…

— Освежаващо е. — Хейзън се обърна към Каролайн: — А вие, млада госпожице? В колеж ли учите?

Каролайн, която ядеше, като че умираше от глад, се засмя.

— Ако имам късмет, ще уча през есента, другия месец завършвам училище. Но с моите бележки… — Тя поклати тъжно глава.

— Не учите ли в „Ривър“? — попита Хейзън.

— То е в другия край на града — побърза да отговори Лесли.

— Татко казва, че е прекалено опасно. Аз пък смятам, че щом за него не е чак толкова опасно, значи и за мен няма да бъде — разкикоти се тя. Обикновено не се кикотеше, но тази вечер Странд й прощаваше.

— Този наш спор беше кратък. Аз загубих. Ходя на училище на десет преки оттук.

— Чета за тези неща, разбира се — продължи Хейзън, — за насилия в училищата, за нападения, за кражби между децата, за оръжие. Винаги съм се отнасял с известно недоверие. Мистър Странд, случвало ли ви се е?… — той млъкна.

— Е, не е като в някое неделно училище във Върмонт например. Стават и инциденти. Да, безспорно има инциденти.

— А на вас случвало ли ви се е? — Хейзън се наведе напред заинтригуван.

— Един-два пъти — отговори Странд. — Миналия срок едно момче ме заплаши с нож да го пусна на изпитите. Имаше отсъствия по половината от часовете и на последния изпит получи оценка трийсет и две точки от сто възможни.

— И пуснахте ли го?

Странд се засмя.

— Разбира се. — Щом толкова много искаше да изкара, та чак ме заплашваше да ме убие, реших, че сигурно заслужава. Поне не се е опитвал да ми вземе колелото.

Хейзън опипа печално превръзката на главата си.

— Може би сте по-умен от мен. Виждате ли сред хулиганите някаква надежда?

Странд вдигна рамене.

— Разбира се. Макар че повечето от тях, боя се, сигурно ще бъдат изхвърлени, и то много бързо. В мой горен клас например има едно дребничко пуерториканче, което, изглежда, чете история още от дете. Днес следобед прегледах негова писмена работа. За Гражданската война. Той си има свое собствено мнение по въпроса.

— Например? — попита Хейзън. Изглеждаше искрено заинтересуван.

— Пише например, че Гражданската война била една голяма грешка. — Като заговори за момчето, Странд си, спомни кръглото мургаво лице с бели зъби, оголени в нещо като подигравателна или нагла усмивка. — Той пише, че Югът е трябвало да бъде оставен да върви по свой път, че много скоро там и без това щели да се принудят да освободят робите, така животът на милиони хора щял да бъде спасен. Досега, казва, Северът и Югът щяха да се обединят по някакъв начин, дори в една по-свободна конфедерация, и всички ние, бели и черни, щяхме да си спестим цял век на мъки. Това, разбира се, не го е учил в училище и ще трябва да го предупредя, че ако така отговори на въпросите на годишните изпити, ще пропадне.

— Как мислите, че ще реагира на това?

— Ще се изсмее. Дали ще издържи тези изпити, или не, за него няма голямо значение. Не може да продължи в колеж и от това лято ще трябва или да си търси работа като мияч на съдове, или да краде по улиците, какво го интересуват изпитите?

— Жалко е, нали? — рече замислено Хейзън.

— Така е днес — отвърна Странд.

— Колко ще пишете на есето?

— Отличен.

— Вие явно не сте като другите учители.

— Той не е като другите момчета. В една писмена работа твърдеше, че начинът, по който му преподавали история, бил тъп. Думата е негова. Тъп. Пишеше, че причината и следствието в историческите събития били измислени само за да улеснят историците да опаковат миналото в спретнати фалшиви пакетчета. Попрочел е нещичко и от точните науки, от физиката например, и се е хванал за теорията на случайността — предполагам, че сте чели за нея?

— Малко — кимна Хейзън.

— Та според него тя означава, че нищо не е било и не е неизбежно — всичко е случайно — случайните сблъсъци на частиците и в икономиката, и в политиката, както и в природата, и в лабораторията. Според тази теория, казва той, индустриалната революция можеше и никога да не настъпи, ако случайно не се бяха родили десет човека; Втората световна война нямаше да избухне, ако Хитлер е бил убит на Западния фронт през 1917 година; Гражданската война щеше да, бъде избегната, ако Линкълн бе решил да си остане адвокат в Спрингфийлд…

— И колко му писахте за това доста неортодоксално философстване? — запита Хейзън.

— Отличен — засмя се Странд. — Може би, защото толкова се различаваше от другите работи. Пък и може да пише грамотно.

— Смятате ли, че би искал да постъпи в колеж, ако има възможност?

— Не. Той сподели с мен, че образованието също било тъпо. Въпреки това от време на време такива момчета те карат да чувстваш, че все пак трудът ти не отива на вятъра.

— Да, разбирам. — Той свали за малко студения компрес от бузата си, погледна го замислено и пак го сложи. — Струва ми се, че от мое време насам образованието се е променило — цялото образование.

— Вие къде сте учили? — попита Странд. Като глава на семейството не можеше да позволи на Хейзън само той да задава въпроси.

— Където обикновено — хладно отвърна Хейзън. — Йейл, Харвардския юридически факултет. По стъпките на моя благочестив баща. Той не беше чувал за случайността.

— Управляващата класа — обади се Джими. — Люлката на нашето правителство. Гробът на Америка.

— Джими — сряза го Лесли. — Не ставай груб само за да шокираш хората.

— Може би Джими е по-прав, отколкото изглежда, мисис Странд — каза Хейзън.

Не е чак толкова сигурен в себе си, колкото си въобразява, мина през ума на Странд. Като се замислиш, няма вид на човек, който спи спокойно нощем. И това не е само заради превръзката на главата му.

На вратата се позвъни и Джими отиде да отвори.

— Сигурно е доктор Принз — предположи Лесли.

— Изглежда, имате изключителен лекар — изуми се Хейзън. — Да прави домашни посещения в днешно време, и то когато хората вечерят.

— Той е мой стар съученик от Сити Коледж — обясни Странд.

— Аз имам няколко стари съученици, които станаха лекари — продължи Хейзън: — Но когато съм болен, или аз ходя в кабинетите им, или те ме изпращат в болница.

Доктор Принз влезе припряно. Беше дребен, слаб човек, който носеше очила с дебели стъкла и имаше измъчен вид. Той свиреше не много лошо на цигулка и три-четири пъти през годината в дома му се провеждаха музикални вечери, когато двамата с Лесли свиреха трио с още един лекар, влюбен в музиката.

— Здрасти, Алън, здравей, Лесли — поздрави той. — Сега пък каква сте я забъркали?

— Мистър Хейзън е бил нападнат — отговори Странд. — Лесли му оказа първа помощ.

— Това е то — Ню Йорк! — Принз тихичко изсумтя. — Мистър Хейзън, бихте ли дошли е мен в банята? Мисля, че ще ни е нужна по-силна светлина.

— Разбира се.

Принз внимателно наблюдаваше Хейзън, докато ставаше, после кимна доволно, когато той тръгна, без въобще да залита.

— Ако имаш нужда от помощ… — обади се Лесли.

— Ще те извикам, ако ми потрябваш, Лесли. — Принз хвана внимателно Хейзън за ръката и го изведе от стаята.

— Дано Джери не е забравил да донесе малко упойка — рече Лесли.

— Сигурен съм, че не е — успокои я Странд. — Аз му казах по телефона, че според мен ще трябва да се направят няколко шева.

— Мистър Хейзън е доста смел — обади се Каролайн. — Ако аз бях на негово място, сигурно щях да побъркам всички с писъците си.

— Изглежда, много обича да слуша собствения си глас — подхвърли Джими.

— Шшт! — сряза го Лесли. — Та той е в банята.

— Има поне сто хиляди годишен доход — намеси се Елинор. — Нали ги виждам такива в службата. Веднъж стигнеш ли дотам, и собственият ти глас започва да звучи като небесна музика в ушите ти.

— Колкото и да печели — вметна Странд, — възхищавам му се.

— Едно нещо, за което истински се радвам — прошепна Каролайн и се изкикоти, — е, че не съм плешива. Чак сега разбрах за какво служи косата.

— Имал е наистина голям късмет, че си се появила точно навреме — рече Джими на Каролайн. — Би могъл поне да ти предложи една нова ракета.

— Вие ме отчайвате — каза Лесли. — Нямаме нужда да ни се правят никакви благодеяния. Готови ли сте за десерта?

Вече привършваха с кафето във всекидневната, когато Хейзън и лекарят влязоха. Хейзън имаше нова превръзка на главата като чалма и дебела марля от едната страна на лицето, залепена с лейкопласт.

Изглеждаше блед и Странд беше сигурен, че процедурата в банята не е била приятна, но въпреки това Хейзън се усмихваше, сякаш да увери домакините, че всичко е наред.

— Тип-топ сте — каза Принз. — Поне засега. Макар че ще получите главоболие. Няма да е зле утре вашият лекар да ви направи няколко снимки на черепа. Погрижете се да ви се намира повече аспирин вкъщи. Вземете си таблетка приспивателно. Ще имате нужда от нея. И… — Принз мрачно се усмихна — не се поглеждайте сутринта в огледалото.

— Ще пиеш ли едно кафе, Джери? — попита Лесли.

Принз поклати глава.

— Нямам време. Мой пациент, който получи инфаркт, е в болницата и трябва да го видя.

— Познаваме ли го? — попита. Странд.

— Не. — Той погледна студено Странд през дебелите си стъкла. — Но е точно на твоята възраст. Ти кога ще дойдеш да се прегледаш?

— Следващия път, когато се почувствам така превъзходно — засмя се Странд. — Предпочитам да не ми казват, че ми има нещо, ако аз самият още не съм го усетил.

— Твоя си работа — промърмори Принз. — И бездруго съм достатъчно зает. Лека нощ на всички.

Странд го изпрати до вратата.

— Нали е добре? Говоря за Хейзън.

— Имал е дяволски късмет — отвърна Принз и си сложи черната мека шапка с широка периферия, с която заприличваше на равин. — Разправи ми за Каролайн. Глупачка. Може би трябва да отиде да работи в полицията. Виж дали ще можеш да я накараш и тя да вземе приспивателно. И не й разрешавай да излиза тази вечер. В погледа й има нещо странно.

— Твърди, че не е пострадала.

— Във всеки случай не видимо — рече загадъчно Принз. — Дай й приспивателно.

Странд му отвори вратата и докторът излезе, за да отиде при своя пациент с инфаркта, който бил на възрастта на Странд.

Странд се върна във всекидневната, където Джими, сипваше на Хейзън още уиски. Хейзън държеше здраво чашата.

— Да мога да изкарам някак нощта — обясни той на Странд. — Благодаря ви за доктор Принз. Има златни ръце.

— Колко са шевовете? — попита Джими.

— Пет-шест — отвърна небрежно Хейзън. — Добрият доктор каза, че ще изпрати сметката на вас. Ако имате писалка подръка, ще ви запиша адреса си, за да можете да ми я препратите.

Джими извади писалка и листче от джоба на якето си, Хейзън набързо написа нещо на него и го подаде на Странд. Той прибра листчето в джоба си и забеляза, че почеркът е равен и гладък.

— Съвсем близо до ъгъла на Осемдесет втора улица и Пето Авеню — обясни Хейзън. — Точно срещу музея. Много е удобно. — Той допи питието си и се изправи, като остави внимателно празната чаша върху един пепелник, за да не изцапа масичката до стола си. — Следващия път, когато отидете в музея, можете да дойдете у дома. Бяхте толкова мили, искам и аз да проявя гостоприемство. А сега трябва да вървя. Достатъчно главоболия ви създадох за една вечер, мили хора.

— Мисля, че не бива да си тръгвате сам — каза Странд. — Аз ще дойда с вас. Можем да хванем такси на ъгъла.

— О, няма нужда, уверявам ви — запротестира Хейзън.

— Има ли кой да се грижи за вас? — попита Лесли с разтревожен вид. — Ако няма, можете да останете тук. Джими няма да има нищо против да спи на кушетката една нощ.

— Ще се оправя — отвърна Хейзън. Странд забеляза, че той не спомена дали ще има някой у тях. — Доктор Принз ми даде телефона си, ако стане нужда. Но съм сигурен, че няма да ми потрябва.

— Аз ще тръгна с мистър Хейзън — обади се Елинор. — Бездруго имам среща в Ист Сайд.

— Много мило от ваша страна.

— Все пак — рече Странд — ще сляза с вас до долу и ще ви кача за по-сигурно в таксито. Не бих искал още веднъж да ви ударят по главата, докато стигнете до Сентръл Парк Уест.

— Така да бъде — съгласи се Хейзън. — Макар че, често казано, ни най-малко не се чувствам като инвалид. — Когато Елинор отиде да си вземе палтото и чантата, той рече на Каролайн: — Лека нощ, спасителко моя. — Усмихна се, после се поклони леко, като се ръкуваше с Лесли, и добави: — Няма да се опитвам да ви обяснявам колко съм ви благодарен — на всички… Надявам се, че пак ще можем да се видим… при… по-… ъъ нормални обстоятелства. — Потупа чалмата на главата си и печално погледна нарязаната кожа на якето си. — Прислужникът ми ще припадне, като ме види.

Когато излязоха, Странд, Хейзън и Елинор тръгнаха към Сентръл Парк Уест. Странд забеляза, че мъжът го гледа много съсредоточено.

— Струва ми се, мистър Странд, че съм ви виждал някъде преди.

— Не — отвърна Странд, — мисля, че не сме се срещали.

— Не казвам, че сме се срещали — додаде Хейзън с известно раздразнение. — Аз помня хората, с които съм се срещал. Просто лицето ви ми е някак познато.

Странд поклати глава.

— Съжалявам, не мога да ви помогна.

— Не ви упреквам, че не ме познахте — засмя се Хейзън. — И родната ми майка не би ме познала в този вид. Нищо… — той вдигна рамене — сигурно накрая ще се сетя.

Известно време вървяха в мълчание. После Хейзън докосна ръката на Странд и рече съвсем сериозно:

— Трябва да ви призная нещо, което може би не бива да казвам — завиждам ви за семейството, сър. Безкрайно.

Той отдръпна ръката си и те продължиха да вървят мълчешком. После, когато стигнаха до един ъгъл и видяха, че срещу тях идва празно такси, Хейзън си пое дълбоко дъх.

— Каква прекрасна вечер — рече той. — Трябва да ви призная нещо доста странно. Беше ми много приятно — през цялото време.

Странд лежеше на голямото легло в тихата тъмна спалня, а Лесли беше сгушила глава на рамото му и дългата й коса галеше кожата му. Още от първия ден на брака им той не бе престанал нито за миг да изпитва наслада от красивото тяло на жена си и от прелестния начин, по който тя си служеше с него, и докато се любеха тази вечер, Странд й прошепна: „Обожавам те.“ Това, което отначало беше дългоочаквано удоволствие, с течение на годините се превърна в страстна и неудържима потребност. Знаеше, че спокойствието, което го е обзело сега, докато лежи в тишината и слуша лекото й дишане, ще бъде сладостно нарушено още веднъж до сутринта.

Той въздъхна дълбоко.

— Спиш ли? — попита сънено Лесли.

— Почти.

— Какво искахте да кажете с Елинор, когато ти спомена нещо за Гърция?

— А, това ли? — отвърна Странд, като едва си спомни. — Разправи ми, че може да замине на някой гръцки остров през отпуската си. С един младеж.

— Аха, сигурно това е имала предвид, като рече, че са просто приказки.

— Сигурно. — Лесли помълча известно време. После попита:

— Каза ли ти кой ще бъде този младеж?

— Не. Спомена, че е бил преди това на въпросния остров… — Странд се поколеба — с друга.

— Така ли й е казал? — В гласа на Лесли прозвуча недоверие и тя се поотдръпна от него.

— Твърди, че всичко споделял с нея.

Лесли поклати глава върху рамото на Странд.

— Това е лош признак — рече тя. — Особено ако му вярва.

— Аз не бих се тревожил чак толкова.

— Защо не го доведе да го видим? — попита Лесли леко раздразнена.

— Още не била сигурна какво ще излезе с него.

Лесли отново се умълча, а после рече:

— Мислиш ли, че сега са заедно в леглото — като нас?

— Сигурно не като нас.

— Малко ме плаши. Прекалено самоуверена е.

— Като Моцарт.

— Какво? — Лесли изглеждаше озадачена.

— Мистър Кроуел каза, че това му било лошото на Моцарт, не си ли спомняш?

— И аз добавих, че Моцарт е свършил трагично.

— Елинор винаги е умеела да се грижи за себе си.

— Не съм много сигурна. Досега почти винаги е правила всичко, каквото си науми. Ако изведнъж нещо се обърка — току-виж, се окаже, че не е чак толкова силна, колкото си мисли. И тогава не се знае как ще реагира. Може би трябва да направя някои проучвания за този младеж.

— Не те съветвам.

— Защо?

— Можеш да научиш нещо, което да те разтревожи излишно.

Лесли въздъхна:

— Мисля, че си прав. Не бива да бъдем брони за децата си. От нас се иска само да издържаме войската.

Странд се засмя.

— Говориш, като че ли си се родила в библиотеката ми.

— О, аз правя много работи, за които не ти докладвам — каза безгрижно Лесли. — Спи ли ти се?

— Малко.

— Лека нощ, мили. — Тя се сгуши до него. Но след няколко секунди отново се обади: — Елинор кай не беше във възторг от нашия посетител, а?

— Не особено.

— Нито Джими. Забеляза ли?

— Да.

— Той изглеждаше доста благовъзпитан.

— Може би затова децата се държаха толкова студено — рече Странд. — В днешно време благовъзпитанието е подозрително за децата. Те го отъждествяват с лицемерието. На Хейзън му се струвало, че ме бил виждал преди, така ми каза.

— Спомена ли къде?

— Не можа да се сети.

— А ти?

— Никак — отвърна Странд.

— Знаеш ли какво изтърси за него Джими, когато слязохте за такси?

— Какво?

— Че говорел точно като онези, дето ги пращаха в затвора след Уотъргейт, и че мистър Хейзън имал „шуплест“ речник, каквото и да означава това.

— Напоследък, в повечето случаи, става така, че когато разговарям с Джими, и аз не знам какво иска да каже.

— Той не е лошо момче — рече Лесли в негова защита.

— Не съм казал, че е лош. Просто използва друг речник, различен от моя.

— Не мислиш ли, че и нашите бащи са се чувствали почти по същия начин с нас, когато сме били колкото Джими?

— Разправи ми за поколенията, майко — подразни я Странд, — за това как идват и си отиват.

— Можеш да се шегуваш с мен колкото си искаш. Въпреки това… — Лесли не довърши мисълта си. — Общо взето, струва ми се, вечерта мина интересно.

— Долу Хейзън каза, че му било много приятно през цялото време.

— Горкият човек. — Тя целуна Странд по врата. — А сега нека вече наистина да спим.

3

Странд четеше в спалнята. Лесли беше много заета в събота сутрин, тъй като всеки половин час от осем до един идваха деца на уроци и Странд се затваряше, за да не чува нескопосното им дрънкане. Той четеше, без да бърза. На масичката до леглото държеше две книги, които обичаше да прелиства през свободното си време: „Покоряването на Мексико“ и „Покоряването на Перу“ от Прескот8. Самият той историк — теоретик, чиито изследователски усилия се свеждаха до редки посещения в обществената библиотека на Четирийсет и втора улица, Странд особено ценеше обширните описания на слепия учен, който, затворен в Кеймбридж, разказваше за отчаяни подвизи, извършени в далечни земи от безстрашни мъже, променили облика на планетата с една шепа саби и нищожно количество коне, без дори да си помислят за присъдата на историята над колониалните завоевания, произнесена векове по-късно от жителите на белязания с тяхната вина континент, който те щяха да оставят зад гърба си.

По други причини той се възхищаваше от произведенията на Самюъл Елиът Морисън9, сражавал се в морски войни, преплавал океанските пътища на Колумб и Магелан и описал първобитни пътешествия и кървави битки в такава ярка и силна проза. Ако беше амбициозен, можеше да се помъчи да бъде като Прескот. Животът на човек като Морисън, признаваше си тъжно той, не би бил по силите му.

На младини се бе надявал да стане известен историк, но когато баща му почина през последната му година в колежа, оставайки след себе си една западнала работилничка за поправка на електрически уреди, болнава жена и жалка застраховка, Странд се видя принуден да се откаже от всичките си планове за научна кариера. Той се застави да повярва в още нещо — да си вземе разрешително и да преподава история в гимназията, където поне щеше да работи в област, която обича, и едновременно с това да изхранва и себе си, и майка си. Когато майка му почина, той беше вече женен и Елинор бе родена, затова сега четеше история и я преподаваше, но не пишеше на тази тема. Имаше моменти, в които съжаляваше, но те се редуваха с мигове на задоволство. Препрочитането на любима книга в някоя спокойна съботна сутрин беше един от тези мигове.

Закуси рано с Лесли и Каролайн, като слушаше с половин ухо бърборенето им и преглеждаше „Таймс“, пиейки кафето си. Каролайн съобщи, че е чула Джими да се прибира някъде към три. Вратата му още била затворена и Каролайн предполагаше, че брат й ще се появи около обяд. Не личеше преживяното предишната вечер да й се е отразило. На закуска беше облечена за тенис и отиде да играе с една стара дървена ракета, като обеща да се прибере, преди да се стъмни.

Всяка събота сутрин мисис Къртис идваше да чисти и да отваря на децата, които имаха урок. Понякога Лесли извикваше Странд във всекидневната да чуе някое момченце или момиченце, което изведнъж е просвирило като пианист или пианистка. Но тази сутрин Странд разбра, че няма таланти, които да прослушва, а това означаваше, че до обяд Лесли ще се изнерви.

Четеше за петнайсети път описанието на битката на Кортес по пътя, водещ за град Мексико, когато телефонът иззвъня. Отиде в преддверието и вдигна слушалката. Беше Елинор.

— Как е Каролайн? — попита тя.

— Уж нищо й няма, пък да видим — отвърна Странд.

— Направих едно домашно — рече Елинор. — На тема мистър Ръсел Рен Хейзън. Погледнах в „Кой какъв е“10. Снощи Каролайн е докарала цял кит вкъщи.

— Какъв кит, какво искаш да кажеш?

— Огромен — отговори Елинор. — Той е директор на една от най-големите адвокатски кантори на Уол Стрийт, основана от баща му, вече покойник. Членува в управителните съвети на десетина от най-гигантските корпорации, като започнеш от петрол и свършиш със селско стопанство и химикали, настоятел е на някогашното си училище, притежава една от най-богатите колекции от картини на импресионистичното и модерното изкуство в Америка, създадена от баща му и обогатена от синчето, споменават го за връзките му с музеите и операта, прочут е с филантропичните си интереси. Играл е хокей в отбора на Йейл от не знам си кога, член е на Националния олимпийски комитет и на много клубове, включително на „Ракет“, „Сенчъри“ и „Юниън Клъб“11. Съпругата му е известна личност, моминското й име е Катрин Удбайн. Има три деца, вече големи — две дъщери и един син. Още искаш ли?

— Не, това е достатъчно — отвърна Странд.

— В „Кой какъв е“ не се споменава, че кара колело — добави. Елинор. — Сигурно ще го включат в следващото издание. Снощи си помислих, че не е просто някой от обикновените смахнати, дето спортуват в Сентръл Парк.

— Аз се досетих, че не е случаен човек — каза Странд. Все пак прави му чест, че не го демонстрираше.

— Не е нужно. Познаваш ли някой друг от „Кой какъв е“?

— Не отблизо. Е, има един професор на майка ти от „Джулиардс“ и това е май всичко. Говори ли ти нещо в таксито?

— Искаше да знае защо съм казала, че се трепя като грешен дявол, когато той ни бил класифицирал всички в трета категория.

— И ти какво му отговори?

— Отговорих му, че е в преносен смисъл. Каза, че се надявал по-често да ни вижда. Направи ми впечатление на самотен човек, макар че след онова, което прочетох за него, това ми се струва невъзможно.

— Имах чувството — рече Странд, — че не ти беше особено симпатичен.

— Не е точно това. — Елинор не изглеждаше много сигурна, сякаш още не беше решила какво й е мнението за Хейзън. — Просто усетих, че между него и нас има някаква празнина. Не, не празнина. Пропаст. А ти?

Странд се засмя.

— Не разбирам много от пропасти — отвърна той. — Не. Ще те видим ли в събота и неделя?

Съжалявам, не. Заминавам за Кънетикът, в едно разкошно провинциално кътче. Ще се обадя в понеделник.

— Приятно прекарване — каза Странд и затвори телефона. Чудеше се откъде Елинор е намерила „Кой какъв е“. Едва ли звънеше от някоя библиотека, а той знаеше, че няма книгата вкъщи. Може би се беше обадила от приятеля си. Опита се да не мисли какво е правила предишната нощ, след като е оставила Хейзън. Поклати глава. Нейна си работа.

— Като се върна в спалнята и отново взе Прескот, той се запита без завист как може човек да се разкъсва на толкова части като Хейзън, според сведенията на Елинор и защо ли е нужно.

Отново се зачете, но на вратата се почука. Беше мисис Къртис.

— Дошъл е човекът, който снощи вечеря у вас — съобщи тя. — Изглежда ужасно, лицето му е белязано с всички цветове на дъгата, ала носи букет на мисис Странд й каза, че ако не сте зает, би желал да ви види за минута. Иска да си вземе колелото, но Алегзандър го няма тази сутрин.

— Кога ще се върне? — попита Странд, докато си обличаше едно старо сако от туид, неговата съботна премяна, и си обуваше мокасини.

— Не по-рано от час. Трябваше да отиде до центъра да вземе някаква част за парния котел.

Странд мина по дългия тъмен коридор покрай затворената врата на Джими и отиде в преддверието. По стените имаше окачени гравюри и няколко стари афиша за соло представления, а също и една картина с цветя, рисувана от Лесли. Неспомената в „Кой какъв е“, помисли си Странд. Хейзън стоеше с голям букет цветя, увити в хартия. Друг дълъг пакет беше оставен на масичката.

— Добро утро, сър — поздрави Хейзън. — Надявам се, че не съм ви обезпокоил.

— Добро утро — отвърна Странд, като се ръкуваха. — Никой не ме безпокои в събота сутрин. Тогава обикновено не върша нищо.

Мисис Къртис излезе права, Хейзън действително имаше ужасен вид. Върху превръзката на главата си бе нахлупил вълнена скиорска шапка, от която главата му изглеждаше гротескно голяма, лицето му бе подуто и обезобразено, кожата на бузата под марлята му представляваше отвратителна смесица от жълто, мораво и зелено. Очите му обаче бяха ясни и искряха, беше спретнато облечен в идеално скроен тъмносив костюм, а обувките му лъщяха с махагонов блясък.

— Как изкарахте нощта? — попита Странд.

— Мина някак си. — Хейзън вдигна рамене. — А дъщеря ви?

— Отиде да играе тенис. На закуска беше весела като птичка.

— Силата на младостта — забеляза Хейзън.

Казва най-баналните неща, помисли си Странд, като че ли са някакви оригинални скъпоценни наблюдения.

— Купих малко цветя за жена ви — продължи Хейзън и вдигна букета, при което хартията леко изшумоля. — За нейната любезна помощ.

— Тя има урок сега — обясни Странд.

— Чувам — отвърна Хейзън. Не каза нищо за качеството на онова, което чуваше.

— Тя много ще се зарадва. Мисис Къртис — добави Странд, — бихте ли натопили цветята на мистър Хейзън?

Мисис Къртис взе букета от Хейзън и се върна в кухнята.

— Имам нещо за Каролайн. — Хейзън посочи увития пакет на масичката. — Нова ракета. Марка „Хед“. Забелязах, че ракетата, която съсипа, за да ме отбранява, беше „Хед“.

— Нямаше нужда, но съм сигурен, че ще се зарадва.

— Кордата е в пакета — добави Хейзън. — Просто не знаех колко стегнато ще иска да й я наплетат. Ще трябва само да я занесе на щанда за тенис принадлежности в „Сакс“12 и ще й я сложат.

— Много работа сте свършили тази сутрин, мистър Хейзън — забеляза Странд. — Още няма единайсет часа, а вие вече сте ходили до „Сакс“ и до цветарския магазин.

— Ставам рано — отвърна Хейзън. — Още една особеност, която наследих от баща си.

— Знам нещо за баща ви — рече Странд.

— А, значи така — каза равнодушно Хейзън. — Не се учудвам.

— Току-що се обади дъщеря ми Елинор. Направила е справка за вас в „Кой какъв е“.

— А, така ли? Не предполагах, че толкова се интересува от мен.

— В него обаче не се споменавало нищо за това, че карате колело.

Хейзън се усмихна.

— Ще запазим тази част от моята биография за нас, нали? Не се гордея особено със снощната случка.

— Не виждам какво повече сте могли да направите.

— Можех да си стоя вкъщи. Беше глупаво, като се има предвид късният час. И все пак… — лицето му се оживи — поне ми се удаде възможност да се запозная с вас и с очарователното ви семейство. Но аз наистина ви отнемам твърде много време. Имах намерение само да оставя цветята и ракетата тук в преддверието и да си взема колелото. Но у портиера никой не отвори и аз…

— Него го няма — обясни Странд. — Ако почакате малко, ще попитам мисис Къртис къде е ключът от мазето.

Мисис Къртис слагаше букета в една голяма ваза в кухнята.

— Нали са хубави? — подхвърли Странд. Той почти нищо не разбираше от цветя. Познаваше розите и хризантемите, но освен тях обикновено не различаваше другите.

— С парите, които струват — измърмори мисис Къртис, като мушкаше грубо цветята, — бихте могли да храните семейството си цяла седмица.

— Мистър Хейзън иска да си вземе колелото от мазето — каза Странд, без да обръща внимание на коментара на мисис Къртис за икономическото положение в тяхното домакинство. — Знаете ли къде държи Алегзандър ключа?

— Идете в котелното — отвърна мисис Къртис, — там е отключено, високо горе вдясно има рафт. В близкия ъгъл ще намерите ключа. Този човек така ли смята да кара колелото си през парка?

— Предполагам.

— Ще вземе да изплаши животните в зоологическата градина и да ги накара да избягат от клетките. — Мисис Къртис отново замушка цветята. — И се погрижете да върнете ключа на място, като свършите.

— Добре — обеща Странд. Той се върна в преддверието при Хейзън, който стоеше леко намръщен и слушаше една гама, изпълнявана доста неточно във всекидневната. Странд се усмихна.

— Обикновено не е чак толкова лошо — каза той. — Очевидно този не е някой от блестящите ученици на Лесли.

— Все пак сигурно й носи удовлетворение — рече Хейзън и престана да се мръщи. — Всички тези млади хора… — гласът му заглъхна.

— Знам къде е ключът от мазето. Ще ви заведа…

— Няма нужда. Достатъчно ви безпокоих. Моят човек е долу. Само ми кажете къде е ключът, и аз…

— И без това тъкмо се канех да сляза да се поразходя — рече Странд, макар че допреди малко тази мисъл не му беше хрумвала.

Той отвори вратата и последва Хейзън към асансьора. На партера чакаше висок, около трийсет и пет годишен мъж, облечен с пуловер и кадифени панталони. Хейзън го представи като един от своите секретари — мистър Конрой. Той не беше спортен тип, имаше посивяла кожа на лицето, с цвят, помисли си Странд, на пепел, напоявана дълги години от киселинен дъжд. Дрехите, които носеше, му стояха неуместно делнично. Странд се чудеше как ли изглеждат другите секретари на Хейзън, колко ли са и дали не се различават по чар и хубост от потискащия на вид Конрой.

Слязоха по стълбите в котелното помещение и Странд намери ключа. Отвори вратата на мазето и Конрой бързо и ловко хвана колелото. Странд предложи да му помогне да го качат горе, но Хейзън нетърпеливо се обади:

— Конрой може да се справи сам, нали, Конрой?

— Разбира се, сър — отвърна Конрой.

Странд заключи вратата и върна ключа в котелното. Когато излязоха на слънце, Конрой ги чакаше отпред.

— Остави го при портиера — каза Хейзън.

— Да, сър — рече Конрой и се качи на колелото.

— До понеделник сутринта — добави Хейзън.

— Да, сър — отговори Конрой. — Ако ви потрябвам през уикенда, обадете се да ме повикат.

— Ако ми потрябваш, ще се обадя — повтори Хейзън.

Двамата със Странд го гледаха как се отдалечава.

— Както ми се струва, той май не членува в никой профсъюз — каза Странд, — вашият мистър Конрой. Щом е готов да работи и в почивните дни.

— Способно момче — отвърна Хейзън. — Плащат му достатъчно, за да поработи някой час допълнително. Освен това не е женен. А това помага. — Той се подсмихна. — Ако нямате нищо против, можем да се поразходим заедно.

— Къде искате да идем? — попита Странд. — В парка ли?

Хейзън поклати глава и се усмихна.

— Моля ви, все още не. Споменът е твърде пресен. Може би към Линкълн Сентър?13

— Чудесно — съгласи се Странд, когато тръгнаха. — Винаги ми е приятно, като го видя. Дава ми някаква надежда, че в крайна сметка градът няма да бъде напълно унищожен.

Известно време вървяха в непринудено мълчание.

— Чудех се за името ви — обади се Странд.

— Защо?

— Има един Уилям Хейзън, чието име е добре известно в американската военна история.

Така ли? — Хейзън изглеждаше заинтригуван. — Какво е направил?

— Завършил е в Уест Пойнт14 и се е бил с индианците, а през Гражданската война е бил полковник в армията на Шърман15 в Джорджия начело на един полк доброволци от Охайо и е превзел форт Макалистър.

— Боже господи, човече — възкликна Хейзън, — откъде знаете всичко това?

— Един учител по история е цяла мина за ненужна информация.

— Какво друго е направил? Ако е бил достатъчно важен, може и да се изкарам роднина с него.

— Станал е генерал и е основал Свързочния корпус.

Хейзън се засмя.

— А, Свързочния корпус. Имам един стар приятел, който е бил пехотинец през Втората световна война, и той не питае особено добри чувства към Свързочния корпус. Разправя, че в пехотата казвали: „Махни звездата от прозореца, майко, синът ти е в Свързочния корпус“16 Мисля все пак да не се изкарвам роднина с него. Както и да е, семейството ми е дошло в Ню Йорк през 1706 година и никога не е стигало до Охайо. А вашите прадеди?

— Не ги знам много-много — каза Странд, като съжали, че е заговорил на тази тема. — Родителите ми са дошли в Ню Йорк през 1920 година от Ланкашир. Баща ми бил отровен с газ край Сома17 и заявил, че му дошло до гуша от Англия. Когато го попитах за неговото семейство и за семейството на майка ми, той отвърна, че не заслужавало да се говори за тях. — Странд вдигна рамене. — Повярвах му.

Сега мълчанието между тях беше станало по-напрегнато и когато Хейзън отново се обади, вече бе сменил темата.

— Сетих се за нещо, което споменахте снощи — рече той. — За онова пуерториканче във вашия курс по история.

— Казва се Ромеро, Хесус Ромеро.

— Знаете ли — продължи Хейзън, — в днешно време много лесно се уреждат стипендии за перспективни младежи. Особено за тези от малцинствата. В най-добрите колежи. Как смятате, дали момчето ще се заинтересува?

Странд помисли за момент.

— Страхувам се, че въз основа на бележките му няма да бъде сметнат за перспективен. От другите учители знам, че в техните часове е почти безполезен. Съмнявам се, че ще издържи дори необходимия брой предмети, за да завърши.

— Лоша работа. Мислите ли, че е достатъчно умен, та ако се съсредоточи за година-две, ще може да повиши бележките си?

— Не и в „Ривър Хай Скул“, не. Атмосферата там не е благоприятна за съсредоточаване.

— Ами ако получи стипендия за една година, дори две в някое от добрите подготвителни училища… където… влиянието е по-положително? Ще може ли да се оправи дотолкова, че в някой колеж да му дадат възможност да си опита късмета?

Странд сви рамене.

— Това ще зависи от неговото отношение, разбира се. В момента, освен че самостоятелно е прочел учудващо много и все в области, които нямат почти нищо общо с уроците му — той е съвсем като другите ученици в училището. Което значи, че мрази да му се налагат, скаран е с дисциплината и се отнася с подозрение към намеренията на учителите си…

— И към вашите ли?

— Боя се, че да — отвърна Странд. — Много обича да ме провокира. Когато преподавам, следвайки учебната програма, както съм длъжен да правя, той често става и просто си излиза.

Хейзън тъжно поклати глава.

— Толкова пари, толкова усилия, толкова желание влагаме в нашите училища — каза той — и накрая какво получаваме?

— Недоволство — отвърна Странд. — Понякога скрито, често пъти съвсем явно.

— Представям си всички трудности — рече Хейзън и поклати глава. — И все пак ние не можем просто да си измием ръцете от цялата работа, нали?

Странд не беше сигурен кои „ние“ имах предвид Хейзън и по какъв начин той, Алън Странд, може да бъде включен в това число.

Хейзън вървеше, вторачил се напред, сякаш без да забелязва любопитните погледи на минувачите, отправени към скиорската му шапка и пострадалото му лице.

— Не бива хей тъй да оставим цяло едно поколение или по-голямата част от него на нихилизма — а това може да бъде наречено само така — нихилизъм — произнесе Хейзън с ораторски сериозен тон. — Най-добрите от тях трябва да бъдат спасени и мен не ме интересува откъде са — от бедняшките квартали, от фермите, от големите имения, от гетата или отнякъде другаде. Тази страна я очакват ужасни времена и ако нашите ръководители са необразовани и прости, ще стигнем до катастрофа.

Странд се питаше дали Хейзън изразява свои дългогодишни убеждения, или изведнъж е съзрял нещо, написано на стената, което е било скрито от него, преди онези момчета да му отворят скалпа с парчето олово. Самият той, който участваше във всекидневната борба с младите, намираше за по-удобно да не гледа твърде далеч напред и смяташе, че настоящето положение на нацията едва ли може да се влоши, независимо дали нейните ръководители са образовани, или не.

— Е, добре — рече Хейзън с нормалния си тон, — ще направим малкото, което можем. Ако мислите, че има смисъл, поговорете с момчето. И ми кажете какво смята.

— Ще се опитам.

Сякаш знаейки за какво мисли Странд, докато вървяха един до друг, Хейзън попита:

— Минавало ли ви е някога през ума да се махнете от системата на държавните училища? Сигурно е доста отчайващо — меко казано — година след година все същото. Може би ако преподавате извън града, в някое малко частно училище, където поне в интелектуално отношение ще бъдете възнаграден за усилията, които полагате, ще се чувствате по-добре?

— Жена ми подхваща тази тема от време на време — отвърна Странд. — Минавало ми е през ума, да. Но аз съм роден в Ню Йорк и обичам града. Малко съм стар да прерязвам тепърва корените си.

— Каква научна степен имате?

— Кандидат на науките — отговори Странд. — Защитих вечерно в Нюйоркския университет, докато преподавах през деня.

— Имате ли някакви публикации в тази област?

— Не — отвърна Странд. — Повече чета, отколкото пиша.

— Знаете ли, ако аз бях дипломиран историк, някои от нещата, за които говорихте снощи, особено теорията на случайността, биха ме изкушили да разгледам различни периоди в този аспект. Така би могло да се стигне до някои много забавни предположения за това колко различно биха се развили големите събития при най-малката промяна на участващите в тях елементи.

— Поради липса на гвоздей подковата се изгубила — каза Странд, — поради липса на подкова конят се изгубил, поради липса на кон царството било изгубено. Нещо такова ли?

— Горе-долу. Макар, че може би не чак толкова примитивно.

— Ще го предложа на Ромеро — подхвърли несериозно Странд, — като ви призная заслугата за хрумването.

— Не, говоря сериозно — възрази Хейзън. — Аз смятам, че преразглеждането на американската история, особено в тази насока, ще има голям смисъл. Не съм специалист, разбира се, но ми се струва, че Америка — Съединените щати, случайно са станали велики и в това няма нищо предопределено. Ние направо западаме, като клоним обратно към Европа, към тероризъм, разцепление, цинизъм в обществения и личния живот и аз се надявам, че в това също няма нищо предопределено.

— Вие май сте песимист, мистър Хейзън?

— Може би по-малко, отколкото изглеждам. Имал съм своите разочарования. Някои от надеждите ми бяха разбити. Институциите, за които работех, не оправдаха очакванията ми. Хората, които мислех, че обичам, не излязоха това, за което ги бях взел. Характери биваха осакатени и много кариери, се провалиха. Но не, аз не съм песимист до такава степен, — че да се предам. Аз вярвам в борбата, в интелигентността, в основните нравствени ценности. Вечер като снощната…, когато дъщеря ви мигновено оказа помощ на един непознат, изпаднал в беда и изложи на голяма опасност самата себе си, непоколебимата загриженост на семейството ви, непринудената обич, която се чувстваше между вас на масата, усещането за естествено единство, липсата на всякакви признаци на тази нравствена болест самотата. Не искам да преувеличавам, но в нашия век вечер като снощната е силно лекарство срещу песимизма.

— Боя се, че вие придавате прекалено голямо значение на една обикновена семейна вечеря — каза Странд, чувствайки се неловко от всичките тези похвали. — Ще ме накарате да се притеснявам всеки път, щом си извадя ключа, за да отворя външната врата.

— Прекалено много говоря — рече Хейзън. — Адвокатски порок. Никога не оставай твърде дълго сам. — Той се засмя. — Цветята и ракетите бяха достатъчни. Виждам, че ви притесних. Простете ми. Не съм свикнал със скромни хора. А, това ме подсети нещо. — Той бръкна в един вътрешен джоб на сакото си и извади малък плик. — Имам два билета за Филхармонията тази вечер. Ще свирят концертен вариант на „Проклятието на Фауст“ от Берлиоз. Бихте ли искали да отидете с жена си?

— Няма нужда… — запротестира Странд.

— Аз мога да ходя по улицата в този вид — каза Хейзън, — но представяте ли си каква сензация ще предизвикам във Филхармонията, ако се появя така? Моля ви, вземете ги, ако ще ви свършат работа. — Той подаде плика на Странд. — Иначе ще пропаднат.

— Но вие сигурно нямаше да ходите сам — възрази Странд. — Билетите са два.

— Моята гостенка за вечерта реши, че има други планове — обясни Хейзън. — Нали с жена ви обичате да ходите във Филхармонията?

— Много.

— Тогава вземете тези билети — рече категорично Хейзън. — Нали не сте от хората, които не обичат Берлиоз?

— Напротив.

— Някоя вечер, когато изглеждам по-нормално, ще можем да отидем заедно.

— Благодаря ви — каза Странд и пъхна билетите в джоба си. — Лесли много ще се зарадва.

— Чувствам се повече от удовлетворен.

Бяха стигнали пред Линкълн Сентър. Хейзън присви очи срещу него.

— Някак си сме загубили умението да строим обществени сгради хармонично — рече уморено той. — Въпреки това мястото е доста полезно. — Той погледна часовника си. — Е, трябва вече да се връщам в кантората.

— И в събота следобед ли работите?

— Това е любимото ми време от седмицата. В кантората няма никой, тихо е, телефонът не звъни, на бюрото ме чака цял куп документи, купувам си един сандвич и бутилка бира, свалям си сакото, разкопчавам яката на ризата си и се чувствам като момче, което учи за изпит, убедено, че ще го изкара. А вие какво правите в събота следобед?

— Боя се, че пролетно време като сега се отдавам на своя таен порок. Гледам бейзболни мачове на малкия портативен телевизор в спалнята, докато Лесли преподава уроците си във всекидневната. — Телевизорът беше подарък от Елинор, макар че Странд не сметна за нужно да казва това на Хейзън. — Много обичам да гледам как играят „Янките“18. На млади години хич не ме биваше в спорта и предполагам, че като видя как Реги Джаксън напредва към плочката19 с цялата си решимост и мощ, някак успявам да почувствам какво значи да си опасен и талантлив и да знаеш, че милиони хора викат за теб или те мразят. — Той се засмя. — Лесли ми е въвела режим. Само по два мача на седмица.

Странд усети, че този човек, за когото удоволствието се изразяваше в това да се бъхти над купища правни документи в някаква празна канцелария, го гледа с любопитство, сякаш е попаднал на някакъв нов и непознат за него биологичен вид.

— Често ли ходите на стадиона?

— Рядко.

— Имам покана да се възползвам от ложата на собственика, когато поискам. Може някоя хубава събота следобед да забравя за кантората и да се измъкнем да гледаме един мач. Искате ли?

— Разбира се.

— Може би когато дойде „Бостън“. Ще видя програмата. А през зимата?

— Какво през зимата?

— Искам да попитам какво правите в събота през зимата.

— Ами — отвърна Странд — когато в Музея на модерното изкуство дават някой стар филм, който обичам, опитвам се да вляза да го гледам.

Хейзън удари с юмрук дланта на другата си ръка.

— Точно така. Музеят на модерното изкуство. Ето къде съм ви виждал. Филмът с Бъстър Кийтън20.

— Вие харесвате Бъстър Кийтън? — попита Странд с известно недоверие.

— Отбелязвам си неговите филми в програмата, която ми изпращат, и ако имам възможност, се измъквам да го гледам. — Хейзън се ухили, от което разноцветните петна по пребитото му лице промениха формата си. — Всеки, който не цени Бъстър Кийтън — каза той с престорена сериозност, — трябва да бъде лишен от право на глас. Гледам обаче да не пропускам и нито един филм на Гарбо. Тя ми напомня колко много са се влошили времената. Имахме богиня за идеал, а сега какво имаме? Някаква си сервитьорка Дорис Дей21, онази Фосет22. — Той отново погледна часовника си. — Обичам да спазвам програмата си. Всяка събота отивам в кантората точно в един. Ако закъснея с две минути, портиерът, който ме проверява долу, ще се обади в полицията. Ще си поговорим за красавиците от миналото друг път, надявам се. А ако пожелаете да видите някой мач на „Янките“, обадете ми се.

Стиснаха си ръце.

— Разходката беше много приятна — каза Хейзън. — Ако и двамата сме в града другата събота сутринта, може да я повторим.

— Аз ще си бъда в града — отвърна Странд.

— Ще ви се обадя. Приятно слушане на Берлиоз.

Странд проследи с поглед Хейзън, който пъргаво скочи в едно такси и едрата му фигура изпълни вратата.

Бъстър Кийтън, за бога. Когато таксито отмина, Странд извади плика от джоба си и погледна билетите. Бяха за пети ред. Прекрасните възможности на парите, помисли си той. Тръпнещ от задоволство, пъхна обратно билетите в джоба си и тръгна към къщи.

4

— Не разбирам — повтаряше момчето в малкия кабинет на Странд. Той бе предупредил Ромеро, че иска да го види за малко след часовете, и беше доста изненадан, когато момчето наистина дойде.

— Вече ти обясних — отвърна Странд, — че споменах за теб на… един приятел, мой нов приятел, който излезе влиятелен човек, и той ми каза, че ако искаш да продължиш образованието си, ще се опита да ти издейства стипендия…

— Да, да — обади се нетърпеливо Ромеро. — Всичко това го чух. Но защо все пак се е захванал с мен?

— Казах му, че си обещаващ — поясни Странд.

— Нищо не съм обещавал — възрази навъсено Ромеро.

— Нямах това предвид — продължи Странд. Трудно му беше след дългия ден да запази търпение пред нисичкото, раздърпано момче със сурово и подозрително лице изпод разчорлената коса. Облечен в безформени сини джинси, мръсни гуменки и избеляла футболна фланелка, която му беше доста голяма, вероятно открадната от някоя съблекалня още преди сума време, Ромеро небрежно се бе излегнал на бюрото и нагло въртеше в ръцете си незапалена цигара. Номерът на фланелката беше „17“. Момчето идваше с нея, на училище всеки ден и понякога в сънищата на Странд цифрата „17“ се появяваше на някакъв объркан, мъглив фон. — Имам предвид, че от всички мои ученици, които иначе не биха могли да продължат в колеж, става дума по свое желание, ти проявяваш най-своеобразен интелект.

— Вие се майтапите, нали, професоре? — рече Ромеро и се подсмихна. — Кой знае какво ви се ще да кажете всъщност — сигурно, че в класа си имате едно момче, което доказва, че всички пуерториканци са малко чалнати. Каква е играта?

— Няма никаква игра — отвърна рязко Странд, като съжали, че изобщо е отворил дума за момчето пред Хейзън. — И моля те, не намесвай пуерториканците. Моят приятел се интересува от образованието, той има полезни връзки и смята, че на по-необикновените ученици трябва да им бъде дадена възможност…

— Все още не мога да го разбера, професоре — упорстваше Ромеро.

— Не ме наричай професоре. Не съм професор.

— Окей, мистър Странд, искам да кажа, него какво го грее това? Някакъв човек, дето дори не го познавам.

— Нищо не го грее — отговори Странд — освен може би чувството на удовлетворение, ако се справиш добре и после успееш в някоя професия.

— И какво се иска от мен — да подпиша договор или нещо подобно, че ще му давам половината от това, което изкарам в продължение на десет години, тъй ли? — Ромеро извади овехтяла евтина запалка от джоба си, после размисли и я прибра обратно.

Странд поклати тъжно глава. Очевидно момчето не се ограничаваше да чете само историческа и научна литература. При подбора на книги за прочит то явно не пренебрегваше вестникарските колони с клюки за Холивуд, шоубизнеса и разните посредници.

— Ромеро — каза той, — чувал ли си някога за милосърдие?

— Милосърдие ли? — Момчето се изсмя злобно. — Разбира се, че съм чувал за милосърдие. Майка ми е от клиентите на „Социални грижи“.

— Това няма нищо общо със „Социални грижи“. Нямам намерение да седя тук и да споря с теб цял ден. Ако искаш да отдадеш една-две години от живота си на сериозно учение, има голяма вероятност да получиш стипендия за някой колеж. Мисля, че можеш да се справиш, ако това има изобщо някакво значение за теб. Предлагам ти да отидеш вкъщи и да го обсъдиш с майка си и баща си.

— С баща си — засмя се пак момчето и белите му зъби проблеснаха на мургавото му мръсно лице. — Този човек отдавна го няма. Не съм го виждал от деветгодишна възраст.

— Тогава с майка си.

— Тя няма да ми повярва. Ще ме пребие от бой, защото си измислям разни глупости.

— Тогава се посъветвай със самия себе си, Ромеро — отсече ядосано Странд и стана. — Ако решиш, че искаш да излезе нещо от теб, ела ми се обади. Но ако искаш да останеш нехранимайко цял живот, все едно нищо не съм ти казал. — Събра няколко писмени работи и ги пъхна в куфарчето си. — Вкъщи ме чака много работа. Трябва да вървя. Сигурен съм, че и ти имаш да вършиш куп важни неща днес следобед — добави саркастично той, — и затова няма да те задържам повече.

Ромеро го погледна и се усмихна, сякаш от това, че беше ядосал учителя си, печелеше точки в някакво тайно съревнование със своите съученици.

— Махай се оттук, махай се веднага! — избухна Странд и после се засрами, че се е развикал.

— Както кажете, професоре — отвърна Ромеро и тръгна към вратата. На прага се спря и се обърна. — Аз мога сам да се грижа за себе си, ясно ли е? — рече грубо той. — Няма нужда никой да страда от безсъние заради Хесус Ромеро.

Странд отиде до вратата и я затръшна. После се върна на бюрото си, седна и стисна глава между дланите си.

Като тичаше надолу по входните стълби на училището, настигна Джудит Куинлан от катедрата по английски. Беше чувал някои от учениците да й викат мис Куинин23, макар че, доколкото знаеше, не пред нея.

— Добър ден, Джудит — поздрави Странд и забави крачка. Тя бе дребничка жена и когато вървяха заедно към автобуса, както често се случваше, за нея беше невъзможно да върви с обичайното му темпо, освен ако не подтичваше. Имаше крехка, но приятно закръглена фигура и тъжно стайно личице, на което не слагаше грим. Любимият й цвят, поне в училище, бе сиво-кафявият. Ползваше се с добро име като учителка, беше му симпатична и от време на време обядваха заедно или изпиваха по едно кафе. Никога не можеше да определи на колко години е — някъде между трийсет и четирийсет, мислеше си той.

— О, Алън — възкликна Джудит, щом стъпиха, на тротоара и тя започна машинално да върви по-бързо, — колко се радвам, че те виждам. — После го погледна изкосо. — Имаш такъв вид, като че днес са те дъвкали и изплюли.

— Не знаех, че ми личи. Беше както обикновено — Странд тръгна още по-бавно, — трийсет камшика.

Тя се засмя. Смехът й беше приятен — тих и непринуден. Не бе красива, но имаше хубави бледосиви очи, които присвиваше леко, сякаш се мъчеше да разбере какво точно й казва:

— Знам какво имаш предвид. Канех се да изпия едно кафе. Искаш ли да дойдеш с мен?

— По-скоро бих изпил бутилка скоч — отговори Странд, — но ще се задоволя с кафе.

Минаха покрай мъжа с бейзболната шапка на ъгъла.

— Чувал съм, че продава на децата хероин — каза Странд.

— Аз пък съм чувала, че им продава лотарийни билети — отвърна Джудит.

— Сигурно и двете. Или може би е просто някой педофил.

Тя отново погледна Странд.

— Изглеждаш така, като че ли се печеш на бавен огън. Минавало ли ти е някога през ума, че не си създаден за учител?

— Ще трябва да помисля за това — отвърна угрижено Странд.

— Не биваше да ти задавам този въпрос.

— Защо? Напоследък и аз си го задавам. — Не уточни откога, но всъщност беше от събота сутринта. — Двоумя се. Ето ти и отговора.

Джудит се засмя.

— Нали нямаше да е зле — рече тя, — ако наистина имахме два мозъка — единият да ходи на работа, а другият да си седи вкъщи и да размишлява.

— Е, има някои неща, които спокойно можем да кажем в полза на нашата професия — подхвърли Странд. — Ниско платена е, трудна, недооценена, опасна от време на време и разполагаме с дълги ваканции. Можем също да стачкуваме като работниците от обществената хигиена.

В кафенето над димящите чаши Джудит каза:

— През целия срок се мъча да реша дали другата година да остана, или не.

— Как така? — Странд сложи захар в чашата си.

— Не те ли е страх от диабет, или че ще напълнееш например? — попита Джудит и поклати глава, когато Странд й предложи захарницата.

— Радвам се на отлично здраве — отвърна Странд. — Това е единственото нещо, в което съм що-годе сигурен. А ти сериозно ли говориш за това, което каза преди малко?

— Да. — Джудит бавно кимна, а хубаво подстриганата й къса черна коса, в която се забелязваха няколко бели кичура, леко се разлюля около лицето й.

— Какво ще правиш, ако не останеш?

Джудит сви рамене и поднесе с две ръце чашата към устата си, при което за миг заприлича на дете.

— Сигурно ще стана ветеринарен лекар. След всичко, което ми е минало през главата, няма да имам никакви проблеми да се занимавам с диви животни. Или ще стана монахиня. Аз съм пропаднала католичка, но заради спокойствието в някой манастир може и да успея да вляза в пътя.

— Мислила ли си някога да се омъжиш?

Джудит се изчерви и Странд съжали, че я е попитал.

— Разбира се — отвърна Джудит. — Но предложенията не бяха… ъъ… блестящи.

— Ти си привлекателна жена. — Като го изрече, Странд осъзна, че почти си вярва.

— Чаках, както казват момичетата, да дойде най-подходящият обект. До този момент — добави тя с предизвикателен тон — се появяваха все неподходящи. Вече няколко пъти. Аз съм обикновена жена, но не чак толкова обикновена, та да се заблуждавам, че бракът ще реши проблемите ми. Твоите реши ли ги? — попита ехидно тя.

— Някои да — отвърна Странд. — Но създаде други — додаде той, за да не прозвучи съвсем самодоволно. „Деца… — щеше да каже — пари“, но се въздържа. Вместо това рече: — Има много места по света, които бих искал да видя. Но с една учителска заплата не може кой знае колко да пътуваш. Насърчавам го у потомството си и им казвам да ми носят снимки на връщане. Една от дъщерите ми смята да ходи в Гърция това лято. — Нямаше понятие защо го спомена в разговора.

— Миналото лято бях на екскурзия до Лейк Дистрикт24 — вметна Джудит. — Мечтата на всеки учител по английска литература.

— Е, как беше?

— Ужасно — засмя се кисело Джудит. — През цялото време валеше, бях с една група учители по литература от Средния запад. Един ден говорихме за Уърдзуърт, а останалото време прекарахме в обсъждания как да се разглежда Хамлет с подрастващите ученици. Аз не говорих много. Трудно е да се обясни, че повечето ми ученици са виждали убийства — истински убийства в собствените си квартали и че с удоволствие биха убили чичовците си, а дори и бащите, и майките си, ако имат възможност.

— Трябва да отида до Виена някой ден с група учители по история — рече Странд — и да им разкажа за трудностите, които срещам, когато обяснявам на моите ученици позицията на Метерних25 на Виенския конгрес26.

И двамата се засмяха.

— О — възкликна Джудит, — и двамата ще останем и догодина.

— Обречени сме. Идея фикс. Макар че и ние си имаме нашите успехи, не е ли тъй? Той си спомни за Хесус Ромеро този следобед. — Някои от тях доста трудни за понасяне.

— Една моя ученичка отпреди години, на която бях казала, че може да стане писателка, имаше разказ в „Пентхаус“27 миналия месец — рече Джудит. — Ужасно порно. Скрих списанието от майка си, когато ми дойде на гости.

— Утре денят ще е по-добър — каза Странд, като допи кафето си и стана.

— Не бъди толкова сигурен — отвърна Джудит Куинлан и също се изправи.

Когато Странд се прибра, вкъщи нямаше никой и той се възползва от отсъствието на Лесли, за да си подремне. Чувстваше се, изтощен и с удоволствие щеше да поспи.

Събуди се с чувството, че не е сам вкъщи. Не можеше да е Лесли, защото тя щеше да влезе в спалнята. Той приглади покривката на леглото, за да не види тя, че е спал, обу си обувките и излезе в коридора. Чу тракане на съдове в кухнята и отиде там. Каролайн седеше на масата, пиеше мляко и ядеше торта. По бялата памучна яка, която се подаваше под пуловера й, разбра, че е играла тенис.

— Здравей, татко — поздрави тя. — Ще хапнеш ли с мен?

Странд си погледна часовника.

— Ще изчакам вечерята.

— Аз не издържах. Умирам от глад. — Каролайн пъхна голямо парче торта в устата си. По него имаше мека шоколадова глазура и тя облиза пръстите си. — Мм, чудно е!

Той седна усмихнат срещу нея, наслаждавайки се на апетита й.

— Щом хората могат да ядат шоколадови торти — каза тя с пълна уста, — не мога да разбера за какво им е кокаин. Знаеш ли, пак срещнах нашия приятел.

— Кой приятел?

Мистър Хейзън. Дойде на кортовете. Изглеждаше наистина кошмарно. Като крив пъпеш е. С тази скиорска шапка. Сигурно я е изплел някой сляп норвежки трол28.

Не бъди толкова груба, Каролайн, моля те — прекъсна я Странд.

— Иначе е добре. Наистина. Бил дошъл да се увери, че ще се прибера безопасно вкъщи. Не искал да се забърквам повече в никакви инциденти. Какъв инцидент беше само онази вечер. Майчице мила! Щях още да играя, но той непрекъснато си гледаше часовника и се притесняваше. По пътя за вкъщи добре си побъбрихме.

— Така ли? — попита Странд. Някак си го смущаваше мисълта, че толкова зает човек като Хейзън ще си губи времето да изпраща едно седемнайсетгодишно момиче през парка. Спомни си какво беше казал на Джудит Куинлан, когато минаха покрай дебелака с бейзболното кепе на ъгъла: „Може би е просто някой педофил“. Това беше шега, разбира се, но педофилията сама по себе си не бе шега и независимо от общественото си положение по-възрастните мъже не бяха застраховани срещу тази болест. Навремето самият той бе дълбоко развълнуван от една много хубава приятелка на Елинор от гимназията, която постоянно се навърташе у тях. Трябваше съзнателно да си налага да не я докосва и да не показва какво чувства, когато тя го целуваше по бузата за поздрав — измъчваха го съвсем реалистични и най-подробни еротични сънища, свързани с нея. Той не беше такъв човек, че да прекрачи границата на тези неволни отклонения, но кой знае що за човек е в действителност Хейзън. Хората не ходят с табелки, на които пише: „Педофил“. А трябваше да приеме и факта, че Каролайн не беше вече дете, а бързо се превръщаше в привлекателна млада жена. Знаеше, че не може да й каже нито дума за това, но ако нещата се развият в застрашителна насока, той ще поговори с Лесли, чиито инстинкти бяха по-надеждни от неговите.

— За какво си приказвахте? — попита той Каролайн.

— За много неща. — Каролайн лапна още едно парче от тортата и го преглътна с мляко. — Той ме погледа и направи няколко забележки. Бях изненадана. Говореше с вещина.

— На младини е бил спортист и сега членува в „Ракет Клъб“.

— А, така ли? — рече равнодушно Каролайн. — Та той ми каза, че играя, доста добре, но трябвало да се помъча да бия втория сервис с повече лифтиране, а обратният ми удар да е по-плосък и аз съм абсолютно съгласна с него. Попита ме дали бих искала да се отдам сериозно на тениса, с разните му там треньори, тренировки и други подобни глупости, но аз му отвърнах: не, не съм достатъчно добра, никога няма да успея и направо ще се изям от мъка, като отпадна от състезанията още в първия кръг. Той се съгласи, че това е разумно, човек трябвало да знае какви са му възможностите. На тенис корта — додаде мрачно тя — не е кой знае какво да си наясно докъде ти стигат възможностите, така му заявих и той се засмя. — Тя също се засмя. После стана по-сериозна. — Попита ме какво смятам да правя по-нататък. Май обича да задава въпроси, а?

— Ти какво му отговори?

Каролайн го погледна крадешком, поколеба се, сякаш щеше да каже нещо, после промени решението си.

Усети, че го лъже и извърта. Не беше характерно за нея. Тя не бе потайно момиче. Докато растеше, беше преминала през обичайния избор на професия — балерина, артистка, медицинска сестра, — но това приключи, когато стана на дванайсет години. Оттогава май се задоволяваше само с това да преминава в по-горен клас и да играе тенис, когато може. Бе изненадан, че е разговаряла толкова открито с Хейзън. Тя беше стеснително момиче и — освен с домашните си — говореше малко и предпазливо, имаше неколцина приятели, и то само момичета, и той знаеше от Лесли и Елинор, че според нея момчетата й се подигравали, когато я ухажвали, и тя ги отбягвала.

— Какво отговори на мистър Хейзън? — повтори Алън.

— Казах му, че първо смятам да порасна — отвърна Каролайн почти предизвикателно.

— Той засмя ли се? — попита Странд.

— Мистър Хейзън не се смее много — отговори Каролайн. — Призна, че Елинор му е направила много силно впечатление. Естествено. — Тя говореше без всякаква следа от ревност, сякаш приемаше факта, че Елинор е звездата на семейството. — Ако младите жени като нея били повече, нямало да има нужда от поправката към Конституцията за равноправието, нито от списания като „Миз“29. Изглежда, са си поговорили доста задушевно в таксито. Нищо не спомена за Джими. — Тя се намръщи, сякаш смяташе, че това е обида за брат й. — Той има ли деца?

— Да, три — отвърна Странд. — Едно момче и две момичета. Приблизително на вашата възраст.

— Странно, нито дума не обели за тях. Ти хвалиш ли се с нас?

— „Хваля се“ не е точната дума — отговори й Странд. — Оплаквам плодовитостта на майка ти.

— Да, да — рече Каролайн и се усмихна. Стана от масата, пресегна се и целуна Странд. — Ау — възкликна тя, — шоколад на бака! — Извади носна кърпа и избърса шоколада, после прибра остатъците от тортата в хладилника и хвърли празната кутия от мляко в кофата за смет. — Довечера щял да ти се обади.

— Защо?

— Иска да ни покани всички извън града през уикенда. Имал къща на морето в Истхамптън30 с басейн, тенис корт и така нататък. Звучи страхотно, нали?

— Страхотно — съгласи се Странд.

— Каза, че там ще мога да поиграя с няколко добри тенисисти, а ако някой искал да язди, наблизо имало коне. Щял да ни вземе с колата си в петък следобед и да ни върне в неделя вечерта.

— Майка ти има уроци в събота сутринта.

— Веднъж, поне веднъж — възрази Каролайн, — може да остави тия хлапета в събота сутринта да играят бейзбол, да пушат опиум или да гледат телевизия. Поне веднъж.

— Ще го обсъдим, като си дойде майка ти.

— Ще ти кажа какво ви пречи на вас с майка — подхвърли Каролайн, — прекалено съвестни сте.

— Може би си права. А сега по-добре иди си вземи един душ, преди да се е прибрала майка ти.

— Слушам — отвърна весело Каролайн и тръгна да излиза от кухнята. Изведнъж тя се спря. — А, още нещо.

— Какво?

— Мистър Хейзън е разговарял с един от своите съдружници в кантората и онзи го убедил, че трябва да съобщи на полицията за престъплението, така го нарече — престъплението. Вече го е направил, спомена нещо за гражданския си дълг и че не е разсъждавал ясно вечерта, когато се е случило. Предупреди ме, че сигурно някой детектив ще дойде да ми задава въпроси. Как се разговаря с детектив?

— Не съм специалист в тази област — отвърна Странд. — Доколкото си спомням, никога не съм разговарял с детектив.

— Надявам се, че ще бъде млад — рече Каролайн и пак понечи да излезе, но Странд я спря.

— Каролайн, не казвай на майка ти за детектива.

— Защо?

— Защото може изобщо да не дойде и няма смисъл да й напомняме за инцидента, както го нарича мистър Хейзън. Може да не й личеше, но тя беше ужасно разтревожена в петък вечерта и знам, че вече се безпокои за теб дори когато ходиш в парка през деня.

— Добре, татко — съгласи се Каролайн. — Тя е твоя жена.

— Между другото, Каролайн, благодари ли на мистър Хейзън за ракетата?

— Разбира се — отвърна с достойнство Каролайн. — Не съм чак такъв дивак. Благодарих му, и то най-учтиво. — Тя тръгна да си вземе душ, като тананикаше по коридора.

Странд изми чашата, чинията и ножа на Каролайн и ги избърса, за да скрие от Лесли извършеното преди вечеря прегрешение. Като ги прибираше, се запита дали не трябва да отиде до най-близкия полицейски участък и да каже на онзи, който се занимава с тези неща, да бъде така любезен да не изпраща никакви детективи у тях — било е прекалено тъмно, за да може дъщеря му да различи някое от замесените момчета, тя се готви за последните си изпити и той би предпочел да не и отвличат вниманието в този момент. Надяваше се, че полицията с радост ще приложи случая към дело ще го забрави, тъй като и без това в квартала имаше големи проблеми за разрешаване.

Странд чу, че телефонът звъни, и отиде в преддверието да се обади. Беше Елинор.

— Как прекара уикенда? — попита той.

— Здравословно — отвърна тя. — Аз спах, а другите пиха през повечето време. Хората, на които бях на гости, познават Хейзънови. Една поправка в моята първа информация за твоя приятел. Имал е три деца. Момчето е починало. ЗН.

— Какво?

— ЗН. Злоупотреба с наркотици, с хероин. Преди пет месеца. Всички били заминали през уикенда и той оставил бележка на прислугата, че не иска да го безпокоят. Не го безпокоили и когато накрая счупили бравата и влезли в стаята му, всичко било свършено.

— О, боже!

— Направо да те побият тръпки, нали? Може би трябва да влезеш в стаята на Джими да видиш дали няма спринцовки.

— Елинор — попита строго Странд, — да не би да знаеш нещо за Джими, което не си ни казала?

— Не. Само дето е невъзможно да се предпазиш напълно. Местата, където се навърта, а и хората…

— Убеден съм, че не е… не е от тях.

— Сигурно и мистър Хейзън е бил убеден. Защо не го попиташ?

— Няма да направя подобно нещо.

— Прав си. Няма смисъл да се надяваш. Случайно ми хрумна. Забрави за това. Чух още някои неща за семейството на Хейзън. Жена му, изглежда, не я обичат много, прекарва повечето време в Европа. И дъщерите му не са особено популярни. Едната живее с някакъв филмов режисьор в Сан Франциско без видими средства за препитание. Другата е в Рим, не е известно с какво се занимава. И двете били много красиви според моите приятели. Нищо чудно, че на мистър Хейзън му се понрави идеята да вечеря с нас. Макар хората да смятат, че си има любовница. Новината не е кой знае колко шокираща за края на двайсетия век, нали?

— Да — съгласи се Странд.

— Предай целувки на всички. Довиждане до петък вечер.

Странд окачи слушалката и впери поглед в телефона. Злоупотреба с наркотици. Потръпна. Чувството на вина е сигурно непоносимо бреме. Сериозна причина да говориш за нихилизма на младежта, за отговорността пред новото поколение, предложението да помогне на Хесус Ромеро, разходката в парка със здрава млада спортистка. При всичките клубове, заседания на управителни съвети, при всичките тези пари да оставят сина ти затворен цели два дни…

Странд излезе в коридора и спря пред вратата на Джими. Дълго я гледа, после натисна дръжката. Вратата беше отключена и леко се отвори. Странд се поколеба, после я затвори решително.

Вечеряха в кухнята, бяха само Странд, Лесли и Каролайн. Джими рядко се появяваше за вечеря, но съвестно известяваше майка си дали ще дойде, или не. Странд не беше казал на Лесли за поканата на Хейзън и усещаше върху себе си умолителния поглед на Каролайн.

— Хайде — прошепна високо тя накрая.

— Какво хайде? — попита той, макар да знаеше за какво става дума.

— Знаеш какво. За уикенда — подсети го Каролайн.

Лесли го погледна въпросително. Тя се зае с приготвянето на вечерята още щом се прибра, а той пишеше графика за последните изпити, така че си размениха само по една целувка за поздрав и няколко думи за изминалия ден — предпазливи и уклончиви от негова страна, думи, в които не се споменаваше нищо за детективи, за Хесус Ромеровци или младежи, намерени мъртви след злоупотреба с наркотици.

— Какъв уикенд? — попита Лесли.

— Изглежда, мистър Хейзън е минавал покрай тенис кортовете и е изпратил Каролайн до вкъщи — поясни Странд.

— Много мило от негова страна.

— Много — съгласи се Странд. — Оказа се, че имал къща в Истхамптън…

— С тенис корт и плувен басейн — намеси се Каролайн. — Който се отоплявал. Басейнът де. И е на брега на океана.

— За какво им е притрябвал басейн, след като целия Атлантически океан е пред тях? — попита разумно Лесли.

— О, майко! — възкликна Каролайн. — Когато е лошо времето. Освен това океанът е студен.

— Е — каза Лесли, — парите нали са негови. Все пак, какво общо имаме ние с крайбрежната къща на мистър Хейзън?

— Поканил ни е там за уикенда — обясни Странд — чрез Каролайн.

— Всичките — допълни Каролайн.

— Това май е прекалено голяма благодарност за една паница супа — забеляза Лесли. Тя погледна Странд. — Ти как мислиш?

Странд вдигна рамене.

— А ти?

— Ще ни вземе с колата си в петък следобед — намеси се Каролайн, а думите изскачаха припряно от устата й — и ще ни докара обратно в неделя вечер.

— Ами уроците ми в събота сутринта? — обади се колебливо Лесли.

— О, тия нафукани малолетни престъпници! — възкликна Каролайн. — Те ще те изберат за „Жена на годината“, ако ги освободиш една събота.

— Шшт, Каролайн — рече Лесли, — сега мисля.

— В тая къща прекалено много се мисли — вметна отначало Каролайн. — От мислене ще станем абсолютно инертни.

— Би ли замълчала малко, Каролайн — обади се ядосано Странд.

— Той е един самотен възрастен човек — упорстваше Каролайн. — Най-малкото, което можем да направим, е да го поразвеселим. Разправяше ми, че в къщата имало шестнайсет спални. Вие как бихте се чувствали да кукате самички по цели седмици в шестнайсет спални? Винаги сте твърдели, че трябва да се съобразяваме с нуждите на другите. Ако искате да знаете, мистър Хейзън е именно един от тези хора.

— Госпожице адвокат — отривисто я прекъсна Лесли, — ако спрете за миг, може би ще успеем да обсъдим предложението на мистър Хейзън.

— Няма какво да обсъждате — сопна се Каролайн.

Лесли докосна леко ръката й.

— Добре — рече Каролайн, облегна се назад с примирение и скръсти ръце, — заключвам си устата.

— Сигурна ли си, че всички са поканени? — попита Лесли. — И Джими, и Елинор ли?

— Да — отвърна Каролайн.

— Той ли ти каза така?

— Не с толкова много думи — призна Каролайн. — Но то се разбираше.

— Алън — обърна се Лесли към Странд, — видът ти е такъв, че малко морски въздух няма да ти навреди.

— Е — обади се победоносно Каролайн, — най-после тук започнаха да се чуват разумни приказки.

— Струва ми се, че мога да отложа уроците — додаде замислено Лесли. — Ще намеря някакъв начин. Трябва да поговоря с Елинор и Джими, да видя те какво ще кажат…

— Ако ме лишат от това удоволствие — възропта Каролайн — заради някакви си техни егоистични причини, никога вече няма да им проговоря.

— Не се дръж като малко дете — прекъсна я Лесли. — Казах, че ще го обсъдим.

В този миг телефонът иззвъня и Странд стана от масата.

— Аз ще вдигна. Сигурно е тъкмо самотният адвокат.

На телефона беше Хейзън.

— Надявам се, че не съм прекъснал вечерята ви.

— Не — отговори Странд. — Тъкмо привършвахме.

— Хареса ли ви Берлиоз?

— Беше великолепно. Още веднъж ви благодаря.

— Няма защо. Винаги когато поискате да отидете, само ми се обадете. Изпращат ми билети за почти всичко и доста често се оказва, че не съм свободен дадената вечер.

— Каролайн ми разправи, че сте я изпратили до вкъщи — продължи Странд, като си мислеше: „Как ли се чувства човек, когато му изпращат билети за почти всичко?“ — Много мило от ваша страна.

— Тя е прекрасно дете — рече Хейзън. — И умно, освен всичко останало. Разказа ли ви за нашия приятен малък разговор?

— Да — отвърна Странд. Не можеше да не си помисли как ли би нарекъл Хейзън разговорите, които е водил със сина си, преди да разбият бравата на вратата.

— И аз имах малък разговор с един млад човек днес следобед — вметна Странд. — Момчето, за което ви споменах. Ромеро. Но той не бе особено приятен.

— Какво ви каза?

— Че ще си помисли.

— Ще има ли някаква полза, ако аз поговоря с него?

— Съмнявам се.

— Е, вие знаете най-добре. Каролайн пита ли дали ще дойдете на Острова31 този уикенд?

— И още как. През цялата вечер само за това ни предумваше.

— Нали ще дойдете? — попита настойчиво Хейзън.

„Да кука самичък в шестнайсет спални и да плува соло в затоплен басейн.“

— Още се опитваме да решим дали ще можем — отвърна Странд.

— Разбира се, другата ви дъщеря и жена ви също са поканени.

— И от Каролайн така подразбрахме. Не знам какви са техните планове. Мога ли да ви се обадя в сряда или четвъртък?

— Когато ви е удобно — съгласи се веднага Хейзън. — Имате ли молив под ръка? Ще ви дам телефона си в кантората.

— Слушам — каза Странд и записа номера, който Хейзън му продиктува. — Впрочем Каролайн сподели, че все още изглеждате зле.

— Нищо ми няма — отвърна бързо Хейзън. — Ако не се поглеждах в огледалото и ако бебетата не писваха в количките си, като ме видят, щях да съм забравил за случилото се.

— Каролайн спомена нещо и за полицията — добави Странд, като сниши гласа си, за да не се чува в кухнята.

— Да. Страхувам се, че е просто ненужна формалност. Но един от моите съдружници е в кметската комисия по детската престъпност и той ми каза, че най-трудната част в тяхната работа е да се направи точна статистика, така че по-скоро заради него, отколкото по някаква друга причина, аз… нали не възразявате?

— Мисля, че не — рече Странд, но знаеше, че неохотата му си пролича.

— Е, надявам се, че ще можете да дойдете през уикенда — завърши Хейзън. — Ще чакам да ми се обадите.

Казаха си „дочуване“ и Странд затвори. Върна се в кухнята.

— Е? — попита загрижено Каролайн.

— Сигурно е трудно да запълниш всичките тези спални — каза Странд и седна.

— Ти не ми отговори — простена Каролайн.

— Обещах му, че ще се обадя по-късно през седмицата. А сега ме остави да си изям десерта.

5

В петък следобед Конрой дойде да ги вземе с дълъг мерцедес, лимузина със сгъваеми седалки. Мистър Хейзън им изпращал своите извинения, каза Конрой, неочаквано го задържали в кантората, но щял да дойде по-късно вечерта. Странд седна отпред до Конрой. Лесли, Елинор, Каролайн и Джим и се настаниха отзад. Странд малко се изненада, когато Елинор заяви, че иска да дойде. Обожавала Хамптънс особено извън сезона, заяви тя, и имала там куп приятели, които би желала да види. Още едно нещо, което не знаеше за Елинор, помисли си Странд, като окачваше слушалката, че тя познава Хамптънс и има много приятели там. Чудеше се какви ли други разкрития му готви и какви факти ще му съобщят в това отношение, когато сметнат за необходимо Лесли, Джими и Каролайн, които в момента оживено разговаряха отзад.

— Между другото — обади се Конрой — в гаража има едно голямо комби, което можете да използвате, ако искате да се поразходите някъде.

— Аз не мога да карам — отвърна Странд, — жена ми също. Но Елинор има книжка. — През последните две години в колежа тя притежаваше един стар раздрънкан Форд. Той се извърна и рече: — Елинор, чу ли какво каза мистър Конрой? В гаража има едно комби, което може да използвате.

— Това и за мен ли се отнася? — попита Джими.

— Разбира се — отвърна Конрой.

— Не знаех, че имаш книжка, Джими — учуди се Странд.

— Един приятел ми даде колата си няколко следобеда — обясни Джими, — аз побибитках нагоре-надолу с нея и взех изпита.

Странд поклати глава. Ето още едно нещо за неговото семейство, което не му бяха казали.

Конрой попита не искат ли да пуснат радиото и да послушат малко музика, но Лесли отхвърли тази идея.

— Никога не можем да постигнем съгласие какво ни се слуша — обясни тя, — затова няма смисъл да си разваляме пътуването заради Джими, Каролайн и Елинор, нито пък те да развалят своето заради мен.

Пътуването достави удоволствие на Странд. Вечерта беше мека, слънцето още грееше. Конрой шофираше добре и след като излязоха от Куинс32, движението намаля и големият мерцедес плавно гълташе километрите по магистралата покрай редиците от дървета. Странд се радваше донякъде, че Хейзън го бяха задържали в кантората. Ако беше дошъл с тях, той щеше да поддържа постоянно разговора, а Странд предпочиташе да пътува в мълчание. Конрой не говореше и Странд не чувстваше нужда да слуша отпускарското бъбрене зад гърба си. Беше доволен от единодушното им решение, че уикендът ще бъде един малък празник, и с нетърпение очакваше да види къщата на Хейзън.

За всеки човек може да се съди до голяма степен по това как живее. Хейзън беше непозната порода за Странд и любопитството му към адвоката непрекъснато растеше. По природа Странд не обичаше да си съставя прибързано мнение за хората, и все още не беше решил какво точно мисли за Хейзън. Обстоятелствата, при които се запознаха, бяха необикновени, пък и с постоянните си приказки, осъзна Странд, сещайки се, за това, Хейзън бе успял да научи доста неща за тях, без да спомене почти нищо за себе си, освен че семейството му е пристигнало в Ню Йорк през 1706 година, и никога не е било в Охайо. Пълното му мълчание за собствените му най-близки роднини надхвърляше границите на обикновената дискретност и като изключим признанието, че е адвокат и ходи на симфонични концерти, той се бе ограничил почти изцяло само до най-общи разговори. От „Кой какъв е“ Странд знаеше доста за човека общественик, ала неговата личност си оставаше скрита.

Докато чакаха колата да дойде да ги вземе, Елинор подхвърли за Хейзън:

— Този човек иска нещо.

— Защо казваш това? — попита Странд.

— Такъв човек винаги иска нещо — отвърна Елинор и той се подразни от цинизма й. Според морала на Странд човек не можеше да се възползва от гостоприемството на някого, особено когато бе толкова щедро, ако изпитва към него каквито и да било опасения, дори те да са съвсем смътни, както на дъщеря му.

Лесли, проявяваща чисто собственически интерес към човека, чиито рани беше превързала, възхищавайки се на твърдостта, с която понасяше болките, необичайно грубо сряза Елинор:

— Щом смяташ така, защо не отидеш някъде другаде през уикенда?

— Извинявам се — отвърна Елинор. — Мислех, че има някаква свобода на словото.

— Хайде, стига — намеси се Странд. — Днес е празник.

Джими само се захили, доволен, че поне веднъж не той, а Елинор е прицел на упреци. Каролайн не обърна внимание на онова, което ставаше, тя седеше и замечтано си тананикаше нещо, прегърнала ракетата в новата й калъфка.

Загледан в бързо преминаващия пролетен пейзаж навън, Странд си спомни за диалога между жена си и дъщеря си и се запита дали в думите на Елинор има нещо вярно, после реши, че е било просто безсмислена злоба, породена от завистта или неприязънта, изпитвана към някои от шефовете й, под чиито разпореждания се трепеше в службата и които, основателно или не, отъждествяваше с Хейзън. За себе си Странд реши, че ще приеме Хейзън за това, за което се представя. Засега трябваше да признае, че представата му за него е доста неясна, но поне не бе забелязал никакви признаци на злонамереност или корист. Напротив. След като научи за сина му, Странд по-скоро го съжаляваше и му съчувстваше. Ако Хейзън ги използваше, за да разсее самотата си, тогава едва ли би могло да се каже, че злоупотребява с тях. Странд си спомни мимолетното си подозрение за намеренията на Хейзън спрямо Каролайн и се усмихна. Хейзън едва ли щеше да ги кани в къщата си en masse33, ако кроеше някакви планове да задоволи страстта си към седемнайсетгодишната им дъщеря.

Задряма, унесен от плавното движение на големия автомобил, и се събуди едва когато колата намали и отби по един частен път, който водеше през каменна порта между две дълги редици от високи дървета към океана, чийто рев и бой вече се чуваше.

Конрой спря в един за равнен чакълест двор и натисна клаксона.

— Пристигнахме — каза той и те слязоха от колата.

На фона на безоблачното здрачаващо се небе се издигаше огромна къща, облицована с дъски.

— Боже господи — възкликна Джими и подсвирна, — каква грандиозна архитектура!

— Построена е от дядото на мистър Хейзън — обясни Конрой. — Навремето са мислили в големи мащаби.

Старата американска участ — три поколения наред пестене и недоимък, помисли си Странд, явно не се отнасяше за Хейзънови. Дядото можеше да се гордее с внука си.

Конрой отново натисна клаксона и в отговор на сигнала от къщата дотърчаха мъж и жена.

— Мистър и мисис Кетли, които се грижат за къщата — съобщи Конрой. — Те ще качат багажа ви.

Той ги представи на прислужниците. Мъжът носеше черни панталони и колосано бяло памучно сако. Жена му беше облечена с черна униформа и бяла престилка. И двамата бяха на средна възраст, приятни и отрудени на вид.

— А сега ще ви кажа довиждане — добави Конрой. — Трябва да се върна в града, за да взема мистър Хейзън от кантората и да го докарам тук.

— Ще изминете цялото това разстояние още веднъж? — попита Лесли.

— Дребна работа — отвърна Конрой. — До единайсет трябва да пристигнем.

— Ако знаехме, можехме да почакаме мистър Хейзън да се освободи — рече Лесли. — Толкова неприятно се получава.

— Мистър Хейзън нямаше да иска и да чуе за това. Каза да ви предам да се чувствате като у дома си и ако желаете нещо, да се обръщате към семейство Кетли. Поръчана е вечеря за вас.

Той се качи в колата — предан служител, който караше колело, оставаше анонимен, беше вечно на пост, пратеник в неутрална ливрея, човек с безброй дребни полезни способности. Запали двигателя, направи остър завой в двора и задните светлини на мерцедеса изчезнаха надолу по пътя с дървета.

— Оттук, моля — покани ги мистър Кетли и поведе семейството към входната врата, оградена от двете страни с по един огромен фенер, който светна, щом прекрачиха плочите пред нея.

Когато влязоха в парадното преддверие, където до втория етаж се виеше широка стълба с махагонов парапет, мистър Кетли ги попита дали искат първо да им покаже стаите, или предпочитат да пийнат нещо, за да се освежат от пътуването.

Странд пожела да поседи долу, но се отказа да пие, като благодари и влезе във всекидневната, а Кетлови поведоха останалите нагоре. Стаята беше голяма, облицована с тъмна дървена ламперия, на която бяха окачени картини на Писаро34, Вламенк35, Шагал36 и Дюфи37, както и някои абстрактни маслени платна от художници, които Странд не можеше да познае. В един ъгъл — стоеше затворен роял. Навсякъде бяха сложени цветя в големи вази, ниски удобни канапета и кресла в мъчно определим непретенциозен стил, които контрастираха с автентичните на вид ранно американски дървени столове, маси и писалище. Имаше и голяма камина със стъкнат, но незапален огън. Прозорците и вратата в единия край гледаха към океана. Хейзън можеше да се оплаква, че има прекалено много празни стаи, за да се чувства добре психически, но материалните му нужди явно бяха прилично задоволени. Въпреки това в къщата или поне във всекидневната малко неща говореха за самия й собственик. Освен рояла и картините нямаше други признаци за специфичните интереси на нейните обитатели. През една полуоткрехната врата Странд зърна малка библиотека. Ще разгледа книгите някой друг път. Не искаше мистър или мисис Кетли да го хванат, че наднича. Къщата очевидно бе построена в началото на века и всички мебели и други приспособления в нея, изглежда, бяха събирани в зависимост от нуждите на няколко поколения с различни вкусове.

Странд отвори вратата към терасата и стаята се изпълни с рева на океана. Той излезе навън и погледна в здрача към тъмната маса на Атлантика.

Прииждаха огромни вълни и се разбиваха в брега. Точно под терасата се вдигаше лека мъгла от плувния басейн, в който се отразяваха светлините на къщата.

Странд дишаше дълбоко, наслаждавайки се на тонизиращия солен въздух. Далече покрай дюните се виждаха светлините на други къщи, които също гледаха към океана, но непосредствено до тяхната нямаше никой. Ако дядото е търсил покой, той беше избрал умно местоположението на къщата. Тя отстоеше на малко повече от сто и шейсет километра от Ню Йорк, а човек имаше чувството, че от града го делят безкрайно пространство и благодатен климат, където тишината бе нарушавана само от шума на вълните и крясъците на чайките. Странд стоеше и си мислеше: „Можеш да забравиш, че съгражданите ти едва дишат в града, нечовешки натъпкани във вонящите влакчета на метрото, подложени на атаките на уличния грохот, принудени да пропиляват дните си в глупашки занимания. На брега на морето, където въздухът е пропит с мирис на сол и с ухание на трева и където поне за една вечер можеш да забравиш за войните, които се водят в момента по цялата земя, за една вечер можеш да забравиш за умиращите хора, за горящите градове, за кървавите сблъсъци между раси, племена, амбиции.“

Да, каза си Странд като се прибра вътре и изолира зад вратата рева на океана, Лесли беше права — малко морски въздух няма да ми навреди.

Когато влязоха в трапезарията, в камината гореше огън, а на масата имаше свещи. Елинор се беше преоблякла в бледосини памучни панталони и кашмирен пуловер, а Джими си беше свалил вратовръзката, което според него, както предположи Странд, означаваше, че е подходящо облечен за уикенд в провинцията. Лесли, която рядко носеше панталони, макар че имаше хубави крака, си беше сложила дълга басмена пола и блуза без ръкави. Каролайн бе изтъркала лицето си под душа и изглеждаше като нова, помисли си с обич Странд. За него седнал начело на масата, семейството му представляваше образец на скромно и привлекателно здраве и на светлината от огъня и свещите Лесли приличаше на красива, само малко по-голяма, сестра на момичетата, които седяха от двете му страни.

— Ако щеш, вярвай — прошепна му тя, като слезе за вечеря, — в нашата стая има една картина на Реноар. Голо тяло. Представяш ли си? И то в спалня.

Вечерята беше превъзходна — миди и великолепен лефер, които бяха поднесени от мистър Кетли. Той им наля френско бяло вино и всички пийнаха по малко от него, дори Каролайн, която обясни тази своя невъздържаност по следния начин:

— За пръв път вечерям пред камина. Нали е готино?

Джими вдигна чашата си за тост.

— Да пием за богатите — предложи той.

Каролайн отпи от виното си на малки глътки и се изкикоти, което се стори невъзпитано на Странд и той хвърли скришом поглед към мистър Кетли, за да види как е приел тази проява на почит към неговия работодател. Но мистър Кетли увиваше с кърпа втора бутилка вино и изглежда, не забелязваше какво се говори на масата. Въпреки това, за да не допуска никакви рискове, Странд вдигна чашата си и каза:

— За любезното гостоприемство на нашия отсъстващ домакин.

По намигането на Джими разбра, че той знае какво прави баща му. Ще трябва да поговори с него по-късно и да му напомни да внимава как се държи през уикенда.

След вечерята мистър Кетли донесе кутия с пури. Странд понечи да поклати глава в знак на отказ, но после бръкна в кутията и си взе една. Докато подрязваше края на пурата с ножичката, която мистър Кетли му даде за тази цел, Лесли го погледна недоверчиво.

— Сигурен ли си, че искаш… — не довърши тя.

— Щом Каролайн реши на нейната възраст, че точно тази вечер трябва да изпие първата си чаша вино, мисля, че баща й е достатъчно голям, за да опита първата си пура. — Той засмука прилежно, когато мистър Кетли му поднесе запалка. Димът имаше изненадващо приятен вкус.

— Мистър Кетли — обади се Джими, — мисля, че и аз бих взел една.

— Джими — скастри го Лесли.

— Харесва ми, като гледам татко — обясни Джими. — Кой знае, може да допринесе и за моя вид. — Той взе една пура от кутията и я огледа с одобрение. — Хавански.

Непременно, помисли си Странд, когато Джими запали пурата си и я стисна наперено под ъгъл между зъбите си, непременно трябва да си поговоря с него за това какво е позволено да се казва в тази къща и какво не. Зарадва се, като видя, че след първите няколко всмуквания Джими започна да размахва пурата си и да я върти между пръстите си, пушейки само колкото да не угасне. Беше изпушил по-малко от половината, когато я смачка в един пепелник, двамата с Елинор им пожелаха „лека нощ“ и тръгнаха с голямото комби за Бриджхамптън, където според Елинор имало уютно барче, в което се събирали много приятни хора и вечер собственикът свирел джаз на хубаво пиано.

Каролайн каза, че иска да гледа телевизия, и се настани пред телевизора в малката библиотека, а Странд и Лесли решиха да се поразходят по плажа. Облечени топло заради вечерния хлад и хванати за ръце, те вървяха по твърдия пясък, оставен от отлива, като от време на време усещаха по лицата си леко щипане от солта на вълните, които се пенеха до брега. Луната беше изгряла върху безоблачното небе, духаше свеж вятър и на хоризонта се виждаха светлините на някакъв плаващ на изток кораб.

Лесли стисна ръката на мъжа си.

— Направо е разкошно — прошепна тя.

Странд седеше в едно кресло пред угасващия огън във всекидневната. В къщата цареше тишина и той бе сам. Лесли беше горе и се приготвяше за лягане, тя обичаше да е сама по време на този ритуал, когато мажеше с крем лицето си и решеше косата си. Елинор и Джими още не се бяха върнали, а мистър и мисис Кетли отдавна се бяха прибрали в стаята си в задната част на къщата. Странд въздъхна доволно, като гледаше танцуващите шарки на огъня. Тогава чу шум от приближаваща се кола, която спря пред къщата.

Малко след това Хейзън и Конрой влязоха във всекидневната и Странд се изправи да поздрави домакина си.

— Добър де… — каза той и млъкна.

Нещо не беше в ред с Хейзън. Изпод тъмната мека шапка, килната на главата, очите му гледаха невиждащо право надолу, той стъпваше бавно и тромаво и много внимателно, сякаш щеше да се олюлее, ако върви по-бързо. Конрой изглеждаше измъчен до него, протегнал ръце, готов да хване господаря си, ако тръгне да пада. Когато Хейзън се приближи, без, изглежда да забелязва застаналия отпред Странд, от него лъхна силна миризма на уиски. Беше много пиян. Конрой направи леко извинителна гримаса на Странд, когато Хейзън се стовари, както си беше с шапка на главата, в едно дълбоко кресло.

— Конрой — каза Хейзън, като изговаряше думите много бавно и категорично. — Искам едно уиски. И донеси шише сода, аз сам ще си я налея. Не ща да удавиш скоча с нея, по дяволите.

— Да, сър — отвърна Конрой и отиде до бюфета, който служеше за барче.

— Чудесен секретар е Конрой — рече Хейзън, все още без да поглежда към Странд. — Чудесен шофьор. Но на не… на него не може да се разчита, когато става дума за пиене. Странд — продължи той, без да обръща глава, — вие сте щастлив човек. Не сте длъжен да се разправяте с крадци. Аз пък имам работа почти само с крадци, всяка седмица. Всяка седмица. Не любовта движи света, Странд, както казват, а алчността, голата, съ… съкрушителната, престъпна алчност. Слушайте какво ви говоря, Странд. Ако законите на страната бъдат някога наистина приведени в сила, три четвърти от нашите най-ува… уважавани граждани ще влязат в затвора. За бога, Конрой, цяла нощ ли ще трябва да чакам това проклето питие?

— Ей сега, сър. — Конрой, виночерпец освен всичко останало, бързо донесе чашата и шише сода.

Без да вдига поглед, Хейзън протегна ръка и Конрой му подаде чашата.

— Сега ми налей содата. Леко, леко. Стига! — Конрой, дозировчика, беше налял едва няколко капки сода в уискито. — Конрой не пие и не одобрява онези, които пият. — Хейзън изгледа кръвнишки секретаря си. — Така ли е, сър?

— Горе-долу, сър — отвърна Конрой и леко се поклони.

— Горе-долу — кимна сериозно Хейзън. — Конрой е един „горе-долу“ човек. Въздържател, той бие камбаната за пияниците. Аналитичен тип. Пазете се от въздържатели, Странд, те ще си отмъстят за всичко. — Той се засмя дрезгаво, после внимателно, вдървено, като автомат вдигна чашата към устата си и отпи. — Много благодаря — каза Хейзън — за това облекчение. — И отново дрезгаво се изсмя. — Странд — добави той, — аз пътувам из страната на отчаянието. Вие вярвате ли в бога?

— Да.

— Конрой — подвикна Хейзън, — върви да спиш, по дяволите.

— Мислех, че може да имате нужда от мен — рече нервно Конрой с посивяло от умора лице, но винаги на разположение. — Не съм много уморен.

— А аз съм. Ти ме уморяваш. Махай се оттук. Мога и сам да си легна. Нямам нужда от твоята помощ, като сънувам. Махай се оттук. Хайде.

— Да, сър — отвърна Конрой. — Лека нощ, сър. Лека нощ, мистър Странд. — Той излезе през входната врата, смутен от начина, по който бе отпратен, куче — пазач на властта.

— За него има стая над гаража — каза Хейзън. — Този Конрой. Не ми е приятно да спим под един покрив. Обяснимо е, нали, Странд?

— Ами… — смънка Странд притеснен. — Не го познавам и…

— Обяснимо е. Не ви ли попитах дали вярвате в бога?

— Да.

— И вие какво ми отговорихте?

— Казах, че вярвам.

— Вие не сте от това време, Странд. А вярвате ли в десетте божи заповеди?

— Бих казал да — отвърна Странд, чувствайки се глупаво от този пиянски катехизис посред нощ.

— Една среща с моите ко… колеги — продължи Хейзън, — и вашите убеждения ще се променят. „Почитай баща си и майка си.“38 Късно е, Странд. Обичам да седя тук сам, да си пийвам нещо в малките часове преди лягане и да размишлявам. Да размишлявам. Нали ви споменах за възхищението си от Бъстър Кийтън по време на разходката ни?

— Да.

Е, и какво? — помисли си Странд, изпълнен със съжаление, че не се беше качил горе с Лесли, преди да дойде Хейзън.

— Той знае, че всичко е една планетарна лъжа. Плановете ни пропадат, постиженията ни са смехотворни, на всяка крачка срещаме препятствия, обречени сме де се подхлъзваме на всяка динена кора и той приема всичко това стоически, с мълчаливо достойнство под звуците на божествен присмех. Урок за всички нас. — Хейзън се изсмя дрезгаво, което прозвуча като болезнен вик. — Да размишлявам — рече той. — Сигурен съм, че по-скоро бихте предпочели да идете при прелестната си съпруга горе, при свещените окови на брака, така да се каже, отколкото да стоите тук и да ви притеснявам с моите раз… размиш… мишления за религията. Нищо ми няма, сър. — За първи път той обърна главата си и погледна Странд. Лицето му изглеждаше безутешно. — Въпреки някои доказателства за противното, аз не пия много. „Не си прави кумири.“39 Заобиколен съм от кумири. Плачете за нашето време, Странд, и приятно спане. Лека нощ, сър.

Странд се поколеба. Беше разтревожен. Какъв ли смут, какъв ли зов за помощ се криеше под пиянското, но олимпийско спокойствие на домакина му в алкохолните часове на нощта? Той поклати глава. По-добре да не се бърка. Със или без морски въздух.

— Лека нощ — смотолеви той и излезе от стаята, чувствайки се напълно неадекватен. Докато се качваше по стълбите, разбра, че няма да каже на Лесли за Хейзън. Ако й опише сцената, тя ще се втурне долу и ще се опита да убеждава Хейзън, и ще го сложи да спи, а той знаеше, че това не би било уместно, никак дори не би било уместно.

Когато се пъхна в леглото, тя протегна ръка към него, сънена и топла.

— Капнал съм — рече той. За първи път не откликна. Все някой път трябва да бъде първи, помисли си, като се опитваше да заспи.

На следващата сутрин Странд слезе долу и завари Хейзън да седи на масата за закуска и да чете „Таймс“. Беше облечен за тенис и носеше стар пуловер поради утринния хлад. Белегът на голото му теме се червенееше грозно, но Странд успя да забележи, че раната се е затворила и е почти зараснала. Бузата на Хейзън все още беше леко синя, но иначе кожата му имаше здрав розов оттенък. Когато Хейзън се изправи и се здрависа с него, Странд видя, че очите му са ясни и ръката му не трепери. И то след такава вечер, помисли си Странд.

— Надявам, се, че спахте добре — каза Хейзън, а гласът му бе спокоен и учтив. — Кетли донесе още един вестник за вас… — Той посочи към бюфета, където имаше един неразпечатан брой. — Не обичам да ми мачкат вестника и предполагам, че повечето глави на семейства приличат малко на мен в това отношение.

— Трябва да ви призная, че и аз съм такъв — отвърна Странд и седна срещу Хейзън. Щом Хейзън предпочиташе да пренебрегва събитията от предната вечер, да се прави, че нищо не се е случило, че не е показвал мъката си, Странд естествено нямаше намерение да му припомня това. — Ще го прочета по-късно. Но моля ви, не бих искал да ви прекъсвам.

— Стига толкова четене засега — рече Хейзън, сгъна вестника и го остави настрана. — Обичайните бедствия. Как беше вечерята?

— Превъзходна.

Хейзън кимна.

— Мистър и мисис Кетли са прекрасни хора. Какво ще искате за закуска? — попита той, когато мистър Кетли влезе откъм кухнята. — Сок, бекон и яйца?

— Да, чудесно. — Вкъщи не даваше на Лесли да става да му приготвя закуска и минаваше с по чаша кафе и една кифла. До обяд винаги му прималяваше от глад.

— Разбра ли какво желае мистър Странд? — обърна се Хейзън към Кетли.

— Да, сър — отговори Кетли и се върна в кухнята.

— А между другото — добави Хейзън — ще кажеш ли на Рони, че ако иска да поиграем тази сутрин, аз ще бъда на негово разположение след тениса.

— Сигурен съм, че ще ви чака — рече Кетли и отново се върна в кухнята.

— Рони е внукът му — обясни Хейзън. — На единайсет години е. Той е подавач в един бейзболен отбор от Юношеската лига40. Аз му отбивам ударите. — Той си наля чаша кафе. — Ужасно съжалявам, че ви оставих да се оправяте сами снощи — продължи Хейзън, — но просто нямаше как да се измъкна. Конрой спи като младенец. Аз си подремнах в колата, докато той караше. Чух, че децата ви се прибраха към два през нощта…

— Надявам се, че не са ви обезпокоили.

— Никак. Случайно чух приближаването на колата. Не вдигнаха никакъв шум.

— Ходиха в някакво барче в Бриджхамптън, което Елинор знае.

— Удивително е как младите могат да висят по цели часове в разни долнопробни барове. Особено, след като според Кетли те почти не пият.

Когато Кетли влезе с чаша портокалов сок и нова кана кафе, Странд се запита какво ли още е включил в сведенията си за семейството.

— Иска ми се да вярвам, че Каролайн не е била с… тях на нощния им гуляй.

— Не. Тя гледа малко телевизия и си легна рано.

— Хубаво. Уредих няколко младежи да дойдат сутринта на тенис. Доста са технични и тя ще трябва да бъде в най-добрата си форма, за да не изостава от тях.

— Както виждам, и вие смятате да играете.

Хейзън сви рамене.

— Може би ще се включа в един-два сета. Те са възпитани младежи и ще проявят уважение към възрастта ми. Ще гледат да не ме разкарват много-много по корта. — Той отпи от кафето си. — Условията добри ли са? — попита Хейзън.

— Условията ли? — попита недоумяващо Странд.

— Имам предвид добре ли сте настанени и прочие. Нали нямате буци в дюшека, тръбите не текат и не свирят?…

— Повече от добре — отвърна Странд. Може би, помисли си той, Хейзън просто е забравил за снощи. Ако е така, още по-добре. Направо, великолепно. — Къщата е много приятна.

Хейзън кимна разсеяно.

— Не е лоша. Направена е за тълпи от народ, разбира се. Като семействата на нашите бащи. Често се изкушавам да я продам. С изключение на такива слънчеви утрини като днешната. — Той махна с ръка към облените в слънце прозорци и искрящия океан. — Ако искате после да поплувате, басейнът е затоплен.

— Не, благодаря. — Краката на Странд бяха кльощави и той не обичаше да го гледат по бански. — Просто ще си почивам.

— Както искате. Тук няма никакви правила.

По-точно иска да каже, помисли си Странд, че правилата са толкова строго установени, че вече никой не ги забелязва.

Кетли влезе с яйцата, бекона и препечените филийки и ги сложи пред Странд.

— Сър — обърна се той към Хейзън, — търсят ви на телефона.

— Опасявах се, че така ще стане — рече Хейзън. — Свържи ме в библиотеката, ако обичаш. — Изправи се. — Извинете — каза той на Странд. — Боя се, че няма да свърша бързо. Чувствайте се като у дома си.

И излезе от трапезарията. Странд забеляза, че краката му са дълги и мускулести и спокойно могат да принадлежат на някой младеж. От колоезденето. Той поклати глава, като се удивяваше на физическата и духовната същност на този човек. Радваше се, че Конрой не е на масата. За миг ще изпитат неудобство, когато отново се срещнат. Е, реши той, няма да си развалям деня заради това я. Изяде закуската си със задоволство, намаза препечените филийки с конфитюр и изпи три чаши кафе, докато четеше „Таймс“. Хейзън не се върна на масата и когато свърши, Странд излезе на терасата и се излегна на един шезлонг, затвори очи и обърна лице към утринното слънце.

Тенис кортът се намираше в градината зад къщата и беше защитен от вятъра с висок, хубаво подрязан жив плет. Каролайн и Хейзън с още двама младежи тъкмо започваха да играят, когато Странд пристигна на корта. Той се качи горе да види дали Лесли ще иска да гледат заедно играта, но Лесли още не беше станала и закусваше от една табла, която мисис Кетли й бе донесла. Тя каза на Странд, че тази събота за първи път в живота си няма да прави нищо сутринта.

— Ако след малко блаженството започне да ми омръзва, може да се облека и да сляза на корта. Но не ме чакай. Имам чувството, че ще се излежавам тук до обяд.

Странд се настани на един брезентов стол под малкия сенчест навес до корта. Денят беше горещ и той забеляза, че Хейзън е започнал вече да се поти — бялата му памучна шапка против слънце беше мокра точно под периферията. Алкохолът избива на повърхността, помисли си Странд. Това поне показва, че е човек. Хейзън и Каролайн бяха партньори и за неопитното око на Странд изглеждаха почти на нивото на двамата младежи, които очевидно играеха тенис с треньор още от деца. Хейзън играеше точно и спокойно и удряше топката толкова силно, колкото и другите. Не тичаше много, но винаги успяваше да бъде точно на мястото си и както се стори на Странд, спечели толкова топки, колкото и Каролайн, която непрекъснато подтичваше насам-натам и се хвърляше с ефектни акробатични подскоци към мрежата. Тя явно се забавляваше и според Странд се усмихваше самодоволно, когато спечелеше някой бомбен, сервис или отразяваше удар над главата си. Отначало младежите играеха доста снизходително, с по-леки удари, без да атакуват ъглите, но след като Каролайн и Хейзън спечелиха първите два гейма, те започнаха да блъскат топката с все сила и да я запращат покрай очертанията, без да проявяват отстъпчивост нито пред възрастта, нито пред пола на своите противници.

Сетът завърши седем на пет и бе спечелен от двамата младежи. През това време дойдоха още няколко играчи — двама младежи и едно набито момиче, и се запознаха със Странд, заливайки го с поток от имена, които той не можа да запомни. Не бяха като имената, които Странд четеше в списъка на учениците си в училище. Те седнаха до Странд в сянката на навеса, за да видят края на играта, като отбелязваха безпристрастно: „Хубав удар“, или въздъхваха „Ехаа“ след някоя особено трудно спечелена топка.

— От мен толкоз, дами и господа — каза Хейзън, когато удари в мрежата последната топка от сета. — Много ви благодаря. Каролайн, извини ме, че провалих отбора.

— Аз пропуснах няколко ключови удара — отвърна учтиво Каролайн.

Странд забеляза с одобрение, че тя приема загубите със същата лекота, както и победите. Самият той не бе състезателен тип и не обичаше хората, които се цупят, когато ги бият. Хейзън естествено, въпреки извинението си, беше невъзмутим както винаги. На Странд му беше ясно, че неговите печалби и загуби са в други области.

— Трябва да се извиня — обърна се Каролайн към Хейзън, като се приближи до навеса. — Не искате ли да изиграете още един сет? Аз с удоволствие ще поседя с баща си и ще му разкажа скритите си тревоги.

— Не — отговори Хейзън. — На старите ми кокали им стига толкова за днес. Сега е ред на по-младото поколение.

Той дойде под навеса, свали шапката си и започна да бърше чело с хавлиена кърпа. Беше зачервен повече от обикновено, но не дишаше тежко и ако чувстваше кокалите си стари, това не личеше в походката, с която се отдалечи от корта.

В хладилника в задната част на навеса имаше голяма кана чай с мед и Хейзън наля малко на Каролайн и на двамата младежи, с които бяха играли, докато новодошлите загряваха на корта.

— Ей — обърна се към Каролайн по-високият и по-добър играч от противниците й, който се казваше Брад или Чад. — Вие играете доста солидно, госпожице. Можем да се реваншираме на смесени двойки. Цялото лято ли ще бъдете тук?

— Не — отвърна Каролайн.

— Жалко. Бихте направили чест на сезона.

Той беше хубаво момче, както би го описал Странд, от стандартния американски тип — рус и с непринудено самоуверено държане. Може би, помисли си Странд, трябваше да се отнеса по-сериозно към тениса на младини.

— Каролайн — обади се Хейзън, като остави чашата с изстуден чай, — заповядай тук, когато пожелаеш. Може да ти хареса да участваш в някои от местните състезания.

Каролайн хвърли един бърз поглед към баща си.

— С удоволствие бих опитала — отвърна тя, — ако имам време.

Странд нищо не каза. След сцената с Хейзън предишната вечер не беше убеден, че му се нрави идеята Каролайн да бъде постоянен гост в къщата.

— Давай, Каролайн — извика високият младеж, чието име беше Брад или Чад, — хайде да се обединим и да ги смажем.

Когато те се отдалечиха към корта, за да играят срещу едно от новите момчета и набитото момиче, Хейзън рече:

— Ще ида да си взема един душ. Действа ми потискащо да гледам как играят децата.

— Ще се върна с вас — каза Странд. — Да видя какво правят останалите от семейството.

Той махна на Каролайн, която прокарваше пръсти през косата си и я приглаждаше назад, готвейки се да отбие един сервис.

Изчака Хейзън да си сложи пуловера и бялата шапка и после тръгна към къщата редом с него.

— От месеци не съм изпитвал по-голямо удоволствие от някоя игра — подхвърли Хейзън. — Благодарение на вашата прекрасна дъщеря.

— Струва ми се, че и вие играхте много добре — каза Странд.

— Ами, просто се държах, нищо повече. В деня, в който разбера, че вече не ме бива, ще подаря ракетата си на Смитсъновия институт41. След четири-пет години… — Гласът му заглъхна и в тона му се усети пристъп на старост. Той още се потеше и бършеше лицето си с кърпата. — Тези младежи са малко големи за дъщеря ви. По това време момчетата на нейната възраст са в училищата и колежите и не могат да се връщат през почивните дни. Онзи младеж, с когото тя играе сега, е на двайсет и четири години. Работи във фирмата на баща си на Уол Стрийт и очевидно може да отсъства колкото си иска. Много е самоуверен с жените. — Хейзън погледна многозначително Странд. — Както с омъжени, така и с неомъжени.

— На мен ми се струва съвсем благовъзпитан.

Хейзън се засмя.

— Нямах предвид, че изнасилва деца наляво и надясно. Просто си помислих, че няма да е зле да предупредите Каролайн, че той е много по-голям от нея. Ако нямате нищо против, че ви го казвам, изглежда, досега тя е водила доста затворен живот. Изобщо не е като повечето млади момичета, които срещам на разните празненства тук през лятото. Нали знаете, богати деца на разбити семейства, родители, отдали се на пиене и безразборни връзки…

— Майка й много я пази — рече Странд, подразнен от недвусмисленото предупреждение. — Най-малкото дете в семейството и прочие. — После почувства, че с това сякаш упреква Лесли, и побърза да добави: — Сигурен съм, че Каролайн сама знае как да се пази.

— Би било жалко, ако не знае — додаде сериозно Хейзън. — Тя изглежда толкова невинна. А днес невинността се среща тъй рядко, че не бива да се излага на риск. Що се отнася до тениса й — Хейзън вдигна рамене, — има удивително точна представа за възможностите си.

— А те не са достатъчни — подметна Странд. — Спомена ми, че сте говорили за това.

Хейзън се усмихна.

— За толкова млад човек да признае такова нещо също е рядкост. Споделяла ли е с вас някога какво смята да прави, като свърши училище?

— Май че не — отвърна Странд. — Мисля, че е като повечето младежи на нейната възраст в днешно време, които нямат някакви особени способности — просто чакат каквото дойде.

— Не ви ли е казвала, че иска да отиде в селскостопански колеж в западните щати?

— Селскостопански? — повтори невярващ Странд. Защо за бога ще иска да крие подобно нещо от него? — За първи път чувам за това. Защо? Каза ли ви?

Хейзън поклати глава.

— Просто сподели, че иска да отиде някъде, където животът е по-прост и няма да бъде заобиколена от бетон.

— Вярно е, че Сити Коледж не е заобиколен от прерия — отбеляза Странд, — но училището е добро и евтино и ще си живее вкъщи. — Той реши да разпита дъщеря си, когато останат насаме.

— Парите може и да не са чак такъв проблем — рече Хейзън. — Винаги съществува възможност за стипендия.

— Не и при нейните оценки. Елинор получи стипендия, но на Каролайн не й върви много учението, макар че го казвам като неин баща.

— Тя спомена нещо друго, което може да бъде от полза — добави Хейзън. — Напоследък все по-често дават стипендии на жени спортистки…

— Тенисът й може да е добър за Сентръл Парк, но тя самата знае, че не би могла да постигне нищо с него…

— Не става дума за тениса й — обясни Хейзън. — Съгласен съм с вас. Но аз забелязах колко е пъргава. Тича изключително бързо. Попитах я дали е участвала някога в надбягване и тя ми каза, че миналия месец е спечелила бягането на сто метра на спортния празник на училището.

— Да — потвърди Странд. — Спомням си. И все пак… спортният празник на едно малко частно училище…

— Попитах я дали са й засекли времето и излезе, че е пробягала стоте метра за четиринайсет секунди. За момиче, което не е тренирало и няма специална подготовка, това е просто забележително. При добра подготовка тя може да достигне до олимпийското време. Жалко, че в нейното училище няма програма за между училищна интеграция, иначе много добри училища биха изявили желание да я вземат. Познавам човека, който се занимава с обществените връзки на едно учебно заведение, наречено Тръскот Коледж — то е в Аризона, която се намира достатъчно на запад, — и вярвам, че ако моят приятел каже, че аз съм набелязал добър кандидат за техния отбор, би могъл да накара катедрата им по физическо възпитание да се заинтересува. Училището има силно застъпен селскостопански профил.

— Споменахте ли нещо от това на Каролайн? — попита разтревожено Странд, предусещайки как пред него ще се изпречат огромни семейни усложнения.

— Не — отговори Хейзън. — Сметнах, че ще е по-разумно да поговоря първо с вас и с майка й, преди да съм събудил у нея някакви надежди.

— Благодаря ви — рече сухо Странд, неволно ядосан, че дъщеря му беше споделила с един почти непознат човек съвсем интимни неща, които обаче бе крила от родителите си. Когато у тях идваха гости, тя отвръщаше на въпросите им с по една дума и гледаше при първия удобен случай да се прибере в стаята си. — Ще трябва да си поговоря с това момиче.

— Както и да е — добави Хейзън, — мислех, че двамата с жена ви трябва да знаете поне какви са възможностите.

— Живеем в странни времена — забеляза Странд и се усмихна. — Когато едно момиче може с бягане да си осигури образованието. Май ще взема да си купя хронометър и ще започна да засичам времето на моите ученици, вместо да им досаждам с изпити.

— Ако с Каролайн решите, че искате да проучите какво е положението, ще се радвам да се обадя на моя приятел в колежа.

— Много мило от ваша страна, че предлагате да ни помогнете, но струва ми се, вие си имате достатъчно други неща, за които да мислите и без да си блъскате главата как дъщеря ми може да стане фермерка на пет хиляди километра от дома си.

— Аз подразбрах, че тя няма намерение да се отдава на земеделие. Сподели, че после иска да учи за ветеринарен лекар, а това ще бъде подходящо начало…

— Ветеринарен лекар… — Странд не успя да скрие слисването в гласа си. Спомни си своя разговор с Джудит Куинлан, в който тя беше споменала на шега, че ако се откаже от учителството, ще стане ветеринарен лекар. Да не би това да беше някакъв нов вид умопомрачение сред жените, избухнало внезапно в центъра на града? — Ветеринарен лекар — повтори той. — Ама ние никога не сме имали нито куче, нито котка вкъщи. Каза ли ви откъде й е хрумнала тази идея?

— Попитах я и тя, изглежда, се стесняваше, може би дори се смущаваше да ми отговори. Просто измърмори нещо, че имала летни причини. Така че аз не настоявах повече.

— А вие какво мислите по този въпрос? — запита Странд почти нападателно.

Хейзън сви рамене и те продължиха да вървят.

— Смятам, че в днешно време е модерно младите да се оставят сами да си избират професия. Предполагам, че това не е лошо. Имам чувството — може и да се заблуждавам, разбира се, — че сега щях да бъда по-щастлив, ако баща ми не беше определил какъв път да избера в живота. Кой знае? — Той извърна глава, присви очи и се взря с любопитство в Странд. — Да предположим, че при същите условия, когато сте били на възрастта на дъщеря си, имахте възможност да избирате — пак ли щяхте да се спрете на това?

— Ами… — отвърна неловко Странд — не. Мечтата ми беше да стана историк, а не да тъпча главите на непослушните ученици с два-три изтъркани факта от миналото. Ако имах възможност да отида в Харвард или в Оксфорд, да се поровя спокойно няколко години из архивите и библиотеките в Европа… — Той печално се засмя. — Но трябваше да си изкарвам хляба. Налагаше се да си намирам временна работа, която да ми осигурява достатъчно средства, за да избутам по някакъв начин и получа диплом от Сити Коледж. Може би ако бях по-твърд… Е, да, но не бях. Стари амбиции. — Негов ред беше да свие рамене. — От години не съм се сещал за тях.

— Да предположим — продължи Хейзън, — че по някакъв начин бяхте отишли в Харвард, бяхте прекарали тези години в Европа, бяхте успели да станете това, което искате, и бяхте видели името си почетено по рафтовете на библиотеките, щяхте ли да бъдете… ъ… ъ… — той търсеше най-точната дума — по-доволен, да речем, отколкото сте сега?

— Може би да — отвърна Странд. — А може би не. Никога няма да узнаем.

— Искате ли да се обадя на моя познат в Тръскот? — Странд признаваше, че Хейзън умее да притиска свидетелите до стената, където отговорът трябва да бъде „да“ или „не“.

Той замълча за миг и си представи как ще изглежда домът им, докато Каролайн е по цели месеци на училище и после, когато ги напусне завинаги. Тогава двамата с Лесли ще се сблъскат със същия проблем, който имаше Хейзън — празните стаи у дома.

— Не мога да ви отговоря веднага — каза Странд. — Ще трябва да обсъдя това с жена си. Не си мислете, че не съм ви благодарен за проявената загриженост…

— Благодарността няма нищо общо с тази работа — сряза го Хейзън. — Не забравяйте, че аз трябва да ви бъда благодарен за много повече. Съвсем близко до ума е, че нямаше да стоя тук или където и да било другаде, нямаше дори да разговарям с вас, ако Каролайн не се беше намесила при нападението в парка.

— Но тя не е знаела какво прави. Питайте я. Постъпила е съвсем инстинктивно.

— И точно затова постъпката й е още по-похвална — възрази Хейзън. — Не е толкова спешно. Поговорете с жена си и с момичето и ми кажете какво сте решили. Обядът е в един. Поканил съм няколко приятели, между тях има двама души, с които може би ще ви бъде интересно да разговаряте — един учител по история от колежа в Саутхамптън и един преподавател по английски.

Образцов домакин, помисли си Странд. Ако гостът му беше летец изпитател, Хейзън сигурно щеше да изрови други двама летци изпитатели, за да могат да сравняват катастрофите си по време на обяда.

Когато стигнаха до къщата, Странд забеляза на алеята за колите някакво високо и много слабо момче, което държеше два вида бейзболни ръкавици42.

— Ето и другата половина от батареята — каза Хейзън. — Имате ли нещо против да ни бъдете съдия?

— Ще се постарая — съгласи се Странд.

— Добро утро, Рони — поздрави Хейзън. — Това е мистър Странд. Той ще обявява „добрите“ и „лошите“ топки43.

— Добро утро, сър. — Рони подаде на Хейзън кетчърската ръкавица. Хейзън удряше издутата част на ръкавицата, докато прекосяваха алеята към моравата, граничеща с нея. Той сложи кърпата си на земята вместо завършващата плочка и Рони се отдалечи с много сериозно изражение на разстояние за подаване. Хейзън приклекна зад кърпата, като се наведе без усилие, а Странд застана зад него, мъчейки се да сдържи усмивката си.

— Имаш пет подавания за разгряване — провикна се Хейзън към момчето — и после започваме да броим. Обичайните знаци, Рони. Един пръст за летяща топка, два — за парабола, три — за удар.

— Да, сър.

Мятането му беше технично, състоеше се от няколко последователни скокливи движения, след което накрая той извиваше тялото си с гръб към плочката, преди да се обърне и да подаде топката.

Странд разпозна стила на „Янките“, чиято игра момчето вероятно следеше по телевизията. То явно бе под впечатление от Луис Тиънт, стария кубински подавач, който имаше най-забележителния начин на подаване в бейзбола. Още веднъж трябваше да прикрие усмивката си.

Топката се приближи бавно до кърпата. Странд се досети, че момчето бе целяло да пусне парабола.

След петото мятане Странд извика:

— Бий!

— Точно така, момчето ми — рече Хейзън. — Пусни я покрай тях.

Рони се наведе, за да види знака, съвсем в стила, на Тиънт, вдигна левия си крак и метна.

— Първа „лоша“ топка — изрева Странд, завладян от духа на играта на Хейзън с момчето.

Хейзън погледна кръвнишки през рамо.

— Какво става с тоя съдия, да не е сляп? Няма ли да ни даде корнер?

— Играй „лоша“ — каза високо Странд.

Хейзън му намигна силно и се обърна с лице към подавача.

След петнайсет минути, в които Странд великодушно отброи десет „изгаряния“44 срещу четири „ъгъла“45, Хейзън се изправи, отиде до Рони, ръкува се с него и го похвали:

— Добра игра направи, Рони. След още десет години ще бъдеш готов за големите бейзболни лиги.

Той даде ръкавицата си на момчето, което за първи път се усмихна, и после двамата със Странд влязоха в къщата.

— Много хубаво направихте — рече Странд.

— Той е добро момче — съгласи се нехайно Хейзън. — Макар че от него няма да излезе кой знае какъв бейзболист. С няколко секунди е по-бавен, отколкото трябва, и никога няма да успее да постигне нещо. В деня, в който го разбере, ще му бъде доста тежко. Едно време аз също обожавах тази игра, но после дойде ден, когато почувствах, че никога няма да овладея параболата. Така се прехвърлих на хокея. Имах необходимите качества. — На лицето му се появи неприятна усмивка. — Грубост и хитрост. Благодаря за съдийството. Довиждане до обяд. Вече съм готов за душа. Нямате представа какво значи да клечиш така десет минути. — Той се запъти към своето крило на къщата.

Странд не се качи в спалнята, където предполагаше, че жена му още се наслаждава на удоволствието да не прави нищо една съботна сутрин. Още не беше готов да разговаря с Лесли. Вместо това отиде при басейна, където завари Елинор и Джими да се пекат на слънце.

Елинор бе по бикини и лежеше, изтегнала се по корем, на една рогозка, а Джими бе приклекнал до нея и мажеше гърба й с лосион. Тя беше разкопчала презрамките на сутиена си, за да не й останат бели резки, като почернее, и стойката й, с почти оголените гърди, бе за Странд поне определено еротична. Тялото й с тънкия кръст, налетите бедра и атлазената кожа му напомняше смущаващо за тялото на майка й и след като я погледна веднъж, когато приседна на ръба на един плажен стол, Странд продължи да наблюдава морето. Елинор и Джими играеха на думи, единият казваше буква, а другият прибавяше друга, с цел да принуди противника си да изрече буквата, която ще завърши думата и така да загуби една точка.

— „Р“ — каза Елинор. — Здравей, татко. Как е мис Уимбълдън, 1984?

— Кара момчетата да тичат — отвърна Странд, като му се искаше тя да закопчее сутиена си.

— „А“ — добави Джими.

— Явно е, Джими — рече Елинор. После се обърна към Странд: — Всички трябва да изкажем специална благодарност на страшилището на Сентръл Парк за цялото това великолепие, което ни поднесе. „П“, Джими. Още не съм виждала нашия любезен домакин. С какво смята да ни забавлява?

— С обяд — отвърна Странд.

— Жалко, ще ме извиниш ли? Поканена съм на обяд. Един мъж, когото снощи срещнах случайно в бара, ще дойде да ме вземе за обяд с няколко хора на перото. Той пише стихове. За малките списания. Не гледай толкова ужасено, татко. — Тя се засмя. — Стиховете му са доста слаби, но той има постоянна работа. „П“, Джими.

— Срещна случайно — подметна Джими. — Та снощи той те чакаше със затаен дъх. „А“

— Много си хитър, Джими. — Странд не знаете дали тя имаше предвид, че Джими е хитър, задето каза „А“ или дето беше разбрал, че срещата предната вечер е била предварително уговорена. Тя въздъхна. — Умно момче си. Предавам се. Коя е думата?

— Рапан — отговори победоносно Джими.

— Ти спечели. Много си досаден, когато играем на думи. Винаги ме бие — обърна се тя към баща си. — А уж аз съм била умницата в семейството.

— Готова си — обяви Джими и затвори капачката на шишенцето с лосион. — Искаш ли още да играем?

— Не сега — отвърна Елинор. — Слънцето ме замайва. Ще се пека, докато моят кавалер дойде да ме извика.

— Аз ще взема да поплувам малко в басейна — каза Джими и се изправи.

Беше висок и слаб като баща си, ребрата му се брояха, а големият му свиреп нос стърчеше изпод същите дебели тъмни вежди. С неудоволствие Странд направи сравнение между сина си и младежите, които току-що бе гледал на тенис корта. Там, където те бяха стройни и мускулести, Джими беше направо кльощав и имаше такъв вид, сякаш нямаше да може да издържи и един сет на корта. Джими твърдеше, че всички видове спорт само те карат да се потиш и ти скъсяват живота. Когато Каролайн го дразнеше за неговия заседнал живот, той цитираше шегата на Киплинг за мъжете спортисти във Великобритания. „Глупци във фланелки пред вратата, объркани простаци зад чертата.“ Поне няма опасност, помисли си Странд, Хейзън да се опита да изпрати Джими да учи със спортна стипендия.

Джими цамбурна със страхотен плясък в басейна и заплува щастливо в стил, който Странд трудно би могъл да определи.

— Кой е кавалерът, както го наричаш, дето ще дойде да те води на обяд? — попита Странд.

— Не го познаваш — отвърна Елинор.

— Същият, за когото ми спомена ли? Онзи от гръцкия остров?

Елинор се поколеба за момент.

— Същият. Той реши, че ще бъде добре да се срещнем на неутрална територия. Не е задължително да го виждаш, ако не искаш.

— Разбира се, че искам — каза Странд.

— Добре изглежда, ако за това се безпокоиш — добави Елинор.

— Не се безпокоя за това.

— Милият ми татко.

— Мислиш ли, че ще бъде учтиво да изчезнеш така, без да се обадиш на мистър Хейзън? Все пак ти дори не си го видяла още тук, а си прекарала нощта в дома му.

— Аз не съм виновна, че той не дойде за вечеря снощи. — Изглеждаше, като че се оправдава. — Всъщност, нали си плаща дълга към Каролайн, теб и мама, убедена съм, че това му стига.

Дълга, помисли си Странд. Колко неприятно казано.

— Ще се върнеш ли за вечеря?

— Ако желаеш.

— Желая.

Елинор въздъхна.

— Добре.

— Елинор — добави Странд, който искаше тя да се изправи и да закопчее сутиена си. — Ще ми се да ти задам един въпрос.

— Какъв? — застана нащрек тя.

— Става дума за Каролайн. Мислиш ли, че е достатъчно голяма, за да замине да учи някъде далече?

— Аз направих същото на нейната възраст — отговори Елинор. — Няма значение. Но смятах, че тя ще бъде в Сити. Не е далече. Просто не е в центъра.

— Ами ако сме променили решението си?

— А как ще се справите двамата с майка — спането, храната, таксите за обучението й и така нататък? Ще се хванете на допълнителна работа ли? Не мисля, че на вашите години…

— Ами ако смятаме, че ще можем да се справим?

— Как?

— Някак си. — Той предполагаше, че Елинор ще освирка идеята Каролайн да се облече с тренировъчен екип.

Най-после Елинор закопча презрамките на сутиена си на гърба и седна.

— Ако искаш да знаеш истината — каза тя, — мисля, че ще си бъде по-добре вкъщи. Тя е по-малка, отколкото бях аз на нейните години, и то доста. Това едно, другото е, че вкъщи не се навъртат никакви момчета, нито пък я търсят по телефона. Не си ли го забелязал?

— Не — призна Странд.

— Когато аз бях колкото нея, телефонът се скъсваше да звъни.

— Така беше.

— Тя мисли, че е грозна — продължи Елинор. — Смята, че отблъсква момчетата. Затова обича да ги бие на тенис корта. Аз поне ги поставях натясно с ума си. — Тя се засмя самодоволно. — Някак по-достойно е и е по-трайно.

— Грозна ли? — Странд беше стъписан. — Каролайн?

— Родители, родители — въздъхна Елинор. — Дали и аз, като стана майка, също ще бъда сляпа, как мислиш?

— Но тя не е грозна. Само преди малко мистър Хейзън специално си направи труда да ми каже колко е прекрасна.

— Старчески похвали — подметна Елинор. — Не струват дори за едно седемнайсетгодишно маце в някое кино.

— Какво ще стане, ако ти кажа, че според мен тя е… ъъ… е ако не точно красива… то поне много хубаво момиче?

— Старческа проява на бащинство — отсече Елинор. — Ти ме запита какво мисля за сестра си. Е, добре, какво искаш, да ти угодя ли, или да ти кажа какво мисля?

— Въпросът ти е провокационен — запротестира Странд.

— Провокационен или не, кажи какво искаш?

— Той може да има само един отговор — отвърна Странд, мъчейки се да говори с достойнство.

— Тя мисли, че е грозна заради носа си. И това е нормално. Децата й се подиграват заради него още от първи клас. Същият е като твоя, но на теб ти отива, а и у Джими изглежда нормално, той ще свикне с него. Ала за нея — като вижда какво носле има майка, пък и аз, право да си кажем, този страндовски нос е ужасно проклятие. Разбери ме, татко — продължи тя по-меко, като забеляза слисания вид на баща си. — Не твърдя, че тя е права да се чувства така или че не е чудесно момиче, но това е положението. Ако едно момиче смята, че е грозно, и отиде някъде съвсем само, далеч от любещата подкрепа на добрите си мама и татко и от своето хубаво сигурно легло, в което да се приютява всяка вечер, има голяма вероятност то да… о, по дяволите, да се хвърли в ръцете… в живота на първото срещнато момче или мъж, който му подхвърли, че е хубаво, независимо какви са подбудите му, нито колко е или не е подходящ той за него. Ти ме попита за съвет. Оставете я при вас вкъщи, докато порасне.

Джими излезе от басейна, като изтръскваше водата от тялото си и отпушваше ушите си.

— Него нищо не го питай — предупреди Елинор. — Още един съвет от мен.

— Някой ден, Елинор — рече Странд, — ще те запитам какво според теб трябва аз да направя с живота си.

— Остани такъв, какъвто си. — Тя се изправи и го целуна по бузата. — Няма да го понеса, ако се промениш.

Странд беше сам на терасата. Елинор се бе качила да се облече за обяда, а Джими се беше запилял някъде по плажа. Странд бе доволен, че Лесли не е слязла долу. Когато беше разтревожен, както сега, тя винаги познаваше, щеше да изтръгне от него причините и тогава цялата й блажена мързелива сутрин щеше да отиде по дяволите. Един член от семейството се измъчваше през двайсетия век и това беше достатъчно за деня.

Странд се чудеше дали да не се качи да си обуе бански гащета и да поплува в басейна. В момента нямаше кой да забележи колко са жалки краката му, нито до каква степен кльощавата му фигура прилича на тази на Джими. Точно когато се канеше да стане, от къщата излезе мистър Кетли.

— Мистър Странд, един джентълмен търси мис Елинор.

— Кажете му да дойде тук, моля.

Когато младежът дойде на терасата, Странд стана да го поздрави.

— Аз съм бащата на Елинор — рече той и те се ръкуваха. — Тя ей сега ще дойде. Облича се.

Младежът кимна.

— Казвам се Джузепе Джанели — представи се той. — Звучи смущаващо мелодично. — После се засмя. — Приятелите ми викат Джо. — Странд предположи, че той е на двайсет и осем — двайсет и девет години. Имаше приятен плътен глас и беше поразително красив, с големи зелени очи, в които като че ли проблясваха златни точици, с мургаво лице и гъста къдрава черна коса. Беше висок почти колкото Странд, носеше бели панталони, сандали и синя плетена блуза, която откриваше мускулестите му загорели ръце и беше силно опъната на широките му рамене и свободна около кръста. Странд се радваше, че не го бе сварил по бански гащета.

— Бива си го местенцето тук — каза Джанели и се огледа. — Някой е имал предвидливи предци.

— Като го видя снощи, синът ми възкликна: „Каква грандиозна архитектура!“

Джанели се засмя? Смехът му бе тих и приятен и отиваше на бавния му слят говор.

— Ах, този Джими — рече той. — Снощи добре си прекара.

— Защо, какво е направил — попита Странд, — да не се е напил?

— А, не, нищо подобно — Джанели се усмихна. Лицето му, мъжествено почти като на някоя скулптура, със смели линии на веждите, носа и челюстта, внезапно и учудващо омекна. — Ако се беше напил, аз естествено нямаше да кажа на баща му. Не, изпи само една-две бири. Изнесе цял концерт.

— С какво? — Странд беше успял да склони Джими да не взема електрическата си китара през уикенда, като го убеждаваше, че гостоприемството дори на един милионер си има своите граници.

— Някакво момиче беше там с китарата си — отвърна Джанели. — Тя изсвири една-две песни. От тези тъжните, нали ги знаете, защо живея, защо светът е толкова несправедлив към мен, популярни глупости. Когато тя свърши, Елинор я попита дали ще си даде за малко китарата на Джими и Джими подкара заедно с пианиста. Знаете ли, той наистина може да свири, мистър Странд.

— До този момент още не съм се образовал достатъчно в новата музика, за да мога да го оценя напълно.

— Трябваше да го чуете снощи — продължи Джанели. — Сигурно свири повече от час. Елинор не ви ли каза?

— Тази сутрин трябваше да говорим за други неща — обясни Странд и си помисли, че сигурно изглежда много старомоден в очите на младежа. — Джими постоянно разправя, че търси нов звук, и аз съм решил, че когато го открие, сигурно ще ми съобщи.

— Не знам какво откри снощи — рече Джанели, — но във всеки случай откри нещо.

— За в бъдеще — каза Странд — може би ще трябва да придружавам децата си, когато излизат вечер.

— Можеше да бъде и по-лошо — вметна любезно Джанели. — Имате ли нещо против да седна?

— Извинявайте. Заповядайте, седнете.

И двамата седнаха.

— Елинор каза, че ей сега ще дойде — подхвърли Странд. — Нали знаете какво означава това, когато една жена се облича за излизане.

— Елинор обикновено е доста точна — отвърна Джанели. — Плюс-минус пет минути. Не мога да се оплача в това отношение.

Той говори за нея, като че ли е негова, помисли си Странд с негодувание. Внимаваше да не се издаде. Щом беше точна с Джузепе Джанели, значи се държеше необичайно. Вкъщи беше прословута с бавенето си. По-нататък ви очакват изненади, млади момко, рече си злорадо Странд. Ако изобщо има по-нататък.

— Елинор говорила ли ви е нещо за мен? — попита Джанели, като обърна дълбоките си зелени очи към Странд и го погледна честно и открито, по мъжки. Това момче не е вчерашно, помисли си Странд. — Имам предвид нещо по-така.

— Спомена, че пишете стихове — отвърна Странд. — После ми каза да не гледам толкова ужасено, защото стиховете били слаби и си имате постоянна работа.

Джанели се засмя. На Странд му беше трудно да не се почувства стоплен от тихия приятен звук.

— Бива си я, нали?

— Така е — съгласи се Странд. — Не ми е рецитирала стихотворенията ви.

— Имали сте късмет, мистър Странд.

— Не ми каза и какво работите. — Боже господи, помисли си Странд, говоря като някой старомоден баща, който разпитва кандидата на дъщеря си дали е достоен да се ожени за нея. — Тя познава най-различни младежи и всички, изглежда, имат много странни професии.

— Моята не е толкова странна — въздъхна Джанели. — Де да беше така. Работя при баща си. Той е строителен предприемач. Занимавам се с тухли, цимент, с трудови отношения и камиони. Считам го за временно отклонение от моя страна. Баща ми също няма високо мнение за стиховете ми. — Джанели се засмя и престана да говори за баща си.

Средното поколение помисли си Странд, бащата работи, синът се мотае в бели памучни панталони из някое курортно градче. Джанели предприемачът, който чете вестници, ходи на кино и сигурно е гледал „Кръстникът“. Странд се почуди дали няма връзки с мафията. С Коза Ностра. Във филма синът също беше завършил колеж. Засрами се от себе си заради тази мисъл и смени темата.

— Елинор ми разправи, че смятате да идете на някакъв гръцки остров през лятото по време на отпуската й. — Той погледна изпитателно Джанели да види каква ще е реакцията му. Реакция нямаше.

— На Спеце — подхвърли небрежно Джанели. — Имам приятели там, които притежават къща край морето. Тя е в съседство с бившата вила на Онасис. Той умря. Идеята ни хрумна късно една вечер, както обикновено се случва с подобни неща!

На Странд никога през живота, нито през деня, нито през нощта, не му бе хрумвала идеята да прекара три седмици на един остров с жена, която не му е съпруга, в съседство с гръцки корабостроителен магнат, но той не сметна за необходимо да споделя това с Джанели.

— Впрочем къде се запознахте с Елинор?

— А, една вечер в бара на Боби — отвърна спокойно Джанели. — Миналото лято. Седяхме на бара и се заприказвахме.

Заприказвали се, помисли Странд, като си спомни колко внимателно беше издирил адреса на Лесли и телефонния й номер, как беше чакал цяла година, преди да се осмели да й се обади, как се беше потил под свирепите погледи на баща й и майка й, когато най-накрая се появи във всекидневната им, за да я заведе на вечеря и театър. Заприказвали се, след това остров в Егейско море, а сетне какво? Това поколение, рече си Странд, от нищо не се притеснява. По принцип той одобряваше подобни отношения. Но не беше сигурен какво точно изпитва, докато седи на слънце и чака този младеж да заведе дъщеря му на литературен обяд, а после къде?

— Открихме, че имаме общи интереси — казваше в това време Джанели.

— Какво например? — попита Странд.

— Не пиенето — ухили се Джанели. — Уолас Стивънс46. Какво харесваме на Ню Йорк и какво ненавиждаме в него.

— Това сигурно е поддържало разговора за известно време — обади се сухо Странд.

— До три сутринта.

— Освен писането на стихове, какво друго бихте желали да правите?

— Наистина ли искате да знаете? — Джанели го погледна сериозно.

— Разбира се.

— Бях редактор на вестника в Браун. Там завърших колеж. Харесваше ми. Може би просто защото ми беше приятно да виждам името си във вестника. Суета. Но мисля, че не беше само това. Надявам се, че баща ми ще ми помогне да си купя вестник в някое малко градче. Където ще живея в къща с двор и сам ще си бъда господар, ще провеждам малки кампании и прочие, ще хвърлям мошениците в затвора, ще гледам профсъюзите да бъдат честни, ще разкривам всички машинации, ще следя за избирането на свестен конгресмен, ще оправя ръководството на библиотеката и наредбата за райониране, за да не се повторят никога вече Виетнам и Уотъргейт, ей такива дребни неща. Романтични, идеалистични мечти на американско богато момче. Да оставя своя отпечатък върху епохата според скромните си възможности. Баща ми каза: „Прави се на Дон Кихот с твои пари.“ Край на интервюто.

С каква готовност говори новото поколение за себе си, помисли си Странд. Но буди възхищение посвоему.

— Споделяли ли сте с Елинор тези неща?

— Всичко.

— Тя какво мисли?

— Тя е против — отвърна Джанели. — „Твоя си работа, скъпи!“ Елинор се изкачва към върха през труповете на възпитаници на Търговския институт в Харвард и идеята да си сложи зелени сенки на очите и да редактира статия в някое затънтено градче не я привлича. И вие ли смятате, че съм глупак?

— Не, защо? — Идеята на Джанели дори доста се хареса на Странд, макар че трябваше да се вземе предвид ужасната статистика за ежегодните банкрути на дребните предприятия в Америка и поглъщането на слабите независими вестници. — Тогава няма да имате много време за Гърция обаче.

— Съществуват и по-хубави неща от Гърция — отвърна Джанели. — Е, сега знаете най-лошото за мене. — Той отново се ухили. — Да си вървя ли и да ви оставя да кажете на Елинор, че сте ме изгонили от къщата?

— Нищо подобно. — Странд стана. — Ще видя защо се бави.

Но тъкмо когато тръгна към къщата, Елинор излезе със свеж и наперен вид, вирнала нагоре малкия си прав нос, с ярък шал на главата.

— Здравей, Джо — каза тя. — Подранил си.

— Дойдох точно навреме — отвърна Джанели и се изправи. — Няма значение. Запознах баща ти с моите недостатъци и добродетели. Готова ли си?

— Напълно. Не си ли личи?

— Изглеждаш великолепно — каза Джанели.

— Ще трябва да се задоволиш с това — рече Елинор. — До скоро виждане, татко.

— Колко скоро? — попита Странд.

— Ами скоро. — Тя му се усмихна и хвана Джанели под ръка.

Те се отдалечиха. Странд трябваше да си признае, че заедно наистина изглеждат великолепно. Да бъдеш баща, си има и добри, и лоши страни.

След като тръгнаха, Лесли дойде на терасата, облечена за обяд с дълга памучна пола, вдигнала нагоре косите си по онзи начин, който винаги караше Странд да изпитва нещо средно между възхищение и болка.

— Как изглеждам? — попита неуверено тя.

— Великолепно — отвърна той.

Обядът не достави удоволствие на Странд, макар че на масата, наредена на засенената с огромен навес тераса, имаше превъзходни студени омари, pate47, студено вино и салата от авокадо, морето беше спокойно и синьо, двамата преподаватели от Саутхамптън Коледж и жените им бяха доста приятни и средно интелигентни. Той непрекъснато гледаше Каролайн или по-точно носа й. Определено може да се каже, че не е грозен, мислеше си Странд, сърдит на Елинор, задето бе вдигнала такъв шум около него, в друго време би могъл дори да се смята красив за жена. Но той не можеше да не забележи, че докато другите трима млади тенисисти и двете момичета, които бяха поканени, се хранеха заедно сред приказки и смях на висок глас, Каролайн бе предпочела да седне настрана с майка си и жената на преподавателя по история.

По дяволите, помисли си той, Елинор беше права. Старческа проява на бащинство. Изпитваше желание да отиде при Каролайн, да я прегърне и да й прошепне: „Мила моя, ти си красива“, и да се разплаче в късо подстриганата й руса коса.

Вместо това се обърна към преподавателя по история до него и попита:

— Извинете, какво казахте, сър?

Преподавателят, който приличаше малко на Айнщайн и знаеше това, та си беше пуснал косата да порасне като гривата на учения, го изгледа странно за миг.

— Питах ви как разглеждате въпроса за Виетнам във вашите часове. Имам предвид в системата на държавните училища.

— Ние не преподаваме най-нова история.

— Историята с Виетнам не е чак толкова нова — възрази преподавателят. — В края на краищата нашият проблем с него е свързан още с Втората световна война. В последна сметка историята е една паяжина без шевове. Момчетата отиваха в армията направо от класните стаи. Настъпи криза в съвестта ни, която едва не разцепи нашата катедра на три.

Странд реши, че не бива да приема този човек сериозно.

— Това не беше включено в учебната ни програма — отвърна Странд със съзнанието, че се държи грубо, и то не защото човекът беше казал нещо, а заради разговорите си с Хейзън и Елинор сутринта и защото бе видял, че Каролайн се е настанила до майка си. В неговата катедра не настъпи разцепление, нито пък се случи подобно нещо с него. Той осъди войната, писа на своя конгресмен, подписваше петиции с риск да загуби работата си, говореше вкъщи на вечеря в присъствието на Джими, че е на страната на момчетата, които бягаха в Швеция или се регистрираха, че отказват да служат в армията. Но не можеше да изтърси всичко това, докато ядеше студени омари и pate de foie gras48 в слънчевата празнична атмосфера на брега на морето.

За щастие в този момент Хейзън се приближи и му спести по-нататъшния разговор с Айнщайн.

— Извинете, мистър Странд — обърна се той към него, — мога ли да поговоря с вас за малко?

— Разбира се — отвърна Странд и стана. Той последва Хейзън в къщата.

— Съжалявам, че ви безпокоя — каза тихо Хейзън в празната всекидневна, — но трябва да тръгна за града. Заради онзи телефонен разговор по време на закуската тази сутрин. Искам да се измъкна незабелязано. Не ми се ще да развалям обяда с безброй сбогувания и обяснения. Нали ме разбирате?

— Естествено.

— Извинете ме пред жена си. Макар че бяхме толкова за кратко заедно през този уикенд — продължи Хейзън, — беше ми много приятно, че дойдохте. Всички, без изключение — подчерта той. — Следващия път ще прережа телефонните кабели.

— Наистина беше знаменито — рече Странд. Ако Джими присъстваше и знаеше какво се бе случило предната вечер, и беше чул разговорите сутринта, щеше да каже: „И аз така мисля, братко.“

— Нали ще ми се обадите през седмицата? — попита Хейзън, докато се ръкуваха.

Конрой чакаше в коридора, търпелив колесничар, облечен в тъмен официален костюм, и двамата с Хейзън бързо се упътиха навън към очакващия ги мерцедес.

6

— Как прекара уикенда? — попита Джудит Куинлан.

— Консумирах — отвърна Странд. — В най-добрия смисъл на думата.

Джудит се засмя.

— Мога да се досетя какво значи това.

Беше студен следобед, преваляваше дъжд и след часовете те бяха седнали до набраздения прозорец на кафенето, доволни, че могат да се подслонят от лошото време поне за четвърт час след свършената през деня работа. Странд беше разказал на Джудит някои неща за Хейзън и като опита да не се хвали, бе описал приключението на Каролайн в парка. Той пиеше с благодарност кафето си. Не бързаше да се прибира вкъщи. В неделя, след като Конрой ги бе оставил пред блока им, беше прекарал една мъчителна нощ с Лесли. Движението по пътя откъм Лонг Айланд бе много натоварено и пътуването продължи доста дълго. Лицето му гореше от слънцето, събрано през двата дни, и той знаеше, че Лесли бе забелязала замисления му вид и ще започне да го разпитва веднага щом се приберат вкъщи. Странд нямаше навик да крие нищо от нея, а и не знаеше как, и съзнаваше, че или ще се държи глупаво, или ще се нацупи, когато тя го подхване.

В събота вечерта, когато опита да се любят, той се провали. Това му се случваше за първи път, откакто бяха женени. Лесли се престори, че нищо не се е случило, и кротко заспа до него, но той се въртя неспокойно цяла нощ и когато накрая се успокои, засънува неясни зловещи сънища. После в неделя тя се извини с главоболие и прекара деня в стаята си. Той не искаше да й каже за Каролайн, преди да е решил какво отношение да вземе по предложението на Хейзън, така че единственият му изход бе да мълчи. Тъй като обикновено не таеше нищо от Лесли, той усети нарастващото й безпокойство и забеляза изпитателните погледи, които постоянно му хвърляше в колата, макар че не обели нито дума пред Джими и Каролайн, които седяха до нея.

Елинор се прибра в града с колата на Джанели. Лесли се държа малко рязко и с нея, защото въпреки обещанието, което беше дала на Странд, че ще си дойде за вечерята в събота, в последната минута се обади и каза, че компанията (който и да влизаше в това число) решила да отидат да вечерят в Монток. Тя не се бе върнала, когато си легнаха, и не се знаеше по кое време най-сетне се е прибрала. После в неделя сутринта си събра багажа и изчезна с Джанели, като им обясни, че на частния плаж на някакъв филмов режисьор щяло да има целодневно гости, така че нямало никакъв смисъл да бие път обратно само за да се прибере с тях.

Джими също си беше намерил някакво момиче в бара в Бриджхамптън и не дойде на обяд и на вечеря, а отиде на гости на новата си позната и се върна у Хейзън точно навреме, за да се качи в колата заедно с тях.

Само Каролайн, която изигра десет сета на тенис през двата дни и сега спеше изтощена, подпряла глава върху рамото на майка си, като че ли бе изпитала най-пълно удоволствие от уикенда, защото малко преди да заспи, промълви:

— Това не е живот, а празник!

Странд се чудеше дали щеше да бъде толкова доволна, ако беше чула какво му каза сестра й край басейна. Той съзнаваше, че все пак ще трябва да разправи на Лесли всичко, което го тревожи, но първо трябваше сам да си изясни нещата. Без да пита Лесли дали й се слуша радио, той го включи, за да не могат да разговарят, макар да знаеше, че Лесли няма да пропусне да го попита какво се бе случило.

Споменът за предишната нощ го накара да се намръщи, докато бъркаше кафето си и гледаше дъжда, който барабанеше по прозореца.

— Изглежда, уикендът не ти се е отразил много добре — обади се Джудит.

Странд докосна лицето си, което беше започнало да се бели.

— Не съм свикнал със слънцето — отвърна той.

— Нямам това предвид. Да не би днес да се е случило нещо лошо в училище?

— Не. Нищо не се е случило. Нито лошо, нито хубаво.

Ромеро се бе дотътрил навъсен в кабинета му с познатата подигравателна усмивка на лицето и му бе казал:

— Посъветвах се със себе си, както ми препоръчахте, и реших, какво толкова ще загубя, по дяволите, само пътните разноски, защо да не се срещна с този човек и да видя какво продава.

— Той нищо не продава. — Странд бе записал служебния адрес на Хейзън на едно листче и го бе подал на Ромеро. — Напиши му писмо и му кажи, че си заинтересуван. Така няма да загубиш дори пари за път.

— Вие няма ли да дойдете с мен? — Ромеро изглеждаше почти уплашен.

— Мисля, че мистър Хейзън ще предпочете да уредите въпроса помежду си.

Ромеро бе погледнал колебливо адреса, после бе мушнал листчето в джоба на джинсите си.

— Да напиша писмо, боже господи — бе възкликнал той с огорчение. — Та аз никога не съм писал писма през живота си.

— Имам едно предложение, Ромеро — бе казал Странд. — Ако ще пишеш писмо, опитай се да бъде като писмените ти работи, които ми даваш, а не така, както говориш.

Ромеро се бе ухилил.

— Нали имам двойна националност. — И бе излязъл от кабинета.

Странд не беше разправял на Джудит за Ромеро и сега в кафенето се изкушаваше да заговори за него, може би да я накара да му помогне да опитомят момчето. Но той знаеше, че Ромеро никога не е стъпвал в часовете й и няма да й направи особено голяма услуга, ако я изложи на неговата подигравателна усмивка и непроницаема наглост.

— Нищо лошо, поне що се отнася до понеделник — рече Странд, — дори равнището беше малко над средното. Но имам известни проблеми.

— Животински, растителни или неорганични?

Странд се засмя.

— И трите. Всъщност уикендът мина доста добре… да, доста добре.

На практика това бе почти истина, ако не се смятаха последните мъчителни часове в неделя през нощта, когато перспективата да работиш цяла седмица хвърляше тъмна сянка в душата ти. Или ако се изключеше пиянската тирада на Хейзън, или спорът в спалнята.

Странд и Лесли рядко спореха. Той винаги й казваше, че тя е спокойна жена, и това беше едно от нещата, които най-много обичаше у нея. Но в държането й нямаше и сянка на спокойствие, когато се прибраха вкъщи и тя седна на края на леглото, и стиснала устни, взе да го пробожда с поглед като с нож, докато той, без да бърза, закачваше сакото си и сваляше вратовръзката.

— Какво има, Алън?

— Как какво има? — отговори той.

— Знаеш какво. Ти криеш нещо от мен. Какво е то?

— Нищо. Уморен съм. — И той се прозина почти убедително. — Имах дълъг разговор с Хейзън за съдбата на Ромеро, онова момче, дето…

— Знам кое — отряза го Лесли. — Знам също, че не това те тревожи.

— Уморен съм — едва произнесе Странд. — Утре ми предстои тежък ден. Защо не го отложим за…

— Няма да позволя да ме държат настрана. Или съм твой другар, или нищо.

— Разбира се, че си мой…

— Това е нещо, свързано със семейството — каза рязко Лесли. — Нещо, което ти знаеш, а аз не. Да не е заради онзи младеж, който дойде да вземе Елинор? Разговаряхте с него. Той ли те тревожи? Видях го от прозореца. На мен ми се стори съвсем приемлив. Не се безпокоиш заради това, че е италианец, нали?

— Мисля, че ме познаваш достатъчно добре. Доколкото видях, момчето е чудесно. А сега, моля те, хайде да спим.

— Да не сте се скарали с Елинор? — упорстваше Лесли. — Пак ли си й отправил някоя от твоите средновековни нападки?

За миг Странд се изкуши да разправи на жена си за какво всъщност си бяха говорили с Елинор. Абсурдната идея, че Каролайн се мисли за грозна. Нелепото обсъждане на нейния нос. И обезпокояващото предложение на Хейзън да изпратят Каролайн в някой отдалечен колеж. Но още не беше готов за това. Чувстваше се изтормозен до смърт и несигурен. Ако разкаже всичко на Лесли, цяла нощ ще трябва да се препира с нея. От начина, по който потреперваха устните й, разбра, че ще се разплаче. Сълзите й винаги го обезоръжаваха.

— Сега вече трябва да спя — рече той.

— Спи — отвърна тя. Стана от леглото и излезе от спалнята. След малко я чу да свири на пианото, разтворила всички врати — и двете неща бяха катастрофални признаци, те показваха, че в този час на нощта се е разразила буря.

Странд въздъхна, облече си пижамата и легна.

Почти веднага заспа и когато се събуди посред нощ, видя, че Лесли също си е легнала, но в другия край на леглото, без да се докосва до него.

На сутринта, когато будилникът го събуди, тя се престори, че спи, и той излезе от къщи, без да се върне да я целуне както друг път. Тя беше спокойна жена с добър характер и не обичаше да се кара, но когато се сърдеше, ядът й не минаваше с дни, ставаше студена, резервирана и непристъпна и го караше да се чувства като изгнаник в собствения си дом.

Странд погледна Джудит Куинлан, която пиеше кафето си, обвила с две ръце чашата със своя трогателен детски маниер, а меките й светли очи изразяваха съчувствие и загриженост. Изведнъж той почувства, че трябва да се довери на тази мила, естествена жена, която беше интелигентна и разбрана и тъй като не беше свързана с проблемите му, можеше да разчита, че няма да се разплаче.

— Случиха се разни неща — каза той. — Семейни работи. — Нищо трагично. Трябваше да се вземат някои решения. След като си отгледал две деца, смяташ, че вече всичко ти е ясно и можеш да се справиш и с третото. Не е вярно. Всяко е различно. Това, което е било важно за едното, не е задължително да важи и за другите. — Може би прекалено много се безпокоя, може би трябва да оставя нещата да следват своята собствена логика… Така, както мен са ме възпитавали. — Той вдигна рамене. Беше едно дете, чувстваше се самотен, баща му бе много по-стар от майка му — болнав, изнемогващ човек, който нямаше време за начетения си син и който, като се прибереше вкъщи от работа, употребяваше малкото останала енергия да се кара с жена си за пари. — В моето семейство — продължи Странд — нямаше любов. — Той се изсмя сухо. — Вероятно по тази причина си създадох сантиментална представа за това какво може да бъде семейството. Все едно, тази представа ме накара да смятам, че когато си имам вече свои деца, аз ще се грижа за тях и ще ги пазя. За щастие, или може би за нещастие, жена ми винаги е била на същото мнение. Ние сме замесени, дори като че ли прекалено егоистично замесени в живота им. Не знам. Както ми каза един човек през уикенда, аз не съм в крак с времето… Трудно е да се променя.

— Загазил ли си нещо? — попита Джудит със сериозен поглед. Той видя как тя прехвърля в ума си всички възможни неприятности, които могат да се случат на младежите в Ню Йорк в днешно време — всички ужаси.

— Нищо страшно — усмихна се Странд. — Дори напротив.

После й разправи за предложението на Хейзън да изпрати Каролайн в колеж и причините за това. Не й спомена за реакцията на Елинор и защо според нея Каролайн трябваше да си остане вкъщи. Щеше да бъде прекалено болезнено… дори докато говореше, той отново почувства същото възмущение от по-голямата си дъщеря, което се бе надигнало в него още когато тя му бе казала онова, и се боеше, че то ще си проличи.

— Спонтанната ми реакция беше да река „не“ — сподели той. — Боя се, че гордостта ми бе засегната. Излиза, че ме изключват, когато вземат решения, че не съм годен да се грижа за собственото си дете. По време на уикенда Хейзън ме накара да се почувствам като човек, който непрекъснато губи.

— Глупости — отсече Джудит. Тя беше седяла спокойно и си бе играла с кафената чаша, докато той говореше, но сега нетърпеливо бутна чашата пред себе си.

Странд я потупа леко по ръката.

— По-докачлив съм, отколкото изглеждам.

— Жена ти какво мисли? — попита Джудит.

— Там е работата, че още не съм й казал.

— Защо? — Джудит изглеждаше изненадана.

Той сви рамене.

— Не знам. Бяхме заобиколени от чужди хора. В чужда къща. Когато се върнахме у дома, тя усети нещо и аз… сам не знаех какво чувствам и си премълчах. Никак не ме бива да се преструвам. Поспорихме. Боя се — добави той, — че спорът ще продължи довечера. Но това е без значение — рече Странд с престорено оживление. — Ще мине. Ти как мислиш?

— Всичко ще се оправи — отговори Джудит. — Не познавам дъщеря ти, но ако беше моя, нямаше да изпусна този шанс. Независимо дали е подаяние, или не. Естествено, аз съм предубедена — от работата ми тук, от училището, в което преподавам, — но да можеш да я измъкнеш от града в днешно време и да я изпратиш в добър колеж, о, това е дар небесен. Образованието в този град, ами че то е просто продължаване на войната, но с други средства.

Странд се засмя.

— Дори Клаузевиц49 не би могъл да го каже по-добре. Ще гледам да го споделя с моя приятел Хейзън. Може би трябва да го изпишем над входа на всички училища в системата. — Той остави бакшиш на сервитьорката. — Мисля, че вече е време да тръгваме.

— Какво ще правиш? — попита сериозно Джудит.

Странд се поколеба.

— Не знам. Ще реша, докато се прибера вкъщи.

Навън валеше по-силно и беше невъзможно за високия мъж и дребната жена да се запазят от дъжда под нейния чадър.

— Днес ще се изфукам — каза Странд. — Ще взема такси. Започвам да харесвам привичките на богатите.

В таксито и двамата дълго мълчаха.

— Никак не ми е приятно да те гледам така угрижен — рече Джудит. — При това имаш да се справяш с още толкова много неща. Защо не разрешиш на мистър Хейзън да поговори с Каролайн и не я оставиш сама да направи своя избор?

Странд кимна.

— Мисля, че си права. Но жена ми може да е на друго мнение, на съвсем друго. Що се отнася до мен… — Той въздъхна. — Аз се раздвоявам между егоизма и разума. Само че не знам кое какво е.

Когато таксито спря пред блока на Джудит, който се намираше само на три преки от дома на Странд, тя предложи:

— Ако не бързаш, защо не се качиш с мен горе да изпием по нещо? Малко уиски може да поизясни нещата.

— Чудесна идея — съгласи се Странд, признателен на Джудит за нейната женска загриженост и за това, че тя прекрасно разбира ползата от всяко отлагане. Досега никога не беше ходил у тях. Апартаментът й се намираше високо в една стара сграда и беше замислен като ателие с голям северен прозорец и спалня до него. Стените бяха наредени с книги, мебелите бяха ярко оцветени (бе очаквал да са тъмнокафяви) и всичко беше чисто и много спретнато. Нямаше никакви признаци някога преди това да е идвал мъж.

Той седна в единия ъгъл на голямото канапе, като я наблюдаваше как изважда лед от хладилника в малката кухня, отделена от всекидневната с боядисани в бяло жалузени врати. Тя беше толкова дребна, че трябваше, да се повдига на пръсти, за да вземе бутилката с уиски и две чаши от бюфета до хладилника. Забеляза, че бутилката с уиски беше пълна само до половина, и се запита дали Джудит Куинлан седеше сама вечер и пиеше, докато й се приспи.

Тя наля уискито върху кубчетата лед, сипа в чашите малко вода от чешмата и ги сложи на една табличка заедно с чинийка солени бадеми. Остави табличката на малката масичка пред канапето и каза:

— Готово. — И седна до него.

Взеха чашите си и като вдигна своята, Джудит рече:

— Добре дошъл у дома.

Уискито имаше чудесен вкус.

— Представяш ли си — каза Странд, — да пиеш в понеделник следобед. Отиваме направо към провал.

Двамата се засмяха непринудено.

— Колко е хубаво тук — добави Странд. — Толкова е тихо. И изглежда толкова далече от… — Той млъкна, трудно му бе да каже от какво е далече стаята. — Просто е далече — рече той.

Джудит остави решително чашата си.

— А сега ще направя нещо, което отдавна искам да сторя. — Тя коленичи бързо на канапето до него, прегърна го и го целуна.

Странд замръзна на мястото си смаян, усещаше, че държи чашата в ръката си и се опасяваше, че уискито ще се разлее. Но след първия миг, когато почувства меките й, но решителни устни върху своите, той се отпусна, облегна се назад и я привлече към себе си, без да го е грижа повече за уискито. Прегърна я със свободната си ръка и продължително я целуна. Усети, че ръката й се опитва да разкопчае копчетата на ризата му. Той я разтвори и меката й длан погали леко гърдите му, после се плъзна към корема. Чудната мис Куинлан. Тя го целуна по бузата, като го галеше нежно и прошепна в ухото му:

— Имам нужда от теб. Имам нужда от теб.

Той се отпусна още по-назад, усещайки ръцете й като венчелистчета по тялото си.

Изведнъж тя спря, измъкна се от прегръдката му, скочи и се изправи пред него. Косата й беше разрошена, тя се усмихваше, а очите й имаха такъв израз, какъвто не бе виждал преди — нещо игриво, закачливо. Помисли си, че изглежда красива в студената светлина от големия северен прозорец и много желана.

— Е — каза тя, — искаш ли?

Странд стана и видя, че уискито не се е разляло.

— Беше много приятно — отговори той. — Изненадващо и много приятно.

Тя се засмя тихо и весело.

— Не исках да го описваш. Исках да действаш.

Той поклати тъжно глава.

— С удоволствие. Но не мога. Поне сега не.

Лицето й стана сериозно.

— Обидих ли те?

— Боже мой, не. Поласкан съм. Очарован съм. Но не мога.

— Ще си помислиш ли? — Очите й бяха наведени надолу и него го заболя, че й причинява мъка.

— Разбира се, че ще си помисля.

— Дойде тук, за да избягаш от проблемите си — промълви тя и тихо и тъжно се засмя, — а аз взех, че ти създадох нов. Постъпих нетактично. Не ме бива в тези работи. — Тя вдигна глава и го погледна право в очите. — Както и да е, сега поне знаеш. И двамата знаем.

— Да — потвърди той.

Приближи се до него и закопча ризата му. Той я целуна по главата.

— А сега — добави тя — дай да си допием питиетата.

Странд вървеше към къщи във влажния здрач и изпитваше смесени чувства. Беше едновременно и въодушевен, и недоволен от себе си, но във всеки случай този следобед не се чувстваше като губещ човек. Никога досега не му се беше случвало подобно нещо, особено след женитбата. Той смяташе, че не е привлекателен за жените, освен за своята собствена. А нейната привързаност към него беше възникнала, в това бе сигурен, защото тя ценеше по-скоро неговите интелектуални и нравствени качества, отколкото физическите.

Хейзън го бе попитал дали вярва в десетте божи заповеди и той му бе отговорил положително. Но да вярваш в тях и да ги спазваш, не е едно и също нещо. Въпреки че не беше прелюбодействал, от време на време бе пожелавал жената на ближния си, което беше естествено и неизбежно, макар и в разрез със завета от Синайската планина. Пратеникът на израелския бог в пустинята, който е съобщил закона на странстващото племе, не е могъл и да предположи какво ще стане след хилядолетия по улиците и шосетата на Ню Йорк.

После си спомни тона на Джудит, когато каза: „А сега ще направя нещо, което отдавна искам да сторя.“ Отдавна, помисли си той. На петдесет години съм, рече си, нямам чак толкова много време, за да мисля за каквото и да било. На ъгъла на тяхната улица едва не се върна обратно. Но после видя Алегзандър, който се беше облегнал отпред на блока, и разбра, че и той го е видял. С бърза стъпка се приближи и каза:

— Добър вечер, Алегзандър. Отвратително време, нали?

— Да, отвратително — отвърна Алегзандър и се сгуши във военната си куртка, дъвчейки пурата си.

Когато отвори вратата на апартамента, чу свиренето на Лесли. Спря и се заслуша за миг. Беше соната на Шуберт, в минорна тоналност, тиха и натрапчива, подходяща за мрачния следобед. Той свали шлифера и шапката си и ги закачи внимателно в преддверието. После влезе във всекидневната.

— Добър вечер — поздрави Странд.

Лесли рязко спря да свири, изправи се и се обърна с лице към него.

— Добър вечер — отвърна хладно тя.

Не дойде да го целуне. Никакво подобрение от снощи, рече си той, нито от тази сутрин. И все пак целувката за поздрав беше стар ритуал, който съществуваше, откакто бяха женени. Той се приближи до пейката пред пианото, където стоеше тя, наведе се и я целуна по бузата.

— Забави се — обади се Лесли. Подуши с нос. — Пил си.

— Отбих се в едно барче. — Не беше съвсем вярно, но бе лесно за казване — срамно лесно. — Измокрих се и ми стана студено. Едно уиски. — Той сви рамене. — Каролайн вкъщи ли е?

— Не. Отиде в библиотеката.

— Обаждал ли се е някой? — Думите бяха същите както обикновено, след като бе отсъствал през деня, но тонът му беше съвсем различен.

— Не.

— Не искам да ти прекъсвам свиренето. Ще ида в…

— Нищо не ми прекъсваш. Достатъчно свирих.

Телефонът започна да звъни.

— Аз ще вдигна — каза Странд, благодарен, че има предлог да се измъкне от стаята.

Беше Хейзън.

— Извинявайте, че ви зарязах така вчера — започна Хейзън. — Но в Ню Йорк жиците направо се скъсаха да звънят. Надявам се, че всичко е минало добре.

— Не би могло да бъде по-добре — отвърна Странд престорено сърдечно.

— Трябва да ви кажа нещо — рече Хейзън. — Днес следобед ми се обадиха от полицията. Те смятат, че са хванали един от моите нападатели. Във всеки случай момчето е участвало в нещо подобно, което опитаха с мен. Искат двамата с Каролайн да отидем в двайсети участък. Близо е до вас…

— Знам го къде е.

— Утре в девет сутринта я викат на очна ставка. Как мислите, дали Каролайн ще има нещо против? — Хейзън изглеждаше разтревожен. — Разбира се, ако не иска, не могат да я накарат насила. Макар че дори да го разпознае, това едва ли ще бъде решаващо в съда и…

— Каролайн още не се е прибрала. Ще я питам, като се върне.

— Добре. Бих искал да затворят този тип за няколко месеца, макар че при днешното състояние на нещата в съдилищата едва ли ще стане така. Може да ми се обадите в кантората. Тази вечер ще работя до късно. А, между другото, говорих вече с моя приятел от Тръскот и той ми каза, че може да уреди един от техните бивши възпитаници, който се занимава с проучването на подобни неща в Ню Йорк, да види Каролайн.

— Боже господи, нямате ли си друга работа в понеделник сутрин?

— Отне ми само пет минути.

Когато Странд се върна във всекидневната, Лесли беше застанала до прозореца и гледаше към дъждовната улица.

— Хейзън се обади — рече Странд. — В полицията предполагат, че са открили едно от момчетата. Искат Хейзън и Каролайн да отидат там утре сутринта, за да го идентифицират.

— Ти какво му каза? — Лесли продължаваше да гледа през прозореца.

— Че ще попитам Каролайн и ще му се обадя. Не ми се ще Каролайн да се забърква в подобно нещо.

Лесли кимна.

— И на мен също. Въпреки че тя вероятно би искала да помогне на полицията.

— Лесли, скъпа, моля те, седни — започна нежно Странд — Имам да ти разправям някои неща, за които не ми се говореше снощи.

Тя се отдалечи бавно от прозореца и седна срещу него.

— След като Каролайн свърши да играе тенис с Хейзън — започна Странд — и ние тръгнахме с него към къщата…

После й разказа всичко: предложението на Хейзън и доводите му да изпратят Каролайн да учи другаде, възможността за спортна стипендия и доколкото можа да си спомни, разговора с Елинор.

Лесли го изслуша мълчаливо, с безизразно лице, скръстила ръце в скута си. Когато Странд свърши, тя рече:

— Елинор, разбира се, е права за Каролайн. Тя наистина мисли, че не е хубава. Направо ненавижда носа си. И е болезнено стеснителна. Но го крие от нас, крие го още от малка.

— Ти си знаела? — попита невярващ Странд. Знаела си през цялото време и не си ми казала?

Лесли се пресегна и докосна ръката му.

— Каква полза щеше да има от това? — Тонът й беше станал спокоен и нежен. — Нима си нямаш достатъчно грижи?

— Чувствам се като пълен глупак.

— Не си глупак. Понякога просто не си наблюдателен, това е — рече тя, — особено по отношение на децата си. Сега въпросът е какво да правим? — Тя се усмихна. — Забележи, казах ние.

— Хейзън иска да го оставим той да говори с Каролайн.

— За да я съблазни с видения за неугасващото западно слънце ли? — Лесли отново се усмихна. — Е, добре, защо пък не? Малко неугасващо слънце би било чудесна промяна за всички ни.

— Но да учи за ветеринарен лекар, за бога! Откъде мислиш й е хрумнала подобна идея?

— Не знам. Може би е чела книгата на онзи англичанин „Всички живи същества, малки и големи“ и тази професия й се е сторила интересна — да срещаш най-различни хора на въздух и прочие. Ако тя наистина сериозно си го е наумила, няма да й преча.

— Защо никога не е споменавала нито дума за това пред нас? — Странд знаеше, че изглежда огорчен.

— Може би просто е чакала подходящ момент. Момичетата рано се научават да не издават всичко на родителите си.

— Значи ти си съгласна тя да замине?

Лесли кимна.

— Добре — каза Странд, — те сигурно ще се видят утре сутринта в полицейски участък. Могат да поговорят там. Мястото е само за изкушения.

Лесли стана, приближите до него, наведе се и го целуна по челото. Докосна косата му.

— Трябва да се подстрижеш — рече тя.

Когато Каролайн се върна малко преди вечеря, Странд й съобщи за обаждането на Хейзън. Лесли имаше урок със своя ученик полицая във всекидневната и те отидоха в кухнята, за да не чуват дрънчащите акорди, които представителят на закона изтръгваше от горкото пиано.

— Мистър Хейзън ще отиде в полицията, но ако ти не искаш, не могат да те накарат насила.

Лицето на Каролайн стана много сериозно и тя прокара пръсти през косата си. Странд се надяваше, че ще откаже да отиде, но тя рече:

— Ще отида.

— Сигурна ли си?

— Абсолютно. Тези момчета не бива да остават на улицата. Не мога да забравя на какво приличаха — бяха като глутница диви животни, които ръмжаха, удряха, блъскаха и дърпаха. Дано само са хванали, когото трябва.

— Добре — въздъхна Странд. — Ние с майка ти ще дойдем с теб.

— Няма нужда. Не съм малка.

— Казах, че ще дойдем с теб — повтори Странд.

Каролайн въздъхна и понечи да излезе от кухнята, но Странд я спря.

— Седни за малко, Каролайн. Има нещо, за което искам да си поговорим.

Каролайн го изгледа подозрително, но седна на един кухненски стол до масата. Странд седна срещу нея.

— Разбрах от мистър Хейзън — започна той, — че сте говорили да отидеш да учиш в колеж в западните щати.

— Аха — отвърна Каролайн с известна нотка на вина, — значи ти е казал.

— Да.

— Не съм рекла, че непременно ще отида. Просто споделих, че ако можех да избирам, там бих искала да продължа. Освен това му обясних, че не мога да избирам.

— Той ми каза, че има възможност, както ти се изрази, да избереш.

— Така ли? — Каролайн изглеждаше изненадана. — На мен не ми каза.

— Той искаше първо да говори с мен.

— Какво друго ти каза? — Тя беше вече нащрек.

— Че искаш да отидеш в селскостопански колеж да учиш за ветеринарен лекар.

— Това престъпление ли е? — Тонът й беше враждебен.

— Разбира се, че не е — рече успокояващо Странд. — Но ние с майка ти искаме да знаем защо имаш такова желание и защо не си го споделила с нас.

— Не бях сигурна. Не исках да ви казвам нищо, докато не реша. Освен това се боях, че ще ми се смеете и ще ме изкарате сантиментално момиченце. Е, сега вече знаете. Може да ми се смеете, ако искате, — додаде тя.

— Никой не ти се смее, Каролайн — промълви нежно Странд.

— Както и да е, няма смисъл дори да говорим за това. — Махна презрително с ръка. — Приказки за малки деца. За това ще трябват пари, много пари. Вкъщи не липсва обич — подхвърли иронично тя, — но що се касае до земни блага… — И сви рамене. — Аз не съм сляпа. Кога за последен път си си купувал костюм?

— Хайде да говорим за това по-късно — отговори Странд. — Сега ме интересуват мотивите ти. Какво знаеш за животните?

— Засега нищо. Е, знам едно: че страдат, и то страшно, и заслужават да им се помогне. Толкова ли е странно да искаш да отдадеш живота си, за да направиш този ужасен свят малко по-човечен? — Гласът й се повиши от гняв, сякаш чувстваше, че я атакуват.

— Не мисля, че е странно — отвърна Странд. — Напротив, дори намирам, че е възхитително. Хората също страдат. Но ти не искаш да станеш лекар.

— Не искам да стана лекар, политик или генерал, или да се занимавам със социални проблеми, защото не ме бива за нито една от тези работи. Елинор може да стане каквото пожелае, но аз не. Сигурно съм глупава, но знам едно — такава съм си. Не съм общителна, ще се плаша от хората и затова ще се държа недодялано с тях, ще казвам каквото не трябва и ще чувствам, че винаги се смеят зад гърба ми.

О, бедното ми момиче, помисли си Странд със съжаление.

— Животните са по-добри — продължи припряно Каролайн. — Те не говорят. Или поне не така, че да ги разбираме. И няма да ме притесняват. — Тя беше вече на границата да се разплаче.

Странд се наведе над масата и я потупа по ръката.

— Добре — каза той. — Сега знам какво чувстваш, макар че според мен не си справедлива към себе си. Смятам, че като пораснеш, ще имаш по-високо мнение за достойнствата си.

— Ако трябва да остана в този град и да се боря ден и нощ, за да не изоставам от всички умници около мен, направо ще се затрия. — Тя вече ревеше.

— А ако ти кажа — рече Странд, — че си ме убедила и според мен наистина ще е по-добре да заминеш? — Той замълча. — И може би има начин да го уредим, независимо дали разполагаме със земни блага, или не.

Каролайн го погледна невярваща.

— Какво смятате да направите с мама — да не би да се хванете да работите и нощем, за да ме изпратите в Аризона?

— Е, нищо чак толкова драстично — засмя се Странд. — Не, мистър Хейзън има една идея.

— Нали не смяташ да го молиш да ти даде пари на заем? Аз няма да отида, ако…

— И това не — прекъсна я Странд. После й разправи за плана на Хейзън за спортна стипендия. Тя го слушаше с широко отворени очи. — Той вече е говорил със своя приятел от училището — продължи Странд — и те могат да уредят един техен бивш възпитаник, който е бил в отбора им и живее в Ню Йорк, да се види с теб и да ти засече времето. Ако гледаш сериозно на цялата работа, съветвам те да потренираш малко.

— Сериозно гледам — отвърна тя. — И още как.

— Ще говоря с шефа на катедрата по физическо възпитание във вашето училище и може би те ще се съгласят да те потренират малко.

— Звучи абсурдно — рече Каролайн, като клатеше учудено глава. — През целия си живот съм бягала само веднъж и то с момичета, на които им трябва най-малко една седмица, за да обиколят квартала, и за това някакво си скапано училище ще ми плаща цели четири години? Мисля, че мистър Хейзън се е пошегувал е теб, татко.

— Той не е такъв човек — забеляза Странд. — Няма значение с кого си бягала — важно е с какво време. — Странд стана. — Впрочем името на училището е Тръскот. И мистър Хейзън каза, че има солиден селскостопански профил. Ако си убедена, че искаш да опиташ, ние с майка ти ще направим всичко възможно, за да ти помогнем. Ако нищо не стане, ще потърсим друго.

Каролайн имаше замислен вид и потриваше носа си.

— Аризона — рече тя. — Звучи прекрасно. Сто процента. По дяволите, ще тичам като луда.

— Можеш да поговориш с мистър Хейзън за това — добави Странд на излизане от кухнята, — след като свършите работата си в полицията утре сутринта.

Но на другата сутрин Каролайн не успя да говори с Хейзън, защото, след като посочи момчето с посинелия пресен белег на челото и гърбицата на носа му и каза много спокойно: „Да, сигурна съм, че това е момчето с ножа“, тя започна да пищи, като притисна с длани очите си, сви се надве и започна да се гърчи. Тя продължаваше да пищи, когато Странд я изнесе на ръце от участъка, а Лесли и Хейзън забързаха до него. Конрой ги чакаше с мерцедеса и веднага я откараха в кабинета на доктор Принз. Той й сложи една инжекция и след малко тя притихна на кушетката с широко отворени очи, втренчени в тавана.

Каролайн не ходи на училище още два дни, не излизаше от къщи, тиха и унила, стаята й беше отрупана с цветя и с пръснати навсякъде кутии от шоколади, които Хейзън й бе изпратил. Той се обаждаше по два пъти на ден да пита как е. При едно от обажданията си спомена, че неговият приятел от Тръскот уреждал някой от Ню Йорк да провери Каролайн, когато тя се почувства готова да покаже какво може. Хейзън също искал да я види, но се отнесе с разбиране, когато Лесли му обясни, че засега най-добре би било да не я закачат.

После, в четвъртък сутринта, докато Странд закусваше, Каролайн влезе в кухнята, облечена за излизане. Тя си тананикаше нещо, бузите й бяха възвърнали цвета си и заяви на Странд, че отива на училище.

— Сигурна ли си, че е редно? — попита Странд. — Все пак минали са само няколко дни. Може да изчакаш до понеделник.

Каролайн поклати глава.

— Повече не ми се стои вкъщи. Не се тревожи, татко, вече излязох от дупката. Не знам какво ме прихвана там — в участъка, — като видях онзи ужасен белег на главата на момчето и осъзнах, че аз съм го направила. А той беше толкова малък, приличаше на уплашено дете. И ме гледаше със странен, недоумяващ поглед, сякаш не можеше да разбере защо постъпвам така с него. И как онзи следовател го стисна за ръката като с белезници и щяха да го пъхнат зад решетките само защото едно глупаво бяло момиче го е натопило… Толкова бях объркана, татко — каза тя, опитвайки се да сдържи сълзите си, — че можех само да се разпищя.

— Не мисли за това. Направила си, каквото е трябвало. А сега си го избий от главата.

Каролайн бавно кимна.

— Ще се опитам. Но да знаеш, че вече няма да стъпя в парка. — Докато тя пиеше сока си и вареше яйца, той отиде в стаята и събуди Лесли да я пита дали е съгласна Каролайн да излезе.

— Тя го е преживяла вече — рече Лесли, след като помисли малко. — Или се прави, че го е преживяла. Както и да е, най-добре е да я оставим да се държи нормално или поне така, както тя смята за нормално.

Все пак Лесли се облече набързо, и под предлог, че трябва да отиде рано да пазарува, изпрати Каролайн до училището. Преди да излезе, каза на Странд, че смята да покани Хейзън на вечеря. Сигурна била, добави тя, че ще приеме — което той и направи незабавно и с удоволствие.

— Имам чувството, че вечеря сам всеки божи ден от седмицата — сподели Лесли със Странд, когато той се прибра следобед.

— Странно, аз имах същото чувство още първата вечер.

— Освен това му казах, че ще му бъдем благодарни, ако успее да уреди Каролайн в това училище.

— А той какво ти отговори?

— Че би желал всички младежи да знаят какво точно искат да учат и да са така решени да успеят като Каролайн.

— Трябвало е да стане директор на училище.

— Мисля, че от правото се докарват по-добри пари — забеляза Лесли.

Хейзън дойде у тях вечерта и донесе една спортна чанта с комплект анцуг и горнище и чифт обувки за бягане. Каролайн се изчерви от нещо средно между смущение и благодарност.

— С тези неща направо ще хвърча — възкликна тя.

— Само ми кажи една седмица предварително — рече Хейзън — кога смяташ, че ще бъдеш готова, и аз ще гледам всичко да бъде организирано както трябва. В Рандъл Айланд има писта за бягане. Препоръчвам ти да намериш най-напред няколко стартови блокчета и да изпробваш обувките.

По време на вечерята всички внимателно избягваха да споменават за сцената в полицейския участък. Хейзън говореше най-много от всички — той им разказваше за летата в Истхамптън по време на детството му и за големите състезания по тенис на трева, организирани там, преди играта да стане професионален спорт. Тогава най-добрите играчи се радвали да гостуват през седмицата на състезанията в домовете на клубните членове. За пръв път отваряше дума за семейството си и Странд научи, че имал по-малък брат, който преподавал философия в Станфорд, и сестра, омъжена за търговец на петрол в Далас, която притежавала частен самолет. Не спомена нищо за децата си, нито за жена си. Но, изглежда, се беше отпуснал и му бе приятно да говори, като човек, който е прекарал твърде много мълчаливи вечери в живота си. Дори разказа един анекдот за себе си, в който героят беше баща му. „Когато баща ми почина — започна той, — аз наследих наред с всичко останало и неговата секретарка. Една внушаваща страх жена на име мис Гудсън“. Веднъж тя беше в кабинета ми, когато си палех лулата, навик, който наред с някои други, бях усвоил от него, както и адвокатската професия. Погледна ме строго. „Ако позволите, мистър Хейзън — рече тя, — напомняте ми за баща ви.“ Естествено, все още млад по онова време, аз се почувствах поласкан от тази забележка. Баща ми беше един от най-прочутите адвокати в страната и се бе проявил блестящо в няколко важни правителствени комисии и като председател на сдружението на нюйоркските адвокати. „С какво по-точно ви напомням на баща си, мис Гудсън?“ — попитах я аз, леко възгордян. „Пускате запалените кибритени клечки в кошчето и подпалвате хартиите също като него“ — отвърна тя. Хейзън се смя заедно с тях. Бяха вече стигнали до десерта и Хейзън въздъхна доволно, когато остави лъжичката си.

— Каква прекрасна вечер. Боя се обаче — обърна се той към Каролайн, — че няма да можеш да ядеш така, като отидеш в Аризона.

— Ако изобщо отида в Аризона.

— Ако този, който държи хронометъра, е честен, абсолютно сигурен съм, че ще идеш — отсече Хейзън, което прозвуча като съдебно решение. — Няма да ти се наложи да се откажеш от тениса. Ще имаш време и за двете неща. Макар да мисля, че вече едва ли искаш да играеш в парка.

— Никога повече — каза Каролайн.

— В такъв случай ще трябва да уредим нещо друго, нали? — рече той, докато пиеше кафето си на малки глътки. — Аз съм член на градския и на извънградския тенис клуб на Източна петдесет и осма улица: Искаш ли да изиграем заедно няколко дубъла в събота сутринта?

— Би било чудесно — отвърна Каролайн.

— Ще те представя на хората — продължи Хейзън. — Има доста играчки, достойни за теб, и като моя гостенка ще можеш да отскачаш там, когато поискаш.

— Няма ли да ходите на Острова този уикенд? — попита Странд. На него не му беше приятно, че все повече бе задължен на Хейзън.

— Този уикенд не. Имам ангажимент в града в събота сутринта.

— Боя се, че прекалено много работите, мистър Хейзън — обади се Лесли.

— Наричайте ме Ръсел, моля ви — предложи Хейзън. — Мисля, че вече е време да минем на малки имена. Лесли, може ли?

— Разбира се.

— Благодаря. Работата… — той се замисли за момент — това е моето удоволствие. Не знам какво щях да правя, ако не работех. Ще ми се да умра, преди да се пенсионирам. — Той се засмя, за да смекчи думите си. — Както и да е, аз съм най-старият член на фирмата, така че не могат да ме накарат да се оттегля, независимо колко ще оглупея. Е — каза Хейзън и стана, — трябва да вървя. Имам да прочета някои скучни неща преди лягане. Благодаря ви за толкова приятната вечер. Лека нощ, Каролайн. — Той се поколеба, после добави: — Лека нощ, Алън.

— Ще ви изпратя до вратата… — рече Странд и се изкашля — Ръсел.

На вратата, откъдето се чуваше лекото потракване на чиниите от кухнята, в която Лесли и Каролайн разтребваха, Странд додаде:

— Между другото, онова момче, Ромеро, дойде в кабинета ми онзи ден. Каза, че предложението го интересува. Посъветвах го да ви напише писмо, за да ви спестя срещата с него колкото може по-дълго време.

Хейзън се засмя.

— Толкова ли е лош?

— Много.

— Ще потърся писмото. — Хейзън погледна сериозно домакина, си. — Нали не съжалявате за това, имам предвид решението за Каролайн?

— Още не — отвърна Странд.

— Няма и да съжалявате — каза Хейзън. — Гарантирам ви. Знаете ли, „Янките“ ще играят с „Бостън“ тази събота. Ако времето е хубаво, ще можете ли да се измъкнете?

— Сигурен съм, че да.

— Добре. Ще ви се обадя в събота сутринта, след като представя Каролайн в клуба.

Двамата мъже си стиснаха ръцете и Хейзън излезе.

По-късно, когато си легнаха, Лесли му каза:

— Тази вечер вкъщи си имаме едно много щастливо момиченце.

— Да.

Но ти не си особено щастлив, нали?

— Ще ми мине — отвърна Странд. После горчиво добави: — Защо, по дяволите, толкова много иска да отиде колкото се може по-далече от нас?

7

Събота беше много успешен ден. Времето се случи топло и слънчево. „Янките“ спечелиха и менажерът и главният треньор на отбора дойдоха в ложата на собственика на стадиона, където седяха с Хейзън, за да се ръкуват с него. Това накара Странд да се усмихне и да каже:

— Хайде, хайде, Ръсел, че вас всички ви познават. Защо ми разправяте, че рядко идвате да гледате?

— Ами, Алън — отвърна Хейзън, — трябва да си призная, че когато мога и времето е хубаво, аз се измъквам от кантората. Никога не съм бягал от училище като малък и затова сега понякога се опитвам да си го наваксам. — Облечен спортно в ярко карирано сако, с груба вълнена шапка, нахлупена над очите, за да го пази от силното слънце, той педантично вписваше в картата си за отбелязване на резултатите всички попадения, турове, грешки, изгаряния и замени. Изяде три кренвирша по време на играта и изпи две бири с думите:

— Цяла седмица няма да се претеглям.

Когато Джаксън реализира тур, той стана и зарева с останалата тълпа, а когато шортстопът50 на „Янките“ направи грешка, изпъшка шумно. Към ложата им се устреми параболично „лоша“ топка, той я хвана с една ръка, после стана и докосна шапката си с престорена сериозност, докато тълпата го аплодираше.

В съседната ложа седеше едно момче с баща си, нахлупило шапка на „Янките“. Беше си сложило филдърска ръкавица за подобни случайни „лоши“ удари и то скочи да хване топката, която Хейзън посрещна, но после седна смутено на мястото си. Хейзън се наведе и даде топката на момчето.

— Заповядай, момченце. За теб е. — И се усмихна, когато момчето зяпна съкровището в ръката си с почуда и недоверие.

— Вие го направихте щастлив за цяла седмица, сър — рече бащата на момчето.

— Дано има още много такива седмици — отвърна Хейзън и дръпна леко козирката на момчешката шапка.

Като го наблюдаваше, Странд си спомни приятелското му непринудено отношение към внука на семейство Кетли, докато изпълняваше ролята на кетчър. Той се отнасяше внимателно и нежно към децата и Странд се почуди как е могъл да сбърка до такава степен със собствения си син и с дъщерите си.

През целия следобед Хейзън проявяваше една весела и по младежки привлекателна страна от характера си, за която Странд поради обичайното му спокойно и уравновесено държане и начин на говорене не беше подготвен и за първи път изпита топло чувство към него, превъзмогнал предпазливата си сдържаност, с която до този момент се бе отнасял към адвоката. След днешния ден, помисли си Странд, ще ми бъде по-леко да се чувствам негов приятел.

Когато излязоха от стадиона, Конрой ги чакаше с колата пред вратите и един благоразположен полицай докосна козирката на шапката си при приближаването на Хейзън и Странд, без да обръща внимание на факта, че колата е спряла на забранено място. Като се качваше в нея, Странд почувства известно високомерно превъзходство над хилядите други зрители, които останах да се блъскат към входа на метрото, със съзнанието, че е недостойно от негова страна.

— Чудесен следобед — въздъхна доволно Хейзън и се отпусна до Странд на задната седалка на мерцедеса. — Скоро трябва пак да го повторим. Знаете ли, ако „Янките“ бяха загубили, сега щяхме да сме оклюмали и раздразнителни, щеше да ми е тежко от трите кренвирша и щях да се оплаквам от киселини в стомаха. Но те спечелиха и сега с нетърпение очаквам един голям бифтек за вечеря. — Той се засмя. — Представяте ли си храносмилането на човек на моята възраст да зависи от „Янките“. Но нали все пак трябва да сме привърженици на нещо, а в днешно време има дяволски малко неща, на които, да се радваш. — После извади кожена манерка със сребърна капачка от джоба на палтото си, което бе оставил в колата, когато отидоха на стадиона. В капачката имаше още една малка чашка, която той даде на Странд и наля и на двамата. — Бърбън51 — отбеляза той. — По-американско е. Да пием за Джаксън.

И двамата пиха. Странд почувства, че това бе подходящ завършек на следобеда.

Когато колата спря пред блока на Странд, Хейзън рече:

— Не съм сигурен дали ще се освободя за другата събота и неделя, но ако успея, ще можете ли да дойдете с мен в Лонг Айланд?

— Ще видя какви са плановете на Лесли — отвърна Странд.

Като слизаше от колата, Хейзън добави:

— Ще ви се обадя в сряда и тогава ще се разберем.

Но изминаха цели три седмици, преди отново да отидат в Истхамптън. Хейзън се обади и каза на Странд, че трябва да пътува извън града до Вашингтон, Лос Анжелис, Далас, Тълса и Чикаго, но ако те искат да отидат до морето през уикенда, семейство Кетли ще бъдат предупредени и Конрой ще ги закара дотам. Странд отклони поканата, без да се посъветва с Лесли. В края на срока му се струпвала много работа, обясни той на Хейзън, и по-добре било да си остане в града.

— Хубаво — съгласи се Хейзън, — тогава, като се върна. Твърдо, нали?

— Твърдо — обеща Странд.

— Още нещо — додаде Хейзън. — Свързах се с помощник областния прокурор, ще разрешат на момчето да пледира за вина, дано му намалят присъдата, така че кажете на Каролайн да не се безпокои. Няма да се явява в съда.

— Много мило от ваша страна — рече Странд с облекчение.

— Сигурно ще пуснат момчето условно и още на другия ден то ще започне да краде велосипеди. Няма как, трябва да си плащаме за удоволствието, че живеем във Фън Сити52.

— Ромеро обади ли ви се? — попита Странд. След последния им разговор Ромеро го отбягваше и не посещаваше часовете му. Джудит също го отбягваше. Странд не можеше да определи дали се радва, или съжалява, че вече не пиеха в спретнатата й самотна женска квартира, в която светлината струеше през големия северен мансарден прозорец.

— Няма никакво известие от вашето протеже. Предполагам, че се затруднява да напише това писмо — отвърна Хейзън. — Ако го видите, кажете му, че с нетърпение очаквам да говоря с него.

— Непременно.

— С вас свърза ли се един човек на име Бърнсайд?

— Не.

— Скоро ще се свърже. Той е възпитаникът на Тръскот, който е бил шампион по бягане. Говорих с него по телефона и ми се стори приятен човек. Той може да се срещне с Каролайн другия четвъртък, ако на нея й е удобно. Още не се е отказала, нали?

— Твърди, че не е — отвърна Странд. — Учителят й по физическо е намерил няколко стартови блокчета, и всеки следобед тренират заедно. Вече престана да яде десерти.

Хейзън се засмя. — Надявам се, че не се тормози много.

— Поне не видимо. Очарована е от вашия тенис клуб.

— Хубаво — рече Хейзън. — Чувам, че много я търсят. Изумително е колко приятели можеш да си намериш, ако имаш добър прав удар. Много жалко, че Елинор не играе. В клуба членуват доста важни хора от всички области на бизнеса и там тя би могла да си създаде немалко полезни връзки.

— Елинор — каза Странд — сама си създава връзки.

— Забелязал съм. Ах, едва не забравих, имам няколко билета за концерт, за балет и за театър, които са се натрупали и няма да мога да използвам. Ще ви ги пратя по някого.

— Прекалено сте любезен — отвърна Странд, но се зарадва веднага, като си помисли какви вечери ги очакват с Лесли.

— Глупости Алън — възрази Хейзън. — Ще се чувствам виновен, ако пропаднат.

— Все пак благодаря.

— Ако нещо се случи в мое отсъствие, обадете се на Конрой в кантората.

Странд се запита дали Конрой, който определено имаше вид на човек, нуждаещ се от развлечения, получава някога безплатни билети от шефа си.

— Сигурен съм, че нищо няма да се случи — отвърна той.

— За всеки случай — каза Хейзън. — Е, бъдете здрави и предайте моите сърдечни поздрави вкъщи.

Сърдечни, помисли си Странд, като оставяше слушалката. За първи път чуваше Хейзън да употребява тази дума. Просто преносен израз. Нищо повече.

Хейзън беше в мерцедеса до Конрой на волана, когато спряха пред блока им точно в четири и половина. Странд, Лесли, Каролайн и Джими го чакаха. Елинор заминаваше за Гърция следващата седмица и имаше да върши толкова много неща, че не й бе възможно да дойде с тях.

Джими беше взел китарата със себе си. Когато Странд запротестира, Джими му заяви, че когато били последния път у Хейзън, по време на обяда Хейзън му казал, че чул младежите да говорят с възхищение за изпълнението на Джими в бара в Бриджхамптън и искал да го чуе как свири.

— Добре. Вземи я. Но, за бога, недей да свириш, ако не те помолят специално.

Лесли се притесняваше, че трябва да отмени уроците си още една събота, но възторгът на Каролайн от предстоящата почивка бе заразителен и сега Лесли поздрави сърдечно Хейзън, когато слезе от колата с Конрой да им помогне да сложат чантите си в багажника. Следобедът беше топъл и задушен и по радиото бяха обещали същото време през следващите два дни. Джими изрази гласно онова, което всички чувстваха, като се измъкваха към океана:

— В такова хубаво време толкова симпатични хора… и това ако не е истинско събитие!

Когато пристигнаха в къщата, беше още светло и все така горещо.

— Имаме предостатъчно време до вечеря — каза Хейзън. — Предлагам на всички да се топнем в океана. Да измием града от душите си.

Дори Странд одобри идеята след тежкия работен ден. Близките му знаеха как изглеждат краката му, а досега сигурно и Хейзън вече се бе досетил, че няма телосложение на спортист. Когато се събраха на плажа след петнайсет минути, Каролайн и Джими се втурнаха сред вълните с бурни радостни викове. Хейзън се устреми към океана, сякаш възнамеряваше да го подчини с ударите си, а Странд и Лесли го наблюдаваха как силно плува в импровизирано състезание с Каролайн, която имаше привидно лесен стил, но цепеше водата със солидна бързина.

Лесли изглеждаше приятно закръглена в черния си цял бански костюм, краката й бяха стройни и розови на светлината на залязващото слънце. Тя не бе така пълна като жената от картината на Реноар, която висеше в стаята им, но помисли си с одобрение Странд, ако Реноар беше жив сега, щеше да се радва да я използва за модел. Лесли влезе спокойно, но после се гмурна под една вълна и заплува методично към Джими, който шляпаше малко зад линията, където се разбиваха вълните. Странд пристъпи внимателно със съзнанието, че банските гащета се подмятат около кльощавите му крака. Но щом влезе, стана му леко и весело, студената вода приятно щипеше кожата му. Той плуваше, блъскайки водата — веднъж Елинор бе описала стила му като най-бавния австралийски кроул в историята на плуването.

Слънцето беше слязло ниско на хоризонта, когато излязоха от водата, Странд леко потрепери и забеляза, че и Лесли трепереше, докато се бършеше с кърпата. Усмихнаха се един на друг.

— Чувствам се десет години по-млад — каза той.

— Какъв лукс — рече тя и изтръска морската вода от косата си, — да трепериш в такъв горещ ден.

Когато Странд слезе във всекидневната, като остави Лесли да се приготви за вечеря, Хейзън беше вече там с питие в ръката. Бе облечен с яркочервени панталони, риза с отворена яка и ленено сако. Беше им казал, че е поканил малко гости на вечеря, и Странд се облече старателно със сиви памучни панталони и син блейзър, които Лесли му бе изгладила носеше и вратовръзка.

— Ще пийнете ли с мен? — попита Хейзън и вдигна чашата си.

— Засега не, благодаря — отвърна Странд. — Чувствам се твърде добре, за да пия.

— Щастливец. Плуването наистина бе освежаващо. Океанът беше безобиден днес. Но невинаги е така. Миналото лято на този плаж се удави един човек. Кажете на децата да внимават. — Той отпи от чашата си. После внезапно добави: — Искам да ви помоля да ми простите за пиянската сцена последния път, когато бяхте тук.

— Вече съм я забравил — рече Странд.

— Сигурен съм, че не сте, Алън. — Хейзън го изгледа продължително. — Имах много тежък ден. Изключително тежък. Това няма да се повтори. — Той махна с ръка, все едно въпросът бе приключен и вечерта изличена. — Между другото, вчера следобед срещнах съвсем случайно Елинор. Тя спомена ли ви, че изпихме заедно по чашка?

Не. — Така значи, вкъщи нищо не пие, а навън си позволява от време на време по нещо подкрепително за вечерта. Нищо не каза.

Хейзън кимна.

— Явно я вълнуват по-важни неща. До кантората ми има едно барче, в което понякога се отбивам след работа да пийна нещо. Оказа се, че то е близко и до нейната служба. С нея беше един младеж. Някой си мистър Джанели. — Той помълча, сякаш да види какво впечатление е направило името на Странд.

Странд отвърна уклончиво:

— Виждал съм го само веднъж. И то за малко. Фактически у вас.

— А, да — рече Хейзън. — Каза ми, че къщата много му харесала. Бяха много мили и настояха да седна на тяхната маса. Докато пиехме, Елинор ми поразправя нещичко за себе си.

— На тази възраст — обади се Странд — това вероятно е главната тема в разговора на едно момиче.

Хейзън се усмихна.

— И на мъжа също — добави той. — Вие спомняте ли си за какво сте говорели най-много, когато сте били на двайсет и две години?

— Като че ли не. Беше толкова отдавна. Почти преди трийсет години. — Той се замисли и се помъчи да си спомни. Най-добрият му приятел тогава беше един младеж на име О’Мейли, негов съученик, който се смяташе за троцкист. Спомняше си, че той бе разочарован от Странд, защото според О’Мейли Странд се интересувал само от това как да си пробие път и покорно да се нагоди към онова, което О’Мейли наричаше „системата“. За О’Мейли „системата“ представляваше огромна измама, предадени идеали, пожертвана победа. Маккарти вилнеещ и заплашващ Америка с фашизъм, с мръсния британски империализъм и похитяването на Ирландия. О’Мейли беше готов да се бие на всички фронтове и търсеше барикади, които да защищава. Стара история. Минало и забравено. Странд се питаше какво ли е станало с О’Мейли и дали е успял да си намери подходяща барикада. — Струва ми се, че тогава много говорехме за политика.

Хейзън кимна.

— Това се казва тема за разговор. Служили ли сте? Били ли сте в Корея?

— Не. Когато се явих на медицински преглед, ми откриха шум на сърцето. Никога не съм знаел, че го имам, и никога не ме е притеснявал.

— А аз се записах. Баща ми смяташе, че съм постъпил добре. Бях мичман втори ранг във флотата. Плавах на едно бюро във Вашингтон. Пак дело на баща ми. Баща ви жив ли е още?

— Не. Почина отдавна.

— Толкова много неща могат да се обяснят с това — рече Хейзън. — Искам да кажа, че всичко е различно, когато баща ти е починал. Всички тези пропилени години. — Той отпи внимателно от чашата си. Явно тази вечер нямаше да има пиянска сцена. — Дъщеря ви Елинор ми направи впечатление на много умно момиче.

— Да, такова е.

— Но неудовлетворено. — И пак му хвърли продължителен, изпитателен поглед.

— Обичайната болест на младостта — рече безгрижно Странд.

— Тя каза, че ако била мъж, щяла да получава два пъти повече отсега и щяла да бъде шеф на отдела отгоре на всичко — добави Хейзън.

Странд се опита да прикрие изненадата си. Тя винаги бе говорила с възторг за работата си.

— Будните младежи не обичат постепенното изкачване — забеляза Хейзън. — Те искат да се издигат със скокове. Сигурни са, че могат да управляват компанията десет пъти по-добре от някакъв си там старомоден дъртак, който би трябвало да работи прав на някое високо бюро и да пише с перо. Предполагам, че и в моята кантора има немалко амбициозни млади хора, които говорят същото и за мен.

— Трябва доста дълго да сте пили това питие — рече Странд.

— Всъщност изпихме по две. Младежът, който беше с нея, мистър Джанели, май бе изпил още няколко. Откровено казано, малко си беше сръбнал, като че ли бе влизал не в един и два бара следобед. По време на разговора доста се разпали. Разправяше на Елинор, че непрекъснато повтаряла колко й било писнало да я командват разни идиоти, но когато й предлагал да се махне и сама да си стане господар, тя го гледала, като че е откачил.

— А уточни ли какво й предлага? — попита внимателно Странд.

— Доколкото разбрах, намекът беше за женитба — отвърна Хейзън. Той погледна изпитателно Странд.

Странд успя да запази лицето си безизразно.

— Забелязах, че се… ъъъ… че държат един на ДРУГ.

— Мистър Джанели ми хареса тогава — продължи Хейзън. — Изглежда, съзнава, че не го бива да работи при баща си — той е средният син от петимата братя в бизнеса на баща му и съвсем обяснимо е, че се чувства притеснен. Попита ме доста високо дали според мен би било лудост, ако започнат двамата да издават малък вестник някъде като издатели и редактори.

— И вие какво му казахте? — попита Странд, като си мислеше, че Хейзън сигурно излъчва някаква мъдрост и сила, или има някакво скрито качество, което привлича младите и ги кара веднага да разкриват душите си пред него. — А попитахте ли го откъде смята да вземе пари за своя благороден замисъл?

— Спомена, че братята му били съгласни да дадат по нещо, за да му помогнат, ако намери подходящо място. Явно, че няма да им е много неприятно, ако ги напусне. Петима братя в един и същи бизнес. Освен това има още две сестри и двама зетьове. Италианско семейство. — Той се усмихна снизходително на средиземноморската плодовитост. — Знам нещо за бащата. Един мой клиент работи с него. Твърдоглав, но честен, описа го клиентът ми. И доста преуспяващ. Тази група хора показаха забележителен напредък през последните години. Освен, разбира се, в Италия. — Той се усмихна тъжно на своята духовитост. — Доколкото разбрах, бащата, и то с основание, не е особено въодушевен от тази инициатива.

— Вие казахте ли им нещо? — попита Странд почти с укор.

— Казах, че човек трябва да рискува, докато е млад, и че трябва да тръгвам, за да се преоблека за вечеря. — Той замълча. — Вие с жена ви как бихте го приели?

— Ние гледаме да не се бъркаме — бързо отговори Странд.

— Не мога да ви се начудя как оставяте децата си сами да се оправят. — В тона на Хейзън нямаше нито одобрение, нито укор. — В нашия дом беше друго. Съвсем точно ни се казваше какво трябва да правим. Брат ми се опълчи, разбира се. Дори не дойде от Калифорния за погребението на баща ми. Почти не поддържаме връзка. Доколкото знам, е щастлив. Може да е само слух. — Той се усмихна иронично.

Отгоре се чу китарата на Джими, случайни акорди, някои мрачни и тъжни, други внезапно весели, сякаш Джими разговаряше със самия себе си чрез инструмента — част от него меланхолична, другата — закачлива и насмешлива.

— Ако шумът ви пречи — обади се Странд, — ще се кача и ще го помоля да спре.

— А, не — отвърна Хейзън. — Обичам да чувам музика вкъщи. Аз му казах, че бих искал да го чуя как свири.

— И той така ни обясни. Но си помислих, че може би го правите от учтивост.

— Не съм чак толкова учтив.

Двамата мъже се заслушаха — Джими започна да свири някаква песен, която Странд никога не беше чувал преди. Той пееше, но Странд не можеше да различи думите. Това не беше вече разговор, а жален нежен солов шепот с внезапни резки възклицания.

— Майка ми, както, струва ми се, ви споменах, ми свиреше на пианото — обади се Хейзън. — Докато беше още млада. После престана. След няколко години почина. Отиде си сред тишина.

Отиде си сред тишина, помисли си Странд. Какъв странен начин да опишеш смъртта на майка си.

— Аз май ще се почерпя с още едно питие — каза Хейзън и стана от креслото си. — Да донеса ли и на вас?

— Засега не, благодаря.

Хейзън стоеше до бюфета и си приготвяше питието, когато на вратата се чу шум и в стаята влезе висока жена с кърпа, увита около главата като тюрбан.

— Приготви и за мен едно, Ръсел — извика тя от вратата.

Гласът й беше висок и силен и тя се усмихна мило на Странд, когато влезе в стаята. Беше облечена с пола и пуловер и носеше ниски обувки. Четирийсетгодишна, кокалеста, не е моят тип, помисли си машинално Странд.

— А, Линда — обади се Хейзън откъм бюфета. — Боях се, че ще закъснееш.

— Движението беше кошмарно — рече жената, като натърти на „р“-то, за да подчертае колко кошмарно е било. — Петък вечер. Маршът на лемингите53 към морето. Здравейте. — Тя протегна ръка на Странд. — Казвам се Линда Робъртс. Ръсел не може да върши две неща едновременно, като например да смесва напитка и да представя гостите си.

— Добър вечер — отвърна Странд. — Аз съм Алън Странд.

Ръката й беше изненадващо мазолеста. Предположи, че играе голф. Имаше големи сиви очи, старателно гримирани, и силно начервени устни, които иначе биха изглеждали тънки. Приближи се до Хейзън и го целуна по бузата, оставяйки малко червено, петно.

— За мен както винаги — каза тя.

Хейзън вече бе започнал да й приготвя мартини. Жената го наблюдаваше с одобрение.

— Мартинито дава смисъл на всичко, нали? — додаде тя и се усмихна на Странд.

— Така казват — отговори Странд.

— Ръсел, трябва ли да се преобличам за вечеря, или мога да седна на масата с парцалите, с които пътувах?

— Ще дойдат само няколко приятели — отвърна Хейзън и се приближи към нея с мартинито й.

— Блаженство — промълви тя, като пое чашата си и отпи от нея. — Благославям те, скъпи Ръсел. Все пак ще си среша косата.

Отпусна се на един стол, като люлееше запотената от леда винена чаша.

— Линда ще прекара с нас уикенда, Алън — каза Хейзън и отиде да си вземе питието.

— Аз съм добавката от последната минута — обясни Линда Робъртс на Странд. — Мислех, че няма да успея да се измъкна. Току-що се върнах от Франция и разбрах, че в галерията има някаква бъркотия. Получила се е корабна пратка от картини от френския ни клон и десетина от тях изглеждат, като че ли са прекосили океана с кану. Мечтая си за това мартини още от Триборо Бридж54.

Но Странд забеляза, че чашата й бе само наполовина изпита, когато тя стана и отиде да се среши. Линда се спря на вратата и се намръщи. — Боже господи — възкликна, — какъв е тоя погребален вой?

Хейзън се засмя.

— Това е синът на Алън, Джими. Той е китарист.

— Олеле, боже! — Мисис Робъртс вдигна ръка към устата си с престорен ужас. — Трябва да ме извините, мистър Странд. Нямам абсолютно никакъв слух. Още в най-крехка възраст бях изложена на Вагнер и след това не можах да се оправя.

— Няма нищо — отвърна Странд развеселен. — Вкъщи му даваме да се упражнява само при затворени врати. Боя се, че всяко поколение има различна представа за музиката. Аз самият обичам единствено Брамс.

— Приятелят ти ми харесва, Ръсел — рече мисис Робъртс и излезе енергично от стаята с мартинито в ръка.

Няколко секунди в стаята дареше тишина, докато Хейзън разбъркваше леда в чашата си с пръст, а Странд се чудеше дали това е въпросната му любовница. На пръв поглед жената му харесваше, но за любовница не би си я избрал. Ако някой го беше видял как отива в апартамента на Джудит Куинлан и после излиза оттам с разрошена коса и замаян вид, дали Джудит щеше да минава за негова любовница? На човек лесно му излиза име.

— Тя идва тук на гости от време на време — каза Хейзън, като че ли му дължеше някакво обяснение. — Винаги внезапно. Къщата е толкова голяма… — Той не довърши. — Тя е вдовицата на един от най-добрите ми приятели. На четирийсет и седем години си отиде, както… — Хейзън щракна с пръсти. — Както играеше голф. От сърце.

— Тя, изглежда, се държи — забеляза Странд и Хейзън му хвърли странен изпитателен поглед.

— Разумно гледа да не остава без работа… Собственичка е на половин картинна галерия и много добре се справя с работата. Свързана е с една галерия във Франция и това й позволява да ходи в Европа по няколко пъти в годината. Понякога говори глупости, но трябва да ви уверя, че никак не е глупава — добави хладно Хейзън. — И се е отдала предимно на благотворителна дейност.

— Надявам се, когато умра, и моята вдовица да може да се отдаде предимно на благотворителна дейност.

— Работеше на Уол Стрийт. Беше много умен — продължи Хейзън, без да обръща внимание на шегата на Странд, която той изведнъж осъзна, че беше доста груба. — Чудо човек. Преумора. Чели ли сте, че пощальоните живеят по-дълго от директорите на големите корпорации?

— От многото ходене — забеляза Странд, като искаше другите да слязат, преди нивото на разговора да е спаднало още по-ниско.

— Знаете ли, може да си махнете връзката — каза Хейзън. — Вероятно никой друг няма да е с връзка. Истхамптън се е пролетаризирал. Не е като едно време. Баща ми държеше да се преобличаме за вечеря едва ли не всяка вечер. Сега почти всичко върви. И прозрачни рокли, и джинси, и червени панталони, каквито аз нося. Сигурен съм, че от всичко това могат да се направят доста мрачни социологически заключения.

Странд развърза връзката си и я пъхна в джоба. Вратът му беше толкова тънък, че бе почти невъзможно да си намери риза с достатъчно дълги ръкави и в същото време да не му е широка около врата. Хейзън го изгледа с любопитство.

— Забелязал съм, че ядете много…

— Като вълк — отвърна Странд.

— И въпреки това сте толкова слаб.

— Кльощав.

— Аз не бих се оплаквал. Ако ядях колкото вас, щеше да се наложи да ме карат с количка. — Той отпи от уискито си. — Но от вашето семейство никой няма склонност към напълняване.

— Да. Елинор понякога прави луди диети, ако види, че е качила няколко грама.

— Смешно — изсумтя Хейзън. — На нейната възраст и с нейната фигура.

На вратата се позвъни.

— Гостите ми за вечеря — каза Хейзън. — Надявам се, че няма да ви отегчат. Вечеринките в Хамптънс понякога са доста скучни.

На вечерята Хейзън седеше начело на масата, настанил Лесли, която беше вдигнала косата си, от дясната си страна, а Каролайн от лявата. До Каролайн седеше един от партньорите й по тенис отпреди три седмици. Странд забеляза с известно удоволствие, че не е онзи хубавият, Брад или Чад, за когото Хейзън го беше предупредил. До него пък седеше една жена на име Колдуел, която имаше къща към дюните и която беше дошла с мъжа си и дъщеря си. Дъщерята бе настанена до Джими и изглеждаше колкото него на възраст, макар че Странд никога не можеше да определи на колко точно години са момичетата. В неговите класове имаше момичета, за които знаеше, че са на шестнайсет, а изглеждаха на двайсет и пет. До момичето седеше едър, общителен мъж на име Соломон с дълга права побеляла коса, с която приличаше на Джордж Уошингтън. После следваше Линда Робъртс, отдясно на Странд, която не беше облечена с парцалите си от пътуването, както ги беше нарекла, а с дълга бледо морава рокля на волани, откриваща доста кокалестите й рамене. Мисис Соломон, хубава жена, въпреки острото си лице, с момчешка прическа и силен тен, седеше отляво на Странд. Масата завършваше с Колдуел, седнал между мисис Соломон и Лесли, представен като доктор Колдуел, човек на средна възраст със скръбно дипломатическо лице на посланик, който току-що е бил натоварен да връчи неприятна нота на някое непостоянно правителство. Странд забеляза, че Конрой, макар че живееше в същата къща, не беше включен в списъка на гостите от своя работодател.

Разговорът беше оживен и Странд се зарадва, като видя, че Каролайн и Лесли явно се забавляват, а момичето на Колдуелови, което бе поканено заради Джими, изглеждаше силно заинтригувано от това, което й разправяше Джими. Но на самия него му беше трудно да долови какво си говорят хората, освен откъслечни фрази, тъй като Линда Робъртс непрекъснато му приказваше с висок пронизителен глас.

— Тази вечер ще ви бъда ужасна компания — предупреди го тя, като сядаше до него. — Изтощена съм от пътуването със самолета. — Току-що се била върнала от Франция, заобяснява му тя, където освен работата в галерията в Париж имало някаква сватба, на която тя просто не могла да не отиде. — Четиристотин души гости — продължаваше тя. — За щастие, не заваля, иначе приемът в градината щеше да се превърне в морска катастрофа. На толкова много сватби през юни ме е валяло, а човек винаги има чувството, че когато един брак започне с тичане да търсиш подслон, след година-две ще последва развод. Ръсел ми разправи всичко за вас и за вашето симпатично семейство, и за това колко много сте направили за него. Трябва да се гордеете с дъщеря си. Ако аз бях на нейно място, сигурно щях да се разпищя и да припадна. Направо не знам какво ще стане със стария ни любим Ню Йорк. Никой не смее вече да носи бижута. Всичко е в сейфовете на банките. Застраховано. — Тя въздъхна и повдигна кокалестите си рамене. — Ръсел ми каза, че сте учител по история. Сигурно е много интересно. Това беше един от любимите ми предмети в Мичиганския университет, но вече престанах да чета вестници — освен светската хроника и рецензиите за филми, всичко останало е толкова песимистично. Едва говоря, много съм изморена. Летищата са ужасно нещо. Най-лошото е „Фиумичино“. Почти се отказах да ходя в Рим заради него. В днешно време пътуват толкова много хора, че виждаш най-странни субекти в първа класа. Мъжът ми едва не си купи един реактивен самолет, но почина. Винаги съм обичала да пристигам в Ница. Летището е точно до морето и е почти като в доброто старо време, когато можеше да се пътува до Европа с някой от онези разкошни плюшени кораби, където елегантни стюарди сервираха бульон в единайсет, като се плъзгаха между шезлонгите. А сега дори са извадили от употреба красивите италиански кораби. Макаронджийска им работа. Не искам да изглеждам като някой стар мърморко, но като че ли прекаляваме с прогреса. Съсипаха Лазурния бряг, същото може да се каже, разбира се, и за Маями Бийч, но от летището аз отивам право в моето гнезденце, то се намира в планината над Мужен, и въобще не мърдам оттам, само се разхождам из градината си. Нали знаете къде е Мужен, мистър Странд?

— Наричайте ме Алън — рече любезно Странд, като се чудеше колко ли бързо и дълго може да говори мисис Робъртс, когато не е уморена от пътуване със самолет.

— Алън. Имах един обожател, който се наричаше така. Прекрасен младеж. С божествена външност. Хората непрекъснато го питаха дали не иска да стане киноартист. Но той беше сериозен ездач. Направо посърна, когато се омъжих, и моментално се ожени за една жена, която се беше развеждала четири пъти. Със страхотна издръжка. Веднъж ни дойдоха на гости с жена си и Алън се цупи три дена, а ние трябваше да се престорим, че си стягаме багажа да ходим в Иския55, за да ги накараме да си отидат. Ужасно просто същество, жена му имам предвид. Печеше се без сутиен. Извънредно много се гордееше с него, с бюста си де, искам да кажа. Учила в Тексаския университет, а първият й мъж играел футбол в отбора на Далас и я биел през цялото време. Не можех да си изкривя душата и да го упрекна. Вие и вашата красива жена — боже мой, тя е направо потресаваща — трябва да ми дойдете на гости в Мужен. Често ли родите във Франция?

— Не — отговори Странд, като в същото време се мъчеше да обърне внимание на превъзходното парче агнешко в чинията си — Не често.

— Мужен много ще ви хареса. Той е тихо пристанище, скрито в планината. Мъжът ми го купи като сватбен подарък. Беше рядко внимателен съпруг. Работеше в международен мащаб. Имаше компании навсякъде. В множество страни. Само назовете една, искам да кажа страна, и ще видите, че той е имал компания и там. Естествено това означава, че се налагаше да отсъства ужасно дълго време от къщи.

Мога да си представя защо е отсъствал дълго време от къщи, помисли си злобно Странд.

— Това ме накара да се захвана с благотворителна дейност — продължи Линда Робъртс. — Толкова много време прекарвах сама. В такива случаи другите жени си намират любовници. — Тя отново се засмя глухо и истерично. — Но мъжът ми не беше снизходителен човек, о, не, напротив, изобщо не можеше да се каже за него, че е снизходителен. Благотворителността запълва огромна празнина в живота ми, мистър Странд, тоест, Алън. Но не бива повече да ви обсебвам. Както виждам, Нели Соломон направо умира да говори с вас, така че аз просто ще се вцепеня.

Мисис Соломон седеше от лявата му страна и той се обърна към нея с благодарност. Един-два пъти Лесли го погледна от другия край на масата по време на монолога на Линда Робъртс и му отправи иронична съжалителна усмивка.

Мисис Соломон се хранеше мълчаливо и с апетит, свела поглед над чинията си. Доктор Колдуел отляво говореше с тих поверителен тон на Лесли, което, както забеляза Странд, правеше почти през цялата вечеря. После Лесли му каза, че Колдуел се преместил да работи в Хамптънс, защото никога не можел да намери място за паркиране, когато ходел на посещения в града. Освен това се интересувал сериозно от музика и както спомена тя, знаел много неща и не говорел глупости. Според нея не приличал на дипломат, а на лекар, чиито пациенти непрекъснато умират.

— Цялото лято ли ще бъдете тук? — запита Странд мисис Соломон, защото все отнякъде трябваше да започне.

— Идваме под наем — отвърна мисис Соломон. — За втори път прекарваме лятото тук. — Тя говори с мек южен акцент, от Алабама, помисли си Странд. — Хърб иска да купим къща в тези места.

— Мястото е прекрасно — каза Странд.

— Ако не играеш голф — допълни мисис Соломон.

— Ако какво? — попита Странд озадачен.

— Ако името ти е Соломон — поясни тя, — клубът е доста клубен, ако ме разбирате какво искам да кажа.

— Разбирам — отвърна Странд смутен.

— Е, не е чак толкова лошо — добави мисис Соломон небрежно и се усмихна. Имаше съвършени малки остри бели зъби и усмивката смекчи лицето й. — Още не съм забелязала да има погроми. Предполагам, че ще купим къщата. Тези неща имат значение само в клуба. Навсякъде другаде може и да си от Занзибар и въпреки това ще те канят на гости. Мисля, че след петдесет години или клубът ще изгори, или всички ще са умрели. — Изведнъж тя го изгледа странно. — Вие нали сте евреин?

— Не. — Много пъти досега му бяха задавали този въпрос, и то почти винаги евреи. Заради гърбавия му нос.

— Извинявайте — каза мисис Соломон. — И аз не съм. По баща съм Фъргюсън. Нели Фъргюсън. Не знам защо си помислих, че сте.

— Аз знам.

Те се засмяха един на друг.

— Щях да ви спестя тази кратка тирада, ако знаех, че не сте евреин. Както ви казах, след петдесет години вероятно няма да има абсолютно никакво значение. Преди петдесет години в клуба не са пускали ирландци. Затова богатите ирландци са се установили в Саутхамптън. Петдесет години не са чак толкова много да чакаш за една игра на голф, нали? — Тя отново се усмихна.

Странд реши, че е много хубава жена. Ако Хейзън трябваше да си има любовница, Нели Соломон би била сто пъти по-подходяща от Линда Робъртс.

— В действителност — продължи мисис Соломон — тук много ми допада. Плажът е фантастичен, Ръсел ми дава да играя на корта му, когато поискам — утре ще играя с дъщеря ви, чух, че била страшна, пък и не е никак далече от Ню Йорк, така че Хърб може да прескача до службата си, когато се наложи.

— Какво работи?

— Ръсел не ви ли е казал?

— Не, той само спомена, че е поканил някои симпатични хора на вечеря.

— Пред нас настояваше да дойдем, за да се запознаем с вас. Отказахме друг ангажимент, за да го осъществим.

— Радвам се, че сте го направили.

— Много сте любезен. И Ръсел каза същото. — Тя пак се усмихна. Моят Хърбърт наема оркестри, урежда концерти — рок, кънтри, джаз, спиричуъли, разни блудкажи, какво ли не. Трябва да видите какви хора минават през нашата къща.

— Представям си — рече Странд и поклати глава. Милият Хейзън, за всекиго по нещо. Значи беше накарал Джими да донесе китарата си с цел. Може би му се е сторило, че някой от тях изглежда болен, анемичен или в първия стадий на някакво страшно заболяване, и затова е поканил доктор Колдуел да му направи тайна диагноза.

— Така се запознах с Хърбърт — продължи мисис Соломон. — Мислех се за певица.

— И какво излезе?

Тя вдигна рамене.

— Той ме извади от това заблуждение. Не можеш да измамиш стария Хърб, когато става дума за талант. — „Горкото момиче — каза ми, като ме чу, — ще трябва да се оженя за теб.“ — Тя се засмя и погледна нежно мъжа си. После се зае сериозно с яденето си. — Много обичам Ръсел да ме кани на своите угощения тук. Толкова са… нетипични за Истхамптън. Той колекционира особняци… като мен и Хърб…

— И нас — добави Странд.

Мисис Соломон му отправи малко детска, заговорническа усмивка.

— Нямах намерение да кажа това.

На Странд му хареса хубавата откровена млада жена с нейната закръглена привлекателна фигура, която, ако все така продължаваше да се храни както тази вечер, след години нямаше да бъде толкова привлекателна.

— Ръсел е много внимателен домакин — каза Странд.

— Прекрасен — което прозвуча „пррекррасен“. — Ходили ли сте някога у тях в Ню Йорк?

— Не.

— Тук е като къмпинг в сравнение с там. Странно е, такива угощения прави, а той самият почти нищо не хапва… забелязали ли сте?

— Да.

— Хърб казва, че ако притежава избата на Ръсел, няма да бъде трезвен нито един ден до края на живота си.

— Всичко наред ли е при теб, Нели? — провикна се Хейзън към мисис Соломон.

— Чудесно — отвърна мисис Соломон. — Тъкмо те хвалехме.

— Продължавайте — каза Хейзън и вдигна чашата си към нея, после се обърна и заговори с Лесли.

— Този зелен фасул доста си го бива, нали? — рече мисис Соломон, като дъвчеше внимателно, но решително една хапка.

— Flageolets56, така се нарича — обади се мисис Робъртс през Странд. Явно не бе изпаднала в обещаното вцепенение. — По традиция — добави мисис Робъртс — във Франция винаги го сервират с gigot57.

— Благодаря ти, Линда — рече мисис Соломон. В Алабама ние по традиция сервираме сладки картофи с жигото. — Тя ощипа лекичко Странд по крака под масата.

Странд се помъчи да се усмихне по-сдържано.

След вечеря Странд изпуши втората си пура. Забеляза, че Джими не си взе, когато мистър Кетли поднесе кутията. Всички излязоха на терасата да погледат луната над океана. Лесли стоеше до Странд и той я прегърна през кръста.

— Добре ли се забавляваш? — попита той.

— Великолепно — отвърна тя. — Дали обаче моето готвене ще те задоволява занапред?

— В понеделник ще пусна обява в „Таймс“, че търся готвач, cordon bleu58.

Лесли се засмя.

— Ръсел е прекрасен човек. Изглежда, от всичко разбира: от политика, изкуство, финанси, от какво ли не. Кара ме да се чувствам, като че ли образованието ми е било печално занемарено. И навсякъде е ходил.

— Като нас. В Музея на модерното изкуство, в Чайнатаун59, в Бронкс60…

— О, моля ти се, Алън — прекъсна го спокойно Лесли. — Аз не се оплаквам. Но сериозно смятам, че трябва да попътуваме малко. Можем да пестим от други неща…

— От кои?

— Ами… от други — отговори неопределено Лесли. — Ръсел каза, че трябва да се занимавам повече с рисуване. Направо не е за вярване, бил е у нас само два пъти, първия път дори не може да се смята, а си спомня най-подробно и двете ми картини във всекидневната. Били смели и оригинални. Представяш ли си? Моите нещастни цапаници. Аз му признах, че рисувам само когато се чувствам самотна, и той ми отговори, че трябва да се постарая да бъда повече време самотна. Мислиш ли, че го е направил само от учтивост, за да ме поласкае?

— Не — отвърна Странд. — Той не е ласкател. Аз също винаги съм ти казвал, че харесвам картините ти.

— Не е същото. Ти си ми мъж, какво друго би могъл да кажеш, горкият? Добре ли изглеждам тази вечер? — Тонът й беше загрижен.

— Жената от дясната ми страна обяви, че си потресаваща.

— Как така потресаваща? Потресаващо хубава или потресаващо грозна?

— Потресаващо хубава.

— Какви приятни хора — рече Лесли. — И Джими, и Каролайн се държат така добре.

— Учудваш ли се?

Лесли го стисна за лакътя.

— Не — отвърна тя. — Наситих се на луната. Стана ми малко хладно. Хайде да се прибираме.

Другите ги последваха и Хейзън помоли Джими да им посвири. Джими погледна колебливо родителите си. Странд дума не обели, но Лесли каза категорично:

— Разбира се, Джими. — И Джими се качи да вземе китарата си.

Каролайн направи физиономия, но Лесли я видя и прошепна:

— Никакви такива, госпожице.

Странд не каза на Лесли за Хърбърт Соломон и за неговото положение в музикалния свят. Само щеше да се притесни, ако знаеше, че в известен смисъл Джими е на изпит. Джими изобщо не изглеждаше притеснен, когато изсвири няколко акорда за загряване, а после, като си акомпанираше сам, запя с почти разговорен, недраматичен тон разни песни, които Странд беше чувал по радиото. В ушите на Странд поне Джими не пееше нито по-зле, нито по-добре от изпълнителите, чиито плочи, както му разправяха, бяха във всички топ листи. Соломон слушаше с явен интерес и започна да предлага на Джими кои песни да изпълни. Странд забеляза, че всеки път Соломон избираше песен, различна по стил от предишната, така че Джими имаше възможност да покаже своята многостранност и диапазон, както и доколко познава най-популярните песни от последните пет-шест години.

— Много хубаво — каза Соломон, когато Джими завърши с един финален заглъхващ акорд, мисис Соломон изръкопляска, а мисис Робъртс извика: „Браво! Браво“ Лесли се усмихваше, явно доволна, и дори Каролайн изглеждаше впечатлена.

— Много ти благодаря, Джими — рече Хейзън. — Следващия път ще поканя по-голяма публика.

Скоро след това гостито се разтури и Джими, хванал китарата си, отведе с комбито момичето на Колдуелови в бара в Бриджхамптън, а Каролайн отиде да си легне, като преди това се уговори да изиграе няколко единични игри рано сутринта с младежа, който седеше до нея на вечерята.

Когато Соломонови се приготвиха да си вървят с доктор Колдуел и жена му, мистър Соломон каза на Странд:

— Момчето се отнася сериозно към свиренето си, нали?

— Изглежда да — отвърна Странд.

Соломон кимна.

— Ръсел знае служебния ми телефон. Ако Джими се интересува, кажете му да ми се обади някой път през седмицата.

— Много сте любезен — рече Странд.

Соломон сви рамене.

— Може и нищо да не излезе. Хиляди хлапета имат китари и добър слух. Все пак нека се обади.

Странд тактично се качи с Лесли и остави мисис Робъртс, която каза, че иска да си пийне нещо преди лягане сама с Хейзън във всекидневната.

— Защо мистър Соломон спомена за обаждане по телефона? — попита Лесли, когато Странд затвори вратата на спалнята зад тях.

— Той е в музикалния бизнес — поясни Странд и повтори всичко, което мисис Соломон му беше разказала за мъжа си.

— Не е ли мило от страна на Ръсел, че го е поканил тази вечер да чуе Джими? — попита Лесли.

— Много.

— Смяташ ли, че той и мисис Робъртс са?… — Тя не довърши изречението и Странд се засмя. — Знаеш какво имам предвид — добави Лесли.

— Да.

— Е?

— Бих казал, че не — отвърна Странд. — Мисля, че не би оставила приказките, за да бъде нечия любовница.

Лесли се засмя.

— Искаш да кажеш, че не е по вкуса ти.

— Да. Но познавам една жена, която е.

— Хубавата мисис Соломон. Вие двамата, изглежда, чудесно си допаднахте.

— Да, наистина — отвърна Странд. — Но аз нямах предвид нея.

— Верничкият ми — каза Лесли и го целуна. — Лягам само след една секунда.

Събуди се от нечии стенания. Лесли спеше в прегръдките му. В стаята бе тъмно и отначало, в просъница, стенанията се сляха с равномерния грохот на морето. Той издърпа внимателно ръката си изпод главата на Лесли и стана от леглото. Стенанията идваха от съседната стая, в която спеше Каролайн. Облече си един халат и излезе в коридора, където светеше лампа. Бос, се приближи тихо до вратата на Каролайн. Сега стенанията се чуваха по-ясно. Стаите на Хейзън и мисис Робъртс се намираха в другото крило на къщата и Странд се благодари, че каквото и да тревожеше Каролайн, нямаше да безпокои тях. Отвори вратата й. На светлината от коридора видя, че тя се мята конвулсивно в леглото и закрива с ръце лицето си, сякаш да се предпази от някакъв нападател. Той отиде бързо до леглото и я прегърна.

— Хайде, хайде — прошепна. — Няма нищо. Нищо ти няма.

Каролайн отвори очи, лицето й беше сковано от страх.

— Ох, татко — извика тя и се вкопчи в него.

— Просто си сънувала нещо лошо — каза той. — Аз съм тук. Няма нищо страшно.

— Ох, татко — заплака тя, — те ме нападнаха с ножове, смееха се, а аз нищо не можех да направя. Как ли не се мъчих…

— Шшт, шшт!

— Толкова ме е страх. — Тя го стискаше здраво.

— Няма от какво да се страхуваш. На всеки може да се случи да сънува нещо идиотско от време на време.

— Не си отивай. Моля те, не си отивай.

— Няма да си отида. Опитай се пак да заспиш.

— Не знам какво щях да правя, ако не беше дошъл. — Изведнъж тя се засмя. — Брадата ти боде.

— Извинявай.

— Много ми е приятно дори — каза тя сънено и след миг отново заспа.

Той седя дълго, като я стискаше в прегръдките ей. Когато се увери, че спи спокойно, внимателно я сложи да легне, зави я, излезе от стаята и затвори вратата след себе си. Чу стъпки по стълбището и видя Джими да се качва с китарата си.

— Привет, тате. Какво обикаляш по никое време?

— Колко е часът?

— Минава три — Отговори Джими. — Изкарахме страхотна вечер. Случило ли се е нещо?

— Нищо. Каролайн сънувала някакъв кошмар.

— Това е от моята музика — засмя се Джими. — Не знаех, че има чак такава сила. Сега добре ли е?

— Напълно.

— Горкото момиче — каза Джими. — Е, лека нощ. Приятно спане.

Но Странд дълго не можа да заспи. Сега шумът на океана му се струваше зловещ, а равното, дишане на Лесли — несигурно и крехко и до болка скъпо за него в тихата чужда стая, където се бяха любили, но която не беше вече така недостъпна.

Събуди се късно сутринта, беше сам и се чувстваше уморен и неотпочинал. Когато слезе долу, мистър Кетли му каза, че всички са на тенис корта. Не беше гладен, затова изпи само чаша кафе. Денят бе задушен и той реши да се възползва от отсъствието на другите и да се изкъпе в океана, за да се разсъни.

Когато слезе по бански с хавлията си, терасата и плажът бяха още пусти. Морето не беше много бурно, имаше само малки вълни, които се къдреха и се разбиваха на десетина метра от брега. Странд съблече хавлията и запристъпва по белия ситен пясък към водата. Влезе дотам, докъдето се разбиваха вълните, водата беше студена и стигаше почти до кръста му. Вече се беше събудил почти напълно и му беше приятно да стои така и вълните да го обливат. Поплува малко, като си мислеше: „Трябва да се запиша в Християнския младежки съюз61 и да плувам поне три пъти седмично — ще ми бъде от полза.“

Когато почувства, че ръцете му се поумориха, стъпи върху гладкия пясък и тръгна да излиза. Но откри, че не може да направи нито крачка към брега. Водата се въртеше около него и му беше трудно дори да стои. После изведнъж изгуби почва под краката си и течението бавно и безмилостно го понесе навътре. Помъчи се да не изпада в паника, но заблъска лудо с ръце, за да се пребори с течението. Никога през живота си не се беше чувствал така уморен и започна да гълта вода. Нямаше смисъл да вика, нямаше кой да го чуе. Погледна към голямата къща, която се намираше толкова близо до него, но в която нямаше признаци на живот.

Тогава видя Конрой да излиза на терасата с вестник в ръка. Той седна и разтвори вестника, без да поглежда към брега.

— Конрой! — успя да извика Странд. — Конрой!

Видя как Конрой започна да се оглежда озадачено, сякаш не можеше да определи откъде идва гласът. После забеляза Странд, който махаше като обезумял, неспособен да вика повече, и се мъчеше да държи главата си над водата.

Конрой се обърна и замаха към къщата, после хукна към плажа, смъквайки пуловера си в движение. Беше по бермуди и бос. Гмурна се и заплува към Странд. Когато стигна до него, му каза с учудващо спокоен, равен глас:

— Без паника, мистър Странд. Само се обърнете по гръб и се дръжте над водата. Аз ще ви хвана. — Правата му коса беше залепнала за черепа, а ръцете му бяха слаби и бели.

Странд се обърна по гръб. Слънцето блестеше в очите му през мъгла от пяна. Усети, че ръката на Конрой го държи под брадата. Конрой плуваше със свободната си ръка бавно, много бавно, но не към брега, а успоредно на него. Течението ги отнасяше все по-навътре в морето. Странд дишаше тежко, поемайки болезнено въздух и вода. Брегът се отдалечаваше все повече и повече…

Повдигна глава и забеляза, че някой тича към брега и носи нещо. След миг осъзна, че това е Линда Робъртс и че мъкне намотано въже. Видя я как се гмурна във вълните и я изгуби от погледа си.

После изведнъж течението пусна двамата мъже. Конрой дишаше на пресекулки.

— Окей — рече той, — вече сме вън от него. Само запазете спокойствие.

Той започна да тегли Странд бавно към брега и с всяко загребване дишаше все по-тежко. Няма да успеем, помисли си Странд, и двамата ще се удавим. Искаше да каже нещо на Конрой, но не можеше да говори. После се чу цопване във водата до тях и Конрой протегна ръка. Беше въжето, което им хвърли мисис Робъртс, влязла до кръста във водата. Странд беше сигурен, че е стоял с часове във водата, а брегът изобщо не се приближаваше, но поне не се и отдалечаваше повече.

— Сега вече ще успеем — рече Конрой като хвана въжето.

Ръката му, която държеше Странд, сякаш доби нова сила. Мисис Робъртс бавно задърпа въжето. Сантиметър по сантиметър, милиметър по милиметър те се приближаваха до мястото, където стоеше тя. Когато стигнаха до нея, двамата с Конрой изтеглиха Странд през прибоя и най-накрая той се намери легнал на грубия пясък до самия бряг, като се мъчеше да се усмихне на мисис Робъртс, чиято тънка рокля бе прилепнала за кокалестата й фигура. Но лицето му сякаш се беше вкаменило и той не можеше да се усмихне.

Конрой се свлече до него със затворени очи, като дишаше тежко.

— Попаднали сте на подводно течение — каза мисис Робъртс и отмахна, мократа коса от очите си, а гласът й звучеше, сякаш говореше по телефона отдалече и връзката беше лоша. — Тези течения не са постоянни и са една от основните атракции на това крайбрежие.

После Странд загуби съзнание. Когато дойде на себе си, усети, че нечие лице се беше надвесило над неговото, нечии устни бяха притиснати до неговите и вкарваха топъл дъх в устата му. Целувката на живота. Изразът се въртеше глупаво в главата му. Мисис Робъртс се изправи. Тя сякаш се носеше над него, някъде между небето и земята, в червена мъгла. Конрой също се понесе над него в някаква червена мъгла.

— Жив е — чу той Конрой, пак като по телефона при лоша връзка.

Най-ужасната болка, която беше изпитвал през живота си, разкъсваше гърдите и раменете му и той не можеше да диша.

— Конрой — едва чуто промълви той, — боли ме. Боли ме тук… — Той успя да посочи гърдите си. — Боя се, че…

След половин час вече беше в интензивното отделение на болницата в Саутхамптън, доктор Колдуел стоеше надвесен над него и говореше на някого, когото Странд не можеше да види.

— Сърдечен…

„Един мъж точно на твоите години“ — беше казал доктор Принз…

След това дълго време нито чуваше, нито си спомняше нещо.

8

Минаха две седмици, преди да излезе от болницата. Доктор Колдуел се оказа много способен. Доктор Принз дойде от Ню Йорк със сериозен вид. Един голям специалист по сърдечни болести, повикан от Хейзън, долетя с вертолет от града и даде надежда. Лекарите проверяваха, изследваха и си шепнеха в коридора. Конрой, навигаторът с пепеляво лице от дълбините, помагаше при превозването. Елинор бе отменила пътуването си до Гърция и живееше в къщата с Джими. Лесли бе започнала да пътува до Ню Йорк и обратно, когато най-страшното бе минало, за да може да продължи уроците си и да бъде с Каролайн, докато тя полага последните си изпити.

Болката беше преминала вече, но Странд още се чувстваше толкова слаб, че с голямо усилие повдигаше дори ръцете си. Хейзън го откара в голямата крайбрежна къща, където двамата с мистър Кетли го качиха на ръце в спалнята.

Всички лекари го предупредиха, че има нужда от почивка, от дълга почивка. Беше се оставил в ръцете им като бебе, позволявайки на другите да решават вместо него. Не мислеше за бъдещето, а приемаше всичко, каквото му кажеха и каквото му даваха за ядене, лекарствата, които му предписваха да пие, и климатичната инсталация в голямата спалня на втория етаж с изглед към океана, където можеше да съзерцава картината на Реноар. Беше изтощен, но благодарен на всички и не си правеше труда да говори.

Можел да живее и до сто години, му казаха лекарите, ако се грижи за себе си. Винаги бе мислил, че се грижи за себе си. Никой не му бе казвал за подводните течения, нито за злата сила на океана. На масичката до леглото му имаше писмо от Джудит Куинлан. Не го беше отворил. Чудеше се дали е успял да благодари на Конрой и на Линда Робъртс, задето му бяха спасили живота. Ще има достатъчно време, когато силите му се възстановят. Не беше свикнал да боледува, но се отдаде на това състояние със смътно удоволствие. За известно време нямаше да носи отговорност за тялото си.

Хората говореха с него — Лесли, лекарите, Елинор, Джими, Каролайн, Хейзън, мистър и мисис Кетли. Миг след като му кажеха нещо, той вече не си спомняше какво е то. Усмихваше се мило на всички с убеждението, че усмивката му вдъхва увереност. Не му се четеше, не го интересуваше нито какво става в страната, нито проблемите на другите, нито какво е времето. Някой подхвърли, не си спомняше кой, че това било най-хубавото лято от години, макар че в голямата разкошна стая климатът беше винаги един и същ.

Директорът на гимназията дойде да го види и му каза да не се безпокои за катедрата.

— Знам, че ще се оправите — рече той. — Почивайте си спокойно и когато сте готов да се върнете, само ми се обадете по телефона. Мястото ви ще бъде свободно.

Нямаше настроение за телефони и не се тревожеше за катедрата.

В стаята му винаги имаше цветя през деня, но той никога не бе знаел имената им, а и не се интересуваше.

В спалнята му бе сложена кушетка за Лесли и той не попита защо, след като толкова години бяха спали заедно, сега тя прекарваше нощите на отделно легло.

Спеше повече от всякога през живота си.

Една вечер, когато започна да се чувства по-добре, каза на Лесли, че всеки човек трябва да прекара поне един сърдечен удар.

Тя се засмя. Беше отслабнала и по лицето й се бяха появили бръчки, които не беше виждал досега.

Хърбърт Соломон му изпрати един касетофон с избрани записи на Бетховен, Брамс, Сезар Франк62 и песни на Джоун Бейз, Боб Дилан и някой си Коен63. Странд не поиска да му пуснат касетофона.

Линда Робъртс му изпрати обемиста книга за Южна Франция, с красиви снимки. Той дори не я отвори.

Каролайн смяташе, че е изкарала добре изпитите си. Той полагаше други изпити и не я попита какви предмети е държала. Но се поинтересува за човека от Тръскот.

— Изглежда, мина добре — отвърна Каролайн без ентусиазъм. — Два пъти ми засече времето и каза, че според него ще ме приемат. Щял да говори с мистър Хейзън. — Тя вдигна рамене. — Няма значение. — Забеляза, че лицето й също е отслабнало и сякаш често плачеше. Искаше му се да я утеши, но му костваше прекалено голямо усилие. Предаде му много поздрави от Алегзандър и мисис Къртис и кутия с курабийки от мисис Къртис, направени лично от нея. Той ги даде на Каролайн да ги изяде.

Джузепе Джанели му изпрати увеличена снимка на Елинор, застанала с развята дънкова рокля на една дюна, засмяла се срещу небето, а около босите й крака стръкове остра трева. С нея имаше бележка, която Лесли му прочете:

Беше се подписал:

— Той е чудесен младеж — рече Лесли, постави снимката на бюрото, където Странд можеше да я вижда от леглото. — Няколко пъти си говорихме надълго и нашироко с него. Луд е по Елинор.

От време на време Странд поглеждаше небрежно към снимката. Чудеше се какво ли е казал Джузепе Джанели на дъщеря му, за да я накара да се засмее така срещу небето.

Понякога късно през нощта чуваше как Лесли свири тихо на пианото долу. Не знаеше дали свири за себе си или имаше някой друг, който я слушаше. Мислеше да я пита, но когато тя идваше да си легне, той забравяше.

От време на време Хейзън се качваше в стаята и го гледаше сериозно.

— Не бива да забравям — рече Странд на Хейзън — да ходя на гости само на хора, които включват в списъка на поканените добри плувци. Не бива също да забравям да благодаря на Конрой и Линда. Постъпката им минава границите на чувството за дълг, не смятате ли?

Хейзън не му отговори на въпроса. Вместо това каза:

— Аз вече им благодарих от ваше име. Дадох на Конрой хиляда долара — парите са всичко за него, той пести като луд, и малка златна гривна на Линда. Дрънкулка.

— Сега — рече Странд, чувствайки се неудобно от тази информация, — сега знам колко струва животът ми. Хиляда долара и една дрънкулка.

Хейзън го изгледа любопитно.

— Всяко нещо си има своята цена — отсече той, — която невинаги съответства на стойността му. Бих ви посъветвал да не се притеснявате за пари. Което води до друг един въпрос. Достатъчно добре ли се чувствате, за да говорим?

— Съвсем — отвърна Странд.

— Знаете ли, че след първите десет дни лекарите казаха, че ще се оправите и ще можете да водите нормален, макар и по-спокоен живот? — попита Хейзън.

— Не. Но новината е хубава.

— Разбира се, че е. Но това означава, че ще трябва да мислите до края на живота си. Ако приемете сериозно думите им. — Хейзън говореше почти обвиняващо. — Което значи, че няма да се върнете на старата си работа през септември, сякаш нищо не е било.

Странд потисна една въздишка. Знаеше си, че някой ден, и то не чак толкова далечен, му предстои и това, но беше използвал привилегията на всеки инвалид да го отложи малко.

— Не съм убеден — продължи Хейзън, — че инвалидната пенсия на една нюйоркска гимназия ще бъде кой знае колко голяма, особено при сегашната инфлация.

— Колкото таксата за метрото — каза Странд.

Точно. Не исках да отварям дума за това толкова скоро, но имам някои съображения… — Той махна неопределено с ръка. — Позволих си да говоря за вас с директора на едно малко училище в Кънетикът. Дънбъри. Намира се на около два часа път от Ню Йорк, на север от Ню Хейвън64. Баща ми направи няколко щедри дарения на училището приживе, а после и в завещанието си. Беше завършил колеж заедно с този, който стана директор и много го уважаваше. Сега синът му е директор и е готов да приеме благосклонно всякакви предложения от моя страна. Училището е малко — около четиристотин момчета. То се ръководи по старата система, която одобрявам. Може би точно то ще бъде подходящо и за вашия приятел Хесус Ромеро. Там ще можете да го държите под око.

— Никога нищо не забравяте, а Ръсел? — възкликна Странд с искрено възхищение.

Хейзън пренебрегна комплимента, като сви нетърпеливо рамене.

— Класовете са малки и няма да имате много работа — продължи той. — Около дванайсет часа седмично, поне първия срок, така ми каза директорът. С работата дават един стар удобен апартамент, което в днешно време е по-добро и от заплата, много по-добро. А когато споменах на директора — името му е Бабкок, чудесен човек между другото, сигурен съм, че ще ви допадне — за жена ви, той сподели, че отдавна искал да въведе курс по музика и бил убеден, че тя ще бъде изключително полезна. Освен това животът в едно тихо училищно градче е много по-спокоен, отколкото при постоянната борба в Ню Йорк. Уморявам ли ви?

— Малко — призна Странд.

— Просто защото няма много време за губене, затова — извини се Хейзън. — Учебните занятия започват само след два месеца и преподавателите трябва да бъдат уточнени. И още нещо. Бабкок ще ходи на гости на свои приятели в Монток другата седмица и ще може да се отбие тук, за да си поговорите, което ще ви спести едно пътуване до Кънетикът.

— Всичко звучи много обещаващо — рече уморено Странд. — Разбира се, първо ще трябва да поговоря с Лесли.

— Аз вече говорих с нея — рече Хейзън. — Тя одобрява с цялото си сърце.

— На мен нищо не ми е казвала — отвърна Странд. — А може и да е казала, но аз не си спомням. Много неща не си спомням тези дни, нали разбирате.

— Това ще се промени — вметна уверено Хейзън. — Както и да е, тя пожела първо аз да ви го съобщя. Не искала да ви влияе прекалено много.

Странд кимна.

— Откакто излязох от болницата, тя се държи с мен, като че ли съм направен от стар порцелан.

Хейзън се засмя.

— Забелязах. Но когато се оправите, и това ще се промени, както всичко друго. Ще започнете да ставате от леглото и да се движите сам и няма да повярвате колко различен изглежда светът.

— Не, благодаря, стига толкова изненади.

Когато Хейзън излезе от стаята, той си позволи лукса да изпусне една въздишка, която бе потискал, докато човекът беше там. „Ще трябва да мислите до края на живота си“, каза Хейзън. Освен всичко друго това означаваше и за пари. Постоянно и винаги — за пари. Знаеше, че това, което се беше случило с него, е много скъпо, ала за първи път от трийсет години и нещо не питаше кое колко струва. Но сметката скоро ще му бъде представена и ще трябва да я плати. Отново въздъхна.

Затвори очи и се унесе в дрямка. Когато се събуди, смътно си спомняше, че Хейзън беше идвал в стаята и споменал за някакво училище. Но не се сещаше нито как се казва училището, нито къде се намира, нито името на човека, който щеше да дойде да говори с него, нито дали Хейзън го осведоми за заплатата. Отпусна се назад и пак задряма.

Сутринта, когато доктор Колдуел му каза, че може вече да слиза долу, той настоя да се облече, макар Лесли да се опита да го убеди, че ще бъде по-лесно само да си наметне един халат върху пижамата.

— Няма да позволя терасата на Ръсел Хейзън да заприлича на предната веранда на някой старчески дом — възрази той.

Дори се обръсна. За първи път се поглеждаше в огледало след злополуката, както наричаше случката в себе си. Беше блед и много слаб, очите му изглеждаха огромни на изпитото лице и приличаха на две въпросителни, очертани с черно мастило. Докато беше на легло, мистър Кетли го бръснеше през ден и не се нуждаеше от огледала.

Обличаше се с бавни и внимателни движения, съзнавайки, че костите и артериите в обвивката от застрашена плът са крехки. Но все пак нали се движеше. Лесли стискаше ръката му, докато слизаше по стълбите, хванал се за перилата, а мистър Кетли вървеше с лице към него, сякаш се боеше, че изведнъж ще политне напред и ще трябва да го хванат.

Легна на терасата в един шезлонг, повдигнат върху възглавници, с одеяло върху коленете, изпълнен с благодарност към топлото слънце и бриза от океана. Всичко му се струваше съвсем ново — малките бели облачета по лятното небе, цветът на морето, въздухът в дробовете му. „Вън от опасност сте — му бе казал доктор Колдуел. — Ако внимавате.“ Да внимава, му бе обяснил доктор Колдуел, означаваше да не се качва по стълбите повече от веднъж на ден, да се храни умерено, да се въздържа от алкохол, секс и тревоги и най-важното, да не се вълнува. Странд обеща да внимава. „Ще си поставя за цел да хвана тен — бе заявил той на доктор Колдуел — и да не се вълнувам.“

Каролайн му разказа как всички говорели за неговия кураж. Той не я попита кои всички, не се чувстваше нито смел, нито страхлив.

Като лежеше така, а Лесли седеше до него, хванала ръката му, изведнъж осъзна, че в продължение на много седмици се е интересувал само от себе си.

— Разправи ми всичко — помоли той Лесли, — за всички. — Сякаш току-що се връщаше от дълго пътешествие до някакво място, откъснато от целия свят. Долината на сенките. Дали може да я достигне Уестърн Юниън65, сателит или човешки глас? — Първо за теб. Какво става с уроците ти?

— Оправям се някак си с тях — отговори уклончиво Лесли.

— Как?

— Събрах ги всичките в един ден — отвърна тя. — През лятото е лесно. Толкова много хора са извън града.

Той кимна.

— Как е вкъщи?

Добре — рече Лесли. — Мисис Къртис бърше прахта три пъти седмично.

— А Каролайн?

Лесли се подвоуми.

— Вчера разбра, че са я приели в Аризона. Нямало да отиде, ако ти не си съгласен.

— Съгласен съм.

— Престана да играе тенис. Подари всичките си дрехи за тенис и ракетата на една приятелка.

— И защо го е направила?

— Било й омръзнало да играе. — Лицето на Лесли беше сериозно и тя се извърна на другата страна, докато говореше. — Според мен просто омилостивява боговете. — Гласът й звучеше глухо. — Отказа се от това, което обича, в замяна на нещо по-скъпо… да продължавам ли да ти обяснявам?

— Не.

Известно време мълчаха, ръката на Лесли почиваше в неговата. Всяка възраст изисква своята своеобразна саможертва, помисли си той. Ако умре, дъщеря му дали ще си поиска обратно хубавите бели къси панталонки, памучните блузи и ракетата, разочарована от боговете? Каква атавистична набожност я бе подтикнала към това трогателно и смешно детско отричане?

— А Джими? — попита Странд. Ако и Джими се е отказал от китарата си, как ли ще я оценят боговете спрямо тенис ракетата?

— Той е в Ню Йорк — отвърна Лесли. — Имаше уговорка да се види с Хърб Соломон. Ако щеш вярвай, Джими се притесняваше сам да се обади на Соломон и Ръсел уреди срещата.

— Може би трябва да сключим договор с Ръсел за една година да стане главен управител на цялото семейство — каза Странд. — Чудя се как сме се оправяли досега без него.

— Радвам се да видя, че се възстановяваш — рече Лесли. — Започваш да си връщаш чувството на неблагодарност.

— Достатъчно благодарен съм. — Странд помълча, преди да продължи. — Поне така ми се струва. Трябва да му благодариш от мое име заради всички. Той ме прекъсва всеки път, щом помисли, че се каня да заговоря за това.

— Знам. Не дава и да се спомене. Аз се опитах един-два пъти. Отряза ме. Не разбрах дали се разсърди, или се смути.

— Каза ли ти, че е дал хиляда долара на Конрой и златна гривна на Линда Робъртс, дето ме измъкнаха от морето?

— Не — отвърна Лесли, — но те ми казаха.

— Не ти ли се струва странен този начин да даваш компенсация на хора, които все пак са рискували живота си, за да спасят един сравнително непознат човек?

— До известна степен да — призна Лесли. — Такъв му е стилът. Той е затворен човек. Не може да показва чувствата си, а само да ги демонстрира. С пари, услуги… разни символи.

— Въпреки това кара ме да се чувствам особено. Като нещо в обявите за изгубени и намерени вещи: „Изгубен е учител на средна възраст, някъде в Антлантическия океан. Предлагаме възнаграждение, ако бъде върнат в приличен вид.“

— Никога не му показвай, че се чувстваш така. Щедростта е негово хоби, тя му помага да компенсира това, което изпитва към работата си. Онази вечер говорихме на тази тема и той сподели, че щедростта у един адвокат се смята за слабост. Ясно е, че не може да понася някой да го мисли за слаб човек.

— Той спомена, че сте обсъждали въпроса за училището — рече Странд, доволен, че паметта му се връща. — Каза, че си съгласна.

— Нещо повече дори. Целунах го за хрумването му.

— Не е необходимо да се стига до крайности — подхвърли сухо Странд.

— Това е най-доброто разрешение — добави Лесли. — За всички ни.

— Ти обичаш да живееш в Ню Йорк — каза той. — Как мислиш, че ще се чувстваш забутана в едно заспало градче, заобиколена от приблизително четиристотин пубертетчета?

— Няма да умра. Все едно, това не е от значение. Важното е ти да си жив и здрав. А Ню Йорк е само на няколко часа път. Ще се оправя.

— Може, когато онзи човек дойде да ме види…

— Мистър Бабкок.

— Да, мистър Бабкок. Може да реши, че не съм подходящ за тях.

— Не се безпокой. Аз говорих с него по телефона и той е възрадван, че ще отидеш да работиш при тях.

— Възрадван. Ама че дума.

Той въздъхна, погледна синята вода на басейна, безупречно чистите рогозки, белите дюни, блестящия океан.

— Знаеш ли, не можем да стоим тук до започването на учебната година. Едно е да дойдеш за уикенда и да останеш при непредвидени обстоятелства, друго е да…

— И за това няма да ти даде да се обадиш. Говорих с него или поне се опитах да го направя…

— И какво?

— Казах му, че ще те отведа обратно в града веднага щом може да ставаш.

— А той?

— Той ме попита дали искам да те убия — рече Лесли.

— Какви грижи започнах да създавам.

— Стига — сгълча го Лесли. — Естествено той преувеличава малко, но няма съмнение, че тук си безкрайно по-добре. Семейство Кетли, морският въздух. Вкъщи нямаме климатична инсталация, а в града е адски горещо. Ръсел каза, че най-малкото, което може да направи за човека, когото едва ли не е оставил да се удави пред очите му, е да те задържи тук.

— Той има странна ценностна система — забеляза Странд.

— Нямаше да е зле, ако имаше повече такива като него — отвърна Лесли. — Между другото, почти съм сигурна, че не е Линда Робъртс.

— Какво не е?

— Предполагаемата любовница.

— А, това ли?

Друг свят. Други хора.

— Защо не е?

— Хейзън само се грижи за нея — отговори Лесли. — И за парите й. Той е изпълнителят на завещанието на мъжа й, който й е оставил цяло състояние, но Ръсел сподели, че ако я зарежел сама да се оправя, досега нямало да има нито цент. Била готова да помогне на всеки, който й разкаже някоя нещастна история. Не можела да се отърве от разни паразити. На два пъти я предпазвал да не се омъжи за мъже, които се влюбвали в парите й. Грижи се за нея, защото мъжът й е бил негов много близък приятел, а тя имала добро сърце и била самотна. Затова говорела толкова много, когато й се удаде възможност. Още една проява на щедрост. В неговия стил: раздава времето си, обичта си, всичко.

— Такъв е наистина — съгласи се Странд. — Но защо това ще изключва?

— Видях го да се разхожда по плажа с Нели Соломон.

— Е, и какво?

— Един мъж и една жена вървят по особен начин, когато мислят, че никой не ги наблюдава.

— О, Лесли, ти пък.

— Той се е разхождал с мен по плажа — каза Лесли, — виждала съм го и с Линда Робъртс, и с Елинор. Уверявам те, че има разлика. Голяма разлика.

— Нали не клюкарстваш? — попита Странд, макар да знаеше, че Лесли никога не се занимава с клюки.

— Това е просто интуиция — отвърна Лесли. — Не го вземай за божествено откровение.

Но той беше сигурен, че е права. Изпита завист към Ръсел Хейзън и разочарование от Нели Соломон. Напречните течения около една маса на вечеря. Спомни си лекото ощипване на мисис Соломон под масата, когато мисис Робъртс направи забележката си за Франция.

— Блазе му. — Запита се дали Хърбърт Соломон е снизходителен човек. Не изглеждаше такъв. Странд нямаше нищо против никого. Сети се за неразпечатаното писмо от Джудит Куинлан и си спомни, че и той също не е невинен. Сексуалната революция с нейните лекомислени чифтосвания беше за младите. Неговото верую бе по-строго. Затвори очи, усещайки топлината на слънцето върху клепачите си, и известно време и двамата мълчаха.

Подхвана друга тема.

— Съжалявам, че развалих ваканцията на Елинор.

— Гърция няма да избяга до другата година — успокои го Лесли.

— Какво, помислила си е, че ще умра ли? — каза го със затворени очи. — Затова ли остана?

— Не зная какво си е помислила — отговори Лесли. — Просто заяви, че иска да остане. Сега е вече на работа. Не си взе допълнителната седмица. Струва ми се, че скоро ще чуем от нея важни новини.

— Като например?

— Например, че скоро ще се омъжи.

— Ти как се чувстваш?

— Както обикновено в такива случаи — и радостно, и тъжно. Много хубава двойка са…

— Това достатъчно ли е?

Лесли въздъхна.

— Сигурно ще разберем след двайсетина години.

— Ние бяхме наполовина хубава двойка — рече Странд.

Лесли се засмя.

— Обадих се на нашите да им съобщя за теб и те ти изпратиха много поздрави. Баща ми каза, че още първия път, когато те е видял, си е помислил, че не изглеждаш много здрав.

Странд се засмя едва-едва.

— Палм Спрингс не го е променил.

— Чудел се как всички в Ню Йорк не получават сърдечни удари. Според него трябва да се преместим в Палм Спрингс — действал чудотворно на сърцето.

— Предай му, че ще отида в Палм Спрингс, когато той се махне оттам.

— Виждам, че вече се оправяш — каза безгрижно Лесли.

— И без това не бях в Ню Йорк, когато се случи — рече Странд, — а на половината път за Португалия.

За известно време пак млъкнаха. Странд още стоеше със затворени очи.

— Ти помисли ли си, че ще умра?

— Нито за миг.

— Защо?

— Защото — отговори Лесли — нямаше да мога да го понеса.

Хърб Соломон дойде на терасата, където лежеше Странд. Странд беше сам. — Лесли бе някъде долу на плажа с Линда Робъртс. Лесли рисуваше, а Линда, както той предполагаше, говореше. Лесли имаше рожден ден предишната седмица и Хейзън я изненада, като й подари портативен сгъваем статив и много скъп комплект маслени бои и четки. Каролайн работеше в една ветеринарна клиника в града, а Джими просто беше отишъл там за няколко дни. Хейзън също бе В Ню Йорк. Соломон продължаваше да прилича на Джордж Уошингтън, дори с памучни панталони и плетена блуза. Носеше голяма дъска с нещо върху нея, увито в станиол.

— Добро утро — поздрави той. — Чух, че вече приемате гости.

— Колкото са повече, толкова по-весело е — отговори Странд. — Заповядайте, седнете.

Соломон остави дъската на една маса.

— Нели ви омеси хляб — додаде той и махна станиола. Хлябът бе огромен, имаше кафява коричка и ухаеше божествено. — Още е топъл — продължи Соломон. — Тя много държи на домашно приготвения хляб. С небелено жито, смляно ръчно с камък, ей такива неща. Казва, че хлябът трябва да се омесва с любов. Помисли си, че може да възбуди апетита ви.

— И е била съвършено права — рече Странд, без да знае какъв е протоколът за приемането на хляб от съпруга на предполагаемата любовница на неговия домакин. Работни ръчички, и в кухнята, и другаде. — Благодарете на жена си от мое име. — Пресегна се, отчупи си малко от хляба и го опита. Беше толкова божествен, колкото изглеждаше и миришеше. — Мммм! — възкликна той. — Вие не искате ли малко? — Хляб и сол, и съучастничество. Връзките на приятелството.

— Трябва да внимавам за килограмите си — отвърна Соломон и седна. И за други неща — също трябва да се внимава, помисли си Странд. Соломон се огледа с одобрение. — Вие сте щастлив човек, Алън — рече той:

— И още как.

— Нямам предвид, че се измъкнахте от морето. А това, че имате възможност да се възстановявате на такова място… знаете какво искам да кажа.

— Ръсел Хейзън душата си дава за приятелите — продължи Соломон. — А дори кръвта си. Много добре го познавам. От петнайсет години ми е адвокат. В музикалния бизнес съм нещо като титан — ала в истинския бизнес, с който се занимава фирмата на Ръсел, направо съм пигмей. Но той се тревожи за мен, като че ли съм Американската телефонно телеграфна система. На няколко пъти, ако не бяха неговите съвети, отдавна да съм пропаднал. Той не е щастлив човек… — Соломон се огледа предпазливо. — Предполагам, че сте чули някои от историите?

— Някои да — отвърна Странд, на когото не му се слушаха никакви истории.

— Не е щастлив човек, но затова пък е нещо изключително рядко — той е добър човек. Добър, но без късмет. Удивително, колко често тези неща вървят заедно. Аз гледам да поддържам разумно равновесие. — Соломон се изсмя с дълбокия си тътнещ бас. — Ръсел се бои, че няма да се грижите за себе си. — Изведнъж гласът на Соломон стана сериозен. — Много се е привързал към вас. Към цялото ви семейство, с основание, бих казал.

— Както споменахте, той е самотен човек.

Соломон тъжно кимна.

— Една вечер, когато си беше пийнал малко повече, ми призна, че е разбрал кога е направил най-грешната стъпка в живота си — когато е казал за първи път: „Да, татко“ — Соломон направи физиономия. — Старите американски семейства. За щастие, аз произхождам от новите. Нели ми разправи, че ви е взела за евреин. — Соломон се засмя. — Тя вече е започнала да мисли, че едва ли не всеки втори човек е евреин. Били ли сте женен преди?

— Не.

— Личи си. Нели ми е втора жена — и последна. Имам две ужасни деца. Не от нея — побърза да добави той. — Ето ти тема за разговор — децата. Кръв да ти закапе от сърцето. — Лицето му потъмня при тези думи. — Поговорете с Ръсел някой път. Би трябвало да напишете някой наръчник с вашето котило: „Как да възпитаваме хора в двайсетия век“. Ще се търси повече от Библията. Дръжте се, братко. За много неща трябва да бъдете благодарен.

— Знам — отговори Странд, макар да не беше сигурен, че трябва да бъде благодарен по причините, които Соломон имаше предвид.

Соломон го изгледа, замислено с присвити очи, същински Джордж Уошингтън, който прави преглед на войските си. Дали край Вали Фордж66 или Йорктаун67?

— Всъщност не изглеждате толкова зле — забеляза Соломон. — Може би малко сте поотслабнали, но иначе имате хубав загар.

— Лекарите казват, че мога да изкарам до сто години.

— Че кой иска да изкара чак до сто години? — възмути се Соломон. — Каква глупост.

— И аз така мисля.

И двамата се засмяха.

— Имах интересен разговор със сина ви — подхвърли Соломон. — Умно момче. Каза ли ви, че започва работа при мен от понеделник?

— Не.

— Така ли? — Соломон изглеждаше изненадан.

— Според мен той смята, че аз съм против това да се захваща с музикалния бизнес — поясни Странд.

— Наистина ли сте против?

— Не искам да се разочарова. Всичко е толкова несигурно. А и нямам ни най-малка представа дали го бива.

Соломон кимна сериозно.

— Аз му обясних всичко тава. Пак го прослушах, като доведох и някои от моите хора да го чуят. Съвсем точно и откровено му дадох да разбере. Казах му, че на Тин Пан Али68 не се прави музика, а направо ти разгонват фамилията. Стара китайска шега. Ако едни успяват, десет хиляди не могат. Жестока работа, да чакаш години своя шанс, а може би най-лошото е да го дочакаш и после да се провалиш. Съвсем направо му го казах. Добър изпълнител е и има приличен глас, но в начина, по който свири и пее, няма нищо оригинално и неговите песни — онези, които сам е написал, всички са подражателски. Обясних му, че според мен му липсва онова особено нещо, онзи заряд, който прави един изпълнител прочут.

— И той как го прие?

— Като войник — отговори Соломон.

— Но вие споменахте, че ще започне работа, при вас…

— В бюрото — отвърна Соломон. — Не като изпълнител. Е, може след няколко години, като стане по-зрял и намери свой стил. Или звук, както той го нарича. Тогава, разбира се, може да се окаже, че греша. И преди ми се е случвало. — Той се усмихна кисело, спомняйки си грешките, пропуснатите възможности. — Но както вече казах, той има верен слух и знае почти всичко за сегашните певци — какво могат, какво не, какво са постигнали. Мисля, че ще ни бъде много полезен да отсява безнадеждните случаи, които непрекъснато обсаждат бюрото ми, и да улавя малкото, били те един или двама, които имат шансове да успеят докрай. Работата не е така творческа, както на него му се иска, но все пак е творческа. Нали разбирате за какво говоря?

— Мисля, че да. И той се съгласи?

— Да.

— Много мило от ваша страна, че му давате тази възможност.

— Не е милост, а бизнес. Чувствам, че мога да му имам доверие. Това не ми се случва кой знае колко често.

Докато Соломон говореше, Странд започна да си изгражда съвсем друга представа за него. Това не беше веселият разказвач на анекдоти по разни вечеринки, чийто глас напомня за Ню Йорк, нито приятният съсед, който подарява хляб, а един проницателен, суров човек, честен и неумолим в преценките си за различните възможности, характери, недостатъци и добродетели.

— Джими има късмет — рече Странд, — че вие ще му бъдете шеф.

— Надявам се, че и той ще е на същото мнение. И се надявам така да бъде. Има хиляди капани. — Соломон се изправи. — Не искам да ви уморявам повече: Трябва да се омитам.

— Изобщо не ме уморявате. Лекарят каза, че утре трябва да стана и да започна да се разхождам по малко. По един километър на ден.

— Истината е — добави Соломон, — че имам да ходя в града. Трябва да бъда в службата си до два часа. Една певица, която скоро направи запис при нас, е решила, че той не й харесва или скапаният й мъж е казал, че не му харесва, и тя иска да запише всичко наново. Ще има сълзи. — Той се ухили, изпитвайки предварително удоволствие от сцената, която щеше да се разиграе следобед в службата му. — Ще се поставят ултиматуми. Ще спестя около петдесет хиляди долара. Нели ще остане тук. Ще й бъде много приятно да дойде да ви поздрави.

— Нека заповяда.

— Ще й предам. Всичко добро, Алън. Не ви измъкнаха от вълните, за да ви изпуснем ние.

Той тръгна да си върви.

— О — обади се Странд, — боя се, че не ви благодарих за касетофона и записите.

Соломон вдигна рамене.

— Няма защо — отвърна той. — Аз раздавам музика, както хората с кошниците на Пето Авеню раздават кравайчета. Когато се пооправите, трябва да дойдете у нас на гости. Нели каза, че сте й станали симпатичен от първата вечер.

— Споделихме някои тайни — рече Странд и махна за довиждане на Соломон, когато той си тръгна.

Странд дълго време гледа към океана, после се пресегна разсеяно и си отчупи още едно парче хляб и отхапа, усещайки вкуса на смляното с камъни жито.

Омесен с любов.

Задряма. Спането, помисли си той, докато шумът от прибоя заглъхваше в съзнанието му, спането може да се превърне в постоянно занимание.

Събуди се от нечии гласове. Лесли и Линда Робъртс се качваха от плажа по стълбите на терасата. Лесли носеше статива и платното, на което бе рисувала, а Линда Робъртс — огромната кутия с боите и четките и палитрата на Лесли. И двете бяха боси, Линда — по розов бански костюм с волани, който показваше, че има хубава фигура — с дълги крака и тънка талия. Кокалестите рамене и малкият бюст бяха на мода, женското тяло имаше приоритет в списанията, в които високи, полугладни момичета позираха в последните модели рокли. У Странд още веднъж се породиха съмнения за Хейзън и Линда Робъртс. В днешно време мъжете си падаха по точно такива жени. А може би и двете — и мисис Соломон, и мисис Робъртс? Вероятно Хейзън не беше чак толкова самотен, колкото разправяше Соломон. Никак дори. Спомни си през мъглата от пяна как Линда Робъртс залиташе, блъскана от вълните, вдигнала ръка, готова да хвърли примката на спасителното въже, после как дойде на себе си замаян, легнал върху морския пясък, и усети устните й върху своите, които вдъхваха живот в дробовете му. Да, тя беше нещо повече от модерна. За хората не бива да се съди по това какво говорят на маса. Някой ден ще й каже какво мисли. Но ще трябва да бъдат сами.

Лесли беше облечена в къса памучна пола и широка плетена блуза, която откриваше ръцете й. Тя също беше започнала да хваща тен, който й отиваше.

— Как мина сутринта? — попита Лесли, като стигна до терасата.

— Чудесно — отговори Странд. — А при вас?

— В щастливо цапане — каза Лесли, остави статива на земята и подпря платното на един стол.

Странд видя, че тя просто беше нанесла очертанията на един пейзаж с дюни и сива къща в далечината и мацнала различни цветове тук-таме като означение с какво смята да ги запълни после.

— Аз не бих го нарекла цапане — обади се Линда Робъртс. — Просто не мога да се начудя колко е сигурна в това, което прави. Дори при моето постоянно дърдорене цялата сутрин.

— Не е дърдорене — каза Лесли на мъжа си. — Тя е ходила във всички музеи в Европа, които аз никога не съм виждала, и сега започвам да разбирам какво съм изпуснала. Линда, недей да скромничиш, ти толкова много разбираш от живопис.

— Ръсел не ме оставя на мира — рече мисис Робъртс. — Кара ме да купувам картини. Някои са много странни наистина. Той ме подтикна да купя част от галериите тук и в Париж. Каза, че трябвало да стана покровител на изобразителното изкуство. Покровителка? Никой не знае вече как се употребяват тези думи. Председател, председателка, директор, директорка. Светът прекалено много се усложни. Жени във военноморското училище. Нямате представа колко много писма получавам от разни женски организации, които искат да подкрепя абортите и бог знае още какво. Както и да е, беше ми много приятно да прекарам сутринта по този начин, като гледам как една хубава жена прави нещо и знае какво е то.

— Аз само се преструвах — рече Лесли.

— А отгоре на това и пианото — продължи мисис Робъртс. — Кара ме да се чувствам направо изостанала. А сега трябва да отида в селото да си направя косата. Плажът, слънцето и морето са чудесно нещо и аз съм благодарна на Ръсел, че ми предоставя къщата си, но това, което правят с косата, е направо грехота. Лесли, надявам се, че не съм те разтревожила… с това, за което говорихме.

— Не, разбира се — отговори рязко Лесли.

— Е, довиждане до обяд — каза мисис Робъртс и влезе в къщата.

— За какво става дума? — попита Странд. — За какво говорихте?

— За нищо.

— Кажи, Лесли. — Виждаше, че е разтревожена.

— Глупости — отвърна Лесли. — Така си говори. Шантави приказки. — Тя въздъхна. — Става дума за носа на Каролайн.

— Горката Каролайн — въздъхна Странд. — За колко неща трябва да отговарям. Линда говорила ли е с Елинор?

— Не. Сама си го е измислила.

— Е, и какво според нея може да се направи по този въпрос?

— Тя смята, че Каролайн трябва да си направи операция. Веднага. Преди да постъпи в колежа. Според Линда щяла да стане страшно красива и момчетата щели да се изпопребиват за нея.

— И каква толкова полза от подобно нещо?

Лесли сви рамене.

— Линда смята, че това ще промени изцяло възгледите й за живота. Цитира дословно разни случаи: нейни племенници, съученички, разни плахи малки същества, които сега живеели като принцеси.

— Но Каролайн изглежда, и така има успех тук, независимо от носа си — защищавайки се, възрази Странд. — Ето това момче във втори курс от Уеслиън, Джордж Андерсън, което идва да я взема почти всяка вечер.

— На мен не ми харесва — рече Лесли.

— Това е отделен въпрос. За първи път някое момче изобщо проявява интерес, към нея.

— Той е разглезен младеж — продължи Лесли, пренебрегвайки думите на Странд. — Момче на тия години, и с такава луксозна кола. — Момчето караше корвет. — И как фучи по алеята и после набива спирачки, като че ли е някоя кинозвезда. Никак не ми харесва. С всички се държи направо невъзпитано и се зъби на Каролайн, ако закъснее с една минута и негова светлост трябва да чака. Казвам ти, всяка вечер стоя будна, докато се прибере, което никога не съм правила с Елинор, когато излизаше със своите приятели.

— С Елинор беше друго. И то не защото нямаше проблеми с носа си.

— Кой знае?

— Както и да е, нали се прибира рано и цяла?

— Засега — добави мрачно Лесли.

— Бих бил признателен на Линда Робъртс, ако си пазеше мнението за себе си.

— Тук не си познал, всеки друг може, но не и тя — засмя се Лесли. — Хайде да не говорим повече за това. Човек, който току-що се съвзема от сърдечен удар, има да мисли за по-важни неща. Елинор ще дойде за уикенда и аз ще поговоря с нея.

— Искаш да кажеш, че вземаш това на сериозно? — попита невярващ Странд.

— Наполовина — отговори Лесли. — А, Джими се обади сутринта. Ти спеше и аз не те събудих. Намерил си е работа.

— Знам — рече Странд. — Хърб Соломон беше тук и ми каза. Донесе ми един хляб омесен от жена му. Ще го изядем на обяд. Мистър Кетли го занесе в кухнята.

— Много мило от страна на Соломонови. Какво ти е мнението за работата?

— Няма да му навреди.

— Прекалено млад е за такова нещо.

— Бързо ще порасне в това поприще — рече Странд.

Лесли въздъхна.

— Ще взема да отида при някоя гледачка да ми каже какво ще стане с нас през следващите пет години. Линда имала някаква циганка в Гринич Вилидж69. Била направо невероятна. Правела хороскопи. Предсказала смъртта на мистър Робъртс.

— Точно от такова нещо имаме нужда сега — подхвърли иронично Странд. — Кажи на Линда Робъртс да си гледа задълженията като меценатка или каквото е там на изкуствата.

— Тя го прави от добро сърце. Не е чак толкова глупава, колкото изглежда.

— Никак дори — додаде Странд.

— Просто не е сигурна в себе си, бои се за остатъка от живота си, още не е преживяла смъртта на мъжа си, чувства се неудобно в кожата на богата вдовица и скрива всичко това, като се преструва на глупава. Тя предпочита хората по-скоро да й се присмиват, отколкото да я съжаляват. Всеки със своята маска.

— А твоята каква е? — попита Странд.

— Аз се преструвам, че съм възрастна сериозна жена — отвърна Лесли, — макар всъщност да съзнавам, че съм само едно осемнайсетгодишно момиче, което не е съвсем сигурно дали момчетата го харесват, или не. — Тя се засмя, стана, наведе се и го целуна по главата. — Слънцето никак не съсипва твоята коса — каза тя. — Ще ида да се приготвя за обяд.

Но когато се прибра в къщата, той я чу да свири на пианото нещо тъжно и сложно, което не можа да познае.

Веднъж, когато влезе във всекидневната у тях и тя свиреше Бах, я попита за какво мисли, като седи на пианото. „Надявам се — отговори му тя, — че така се обръщам към бога.“

Сега, като седеше на морското слънце, получил измамно здрав тен, слаб, но отървал се от тръбичките, машините и блещукащите циферблати на болницата, той се заслуша в мрачната и непозната музика на жена си, която бяха посъветвали да иде в града при някаква циганка, предупредила Линда Робъртс за края на мъжа й. Звездите по техния път, съдбата във вихъра на планетите, смърт по коридорите…

Господи, помисли си той, чувствайки се съвсем крехък в удобния си, покрити с одеяло шезлонг, какво ще се случи с мен, какво ще се случи с всички нас?