Хляб по водите

1

Той остави писалката си. Беше писал повече от час върху старото бюро на светлината на настолната лампа. Чувстваше се уморен, но знаеше, че няма да може да заспи, и седеше отпуснат на стола си, взирайки се през прозореца.

Първият за сезона сняг бе започнал да се сипе в ноемврийската тъмнина. В останалата част от къщата светлините бяха изгасени и шумът от радиоапаратите и касетофоните и трополящите стъпки на момчетата над жилището на Странд най-после бяха утихнали. Когато Лесли си беше вкъщи, тя не можеше да дочака този блажен момент, в който врявата се превръщаше в тишина. Обикновено в тези часове Странд просто седеше в някое голямо кресло и четеше или гледаше огъня, който смекчаваше студените есенни вечери, когато къщата изстиваше, след спирането на парното отопление за през нощта.

Стори му се, че чува шум от спираща пред къщата кола. Приличаше на мотора на стария фолксваген, който Лесли караше. Той скочи, отиде до прозореца и погледна навън с мисълта, че Лесли сигурно е променила решението си да преспи в Ню Йорк. Но навън нямаше никаква кола, само падащият сняг и тъмният училищен двор, брулен от вятъра. Той въздъхна и се върна на бюрото си.

Беше чул същия шум вечерта, когато Лесли се върна от Аризона и почти тичешком се спусна към вратата да я посрещне. Спомняше си, че и двамата се хвърлиха в прегръдките си, без да ги е грижа дали момчетата ги гледат, или не. Тя светеше от удоволствие, че отново го вижда, и от изражението й той разбра, че пътуването й е минало добре.

Седяха прегърнати на канапето до късно след полунощ, и тя му разказваше как е било в Аризона.

— Каролайн е сигурна, че там ще й допадне. Колежът й хареса — много е хубав и въобще не прилича на Сити Коледж, а и другите момичета от нейния етаж в общежитието са приятни и мили. Говорихме ли, говорихме — до безкрайност. Това, че бяхме съвсем сами няколко дни, без другите от семейството, които да ни отвличат вниманието, сякаш отприщи някакъв бент. Може би е трябвало да го правим и двамата по-често и с трите деца.

— Какво толкова имаше да ти каже?

— Ами, на първо място, че твоят мистър Ромеро й е направил много силно впечатление.

— Ръсел ще се зарадва да го чуе. — Странд не беше съвсем сигурен, че и той се радва чак толкова. — Какво й е направило впечатление? Че тичаше като луд във футболния мач ли?

— Тя дори не го спомена. Каза, че изглеждал по-внимателен и стеснителен от другите момчета.

— Това би изненадало Ромеро — промълви сухо Странд.

— Чувствала, че той няма желание да прилича на останалите момчета от своя клас.

— Почти няма такава опасност.

— И без това му било невъзможно, заявил той пред нея. От него щяло да излезе нещо голямо. — Още не знаел какво точно, но бил сигурен, че ще е голямо. Животът на почти всички момчета в училището се движел по релси… Каролайн сподели, че тонът му бил презрителен… На тях всичко им било предначертано — отиват в Харвард или Йейл, после в икономически институт, след което във фирмата на баща си, стават адвокати или президенти на банки, пипват големите пари и се пенсионират на петдесет и пет годишна възраст, за да играят голф. Всички ги очаквали големи изненади обаче. Той имал едно огромно предимство — него нищо нямало да го изненада. Те щели да го научат на разните номера…

— Кои те? — попита Странд.

— Не е обяснил на Каролайн кои. Само споменал, че щял да ги бие на тяхната собствена игра, на своята игра и въобще на всяка игра, която се води. Говорел много разпалено за тези неща, като че ли ги е обмислял дълго време, и тя предполага, че изглежда за първи път има възможност да ги сподели с някого.

— Предположението й не е вярно — рече Странд. — И аз съм получавал малка доза от същото. Не съвсем същото, но почти. — Той си спомни разговора за готите.

— И Ромеро им бил благодарен за това. Те го образовали. Като фелахите86 в Алжир, които учили в Сорбоната, а после изритали французите от страната, и като хитрите арабчета, завършили Харвард и Оксфорд, които щом свалили официалните костюми и си облекли пустинните одежди, се обърнали на сто и осемдесет градуса и накарали англичаните и американците да пуснат кръв за петрол като заклани свине.

— И какво мисли Каролайн за тази приятна информация?

— Тя му казала, че според нея само се прави на интересен, за да й се докара, че е прочел всички тези работи някъде и сега се опитва да я смае с приказките си.

— Това сигурно го е поласкало — забеляза Странд.

— Той я изгледал кръвнишки и тя си помислила, че ще стане и ще си тръгне. Но не го сторил. Отвърнал й, да, разбира се, че го е прочел някъде, сам го бил написал, след като прекарал една седмица в училището и си задавал въпроса какво, по дяволите, търси тук. Сигурно не са го приели, за да рита топка.

— Може би не е излъгал — рече Странд, — че сам го е написал. Звучи в негов стил.

— После я попитал тя къде учи и когато му казала за стипендията си по лека атлетика, той се засмял. Двама случайни бегачи, рекъл. Той поне знаел от какво бяга. Ами тя от какво бягала? После й съобщил, че дори след тъчдауна следобед, пак щял да напусне отбора, стоял само заради своя приятел Ролинс. Игрите били за децата.

— Джонсън няма да се разплаче, ако напусне — отбеляза Странд.

— Кой е този Джонсън?

— Треньорът по футбол. Ромеро разправял наляво и надясно, че няма въображение, и това стигнало до ушите му.

— Знам, че го мислиш за труден младеж — рече Лесли, — но никога досега не съм чувала Каролайн да говори за някого така. Тя твърди, че тази вечер била най-прекрасната, в целия й живот и когато се върнала вкъщи след вечерята, седнала и написала всичко, което си спомняла.

Още един в семейството, който си води дневник, помисли си Странд, сигурно е наследствено заболяване.

— Тя, изглежда, е запомнила всяка негова дума — забеляза той.

— Това не е всичко — продължи Лесли. — Когато Каролайн му разправила, че иска да стане ветеринарен лекар, Ромеро й казал, че се опитва да спаси не този биологически вид, дето трябва. Той знаел къде би следвало да работи, след като завърши — в стария му квартал в Манхатън. Там гъмжало от животни, имало цели стада, на два крака, и всичките болни. Според него тя щяла да бъде много по-полезна там, отколкото да дава хапчета на пекинези против глисти. Каролайн си помислила, че той й се подиграва, но после я попитал много сериозно дали ще има нещо против да й пише. Каролайн поискала да знае за какво би желал да й пише и той й отговорил: за политиката, убийствата, за рушветчийството, мизерията, цвета на кожата на хората, лъжите на историята, напалма и водородната бомба, за футбол… Когато си бил на неговите години, чувал ли си някой на тази възраст да говори така?

— Не — отвърна Странд, — времената тогава бяха други.

— Казал й, че може също да направи опит да напише някое и друго любовно писъмце.

— Копелдакът му с копелдак! — възкликна Странд.

— О, Алън, момчето просто е искало да покаже на едно хубаво момиче, че е по-изискано, отколкото е в действителност. А докато дойде време отново да се видят, те дори няма да помнят имената си.

— А какво е казала Каролайн… за любовните писма?

— Отговорила му, че според нея в това няма нищо лошо. — Лесли се усмихна при тези думи, сякаш се беше уверила, че срамежливата й дъщеря най-после е усвоила правилата на женската игра. — Момчето не се е шегувало — продължи Лесли. — Когато пристигнахме в колежа, там я чакаше вече писмо от него. Тя го прочете и ми го даде. Нямаше дата, нито започваше със „скъпа Каролайн“ или, „скъпа каквото и да било“. Цялото бе повторение на онова, което й беше говорил за алжирците по време на вечерята. Дори не бе подписано. Каролайн каза, че това било първото любовно писмо в живота й. Разбира се, тя се смя на него, но заяви, че ще го запази и ще го показва на другите момчета да се поучат как да разговарят на ниво, ако започнат да й плещят обичайните тъпотии. — Тук Лесли леко се намръщи. — Надявам се, че не се превръща в кокетка. Едва ли не всички мъже в колежа я зяпаха навсякъде, където и да отидехме.

— Ти настоя да й направят операцията на носа — рече Странд.

— Тези рискове са неизбежни — отвърна Лесли, но не шеговито. Тя поклати глава, сякаш да се отърси от опасенията за дъщеря си. — Сигурно ще се промени поне още десетина пъти, докато я видим отново. С нас или без нас.

— Не каза нито дума за Елинор, как е тя? — попита Странд. След Аризона Лесли беше отлетяла за няколко дни в Джорджия, за да посети младото семейство. — Щастлива ли е?

— Много — отвърна Лесли, — доколкото можех да видя. Макар че градчето е ужасно.

— Мила Лесли — рече Странд и се усмихна, — ти казваш това за всеки град, който не е Ню Йорк.

— Но не го казвам за Бостън или за Сан Франциско, нито дори за Атланта — защити се Лесли.

— За всяко населено място с по-малко от един милион жители. Не те питах за града. Попитах за Елинор и Джузепе.

— Изглеждат във възторг от работата си — отвърна неохотно Лесли. — Смятат, че са подобрили качеството на вестника със сто процента и по всичко личи, че му посвещават по шестнайсет часа на ден. Имат голяма стара къща, която сякаш всеки момент ще се срути. Нещо средно между „Тютюневият път“87, почистен за филмови снимки, и плантация отпреди Гражданската война. Елинор казва, че била чудесна за младоженци. Когато се скарат за нещо, могат да спят в отделни спални, толкова отдалечени една от друга, че трябва да общуват помежду си на къси вълни. Успях да си поговоря с тях само на пресекулки. Щом седнехме да се храним, телефонът започваше да звъни и единият от двамата трябваше да излети да свърши нещо. Мен би ме подлудило, но те и двамата май от това живеят. Когато се опитах да разбера дали печелят, или губят, веднага смениха темата. Изглеждаха безумно влюбени един в друг и според мен това е най-главното. — Тя се измъкна от прегръдките му и каза: — Боже мой, сигурно е минало полунощ. Има ли топла вода? Трябва да се изкъпя, цял ден съм пътувала.

— Има топла вода. Поне така мисля. Не искаш ли първо да пийнеш нещо да отпразнуваме завръщането ти вкъщи?

— Може би след банята. Ще се обадя, когато съм готова. — Тя се наведе и го целуна. — Липсвах ли ти?

— А ти как мислиш?

Лесли се засмя и влезе в банята. След малко той чу шуртенето на водата.

Когато отиде в спалнята след няколко минути, тя беше вече в леглото, сресана, с блестяща коса. Той се съблече и легна, като се сгуши в нея. Започна да я гали, но тя внимателно се отдръпна.

— Боя се, мили, че…

Не беше необходимо да я пита от какво се бои — доктор Принз го бе предупредил. Въпреки че изпълняваше предписанията на доктор Принз, като си угаждаше и същевременно се лишаваше от много неща, все още усещаше внезапни пристъпи на умора и тогава едва успяваше да си наложи да прекоси двора на колежа или да влезе в час.

— Разбира се — рече Странд и се отдръпна в другия край на леглото. Това е невъзможно, помисли си той. Утре вечер ще спя в другата стая.

Оттогава без повече приказки старото тясно легло на Джими в другата спалня се оправяше за него всяка вечер.

Тази вечер беше хубава за нашия брачен живот във всяко отношение, рече си той, докато седеше зад бюрото, загледан в огъня и потънал в спомени.

После въздъхна, стана, протегна се, сложи дърво в угасващата камина, тъй като още не му се спеше, отиде в кухнята и си наля едно уиски с вода.

Върна се във всекидневната с питието. Над главата си чу шум от стъпки. Старата дървена сграда скърцаше и пъшкаше и гредите й издаваха всяко движение. Беше сигурен, че момчетата си правят забранени посещения след определеното време, но не искаше да знае какво означава нощното движение. Някоя и друга тайна цигара може би, подаване от ръка на ръка на фас марихуана или поделяне на нелегално внесен алкохол. Един съвестен и примерен учител, помисли си той, би се промъкнал горе колкото може по-тихо, би заловил виновниците на мястото на пубертетските им престъпления и би стоварил върху главите им подходящо наказание. А кое наказание е подходящо за престъпленията в днешно време, би било трудно да се реши. Докато работеше в системата на държавните училища, поне не бе длъжен да се занимава с това какво вършат учениците му след часовете. Обикновено хората спазват известно равновесие между печалби и загуби в живота. Докато поверениците му не изгоряха къщата, най-добре би било да си затваря благосклонно очите. Не се беше интересувал по какъв начин поддържат ред другите учители, а и никой не му бе давал съвети по този въпрос. Чудеше се какво би си помислил за поведението му някой преподавател от Итън или Хароу88, училища, в които, доколкото знаеше, все още прилагаха боя с пръчки. Дали такъв педагог би се изкачил смело по стълбите и би въдворил ред, като отсъди сурово: толкова удара с пръчката за пушене, толкова за пиене, толкова за говорене след определеното време? Неговият собствен син не беше по-голям от някои момчета в пансиона и Странд никога не го беше наказвал, освен с някоя по-остра дума, изречена рядко. Ако Джими бе постъпил в Дънбъри, Итън или Хароу вместо в държавна гимназия, дали сега щеше да бъде въвлечен в света на брадати китаристи и необуздани рок звезди, тъпкани с пари, обречени да умират от злоупотреба с хероин или други опиати, преди да са навършили трийсет години?

Той остави питието си на бюрото, седна, подвоуми се, после взе писалката и започна да пише.

Разсъждавам за различията между старата образователна система и сегашния либерален порядък, при който учениците получават научни степени за едни от най-големите глупости, които умът на някой преподавател би могъл да побере. Когато човек си помисли за поетите, философите, държавниците и войниците, излезли от старата британска система и от колежите с църковна ориентация в Съединените щати, които съществуват още отпреди Войната за независимост, трудно е да се повярва, че ние правим най-доброто за децата си така, както дедите ни са успявали със своите. В английските училища е имало място за ексцентрици — а при нас намира ли се дори място за учени? Джентълмени? Поети? Хубава тема за разговор с Ромеро. Дали не трябва просто да отида при директора и да му кажа, че момчето е опасно, представлява заплаха за всички ни и да го накарам да го изключи незабавно? Знам, че няма да го направя. Аз страдам наред с останалите, тук, както страда и Ръсел Хейзън — от либералното суеверие, което, след всичко станало, ни кара все още от приличие или от чувство за вина да изразходваме средствата си и доброжелателството си за образованието и дори за въоръжаването на нашите собствени араби, фелахи и поканени иранци. Няма да обсъждам това в учителската стая на чаша чай. Аз съм като че ли най-странният човек сред тях и когато ме питат за работата ми в държавните училища, въпросите им звучат така, сякаш са зададени на някого, прекарал най-хубавите години от живота си на война.

Общо взето, обаче са добри хора, лишени от амбиция, качество, което толкова често прави човека отблъскващ.

Думата „амбиция“ навежда на безконечни размисли. Едва миналата седмица Хейзън ми се обади по телефона, уж да ми се извини, че не може да дойде да ни види как сме. Отвърнах му не съвсем искрено, че всичко върви чудесно. После той ми каза, че би искал да говори с мен по един въпрос. Не се отнасяло за развода му, нито за хубавата юристка от Париж, както си бях помислил отначало, а за Елинор и Джанели. Отговорих му, че когато Лесли им е била на гости, й се е сторило, че се оправят много добре. Хейзън беше на друго мнение. Бил разговарял със своя приятел, собственика на вестника, който го предупредил, че двамата младежи проявявали повече амбиция, отколкото трябва, променяли установени порядки, които осигурявали процъфтяването на вестника почти половин век, уволнявали стари служители и назначавали млади всезнайковци от източните университети по журналистика и влизали в противоречие с хората от градчето заради своеволията си. Изглежда, че обвинявали Елинор дори повече от мъжа й. „Разправят, че води мъжа си за носа“ — казал на Хейзън неговият приятел. — „Освен това се оплаква, че се отнасят с него като с чуплива реликва от друга епоха. Може и да преувеличава — добави Хейзън, — но няма да е зле, ако ги посъветваш да проявяват малко повече търпение.“

Обещах му да направя каквото мога. Не му казах, че не се надявам много да повлияя на Елинор и че според мен ще трябва да дръпна Джанели настрана и да си поговорим насаме, ако искам да постигна нещо с него. Освен това не съм сигурен, че се канят да идват тук, а едно пътуване до Джорджия би било излишно харчене на пари.

Когато оставих слушалката, неволно въздъхнах. Ако човек е бил беден като млад, дори по-късно да успее да се замогне, мисълта за пари се превръща в дейност, която може да го хвърли в безпокойство и дори в ужас.

Никога не съм хранел някакви илюзии, че ще забогатея, и не към копнял за играчките и възможностите, които богатството осигурява. Никога не съм бил комарджия и винаги съм знаел, че плодовете на неочакваното щастие никога няма да бъдат мои. Избрах си професия от любов към преподаването, заради възможностите, които дава свободното време на учителя, заради увереността, която тогава ми се струваше, че ми предлага, за да водя един приличен, макар и скромен начин на живот. Като растях в училищната система, заплатата ми се увеличаваше пропорционално и ни стигаше да посрещаме всички разумни нужди с перспективата, че когато ме принудят да се пенсионирам, ударите на старостта ще бъдат смекчени от една що-годе прилична пенсия. Както повечето американци и аз не бях подготвен за спираловидно растящата инфлация. Смятахме, че злините, които тя причини на средните класи в европейските страни, не могат да се стоварят върху нас, американците. Като историк знаех, че и ние не сме застраховани от промени, но споделях общото мнение, че дори Америка да не е вече крепост във военно отношение, поне паричната ни система ще устоява на всякакво външно посегателство. В по-личен план никога не съм допускал, че на петдесет години една почти смъртоносна болест ще ме накара да променя изцяло своя начин на живот и ще ме принуди да си изкарвам хляба на друго място и при съвършено различни условия.

Ако бях продължил да работя в системата на държавните училища, докато се пенсионирам, пенсията ми щеше да бъде съвсем прилична. При нормални обстоятелства, макар че щеше да се наложи да се преместим в по-малко жилище, предполагам, че бихме живели добре, дори малко повече от добре, и щеше да ни остава достатъчно, за да можем, когато се наложи, да посетим някое от децата, което живее на хиляда километра от нас. Заплатата ми тук е много по-малка от тази, която получавах в града, и въпреки че жилището ни е безплатно, ако трябва да си купя нов костюм или ако Лесли има нужда от ново палто, това би наложило доста сериозно и внимателно да си направим сметката. Лесли, разбира се, не се оплаква, но бих се самозаблуждавал, ако си мислех, че напрежението, което е изписано на лицето й, не се дължи донякъде…

Телефонът иззвъня. Той погледна глупаво апарата. Обажданията толкова късно посред нощ бяха обезпокоителни, особено когато Лесли не беше вкъщи с него. Остави телефонът да звънне още два пъти, преди да го вдигне, като се помъчи да овладее треперенето на ръцете си.

Беше Ръсел Хейзън. Гласът му звучеше успокояващо нормално.

— Надявам се, че не те събудих, Алън.

— Всъщност седях на бюрото си и довършвах някои работи.

— Недей да прекаляваш — каза Хейзън. — Един инфаркт е достатъчен.

— Тук съм съгласен с теб — отвърна Странд, успокоен, че Хейзън не се обажда, за да му съобщи за някое произшествие и че никой не е получил криза.

— Просто бях много зает — рече Хейзън. — Току-що се връщам от една конференция. И исках да те чуя колкото може по-скоро.

— Какво има, Ръсел? — попита Странд. — Пак ли си говорил с твоя приятел от Джорджия?

— Не. Не съм го чувал, така че, предполагам, нещата там са се пооправили. Всъщност… — той се поколеба за миг — всъщност става дума за мен. Не е особено важно, но може и теб да засегне. — Той се изсмя малко странно. Като че ли е смутен, помисли си Странд. — Нали си спомняш онзи експерт по петрола — лобиста де, когото видях на обяда тогава в училището?

— Да — отвърна Странд.

— Възникнала е малка неприятност. Той е бил извикан пред една сенатска комисия във Вашингтон, която разследва оказването на влияние върху законодателите…

— Не съм чел нищо такова във вестниците.

— Още не е стигнало до вестниците. Но един приятел, който има достъп до тези неща, ми даде поверителна информация.

Странд не можеше да не си помисли, че и този път, както винаги, Ръсел разполага с приятел, който има възможност да получава информация или да направи нещо полезно за него.

— Човекът е загазил — продължи Хейзън — и се опитва да отхвърли вината от себе си. Те нямат нищо конкретно, в което да го обвинят, но на едно от онези проклети събрания във Вашингтон чули някакъв пияница да плещи, че бил свидетел как този петролен експерт се хвалел, задето е успял да убеди един сенатор да гласува за някакво голямо предложение за сондиране дълбоко под водата и че компанията, представлявана случайно от моята фирма, била обещала да осигури значителна сума за проглеждането на сенатора. И споменал моето име. Според информацията, с която разполагам, той казал на комисията, че сме се били срещнали умишлено в училището — мисля, че детето му учи в един от твоите класове, името му е Хиц…

— Среден ученик, почти слаб. Всъщност той е в моя пансион. Не е симпатичен. Огромен тлъст дебелак, който обича да тормози по-малките.

— Както и да е, освен дето е казал, че сме били запланували срещата си в Дънбъри, или поне както твърдят, че е изтърсил, Хиц добавил, че съм го бил отвел настрана и съм обсъждал сделката с него, лъжливия му кучи син.

— Съжалявам да чуя това — рече Странд, — но защо го казваш на мен?

— Защото, Алън — отвърна Хейзън, — ако някой дойде и почне да ти задава въпроси или ако се наложи да даваш показания, бих искал да потвърдиш, ако трябва и под клетва, че съм бил с теб или с някого от твоето семейство през цялото време, докато бях в училището, и никой никога не е чувал нищо за гласуване, сделки или адвокатски фирми…

— Ръсел — промълви Странд колкото може по-тихо, — аз не съм бил с теб всяка минута, нито пък Лесли или Каролайн.

— Нали не допускаш, че съм способен на такова нещо? — Гласът на Хейзън се усили и в него прозвучаха сърдити нотки.

— Не, не допускам — отвърна честно Странд.

— Това е вендета — рече Хейзън. — Срещу мен. Нямаш представа какви борби се водят вътре във Вашингтон. В моята работа няма начин понякога да не засегнеш някои хора — и то силни хора — и когато им се удаде дори най-малката, най-смешната възможност да ме дискредитират, ще я грабнат като топъл хляб.

— Какво могат да ти направят? Нали няма никакви доказателства?

— Разбира се, че не — честността на отговора му не будеше никакво съмнение. — Но ти нямаш представа как може да прозвучи във вестниците и колко ще се радват някои мои колеги в Сдружението на юристите да ми одерат кожата. Може би нищо няма да излезе от това, Алън, но ако по някаква случайност те извикат да те разпитват, ще ти бъда много благодарен. Е, достатъчно ти казах. Постъпи както намериш за добре.

— Ръсел… — започна Странд.

— Бих предпочел да не говорим повече за това. — Тонът му беше категоричен. Настъпи кратка пауза, но Странд не се изкушаваше да я наруши. Когато Хейзън заговори отново, гласът му звучеше по обичайния приятелски начин. — Между другото, миналата седмица видях Лесли. Едно момче, син на мой приятел, проявява известен талант и аз исках да поговоря с нея дали би могла да го вземе като ученик. Изглеждаше чудесно. Казвала ли ти е нещо за момчето?

— Не — отвърна Странд. Истината беше, че тя изобщо не му беше споменавала за срещата си с Хейзън.

— Питай я за него. Бащата чака отговор. Е, много ми беше приятно, че си поговорихме. И моля те, не се безпокой за мен. Вероятно всичко ще отшуми и ще се забрави след някоя и друга седмица. Пази се, приятелю. Обещавам да дойда, да те видя, може би в Деня на благодарността89, ако не и по-рано. Много ми липсваш, стари приятелю, много ми липсваш.

Когато затвори, известно време Странд стоя втренчен в телефона. Бавно допи чашата си, изгаси лампата и отиде в дъното на апартамента, където се намираха спалните. Надникна в стаята на Лесли, където широкото старомодно легло, което бе делил с нея още от първите години на съвместния им живот, имаше удобен и успокояващ вид. Леглото на Джими беше тясно и насън го преследваха кошмари, в които се чувстваше като вързан в плен. Почти реши да остане да спи в голямото легло поне тази нощ, но после размисли и отиде в своята стая, където се съблече бавно и се пъхна между студените като мъртвешки саван чаршафи.

Събуди се от някакъв шум в съседната стая. Разтърка залепналите си от съня очи и погледна машинално към фосфоресциращия циферблат на часовника върху нощното шкафче. Минаваше четири. Шумът от съседната стая беше постоянен и в продължение на един миг той просто лежа озадачен, като се чудеше какво може да бъде. После разбра, че е плач на жена. Отметна завивките, скочи от леглото и изтича в стаята на Лесли. Тя седеше в тъмното, захлупила лице върху голямото легло.

— Лесли, Лесли, за бога…

Запали една лампа. Не можеше да види лицето й.

— Не светвай — извика тя, — моля те, не светвай. — Изведнъж му се стори дребна и съсухрена. Той изгаси лампата, коленичи пред нея и обви ръце около кръста й.

— Лесли, какво има? — После попита загрижено: — Какво правиш тук? Мислех, че ще останеш да спиш в Ню Йорк. Какво се е случило? Кога пристигна? Минава четири…

— Не ми се карай — отвърна тя. — Не бих могла да понеса да ми се карат тази вечер. Върнах се. Това не е ли достатъчно?

— Съкровище — рече той успокояващо, — аз не ти се карам. Просто се безпокоя. Искам да помогна…

— Не ме пускай. Така. За момент нищо не казвай — засмя се истерично. — Не може ли една жена да си поплаче поне веднъж, без да се вика за това полиция? Извинявай. — Тя го погали по косата. Ръката й трепереше. — Вече се успокоявам. Нищо няма, повярвай ми. Нерви. Идиотщини. А сега направи нещо за мен. Остави ме сама за минута-две. Иди в кухнята и донеси по едно хубаво питие. После ще запаля лампата, ще си оправя лицето, ще се среша и ще дойда в кухнята да си пийнем нещо тайничко преди лягане и да си поговорим спокойно пред огъня и ще се убедиш, че няма за какво да се тревожиш. Малко съм глупава, но ти го знаеш отдавна, така че няма кой знае каква промяна. Наистина. Сложи си халата и чехлите. Целият трепериш. Върви. Моля те, върви.

Бавно и неохотно той се изправи и тръгна по тъмния коридор към кухнята, като светваше лампите по пътя си. Наля две чаши уиски, добави повечко вода в своята и няколко капки в чашата на Лесли, седна на масата и зачака, втренчен в прозореца, където виждаше размазаното си отражение върху тъмното стъкло и бавно сипещия се като наситен бял прах сняг в снопа светлина от старинната газена лампа, пригодена да работи с електричество, която висеше над кухненската маса.

Утре няма да ме бива кой знае колко, помисли си той и после се засрами от егоизма си. Първия час имаше американска история и се опита да си спомни онова, дето се канеше да им каже за федералните пълномощия, защото не искаше да мисли какво може да означава истеричният вид на Лесли в този час на нощта. Лесли влезе в кухнята по нощница, наметната с пеньоар, косата й бе сресана, а лицето почти спокойно.

— Заповядай — рече той. — Ето твоята чаша.

— Благодаря — каза тихо тя.

Опита да му се усмихне. Приличаше на мъждукащ сигнал, видян от хиляди метри разстояние.

— Скъпа — промълви той, — какво има? Да не си катастрофирала?

— Не — отвърна тя. — Само дето около десетина пъти се разминавах на косъм. За първи път карам в сняг. Колата заживява свой собствен живот.

— Да не би нещо да се е случило в Ню Йорк?

— Нищо особено.

Тя седна рязко и взе чашата в двете си ръце като малко дете, вдигна я към устата си и жадно отпи. За миг, в някакъв проблясък на паметта, като запечатана картина, той видя в задименото кафене Джудит Куинлан, която държеше чашата пред устните си със същия жест.

— Струва ми се, че докато стана на осемдесет години — каза Лесли, — ще започна да обичам уиски. Все пак, чела съм, че се дава на оцелелите корабокрушенци, значи сигурно има живителна сила. Не, нищо особено не се е случило. Вечерях приятно с директорката, после изсвирихме няколко дуета от Шопен и тя започна да ми разправя какъв прекрасен човек бил мъжът, й, сега покойник, колко й липсвал той, каква гордост за училището била Каролайн. Извиняваше се, че нямали редовна програма по атлетика, защото, ако имали, на Каролайн щяла да се удаде възможност да вземе стипендия в колежите из цялата страна, и как очаквала с нетърпение другите, такива вечери, когато ще остана при нея, защото било толкова отегчително да седиш сама, да четеш и да спиш в празно жилище. Не, нищо особено — освен че си представих нещо. Представих си, че съм като нея, вечер седя като кукувица и чета и никак не ми се ляга сама…

— Мъжът ти не е умрял, скъпа — каза нежно Странд. — Макар че трябва да призная, че се опита. — Леко киселата шега не я накара да се усмихне.

— Не, не си умрял — рече Лесли. Гласът й бе глух, уморен, без тембър. — И не мисля, че ще умреш. Но се страхувам, че се отдалечаваме един от друг. Като че ли сме попаднали във водата в различни течения и те бавно ни отнасят далече един от друг. Накрая ти си отиваш и аз оставам като директорката да чакам дали Джими ще се сети да ми се обади по задължение, или Елинор да ми прати телеграма за рождения ден, или да получа изрезка от някой вестник от Аризона, в която пише, че Каролайн е достигнала училищния рекорд в бягането на сто метра. Изведнъж почувствах, че не мога да издържам повече да лежа сама в чуждото легло посред нощ, след като ти си на повече от сто и петдесет километра от мен. Трябваше да се уверя, че мога да те намеря, да те докосна…

— Скъпа — рече Странд, — аз съм тук. И винаги ще бъда тук.

— Знам, че е неразумно — продължи тя със същия апатичен тон, — но и двамата сме толкова объркани тези дни. Имам чувството, че живеем живота на някакви други хора. Не спим заедно, дори не се храним заедно, давим се в море от момчета, сънувам ужасии еротични сънища, други мъже, хилещи се хлапаци… После по пътя към къщи някакъв пиян ме изпревари и вбесен, че не се прибрах достатъчно бързо встрани, ме обсипа с ругатни, после изостана зад мен и се залепи отзад, като пусна дългите си светлини и натискаше клаксона, а аз излязох от магистралата на първия изход, защото се уплаших от него, после се загубих и обикалях из целия Кънетикът по разни тъмни, криви пътчета, пълни със завои, в никоя къща, покрай която минах, не се виждаше светлина, колата се пързаляше в снега и аз едва не се блъснах в едно дърво… Имах налудничавото чувство, че колата иска да ме убие, че е мой враг, и вече се канех да спра, да сляза, да седна край пътя и да премръзна до смърт, когато видях един знак — бях съвсем близо до магистралата, и ето ме сега тук. Поне за останалата част от нощта се чувствам отново в безопасност. — Тя му се усмихна вяло и отпи от чашата си. — Не се притеснявай чак толкова, мили. Сигурна съм, че сутринта ще дойда на себе си. А сега си лягай. Трябва да ставаш след няколко часа. — Тя се наведе към него и го целуна. — Върви. Моля те. Изглеждаш уморен. У дома съм си, на сигурно място и всичко ще изглежда различно на дневна светлина.

Беше твърде уморен, за да спори с нея, остави чашата си, която почти не бе докоснал, дотътри се до стаята си и разтреперан от студ, отново се пъхна под завивките, без да сваля халата си.

По-късно чу или така му се стори, че някъде далече някой свири тихо на пиано.

2

В сряда следобед преди Деня на благодарността часовете бяха отменени. Лесли и Алън бяха стъкмили багажа си и по обяд чакаха готови, когато Конрой пристигна с мерцедеса. Хейзън ги бе поканил да прекарат уикенда в къщата му край морето и макар че Странд би предпочел просто да мързелува в утихналия колеж, когато всички момчета са заминали за празника, разговорът за Лесли, проведен с директора Бабкок предната седмица, го бе накарал с удоволствие да приеме поканата.

Бабкок беше помолил Странд да се отбие в кабинета му и през цялото време се въртеше неспокойно зад бюрото си, непрекъснато палеше лулата си, местеше постоянно очилата си ту на челото, ту на носа и преподреждаше разни книжа, докато говореше с много увъртания и смутени покашляния за системата на оценяване, която Странд предвижда за учениците си, и каква програма предпочита да следва през идния срок, до който оставаха още два месеца. Най-накрая той стигна до причината, поради която го бе повикал. С извинителен тон каза:

— Алън, не искам да ви безпокоя излишно, не искам и да изглежда, като че се бъркам в чужди работи, но Лесли… — Той въздъхна. — Знаете колко много я ценим всички и как се зарадвахме, когато предложи да поеме часовете по музикална култура, просто не ми е ясно къде бихме могли да намерим човек с нейната подготовка, който да я замести…

— Моля ви — прекъсна го Странд, — какво всъщност искате да кажете?

Бабкок отново въздъхна. От работата през срока лицето му беше придобило още по-уморен и посърнал вид и Странд не можеше да не изпита съжаление към човека, докато той въртеше неспокойно лулата в ръцете си и избягваше да го погледне над бюрото.

— Струва ми се, че държането й през последните седмици… не че има нещо кой знае колко необичайно, бързам да добавя… но, мисля, че тя… тя не изглежда съвсем на себе си, ако ме разбирате какво искам да кажа… Нещо… Не мога да определя какво е, може би вие ще ми помогнете… Държането й е малко… чудновато е прекалено силна дума, разбира се, но тя ми хрумна… Веднъж спряла внезапно по средата на едно изречение в клас… Естествено това ми бе предадено от момчетата, а човек не бива да приема приказките им за стопроцентова истина… и просто излязла от стаята, без да каже кога и дали въобще смята да се върне. Някои от преподавателите са я видели да плаче, като е прекосявала двора. Може би е от преумора, макар че нейната програма е минимална, така да се каже… Чудех се дали да не й предложа малка отпуска… няколко седмици… Мис Колинс, която също се занимава с музика, се съгласи да я замества временно… Естествено в училището имаме практика да плащаме заплати по време на… ъъъ… отпуска по болест. О, боже, толкова ми е трудно да налучкам верния тон…

Странд почувства съжаление към добрия пренатоварен дребен човечец и в същото време безпомощност спрямо Лесли. След онази нощ, когато си дойде внезапно вкъщи и го събуди, тя беше просто унила, едно тихо, бледо присъствие, което се движеше апатично от стая в стая, без да се оплаква.

— Не е преуморена — рече Странд. — Бих казал, че е комбинация от разни неща… Според мен изобщо не трябва да търсите вината в училището.

— Благодаря, Алън. Не бях сигурен дали сте забелязали. Понякога най-близките хора… — Бабкок не довърши изречението. — Атмосферата в едно училище, когато срокът продължава толкова време, когато сезонът е към края си… Ноември може да бъде мъчителен дори за най-силните души — усещането, че си затворен, за една чувствителна жена…

— Мистър Хейзън ни е поканил през празниците в Хамптънс — вметна Странд. — Има вероятност синът ни също да дойде, там ще има интересни за нея хора… може би това е всичко, от което се нуждае. — Странд искаше да се махне от умореното, угрижено лице зад бюрото. — Може да помогне. Ако не помогне… тогава ще видим. Всъщност една нейна приятелка я покани да заминат заедно за Европа. Досега тя й отказваше, но ако й предам, че вие сте предложили малка отпуска за нейно добро — ще бъда колкото е възможно по-тактичен… Нали няма да имате нищо против да изчакам да минат празниците и тогава да й говоря за това? — Още в същия момент разбра, че отлага. От малодушие? От страх, да не би да засегне Лесли още повече?

— Както намерите за най-разумно. Вие знаете по-добре — рече Бабкок. В гласа му се усети облекчение, че поне за няколко дни този въпрос няма да бъде негова грижа. — Знаете ли, сигурен съм — добави деликатно той, — че ако в отношенията с жена си чувствате нужда от някой психиатър, от Ню Хейвън от време на време идва един много добър специалист, който би могъл… Ще се изненадате, ако ви кажа колко пъти сме опирали до него. И преподаватели, и ученици. Понякога си мисля, че сме прекалено нагъсто, едва ли не си дишаме във вратовете един на друг по цели дни, сблъскват се най-различни личности, някои избухват, други ги обзема меланхолия, приближаването на зимата, толкова много стресове… — Той въздъхна за последен път и отново взе да рови из книжата си на бюрото.

Когато излезе от кабинета му, Странд тръгна бавно през училищния двор. Като минаваше покрай разни ученици и преподаватели, които го поздравяваха, той преценяваше поздравите им и се питаше кой ли е предал на Бабкок за Лесли, какво ли си мислеха за нея, кои се подсмихваха тайно зад гърба й, кои я съжаляваха, кои казваха „горката жена, мъжът й е виновен…“

Бабкок бе препоръчал психиатър от добро чувство и поради съвременното тотемистично схващане, че думите могат да излекуват злините, които не са причинени от тях и за които езикът няма лек. Какво можеше да каже Лесли на специалиста от Ню Хейвън? Уважаеми човече, внезапно и без предупреждение бях изтръгната из корени от града, в който съм се родила и където съм живяла през целия си живот, за един ден децата ми, на които бях посветила по-голямата част от чувствата си, поеха по свой път, оглушава ме шумът от това постоянно подновяващо се племе варвари — момчета между тринайсет и деветнайсет години, — чиито ценности са така непознати и чужди за мен, както тези на диваците от джунглата на Амазонка. И понеже ви плащат да слушате най-черните истини на разстроената душа, няма да крия от вас, че сега аз, като жена, която няма още петдесет години, на възраст, когато, както ме уверяват специалистите във вашата професия, аз се намирам на върха на своите сексуални желания, съм принудена да спя сама. Няма да ви отегчавам със сънищата си. Сигурна съм, че лесно може да се досетите за естеството им.

Като прекосяваше двора, Странд поклати измъчен глава. Как ли бе прието да постъпи един психиатър при такова положение? Какво ли щеше да й препоръча? Развод? Усилено спортуване? Наркотици? Други мъже?

Той реши, че ако все пак се наложи да се заеме открито с проблема на Лесли, който, доколкото разбираше, беше и негов, може да казва всичко друго, но не и да отваря дума за психиатър…

В дните преди Деня на благодарността той не спомена нищо на Лесли за разговора си с Бабкок, държеше се колкото може по-нормално, сякаш не забелязваше нищо нередно и избухването в кухнята изобщо не се бе случило.

Сега в студеното ноемврийско пладне, когато двамата с Лесли поздравиха Конрой, сред празничната атмосфера на радостно заминаващи момчета за цели четири дни свобода, той се почувства по-спокоен. Помисли си, че Лесли изглежда чудесно, елегантна и млада с тежкото си бежово вълнено палто, вдигнала яка около лицето си, бодра, изпълнена е нетърпение и поруменяла от вятъра.

Той хвана ръката й на задната седалка, когато Конрой запали колата, зави през двора към каменните порти, които очертаваха границите на училището, и потегли по пътя. Щом училището остана зад гърба му, усети, че от плещите му сякаш падна тежък камък.

Всички бяха съгласни, че уикендът е минал много приятно. Семейство Соломон, чиято крайморска вила беше затворена през зимата, бяха дошли, бе дошла и Линда Робъртс, и всички се радваха, че се виждат отново, и се чувстваха щастливи, че грее слънце и времето е достатъчно топло, за да могат да пият коктейлите си на терасата срещу соления есенен вятър, който духаше от спокойния океан. Джими беше донесъл китарата си и ги забавляваше, особено Хърбърт Соломон, тъй като имитираше някои от по-шумните изпълнители сред неговите клиенти. Хейзън беше спокоен домакин и ако се тревожеше за жена си или за разследването във Вашингтон, с нищо не го показваше. Лесли бе донесла комплекта за рисуване и портативния статив. Придружена от Линда, тя слезе на дюните и започна един пейзаж, който, според уверенията на Линда, щял да бъде окачен в някой музей. Линда беше по-жизнерадостна от всякога. Галерията в Париж, с която бе свързана нейната галерия в Ню Йорк, я бе помолила да изпрати за изложба представителен подбор от американски творби от двайсети век и Линда вече бе получила последните две от общо петдесетте картини, за които бе преговаряла в продължение на повече от три месеца, и след една седмица заминаваше за Париж. Тя повтори поканата си към Лесли.

— Плащат пътя на мен и на един помощник. От теб ще стане чудесен помощник. Когато дойде време да подготвяме изложбата, ще имам нужда от американец, който да ме подкрепя срещу всички тия невъзможни французи. Ще взема твоя пейзаж с дюните и в програмата ще напишем, че ти си нашето ново, прекрасно, стопроцентово американско откритие.

Лесли се засмя и отговори:

— Това са фантазии, Линда. Аз вече бях в Париж тази година.

Алън — обърна се Линда с молба към Странд, — накарай я да каже „да“ и тя ще дойде.

— Ако не се съгласи — рече Странд, — аз ще дойда.

— Ти нямаш вид на никакъв помощник — възрази Линда. — Толкова забавно ще бъде, Лесли.

Но Лесли поклати глава, като продължаваше да се усмихва.

— Аз съм трудова жена. Четиристотин момчета в Кънетикът ме чакат да им обясня в понеделник какво значи ла бемол минор.

Но Странд забеляза, че тя се изкушава. И той реши, преди да свърша уикендът, да й каже за предложението на Бабкок.

Хейзън, който бе ходил до плажа с мистър Кетли, за да видят нанесените на кея щети от бурята предната седмица, дойде при тях на терасата, където те стояха, увити в пуловери и палта, и гледаха залеза. Хейзън беше облечен с дебели кадифени панталони, скиорска шапка и късо двуредно палто, а лицето му бе силно зачервено от вятъра. Имаше вид на човек, който сякаш никога през живота си не е стъпвал в кантора. Усмихна се мило на гостите си.

— Щеше да бъде чудесно — рече той, — ако и децата ви бяха тук, Лесли. Другите деца, Джими. Не искам да ви обидя, като наричам домочадието деца. Знаете ли какво ще е хубаво да направим — да им се обадим по телефона и да им кажем: „Честит празник!“

— Няма нужда да правим чак такива разходи — възрази Странд. — Те са добре.

— Глупости — отсече Хейзън. — Аз настоявам.

Така влязоха вкупом вътре и се обадиха на Каролайн в Аризона и на Елинор и Джузепе в Джорджия и настана всеобща врява, докато говореха един по един от двата деривата — във всекидневната на долния етаж и в малката библиотека.

Лесли изглеждаше весела, докато бъбреше по телефона най-напред с Каролайн, после с Елинор. Всички се изредиха да ги поздравят. Гласът на Лесли прозвуча не както трябва, единствено когато двамата със Странд разговаряха с Каролайн и Лесли каза колко много им липсва, а Каролайн, отговори; „Истхамптън не е за мен. Момчетата там не ми допадат“. — „Дявол да го вземе, какво означава това?“ — попита сопнато Лесли. Странд знаеше какво означава. Каролайн не беше забравила вечерта в спрялата кола, когато Джордж бе разкъсал дрехите й и счупил носа й. И никога нямаше да забрави. „Нищо не означава — отвърна й Каролайн. — Тук съм напълно щастлива. Аризона е божествена.“

След това всички се качиха по стаите си, за да се приготвят за вечеря. Соломон и Странд слязоха първи и докато Странд стоеше пред огъня от плавен, който гореше силно и пръскаше сини и зелени искри, Соломон си приготви питие. С доволна въздишка той се отпусна в едно кресло и заговори за Джими. Каза на Странд, че Джими е всеобщ любимец в службата, и с кисела усмивка подметна, че имал връзка с една от неговите звезди, жена на име Джоун Дайър, която преди Джими да дойде на работа, му създавала най-много главоболия от всички певици.

— Много се е променила, откакто за първи път зърна момчето — добави Соломон. — Ще му увелича двойно заплатата, заради неговата преданост към каузата на „Соломон и компания“, които поставя дори над чувството си за дълг. Тя не прощаваше на никого в службата, дори на мен. Истинска тигрица. Избухванията й са пословични в нашия бранш. Сериозно се бях замислил да й покажа пътя, макар че нейните плочи се купуват повече, отколкото на всички останали, с които работя.

— На колко е години? — попита Странд.

— На трийсет и пет-шест.

— Не е ли малко млад за нея? — На Странд не му беше приятно да чуе тази новина, макар че, ако го запитаха защо, нямаше да може да обясни причините.

— Явно не е — отвърна Соломон. — Ти обаче недей да се тревожиш за Джими. Той е удивително уравновесен за възрастта си. Нищо ли не ти е споменавал за нея?

Странд поклати глава.

— Джими не се хвали със завоеванията си. Ако има такива. Доколкото знам, още е девствен.

Соломон се засмя.

— Не бъди чак толкова сигурен.

Странд не се усмихна.

— На неговата възраст аз бях още девствен — рече той.

— Различни професии — каза Соломон, — различни нрави.

Той вдигна рамене.

— Трийсет и пет — рече Странд. — Омъжена ли е?

— Има някакъв мъж, втори или трети, струва ми се. Недей да изглеждаш толкова шокиран, Алън. Шоубизнесът…

— Направи ми една услуга — каза Странд — Не споменавай нищо за това на Лесли. Боя се, че може да я разтревожи. Тя още го смята за малко невинно дете.

— Тия дни тя изглежда чудесно, нали? — рече Соломон.

— Да.

Соломон можеше да е тънък познавач на таланти, но като барометър за покачванията и спадовете в женското „време“ на него едва ли можеше много да се разчита. Странд си спомни предположението на Лесли, че Хейзън и Нели Соломон са любовници, и се запита дали Соломон успява да прецени емоционалното ниво на жена си по-добре, отколкото на Лесли.

Макар Лесли да се държеше привидно храбро, Странд имаше неловкото чувство, че проявата на добро настроение от нейна страна се дължи по-скоро на учтивост, а не е признак за някаква действителна промяна в душевното й състояние. Не само той усети това. Джими, който закара Нели Соломон в селото да купи някои неща от дрогерията, отведе Странд настрана, когато се върна, за да го разпита за Лесли.

— Мама добре ли е? — Изглеждаше разтревожен.

— Разбира се, че е добре — отвърна рязко Странд. — Защо питаш?

— Мисис Соломон спомена нещо в колата. Каза, че когато мама мислела, че не я гледат, изглеждала меланхолична — тази дума употреби. А когато разговаряла с хората, била толкова сдържана, сякаш се намирала зад някаква завеса.

— А ти забелязал ли си нещо?

— Аз бавно загрявам — отговори Джими. — Мама винаги ми се струва еднаква, освен когато ме ругае за нещо. А през този уикенд не ме е наругала нито веднъж. — Той се ухили. — Може би това е лош признак.

— Ако пак ти се случи да разговаряш така интимно с тази жена — рече Странд, ядосан от точното наблюдение на Нели Соломон, — кажи й, че майка ти си е много добре.

Джими го изгледа с любопитство и Странд усети, че го е успокоил прекалено разпалено.

— Окей, достатъчно — заключи Джими и престана да говори на тази тема.

Още една завеса се спусна в семейството, помисли си Странд. Този път между мен и сина ми.

Случи се така, че през останалата част от уикенда изобщо не се отвори подходяща възможност, за да предаде на Лесли разговора си с Бабкок. А до този момент Лесли не бе пожелала да му разправи за обяда си с Хейзън в Ню Йорк. Завесата, за която бе споменала мисис Соломон, бе паднала много преди Деня на благодарността.

В Дънбъри се върнаха късно. Движението беше много натоварено, тъй като хората се прибираха след празника, за да могат да отидат на работа в понеделник сутринта. Оставиха Линда в жилището й близо до дома на Хейзън в Ист Сайд, понеже закъсняваше за някаква вечеря, на която бе обещала да отиде. Джими им пожела „лека нощ“ и тръгна на среща. Семейство Соломон се прибраха с тяхната кола. Хейзън настоя Странд и Лесли да се качат при него, за да хапнат. Беше се обадил от морето на иконома си да остави нещо за ядене на бюфета в трапезарията. Вечерята беше лека и приятна: студено пиле, салата и бутилка бяло вино. Хейзън отпрати Конрой да си върви, но поръча една лимузина, която да откара Странд и Лесли в Дънбъри. Странд се възпротиви на това разточителство, но както обикновено Хейзън не обърна внимание на протестите му.

— Изкарахме чудесен празник, Ръсел — каза Лесли, когато целуваше Хейзън за довиждане. — Чувствам се съвсем друг човек.

— Трябва да го повторим — рече Хейзън. — За една седмица или дори за десетина дни по Коледа, ако успея да се организирам. Опитайте се да извикате и децата. С тях старата развалина край морето пак се подмладява.

На задната седалка на лимузината Лесли облегна главата си на рамото на Странд и заспа. Ако отиваха някъде другаде, а не в Дънбъри, той щеше да бъде напълно спокоен. Тихото дишане на Лесли съвсем близо до него и еднообразните, но щастливи четири дни, които бяха прекарали, го изпълваха с чувството, че може да отиде открито при Бабкок и да му заяви, че според него кризата на Лесли е преминала, независимо какви са били причините за нея, и тя ще може със сигурност да изпълнява нормално задълженията си в училище и няма да е необходимо да иска отпуск по болест. Той си каза, че макар догадката на мисис Соломон да беше проницателна, преценката й за неясното поведение на Лесли и за случайните празноти в погледа й бе съвсем преувеличена. Но съзнаваше, че мислите му са продиктувани донякъде от егоизъм. Само като си представеше, че може да остане без нея за няколко месеца или за няколко седмици, той се ужасяваше.

Усети, че Лесли се размърда и вдигна глава от рамото му.

— Стигнахме ли вече?

Приличаше на сънено дете.

— Почти.

— Каква чудесна почивка. Царство на мечтите, Лонг Айланд, пощенски код сто и деветнайсет или нещо подобно. — Тя се засмя тихичко. — Бих могла да прекарам остатъка от живота си там. Ще си рисувам, ще съзерцавам морето и няма да мисля за нищо, заобиколена от всички тези богати, щедри и мили хора. — Тя пак се засмя.

— На теб би ли ти омръзнало?

— Съмнявам се — отвърна той. — Може да се захвана да играя голф. Или да плета кошници.

— Колко е хубаво, че Ръсел започна още отсега да крои планове за Коледа. Да се съберем цялото семейство. — Изведнъж тя се изправи на седалката. — Защо според теб Каролайн подхвърли по телефона, че никога повече няма да стъпи в Хамптънс?

— Тя спомена нещо за момчетата…

Странд нарочно го каза така, че да прозвучи неопределено. Надяваше се, че Лесли никога няма да разбере какво точно значи това. По-добре беше да я остави да се чуди, отколкото да научи за боричкането на Каролайн в колата, за опита да я изнасилят и последвалия жесток юмрук.

— Може би си е намерила някой младеж в Аризона и сега интересите й са насочени другаде.

Стори му се, че думите му звучат така, сякаш говори през памук.

— Ще й напиша едно хубаво, силно писмо — каза Лесли. — Тя знае, че няма да отидем без нея, и ще бъде егоистично да провали почивката на всички заради някаква си глупава прищявка.

— Сигурен съм, че ще се вразуми и ще дойде — излъга Странд.

Когато колата спря пред „Молсън Резидънс“, Странд видя, че единият от прозорците на втория етаж свети. Минаваше десет и половина и всички светлини трябваше вече да са изгасени, но вероятно някои от момчетата се бяха събрали да си разкажат как са прекарали уикенда. Той слезе от колата и тръгна към къщата, а шофьорът ги последва с багажа им. Точно когато стигна до вратата, тя се отвори рязко и оттам изскочи едно босо момче по пижама, което едва не го събори. Преди да успее да помръдне, навън се спусна друго момче и подгони първото.

Странд го позна. Беше Ромеро по джинси и пуловер. Никое от момчетата не издаваше и звук. На светлината от лампата над входната врата Странд видя, че Ромеро държи нож в ръката си.

— Стой! — извика той. — Веднага спри!

— О, боже! — простена Лесли.

Ала те не се спряха. Първото момче, много по-едро от Ромеро, се скри зад едно дърво и хукна вдясно, Ромеро, който тичаше бързо и безшумно, го настигна и скочи на гърба му, двамата се олюляха и паднаха на земята. После Ромеро застана отгоре, седнал върху гърдите на момчето. Като продължаваше да вика, Странд дотича при тях и успя да хване китката на Ромеро, който беше вдигнал ръката си на височината на рамото и стискаше в нея малкия нож.

— Да не си полудял? — викаше Странд, като държеше китката му и се бореше, усещайки колко тънка и същевременно колко здрава е ръката му, като жица с протичащ по нея ток. — Ромеро, пусни ножа.

Щом чу името си, Ромеро сякаш дойде на себе си и пусна ножа, обърна се и погледна Странд.

— Добре — отвърна той. Гласът му прозвуча странно спокойно. — Свърши вече.

После се изправи.

Тогава Странд видя, че момчето на земята е Теди Хиц. То се задавяше от плач, цялото му лице бе в кръв, а от една дълбока резка на бузата му продължаваше да шурти още.

— Лесли — промълви Странд колкото може по-спокойно, — влез, моля те вътре, обади се на лекаря, после на мистър Бабкок и им кажи да дойдат тук по-бързо. Хиц е ранен.

— Малко му е — подхвърли Ромеро.

— Ти млъкни — сряза го Странд, когато Лесли хукна към къщата. — Ей, шофьорът — извика той на човека, който стоеше като закован на прага и все още държеше чантите в ръце, — бихте ли дошли да ми помогнете? — Той коленичи до Хиц, който вече се успокояваше. — Хайде, Хиц, Ромеро вече пусна ножа. — После извади носната си кърпа и я сложи върху раната на бузата му. — Можеш ли сам да я държиш?

Хиц кимна през сълзи и притисна кърпата до лицето си.

— Боже господи! — Шофьорът се беше приближил и гледаше втренчено окървавеното момче. — Какво става тука?

— Дадох на копелето един урок — отвърна Ромеро.

Странд забеляза, че и неговото лице е в кръв и говори хрипкаво, сякаш устните му са подути.

— Стига, Ромеро — каза Странд. После на Хиц: — Мислиш ли, че можеш да ходиш?

Хиц кимна и седна. Слава богу, помисли си Странд. Хиц тежеше повече от сто килограма, а шофьорът беше дребен възрастен човек и Странд се съмняваше, че двамата биха могли да го отнесат дори до вратата.

— Madre! — извика Ромеро с отвращение. — Такава малка драскотина, а той пищи като заклан.

— Ти мълчи — рече Странд, като се изправи и хвана Хиц за ръката, за да му помогне да стане. — И те съветвам да започнеш да мислиш сериозно. Ще трябва да отговаряш на много въпроси.

— Искам адвокат — заяви Ромеро. — Имам право на адвокат.

Дори когато успя да накара Хиц да го прегърне през раменете и му каза: „Просто се облегни на мен и върви бавно“, Странд едва не се засмя. Адвокат. Даде си сметка, че в квартала на Ромеро и десетгодишните деца разбират от адвокати.

Ромеро се обърна кръгом и се прибра в къщата. Той беше запалил лампата в общата всекидневна, седеше на една маса и люлееше краката си, когато Странд и шофьорът вкараха драматично залитащия Хиц в стаята.

— По-добре легни — рече Странд на Хиц и си дръж главата нависоко.

Кърпата беше цялата напоена с кръв.

Помогна на Хиц да легне на разнебитената кушетка във всекидневната и да подпре глава на ръката си.

— Мисис Странд вика лекар — каза той. — Сигурен съм, че ще се оправиш. — После се обърна към шофьора, който стоеше в средата на стаята и клатеше глава, като непрекъснато си мърмореше: „Проклети деца, проклети деца…“ — Вие можете вече да си вървите. Всичко е наред. Чака ви дълъг път до града. — Искаше да се освободи от него. Колкото по-малко хора бяха забъркани в тая каша, толкова по-добре. Радваше се, че Хейзън не накара Конрой да ги докара. Можеше да си представи каква история щеше да се види принуден да разкаже на шефа си, ако беше тук.

— Добре, аз си отивам — съгласи се шофьорът. — Не горя от желание да стоя тук цяла нощ, докато дойде полицията.

Полицията, Странд не беше помислил за нея.

— Сигурно ще искате да задържите това. — Шофьорът му подаде ножа. Беше швейцарски войнишки нож и по острието му имаше кръв. — Намерих го навън. Ако можете, не намесвайте името ми в тая работа. Не искам да се забърквам в никакви дела… ще трябва да се бъхтя до Кънетикът за своя сметка всеки път, щом някой адвокат направи възражение. И без това си имам достатъчно неприятности, като карам в Ню Йорк.

— Благодаря — рече Странд и взе ножа. Острието беше дълго не повече от седем сантиметра. Не приличаше на кой знае какво оръжие, но кръвта на Хиц продължаваше да избива през носната кърпа, която държеше на бузата си.

— Твой ли е? — попита той Ромеро, щом шофьорът излезе.

— Отде да знам? — отвърна Ромеро и злобно се изсмя.

За първи път Странд го погледна внимателно на силната неонова светлина във всекидневната. Устните на Ромеро наистина бяха наранени и подути. Дясното му око беше започнало да подпухва и да посинява вече, и той трябваше да го присвива, за да може да вижда.

— Всеки може да си купи такъв нож, в който и да е железарски магазин — добави Ромеро. — Продават ги с милиони. От деветгодишна възраст имам нож. Никога не излизай от къщи без него, както казват по телевизията.

— Слушай, Ромеро — рече тихо Странд, — ти си в беда и аз искам да ти помогна. Трябва да повярваш на това, защото се боя, че ще имаш нужда от всичката помощ, която можеш да получиш. А сега ми разкажи какво се случи. Преди да са дошли лекарят и мистър Бабкок, и полицията.

Ромеро си пое дълбоко дъх и престана да си люлее краката.

— Той ми се нахвърли. Отидох в стаята му по лична работа и той ме смаза от бой. Хиц тежи поне петдесет кила повече от мен, затова реших, че трябва да се срещнем при по-равни условия.

Той отново се ухили и подпухналото му наранено лице се изкриви гротескно.

— Каква беше тази лична работа?

— Лична — отвърна Ромеро.

— Той ме обвини, че съм му откраднал парите — обади се Хиц. Ярката му раирана пижама беше изцапана с кръв. — Няма да позволя някакъв си мръсен мелез да ми отправя такива обвинения и да се измъкне безнаказано.

— Какви пари? — попита Странд, като поглеждаше от едното момче към другото.

— Моите пари — отвърна Ромеро. — И едни писма. Разбил ми е тенекиената кутия и ми е взел парите и писмата.

Лесли се втурна в стаята.

— Алън — каза тя, — лекарят и мистър Бабкок идват веднага. — Тя изгледа втренчено окървавеното момче на кушетката, обезобразеното лице на Ромеро, все още отворения нож в ръката на Странд. — О, това е вече прекалено — промълви Лесли тихо. После се извърна, излезе бързо от стаята и се спусна по коридора към тяхното жилище.

— Какви писма? — попита отново Странд.

— Лични писма — отвърна Ромеро. — От една приятелка. Не обичам никой да чете личните ми писма. Особено дрисльовци като него.

— Не съм виждал никакви твои писма — каза Хиц.

— Мръсен лъжец! — извика Ромеро и Странд пристъпи една крачка, за да застане между масата, върху която той седеше, и кушетката. Но Ромеро не слезе от масата. — Ти ми се подигра за тях, когато дойдох в стаята ти. Чел си ги и още как. Нарече ме Ромеро Ромеото, дебело лайно такова.

— Млъкни — каза Странд.

— Не съм виждал никакви писма — хленчеше Хиц, — изобщо не знам за какво говори.

— Добре — рече Странд, — дайте да оставим писмата засега. Колко пари, казваш, бяха, Ромеро?

— Триста седемдесет и пет долара.

— Какво? — възкликна изненадан Странд. — Колко?

— Триста седемдесет и пет.

— Откъде си взел толкова много пари?

— Искам адвокат — заяви Ромеро.

— Ще ви кажа откъде, мистър Странд — обади се Хиц. — Две-три вечери в седмицата той организира игра на зарове в тяхната стая. Доста от момчетата мислят, че използва фалшиви зарове. И той, и Ролинс. Мелез и негър. Ето какво е вашето училище и не си въобразявайте, че няма да го разглася така, че целият свят да разбере. Баща ми е голяма клечка във Вашингтон и познава всички журналисти там и много други в Ню Йорк…

— Ти по-добре замълчи, Хиц — рече Странд, изпълнен с презрение към дебелото хленчещо момче. — Помъчи се да си държиш устата затворена и да спреш кръвта. — Той въздъхна, като си помисли как би изглеждала тазвечерната случка във вестниците и как ще прозвучи на следващото свикване на управителния съвет на настоятелите на Дънбъри. — Вярно ли е, че вечер организирате с Ролинс игра на зарове в стаята си? — запита той Ромеро.

— Не намесвайте Ролинс — отвърна Ромеро. — Той няма нищо общо с това. Освен че ми е съквартирант.

— Къде е Ролинс?

— Спи. Той не знае нищо за случилото се. Върна се уморен и си легна.

— И ти не му каза нищо, а?

— Ако му бях казал, щеше да слезе при Хиц и да го убие с голи ръце. А на сутринта щеше да изхвръкне като топка. Вън от колежа и от спорта. И без това си има достатъчно неприятности, че е черен. Не искам да го видя смазан, само защото ми е приятел.

— Позволи ми да ти задам един въпрос, Хесус — рече Странд. — Защо смяташ, че точно Хиц ти е взел парите?

— Ако изобщо е имало някакви пари — обади се Хиц. — Тоя глупак се заяжда с мен още от началото на срока. Никак не ми харесват типовете, които приемат в това училище напоследък, и не го крия. Тази страна е свободна и мога да говоря каквото си искам.

— Смятам, че е по-добре да си траеш, Хиц — намеси се Странд, като се мъчеше да изглежда безпристрастен и търпелив, но знаеше, че не успява. — Кажи ми, Ромеро, какво те накара да мислиш, че Хиц ти е взел парите, а не някой друг?

— Имам собствена информация.

— Каква информация?

— Поверителна.

— Кой ти каза?

— Казах, че е поверителна — повтори Ромеро.

— Намери ли парите в стаята на Хиц или писмата, за които спомена?

— Не — отвърна Ромеро.

— Разбира се, че не е — намеси се Хиц. — Защото нищо не съм вземал. Ако изобщо някой е вземал нещо. Този човек е луд, мистър Странд, той мрази целия свят, особено белите хора. Дори учителите тук да бяха страхливи като мишки, пак биха признали всички, без изключение, дори и вие, че предпочитат това копеле никога да не е чувало за Дънбъри.

— Внимавай какво говориш ей, дебел — каза Ромеро, — или ще ти кръцна и другата бузка и ще ти резна задника за десерт.

Заплахата напомни на Странд, че още държи окървавения нож отворен. Затвори го и го пусна в джоба на палтото си.

— Ромеро — рече той, — нищо не печелиш от това, че говориш като…

Вратата се отвори и влязоха доктор Филипс и мистър Бабкок. Бабкок се смръзна на мястото си, като видя картината пред очите си.

— О, боже! — промълви той.

Лекарят кимна на Странд, погледна с любопитство Ромеро, после се наведе над Хиц и каза:

— Дай да видим сега какво има.

След това махна напоената с кръв носна кърпа от лицето на Хиц и я пусна на земята, присви очи зад очилата си, наведе се над главата на Хиц и докосна леко ранената му буза.

— По-добре ще бъде да го преместим в амбулаторията. Ще има нужда от почистване и шевове. Доста шевове.

— Боли — изхленчи Хиц, а долната му устна трепереше.

— Разбира се, че ще боли — отвърна лекарят. — Трябва да боли.

Той беше грубоват човек, умел и бърз, и нямаше навик да глези младежите. Отвори чантичката си, извади голям тампон марля и превърза раната с нея. Марлята веднага почервеня. Лекарят си свали палтото.

— Сложи това отгоре, стани и аз ще ти помогна да стигнеш до колата ми.

— Не знам дали ще мога да ходя… Изгубих доста…

— Глупости — рече лекарят. — Ставай. Раната е само повърхностна. Красотата ти няма да пострада.

Хиц се направи, че се олюлява, като ставаше от кушетката. Лекарят му помогна да облече палтото и го закопча. Ромеро беше навел глава и гледаше изпод сведените си клепачи, очите му бяха тъмни и изпълнени с презрение.

— Може би има нужда от морфин — обади се той, — за да изтърпи ужасната болка.

— Стига вече, млади момко — сряза го Бабкок. За първи път Странд чуваше сурови нотки в гласа на директора.

— Бабкок — каза лекарят, като спря на вратата, сложил леко ръка върху ръката на Хиц. — Предлагам да извикате полиция.

— Полиция — повтори обезумял Бабкок. — О, боже! Наистина ли мислите, че е необходимо?

— Ако искам да запазя разрешителното си да практикувам — отвърна лекарят — и ако вие искате да останете в училището, необходимо е.

— Разбира се — рече Бабкок. — Просто… досега не се е случвало такова нещо. Разбира се. Ще се обадя.

— Кажете им да дойдат в амбулаторията. Сигурно ще има разследване. Междувременно, млади човече… — Той млъкна и се загледа в Ромеро. — Аз май те познавам, а? От футболния отбор ли?

— Да — отвърна Ромеро. — Казахте ми, че съм луд, дето играя.

— Как ти беше името?…

— Ромеро — отговори момчето.

— Считай се под граждански арест. Аз съм гражданинът90. Ще се видим в амбулаторията.

След излизането на Хиц и лекаря за миг настана тишина. Странд беше доволен, че не трябва да гледа повече окървавеното лице на Хиц. Бабкок въздъхна и впери поглед в кушетката, вдигна очилата на челото си, после отново ги смъкна. Странд забеляза, че Бабкок не носеше вратовръзка. За първи път го виждаше без вратовръзка. Сигурно е бил легнал с дебелата си жена, когато Лесли се е обадила, и той се е облякъл набързо.

— Кушетката ще трябва да се почисти — обади се Бабкок. — Цялата е в кръв. Какво ще кажа на полицията? — Той изглеждаше безпомощен. — Нямам представа какво се е случило. Тук има ли телефон?

— В сутерена има автомат — обади се Ромеро.

— Благодаря — каза Бабкок и тръгна към стълбите за сутерена, после се спря. — О, боже — рече той, потупвайки джобовете си. — Оставих всичките си пари на тоалетката. Бях си легнал и… Алън, имаш ли?…

Странд бръкна в джоба си. Имаше само банкноти.

— Съжалявам — отвърна той.

— Можете да изберете номера на полицията за спешни случаи — предложи Ромеро. Странд имаше чувството, че Ромеро се забавлява. — Ще дойдат за три минути, със сирени, светлини и тъй нататък.

— Ще събудят всички — каза Бабкок. — Мисля, че няма нужда да…

— Ще ида у нас и ще позвъня оттам — предложи Странд.

— Поне да знаех за какво е цялата тази работа — промълви жално Бабкок.

— По-късно ще ви обясня.

Странд мина по коридора и влезе в своята всекидневна. Лесли седеше на стола пред пианото, без да свири. Тя се обърна, когато го чу да влиза.

— Е? — попита тя.

— Пълна каша. Сега нямам време да ти разправям. Нищо сериозно. — В този миг му се прииска да си вярва. — Трябва да се обадя на полицията.

Потърси номера в указателя на масичката до телефона и позвъни. Дежурният каза, че името му е Лиъри, сержант Лиъри.

— Сержанте — рече Странд, — бихте ли изпратили някого в амбулаторията на Дънбъри, колкото е възможно по-бързо?

— От какъв характер е инцидентът? — запита сержант Лиъри.

— Станало е… сдърпване… сбиване между две от момчетата. Едното от тях е ранено…

— Има ли нужда от линейка?

— О, мисля, че не. Лекарят го прегледа. Раната е повърхностна. Порязване. — Той прочисти гърлото си. — Едното от момчетата имаше нож.

— В Дънбъри? — Лиъри, изглежда, бе смаян. В процента на престъпленията в селото и в околностите му не влизаха много среднощни намушквания с нож.

— Беше краят на празника. — За да защити честта на училището, Странд реши, че трябва да даде някакво обяснение. — Не е имало дежурен преподавател. Можете ли да изпратите човек?

— Ще дойде. В амбулаторията ли казахте?

— Да.

— В коя част на училището е това? Източна? Западна?

Странд се обърка. Той затвори очи и се помъчи да си спомни от коя страна на училището изгрява слънцето. Каза на сержант Лиъри „източната“ и сержантът отвърна:

— Добре. Виновникът задържан ли е?

За миг Странд не можа да свърже тази дума със събитията от вечерта. После се сети за Ромеро.

— Да — отговори той, — задържали сме го.

Когато затвори, Лесли се засмя. Смехът й прозвуча малко налудничаво.

— Приличаш на детектив от някой филм — подхвърли тя.

— Скъпа, мисля, че по-добре ще е да не ме чакаш. Трябва да отида в амбулаторията с Ромеро и Бабкок, там ще бъде полицията и не се знае колко ще продължи. Ще ти разкажа всичко, като се върна.

— Виновник — рече Лесли. — Чудя се колко ли виновници има в училището. Да можех да погледна само бюлетина на учениците, завършили през двехилядната година, и да видя колко възпитаници на Дънбъри ще бъдат зад решетките по това време.

— Съжалявам, мила, че ти…

— Вината не е твоя — прекъсна го тя. — Гледай да не си лягаш много късно. Трябва да ставаш рано сутринта.

Той я целуна и се върна в общата всекидневна. Чу, че Лесли заключи вратата след него.

3

Когато стигнаха в амбулаторията, като двамата мъже вървяха от двете страни на Ромеро, лекарят току-що бе свършил да почиства раната върху бузата на Хиц и му слагаше местна упойка, преди да започне да го шие. Хиц охкаше и ронеше сълзи. Ромеро го изгледа презрително, но нищо не каза. Седна на едно столче, извади кутия с цигари, запали и взе да пуска димни колелца. Лекарят бе прекалено зает с Хиц, за да забележи това веднага, но като го видя, изгледа кръвнишки Ромеро и го сряза:

— Тук не се пуши, млади човече.

— Извинявайте — рече Ромеро и изгаси цигарата си. — И благодаря. Сигурно току-що сте ме спасили от рак, докторе.

— Запази шегите си за полицията — отвърна лекарят и започна да вдява една игла. Хиц го наблюдаваше с ужас. — Алергичен ли си към пеницилин?

— Не знам.

— Е, ще опитаме — рече лекарят и посипа раната с праха. — Бузата ти изтръпна ли вече? — Той натисна с показалеца си в гумена ръкавица бузата над раната. — Усещаш ли нещо?

— Май че не.

Странд трябваше да се извърне, докато лекарят зашиваше дългия разрез с бързи кратки бодвания на иглата и сръчно върза първите възелчета. Срамуваше се, че му се гади, особено след като Бабкок и Ромеро следяха операцията с интерес.

Тъкмо когато доктор Филипс свършваше, превързвайки бузата на Хиц, вратата се отвори и влезе един полицай. Имаше вид на човек, когото току-що са вдигнали насила от постелята.

— Сержантът каза, че е било извършено престъпление. Какъв е характерът на престъплението?

— Аз съм характерът на престъплението — отговори Ромеро. — Намушках го.

— Арестуван си. Мой дълг е — съобщи официално полицаят, — да те предупредя, че всяка твоя дума може да бъде използвана срещу теб и че имаш право да извикаш адвокат.

— Точно това искам: адвокат — рече Ромеро. — Познавате ли някой добър адвокат? Най-близкият, когото познавам, се намира на Сто трийсет и седма улица в Ню Йорк.

Полицаят не му обърна внимание.

— Оръжието намерено ли е?

Странд извади ножа от джоба си и го даде на полицая.

— Благодаря ви. Ще бъде необходимо като доказателство.

— Свършихте ли, докторе?

— Да — отвърна лекарят и свали гумените си ръкавици.

— По-добре да тръгваме към участъка — рече полицаят. — Дай си ръцете, момче.

Ромеро се усмихна и протегна ръце.

— Страх ви е да не избягам от колата ли, господин полицай?

— Умишлено нападение със смъртоносно оръжие — каза полицаят. — Време е да започнеш да приемаш нещата сериозно.

— По-малък номер, моля — рече Ромеро, когато полицаят извади чифт белезници.

— Смятате ли, че е абсолютно необходимо, господин полицай? — запита Бабкок. — Сигурен съм, че той ще се държи… както трябва…

— СУП, сър — обясни полицаят. — Стандартно установена процедура. Има го в правилника.

— А — каза Бабкок, — в правилника. — И въздъхна.

— Хайде, момче. — Полицаят дръпна белезниците и Ромеро се смъкна от масата.

— Нали нямате нужда от мен? — попита доктор Филипс.

— Бяхте ли свидетел на престъплението?

Лекарят поклати глава.

— Добре. По-късно може да се наложи да опишете раната. Но тази вечер няма да има нужда повече от вас.

Бабкок, Странд и Хиц, по чието лице още се стичаха сълзи, тръгнаха след полицая, който държеше Ромеро за лакътя на път към вратата.

— Ромеро — рече лекарят, — отсега нататък те съветвам да се упражняваш само във футбола.

— Ще отида да си взема колата, господин полицай — каза Бабкок, — и ще се срещнем в участъка.

Те наблюдаваха как полицаят вкара Ромеро отзад в полицейската кола и заключи вратата. Между задната и предната седалка имаше метална мрежа и Ромеро приличаше на животинче, затворено в клетка, което мига от светлината над главата му. Полицаят седна зад волана и потегли. Бабкок въздъхна.

— Ще ида да взема колата. Ще се върна веднага. Мисля, че Хиц не трябва много да се движи в сегашното си състояние.

И тръгна през двора на училището.

Странд остана сам с Хиц.

— Престани да подсмърчаш — каза той, ядосан на момчето.

— Щеше да ме убие. Сега щях да съм мъртъв, ако вие случайно не бяхте дошли.

— Ако е искал да те убие — отвърна Странд, — мисля, че щеше да вземе нещо по-опасно от едно джобно ножче със седемсантиметрово острие.

— Нямаше да мислите, че това ножче е толкова безопасно, ако се беше нахвърлил с него върху вас… или върху жена ви. Или върху надутата ви дъщеря, която беше на футболния мач — рече Хиц и избърса течащия си нос с опакото на ръката. — Тогава щяхте да вдигнете врява до бога и да настоявате обществото да бъде защитено от мелезите и черните.

— Боя се, че твоят и моят речник не съдържат едни и същи думи.

Странд изпитваше желание да свре Хиц в някой тъмен ъгъл и да го удари по разреваното лице.

— Само едно нещо ще ви кажа — заяви Хиц, — по-добре да го затворят за дълго, иначе ще си имат работа с баща ми…

— Мисля, че съдията няма да се уплаши от баща ти. Признай си, Хиц, ти ли взе парите и писмата?

— Никога не съм ги пипал. Нищо не зная за тях. Не е задължително да ми вярвате. Идете претърсете стаята ми и вижте дали казвам истината. Той просто нахълта при мен и започна да крещи. Аз дори не знаех за какво крещи. Известно ми е, че е ваш любимец, мислите го за адски умен, гения на гетото. Всички знаят за него. Искате ли да чуете как му викат другите? „Хохо, момчето от джунглата. Големият експеримент!“ Опит да се превърне малка горила в човек. Виждате ли сега какво излезе от вашия експеримент, мистър Странд? — Гласът на Хиц стана креслив, като внезапно се повиши. — И кой плаща за всичко това? Аз! Ако имате желание да правите някакви други благородни експерименти, съветвам ви да ги извършите другаде. И използвайте епруветки.

— Нямам нужда от твоите съвети, Хиц — отвърна Странд. — Съжалявам за случилото се и много ми е мъчно, че си пострадал. Но не ми е чак толкова мъчно, че да стоя тук и да слушам повече твоите лекции за обществото. Сега млъкни и се приготви да разкажеш на полицията как точно се случи всичко, без да философстваш.

— Той можеше да ме убие — измърмори Хиц, като прекъсна последните му думи.

Светлините от колата на Бабкок ги осветиха за миг, преди тя да спре. Хиц седна отзад, а Странд отпред до Бабкок.

При пристигането си в участъка завариха Ромеро да стои пред бюрото на сержанта без белезниците, а младият полицай беше редом с него.

— Няма да чуете нищо, докато не дойде адвокат — повтаряше непрекъснато Ромеро. — Не съм длъжен да ви казвам дори името си.

— Ние го знаем — рече търпеливо сержантът.

— Ето го престъпника. — Ромеро посочи Хиц. — Той е крадец. Искам да бъде подведен под отговорност. За обир.

— Ще стигнем и дотам, когато му дойде времето — рече спокойно сержантът. — Имаш право да се обадиш веднъж по телефона. На адвоката си, ако искаш.

— Нямам пари за адвокат. Това копеле ми открадна всичко. В себе си имам само шест долара. Можете ли да ми кажете къде мога да намеря адвокат посред нощ за шест долара?

Сержантът си играеше с джобното ножче, оставено на бюрото пред него, като го отваряше и затваряше шумно.

— Утре ще ти вземем служебен защитник. А дотогава, Джак — обърна се той към полицая, — сложи го в някоя килия. Аз ще проуча от тези трима господа как стоят нещата, а утре сутринта ще запишем показанията на момчето.

— Хайде, приятелче.

Полицаят стисна Ромеро за ръката и го поведе навътре, където Странд видя две килии, и двете празни.

— А сега, младежо — обърна се сержантът към Хиц, — започвай…

Беше около три часът сутринта, когато сержантът престана да ги разпитва, като ги караше да повтарят думите си по няколко пъти и записваше отговорите им в един формуляр, взет от кантонерката до стената зад гърба му.

— Добре, господа, благодаря ви и лека нощ — каза накрая той. — Вече можете да си вървите. Утре има заседание на съда, момчето ще може да се яви пред съдията и той ще му определи защитник.

— Ще извикаме адвоката на училището — рече Бабкок. — А сега няма ли да може да се върне обратно с нас? Ако го освободите под моя гаранция? Аз ще имам грижата да го доведа тук сутринта.

— Боя се, че не, сър — отговори сержантът. — Съдията ще определи каква да бъде гаранцията. А ти, Джак — нареди той на полицая, — придружи Хиц обратно до училището и претърси стаята му. Ще ви бъда благодарен, ако вие, господа, отидете с него и бъдете свидетели на обиска. Съжалявам, Хиц, трябва да проверим дали няма някакви доказателства, подкрепящи обвинението на Ромеро срещу теб. Разбира се, имаш пълно право да не позволиш на нашия служител да влезе в стаята ти. Тогава е необходимо да вземем разрешение за обиск. Но тъй като можем да го получим едва сутринта, ще трябва да те задържим тук през нощта.

На Странд му се стори, че долови как очите на сержант Лиъри проблясват злорадо при тези думи. На сержанта никак не му беше забавно, докато слушаше задавения от хленч разказ на Хиц за събитията през нощта, и изгледа замислено момчето, когато Хиц спомена за връзките на баща си във Вашингтон.

— Всеки, който иска, може да претърси стаята ми — заяви високо Хиц. — И мен също. По всяко време. Нямам какво да крия.

Той започна да обръща джобовете си, като разпиля дребни монети и банкноти и накрая удари със замах портфейла си.

— Чудесно — каза сержантът, когато Хиц свърши. — Може да си вземеш парите. Ще напиша всичко това на машина и ще можете да го подпишете утре сутринта.

Хиц се качи в колата с полицая, а Странд и Бабкок ги последваха с колата на Бабкок.

— Каква ужасна нощ — въздъхна уморено Бабкок зад волана. — Никога досега в Дънбъри не се е случвало подобно нещо. Имало е, разбира се, някои дребни кражби, но такова насилие… — Той потръпна. — Какъв късмет, че сте пристигнали с жена си точно тогава. Иначе един бог знае какво можеше да се случи. Надявам се, Лесли не се е разстроила прекалено много, макар че, трябва да призная, изглеждаше възхитително спокойна, когато ми позвъни.

— Да, тя достойно се справя с положението — рече Странд.

— Кой според теб е прав и кой крив в цялата тази работа? — запита Бабкок. — Нямам предвид това с ножа. Дори да бях най-милосърдният човек на света, пак не бих могъл да простя на едно момче, което вдига оръжие срещу другаря си. Ти как смяташ — някакво ужасно недоразумение ли е станало или какво? Ромеро каза ли ти защо мисли, че Хиц му е откраднал парите? Попита ли го?

— Да, попитах го — отговори Странд.

— И какво?

— Каза, те е поверително. Не знам какво точно означава това.

— Сигурно си страшно разочарован — продължи Бабкок. — Ромеро започна толкова добре.

— Не се чувствам разочарован — отвърна категорично Странд. — Чувствам се виновен. Ужасно виновен. Боя се, че допуснах вярата ми да надделее над здравия разум. Неговото място е на улицата, а не в такова училище. Аз сбърках природната интелигентност с културното държане.

— Не бива да виниш себе си. Нито пък мистър Хейзън. — Бабкок свали едната си ръка от кормилото, за да докосне леко ръката на Странд. — Просто нещастно стечение на обстоятелствата. Никой не би могъл да го предвиди. Отровено казано, когато започна срокът, не вярвах, че момчето ще изкара годината. Но не заради такова нещо. Мислех, че ще му омръзне, че няма да се подчинява, че няма да може да спазва дисциплината, нещо подобно. Според теб дали ще го затворят?

— Надявам се — отвърна горчиво Странд. — Така бих постъпил и аз, ако бях на мястото на съдията.

— Хайде, хайде, Алън — каза тихо Бабкок. — Защо не отложим присъдата, докато не научим всички факти?

— Не мога да я отлагам, след като видях Ромеро да гони Хиц с нож в ръката.

Няколко минути пътуваха в мълчание и после Странд се обади:

— Сигурно ще си имате големи неприятности с настоятелите. Ако искат да направите някакво жертвоприношение, може да хвърлите вината върху мен и още същия ден ще получите оставката ми.

— Съмнявам се, че ще се стигне чак дотам — рече Бабкок, но не изглеждаше много убеден.

Когато пристигнаха, полицаят ги чакаше с Хиц в колата пред „Молсън Резидънс“. Всички влязоха през празната обща всекидневна и заедно се изкачиха по стълбите на първия етаж. Странд се учуди, че никое от момчетата не се беше събудило. Боричкането в стаята на Хиц и бягството му долу на двора сигурно са станали много тихо, ужасно тихо. Хиц бе единственото момче в пансиона, което имаше самостоятелна стая. Дали се дължеше на връзките на баща му или на факта, че никое от момчетата не искаше да живее с него, Странд не знаеше.

Стаята беше малка, и с изключение на кръвта по килимчето и по неоправеното легло странно чиста. Странд и Бабкок стояха на вратата, тъй като вътре нямаше достатъчно място за всички, докато полицаят отваряше методично чекмеджетата, погледна под леглото, отметна одеялото, обърна килимчето, претършува дрехите на Хиц, които бяха окачени в шкафа.

— Нищо — заяви след десет минути той.

— Нали ви казах — обади се Хиц. В амбулаторията и в полицейския участък той беше смъртноблед, с изключение на кървавите резки по бузата си и по врата, но сега лицето му бе възвърнало цвета си. — Можехте да си спестите разходката. Нали ви казах, че не съм му вземал парите.

— Струва ми се, че най-добре е да си лягаш и да си почиваш, синко — каза полицаят. — Аз ще си вървя.

Оставиха Хиц в стаята му, успокоен и тържествуващ, и слязоха заедно по стълбите. Странд пожела „лека нощ“ на полицая и на Бабкок в общата всекидневна. Останал сам, той се отпусна за няколко минути на един стол. Чувстваше се твърде изтощен, за да се яви при Лесли, без да си почине поне малко.

Затвори очи и се помъчи да си спомни точните движения на полицая, докато претърсваше стаята на Хиц, като пресмяташе възможностите човекът да е пропуснал тъкмо мястото, където да са били парите. Ако ги беше намерил, нямаше да се докаже, че Ромеро не е извършил престъпление, но щеше да бъде поне смекчаващо вината обстоятелство, от което нападението на Ромеро срещу Хиц щеше да изглежда по-малко безсмислено, свирепо и неоправдано. Но като отметна наум местата, които полицаят провери, Странд не можа да се сети за нито едно пропуснато ъгълче. Той въздъхна, отвори очи, стана и дълго гледа кървавото петно на кушетката в общата всекидневна, където Хиц бе лежал, притиснал носната кърпа на Странд до бузата си. Кърпата още беше на пода, пусната там от лекаря, преди да прегледа раната. Кръвта бе засъхнала вече, придобила тъмно ръждив цвят, а платът се бе вкоравил. Странд се наведе и я вдигна.

После изгаси светлината и тръгна по тъмния коридор към вратата на своето жилище. Спомни си, че Лесли я бе заключила, и затърси ключа в джоба си. Но когато го пъхна в ключалката, видя, че е отключено. Отвори вратата и се вгледа във всекидневната. Всички лампи светеха.

— Лесли! — извика той. — Лесли!

Отиде в спалнята й. И там лампите светеха. Вратата на шкафа й беше широко отворена. Видя, че повечето от дрехите й ги нямаше. Тогава забеляза бележката върху тоалетката й.

Взе я с разтреперана ръка и се втренчи в нея. Почеркът беше нервен, съвсем необичайно за хубавия краснопис на Лесли.

Той остави внимателно бележката на мястото й и я изглади с ръка. После затвори вратата на шкафа, изгаси лампите и отиде в своята стая, съблече се и си легна. Не нагласи будилника. Бабкок ще разбере, че не би могъл да има часове през този ден.

— Разбира се, цялото училище говори за това — казваше Бабкок.

Беше единайсет часът сутринта и двамата с Бабкок отиваха с неговата кола в съда.

Странд се събуди рано, но остана в жилището си, без да, обръща внимание на звънеца за закуска и после за часовете. Опита се да се свърже с Линда, но линията даваше заето всеки път, щом набереше номера, и накрая той се отказа. Лесли не му се обади и Странд изпрати телеграма на Линда с молба да му позвъни. Знаеше, че е глупаво да се безпокои, че Лесли може да е катастрофирала по пътя за града. Ако нещо се беше случило, все някой щеше да се свърже с него. Но той не можеше да се освободи от видението как Лесли, развълнувана и объркана, се отклонява от пътя, блъска се в едно дърво и лежи окървавена в някоя канавка. Позвъни и в кантората на Хейзън, но една секретарка му обясни, че мистър Хейзън е заминал рано сутринта за Вашингтон. Конрой го е закарал до летището, добави секретарката, и не знаела къде може да бъде намерен мистър Хейзън, нито кога ще се върне.

— Естествено — каза Бабкок, като караше бавно и внимателно, — това момче Хиц е разпространило новината още щом е станало тази сутрин. С някои страхотни преувеличения, предполагам, съдейки по онова, което стигна до ушите ми. Освен това се е обадило на баща си и той ми позвъни и се държа… ъъ… доста недвусмислено с мен. Всъщност заяви, че ако съм се опитал да замажа скандала — точно тази дума употреби, скандала, — щял да ме уволни. Заплаши също, че ще съди училището, задето е проявило престъпно нехайство, като е пренебрегнало една явна опасност — това е Ромеро, разбира се, — и заяви, че ще го прати в затвора. И за да се увери, че съм наясно, че не е… особено доволен, ми каза, че ако накараме сина му да отговаря по обвинение за кражба, той щял да ни призове като съответници в наказателно дело за клевета. Семейството им не е от най-любезните.

Бабкок се усмихна тъжно. Лицето му беше посивяло и напрегнато, очите му — зачервени и насълзени. Ръцете му стискаха кормилото толкова силно, че кокалчетата на пръстите му бяха побелели.

— Тази сутрин сте имали доста работа — рече Странд.

— Било е и по-лошо — отвърна Бабкок. — Една сутрин осемдесет момчета се събудиха с повръщане и силна диария. Помислихме, че е коремен тиф. Оказа се, че е от пастите, които ни бяха дали за десерт предната вечер. Съществува теория, че учителите живеят до дълбока старост. — Той се засмя тихо. — Остаряла мъдрост.

— Какво смятате, че трябва да предприемем? — попита Странд.

— Боя се, че първото нещо, което трябва да предприемем, е да изключим Ромеро. Ако не го направим, може би ще изгубим половината си ученици.

Странд кимна.

— Той сам си го докара.

— Все едно, голяма трагедия е — рече Бабкок. — Следващото нещо, което се надявам да направя, е да го спася от затвора по някакъв начин. Ще се опитам да измоля поне да го пуснат условно. Обадих се на училищния адвокат, той вече се е срещнал с Ромеро и ще ни чака в съда. Надявах се да го избегна. Затова се помъчих да се свържа с мистър Хейзън да видя дали не познава някой друг тук. Ако родителите — особено онези като мистър Хиц — научат, че плащаме от училищните средства за защитата на Ромеро… — Той сви рамене и не довърши изречението. — Как понася Лесли всичко това?

Странд очакваше този въпрос, макар да се надяваше, че няма да бъде зададен.

— Боя се, доста зле. Тя се възползва от вашето любезно предложение да си вземе болнични и ще отсъства няколко седмици.

— Замина ли вече? — Веждите на Бабкок се вдигнаха учудено.

— Да.

— Не я упреквам. Ако можех, и аз бих заминал — усмихна се уморено Бабкок.

Той вкара колата на едно място за паркиране пред бялата сграда на съда, украсена с колони и облицовка с дъски. — Хубаво здание — забеляза той, — построено е през 1820 година. Какви ли неволи са шествали по коридорите му.

Адвокатът на училището се казваше Холингсбий. Той ги чакаше пред вратата на съдебната зала. Беше пълен и червендалест, облечен в хубав тъмен костюм. Гласът му съответстваше на външния вид — беше плътен и превзет.

— Скоро ще доведат момчето — каза той, след като бе представен от Бабкок и кимна вежливо на Странд. — Говорих с него и се боя, че си имаме работа с трудно дело. Ромеро изобщо не иска да ни съдейства. Няма да даде показания. Заяви, че няма да си отвори устата. Може би така е по-добре. Но в съда нямало да обясни дори защо е постъпил така, макар че е казал на полицията, че Хиц е откраднал парите му. „Нека направят най-лошото — заяви ми той, — какъв е смисълът да говоря?“ Аз съм бил този, който имал думата в тая работа, и съм могъл да казвам каквото си искам. Изглежда, знае повече за закона, отколкото е полезно за него. Не можели да го принудят да се инкриминира и той нямало да го направи. Съжалява, че изобщо е говорил пред полицията. Държи се враждебно — може би е обяснимо защо, — но с това няма да спечели никакви симпатии в съда. Известни признаци на разкаяние биха му били от полза. — Адвокатът вдигна рамене. — Но това сякаш не е в неговия стил. Казва, че мистър Странд го е видял да тича след Хиц с ножа и че бил признал и пред мистър Странд, и пред полицията, че е използвал ножа срещу Хиц. Всички в съда щели да му се смеят, ако се престорел, че не е намушкал Хиц. Всъщност, ако искате да чуете моето мнение, той се гордее с това и иска всички да разберат, че го е направил. Отказа да сподели защо подозира, че Хиц е крадецът. Винаги бил знаел, че някой ден ще свърши в затвора, имал много приятели, които са били там, и не го било страх. Държането му, трябва да призная, няма да допадне на съдията. Нито на съдебните заседатели, що се отнася до това. Той е над осемнайсет години и ще го съдят като пълнолетен. А и ние пледираме в едно малко градче в Кънетикът, а не в Ню Йорк или в Чикаго, където подобни намушквания с нож, явно без намерение за убийство, се смятат почти за нормална част от ежедневието. Аз ще направя всичко каквото мога, разбира се… — Гласът на адвоката се понижи и стана меланхоличен. — Но не съм настроен особено оптимистично.

— Какво можете да направите? — запита Бабкок.

— Ще използвам произхода на момчето. Израснало в беден квартал, в мизерно разбито семейство и прочие, и прочие. Както обикновено. Провалянето на една обещаваща кариера в момент на емоционално неравновесие, нещо от този род. Не е кой знае какво. Може би съдът ще разреши да пледираме за едно по-леко наказание, дори за условна присъда.

— Ние с какво можем да помогнем? — запита Бабкок.

Адвокатът разтвори безпомощно ръце.

— Да бъдете свидетели и да обрисувате моралния лик на обвиняемия. Кажете всичко, което смятате, че може да бъде от полза. Не забравяйте, че ще говорите под клетва.

Странд знаеше, че каквото и да каже за характера на Ромеро, то няма да е истина. Да спомене ли за откраднатите томове на „Историята на упадъка и гибелта на Римската империя?“ Не, ако не иска да види момчето в затвора.

Докато стояха там, по коридора се появи Хиц. Голямата превръзка на бузата му придаваше драматичен вид на едната половина от лицето му. Дрехите просто пращяха на него. Странд забеляза, че панталоните му са разкопчани. Хиц погледна тримата мъже с неприязън, но, се спря и ги поздрави.

— Добро утро, мистър Бабкок. — Той пренебрегна демонстративно Странд. — Баща ми каза, че ще се свърже с вас, сър. Успя ли да ви намери?

— Да, успя — отговори Бабкок.

— Той много се разстрои, като му съобщих за случилото се — добави Хиц.

— Така изглеждаше — рече Бабкок. — Е, ще влизаме ли?

— Не си мислете, че ще облекча положението на Ромеро — продължи Хиц. — Или вашето, мистър Странд.

— Благодаря за предупреждението — каза Странд. — Закопчай си панталоните. Нали не искаш да те подведат под отговорност за обида на съда?

Лицето на Хиц почервеня и той още се бореше с ципа, когато влязоха начело със Странд в съдебната зала, където сержант Лиъри чакаше да даде показания. Сред малкото присъстващи Странд забеляза една млада жена, в която позна репортерката на местния вестник — седеше на първия ред с бележник на коленете и молив в ръка. Бабкок също я видя и прошепна:

— Боя се, че новината бързо се е разчула. Тя не е дошла тук, за да гледа как съдията определя глоби за неправилно паркиране.

Ромеро влезе с полицая, който го беше арестувал. Поне не е с белезници, помисли си Странд. Изглеждаше дребен и слаб в тъмния пуловер, който Странд му бе купил от „Брукс Бръдърс“. Той се усмихна, когато минаваше покрай Хиц, и каза „добро утро“ на директора и на Странд. Адвокатът го придружи до масата, поставена пред съдийската скамейка.

Съдията влезе откъм съдийската стая и всички станаха. Викачът обяви откриването на заседанието и присъстващите седнаха, с изключение на Ромеро, неговия защитник и двамата полицаи, които останаха прави пред скамейката.

Областният прокурор прочете обвинението монотонно и провлечено. Ромеро оглеждаше с любопитство залата, сякаш не се интересуваше какво говори той, а беше заинтригуван от старинната й архитектура.

Областният прокурор свърши и съдията попита:

— Какво ще пледира защитникът?

— Невинен, уважаеми господин съдия — отговори бързо, адвокатът.

Ромеро погледна присмехулно съдията. Съдията се взря в него.

— Аз не признавам този съд — заяви Ромеро.

Странд изохка. Телевизията, помисли си той, хилядите часове с адвокатите от телевизията.

Съдията въздъхна.

— Сега няма да се занимаваме с това, мистър Ромеро. Постановявам да останете на разположение на съда за процеса — каза той. — Определям гаранцията да бъде десет хиляди, долара.

Странд чу как Бабкок ахна. Той слушаше само с половин ухо, докато адвокатът спореше за намаляване на сумата, а областният прокурор подчертаваше сериозността на делото и опасността за ищеца, ако ответникът, който бе признал извършеното от него насилие и не показваше, че се разкайва за това, бъде пуснат да се разхожда на свобода.

— Гаранцията остава десет хиляди долара — произнесе се съдията. — Следващото дело, моля.

Репортерката пишеше, без да вдига глава, когато Ромеро, с полицая и адвоката от двете му страни, тръгна по пътеката към изхода. В момента, в който тримата минаваха покрай Хиц, той вдигна средния си пръст с подигравателен и неприличен жест. Ромеро се спря и Странд си помисли за миг, че той ще се нахвърли върху Хиц. Но Ромеро само каза достатъчно високо, че да го чуе цялата зала:

— И твоето време ще дойде, дебелак такъв.

После се остави полицаят да го изведе навън.

— О, боже господи! — въздъхна Бабкок. Той поклати тъжно глава. — Ужасявам се, като си помисля какво ще напише тази млада дама за сутрешния брой на вестника. — Свали очилата си и ги избърса с носната си кърпа, сякаш се опитваше да изтрие това, което бяха видели в съдебната зала. — Е — добави той, — по-добре да се прибираме в училище. — В колата на връщане попита: — Алън, мислиш ли, че мистър Хейзън ще иска да внесе гаранцията?

— Десет хиляди долара? — възкликна Странд. — Не бих се осмелил да правя догадки.

В училището се върнаха по обяд и Странд изпита облекчение, че няма да бъде принуден да вижда никого от учениците или преподавателите, когато Бабкок го свали пред входа на „Молсън Резидънс“. Като слизаше от колата, почувства, че краката му се огъват под него, и се уплаши, че няма да може да стигне до вратата.

— Ако не възразявате — каза той на директора, — бих искал да не се явявам за храна и в клас за ден-два.

— Разбирам — отговори Бабкок. — Ако можех, аз не бих се явявал една година.

— Ще опитам да се свържа с мистър Хейзън. Ако успея, ще ви съобщя какво е казал.

Бабкок кимна и потегли. Странд влезе в пансиона. Мисис Шилър бе коленичила на пода до кофа сапунена вода и с четка търкаше кушетката. Тя се изправи, когато Странд влезе.

— Ама че работа! — Върху пълничкото й майчинско лице, което винаги изглеждаше зачервено, сякаш е стояла пред някаква невидима фурна, бе изписана болка.

— За двайсет години тука никога не се е случвало подобно нещо. — Тя се огледа, като че се страхуваше да не я чуе някой. — Трябва да ви кажа нещо, мистър Странд. Но искам да ми обещаете, че няма да се разчуе.

— За това, което стана снощи ли?

— Да, за снощи.

— Обещавам.

— Може ли да влезем у вас? — Тя говореше шепнешком. — Не съм се качвала горе и някое от момчетата може да е решило да не ходи на обяд, а аз не искам никой да ни чуе.

— Разбира се — отвърна Странд и тръгна пред нея по коридора, отключи вратата и я отвори. Жената влезе след него във всекидневната.

— Мистър Странд — започна тя, — не зная как да ви го кажа, но се боя, че за всичко съм виновна аз.

Беше на границата да се разплаче.

— За какво сте виновна?

— Дето Ромеро намушка онуй момче Хиц.

— Как така? — попита остро Странд.

— Като дойдох снощи, за да ви оправя леглата, беше по време на вечерята и аз си мислех, че всички момчета са вън от пансиона. Чух, че някъде чука радиатор, и се качих да го изключа. Беше в коридора, точно на площадката пред стълбите. Вентилът му се беше нещо повредил и аз се опитвах да го оправя, когато видях едно момче да излиза от стаята на Ромеро. Беше младият мистър Хиц. Попитах го защо не е на вечеря. Отвърна ми, че не бил гладен, бил изял няколко сандвича по пътя на връщане за училище. И си влезе в стаята. Не обърнах внимание. На по-големите момчета им е разрешено да пропускат вечерята в края на празничните дни. Прибрах се у дома, имаме къщичка съвсем близо до училището, с мистър Шилър гледахме телевизия и тъкмо се канехме да си лягаме, когато на вратата се почука. Беше Хесус Ромеро. Трябва да е било след единайсет. Изглеждаше съвсем спокоен. Той винаги е бил спокойно момче, доста зряло за възрастта си, ако ме разбирате какво искам да кажа. Така поне си мислех… преди да се случи всичко това…

Устните й и двойната й брадичка потрепериха.

— Какво искаше?

— Каза, че току-що си бил дошъл. Пътувал през уикенда и изпуснал няколко влака на връщане за Дънбъри. Оплака се, че нещо липсвало от стаята му, някакъв учебник, който му трябвал за първия час сутринта. Не изглеждаше особено развълнуван, макар че аз трябваше да се досетя, че сигурно е нещо важно, за да дойде у нас толкова късно вечерта. Само че след празника, телевизията и всичко останало аз изобщо не мислех… — Тя поклати тъжно глава. — Искаше да разбере дали знам нещо за книгата. Е, мистър Странд… Ако можех да си представя какво е намислил, щях да си мълча до гроб. Но момчетата имат тоя навик да влизат в стаите си и да вземат на заем разни неща… книги, вратовръзки, по някой пуловер… затова му казах, че съм видяла мистър Хиц да излиза от стаята му по време на вечеря. Сега ми иде да си отрежа езика, задето сглупих така.

Тя започна да плаче.

— Не се упреквайте, мисис Шилър — каза Странд.

— Имам слабост към Хесус още от самото начало, мистър Странд. Той се държи така мило и възпитано с мен, толкова е чист, а другите момчета — поне повечето от тях, се отнасят към него като към бездомно куче, и аз мислех, че му помагам по този начин. Той ме попита дали мистър Хиц е носел нещо и аз се опитах да си спомня, но не можах.

— А той как го прие?

— Много спокойно, мистър Странд. Не се издаде, че е намислил нещо лошо. Само ми благодари и се извини, че ни е обезпокоил с мистър Шилър, после си тръгна и аз забравих всичко, докато тая сутрин не чух…

Сълзите вече се стичаха по пълните й бузи.

Странд я прегърна през широките рамене. Усещаше я как трепери.

— Хайде, недейте — рече безпомощно той, — вие не сте виновна.

— Не зная дали Хесус е признал на някого, че аз съм му казала, че мистър Хиц е… — Тя не можа да продължи.

— На никого не е признавал. Нито на мен, нито на мистър Бабкок, нито на полицията, нито на адвоката си, нито пък на някого другиго. Всъщност на мен ми заяви, че е поверително.

— Ако младият мистър Хиц разбере, че аз съм насочила Хесус към него и каже на баща си… На нас с мистър Шилър много ни харесва тук и с мъжа ми ще бъде свършено, ако бащата използва връзките си… той е силен човек, мистър Странд, член е на управителния съвет на настоятелите…

— Сигурен съм, че мистър Бабкок никога няма да позволи да се стигне чак дотам — рече Странд. — Мисля, че няма защо да се безпокоите. Аз нищо няма да кажа, а и младият Ромеро, изглежда, е решил да не намесва името ви, пък и дори да признае какво сте видели, това няма да бъде никакво доказателство в съда…

— Аз не се боя от доказателството. — Тя изтри очи с двете си ръце. — А от мистър Хиц и управителния съвет на настоятелите. Е, стига — опита се да се усмихне жената, — с плач не мога да си взема думите обратно, нали така? — Вдигна престилката и затърка мокрото си лице с подгъва й. — Трябва да се срамувам от себе си. Да го правя на такъв въпрос, когато вие с мисис Странд толкова препатихте, цяло щастие е, че не намушкаха вас, когато сте се спуснали да ги разтървавате. Струва ми се, че сбърках за това момче Ромеро. Вълкът козината си мени, но нрава си не нали?

— Той не е вълк, мисис Шилър — каза Странд.

— Това е преносно, сър — побърза да добави тя. После го погледна внимателно. — Има още нещо.

— Какво?

— Тая сутрин, като чистех кошчето за боклук в сутерена — продължи тя, — намерих едни писма. С момичешки почерк. Вече чух Хиц да разправя, че Ромеро го обвинявал, задето му откраднал някакви писма, та аз ги разгледах. Бяха адресирани до Хесус Ромеро. Любовни писма, много искрени и доста подробни, направо е неудобно да ги четеш, ако позволите, мистър Странд. Момичетата в днешно време употребяват такива думи, каквито на нас и през ум не са ни минавали като млади. Има нещо, което вие трябва да знаете… — Тя се поколеба, като че вземаше някакво решение, погледна смутено Странд и продължи: — Бяха подписани „Каролайн“. Разбира се, в днешно време има много момичета с това име, то е доста разпространено, но знам, че и дъщеря ви се казва Каролайн.

— Какво направихте с тях? С писмата?

— Хвърлих ги в пещта за изгаряне на смет, мистър Странд — отговори мисис Шилър. — Помислих си, че нито вие, нито мисис Странд ще искате да ги прочетете.

— Благодаря ви. Постъпили сте разумно. Има ли нещо друго, което бихте желали да ми кажете?

Мисис Шилър поклати глава.

— Само предайте на Хесус, че съм му благодарна, дето не е набъркал името ми в тая история.

— Ще му кажа.

— Виждам, че мисис Странд е заминала — добави мисис Шилър. — Багажа й го няма в апартамента. Бих могла да ви стъкмя нещичко за хапване…

— Много сте мила. Но не е нужно. Мога и сам да се погрижа.

— Ако промените намерението си, само ми се обадете — каза мисис Шилър. — А сега по-добре да продължа работата си и да видя дали ще мога да изчистя кръвта от кушетката.

Тя се поклони леко с пълното си тяло, нагласи престилката и излезе.

За пръв път, откакто бе прочел бележката на тоалетката в спалнята, Странд се зарадва, че Лесли я няма.

4

Събуди го звънът на телефона. Беше полегнал да си подремне с дрехите веднага след разговора с мисис Шилър. Като стана от леглото и тръгна схванат към всекидневната, видя, че вече се е стъмнило. Беше проспал следобеда, потънал в объркани и страшни сънища. Заопипва в тъмното за телефона. Беше Лесли.

— Как си, мили? Как се нещата там?

Звучеше спокойно и нормално.

— Толкова добре, колкото може да се очаква — отвърна той. — Ти как си? Опитах се да ти позвъня сутринта.

— Трябваше да купим някои неща в последния момент преди пътуването. Целия ден бяхме навън. Утре тръгваме от летище „Кенеди“ — Тя замълча. Чу я как си пое дълбоко дъх. — Ако, разбира се, не искаш да се върна в училището.

— Не, скъпа — отвърна той. — Ще се върнеш, когато всичко тук мине.

— Лошо ли е?

— Ами… объркано е.

— Ромеро там ли е? Имам предвид в пансиона.

— В затвора е.

— Това е добре. Поне засега. Не искам да съм отмъстителна, но не бих желала да се разхожда из пансиона в това състояние.

— Съдията определи десет хиляди долара гаранция.

— Това много ли е?

— Да, ако ги нямаш. Ще ти пиша за всичко. Къде ще отседнеш в Париж?

— В „Плаза Атене“. Галерията е направила резервациите. Линда е решила, че ще пътуваме стилно. — Тя се засмя малко нервно. После пак стана сериозна. — Говори ли с Ръсел?

— Не успях да се свържа.

— Мислиш ли, че той ще даде парите?

— Предполагам. Няма начин да не се чувства отговорен.

— Надявам се, че ти не се чувстваш така.

— Чувствам се вцепенен — отвърна той. — Впрочем колко е часът? Заспал съм веднага след обяда. Миналата нощ беше доста уморителна. Сигурно щях да откарам чак до сутринта, ако не се беше обадила.

— Шест и нещо. Извинявай, че те събудих. Мили, сигурен ли си, че не искаш да се кача на колата и да се върна?

— Сигурен съм — отговори той. — Съмнявам се, че ще бъда добра компания през следващите няколко седмици. Остани толкова, колкото искаш.

— Да можех да ти помогна с нещо.

— Като знам, че си вън от тази работа и прекарваш добре, това ще ми помогне повече от всичко.

— Ако говориш така, боя се, че няма да издържа и ще се разплача — рече Лесли. — Ти си най-добрият човек на света, Алън, и всички се възползват от това. Включително и аз. Най-много от всички.

— Глупости — каза рязко Странд. — Как е Линда?

— Цвърчи. Знаеш какво изпитва към Франция. Може би има любовник, скрит в някоя крива уличка.

— Предай й моите поздрави. И приятно прекарване и на двете.

— Какво искаш да ти донеса от Париж?

— Себе си.

Лесли се засмя, тих, сгряващ звук от стотици километри разстояние.

— Знаех си, че това ще кажеш. Затова те попитах. Je t’embrasse91. Упражнявам френския си.

— Обичам те. Не го забравяй на нито един език.

— Няма — прошепна Лесли. — Лека нощ.

— Лека нощ, любима.

Странд остави слушалката, успокоен, че всичко е наред, поне при Лесли. Запали лампите, после се върна при телефона и се замисли. Дали да се обади на Хейзън? Той се наведе да вдигне слушалката, но после отпусна ръка. Чувстваше се прекалено уморен, за да отговаря на въпросите, които беше сигурен, че Хейзън ще му зададе. Знаеше, че трябва да отиде в общата всекидневна, да види какво правят момчетата и да отговори и на техните въпроси, но реши да го отложи за сутринта. Ако видеше отново Хиц, имаше чувството, че най-накрая ще го удари.

Чу звъна на камбаната за вечеря и изведнъж се сети, че цял ден не е ял нищо.

Отиде в кухнята и погледна в хладилника. В него нямаше кой знае какво, само малко яйца, пушена сланина и половин кутия мляко. Но трябваше да се задоволи с това. Да вечеря на една маса с момчетата в претъпканата трапезария, би било непоносимо мъчение, което трябваше да бъде избегнато, дори това да означаваше, че ще си легне гладен. А и не беше в състояние да бие път чак до града, където някой от присъстващите в съда сутринта би могъл да го познае. Той пържеше сланината, когато телефонът отново иззвъня. Свали тигана от огъня и се затътри към всекидневната, за да се обади.

— Алън?

Беше Хейзън.

— Да, Ръсел. Как си?

— Току-що се прибрах от Вашингтон и ми казаха, че сутринта си ме търсил.

— Прав ли стоиш, Ръсел?

— Да, прав съм. Защо питаш?

— Защото историята е дълга и заплетена и по-добре да се настаниш удобно, преди да я чуеш.

— Какво се е случило? Изглеждаш разтревожен. Лесли добре ли е?

— Идеално. Тя е при Линда. Реши, че все пак иска да замине за Париж — каза Странд. — Става дума за Ромеро. Седна ли вече?

— Да.

— Тъкмо, се прибирахме от Ню Йорк — бяхме точно пред къщи, когато през вратата притичаха две момчета — започна Странд, — едното гонеше другото. Това, което гонеше, беше Ромеро и имаше нож в ръката си…

— Проклет глупак! — възкликна Хейзън. — Току-виж, го изхвърлили от училище.

— А другото момче беше младият Хиц…

— Боже господи — рече Хейзън. — Надявам се никога повече да не чувам това име до края на живота си…

— Ще го чуваш, Ръсел, ще го чуваш…

— Баща му е дал допълнително някои нови ужасни подробности на Министерството на правосъдието и затова трябваше да ходя до Вашингтон. Но разкажи ми цялата история. Не пропускай нищо.

Когато Странд му съобщи за триста седемдесетте и пет долара, откраднати от кутията на Ромеро в стаята му, Хейзън избухна:

— Триста седемдесет и пет долара! Откъде, по дяволите, е взел триста седемдесет и пет долара?

— Хиц твърди, че е организирал игра на зарове в стаята си няколко вечери седмично, след като се изгасят лампите.

— И ти не си знаел нищо? — попита невярващ Хейзън.

— Абсолютно нищо.

— Какво става в това училище, дявол да го вземе?

— Мисля, че каквото обикновено.

— Давай нататък — процеди ледено Хейзън. Той отново го прекъсна, когато Странд му предаде думите на Ромеро, който имал основание да мисли, че Хиц му е взел парите. — Какво основание? — запита Хейзън.

— Не иска да каже. Било поверително.

— Поверително — изсумтя Хейзън. — Ако аз бях там, нямаше да е чак толкова поверително, бъди сигурен! Дори и пет минути. Имаш ли някакви улики?

Странд се сети за умоляващия, задавен от сълзи глас на мисис Шилър.

— Никакви — отговори.

Не спомена как е намерила писмата. Ако Хейзън има желание, нека да дойде в училището и да се помъчи да сломи мисис Шилър или Ромеро, но няма да получи никаква помощ от него самия.

— Да продължавам ли по-нататък?

— Извинявай — рече Хейзън. — Ще се опитам да не те прекъсвам повече.

След още петнайсет минути Странд стигна до последната сцена в съда и до отказа на Ромеро да даде показания в своя собствена защита.

— Училищният адвокат, някой си мистър Холингсбий, го убеждаваше — продължи Странд. — Но той стоеше като истукан и не желаеше да промени решението си. Каза на съдията, че не признава юрисдикцията на съда.

— Мистър Холингсбий сигурно е страхотен адвокат — подхвърли иронично Хейзън, — щом не е в състояние да разубеди едно осемнайсетгодишно хлапе да не се прави на глупак. Нищо чудно, че не може да се измъкне от това забутано градче. Къде е сега Ромеро?

— В затвора — отвърна Странд. — Гаранцията е десет хиляди долара.

Той чу как в другия край на жицата Хейзън си пое шумно дъх.

— Дяволски много е — рече Хейзън. — Но ако аз бях на мястото на съдията, щях да я определя на двайсет. Това хлапе заслужава да получи най-тежкото наказание дори само за неблагодарността си. Страшно ми е неприятно да ти го кажа, но се боя, че си се отнесъл малко нехайно към дисциплината на момчето или поне е трябвало да гледаш да не се докопа до някакво оръжие.

— Сигурен съм, че си прав — отвърна Странд, без да показва, че е обиден от упрека и от тона, с който му е отправен. — Бил съм нехаен за много неща и несъмнено тепърва ще проявявам нехайство за безброй други. Но май е прекалено да наричаш едно джобно ножче оръжие. Както и да е, това е минало. В момента момчето, което изтръгнахме от неговата среда и доведохме тук…

— С най-добри намерения — обади се високо Хейзън.

— С най-добри намерения — съгласи се Странд. — Но сега той е зад решетките, без да има семейство, към което да се обърне за помощ, и ако някой по-милосърден човек… — той знаеше, че това няма да се хареса на Хейзън, но продължи — който има възможност да събере десет хиляди долара, не дойде да го измъкне, то ще остане там до процеса, а той може да се проведе едва след няколко месеца и тогава…

— Алън, да не би да предлагаш аз да дам парите? — Хейзън беше вече наистина ядосан.

— Не е моя работа да предлагам каквото и да било.

— Мъдро — рече Хейзън, — защото това би означавало, че искаш да постъпя като пълен глупак. Ако ти имаше тези пари, щеше ли да го направиш?

— Да.

Изненада се, че го каза. Сънят беше изличил яда му и единственото, което си спомняше, бе как полицаят отвежда дребния и беззащитен Ромеро по пътеката в съдебната зала.

— В такъв случай по-добре е, че си беден, иначе ще те ограбят до шушка още преди да е изсъхнало мастилото върху разписката ти за дългове. Аз работя в света на бизнеса от двайсет и три годишна възраст и съм разбрал едно нещо: че всеки, който хвърля пари на вятъра, е глупак.

— Ръсел — каза Странд, — не ми е приятно да те моля, но бих искал да ми дадеш тези пари на заем. Разбирам защо смяташ, че не е твоя работа. Ако не беше заради мен, ти никога нямаше и да знаеш дори за съществуването на Ромеро. Ако на някого му е тежко, това съм аз. Яд ме е не по-малко от теб, но въпреки това се чувствам отговорен. Все ще ти върна парите по някакъв начин. Сега можем да пестим повече отпреди, а и родителите на Лесли сигурно ще помогнат малко, пък и Джими има добра работа…

— Като приятел, Алън — рече Хейзън, — ще трябва да ти откажа. Знаеш ли какво ще направи този жалък нещастник, ако го пуснат — просто ще офейка. И никога няма да видиш нито него, нито парите си. И полицията не може да го открие. Ще изчезне в гетото яко дим и поне един милион негови съграждани ще бъдат готови да се закълнат, че никога не са го и познавали дори.

— Все пак ще опитам — каза тихо Странд.

— Не и с моите пари. А надявам се, не и с твоите. Струва ми се, че този разговор продължи достатъчно дълго.

— И аз така мисля, Ръсел. Лека нощ.

Изглежда, Хейзън тръшна слушалката в другия край на жицата.

Едно поне е сигурно, мислеше си Странд, като влезе в кухнята, тази Коледа няма да се ходи в Хамптънс, Той отново сложи пушената сланина на огъня и чукна две яйца в друг тиган. Утре ще помоли мисис Шилър да му напазарува. Не знаеше кога Бабкок ще поиска от него да поеме обичайните си задължения, които включваха вечерята в трапезарията с момчетата, зачислени към неговата маса, но беше сигурен, че не бърза да се върне към установения ред и че няма да го направи доброволно. А независимо какво още можеше да се случи, той все пак трябваше да яде.

След като хапна, все още беше гладен и за миг му хрумна да се качи в стаята на Ролинс и Ромеро и да нападне Ролинсовата кутия с бисквити, но после си помисли, че напоследък имаше достатъчно престъпления, които стигаха за цяла година.

Той четеше във всекидневната, когато на вратата плахо се почука. Отвори и видя на прага Ролинс, облечен със сако и вратовръзка на мускулестия врат, които бяха задължителни за вечерята в училище, условие, което Странд одобряваше напълно, дразнейки се от години от небрежното облекло на сина си. Черното, изваяно атлетическо лице, което винаги изглеждаше прекалено дребно за масивните рамене и мускулестия врат, беше сериозно.

— Не бих искал да ви безпокоя, мистър Странд — каза той с тих глас, — но ако може, да поговорим за малко…

— Влез, влез… — покани го Странд.

Ролинс седна на един стол срещу Странд и подгъна под себе си дългите си мускулести крака.

— Дошъл съм заради Ромеро. — Огромното момче сякаш с мъка изговаряше думите. — Постъпил е глупаво, ако ме беше събудил, аз щях да се заема с тази работа и нямаше да се стигне до нараняване. Познавам Хиц и ако го бях сплашил малко, това щеше да оправи нещата така, че всички да са доволни без никакви ножове. Е, може би нямаше да мине без една-две плесници, но за сбиване не пращат в затвора, нито изключват, нито пък нещо подобно. Но аз познавам Ромеро и той е добър човек, мистър Странд, каквото и да е направил, не заслужава затвор. Ходих да го видя, но ми казаха, че е разрешено само за близки. А аз всъщност съм единственият истински близък човек, който има това момче, като знам какво ми е разправял за майка си и баща си, за сестрите и братята си, те не заслужават дори да им се обадиш по телефона, с удоволствие биха го оставили да изгние, докато остарее и побелее. Вие сте умен човек, мистър Странд, и знаете какво ще направи затворът от момче като Ромеро. Когато излезе, ще остане на улицата до края на живота си и тогава няма да се задоволява само с ножове, като се има предвид къде е живял, а ще носи пистолет на колана си и бог знае каква „трева“ в джоба си и полицаите ще го познават по-добре и от родните си майки… На вас ви е известно не по-зле, отколкото на мен, че затворите не създават граждани, а престъпници. В това момче има твърде добри неща, за да го превърнем в престъпник, мистър Странд…

Той молеше горещо, като говореше бавно и тържествено, с дълбока нотка на отчаяние в гласа.

— Съгласен съм с теб, Ролинс — рече Странд. — Когато се случи, първо се ядосах, страшно се ядосах…

— Той знае колко много сте направили за него, мистър Странд — додаде Ролинс. — Сто пъти ми го е повтарял, макар да ми е известно, че на вас не го е казвал. Той не е от тия, дето обичат да благодарят. Просто противоречи на характера му. Мисля, че сте се досещали.

— Да — отвърна сухо Странд.

— Но въпреки това ви беше благодарен. Много благодарен.

— По доста странен начин го показва.

— Хиц е налетял на бой. Той е над сто килограма. Не казвам, че одобрявам ножовете, но Ромеро… така, както е израснал, и там, където е израснал, и всичко, което е трябвало да прави, за да не го хвърлят от някой покрив или да не бъде намерен мъртъв в реката, той е… ъъ… неговата нравствена система се различава от на другите момчета. Убеден съм, че дълбоко в себе си ще можете да му простите.

— Не е важно дали аз ще му простя, или не, Ролинс — каза кротко Странд. — А дали директорът, катедрата, бащата на Хиц, самият Хиц и най-накрая управителният съвет на настоятелите ще му простят.

— Ех, да му се не види — възкликна Ролинс, — естествено, веднага изваждат тежката артилерия, щом някой такъв като него загази.

— Боя се, че точно това се очаква. Аз почти нищо не мога да направя.

— Чух, че са определили гаранцията на десет хиляди долара.

Странд кимна.

— Добре са го подредили, нали? — Ролинс поклати глава.

— Съдията беше възрастен човек. — Странд не знаеше защо каза това.

— Едно нещо е трябвало да научи — да стои настрана от съда на белите.

За пръв път Ролинс даде израз на горчивината си.

— Според мен в случая това не би имало никакво значение.

— Вие така си мислите. — Устните на Ролинс се изкривиха в насмешка. — Ние с него не четем същите книги като вие.

Странд забеляза, че той бе започнал да се изразява все по-неправилно, като че ли напрежението в момента беше изличило образованието му и извадило на повърхността един по-примитивен начин на говорене.

— Както вече казах, бих искал да помогна, но… — Странд вдигна рамене.

— Разбирам — рече бързо Ролинс. — Няма начин да ви се намират десет хиляди долара подръка.

Странд се въздържа да не се усмихне на предположението на Ролинс, че всички учители са бедни.

— Да, наистина нямам.

— Мислех си… дали мистър Хейзън… — подхвърли Ролинс и погледна из косо Странд, като произнесе пробно името — изглежда симпатичен човек, доколкото съм го виждал, а и това, което е казвал Ромеро. Пък с този голям мерцедес, шофьор и така нататък…

— Ролинс — прекъсна го Странд, като си мислеше, че в момента, независимо как иначе би нарекъл Ръсел Хейзън, едва ли би употребил думата „симпатичен“, — ако Ромеро сподели с теб, че храни някакви надежди в тази насока, кажи му да си ги избие от главата.

Ролинс се намръщи и бръчките по челото му се задълбочиха.

— Искате да кажете, че сте го обсъждали с мистър Хейзън и той ви е отказал.

— Точно така.

— Е, тогава… — Ролинс стана — няма смисъл да говорим повече. Трябва да потърсим някъде другаде. — Той закрачи напред-назад, старите дъски се разскърцаха под тежестта му. — Ще имате ли нещо против да отсъствам утре? Във вторник програмата ни е лека, а аз съм добре по всички предмети. Щеше да е друго, ако футболният сезон още не беше свършил. Треньорът не те освобождава от тренировка дори да имаш жестока пневмония или четирийсет градуса температура. С уроците е по-различно… — Той се ухили и изведнъж започна да изглежда с пет години по-млад, отколкото когато влезе в стаята. — Аз не съм от тези, без които не може в клас.

— Мога ли да знам какво очакваш да направиш за един ден?

Изражението на Ролинс се промени. Лицето му стана непроницаемо.

— Мисля да прескоча до родния си град Уотърбъри и да се позавъртя наоколо. Познавам някои хора, които имат опит в подобни неща.

— Не искам да се забъркваш в нови каши — рече Странд. — И без това доста си загазил — нали се разбра, че игрите на зарове са ставали и в твоята стая.

— Мистър Странд, все едно бълха ме е ухапала — отвърна Ролинс. — В това училище се играе на зарове още от деня на откриването му. Най-много да ме пратят в кухнята да мия чиниите една седмица, а може и нищо да не ми направят. Да разчитам ли за утре?

— Ще кажа на директора, че съм те пуснал.

Ролинс му подаде ръка и Странд я стисна.

— Мистър Странд, това място има нужда от повече хора като вас, честна дума. Не съм го казвал на никой учител досега, но във вашите часове ми е приятно и би било чиста лъжа да твърдя, че не научавам в тях нещо, което смятам, че е много важно за мен. Много по-важно от посрещането и отнемането на топката, можете да предадете на треньора, че това са мои думи.

— Ще го кажа на училищното настоятелство следващия път, когато решат да ме повишат.

— Непременно — додаде Ролинс. — Предайте им, че Ролинс е казал така. А ако видите Ромеро, предайте му, че има приятели. Сега по-добре да ви оставя. И без това ви отнех достатъчно време. И не се безпокойте, докато вие сте тук, в този пансион няма да се играе повече, на зарове.

Странд го изпрати до вратата, искаше му се да каже нещо повече на момчето, нещо окуражаващо, някоя дума, с която да му даде да разбере, че се възхищава от неговата честност, но почувства, че така ще смути Ролине, затова си замълча и затвори вратата след него.

На другата сутрин след късната закуска, приготвена от мисис Шилър, която имаше още по-скръбен вид от предишния ден, Странд чу, че телефонът звъни.

Беше Бабкок.

— Чете ли вестника?

— Не.

— Чудесно. Не го чети.

— Толкова ли е лош?

— Информационната рубрика е ужасна, а уводната статия е още по-лоша. Главният редактор на вестника винаги ни е имал зъб. — Гласът на Бабкок зазвуча с провинциален носов акцент: — „Мързеливите издънки на богатите върху отживяла времето си територия от ценна за града земя, разглезени от ниските такси, насърчават пороците на една избрана група изпуснати деца, пренебрегвайки законите и враждебно настроени към трудолюбивите съзнателни гражданя, които съставляват населението на нашия град, опасен пример за нашите гимназиални ученици“ и прочие, и прочие. — Той отново премина към обичайния си тих говор. — Поместили са снимката на Ромеро на първа страница, как един полицай го вкарва в полицейската кола след призоваването му в съда заедно с адвоката му, който е в училищната ведомост, както услужливо съобщава надписът под нея. На снимката прилича на убиец от мафията или поне на тия, дето ги дават по филмите. А към нея има друга, където сме показани ние на излизане от съдебната зала. Кой знае защо, изглежда, като че ли се усмихваме. Спомняш ли си да си се усмихвал?

— Не.

— Видя ли някакви фоторепортери пред съда?

— Не.

— Сигурно са използвали телеобектив. Чудото на съвременната фотография. — Бабкок се изсмя. — Обадих се във вестника и казах на главния редактор, че Ромеро вече е изключен от училището, но с това като че ли ги настървих още повече. В статията обещават, че ще следят отблизо делото. На закуска всички учители и ученици имаха по един брой от вестника. Знаят абсолютно всичко за Ромеро. Репортерът е разпитал Хиц — явно надълго и нашироко. Разбрал е, че Ромеро е тук със стипендия. Безплатно обслужване на престъпници, така го наричат. Заблуденият сантиментализъм на нюйоркските мекушавци, които пренасят своите проблеми в невинната, старомодна провинция. Не споменават Хейзън, но твоето име е изписано правилно. Като последно допълнение към славата ти споменават, че прекарваш лятото в Истхамптън, лоно на богатството и разгула. Сигурно редакторът на вестника е завършил журналистика в някой задочен институт в Холивуд. Съобщиха го и в сутрешните новини по Хартфордската92 телевизия. Е, там ни показаха в малко по-добра светлина, но не чак в такава, че родителите да се втурнат да записват децата си в Дънбъри. Да си призная, понякога съжалявам за напредъка в развитието на нашата съобщителна система.

Странд си го представи как седи зад бюрото и се мъчи с лулата си, без да се сети да я запали, и побутва нагоре-надолу очилата си с разсеян вид.

— Впрочем — рече Бабкок — говори ли с Хейзън?

— Снощи.

— И той какво каза?

— Ромеро ще се оправя сам.

— Няма ли да плати?

— Нито цент.

Бабкок въздъхна.

— Ах, горкото заблудено момче. И още нещо — От ФБР в Ню Хейвън се обадиха по телефона. Казаха, че искат да говорят с теб. Едва ли е за Ромеро. Независимо какво е направил, той не е извършил федерално престъпление. Имаш ли представа защо искат да те видят?

— Не, докато не чуя какво искат да ми кажат.

В другия край на жицата настъпи особено мълчание. След това Бабкок се обади:

— Е, ще трябва да го преживеем. Ако можеш, Алън, смятам, че няма да е зле да продължиш часовете си и да започнеш пак да идваш в столовата. Затвориш ли се, ще излезе, че имаш да криеш нещо.

— Разбирам какво искате да кажете.

— Ако ми позволиш, бих ти предложил да, избягваш да отговаряш много-много на разни въпроси. Може би най-разумно ще бъде да казваш, че според теб по някаква щастлива случайност си пристигнал точно в решителния момент, като по този начин си предотвратил да не стане, нещо по-сериозно от един незначителен инцидент. Колкото по-малко говориш за вина и невинност, ако ми позволиш да те посъветвам, толкова по-добре за всички. На твое място ще гледам да не гадая дали Хиц е взел парите, или не.

— Естествено. И без това не мога да разбера. Днес ще дойда на обяд и ще си взема часовете следобед.

— Много хубаво ще направиш — рече Бабкок с облекчение. — Знаех си, че мога да разчитам на теб. А ако те потърсят някакви журналисти, ще ти бъда благодарен, ако им отговориш: „Нямам какво да кажа.“

— Не съм имал намерение да държа речи.

— Извини ме, че проявявам прекалено безпокойство — рече Бабкок, — но в главата ми е такава каша. Сигурно ще се радваш да чуеш, че Хиц няма да бъде на обяд, нито в час. Баща му се обади снощи и каза, че иска да изпратим сина му с първия самолет за Вашингтон. За да го видел истински лекар. Натоварихме го още преди закуска.

— И на това съм благодарен.

— Значи ще се видим на обяд?

— Да, на обяд — отвърна Странд и затвори телефона.

Бележката му бе предадена по средата на последния час от секретарката на Бабкок. Двама господа чакали да се срещнат с мистър Странд в кабинета на директора. Ще бъде ли така добър да отиде там веднага след часа? Странд пъхна бележката в джоба и продължи урока за експанзионистичната политика на президента Теодор Рузвелт93.

Нито обядът, нито следобедните часове бяха толкова лоши, колкото се опасяваше. Момчетата го гледаха с любопитство, а учителите, които срещаше, измърморваха, че съжаляват за случилото се. Странд беше сигурен, че са били предупредени да не говорят за инцидента и да не безпокоят мистър Странд. Ако не друго, Странд чувстваше поне някаква скрита симпатия към тях. Макар Ромеро несъмнено да бе обект на презрение от определена клика в училището, знаеше, че Хиц никой не го обича. Футболният треньор Джонсън дори пошепна на Странд, като минаваше покрай него на двора: „Жалко, че Ромеро не е успял да го ръгне малко по-дълбоко.“

Когато в четири часа урокът свърши, Странд тръгна бавно през безлюдния, пожълтял двор, където студеният ноемврийски вятър подмяташе във въздуха последните изсъхнали листа. Двама господа, помисли си той. ФБР сигурно разполага с голям брой хора, щом изпраща двама въоръжени свои представители да разпитат един петдесетгодишен учител по история, който не е получавал през живота си дори глоба за паркиране.

— Вътре са при мистър Бабкок — каза секретарката, когато той пристигна пред кабинета. — Влизайте направо, мистър Странд.

И тримата станаха да го поздравят, когато се появи на вратата. Хората от ФБР бяха доста млади, единият — рус, другият — тъмен, прилично подстригани, облечени като за пътуване и невзрачни на вид. Предположи, че са млади адвокати, които са се отчаяли, че някога ще успеят в частната практика, и навярно също обичат да носят оръжие. Бабкок измърмори имената им, които Странд не можа да долови, а ченгетата се ръкуваха важно с него.

— С тези господа — каза Бабкок, след като двамата седнаха срещу Странд — обсъждахме увеличаването на престъпността сред малолетните. — Говореше нервно. — Изглежда, през последните години ФБР е открило, че все по-голям брой малолетни или поне младежи под осемнайсет години са замесени в жестоки престъпления, които надхвърлят границите на много щатове и затова спадат към тяхната компетенция.

— Четохме вестниците тази сутрин — каза русият младеж с усмивка, която Странд прие като успокояваща — и знаем за случая Ромеро. Разбира се — отново студената толерантна усмивка, — това едва ли може да бъде окачествено като престъпление от голям мащаб или от национално значение. Ние просто отговаряхме на някои въпроси на директора, докато ви чакахме да се освободите. Тук сме по друга работа.

И двамата погледнаха Бабкок, като че бяха еднакви кукли на еднакви конци.

Бабкок стана от бюрото си.

— Моля да ме извините, господа — рече той, поглеждайки часовника, си, — но имам заседание в катедрата по естествени науки, пък и без това съм закъснял. Ще кажа на секретарката си никой да не ви безпокои.

— Благодаря ви, сър — обади се русият.

Бабкок излезе, тъмнокосият агент извади кутия с цигари и ги предложи на Странд.

— Благодаря, не пуша.

— Ще ви пречи ли, ако запуша?

— Моля.

Тъмнокосият запали.

— Моля ви още от самото начало да бъдете спокоен — започна русият агент. — Необходима ни е малка информация, която вие може да сте, а може и да не сте в състояние да ни дадете. Разбрахме, че познавате мистър Ръсел Хейзън.

— Да, той е мой приятел.

— От време на време ходите в къщата му в Истхамптън, а понякога се виждате и в Ню Йорк, така ли?

— Точно така.

— Той е идвал да ви види третата събота през септември с жена ви, дъщеря ви и един от секретарите си?

— Да, дойде да гледа един футболен мач.

— И обядвахте заедно в училищната трапезария?

— Аз седях на масата с момчетата си, а той седя на масата за гости.

— С мисис Странд и дъщеря ви?

— Да.

— Те от двете му страни ли седяха?

— Не си спомням.

— На мача вие бяхте до него, като отидохте там заедно с дъщеря си, така ли?

— Да.

ФБР сигурно специално обучава агентите си как да задават безсмислени въпроси, рече си Странд, но скри раздразнението си от двамата мъже.

Сега тъмнокосият агент продължи с въпросите. Ако затвореше очи, Странд нямаше да може да различи гласовете им.

— Видяхте ли го да разговаря с един господин на име Хиц от Вашингтон?

— Да.

— Къде?

— На масата за гости.

— Познавате ли мистър Хиц?

— Едва, по-късно се запознах с него. Синът му, както знаете, е в моя пансион и бащата дойде за малко при мен след мача и ми се представи, като попита как върви момчето.

— Чухте ли нещо от разговора на мистър Хейзън и мистър Хиц на обяд?

— Те бяха на двайсетина метра от мен, а освен това в трапезарията беше доста шумно. — Сега вече показа, че е ядосан. — Какво можех да чуя?

— Но мисис Странд е могла да чуе евентуално за какво са разговаряли?

— Евентуално, да.

— Мисис Странд тук ли е? — Русият отново пое инициативата.

— Тя е в Европа.

— Може ли да ви попитам какво прави в Европа?

— Контрабандира наркотици. — Странд веднага съжали, че се е пошегувал, като видя изражението на лицата им. — Извинявайте. Държах се несериозно. Не съм свикнал е полицейски разпити. На почивка е.

— Кога ще се върне? — Тонът на русия не се промени.

— След две-три седмици. Не знам точно.

— Това навик ли й е да си взема две-три седмици отпуска по средата на срока и да зарязва часовете си?

— За първи път се случва.

Странд реши да се сдържа.

— Не излизат ли скъпо такива екскурзии?

— Да, ужасно.

— Имате ли някакви допълнителни доходи?

— Малка пенсия от нюйоркската училищна система. Нужно ли е да отговарям на такива въпроси?

— Днес не — отговори русият. — Може би по-късно. Под клетва. Жена ви има ли някакви други доходи, освен онова, което получава в Дънбъри?

— Дава уроци по пиано веднъж седмично в града. Понякога родителите й изпращат малки суми като подарък.

— Малки ли? Колко малки?

— Ами малки. — Изведнъж той реши да им се опъне. — Много малки.

— Бихте ли назовали някаква цифра?

— Не.

— А от мистър Хейзън получава ли подаръци?

— Той й даде една кола на заем. Фолксваген комби, модел 1972 година, с който да ходи до Ню Йорк и обратно и да пазарува тук в градчето.

— И нищо друго?

— Нищо.

— Да не би мистър Хейзън да финансира тази екскурзия в Европа?

— Не.

— Вие ли давате парите? — намеси се изведнъж другият агент, като че ли внезапно бе съзрял някакъв проблясък в тъмнината.

— Не.

— Кой тогава?

— Когато се върне, можете сами да я попитате.

— Бихте ли били така добър да ни кажете къде е отседнала в Европа? Имаме агенти, които ще й спестят бързото завръщане вкъщи, за да разговаря с нас.

— Нямам намерение да й развалям почивката за нещо, което изобщо не я засяга. Казах ви, че е в Европа. Повече нищо няма да научите.

Двамата агенти се спогледаха, като че ли бяха спечелили една точка и се поздравяваха взаимно.

— Нека се върнем малко назад, мистър Странд — продължи спокойно русият. — Вероятно на обяда мисис Странд е седяла до мистър Хейзън. После всички сте вечеряли заедно в „Червеният покрив“. Така ли е?

— Да.

— Мистър Хиц беше ли с вас?

— Не.

— Можете ли да кажете със сигурност, че не сте чули мистър Хейзън и мистър Хиц да говорят, за някаква сделка, докато сте били с него този ден?

— Да.

— Допускате ли, че мисис Странд или дъщеря ви са чули нещо от този род или пък самият мистър Хейзън може да им е споменал за подобен разговор?

— И за това ще трябва да попитате мисис Странд. Или дъщеря ми. Може би, ако ми обясните за какво е цялата тази работа, ще мога да ви бъда по-полезен.

— Ако си купите „Ню Йорк Таймс“ утре сутринта — русият се усмихна предварително на това, което се канеше да каже, — предполагам, че все пак стига до този отдалечен културен център.

— В библиотеката всеки ден получаваме по три броя.

— Прочетете го и някои неща ще ви се изяснят. — Той понечи да стане, после пак седна. — Още един въпрос. Според вас възможно ли е по някакъв начин момчето на Хиц да е било намушкано от протежето на Хейзън във връзка с предполагаемите разговори от престъпен характер между мистър Хейзън и мистър Хиц старши?

— Това е най-тъпото нещо, което съм чувал от години — възрази сърдито Странд.

— Имам указание да задавам тъпи въпроси, мистър Странд — каза спокойно русият. — За това ни плащат.

Първо стана той, а след него и тъмнокосият агент.

— Благодаря за времето, което ни отделихте. И прочетете вестник „Таймс“ утре сутринта — добави русият агент на излизане.

Макар в кабинета на директора да не беше топло, Странд бе плувнал в пот.

Вратата се отвори и влезе Бабкок. Имаше вид на стара разтревожена маймуна. Преподавателите, помисли си Странд без всякаква връзка, общо взето, не са особено привлекателен народ.

— За какво беше цялата работа? — попита Бабкок.

— Мога да ви кажа само това, което съобщиха и на мен — отговори Странд, премълчавайки част от истината заради Хейзън. — Казаха ми да прочета „Ню Йорк Таймс“ утре и ще разбера.

— От ФБР вече са идвали тук един път — рече угрижен Бабкок. — Доста отдавна, по време на войната във Виетнам. Идваха да проверят дали един от нашите млади преподаватели, който беше подписал някаква петиция, не е комунист. Бяха много неприятни.

— Тези господа бяха изключително приятни — рече Странд. — Следващия път, когато дойдат, може и да не бъдат. Благодаря, че ми предоставихте кабинета си.

Като прекосяваше бързо двора, вдигна яката на палтото си, за да се предпази от студа. От североизток духаше пронизващ вятър, навяващ сняг, примесен с дъжд, и голите клони на дърветата в двора потреперваха от полярните му пристъпи.

Камбаните от църковната кула удариха шест часа. В този момент Лесли беше в колата и приближаваше летището, за да се качи на самолета за Франция. Той спря и прошепна кратка молитва за безопасността на всички самолети, летящи тази вечер в зимната буря.

После закрачи бързо към „Молсън Резидънс“, за да измие с един душ прахта през деня, да се облече и да се приготви за вечеря.

5

Обикновено Ролинс се хранеше на масата на Странд, но този път не дойде на вечеря. Макар че беше освободен през деня, според училищните правила трябваше да се върне до седем часа. Но Странд нямаше да докладва за него, както беше длъжен да постъпи. Ролинс си имаше достатъчно грижи и без да го викат в кабинета на директора да дава обяснения за отсъствието си.

Странд не искаше да мисли какво може да прави Ролинс в Уотърбъри в желанието си да измъкне Ромеро от затвора. От начина, по който бе споменал за хората, дето се канеше да види, понеже знаели как да се оправят с подобни работи, беше ясно, че Ролинс няма намерение да тегли заем от банката или да продава акции, за да събере пари за гаранцията. Странд си представяше смътно, че Ролинс е говорил за хора не съвсем в рамките на закона или направо извън него, които за някоя услуга ще искат в замяна още по-голяма. Различни случки с подкупи, незаконни лотарии, палежи и изобщо всички категории престъпления в гетата, които читателите на вестниците и телевизионните зрители познаваха за съжаление, преминаваха в съзнанието му, докато си седеше тихо и кротко на вечеря с измитите и прилично облечени момчета, които поне на масата си спомняха добрите обноски, втълпявани им от техните майки и бавачки. Чернокожите момчета, на които, преподаваше в гимназията, не му помогнаха особено да повярва в абсолютната честност на онези, които вестниците назоваваха етнически юноши, когато не ги наричаха хулигани. Той знаеше, че обикновено Ролинс е напълно честен, но в подобна ситуация, когато приятелят му е изоставен от властите и съдбата му се намира, както Ролинс вярваше, в неговите ръце и на никого другиго, Странд имаше тревожното чувство, че е допуснал грешка, като му е позволил да замине. Отсъствието на Ролинс подхранваше опасенията му и след вечеря той за малко не отиде при Бабкок да му каже, че според него не би било зле да се обадят на родителите на Ролинс и да ги предупредят да не изпускат момчето от очи.

Но мисълта, че Ролинс, който му вярваше, ще го причисли към останалите възрастни от ръководството на училището, съюзили се срещу такива като него и Ромеро, накара Странд да се разколебае и да реши да си премълчи. Той бе трогнат от думите на Ролинс, ценеше мнението му за него и си каза, че заради една нощ отсъствие никой няма да пострада.

До късно не си легна, като се опитваше да чете и на два пъти се качи до последния етаж, за да надникне в стаята на Ролинс да види дали случайно не се е прибрал, без да се обади. Но и двете легла бяха празни. Постоянно поглеждаше часовника си. При часовата разлика между Ню Йорк и Париж щеше да бъде шест сутринта парижко време и полунощ източно стандартно време, преди самолетът на Лесли да кацне. Знаеше, че няма да може да заспи, докато не се обади в „Ер Франс“ на летище „Кенеди“ и не разбере, че самолетът е пристигнал благополучно.

Трябваше да позвъни и на още един телефон, преди да съмне, но непрекъснато отлагаше. На Ръсел Хейзън. Хейзън се бе държал рязко през последния им разговор и Странд трудно можеше да му прости обвиненията, отправени по телефона на висок глас, но нали този човек в края на краищата му беше приятел, пък и онова, което му дължеше, призна на себе си Странд, далеч надхвърляше незначителното му и всъщност основателно избухване. Знаеше, че Хейзън няма да се зарадва, като чуе за разговора му с агентите от ФБР. Но Хейзън заслужаваше да бъде предупреден и рано или късно трябваше да му позвъни. Ще изчакам да се върне от вечеря, помисли си Странд, като по този начин успокояваше съвестта си, има достатъчно време. При положение, че му го кажа, преди да прочете вестника сутринта.

Изчака до десет и половина и тогава набра домашния телефон на Хейзън. Никой не отговаряше. Остави телефонът да звънне десет пъти и затвори.

За момент почувства облекчение, но все още му беше нервно. Взе отново книгата си и прочете няколко ти един и същи пасаж, без да разбира нито дума от написаното. Затвори книгата, отиде в кухнята и извади бутилката скоч, която стоеше в бюфета още откакто я беше купил в началото на срока. Наля си порядъчна доза в една чаша, добави вода и лед и седна пред огъня във всекидневната с чашата в ръка, вслушвайки се във вятъра, който блъскаше прозорците, когато чу, че на вратата се чука. Отиде бързо и отвори. Там стоеше Ролинс, увит в качулка, а лицето му бе покрито със скреж имаше такъв вид, като че внезапно бе остарял и си пускаше бяла брада. Духаше на ръцете си, но се усмихваше.

— Влез, влез — рече Странд.

— Благодаря, сър — отвърна Ролинс.

Странд затвори вратата след него. Ролинс влезе и като застана пред огъня, протегна ръцете си да ги сгрее.

— Трябваше да дойда пеша от автогарата — каза той — и едва не умрях от студ. Тоя огън е наистина приятна гледка. — Той погледна косо към чашата, която Странд още държеше в ръката си. — Дали няма да се намери нещичко от това същото, а?

— Ами — отвърна Странд — много е студено и…

— Никак не преувеличавате, мистър Странд. Ако някой иска да играя футбол за него, по-добре да се намира под линията Мейсън–Диксън94. Или в Хаваите.

— Разбира се, това не е позволено. Ако някой научи…

— По-скоро ще скоча в гроба — заяви Ролинс с подобаваща сериозност.

— Стой там и се грей — рече Странд и отиде в кухнята.

Наля една голяма доза уиски, добави съвсем малко вода в чашата и я занесе на Ролинс. Ролинс взе чашата, която изглеждаше микроскопична в огромната му лапа, и разклати течността в нея, като й се възхищаваше тихо. Сетне я надигна:

— За господина, който го е измислил.

Отпи една голяма глътка и въздъхна доволно.

— Така зимата изглежда по-малко студена, нали? — После стана сериозен. — Нещо ново от снощи, мистър Странд?

— Нищо. Освен че Хиц е заминал за Вашингтон, за да го види лекар.

— С осемнайсет години закъснение — забеляза мрачно Ролинс. После лицето му светна. — При мен има новини обаче. Страхотни новини.

Изразът будеше безпокойство.

— Колко страхотни? — попита Странд.

— Не съм ограбил банка, ако това се опасявате. Всичко е законно. — Ролинс извади портфейла си. Беше претъпкан. — Ето — каза той. — Десет хиляди долара. Напълно законни юридически. Утре сутринта отивам в затвора да измъкна Ромеро колкото се може по-бързо и дори ще остане достатъчно, за да мога да му дам най-готиния обяд, който това нещастно хърбаво копеле е яло през живота си.

От начина, по който заваляше думите, Странд се досети, че уискито в ръката на Ролинс не му е първото за тази вечер.

— Отиването ти в затвора няма да донесе особена полза — рече Странд. — Сигурен съм, че има куп юридически формалности. Адвокатът му трябва да бъде предупреден да те чака. С парите. Ако, както казваш, не са крадени.

— Кълна се в живота на майка си.

— Той ще направи всичко както му е редът — продължи Странд, като си даваше вид, че познава законите, което не беше вярно, но се досещаше, че ако някое чернокожо момче с качулка се появи с десет хиляди долара, процедурата най-малкото ще бъде бавна. — Ще накарам мистър Бабкок да му се обади. Не знам адреса му. В действителност — добави той, — аз дори не знам къде е Ромеро в момента. Сигурно са го преместили някъде. В подходящ затвор.

— Няма подходящи затвори, мистър Странд — възрази Ролинс.

— Би ли ми отговорил на един въпрос?

— Да — отговори Ролинс с неохота.

— Откъде взе парите?

— Непременно ли трябва да знаете?

— Не. Но властите може да проявят интерес.

Ролинс отпи още една голяма глътка от уискито си.

— Събрах ги — отговори той — от приятели.

— Какви приятели?

— Не ми ли вярвате? — попита жално Ролинс.

— Вярвам ти. Но има и други, освен мен.

— Ами разказах какво се е случило… — Ролинс се поколеба — на близките ми, щом искате да знаете. На майка ми, баща ми и братята ми. Ние не сме чак толкова бедни, мистър Странд, не умираме от глад, нищо, че аз изглеждам толкова мършав. — Той се ухили. — Баща ми е главен инженер на водоснабдяването. Единият от братята ми има собствен гараж. Майка ми е старша сестра на интензивното отделение в болницата. Друг от братята ми се занимава с недвижими имоти. А най-големият ми брат е втори вицепрезидент на една банка в Ню Йорк и е истински бог на пазара. Близките ми съвсем не са изполичари, мистър Странд.

— Ти ме смайваш, Ролинс — каза Странд. — Никога не си ми споменавал и дума за това — нито пък на някого другиго в училище.

— Не исках да е в мой ущърб — рече Ролинс през смях. — Не желая хората да очакват от мен да бъда по-умен, отколкото съм, и да сравняват постиженията ми в училище с тези на близките ми. И без това не ми е никак леко, като се съберем всички на вечеря и те започнат да ме тормозят, че съм бил един нищо и никакъв мързелив черен ритнитопковец. На най-големия ми брат бяха предложили да играе пробно с нюйоркския „Никс“, това е баскетболен отбор, и той отказа, не искал да си изкарва хляба, като тича пред хората, плувнал в пот, подобно на египетски роб, и всяко лято да му оперират коленете. Ако вкъщи сметнат, че имам намерение да играя професионален футбол, ще ме изгонят като мръсно коте. Те са много педантични, мистър Странд, педантични до фанатизъм, толкова сериозно са си наумили да усъвършенстват себе си (и мен в това число), че направо ме влудяват. — Той допи питието си. — Дали е останало нещо от бутилката в кухнята, мистър Странд?

— Искаш да кажеш, че близките ти дадоха парите?

— На заем, мистър Странд — отговори сериозно Ролинс. — Дадоха ми ги на заем — казано най-точно.

— Ами ако след като измъкнеш Ромеро от затвора, той избяга?

— Ще ме препарират и ще ме окачат на стената като трофей да вися десет години — отговори Ролинс. — Но няма да избяга.

— Откъде си толкова сигурен?

— Той ми е приятел. — Това беше казано с възможно най-ненатрапващата се простосърдечност. — Във всеки случай не мога да си представя, че ще разрешат на Ромеро да остане тук, като го пуснат под гаранция.

— Няма да остане — призна Странд, — той е изключен вече.

— Тук не си губят много времето с такива дреболии дали си невинен, или не, докато не се докаже обратното, а?

— Обвиняваш ли ги?

— Разбира се, че ги обвинявам — отвърна сериозно Ролинс. — Всички обвинявам. Но няма да избяга. Щом знае, че парите са мои. Освен това къде ще избяга? При близките си ли? Той дори няма представа къде са. Брат му му писа, че напуска и заминава на запад, сестрите си не ги знае въобще, майка му също трябвало да се мести, но не казваше къде. Няма значение — и без това не иска да вижда никого от тях. Както и да е, ще му кажа, че ще дойде да живее у нас до гледането на делото и никой, дори Ромеро, не би могъл да се изплъзне от братята ми, ако са решили да го задържат на мястото му. А сега мога ли да си получа питието?

— Аз ще ти го донеса.

Когато взе чашата на Ролинс и отиде пак в кухнята, Странд с изненада усети сълзи в очите си. Този път направи питието на Ролинс по-силно. Неговата чаша беше още наполовина пълна. Преди тази вечер за последен път бе държал бутилката в ръката си през онази нощ, когато Лесли се бе загубила по пътя на връщане от Ню Йорк, прибра се почти изпаднала в истерия и го събуди. „Известни лечебни свойства“, спомни си, че бе подхвърлила. Можеше да се каже, че и тази вечер лекарството намираше своето приложение.

Ако някой го беше запитал защо очите му са насълзени, щеше да му е малко трудно да отговори. Непоколебимата вярност на Ролинс към приятелските задължения? Сляпото великодушие на близките му? Безмълвното предизвикателство към капризното равнодушие на света на белите? Бързото приемане на нуждите на най-младия член на семейството им, още почти момче, и на преценката му за това как най-правилно и справедливо да се постъпи? Странд си спомни израза, използван от брат му, който Ролинс бе цитирал, „да тича пред хората, плувнал в пот, подобно на египетски роб“ — Странд не знаеше колко често ходят близките на Ролинс на църква, но постъпката им бе християнско порицание срещу мъжете и жените, които спяха тази нощ в красивите, обрасли с бръшлян къщи, които ходеха на църква всяка вечер, за да славят милосърдието и братството между хората. И порицание срещу отмъстителния, силен човек в големия двуетажен апартамент на Пето Авеню, заобиколен от прекрасните си картини.

Когато се върна обратно във всекидневната с пълната чаша на Ролинс, той взе едно решение.

— Ролинс — каза Странд, като подаде уискито на момчето, — не ми харесва идеята, че никой друг не се включва да помогне. Може би, ако имахме време, щяхме да успеем да съберем няколко долара в училище, макар че се съмнявам. Но не разполагаме с време. Утре сутринта ще дойдеш с мен в банката и аз ще ти дам две хиляди долара от моите пари да прибавиш към твоите десет. Сумата е почти символична, но понякога и това стига.

Знаеше, че има три хиляди долара в книжката си. Това беше цялото му богатство. Трябваше да му стигнат за месец и нещо. Тази година нямаше да има коледни подаръци. Чудо голямо.

Ролинс се загледа втренчено в чашата си.

— Амин — рече той изненадващо. — Кога смятате, че ще бъдете свободен сутринта, за да отидем в банката?

— След закуска.

— А часовете ви?

— Force majeure — отговори Странд. — Ще обясня на директора.

— Форс… какво значи това?

— Голямо бедствие… — поясни Странд. — Свободно преведено.

— Не бих искал Ромеро да стои в затвора дори минута повече, отколкото е необходимо.

— Не се безпокой, няма. Имам едно условие обаче. Никой не бива да знае за моето участие. Особено Ромеро.

Ролинс изгледа с насмешка Странд.

— Разбирам доводите ви.

Странд се съмняваше в това. Самият той не беше сигурен какви са доводите му.

— След като размислих — додаде Странд, — струва ми се, че е по-добре засега да не го споделяме с мистър Бабкок. Той може да реши, че не е разумно, или да настоява да говори с родителите ти…

— Искате да кажете, че според вас той няма да ми повярва — рече Ролинс.

— Не е изключено. А може да е подложен на натиск да остави Ромеро там, където е. Мисля, че най-добре ще бъде сам да свършиш всичко. Името на адвоката е Холингсбий. Има го в телефонния указател на Хартфорд. Аз ще го потърся още рано сутринта и ще го предупредя да те чака. Ако имаш някакви проблеми, обади ми се.

— Не очаквам никакви проблеми. — Ролинс бързо допи питието си. — По-добре да си лягам вече.

Той тръгна да си върви.

— И още нещо, моля те — рече Странд. Гърлото му се беше свило и той се изкашля. — Става дума за ония писма, за които Ромеро каза, че били откраднати. Знаеш ли нещо за тях?

— Не ми ги е чел, мистър Странд — отвърна Ролинс, — пък и аз не съм го питал. Той ги държеше заключени. От време на време ги изваждаше и ги четеше с някакво глуповато изражение. После ги прибираше и пак ги заключваше.

— Не знаеш ли от кого бяха?

— Ако съдя по вида му, бих предположил, че са от момиче — изсмя се Ролинс. — Сто на сто не бяха от инкасатора. Все едно, личеше си, че са му много скъпи. Искате ли да го попитам от кого са?

— Не. Няма значение. Е, успех. И благодари на близките си от мое име.

— Това може да помогне. Те не са кой знае колко въодушевени, че ги накарах да изровят всичките тия мангизи. А майка ми и баща ми още от самото начало бяха против да се запиша тук със стипендия по футбол. Но най-важното е, че са на страната на Ромеро. — Момчето потупа издутия джоб на бедрото си. — Трябва да се уверя, че са още там — рече то малко смутено. — Извинявайте, че ви изпих питието. — Довиждане до сутринта, сър.

На излизане от апартамента леко плетеше крака.

Проточи се дълъг ден. Още със ставането се чувстваше уморен. Успя да дремне малко през нощта, но се събуди в шест часа, за да се обади в „Ер Франс“. Там му казаха, че в Париж има мъгла и не приемат, а самолетът от Ню Йорк е трябвало да кацне в Женева, където ще изчака да се оправи времето. После звънеше през двайсет минути, но винаги му отговаряха същото. Едва малко преди закуска му съобщиха, че самолетът на Лесли е бил отклонен за Ница. Пътуването й не започваше особено сполучливо.

На закуска той уведоми Бабкок, че ще трябва да пропусне първите часове. Не даде никакво обяснение и Бабкок го изгледа странно и подчертано хладно му каза:

— Надявам се, че скоро ще можем пак да се върнем към нормален ритъм на работа. — После рязко му обърна гръб.

Докато вървяха към банката под брулещия вятър, той се задъхваше и на два пъти трябваше да моли Ролинс да спрат, за да си почине. Момчето го гледаше с безпокойство, сякаш се боеше да не вземе да се строполи.

— И баща ми има болно сърце — подхвърли Ролинс. — Майка ми непрекъснато го следи да не се пресилва.

Откъде знаеш, че имам болно сърце? — попита Странд.

— От Ромеро. Страхували са се, че ще умрете. — Ролинс го погледна с детско любопитство. — Извинявайте, че ви питам какво изпитвахте, като… искам да кажа, когато почувствахте… — Той млъкна смутено. — И мене са ме: нокаутирали няколко пъти и най-странното е, че не ме болеше в момента — само усещах, че някак си се нося във въздуха, беше, общо взето, спокойно. Чудех се дали не е нещо такова. Нямаше да се тревожа толкова за баща ми, ако знам, че е така.

— Не съм мислил за това — отвърна Странд, опитвайки се да си спомни какво бе изпитал, когато загуби съзнание на плажа. — Сега, като се връщам назад, май че точно така се чувствах. Тази мисъл е успокояваща. Да си кажа право, не ми се идваше в съзнание.

— Все пак много се радвам, че сте дошли — натъртено рече Ролинс.

Странд му се усмихна.

— И аз също.

В банката той осребри чека и даде на Ролинс двете хиляди долара в новички банкноти. Младежът не ги сложи веднага в портфейла си, а постоя известно време в нерешителност, като ги гледаше в ръцете си.

— Сигурен ли сте в това, което правите, мистър Странд?

— Разбира се. Прибери ги.

Ролинс сгъна внимателно банкнотите в портфейла си.

— Е, аз да вървя — каза той. — Автобусът за Хартфорд тръгва след десет минути. А вие може би е най-добре да се приберете с такси.

Странд веднъж бе взел такси от града за училището. Струваше му пет долара.

— Ще се върна пеша. Движението ще ме разсъни. Желая ти успех с мистър Холингсбий. Аз му се обадих и той ще те чака.

— Моля ви, внимавайте, мистър Странд — рече Ролинс.

Той тръгна бързо по ветровитата улица, а Странд вдигна по-високо вълнения шал около врата си. На ъгъла Ролинс спря, обърна се й погледна назад. Махна веднъж с ръка, после зави зад ъгъла и изчезна.

Странд тръгна в противоположната на главната улица посока, която водеше извън, града — треперещ и с чувството, че големите му ръце са като две бучки лед в джобовете на палтото. На ъгъла имаше дрогерия, в която се продаваха вестници. Той влезе и си купи „Таймс“. Статията се намираше на трета страница, и беше кратка. „Министерството на правосъдието разследва обвинения за оказване на натиск във Вашингтон“, гласеше заглавието. Самата статия беше, чисто информативна. В нея пишеше, че на „Таймс“ било известно от сигурни източници, че един изтъкнат нюйоркски адвокат, Ръсел Хейзън, бил разговарял нееднократно с регистриран лобист от петролната индустрия за възможността да бъде възнаграден определен конгресмен, чието име не се споменаваше, ако гласува за приемането в комисията на законопроект за крайбрежно сондиране. Разговорът е бил записан от подслушван телефон в службата на мистър Хиц. Записът бил получен по законен път със заповед от федерален съдия. Министерството на правосъдието отказвало да потвърди дали ще се търси съдебна отговорност. Разследването щяло да продължи.

Горкият Ръсел, помисли си Странд. Той се почувства виновен, че след първия си опит се е отказал да се обади на Хейзън, за да го предупреди за посещението на ФБР. Човек не би иска, както преглежда пресата на закуска, неочаквано да се натъкне на подобна статия.

Странд сгъна вестника и го остави върху купа. Беше го платил, но нямаше желание да чете за убийствата, екзекуциите, нападенията и банкрутите, които в последно време сякаш съставляваха основната част от сутрешните новини.

Излезе от магазинчето на студената сива улица, където вървяха забързани минувачи, приведени срещу вятъра. Беше постъпил глупаво, че не си сложи шапка. Измъкна шала от врата си, уви го като кърпа около главата си и го върза под брадата. Когато отново тръгна със сълзящи от студа очи, сети се за снимките, които беше виждал по вестниците, на разни бегълки по прашните пътища, омотали главите си с шалове.

Прибра се в училището, като се влачеше едва-едва и проклинаше вятъра, и разбра със сигурност, че няма да може да изкара часовете си до пет часа. Но все пак успя да издържи, като през целия урок седеше на катедрата, вместо да се разхожда напред-назад, както правеше обикновено, говореше бавно и мъчително. После, през последния час в стаята влезе секретарката на директора и му каза да отиде при него в кабинета колкото може по-бързо. Той съкрати часа и се упъти към директорския кабинет. Там бяха Ромеро, Ролинс и мистър Холингсбий.

Устната на Ромеро бе цепната и подута, а на челото му имаше посиняла цицина. Но той стоеше предизвикателно изправен, само хвърли един поглед на Странд, после сведе очи и ги заби в земята.

— Алън — рече Бабкок, — обясних на Ромеро, че при сегашните обстоятелства нямам друг изход, освен да го изключа от училище. Ако той се съгласи да помогне на мистър Холингсбий й му съобщи откъде знае, че Хиц е откраднал парите и писмата, и ако успее да посочи свидетел, който да потвърди думите му, това ще наклони везните в негова полза. Особено ако в съда покаже известно разкаяние за постъпката си. Мистър Холингсбий смята, че ако има късмет, ще успее да издейства условна присъда за Ромеро. В такъв случай вярвам, че ще мога да му разреша да се върне в училище, за да завърши годината. Вероятно ще успееш да го убедиш.

Странд си спомни горещата молба на мисис Шилър да не намесва името й в тази история. Той сви неловко рамене, негодуващ, че също е принуден да избира.

— Ромеро — каза накрая, — ти си играеш с целия си живот. — Странд беше направил своя избор, за хубаво или за лошо. — Опитай още веднъж поне. Не бих искал да ти напомням какво дължиш на нас с мистър Хейзън, но трябва да го сторя. Ние с него сме заложили много на теб. Не говоря за парите. Имам предвид моралната страна. Постъпваш безсърдечно, щом не чувстваш, че трябва да се помъчиш да оправдаеш доверието.

— Съжалявам, мистър Странд — отговори Ромеро, без да вдига поглед от земята. — Всички знаят какво съм направил и защо. Ще си понеса последствията. Не се опитвам да се измъкна. Само си губите времето да ме убеждавате.

Странд вдигна рамене.

— Боя се, че повече няма накъде — обърна се той към Бабкок.

Бабкок въздъхна.

— Добре, Ромеро — каза той. — Събирай си нещата и си върви. Веднага. Не можеш да останеш тук дори една нощ.

— Аз ще откарам момчетата до Уотърбъри — вметна мистър Холингсбий. — Ролинс, може би твоите родители ще успеят да постигнат нещо.

— Сигурен съм, че ще се опитат — каза Ролинс и хвана Ромеро за лакътя. — Хайде, герой такъв.

Мистър Холингсбий и Странд излязоха след момчетата на двора. Образуваха малък кортеж по пътя към „Молсън Резидънс“.

— Преди да дойдете — обърна се Холингсбий към Странд, — Бабкок прочете и на Ролинс закона за нарушение на обществения ред. Дето не е съобщил за играта на зарове в тяхната стая. Остави Ролинс условно до края на годината. Което означава, че не може да играе в нито един отбор. Треньорът по лека атлетика няма да е особено щастлив, като се научи. Ролинс е най-добрият по тласкане на гюле в училището, но и това няма да му помогне да получи стипендия за колежа.

— Вие имате ли деца? — попита Странд.

— Една дъщеря. Слава богу, че е женена — засмя се Холингсбий.

Странд не можа да се въздържи да не се запита дали този човек е чел някога поне едно от писмата на дъщеря си до съпруга й, или до който и да било друг мъж.

— А вие? — попита Холингсбий. — Колко деца имате?

— Три. Досега са успявали някак си да не влязат в затвора.

— Имали сте късмет — поклати глава адвокатът. — Децата в днешно време…

Когато стигнаха в пансиона, Странд с облекчение видя, че в общата всекидневна няма никой. Ромеро тръгна към стълбите, но Странд го спря.

— Хесус — извика той, — за последен път…

Ромеро поклати глава.

— Добре тогава — каза Странд. — Довиждане. И всичко хубаво.

Подаде му ръка и Ромеро я стисна.

— Не го приемайте толкова навътре — рече момчето. — Голяма работа — още една съчка в огъня. — Насочи се към вратата, после спря и се обърна. — Може ли да кажа нещо, мистър Странд?

— Щом мислиш, че има нещо неизказано.

— Да, има. Аз си отивам оттук, но мисля, че и вие няма да останете много дълго. — Говореше сериозно с тих и ясен глас. — На това място работят само приспособенци, мистър Странд. А според мен вие не сте такъв.

— Благодаря — каза иронично Странд.

— Другите учители са тревопасни животни, мистър Странд. Пасат си трева на спокойствие.

Странд се зачуди къде ли е прочел и научил Ромеро този израз. Като го чу, си призна, макар и неохотно, че е истина.

— Вие се мъчите върху цимент, мистър Странд — продължи Ромеро. — Затова ме разбрахте. Или поне наполовина успяхте. Всички останали тук ме гледат, като че ли съм от някоя зоологическа градина.

— Не е справедливо — възрази Странд. — Поне спрямо другите.

— Аз просто ви казвам мнението си — сви рамене Ромеро.

— Свърши ли?

— Да.

— Върви да си вземеш багажа — подкани го Странд. Беше смутен и не искаше да слуша повече. Поне не днес.

— Хайде, рожбо — грубо подкани приятеля си Ромеро, — давай да изчезваме от старата плантация. Господарят ни продава на юг.

Странд проследи с поглед как Холингсбий и двете момчета се качиха по стълбите, после тръгна по коридора към своето жилище. Телефонът във всекидневната звънеше. Почти бе решил да не отговаря, но после, като си помисли, че Лесли може да се обажда от Франция, за да му каже, че е добре, вдигна слушалката.

Беше Хейзън.

— Чете ли оная проклета статия в „Таймс“ тази сутрин?

Прозвуча, като че ли бе пиян.

— Да.

— Сигурни източници. — Гласът на Хейзън бе прегракнал. — Всеки скапан мошеник адвокат в Министерството на правосъдието, който изпорти нещо пред някое смахнато журналистче, изведнъж става сигурен източник. Боже господи, ако запишеш разговор между Исус Христос и Йоан Кръстител, те и него могат да изкарат федерално престъпление.

— Опитах се да ти се обадя снощи, за да те предупредя за статията. Никой не отговаряше.

— Бях в гадната опера. А когато ме няма вкъщи, моя проклет камериер го мързи да се мръдне от бара, където пие от собствения ми алкохол и не вдига телефона. Довечера ще го уволня този негодник. Ти откъде знаеш за статията?

— Вчера тук идваха двама агенти от ФБР да ме разпитват за теб. Казаха ми да прочета „Таймс“ тази сутрин.

— Какво искаха да разберат?

— Дали съм те чул да говориш с Хиц за някаква сделка.

— И ти какво им каза?

— Какво можех да им кажа? Казах им, че не съм чул.

— За бога, можеше да се закълнеш, че си бил с мен през цялото време и много добре знаеш, по дяволите, че не съм споменавал нито дума на Хиц за никакъв бизнес.

— Вече говорихме за това, Ръсел — рече уморено Странд. — Казах им каквото знаех. Нито повече, нито по-малко.

— Оглави списъка на защитниците на родината, сър Галахад95 — възкликна Хейзън. — Кога най-после ще слезеш от облаците, ще закачиш ореола си над вратата и ще се научиш да играеш с големите момчета на улицата?

— Ти си пиян, Ръсел. Когато изтрезнееш, тогава ще говорим.

Странд спокойно постави слушалката. Целият трепереше. Студът през деня като че ли се беше просмукал в костите му. Влезе в банята и пусна топлата вода във ваната. Започна да се съблича, като с благодарност вдишваше парата. На вратата се позвъни. Той спря водата, облече си халата и отиде бос да отвори. На прага стоеше доктор Филипс с черната си чантичка в ръка.

— Може ли да вляза, мистър Странд?

Странд имаше чувството, че докторът се кани едва ли не да сложи крак на вратата, да не би да я тръшне под носа му.

— Заповядайте.

Филипс влезе и Странд затвори.

— Надявам се, че не ви безпокоя — каза Филипс, — но мистър Бабкок ми се обади преди няколко минути и ми поръча да ви прегледам.

— Защо?

— Може ли да си съблека палтото?

— Разбира се. Бабкок обясни ли…

— Тревожи се за вас, сторило му се, че не изглеждате много добре — отвърна Филипс, докато Странд му помагаше да си свали палтото. — Разказа ми за вашето сърдечно заболяване, и ако нямате нищо против, бих искал да ви прегледам малко. — Той погледна Странд отстрани. — Истината е, че цветът на лицето ви не е съвсем както трябва. Знам, че сте били под напрежение и…

— През последните няколко нощи просто малко съм спал — отговори рязко Странд. — Нищо повече.

В едно беше сигурен, че каквото и да се случи, не би искал да го пратят отново в болница.

Доктор Филипс извади от чантичката си стетоскоп и апарата, който Странд познаваше вече твърде добре, за да измери кръвното му налягане.

— Може ли да седнете на бюрото — каза Филипс с тон на зъболекар, който уверява пациента, че ваденето на нерв не боли — и да съблечете халата си…

Странд метна халата на един стол. Още беше по гащета, така че не се чувстваше толкова глупаво, както ако седеше гол в собствената си дневна.

— Не може да се каже, че сте много пълен — подметна сухо Филипс и постави студения стетоскоп върху гърдите на Странд. Указанията също му бяха познати: — Кашляйте. Не дишайте. Дишайте дълбоко и бавно издишвайте.

Освен кратките нареждания Филипс не говореше нищо друго. След гърдите той постави стетоскопа върху гърба на Странд. После уви гумения ръкав на апарата за кръвно налягане около ръката на Странд, напомпа го и изпусна въздуха, наблюдавайки внимателно манометъра, след това повтори операцията. Животът ти да зависи от един въздушен мехур, рече си Странд, докато гледаше невъзмутимото лице на лекаря. Или от тънко стълбче живак, този неустойчив елемент.

Филипс свърши, но продължаваше да мълчи, докато прибираше принадлежностите си в чантичката. Разтреперан, Странд отново си облече халата.

— Мистър Странд — най-после се обади Филипс, — боя се, че мистър Бабкок е проницателен диагностик. Дишането ви е много слабо и в дробовете ви се чува обезпокоителен шум. Пулсът ви е неравномерен, макар и не толкова лош. Кръвното ви е много високо. Спомняте ли си колко беше, като ви изписаха от болницата?

— Не знам точно, но лекарят ми каза, че е нормално.

— Боя се, че вече не е. Вземате ли нещо за смъкването му?

— Не.

Филипс кимна.

— Ако минете през амбулаторията утре сутринта, ще ви дам някои лекарства, които ще ви помогнат. По едно на ден ще свърши работа.

Той бръкна в чантичката си и извади някакво шишенце.

— Ето ви нещо за сън. Не се безпокойте — не е наркотик.

— Да си призная, много не се боя, че мога да стана наркоман на тия години — каза Странд.

— Наркоманията не е само юношеско заболяване, мистър Странд — отвърна студено Филипс. — В дробовете ви има и малко течност…

— Направо е чудно, че все още мога да ходя, така ли? — рече Странд, като се опитваше да покаже, че се забавлява с незначителните отклонения във функциите на непокорното си тяло.

— Да се ходи по малко, е хубаво. Дори се препоръчва. Макар че аз лично бих си стоял вкъщи, докато се постопли. Ще ви дам и нещо диуретично. Не искам да ви плаша. Забележително добре сте се възстановили след прекарания, както ми каза мистър Бабкок, тежък удар. Но вълненията, напрежението, както вече ви споменах, играят голяма роля при подобни състояния. Бих искал, ако е възможно, да приемате нещата малко по-спокойно.

— А според вас какво трябваше да направя, когато видях едно от моите момчета да гони друго с нож — да седна и да си свиркам ли?

— Знам, знам — отвърна Филипс, като отреагира на сърдитата нотка в гласа на Странд и заговори още по-бавно и по-спокойно отпреди, — има случаи, когато съветите на лекаря звучат глупаво. Аз също не съм в особено цветущо здраве, но си давам съвети, които не се и надявам да изпълня. Въпреки това опитайте се, ако можете, да гледате на проблемите си в по-широк план.

— А вие как се справяте, като разглеждате проблемите си в по-широк план?

Филипс се усмихна печално.

— Зле.

Странд знаеше от Бабкок, че Филипс е вдовец. Жена му била загинала при автомобилна катастрофа преди пет години. Той имал професорска клиентела в Ню Йорк и преподавал в Корнелския медицински център. Когато жена му починала, зарязал всичко: клиентелата, болницата, кабинета, апартамента, приятелите и останалата част от семейството си, и отишъл за една година да живее сам в дървена хижа в мейнските96 гори. После пристигнал в Дънбъри и казал откровено на Бабкок, че иска да има такава клиентела, която ще предявява минимални изисквания към него, ще носи ограничена отговорност и където никой от приятелите и компанията му, която познавал, докато жена му била жива, няма да се появи ненадейно да му напомня за по-щастливите дни. Както току-що си беше признал, явно когато разглеждаше проблемите си в по-широк план, не се справяше особено добре.

„Изкълчени глезени и младежки пъпки — заявил той на Бабкок, — по-нататък нямам желание да се задълбочавам в медицината до края на живота си.“

Споменът за това уталожи яда на Странд, който изпитваше към този човек дошъл неканен да го преглежда, да му дава наставления и да се бърка, както си помисли Странд, когато видя доктора пред вратата си, в неща, дето съвсем не са негова работа. В края на краищата Странд не беше дете и си имаше свои лекари, към които можеше да се обърне за помощ, ако почувства нужда. Опита се да си представи реакцията на Хейзън по телефона, ако се беше обадил докторът и го бе посъветвал да погледне на Вашингтон и ФБР в по-широк план.

— Разбрах от мистър Бабкок — каза докторът, — че сте най-съвестният учител в училището. Което означава, че се преуморявате и прекалено се тревожите. Ако ми позволите, бих ви направил едно предложение — не бъдете чак толкова съвестен. Опитайте се да не придиряте много. И ако можете, не тичайте след разни момчета с ножове. — Той се усмихна на тези си думи. — Почивайте си по-често, и то повече психически, отколкото физически: Имам още един въпрос. Пиете ли много?

— Почти никак.

— Изпивайте от време на време по едно уиски. То прави нещата да изглеждат по-розови, освен че разширява капилярите. — Филипс навлече палтото си. Точно на прага се обърна. — Какво ще стане според вас с това момче Ромеро?

Странд се замисли за момент.

— Ролинс казва, че ако отиде в затвора, щял да свърши на улицата и тогава вече нямало да носи нож, а пистолет на колана си и „трева“ в джоба си. Предполагам, че под „трева“ има предвид хероин или кокаин. Според мен или ще стане така, или ще вдигне революция някъде.

Филипс кимна сериозно.

— Милосърдието е най-рядката стока на пазара — забеляза той. — Всички сме такива нескопосници. Е, лека нощ, сър. И приятно спане.

Изкълчени глезени и младежки пъпки, рече си Странд, когато вратата се затвори след доктора. Ромеро едва ли влизаше в тези категории.

Странд отиде в банята и остави на поличката шишенцето с лекарството, което Филипс му даде. Лек против болки, помисли си той. Всяка нощ бягство към забрава. Отговорът на цивилизацията на религията и амбициите.

Отново пусна топлата вода, изпитвайки още веднъж благодарност за кълбата пара, която вдишваше с пълни гърди. Тогава телефонът пак зазвъня. Ядосан, спря крана и се върна във всекидневната.

— Ало — каза грубо той.

— Няма нужда да ми се зъбиш. — Беше Лесли, гласът й звучеше весело, макар и отдалече. — Знам, че не обичаш да говориш по телефона, но по-добре го счупи, отколкото да отговаряш така. Никой няма да посмее да ти се обади втори път.

— Здравей, миличка — рече той. — Боже, толкова е хубаво, че чувам гласа ти. Откъде се обаждаш? Последното нещо, което ми казаха в „Ер Франс“, беше, че обикаляте из цялото въздушно пространство над Европа.

— Накрая кацнахме в Ница — отвърна Лесли — и сега сме във вилата на Линда в Мужен. Тя реши, че след като сме толкова близо, било срамота да не я видя. Божествена е. Как ми се иска и ти да си с нас.

— И на мен.

— Как вървят работите на бойното поле?

— На оправяне са — отговори двусмислено той.

— Какво значи това?

— Ромеро го пуснаха под гаранция и сега е при близките на Ролинс в Уотърбъри.

— Кой внесе гаранцията?

Той се поколеба.

— Едни приятели.

— Ръсел ли?

— Той не е приятел на Ромеро. — Странд не добави, че в момента Ромеро и него не го счита за приятел.

— Май така е по-добре, нали?

— Да, много по-добре.

— Грижиш ли се за здравето си? Скучно ли ти е сам?

— Почти не забелязвам, че те няма — отговори той през смях или поне опита да се засмее. — Мисис Шилър страшно ме глези.

— През целия Атлантик се безпокоях за теб.

— По-скоро трябваше да се безпокоиш за пилота. Имала си късмет, че не сте кацнали някъде другаде. Аз съм много добре.

— Наистина ли?

— Да.

— Изглеждаш уморен.

— От връзката е. От утре смятам да започна да карам ски. Във вестника обещават, че ще вали сняг.

Струваше му усилие да изглежда весел, но успя. Ако Лесли беше при него, щеше да й каже всичко или почти всичко, което беше преживял този ден. Но знаеше, че тревогите се умножават право пропорционално на разстоянието, а Лесли беше на пет хиляди километра от него.

— Какво правиш сега? — попита Лесли. — Искам да кажа, точно в момента?

— Каня се да се топна в една гореща вана.

— А аз утре ще скоча в басейна на Линда. Представяш ли си, да можеш да плуваш през ноември. Когато се пенсионираме, мисля, че трябва да дойдем да живеем в Мужен.

— Ако намериш някое хубаво местенце за около един милион долара, докато си там, плати депозит за него.

Лесли въздъхна.

— Не би било зле поне веднъж да си богат, нали?

— Торо97 никога не е виждал Средиземно море — каза Странд — и пак е бил щастлив край едно езеро.

— Той не е бил женен.

— И аз така знам.

— Ако се отпусна — рече Лесли, — струва ми се, че бих се превърнала в лекомислена жена, обичаща охолството. Ще можеш ли да ме понасяш?

— Не.

Тя пак се засмя.

— Харесвам мъжете, които знаят какво искат. Но достатъчно приказвах. Този разговор струва на Линда цяло състояние. Щастлив ли си?

— Никога не съм бил по-щастлив — отговори той.

— Знам, че лъжеш, и затова те обичам.

В пращящата слушалка се чу целувка и Лесли затвори.

Странд постави слушалката, отиде в банята и най-после се потопи в топлата вода. Моето малко частно море, помисли си той, унасяйки се сред парата. Би се задоволил като Торо и само с езеро.

6

Изненада се, когато след последния си час в училище отвори вратата на апартамента си и видя Хейзън да стои във всекидневната — тъкмо посягаше за едно списание от рафта на библиотеката. Странд не го беше чувал повече от седмица — след пиянския му разговор до телефона.

— Здравей, Алън — каза Хейзън. — Надявам се, че нямаш нищо против. Мисис Шилър ми отвори. — Протегна ръка и Странд я стисна. — Донесох ти малък подарък. — Той посочи към масата зад канапето, където имаше две еднолитрови бутилки „Джони Уокър“ — любимото уиски на Хейзън.

— Благодаря — рече Странд — сигурно ще влязат в работа.

— Дойдох да се извиня за лошото си настроение по телефона.

Хейзън се взря внимателно в Странд, сякаш не знаеше как ще реагира.

— Все едно, че не е било, Ръсел. Аз вече го забравих.

— Радвам се да го чуя. — Държането на Хейзън стана сърдечно. — Дори между най-добрите приятели понякога възникват недоразумения. А аз бях малко нервен покрай онази статия в „Таймс“.

— Какво стана? Не съм виждал нищо повече във вестниците.

— Повече не е и имало — отвърна Хейзън. — Предполагам, са решили, че риболовната експедиция се е провалила. Правосъдието сигурно се е отказало от цялата работа.

— Радвам се да го чуя. Искаш ли да ти приготвя едно питие? Боя се, че ще трябва да го налея от твоята бутилка. Нашето свърши преди седмица.

Хейзън погледна часовника си.

— Май че вече е тъкмо време за пиене. Ако ти ми правиш компания…

— Аз също бих си налял едно — рече Странд. — Времето е само за пиене. Едва не замръзнах, докато минавах през двора.

Той отиде в кухнята да вземе чаши, лед и кана с вода. Макар че доктор Филипс му беше препоръчал да си пийва по малко от време на време, а Ролинс му бе допил последната бутилка, Странд не си направи труда да прескочи до града за друга. Гледаше да излиза колкото може по-малко през най-големия студ, но можеше да помоли мисис Шилър да му вземе едно уиски, когато ходи в града да пазарува. Нямаше да е „Джони Уокър“. Бюджетът му позволяваше да се отпуска само в ограничени рамки.

Хейзън бе отворил едната бутилка, когато Странд се върна във всекидневната, и наля доста солидни дози. Чукнаха се и отпиха. Топлината, която веднага се разля по гърлото му, накара Странд да вземе решение всеки ден отсега нататък да изпива по чашка преди вечеря.

Мисис Шилър бе стъкнала огъня в камината. Странд драсна клечка кибрит под смачкания вестник и се загледа в пламъците, които започнаха постепенно да ближат подпалките. Постопли ръцете си няколко минути, преди да отиде до масата пред прозореца, където Хейзън вече се беше настанил. В здрача навън прехвърчаше снежец и чертаеше зимни рисунки върху полузаледените прозорци. Профилът на Хейзън се отразяваше в стъклото и двата образа, истинският и отразеният, създаваха странно двойно впечатление. Неговото лице беше спокойно и приветливо, отражението сякаш бе изсечено върху метал — сурово и студено, като главата на някой император върху монета, могъщ владетел, незнаещ пощада.

Странд седна на масата срещу него и Хейзън го погледна замислено.

— Алън — тихо рече той, — дойдох да ти поискам прошка. Не само за това, което ти наговорих по телефона. А и за отношението ми към Ромеро. Имах достатъчно време да премисля всичко и да разбера каква отговорност нося. Днес ходих в Хартфорд, говорих със съдията и научих, че Ролинс е дал гаранция за него. Откъде е взел парите, си остава загадка за мен, но няма значение. Съдията каза, че ги е намерил за един ден. Повярвай ми, засрамих се пред този суров възрастен човек. Обещах му, че ще взема специално отношение по делото и ще дойда в съда лично да се занимая с него. Разправих му как съм се запознал с Ромеро чрез теб и какво мислим двамата за неговите способности и за необичайния му произход. Независимо от вида си съдията не е чудовище, помни баща ми от времето, когато самият той е бил начинаещ адвокат. Съгласи се да отмени гаранцията и да освободи момчето по мое поръчителство.

Хейзън се усмихна мрачно.

— Предполагам, че не беше чел „Ню Йорк Таймс“ този ден. Постави някои условия, разбира се. Ромеро трябва всяка седмица да ходи в болницата за психологически тестове и лечение. Вече съобщиха това на Холингсбий и утре той ще прибере парите на Ролинс.

Две хиляди долара обратно в банката, помисли си Странд. Значи ще има подаръци за Коледа.

— Ръсел — каза той, — нямаш представа колко се радвам. Не само за теб… и за теб, разбира се… но и за себе си също.

Хейзън изглеждаше малко смутен. Той отпи от уискито си.

— Не го правя, защото съм светец, Алън — рече той. — Хиц и сие ще се потръшкат няколко дни. А това съвсем няма да ми бъде неприятно. Кажи ми, сега, когато изглежда, че момчето може би ще го пуснат, какво е това поверително нещо, което ми спомена, че ти е съобщил? Защо Ромеро мисли, че Хиц е взел парите и писмата?

— Той не ми каза.

Подпитващият тон на адвоката се върна в гласа на Хейзън.

— А кой?

— Обещах да не издавам.

— Обещанията — Хейзън сбърчи нос от отвращение — са истинска напаст в живота на адвоката. Някой намерил ли е писмата?

— Не — излъга Странд.

— Какво може да е имало в писмата на едно хлапе, което да е толкова дяволски важно?

— Спомни си, когато си бил на осемнайсет години, Ръсел.

— Баща ми четеше всички мои писма, докато станах студент.

— Ромеро дори не знае дали баща му е жив, или не.

— Дано съдията не стане наопаки от леглото в деня на делото — рече Хейзън, — иначе психиатърът ще трябва да установи, че Ромеро е най-смахнатото момче в Кънетикът, но в същото време безобидно като охлюв, ако не иска да лежи в затвора. Съдията беше сговорчив днес, но ако прокурорът го натисне, не се знае… Професионалната учтивост е едно нещо, законът — друго. Е, добре… — въздъхна той — направих всичко, каквото можах. Поне довечера ще мога да си легна с чиста съвест. Никак не ми беше лесно тези дни.

— За никого не беше лесно — напомни му Странд.

Хейзън се засмя.

— Егоизмът не е единственият ми недостатък.

— Не, наистина.

Усмивката върху лицето на Хейзън стана малко пресилена. Той отново погледна вглъбено към Странд.

— Какво всъщност мислиш за мен, Алън?

— Много неща. Естествено, ти си безумно щедър и услужлив към всички ни. Предполагам, няма да се изненадаш, че изпитвам смесени чувства — благодарност и… — той се поколеба — яд.

— Глупости — възрази Хейзън, — ти не си такъв човек.

— Всички сме такива — отговори тихо Странд.

— Господи, та в повечето случаи съм давал само пари. А аз плюя на парите.

— Ти можеш да го кажеш. Аз не.

— Дай да забравим за благодарността и яда, и всички тия глупости. Какво друго мислиш за мен?

— Че си нещастен човек.

Хейзън кимна мрачно.

— Не е лъжа. Кой не е нещастен в днешно време? Ти не си ли?

Тонът му беше предизвикателен.

— И да, и не.

Странд осъзна, че Хейзън говори сериозно, и реши, че и той трябва да му отвърне по същия начин.

— Като си правя равносметка, считам, че щастливите дни в живота ми са повече от нещастните. Нямам същото чувство за теб обаче.

— И си прав. Ей богу, прав си! — Хейзън допи питието си, сякаш за да измие от устата си думите, които току-що бе изрекъл. — Разговорът ни е тъкмо подходящ за тази студена зимна вечер, нали? Имаш ли нещо против да си налея още една чаша?

— Моля ти се.

Странд наблюдаваше едрия мъж, който стана от стола си и отиде при бутилките, каната с вода и леда. Бившият хокеист още си личеше — широкоплещест, мъжествен, със смътно заплашителен вид, готов да приема удари, и да им отвръща. Той си приготви питието и се върна на масата.

— А ти? В този миг? Щастлив ли си сега?

— Обикновено не си задавам този въпрос.

— Задай си го де. Заради едно време. — Хейзън, изглежда, се присмиваше.

— Ами, първо на първо, радвам се, че дойде. Струваше ми се, че приятелството ни е започнало да се подкопава, и това никак не ми беше приятно — отвърна Странд, като говореше бавно. — Мисля, че сега се е възстановило, и ми е по-добре. Колкото за другото… — Той вдигна рамене. — Когато Лесли я няма, много ми липсва. Още не съм се примирил с отсъствието на децата и те също ми липсват. Това, което се случи в училище, е неприятно и аз все още не се чувствам съвсем на мястото си тук, но ми се иска да вярвам, че с, времето всичко ще се оправи. Работата е лека и в по-голямата си част благодарна. Хората са… ъъъ… любезни и услужливи. За в бъдеще, да, очаквам да бъда щастлив, доста щастлив.

— За в бъдеще — иронично изпухтя Хейзън. — Бъдещето ще бъде ужасно кошмарно. Както е тръгнало по света.

— Нямах предвид света. Аз мога да бъда песимист по отношение на света и егоистично оптимистичен спрямо себе си. Открих, че когато човек се върне почти от прага на смъртта и започне отново да води, така да се каже, нормалния живот, оптимизмът е едва ли не механична реакция.

Хейзън се върна с чашата си и отново седна на масата. Погледна през прозореца.

— Отвратителна вечер — забеляза той. — Нищо чудно, че цялата страна отива на юг. Понякога си мисля, че всички градове на североизток, Бостън, Ню Йорк, Филаделфия, след петдесет години ще запустеят. Може би няма да е чак толкова лошо. Окей, Полиана98… — За момент в гласа му прозвучаха същите нотки, както когато се разкрещя на Странд по телефона. — Всичко било розово, казва мистър Странд. Новината на века. Значи нищо друго не те тревожи?

— Разбира се, че не е съвсем така.

Странд си спомни за бягството на Лесли от Дънбъри посред нощ, за писмата, подписани от Каролайн и изгорени в пещта за смет в сутерена, за Елинор, която води мъжа си за носа в Джорджия и настройва хората от града срещу себе си, за Джими, който на деветнайсет години има връзка с някаква певица почти два пъти по-възрастна от него, сменила вече двама или трима съпрузи, за собственото си принудително ергенство.

— Разбира се, че не е така — повтори той. — Семейни работи. Най-обикновени. — Знаеше, че това не е истина. — Но бих предпочел да не говоря какви са, още по-малко да мисля за тях. И бездруго сънищата ми ги напомнят, така че това стига.

Хейзън кимна — главата му приличаше на тежко, разбалансирано махало.

— Кажи ми — рече изведнъж той, — мислил ли си някога за самоубийство?

— Като всеки.

— Като всеки. — Главата му отново тежко се поклати и кимна. — По дяволите, този разговор е противен. От питието е. Не е обичайно за мен. Обикновено като пия, ми става хубаво.

Странд си спомни нелепата сцена първата вечер в Хамптънс, когато Хейзън се върна пиян късно през нощта и започна да ръмжи, да вика и ругае професията си, семейството си и целия свят. Чудеше се как един обикновено толкова интелигентен човек може да има такава погрешна представа за себе си.

— Както и да е — рече Хейзън с явно усилие да изглежда жизнерадостен, — дамите ги няма да ни видят как се правим на самосъжаляващи се идиоти. Говорих с Линда в Париж. Прекарвали чудесно. Много се зарадваха, че празнуването на Коледа в Хамптънс е сигурно.

— Наистина ли? — запита изненадан Странд.

— Май забравих да ти кажа. Можеш ли да извикаш и децата?

— Още не съм ги питал. — Той не спомена на Хейзън, че след техния спор беше решил да не ходи. — Сигурен ли си, че Лесли няма други планове?

— Линда я попита — тя беше в стаята, когато се обадих, и чух да казва, че идеята е чудесна.

— Ще се свържа с останалите от семейството.

Перспективата да се махне за десет дни от училището, от трудно поносимото присъствие на четиристотинте момчета, когато иска да бъде сам с Лесли на тихия плаж край бреговете на Атлантика, повиши настроението му.

— Сигурен съм, че ще прекараме великолепно — усмихна се той. — Виждаш ли какво означава да можеш да бъдеш песимист по отношение бъдещето на света и в същото време да си оптимист спрямо своето собствено? Поне за десет дни. Само не ни давай да гледаме телевизионните новини и да четем „Таймс“ и ще се чувстваме в рая.

На вратата се позвъни и Хейзън погледна часовника си.

— Сигурно е Конрой. Пратих го в трапезарията на топло, докато се видя с теб. Дълъг път ни чака обратно до града в това време. Благодаря за почерпката.

Когато се здрависваха, той задържа малко ръката на Странд.

— Радвам се, че дойдох. Твърде стар съм, за да превръщам приятелите си във врагове.

— Аз не съм бил твой враг, Ръсел.

— А е трябвало да бъдеш, по дяволите. — Хейзън се засмя и излезе.

Странд седна на масата, усещайки как чашата с уиски се изпотява в ръката му и погледна към сгъстяващия се сняг през ледените рисунки по стъклата на прозорците. Помисли си за големите градове на север, за които бе споменал Хейзън полу на шега, как ветровете плячкосват улиците от бетон и стъкло и населението бяга. В тази първа зима от своята неизбежна и корабокрушенска старост и той копнееше за юга.

На другия ден, когато се прибра вкъщи след последния си час, го чакаха три писма. Мисис Шилър бе оставила пощата му на спретната купчина върху масата зад дивана във всекидневната. През целия ден вилнееше буря. Когато минаваше по пътеката през двора, в обувките и във врата му бе влязъл сняг, затова, преди да отвори писмата, той си свали палтото, обувките и чорапите, подсуши си краката, обу чехли и смени ризата си. Вече се беше измокрил веднъж през този ден, след обяда, гърлото му бе пресъхнало и го дращеше, а в гърдите си чувстваше странно парещо пулсиране. Може би ще послуша съвета на доктор Филипс и в събота ще прескочи до Ню Йорк, за да се прегледа при доктор Принз.

После, като си спомни вътрешната топлина от уискито предната вечер с Хейзън, той си наля една чаша с вода без лед и отпи първата глътка, преди да се върне във всекидневната и да вземе писмата. От пликовете разбра, че едното е от Каролайн, другото от Лесли, а на третото нямаше нито име, нито обратен адрес. Обикновено четеше писмата на Каролайн с малко снизходителна усмивка. Те бяха кратки, въодушевени и явно писани набързо, с които просто съобщаваше, че е жива, че прекарва весело и обича родителите си. Но от деня, в който чу от мисис Шилър за писмата в кофата за смет, не бе получавал никакво известие от нея.

Най-напред отвори нейното писмо. Нищо не споменаваше за Ромеро. Каролайн пишеше, че прекарва чудесно, че са я избрали за кралица на годишния празник на колежа по случай откриването на новия баскетболен сезон, че има две интелектуални приятелки, едната специализирала философия, а другата сигурно щяла да стане редактор на литературното списание на колежа в трети курс, как треньорът по бягане смятал, че ако тя се яви за участие, би могла да бие момичето, което винаги печелело първото място на двеста метра, и че са я поканили да прекара коледната ваканция с някакво семейство в Бевърли Хилс, но тя отказала, защото нямала търпение да се види с мама и татко. Била получила картичка с Айфеловата кула в едно писмо от мама и според нея било много самопожертвователно от страна на татко й да прекарва цялото време съвсем сам в онзи скучен Дънбъри, докато мама се шляе из Париж. Писмото завършваше с пет кръстчета над подписа й. Имаше и послепис:

Е, рече си Странд, поне знае как да поддържа една версия. Вече беше твърде късно — ако изобщо винаги не е било твърде късно, за да й каже, че знае как се е ударила. Като оставяше писмото настрана, Странд си спомни думите на мисис Шилър, че Каролайн е много разпространено име в днешно време.

Отвори писмото на Лесли и видя, че е дълго.

Странд остави бавно писмото, като се мъчеше да определи чувствата си. Усети гордост, ревност и смътно чувство на загуба. Щом беше готова да зареже музиката, на която бе посветила живота си, кое ли щеше да бъде следващото нещо, от което ще се откаже? Ще й изпрати поздравителна телеграма по-късно, когато му остане време да съчини подходящ текст с радостно съдържание.

Огледа се наоколо. Стаята изведнъж, стана мрачна — обикновена занемарена ергенска квартира. Той определено не летеше.

Разсеяно отвори третото писмо.

За момент спря да чете. Почеркът бе дребен и четлив. Несъмнено някой специалист графолог би могъл да разбере много за характера на жената, която го бе написала. Почувства леко замайване и седна с писмото в ръка. Почеркът беше много дребен и той полагаше усилия, за да го разчете. Потърси очилата си и ги сложи. Буквите изведнъж станаха много големи. Застрашително големи.

Писмото нямаше подпис.

Лоното на семейството. Странд прочете този израз с библейско звучене. Напомняше му за църква в прерията и неделни сбирки за вечерна молитва. Знаеше едно нещо, което учителят по биология не знаеше — ще го зареже и за Коледа, както го беше зарязала за Деня на благодарността. Новогодишни и коледни поздравления.

Разтвори ръка и писмото се завъртя на пода. В дъжд и сняг, и в нощен мрак шест пъти седмично получаваме по домовете си ежедневната дажба горчивини от вярната американска поща. Слава богу, че има неделя.

Учител по биология значи, помисли си Странд. И той също беше учител по история, а Лесли учеше в неговия клас на възрастта на Каролайн, беше толкова красива и скромна на първия ред, когато я пожела. Трябваше ли да се чувства виновен? Той поне изчака от приличие една година, след като тя завърши, и тогава отиде у тях с намерението да се ожени. Но и учителят по биология несъмнено целеше брак.

Какво можеше да каже на дъщеря си? И кой щеше да й го каже? Не баща й във всеки случай, помисли си, никога баща й. Лесли? Досещаше се какво ще рече Лесли: „Тя е голямо момиче. Нека сама решава проблемите си. Така само ще влошим нещата. Нямам намерение да си развалям отношенията с дъщеря си заради някакъв разгонил се дърт, тъп провинциален учител по биология.“ Ако покажеше писмото на Лесли, тя сигурно щеше да отсече, че няма начин жена с такъв почерк да не загуби мъжа си.

Елинор ли? Елинор би я посъветвала: „Прави каквото искаш.“ Самата тя винаги бе постъпвала точно така.

Джими? Той беше най-близо по възраст до Каролайн, движеше се във водовъртежите на същото поколение, отнасяше се покровителствено към сестра си. Но с неговата трийсет и пет годишна певица с три брака зад гърба й, Каролайн сигурно ще му се изсмее, ако започне да й говори за морал. Все пак струваше си да опита с Джими.

Странд допи питието си. Това не облекчи сухото дращене в гърлото му, нито парещите бодежи в дробовете. Стана, отиде до телефона и набра номера на доктор Принз в Ню Йорк. Доктор Принз каза, че било крайно време да се обади. Щял да го чака в единайсет часа в събота сутринта. Трябваше да вземе ранния влак.

После звънна на Джими в Ню Йорк. Като никога той си беше вкъщи.

— Джими — рече Странд, — трябва да бъда в Ню Йорк в събота сутринта. Може ли да обядваме заедно? Искам да си поговорим за някои неща.

— О, татко — отвърна Джими, — съжалявам, но в събота сутринта трябва да замина за Лос Анжелис. По работа. Много бих се радвал да те видя. Не можеш ли да дойдеш да вечеряме в петък?

Синове само по предварителна уговорка, мина през ума на Странд.

— Последният ми час в петък свършва в три — каза той. — Мога да дойда в Ню Йорк до шест. Но ще трябва да остана да спя. Имам час за преглед при лекаря в събота сутринта.

— Какво ти е? — В гласа на Джими веднага прозвуча тревога.

— Нищо. Обикновен, нормален преглед. — Странд почувства, че в гърлото му напира кашлица, но я потисна. — Можеш ли да ми запазиш хотел?

— „Уестбъри“ е до нас. На Медисън Авеню, до Седемдесета улица. Ще ти ангажирам стая там.

— Изглежда скъп.

Един следобед бяха пили в бара на хотела с Лесли, след посещение в музея „Уитни“100 съвсем наблизо. Беше прекалено луксозен за него. Другите хора в бара бяха от рода на гостите по събиранията, на които Хейзън ги водеше в Хамптънс.

— Няма значение — отвърна небрежно Джими, — аз черпя.

— Мога да отседна и в нещо по-евтино.

— Остави, татко. Аз съм богат.

На деветнайсет години, рече си Странд, а богат. Когато той беше на деветнайсет, спеше по общежитията на Християнския младежки съюз.

— Е, добре — съгласи се той, — щом това няма да те разори.

— Ще запазя апартамента за младоженци.

— Младоженката е в Париж — отговори Странд. — Не си харчи парите.

Джими се засмя.

— Знам, че е в Париж. Изпрати ми картичка. „Мона Лиза“ в Лувъра. Предполагам, с това е искала да ми напомни, че е моя майка. И че не всяко изкуство се създава с електрическа китара. Ще те взема от хотела.

Говори, като че ли е най-малко на трийсет години, каза си Странд, когато затвори. Отиде в кухнята и си наля още една чаша. Щом една е полезна за него, може би две — ще бъдат два пъти по-полезни.

Френският ресторант, в който Джими го заведе, беше ненатрапливо изискан и целият светеше от чистота — със снежнобели покривки и с огромни букети цветя. Оберкелнерът раболепничеше пред сина му и се поклони учтиво, когато Джими представи Странд за свой баща, макар на Странд да му се стори, че в очите му за миг проблесна неодобрение.

Докато вървеше към една маса след оберкелнера и Джими, строен и безупречен в тъмния втален костюм, като че ли ушит в Италия, Странд си даде сметка, че неговото собствено грубо вълнено сако е старо и смачкано, яката на ризата му е широка и кашираните му панталони са провиснали. Когато видя цените в менюто, той се ужаси. Ужаси се и когато попита администратора в „Уестбъри“ за цената на стаята, запазена за него.

— Синът ви има грижата за това — отвърна му човекът.

— Знам — каза троснато Странд.

Пътуването до града беше неприятно. Във влака бе претъпкано и много горещо и единственото свободно място, което успя да си намери, беше във вагона за пушачи, а човекът до него пушеше цигара след цигара и само поглеждаше Странд с любопитство, когато той се закашляше.

— Знам, че синът ми има грижата за това. Просто бих искал да разбера колко струва.

Администраторът му каза и Странд мислено изпъшка: „За една година синът ми ще се окаже най-младият фалирал човек в Съединените щати.“

Когато Джими се появи с половин час закъснение, Странд не му се скара за нехайството. В действителност той нямаше време да говори с него за каквото и да било.

— Закъснели сме — отбеляза Джими, след като каза: „Тате, изглеждаш чудесно. Джоун ни чака да изпием по нещо. Съвсем близо е. Тя иска да се запознае с теб.“

— Защо? — попита кисело Странд, ядосан от закъснението на Джими. Той реши, че Джоун е името на трийсет и пет годишната любовница или каквато беше там на Джими.

— Може би иска да види дървото, от което е паднала крушата.

— Тя ще вечеря ли с нас?

С нейното присъствие на масата той едва ли ще може да отвори дума за Каролайн и учителя й по биология.

— Не — отвърна Джими, извеждайки го бързо от хотела, — само ще изпием по нещо. Тя трябва да си стяга багажа за пътуването утре.

— Пътуване ли? За къде заминава? — попита Странд, макар че знаеше.

— За Калифорния — отвърна безгрижно Джими, — с мен. Мрази да пътува сама. Не може да се оправя.

Когато се запознаваше с Джоун Дайър в претрупания й, изцяло мебелиран в бяло апартамент на двайсет и втория етаж, с изглед към Ист Ривър, Странд си помисли, че тя има вид на жена, която може да се оправя с всичко, включително и с пожар, наводнение, глад и финанси. Беше висока и слаба, без бюст, с огромни налудничави черни очи, силно подчертани с пурпурночервени сенки. Беше боса, пръстите на краката й бяха жълтеникави и изкривени навън и беше облечена в прозрачна черна пижама, през която прозираха яркорозовите й бикини. Тя не пое ръката, която Странд й протегна, а каза с дълбок, силен, почти мъжки глас: — Нали нямате нищо против да целуна бащата? — Прегърна го и го целуна по бузата. Лъхна го тежък парфюм. Каквото и да яде на вечеря, трябва да е пълно с подправки, чиито аромати да изличат тежкия дъх, попил в дрехите му. Знаеше също, че трябва да изтрие яркочервеното червило, преди да отиде където и да било. Всичко това стана на вратата, която Джоун Дайър отвори лично. Когато ги въведе в огромната всекидневна, Странд видя, че Соломон стои прав до стола си, за да ги посрещне.

— Здравей, Алън — промълви той, — здравей, Джими. — В гласа му прозвуча студенина, когато произнесе „Джими“. Това не убягна на Странд. — Е — продължи Соломон, — аз ви казах мнението си, Джоун. И двамата ще съжалявате за това, което правите.

Жената махна бавно и презрително с ръка. Ноктите й, дълги и хищнически, също бяха лакирани в пурпурночервено.

— Хърби — рече тя, — започваш да ме отегчаваш.

Соломон сви рамене. Лицето му беше силно загоряло и косата му изглеждаше почти бяла на фона на тъмното чело. Странд искаше да го попита къде намира слънце в Ню Йорк през декември, но изражението на лицето му не предразполагаше към празни приказки. А и по лицето на Джими бе изписана решителност, с която Странд беше свикнал още откакто Джими бе навършил осем години.

— Алън — каза Соломон вече с тих и приятелски тон, — ако ще оставаш в града, може ли да обядваме утре заедно?

— Ще ми бъде много приятно — отвърна Странд.

— В „Сарди“101. В един часа. Точно до службата ми е. Западна четирийсет и четвърта улица.

— Знам го къде е.

— Ще запазя маса. — Соломон си тръгна, без да погледне Джоун Дайър или Джими и без да се сбогува.

— Кратки случайни срещи — вметна Джоун, когато чуха далечното затваряне на външната врата. Тя хвърли на Странд пурпурночервена усмивка. — А сега може ли да ви предложа нещо за пиене? Но трябва да ви предупредя — ще бъде коктейл със сок от моркови и целина. Аз отказвам да тровя гостите си с алкохол и цигари.

— Благодаря, не съм жаден — отвърна Странд, някак си поуспокоен за приятелката на сина си, за която автоматически бе предположил, поради професията й, че най-малкото употребява марихуана. Жена, свикнала със сок от моркови, едва ли можеше да се смята опасна за млад мъж като Джими.

— Заповядайте, седнете — покани го Джоун Дайър. — Искам хубаво да ви разгледам. Джими толкова ми е говорил за вас. Отгледали сте прекрасен син — каза тя, когато Странд седна и потъна почти до земята в мекото ниско бяло канапе, чудейки се дали няма да има нужда от помощ, за да стане от него. — В нашата професия младежите обикновено са все деца, избягали от домовете си, недоразвити, обидени на родителите си, въобще непризнати таланти. Радост за очите е да ви гледа човек заедно. Съвсем сериозно, мистър Странд.

— Джоун — намеси се авторитетно Джими, — защо не престанеш с тия глупости?

Жената изгледа съкрушително Джими, после озари Странд с червената си усмивка и продължи, като че ли Джими не я е прекъсвал.

— По вида ви, мистър Странд, съдя, че Джими е наследил от вас своята интелигентност и чувството за индивидуалност. В момента, в който го видях, усетих спокойно доверие, изпитах чувството, че най-после съм открила мъжа — може би пораснало дете и все пак мъж, — на когото мога да се осланям, чийто преценки и в лично, и в професионално отношение са интуитивно верни. Това, което току-що казах, ще обясни малката неприятна сцена между нас и Хърби, на която станахте свидетел. Сигурна съм, че Джими ще ви съобщи подробностите. А сега, ако ме извините, трябва да приключа с приготвянето на багажа си. Утре трябва да сме на летището още по тъмно, затова ви моля да не задържате любимия ми Джими до много късно тази вечер, мистър Странд. Искрено се надявам, че скоро ще ни дойдете на гости в Калифорния с вашата красива съпруга, чиято снимка Джими ми е показвал. Какво щастливо семейство! А аз бях като безпризорна, подхвърляха ме от роднина на роднина и пет пари не даваха за мен, затова ценя семейството…

— По дяволите, Джоун — възкликна Джими, — баща ти още е собственик на половин Канзас, а майка ти има конюшня за състезателни коне.

— Аз съм безпризорна душевно — каза жената с достойнство — Затова публиката реагира с толкова чувство, когато пея. Аз пея за самотата на американската душа. — Тя се приближи до Странд, прегърна го грациозно и го целуна по челото. — Лека нощ, скъпи татко промълви и се изниза от стаята.

Странд се помъчи да стане от канапето. Джими се приближи, подаде му ръка и го издърпа.

— Какво беше всичко това? — попита Странд.

— Едно от представленията й — отговори Джими. — Никога не знаеш кое ще ти предложи. Безпризорното дете, грандамата, анархистката, момиченцето с панделка на кръста и неразбран говор, фаталната жена, майката земя… каквото и да си избере — каза той през смях, — всичко влиза в репертоара й. Не приемай сока от моркови толкова сериозно. Тя ме попита дали пиеш и аз й казах, че не, затова за една вечер стана маниачка на тема здраве. Следващия път, когато я видиш, по-скоро ще бъде кански пияна. Ако това й е нужно, за да може да пее като ангел, както пее наистина, тогава нищо друго не ти остава, освен да седиш и да се наслаждаваш на представлението. Да вървим да вечеряме, тате. Умирам от глад.

Ресторантът се намираше наблизо и те тръгнаха пеша. Докато вървяха, Странд попита Джими какво става със Соломон, но Джими вдигна рамене и отвърна, че било дълга история и щял да му я разкаже по време на вечерята.

Като се настаниха на масата, до която оберкелнерът ги заведе, Джими си поръча мартини. Странд знаеше, че на някои места Джими ще трябва да си покаже личната карта, за да му дадат да пие. Не и тук обаче. Странд поклати глава, когато Джими го запита дали иска нещо за пиене. От второто уиски, което бе изпил през онази вечер с трите писма, го беше заболяла главата и оттогава не бе близвал алкохол.

— Та — започна той, след като дадоха поръчката и Джими отпи от мартинито си — за какво говорихте с мистър Соломон?

Джими забарабани нетърпеливо по покривката.

— Нищо — отвърна той. — Криво му е, че го напускаме. Ще го преживее.

— Кои вие?

— Аз и Джоун. Договорът й изтече и тя получи по-добро предложение. На крайбрежието. Вторият й мъж притежава там музикална компания и те отново са в добри отношения. Това значи, че ще има много хляб. И за двамата. Два пъти повече, отколкото ми плащаше старият Соломон, и участие в играта, а това може да означава милиони с мадама като Джоуни. А тя не иска дори да мръдне без мен. И без това е била готова да напусне Хърби още преди аз да се появя…

— Той ми каза, че се е канел да я уволни. Преди твоето идване.

— Така ли? — рече нехайно Джими. — Кой знае защо, тя се спря на мен. Имаме еднакви вибрации. Не би изпяла и една гама без мое одобрение. Доброто й второ мъжле е младо и знае на какво са способни дечурлигата, а това е деветдесет и девет на сто от работата в днешно време. А не като стария Хърби. На него му е минало времето. Изпял си е песента, само дето не иска да си го признае.

— Той беше много добър към теб.

— От което само трупаше пари в банката. Нищо не му дължа. Да бъдеш благодарен в нашата работа, е все едно да пъхнеш нож в ръцете на някого и да му даваш уроци как да ти пререже гърлото. Харесвам стария козел, но бизнесът си е бизнес. — Джими си поръча второ мартини. — С Джоун ще работим със собствен почерк. Така ще получаваме цялата слава и признание, без да даваме нито цент. И сам ще си бъда господар. Няма да тичам нагоре-надолу като куриерче, щом Хърби реши, че иска сведения за някой нов кънтри певец в Нашвил или чак в Пеория. С мама можете да дойдете в Бевърли Хилс и да плувате в моя басейн.

Странд погледна сериозно сина си.

— Джими — рече той, — всичко това ми е странно, направо противно. Никога не съм предполагал, че ще кажа тези думи, но аз се срамувам от теб.

— Тате — отвърна Джими, без да се разсърди, — не всеки може да бъде рицар на Кръглата маса като теб. С Камелот102 е свършено, нищо че новината може да не е стигнала още до Дънбъри. По телефона спомена, че искаш да говориш за нещо с мен. Какво е то?

— Нищо — отговори късо Странд. — Отказах се. Исках да направиш нещо за мен. За семейството. Сега мисля, че съм сбъркал. — Той стана.

— Къде отиваш?

— Отивам си.

— Вечерята ти ще дойде всеки момент. Седни.

— Не съм гладен.

— Не искаш ли поне адреса ми в Калифорния?

В гласа му прозвучаха плачевни нотки, които напомниха на Странд времето, когато Джими беше малък и като паднеше и си ожулеше коляното, тичаше вкъщи да го утешават.

— Не, Джими, не ти искам адреса. Лека нощ.

Странд прекоси ресторанта и се отправи към гардероба. Взе си палтото и докато го обличаше, погледна назад и видя, че Джими си поръчва трето мартини. Излезе навън и повървя няколко пресечки по студените улици до хотела, качи се с асансьора до стаята си и легна в тъмнината.

Телефонът звъня два пъти, преди да заспи, но той не вдигна слушалката. Едно от нещата, за които съжаляваше тази вечер, беше, че ще трябва да остави Джими да плати за стаята, защото той нямаше достатъчно пари у себе си, за да си я плати сам.

7

Доктор Принз не изглеждаше по-сериозен от обикновено, когато седна на бюрото си след кардиограмата, измерването на кръвното налягане, рентгеновите снимки и стрес теста. Странд прие това за добър признак.

— Е, докторе? — попита той.

— Всичко е много добре — отвърна Принз, — доколкото може да се каже. Кръвното налягане е все още малко високо, ама не е страшно. Но… — Той млъкна.

— Но какво?

— Не ми харесва видът ти. Цветът на лицето ти, нещо в очите ти. Ако не те бях видял, ако бях от онези големи специалисти, които никога не преглеждат пациентите си, а съдят само по рентгеновите снимки и резултатите от изследванията, бих казал, че за човек на твоята възраст, който е прекарал тежък инфаркт, си в удивително добра форма. Но аз не съм голям специалист. Аз съм един жалък, стар лекар по обща медицина, а ти си мой приятел и съм те виждал в по-добри времена.

Странд се засмя.

— И аз съм те виждал в по-добри времена — рече той.

— Не се съмнявам. Само че не ти трябва да се занимаваш с мен, а аз с теб. По изследванията не личи, но ми се струва, че напоследък спиш лошо…

— Правилно ти се струва — отвърна Странд.

— И си под някакво нервно напрежение — Доктор Принз го изгледа проницателно, сякаш да го подтикне към внезапно самопризнание.

— Малко — призна Странд.

— Не искам да приличам на ония шарлатани, които предписват успокоително всеки път, когато някоя светска дама се впрегне, защото не е била поканена на прием — каза Принз, — но мисля, че една слаба доза либриум, два-три пъти дневно може да ти подейства добре. Една година край морето ще ти бъде от още по-голяма полза, но предполагам, че едва ли ще се уреди.

— Да, едва ли — рече сухо Странд.

Принз драсна нещо на един кочан с рецепти и бутна листчето на бюрото пред себе си.

— Изпълни я и виж дали ще ти помогне. Имам чувството, че е преумора. Може да е умствена, а може и да е нещо друго. Следващия път, когато дойдеш, ще вземем да направим изследвания на щитовидната жлеза. Между нея и малкия мозък понякога съществува странен заговор. Е… — въздъхна той — тази събота няма чудеса.

— Още нещо — рече Странд с чувство на неудобство. — А по въпроса за секса?

Принз го изгледа косо и за пръв път зад очилата му проблесна истинско съчувствие, примесено може би с шеговитост.

— Няма предписания — отговори той. — Може да те убие, а може и да те накара да се почувстваш като двайсетгодишен спортист. Предай на Лесли, че ми липсва нейното сутрешно трио.

— Благодаря ти за всичко. — Странд стана, Принз също се изправи и го изпрати до външната врата на приемната си. — Между другото, как е твоят приятел Хейзън?

— Държи се дружелюбно. — Доктор Принз сигурно е бил твърде зает през месеца, за да може да прочете „Ню Йорк Таймс“. — Управлява страната както винаги.

Принз кимна.

— Никак не бих искал да ми бъде редовен пациент. Той е от хората, които, ако им кажеш, че имат някаква болест, следващия път, като ги видиш, ще са изчели всичката литература по въпроса и ще ти изнесат цяла лекция защо страдат от нея, или защо не страдат и защо твоят начин на лечение е остарял с петдесет години. После ще те накарат да извикаш двайсет специалисти от „Джонс Хопкинс“103, Калифорния и Тексас за консултация. Все пак… — засмя се той — богатите живеят по-дълго от нас. Пази си здравето, Алън! — После отвори вратата на Странд. — Бъди умерен във всичко. Това е рецептата на Принз за дълъг и сравнително щастлив живот.

Странд тръгна към центъра по Сентръл Парк Уест, хванал в ръка малката си чанта с багажа, защото бе напуснал хотела. Денят беше мек, дърветата в парка чертаеха дантелени фигурки от сенки по кафявата трева на слабата слънчева светлина. Усети необикновен прилив на свобода. Нямаше никакви задължения, освен да доживее до първия си час в понеделник, и той се разхождаше из своя любим роден град в приятно време, сред деца, освободени от класните стаи, застаряващи колоездачи в ярки дрехи на път за парка и мили двойки с ведри празнични лица, тръгнали на обяд, без да бързат. Получил бе медицинско свидетелство без особености или поне условно такова. Можеше да се нарече игра с равен резултат между него и смъртта. По-късно сигурно щеше да има продължение, но обедният Ню Йорк край големия парк беше твърде приятен в слънчевата светлина, за да мисли за това. Зарадва се и на една група много сериозни деца на коне, заради които трябваше да спре, за да им направи път да пресекат улицата към ездитните алеи от другата страна.

Мина покрай мястото, където живееше Джудит Куинлан, и се запита дали е в ателието си в този момент и какво ли може да прави. Мие си косата, слуша музика или се приготвя за дневно представление? Най-накрая прочете писмото й, което му беше изпратила, когато той излезе от болницата. „Моля те, оздравявай по-бързо — пишеше тя — и ако имаш нужда от нещо, ако искаш някакви книги или клюки за училището, или някой приятел да ти почете, моля те, обади ми се.“

Той не отговори на писмото й и сега почувства угризение. В един момент едва не спря, за да свие по нейната улица и да позвъни на вратата й. Но щом щеше да върви пеша чак до „Сарди“ и да стигне там до един часа за срещата със Соломон, нямаше да има време за Джудит Куинлан. Като си мислеше за нея, той усети, че му липсва припкането й до него, за да вървят в крак след училище, липсва му и кафето, което пиеха заедно в кафенетата на път за вкъщи, и като никога едва не се изчерви при спомена за единствения случай, когато се качи у тях, тя го почерпи с уиски, разкопча ризата му и постави ръка на гърдите му. Това тръпнещо чувство го накара да се усмихне и младата жена, която вървеше насреща му, се усмихна мило в отговор. Той галантно докосна с пръсти шапката си. Усмивката й стана по-широка при този жест и той продължи да върви с още по-бодра стъпка, макар че, като наближи ресторанта, където щеше да се срещне със Соломон, съжали за уговорката им. Този ден въобще не му се приказваше за сина му.

По време на обяда Соломон не спомена за Джими. Попита за Лесли и Каролайн, за Елинор и нейния съпруг, осведоми се включително и за здравето на Странд, като му разправи за някакъв свой приятел на шейсет години, който прекарал по-тежък инфаркт дори от Странд и сега играел по три сета тенис на ден. В отговор на въпроса на Странд за тена му Соломон обясни, че току-що се бил върнал от Калифорния, където изкарал една седмица, като лежал на слънце край басейна в хотел „Бевърли Хилс“ и чакал някакъв рок певец да се реши да сключи договор. Накрая договорът се провалил, но тенът оправдал пътуването. Когато заговори сериозно, беше за Хейзън. Без съмнение Соломон не бе по-малко зает от доктор Принз, но намираше време да чете вестниците. Обадил се на Хейзън да го пита дали може да му помогне с нещо — той също познавал много хора във Вашингтон, но Хейзън го уверил, че всичко вече отшумявало и нямало причини за безпокойство.

— Не съм толкова сигурен — рече Соломон на Странд. — Един мой приятел работи в бюрото на Юнайтед Прес Интърнашънъл във Вашингтон и ми каза, че нещо се готви, но още не знае точно какво. Безпокоя се за Ръсел. Удрят го по най-слабото му място, единственото, с което най-много се гордее — репутацията му. За всичко, дето е видял и постигнал през живота си, никога не е трябвало да воюва, така че може да сгреши и да влезе в някоя клопка. Опитах се да му предложа да отиде при един адвокат, който ме е измъквал, мен и мои приятели, от разни мътни дела — като неговото, — обвинения в плагиатство, съмнения за нарушаване на договори, за клевета, устна или писмена, раздути ведомости, неверни данъчни декларации за доход, двойно счетоводство, изнудване, подкупване на профсъюзни ръководители. Неизбежната, така да се каже, „подплата“ на закона, която върти колелото на бизнеса. Но когато му споменах името на човека, той само изсумтя и каза, че нямало да си цапа ръцете с такъв мошеник. — Соломон поклати тъжно глава. — Някоя сутрин може да се събуди и да разбере, че с него е свършено, ако не в съда, то на първа страница на „Ню Йорк Ивнинг Поуст“, дори в действителност да не е извършил нищо противозаконно.

— Мислиш ли, че е извършил нещо противозаконно? — попита Странд.

Соломон му се усмихна като на доверчиво дете.

— Алън — рече той, — ти си специалист по история. Имало ли е някога властен, амбициозен човек, който да не е… ъъ… прескачал рамките на закона тук-таме, било от гордост, чувство за справедливост, убеждение, нетърпимост към бюрокрацията или желание да получи признание и какво ли не още? На шега жена ми нарича моето предприятие „Рудниците на цар Соломон“104. Да не би да мислиш, че съм стигнал до това положение, като съм следвал закона буква по буква?

— Значи ти казваш, че според теб Хейзън се е поставил в такова положение, в което Министерството на правосъдието има основание да го преследва, така ли?

— Казвам, че не е изключено — отговори сериозно Соломон. — Ако успееш да убедиш Ръсел да послуша съвета ми за адвоката, когото му препоръчах, ще му направиш голяма услуга.

— Той ме смята за разсеян професор, който има толкова ум, колкото някоя библиотекарка стара мома. Мислиш ли, че ще ме послуша?

Соломон се засмя.

— Не.

Вече пиеха кафето си и Странд забеляза, че настроението на Соломон рязко се е променило и той гледаше замислен, сякаш се колебаеше за нещо.

— Честно казано, Алън — рече Соломон, — не те поканих на обяд, за да си приказваме за Ръсел Хейзън Говори ли с Джими?

Ето на, помисли си Странд и се стегна.

— Да — отвърна той, — снощи.

— Каза ли ти, че ме напуска?

— Да.

— А обясни ли ти защо?

— Да. — Странд се помъчи да изглежда неутрален. — Главното сякаш е, че иска да оправи положението си. — Знаеше, че без да ще, се опитва да защити сина си.

— Да оправи положението си — повтори замислено Соломон. — Предполагам, че може и така да се нарече. Временно.

— Доста странна жена, меко казано — рече Странд. — Имам чувството, че го е хипнотизирала.

— Боя се, че е тъкмо обратното, Алън. Тя е хипнотизираната. Разбира се, до голяма степен сексът има вина за това. Почти всеки мъж, който се е приближавал до нея, я е зарязвал, а Джими прави страхотни демонстрации, че е влюбен в нея.

— Демонстрации ли?

— Алън — рече търпеливо Соломон, — нали видя жената? Ти би ли се влюбил в нея?

— Аз не съм на деветнайсет години — отговори Странд със съзнанието, че това е най-слабият аргумент.

— Цялата идея е на Джими — продължи Соломон. — Така ми каза. Преди един месец дойде при мен и ми направи следното предложение: техен собствен почерк, дял от печалбата, ненамеса от моя страна при подбора на материала, те да диктуват датите, придружаващите състави, въобще цялото проклето нещо. Доста добре за деветнайсетгодишно момче, което взех като чирак само преди няколко месеца, за да угодя на един приятел. Заяви, че ми дава един месец срок до датата, когато изтича договорът й, за да обмисля предложението му. Ако откажа, щял да ми я отнеме. Тя не носи най-много пари, но отговорих „не“. Аз самият може и да изнудвам по малко от време на време — Соломон се усмихна уморено, — но не се поддавам на изнудване. Казах му, че е уволнен, но Дайър изпадна в такава истерия — тъкмо беше стигнала до средата на едни записи, които щяха да продължат най-малко още три седмици дори при нормални условия, — че трябваше да оставя Джими един месец допълнително. Но сега вече е освободен. Просто исках да бъда сигурен, че знаеш причината.

— Благодаря — рече унило Странд.

— Надявам се, че това няма да засегне приятелството ни.

— Няма — отвърна Странд, макар да съзнаваше, че не е така.

— Музикалният бизнес е груб занаят — добави Соломон. — Понякога направо зверски. Но хората, особено младите, мислят, че могат да бъдат напълно самостоятелни, да прегазят всекиго, да не зачитат никакви норми. Много грешат. Боя се, че твоят Джими не е достатъчно силен, а и никога няма да бъде, за да си създава врагове толкова отрано. Той ще изживее своя кратък миг на триумф, Алън, но после ще започне да пропада надолу й вече няма да може да спре. Никак не се радвам от това. Напротив, дори ми е мъчно, като знам, че предсказанието ми ще се сбъдне. Тая жена е потенциална заплаха, бомба, готова да избухне всеки момент. Гласът й отслабва и тя го знае. Има нужда от защита, а Джими не би могъл да опази и собствената си майка да не се измокри в дъжда. Тя е отчаяна, страда от маниакална депресия и някоя вечер, когато я освиркат на сцената или когато телефонът й престане да звъни и тя е на път да направи един от поредните си опити за самоубийство, ще се появи нов млад гений. Ако успееш да вразумиш Джими, ще го взема отново. След време мога да го превърна от новак в професионалист. И не за мен, а за самия него. Нали ми вярваш, Алън? — Соломон го погледна втренчено над масата. — Нали?

— Вярвам ти — отговори Странд. — Снощи му заявих, че постъпката му е противна — нямам навик да си служа със силни думи, както знаеш, а това беше доста силно за мен. Казах му, че се срамувам от него, станах от масата и го оставих сам. Съзнавам обаче, че нищо не мога да направя. Или се е променил през последните няколко месеца, или винаги си е бил такъв, но аз не съм го забелязвал. Каквото и да е, той е поел по свой път. — Спомни си какво спомена Джими за благодарността. „Все едно да пъхнеш нож в ръцете на някого и да му даваш уроци как да ти пререже гърлото.“ — Синът ми е излязъл вече от моя живот — рече меко той на загорелия, разумен, прощаващ човек, който седеше на масата срещу него. — Мога само да му махна за довиждане. Съжалявам.

Соломон се протегна и докосна ръката му.

— Знаеш ли от какво имаме нужда? — промълви той. — От коняк. От най-хубавия коняк в заведението.

Пиха по един коняк и Соломон му каза, че има среща с някакъв композитор в службата си.

— Той е малко смахнат — поясни Соломон. — Идва в службата само в събота следобед. Това бил щастливият му ден. Изпуснах две пътувания до Палм Спрингс и един уикенд на ски заради това говедо. Искаш ли да влезеш в музикалния бизнес, Алън? — Той се усмихна.

— Не, благодаря — отговори Странд и го проследи с очи, докато се придвижваше през ресторанта към вратата — съвършен образ на успеха и завидното благополучие, махайки сърдечно с папски жест за благословия на приятелите по масите, край които минаваше.

Стоеше на Гранд Сентръл Стейшън и чакаше влака за Кънетикът в 3,21 часа. Една млада двойка — високо момче и хубаво, много по-малко от него момиче се целуваха за сбогом, сякаш този, който пътуваше, щеше да отсъства дълго време. Странд се беше загледал в тях развеселен, но и леко смутен от публичната еротика на прегръдката им. По пътя от ресторанта през града той си мислеше за Джими, впуснал се в бог знае какво приключение, подтикнат от секса, за Каролайн, тази невероятна рушителка на семейства, тази мъчителка на мъжете около себе си, ако трябваше да се вярва на жената на учителя по биология, която така и бе останала анонимна, за Елинор, забутана в някакво малко градче в Джорджия, защото, както сама беше казала, не можела да живее без единствения мъж, когото си е избрала и който я е избрал. Перспективата да прекара сам останалото време от уикенда в опустялото ветровито училище му се стори по-мрачна от всякога. Градът бе отприщил у него стари жизнени сокове. За първи път се почувства обиден от отсъствието на Лесли. На седмото небе, спомни си, че пишеше в писмото й. И той щеше да бъде на седмото небе, ако беше в Париж. Обърна гръб на младежите, които още стояха здраво прегърнати, и отиде в единия край на гарата, където имаше цяла редица телефонни автомати. Потърси номера в телефонния указател на Манхатън, поколеба се, после пусна една монета от десет цента в процепа и завъртя шайбата. Изчака да звънне десет пъти. Никой не отговаряше. Джудит Куинлан не си беше вкъщи. Окачи слушалката, извади монетата си и тръгна бързо към вратата на перона, която вече бе отворена. Качи се в последния вагон точно преди влакът да потегли от гарата. Като се оглеждаше за свободно място, видя малкото момиче, което целуваше момчето на перона. То плачеше и бършеше очите си с носна кърпа. Жените са щастливи, помисли си той, когато седна срещу нея. Могат да плачат. Поколеба се за миг дали да не стане и да седне до момичето, за да го утеши, може би да утеши и себе си. Но през живота си никога не бе свалял момичета и се съмняваше, че сега може да започне.

Изоставен и нещастен в своето целомъдрие, грешник в намеренията си и вече страдащ от угризенията на грешника, без да е вкусил нито едно греховно удоволствие, проклинайки се, че не се сети да се обади на Джудит Куинлан още като се събуди сутринта, за да й каже, че е в Ню Йорк, той мрачно гледаше през прозореца как влакът изпълзя от тунела под Парк Авеню и затрака по въздушните релси в светлината на залязващото зимно слънце.

Когато влакът стигна до Ню Хейвън, където трябваше да се прекачи, за да продължи на север забеляза, че момичето отдавна е престанало да плаче, внимателно се бе напудрило, бе поставило руж на лицето си и разговаряше оживено с някакъв младеж с дълъг кожух, който се бе качил в Стамфорд.

Това го накара да си спомни Ромеро и неговата стриптийзьорка. В някои съществени неща, като например да заговаряш непознати жени във влака, помисли си Странд, Ромеро е много по-вещ от своя учител по история.

Времето му се надсмиваше. Беше слънчева свежа неделна утрин и малкото момчета, които бяха останали в училището за уикенда, играеха тъч футбол, а виковете им, весели и младежки, достигаха до него през отворения прозорец. На техните години никога не бе имал нито талант, нито време да играе някакви игри и будните гласове го накараха да си помисли с тъга за изгубените красиви дни от младостта му, отминали незабелязани.

Чувстваше се неспокоен и самотен.

През срока, в дните, когато времето беше хубаво, двамата с мис Колинс вървяха заедно до града и пиеха чай в „Червеният покрив“. Доставяше му удоволствие да чува нейния тих, мелодичен глас, да усеща липсата на интерес към клюките в училище и да слуша скромните й обяснения за работата над книгата, която пишеше — за американските романисти през 30-те години. На два пъти тя донесе съчинения на Ромеро в часовете по нейния предмет, които смяташе за особено хубави, и се изчерви, когато Странд я похвали, че е успяла да извлече най-доброто от момчето. Реши да я покани на обяд, но когато позвъни у тях, старата й майка, която живееше с нея, му каза, че е заминала за Ню Йорк през деня. Този уикенд нямам късмет с учителките по английски, помисли си той с насмешка, когато окачи слушалката.

Изпитваше отчаяна потребност да си поговори с Лесли. Но само ще й развали почивката, ако й каже за писмата на Каролайн и за преместването на Джими в Калифорния, както и причините за това преместване. Ако й се обади, знаеше, че тя ще го попита какви са новините около децата и ще трябва да излъже, а Лесли ще познае по гласа му, че лъже, и тогава разговорът без съмнение ще свърши зле. Освен това презокеанските телефонни обаждания са невъзможно скъпи и той беше сигурен, че дори разговорът с Лесли да мине гладко, ще съжалява за хрумването си, когато на края на месеца получи сметката. Рекламите на телефонната компания в списанията винаги показваха разни щастливи родители, които се обаждат някъде далече на щастливите си деца, но не предупреждаваха, че това е опасен навик, който не се препоръчва на учители с мизерни заплати.

Не завиждаше на Хейзън за вилата му край океана, за великолепните картини, за това, че е свободен да пътува, където си поиска и да се храни в най-луксозните ресторанти, но му завиждаше за начина, по който можеше, без да се замисля, да вдигне слушалката и да говори дълго с хора в Калифорния, Англия, Франция, където и с когото пожелае. С известна злоба, породена от самосъжалителното му настроение, си помисли, че въпреки възможностите си да разполага с междуградските и международните телефонни линии, Хейзън не е успял кой знае колко в общуването със собствената си жена и деца.

Спомни си какво му беше казала Елинор за сина на Хейзън — бил починал от наркотици. Не беше я чувал повече от месец и реши, че е време да поговори с нея, за да разбере дали ще може да дойде поне за малко в Хамптънс по Коледа. Тя не говореше дълго по телефона и обаждането до Джорджия можеше да се смята за необходим скромен разход. Потърси телефонния й номер в тефтерчето си. Имаше го на две места — веднъж на Странд и веднъж на Джанели.

Набра номера. Още при първото иззвъняване вдигнаха слушалката, като че ли този, който се обади, бе чакал с нетърпение да му позвънят. В другия край на жицата се чу гласът на Джузепе. Неговото „ало“ прозвуча доста грубо.

— Джузепе, Алън се обажда. Как си?

— О… Алън! — Изглеждаше разочарован. — Добре съм, струва ми се.

— Елинор там ли е?

Отсреща настъпи мълчание и Странд се почуди да не би връзката да е прекъснала.

— Джузепе — каза той, — чуваш ли ме?

— Да — отвърна Джузепе, — но Елинор я няма.

Той се изсмя странно. На Странд му хрумна, че зет му сигурно е пиян. Но изглеждаше малко вероятно да е така в единайсет часа в неделя сутринта.

— Кога очакваш да се върне? Искам да ми се обади.

— Не очаквам да се върне.

— Какво? — извика Странд. — Какво говориш?

— Че не очаквам да се върне и толкоз. — Тонът му бе станал враждебен.

— Какво става там при вас?

— Нищо. Седя в проклетата си къща, в Джорджия вали дъжд и не очаквам жена ми да се върне.

— Какво се е случило, Джузепе? — Странд се опита да говори успокояващо.

— Тя си отиде.

— Къде?

— Не знам. Изчезна. Просто си отиде. По някаква странна случайност последните й думи бяха: „Не ме чакай да се върна.“

— Скарахте ли се?

— Не съвсем. По-скоро имахме разногласия.

— Какво е станало, Джузепе?

— Ще оставя тя да ти каже — отвърна Джузепе с глух и апатичен глас. — Седя тук вече пет дни и нощи, откакто си отиде, и непрекъснато премислям всичко означало, вече ми писна. Рано или късно тя сигурно ще ти се обади.

— Как е тя, добре ли е?

— Когато си тръгна, беше здрава и телом, и духом, ако това те тревожи.

— Сигурно имаш някаква представа… — Странд млъкна.

В другия край на жицата нещо щракна и връзката прекъсна. Джузепе бе затворил. Странд гледаше като ударен слушалката в ръката си.

През прозореца се чу викът на някакво момче, което крещеше разпалено: „Засечи го! Засечи го!“, след това последваха подигравателни възгласи, които означаваха, че момчето, спуснало се да посрещне топката, я бе изтървало.

Елинор беше дошла вкъщи на вечеря, когато Каролайн доведе от парка Хейзън, замаян и окървавен. Тя си тръгна с таксито на Хейзън в края на вечерята, същата вечер, когато на сбогуване Хейзън каза на Странд: „Трябва да ви призная нещо, което може би не бива да казвам — завиждам ви за семейството, сър. Безкрайно.“

Странд се съмняваше, че Хейзън би повторил същото в тази слънчева неделна утрин, когато, ако го попитаха къде са децата му, би могъл да даде адреса само на едно от трите. А ако пък поиска да отиде на гости на най-малката си дъщеря, когато пристигне, първо ще трябва да се увери, че е в собствената си стая, и то сама.

На другия ден, когато се връщаше от последния час, завари едно раздрънкано комби с джорджийски номер, спряло пред „Молсън Резидънс“. Той премигна срещу него, сякаш беше някакъв призрак, после се окопити и влезе бавно и с достойнство в пансиона.

Елинор седеше в общата всекидневна и разговаряше с Ролинс. Тя беше още с палто, а на пода имаше голям куфар. Не го забеляза, защото бе обърната с гръб към вратата. Странд се поколеба за миг и усети как го облива вълна на облекчение, като видя, че Елинор има спокоен и нормален вид, сякаш най-обикновеното нещо на света, бе да пристигне от Джорджия и да навести баща си, без да се обади.

— Елинор — каза тихо той.

Тя се обърна рязко, скочи и те се срещнаха по средата на стаята. Прегръдката бе кратка и тя го целуна леко по бузата.

— Татко — рече Елинор, — толкова се радвам, че те виждам.

— Отдавна ли си тук?

— Само от петнайсетина минути. Мистър Ролинс беше така добър да ми прави компания.

— Дъщеря ви, искам да кажа, мисис Джанели, ми разказваше за мача Джорджия — Алабама тази година — рече Ролинс. — Джорджия се издънила.

Странд кимна. Едва се въздържа да не прегърне дъщеря си и да я притисне към себе си от обич и облекчение. Но в това време по стълбите надолу затрополиха Хиц с още две момчета и ги зяпнаха любопитно.

— Хайде да отиваме вкъщи — рече Странд. — Това ли е багажът ти?

— Да. Надявам се, че няма да имаш нищо против да остана при теб няколко дни — усмихна се тя. Усмивката и, открита и щедра, винаги му действаше много силно, особено като порасна и започна да се стреми да изглежда строга и делова. — Получих писмо от майка и знам, че няма да се върне преди Коледа, затова реших, че може да имаш нужда от компания.

— Разбира се, че имам.

Ролинс взе багажа на Елинор и под погледите на трите момчета, които ги наблюдаваха от подножието на стълбите, те тръгнаха по коридора към жилището им. Ролинс остави багажа във всекидневната и Елинор му благодари.

— Мистър Странд — каза Ролинс, — имам писмо за вас. От Хесус. Ходих си до вкъщи през уикенда и той ме помоли да ви го дам.

— Как е той? — попита Странд и остави писмото на масата. — Добре ли се държи?

— При нашите няма друг начин. Много е добре — отвърна Ролинс. — Станал е новият любимец на семейството. Работи в гаража на брат ми и помпа гуми. Получил е съобщение миналата седмица, че делото е насрочено за седми януари, но това изглежда, не го вълнува много. Мис, тоест мисис Джанели, ако имате нужда от нещо, докато сте тук, не забравяйте, че съм на разположение.

— Няма да забравя. — Елинор беше свалила палтото си и оглеждаше критично стаята. — Не е кой знае какво, а? — забеляза тя, когато Ролинс си отиде.

— Изглежда по-добре, когато майка ти е тук.

Елинор се засмя, приближи се и го прегърна, този път истински.

— Не си се променил, а татко? А сега бих искала чаша хубав, силен чай. Покажи ми кое къде е в кухнята, сядай и за нищо не мисли. Знаеш ли — тонът й стана сериозен — не изглеждаш както трябва. Нали не се преуморяваш?

— Много съм добре — отсече Странд. Заведе я в кухнята и седна, докато тя приготвяше чая. — Струва ми се — рече той, — че сега трябва да ми разкажеш за себе си. Вчера говорих с Джузепе.

Тя въздъхна и се извърна от печката.

— И той какво ти каза?

— Само, че си заминала, и той не знае къде си, и че си му казала да не те чака да се върнеш.

— Само това ли?

— Затвори ми телефона.

— Е — рече Елинор, — поне диша още.

— Какво значи това?

— Значи, че заплашваха живота му. Нашият живот.

— Боже господи! Сериозно ли говориш?

— Те са напълно сериозни. Преди една седмица поставиха бомба на верандата ни и избиха всички предни прозорци заедно с вратата. Но тогава ни нямаше. Казаха, че когато дойдат следващия път, ще гледат да си бъдем вкъщи.

— Кои „те“?

Елинор вдигна рамене.

— Стълбовете на църквата. Кметът, шефът на полицията, зетят на кмета, който ръководи строителната компания, изпълняваща поръчки за града, няколко адвокати, които манипулират съдиите… който и да посочиш, е вътре. Джузепе дойде и за един-два месеца изрови достатъчно за цялата пасмина, за да ги вкара в затвора най-малко за сто години. Хвана го уотъргейтска треска. Говореше така, сякаш неговите, тъй наречени, изобличаващи репортажи спасяват цялата нация от някаква нашественическа армия. А това е нещо обичайно за малките градчета, то съществува още от Гражданската война и хората най-спокойно си живеят с него, те просто се вбесиха от нас, северняците, а отгоре на това и италианци, че дойдохме и взехме да вдигаме шум. Но после той попадна на някои федерални престъпления и тогава започнаха да се обаждат по телефона посред нощ и да ни заплашват. Помъчих се да го накарам да разбере, че заради някаква си глоба на човек, на когото плащат два пъти повече за прокарването на отводнителен канал, не си заслужава да те убият, но той има магарешки инат и сега, след бомбата, също иска да си отмъсти. Купи си ловджийска пушка и седи във всекидневната на тъмно, като я държи в скута си. Най-тъжното в цялата работа е, че не е чак толкова добър журналист и сигурно вестникът би могъл да излиза по-сполучливо от ръцете на някоя група гимназистчета. Що се отнася до мен, онова, което трябваше да върша във вестника, беше унизително, толкова бе незначително. Казах му, че сме сгрешили, и нямам намерение заради това да ставам съучастничка в двойно самоубийство. Дадох му срок един ден да реши след последната заплаха по телефона. Заявих му, че си отивам независимо дали ще дойде с мен, или не. — До този момент тя говореше глухо и безстрастно, но сега лицето й се изкриви и гласът й се задави. — Той ми отвърна, че няма какво да решава. И аз си заминах.

— Ама че отвратителна история — рече Странд. Стана и се доближи до печката, където Елинор сипваше вода от чайника да запари чая, и я прегърна. — Толкова ми е мъчно.

— Всеки ден се разтрогват бракове — отвърна тя — по далеч по-лоши причини. Къде е захарта?

Странд взе захарта и двамата седнаха на кухненската маса с чашите пред себе си.

— Защо не ми каза по-рано? Къде беше през цялото това време? — попита той.

— Исках да се уверя, че вече няма да се върна при него, преди да съобщя на всички веселата новина — отговори Елинор. — А то ми отне известно време. После исках да си намеря квартира и да постъпя на работа, та никой да не се тревожи, че ще бъда в тежест на обществото горе в замръзналия север.

— Намери ли си работа и квартира?

Тя кимна.

— В старата ми фирма. Започвам на втори януари. С по-висока заплата. Името ми ще стои на вратата. Моминското ми име. Елинор Странд, втори вицепрезидент. — Тя се ухили по момчешки. — В моя случай отсъствието ми е накарало колективното сърце да ме заобича повече.

Пиеха чая си в мълчание.

— Мислиш ли, че ако му се обадя и поговоря с него, ще помогна с нещо?

— Може да му се обадиш — отвърна Елинор, — но е безполезно. Той няма да се върне тук, подвил опашка, да признае пред братята си, че се е провалил, че е пропилял парите им, и да седне да ги моли да го вземат обратно в семейния бизнес. По-скоро ще си дойде в ковчег.

— Какво ще правиш тогава с него?

Тя го погледна твърдо.

— Ще се помъча да го забравя. Ако не успея, ще се върна при него, та да ни вдигнат заедно във въздуха — рече тя и се изправи. — Сега бих искала да си почина малко. Коя е моята стая?

— Ела, ще ти покажа.

Първо отидоха във всекидневната. Странд взе багажа й и я поведе към спалните. На път през коридора минаха покрай уютната стаичка, в която спеше Странд.

— Не може ли да спя тук? — попита Елинор.

— Това е моята стая. — Той отвори вратата на голямата спалня. — А тази е на майка ти. И твоя, докато си тук.

Елинор го погледна. Надяваше се, че това, което съзря в очите й, не беше съжаление.

— О, татко — възкликна тя, прегърна го и се разплака на рамото му, — не е ли ужасно всичко?

Краткият сълзлив пристъп бързо премина и тя добави:

— Прости ми.

Той я остави да разопакова багажа си. Отиде във всекидневната, видя писмото на Ромеро върху масата и го взе. Гледа го съсредоточено няколко минути, сигурен, че каквото и да съдържаше, нямаше да направи деня му по-радостен. Разкъса плика и извади два листа. Беше написано върху хартия, на която отгоре имаше щемпел: „Гараж на Ролинс, ремонт и изчукване“. Почеркът беше дребен, закръглен и ясен и се четеше леко.

За първи път в последния абзац на писмото, което беше написано по-ясно от всички работи на момчето през срока, Странд забеляза засегнатия, пренебрегнат юноша. Имаше само още два реда.

Още една загубена битка, помисли си Странд. Нищо чудно. Колкото и да беше млад, Ромеро бе разбрал каква роля му е отредена в живота — на гот отвън пред вратата, твърде горд, за да крои заговори вътре. Все пак историята беше на негова страна. Странд въздъхна и уморено разтърка очи. После сгъна внимателно писмото, пъхна го отново в плика и го прибра в джоба на сакото си. Един ден ще го покаже на Каролайн.

8

Коледа се падаше в понеделник и празникът започна още в петък на обяд. Странд и Елинор можеха да тръгнат с кола от училище и пак да стигнат навреме, за да посрещнат Лесли със самолета на „Транс Уърлд Еъруейс“ на летище „Кенеди“. Хейзън се беше обадил през седмицата и Странд му бе казал, че няма нужда да изпраща колата си до Дънбъри. Каролайн щеше да пристигне със самолет на „Транс Уърлд Еъруейс“ в около един часа на „Кенеди“ и да го чака на изхода, и цялото семейство щяха да тръгнат заедно за Истхамптън. Хейзън бе разговарял с Ромеро: глупакът му с глупак още не се бил отказал да се признае за виновен, когато се яви в съда на седми януари. Заявил му също, че е доволен от мистър Холингсбий и не искал Хейзън да си губи времето и да идва на делото.

„Момчето е безнадеждно — завърши уморено Хейзън — и каквото и да направим, нищо няма да помогне. Е, добре — довиждане до петък следобед.“

На Странд му беше приятно, че Елинор е при него, макар да виждаше, че само с цената на огромни усилия успява да си придава спокоен и весел вид. Знаеше, че го прави заради него, и й беше благодарен за това. Мъчеше се да не забелязва как скача и тича на телефона при всеки звън и с какъв напрегнат глас казва: „ало“. Но нито веднъж не се обади в Джорджия. Късно нощем, когато мислеше, че той спи, я чуваше да броди из къщата.

На два пъти, когато тя беше излязла, се опита да се обади на Джузепе, но той му затваряше телефона. Странд не спомена на Елинор за опитите си.

Тя искаше да научи всички новини за Каролайн и Джими. Лесли й беше писала писмо, което тя бе получила малко преди да замине от Джорджия, така че знаеше за успеха на двете й картини и това, че ще продължи престоя си в Париж. Каза, че Лесли приличала на развълнувано момиче в писмото си, то било забавно и я трогнало. Винаги била знаела, че майка й притежава истински талант, и се радвала, че той най-после е получил признание, макар и само за две картини досега.

— Внимавай — предупреди тя Странд, — мама ще започне вече работи като фурия, ще имаш късмет, ако успява да ти отдели време за едно кафе сутрин.

Странд внимателно редактира новините за Каролайн и Джими. Достатъчно й е тежко, докато чака със страх Джузепе да се обади или дори по-лошо — да се обади някой друг от вестника, мислеше си Странд, и без да се тревожи за брат си и сестра си. Затова той й показа писмото на Каролайн, в което пишеше, че са я избрали за кралица на годишния празник на колежа. Елинор се засмя, когато върна писмото на Странд.

— Моето малко сестриче се излюпи от какавидата си с гръм и трясък, а?

— Има нещо вярно — отвърна Странд.

Ако й беше показал писмата от жената на учителя по биология и от Ромеро и тя разбереше колко силен е бил трясъкът, съмняваше се дали щеше да реагира чак с такова задоволство.

Колкото до Джими, Странд само й разправи, че е заминал за Холивуд на нова работа и че ще печели много повече отпреди. Добави също, че е започнал да се облича много шик и да пие по три чаши мартини на вечеря.

Елинор направи кисела гримаса, като чу това.

— Все напред и нагоре, предполагам. Грабвайки всички сърца и умове по пътя. Поне няма да стане пълен нехранимайко, както изглеждаше, когато бях в Ню Йорк. Изпраща ли ти пари?

— Нямаме нужда — отвърна бързо Странд.

Елинор го погледна сериозно.

— Знаеш ли, ти също имаш нужда от един-два хубави костюма.

Но повече нищо не спомена.

Пътуването от училището до „Кенеди“ със старото комби беше приятно. Времето беше хубаво, по пътя нямаше много коли. Елинор бе добър и внимателен шофьор и разполагаха с достатъчно време, за да спрат и да обядват на спокойствие близо до Гринич в едно много хубаво ресторантче, чиято реклама Елинор бе мярнала в „Ню Йоркър“. И на двамата им стана забавно, като видяха какви погледи отправиха към тях другите посетители при влизането им — изпълнени с възхищение към нея и завистливи или неодобрителни към него.

Тя му стисна ръката и прошепна.

— Те мислят, че си някой неотразим възрастен мъж, който се е измъкнал да прекара един потайничък уикенд със секретарката си.

— Може и да опитам някой път — рече Странд през смях. — Да бъда неотразим. Само че първо трябва да си взема секретарка.

Но когато тя отиде в дамската тоалетна, за да се среши, той се сети за Джудит Куинлан и за момичето във влака с младежа в кожуха и се запита какво ли значи да прекараш потайничък уикенд и дали някога през живота си ще преживее подобно нещо.

Когато отидоха при изхода на митницата, за да чакат излизането на Лесли и Линда, видяха, че Каролайн вече е там. Каролайн изписка, спусна се към тях и прегърна първо баща си, после сестра си.

— Татко — рече Каролайн с укор, — ти изобщо не ми каза. Аз си мислех, че тя още вехне в Джорджия.

Каква страхотна изненада! Къде е красивият ти съпруг, Елинор?

— Вехне си — отвърна Елинор. Тя отстъпи една крачка. — Чакай да те разгледам.

Каролайн зае претенциозна стойка на манекенка — леко, разкрачена, едната ръка на кръста, а другата извита с танцов жест над главата.

— Как ти харесва моето ново „аз“?

— Много е шик — рече Елинор. — Сега се радвам, че мъжът ми е в Джорджия. — В същия момент тя погледна предупреждаващо Странд и той разбра, че няма намерение да обяснява на Каролайн защо Джузепе е в Джорджия и защо се бои, че там може да му се случи нещо лошо. — Май си поотслабнала?

— Всеки ден ме скъсват от тичане — отвърна Каролайн.

— Отива ти.

Всъщност, помисли си Странд, изразът „шик“ на Елинор бе по сестрински сдържан. Беше сигурен, че не само от бащинска слабост смята Каролайн с изтънялото й лице, с блестящите от здраве и щастие очи, с поруменялата от спорта чиста кожа, с дългите й, стегнати и стройни крака за едно от най-красивите момичета, които е виждал през живота си. С новия си нос и придобитата отскоро увереност тя вече по нищо не приличаше на него, а изглеждаше така главозамайваща, както Лесли на нейната възраст. Не можеше да измисли по-ласкаво сравнение. Като си спомни за писмата, за които рано или късно трябваше да й каже, потърси у нея някакви признаци на поквара. Не забеляза такива. Тя изглеждаше неопетнена и по младежки чиста.

Когато пътниците започнаха да излизат един по един от митницата, Хейзън се приближи забързан.

— Здрасти на всички — каза той, ръкува се със Странд и се поколеба за секунда, когато Каролайн се доближи до него, прегърна го и зачака да я целуне. След това я целуна по бузата. Поколеба се повече от секунда, когато Елинор се здрависа с него, но после и нея целуна. — Страхувах се, че съм закъснял. Движението извън града е жестоко. Петък вечер преди големия празник. Добре, че Линда винаги слиза последна от самолета. Докато се връща да търси разните забравени неща и си оправя грима, самолетът е готов отново да излети.

Когато Лесли и Линда се появиха и Лесли видя Елинор заедно с останалите, в очите й бликнаха сълзи и тя се спря за миг. Странд беше изненадан. Обикновено Лесли умееше да се владее и нямаше навик да плаче при радостни случаи. След това тя се втурна към тях и ги целуна поред. Линда също целуна всички сред усмивки, смях й приказки за багажа, кой в коя кола ще пътува и поздравления наляво и надясно за това колко добре изглеждат.

Като излязоха най-после от летището, решиха, че Каролайн ще пътува с Линда и Хейзън, а Странд и Лесли ще се качат с Елинор във фолксвагена. Шофьорът, млад здравеняк в шофьорска униформа, им помогна да натоварят всичкия багаж отзад в мерцедеса и отгоре на багажника.

— Къде е Конрой? — попита Странд.

— После ще ти кажа. — Хейзън направи кисела физиономия и се качи в колата.

Лесли и Странд останаха сами на тротоара, когато мерцедесът потегли, а Елинор отиде на паркинга, за да си вземе колата. Странд гледаше с одобрение жена си. Тя изглеждаше подмладена с десет години и той си помисли, че спокойно би могла да мине за по-хубавата и по-голяма сестра на Елинор. И то не много по-голяма.

Спонтанно я целуна.

Тя му се усмихна, все още в прегръдките му.

— Не знаех, че си започнал да раздаваш целувки на публично място.

— Не можах да се сдържа. В Париж като че ли още повече си разцъфтяла.

— Във всеки случай не ми се отрази зле. — После лицето и стана сериозно. — Алън — рече тя — не бива да ти го изтърсвам толкова внезапно, но така ми е завладяло ума, че не мога да мисля за нищо друго. Щях да ти пиша за това, но реших, че трябва да видя каква физиономия ще направиш, като ти го съобщя.

— Какво искаш да ми съобщиш, че си си намерила любовник в Париж ли? — Надяваше се, че е успял да го каже с безгрижен тон.

— Алън — рече тя с укор, — много добре ме познаваш.

— Толкова време мина. На една жена може да бъде простено. — Но въздъхна с облекчение.

— Не и на мен. Не, по-сериозно е от любовник. Искам да те попитам нещо — мислиш ли, че има някаква възможност да си намериш работа в Париж, поне за една година? Там има американско училище и аз съм сигурна, че Ръсел познава някого от управителния съвет.

— Ами въпросът с парите? — попита Странд. — За самолетни билети, за жилище. Разни такива дреболии.

— Може да се оправим — отвърна Лесли. — Аз също ще помагам. Собственикът на галерията обеща да ме финансира, в много малък размер, разбира се, за една година, ако се върна и поработя с художника, който купи картините ми. Като рисувах до него и го слушах, получих съвсем нова представа за това какво може да бъде изкуството. Имам чувството, че най-после съм на път да стана нещо.

— Ти винаги си била нещо, Лесли. — Той беше засегнат и стъписан.

— Знаеш какво имам предвид. Нима искаш да прекараме остатъка от живота си в такова затънтено място като Дънбъри? — Тя каза това тихо, без да набляга на думите, но той усети отчаянието, което се криеше във въпроса й.

— Не съм мислил много за останалата част от живота ни. Досега ми стигаше да живея от седмица за седмица.

— О, мили — възкликна Лесли, — аз те разтревожих. Забрави какво ти казах. Повече нищо няма да споменавам за това. Разправи ми за Елинор. — Тя говореше бързо, като че идеята за Париж беше нещо несериозно и се забравяше лесно. — Къде е Джузепе?

— Ще я оставя тя да ти обясни всичко.

— Има неприятности. — Това не беше въпрос.

Той кимна.

— Лоши ли са?

— Може и да са много лоши. Още не знам. Дръпни я настрана. Тя не иска нито Каролайн, нито Ръсел да разберат. Ето я — рече той, когато фолксвагенът спря до тротоара.

Седна отзад, за да даде възможност на Елинор да поговори с майка си. Елинор приказваше тихо и поради шума от колата той не можеше да чуе думите й. От време на време обаче долавяше името на Джузепе. Макар че Лесли не му поставяше ултиматум, както Елинор на Джузепе, Странд чувстваше, че е изправен пред същия избор като Джузепе — или да замине с жена си, или да остане сам. Никога не се беше месил на децата си в избора им на професия и едва ли можеше да бъде по-малко великодушен към жена си. Него не го заплашваше бомба като Джузепе, но ако погледнеше на нещата с очите на Лесли, можеше да разбере, че Дънбъри не е по-привлекателен за нея, отколкото градчето в Джорджия, от което Елинор бе избягала. Ще види какво може да направи с Париж.

Щом стигна до това решение, идеята да смени Дънбъри с Париж, ако е възможно, го заинтригува. Затвори очи, унасяйки се от движението на колата, и си представи, че седи на масичка на откритата тераса в някое кафене и чете френски вестник на слънце, и се усмихна. В края на краищата петдесет години не са чак толкова много. Генералите, командвали армии на тази възраст, са били считани за млади. Съзнаваше, че това ще бъде едно предизвикателство, но през последните няколко години нямаше достатъчно истински предизвикателства, ако не се смяташе инфарктът му. А от него се измъкна с дълбоко чувство на тържество. Знаеше, че и Елинор, и Каролайн ще одобрят преместването им, дори само затова, че ще имат повод да посетят Франция.

Тихият шепот на Елинор секна. Тогава чу Лесли високо да произнася:

— Постъпила си съвсем правилно. Чудовищно е. Ако го видя, ще му го кажа. Щом е толкова глупав и твърдоглав да иска да рискува живота си, негова си работа. Но да кара и теб да рискуваш, това вече е нечовешко. — Тя се обърна и рече: — Алън, надявам се, че и ти си казал същото на Елинор.

— С възможно най-силните думи — отвърна Странд.

— Опита ли се да говориш с Джузепе?

— Два пъти му се обаждах. Веднага затваряше, щом познаеше гласа ми.

— Каза ли на Ръсел за това?

— Мисля, че е по-добре да си остане в семейството.

— Май че си прав — отвърна Лесли, макар че, изглежда, се колебаеше.

Той се питаше дали в тихия разговор на предната седалка Елинор е казала на майка си това, което сподели с него — че ще се опита да забрави мъжа си, а ако не успее, ще се върне при него. Надяваше се, че Елинор не е отишла толкова далече. Ако го е сторила, тревогата на Лесли за евентуалното връщане на Елинор в Джорджия ще развали цялото й удоволствие, предизвикано от скорошния успех във Франция и от плановете й за бъдещето удоволствие, което ще се увеличи многократно, когато му се удаде възможност да й каже, че ще се опита да стане преподавател в американското училище в Париж.

Беше тъмно, когато стигнаха до къщата край морето. От него се носеше тих равномерен грохот и звездите блещукаха по замръзналия черен кристал на небето. Странд пое дълбоко от студения солен въздух и усети гъдел в гърлото и дробовете си, когато го вдишваше.

Хейзън седеше в едното от двете кожени кресла с високи странични облегалки за главата, поставени от всяка страна на камината. Огънят от плавей хвърляше сини и зелени електрически искри. В един ъгъл имаше коледна елха, чийто клонки бяха украсени с лъскави разноцветни стъклени топки, които отразяваха променящата се светлина от огъня. Елхата изпълваше стаята с аромат на борова гора. Хейзън държеше питие в ръката си и наля уиски със сода на Странд, докато жените се качиха горе да си разопаковат багажа.

— Все забравям колко е хубаво тук — рече Странд — и после, като дойда, това отново ме поразява. — Той седна в креслото срещу Хейзън, усещайки гостоприемната топлина на огъня върху краката си. — Искам да ти благодаря сега от името на цялото семейство — за този празник, и после да не си отварям устата повече за това.

— Благодаря — отвърна Хейзън. — Особено, че ще си затваряш устата. Много жалко, че и Джими не можа да дойде.

— Той е в Калифорния.

— Знам — рече Хейзън. — Соломон ми каза.

— Друго не ти ли каза?

Хейзън кимна.

— Соломон прекалено раздува въпроса. Един амбициозен млад човек просто грабва първата възможност, която изникне. Сигурен съм, че Соломон е вършил далеч по-лоши неща, когато е бил на възрастта на Джими. Аз също. Не го съди толкова строго, Алън.

— С Камелот е свършено, ми рече Джими, когато изразих някои от възраженията си.

Хейзън се засмя.

— И така може да се каже. Отдавна е свършено.

— Как върви при теб?

— С нормални дребни неприятности. — Хейзън сви рамене. — Уволних Конрой.

— Чудех се защо го няма на летището.

— Разбрах, че нещастната ми жена му е плащала, за да ме следи. Ето откъде знаеше толкова много за теб и за семейството ти, когато се появи в Тур онази вечер. Иди, че говори после за морал…

Горкият универсален Конрой с пепелявото лице, помисли си Странд, като си спомни прегръдката на слабата ръка в блъскащия прибой, смущението помежду им, когато Странд се опита да му благодари, задето му спаси живота, презрителния чек за хиляда долара от Хейзън за извършените услуги. Думите на Хейзън: „Парите са всичко за него. Той пести като луд.“ Човекът не бе мислил за наградата, когато се хвърли сред вълните, отнасящи Странд все по-навътре в морето. Морал на различни нива. Знаеше, че няма смисъл да моли Хейзън да промени решението си и да даде на Конрой още една възможност. Измяната надделяваше над предишната храброст.

— Мога ли да те попитам — обади се Странд — как вървят работите около развода?

— Зле. Тя се обажда от Франция на адвоката ми по два пъти на ден. Поставя доста тежки условия. И постоянно заплашва, че ако не се съглася, скоро ще даде гласност на всичко в пресата. — Той погледна мрачно Странд, като че ли се канеше да добави още нещо, но после разклати леда в чашата си и рече: — Конрой и е казал, че съм направил ново завещание. Като някой глупак аз го извиках за свидетел. Разбира се, Конрой няма понятие какво пише в него — то се намира в частния сейф в кабинета на моя съдружник и той е единственият, освен мен, който го е чел. Сам го написах на пишеща машина. Но тя знае, че е ново, и заплаши, че няма да подпише нищо, ако не й го покажа. — Той се усмихна тъжно. — Весела Коледа на всички! — Хейзън отпи една голяма глътка от питието си. — Може би ще си помислиш, че човек на моята възраст не би трябвало да се учудва повече на никакви доказателства за съществуването на злото в света. Но Конрой, след всичките тези години… — Хейзън поклати глава. — Когато го уволних, ми заяви, че си отива с радост, мразел ме още от първия ден, в който ме видял, само че не му стигала смелост да напусне. Нямаш представа колко много злоба се беше събрала у този кротък безцветен човечец. Каза ми, че имал хомосексуална връзка със сина ми и той бил споделил с него, че рано или късно ще се самоубие, ако живея дълго, вместо да взема да пукна, защото това бил единственият начин да се отърве от мен. Хванах Конрой и буквално го изритах от кантората. Ако можех да отворя прозореца, щях да го изхвърля през него. Отсега нататък ще си наемам шофьор, когато ходя по работа, и ще карам сам, когато става въпрос за лични неща. Взех си едно хубаво двайсет и две годишно момиче за частна секретарка. Поне е жена и ако ме мрази, бързо ще го разбера и ще мога да се освободя от нея. Е, стига за моите неприятности. Дошли сме да си почиваме и да прекараме приятно празника. Пие ми се още едно, а на теб?

— Не, благодаря.

Странд наблюдаваше със свито сърце как силният изправен мъж отиде до барчето и си наля със сигурна ръка още едно уиски. Като напълни чашата си, Хейзън каза:

— Каролайн е станала истинска красавица, нали?

— Мога да ти дам само бащиното си мнение. Да, наистина.

— Постъпването й в онова училище й се е отразило чудесно. — Хейзън се върна и седна в креслото до камината. — Дало й е увереност в себе си. Трябваше да я видиш със собствените си очи как говореше в колата и нямаше да повярваш, че това е същото онова срамежливо момиче, което замина за Аризона. Признавам, че не се колебае да говори това, което мисли. Треньорът й по бягане се държал като надзирател на роби и тя не можела да го понася. — Хейзън се усмихна. — Всички атлети се оплакват от същото. Освен това каза, че мразела да бяга. Знаела, че е полезно за нея, но я отегчавало. Заяви, че тичала по осемдесет километра на седмица без никаква полза. Не обичала да бие другите момичета и да получава специални облаги за това. Мисля, че от нея няма да стане олимпийска шампионка, Алън.

— Толкова по-добре — рече Странд.

— Е, поне получава безплатно образование и е най-популярното момиче в колежа.

— Толкова по-зле.

Хейзън се засмя.

— Както би казала Лесли: „Ти пак взе да ставаш старомоден, мили.“

Странд не се присъедини към смеха му. Ако Хейзън беше прочел писмото от жената на учителя по биология, мислеше си Странд, сега нямаше да поздравява бащата на Каролайн, че всички са започнали да я харесват.

— Е — рече Хейзън, — Лесли поне изглежда в страхотна форма. Би трябвало да кажеш едно голямо „благодаря“ на Линда, че я взе със себе си в Париж.

— Добре се получи — отвърна Странд без ентусиазъм. — Може би дори прекалено добре.

— Как така? — Хейзън се намръщи срещу него.

— Тя иска да се върне.

— И какво лошо има в това?

— Иска да се върне веднага, ако може.

— Аа! — Хейзън се загледа умислено в чашата си.

— Изглежда смята, че човекът, в чието ателие работи, може да й покаже как да стане нещо като гений.

— Така ли ти каза?

— Не с толкова много думи — призна Странд. — Тя иска да се посвети на живописта и мисли, че Париж е мястото, където може да го постигне.

— Какво лошо има в това? Нали не си от онези мъже, които смятат, че жена им трябва да остане завинаги вързана за печката?

— Не, мисля, че не съм.

— Ти знаеш, аз реших, че тя има талант, още първата вечер, когато видях пейзажите й у вас. Може би не особено голям талант, но истински. И ето, Линда каза сега, че в Париж са много развълнувани от работата й и възможностите й. Понякога става така, че съвсем случайно другите забелязват достойнствата на някои неща, които ние гледаме от години.

— Всичко това го знам, Ръсел, но…

— Но какво? Какво пречи?

— Ами това, че тя иска да заминем заедно за Париж…

Хейзън нищо не каза, само леко подсвирна.

— Аз не подсвирнах, когато ми го заяви — рече Странд. — Иска да те попитам дали не познаваш някого, свързан с американското училище в Париж, който може да склони да ме назначат там. Поне за една година! Ще попитам Бабкок дали ще ми даде неплатен отпуск дотогава. Слушай, Ръсел, достатъчно си направил за това семейство. Ако ти представлява дори най-малка трудност, просто ми кажи и тогава с Лесли ще измислим нещо сами.

— Чакай да видя, чакай да видя… — Хейзън облегна глава назад в креслото си и присви очи към тавана. — Той сякаш не беше чул последните думи на Странд. — Чакай да видя кого познавам. Разбира се. Шефът на нашата парижка кантора има две деца, които учат в американското училище, и е член на настоятелството. Утре ще му драсна два реда. Бих му се обадил по телефона, но във Франция също е Коледа и знам, че той си взема десет дни отпуска, за да кара ски някъде. Сигурен съм, че нещо може да се уреди.

— Неприятно ми е, че те използвам като бюро за намиране на работа — рече Странд.

— Много други хора ме използват за далеч по-лоши неща. Не го прави на въпрос.

Влезе мистър Кетли и каза:

— Търсят ви по телефона, сър.

С чашата в ръка Хейзън отиде в библиотеката. Странд забеляза, че той затвори вратата след себе си, така че разговорът му да не се подслушва.

Когато се върна в дневната, видът му беше мрачен.

— Алън, ще трябва да ме извиниш пред всички. Налага се да се върна в Ню Йорк. Незабавно. Обади се жена ми. Пристигнала е в Ню Йорк от Париж днес следобед. С „Ер Франс“. Ако беше взела „Транс Уърлд Еъруейс“, Лесли и Линда щяха да имат щастието да пътуват в нейната компания цели пет хиляди километра. Тя е пияна и ме заплаши, че ако още тази вечер не се върна в Ню Йорк, ще тръгне с една лимузина, и ще ни накара да разберем, че с нея шега не бива. Една такава сцена веднъж годишно е повече от достатъчна. Трябва да видя какво мога да направя. Съжалявам, че развалям празника. Кажи на другите, че съм по работа. Нека всички си хапнат, пийнат и се повеселят.

— Кога ще се върнеш?

— Не знам. Ще се обадя. — Хейзън огледа продължително стаята и уморено поклати глава. — Господи, как не ми се тръгва оттук. — И излезе.

Странд допи питието си, после се качи бавно горе, за да каже на Лесли, че са извикали техния домакин в Ню Йорк по работа.

Ядоха и пиха, но не се веселиха много. Елинор и Лесли се бяха уморили от приказки в колата, а Линда клюмаше изтощена от пътуването и си легна рано. Каролайн не я свърташе на едно място и предложи на Елинор да отидат с колата до Бриджхамптън, за да видят дали Боби Вак случайно тази вечер не свири на пианото в бара.

— След Джорджия и Дънбъри мога да го ударя малко на нощен живот. Дори десетина духови оркестъра няма да ми дойдат много — каза Елинор, двете момичета целунаха родителите си за лека нощ и заминаха.

— Е — обади се Лесли, — изглежда, тази вечер старците ще седят сами край огъня, а? — Тя се приближи до мястото, където седеше Странд, наведе се, целуна го по челото и прокара ръка по тила му. Той се пресегна и я хвана през кръста.

— Не се чувствам чак толкова стар — вметна той. — А колкото до теб, ако беше отишла в бара с момичетата, барманът щеше да поиска да види личната ти карта. Сега е почти като едно време, когато чакахме в гостната вашите да си легнат, за да започнем да се милваме.

— О, боже! — засмя се Лесли. — Не съм чувала тази дума от трийсет години. Да се милваме. Мислиш ли, че хората още го правят?

— Доколкото знам, направо скачат в леглото — отвърна Странд. Той плъзна ръката си около кръста й и надолу и погали бедрото й. — Разумен, икономичен обичай. Трябва и ние да опитаме някой път. Например сега.

Лесли се облегна назад, за да може да го погледне в лицето.

— Сериозно ли говориш?

— И още как — отвърна той.

— Може ли? Искам да кажа…

— Принз ми даде зелена светлина. Малко неясна. Но зелена.

— Какво точно ти каза?

— Препоръча ми умереност във всичко, но… Каза също, че това може да ме свърши, а може и да ме накара да се чувствам като двайсетгодишен спортист.

Лесли го целуна по устните, после го хвана за ръцете и поривисто го дръпна от креслото.

Когато я целуна за последен път и се обърна по гръб на широкото меко легло, Странд беше неимоверно щастлив.

— Отново сме си у дома — промълви тихо тя. — Къщата е чужда и леглото е чуждо, но все пак най-после сме си у дома.

— Спи ли ти се?

— Не. Просто съм отмаляла.

— Имам една изискана идея.

— Каква?

— Ще сляза до кухнята, ще открадна бутилка шампанско от хладилника и две чаши, и ще се върна, за да си направим едно предколедно интимно тържество.

— Представителите на другата страна гласуват „за“ — каза тя.

Когато се върна горе с бутилката и чашите, Лесли беше седнала пред огъня, който бе запалила, и беше дръпнала още един стол до себе си за него. Странд отвори бутилката и наля шампанско в двете чаши, които Лесли му подаде. Взе едната и я вдигна за тост.

— За Париж — промълви той.

Тя не пи, а го погледна въпросително.

— Какво значи това?

— Значи, че говорих с Ръсел, преди да го извикат, и както обикновено, разбира се, той познава някакъв човек, с когото ще се свърже, така че утре си купувам френски речник.

— О, Алън… — Тя сякаш всеки миг щеше да се разплаче.

— Пий — каза той й двамата надигнаха чашите.

— Алън — рече Лесли, — не си длъжен да правиш това за мен.

— Правя го за себе си — отвърна Странд. — Имах възможност да поумувам в колата и колкото повече обмислях идеята, толкова повече ми харесваше.

— Сигурен ли си? Нали не се преструваш заради мен? Изглеждаше ужасен, когато заговорих за това на летището.

— Не бях ужасен, а изненадан. Просто ми трябваше малко време, докато свикна с тази мисъл, нищо повече. Господи, това шампанско е хубаво.

— Дано никога не пием по-лошо. — Лесли се изкиска и подаде чашата си за още. — Чувствам се така — добави тя, докато той й наливаше от шампанското, — че изпитвам желание да кажа: „И оттогава те заживели много щастливо.“

Хейзън се обади на другия ден следобед и каза на Лесли, че ще се опита да се върне за Коледа, но не е сигурен. Надявал се, че прекарват добре, а Лесли му отговори, че на всички им липсва, така че да си идва по-бързо.

Целия ден мързелуваха. Навън беше твърде студено за рисуване и Лесли започна да скицира Каролайн за маслен портрет. Странд се задоволи с това да седи и да гледа, само от време на време отиваше в другия край на стаята, където Линда и Елинор играеха табла.

Но когато на следващия ден Хейзън се обади, за да съобщи, че няма да може да си дойде за Коледа, Линда говори с него по телефона и се върна в стаята с разтревожен вид.

— Звучеше много странно — каза тя на Лесли и Странд, които бяха в дневната. — Въобще не приличаше на себе си. Говореше несвързано и объркано, споменаваше за някакви важни решения, почти нищо не разбрах. Попитах го да не би да е пиян, а той избухна и се разкрещя: „Не е твоя работа, Линда!“ — и ми затвори. Алън, имаш ли представа какво става?

— Не. — Надяваше се, че звучи убедително. — Сигурно някаква работа — добави той.

— Слава богу, Алън, че не си бизнесмен — рече Линда.

— И аз все това повтарям всяка вечер, като си казвам молитвата — додаде Странд.

Коледният обяд, макар и много вкусен, протече тягостно. Отсъствието на Хейзън ги измъчваше. Бяха сложили подаръците си под елхата, но решиха да не ги отварят, докато той не се върне.

Празнината в края на масата натъжаваше всички, дори Линда. Разговорът около трапезата не вървеше и те се зарадваха, когато обядът свърши.

Времето се развали и в края на тържествения обяд вече бе мъгливо. Завършиха с по един калвадос106 в три следобед, но Лесли, Линда и Елинор се облякоха с дебели дрехи и излязоха на разходка по плажа, сякаш нещо ги пропъждаше от къщата. Каролайн седна пред телевизора, а Странд се качи горе и легна да подремне. Сънува, че е заключен в обща стая с Конрой и мисис Хейзън и трябва да ги гледа как разкъсват дрехите си и безсрамно се нахвърлят един върху друг. Събуди се потен, без да си спомня ясно всичко, но с противно чувство на ужас от гротескната бъркотия, която цареше в сънищата му.

Слезе долу и видя, че жените не са се върнали. Каролайн говореше по телефона в библиотеката, но когато забеляза Странд през вратата на всекидневната, каза бързо:

— Не мога да говоря повече. Дочуване.

Окачи слушалката, хвърли бегъл поглед към баща си, обърна се и отново седна пред телевизора.

Изпълнен с любопитство, той отиде в библиотеката.

— Каролайн, с кого говореше?

— С никого — отвърна тя, без да го погледне.

— Трябва да е било с някого все пак — рече той.

Тя въздъхна и натисна копчето на дистанционното управление, за да изключи телевизора.

Щом искаш да знаеш — рече предизвикателно тя, — беше Хесус Ромеро. Хесус Ромеро. Той ми се обади. Бях му пуснала коледна картичка от Аризона и от училището са му я препратили. Опитал се да ни позвъни в Дънбъри, но жената, която чисти, му казала, че сме тук, и той искаше да ми честити Коледата. Има ли нещо престъпно в това?

Странд седна до нея на кушетката и я хвана нежно за ръцете.

— Каролайн — каза той, — ние с теб трябва малко да си поговорим.

— И аз съм на същото мнение — отвърна Каролайн. Беше сърдита или поне се опитваше да изглежда такава. — Защо никой не ми каза, че Хесус е бил в затвора и са го пуснали под гаранция, че са го изхвърлили от училището и че ще го съдят?

— Не знаехме, че момчето те интересува чак толкова много. Поне доскоро.

— Интересува ме. И то много.

— Подразбрах, когато чух за писмата, които сте си писали.

Каролайн издърпа ръцете си от неговите, които я държаха съвсем леко.

— Какво знаеш, какви писма?

— Доста много, поне що се отнася до характера им, макар че никога не съм ги чел. Не се безпокой, те са унищожени.

— Не се безпокоя. — Тонът й беше остър.

— Ето две писма, които не са унищожени.

Той извади писмото от Ромеро и това от жената на учителя по биология от вътрешния джоб на сакото си, където ги държеше, да не би случайно Лесли да ги открие. Стана и се обърна с гръб към Каролайн. Гледаше навън към океана, докато тя прочете писмата. После чу късане на хартия и видя как тя хвърли парченцата в тихия огън, който пръскаше приятна топлина в малката библиотека.

Каролайн се разплака и обви ръце около Странд, когато той се приближи до нея.

— Ох, татко, татко — нареждаше тя, — какво става с дъщеря ти? Как могат хората да пишат такива ужасни неща за мен?

— Защото си била жестока и си им причинила болка — отвърна Странд, без да я пуска, поразен от безутешния й плач.

— Аз само се забавлявах — ридаеше тя. — Повечето писма, които изпращах на Хесус, преписвах от любовните писма на момичетата в нашето общежитие, който те получаваха от своите приятели, или ги вземах от „Любовникът на лейди Чатърли“ или от Хенри Милър107. Исках да изглеждам обиграна и дръзка, но си мислех, че и той ще се посмее, защото когато ние четяхме тия писма, всички се заливахме от смях. — После, когато ми писа, че ще дойде за Деня на благодарността, аз се изплаших, — той изглеждаше толкова сериозен. А старият доцент Суонсън просто непрекъснато ме преследваше като досадна муха и постоянно ми повтаряше, че с жена си изобщо не се докосвали и че тя и без това го напускала, затова се съжалих над него. Но му казах да прекара празника със семейството си. Трябваше да избягам от него и от Ромеро и да замина за Тусон веднага след Деня на благодарността с един футболист, който ми описа с най-големи подробности всички мачове, играни от него от последната му година в гимназията досега — никога не бях прекарвала по-скучен уикенд. Ето каква свалячка съм.

Тя бе престанала да плаче и изрече „по-скучен“ толкова сърдито и разпалено, сякаш като наблягаше на скуката, която бе изпитала, намаляваше вината си. Странд я пусна и й даде своята носна кърпа, за да избърше сълзите си. Той почувства облекчение, че двете писма най-после са изгорени. Каролайн го погледна боязливо.

— Мислиш, че съм ужасна, нали? И сега ще ме наругаеш.

— Ако знаех, че ще помогне, наистина бих го направил. Не смятам, че си ужасна. Мисля, че си била лекомислена, а понякога това е дори по-лошо от ужасна. Защо, когато говореше с Ромеро и ме видя, затвори телефона?

— Мама знае ли за писмата? — Тя го усукваше, за да печели време, и Странд разбираше това.

— Не. И никога няма да узнае, ако ти не й кажеш. Та защо затвори?

— Извинявах му се, че не съм била там, когато е дошъл в Аризона. И… — Тя вдигна глава и предизвикателно впери поглед в очите му. — Поканих го да дойде.

Странд седна. Боеше се, че разговорът им ще бъде дълъг и болезнен.

— Все пак тази къща не е твоя, Каролайн — рече той, като се опитваше да запази гласа си спокоен.

— Аз не го каня да остане. Казах му, че ще се видим в селото.

— Кога?

— Той ще се обади и ще ми каже.

— Защо искаш да го видиш?

— Защото ме очарова. — Тя произнесе думата така, като че ли нейното звучене й доставяше удоволствие. — Още от самото начало, когато се запознахме на вечерята след онзи фантастичен спринт на мача. Аз го споделих с мама, тя не ти ли каза?

— Може би с по-други думи. Виждала ли си го след онази вечер?

— Не. Само си пишехме. Той е толкова буен и интелигентен…

— Да, наистина. Особено буен — рече сухо Странд. — Ти каза, че те плаши.

— Това е част от привлекателността му. Другите момчета, които познавам… доцент Суонсън — тя сбърчи подигравателно нос, — всички са направени от едно и също недомесено, не довтасало тесто. Ако Хесус иска да ме вижда, аз ще продължавам да се срещам с него.

— Най-вероятно в затвора.

— Щом трябва, значи в затвора. Вече няма да се върна в тоя гаден колеж, където разправят такива противни неща за мен.

— По-късно ще говорим за това — рече Странд. — Колко от това, което разправят, е истина?

— Някои неща. Не много. Ама, татко, момчетата и момичетата не са като едно време, когато вие с мама сте били млади. Ти го знаеш.

— Знам го. И ми е противно.

— Мама също го знае. Тя не живее, вечно забила нос в книгите — подхвърли грубо Каролайн. — Кой, мислиш, ми даде хапчета против забременяване на шестнайсетия ми рожден ден?

— Сигурно ще ми кажеш, че майка ти го е направила — отвърна Странд.

— Шокиран си.

Странд забеляза с болка, че при тези думи по лицето ма дъщеря му се изписа злорадство.

— Не съм шокиран. Майка ти е разумна жена и знае какво прави — отвърна Странд. — Просто съм изненадан, че е пропуснала да ми каже.

— Знаеш ли защо? Защото и тя влиза в конспирацията.

— Каква конспирация? — запита Странд.

— Ние всички те обичаме и искаме да си щастлив. — Гласът й напомняше детски хленч. — Ти имаш съвсем нереална представа за нас, включително и за мама. Само защото сме твои, смяташ, че сме някакви абсолютни ангели. Е, не сме такива, но заради теб всички се преструваме още от малки. Ние сме семейство от актьори — включително и мама, ако искаш да знаеш истината. А публиката се състои само от един човек и това си ти. Колкото до Елинор и Джими — дори няма да споменавам за тях. Според теб никой не можеше да бъде по-добър от нас. Казвала съм на мама, че не бива да играем така, че в края на краищата ще разбереш и тогава ще те заболи още повече. Но нали знаеш мама каква е — от желязо, — щом реши нещо, никой не може да я спре. Е, сега вече ти е ясно. Не казвам, че сме лоши. Ние сме обикновени човешки същества. Като всички в днешно време.

— Има най-различни начини да бъдеш човек — отвърна Странд. — Дори в днешно време. Както и да е, дължа ви извинение, на цялото семейство. Но независимо колко сляп съм бил аз или какви същества сте вие, или как е в днешно време, не мога да приема лекомислената ти игра с живота на хората… с онази нещастна жена в колежа… с Хесус Ромеро…

— Татко, не аз съм променила света — извика Каролайн. — Дойдох в него такъв, какъвто е. Не обвинявай мен за това. — Тя отново се разплака, като бършеше очите си с неговата носна кърпа. — И не аз тръгнах да търся Хесус Ромеро. Ти ни го натресе. Признаваш ли си го?

— Признавам си го — отвърна уморено Странд. — И сбърках. И това признавам. Но не искам ти да увеличаваш грешките ми. Ако го беше видяла така, както го видяхме ние с майка ти да гони онова момче с нож в ръката и с желание за мъст в погледа, щеше да си помислиш дали да се виждаш с него.

— Татко, ако ще ми говориш като някой баща във викториански роман, няма смисъл да стоя тук и да ти казвам каквото и да било.

— Не, наистина няма. — Той стана. — Ще изляза да се поразходя.

— Ето ти кърпата — рече Каролайн. — Няма да плача повече.

Трябваше да се махне от къщата. Не искаше да гледа как дъщеря му с подути очи, свити устни и застинала ярост се е втренчила в сляпата млечна електронна лампа на телевизора. Отблясъците, които огънят хвърляше по играчките на коледната елха, го дразнеха и боровата миризма в топлата стая му беше омръзнала. Метна отгоре палтото си и уви около врата си вехтия стар вълнен шал, който Лесли от години се опитваше да го нагара да изхвърли.

Излезе навън. Вече се бе стъмнило и светлината, която струеше от прозорците, образуваше спирали в мъглата, носеща се на талази откъм океана. Грохотът на вълните се заглушаваше от мъглата и звучеше като погребална песен. Той тръгна в обратна посока на брега, по дългия прав път, ограден от двете страни с кедри, който минаваше през имението на Хейзън и водеше към шосето. Жените бяха отишли да се разхождат по брега и сега той не искаше да ги среща, нито тях, нито когото и да било. Трябваше да зададе някои въпроси и да получи отговори на тях, да се опита да ги подреди ясно и безстрастно в съзнанието си, преди да ги изрече на глас.

Когато извървя към петстотин метра, обърна се и погледна назад. Светлините на къщата бяха изчезнали. Кедрите сякаш въздишаха във влажния вятър, дето постоянно променяше посоката си. Беше сам и се носеше някъде между океана и безлюдната пустош.

9

Часовникът му беше безполезен в тъмното и той нямаше представа колко дълго е вървял, когато реши да се връща обратно. Не стигна до никакви решения, просто знаеше, че иска да избяга от къщата. Сега, когато беше сам в сивия мъглив свят, равномерното движение на крайниците му през меката, всепоглъщаща мъгла го успокои и хипнотизира до състояние, в което освен следващата стъпка, друго нямаше значение, нищо не привличаше вниманието му, само сменящите се призрачни сенки на дърветата, покрай които минаваше. Но когато тръгна да се връща обратно в тъмнината, разбра, че се е загубил. Беше вървял безцелно по разни пътеки и дъгообразни дюни, като ту от едната, ту от другата му страна се изпречваха неясни силуети, за които предполагаше, че са изоставени през зимата къщи. Не чуваше никакви гласове, не видя нито една птица.

Дори на ярка слънчева светлина той нямаше да познае околността. Предишните му разходки бяха все по брега. В градчето бяха ходили само с кола, която някой друг караше и затова не беше изучил географията на района. Той самият не се тревожеше, че се е загубил, но знаеше, че Лесли сигурно се е прибрала вече и се безпокои от отсъствието му. Ускори ход и стигна до задънена улица, където в края на алеята за колите се издигаше къща със спуснати капаци, заобиколена отвсякъде е гора.

Тръгна наслуки, но не можеше да разбере дали се движи на север, на юг, на изток или на запад. Започна да се уморява, лицето му беше мокро от потта и от мъглата. Дръпна шала от врата си и го натъпка в джоба. Никога не се бе чувствал толкова градски човек. Свикнал с логичните, подредени, означени правоъгълници на пътищата в Манхатън, у него се бе атрофирала американската способност за ориентиране в дива местност. Вървеше по песъчливите пътища, пълни с дупки, по асфалт и чакъл. Осъзна, че не е виждал светлинка, откакто е излязъл от къщата на Хейзън. На два пъти покрай него минаха коли, едната се зададе отзад и светлините й бавно се процедиха в мъглата. Последния път светлините изскочиха внезапно иззад един завой право насреща му и той едва успя да се спаси, като се хвърли с главата напред в канавката. Изправи се с мъка, целият разтреперан, след като колата изчезна и червеният отблясък на задните й светлини внезапно угасна, сякаш зад тях се бе спуснала завеса. Беше паднал в една ледена локва и усети, че водата замръзва около коленете и глезените му.

Накрая, убеден, че се движи в кръг, застана на едно място. Известно време не чуваше нищо, освен собственото си тежко дишане. После някъде отдалеч долови тихо бучене. Океанът. Предпазливо, като се движеше бавно и спираше на по няколко крачки, за да се ослуша, той тръгна в посока към ритмичната музика на океана. Постепенно тя се усили. Най-после стигна до брега. Приседна малко да си почине. Никъде не се виждаха светлини и трябваше да гадае дали да тръгне наляво или надясно. Проклинаше, че цял живот му е липсвало чувство за ориентация, стана и пое наляво, като се движеше съвсем близо до водата, насочван от съскането на вълните, които прииждаха и се отдръпваха. Нозете му замръзнаха, докато газеше с мъка мокрия пясък, в който подгизналите му обувки затъваха на всяка стъпка.

Тъкмо се канеше да се обърне и да тръгне в обратна посока, решил да повърви още стотина крачки, преди да се върне, когато забеляза мъждукаща светлина през мъглата някъде високо над него. Знаеше, че до къщата има пътека през дюните от брега, но не можа да я намери. Вече чувстваше, че цялото му тяло е плувнало в пот, а нещо в едното му слепоочие чукаше силно. Покатери се на огромна дюна, като се хващаше за острата трева, за да се изкачи, и лазеше на четири крака през различните препятствия. Но светлината ставаше все по-ярка и по-ярка и танцуваше в носещата се мъгла като от някой кораб, който се поклаща на вълните. Най-после стигна до стълбите на терасата и се изкачи със залитане. През двойните стъклени врати, които се бяха замъглили, видя вътре да се движат неясни сенки. Опита се да отвори едната врата, но тя беше заключена. Заблъска по нея и извика. Гласът му изхриптя пресипнало в гърлото. Сенките зад стъклата се движеха насам-натам, но не се приближиха. Играят си на някаква глупава детска игра с мен, помисли си той като обезумял, и се преструват, че не чуват. Пак извика и от усилието, което положи, му те стори, че в гърлото му се късат кръвоносни съдове и сухожилия.

Вратата рязко се отвори.

Там стоеше Лесли.

— Олеле, боже! — извика тя.

— Толкова ли зле изглеждам? — попита Странд. Помъчи се да се усмихне. После започна да киха. Един, два пъти, три пъти, кихаше и кашляше едновременно, очите му сълзяха, беше се привел надве от раздиращата го кашлица. Лесли го дръпна в стаята и затръшва вратата зад него, Елинор притича и започна да дърпа копчетата на палтото му, за да ги разкопчее.

— Целият си вир-вода — каза тя.

— Аз се… аз… се изгубих — рече Странд, като кихаше и кашляше. — Колко е часът?

— Десет и нещо — отговори Лесли. — Тъкмо се канехме да се обадим в полицията.

— Мисля, че е по-добре да повикаме лекар.

Елинор бе успяла да му свали палтото. Странд видя, че е набито с кал, лед и туфи трева.

— Добр… — Следващото кихане му попречи да довърши изречението. — Само малко се по…

— Дай да го сложим да легне — предложи Лесли.

С помощта на двете жени, които го крепяха за лактите, без нужда, както си мислеше Странд, се качи горе. Елинор взе една голяма топла хавлиена кърпа от банята и Лесли го съблече, цъкайки като обезумяла всеки път, щом той кихнеше. Странд забеляза с интерес, че краката му са мъртвешки бледи и вкочанени, коляното е цепнато и от раната по пищяла му се е проточила засъхнала струйка кръв.

Когато беше гол и Лесли го разтри силно с кърпата, усети, че кръвообращението се нормализира, и почувства смъдене по краката си. Лесли го уви в кърпата и го пъхна под завивките като кученце след баня. Странд започна да трепери и се запита някак равнодушно дали не развива пневмония.

— Съжалявам — каза той на Лесли, която стоеше до леглото и го гледаше угрижено. — Не знаех, че мъглата… — Изведнъж почувства смъртна умора и затвори очи. — Струва ми се, че трябва да поспя малко — измърмори Странд. Отвори очи и се усмихна измъчено на Лесли. — Дано някой ми е купил компас за Коледа — промълви и потъна в дълбок сън.

Спа непробудно през цялата нощ, усещайки смътно само на моменти топлината от тялото на Лесли до себе си. Сънят толкова му се услади, че след като закуси в леглото, спа почти през целия следващ ден и през нощта, доволен да сънува, без да мисли и да говори. Когато се събуди рано на втората сутрин след Коледа, а Лесли дишаше леко, спяща до него, той стана тихо от леглото, бодър, отпочинал и гладен. Облече се набързо, слезе долу и накара мистър и мисис Кетли да му сервират богата закуска, която изяде сам пред прозореца с изглед към океана, проблясващ под зимното слънце с дългите си сини вълни.

Колкото и страшно да беше да броди заблуден в черната мъгла по непознатите пътища и макар че колата, която изскочи иззад завоя право срещу него, можеше да го убие, радваше се, че всичко стана така. То му даде безценна възможност да си отдъхне, като изличи болката от спречкването с Каролайн и облекчи чувството му на срам от измяната. На чистата утринна светлина проблемите изглеждаха по-малки и разрешими. Това, което близките му бяха направили спрямо него, или поне което Каролайн му внуши, че са извършили, той вече приемаше от нейно гледище. Макар, и неправилно, те бяха постъпили така от обич към него и в душата си той им прощаваше. Повече няма да е така, кълнеше се Странд. Сега очите му ще бъдат отворени и на всички ще им стане по-добре.

Когато Каролайн слезе на закуска и го видя, по лицето й се изписа предпазливост. Но той стана, прегърна я и я целуна по челото.

— Ох, татко — измърмори тя на рамото му. — Толкова се радвам, че си добре. Така се изплаших. Аз бях виновна…

— Ти за нищо не си виновна, милата ми — каза той. — А сега седни и закуси с мен.

Странд забеляза с неодобрение, че Каролайн поиска от мистър Кетли само чаша кафе.

— Само това ли закусваш? — попита я Странд.

— Днес не съм гладна — отговори Каролайн. — Татко, тук става нещо странно, не знам какво, но мама не иска да ми каже. Знаеш, ли, че Линда и Елинор си заминаха вчера?

— Не. — Той остави бавно чашата си на масата. — Къде заминаха?

— Линда отиде в Ню Йорк.

— Да, тя спомена нещо такова. Безпокои се за мистър Хейзън. — Странд си пое дълбоко дъх. — Знаеш ли къде замина Елинор?

— Не съм сигурна. С мама дълго спориха и ме накараха да изляза навън. Елинор се качваше в колата с Линда, когато се върнах, мама май бе плакала и я чух да казва на Елинор: „Длъжна си поне да се сбогуваш с баща си“, а Елинор й отвърна: „Всичко премислих, достатъчно спорихме и не искам и той да започне да ме разубеждава. Само му предай, че го обичам и че постъпвам така, както трябва.“ После тръгнаха. Мисля, че се връща в Джорджия. Има ли нещо нередно в това?

Странд въздъхна.

— Да, много — отвърна той.

— Аз не съм дете — рече Каролайн. — Не смяташ ли, че е крайно време да ми кажете какво става с това семейство?

Странд погледна внимателно дъщеря си.

— Права си. Крайно време е да знаеш какво става с това семейство — отвърна той. — Крайно време е всички да знаем. Елинор е напуснала Джорджия, защото някои хора, на които не им е харесало какво пише Джузепе във вестника, са сложили бомба в къщата им и са заплашили, че ще убият Джузепе, а може би и Елинор, ако останат там.

— О, господи Исусе — възкликна Каролайн. Никога не я беше чувал да казва „Исусе“ досега. — А Джузепе не иска да отстъпи, така ли?

— Последното, което Елинор знаеше за него, е, че седи нощем в тъмното с ловджийска пушка на коленете.

Каролайн вдигна ръка към устата си и започна да гризе един нокът. Не го беше правила от седемгодишна възраст, когато я бяха отучили от този навик.

— Правилно постъпи, че се върна — рече Каролайн. — Мястото й е при мъжа й. Изобщо не е трябвало да заминава.

— Как ще се чувстваш, ако нещо се случи със сестра ти? — Помъчи се гласът му да не прозвучи грубо.

— Ще се чувствам ужасно — отговори Каролайн. — Но все пак ще мисля, че е постъпила правилно, като се е върнала. Татко… — тя се пресегна и докосна ръката му, — тази къща носи нещастие, трябва да се махнем от нея. Веднага. Преди да е станало късно. Виж какви неща се случиха тук — едва не се удави и после едва не умря. Аз пострадах при онази автомобилна злополука с Джордж…

— Душичке — обади се Странд, — лъжеш. Не е било злополука. Той те е ударил и ти е счупил носа. Имаш късмет, че не те е изнасилил.

— Откъде знаеш всичко това?

— И аз си имам своите тайни. Като всички, милото ми. Всъщност не си могла да заблудиш лекаря.

— Трябваше да му призная. Помолих го да не ти казва. Боях се да не направиш нещо.

— Лекарят е казал на мистър Хейзън. И мистър Хейзън е смазал хубавото ти приятелче от бой.

— Заслужава си го. Каза, че съм била драка. Само че се изрази по-лошо. В днешно време, ако излезеш веднъж с някое момче и не му се отдадеш, мислят, че могат да те наричат както си искат. Татко… — промълви умолително тя. — Никой не те учи на правилата.

— Е, сега вече ги знаеш.

— И още как. Мама също ли знае?

— Не. Но ще научи. Защото аз ще й кажа.

— Добре. — Тя изглеждаше наострена. — Само едно нещо искам да знам. Когато започна да ходиш с нея, ти как постъпи?

Странд се засмя.

— Справедлив въпрос, миличко — отговори той. — Опитах се.

— А тя какво направи?

— Каза „престани“. И аз престанах.

— Времената са се променили — забеляза тъжно Каролайн. — Сега момчета като Джордж с техните коли, луксозни клубове и богати бащи си мислят, че имат droit du seigneur108 или нещо подобно. Някой сандвич, едно питие и кино и после, ако не си разтвориш краката, си селянка. Ако ракетата за тенис беше у мен, нямаше да се наложи мистър Хейзън да го бие. Доцент Суонсън поне ме помоли. Татко, нямаш представа колко е трудно да знаеш как да постъпиш. Подозирах, че онова момче не ти харесва. Защо нищо не ми каза?

— Има неща, които едно поколение научава, а друго не ги е и сънувало дори — отвърна Странд. — Всички схеми бързо остаряват. Считай, че си имала късмет и си получила своя урок и той ти костваше само един счупен нос. Бъди по-внимателна с Ромеро. Неговата кръв е много по-гореща, отколкото на твоя приятел Джордж.

— Татко — промълви безстрастно тя. — Разочароваш ме. Ти си расист.

— След тази сполучлива преценка ще трябва да те напусна. — Странд стана. — Искам да поговоря с майка ти.

Остави Каролайн да преглъща сълзите си, докато си наливаше втора чаша кафе.

Лесли седеше по пеньоар на дивана в нишата на прозореца и гледаше към океана, когато Странд влезе в стаята. Той се приближи и нежно я целуна по главата. Тя вдигна поглед и се усмихна.

— Изглежда, се чувстваш по-добре — промълви Лесли.

— Много по-добре — отвърна той. Седна до нея и хвана ръката й. — Току-що закусих с Каролайн. Тя ми каза за Елинор.

Лесли кимна.

— Направих всичко, каквото можах, за да я спра. Помолих я да поговори с теб. Тя отказа.

— Известно ми е. Каролайн само това знаеше. Елинор говори ли с Джузепе?

Лесли поклати глава.

— Не искала и с него да спори. Какво ще правиш, Алън?

— Знам какво. Ще се обадя на Джузепе.

Отиде до телефона край леглото. Имаше малка конзола с копчета за връзка с другите стаи в къщата и за външна линия. Натисна едно копче и набра номера на Джузепе. Вече го беше запомнил наизуст. Когато Джузепе каза „ало“, Странд заговори бързо:

— Джузепе, това е важно. Не затваряй, докато не чуеш какво имам да ти кажа. Елинор се връща обратно в Джорджия.

За момент отсреща настъпи мълчание. После Джузепе се обади:

— Хубава новина. — Гласът му беше безизразен и уморен.

— Нещо да се е случило там?

— Още не.

— Джузепе — продължи Странд, — искам да й кажеш, че не може да остане, трябва да се обърне кръгом и веднага да се прибере обратно.

— Ти искаш — рече Джузепе. — Какво значение има това?

— Слушай, Джузепе, тя се върна на старата си служба, трябва да започне на втори януари, издигнали са я, чака я голяма кариера в работа, която й допада, и в град, който обича. Не бива да я оставиш да пожертва всичко това. Джузепе, не мога да ти позволя да убиеш дъщеря ми.

— Аз не гледам на нея по този начин, Алън — отвърна Джузепе. — Аз гледам на нея като на моя жена. Време е и тя да го разбере. А мястото на жената е до мъжа й. Това е стар италиански обичай. Може би си забравил, че съм италианец.

— Като си италианец, не значи, че трябва да станеш мъченик. И за какво? За някакъв си жалък провинциален вестник, за който дори Елинор казва, че няколко гимназистчета биха се оправили по-добре от вас двамата.

— Съжалявам, дето мисли, че сме толкова некадърни — отговори Джузепе. — Но това нищо не променя. Когато се оженихме, не съм й обещавал, че ще спечеля наградата „Пулицър“109 за журналистика. Само й обещах да я обичам и уважавам, и да се откажа от всички други жени, докато смъртта ни раздели. Радвам се да разбера, че тя си спомня, че е подписала същия договор.

— Държиш се като някой маниак.

— Боя се, че сега трябва да затворя, мистър Странд — рече учтиво Джузепе. — Трябва да изчистя къщата, да купя малко цветя, нещо за вечеря и бутилка вино, за да отпразнуваме събирането ни. Благодаря за съобщението, че си идва.

— Джузепе… — каза безпомощно Странд, но Джузепе вече беше затворил.

Лесли още седеше до прозореца и продължаваше да гледа към океана с безизразно лице.

— Ти знаеше ли, че може да се върне? — попита Лесли.

— Да. Тя ми каза, че ще се опита да го забрави. Ако не успее, призна, че ще се върне. Мисля, че не се е опитала достатъчно упорито.

— Секс — рече глухо Лесли. — Предполагам, че тя ще го нарече страст. Любов. Каква вреда могат да причинят тези гръмки думи. Направих всичко, каквото можах, за да я спра. Попитах я как може да замине, като знае, че отсега нататък всеки път, щом телефонът звънне, ще изпадаме в ужас, да не би да се обаждат да ни съобщят, че е мъртва.

— Тя какво ти отговори?

— Че познавала това чувство — изпитвала го от мига, в който напуснала Джорджия. Че ще трябва да се научим да живеем с него. Опитах се да го скрия от Каролайн, но съм сигурна, че се е досетила. Тя какво знае?

— Почти всичко. Почувствах, че трябва да й кажа. И без това до този момент е имало твърде много тайни.

— Естествено е да се опитваш да щадиш младите.

— И старите — добави Странд. — На Коледа, преди да се загубя в мъглата, имах разговор с Каролайн. Тя ми призна, че в семейството имало заговор да щадите и мен, да не споделяте всичко. И ти си била в него според дъщеря ти.

— Така е — отвърна спокойно Лесли.

— Тя ми подхвърли, че сте крили разни неща от мен.

— Какви неща?

— Че си започнала да даваш на Каролайн хапчета против забременяване на шестнайсетия й рожден ден.

Изненадващо за него Лесли се засмя.

— Колко ужасно, в днешно време! — възкликна тя.

— Но ти не си ми казала.

— Предполагам, не съм мислила, че живееш в днешно време — отвърна Лесли. — Много ли искаш да се присъединиш към съвременниците си, мили?

— Да.

— Чакай да видя… — Лесли присви очи, като че търсеше в далечината още разкрития. — Какви други грехове съм извършила, които съм скрила от теб, за да те оставя да си живееш щастливо с илюзиите? А, да. Разбира се. Уредих на Елинор да направи аборт, когато беше на седемнайсет години. Интересуват ли те подробностите?

— Не.

— Мъдрият ми съпруг и баща — рече Лесли. — Освен това знаех, че когато учеше в колежа, тя си имаше любовник два пъти по-стар от нея, женен, с три деца. И не беше работила, за да спести пари за колата, която караше. Той й я беше подарил. Превозът също може да бъде грях, нали? Щом сме започнали, и това ще ти кажа: с нашия скъп Джими се бяхме наговорили да крием от теб, че почти всяка вечер той се опиваше до смърт с марихуана и вместо да го изгоня от къщи веднъж завинаги, аз му позволявах да държи наркотиците си под сутиените ми в моя шкаф. Щеше ли да се чувстваш по-щастлив, ако го бях пуснала да скита из улиците?

— Не, нямаше.

— Още новини от фронта — продължи Лесли. — Ръсел се обади вчера с някои весели факти. Помоли ме да не ти казвам. Но ти и без това сигурно скоро ще научиш и по-добре да ги разбереш от мен, отколкото да ги прочетеш във вестниците. Ако той не успее по някакъв начин да й затвори устата — и то по-скоро, — жена му ще ме назове, наред с доста други дами, като съответница в делото й за развод.

— Ах, тази мръсница!

— Казва, че имала доказателство. Конрой се кълне, че ме е видял да влизам в апартамента на Ръсел един ден, когато бях в Ню Йорк за седмичните си часове. Според него съм стояла там два часа.

— Ръсел спомена, че те е видял. Чудех се защо не ми каза. — Странд говореше спокойно, като чакаше обяснение.

— И двамата имат право. Аз ходих в апартамента му, Ръсел наистина ме видя и обядът трая два часа. Причината да отида, беше тази, че се безпокоях за теб. Мисля, че не ще можеш да издържиш под един покрив още година заедно с всички тези момчета, и попитах Ръсел дали не би могъл да убеди Бабкок да ни пусне да живеем извън училището. Не ти споменах нищо за това, защото не исках да си помислиш, че се боря вместо теб. Смяташ ли, че лъжа?

— Ти нямаш навик да лъжеш.

— Благодаря — рече Лесли.

— Макар че Конрой не е бил много далече от истината. За първи път оставах насаме с Ръсел и изведнъж си спомних някои сънища, които бях сънувала, и разбрах, че мисля за него през голяма част от времето и че го желая. — Тя говореше решително, сякаш повтаряше предварително заучена реч. — А и все още съм достатъчно жена, за да знам кога един мъж ме желае. Знаех, че Ръсел ме желае. Но той нищо не каза, аз също, изядохме си обяда и той повтори, че ще говори с Бабкок, и после се върнах обратно през града за урока си в три часа. Отвращавам ли те?

— Разбира се, че не — отвърна нежно Странд. — Ако искаш да знаеш, аз съм стигал много по-далеч. Къде-къде по-далеч. Ако една жена си беше вкъщи, когато й се обадих от Гранд Сентръл Стейшън… — Той не довърши изречението.

— Всички сме тайни грешници — рече Лесли. — Време е да се разтоварим. Нашите несъвършенства са брънките, които ни свързват. Защо тогава да не си ги признаем? Щом сме започнали — продължи напевно Лесли и се заклати бавно напред-назад като дете, което се приспива само, дългата й руса коса блестеше на слънчевата светлина, която струеше откъм океана през прозореца. — Знаеш ли за учителя по биология на Каролайн?

— Получих писмо от жена му.

— Аз пък го чух от по-точен източник. От Каролайн. Сподели с мен, че била луда по него, но той се оказал толкова калпав в леглото, че го зарязала. Детски приказки. Половете общуват помежду си, но не могат да се разберат. Нима след всичко това обичаш Каролайн… или мен… или Елинор по-малко?

— Не — отвърна той. — Може би ще ви обичам по друг начин. Но не и по-малко.

— Тъй като говорим за секс — продължи Лесли, — вземи например Нели Соломон. Знаеш ли, че тя ходи с Джими?

— Кой ти каза? — За първи път, откакто влезе в стаята, Странд беше слисан.

— Тя самата.

— Аз бях на обяд със Соломон. Той нищо не спомена.

— Съвсем естествено — отвърна Лесли. — Той не знае. Все още. Но скоро ще разбере. Тя заминава с Джими за Калифорния. Там ще се оженят. Затова ми разправи цялата история. Предполагам, че искаше благословията ми. Ако е така, боя се, че ще трябва да я разочаровам.

— Кога ти каза всичко това?

— Когато бях при Линда, точно преди да тръгнем за Париж. Опитах се да намеря Джими, но той не беше в града.

— Ами това ужасно женище Дайър?

— О, и за нея ли знаеш? — Лесли сбръчка нос от отвращение.

— Запознахме се.

— Джими, изглежда, може да се справя и с двете — усмихна се иронично Лесли. — Мислиш ли, че би трябвало да се гордеем?

— Смятам, че държането му е абсолютно недопустимо.

— Така е. И накрая ще си плати за това. Но в подобни случаи, когато жената е поне с петнайсет години по-стара от момчето, тя носи по-голяма вина.

— Тя не е член на семейството ми.

— Но ще стане. Освен ако не им дойде умът в главата, преди да е вече късно. О, миличък, миличък Алън, моля те, не го вземай толкова навътре. Децата ни са големи хора и трябва да живеят така, както намерят за добре.

— Във всеки случай го правят ужасно лошо.

— Забрави ги за няколко години. Дай да съсредоточим усилията си и да си гледаме нашия живот, и то добре. — Тя се надигна, обви ръце около него и го целуна. — Докато знам, че си здрав, ще бъда щастлива, независимо какво друго може да се случи. Ако им тровим живота с нашето неодобрение, ние също ще бъдем нещастни и те ще избягат от нас. Завинаги. Дай да бъдем внимателни с тях. И най-важното, нека бъдем внимателни един към друг. Дай да си мълчим и да ги чакаме да се върнат. Както каза Елинор, ще трябва да се научим да живеем с това. Каквото и да е то. Сега мисля, че изповедната е затворена за днес и е време за закуска. Ще изпиеш ли с мен още едно кафе?

Той я целуна, след това я последва долу, по-мъдър, макар и не по-щастлив човек, отколкото беше преди няколко минути, когато се изкачваше по същите тези стълби.

На другата сутрин заваля сняг. Странд седеше във всекидневната и гледаше навън над дюните как се сипе снегът, ръси стръковете трева и пада в сивото море. Наближаваше обяд и той беше сам. Лесли бе отишла с мистър Кетли в града с пикапа да пазарува. Каролайн слезе късно за чашата си с кафе и после се прибра в стаята си, като каза, че трябвало да напише няколко писма. В крилото за прислугата се чуваше тихо бръмчене на машина, което означаваше, че мисис Кетли работи. Странд държеше книга в ръката си, но се остави да бъде унесен от бавния ритъм на падащия сняг навън през прозореца. Входният звънец иззвъня и тъй като знаеше, че мисис Кетли не може да го чуе от шума на пералнята, той стана бавно и отиде до вратата. Отвори я и завари Ромеро на прага. На алеята пред къщата чакаше едно такси от селото с неизгасен мотор.

Ромеро беше облечен с яркозелена, твърде голяма за него канадка, избелели джинси, червена вълнена скиорска шапка и носеше протрити ботуши с остри върхове. Беше започнал да си пуска мустаци и тъничката черна черта над горната му устна го правеше да прилича на дете, маскирано в навечерието на Вси светии. В Дънбъри той винаги се беше обличал стриктно в дрехите от „Брукс Бръдърс“.

— Ромеро — възкликна Странд, — какво правиш тук? — Знаеше, че тонът му не е приветлив.

— Казах на Каролайн, че ще дойда — отвърна Ромеро, без да се усмихва. — Тя тук ли е?

— Горе е. Ще я повикам. Влез. — Странд задържа вратата отворена.

— Бихте ли й казали, че я чакам?

— Влез да се стоплиш.

— Топло ми е. Предпочитам да не влизам. Ще чакам тук.

— Предпочитам да не се виждате, Ромеро — рече Странд.

— Тя ме покани.

— Въпреки това предпочитам да не се виждате.

Ромеро наклони главата си назад и се провикна:

— Каролайн! Каролайн!

Странд затвори вратата. Чу, че Ромеро продължаваше да крещи: „Каролайн!“ Странд се изкачи бавно по стълбите и почука на вратата на Каролайн. Тя веднага се отвори. Каролайн си беше облякла палтото и бе вързала шал на главата си.

— Моля те, Каролайн — каза Странд, — остани там, където си.

— Съжалявам, татко.

Каролайн се спусна покрай него и хукна надолу по стълбите. От един прозорец в коридора Странд погледна надолу. Ромеро държеше вратата на таксито и Каролайн се качи. Ромеро я последва. Вратата се затвори шумно и таксито потегли, оставяйки мокри следи от гумите си по пресния сняг.

Странд слезе долу и отново седна пред прозореца, обърнат към дюните и морето, и се загледа в снега, който падаше от сивото небе в сивия Атлантически океан. Спомни си какво му каза Каролайн на закуска предния ден: „Тази къща носи нещастие. Трябва да се махнем от нея, преди да е станало късно.“

Когато Лесли се върна, той й разказа за Ромеро. Лицето й бе бледо и измъчено. Беше неразположена, което винаги понасяше мъчително.

— Взе ли някакъв багаж със себе си? — попита Лесли.

— Не.

— Кога ще се върне?

— Не ми каза.

— Знаеш ли къде отиде?

— Не.

— Денят не става много за разходки — забеляза тя. — Извинявай, Алън, ще имаш ли нещо против да обядваш сам? Трябва да се кача и да си легна.

— Мога ли да ти помогна с нещо?

— Застреляй Ромеро. Прощавай.

Той я наблюдаваше как се заизкачва бавно по стълбите, стискайки перилата.

Вече бе притъмняло, макар че едва минаваше четири часът, когато чу приближаването на колата. Отиде до вратата и рязко я отвори. Снегът се сипеше още по-гъст отпреди. Видя как вратата на таксито се открехна и оттам излезе Ромеро. После изскочи Каролайн и се втурна през снега към вратата. Тя се шмугна покрай Странд, без да каже нищо, с наведена глава, за да не може да види лицето й, и изтича нагоре по стълбите. Ромеро стоеше близо до таксито и гледаше Странд. Понечи да се качи обратно в него, после се спря, бавно затвори вратата и се приближи.

— Върнах я цяла-целеничка, мистър Странд. В случай, че се тревожите. — Тонът му беше любезен, но черните му очи гледаха саркастично изпод яркочервената вълнена скиорска шапка.

— Не съм се тревожил.

— А би трябвало — вметна Ромеро. — Тя искаше да дойде с мен в Уотърбъри. Довечера. Надявам се, че се радвате, задето не се съгласих.

— Много се радвам.

— Не приемам подаяния от хора като вас — продължи Ромеро. — Никакви подаяния. Освен това не се наемам да бъда бик за разплод на богаташки бели момиченца.

Странд се засмя безрадостно.

— Богаташи — повтори той. — Ама че описание на семейство Странд.

— От моето положение — добави Ромеро — това е най-точната дума. Само като хвърлих един поглед на тази къща сутринта, реших, че няма да пипна дори с пръст някоя, която е прекарала и ден от живота си в подобно нещо. Ще си имате доста проблеми с вашето момиченце, но това не е моя работа. Няма да ви безпокоя повече. Ако чуете изобщо някога за мен, то ще е, защото името ми ще го пише във вестниците. — Той се накани да върви.

— Ромеро — обади се Странд, — ти си заблудена душа.

— Такъв съм се родил — отговори Ромеро, като се спря. — Поне не съм го направил нарочно. Ще ви призная истината, мистър Странд — вие ми харесвате. Само че няма повече какво да си кажем, безсмислено е. Нито дума. По-добре се прибирайте вътре. Не бих искал да стоите тук и да се простудите заради мен, професоре.

Той се завъртя и скочи в таксито.

Странд гледа след колата, докато светлините й се изгубиха в снежната вихрушка. После влезе и затвори вратата след себе си, като трепереше леко и се чувстваше благодарен, че в къщата е топло. Помисли си да се качи и да почука на вратата на Каролайн, но се отказа. Беше сигурен, че тази вечер дъщеря му би искала да е сама.

— Ще желаете ли още нещо, мистър Странд? — попита го мистър Кетли.

— Не, благодаря.

Седеше сам във всекидневната. Вечеря рано. Преди това се качи да види как е Лесли. Беше взела някакви лекарства, дремеше и не й се ставаше. Попита го дали Каролайн се е прибрала вече и не му зададе повече въпроси, когато Странд й каза, че Каролайн се е върнала малко след четири часа. Опита се да влезе при нея, но вратата беше заключена. Когато почука, тя извика:

— Моля те, остави ме на мира, татко.

Искаше му се да е някъде другаде. Обзе го чувство на носталгия. Не по Дънбъри, само не по Дънбъри. А по жилището им в Ню Йорк с картините на Лесли, звука от пианото на Лесли, китарата на Джими, ясния глас на Елинор, докато разговаряше с приятелите си по телефона, шепненето на Каролайн, когато се мъчеше да запомни наизуст някакъв цитат от „Зимна приказка“ за часа по литература на другия ден. Липсваха му моментите, когато седеше в кухнята и гледаше как Лесли приготвя яденето, липсваха му спокойните вечери около кухненската маса, когато децата не бяха вкъщи, липсваха му петъчните вечери, когато се събираха всички заедно, липсваше му Алегзандър Къртис в старата си военна куртка, вперил страховит поглед в града от поста си до входната врата на блока, липсваха му разходките до Линкълн Сентър, липсваше му Сентръл Парк. Какви промени само беше донесла една година, дори нямаше и година, какви преобразувания, удари, тъжни разкрития и измени.

Грохотът на океана го потискаше, вълните се блъскаха неумолимо, рушаха брегове, подкопаваха основи, заплашваха и променяха контурите на земята с всеки нов сезон. Стари пристанища се задръстваха с тиня, някога оживени пристанищни градове стояха изоставени, крясъците на чайките над движещите се води бяха жалки, тъжни и се оплакваха от глад, бягство и разрухата на времето.

„Нещастна къща“. Утре ще кажа на Лесли и Каролайн да събират багажа. Празникът, който не беше никакъв празник, свърши, време е да си вървят.

Опита се да чете, но думите му се струваха безсмислени.

Отиде в библиотеката и потърси друга книга, но нито едно от заглавията по рафтовете не му допадна. Седна пред телевизора и го включи. Натискаше наслука копчетата едно след друго. Когато екранът се проясни, той видя образа на Ръсел Хейзън и чу някакъв глас да казва:

— Съжаляваме, че сенаторът Блакстоун, който трябваше да присъства на това обсъждане, не е могъл да напусне Вашингтон. Провървя ни, че успяхме да намерим мистър Ръсел Хейзън, изтъкнатият юрист, известен с познанията си по темата ни тази вечер — международното право, — който бе така любезен да се съгласи да замести сенатора в нашето предаване.

Хейзън, облечен безупречно и внушително сериозен, кимна едва забележимо към камерата. После камерата показа в едър план масата с другите трима позастаряващи участници с учен вид и побелелия водещ, които седяха в кръг.

Странд се чудеше дали Хейзън не бе излъгал, че трябва да се върне в Ню Йорк, за да види жена си, и дали обаждането по телефона в библиотеката не е било всъщност от телевизионното студио. Може би не е искал Странд да разбере, че зарязва гостите си по една, както би си помислил, несериозна причина.

Странд изслуша без интерес другите трима участници, докато излагаха своите интелигентски, добре формулирани разумни възгледи за външните работи и международното право. В това, което говореха, нямаше нищо, дето Странд да не го бе слушал стотици пъти досега. Ако не чакаше да чуе какво ще каже Хейзън, щеше да се върне в дневната и отново да се захване с книгата.

Но още първите думи на Хейзън го накараха да се заслуша много внимателно.

— Господа — започна Хейзън със силен и уверен глас, — боя се, че ние смесваме две съвсем отделни понятия: външните работи и международното право. Независимо дали това ни харесва, или не, външни работи съществуват. Но международното право се е превърнало в измислица. Налице са международно пиратство, международни атентати, международен тероризъм, международни подкупи и разменна търговия, международна драма и международен анархизъм. Нашето национално право може би не е пълна измислица, но най-великодушното описание, което бихме могли да приемем за него, е, че в най-добрия случай то е полуизмислица. С нашия правен кодекс, при нашата конкурентна система, във всички по-важни случаи този, който може да наеме най-скъпия адвокат, си излиза от съдебната зала с оправдателна присъда. Разбира се, понякога има и изключения, които само доказват това правило.

Когато за първи път започнах адвокатската си практика, вярвах, че поне в общи линии се раздава правосъдие. За нещастие, след толкова много години в тази професия, вече не мога да поддържам подобна вяра…

Боже господи, помисли си Странд, какво смята, че прави?

— Съдебната корупция, местните и расовите предразсъдъци на хората, които седят на местата на съдиите, твърде често са били разобличавани на първите страници на нашите вестници, за да се нуждаят от допълнителен коментар тук, купуването на постове чрез политически помощи е почитан обичай; подкупването на свидетели, предварителната им обработка, укриването на доказателства се практикува дори в най-висшестоящото учреждение в страната; продажността на полицията е станала пословична, а във всичките ни университети се преподава как хората от моята професия, заклели се да бъдат служители на закона, да го заобикалят.

Водещият програмата, който се въртеше неспокойно на стола си, се опита да го прекъсне:

— Мистър Хейзън… аз не мисля, че…

Хейзън го спря, като махна заповеднически с ръка, и продължи:

— Да се върнем към представата за международното право… по някои дребни въпроси, като правото на риболов и нарушаването на въздушното пространство от авиацията, може да се стигне до някакви споразумения и до спазването им. Но по решаващи въпроси, като например правата на човека, неприкосновеността на границите на суверенните държави, опазването или унищожаването на цели народи, не сме стигнали по-далече, отколкото през времето на воюващите скитнически племена. В Обединените нации ние, американците, въведохме кражбата и клеветата. Аз минавам за специалист по международно право, но ви уверявам, господа, че такова нещо не съществува и колкото по-скоро го разберем и се махнем от този вражески парламент на брега на Ист Ривър, толкова по-добре ще бъде за нас години наред. Благодаря за вниманието и ви моля да ме извините, че не мога да остана до края на тази интересна дискусия. Имам ангажимент другаде.

Хейзън кимна едва ли не сърдечно на другите около масата, които седяха като препарирани, стана и си излезе.

Странд се пресегна и угаси телевизора. Остана да седи, втренчил поглед в празния екран, чувствайки се замаян, като че току-що е станал свидетел на нелепа катастрофа.

После се изправи и отиде до малкото бюро край прозореца. Не си, носеше тетрадката, в която от време на време водеше своя дневник, затова извади малко листове за писма от чекмеджето и започна да пише:

Изведнъж почувства страшна умора и дори писането се оказа непосилно. Сложи ръка върху листата, облегна се отгоре, подпрял глава на китката си, и мигновено заспа.

Сепна се и се събуди. Нямаше представа колко време бе спал. Чу превъртането на ключ, някаква врата се отвори, после се затвори. Стана и отиде във всекидневната, точно когато Хейзън влизаше.

Странд го изгледа безмълвно, когато Хейзън му се усмихна и затропа силно с крака, за да изчисти снега от обувките си. Изглеждаше както обикновено, спокоен и самоуверен. Изражението на Странд накара Хейзън да се намръщи.

— Имаш странен вид, Алън — рече той. — Случило ли се е нещо?

— Гледах предаването по телевизията.

— А, това ли било? — каза небрежно Хейзън. — Реших, че тези скучни хора имат нужда от малко раздвижване. Беше ми много забавно. Пък и се разтоварих от някои неща, които отдавна ми тежат на сърцето.

— Знаеш ли какво направи със себе си тази вечер, Ръсел?

— Не се притеснявай за мен. И без това никой не приема телевизията сериозно. Дай да не говорим на тази тема, моля те. Писна ми от нея. — Той се приближи до Странд, прегърна го с едната си ръка и го стисна. — Надявах се, че няма да си легнал още. Исках да си поприказвам с някого, който не е адвокат. — После свали палтото си и го метна заедно с шапката на един стол. — Каква противна нощ. Пътуването с колата в тоя сняг беше ужасно.

Странд разтърси глава, сякаш за да я избистри. Чувстваше се объркан, несигурен в себе си. Щом на Хейзън му беше толкова весело от вечерта, тогава той сигурно се бе стреснал от телевизионното предаване. Толкова рядко гледаше телевизия, че беше възможно да преувеличава способността й да помогне или да навреди на човек. Може би, мислеше си той, напразно се разтревожи за приятеля си. Щом Хейзън не се безпокои за последствията от речта си, той няма да го безпокои със своите.

— Ти ли шофираше? — попита Странд.

Хейзън кимна.

— Освободих шофьора за вечерта. Годеницата му беше дошла в града и аз дадох своя принос за любовта на младите. Къде са жените?

— В стаите си. Легнаха си рано.

Хейзън го погледна изпитателно.

— Добре ли са?

— Съвсем добре — отговори Странд.

— Лесли ми каза по телефона, че Елинор се е върнала в Джорджия. Там май цари доста голяма бъркотия, а?

— Отвратителна — отвърна Странд. — Джанели се държи като глупак.

— Не му липсва кураж. Възхищавам се на това.

— Аз пък му се възхищавам малко по-малко от теб — рече сухо Странд.

— Обадих се на началника на полицията в града и му казах, че трябва да сложи охрана на къщата. Дадох му ясно да разбере, че ако нещо се случи на онези дечурлига, ще му одера кожата.

— Надявам се, че ще има полза.

— Само да смее да не помогне — добави иронично Хейзън. — А сега бих пийнал нещо. А ти?

Странд отиде до барчето да гледа как Хейзън налива на двамата по едно голямо уиски със сода. Отнесоха чашите си до камината и седнаха един срещу друг в големите кожени кресла с облегалки за главите. Хейзън отпи голяма глътка от питието си и въздъхна доволно:

— Ей богу, точно от това имах нужда — рече той.

— Последния път, когато пихме така — обади се Странд, — телефонът иззвъня и ти изчезна за нула време. Надявам се, че ще можеш поне сега да си допиеш питието, преди да се наложи пак да тръгнеш нанякъде.

Хейзън се засмя с тихо, приятно буботене.

— Една седмица няма да вдигам телефона. Който ще да се обажда — папата, президентът на Съединените щати, някой от десетте най-добри адвокати — да се оправят без мен.

— Радвам се да го чуя. Как вървят работите ти?

— Горе-долу. — Хейзън се втренчи в чашата си. — Никой не ми е обявил война — засега.

— Лесли ми каза, че жена ти заплашва да я назове като съответница.

— Тя заплашва всяка жена, която съм поздравил с „добър ден“ през последните трийсет години. Копае гробове от Бостън до Марсилия. Почувствах се задължен да кажа на Лесли, че може да се разбере. Но я предупредих, че не искам ти да знаеш.

— Вече сме взели нов курс в това отношение — рече Странд. — На пълни самопризнания.

— Опасен експеримент. — Хейзън се взря внимателно в него. — Нали нито за миг не допускаш, че?…

— Не, нито за миг — отговори Странд. Като гледаше този силен, хубав, макар и пълен мъж в безупречно облекло, Странд си обясняваше защо всяка жена, дори неговата собствена, може да бъде привлечена от него. Държавният секретар на Никсън, Кисинджър, в едно от по-малко дипломатическите си изказвания беше заявил, когато го попитали за успеха му сред жените, че властта е афродизиак110. От всякаква гледна точка Хейзън беше силен и естествено, че в сравнение с един болнав, невзрачен, изваден от заблуждение учител сигурно изглеждаше неотразим. В края на краищата на любовта и стигат и толкова изкушения. Чудеше се какво точно е изрекъл, направил или показал Хейзън, което е накарало Лесли да разбере, че я желае. По-добре да не зная, помисли си Странд.

— Успявам да държа жена си на разстояние, поне засега — рече Хейзън. — Съгласих се да я оставя да ми вземе почти всичко, но за къщата имам други планове. Ще видим. — Хейзън отпи жадно и пресуши чашата си. Стана, отиде до барчето и си наля второ питие. — А, между другото — додаде той, като се връщаше, — нашият човек в Париж случайно се обади и аз му говорих за теб. Според него можело лесно да се уреди за другия септември, когато започва новата учебна година. Имали голямо текучество сред преподавателите, непрекъснато едни идвали, други си отивали като странстващите учители през средните векове. Той ще се свърже с теб. Смяташ ли, че ще можеш да изтърпиш Дънбъри още пет месеца?

— Аз ще мога. Но не съм сигурен за Лесли.

— Хмм! — Хейзън се намръщи. — Предполагам, че може да замине и без теб. Ще бъде само за пет-шест месеца.

— Може. Не се безпокой за това. Все ще го измислим някак си.

— Алън, в отношенията ни с теб и Лесли има само едно нередно нещо — добави Хейзън. Тонът му беше сериозен и Странд се опасяваше от това, което щеше да каже.

— Какво е то? — попита той.

— Като ви гледам двамата, разбирам какво ми е липсвало цял живот. — Хейзън говореше замислено и с печал. — Любовта, изречена, недоизречена, подразбираща се, която съществува между вас. Зависимостта един от друг, неизменната подкрепа един на друг. Имал съм доста жени през живота си и с повечето от тях ми е било много хубаво, а вероятно и на тях с мен. Имах пари, успех, известна слава, дори това много рядко срещано явление — случайни прояви на благодарност. Но никога не съм имал подобно нещо. И то е като голяма дупка в мен, през която вятърът вие — до безкрайност. Ако имате късмет, и двамата ще умрете в един и същи миг. О, по дяволите… — Той разклати ядосано леда в чашата си. — Какво ми става тази вечер? Да приказвам за смърт. От времето е. Да вали сняг на морския бряг. Може би хората постъпват разумно, като затварят къщите си и спускат кепенците, когато листата започнат да пожълтяват. — Той допи питието си и остави бавно чашата с решителен жест. — Уморен съм. — Прокара голямата си ръка по очите и се изправи. — Ще взема да му дръпна един дълъг, дълъг сън. Не си прави труда да гасиш лампите. Не искам къщата да е тъмна тази нощ. — Той се огледа наоколо. — Стаята има нужда от пребоядисване. В по-светъл цвят. Е, лека нощ, приятелю. Приятно спане.

— Лека нощ, Ръсел. И на теб също.

Странд го проследи как излезе тежко от стаята. Той се препъна, като прекрачваше прага, и Странд си помисли: „Сигурно доста си е пийнал, преди да тръгне от Ню Йорк, имал е късмет, че някой полицай не го е спрял по пътя, иначе щеше да прекара нощта в затвора вместо в голямото си топло легло.“ После се качи по стълбите в стаята, където спеше Лесли и дишаше леко, с разпиляна по възглавницата лъскава коса, която блестеше на светлината от нощната лампа. Съблече се тихо, изгаси лампата и се пъхна в леглото до жена си.

По някое време през нощта се събуди, защото чу в просъница шум от автомобилен двигател, който припали и после заглъхна в далечината. Не беше сигурен дали наистина го е чул, или е сънувал. Обърна се на другата страна и обви с ръка голите рамене на жена си, при което тя доволно въздъхна. После заспа.

Събуди се рано, точно когато зората беше започнала да просветва през прозорците. Още валеше сняг. Лесли продължаваше да спи. Той стана от леглото, облече се набързо и тръгна да излиза от стаята. Спря се на вратата. На пода имаше някакъв плик, който се показваше само наполовина. Отвори безшумно и вдигна плика. В коридора беше прекалено тъмно, за да може да прочете това, което пишеше на него. Затвори тихо вратата и слезе бързо, във всекидневната, където лампите още светеха и в камината тлееха последните въглени. Пликът беше дълъг и дебел и на него имаше само една дума — „Алън“. Той го разкъса.

Странд спря да чете за малко. Чудовищността на документа в ръката му го вцепеняваше и фактът, че е бил написан така старателно и точно от човек, който се е готвел да отнеме собственоръчно живота си, го накара да се смае от жестоко непоклатимото самообладание на приятеля си. Освен че се е занимавал със законите, помисли си Странд, Хейзън сигурно е чел Платон за смъртта на Сократ. „Критоне, дължа един петел на Асклепий. Нали няма да забравиш да платиш дълга ми?“ Един петел на Асклепий. Един Реноар на Странд. Древна изтънченост преди смъртта. Прочути последни думи. Странд продължи да чете със сухи очи.