Хляб по водите

1

Той стоеше до прозореца на хотел „Крийон“ и гледаше към обелиска с изправените на задните си крака каменни коне, издигнат сред внушителното пространство на Плас дьо ла Конкорд. В млечната слънчева светлина на Сена и Парламента в далечината той беше почти пуст, тъй като, както им обясни Хейзън при пристигането им, през август всички напускали Париж. Присъствието на Странд в този град му се струваше едва ли не свръхестествено. Когато Хейзън им каза, че има неотложна работа в Европа, и че компанията, за която работи, ще му отстъпи своя самолет, за да премине океана, и покани Странд е жена му и Линда Робъртс да го придружат, понеже имало място и мразел да пътува сам, той веднага отказа: „Невъзможно.“ Предложи на Лесли да отиде сама, но тя заяви, че няма да тръгне без него. Опита да се извини с болестта си, но вече извървяваше по километър и половина на ден по плажа и истината беше, че бе толкова здрав, колкото можеше да се очаква от човек на неговата възраст, който е бил пред прага на смъртта само преди шест седмици, а и доктор Колдуел го увери, че пътуването ще му се отрази добре. Поканата на Хейзън го смути с щедростта си, но Лесли толкова много искаше да отидат и той почувства, че би било жестоко от негова страна да я лиши от това преживяване. Елинор също отсече, че било грехота да се отказват от подаръците на благосклонната съдба, която тя им предлагала в лицето на Ръсел Хейзън. Жените, помисли си той, приемат благодеяния по-лесно от мъжете. Беше се съгласил неохотно, но сега, след една седмица, прекарана в Париж, като се разхождаше бавно по улиците, чиито названия знаеше още от младини от книгите, присядаше в кафенетата по тротоарите и сричайки, четеше, „Фигаро“ и „Льо Монд“ — доволен, че не е забравил напълно френския от училище, беше благодарен на Лесли, задето, настоя да дойдат.

В действителност нямаше наложителна причина, която го задържа в Америка в момента. Мистър Бабкок го посети и както бе обещал Хейзън, той се оказа приятен, стеснителен, доста безинтересен дребен човечец. Разговорът им беше тактично кратък и след като той очерта задълженията на Странд, Странд с облекчение установи, че след всичките години като преподавател по история няма да му е необходимо да подготвя предварително уроците си. Лесли отиде до Дънбъри да огледа къщата, в която щяха да живеят, и каза, че се понася. Трябваше им кола, с която тя да ходи до града, но Хейзън им даде старото си комби и мистър Кетли й предаде няколко урока по кормуване. Тя беше нервен шофьор, но издържа изпита още от първия път и вече имаше книжка.

Макар Линда да познаваше купища французи от галерията и от светските си контакти, както се изрази, тя ги посъветва, за да прекарат по-добре през първото си кратко посещение, да гледат единствено какво са създали и събрали французите през вековете, вместо да се захващат със самата нация. Като приеха съвета й за много разумен, те се държаха настрана и по този начин избягнаха емоциите около не съвсем двуезичното общуване. Както каза Линда, бяха успели да си спестят, разочарованието от сравняването на това, което французите са постигнали, и онова, което са станали.

Той разглеждаше забележителностите с мярка, тъй като доктор Колдуел го бе предупредил да не прекалява. Ако се беше опитал да не изостава от Лесли и Линда Робъртс при неуморните им набези по музеи, галерии и черкви, това определено нямаше да бъде посрещнато с одобрение от доктор Колдуел. Той бързо си създаде приятна и удобна практика да прекарва повечето дни сам. Спеше до късно и се събуждаше в огромната красиво обзаведена стая, за да закуси с Лесли. Когато тя излизаше, за да се срещне с Линда Робъртс, той пак си лягаше и спеше още час-два. После, изкъпан и обръснат, се разхождаше бавно и зяпаше витрините по Рю Дьо Фобур Сент Оноре или по Рю дьо ла Пе, възхищавайки се от богатството на изложените стоки, но без да жадува да ги притежава. За обяд се срещаше с жените в някое бистро и слушаше със забавно безпристрастие описанията им на съкровищата, които са видели сутринта, после се връщаше в хотела за следобедна дрямка, без да бърза, доволен да остави Париж с неговата суетня за известно време, преди да излезе пак и да седне на някоя открита тераса с вестниците, приспиван от звученето на не съвсем разбираемия за него език, като хем четеше, хем гледаше леко усмихнат оживения поток от пешеходци, одобрявайки без похот хубавите, добре облечени жени и момичета, които минаваха, и изпълнен с любопитство към японските туристи, които като него бяха в Париж само временно.

Самият Хейзън се появяваше съвсем рядко. Всеки ден летеше до различни градове — Виена, Мадрид, Цюрих, Мюнхен, Брюксел, в старанието си, както той се изразяваше, да оправи международната бъркотия. Няма да ви липсвам — каза той на Странд. — Линда познава Париж по-добре и от французите, така че не бихте могли да имате по-добър екскурзовод.

Едно от нещата, които Линда знаеше за Париж, бе къде се намират най-добрите ресторанти, които са отворени през август, и за първи път от двайсетия си рожден ден Странд забеляза, че започва да пълнее и да си ляга всяка вечер леко пиян от френското вино.

Хейзън беше поканил и Каролайн да дойде с тях, но тя каза с неочаквана нововъзприета сериозност, че не може да прекъсне тренировките си. Когато не ходеше в малката ветеринарна клиника, тя тренираше с часове всеки ден с треньора на Истхамптънската гимназия, вече бе подобрила времето си на сто метра и сега се опитваше на двеста и двайсет.

— Не смея да дойда — рече тя, когато й съобщиха, че Хейзън е включил и нея в поканата си. — Цял живот мога да гледам Европа, но това лято трябва да постигна по-висок резултат. Не мога да си представя, че ще се явя в Аризона и ще се проваля и всеки ще пита: „Какво прави тази дебела кобила на състезанието?“

Хейзън се съгласи с нея и увери Странд и жена му, че семейство Кетли ще се грижат отлично за нея. Мистър Кетли беше започнал да проявява интерес към нейните нови занимания и бе намерил една книга за диети на спортисти, от която жена му й приготвяше специални ястия.

Така че човекът, който стоеше в светлината на късното следобедно слънце до прозореца на голямата стая и гледаше сърцето на страната, която бе обичал от разстояние и никога не се бе надявал да види, беше спокоен и вкусваше умерено непознати радости на петдесетгодишна възраст.

Хейзън се завърна вечерта от Мадрид навреме, за да ги заведе в един малък изискан ресторант, в който предлагаха бургундска кухня и съответните вина. Той беше в празнично настроение и се шегуваше с оберкелнера как са се повишили цените в „Ла Таш“, откакто ходил там за последен път. Странд не видя листа с вината, но от цифрите в менюто можеше да предположи, че вечерята за четиримата ще надхвърли двеста долара. Когато ги настаниха във великолепната стая в хотела срещу Плас дьо ла Конкорд, той се опита да възрази пред Хейзън срещу това разточителство.

— Глупости — рече Хейзън, — да вкусиш от разкоша, е част от възпитанието на всеки интелигентен човек.

Лесно е да го каже, помисли си Странд, за човек, който е наследил къща с шестнайсет спални.

Линда Робъртс, която дочу разговора им, после му подхвърли:

— Не разваляйте дядомразовския му комплекс. Той много се сърди, когато реши, че хората се опитват да му попречат да раздава дарове на нас, селяните.

С това „нас“ тя дипломатично включва и себе си, помисли си Странд, типично за добрия характер на Линда. Благодарността му към нея нарастваше с всеки изминал ден, като виждаше как тя отдава цялото си време, за да направи престоя на Лесли колкото може по-пълноценен и как грее лицето на жена му, когато се връщаха от някой следобед, прекаран из галериите, или от посещение в ателието на млад художник, който според Линда непременно щял да се прочуе в бъдеще.

— Ако тук човек не може да рисува — казваше тя, като въодушевлението й от града надделяваше над обикновено добре развитото й критично чувство, — значи никъде не би могъл.

По време на вечерята с шунка, флейка по винарски и плодова торта Линда заяви:

— Прекосявала съм океана четирийсет и пет пъти, но сега ми е най-хубаво. — Тя вдигна чашата си. — Мисля, че трябва да пием за компанията, която направи това възможно.

Така всички пиха щастливо за себе си.

Хейзън пи доста и когато стигнаха до кафето, беше станал сърдечен и весел.

— Хрумна ми една идея — каза той. — Имам на разположение три дни, преди да замина за Саудитска Арабия, и предлагам да ги използваме най-рационално. Лесли, ходила си в долината на Лоара?

— Та аз едва съм ходила в Ню Хейвън — отвърна Лесли, поруменяла от виното. Тя си беше купила нова рокля, понеже Линда и бе казала, че едно момиче не може само да мине през Париж, а трябва и да има нещо, което да покаже след това от него. Роклята много й отиваше, беше с цвят на сини сливи, тясна и с предизвикателно дълбоко деколте, което откриваше медния й хамптънски загар с примамливите очертания на бюста.

— Моята лъскава премяна — описа я тя на Странд, като се обличаше. — Надявам се, че не си ужасен.

— Направо съм очарован — успокои я предано Странд, без да преувеличава много.

— Защо не си вземем кола под наем утре сутринта и не отидем да видим замъците и да пийнем от хубавото бяло вувре? — предложи Хейзън. — А ако още правят музикални спектакли със светлинни ефекти, нашият приятел Алън ще може да си опресни знанията по френска история.

— В Шенонсо — обади се Странд, фукайки се малко — Екатерина Медичи заповядвала в двора да измъчват затворници, за да забавлява дамите и господата, които й гостували.

— Ах, тези кръвожадни французи! — възкликна Хейзън.

— От това, което съм чел — продължи Странд, — знам, че вече са преустановили тази практика. Поне като публично развлечение.

— Сега го правят за печалба. С американците. В търговията и политиката. Но след един-два века — каза Хейзън — може пак да подновят мъченията на затворници. Както и да е, това няма да се случи през следващите три дни, освен ако не се смени правителството. Какво ще кажете, ще можем ли да се приготвим до десет часа сутринта?

— Ръсел — обади се Линда, — толкова много си скитал тези дни, та си мисля, че би могъл да поседиш ден-два на едно място. Защо не отлетим за Ница и не отидем в моята вила в Мужен? Чух, че там сега времето е божествено и градината е най-хубава.

Хейзън се намръщи.

— Линда — произнесе той с изненадваща острота, Лесли й Алън не са прелетели пет хиляди километра, да киснат в някаква проклета градина. Те могат да седят в моята градина, колкото си искат, като се върнат. Пък й без това казах на пилотите, че три дни са свободни. Те имат нужда от почивка.

— Винаги можем да летим до Ница с „Ер Франс“ — отвърна Линда. — Като всички останали хора. А долината на Лоара ще бъде претъпкана с туристи. Ще имаме късмет, ако си намерим хотел.

— Остави ме аз да се грижа за това — каза Хейзън, повишавайки тон.

— Срамота е Лесли и Алън да се върнат вкъщи, без да са видели къщичката ми в Мужен — настояваше Линда. — Сигурно вече им е втръснало от хотели. Поне аз така се чувствам. Във Франция, освен хотели има и други неща.

— Би било срамота да се върнат в Америка, без да са видели Вердюн и Мон Сен Мишел, катедралата в Руан и пещерите в Ласко, и милион други неща — провикна се Хейзън, — но имат само две седмици. Боже, Линда, ти си ужасен инат.

— Лесли, Алън — обърна се Линда към тях. — Вие какво бихте искали да правите?

Лесли погледна бързо Странд, очаквайки някакъв знак. Странд би предпочел да си остане в Париж и да прави това, което правеше, откакто бяха пристигнали. Но раздразнението в гласа на Хейзън не беше за пренебрегване.

— Сигурен съм — отговори тактично той, — че Лесли много би искала да види къщата ти, Линда. Но знам, че ще съжалява, ако пропусне възможността да види замъците.

Лесли му отправи бегла усмивка на признателност.

— Ето — каза Хейзън със задоволство, — всичко е ясно. И без повече глупави спорове, Линда. Ако има нещо, което мразя, то е да се спори, когато си на почивка. Достатъчно спорове слушам в службата.

— Случвало ли ти се е да губиш някога, Ръсел? — попита тихо Линда.

— Не — засмя се Хейзън, възвърнал доброто си настроение.

— Радвам се, че не работя при теб — каза Линда.

— И аз. — Той се пресегна, взе ръката й и я целуна снизходително. — Значи… в десет утре сутринта. Спортно облекло…

— Лесли — каза Линда, — знаеш ли какво можем да направим, като се отървем от този грубиян — можем да го оставим да си върви сам в Америка със своята летяща играчка, да отидем двете до Мужен и да се върнем вкъщи, когато намерим за добре.

— Би било чудесно — отвърна Лесли, — само че аз ще трябва да се прибирам и да започвам да се приготвям за преместването. — Трябва да бъдем в Дънбъри до десети септември. Може би догодина. Тъкмо ще имаме какво да очакваме с нетърпение, нали, Алън?

— Аз вече го очаквам с нетърпение — Отговори Странд. Ако изобщо има друга година, помисли, си той, щом го каза.

Лежеше в леглото и гледаше как Лесли се реши по нощница пред огледалото на тоалетката.

— Хубава вечер, нали? — рече той.

— Много хубава — съгласи се тя. — Като всички останали. С изключение на лекото спречкване между Ръсел и Линда.

Известно време той лежа смълчан.

— Кажи ми — рече най-после, — правилно ли отговорих, че би предпочела да отидеш на Лоара вместо на вилата на Линда?

— Да, правилно — отвърна тя, равномерно и плавно движейки ръката си нагоре-надолу — макар да не беше вярно. Вече съм преситена от разглеждане на забележителности. Няколко дни, прекарани в една градина на юг, щяха да бъдат чудесен завършек на пътуването ни.

— Тогава, защо не го каза?

Лесли тихо се засмя.

— Миличък — отговори тя — ваканцията е негова.

— Май че нямахме особен избор.

— Никакъв. — Тя престана да се реши и се погледна в огледалото. — Мислиш ли, че изглеждам по-млада, отколкото преди две седмици?

— С няколко години — отвърна той.

— И на мен така ми се струва. — Тя продължи да се реши. — И все пак, бих искала поне веднъж да видя Средиземно море.

— Следващия път, като дойдем в Европа — рече той, — сами ще си поемем разноските.

— Следващия път — промълви тихо тя, — кой знае дали ще има следващ път?

Той се обезпокои от ехото на собствените си мисли. Смътно почувства, че тази вечер и двамата се нуждаят от утеха, и едва не я повика в леглото си, за да спят прегърнати. Но нищо не каза. Не знаеше дали да се гордее с благоразумието си, или да се презира за малодушието си. Затвори очи и заспа под коприненото шумолене на косата на жена си, която тя разресваше в тъмната стая.

Когато Странд, Лесли и Линда Робъртс слязоха от своите съседни стаи във фоайето в десет часа на следващата сутрин, очакваше ги изненада. Хейзън ги посрещна с една фрапантна на вид блондинка, която носеше елегантно черно дипломатическо куфарче. Тя беше облечена строго в прост вълнен костюм и обута с ниски обувки.

— Това е мадам Аркур. — Той произнесе името й по френски маниер, изпускайки последното „т“70. — Тя работи в нашата кантора тук и ще ни кара. Ние заминаваме заедно за Саудитска Арабия и имаме да уточним някои служебни въпроси, преди да тръгнем. Не се безпокойте, не е необходимо да говорите с нея на френски. Майка й е англичанка. — Той изстреля всичко това на един дъх, сякаш се притесняваше малко от неочакваната поява на мисис Аркур.

— Мистър Хейзън винаги бърза да го каже, когато ме запознава с американци — рече жената с усмивка. Служебната строгост изчезна от лицето й, а гласът й бе тих, спокоен и приятен, тя не изговаряше напълно всички думи, но акцентът й не беше така дразнещ като английския. — Изглежда, не иска да го обвинят нито за миг, че има предпочитания към французите.

— Тя е адвокатка — обади се Хейзън. — Аз си имам работа с френски адвокати само при крайна необходимост. Е, багажът е в колата. Да тръгваме ли?

Той се упъти навън с мисис Аркур, а другите ги последваха.

— Значително подобрение в сравнение с нашия стар познат Конрой, как мислиш? — прошепна Странд.

— Да, поне в козметично отношение — отвърна Лесли.

Пред вратата ги чакаше огромен черен кадилак, мисис Аркур седна на мястото на шофьора, а Хейзън се настани до нея.

— Мисис Аркур ще шофира — каза той. — Аз не обичам да карам, а ако пусна Линда зад волана, сигурно ще трябва да скоча от колата още преди да стигнем до Порт Сен Клу, знам, че Алън няма книжка, а за френските пътища Лесли е още твърде нова в този занаят. Добре ли сте отзад?

Макар че беше казал спортно облекло, той самият носеше тъмен костюм и бяла риза със стегната яка и тъмна вратовръзка, което накара Странд да се почуди какво ли пък би облякъл тогава за погребение. Въпреки че бе понапълнял в Париж, неговата яка, както чувстваше с неудобство, разкриваше част от адамовата му ябълка съвсем не по модата.

— Екстра сме — отвърна Странд. — Не би могло да бъдем по-добре.

Мисис Аркур запали и колата потегли. Тя караше умело и уверено в слабото улично движение.

Беше прекрасна утрин, слънчева, но не много топла, и Странд се облегна доволно назад, изпитвайки наслада да гледа парижките здания, а после зелената хълмиста местност, в която се движеха, когато минаха през тунела под Сена и продължиха на юг.

Спряха в Шартр и влязоха в катедралата. Странд искаше да може да я разглежда с години, за да види всичко, но Хейзън беше явно ядосан от шумна група германски туристи, чийто екскурзовод им говореше на техния език на висок глас, който подхождаше за политическо събрание.

— Дайте да се махаме оттук — изръмжа Хейзън, след като бяха постояли само десетина минути. — Гладен съм. — Отказа обаче да обядват в Шартр. Препоръчвам катедралата, но не и храната. — Каза им, че само на половин час път край шосето имало чудесно място.

Направиха си великолепен обяд на открито в една градина, Хейзън пак се развесели и поръча две бутилки монтраше71 с пъстърва като на шега не разрешаваше на мисис Аркур да пие от него, понеже шофирала, а товарът на кадилака бил ценен. Тя слушаше учтиво, но почти не вземаше участие в разговора. Седеше мълчаливо, изопнала гръб, почти скована, сякаш празничната атмосфера не я включваше и тя не можеше да се освободи от съзнанието, че е само една служителка и че шефът й присъства там. Внимателно заключи колата, тъй като остави дипломатическото куфарче на предната седалка.

Но докато Странд и Лесли вървяха към колата след другите, Лесли каза:

— Това е абсолютна фалшификация.

— Кое е фалшификация? — попита озадачен Странд.

— Целият този театър с младата служителка и нейния голям шеф — рече Лесли. — Той е за пред нас.

— О, Лесли!

— Не е необходимо да си детектив, за да разбереш каква работа имат да вършат в долината на Лоара, преди да отлетят за Саудитска Арабия.

— Не ти вярвам — каза Странд, малко слисан от враждебните нотки, които усети в гласа на жена си. — А дори да си права, не е наша работа.

— Просто не обичам хората да мислят, че могат да ме правят на сляпа, нищо повече — промълви Лесли със стиснати устни. — Мадам Аркур! Хладнокръвна двойка са тези двамата.

Странд изпита облекчение, когато стигнаха до колата. Нямаше желание да продължава този разговор.

Стаите на всички бяха на един етаж в хотела в Тур и Странд забеляза злобното проблясване в очите на Лесли, когато видя, че техните стаи с Линда са в единия край на коридора, а стаите на Хейзън и мисис Аркур, която пак носеше черното куфарче, в другия.

— Какво мислиш, че има в това куфарче, дето го мъкне навсякъде? — попита Лесли.

— Промишлени тайни — отвърна Странд. — Ръсел ми каза, че преговаря от името на една компания, която предлага да построи атомна централа в Саудитска Арабия.

— Аз пък мисля, че е тоалетна чанта — подхвърли Лесли.

— Боже мой, Лесли!

Тя само се изсмя и влезе в тяхната стая.

Лесли продължи да се държи сдържано и хладно към жената и на другия ден, когато посетиха Шамбор и Шенонсо, но дори да бяха забелязали това, нито Хейзън, нито мисис Аркур го показваха. Ала Лесли не скри удоволствието си от великолепните постройки и докато стояха в симетрично подредената градина и гледаха галерията на Шенонсо с каменните колони над река Шер, рече на Хейзън:

— Само този миг си заслужава пътуването.

После го целуна по бузата.

Хейзън се усмихна щастливо.

— Нали ви казах, че това ще бъде сто пъти по-добре, отколкото да киснем и да се потим в някаква си градина, докато ни ядат комарите. — Той изгледа кръвнишки Линда. — Надявам се, че следващия път ще ходим, където аз реша, без да е необходимо да ти връчвам призовка.

— Има комари само след дъжд — отвърна с достойнство Линда, — а цяло лято не е валяло.

— Ето че пак почваш. Знаеш, че лъжеш. — Хейзън се обърна към другите: — Чувате ли я какво говори? Само след дъжд.

— Моля ви — обади се Лесли. — Нека има мир и спокойствие. Престани да дразниш горкия човек, Линда.

— Точката му, на кипене е толкова ниска — каза Линда и се усмихна, — че понякога не мога да се стърпя да не видя колко бързо ще започне да излиза пара.

— Ниска точка на кипене! Мисис Аркур, вие ме познавате от много години и сте ме виждали поставян на изпитание по изключително важни въпроси, на жестоко изпитание заради разни мошеничества, груба проява на некадърност и явни задкулисни интриги. Виждали ли сте ме някога да избухвам? — Вече и на Хейзън му беше станало забавно.

— В мое присъствие винаги сте били образец на приличието, мистър Хейзън — отговори сдържано мисис Аркур.

— И вие в момента — вметна Хейзън и се присъедини към общия смях.

Но когато се прибраха в стаята си в хотела, за да се приготвят за вечеря, Лесли забрави дружеския им смях следобед.

— Чух нещо за тази мадам Аркур днес — рече тя.

— Какво? — въздъхна мислено Странд. Жената беше започнала да му харесва. Изглеждаше скромна, интелигентна и весела и присъствието й сякаш повдигаше настроението на Хейзън и го правеше още по-приятен за компания.

— Няма никакъв мосю Аркур. Тя е разведена.

— Откъде знаеш?

— Линда ми каза. Последния път, когато са били заедно с Ръсел в Париж, младшата адвокатка също е била през цялото време там. Разведена.

— Разводът не е тежко престъпление. Повечето хора, които познаваме днес, са разведени.

— Просто си помислих, че може да ти е интересно. Изглеждаш толкова заинтригуван от тази дама, та реших, че може да те интересува и семейното й положение.

— Моля ти се, Лесли — каза раздразнено Странд, — просто се държа нормално учтиво.

— Всички се държат толкова нормално учтиво — в гласа на Лесли прозвуча опасна нотка. — „В мое присъствие винаги сте били образец на приличието, мистър Хейзън“ — изимитира тя английския акцент на мисис Аркур. — Мистър Хейзън! Мислиш ли, че и в леглото му вика мистър Хейзън?

— Престани, Лесли — сряза я Странд. — Говориш глупости.

— Я не ми дръж такъв тон! — извика тя. После се сви на стола, вдигна ръце, за да закрие лицето си, и се разплака.

Странд беше толкова слисан, че в първия миг не можа нищо да предприеме. После се приближи до нея, коленичи и я прегърна.

— Извинявай, мила. Май прекалено много ходихме на слънце днес и двамата сме се поуморили.

Тя отблъсна буйно ръцете му и продължи да плаче, размазвайки грима си.

— Остави ме! Остави ме на мира!

Той се изправи бавно и тръгна към вратата.

— Отивам долу — рече тихо. — Като слезеш, потърси ме в бара.

И затвори безшумно вратата зад гърба си.

Когато другите го намериха в бара, Лесли още не беше дошла. Прекара сам половин час, мъчейки се да разбере какво й става, но не успя да стигне до никакво заключение. Тя беше емоционална жена, но не и неразумна, така че нейното избухване бе необяснимо за него. Никога не й беше давал повод за ревност и винаги когато се бе случвало да се възхищава открито на някоя хубава жена, тя се шегуваше леко с него. Реши, че й са се струпали твърде много нови и различни впечатления за прекалено кратко време. На другите обясни, че Лесли е уморена и е полегнала за малко и могат да започнат вечерята без нея.

Бяха още на първото ястие, когато Лесли влезе в ресторанта. Беше се гримирала наново, усмихваше се и изглеждаше спокойна.

— Извинявайте, че закъснях — каза тя, като сядаше на стола, който Хейзън й подаде. — Денят беше дълъг. Умирам от глад. Всичко има прекрасен вид и аромат. Благодаря, Ръсел. Вие какво сте си поръчали, мисис Аркур? Изглежда особено хубаво.

— Топла местна наденица и топла салата от картофи — отвърна мисис Аркур.

— Чувала съм, че мъжете обичат жени с добър апетит — рече Лесли и Странд отново започна да се безпокои за нея. — И аз ще си взема същото. Много ще ви бъда благодарна, ако го поръчате вместо мен. С моя френски никога не знам какво са ми донесли, докато не го опитам.

Вечерята вървеше нормално, като през повечето време Хейзън и Линда говореха за вино и защитаваха провансалските вина, макар че Лесли каза две-три добри думи за някои марки калифорнийско бяло вино.

— Утре — обяви Хейзън, когато им поднесоха десерта — приключваме с разглеждането на забележителности. Мисис Аркур сподели, че има приятел в тази област, собственик на лозе и изба, където се бутилира вувре, било наистина много хубаво. Ще му отидем на гости сутринта и ще опитаме някои вина. Съгласни ли сте всички?

Всички бяха съгласни. Странд реши, че от утре ще започне да се обръща към мисис Аркур на малко име, ако изобщо разбере какво е то.

— Казва се Ларименди — обади се мисис Аркур. — Говоря за винаря. Той е баск, но се е влюбил в Турин. Бяхме състуденти в правния колеж, но той реши да зареже правото заради гроздето. Умен човек. Едва не се омъжих за него, като видях всички онези красиви бутилки в избата му. Очарователен е, но толкова много пие от собствените си произведения, че се съмнявам дали би имало особена полза от него като съпруг…

Докато тя говореше, Странд забеляза как една висока жена със сиво вълнено палто, което идеално подхождаше на сребристия цвят на косата й, влезе в ресторанта и се спря на вратата с такъв вид, сякаш търсеше някого. После се отправи към тяхната маса. При приближаването й към Хейзън, който седеше с гръб към залата, на Странд му направи впечатление, че тя е внушителна жена, с хубаво скулесто лице и дълъг остър нос, като в портретите на английските красавици от осемнайсети век. Тя спря зад Хейзън, изгледа го за момент, после се наведе и го целуна по темето.

— Добър вечер, скъпи Ръсел — каза тя. Гласът й беше рязък, а ударението върху „скъпи“ бе поставено иронично.

Хейзън се завъртя на стола си и погледна нагоре.

— Боже мой, Катрин, какво правиш тук?

Той бързо стана, изпускайки с трясък лъжицата, която държеше в чинията, а салфетката му падна на пода.

— Дойдох да видя как е мъжът ми — отвърна спокойно тя. — В случай че си забравил, става дума за теб, Ръсел.

След тези нейни думи около масата настъпи тягостно мълчание. Очите на мисис Хейзън бяха безизразни, зениците й странно разширени и Странд се почуди дали тя не е под въздействието на опиати.

Откъде разбра, че съм тук? — Тонът на Хейзън беше враждебен.

— Не по твоя вина, скъпи. Обажданията ти са редки и съвсем нередовни, нали? В кантората ти бяха достатъчно любезни да ми кажат. А, разбира се, и приятели в Америка бързо ме осведомяват какво правиш. Цели дузини приятели. — Тя огледа бавно масата, като спря за момент преценяващ поглед върху всеки един. — О — възкликна тя, — виждам, че твоят портативен харем е с теб. А тази хубава двойка сигурно са семейство Странд, за които толкова много съм слушала.

Странд се изправи, тъй като не знаеше какво друго да стори. Хейзън сякаш искаше да каже нещо, но не можеше.

— Добър вечер, Линда — продължи жената, — радвам се да видя, че изглеждаш така добре. Надявам се, че милият Ръсел се грижи за теб.

— Да, много се грижи — отговори Линда, като размърда смутено ръцете си. — Както винаги.

Жената кимна.

— Както винаги — повтори тя. После се обърна към мисис Аркур. — А вие, мадам Аркур, както виждам, още сте на линия, да използвам този спортен термин, който може да се сметне за подходящ в случая.

Мисис Аркур сгъна салфетката си и стана с достойнство.

— Ако може да ме извините, мистър Хейзън — каза тя, — бих искала да се прибера в стаята си.

— Разбира се, разбира се.

Хейзън говореше дрезгаво, сякаш гърлото му изведнъж се беше свило.

Мисис Хейзън се извърна и проследи с поглед излизането на мисис Аркур от ресторанта и не се обърна към масата, докато тя не изчезна през вратата.

— Възхитителна е — каза тя, без да се обръща специално към някого, — как успява да се поддържа така. Одобрявам такива жени, които не се изоставят. Ръсел, не смяташ ли, че вече е време да ме запознаеш с новите си приятели?

— Мистър и мисис Странд — измърмори Хейзън.

— Много ми е приятно най-после да се запозная с вас — рече мисис Хейзън. — Надявам се, че вече сте се оправили от преживяването си в Атлантическия океан, мистър Странд?

— Да, благодаря — отвърна Странд, тъй като беше ясно, че мисис Хейзън очаква от него да каже нещо и може да стои няколко минути и да мълчи укоряващо, ако не й отговори. — Най-вече благодарение на усилията на вашия съпруг и на мисис Робъртс — добави той, опитвайки се да направи момента социално поносим. — Заедно с мистър Конрой, когото познавате, предполагам. На тях дължа живота си.

— Ах, преданият Конрой. Винаги на разположение. Макар да не знаех, че освен другите си задължения изпълнява и ролята на спасител. — Понякога в начина й на говорене се появяваше претрупаният реторичен ритъм, който сигурно бе усвоила от съпруга си. — Да — продължи тя, — мъжът ми е много известен като спасител. Освен по отношение на собственото си семейство. Не знаех обаче, че Линда е добавила още едно добро дело към списъка на останалите.

— Катрин, започваш да притесняваш всички присъстващи. — Хейзън се огледа с трескав поглед. До тяхната маса седяха четирима английски туристи на средна възраст и явно проявяваха интерес към разговора им. — Утре следобед ще бъда в Париж. Защо не поговорим там?

— Утре няма да бъда в Париж — отвърна спокойно мисис Хейзън. — Тръгнала съм с кола на почивка в страната на баските и ми е по-удобно да разговарям тук. Освен това… — Тя заобиколи масата и отиде до празния стол на мисис Аркур. — Смятам, че една чаша вино ще ми дойде добре. Останало ли е нещо в бутилката, Ръсел?

Тя седна решително.

— Лесли, Линда — обади се Странд, — мисля, че ще бъде най-разумно да си отиваме.

Лесли се надигна, но мисис Хейзън я хвана здраво за ръката.

— Моля ви, останете. Бих се чувствала страшно виновна, ако разваля милата компанийка на Ръсел. Освен това имам да казвам някои неща на нашия домакин, които мисля, че трябва да чуете…

— Моля ви, махнете си ръката — рече Лесли. — Ние с мъжа ми си тръгваме.

Мисис Хейзън продължи да стиска ръката на Лесли.

— Ако някой си тръгне, предупреждавам ви, че ще започна да пищя — заплаши тя. — Силно.

Лесли се опита да си издърпа ръката и мисис Хейзън се разпищя. Писъкът й бе див, стряскащ и пронизителен като вой на сирена. Когато млъкна, в цялата зала цареше тишина и другите присъстващи седяха неподвижно, като че ли бяха замразени на местата си с някаква нова и опустошително скоростна технология. Мисис Хейзън се усмихна и пусна ръката й. — Мистър Странд, Ръсел, предлагам и вие да седнете. Ръсел, виното е близо до теб. — Тя взе една чаша от масата и я подаде на съпруга си. — Моля те, ако обичаш.

— Седнете, Алън — каза дрезгаво Хейзън. — Тази жена е луда. — Той също седна. Ръката му трепереше, докато изваждаше виното от кофата с леда и наливаше в чашата на мисис Хейзън.

Тя отпи изискано.

— Едно нещо трябва да ти се признае, Ръсел — винаги си разбирал от вина. Трябва да ви се извиня, дами и господа, за крайните мерки, които се наложи да предприема, но по-слабите мерки не успяваха, като например писмата, които оставаха без отговор по три години, и безбройните презокеански телефонни обаждания и сега може би това е единствената възможност да изразя какво мисля в присъствието на други хора, които, така да се каже, да бъдат свидетели и да могат после да разкрият истината, ако стане нужда. Ръсел… — Тя млъкна като оратор на трибуна и отпи още няколко глътки от виното си. — Ръсел, това, което искам да ти кажа, е, че ти давам възможност за избор. Готова съм на две неща. Ще заведа дело за развод със солидно, много солидно осигуряване, с огромно осигуряване, или ще се самоубия.

— Катрин — обади се Линда, — това е лудост.

— Линда — отвърна мисис Хейзън, — винаги си говорила прекалено много. Както виждам, не си се преборила с този навик. — После се обърна към Хейзън, който седеше със затворени очи и наведена глава като старец, дремещ в ъгъла. — Ръсел — продължи тя, — знаеш, че мога да се грижа достатъчно добре за себе си, така че не го правя от алчност. Откровено казано, искам единствено да те уязвя. За всичките години, през които си ме тормозил, пренебрегвал, презирал и любил, сякаш това е най-тежкото наказание, което трябва да изтърпиш…

— О, по дяволите — възкликна Хейзън, без да отваря очи и да вдига глава, — по дяволите, по дяволите, по дяволите!

— С една дума, тъй като вече не се надявам на нищо друго, искам да си отмъстя — продължи мисис Хейзън със зловещия равен тон, с който беше започнала тирадата си, като някой, който чете предварително приготвена и внимателно репетирана реч. — Да си отмъстя за това, че разруши семейството ни, че прогони дъщерите ми, като разруши цялата им самоувереност и ги превърна в празноглави долни уличници, чието единствено желание е да избягат колкото се може по-далече от семейството си. И най-накрая да си отмъстя, задето уби сина ми и после се опита да хвърлиш вината върху мен…

Най-после Хейзън вдигна главата си я изгледа свирепо.

— Ти го развали, ти го направи педераст, ти забавляваше извратените му приятели в собствения ни дом, ти знаеше, че си блъска хероин и бог знае какво още, и му даваше пари да си го купува…

— А ти го караше да се чувства безполезен. Ти не можа да го превърнеш в свой божествен образ и подобие на прочут капиталист — каза мисис Хейзън, думите бяха започнали вече да изскачат от устата й отмъстително, пукайки като счупено стъкло. — Затова го заряза и го остави да мисли, че никой не го е грижа дали е жив, или мъртъв.

Странд се опита да се свие в себе си, да стане невидим, да престане да чува и да разбира. Погледна Лесли. Тя плачеше със сгърчено лице. Два пъти сълзи за една вечер, помисли си той машинално. Само това можа да му хрумне.

Изведнъж тонът на мисис Хейзън стана делови.

— И така. Ако ми създадеш трудности при развода, ако щедростта ти не се прояви достатъчно, за да осигуриш жена си, ще се постарая да дам гласност на пълния списък на твоите завоевания — на всичките там глупави госпожи Аркур, секретарките, закръглените женички на нашите приятели, които толкова любезно подкрепяш в бизнеса и политиката, пухкавите артистки, които те утешаваха и ти помагаха да забравиш фригидните прегръдки на жена си. Имената им биха представлявали много интересно четиво в някои вестникарски рубрики.

— Ти си вещица — прошепна Хейзън.

— Ако е тъй, ти ме направи такава. За това също не мога да ти простя. Но да се върнем пак към списъка на покупките — каза мисис Хейзън почти радостно. — Можеш да задържиш къщата в Ню Йорк. Тя е гробница, пък и без това винаги съм я мразела, още от първия ден в нея витаеше светият дух на твоя любим баща. Но ще получа къщата в Хамптънс с всичко в нея.

— Аз съм израснал в тази къща — рече Хейзън.

— Ще се помъча да забравя този факт, когато се преместя там и се опитам отново да върна дъщерите си в нея — каза мисис Хейзън. — Надявам се, че вие, мистър и мисис Странд, и вашето домочадие, към което моят мъж изпитва твърде странна привързаност, ще имате достатъчно време да се махнете оттам заедно с багажа си, преди да дойда. Надявам се, че вкусът ви към по-изискан начин на живот не ви е разглезил за скромната обстановка, в която сега ще трябва да се върнете. Аз предпочитам сама да си избирам за гости паразитите, чиито вкусове и навици са близки до моите. Не обичам китаристи, атлетки, млади жени, които живеят открито с мъже, без да са свързани законно, нито си падам по художнички — аматьорки и дребни даскали, които развяват дъщеричките си пред един стар глупак.

— Може да спрете дотук — прекъсна я Странд, като си мислеше: боже, сигурно някой изпраща ежедневен бюлетин на тази ужасна жена. — Вие сте неприятна и противна и ние си отиваме. Не ме интересува, дори да пищите толкова силно, че да ви чуят в Лонг Айланд. Хайде, Лесли. Линда, мисля, че и ти се наслуша достатъчно.

— И още как — отвърна Линда и двете с Лесли станаха.

Лесли бе престанала да плаче, когато мисис Хейзън започна да говори за тяхното семейство, и Странд забеляза, че е бясна. Но беше неподготвен, когато видя как тя се обърна и удари с всичка сила мисис Хейзън през лицето.

— Лесли! — извика Странд. — Стига толкова.

Мисис Хейзън продължи да седи, без да мръдне, без дори да вдигне ръка към лицето си, сякаш бе очаквала удара и го посрещаше с удоволствие.

— Ръсел — каза Странд, — ако послушате съвета ми, бих ви предложил да приемете любезното предложение на жена си да се самоубие.

— И на вас няма да ви се размине — промълви тихо мисис Хейзън. — Той ще ви унищожи с доброжелателността си. Някой път ще сбъркате, той ще се разочарова от вас и ще ви зареже с всичките ви надежди и планове, без да ви погледне дори. Помнете ми думата, глупави, алчни нещастници, празникът ви скоро ще свърши. — Тя подаде чашата си на Хейзън с думите: — Мисля, че бих искала още малко вино, скъпи.

С Лесли и Линда от двете му страни Странд тръгна към вратата през смълчаната зала, пълна с хора.

Излизането им трая цяла вечност.

2

Лесли крачеше твърдо, почти вдървено, с размазан по лицето грим, но с невъзмутимо и неестествено спокойно изражение. Линда се препъна, когато се изкачваха по стълбите към стаите си, и Странд успя да зърне лицето й, петната руж на бузите й изпъкваха като рани. Щом стигнаха до тяхната врата, Странд почувства, че не може да я остави да се прибере в стаята си и да прекара нощта сама.

— Ела малко при нас — каза нежно той. — Всички имаме нужда да пийнем по нещо.

Линда кимна вцепенено.

В стаята Странд се обади да донесат бутилка уиски и малко лед. Не знаеше за Линда, но той и Лесли никога досега не бяха пили от отчаяние. Линда се отпусна безжизнено на един стол, сякаш костите й се бяха размекнали. Ръцете й трепереха върху облегалките. Лесли се запъти към банята, като се извини:

— Отивам да поправя щетите от соарето.

— Тази ужасна жена — изрече Линда с треперещ глас. — А аз винаги съм се опитвала да й бъда приятелка. Знаех, че й е страшно тежко, след като синът й… — Тя избърса леко очите си с дантелена кърпичка. — Всеки път, като идвах в Париж, гледах да я видя и я канех на гости в Мужен. Какви отвратителни намеци само! — Сега беше възмутена. — Между нас с Ръсел никога не е имало подобно нещо. Боже мой, та аз не съм такава. Кажи ми, Алън, минавало ли ти е дори за миг през ума?…

— Разбира се, че не — отвърна Странд не съвсем честно.

Горката мисис Аркур — продължи Линда. — Не смяташ ли, че би трябвало да я поканим тук и…

— Мисля, че тя не би искала да види вече никого от нас — отвърна Странд. — Не и тази вечер.

— Алън, нали не смяташ, че споделям мнението на Катрин за Ръсел и неговите приятели, които кани в къщата? — В гласа й прозвуча отчаяна молба. — Не бих могла да го понеса, ако си мислиш, че…

— Линда — рече Странд, като отиде до нея и хвана ръцете й, — чуй какво ще ти кажа. Според мен ти си една от най-свестните жени, които съм срещал през живота си.

— Благодаря ти — прошепна Линда.

— Не бива да го приемаш толкова навътре. Тази жена не е в ред. Нито един нормален човек няма да повярва на приказките й.

— Тя никога не е била добра съпруга — каза Линда. — Направи живота му ад. Просто не знам как я е търпял толкова дълго. Непрекъснато го унижаваше. Езикът й е остър като бръснач. Когато човек го попиташе в компания за някое дело, с което той се занимаваше — нали знаеш, за него постоянно пишат по вестниците, непрекъснато го търсят, при него идват за съвет едни от най-важните хора в страната — от търговията, от правителството, — и когато той започнеше да обяснява някоя юридическа подробност, за която са го попитали, тя открито му се присмиваше и подмяташе: „Престани да досаждаш на гостите ни. На всички е известно, че си най-големият мошеник в тази професия.“ Мошеник! Човек като Ръсел. Разбира се, тя беше за съжаление, след като загуби сина си по този начин, а и от дъщерите нищо не излезе, но все пак всичко си има някакви граници. Веднъж на вечеря у тях беше дошъл един сенатор, много уважаван човек, но мисис Хейзън не одобряваше партията, в която той членуваше, и когато спомена, че е гласувал за един законопроект, с който тя не беше съгласна, му каза право в лицето: „вие сте един отвратителен, проклет глупак“. Как можеш да очакваш човек да живее с такава жена? А освен това, независимо какво говори, тя беше тази, която го остави, а не той.

На вратата се почука и Странд отвори на сервитьора, който носеше уискито. Наля по една солидна доза и в трите чаши и подаде на Линда нейната. Тя изпи половината на една глътка и цяла потръпна.

— Ще ти призная нещо — рече Линда. — Не го обвинявам за мисис Аркур, нито пък за другите, които е имал. Независимо от всичко, Ръсел винаги е бил самата дискретност. Каквото и да е правел, с никого не го е споделял. Бях абсолютно втрещена, когато се появи с мисис Аркур. Сигурно е бил на границата на търпението си. Дори за това кратко време тя ми стана симпатична, наистина много симпатична. Толкова е хубава и внимателна. — Тя допи питието и протегна чашата си на Странд да я напълни. — Откровено казано, радвах се за Ръсел, никога не съм го виждала толкова весел досега.

Странд чу смях от банята и се извърна озадачен. Лесли влезе в стаята, като се кикотеше, оправила отново лицето си.

— На какво се смееш? — попита той, като се помъчи да не изглежда сърдит. При състоянието, в което се намираше Линда, смехът изглеждаше безсърдечен.

— Спомних си как ударих тази жена — отвърна Лесли и продължи да се кикоти. — Това беше един от най-удовлетворяващите моменти в живота ми. Счупих си един нокът заради нея. Не очаквах, че ще я ударя. Направих го машинално. Изпитах огромна наслада. А, уиски. Тъкмо то липсваше, че да стане вечерята още по-приятна. Може да се напия тази, вечер, за да отпразнувам. Алън, разчитам на теб да ме сложиш после да си легна. Знаех, че в Европа ще бъде много интересно, но никога не съм си представяла, че ще бъде чак толкова забавно. — Тя вдигна чашата си. — За моя нокът. И за художниците аматьори, за дребните даскали и тяхното домочадие. Започвам да харесвам компаниите на по-висшите класи, съвсем сериозно, толкова са изискани.

— Добре ли си! — попита я разтревожен Странд.

— Тип-топ — отвърна безгрижно Лесли. — Тази вечер бях толкова щастлива, че ще ми стигне за цялото лято.

Телефонът иззвъня и Странд го вдигна. Беше Хейзън.

— Алън — каза той, — искам да поговоря с теб, ако не възразяваш. Можеш ли да дойдеш в стаята ми? Сам, ако обичаш. Жените добре ли са?

— Мисля, че да. Пият.

— Не ги упреквам. И аз бих сторил същото, но се боя, че ще се обади язвата ми, ако опасенията ми вече не са се сбъднали.

Странд чуваше за първи път, че Хейзън има язва. Тази вечер посъбра доста нови факти.

— Ей сега ще дойда. Оставете ми малко пиене — помоли той Лесли и Линда.

— Предай моите поздрави на любовчията — обади се Лесли. Тонът й не беше приятелски. — Ние ще бъдем тук и ще чакаме следващия бюлетин от фронта.

Откривам също и някои нови неща за жена си, мислеше си Странд, докато вървеше по коридора към стаята на Хейзън. У нея се усещаше някаква грубост, която не беше предполагал, че притежава. Можеше и да се окаже полезна за преодоляване на изненадите, които я чакаха в живота, но не беше убеден, че това му харесва.

Вратата на Хейзън бе леко открехната, Странд почука и влезе. Хейзън се беше отпуснал дълбоко в един фотьойл със смръщено лице. Все още бе облечен с всичките си дрехи, но сакото и жилетката му бяха вече смачкани. Беше разкопчал яката си и разхлабил вратовръзката си, като че ли му бе трудно да диша, и нямаше обичайния си вид на човек, готов за заседание на управителен съвет или за реч пред съдебните заседатели. Той вдигна поглед, когато Странд влезе, и прокара уморено ръка през лицето си, намръщеното изражение изчезна й на негово място се появи смущение.

— Искам да ти се извиня за тази проклета вечер — каза той. Гласът му още беше дрезгав.

— Няма нищо. И по-лошо ми се е случвало.

— На мен пък не — рече Хейзън. — Тази жена е побъркана. Би ли могъл да забравиш някога безумния й писък?

— Беше в добра форма.

— Тя умира да прави сцени. Особено с мен. Това е любимото й развлечение. — Хейзън стана и дръпна яката си, с което я разхлаби още повече. Закрачи напред-назад. — Мисис Аркур си събра багажа и си отиде. Един бог знае къде ще се запилее в този час. Нямаше да ви упрекна, ако и вие бяхте направили същото. Е, утре няма да се ходи на никакви лозя. Хубаво е, че си с мен в този тежък час. След всичките ужасни обиди. Не знам какво щях да правя тази вечер, ако не можех да си поговоря с теб. Най-напред ти дължа някои обяснения.

— Нищо не ми дължиш, Ръсел.

Хейзън поклати глава и продължи да се разхожда.

— Вярно е за Барбара. Може би не постъпих разумно, че я доведох. Забелязах, че и на Лесли нейното присъствие не беше приятно.

Значи Барбара, помисли си Странд, най-после знам името й.

— Много съм привързан към нея. А освен това наистина имаше и някои правни въпроси, които трябваше да решим. — Хейзън говореше предизвикателно. — На никого не сме пречили. Тя е чудесна жена и просто не знам как някога ще мога да й се извиня за случилото се тази вечер. Тя дойде миналата година в Щатите по работа и прекара няколко уикенда на морето. Но боже господи, през цялото време там имаше поне пет-шест човека. Моите проклети любопитни съседи. „А и, разбира се, разни приятели в Америка бързо ме осведомяват какво правиш.“ — Той изимитира гласа на жена си. — „Десетки приятели.“ И всичко, което каза за теб и за семейството ти. Как е възможно някои да си помислят нещо лошо за това, че съм се сприятелил с хора като вас и от време на време ви помагам с туй-онуй? Абсолютно непонятно ми е. Няма вече нищо свято на този свят, Алън, и никаква вяра в доброто. Само злоба. Безкрайна злоба. Акулите, дето са пили виното ми и са пирували на масата ми, са готови да разкъсат един човек на парчета само заради удоволствието да поклюкарстват десетина минути за него, което изобщо не им влиза в работата, за нещо толкова невинно като първия дъх на едно новородено. Господи, може би ще е добре да й дам тази проклета къща. По дяволите дузината приятели.

Той беше започнал да се задъхва и да крачи все по-бързо и по-бързо.

— Наистина ли ще й дадеш къщата?

— Какво друго мога да направя? Заплахите й за самоубийство не са празни приказки. След като си тръгнахте, тя ми заяви, че вече се е свързала с един адвокат в Ню Йорк — познавам го и не бих го докоснал дори с десетметрова пръчка. Всичко била написала, буква по буква, и му дала указания да се погрижи да вляза непременно във вестниците, след като тя свърши със себе си. Името ми ще бъде окаляно, както и имената на много други хора и някои чудесни бракове направо ще отидат по дяволите. Ще трябва да се съглася. Ще бъда откровен с теб. Ненавиждам тази мръсница и бих се радвал да я видя мъртва, но ще се чувствам виновен цял живот, ако тя умре заради мен, заради няколко въшливи долара и една разнебитена стара къща, която и без това след две-три години ще я отнесе морето. Ще и дам каквото иска, дори да остана без пукната пара. Но това няма да се случи. Тя е била богата цял живот, ала трябва да видиш как светят очите й, когато заговори за пари. Ще й измъкна някой стабилен млад адвокат от моята кантора и тя ще се спазари. Когато види лакомствата да се люлеят пред очите й, мисълта за самоубийство няма да я мами вече чак толкова много, дори с това да можеше да ме унищожи. Ще се спазари и още как.

— Бих искал да можех да помогна с нещо — каза Странд, разтърсен от мъката на Хейзън.

— Но ти ми помагаш — отвърна Хейзън. Изведнъж той престана да крачи и с непохватен жест прегърна Странд през раменете, после бързо се отдръпна, сякаш смутен от тази проява на обич, и продължи да се разхожда, като че ли единственият начин, по който можеше да намали болката, стиснала го за гърлото, беше да се движи. — Самото ти присъствие тук, което ми дава възможност да ти се изплача, ми помага повече, отколкото можеш да си представиш. Господи, толкова дълго съм се сдържал, без да казвам на никого нищо за жена си, нито за недостойните си деца, за нищо. Бях на границата да избухна. Моят портативен харем! Линда Робъртс, за бога! Бихме могли да прекараме на пустинен остров двайсет години и пак не би ни минало през ума дори да се докоснем. Кучката му с кучка го знае не по-зле от нас, но иска да развали всички човешки отношения, които съм имал или бих могъл да имам. Имало е… и други. Признавам си… имало, е, да. Какво друго е очаквала? Тя престана да спи с мен още преди сто години, а дори и преди това, още от деня, когато се оженихме, като че, ли опитвах да се любя с буца лед. Преди да се оженим, не беше така, когато бащите ни — те бяха съдружници във фирмата — решиха, че няма да е зле да задържат парите в семейството, и си затваряха очите пред факта, че техният почтен син и излизаща за пръв път в обществото дъщеря се чукат под носа им. Боже, колко различна беше тя тогава, човек можеше да си помиели, че е най-страстната жена в леглото след Клеопатра. Но щом сложи халката на пръста си, когато се приближавах до нея, държеше се тъй, сякаш се опитвах да изнасиля монахиня. Как изобщо успяхме да създадем три деца, е едно от най-загадъчните неща в този проклет живот. И ето какво излезе накрая от тях, макар че вината за това може би не беше изцяло тяхна, при такава майка, изпълнена със злоба към баща им и безумно влюбена в рожбите си. Никога не можеше да им се угоди; и трите получиха по едно ферари още на осемнайсет години. Три ферарита, паркирани пред входа! Можеш ли да си представиш подобно нещо? Никой от тях не завърши колежа си. Тичаха при майка си разплакани, че учителите не били справедливи към тях, или че съучениците от класа не им допадали, или че през зимата искат да заминат за Европа с любовниците си. Любовниците в случая с любимия ми син бяха явно от мъжки пол. А на мен направо ми се смееха, когато се опитвах да ги вразумя. Майка им се смееше в един глас с тях. Причината не беше само в парите. Като гледах децата на мои приятели, които имат десет пъти повече пари от нас, и виждах, че са амбициозни, изпълнени с чувство за отговорност граждани, с които всеки баща би се гордял, и ги сравнявах с децата, които носят моето име, просто ми се плачеше. Отгоре на всичко да обвинява мен за смъртта на момчето! Аз трябваше да замина за Сан Франциско за няколко дни и си помислих, че ще бъде добре за него да дойде с мен, поканих го, но ми каза, че бил зает и не можел. Зает! Боже господи, та той само се мотаеше из къщи по цял ден. Никога не си правеше труда да си съблече пижамата или поне да се обръсне. Брадясал приличаше на някой отшелник. Твоите деца са различни и на теб сигурно ти е трудно да разбереш какво ми беше, но трябва да ти кажа, че се чувствах все едно пия отрова ден след ден, година след година. И ако си мислиш, че тя ме остави на мира, след като ме напусна и замина за Европа, много бъркаш. Обсипваше ме с писма, пълни с всякакви заплахи и обвинения, и най-ужасни гнусотии, не можеш нито за миг да си представиш колко деградирал е мозъкът на тази жена, като клоака е, честно ти казвам. Ако пощенските служители бяха отворили поне едно от писмата й, сигурно щяха да я арестуват, че изпраща нецензурни неща по пощата. Отначало й отговарях, като се опитвах да я убедя да престане, но се оказа безнадеждно. Би ли могъл да си представиш дори в най-невероятните си сънища, че това цвете на нюйоркското общество, тази възпитаничка на най-луксозния пансион в Швейцария ще напише със собствената си ръка на мъжа си и на бащата на своите деца, че е смрадлив долен мерзавец и лъжец, на когото трябва да отрежат тестисите и да му ги натъпчат в устата за вечеря? Накрая просто започнах да хвърлям писмата й, без да ги отварям, като я предупредих, че няма да се обаждам, когато ме търси по телефона. Почакай само да разбера кой в кантората й е казал, че съм в Тур. Който го е направил, така бързо ще бъде уволнен, че ще ахне, и ще се постарая никога повече да не си намери работа в този бранш.

Внезапно Хейзън престана да се разхожда, просна се на едно кресло, пламнал и задъхан, и се разрида.

Странд бе отстъпил към стената, за да не пречи на едрия мъж, който кръстосваше като разярен слон хубавата стая със стари провансалски мебели и тапети на цветя. Стоеше като закован на мястото си, зяпнал от ужас, съжаление, безпомощност, страх и мъка, докато огромният човек изливаше в безумен порой от думи вината си, омразата си, разбитите си надежди. В момента Странд не можеше да говори, беше неспособен да протегне ръка за помощ или просто да покаже привързаност към човека, който вероятно — така му се струваше поне — никога нямаше да се съвземе, обзет веднъж завинаги от някаква лудост, не по-малко пагубна от тази на жената, която я беше причинила. Плащам си за лятото, мина му през ума. Но защо аз? После се засрами от мисълта си.

Моля те — промълви Странд. — Всичко свърши.

— Нищо не е свършило — рече Хейзън. Той беше започнал да стене, чуваше се приглушен, зловещ сопран. — Никога няма да свърши. Върви си. Моля те. Прости ми и си върви.

— Отивам си — каза Странд, изпитвайки облекчение, че може да излезе от стаята и да се махне от изблиците на Хейзъновата скръб. — Трябва да вземеш успокоително или приспивателно.

— Никога не държа подобни неща подръка. Изкушението би било прекалено голямо — отговори Хейзън, без да вдига глава, но вече с по-спокоен глас.

— Мога да ти донеса нещо. Някакво хапче.

— Хапче. — Хейзън се изсмя грубо. — Има един лек. Цианид. Благодаря все пак. Върви си.

— Добре. — Странд тръгна към вратата. — Ако имаш нужда от мен през нощта, само ми се обади.

Хейзън го погледна със зачервени очи, като едва движеше устните си.

— Прости ми, приятелю — каза той. — Не се безпокой. Ще се оправя. Няма да ти се обаждам.

Странд излезе и се запъти към стаята си, изтощен и разнебитен. Затворниците на Екатерина Медичи не са били единствените, подлагани на публични мъчения в долината на Лоара. Лесли беше оставила отключено и той влезе. Светеше само една лампичка, а Лесли си беше легнала и спеше — похъркваше тихо, което й се случваше само когато е болна. Той се съблече безшумно, но дори насън жена му го усети и отвори очи. Тъкмо пристъпи към своето легло, когато тя протегна ръка.

— Моля те — прошепна Лесли, — поне тази нощ.

Той се поколеба, но само за миг. Ако някога настъпва такъв момент, когато човек изпитва нужда да усети топлината на обичано познато тяло до своето, то този момент беше сега. Отпусна се до нея и я прегърна в тясното легло.

— Нищо не казвай — прошепна тя, — нищичко.

Започна да го гали леко. После се любиха нежно, като оставиха желанието и признателността да изличат хаоса от вечерта.

Лесли заспа веднага. Той остана буден, без да може да мигне, а сърцето му биеше лудешки, превърнало се изведнъж в самостоятелна и непокорна част от тялото му. Не, помисли си той, не може да бъде. Впрегна волята си, за да усмири блъскането в гърдите, но сърцето му продължи да тупка неравномерно, ръководено от някакви си свои злокобни сигнали. Въпреки всички усилия дишането му ставаше все по-шумно, докато накрая се превърна в стенание и той почувства, че се задушава. Надигна се с неуверени движения и се промъкна в тъмнината, опитвайки се да се добере до банята, където беше тоалетната му чантичка с шишенцето нитроглицерин. Блъсна се в един стол, строполи се на земята и изохка, неспособен да стане.

Лесли се събуди от шума и в следващия миг стаята се обля в светлина. Тя се спусна с вик от леглото и коленичи до него.

— Лекарството ми… — промълви той, както охкаше.

Лесли скочи и се втурна в банята. Странд видя как лампата светна, чу тракане на шишенца, шуртене на вода. Запълзя по пода, успя да седне и облегна гръб на един стол. Лесли отново приклекна до него, подпря главата му с ръка, пъхна една капсула в устата му и наклони чаша към устните му. Странд отпи жадно и почувства как капсулата слезе в гърлото му.

Опита да се усмихне успокояващо.

— Ще ми мине.

— Не говори.

Внезапно шумното му дишане утихна. Пристъпът, ако това наистина беше пристъп, бе преминал.

— Готово — рече той и се изправи. Малко се олюляваше, но промълви: — Студено ми е, трябва да си легна.

Почувства се глупаво, както стоеше така гол.

Тя му помогна да се добере до леглото и той се строполи върху него.

— Искаш ли да повикам лекар?

— Няма нужда. Искам само да спя. Моля те, легни до мен, угаси лампата и ме прегърни.

Тя се поколеба за момент, после остави чашата и шишенцето с лекарството на нощното шкафче, угаси лампата и легна до него.

Когато се събуди на сутринта, чувстваше се превъзходно. Сложи ръка на гърдите си и се зарадва, че едва усеща равномерния пулс под ребрата си.

Двамата с Лесли закусваха, когато телефонът иззвъня. Тя отиде да го вдигне. Застанала до масичката, на която стоеше телефонът, изглеждаше освежена и подмладена на утринната слънчева светлина с дългата си коса, разпиляна по раменете й. Като, я наблюдаваше, Странд се почуди на женската издръжливост.

— Естествено, Ръсел — казваше тя — Напълно разбирам. Не се безпокой, ще се приготвим само за един час. — Остави слушалката, върна се на масата и си намаза кифла с масло. — Тази сутрин се връщаме обратно в Париж — рече Лесли. — Предполагам, че долината на Лоара е позагубила чара си за нашия домакин.

— Как ти се стори?

— Нормално. А как беше, когато го видя снощи? — Тя го погледна над чашата си с кафе.

— По-добре да не знаеш — отвърна Странд.

— Зле ли?

— Възможно най-зле. Противно и тъжно. Ако искаш да знаеш истината, накара ме да съжалявам, че изобщо сме го срещнали.

— Толкова ли беше зле? — попита замислено Лесли.

— Не можеш да си представиш.

— Нахвърли ли се върху теб?

— Не лично върху мен. Просто върху целия свят. — Той стана от масата. — Ако трябва да сме готови след час, по-добре вече да стягам багажа и да се обличам.

Пътуването до Париж беше мрачно. Оказа се, че Лесли не е чак толкова издръжлива, колкото Странд си мислеше. Вечерта най-после взе своята жертва. След закуска тя се разкашля нещо, и изглежда, имаше треска, очите й се насълзиха, а носът й потече. Оплака се, че умирала от студ, макар че се беше навлякла и денят бе топъл.

Хейзън шофираше, облечен в безупречния си делничен костюм и външно спокоен. Едва бяха минали покрайнините на Тур и Странд започна да съжалява за среднощното бягство на мисис Аркур. Хейзън караше като луд, на места се движеше бавно, но лашкаше колата по пътя, после натискаше рязко педала на газта, за да изпревари някой камион на завоите без никаква видимост, като ругаеше под носа си другите шофьори, сякаш му бяха смъртни врагове. Не са му необходими хапчета, за да се самоубие, мислеше си Странд, хванал потната ръка на Лесли, двигателят ще му помогне. И ние ще си отидем покрай него. През цялото пътуване, докато главите им подскачаха от внезапните и неочаквани ускорения на колата, а телата им се люшкаха ту на едната, ту на другата страна, когато Хейзън изяждаше завоите, Лесли седеше, притиснала крака в пода, и не мърдаше. Облечена в елегантен костюм, Линда беше на предната седалка до Хейзън и спа през целия път, сякаш предугаждаше, че тази сутрин ще загине, и бе решила да умре в блажен унес. Тя каза на Страндови, че не е мигнала цяла нощ, и изглежда, държеше на всяка цена да се яви пред своя Създател добре отпочинала и във възможно най-хубавия си вид.

Някак си оцеляха по време на пътуването и когато спряха рязко пред хотел „Крийон“ и миризмата на изгоряла гума възвести пристигането им, Линда отвори очи и каза:

— О, ние пристигнахме. Какво приятно пътуване, Ръсел. Така добре си поспах.

— Тия френски шофьори — рече Хейзън. — Чудно ми е как са живи още.

— Ръсел — обади се Странд, когато всички слязоха от колата, — за последен път се возя с теб.

Хейзън го изгледа озадачен.

— Не разбирам за какво говориш.

Беше време за обяд, но Хейзън се извини, че трябвало незабавно да отиде в службата си. Той махна на едно такси и скочи в него, без да се сбогува. Лесли каза на Странд, че не й е добре, и иска да си полегне следобед. Странд, който не гореше от желание да обядва сам с Линда точно този ден, се оправда, че и той не бил на себе си и щял да обядва с Лесли горе в стаята. Сутринта преди три дни, когато тръгнаха така въодушевени от Плас дьо ла Конкорд, сега му изглеждаше като някакъв далечен смътен спомен.

Щом спряха на рецепцията, за да си вземат ключа от стаята, портиерът даде на Странд една телеграма. С чувството, че каквото и да е съдържанието й, сигурно е нещо лошо, той се поколеба, преди да я отвори. Порази го, че в този момент ръцете му треперят. Нямаше да се учуди, ако беше смъртен случай. Прочете я един път. После още веднъж. Беше от Елинор:

Без да се вълнува, Странд машинално погледна датата на телеграмата. Беше изпратена от Лас Вегас и бе пристигнала предната вечер. Сигурно е дошла, когато мисис Хейзън влезе в ресторанта в Тур. Едни бракове свършват. Стоп. Други започват. Стоп.

— Какво пише? — попита разтревожена Лесли.

Странд й подаде телеграмата. Буквите върху тънката хартия бяха бледи и Лесли трябваше да я поднесе съвсем близо до очите си, за да я прочете.

— О, боже! — промълви тихо тя и се отпусна на едно от креслата във фоайето. — Лас Вегас. Какво ли им е хрумнало? Това изобщо не е в стила на Елинор. Толкова е изтъркано. И защо е трябвало да бягат така? Мислиш ли, че това момче има нещо за криене?

— Съмнявам се.

— Защо не са почакали поне да се приберем? Боже господи, остават само няколко дни.

— Може да са искали да го свършат, докато ни няма — отговори Странд. — За да не ги караме да вдигат много шум. Сега сватбите не са като по наше време.

Родителите на Лесли бяха настоявали да направят църковна сватба и официален обяд, и той още си спомняше целия ден като ужасно мъчение. Дни наред след това лицето му изглеждаше сковано от усилието да се усмихва фалшиво на стотиците хора, които се надяваше да не види никога повече. Въпреки това беше малко разочарован от дъщеря си и забеляза, че и Лесли е засегната. Елинор бе открито и прямо момиче и в постъпката й имаше нещо тайно и подозрително. Той споделяше ужаса на Лесли от крещящите фабрики за бракосъчетания на Лае Вегас.

— Дори не знаем къде е — каза Лесли и очите й, зачервени и бездруго от простудата, се напълниха със сълзи, — за да можем поне да им се обадим и да ги поздравим. И нито дума за Каролайн и Джими. Все едно напълно е забравила, че има семейство.

— И без това вече нищо не можем да направим — рече Странд. — Сигурно, като се върнем, ще ни обяснят защо е било всичко. Хайде да се качваме. Изглеждаш по-зле, отколкото ако беше само настинала. Ще повикам лекар.

— Трябва да е силно предчувствие — каза Лесли, стана и тръгна към асансьорите. — Всеки път, преди да се случи нещо неприятно, аз се разболявам. — Обикновено Странд се усмихваше, когато тя заговаряше за предчувствията си, но днес не го направи. — Изобщо не трябваше да предприемаме това пътуване — добави Лесли. — Нямаше да стане така, ако си бяхме там.

Горе той й помогна да се съблече и да си сложи пеньоара, след което тя се пъхна вече трепереща в леглото.

Тъкмо когато лекарят си тръгваше, след като им каза, че според него Лесли има остро възпаление на бронхите и я съветва да полежи няколко дни и да пие лекарството, което ще й предпише, телефонът иззвъня. Беше Линда.

— Алън, днес следобед тръгвам за Мужен. Смяташ ли, че Лесли е достатъчно добре, за да дойдете с мен? Слънцето ще й се отрази чудесно.

— Съжалявам — отговори Странд, — докторът каза да лежи.

— О, колко неприятно! — Но от тона й Странд разбра, че изпита облекчение. И той чувстваше същото. Като че ли съвместното им преживяване бе оставило грозни белези по тях и те щяха да им напомнят прекалено живо за сцената, която всички се опитваха да забравят. — Ще остана — добави Линда, — ако смяташ, че мога да помогна с нещо.

Но от начина, по който го каза, бе сигурен, че тя иска да замине — и то сама.

— Благодаря ти, Линда. Не е необходимо. Приятно и спокойно прекарване на юг.

— Ще ви се обаждам — рече тя. — Ако видите Ръсел, преди да отлети за Саудитска Арабия, кажете му къде съм и да не се безпокои — ще се върна в Париж навреме, за да се приберем заедно в Щатите.

Странд затвори и изпита съжаление, че самолетът изобщо е бил изобретен. Като подходящ край на почивката, не би се учудил, ако свършат някъде по средата на океана.

Лекарството, което бе предписал лекарят, изглежда помагаше. Пристъпите на кашлица понамаляха, а след едно денонощие и температурата й спадна. Хейзън не се обади да се сбогува. Странд се опита да се свърже с Джими в Ню Йорк и с Каролайн В Лонг Айланд, но у тях никой не отговаряше, макар че въпреки часовата разлика той позвъни на Джими в седем сутринта, нюйоркско време. Мистър Кетли вдигна телефона във вилата и каза, че Каролайн не се е прибирала цял ден, била го предупредила, че е канена на вечеря. Дори да знаеше за сватбата на Елинор, мистър Кетли нищо не спомена.

Странд прекарваше повечето време в стаята с Лесли, с удоволствие четеше и слушаше малкия транзистор, който Хейзън им бе купил при престоя на летище „Шанън“72 — В поредицата „Франс мюзик“ непрекъснато предаваха хубава музика — Бетховен, Бах, Шуберт, лекове от други векове правеха дните приятни и за двамата. Лесли го попита дали не смята, че трябва да се обадят на мисис Аркур, но Странд каза, че би било по-разумно да й дадат време да излекува раните си, и й написа кратка бележка, която искаше да бъде сърдечна и приятелска, но се опасяваше, че в действителност звучи надуто. Не беше лесно да я съчини. Дори само заради присъствието си на масата, когато мисис Хейзън се нахвърли върху нея, той се чувстваше виновен. Изпрати писмото до парижката кантора на Хейзън, макар че не бе изключено мисис Аркур да я е напуснала и никога повече да не стъпи там.

На третия ден Лесли бе достатъчно добре, за да излиза, и те обядваха в „Максим“ съвсем близо до хотела, после отидоха в музея „Жю де Пом“, където бяха посрещнати от слънчевите картини на импресионистите. Лесли каза, че няма да е лошо да купят от Франция сватбен подарък на младоженците. Погледнаха в няколко магазина, но всичко, което видяха, беше невероятно скъпо, и трябваше да оставят това за „Блумингдейл“73, щом се върнат в Ню Йорк.

Когато се прибраха в хотела, намериха бележка от Ръсел Хейзън. Той се бе обадил, докато са били навън, и искаше да му позвънят в кантората. Беше оставил номера.

Странд се обади от тяхната стая. Хейзън говореше бързо и припряно. Служебният му тон, помисли си Странд.

— Върнах се малко по-рано, отколкото очаквах, Алън — каза той. — Бих искал да тръгна за Ню Йорк не по-късно от утре на обяд. Ще трябва да остана до късно в кантората довечера, но ако с Лесли и Линда нямате нищо против да ме изчакате, бих искал да вечеряме заедно в хотела.

— Ние нямаме нищо против — отговори Странд, — но Линда е в Мужен.

— Ах, тази вятърничава жена! — ядоса се Хейзън. — Човек не може да я върже на едно място. Ще й се обадя по телефона и ще й кажа да си размърда задника и утре до обяд да бъде тук, ако иска да пътува безплатно до вкъщи. — Странд забеляза, че от вечерта в Тур речникът на Хейзън се бе повлиял (надяваше се, не завинаги) от пороя сквернословия между него и жена му. — Ще се обадя и на Конрой да съобщи на децата ви кога приблизително ще пристигнем, за да могат да дойдат да ви посрещнат.

— Много мило от твоя страна — рече Странд. — Но кажи на Конрой да не си прави труда да търси Елинор. Тя се е омъжила преди няколко дни в Лас Вегас и сега кара медения си месец, но не ни е писала никакъв адрес.

— Боже господи — Лас Вегас! — възкликна Хейзън. — В днешно време дечурлигата какво ли не правят за свое удоволствие! Е, и как се чувствате?

— Като зашеметени сме.

Хейзън се засмя.

— Разбирам. Надявам се, че е щастлива.

— Във възторг е, така пише в телеграмата. Поне засега.

Хейзън пак се засмя.

— Е, добре тогава, предай моите поздравления на майката на младоженката. Ще гледам да се прибера в хотела около девет довечера. Устройва ли ви?

— Добре, в девет — каза Странд.

— Как е той? — попита Лесли, когато Странд затвори.

— Господарят се върна — отговори. — И започна да се разпорежда.

Когато Хейзън влезе в ресторанта на хотела с петнайсет минути закъснение, изглеждаше измъчен и имаше сенки под очите. Дрехите му бяха много смачкани, сякаш бе летял от Мала Азия с тях и не бе имал време да се преоблече. Беше небръснат и по брадичката и бузите му бе набола сива четина, която му придаваше странно изпаднал вид, като някой семеен портрет на изтъкнат прародител, обезобразен от деца вандали. Интересно, помисли си Странд, когато стана да го поздрави, колко ли години може да издържи един нормален човек при такава програма? Но Хейзън се усмихна сърдечно, като откри равните си здрави зъби. Той разтърси ръката на Странд и се наведе да целуне Лесли по бузата, преди да се отпусне тежко на един стол срещу тях.

— Сега имам нужда от нещо за пиене.

— Свърза ли се с Линда?

— Тя ще ни чака утре на летището. Малко се подвоуми, но ще дойде. Едно мартини, моля — каза той на сервитьора.

— Как мина в Саудитска Арабия? — попита Странд.

— Само си загубих времето — намръщи се Хейзън. — С тях се работи още по-трудно, отколкото с французите. Може да имат часовници, но изглежда не познават времето. Освен това има една дузина роднини на разните там принцове в пустинята, през които трябва да минеш, като раздаваш пари наляво и надясно, ако искаш да се уреди нещо. Щях да свърша същата работа, ако бях отишъл с Линда на юг. Как приемате новината за Елинор?

— Със сътресения.

Хейзън се засмя.

— Той е симпатично момче.

— И аз така мислех, докато не чух за Лас Вегас — рече Лесли.

— Не е важно как започва един брак — каза Хейзън нравоучително, — а как свършва. — Той пак се намръщи, сякаш си припомни края на собствения си брак. Отпи със задоволство от мартинито, което сервитьорът беше сложил пред него. — Имах нужда от това. В Саудитска Арабия за един коктейл те хвърлят в затвора или те бият с камшици, или ти отсичат ръката, изобщо най-приятното нещо, което им хрумне в момента. После иди, че работи с такива хора. И всички от така наречения цивилизован свят — американци, англичани, французи, японци, ще се изпотрепят кой да пробие. И когато накрая работата стане, случилото се в Иран ще изглежда като църковен пазар в сравнение с нея. Помнете ми думата. — Той отново отпи навъсено. — Аз предупредих моите клиенти да се откажат и да си вложат парите в нещо по-сигурно, като например патент за „перпетуум-мобиле“. — Той се засмя на собствената си самонадеяност. — Е, стига за моите работи. Имате ли някаква представа какво смятат да правят младоженците, къде ще живеят и прочие?

— От телеграмата знаем само, че Елинор е напуснала работа.

Хейзън кимна сериозно.

— Помислих си го, когато изпратих момчето в Джорджия.

— В Джорджия ли? — попита Странд. — Какво общо има тук Джорджия?

— Знаете, че той непрекъснато говореше как иска да зареже бизнеса на баща си и да започне да издава вестник в някой малък град и че братята му щели да го финансират до известна степен, за да се отърват от него.

— Спомням си такова нещо — каза Странд.

— Ами в Джорджия има град на име Греъм, преди не беше голям, но сега в него се преместиха от север две големи предприятия — електронна компания и фабрика за опаковки, и градчето започна да се разраства с невероятни темпове, и там моята кантора представляваше издателя и редактора на местния ежедневник в едно дело за клевета. Аз отидох и сам се заех с него, понеже беше въпрос за свободата на печата и беше важно, и ние го спечелихме. Сприятелих се с този човек, беше родом от Джорджия, завършил колеж в Атина74 и така нататък, но бе стрелян заек и ми стана симпатичен. Той чувства, че вече е взел да поостарява и да не издържа на ежедневната въртележка, повика ме съвсем изненадващо и ме попита дали не познавам някое умно и амбициозно, младо, момче с малко пари, не много, което да поеме работата и да получава част от печалбата. Така се случи, че само преди няколко дни се бях видял с Джанели и Елинор и бяхме изпили заедно по едно питие, и Джанели пак повтори пред мен, че би искал да вземе някой местен вестник, ако може. Елинор заяви, че по-скоро ще стане перачка в Ню Йорк, но любовта побеждава всичко, както са казали римляните, и предполагам, затова е напуснала работата си. Сигурно вашият нов зет е направил силно впечатление на моя приятел в Греъм.

— Джорджия! — възкликна Лесля със същия тон, с който бе възкликнала „Лас Вегас“, когато прочете телеграмата.

— Градчето е хубаво и чисто — каза Хейзън. — Ще ви хареса. — После се усмихна. — За една седмица.

— Съмнявам се, че Елинор ще изкара и толкова — рече Лесли с помръкнало лице. — Не я виждам в боровите гори на юга след Ню Йорк.

— Ние, северняците, трябва да свикнем с мисълта, че цивилизацията не свършва с границите на Вашингтон, окръг Колумбия — рече Хейзън. — Не гледай толкова мрачно, Лесли. Не е дошъл краят на света. Ако нищо не излезе, и двамата са млади и силни и ще опитат друго. Поне няма да прекарат живота си с мисълта: имахме възможност, но ни достраша да рискуваме. Като говоря за възможности, се сетих, че преди един-два месеца мисис Аркур получи предложение да преподава международно право в университета „Джордж Уошингтън“ и тя реши да приеме. — Хейзън го съобщи съвсем сухо, сякаш съобщаваше новини за някой случаен познат.

— Не се съмнявам, че ще има голям успех на всички правителствени приеми — каза Лесли.

Хейзън я изгледа подозрително, долавяйки ехидност в думите й, но Лесли само мило се усмихваше.

Сервитьорът, който стоеше до масата и чакаше да прекъснат разговора, им подаде менюто. Хейзън погледна своя лист, после го хвърли на масата и стана.

— Моля да ме извините, твърде уморен съм, за да ям. А ако изпия още една чаша, ще трябва да ме изнесат на ръце. Отивам да си легна. Денят беше дълъг. Мисля, че няма да е зле да бъдете готови към десет и половина утре сутринта. Казаха, ми, че нахлувал студен въздушен фронт и следобед може да затворят летището. Радвам се да видя, че изглеждаш така добре, Лесли. Онзи ден беше малко „светнала“. Лека нощ и приятно спане.

Той се придвижи към вратата, привел рамене като старец.

Поръчаха си вечерята и я изядоха мълчаливо.

Срещнаха Линда на летището. Тя изглеждаше добре, имаше тен, но беше изнервена.

— Не ме бива да сменям разписанията си — оплака се тя. — Сигурна съм, че съм сложила в багажа само неща, от които нямам, нужда. Това изобщо не е в стила на Ръсел. Обикновено той е надежден като швейцарските железопътни линии.

След като я целуна набързо за поздрав и каза: „Радвам се, че успя да дойдеш“, Хейзън отиде да се обади за последен път в кантората си.

Денят бе студен, препръскваше, и от време на време през летището задухваше силен вятър. Докато вървяха към самолета, Странд погледна със съмнение мрачното небе. Времето отговаряше на настроението му. Застудяваше. Хейзън ги бе предупредил. Вероятно пътуването щеше да бъде лошо. Хубавото време не би подхождало за края на тази почивка. Като се качваха в лъскавия малък самолет, Странд се побоя да не би Лесли точно в този момент да вземе да каже, че пак има лошо предчувствие. Но тя разговаряше весело с Линда, и не даваше никакви признаци, че хилядите километри бурно небе пред тях я изпълват с някакви опасения.

Полетът ги раздруса добре, но нищо повече. Лесли и Линда дремеха, Странд четеше, а Хейзън пишеше. Когато спряха да заредят на „Шанън“, Хейзън не предложи да им вземе никакви подаръци, но Лесли купи един розов вълнен шал за Каролайн, макар че според Странд тя едва ли щеше да може да го носи много често при мекия климат на Аризона.

Пристигнаха в Ню Йорк навреме и Хейзън бързо ги преведе през митницата — инспекторът почтително им махна да минават, без да ги кара да си отварят багажа. Конрой, Джими и Каролайн ги чакаха. Лесли ахна, като видя Каролайн. Тя имаше превръзка на носа, лицето й беше подуто, а едното й око бе затворено и посиняло.

— Господи, Каролайн — извика Лесли, като се прегърнаха, — какво си направила?

— Нищо няма, мамо — отвържа Каролайн. — Изглежда ужасно, но всъщност само съм се одраскала малко. Онази вечер се прибирахме с Джордж с колата и докато чакахме на един светофар, някакъв идиот ни удари отзад и аз си блъснах главата в таблото.

— Знаех си аз, че не трябва да те пускаме да излизаш с това момче — каза Лесли, — той кара като луд.

— Той не беше виновен, мамо — запротестира Каролайн. — Та ние дори не бяхме в движение.

— Все едно — рече Лесли.

— Не го приемай толкова навътре, мамо — обади се Джими. — Какво е едно насинено око за приятели?

— Не се радвай толкова, млади момко — сгълча го Лесли, — могла е да се обезобрази за цял живот.

— Е, нали не е — отвърна Джими. — Как прекарахте?

— Чудесно — побърза да отговори Странд, тъй като много искаше да избегне семейната разправия пред другите.

— Ходи ли на лекар? — обърна се Хейзън към Каролайн.

— За какво ми е лекар? — отвърна сърдито Каролайн, сякаш чувстваше, че несправедливо я гълчат.

— Конрой — каза Хейзън, — няма да ходим на Острова. Отиваме в Ню Йорк да заведем тази млада госпожица на лекар. Името му е Леърд и той е един от най-добрите в тази област.

— Защо направо не извикаме линейка със сирена и разните там системи — подметна саркастично Каролайн — и не закараме ужасно осакатената нещастна млада и красива жертва в болница, където група специалисти по травматология и сърдечна хирургия чакат да спасят живота й?

— Не се прави на толкова умна, Каролайн — намеси се Лесли. — Мистър Хейзън е прав.

— Всички го приемате прекалено сериозно — каза Каролайн като малко момиченце, — а няма защо. Случило се е преди близо двайсет и четири часа и още съм жива.

— Стига вече — сряза я Лесли. — Отсега нататък млъквай и прави каквото ти казват.

Каролайн изсумтя.

— Мразя лекарите — рече тя, но Лесли я хвана здраво за ръката и я поведе към изхода с Хейзън от другата й страна.

Странд тръгна зад тях с Джими и Линда.

— Ти какво знаеш за това? — попита той Джими.

— Нищо. Аз самият научих едва преди петнайсет минути, когато я видях. Дойдох от Ню Йорк, а Конрой докара Каролайн от Острова. Мама просто прекалено го прави на въпрос, а Хейзън пък иска да покаже каква голяма клечка е и ръководи всичко както винаги.

— Е — обади се Линда, — поне не си е избила зъбите. И за това трябва да сме благодарни. Тя има хубави зъби.

— Ще помоля Конрой да ме остави в службата — додаде Джими. — Казах, че излизам само за няколко часа.

— Не мислиш ли, че трябва да останеш със сестра си в такъв момент?

— О, тате, моля ти се — отвърна нетърпеливо Джими, — за едно насинено око?

— Как върви в службата? — попита Странд и смени темата, тъй като не желаеше да спори със сина си. Не бе успял да излезе наглава с него, откакто Джими бе навършил дванайсет години.

— Все още опипвам почвата — отговори Джими. — Попитай Соломон. Той знае по-добре от мен. Все едно, каквото и да смята, на мен работата ми допада.

Странд тъкмо се канеше да му каже, че не му харесва как изпуска думата „мистър“, когато говори за Соломон и Хейзън, но изведнъж се сети за телеграмата на Елинор. Покрай вълнението около нараняването на Каролайн тя съвсем му бе изскочила от ума.

— Виждал ли си Елинор? — попита той.

— Не — отвърна Джими. — Миналата седмица говорихме по телефона.

— И какво ти каза?

— Нищо особено — отговори небрежно Джими. — Същото както винаги. По гласа ми се било познавало, че не се наспивам достатъчно. Понякога ми идва наум, че тя се мисли за моя майка, а не за сестра.

— Каза ли ти, че ще се омъжва?

— Защо да казва такова нещо? — Джими изглеждаше искрено учуден.

— Защото се е омъжила преди четири дни. В Лас Вегас.

Джими се спря насред път.

— Майко мила! Сигурно е била пияна. Обясни ли ви защо?

— Хората обикновено не пишат такива неща в телеграма — отвърна Странд. — Изобщо цялото семейство е прекарало една наситена седмица.

— Не е лъжа. — Джими поклати смаян глава.

Те продължиха към мястото, където Конрой прибираше багажа им в колата пред входа.

— И къде са сега? Бих искал да й се обадя и да й кажа, че нейният любещ брат й честити събитието.

— Не можеш да й се обадиш. Не ни е писала къде са.

Джими пак поклати глава.

— Ама, че е потайно това момиче. Страшно потайно. — Той сложи внимателно ръка върху ръката на баща си. — Аз не бих се тревожил, тате. Всичко ще бъде наред. Джузепе е добро момче. Сигурно знаят какво вършат. Ще си имаш една малка тайфа ангелски бамбинчета, които да друсаш на коленете си.

— Просто нямам търпение да дочакам този миг — каза мрачно Странд, като се качваше в големия мерцедес, където другите се бяха настанили вече.

На лицето на Каролайн бе застинало упорито изражение и тя имаше нелеп вид с превръзката на носа и с подутото си посиняло око. Той се наведе и я целуна.

— Милото ми момиченце — промълви тихо.

— Моля ти се, остави ме на мира — процеди Каролайн и се отдръпна.

Групата, която потегли към града с голямата кола, не беше от най-щастливите.

Когато колата навлезе по моста в Манхатън, на Странд му хрумна, че от първата вечер, когато Хейзън дойде у тях, олюлявайки се, окървавен и зашеметен, той си има повече работа с лекари, отколкото през който и да било друг период от живота си.

3

Естествено, мислеше си Странд, докато слушаше лекаря, който им говореше бързо с маниера на най-добрия в професията, естествено, че е по-зле, отколкото изглежда. Бе настъпил такъв период, когато всичко е по-лошо, отколкото изглежда.

— Костта е доста раздробена и лявата преграда е запушена — каза лекарят на Лесли и Странд в елегантния си кабинет на Парк Авеню, където ги повика, след като видя рентгеновите снимки и прегледа Каролайн, която остави в съседната стая с някакъв асистент, за да й направи нова превръзка и да й вземе кръвна проба.

— Боя се, че това означава операция — продължи лекарят. Изобщо нямаше вид, че се бои. Ах, този английски език, помисли си Странд, е неговите учтиви двусмислици. — Ще трябва да изчакаме няколко дни, докато спадне отокът. Ще запазя операционната. В случай, че сте съгласни.

— Разбира се, че сме съгласни — отвърна Лесли.

Странд кимна.

— Ще трябва да остане само едно денонощие — добави лекарят. — Няма никакви причини да се тревожите, мисис Странд.

— Мистър Хейзън ми каза, че тя е във възможно най-добрите ръце — рече Лесли.

— Милият Ръсел. — Доктор Леърд се усмихна на този косвен израз на доверие. — А през това време ви съветвам да сложите младата госпожица да лежи и да я накарате да мълчи. Прекалено смела е за сметка на своето собствено добро. В Ню Йорк ли ще останете, или ще отидете във вилата на Ръсел на Острова?

— Ще бъдем в Ню Йорк — отговори бързо Лесли.

— Добре. Колкото по-малко се движи, толкова по-добре. — Той стана, за да покаже, че разговорът е свършил. Най-добрият лекар в професията няма време за празни приказки. — Ще ви се обадя, като уредя всичко в болницата „Ленъкс Хил“, тя се намира на две крачки оттук, на Седемдесет и седма улица, и ще ви кажа кога да доведете момичето. — Той ги изпрати до приемната, където седяха Линда и Хейзън. Линда нервно прелистваше някакво списание, а Хейзън зяпаше с безизразно лице през прозореца.

— Ръсел — рече лекарят, мога ли да ти кажа две думи в кабинета си?

Хейзън стана и излезе с него. Линда остави списанието и погледна въпросително Странд.

— Има известни усложнения — каза Странд. — Ще трябва да й направи операция.

— О, боже — възкликна Линда, — горкото момиче!

— Лекарят ни увери, че няма причини за безпокойство — обади се Лесли. — Сигурна съм, че си знае работата.

— Каролайн знае ли?

— Още не.

— Надявам се, че няма да се разстрои много.

— Когато чуе, че ако иска да диша нормално отсега нататък, трябва да я оперират, сигурна съм, че ще прояви благоразумие — каза спокойно Лесли.

Още чакаха Каролайн, когато Хейзън излезе. От изражението му не можеше да се разбере за какво се е отнасял личният му разговор с лекаря.

— Доктор Леърд спомена ли нещо, което не е казал на нас? — попита Странд.

— Нищо важно — отговори Хейзън. — Той няма време да лъже. Не, само ми каза, че в такива случаи с млади момичета, когато и без това се налага да оперира, винаги има възможност, ако пациентката иска, да направи в същото време и малка козметична корекция.

— Какво означава това? — попита подозрително Странд.

— Да направи носа естетически по-приятен за окото, така се изрази. Той прави много пластични операции и доколкото знам, клиентелата му е доволна.

— Защо не ни го каза на нас? — попита Странд.

— Според него понякога родителите били склонни да се обиждат от подобни предложения. Засяга се гордостта им. Той предпочита да се обидите по-скоро на мен, отколкото на него.

Странд погледна Лесли. Тя гледаше към Линда, Линда кимаше енергично с глава.

— Разбира се — добави Хейзън, — трябва да видите първо какво иска Каролайн.

— Аз знам какво иска Каролайн — каза Лесли. — Тя много ще се зарадва.

— Откъде знаеш? — попита изненадан Странд.

— Говорили сме си по този въпрос още много преди да заминем за Франция — отвърна Лесли с предизвикателен тон. — Много отдавна, когато Елинор подхвана тази тема.

— Защо тогава нищо не си ми казала? — искаше да знае Странд.

— Чаках сгоден момент — отвърна Лесли.

— И според теб този момент е настъпил сега? — Странд се помъчи да не повишава глас.

— Божа работа — рече спокойно Лесли. — Може би трябва да благодарим на това момче Джордж, че кара така.

— Според мен това са глупости. — Странд знаеше, че не изглежда убедителен.

— Алън — намеси се Линда, — моля те, не бъди толкова старомоден.

— Е добре, едно поне е сигурно — каза Странд, макар да знаеше, че е победен. — Аз сам ще говоря с момичето.

— О, Алън — възкликна нетърпеливо Лесли, — не драматизирай нещата. Тези работи се правят милион пъти в годината.

— Не и в моето семейство.

Той се упъти към вратата за един от вътрешните кабинети, когато Каролайн се появи с асистента, който се беше погрижил за нея. Върху носа и пострадалото й око се мъдреше нова превръзка.

— Как се чувстваш, мила? — попита я Странд.

— Загивам — отвърна Каролайн.

— Не ставай нагла. Прибираме те вкъщи. Хайде!

Странд отвори вратата и Каролайн, хванала майка си под ръка, излезе с Линда. Хейзън се забави малко, като че ли премисляше нещо.

— Тръгваш ли? — попита Странд.

— Да, да, разбира се. — Хейзън изглеждаше притеснен.

— Лекарят каза ли ти нещо повече? — Странд се чувстваше заобиколен от заговорници.

— Не, нищо — отвърна Хейзън. — Ще ти кажа някой друг път.

Какъв ден, боже, какъв ужасен ден, мислеше си Странд, докато двамата с Хейзън следваха другите към чакащата ги кола. Милиони хора по целия свят умират от глад и се избиват един друг, а ние сме седнали да се тревожим дали носът на едно момиче не трябва да е със сантиметър по-къс.

През следващите дни в жилището им настъпи хаос. Лесли започна веднага да събира багажа за преместването в Дънбъри и в апартамента настана бъркотия — навсякъде сандъци, кашони и талашит за предпазване на чиниите и картините, водеха се нескончаеми разговори между Лесли и Каролайн, която отказваше да излиза, докато цялото й лице е още в превръзки, за това какво да вземат и какво да изхвърлят. Обитаваха това жилище от двайсет и пет години и Странд се ужаси от огромното количество боклуци, които бяха натрупали. Лесли категорично му забрани да й помага, защото не искаше той да се преуморява, а и не можеше да намери нищо в бъркотията. Ню Йорк бе обхванат от гореща вълна, не се получи известие от Елинор, от Джими пък изобщо нямаше никаква полза, той се появяваше за малко от време на време и обсебваше телефона, когато си беше вкъщи, като много често дори не оставаше да спи, а нахлуваше рано сутринта само да се обръсне и облече за работа. Странд се дразнеше от противните навици на момчето, както тайно ги наричаше, но вслушвайки се в съвета на лекаря да не се вълнува, си мълчеше. Откри, че обикаля улиците на Ню Йорк, чете вестници, пие прекалено много кафета по кафенетата и се чувства самотен, объркан и безполезен. Обади се в кабинета на доктор Леърд да разбере колко ще струва операцията на Каролайн. Не успя да се свърже със самия лекар, но неговата сестра му отговори, и то така, сякаш и нея я прекъсваше насред операция, че въпросът бил вече уреден. Обади се в кантората на Хейзън да протестира, но му казаха, че мистър Хейзън бил извън града и нямали връзка с него.

Изгледа огромен брой филми, седнал сам в хладната тъмнина, за да избяга от горещината по улиците, но нито един не му хареса. Имаше едно предимство да си в Ню Йорк през август. То правеше перспективата да се измъкнеш от него приятна. Ако беше двайсетина години по-млад, каза си той, щеше да иде в покрайнините на града и да тръгне на стоп, накъдето му видят очите с първата кола, която го вземе.

Един следобед той се озова на улицата, на която живееше Джудит Куинлан. За малко не влезе във входа на блока и не натисна звънеца на апартамента й. Някои от филмите, които гледа, бяха изключително порнографски, съвсем в нов стил, и през тези дни, като добавка към общото му притеснение, го изпълваха необуздани еротични мечти. Посегна към дръжката на външната врата, но тутакси се дръпна. Представи си следното вестникарско заглавие: „Гимназиален учител намерен мъртъв в леглото на любовницата си“. Не беше живял по този начин, за да стигне до подобен край. Отпусна ръката си и отиде в парка, седна на една пейка и започна да наблюдава гълъбите, които, изглежда, не се притесняваха от горещината.

Един ден преди датата, определена за операцията, Джими се изнесе от тях. Надраска им някакъв адрес. „Чрез Лангман на Източна петдесет и трета улица“. Било удобно, заяви Джими, намирало се близо до бюрото на Соломон. Не им каза дали е мисис Лангман или мис Лангман, или мистър Лангман, а и Лесли, и Странд се чувстваха прекалено неудобно, за да го попитат. Изтърси им, че било крайно време да се махнат от старото си жилище. Да се живее в него, било все едно да носиш 1890 година на гърба си, така се изрази. Странд си спомни всички радости, всички скърби, които беше преживял в просторните, безразборно разположени стаи на апартамента — плача на децата, музиката от пианото, тихите следобеди, когато се вглъбяваше в книгите, миризмата на готвено, — и каза на Джими да си затваря устата.

В един дъждовен следобед двамата с Лесли откараха Каролайн в болницата с такси. Каролайн беше в такова весело настроение, като че отиваше на танци. Странд се питаше дали ще може да я познае след операцията. Най-добрият лекар в професията не беше се допитал до него с какъв нос да се появи тя накрая. Римски, чип, гърбав, като на Грета Гарбо, на Елизабет Тейлър, носа на херцогиня Де Алба или като на мисис Аркур?

Как ли ще изглежда? Лицето определя характера, независимо какво казват хората. Той я обичаше такава, каквато си беше, вярваше, че е красива, и знаеше, че и тя го обича. Не се ли беше отказала от страстта си към тениса като детинско жертвоприношение пред някакъв загадъчен олтар, за да откупи живота му? Дали в своето превъплъщение пак би пожертвала някога нещо за него?

Лесли седеше невъзмутимо от другата страна на дъщеря им в задушното такси и от време на време потупваше окуражително ръката на момичето. Нима бе живял цели двайсет и пет години с жена, лишена от всякакво въображение? Искаше му се Елинор да е с тях. Тя щеше да подметне нещо най-обикновено, остро и хубаво за душата му. Смяташе отсъствието й за измяна. Любовта изоставяше всички други задължения. Ще се наложи да й каже едно-две неща, когато най-после се появи. Проклинаше деня, когато влезе съвсем сам в океана. Сега, мислеше си той със самосъжаление, беше встрани от своя собствен живот.

Оставиха Каролайн да лежи в болницата, където щеше да прекара нощта, преди да я оперират на другата сутрин. Каролайн не скри желанието си да го отпрати по-бързо.

— Ти си увесил нос, татко — каза тя. — Защо не вземете да излезете с мама, да вечеряте някъде и после да идете на концерт? Карате ме да се чувствам виновна, като ви гледам да стоите тук с такъв вид, сякаш сирените вият и вие ме оставяте сама по време на някое въздушно нападение.

Жилището с пръснатите по пода книги, с навитите на рула килими и по-светлите петна по стените, където картините бяха висели години наред, вече не приличаше на дом. Когато обсъждаха дали да вечерят вкъщи, или да излязат навън, гласовете на Странд и Лесли кънтяха глухо в голите стаи. За първи път на Странд му липсваше шумът от китарата на Джими. Трудно му беше да прости на сина си безгрижното и коравосърдечно сбогуване. Младите, мислеше си той с горчивина, се отнасят с пренебрежение към вещите, без да разбират колко много любов може да се таи в едно раздрънкано пиано, някоя нащърбена ваза, одраскано бюро или в лампа, която четвърт век е светила над книгите.

Със семейството им беше свършено. Отсега нататък щеше да има само телефонни обаждания, набързо написани писъмца от Аризона, Джорджия, от някакъв адрес на Източна петдесет и трета улица. Децата порастват и си отиват. Такъв е законът на живота или поне на времето, но като всичко останало в нашия стремителен век и това прелетява с шеметно темпо. Всичко стана така бързо. Само за няколко седмици. Една вечер някакъв мъж нахлу с окървавена глава и всичко се обърна наопаки. Знаеше, че не е справедливо да вини Хейзън, но му беше трудно да бъде обективен.

Странд пусна нервно радиото. Предаваха вечерните новини. Бяха лоши, репортажи от хаоса. Спомни си една реплика от пиеса на Сароян: „Без почва под краката. До самото дъно.“ Изключи радиото и включи телевизора. Прозвуча тенекиен смях и той изгаси апарата, преди образът да се е показал върху трептящия екран.

Обиколи апартамента като някакъв призрак. Искаше му се да погледа албума, в който пазеха семейните снимки: двамата с Лесли на сватбата си, Каролайн в бебешка количка, Елинор с четвъртита академична шапка и наметало и с току-що получена диплома в ръка. Джими на колело. Но албумът беше прибран при другия багаж. Изведнъж апартаментът му стана непоносим. Отиде в кухнята, където Лесли отваряше консерви.

— Хайде да отидем да вечеряме навън — предложи той. — Искам да погледам други хора тази вечер.

За миг Лесли го изгледа странно, после остави отварачката за консерви, която държеше.

— Разбира се — отвърна тихо тя. — Можеш ли да почакаш само да си измия косата?

— Не съм гладен. Мога да почакам.

Винаги когато беше разтревожена, Лесли си миеше косата. Той осъзна, че спокойствието й е маска, която тя си слага заради него. Но ненавиждаше шума от сешоара й. Приличаше на бръмченето на зловещите мотори, които чуваше в сънищата си.

— Ще те чакам в „О’Конърс“. — „О’Конърс“ бе барът на ъгъла на тяхната улица. Той ходеше в него само два-три пъти годишно, когато имаше да съобщава неприятни новини вкъщи и искаше да отложи момента.

Лесли се приближи до него и го целуна по бузата.

— Не се поддавай на меланхолия, моля те, миличък — каза тя.

Но той само отвърна:

— Бих пийнал нещо. А вкъщи няма какво. Джими сигурно е правил доста шумни купони, докато ни е нямало.

— Едва ли са били чак толкова шумни. Ние не оставихме повече от половин бутилка скоч, когато заминахме за Европа.

— И така да е — рече Странд със съзнанието, че прекалява.

На излизане чу шуртенето на водата в банята. Когато Лесли дойде един час по-късно в „О’Конърс“, той седеше сам в празното барче и първата му чаша скоч беше още почти пълна.

Вечеряха в един ресторант наблизо, който по-рано им харесваше. В ресторанта, имаше две други двойки и собственикът, който ги познаваше, им каза:

— Догодина през август ще затворя. В Ню Йорк е отвратително през август.

След ястията, които бяха яли във Франция, храната им се стори безвкусна, а Лесли намери един дълъг косъм в салатата си.

— За последен път стъпвам в този ресторант — заяви тя.

„Последен“, помисли си Странд, започна да става една от най-употребяваните думи в нашия речник.

Щом отвориха вратата на апартамента, чуха, че телефонът звъни. Когато започне следващата война, хрумна му на Странд, докато бързаше да вдигне слушалката, сигурно ще ми го съобщят с този скъсващ нервите звън. „Бедствие. Американската телефонно — телеграфна система ви поднася своите почитания.“ Но беше Елинор.

— Побърках се — рече Елинор. — Цяла нощ звъня. После се обадих на Ръсел в къщата на Острова, като си помислих, че може да сте там, и той ми каза за Каролайн. Къде бяхте? Тя добре ли е?

— Много добре, много добре — отвърна Странд, мъчейки се да не допусне ядът да се долови в гласа му. — А ти къде си?

— В моята квартира. Едва тази вечер се прибрах. Искам да дойда.

— За какво? — попита злобно Странд.

— Татко, моля те, не се сърди. Нищо не съм направила, само се омъжих. Може ли да дойда?

— Ще попитам майка ти. — Той се обърна към Лесли. — Елинор се обажда. Искаш ли да я видиш тази вечер?

— Разбира се. Попитай я дали е вечеряла. Мога да й приготвя нещичко.

— Ще те чакаме — каза Странд. — Но майка ти иска да знае дали си вечеряла. Ако не си, тя ще ти спретне нещичко.

Елинор се засмя.

— Милата ми майчица. Първо ще нахрани зверовете, после ще задава въпроси. Кажи й да не се безпокои. Качила съм два килограма от сватбата насам.

Странд затвори.

— Яла е — каза той на Лесли.

— Обещай ми, че няма да й викаш — помоли го Лесли.

— Нека мъжът й да й вика — отвърна Странд. — Аз нямам сили.

Той взе някакво списание и отиде в кухнята, където единствено в целия апартамент светлината бе подходяща за четене, седна на масата и се загледа в карикатурите, които не изглеждаха смешни под ярките неонови лампи, монтирани от Лесли, когато бе разбрала, че се нуждае от очила за шиене и четене.

— А сега — каза Лесли — разправяй отначало.

Тримата седяха във всекидневната, където беше почти тъмно, тъй като всички лампи в стаята, с изключение на една, бяха опаковани. Елинор ги попита как е самочувствието на сестра й.

— Обезпокояващо високо — отговори й навъсено Странд, но Лесли се опита да я успокои.

Елинор седеше на ръба на един стол без тапицерия и изглеждаше по-млада и по-красива отвсякога, мислеше си Странд, спокойна, без никакви угризения.

— Всичко започна, разбира се, не това, а миналото лято — подхвана Елинор. — Видях го за първи път в Бриджхамптън у едни хора и още тогава реших, че трябва да имам този мъж.

Лесли погледна неспокойно Странд. Той знаеше, че по лицето му личи какво мисли за дъщеря си, която се изразяваше по такъв начин, независимо че бе омъжена.

— След една седмица той ми предложи да се оженим — продължи Елинор с тържествуваща нотка в гласа си. — Но ми каза, че рано или късно ще се махне от Ню Йорк и ще започне работа като журналист в някое малко градче, което може да бъде на хиляди километри от Ню Йорк, а според него от браковете, в които мъжът живеел на едно място, а жената на друго, нищо не излизало, тогава аз му отговорих: „Не, благодаря, приятелю“, и така… ние… просто продължихме да се виждаме. Той ме запозна със семейството си, повечето от близките му бяха много мили, но майка му направо угасна като ме видя. Родена е в Италия, а вие знаете, че италианците са католици, тя ходи на литургия всяка неделя и всеки празник, а когато може и през седмицата, и докато нямаше нищо против, скъпият й син да открадва по някой и друг уикенд с една протестантска съблазнителка, мисълта за брак би я изпратила на колене със свещ в ръка до най-близката статуя на Богородицата. Можете ли да си представите? В днешно време?

Да, помисли си Странд, мога да си го представя. В днешно време се леят реки от кръв заради вярата в един или друг бог. И кръвта на още неродени деца ще се лее по същите причини. В това отношение набожната майка на Джузепе Джанели бе по-съвременна от дъщеря му.

— Джузепе ме уверяваше, че женицата щяла да го преживее — разправяше Елинор, — и щом не трябваше да я виждам, нямах нищо против, така че продължихме да си караме по стария шеговит начин, докато… — тя замълча и после тонът й стана сериозен — докато той не отиде в Джорджия и онзи човек не му предложи да дойде веднага и да започне работа във вестника. Обади ми се от Джорджия — предполагам, че Ръсел ви е разказал тази част…

— Да, разказа ни — отвърна Странд.

— Съобщи ми, че приема работата — рече Елинор вече съвсем сериозно — и че ако искам изобщо пак да го видя, ще трябва да се омъжа за него pronto75. — Тя въздъхна. — Беше седем вечерта, когато ми се обади от Джорджия. Казах му, че трябва да си помисля. Той ми даде срок до сутринта. Не мога да си изкривя душата, че спах добре през тази нощ. Мамо — извика тя, — не мога да живея без него. Ти какво щеше да направиш, ако татко ти беше дал такъв ултиматум и знаеше, че говори сериозно?

Лесли се наведе напред и докосна ръката на Странд.

— Щях да постъпя точно като теб, мила — отговори тя.

— И щеше да бъдеш страхотна глупачка — подметна Странд.

— Не, нямаше — рече нежно Лесли.

— Когато се обадих на Джузепе сутринта, казах му „да“ — продължи Елинор с такъв тих глас, че Странд едва я чу.

— А Лас Вегас? — попита сърдито Странд. — За какво беше това бързане?

— А ти какво би предпочел? — Елинор стана и закрачи из стаята. — Голяма сватба със свещеник, роднините да пеят „О, соле мио“, а майката да гледа кръвнишки цялото ни семейство ли? Откровено казано, нито аз, нито Джузепе искахме да оставим време, за да променим решението си. Какво значение има? В Лас Вегас поне стана бързо — моментални бракосъчетания, — а беше и забавно. Джузепе спечели двеста долара на двайсет и едно. С тях плати за халката и хотела. Мамо, татко, моля ви, не ми се сърдете. Щастлива съм и смятам така да бъде и занапред. По-добре ли щяхте да се чувствате, ако си бях останала в Ню Йорк, ако ходех от бар на бар за самотници и ми окачаха името на вратата като пети вицепрезидент на отдел „Надценки и оплаквания“ на една от сто и двайсетте най-големи компютърни компании в Америка?

— Престани да се горещиш — сряза я Лесли. После стана, прегърна Елинор и я целуна по челото. — Щом ти си щастлива, и ние сме щастливи.

Елинор погледна през рамото на майка си към Странд.

— Това и за теб ли важи, татко?

— Сигурно — отвърна уморено Странд. — Къде е сега мъжът ти?

— В Греъм, Джорджия — отговори Елинор. — Най-бързо растящото, най-великото старо градче в Слънчевия пояс на САЩ, срещи на Ротарианския клуб76 всеки вторник.

Странд не можеше да реши дали да се смее, или да плаче.

— И никога ли няма да дойде тук?

— Само под прикритието на нощта. Той е смел човек, но не чак толкова смел, че да може да погледне майка си в близките година-две. Ще получа ли твоята благословия?

Тя се отдръпна от Лесли и предизвикателно застана пред него.

— Аз не съм папата. Благословиите не са по моята част. — Странд стана и я прегърна. — Но ще те целуна.

Тя се притисна буйно към него.

— А сега не мислиш ли, че трябва да се вдигне тост за младоженците?

— Вкъщи няма нищо — отговори сърдито Странд. — Джими всичко е изпил.

Елинор се засмя, а Лесли каза:

— О, Алън.

— А сега — рече Елинор и се настани удобно на стола, — нощта едва започва. Разкажете ми за вашето пътуване.

— Беше великолепно — отвърна Странд, — но съм убеден, че вие двете имате да си споделяте много неща. Днес ми беше доста напрегнато и отивам да си легна.

Елинор, Джими и Линда Робъртс бяха вече в чакалнята на болницата рано на другата сутрин, когато Странд и Лесли дойдоха. Джими бе облечен със сини джинси и черно поло, а на врата му висеше верижка с някакво златно украшение. Работните му дрехи, помисли си Странд. Но веднъж поне изглеждаше сериозен. Каролайн току-що била откарана в операционната, каза им Елинор. Вече била с упойка, но им махнала сънено, когато минала покрай тях с количката. Странд се опита да не мисли какво става в момента горе. Миризмата на болница му бе позната и му действаше успокояващо. Той беше минал през нея и бе изплувал. Много сънуваше, докато беше в болницата, но не си спомняше какво, освен че сънищата му не бяха неприятни. Надяваше се, че дъщеря му ще сънува как печели състезания, получава награди и танцува в прегръдките на млади красиви мъже.

Лесли си бе донесла някаква плетка и потракването на куките отекваше в тишината. Знаеше, че плете пуловер за него. За последен път си я спомняше да плете, когато седеше до леглото му в интензивното отделение. Плете само в болница, помисли си той. Надявам се, че пуловерът няма да стане готов, преди да навърша деветдесет години.

Когато Лесли постъпи за първи път в болница за раждането на Елинор, той започна да чете някакъв роман от Реймънд Чандлър. По принцип никога не четеше детективски романи, но този лежеше на една масичка в коридора и той го бе взел. Раждането на Лесли мина бързо и той бе успял да прочете едва няколко страници, когато лекарят дойде да му съобщи, че има момиче. После вече не си спомняше какво е прочел и когато Лесли трябваше да бъде откарана бързо в болницата за раждането на Джими, от суеверие взе със себе си същата книга. Започна да чете отначало, но пак успя да прочете само няколко страници. Пазеше книгата на сигурно място, за да бъде готова за бъдещите раждания, и я взе, когато се появи Каролайн. Но сега в суматохата около приготовленията за преместването им не знаеше къде е. Трябваше да я намери, преди Елинор да роди първото си дете. Може би тогава щеше да разбере най-после кой кого е убил.

Хейзън пристигна след около час. Беше загорял и имаше здрав вид, нещо съвсем неуместно за една болница, помисли си Странд, въпреки превръзката на дясната си ръка. Бил я прищипал с вратата на някаква кола, обясни той. Предния ден говорил с доктор Леърд и той му казал, че операцията ще трае най-много час, час и половина, и нямало защо да се тревожи. Каролайн щяла да може да си отиде вкъщи след двайсет и четири часа.

Лесли плетеше все по-бързо и по-бързо и тракането започна да изнервя Странд. Той стана, излезе в коридора и закрачи нагоре-надолу, като се мъчеше да не гледа през отворените врати, където лежаха хора с найлонови торбички, закачени над леглата им, и с тръбички, забодени в ръцете. Смехът на сестрите в края на коридора го обиждаше.

Хейзън се появи от чакалнята и закрачи мълчаливо до него. По едно време се изкашля, сякаш да привлече вниманието на Странд.

— Алън — рече той, — спокойно мога и сега да ти кажа. Не искам да говоря пред другите. Първо, нямало е никакво автопроизшествие.

Странд спря и погледна Хейзън.

— Какво говориш?

— Спомняш ли си, когато Леърд ме извика в кабинета си, след като прегледа Каролайн?

— Да. Когато ти каза, че може да промени формата на носа й.

— Има и друго. Той не само е прегледал Каролайн, а също и я разпитал какво се е случило. Казал й, че не е възможно да е станало така, както твърди, и като неин лекар, той трябва да знае истината. И тя му признала. Истината е, че това момче, Джордж, я е било.

— Какво? — Коленете на Странд изведнъж се подкосиха.

— Наистина са седели в кола — продължи сериозно Хейзън, — но не на път. А близо до плажа. Сами. Той се опитал да я съблече, тя се опънала и той я ударил.

— О, боже!

— Мръсна свиня. Никога повече няма и да си помисли да го повтори — заяви мрачно Хейзън. — Вчера го смазах от бой. — Той вдигна превързаната си ръка. — Изкълчих си две кокалчета. Струваше си. Отидох при баща му и казах, че ако някога видя сина му отново да се мярка около Хамптънс, ще го унищожа. Нещастният човечец знае, че мога да го направя. Освен това той ще плати за болницата и операцията. — Хейзън се усмихна мрачно на тази своя победа в преговорите. После лицето му отново стана сериозно. — Спорих със себе си дали да ти кажа, или не, и накрая стигнах до извода, че трябва да го знаеш.

— Благодаря ти — отвърна глухо Странд. — Разбира се.

— Мисля, че не трябва да казваш на никой друг. Особено на Джими. Току-виж, реши, че трябва да предприеме нещо, и един бог знае до какво може да доведе това. Въпросът с младия господин Джордж е уреден и най-добре е да не му се обръща повече внимание. За него трябваше да се погрижа аз. Аз поканих това лайно в дома си, той се запозна с Каролайн при мен, така че трябваше да взема необходимите мерки и ги взех. Извинявам се на теб и на цялото ти семейство.

— Няма нужда от извинения.

Най-после Странд намери стол пред една затворена врата и разтреперан, се отпусна на него, с усещането, че го заливат вълни на безсилен гняв. Ако момчето се мернеше пред очите му в този миг, той щеше да се нахвърли отгоре му и щеше да се опита да го убие, макар че никога не се беше бил през живота си, а и все още нямаше достатъчно сили, за да нарани дори едно коте. Но въпреки, че съзнаваше това, той се почувства унижен и засрамен, тъй като наказанието, което му принадлежеше по право, му бе отнето.

— Добре ли си? — попита загрижено Хейзън и се наведе към него. — Бял си като платно.

— Не се безпокой за мен — отвърна прегракнало Странд. — Просто ме остави за малко сам, моля те.

Хейзън го изгледа продължително и се върна в чакалнята.

Странд още седеше там и се мъчеше да овладее треперенето на ръцете си, когато доктор Леърд се появи по коридора. Той се спря, щом го съзря.

— Всичко е наред, мистър Странд — успокои го той. — Получи се идеално. Ще свалят дъщеря ви всеки момент.

— Благодаря ви — промълви Странд, без да става от стола. — Другите са в чакалнята. Моля ви, предайте и на тях.

Докторът го тупна по рамото — жест, който нямаше нищо общо с чувството за дълг на най-добрия в професията лекар, и влезе в чакалнята.

Странд още беше там, когато откараха Каролайн покрай него към стаята й. Той стана и я погледна. Онази част от лицето й, която успя да зърне, — а то бе почти цялото покрито с превръзки, — изглеждаше спокойна като на заспало и щастливо дете.

Разплака се, без да разбере.

4

Той седеше сам на светлината от настолната лампа със зелен стъклен абажур на голямото бюро в гостната на „Молсън Резидънс“, общежитието на територията на училището „Дънбъри“, за което регистраторът му бе дал ключовете. Джими го беше докарал от Ню Йорк с кола, взета на заем от негов приятел. Джими не остана с особено приятно впечатление от скърцащата стара дървена къща, която, доколкото можеше да се предвиди, щеше да бъде домът на неговите родители през останалите години на бащината му кариера. Жилището на директора на пансиона бе доста просторно, отделено с дълъг тъмен коридор от стаите на момчетата в другата част на къщата, но мебелировката бе оскъдна и безлична, а и доста поовехтяла.

— Е, не е кой знае колко разкошно, а, тате? — забеляза Джими, като внесе багажа на Странд.

— Ще изхвърлим повечето неща — отвърна Странд. — Майка ти ще изпрати доста от нашите вещи и съм сигурен, че когато тя пристигне, ще го направи по-уютно.

Лесли бе в града, тъй като не можеха да оставят Каролайн сама, докато главата й бе омотана с бинтове. Доктор Леърд бе дал гаранция, че Каролайн ще изглежда прилично и ще може да пътува след две седмици, когато трябваше да замине за Аризона за началото на срока, и Лесли реши да я придружи.

— Да можех да остана да ти правя компания, тате — каза Джими. — Ужасно неприятно ми е, като си представя, че цели две седмици ще се щураш съвсем сам в този хамбар.

— Няма да съм сам — отвърна Странд. — Момчетата трябва да се явят вдругиден.

— Колко са дечурлигата?

— Само девет.

— Бог да ти е на помощ, тате.

— Щом съм могъл да се оправя с теб — каза Странд, — значи ще мога да се оправя и с другите девет зверчета, които ще ми тръснат. Имаме късмет. Някои учители в големите пансиони понякога имат по шейсет момчета.

Джими се засмя.

— Ако някой ти създава неприятности, обади ми се. Ще изнудя Соломон да ме пусне още един ден, ще дойда и ще ги пребия от бой. — Той погледна часовника си. — Е, трябва да вървя. Обещах да върна колата преди края на работното време. — Необичайно за него той се приближи, прегърна баща си и го притисна към себе си. — Моля те, отнасяй се по-сериозно с тях. Дечурлигата могат и светец да уморят.

— След училищната система на Ню Йорк, тук ще съм като на празник — отвърна Странд.

— Нищо не е като на празник в наше време. — Джими стисна ръката на баща си, намръщи се при вида на отлепените тапети и излезе.

След малко Странд чу, че моторът запали и колата потегли. После в къщата стана тихо, тишина, с която, помисли си той, ще трябва да свикне след несекващия шум на Ню Йорк.

По-късно щяха да сервират чай на преподавателите в дома на директора. Регистраторът беше дал на Странд карта на училищния район, за да може да се ориентира в обстановката. При обиколката си той мина покрай едно футболно игрище, където момчетата, които искаха да влязат в училищния отбор и затова бяха дошли по-рано от другите ученици, тичаха през разни маркировки, удряха прикрепени чучела и мятаха топки върху идеално поддържаната буйна зелена трева. Самото училище със своите спални в джорджийски стил и обраслите в бръшлян стени приличаше по-скоро на извънградски клуб, отколкото на учебно заведение и Странд се усмихна кисело на себе си, като го сравни с мръсните здания в Ню Йорк, в които бе преподавал, и с претъпканото, не затревено, прашно игрище на стадиона „Луисън“ в Сити Коледж. Стадионът беше съборен още преди години и Странд, който не изпитваше никаква носталгична привързаност към колежа, не бе стъпвал там, откакто бе завършил, и нямаше представа какви сгради са били издигнати на мястото, където в есенните съботни следобеди дребничките момчета от гетата се бяха състезавали смело, макар обикновено безрезултатно. Сити Коледж нямаше вече футболен отбор. Мерки за икономии. В Дънбъри явно не вземаха мерки за икономии.

Чаят бе сервиран на поляната зад къщата на директора — разлято бяло здание, облицовано отвън с дъски и с колони пред входа. Гостите бяха облечени неофициално и на Странд всичко му напомняше някои от събиранията в Хамптънс, на които Хейзън го бе водил през лятото. Жената на Бабкок, глуповата и мощна на вид, с басмена рокля на цветя и голяма сламена шапка с широка периферия, го разведе наоколо да го представи и той чу невероятно количество имена, и видя повече от петдесет лица, които по-късно трябваше да разпознава. Изненадващо число от гостите бяха или ергени, или стари моми. Знаеше, че Лесли ще отчете това като минус за заведението. За нея да не си женен след двайсет и пет години бе неестествено положение. Странд съжаляваше, че я няма. Тя винаги помнеше имена, а той винаги ги забравяше.

Всички изглеждаха приятни хора, макар че по лицата на мнозина имаше следи от неудачи и примирение със съдбата, особено на по-старите членове от преподавателския състав, а от сковаността на някои свои колеги се досети, че и те са там за първи път и вероятно текучеството в училището е доста голямо. Бабкок, директорът, и жена му го поканиха на вечеря, но той отказа под предлог, че ще намери нещо в града, който бе на по-малко от километър от училището. Стори му се, че по лицето на Бабкок се изписа облекчение. Той явно виждаше достатъчно често подчинените си през учебната година и не бързаше да се захване с проблемите на един непознат полуинвалид, натрапен му от човек, комуто е задължен.

Разходката до града в летния здрач, в който първите повеи на есента бяха изпълнили въздуха с аромата си, бе приятна, а кафененцето, където хапна някакво простичко ядене, беше чисто и приветливо. Нов живот, помисли си той, докато пиеше кафето си в почти празното заведение. На петдесет години съм и започвам всичко отначало.

„Бог да ти е на помощ“, му беше казал Джими.

Поръча си още едно кафе и се върна мислено към седмицата, която вероятно за него дълго време щеше да си остане последната в Ню Йорк.

Хейзън му се обади от кантората и му каза, че е с Ромеро, който горял от нетърпение да замине за Дънбъри.

— Мисля, че няма да ти създава проблеми. Поговорихме си хубаво и той ме изслуша внимателно, като го предупредих, че очакваме от него да се държи прилично в училището. Сега е отвън в приемната… Помолих го да поседи там, докато свърша разговора си с теб. Съобщих му, че е зачислен в твоя пансион, за да можеш да го държиш под око.

— Прекрасно — измърмори Странд.

Почти му се прииска Ромеро да се откаже.

— Изглежда кротък като агънце — продължи Хейзън. — Явно е много интелигентен и буден. Мисля, че ще се гордеем с него. Все едно, заслужава си да опитаме. Казах му, че ще го снабдя с пари за нови дрехи, и той остана доволен. Ромеро има нужда от нашата помощ — той естествено не може да се появи в училището със сегашното си облекло. Направих списък на нещата, които ще носят другите момчета. Имам сметка в „Брукс Бръдърс“77 и не знам дали ще ти представлява трудност утре да се срещнеш с момчето и да го облечеш прилично.

— Разбира се, че не — отвърна Странд. — Лесли иска тези дни да бъда вън от къщи колкото може по-често.

— Добре. Значи в десет часа пред „Брукс Бръдърс“. Удобно ли ти е?

— Напълно.

— Ще му дам списъка. Секретарката ми го е написала на машина и Ромеро ще ти го покаже. Естествено може да действаш и по свое усмотрение. Аз съм набелязал само основните неща. Според мен петстотин долара ще стигнат, как мислиш?

— Нямам представа.

— Ако трябва да надхвърлиш тази сума, не се колебай.

— Само му предай, че ако си вземе онази футболна фланелка, с която ходеше всеки ден на училище, ще кажа, че никога през живота си не съм го виждал.

Хейзън се засмя.

— Ще му предам. Е, когато имам време, ще дойда в училището да ви видя какво правите. Сигурен съм, че ако не за Ромеро, то поне за теб тази промяна ще бъде добре дошла.

Като затвори, Странд не беше чак толкова сигурен в това.

На другата сутрин Ромеро го чакаше пред входа на „Брукс Бръдърс“, което само по себе си беше изненада. В училище Ромеро почти винаги закъсняваше за часовете. За облекчение на Странд момчето изглеждаше доста прилично. Беше се подстригало и не носеше футболната фланелка, а вместо нея бе облякло някакво омачкано сако, което му бе твърде голямо.

— Ето списъка, сър — рече Ромеро, като влязоха в магазина. За първи път, забеляза Странд, момчето го наричаше „сър“ и той го прие като добър признак. — Мистър Хейзън каза, че вашата дума ще бъде закон.

Тонът му не беше враждебен. Може би, помисли си Странд, Хейзън е бил прав в преценката си за новото отношение на Ромеро.

В магазина, когато Странд поръча голяма пътна чанта и докато му пробваха разни панталони, сака, пуловери и ризи, обувки и чорапи, и едно връхно палто, момчето имаше вид на настръхнало диво животинче. Ромеро не даваше никакви предложения и приемаше мълчаливо всичко, което Странд избереше. Малко беше пораснал през лятото, но никога нямаше да стане висок. Странд се надяваше, че останалите момчета в пансиона не ще се занимават с футбол или с борба.

Странд бе изумен от цените, но успя да закръгли сметката малко под петстотин долара. Съмняваше се обаче, че облеклото на „Брукс Бръдърс“ за петстотин долара или дори за хиляда би успяло да накара Хесус Ромеро с неговото мургаво саркастично лице и трескави, сърдити, бдителни очи да изглежда като момче, чието място е в някакво забутано училище в Нова Англия, подготвяло повече от столетие ученици за Харвард, Йейл, Уилямс и Дартмът.

Докато продавачите изчисляваха сметката, Ромеро се обади:

— Искам да ви помоля за една услуга, сър. Бихте ли им казали да изпратят всичко на вашия адрес, откъдето ще мога да го взема в деня на заминаването си за училище?

— Защо? — попита озадачен Странд.

— Ако ги изпратят у нас, майка ми или брат ми ще ги откраднат и ще ги продадат.

Той го каза без никакъв упрек, като че ли това бе нещо обикновено за всички семейства.

— Мисля, че може да се уреди — отговори Странд и написа адреса си, като увери Ромеро, че ще предупреди жена си за доставката.

— Благодаря ви, сър.

Когато свършиха с покупките, беше дошло време за обяд. На Странд му хрумна, че случаят е подходящ, за да види как се държи Ромеро на маса. Като очакваше най-лошото, той го заведе в едно лошо осветено ресторантче, което, изглежда, се посещаваше предимно от чиновниците и стенографките на голямото учреждение наблизо. В тъмното, помисли си Странд, само аз ще мога да видя какви са маниерите на Ромеро. Но опасенията му се оказаха неоснователни! Ромеро се хранеше като гладно момче, но нито лапаше, нито мляскаше, нито си служеше неправилно с ножа и вилицата. Поради това, което бе казал за майка си, Странд се съмняваше, че приличното му държане на масата се дължи на нея. Вероятно, размишляваше Странд, то беше резултат от продължителното гледане на телевизия, където артистите непрекъснато сядат да ядат и се правят, че цял живот са се хранили в „21“78. Една точка в полза на телевизията, каза си той.

Разговорът се водеше повечето време от Странд. Когато попита Ромеро какво е правил през лятото, момчето само вдигна рамене и отговори:

— Мотах се.

— Прочете ли нещо?

— Малко. Повечето глупости.

— Какво по-точно?

— Не си спомням заглавията.

Странд беше сигурен, че лъже.

— Единственото нещо, което ме грабна, е „Историята на упадъка и гибелта на Римската империя“. От някой си Гибън79. Чували ли сте за него?

Той погледна Странд над масата с такова изражение, което у някое обикновено момче на неговата възраст би изглеждало дяволито.

— Да, чувал съм го — отговори Странд, без да доставя удоволствие на Ромеро, като му покаже, че се е подразнил от насмешката му. — Какво ти хареса в него?

— Не съм казал, че ми е харесал. Просто съвпадна с някои от моите идеи.

— Например?

Ромеро извади пакет цигари от джоба си и скъпа на вид запалка. Той предложи цигара на Странд, но когато Странд поклати глава, рече:

— О, забравих, че не пушите. Моите идеи… ами че нищо не е вечно. Старите римляни — те са смятали, че светът е техен, разпореждали са се с всички и са разправяли на хората колко са велики, мислели са си, че оказват страхотно благоволение на нещастните тъпаци от другите страни, като ги правят римски граждани, въобразявали са си, че са големи храбреци и ще изкарат вечно. Истински големите храбреци за мен са варварите, готите, дето не са имали бани, нито пък вомиториуми и не са писали стихове, нито са си губели времето да хвърлят хора на лъвовете, да държат надути речи и да си издигат триумфални арки, които не са носели пурпурни тоги и са произлезли не оттам, откъдето трябва, и са знаели само едно — как да светят маслото на римляните. Те ми допаднаха най-много и аз през цялото време бях на тяхна страна. Мистър Гибън не е писал само история. Той описва и Британската империя два века преди събитията в тази книга, империята, в която слънцето никога не залязва, пише и за тлъстите американци и това ме накара да проумея, че когато му дойде времето, аз ще бъда един от готите. И много хора, които живеят в моя квартал и в квартали, подобни на моя, ще разберат, че също са храбри готи, и ще светят маслото, на когото трябва, нищо, че някои се маскират като мен в пурпурни тоги от „Брукс Бръдърс“.

Това беше най-дългата реч, която Странд бе чувал от него и не можеше да каже, че е в особен възторг, независимо от логиката й и от факта, че далеч по-стари и по-образовани хора от Хесус Ромеро бяха писали горе-долу същото за Гибън, макар и в по-учтива форма.

— Моят съвет към теб, Ромеро — каза той, — е да пазиш подобни идеи за себе си, когато трябва да пишеш есета в часовете по история.

Той се ухили злобно на Странд.

— Не се тревожете, професоре, ще нося пурпурната си тога по всяко време. Не бих искал да ви изхвърлят от работа.

Странд стана, плати сметката и му каза, че ще се видят в училище, където имало разпореждане момчетата да пушат само в сутерена на централната сграда. И при това трябвало да бъдат от горните курсове.

Бог да ти е на помощ, помисли си Странд. Допи кафето си, плати сметката и излезе навън в меката вечер.

Когато се върна в „Молсън Резидънс“, забеляза, че прислужницата, която още не беше виждал, е идвала, оправила е двойните легла и е пуснала пердетата. Трябва да съобщи на Лесли да изпрати голямата им спалня заедно с останалите неща. След ужасната вечер в Тур вече спяха заедно. Нямаше намерение на тия години тепърва да свиква да спи сам.

После седна зад бюрото в дневната на светлината от настолната лампа и се зае да пише в ученическата тетрадка, която си беше донесъл от града.

Ръката на Странд потрепери, той спря да пише и се загледа в последния абзац. Хубавият му почерк изведнъж се бе превърнал в почти нечетливи драсканици. Той остави писалката и се дръпна от бюрото. Осъзна, че времето не го бе имунизирало срещу най-непоносимата ярост, която го обзе за първи път в коридора на болницата, когато Хейзън му съобщи за признанието на Каролайн пред доктор Леърд.

Джими би казал, че се престарава. Родителите са създадени да се престарават. Той стана и отиде до френския прозорец, който се отваряше към градината. В старанието си да се успокои излезе и си пое дълбоко дъх, като вдишваше на големи глътки благоуханния нощен въздух. Съжаляваше, че не е проявил достатъчна предвидливост и не си е купил бутилка уиски.

Погледна небето. Звездите в чистата тъма над него бяха ярки. Луната изгряваше във формата на полумесец и старите дървета в дъното на градината, чиито листа шумоляха от лекия ветрец, хвърляха бягащи сенки по влажната от росата морава. Ако можех да забравя миналото, помисли си той, или поне да се примиря с него, бих могъл да бъда щастлив в това тихо местенце.

На другата сутрин стана рано, за да закуси в трапезарията в централната сграда заедно с останалите преподаватели, но не искаше да се мъчи да свързва най-малко петдесетте различни лица с имената, които бе чул предната вечер. Отиде до града, като се наслаждаваше на свежата утрин и на децата, играещи си с кучета из моравите пред спретнатите къщи, покрай които минаваше по пътя си. Купи си новия брой на „Ню Йорк Таймс“, но само като погледна заглавията, сгъна вестника и го остави за после. Утринта със своето слънце и щедрите, вдъхващи надежда обещания на природата не беше време за тазгодишните новини. Вечерта, с тъгата, която навяваше настъпващата тъмнина, и напомнянето й за тленност и край, повече подхождаше за репортажите от Вашингтон, Иран, Москва, Ерусалим и южното полукълбо.

По обратния път към „Молсън Резидънс“ той се мъчеше да обуздае обичайното си бързо препускане от уважение към съвета на доктор Принз, когато пристигна, завари един огромен негър да седи на стъпалата пред входа. Мъжът — не, помисли си Странд, той не може да е на повече от осемнайсет години въпреки ръста си — учтиво се изправи.

— Мистър Странд? — попита той.

— Да.

— Аз съм Алегзандър Ролинс — каза момчето. — Разпределен съм в този пансион.

Ръкуваха се и Ролинс се усмихна срамежливо.

— Понеже участвам във футболния отбор, спях с останалите от екипа в Уърдингтънския пансион, но реших, че няма да имате нищо против да се нанеса един ден по-рано. Казаха ми, че когато и бащите и майките започнат да се мотаят наоколо, ставала голяма бъркотия.

Той имаше плътен глас и изговаряше думите слято с типично новоанглийско произношение и на Странд му хрумна, че може би трябва да го насърчат да се заеме сериозно с пеене. Ще го сподели с Лесли.

— Разбира се — отговори Странд. — Вие сте в трета стая на последния етаж.

Регистраторът му беше дал списъка на момчетата, които щяха да бъдат настанени при него, подбрани по двама в стая, по азбучен ред, с изключение на деветото момче, което бе определено за една малка стая заедно с Ромеро. Регистраторът не му бе казал, че Ролинс е черен или по-точно тъмнокафяв.

— Надявам се, че тук ще ви хареса.

— Сигурен съм, че ще ми хареса — отвърна Ролинс. — И аз съм нов. Имам едногодишна стипендия за футбол. Играех в моята гимназия в Уотърбъри и не бях от най-блестящите ученици в класа… — той се ухили — и всички решиха, че независимо колко пъти побеждавам предния защитник, още една година над книгите ще ми помогне, ако искам да постъпя в заведение като Йейл.

— Дъщеря ми учи със стипендия за лека атлетика в един малък колеж в Аризона — рече Странд внезапно, и за първи път горд от този факт. — Тя бяга.

— Е, аз не мога да кажа същото за себе си — подхвърли Ролинс. — Аз съм само защитник. В повечето случаи гледам просто да отстоявам позициите си. — Той се засмя. — Бас държа, че дъщеря ви може да ме бие от воле, когато си поиска. Момичетата в днешно време… — Поклати шеговито глава.

— Надявам се и тя да отстоява позициите си — вметна Странд — в други неща.

Ролинс го погледна сериозно.

— И аз също — отвърна той. — Е, няма да ви отнемам повече време, сър. Само ще си преместя нещата след сутрешната тренировка.

— Ще оставя отключено…

— Няма защо да се безпокоите. Тук никой не краде.

— Идвам от Ню Йорк — рече Странд, — а там всички крадат.

— И аз така съм чувал — поклати глава момчето. — Уотърбъри също не е цвете, но в сравнение с мащабите на Ню Йорк е като прашинка. Надявам се, че ще се чувствате добре тук, мистър Странд. Всички казват, че мястото е приятно и хубаво и се надявам да се окаже такова и за двама ни. Ако на вас с жена ви някога ви се наложи да вдигате и местите нещо тежко, мебели и други неща от този род, моля ви, обадете се. Може да не съм умен… — той пак се ухили — но имам здрави мишци. А сега трябва да бягам на игрището и да си поразмърдам нещастния увиснал задник.

Той се отдалечи с лека атлетическа походка, късо подстриганата му глава изглеждаше прекалено малка върху дебелия врат, който стърчеше над пуловера му.

Странд влезе в къщата, като си мислеше за двете „р“-та — Ролинс и Ромеро. Негър и пуерториканец. Дали Ромеро с уличния си цинизъм не ще си рече: „Разбира се, ето как държат черния брат и не съвсем белия брат изолирани — правят го умело и изтънчено, няма що“. Дали ще приеме, че е просто съвпадение? Регистраторът му бе казал, че ако някой иска да си смени стаята и другите не възразяват, това може да стане. Ами ако останалите момчета са доволни от разпределението такова, каквото е и не могат да бъдат направени никакви промени? Той не знаеше колко негри са записани като студенти, нито как са подбрани. Ролинс — защото умееше да играе футбол, макар че Странд бе малко шокиран как училище с репутацията на Дънбъри може да сформира отборите си така открито. Все пак Дънбъри не беше нито Нотр Дам, нито Алабама. А Ромеро, защото в случаен разговор един влиятелен човек се бе заинтересувал от него. Ами другите? Ще трябва дискретно да поразпита каква е всъщност политиката на училището.

Той влезе в голямата обща всекидневна на студентите, където имаше радио, телевизор и няколко етажерки с безразборно нахвърляни книги по рафтовете. Започна да ги подрежда и осъзна, че търси „Упадъкът и гибелта на Римската империя“. Щом ще се наложи да спори цяла година с Хесус Ромеро, ще трябва да започне с препрочитането на Гибън, и то много внимателно. Но единствените книги, чиито автори започваха с „г“, бяха „В Африка“ от Джон Гънтър и „Богатото общество“ от Джон Кенет Галбрейт, нито една от които според него нямаше да му бъде от полза в спор с Ромеро. Можеше да си представи бурния смях на момчето, чиято майка се издържаше от „Социални грижи“, ако случайно попаднеше на книгата на Галбрейт. Той взе томчето от рафта, занесе го в своето жилище и го остави върху масата в спалнята. Ако беше намерил „Покоряването на Мексико“ и „Покоряването на Перу“, макар че това бяха две от най-любимите му книги по история, щеше също да ги скрие, за да не станат допълнително гориво в асортимента от омрази, които таеше Ромеро.

Знаеше, че Каролайн има уговорен преглед при доктор Леърд за осем часа, преди започването на ежедневните му операции, и макар да не очакваше някакви особени промени в състоянието й, той реши да позвъни, като предварително си призна, че го прави по-скоро, за да чуе гласа на Лесли, отколкото да научи нещо за дъщеря си. Докато набираше номера, си каза, че ще трябва да ограничи телефонните обаждания. С неговата заплата междуградските разговори бяха опасен лукс.

Телефона вдигна Каролайн.

— О, татко — възкликна тя, — толкова се радвам, че се обади. Доктор Леърд се оказа истински Дядо Мраз. Той ми прегледа носа, направи ми още няколко рентгенови снимки и ме увери, че след една седмица ще мога да сваля всички превръзки и пак ще заприличам на човек. Мама смята, че ще имаме време да дойдем да те видим за няколко дни, преди да тръгнем на път. Представяш ли си?

— Дядо Мраз е прав — отвърна Странд. — Следващия път, когато го видиш, му кажи, че и за мен е Коледа. А като дойдеш, си облечи най-грозната дълга рокля, която имаш. От утре тук ще има над четиристотин момчета.

Каролайн се изкикоти.

— Е, не вярвам да бъде чак толкова впечатляващо. Но нали няма да е лошо, ако все пак е?

— Да — съгласи се Странд. — А сега ми дай майка си.

Гласът на Лесли също беше весел.

— Каролайн ти каза — рече тя. — Нали е чудесно? А ти как си?

— Нормално. Хората са мили и въпреки, че къщата е стар хамбар, една женска ръка ще направи от нея чудеса. И ти си жената, чиято ръка е нужна.

— Всичко по реда си, скъпи. — Но изглежда, й стана приятно. — Има ли нещо по-специално, което искаш да ти донесем, като дойдем?

— Само спалнята ни.

— Непоправим си! — Но изглежда, й стана още по-приятно. — Между другото, само преди няколко минути твоят млад приятел Ромеро дойде да си вземе дрехите. Решил да мине днес вместо утре. Изглеждаше много нетърпелив. Мисля, че не си прав за момчето. Държането му беше безупречно.

— Той е ненадминат артист. Какво е мнението на Каролайн за него?

— Тя не го видя. Нали знаеш как е тези дни. Щом чу звънеца, се затвори в стаята си. Той попита дали може да си облече новите дрехи в банята. Когато се появи, изглеждаше доста симпатичен посвоему. Отправи към мен странна молба. Каза, че е оставил всичките си стари дрехи в банята, и ме помоли да ги изгоря.

— Ако е бил облечен, както се носи обикновено, никак не е странно. Стига за него. Ти как си?

— Отлично. — Тя се поколеба. — Трябва да ти призная нещо. Мисис Ферис, нали си я спомняш, директорката на училището на Каролайн, ми се обади миналата седмица и ме попита дали бих могла да ходя веднъж седмично и да давам частна уроци на учениците. Каза, че мога да използвам кабинета по музика. Нямало да бъдат много. Ще оставя само най-добрите си ученици.

— Защо го наричаш признание?

— Защото не съм ти казвала. И без това си имаше достатъчно грижи.

— Ти искаш ли да приемеш?

Лесли отново се поколеба.

— Да — отговори тя — Смяташ ли, че в Дънбъри ще имат нещо против?

— Сигурен съм, че ще може да се вмести в програмата ти. Днес ще попитам.

— Не си прави труда, ако е проблем, мили.

— Не е никакъв проблем.

— Това значи, че ще трябва да преспивам някъде в Ню Йорк през нощта.

— Мисля, че няма да умра за една нощ.

— Нали не се претоварваш много?

— Изобщо нищо не правя. Вчера пих чай с останалите преподаватели, а момчетата ще пристигнат едва утре. Вече намерих един як футболист, който си предложи услугите да ни премести пианото. Мисля, че мястото ще ни хареса — каза той с цялата искреност, която можа да изстиска от себе си.

— Не се съмнявам. — Лесли не изглеждаше много убедена. — Сега в Ню Йорк е прекрасно. Циганско лято.

Не му каза защо смята, че трябва да го информира за времето.

— Чувала ли си се с Джими и Елинор?

— Нито съм ги чувала, нито съм ги виждала. Но ще се опитам да накарам Джими да дойде с нас в училището. Този разговор сигурно струва цяло състояние. Ще запазим новините, за когато се видим. Дочуване, мили.

— Дочуване, любима — прошепна той. Една нощ седмично, спомни си като затваряше.

На вратата се почука и той извика:

— Влез.

Влезе пълничка жена с широки черни памучни панталони и силно опънат пуловер върху огромния й отпуснат бюст. Носеше голяма пазарска чанта, имаше розово лице и изрусена коса.

— Добро утро, мистър Странд — поздрави тя. — Аз съм мисис Шилър. Вашата чистачка. Надявам се, че заварихте всичко наред.

— Отлично, отлично — Странд се ръкува с нея. Ръката й беше мека, но силна. — Ще трябва да оправяте само едното легло. Жена ми ще дойде след няколко дни. Днес ще пристигнат две от момчетата. Казват се Ролинс и Ромеро и са разпределени в трета стая.

— Момчетата сами се грижат за стаите си — поясни мисис Шилър. Гласът й бе дрезгав като на страстен пушач. — Аз от време на време пооправям общата всекидневна, когато съвсем настане безредие. И понякога поглеждам горе дали някоя от стените не е рухнала. — Тя се усмихна. Усмивката й беше топла, майчинска. — Тая сутрин минах през трапезарията и забелязах, че ви нямаше на закуска. Мъжът ми работи в кухнята, той е хлебар и аз му помагам, докато всички преподаватели се съберат. Искате ли да ви заредя хладилника с някои продукти, закуски, плодове, разни такива неща? Докато дойде жена ви.

— Би било много мило от ваша страна.

— Ако искате да ми направите списък…

— Вземете каквото решите, нямам претенции — рече Странд. Не спомена, че би искал да има вкъщи бутилка уиски. Сам ще си я купи. Не знаеше дали жената е дискретна и не искаше да й дава повод да разправя, че новият учител по история пие.

— Нещо по-специално, което да ми поръчате? — попита тя.

— Нищо. А, да — моля ви, не пипайте нищо по бюрото ми, независимо колко разхвърляно изглежда.

Мисис Шилър отново се усмихна.

— В училище, където всички живеят сред много хартия, веднага научаваш тоя урок. Виждала съм такива бюра, където между книгите, хартиите и списанията спокойно могат години наред да се въдят мишки, без никой да ги открие. Ако има нещо, от което вие или жена ви да сте недоволни, моля ви, веднага ми съобщете. Хората, които бяха тука до лятото, се притесняваха да ми кажат какво искат и аз непрекъснато заварвах жената да размества мебелите и саксиите от едно място на друго и да гледа гузно, като ме видеше в стаята. Искам на вас със съпругата ви да ви бъде приятно да живеете тука.

— Много ви благодаря, мисис Шилър. Искрено се надявам да бъде така.

— И още нещо, мистър Странд — додаде тя, като отвори чантата си и извади една престилка, която върза около широкия си кръст, — ако някога ви потрябва някое по-специално сладкарско изделие — сандвичи с пържени хлебчета за гости или торта за рожден ден, — само ми се обадете. Мъжът ми обича да прави такива неща за преподавателите и момчетата. Казва, че така се разнообразявал.

— Няма да забравя. Имам три деца — те са големи и няма да живеят с нас, но може да имаме късмет да ни идват на гости от време на време, а те всички умират за шоколадова торта. — Откри, че му доставя удоволствие да говори за децата си с тази приятна и отзивчива жена. — Вие имате ли деца?

— Бог е решил да ни лиши от това щастие — отвърна сериозно тя. — Но при четиристотинте момчета, които беснеят наоколо, тази празнота почти не се усеща. О, едва не забравих — внимавайте с печката. Остаряла е и току гасне, а тогава се събира газ.

— Обещавам да не я изпускам от очи.

— Миналия февруари къщата без малко да хвръкне във въздуха. Предишните хора бяха много мили, но малко отвеяни, ако разбирате какво искам да кажа.

— Напълно ви разбирам. И аз съм може би малко отвеян, но жена ми е изтъкана от отговорност.

— Само ме предупредете кога я чакате да пристигне, за да накъсам малко цветя и да ги сложа из апартамента за добре дошла. Нямате представа как няколко стръкчета цветя могат да преобразят тая старотия. Ще взема да донеса и малко дърва за огън. Някои от момчетата си припечелват по нещичко, като чистят клони и режат изсъхналите дървета за горене. Тук нощите стават доста студени и огънят е голямо удобство. Няма да ви безпокоя повече. Сигурна съм, че имате достатъчно работа, за да се приготвите за нашествието… Ама нали няма да ми се разсърдите, ако ви кажа, че според мен трябва да си почивате по малко и да си правите разходки. Да добиете малко цвят, а то сега…

Тя приличаше повече на медицинска сестра, която работи от години в семейството им, отколкото на чистачка, с която се е запознал само преди няколко минути. Когато жената излезе от стаята, Странд си помисли, че има и нещо хубаво, което да съобщи на Лесли при следващия им разговор.

Погледна се в огледалото над камината: Загарът от лятото бе изчезнал от лицето му и той реши, че наистина изглежда доста прежълтял. Излезе навън. Ще послуша съвета на мисис Шилър и ще си направи една дълга разходка из града, за да добие цвят на лицето и да намери магазин, откъдето да си купи бутилка уиски.

Ромеро пристигна по тъмно, след като Странд вечеря в града — все още отлагаше момента, когато ще трябва да разговаря за незначителни неща по време на ядене с мъжете и жените от преподавателския състав. Знаеше, че ако Лесли беше с него, щеше вече да назовава поне десетина от тях на малки имена и да е направила преценка на отделните характери, която по-късно щеше да се окаже невероятно точна. Той не притежаваше тази бърза способност и разчиташе на времето и на постепенното си сближаване с хората, за да си състави мнение за тях. Казваше на Лесли, че това му спестявало неприятните изненади.

Странд стоеше пред входа на „Молсън Резидънс“ и гледаше звездите, тъй като още не му се прибираше в празната къща, тогава забеляза дребничка фигура с прекалено голяма за нея чанта да се тътри през двора на училището към централното здание. В светлината на лампите покрай асфалтираните алеи Странд видя, че Ромеро носи някои от дрехите от „Брукс Бръдърс“, памучни панталони и спортно вълнено сако с риза и връзка.

— Добър вечер, Ромеро — поздрави той, когато момчето се приближи до него. — Вече почти престанах да се надявам, че днес ще те видя. Какво стана? Да не си се загубил?

— Аз никога не се губя — отвърна Ромеро, пусна тежката чанта на тревата и разтърка рамото си. — Не е необходимо никой да изпраща спасителни отряди за мен. Запознах се с едно момиче във влака, тя пътуваше за Ню Лъндън, за да започне работа като сервитьорка, заговорихме се, видя ми се симпатична, каза, че е била стриптийзьорка, и решихме да спрем и да се помотаем следобед в Ню Хейвън. Преди не съм имал нищо общо със стриптийзьорки и си помислих, че може би дълго няма да ми се удаде такава възможност, затова й платих обяда, разгледахме забележителностите на Ню Хейвън, после пак я качих на влака, хванах автобуса и ето ме тук, готов да продължа образованието си.

Той се огледа с отвращение.

— Изглежда абсолютно мъртвило. Какво правят — да не би, щом се стъмни, да стрелят по всеки, който излезе на улицата?

— Почакай до утре — каза Странд. — Ще имаш нужда от регулировчик, за да се добереш до трапезарията. Ял ли си? В хладилника има нещичко за хапване.

— Не съм гладен. Но бих пийнал малко. Имате ли бира в заведението?

— Боя се, че не — отвърна хладно Странд. Не каза, че в един от кухненските шкафове има бутилка уиски, все още увита в плика от обикновена амбалажна хартия, в който я беше донесъл от града. — Струва ми се, тук има разпоредба, че на студентите не им е позволено да пият.

— Че бирата пиене ли е? — попита недоумяващо Ромеро. — Тук да не е манастир?

— Това е училище за момчета — отвърна Странд. — Забележи, казах момчета. Дай да ти помогна с чантата. Изглежда ужасно тежка. Ще ти покажа стаята. — Той се наведе да вземе чантата и едва успя да я вдигне от земята. — Какво си понесъл в нея — да не са тухли?

Ромеро се захили.

— „Упадъкът и гибелта на Римската империя“ на Гибън. В седем тома.

Докато се качваха по стълбите към последния етаж и се редуваха да носят чантата, Странд каза:

— Твоят съквартирант е вече тук. Засега той е единственият, освен теб. Играе във футболния отбор.

— Щях да си донеса футболната фланелка, която толкова харесвахте, професоре — подхвърли Ромеро, — но извадиха номера ми, за да го сложат в стъклена витрина във физкултурния салон на гимназията.

— Ще видиш, Ромеро — рече Странд, — че твоето чувство за хумор ще има по-малко почитатели тук, отколкото в Ню Йорк.

Когато се приближиха до последния етаж, чуха звуците на рокмузика, която беше пусната много високо.

— Какво е това тук — да не би да има дискотека? — възкликна Ромеро. — Между другото, професоре, каква е политиката по отношение на момичетата?

— Мисля, че твоята стриптийзьорка няма да бъде посрещната много радушно — отговори Странд. — Дънбъри има шефство с едно девическо училище, но то е на осем километра оттук.

— Любовта ще намери начин — подметна безгрижно Ромеро.

Вратата на стаята беше отворена и светлината струеше в коридора. Събул обувките си, Ролинс лежеше и четеше книга. На една маса само на няколко сантиметра от ухото му гърмеше касетофон. Но като видя Странд и Ромеро, той бързо стана и го изключи.

— Това е твоят съквартирант, Ролинс — Хесус Ромеро.

— Името ми се произнася Хесус — каза Ромеро.

— Извинявай — рече Странд. Досега никога не му се беше случвало да използва малките имена на учениците си в гимназията и се опасяваше, че неправилното произнасяне на името на Ромеро е лошо начало за отношенията им в Дънбъри. — Отсега нататък ще знам.

Ролинс протегна ръка и след един подозрителен поглед Ромеро я пое.

— Добре дошъл, Хесус — каза Ролинс. — Надявам се, че обичаш музиката?

— Не всяка — отвърна Ромеро.

Ролинс се засмя — смехът му бе дълбок, гърлен и добродушен.

— Поне няма да заемаш кой знае колко място, братче — добави той. — Много мило от страна на мистър Странд, като се имат предвид моите габарити и размерите на стаята.

— Аз нямам никаква заслуга — побърза да каже Странд. — Това се прави по азбучен ред. Е, аз ще ви оставя да се запознаете. Лампите трябва да бъдат изгасени до десет и половина.

— Не съм си лягал преди десет и половина от двегодишна възраст — обади се Ромеро.

— Не съм казал, че трябва да спиш. Само че лампите трябва да бъдат изгасени. — Странд почувства, че говори с раздразнение, и съжали за това. — Лека нощ.

Излезе от стаята, но се спря на няколко метра от вратата, за да се ослуша. Това, което чу, не го изненада.

— Е, черни братко — рече Ромеро с прекалено силен южняшки акцент. — Виждам, че в тази стара плантация имат помещения за робите и всичко останало.

Колкото може по-тихо Странд слезе по стълбите в своя апартамент. Погледна бутилката с уиски в кафявата й опаковка на полицата в бюфета, но не я отвори. Имаше чувството, че ще дойдат други вечери, когато ще изпитва по-голяма нужда от нея.

5

Няколко дни след началото на срока Странд получи бележка от директора, който искал да го види в удобно за него време. Когато отиде в кабинета на Бабкок, той го посрещна сърдечно, но притеснено.

— Имаме един малък проблем — каза той. — Става дума за Хесус Ромеро.

— О! — рече Странд.

— Точно така — продължи Бабкок. — О! Излиза, че Ромеро не посещава църковната служба. Както вероятно знаете, ние трябва да спазваме известни условия, приети от нас при получаването на онова дарение през 1960-а, спасило училището в момент, в който е имала изгледи то да се затрие. Дарението бе изключително щедро — изключително. Новият спортен комплекс е построен благодарение на него, библиотеката, която е една от най-хубавите училищни библиотеки в Източните щати, много други удобства… Старицата, която ни е оставила парите чрез завещание, е била извънредно религиозна и с много силен характер и едно от условията, поставено в завещанието й, е всеки ученик да посещава редовно църковната служба. Добавила е още едно условие: момчетата да носят сака и вратовръзки в трапезарията. Другите училища са изоставили тези обичаи. Ние обаче не можем. Интересува ме дали бихте могли да вразумите Ромеро, преди да се наложи да предприема официални мерки срещу него.

— Ще се опитам — каза Странд.

— Вие сами сте се убедили, че на практика службата не се отнася до никое вероизповедание или секта. Действа като успокоително. Посещава се от доста момчета, католици и евреи, които, изглежда, не срещат никакви трудности да се подчиняват на правилата в училището. Може да споменете това на Ромеро.

— Ще го спомена — отвърна Странд. — Съжалявам, че ви създава всички тези неприятности.

— Положително ще имам и по-тежки проблеми до края на срока. И то не само с Ромеро — каза Бабкок.

След часовете Странд извика Ромеро да дойде при него и му предаде думите на директора, като използва всичките му аргументи. Ромеро го изслуша мълчаливо, после поклати глава.

— Не ме интересуват евреите — рече той, — аз съм католик посвоему.

— Кога за последен път си ходил на литургия? — попита го Странд.

Ромеро се ухили.

Когато са ме кръщавали. Аз не вярвам в бога. Ако трябва да избирам между църковната служба и това да напусна училището, ще ида да си стегна багажа.

— Сигурен ли си, че искаш да предам този отговор на мистър Бабкок?

— Да.

— Свободен си.

Когато на другия ден Странд предаде на Бабкок думите на Ромеро, директорът въздъхна. По-голямата част от разговора им, както осъзна Странд, бе съпроводена от въздишки.

— Е, добре — рече той, — ако никой не го направи на въпрос, мисля, че можем да я караме и така.

— И още нещо — додаде Странд. — Става дума за жена ми. Тя няма часове в сряда, както и преди десет в четвъртък сутринта. Ще сметнете ли, че хитрува, ако ходи до Ню Йорк всяка сряда? Има няколко ученици, които не би искала да остави.

— Напълно ви разбирам — отвърна Бабкок. — Естествено, че няма да имам нищо против.

Странд излезе от кабинета на директора, като си мислеше какъв свестен, интелигентен и отстъпчив човек е той. Макар че срокът бе едва започнал, Странд вече чувстваше колко спокойно и лесно се ръководи училището и как дисциплината се спазва почти без принуда. Между преподавателите и учениците съществуваха весели приятелски отношения, които създаваха благоприятен за обучението климат, и Странд започна да си възвръща донякъде надеждата, която хранеше в първите си години като учител.

— Имаш късмет, че мистър Бабкок е толкова снизходителен човек — каза Странд на Ромеро на другия ден. Беше оставил момчето да се помъчи една нощ, преди да му съобщи решението на Бабкок. — Оставаш. Само не го разгласявай. Може да му напишеш една бележка, за да му благодариш.

— Вие попитахте ли го дали той вярва в бога?

— Не си играй с късмета, младежо — сряза го Странд.

Ромеро извади някакво листче от джоба си и го разгъна.

— Има едно нещо тука, което трябва да подпишете, мистър Странд. Това е разрешението от майка ми, че ми дава да играя в отбора по футбол. Получих го днес следобед.

Странд погледна листа. Беше формуляр, отпечатан от катедрата по физическо възпитание, с празно място за подписа на родителя и на директора на пансиона, потвърждаващ автентичността на родителския подпис. В случая той беше едно кръстче, драснато с молив. Когато Странд погледна листчето, Ромеро впери в него своя предизвикателен прям поглед, който все още го смущаваше.

Странд даде формуляра на мистър Джонсън, треньора по футбол, сериозен и набожен младеж, който изричаше молитви в съблекалнята преди всяка игра — молеше бог не за победа, а за безопасността на играчите и от двата отбора. Джонсън вдигна вежди при вида на кръстчето.

— Предполагам, че е законно — каза той.

— И аз — отвърна Странд.

— Все едно — продължи треньорът, — нали момчето разбира сигналите. — После добави с усмивка: — Макар рядко да ги изпълнява. Той просто побърква другите играчи. Никога не знаят какво ще направи. Ако му викнат да заобиколи, тъй като около него нещата са се затегнали, той се обръща и тръгва право през центъра или покрай другия край. Всичко прави наопаки и аз току го ругая, но няма особена полза. От друга страна, е трудно да искаш прекалено много от него. С такъв ръст трябва да имаш кураж дори само да излезеш на игрището, освен това повечето пъти се измъква безнаказано. Докато се усетиш — вече е оставил другите зад гърба си и бързо се придвижва напред. Като змиорка е — никой не може да го хване. Сякаш бяга, за да не го линчуват. Мисля, че не го интересува дали ще спечелим, или изгубим играта, а просто иска да покаже на всички колко е неуловим. Трябва да ви призная нещо, мистър Странд, през цялото време, докато съм играл футбол и съм бил треньор, никога не съм виждал такова момче. Той не прилича на спортист, а на някакво диво зверче. Все едно, че си имаме побесняла пантера на игрището.

— Ще влезе ли в отбора? — попита Странд.

Треньорът вдигна рамене.

— Нямам намерение да го използвам много. Прекалено дребничък е, за да остане в него за постоянно. Накрая някой ще вземе да го лапне. Не е като едно време. Сега момчетата са чудовища дори на нашето ниво, високите тичат не по-бавно от ниските. И без това той не може нито да спира, нито да хваща топката. Ако успея да го науча как да рита, може и да го оставя да подава. Иначе ще го използвам само в отделни игри, когато имаме нужда от по-яко търчане. Като му казах, че ще го оставя в отбора, добавих почти на шега, че повечето време ще седи на резервната скамейка и ще го вкарвам едва когато съвсем закъсаме. Той само ми се усмихна, колкото е дребен, усмивката му може да изплаши дори някой мичман, и отвърна: „Тъкмо работа за мен, аз цял живот все закъсвам.“

— Как го приемат другите момчета? — Странд си мислеше, че сега не е време да казва на този сериозен и благочестив младеж, че един от „готите“ е проникнал в игрището му.

Треньорът погледна замислено Странд, сякаш спореше със себе си дали да му признае истината, или да отговори уклончиво.

— Доколкото разбирам, вие проявявате по-специален интерес към момчето — рече той. — Той е тук малко или много заради вас, нали?

— Да, така е. Беше в моя клас в гимназията. Необикновен ученик.

— Струва ми се, че ако неговият съквартирант Ролинс не го защитаваше толкова, щеше да си го изяде досега от някого. Май не си прави много труда да си пази мнението за себе си, а?

Странд не можа да сдържи усмивката си.

— Не по начин, по който да не го забележиш — додаде той.

— Когато успее да измами някого или някой пред него изпусне топка, той… ъъъ… той им се присмива. Има една любима фраза, която действа на нервите на момчетата. „А аз си мислех, джентълмени, че сте дошли тук да играете футбол.“ Той разграничава себе си и Ролинс от останалия отбор с нещо, което трябва да е научил от книгите по английска литература. Знаете как английските вестници описват строяването на отборите в игрите на крикет — „Джентълмени срещу Играчи“. Другите момчета не са съвсем сигурни какво значи, но знаят, че не е ласкаво.

— Има ли в отбора други чернокожи момчета, освен Ролинс?

— Тази година не — отвърна треньорът. — Училището прави всичко възможно да привлича чернокожи, но без особен успех. Боя се, че дълги години се е славело като англосаксонска протестантска крепост за бели и ще трябва да мине време, докато представата за него се промени. Мисля, че има само още четирима чернокожи и никой от тях не играе футбол. Миналата година имахме един чернокож учител, който преподаваше история на изкуството, и всички го харесваха, но той не се чувстваше добре тук. Освен това беше прекалено способен за обикновено училище. Сега преподава в Бостънския университет. Невинаги е достатъчно само да имаш добри намерения, нали?

Едрият, як младеж, за когото Странд бе предположил, че целите му в живота са ограничени от професията и не отиват по-далече от десет метра разстояние, изглеждаше замислен.

Треньорът по футбол не беше единственият преподавател, озадачен от Ромеро. Друг млад преподавател, една тиха жена от катедрата по английски на име Колинс, която водеше часовете на Ромеро по английска и американска литература, тръгна веднъж в крак със Странд, когато излизаше от централната сграда след обяд, и го попита дали може да поговори с него няколко минути за момчето. И тя знаеше, че е дошло в Дънбъри заради Странд. Той не си направи труда да промени тази представа, като каже за влиянието на Хейзън в цялата работа. Ако Хейзън имаше желание да приеме заслугата или вината за присъствието на Ромеро в училището, той беше напълно способен да стори това.

— Вие сте го учили в Ню Йорк, нали? — попита тя, докато вървеше редом с него.

— Ако изобщо може да се каже, че някой го е научил на нещо — отвърна той.

Тя се усмихна.

— Започвам да разбирам какво имате предвид. Създавал ли ви е някакви проблеми в час?

— Трябва да ви призная — отвърна той, като се опита да изглежда колкото може по-здравомислещ, — че възгледите, които изразяваше, невинаги съответстваха на общоприетите.

— Смяната на училищата — каза мис Колинс — не е променила навиците му. Вече успя да въвлече целия клас в спор.

— О, боже — възкликна Странд, — за какво?

— Първата книга, която разглеждахме, беше „Червеният знак на храбростта“ от Стивън Крейн — отговори мис Колинс. — Книгата е такава, че момчетата могат да вземат отношение по нея, стилът е възхитително прост и проправя пътя на цял един жанр в американската литература. Когато поисках да се изкажат за нея, Ромеро си мълчеше, докато две-три момчета обясняваха защо книгата им харесва, после вдигна ръка, стана и рече много учтиво: „Моля да ме извините, госпожо, всичко това е «промиване на мозъците».“ После държа реч. Според него, независимо дали авторът е искал да постигне такъв резултат, или не, в крайна сметка книгата показвала, че никога няма да станеш мъж, ако бягаш, че би могъл да докажеш себе си само ако се изправиш и се биеш, макар да си сигурен, че ще ти отиде главата, и докато хората се възхищавали от подобни книги, младежите щели да тръгват на война възторжено и с песен на уста и да загиват. Заяви, че не знаел за другите момчета от класа, но ако той не бил бягал през целия си живот, сега сто на сто нямало да бъде в класната стая тази сутрин. Да бягаш, когато те е страх, каза той, било най-естественото нещо, и такива книги като „Червеният знак на храбростта“ били лъжа, измислена от старите, за да карат младите да отиват на сигурна смърт. Той самият имал чичо, който бил награден с орден във Виетнам, задето не напуснал картечницата си в някаква засада и дал възможност на другите войници от неговия взвод да се измъкнат, а сега чичо му бил в инвалидна количка за цял живот и си бил хвърлил медала в кофата за боклук. — Мис Колинс имаше бледо и тревожно лице и се държеше плахо, сякаш се извиняваше за нещо, тя поклати глава, като си спомни за случката в часа си. — Просто не можах да се справя с това момче — продължи тя унило. — Накара всички да се почувстваме като необразовани глупаци. Мислите ли, че наистина има чичо, който е бил ранен във Виетнам?

— За първи път чувам, че има чичо — отвърна Странд. — Той обича да си измисля. — Ако беше склонен да спори с Ромеро, което в най-добрия случай би било безполезно, можеше да му напомни, че писателят, когото той цени толкова много, мистър Гибън, употребява думата „военна храброст“ с одобрение почти на всяка страница. Странд бе разбрал, че последователността не е най-изявената черта на момчето.

— Смятате ли, че бихте могли да поговорите с него? — попита плахо мис Колинс. — Щом защитава мнение, което може да смути другите момчета, по-добре да дойде при мен след часа, и да ми го каже поверително!

— Мога да опитам — отговори той. — Но нищо не ви гарантирам. Той не е много по поверителните работи, както казват момчетата. — Изведнъж Странд прозря характера на Ромеро в нова светлина. Момчето винаги си търсеше слушатели, дори слушателят да е само един, и предпочиташе те да са настроени срещу него. Като че намираше емоционален отдушник във враждебността и наред с това добиваше чувство за власт над хората, които бяха по-възрастни и в обществено отношение много по-силни от него. Ако Странд си представяше бъдещето на Ромеро, той го виждаше като оратор, който трябва да бъде охраняван от полицията, защото влудява тълпата и я подтиква към разпри и стълкновения. Това видение не беше успокояващо.

— Една от трудностите в държането ми към него — продължи мис Колинс с тихия си извинителен тон — идва от това, че той винаги говори с най-голяма учтивост, със съответното обръщение и „ако мога да попитам“. Освен това е най-добре подготвеният ученик в класа. Има математическа памет и може да цитира дословно цели пасажи от книгите, които е прочел, в подкрепа на доводите си. Когато дадох на класа примерен списък на книгите за прочит през семестъра, той го захвърли презрително и заяви, че вече е прочел повечето от заглавията и че изобщо няма да си губи времето да отваря другите. Дори възрази, че „Одисей“ на Джеймс Джойс и „Любовникът на лейди Чатърли“ не били включени в списъка. Представяте ли си, и това е момче на седемнайсет години!

— Както се казва — рече Странд, — той е прекалено умен за възрастта си. Или прекалено лош за годините си.

— Според него тези две книги били едни от основните в съвременната литература и да се пренебрегват, било обида за интелигентността на класа и отричане на сексуалността на съвременния човек. Откъде мислите, че черпи тези идеи? — попита жално тя.

— От обществените библиотеки.

— Бих искала да има курс за по-напреднали — додаде мис Колинс. — Веднага бих го включила в него. Боя се, че е някакъв гений. Никога не съм имала такъв ученик и не бих искала пак да имам.

— Не унивайте — каза Странд. — Поради темперамента си той непременно ще се забърка в нещо и ще го изключат.

— Няма да мога да го дочакам — за първи път рече категорично мис Колинс.

Докато тя се отдалечаваше тъжно за следващия си урок, Странд изпита егоистично облекчение, че поне този семестър Ромеро няма часове при него.

Сред задълженията на Странд като директор на пансиона влизаше и това да проверява стаите на момчетата на всеки две седмици, което той правеше, докато те бяха в час. Натъкваше се на обичайните различия в реда — от старомоминска чистота до нещо като типична детска немарливост. Стаята на последния етаж, която заемаха Ромеро и Ролинс, бе доста чиста, но между двете й половини съществуваше такава голяма разлика, като че ли по средата се издигаше невидима стена. Леглото на Ролинс беше покрито с шарено навахско81 одеяло, а върху таблата в горния край бе сложена кафява възглавница с голямо филцово „У“82, избродирано с жълто на калъфката, инициалите на училището, които бе заслужил да носи като участник в неговия отбор. Върху бюрото му имаше цветна снимка в тежка сребърна рамка — двойка негри на средна възраст със сериозен вид, застанали пред бяла веранда, и надпис: „От мама и татко, с обич“. До нея бе подпряна снимка на хубаво усмихнато чернокожо момиче по бански костюм със следното целомъдрено посвещение, изписано с красив женски почерк: „За нежен спомен, Клара“. На стената висеше огромна снимка на четири грамадни ухилени момчета, най-малкият от които бе самият Ролинс; до едно бяха облечени в традиционните университетски пуловери с различни букви на тях, всичките явно братя. Ролинс държеше футболна топка, братът до него бейзболна бухалка, а другите двама — баскетболни топки, за да покажат, че спортните им заслуги не са само в един спорт. Те представляваха внушителна, макар и симпатична група, и едва ли някой съсед би имал неблагоразумието да влезе в спор с тях.

На стената над леглото му имаше голяма литография, рекламираща концерт на Ела Фицджералд, а на шкафчето до леглото стоеше касетофонът с цяла редица касетки, които, Странд от опит знаеше, той надуваше оглушително. На поличката под бюрото му имаше купчина списания „Плейбой“. Странд бе намирал такива списания и в другите стаи, но на земята, скрити под леглото. Явно Ролинс не смяташе, че в тях има нещо за криене.

На рафта в шкафа му, оставен небрежно отворен, с безразборно нахвърляни дрехи, имаше десетина кутии с шоколадови бисквити, което накара Странд да се усмихне при мисълта за ония моменти през нощта, когато гладът събужда огромното тяло и го кара да търси в тъмното скривалището с детски сладкиши, дето да го подкрепят до сутринта.

За разлика от него половинката на Ромеро бе гола и спартанска. Одеялата му бяха вълнени, в бозав цвят — такива, каквито даваха на всички, а леглото беше идеално оправено по войнишки. Не се виждаха никакви снимки и списания и бюрото беше голо, с изключение на един бележник и няколко старателно подострени молива.

Ромеро бе решил да не оставя и следа, разкриваща нещичко за него пред онзи, който пожелае да го преценява. Дрехите му бяха безупречно подредени в шкафа, а на рафта бяха сложени седемте тома на прочутото издание на „Историята на упадъка и гибелта на Римската империя“ от 1909 година, излязло под редакцията на Дж. Б. Бери. То представляваше значителна ценност за колекционерите и от него всъщност тежеше толкова чантата на Ромеро в деня на пристигането му.

Чудно наистина как двама младежи с огромна разлика във вкусовете си можеха да живеят в малката стая тъй хармонично и при това винаги и с удоволствие да търсят компанията си.

Любопитен по какъв начин Ромеро е успял да се сдобие с Гибън и дали знае цената на тези книги, Странд му остави бележка да се обади, щом свърши футболната тренировка следобед. Според училищните правила Странд трябваше да пише оценки за състоянието на всяка стая в пансиона и после да ги окачва на информационното табло. Оценките бяха от едно до десет и той писа десет на стаята на Ромеро и Ролинс, макар нещо в невидимата стена между двете легла да го безпокоеше.

Ромеро влезе във всекидневната на Странд току-що изкъпан, както винаги спретнато облечен и сдържан. Странд го покани да седне и преди да отвори дума за книгите, го запита за уроците му и за футболния отбор, който щеше да играе за първи път тази събота. Ромеро отвърна, че предметите му харесвали и според него вървял доста добре. Съмнявал се дали ще вземе участие в мача, но треньорът му допадал, макар да мислел, че му липсва въображение. Много откровено сподели със Странд какво бил заявил на треньора: ако не му дадял да играе поне за няколко минути до втората седмица на сезона, щял да се откаже от отбора и да наблегне на уроците си.

Странд му зададе обичайния въпрос дали има някакви оплаквания и той отговори, че няма. Спомена, че мистър Хейзън му бил писал, че е внесъл на негово име известна сума в училищната банка, от която ще му бъдат отпускани по десет долара седмично за джобни пари както на другите момчета от неговия клас. Той бил драснал една бележка на мистър Хейзън, за да му благодари за щедростта. Странд му съобщи, че ще може лично да благодари на мистър Хейзън, тъй като в събота сутринта щял да дойде с жена му и дъщеря му на гости в училището.

— Май пак ще трябва да държа реч — каза Ромеро и се усмихна беззлобно.

Тогава Странд отвори дума за книгите.

— Знаеш ли — започна той, — те са доста ценни.

— Така ли? — попита наивно Ромеро. — Това е хубава новина.

— Как успя да се сдобиеш с тях? — запита Странд.

Момчето го погледна, сякаш преценяваше какво да отговори.

— Откраднах ги — отвърна простичко. — Трябваше да ходя девет пъти до антикварните книжарници на Четвърто Авеню и да ги вземам една по една. — И изгледа хладнокръвно Странд, сякаш очакваше някакъв коментар. Странд си мълчеше и той каза: — Продавачите в тия магазини не биха просъществували и десет минути, ако излязат на улицата. Ще ги съблекат голи и те ще се усетят чак като хванат пневмония.

— Искаш ли да ми кажеш от кои книжарници точно си ги „взел“, както ти се изрази? — попита Странд.

— Не им помня имената — отвърна Ромеро и стана. — Има ли нещо друго, сър?

— Засега не — каза Странд.

Ромеро излезе. Странд седна на бюрото си и се загледа в сгъстяващия се мрак навън през прозореца, беше изправен пред един нравствен проблем, който не искаше да решава. Не бива да се вманиачавам с това момче, помисли си той. Имам си достатъчно други тревоги.

Големият мерцедес, каран от Конрой, спря пред входа на „Молсън Резидънс“ в събота сутринта малко преди обяд. Странд стоеше на стълбите, за да посрещне Лесли, Каролайн и Хейзън, когато слязат от колата. Каролайн държеше гърчещо се черно лабрадорско кученце. Странд много се развълнува, като видя отново жена си и дъщеря си, но не искаше да прави сцени на съпружеска и бащина любов пред двете момчета от пансиона, които зяпаха от входа.

В първите минути избягваше да погледне към Каролайн.

— Къде е Джими? — попита той. — Мислех, че ще дойде с вас.

— В последния момент мистър Соломон го изпрати в Чикаго да ангажира някакъв състав, който свири там — отвърна Лесли. — Което значело, по неговите думи, че се издига в небесната твърд. Ще се опита да ти се обади, когато се върне. Праща ти поздрави.

— Много мило — рече сухо Странд. После, все още без да е разгледал добре Каролайн, попита почти грубо, като галеше кучето: — Това пък откъде го взе?

— Мистър Хейзън ми го подари. Преди два дни. Когато доктор Леърд ми свали превръзките. — Тя пусна кучето на земята. Усмихна се малко нервно и докосна с върха на пръста носа си. — Е, как го намираш?

— Чудесно е — отвърна той. Помисли си, че изглежда красива, но всъщност той винаги беше смятал така. — Изглежда съвсем истински.

Каролайн се засмя.

— Ех и ти, татко — възкликна тя, — не можеш ли да потиснеш възторга си.

— По-важно е ти какво мислиш? — рече Странд.

— Аз мисля, че грозното пате се е превърнало в красив лебед — отвърна весело Каролайн, когато влязоха вътре. — Ужасявам се, като си представя какво ще правя с момчетата отсега нататък.

— Няма защо да преувеличаваш — каза Лесли, като хвърли строг поглед към двете момчета, които разглеждаха Каролайн с явен интерес. — Операцията беше сполучлива, но още не си станала кинозвезда. Освен това ще трябва да отвикнеш да се гледаш в огледалото по сто пъти на ден. — Но тя говореше с нежност и Странд виждаше, че се радва на новата външност на Каролайн не по-малко от самата нея.

Не остана така доволна обаче от вида на жилището им, въпреки че мисис Шилър беше поставила вази с цветя на стратегически места във всекидневната.

— Не съм предполагала, че това място е чак толкова занемарено — рече тя, — макар че ще изглежда по-добре, когато пренесем нашите мебели. Все пак една боя никак не би била излишна.

— Ще говоря с Бабкок за това — рече Хейзън. — Сигурен съм, че училището няма да се разори, ако бояджиите дойдат тук за няколко дни.

— Не бих искала да изглеждам придирчива, и то още от самото начало.

— Ще кажа на Бабкок, че това е моя идея. Боядисването ще го имаш.

— Време е за обяд — подкани ги Странд. — По-добре да отиваме в трапезарията. Предупредих, че ще дойдете, и са сложили маса за нас и още някои родители. Днес ще се играе първият мач от футболния сезон и доста хора са дошли за него. Между другото, Ръсел, нашето протеже Ромеро е в отбора.

— Като какъв играе — вода ли носи? — засмя се Хейзън.

— Не, сериозно — рече Странд, като излязоха от пансиона и тръгнаха по пътеката към централната сграда. — Днес може и да не влезе, но треньорът ми каза, че смята да го използва в по-завързаните положения.

— Той как върви в общи линии?

— Мисля, че си гледа уроците — отвърна предпазливо Странд. — Старая се да не създавам впечатление, че се бъркам, но той изглежда доста съзнателен и не блее по време на часовете като някои други момчета.

— Трябва да ми дадеш списък на преподавателите му. Докато съм тук, искам да поговоря с тях за него. Сигурен съм, че не са снизходителни с такива момчета, и не бих искал да бъдат прекалено взискателни към него само защото нямат представа за средата, в която е живял.

Като се сети за мис Колинс, Странд си помисли, че би имало по-голяма полза, ако Хейзън поговори със самия Ромеро и го помоли да не бъде прекалено взискателен към учителите си. Не смяташе, че е разумно да му казва това, нито да споменава каквото и да било за комплекта на Гибън в стаята на Ромеро. Хейзън можеше да се вбеси и да накара веднага да изхвърлят момчето и тогава експериментът, в който Странд чувстваше, че също участва, щеше да свърши, преди изобщо, да е започнал.

Той изостана от другите, за да хване Лесли под ръка и да върви редом с нея. Тя му се усмихна признателно.

— Толкова много ми липсваше — прошепна жена му.

— Аз пък, разбира се, се забавлявах тук сам, както подобава на младеж като мен — каза Странд. — Нямаш представа какви оргии стават в учителската стая по време на чая.

Лесли го стисна за ръката.

— Добре изглеждаш — рече тя. — Май това място ще ти понесе.

— Така е. Надявам се, че и на теб ще ти понесе.

— Щом ти си щастлив тук, и аз ще бъда щастлива. — Но в гласа й се усети едва доловима нотка на съмнение, неохота, известен страх.

Когато влязоха в трапезарията, пълна вече с момчета, Странд разбра по погледите, с които зяпаха Каролайн и кучето, поклащащо се до нея на каишката си, че операцията наистина е била сполучлива.

Забеляза, че сега Каролайн бе променила дори походката си. Ако трябваше да я опиша, реши той, щях да я нарека надменна.

След обяда, по време на който Хейзън се бе зарадвал, че седи до някакъв свой познат от Вашингтон, който беше свързан с петролното лоби83 и с когото оживено разговаряха. Странд изпрати Лесли до пансиона, тъй като тя искаше да си подремне, а Хейзън, Каролайн и Конрой отидоха на футболното игрище.

— Сигурна ли си, че не искаш да остана с теб? — попита Странд, докато наблюдаваше как Лесли си събува обувките и ляга на едно от леглата.

— После ще имаме предостатъчно време — отвърна Лесли. — Убедена съм, че ще ти се обидят, ако не гледаш мача им. Освен това се наситих на толкова много хора за един ден.

Той се наведе и я целуна по челото, после тръгна към игрището. По дървените трибуни имаше може би над хиляда зрители, но Хейзън му бе запазил място до Каролайн. Той и Конрой седяха от другата й страна. Играта вече беше започнала, но Хейзън каза, че още нищо интересно не се е случило.

— Кой е Ромеро? — попита той.

Странд погледна резервната скамейка. В единия край, на доста голямо разстояние от най-близкия играч, Ромеро седеше сам, приведен напред, забил поглед в ръцете си, които висяха между коленете му, без изобщо да поглежда към игрището, като че ли нямаше нищо общо с това, което ставаше там.

— Номер четирийсет и пет — каза Странд.

— Боже, колко е дребен! — възкликна Хейзън. — До другите момчета прилича на хлапе от детската градина. Сигурен ли си, че някой не си прави груби шеги с Ромеро?

— Треньорът гледа съвсем сериозно на него.

— Треньорът трябва да е садист — отбеляза мрачно Хейзън. — Мисля, че не е зле да му направим застраховка, която да включва всичко — болница, доктори и разноски по погребението.

— Може би това ще е единственият начин да получиш някаква компенсация за всичко, което си вложил за него — рече Странд, като си мислеше за петстотин доларовата банкнота в „Брукс Бръдърс“ и десетте долара, отпускани всяка седмица.

Седнал от другата страна на Каролайн, Хейзън се ухили при тези думи, приемайки ги за шега. Самият Странд не беше сигурен, че ги е казал на шега.

Мачът се играеше небрежно, имаше много изпортени топки, изпуснати положения, неточни пасове и избити удари. Един мъж зад тях, чийто син беше централен защитник и изпусна един след друг два последователни паса, непрекъснато повтаряше: — Какво очаквате, та това е първият мач за сезона.

Независимо от качеството на играта, беше приятно да седиш навън на топлото ранно есенно слънце и да гледаш как по ароматната зелена трева тичат пъргави младежи. В играта липсваше дивата страст на професионалния футбол и на мачовете между големите университети. Единствените наказания бяха за засада и за по-дълго струпване на играчите на едно място, а когато на някакво момче от отбора на Дънбъри му изкараха въздуха, играчът, който го беше ударил, мигновено коленичи загрижено до пострадалия и не стана, докато той не се изправи. Каролайн държеше кученцето, което мърдаше в скута й, викаше предано за Дънбъри и се усмихваше предизвикателно на момчетата от другото училище, които се обръщаха и добродушно я освиркваха.

— Само си остави името и телефона — каза едно от момчетата, — и ще си оправим сметките с теб.

— Може да го вземете от баща ми. — Каролай посочи с палец Странд. — Той преподава тук.

Момчето се засмя.

— Извинявайте, сър. Но като идем в спортния комплекс, ще си взема лист и молив.

След мача там щяха да сервират чай за учениците от двете училища и за техните родители. Странд се съмняваше, че момчето ще се появи с лист и молив, но Каролайн заминаваше за Аризона след три дни и той с радост щеше да му го съобщи.

Към края на мача бяха вкарани много голове и другото училище водеше с двайсет и шест на двайсет. Момчетата и от двете скамейки бяха станали на крака и викаха за своите съотборници, но Ромеро продължаваше да седи сам и да разглежда ръцете си. Когато изсвириха, за да напомнят, че до края остават само две минути, треньорът се приближи до Ромеро и му каза нещо. Ромеро стана бавно, почти мудно, сложи каската си и изтича на игрището. Другият отбор държеше топката на своята трийсет и шест метрова линия, имаше последен опит, при който трябваше да я придвижи на седем метра84, и явно се готвеше да рита от воле.

Ромеро застана на безопасно разстояние от вратата, на своята осемнайсетметрова черта, сложил небрежно ръце на кръста си. Когато ритнаха топката и защитниците се спуснаха към него, той я подхвърли, после я пусна. От трибуните се чу стон, когато тя заподскача бясно към очертанията на игрището. Ромеро я подгони, а червените фланелки на противниковия отбор хукнаха по петите му. Той грабна топката в движение, после изведнъж спря. Двама от противниците му прелетяха безпомощно край него. После побягна и се върна почти до своята голова линия, след това се извъртя рязко, точно когато изглеждаше, че ще му отнемат топката, и хукна на зигзаг към противоположния край на игрището. Успя да се отърве от още един нападател, на когото Ролинс своевременно препречи пътя, и изведнъж излезе на чисто, като тичаше близо до очертанията на игрището съвсем сам, оставил червените фланелки да го догонват безпомощно отзад. Той пресече головата линия и дори забави пренебрежително ход през последните седем метра, после спря и хвърли нехайно топката на земята.

— По дяволите! — извика високо Хейзън, за да се чуе сред крясъците на тълпата. — Мислех, че изпращам в Дънбъри ученик, а излиза, че съм изпратил заек.

Съотборниците на Ромеро го наобиколиха, тупаха го по гърба и му стискаха ръката, но той не приемаше тези прояви на одобрение, по-скоро се примиряваше с тях. Едва когато се затича обратно към скамейките и Ролинс го грабна и го вдигна като дете, той си позволи да се усмихне.

На излизане от игрището само махна небрежно, без да поглежда към трибуните, където всички бяха станали и му ръкопляскаха. Той изтича бавно към скамейката със спокойно изражение и седна в края, където беше седял почти през цялата игра. Свали каската си и пак заби поглед в ръцете си, които висяха отпуснати между коленете му. Когато отборите се подредиха за положението след тъчдаун85, треньорът дойде при Ромеро и го потупа по рамото, но дори тогава той не вдигна глава.

Шутът от място излезе извън чертата и успяха да бият само още един последен удар, когато времето изтече при краен резултат двайсет и шест на двайсет и шест. Ромеро побърза да отиде в спортния комплекс да вземе душ и да се преоблече, преди да го настигне тълпата от съученици, които се спуснаха след него.

В комплекса бяха наредени маси и столове и дълъг бюфет с малки сандвичи и сладкиши, зад който стояха жените на преподавателите и наливаха чай. Странд и Хейзън седнаха на една маса, а Каролайн и Конрой отидоха да донесат чая. Странд се усмихна, като забеляза, че момчето, което поиска адреса на Каролайн по време на мача, й препречи бързо пътя и отиде с нея към бюфета.

Сред групичките от родители и ученици се носеше тих шепот и се усещаше всеобщо удовлетворение от начина, по който бе завършил следобедът.

Докато наблюдаваше спокойното движение на сърдечните и весели мъже на средна възраст с техните издокарани съпруги, Странд изведнъж изпита чувството, че всички са свързани по някакъв неизвестен начин с Ръсел Хейзън. Те бяха банкерите, господарите и в бизнеса, и в търговията, председателите на управителни съвети, тихите движещи сили, съдниците и тълкувателите на законите, ръководителите на големи институции, свързани с крупни богатства, архитектите на политически победи, хора, слушани от сенатори и законодатели, а децата им бяха галеничетата на една прослойка, която в Америка не се признаваше за класа, но както Ромеро би я възприел, съставляваща това, което древните римляни са почитали като Конния орден.

Колкото до преподавателите, и мъжете, и жените — мъжете почтителни или поне по-сдържани, борещи се със скромността, жените, доброволно предлагащи услугите си, бяха като учените роби, докарвани в Капитолия да обучават привилегированите младежи на добродетелност, храброст и държавническо изкуство.

Когато учениците и гостите минаваха покрай масата, Странд чу на няколко пъти да се споменава с одобрение името на Ромеро. Странд не беше сигурен дали това е похвала за гладиатора, отличил се този следобед на арената, или знак, че Конният орден е достъпен от време на време и за по-достойни варвари.

Той поклати глава с отвращение, недоволен от насоката, която бяха взели мислите му, и стана, за да поздрави Джонсън, треньора по футбол, приближаващ с усмивка към масата. Странд запозна треньора с Хейзън, който също се изправи.

— Жалко, че не можахте да спечелите още една точка — каза Хейзън.

Треньорът вдигна рамене.

— Трябва да ви призная, сър, че съм доволен и от равния резултат. Момчето си го бива, нали? Бях готов да го изхвърля от отбора още в момента, когато взе да се връща към нашата врата. — Той се засмя. Но нищо не е по-успешно от успеха, нали? Още два-три такива спринта, и ще трябва да променим името на пансиона на Странд от „Молсън Резидънс“ на „Ромеро Гардънс“.

— Да ви призная, мистър Джонсън — рече Хейзън, — ние с мистър Странд се интересуваме повече от отношението на момчето към уроците, отколкото от подвизите му на футболното игрище. Какво казват за него учителите му?

— Ами — отвърна Джонсън, — треньорите следят много внимателно как се справят момчетата с уроците си. В нашето училище, за разлика от другаде, не се правим, че не забелязваме, когато спортистите ни изостават по някой предмет. С радост мога да кажа, че засега за Ромеро се говорят само хубави неща. Бил много интелигентен и винаги отлично подготвен в час. Малко обичал да спори, както вероятно знаете… — Джонсън се усмихна. — Но винаги се държал възпитано и излагал умно становището си. Разбира се, неговата… ъъъ… среда е доста по-различна от тази на обичайния поток ученици в Дънбъри, така че учителите му съзнават, че трябва да се отнасят с известно разбиране към него, но аз бих казал, че ако той продължава както досега, няма причини за безпокойство. Само дето изглежда, че не го е грижа дали другите ученици или момчета от отбора го харесват, или не и с изключение на дружбата си с Ролинс, сякаш не изпитва нужда от други приятели.

— Ще взема да поговоря с него — рече Хейзън. — Алън, хайде да го заведем с нас на вечеря. Ресторантът в мотела, в който съм отседнал, е доста добър и в по-друга атмосфера той може би ще се поотпусне. Бих искал да чуя и мнението на Каролайн за него. Нямам абсолютно никаква представа как се държи с момичета, които са… ъъъ… възпитавани по-иначе от тези, с които е свикнал.

Странд се почуди как ли би реагирал Хейзън, ако му каже за стриптийзьорката от влака и за следобеда, прекаран в Ню Хейвън.

— Не съм го виждал с момичета — рече той. — Нито тук, нито в града, но мисис Шилър, нашата чистачка, твърди, че той й е любимецът. Отнасял се с нея като с дама, което съвсем не можело да се каже за повечето от другите. Бил най-спретнатото момче, което била виждала през всичките си години, прекарани в училището.

— Смятам, че това е добър признак — рече Хейзън. — А ти?

— И аз също — отвърна Странд. — Много добър признак.

До този момент членовете и на двата отбора бяха вече дошли в спортния комплекс, свежи и порозовели от банята, и се трупаха лакомо около масата със закуските.

— Виждате ли го? — запита Хейзън. — Ако е тук, сам ще го поканя.

— Струва ми се, че го няма — обади се Джонсън. — Той излезе пръв от съблекалнята и го чух да казва на Ролинс, че ще го чака по-късно в пансиона. Явно гощавките с чай не са от най-любимите му забавления.

Странд видя Ролинс да стои близо до бюфета с една чиния, цялата отрупана със сандвичи, и му махна да дойде. Когато той се приближи, имаше малко смутен вид, че са го хванали с това доказателство за лакомията му, но се ухили и закри на шега сандвичите с ръка.

— Боя се, че ме хванахте на местопрестъплението, сър. Но този чист въздух наистина отваря апетита.

— Ролинс — каза Странд, — това е мистър Хейзън. Той има пръст в приемането на Ромеро в Дънбъри.

— Приятно ми е да се запозная с вас, сър. — Той остави чинията си на масата и се ръкува с Хейзън. — Този следобед поне сте най-популярният гост на територията на училището.

— Поздравявам ви за играта — каза Хейзън.

— Благодаря ви, сър. Не спечелихме, но и не загубихме. Друг път ще се представим по-добре.

— Добре ги засече, когато Ромеро бягаше — вметна Джонсън. — Ако не беше ти, те щяха да му видят сметката.

— Ами, треньоре — рече Ролинс и пак се ухили, — нали ние, играчите, трябва да покажем на джентълмените, че знаем как да си помагаме един на друг.

— Ролинс — сряза го Джонсън, — струва ми се, че трябва да престанете с тази ваша шега отсега нататък. На всички ни дойде до гуша от нея.

— Извинявайте — каза тихо Ролинс. — Ще предам.

Той взе чинията, препълнена със сандвичи, и отиде при една групичка свои съотборници. Ролинс, помисли си Странд, който засича без грешка противниците си и поглъща нощем шоколадови бисквити, още един от кандидатите за Конния орден.