Homo ludens (Изследване на игровия елемент на културата)

IХ. Игрови форми на философията

В средата на кръга, който се опитваме да опишем с помощта на понятието игра, стои фигурата на гръцкия софист. Но софистът е само едно продължение на тази централна фигура, съществуваща още в древния културен живот, която е била наричана поред пророк, шаман, предсказател, чудодеец, поет, но която ние ще наричаме vates. Стремежът за добро представяне и желанието да се обори противникът в публична борба — тези две движещи сили на обществената игра се открояват ярко в дейността на софиста. Не трябва да забравяме, че наименованието софист се използва още от Есхил за описание на двамата мъдри герои — Прометей и Паламед. И двамата с гордост изброяват всички нови знания, открити от тях в полза на човека. Именно тези хвалби относно собствените им знания ги оприличават на късните софисти като Хипий, всезнайко, човек с изключителна памет, владеещ хиляди изкуства. Той се прославил като герой на материалната автаркия — всичко, което той носи, е направено собственоръчно, от всички пазари се връща в Олимпия. Твърди, че може да разговаря на всякакви теми, да отговори на всеки зададен въпрос. Самият той твърди, че не е срещал по-добър от себе си.250 Всичко описано по-горе, е още изцяло в стила на Яйнавалкиа, жреца, който разгадава гатанките на брахманите.

Дейността на софиста се е наричала epideixis — представяне, показно действие, изпълнение. Софистът разполага със собствен репертоар за своите изпълнения. За това той получава хонорар, като някои „изпълнения“ даже си имат твърда цена като петдесетдрахмовата реч на Продик. Горгий е получавал толкова високи хонорари, че е успял да посвети на делфийския бог златна статуя с неговото изображение. Пътуващите софисти — подобно на Протагор — постигат невероятни успехи. Появяването на известен софист в града е цяло събитие. На тях гледат като на чудотворци, сравняват ги с борци, изобщо дейността на софиста протича в истински спортна атмосфера. Публиката ръкопляска и се радва на всеки успешен ход. Това е чиста игра, използват се изрази и думи като клопка251, оборваш противника с нокаут.252 Някои от софистите се славят с това, че задават изключително коварни въпроси, отговорът на които винаги се оказва грешен.

Когато Протагор нарича софистиката „старо изкуство“253 — τέχνην παλαιάν (технен палаян), с това той стига до същността на въпроса. Това е играта на остроумие, която даже в най-старите периоди на древната култура във всеки момент се движи от свещеното към простото забавление — играта, която понякога достига дълбока мъдрост, след което се връща пак към просто игрово съперничество. Вернер Йегер смята, че „neuere Mode, Pythagoras als eine Art von Medizin mann hinzustellen“ (новата мода Питагор да се смята за жрец, магьосник — б.пр.) даже не си заслужава да бъде оборвана.254 Но той забравя, че жрец-магьосникът исторически наистина е и си остава по-възрастен брат на философите и софистите. И философията, и софистиката имат много черти, останали от тази връзка.

Самите софисти положително са осъзнавали игровия характер на своята дейност. Горгий сам нарича своята „Възхвала на Елена“ — игра — έμόν δε παίγιον, а неговите писания За природата са били обявени за една реторична игра.255 Ако някой възразява срещу всичко това256, нека поразмисли, че в цялата тази област на изкуството на софиста трудно могат да бъдат очертани ясно границите между игра и сериозност и че игровото качество фактически много добре описва първоначалната идея на всичко това. Който нарича карикатура и пародия описанието на софистите, направено от Платон257, забравя, че всичките игрови и съмнителни черти на културата, въплътявана от софиста, са неразделно свързани с неговата стара същност. Софистът може да бъде причислен в по-голяма или в по-малка степен към скитниците. Той е малко бродяга и паразит par droit de naissance (по рождение — б.пр.).

Но същевременно софистите са тези, които са създали средата, в която са се оформили древногръцките идеи за възпитание и образование. Гръцката мъдрост и наука не са се създали в училище (в нашия смисъл). Те не са били усвоявани като страничен продукт на носещи печалба професии. За елина те са били плод на свободното му време, σχολή (схоле), а за свободния човек всеки свободен час е това време, в което не е на война, няма обществени задължения или не служи на религиозния култ.258 Думата училище има забележителна предистория. Тези свободни хора и тяхното свободно време са първите представители на един живот, прекаран в учение и размисъл, а софистът е типичен представител на тази среда.

Ако разглеждаме типичния продукт на софиста, т.е. софистиката, откъм техническата й страна като форма на изява, то тя веднага издава своите връзки с примитивната игра, които ние вече срещнахме при древния vates, предшественик на софистите. Софистиката е близка до гатанката. Тя е изкуство, приличащо на борба. В думата problema първоначално се съдържат две конкретни значения: предмет, който човек държи или поставя пред себе си, за да се защити, например щит, и предмет, който човек хвърля на друг, за да го поеме. В преносен смисъл и двете значения изцяло съответстват на изкуството на софистите.259 Въпросите и аргументите на софиста са проблеми, и то почти в най-буквалния смисъл. В гръцката диатриба важно място е заемала играта на остроумие, да подведеш някого с коварен въпрос. Различните типове коварни въпроси са били систематизирани и са получили различни технически наименования: сорити, апофаскон, аутис, псевдомени, антистерефон и т.н. Един от учениците на Аристотел, на име Клеарх, развил теория на гатанките. Като пример нека вземем гатанка от вида, наричан грифос — шеговит въпрос, отговорът на който носи награда или глоба. Какво е едно и също навсякъде и никъде? Отговор: времето. Това, което съм аз, вие не сте. Аз съм човек, следователно вие не сте човек. На което Диоген бил отговорил: ако искате да е вярно това, което казвате, започнете от мен.260 Хризип написал цяло съчинение относно определени софизми. Всички тези „Fangschlusse“ (заключение-уловка — б.пр.) се основават на условието, прието негласно, че полето на логическите действия е ограничено до едно игрово пространство. В това поле противникът се очаква да се държи по съответен начин, не да казва просто „Да“, което би развалило играта и което е правил Диоген. Стилистически тези изречения могат да бъдат доведени до форми на изкуство с ритъм, повторяемост, паралелизъм и т.н.

Между тези „игри“ („Spielereien“) — прецизно изработени речи на софистите и философските спорове по маниера на Сократ — преходите са постепенни. Софистиката е близо както до обикновената гатанка, зададена за развлечение, така и до свещената космогонична гатанка. Евтидем играе веднъж с детски, граматически и логически софизъм261, друг път неговият въпрос граничи с гатанките за света и познанието.262 Най-задълбочените заключения на ранната гръцка философия — примерно изводите на елеатите: нито множество, нито движение, нито думи — са се родили в игровата форма на въпроси и отговори. Във форма на сорити верижният въпрос е бил осъзнат по изключително абстрактен начин, който не води до изцяло обобщаващо съждение. Ако изсипваме една крина зърно, вдига ли първото зърно шум? — Не. — А второто? и т.н.

Самите гърци ясно са осъзнавали, че всичко това лежи в сферата на играта. В „Евтидем“ Сократ отхвърля коварните въпроси на софистите като нищожни, дребни поуки. „С тези неща — казва той — човек не научава нищо относно същността на нещата, те служат само за баламосване на хората посредством словесни остроумия; това е все едно да подложиш на някого крак или да издърпаш стола изпод него.“ „Ако той казва, че иска да направи един младеж мъдър — се казва по-нататък — играе ли той в този случай, или е сериозен?“263 В „Софист“ на Платон Теетет трябва да признае на чужденеца от Елеа, че софистът спада към разновидността на панаирджиите или буквално към тези, които се занимават с игра — των της παιδιας μετεχόντων (тон тес пайдиас метехонтон).264 Парменид, накаран да говори по въпроса за съществуването, нарича този въпрос да играеш на една трудна игра — πραγματειώδη παιδιάν παίζειν265 (прагматеиоде пайдиан пайдзейн), след което се задълбочава в най-важните и основни въпроси на битието. Но всичко това се извършва наистина под формата на игра на въпроси и отговори. Ако нещо може да няма части, следва, че то е безгранично, съответно безформено, то е никъде, то е неподвижно, безвременно, неопознаваемо. Следователно нашите разсъждения са неверни — и така отново и отново.266 Аргументът следва своя ход като совалка насам-натам и чрез това движение мъдростта приема форма на благородна игра. Не само софистите играят тая игра, самите Сократ и Платон също се включват в нея.267

Според Аристотел Зенон Елейски е написал своите първи диалози в споменатата въпросителна форма, която е била присъща на софистите и философите от Мегара. Тази форма е представлявала техника за улавяне на противника в капан. Платон, пишейки своите диалози, вероятно е следвал примера на писателя на фарсове Софрон, а Аристотел нарича диалогичната форма форма на клоунада268 или фарс, които от своя страна са форма на комедия. Софистите са били причислявани към хората, занимаващи се с фокусничество, жонгльори, чудотворци, това причисляване не подминало даже Сократ и Платон.269 Ако всичко това не е достатъчно, за да изпъкне ясно игровият елемент на философията, той може лесно да се намери в самите диалози на Платон. Диалогът е форма на изкуството, една фикция. Колкото и да е била действително усъвършенствана диалогичната форма при гърците, тя не може да е отговаряла изцяло на литературната форма на диалога. Диалогът при Платон представлява една лека игрова форма на изкуството. Като пример да вземем лекия, весел тон на новелистичния план на „Парменид“ или началото на „Кратил“, както и на много други диалози. Наистина, не можем да отречем известно сходство с клоунадата, с шеговития разговор. В „Софист“ шеговито се разглеждат различните образи на по-старите философи.270 В „Протагор“ с напълно хумористичен тон се разказва митът за Епиметей и Прометей.271 „Относно облика и имената на тези богове — казва Сократ в «Кратил» — съществуват две обяснения; едното сериозно, а другото забавно, тъй като боговете също обичат шегата“ (φιλοπαίσμονες γαρ καί ο θεοί). На друго място в споменатия диалог Платон кара Сократ да изрече: „Ако бях изслушал петдесетдрахмовата реч на Продик, той би го научил пръв, но аз съм слушал само еднодрахмовата реч.“272 И пак в същия тон, с очевидно умишлено безсмислена и сатирично преднамерена етимологична игра: „А сега внимавай, в хитрия похват, който употребявам с всички, използвам това, което не мога да реша.“273 Накрая даже се казва: „Отдавна съм се учудвал на собствената ми мъдрост и не вярвам в нея.“ Какво можем да кажем, когато „Протагор“ завършва с обръщане на първоначално заеманите позиции, или при положение че може да се води спор за това, дали надгробното слово в „Менексен“ е било замислено като сериозно или не?

Действащите лица при Платон причисляват сами своите философски занимания към областта на приятното прекарване на времето. Срещу младежкия стремеж към полемика стои стремежът да бъдеш почитан при по-възрастните.274 „Тази е истината за това — казва Каликъл в «Горгий» — и вие ще го разберете, ако оставите настрана философията и се заемете с по-важните неща. Защото философията е едно прелестно нещо, ако човек се занимава с нея с мярка в младежките си години, но тя става гибелна, ако човек се заплете в нея по-дълго от необходимото.“275 Поради това те самите са гледали на това, което в по-късни времена е станало непреходна основа на мъдростта и философията, като на младежка игра. За да заклейми завинаги основните грешки на софистите, техния логически и етически недостатък, Платон не пренебрегва лекия стил на откъснатия диалог, тъй като за него също философията въпреки цялата си задълбоченост си е оставала една благородна игра. Не само Платон, но и Аристотел са считали софизмите и софистичната игра на думи за достойна област, срещу която да се борят, понеже собственото им философско мислене още не е било откъснато от сферата на играта. И дали то изобщо някога се откъсва?

По тази причина в общи линии можем да видим последователните етапи в развитието на философията. Нейният произход се крие в далечното минало, в свещената игра на гатанки и спор, които обаче са изпълнявали същевременно функции на празнично развлечение. От свещената страна произхожда дълбоката теософия и философия на Упанишадите и предсократовите мислители, а от игровото произхожда дейността на софистите. Двете области не са изцяло разделени. Платон определя философията като най-благороден стремеж към истина, до висоти, до които само той е можел да достигне, но винаги в леката форма, присъща на философията. Същевременно обаче философията съществува и в по-нисшата си форма на софизъм, игра на остроумие, софистика и реторика. В древногръцкия свят агоналният фактор е бил толкова силен, че реториката е имала възможност да се развива за сметка на по-чистата философия и като култура на по-широките маси е оставила чистата философия в сянка, като даже се достига до известно потискане на последната. Горгий, който се отвърнал от дълбоката мъдрост, за да прослави силата на изящното слово, представлява типичен пример за този тип деградация на цивилизацията. Довеждането до крайност на това съперничество и педантизирането на философската дейност са вървели ръка за ръка. Това не е единственият пример за това, как една епоха, изпълнена с търсене на смисъла на нещата, е следвана от епохата, в която са се задоволявали с думи и формули.

Игровото съдържание на тези явления не може да се опише ясно. Рядко може да се прекара точна граница между детското „Spielerei“ и фалшивото остроумие, което понякога е много близо до дълбоката мъдрост. Прочутото съчинение на Горгий „За небитието“, в което той отрича напълно всяко сериозно познание в полза на един радикален нихилизъм, в еднаква степен може да бъде наречено игра, както и „Възхвала на Елена“, наречена така от самия него. Липсата на ясно осъзнати граници между игра и мъдрост се проявява и във факта, че стоиците, без да правят никакво разграничение, са обсъждали както безсмислените софизми, построени на основата на граматически капани, така и сериозните философски занимания на школата на Мегара.276

Спорът и декламацията са били в безспорен възход, когато последната също е била предмет на публични състезания. Дискусията е била самоизтъкване, парадиране, словесна самовъзхвала. За елините словесният двубой е представлявал литературната форма, определена за отразяване и обсъждане на щекотливи въпроси. По този начин Тукидид представя на сцената въпроса за избор между мир или война в разговора между Архиадам и Стенелада, други въпроси се засягат в диалозите на Никий и Алкивиад, на Клеон и Диодот. Така се обсъжда конфликтът между право и власт в софистичната игра, построена като спор с въпроси и отговори за нарушаването на неутралитета на остров Мелос. Аристофан пародира страстта към демонстративни диспути чрез реторичния дуел между справедливия и несправедливия логос в своята комедия „Облаци“. Значението на антилогията, или двойната реч, любим похват на софистите, не се съдържа просто в игровата стойност на тази форма. Той е имал за цел да изразява по точен начин вечно съществуващата двусмисленост на човешкото мислене: човек може да изрази нещо така, а може и по друг начин. Игровият характер на разума е качеството, което поддържа чисто до известна степен изкуството да печелиш в двубой с думи. Речта на софиста става фалшива едва тогава, когато тя си служи с думи и понятия за аморални цели. Такъв е случаят с Каликъл и неговия „мъжки морал“277. В известен смисъл агоналният умисъл сам по себе си, доколкото надделява над стремежа за истинност, е фалшив. За всеки, който се е наричал софист или ретор, водещо начало и цел са по любовта към истината, а индивидуалната лична „правота“. Те са обзети от древното състезателно поведение. Според някои автори278 Ницше е смятал, че и съвременните философи се ръководят от агоналното начало. Ако това е така, то по този начин той връща философията към нейните древни корени, възникнали в примитивната култура.

Ние няма да разглеждаме задълбочено въпроса, доколко средствата на нашия разум имат характер на игрови правила, т.е. доколко те важат само в рамките на определената умствена нагласа, в която човек ги приема като задължителни. Дали в логиката изобщо, а най-вече в силогизмите не съществува едно неписано игрово правило, човек да приема наготово валидността на термините и понятията подобно на фигурите и полетата в една шахматна игра? Нека други решат това. Тук ние си поставяме задачата бегло да посочим фактите, потвърждаващи игровите качества на заниманията с диспут и декламация в периоди след този на древногръцката цивилизация. Затова не се изискват много подробности, като имаме предвид, че това явление се появява и сега в много сходни форми, а неговото развитие в западната цивилизация остава зависимо във висока степен от гръцките примери.

Квинтилиан пренася учението на реториката и декламацията в латинската литература. Заниманието със спорове и парадиране с думи не е било присъщо само на римската школа по време на Римската империя. Реторът Дион Хрисостом разказва за улични философи, един вид декласирани софисти, които са впечатлявали роби и моряци със смесица от шеги, празнодумие и остри вулгарни изказвания. Декретът, с който Веспасиан изгонва всички философи от Рим, свидетелства, че тези речи са били примесени с пропаганда за бунт. Сериозните умове е трябвало непрекъснато да предупреждават срещу надценяването на практическата стойност на софистиката, понеже утвърдените софисти са били тези, които са ръководели общата насока на развитие. Августин говори за пагубния стремеж към спор и детинско самоизтъкване с цел да се надхитри противникът.279 Шеги от рода на: Вие имате рога, тъй като не сте губили рога — следователно ги имате още,280 се срещат непрекъснато из цялата училищна литература. Очевидно тогава не е било лесно да се открие ясно логическата грешка, която ги превръща просто в една шега.

Преминаването на вестготите от арианство към католическа вяра е било придружено от един формален геологически турнир в Толедо през 589 г. Едни срещу други застават висши свещеници. Много точен пример за спортния характер на философията през ранното средновековие представлява историята за Херберт, по-късно папа Силвестър II, и неговия противник Ортрик Магдебургски при двора на император Ото II в Равена през 980 г.281 Схоластът Ортрик завиждал на славата на Херберт и пратил човек в Реймс да изслуша тайно лекциите на Херберт, за да го хване накрая в погрешна мисъл. Изпратеният разузнавач разбира Херберт погрешно и докладва на двора това, което смята, че е чул. На следващата година императорът успява да събере и двамата учени в Равена и ги кара да водят спор в присъствието на изтъкната аудитория, докато не свърши денят и слушателите не се изморят. Спорната точка е била следната: Ортрик обвинява своя противник в това, че той бил нарекъл математиката раздел на физиката.282 В действителност Херберт бил казал, че двете са равноправни и съществуват равностойно.

Заслужава си труда да проследим дали игровото качество не е било съществено в тъй наречения „Каролингски ренесанс“, тържествено занимание с наука, поезия и набожност, при което участниците са се украсявали с класически и библейски имена; Алкин се е наричал Хораций, Ангилберт — Омир, а самият Карл — Давид. Придворната култура по своята същност е била изключително възприемчива към игрова форма. Кръгът е малък и затворен от само себе си. Вече самото благоговение към величеството определя създаването на различни правила и фикции. В Academia Palatina на Карл, която явно е подражавала на Athenae novae, настроението независимо от възвишените намерения е било на благородно развлечение. Хората си съперничели в съчиняване на стихове и взаимни подигравки. Стремежът към класическата елегантност не изключва при това известна примитивност. „Какво е писмеността?“ — пита младият Пипин, синът на Карл, и Алкин отговаря: „Пазителка на науката.“ — „Какво е думата?“ — „Предателство на мислите.“ — „Кой е създал думата?“ — „Езикът.“ — „Какво е езикът?“ — „Бич във въздуха.“ — „Какво е въздухът?“ — „Пазител на живота.“ — „Какво е животът?“ — „Радостта на щастливите, скръбта на нещастните, очакване на смъртта.“ — „Какво е човекът?“ — „Роб на смъртта, гост, пътник на едно-единствено място, който отминава.“

Този тон ни е познат. Тук отново намираме играта на въпрос и отговор, състезанието на гатанки, отговарянето с формула, накратко — всички черти на играта на мъдрост, които посочихме по-рано при ведийските индийци, при арабите, при скандинавците.

Към края на XI в. се появява изключителната жажда за знание относно съществуването и всичко съществуващо, която по-късно създава университета като черупка, а схоластиката като плод и която прераства в различните краища на света в едно духовно движение. Всичко това се извършва с почти трескава интензивност, присъща понякога на велики културни обновления. В тези случаи агоналният момент неминуемо излиза на повърхността. Майсторството да се оборва противник с аргументи се превръща в спорт, което в известен смисъл е равностойно на владеенето на оръжие. Развитието на най-старата, кървавата форма на турнира, независимо дали противниците са групи, представляващи различни местности, или единични борци, които са пътували, търсейки противници, съвпада по забележителен начин с появяването на пътуващи диспутанти (подобно на гръцките софисти), които се хвалят и побеждават противниците с помощта на своето изкуство. Петър Дамяни се оплаква от последните, като ги нарича беда. В училищата на XII в. силното словесно съперничество с обиди и оскърбления изживява подем. Църковните автори ни разкриват една бегла картина на учебни занятия, в които играта на остроумие и придирчивост изпъква. Противниците се опитват да се излъжат взаимно с помощта на хиляди уловки и хитрости, поставят си словесни капани и си опъват мрежи от срички. Различни хора следват големите майстори на тези похвати и се прославят, ако успеят да ги следят и видят.283 Те подобно на гръцките софисти печелят много пари. Росцелин в своята злобна инвектива ни рисува един Абелар, който вечер си брои парите, получени през деня за фалшиви поучения, след което ги пръска за разврат. Самият Абелар потвърждава, че е предприел своите студии с цел печалба на пари и реално е печелил много. По време на едно обзалагане, предизвикано от негови приятели, той стига дотам, че прави опит под формата на произведение на изкуството да обясни Светото писание, като до този момент той бил само преподавател по метафизика, т.е. философия.284 Той дълго време отдавал предпочитание на оръжието на диалектиката пред военното оръжие и пътувал по разни краища, където процъфтявало изкуството на реториката, докато не стигнал до хълма на света Геновева, където „разгърнал военен лагер на своята школа“, за да „обсади“ своя противник, заемащ стола в Париж.285 Всички черти на тази смесица от изкуство на спор, война и игра можем да открием в словесните състезания на мюсюлманските теолози.286

В цялото развитие на схоластиката и университета изпъква ярко агоналният елемент. Продължителното съществуване на проблема за Universalia като централна тема на философските спорове, разделянето на реалисти и номиналисти несъмнено е свързано с първичната необходимост за създаване на лагери във всеки спорен въпрос — факт, неразделно свързан с всеки духовен растеж. Занятията в средновековния университет са протичали в игрова форма. Непрекъснатите диспути, в които се е съдържало устното общуване с научен характер, церемониалните дейности, които са процъфтявали пищно в университета, групирането в nationes, появяването на различни школи от всякакъв характер — всички тези явления се намират в по-голяма или в по-малка степен в сферата на състезанията и игровите правила. Еразъм е почувствал ясно тази връзка, когато в едно писмо до своя заклет противник Поел Бедие се оплаква от ограничеността на училищата, и които се изучава само материя, останала от именити предшественици, а при борбата на мнения се изхожда от едни и същи твърди положения, приети в съответното училище. „Не е изобщо необходимо според мен в училище отношението да е същото, както при игра на обсада, карти или зарове. Понеже при последните важи: ако няма съгласие относно правилата на играта, няма игра. Но при научните доказателства не би трябвало да съществува нещо нечувано или прекалено смело, особено ако става дума за нещо ново…“287

Науката, включително и философията, е полемична по своята природа, а полемичността е неразделно свързана с агоналното. В епохите, в които се появяват много нови неща, агоналният фактор често излиза на преден план. Такъв е случаят например, когато през XVII в. естествознанието със своя изключителен цъфтеж си извоюва собствен терен и поразява авторитета на древността и на вярата. Всичко се разделя отново и отново на лагери или партии. Хората стават картезианци или се обявяват срещу системата, вземат страната на „Anciens“ (старите — б.пр.) или на „Modernes“ (модерните — б.пр.) хора, които стоят далеч извън самите учени кръгове, заемат позициите за или против Нютон или за или против плоската форма на Земята, против ваксинацията и т.н. Осемнадесети век с неговото усилено духовно общуване, все още опазено от хаотично изобилие благодарение на ограничените средства, се разви най-вече като епоха на литературните полемики. Те заедно с музиката, перуките, лекомисления рационализъм, грацията на рококото и чара на салоните съставят изключително изявения игрови характер на XVIII век. Характер, който никой не може да отрече и за който понякога завиждаме.