Homo ludens (Изследване на игровия елемент на културата)

V. Игра и война

Назоваването на сражението игра е толкова старо, колкото и самите думи борба и игра. Може ли да твърдим, че думата игра се използва в преносен смисъл? Ние поставихме този въпрос по-горе161 и сметнахме, че можем да отговорим на него отрицателно; двете понятия често се сливат в едно. Всяка битка, при която има ограничаващи правила, поради тези ограничения именно носи един от формалните признаци на играта. Една много интензивна, много енергична, но в същото време много явна форма на игра. Кученцата и малките момчета се бият „на шега“ по правила, които ограничават размера на насилието. Тази граница на позволеното в играта може да стигне до проливане на кръв или даже до смъртоносния удар. Средновековният турнир е бил и е останал несъмнено само демонстративен бой, т.е. игра; но в по-ранните си форми е трябвало да бъде изцяло и ефективно „сериозна“, до смърт, игра, подобно на „игрите“ на младите войни на Авенир и Йов. Боят като културна функция винаги предполага ограничителни правила, изисква до известна степен признаване на игровото качество. От време на време и в по-модерни периоди войната приема изцяло формата на игра. Прочутата битка Combat des Trente (битката на тридесетте — б.пр.) от 1351 г. в Бретан, макар и да не е отбелязана ясно като игра, е била проведена изцяло като бойна игра. Същото се отнася и за La Disfida di Barletta (предизвикателството при Барлета — б.пр.) от 1503 г., по време на което тринадесет френски рицари се сражават срещу тринадесет италиански. В древния или романтично-варварски начин на мислене кървавите сражения, празничните състезания и демонстративните боеве, доколкото са били обвързани с правила, се приемат всичките за игри в първичната представа на това понятие. Войната може да се смята за културна функция само ако се води от хора, признаващи се взаимно за равни или поне за равноправни. Ако борбата се води срещу групи, които не се смятат за хора, независимо дали ги наричат „варвари“, „дяволи“, „езичници“, „еретици“, то това сражение остава в границите на културата само ако едната група в името на своята собствена чест също си налага определени ограничения. На такива ограничения се е основавало до неотдавна международното право, което се е стремяло да включи войната в рамките на културата. Състоянието на война се е разграничавало категорично, от една страна, от състоянието на мир и, от друга, от престъпното насилие. Воюващите страни са обладани от идеята за общество, което признава членовете си за „човечество“ с права и претенции да бъдат третирани като „хора“. Едва теорията за „тотална война“ премахва остатъка от културните елементи, а с това и игровата функция на войната.

Ако тръгнем от нашето убеждение, че агонът крие в себе си игрови характер, то се поставя въпросът, доколко войната може да се нарече агонална функция на обществото. Някои форми на бой поради неагоналния им характер няма да вземем под внимание. Засега няма да разглеждаме модерната война. Внезапното нападение, засадата, походът с цел грабеж, масовото изтребление поотделно не могат да бъдат смятани за агонални форми и сражения, макар и да могат да представляват част от агонална война. От друга страна, политическите цели на една война — завоюване на нови територии, покоряване, подчиняване на друг народ, са извън сферата на състезанието. Агоналният момент се появява тогава, когато двете воюващи страни се разглеждат като противници, воюващи за една кауза, смятайки, че правото е на тяхна страна, даже ако причината за тяхната борба е просто глад, което рядко се среща. Борбата е представена като свещен дълг, чест и възмездие. Стремежът към материални облаги — даже при развитите културни отношения — най-често е подчинен на възвишени чувства, като гордост, слава, престиж, надмощие и привидно превъзходство, макар самите държавници, които проектират войната, да имат за цел материалната власт. Всичките големи войни с цел заграбване на нови територии от древността и до днес много по-правдоподобно се обясняват с общопонятния термин слава, отколкото с всякакви разумни и икономически теории и държавни сметки. Някои хвалебствия на войната, които за съжаление са ни добре познати, ни връщат към асиро-вавилонското схващане за нуждата от изтребване на враговете по заповед на боговете в името на свещената слава.

Игровият характер, по природа присъщ на войната, е изразен най-добре и най-непосредствено в някои древни форми на война, в културната фаза, при която понятия като правосъдие, съдба, шанс, обзалагане, предизвикателство, борба и божествено решение като свещени неща са принадлежали към една обща сфера на понятия. Според нас войната поради своята природа също би трябвало да спада към този кръг от понятия. При войната победата или загубата са доказателства за божественото решение, което е свято. Това решение може да се получи чрез хвърляне на жребий, чрез изпробване на сили с оръжие или думи. Ако човек избере оръжието, то резултатът ще бъде също толкова категоричен, както и при останалите средства. В германската дума ordale (изпитание — б.пр.), английската ordeal (изпитание — б.пр.), холандската oordeel (присъда — б.пр.) не се определя специално отношение към божественото; всяко решение, получено с помощта на подходящи средства, представлява присъдата на божествените сили. Едва във втората инстанция опитите с чудодейна сила се свързват с понятието божествен съд. За да разберем по-добре тази връзка, трябва за момент да забравим приетото от нас разделяне на юридически, религиозни и политически понятия. Това, което ние наричаме „право“, древната мисъл също така е наричала „воля на боговете“ или „явно превъзходство“. Жребият, борбата, находчивото слово също представляват „доказателства“ на божията воля. Сражението, както и гадаенето или действията пред съдия също представляват форми на правораздаване. Но като имаме предвид приписваното свещено значение на всяко прието решение, то всяко сражение можем да приемем като форма на гадаене.162

Сложният комплекс от представи, който се разпростира от игра на шанс до правосъдие, намира най-точен израз в понятието двубой. Двубоят може да има различни цели. Той може да представлява лична аристея, изпълняван в качеството на встъпление или съпровод към главното сражение. Тази форма е била възпявана от поети и летописци и е известна в историята. Характерни са например личните двубои от битката при Бадр, където Мохамед разгромява Кораишитите. Група от трима души предизвиква на бой съответна противникова група. Те се представят един на друг, след което взаимно се признават за достойни противници.163 По време на световната война от 1914 г. аристеята е била съживена под формата на предизвикателства между пилоти асове, написани върху бележки и пускани от въздуха. Личният двубой е служил като оракул, предсказващ изхода от предстоящото сражение. Под такава форма той е познат както на китайското общество, така и на германското. Преди започване на битката най-смелите отправят предизвикателства към своите врагове. „La bataille sert à éprouver le Destin. Les premières passes d’armes sont des présages efficaces“164 („Битката се използва за изпробване на Съдбата. Първите атаки са ефикасни предсказания“ — б.пр.). Двубоят може и да замества битката. По време на войната между вандалите и алеманите в Испания общото сражение се замества с двубой165, който в този случай не е встъпление към главната битка, а неин заместител. Така по агонален начин се доказва превъзходството на едната страна над другата. Това доказателство за превъзходство дава достатъчни основания за правото на едната страна, тъй като даже и боговете покровителстват тази страна. Друг аргумент в полза на това заместване е и този, че по такъв начин са се спестявали кръвопролитията. В случая на Теодерик от Меровингите близо до Киерзи на река Оаз воините са тези, които казват: по-добре един да загине, отколкото цяла армия.166 През късното средновековие, когато се появяват специално подготвените, тържествени и пищни двубои, посредством които двама крале или принцове разрешават своите „querelle“ (диспут, разпра — б.пр.), излиза на преден план идеята „pour éviter effusion de sang chrestien et la destruction du peuple“167 („за предотвратяването на проливането на християнска кръв и унищожаването на народа“ — б.пр.). Въпреки това в този добре запазен обичай продължава да се съдържа старата представа за правораздаване, при която по описания начин законно се решават юридически проблеми. Този вид двубои се преобразуват в международна форма на вежливост и чиста церемония, но сериозността и предаността, с които се извършват, издава произхода им от старите свещени обичаи. Още Карл V два пъти отправя предизвикателство към Франсоа I с подобаваща церемониалност и този случай вероятно не е единствен.168

Двубоят, заместващ едно сражение, почти не се различава от съдебния двубой, който разрешава един юридически спор. Известно е важното място, което заема съдебният двубой в законите и обичаите на средните векове. Спорният въпрос — независимо дали го разглеждаме по име Брунер169 като божествено решение, или по Шрьодер170 като обикновено средство за доказателство — губи много от своето значение, разглеждан в действителната си форма на свещен агон, който доказва както истината, така и мнението на боговете.

В съдебния двубой, независимо че борбата се води до пълно изтощение,171 съществува склонност към изтъкване на формалните страни, присъщи на този вид двубои, като по този начин се подчертават игровите черти. Възможността да се води съдебен двубой посредством наети лица се основава на неговия ритуален характер. Нали светите действия позволяват заместване. Ограничаване на използваното оръжие, своеобразно създаване на предимства, с които се цели изравняването на шансовете на неравностойни противници — такъв е случаят, при който един мъж е трябвало да се бори с една жена, като първият е стоял до половината в една дупка — всичко това довежда боя до игра с оръжие. Съдебният двубой през късното средновековие е протичал, изглежда, без особени увреждания и се е превърнал в нещо като спортна проява, но е съмнително дали трябва да приемем, че се е превърнал в игрова форма. Това, по-скоро независимо от игровия характер, който съвсем не изключва сериозност до кръв, се дължи на същността на обичая.

Последният trial by battle (съд чрез двубой — б.пр.) по време на граждански съдебен процес пред Court of Common Pleas (съд за граждански дела — б.пр.) се е състоял през 1571 г. върху терен от шестдесет квадратни фута, специално подготвен за целта в Тотхил в Уестминстер. Борбата, описана в каролингските Капитуларии, се е водила с тояга и щит и е продължавала от изгрев-слънце до появяването на звездите, но се е прекратявала, ако една от страните се признае за победена, като произнесе „ужасната“ дума craven (предавам се — б.пр.). Цялата церемония, както казва Блекстоун, е имала „а near resemblance to certain rural athletic diversions“ (силно изразена прилика с определени селски атлетически забавления — б.пр.).172

Елементът на игра е свойствен не само на съдебните двубои или на изцяло фиктивните кралски дуели, но и на обикновените дуели, познати при много европейски народи и съществуващи даже и сега. Личният дуел е отмъщение за накърнена чест. И двете понятия — опетнена чест и необходимост от отмъщение, принадлежат най-вече на древния етап в развитието на културата, но това не намалява тяхното психологическо значение. Нечия пълноценност трябва да бъде доказана открито и ако изведнъж се появи пречка, тя трябва да бъде премахната посредством агонални действия. За признаването на тази лична чест не е от значение дали тази чест е породена от чувство за справедливост, истинност или други етични начала. Социалното значение безусловно е това, което се съдържа в играта. Нека оставим настрана въпроса, дали в такъв случай личният дуел не се корени в съдебния двубой. По същество това пак представлява вечното състезание за престиж, първична стойност, съдържаща власт и право. Отмъщението представлява задоволяване на чувството за чест, колкото и да са перверзни, престъпни или нездрави основите на това отмъщение. Ние вече видяхме, че образът на Дике е понякога трудно различим от този на Тихе, фортуната. По същия начин образът на Дике се слива с образа на Немезида — „отмъщението“173, в древногръцката иконография. Ясно доказателство за фундаменталната идентичност на дуела и съдебната присъда представлява фактът, че близките роднини на жертвата на дуела не са задължени да отмъщават, ако дуелът е проведен според правилата. Същото се отнася и за съдебния двубой.

По време на силното влияние на феодалните войни личният дуел се е разраснал до най-кървави форми, при които не само дуелиращите се, но и доверителите, и секундантите са се сражавали помежду си. Тези сражения са се извършвали на коне с пистолети. Такава форма на дуел е била разпространена през XVI в. във Франция. За някакво незначително скарване между двама благородници от шест до осем души са влизали в кървава схватка. За секундантите е било въпрос на чест да участват в дуела. Монтен описва подобен дуел между трима приближени на Анри III и трима благородници от двора на Гиз. Ришельо се е противопоставил на този обичай, но даже при Луи XIV още е имало жертви. От друга страна, това напълно съответства на сакралния характер, присъщ на обикновения дуел поначало, където борбата не цели смърт, а се изисква кръвопролитие, задоволяващо накърнената чест. Поради това съвременният френски дуел в никакъв случай не трябва да се смята за израждане на добрите нрави, въпреки че по правило се прекратява след нараняване. Дуелът по своята същност е ритуална игрова форма, той предпазва чрез своите правила от неочаквано нанасяне на смъртоносен удар в пристъп на необуздана ярост. Мястото, на което става сбиването, съответства на игрово пространство, оръжието трябва да бъде еднакво; двубоят започва и се прекратява по сигнал, броят на изстрелите е определен предварително. Появата на кръв е достатъчна, за да се удовлетвори изискването честта да бъде кръвно отмъстена.

Агоналният момент по време на истинска война не може да бъде точно определен. В най-ранните фази на културата, изглежда, несъстезателният елемент още не е бил развит при борбите между племена и единичните двубои. Нападения с цел грабеж, коварни убийства, преследване на хора са се извършвали винаги независимо дали са причинени от глад, страх, религиозни представи или кръвожадност. Понятието война всъщност се появява едва когато започва да се разграничава между тържествената донякъде ситуация на всеобща вражда и индивидуалните пререкания или семейни вражди. Подобно разграничаване причислява войната не само към свещената, но същевременно и към агоналната сфера. Войната се издига в свещено дело, включва се в сферата, където са неразделени правото, съдбата и престижът. По този начин тя е включена в кръга на честта. Войната става свещена институция и като такава се облича в съответна духовна и материална орнаментика, с която разполага племето. Това не значи, че войната се провежда вече под формата на култово действие, като спазва определен кодекс на честта. Грубата сила запазва цялата си мощ. Все пак войната се разглежда като част и свещено задължение и до известна степен се „играе“ под тази форма. Трудно е да се установи до каква степен воденето на войни се влияе и подчинява на тези представи. Повечето от нашите сведения за различни битки са получени от исторически източници в хубав стил, основаващи се на литературни варианти на съответните битки, независимо дали са писани от съвременници, или от по-късни автори. Такива източници са епосът, песента или хрониката. В тях има красиви изображения, много романтична и героична измислица. Но би било неправилно да заключим, че облагородяването на войната чрез извисяването й до областта на ритуалите и морала е било изцяло фиктивно или че естетическото покритие на битката е било просто прикритие на жестокостта. А даже и да е било така, тези представи за боя като тържествена игра на чест и добродетел създават идеята за рицарството, т.е. за благородния воин. Трябва да споменем и нещо друго: като допълнение към тези представи за рицарска чест и рицарско достойнство, на основата на античността и християнството се изгражда системата на международното право. А от тези две идеи — рицарство и международно право — произлиза понятието чиста човечност.

Някои групи, принадлежащи на различни цивилизации и периоди, могат най-добре да ни изяснят агоналния, или игровия елемент на играта. Най-напред нека изтъкнем една особеност, която може да послужи като сериозна аргументация: в английски все още се употребява изразът to wage war, който буквално означава „залагам“ на войната, предизвиквам на състезание, наречено война, като се хвърля символичен gage (залог — б.пр.) между двата лагера. Два примера от древна Гърция. Според преданията войната между градовете Калцис и Еретрия на остров Ебуа през VII в. пр.н.е. се провежда изцяло под формата на състезание. Едно тържествено споразумение, което съдържа правилата на сражението, е било депозирано в храма на Артемида. Посочени са били времето и мястото на сражението. Всички далекобойни оръжия — лък и стрела, прашка, са били забранени. Било е позволено само използването на меч и копие. Другият пример е по-известен. След победата си при Саламин гърците се отправят към Истъм, за да раздадат награди, наречени аристея, на тези, които са имали най-достойни прояви по време на сражението. Върху олтара на Посейдон отделните командири гласуват за определянето на първия и втория. Всеки от тях гласувал за себе си като първи, а като втори — болшинството гласували за Темистокъл, който по този начин събрал най-много гласове. Само взаимната завист попречила на утвърждаването на това решение.174 Когато Херодот описва битката при Микал, той казва, че островите и Хелеспонт са били наградата (аетла) по време на битките между гърците и персите, но това вероятно не е нещо повече от една общоприета метафора. Очевидно самият Херодот е имал съмнения относно състезателния характер на войната. Чрез въображаем военен съвет при двора на Ксеркс Херодот порицава чрез Мардоний неразумността на гърците, които след взаимно уведомяване за предстояща война си определят хубаво, равно бойно поле, където се дебнат, за да си нанесат поражение. Те би трябвало да разрешават споровете си с помощта на глашатаи и пратеници, а когато битката е неизбежна, да изберат място, което е най-трудно превземаемо.175

Изглежда, почти навсякъде в литературата, където се описва и оценява благородната и рицарска война, в същото време винаги тя се и критикува, като се изтъкват други тактически или стратегически предимства. В това отношение ясно се виждат сходствата между китайските исторически данни и западноевропейските средновековни материали. Гране описва начина на водене на война в Китай през феодалния период така176: за победа може да става дума само ако по време на сражението пълководецът успее да защити честта си. Това се случва само при положение че той не използва своето предимство, а проявява сдържаност. Двама благородници — Цин и Ц’ин, разполагат своите армии в боева готовност една срещу друга, без да се бият. През нощта Ц’ин праща човек при Цин да го предупреди да бъде готов: „От двете страни има достатъчно войници! Каня Ви утре сутринта да се срещнем!“ Но хората на Цин забелязват, че пратеникът не го гледа право в очите и гласът му не звучи уверено. Ц’ин вече е загубил битката. „Войниците на Ц’ин се страхуват от нас. Те ще побегнат! Нека веднага нападнем врага откъм реката! Ние ще ги победим със сигурност.“ Армията на Цин остава на същото място, а противниковата армия може спокойно да тръгне в настъпление на сутринта. Честта му пречи да последва подобен съвет. Та нали: „Да не вдигнеш ранени или умрели, е безчовечно! Да не дочакаш уречения час, да поставяш противника в безизходица, е недостойно…“177

Победителят скромно се отказва да прави трофейно шествие на бойното поле, обяснявайки това така: „Такова шествие се е правило, когато старите, блестящи от добродетели крале са побеждавали божествени врагове и чрез тези шествия са показвали злодеите; «а тук няма виновници, само васали, които са показвали своята вярност до гроб. За какво тогава да се прави трофейно шествие.»

При строежа на военен лагер строго се спазва точно определено географско разположение на лагера. Устройството на такъв лагер е било предварително установено и е представлявало копие на княжеската столица. Подобни изисквания ясно показват, че всичко това принадлежи към сакралната област.178 Неразгледан остава въпросът, дали могат да се посочат свещени източници, определящи структурата на римските военни лагери, както смятат Ф. Мюлер и др. Но е сигурно, че богато построените и пищно украсените военни лагери на късното средновековие, подобни на лагера на Карл Смели при Несау от 1475 г. ясно доказват тясната връзка между турнирите и военните действия.

Един обичай, който произтича от схващането за войната като благородна игра на чест, е размяната на любезности с врага. Този обичай се среща даже при съвременните войни, в които човекът почти не се зачита. Често се срещат някои сатирични моменти, подчертаващи още повече игровия характер на обичая. По време на китайските феодални войни на противника се е изпращала стомна с вино, която се е пиела тържествено в памет на някои мирни ритуали, изразяващи уважение.179 Разменяли са си различни почести, оръжие под формата на подаръци. Пример за това са размените между Главк и Диомед. По време на обсадата на Бреда от Фредерик Хендрик през 1637 г. главнокомандващият на града заповядал да се върне заграбената четириконна каляска на собственика й граф Фон Насау заедно с 900 гулдена за неговите войници. Противниците си дават обидни и подигравателни съвети. По време на сражение между Цин и Чау войн на единия с дразнещо търпение показва на противников войн как трябва да се измъкне военна кола от калта. Противниковият войн тогава му отвръща: «Ние за съжаление не сме свикнали да отстъпваме, както правят вашите хора.»180 Около 1400 г. графът на Вирнебург предизвиква града Ахен на сражение в определен ден и на определено място, като добавя да доведат със себе си интенданта фон Гулик, който бил причината за скарването.181

Договарянето на мястото и времето на бойните действия е кардинална точка в представата за войната като честно състезание и същевременно като съдебно решение. Определянето на бойното поле, ограждането на арена за борба се смятат за идентични с Thingplatz при германите, чиито описания срещаме в старонорвежки източници. Бойното поле се огражда с дървени колчета и лешникови клони. Тази представа продължава да съществува в английския израз «а pitched battle», който означава добре организирано сражение от гледна точка на военното изкуство. Доколко едно такова ограждане е било осъществявано на практика по време на сериозна война, е трудно да се каже. Това ограждане по своята същност е било свещен ритуал и като такъв винаги е могъл да бъде обозначен чисто символично — чрез поставяне на един или друг знак, който да замества реалното ограждане. Церемониалното предлагане на място и време за бойни действия можем да срещнем в многобройни примери от средновековната история. От тези примери също ясно личи, че това е само формално, понеже по оправило предложението се отхвърля или не се спазва. Карл Анжуйски уведомява Вилхелм Холандски, римския крал, че182:

(самият той и неговите хора // близо до Асше // ще чакат три дена на бойното поле — б.пр.).

През 1332 г. херцог Ян фон Брабант чрез пратеник, който е носел меч в ръка, предлага на бохемския крал Ян да се срещнат на определено бойно поле в сряда — с молба за отговор, който да съдържа съгласие или евентуално друго предложение. Кралят обаче, който впрочем е бил точният модел на превъзнасяната по онова време рицарска мода, оставя херцога да го чака един цял ден под дъжда. Преди битката при Креси в 1336 г. при размяна на писма кралят на Франция предлага на английския крал да направи избор между две бойни места и четири дати, ако не желае да направи друго предложение.183 Крал Едуард отговорил от своя страна, че не може да премине Сена, но че вече чака врага три дена напразно. В Испания, при Нахера, Хенри Трастамарски напуска много изгодната си позиция, за да може на всяка цена да срази врага на открито поле, но претърпява поражение.

Сакралната форма на гореописаните случаи спада към една форма на любезност, една игра на рицарска чест, без всъщност по този начин да губи много от първоначалния си главно игрови характер. Надделяващата необходимост да се победи в сражението намалява действието на един обичай, който се е появил в по-ранни културни периоди и е имал своето значение в тези периоди.184

Подобно на договарянето относно времето и мястото на битката е било определянето на реда, в който ще провеждат своите действия двете армии, както и изискването победителят да остане на бойното поле три дена. Първото, а именно правото да започнеш пръв сражението, понякога се е уточнявало с документ, понякога е било задължение на определени родове или местности, но често е представлявало предмет на сериозен спор и в някои случаи с фатални последствия. По време на прочутата битка при Никополис през 1396 г. прехвалената рицарска армия, която извършвала кръстоносен поход, придружена с много хвалебствия и шум, е била разбита от турците. Тази загуба се дължи най-вече на подобни излишни спорове за първенство. Ще оставим настрана въпроса, дали тридневното привилегировано пребиваване на победителите на бойното поле има пряка връзка със «sessio triduana» от правната област. Ясно е само, че всичките тези обичаи с ритуален и церемониален характер, получени от различни и далечни един от друг източници, показват убедително произхода на войната от примитивно-агоналната сфера, в която са били още неразделни понятията право и хвърляне на жребий, игра и сражение.“185

Като наричаме агоналната и свещена война древна, това съвсем не означава, че в ранните етапи на културно развитие всички боеве са протичали под формата на организирани състезания, както не означава, че в съвременната война изобщо няма агонален момент. Да се бориш с чест за дело, определено като добро — това е човешкият идеал през всички времена. Този идеал се опорочава от грубата действителност още от самото начало. Желанието за победа е винаги по-силно от задръжките, наложени от честта. Колкото и човечеството да поставя граници на насилието и да задължава обществата да ги спазват, желанието за победа ръководи сражаващите се до такава степен, при която човешката злоба достига пълна свобода и си позволява всичко, което може да роди изобретателният човешки мозък. Древното общество определя границите на допустимото, или — с други думи — правилата на играта само за членовете на собственото племе и техните равни. Честта може да се защити само в борба с равен.

И двете воюващи страни трябва да са признали правилата на боя, иначе той няма да се състои. Докато човек си има работа с равни на себе си, той поначало се вдъхновява от чувството за чест, свързано с обзалагане, с изисквания за определена сдържаност и т.н.186 Обаче, когато борбата се води срещу противници, смятани за непълноценни, независимо дали са наречени варвари, или нещо друго, всички ограничения на насилието отпадат. Историята на човечеството е опетнена с отвратителна жестокост, която вавилонските и асирийските царе са увенчали като богоугодно дело. Опасното развитие на техническите и политическите възможности, крайното изкореняване на моралните ценности разрушават в последно време военното право, разработено с много усилия, признаващо противника за равностойна страна, която трябва да бъде третирана с чест и справедливост. Това се забелязва даже и в мирно време.

На мястото на примитивния идеал за извисяване, за чест и благородство в по-развитите фази на културата се появява идеалът за справедливост. По-точно — той бива свързан с първия и колкото и да е опорочен в живота, става постепенно общоприета и спазвана норма в едно човешко общество, което междувременно чрез смесване на кланове и племена прераства в общество на народи и държави. Международното право като понятие произхожда от сферата на агоналното, като съзнаване на това, какво е против честта и правилата. След разработването на международноправните задължения агоналният елемент в отношенията между държавите почти изчезва. Прави се опит да се издигне инстинктът за политическо състезание до правно съзнание. В момента, в който една общност от държави се обединява, като спазва дадено общоприето международно право, предпоставките за агонални войни вътре в това общество изчезват. Но по този начин то не загубва всички черти на „игрово“ общество. Идейните принципи на взаимно равноправие, дипломатическите им форми, задълженията, поемани при договори, формалното прекратяване на сключени спогодби — всичко това формално прилича дотолкова на игрови правила, доколкото са задължителни и доколкото самата игра, т.е. необходимостта от организирано човешко общество, се осъзнава. Следователно тук „играта“ представлява самата основа на цивилизацията. Названието „игра“ тук е само формално подходящо до известна степен. Вярно е също, че нещата са стигнали до положение, при което системата на международното право не се смята, общо взето, като основа на всяко общество. Ако член на тази общност от държави отрече на практика или не спазва нормите на международното право, или изнесе на преден план интересите и властта на собствената група — независимо дали това е народ, партия, класа, църква или държава — като единствена форма на държавна политика, то изчезва и последният чисто формален остатък от игрово поведение, а заедно с него и всякаква претенция за цивилизованост. Обществото потъва обратно под нивото на древната култура, понеже неограниченото насилие си възвръща „правата“.

Става очевиден важният извод: без поддържане на определено количество игрово поведение културата става невъзможна. Но даже и в едно подивяло, изоставило всички правни норми общество агоналният стремеж не изчезва, понеже той е заложен в самата човешка природа. Вроденият стремеж към първенство тласка хората и тогава едни срещу други и може в момент на безумна самозабрава да ги доведе до невиждани проявления на умопомрачение. Независимо дали застъпваме остарялото учение, според което икономическите отношения са движещата сила на историята, или създаваме съвършено нов мироглед, за да дадем име и израз на този стремеж към ликуване, в основата си остава винаги желанието за победа, макар че е известно — „победата вече не е «печалба»“.

Съперничеството за първенство несъмнено представлява формиращ и облагородяващ фактор за развиващата се цивилизация. В стадия на още наивно детско състояние с живите представи за понятието чест, пораждащи съперничество, се появява личната горда храброст — толкова необходима за една млада култура. И не само това — в тези непрекъснати състезателни игри, пропити с одухотвореност, израстват самите форми на цивилизация, развива се структурата на обществения живот. Придворният живот приема формата на възвишена игра за чест и слава. Но тази благородна игра се осъществява само в ограничена степен по време на истинската война и поради това тя се изиграва в една фиктивна социална среда. Кървавото насилие в много малка степен може да придобие благородните форми на култура и по тази причина обществото е принудено да търси изход в прекрасните представи — за героичен живот, протичащ в благородни състезания на честта, добродетелта и красотата. Идеята за благородната борба остава един от най-силните импулси за културата. Ако тази идея достига в своето развитие до бойна атлетична система, прилагана по време на тържествени обществени игри, които поетично извисяват жизнените отношения, какъвто е случаят при западноевропейското средновековно рицарство или японското бушидо, то тази идея ще се отрази върху културното и личното поведение, като ще закали мъжеството и ще засили чувството за дълг. Системата, при която благородната борба представлява жизнен идеал и форма на съществуване, по своята същност е свързана с обществена структура, в която многобройното военно дворянство, владеещо ограничено количество земя, е зависимо от княжеска власт със свещен авторитет и верността към господаря представлява централен мотив на тяхното съществуване. Само в подобно общество, в което свободният човек не е задължен да работи, може да процъфтява рицарството с неговото неизбежно мерене на сили и препирни в игрова форма. В тази атмосфера играта се превръща в нещо сериозно, фантазиите и нечуваният героизъм стават истини; основни ценности стават гербовете и знамената, създават се рицарски ордени, води се борба за ранг и за преимущество над останалите. Този голям агонален комплекс от идеи, нрави и институции е изразен най-ясно в Япония, мюсюлманските държави и Западна Европа през средновековието. В Страната на изгряващото слънце същността и фундаменталният характер на всичко това се проявява по-ярко, отколкото при християнското рицарство. Самураят е имал схващането, че сериозните занимания са за обикновените хора, а за смелите е играта. За него най-важно е запазването на благородно самообладание при опасност от смърт. Словесните двубои, за които споменахме по-горе, също могат да се издигнат до рицарски постъпки, в които участниците показват владеенето на героичната форма. Към този феодален героизъм спада и презрението на благородника към всичко материално. Японският благородник проявява добро възпитание, ако не знае стойността на монетите. Японският принц Кеншин воювал срещу друг принц Шинген, живеещ в планините, Кеншин научава, че трети принц, който не е в открита война с Шинген, е лишил последния от възможността да се сдобие със сол. Вследствие на това Кеншин заповядал на своите поданици да пратят сол в изобилие на врага. Солта е придружена от послание, в което Кеншин изразява своето презрение към този вид икономическа война: „Аз не се сражавам със сол, а с меч.“187 Това е вярност към правилата на играта.

Не подлежи на съмнение, че този идеал за рицарска чест, вярност, храброст, самообладание и отговорност съществено е способствал за развитието, както и за облагородяването на културите, които са се придържали към него. Независимо от това, че този идеал се е изразявал най-вече във фантазии и фикции, той със сигурност е способствал за възпитанието на личната духовна сила в обществения живот и издигането на етичното ниво. Историческият образ на тези културни форми, получен от средновековните християнски и японски източници, описващи завладяващо епичната и романтична слава, многократно е изкушавал даже и най-кротките духове да славят войната като източник на добродетел и познания, много повече, отколкото реалността война е заслужавала това някога. Темата, възхваляваща войната, е вече разглеждана, макар и малко необмислено. Доста пресилено е изказването на Джон Ръскин пред кадетите от Уулуич, че войната е необходимо условие за всички чисти и благородни изкуства в мирно време. „No great art ever yet rose on earth, but among a nation of soldiers. There is no great art possible to a nation but that which is based on battle. I found, in brief — продължава той не без известна наивна повърхностност в боравенето с исторически примери, — that all great nations learned their truth of word, and strength of thought, in war; that they were nourished in war, and wasted by peace; taught by war, and deceived by peace; trained by war, and betrayed by peace; — in a word, that they were born in war, and expired in peace.“ („Всички велики изкуства се появяват на земята сред нации от войници. За една нация не съществува велико изкуство, което да не е изковано в битки. Накратко — аз открих, че всички велики нации са постигнали своите истини и своята мисловна сила във война; че те се създаваха във война и разлагаха в мир; научени от войната и излъгани от мира; обучени от войната и предадени от мира — с една дума, родени във войната и починали в мир“ — б.пр.)

В това има, естествено, нещо вярно и то е казано точно. Но Ръскин веднага сам усеща своята реторичност: това не важи за всяка война. Той определено има предвид „the creative, or foundation war, in which the natural restlessness and love of contest among men are disciplined, by consent into modes of beautiful — though it may be fatal — play“ („творческата, или полагаща основи война, в която естественият неспокоен дух, хората и тяхната любов към състезания биват организирани по взаимно съгласие под формата на игра, макар и фатална“ — б.пр.). Той вижда човечеството още от самото начало разделено на две: „races; one of workers, and the other of players“, като войните са „proudly idle, and continuailly therefore needing recreation, in which they use the productive and laborious orders partly as their cattle, and partly as their puppets or pieces in the game of death“ („раси; едната от работници, другата от играчи“, „гордо бездействащи и поради това в непрекъсната нужда от развлечения, в които те използват продуктивните и трудещи се маси отчасти като стадо животни, отчасти като кукли и фигури в играта на смърт“ — б.пр.). В схващането на Ръскин за игровия характер на древната война ръка за ръка вървят дълбока проницателност и повърхностност на мисълта. Но важното е, че той е разбрал игровия елемент. Ръскин вижда този идеал осъществен в Спарта и по време на рицарството. Непосредствено след приведените по-горе изказвания неговата сериозна и честна душа си отмъщава на тази прибързана мисъл: аргументите му, събирани (и писани) под влияние на касапницата по време на гражданската война в Америка се превръщат в дълбоко страстно заклеймяване на съвременната война.188

Верността е добродетелта, която, изглежда, се е появила в света на аристократичния и агонален воински живот от миналото. Верността е преданост към определен човек, дело или идея, без да се подлага на съмнение задължителният характер на тази преданост. Това е поведение, особено присъщо на игровата същност. Не е толкова невероятно да предположим, че произходът на тази добродетел, която в най-чиста форма и в най-ужасните си извращения е станала истински катализатор в историята, се съдържа в сферата на примитивната игра. Независимо от това основите на рицарството са породили разцвет и са дали богати плодове в областта на културните ценности: епичната и лирическата изразителност с най-благородно съдържание, пъстрото и своеволно изкуство на украсата, красивите церемониални и конвенционални форми. От рицаря, през l’honnete homme (честния човек — б.пр.) на XVII в. до съвременния джентълмен минава права линия. Латинският Запад е включил в този култ към благородния воински живот и идеала за дворцовата любов, който се вплита така в него, че с времето губи първоначалния си вид.

Тук трябва да кажем още следното. Когато говорим за тези неща като за красиви форми на културата, съдейки за рицарството от различни народни предания, съществува опасността да изпуснем сакралната основа на явлението. Всичко това, което ни изглежда като красива и благородна игра, едно време е представлявало свещена игра. Произвеждането в рицар, турнирите, различните рицарски и други ордени, обетите несъмнено водят своето начало от древните ритуали на инициация. Звената в тази верига на развитие вече не могат да се посочат точно. А именно християнското средновековно рицарство ни е познато като елемент на културата, който отчасти е бил изкуствено поддържан, а отчасти народно подновяван. Какво е означавало рицарството за късното средновековие с цялото си великолепие, съставено от норми за чест, придворни маниери, хералдика, рицарски ордени и турнири, съм се опитал да опиша подробно на друго място.189 Именно в тази област си изясних най-добре тясната връзка между играта и културата.