Хотел „При загиналия алпинист“ (Дело за убийство (Още една заупокойна молитва за детективския жанр))

1

Спрях колата, излязох и свалих черните очила. Тук всичко беше точно така, както разказваше Згут. Хотелът беше двуетажен, жълто-зелен, над стълбите висеше траурна табела: „ПРИ ЗАГИНАЛИЯ АЛПИНИСТ“. Във високите преспи от двете страни на стълбището бяха забити разноцветни ски — преброих седем, като една беше с обувка. От покрива висяха мътни гофрирани висулки, дебели колкото човешка ръка. От крайния десен прозорец на първия етаж надникна нечие бледо лице, входната врата се отвори и се появи плешив, набит човек в червеникава кожена жилетка над ослепителна найлонова риза. С тежка и бавна походка се приближи и спря пред мен. Имаше груба червендалеста физиономия и шия на борец тежка категория. Не гледаше към мен. Меланхоличният му, изпълнен с печално достойнство поглед, бе устремен някъде встрани. Без съмнение, това беше самият Алек Сневар, собственик на хотела, на долината и на Гърлото на бутилката.

— Там… — произнесе той с неестествено нисък и глух глас. — Случи се ето там — той показа с ръка, в която държеше тирбушон. — На онзи връх…

Аз се обърнах, присвих очи и се загледах в синкавата, страшна на вид отвесна стена, обграждаща долината от запад, в бледите езици на снега, в нащърбения гребен, който ясно се открояваше, сякаш нарисуван на сочното синьо небе.

— Счупи му се карабината — все със същия приглушен глас продължи собственикът. — Летя двеста метра надолу към смъртта и не е имало за какво да се хване по гладките камъни. Може би е крещял. Никой не го е чул. Ако се е молил, чул го е само Бог. После е достигнал склона и ние чухме лавината, рева на разбудения звяр, жадния, гладен вой; земята потрепери, когато той рухна върху нея заедно с четирийсет и две хиляди тона кристален сняг…

— Защо се е катерил там? — попитах аз, разглеждайки зловещата стена.

— Позволете ми да се върна в миналото — проговори мъжът, наклони глава и докосна с юмрука, в който държеше тирбушона, челото си.

Всичко беше точно така, както разказваше Згут. Само дето кучето не се виждаше никъде, но забелязах множество негови визитни картички по снега до стълбището и около ските. От колата извадих кошницата с бутилките.

— Поздрави от инспектор Згут — казах аз и хотелиерът веднага се върна в настоящето.

— Достоен човек е инспекторът! — каза мъжът живо и с твърде обикновен глас. — Как е той?

— Добре е — отвърнах и му връчих кошницата.

— Виждам, че не е забравил вечерите край моята камина.

— Непрекъснато за тях говори — и отново щях да се обърна към колата, но домакинът ме хвана за ръката.

— Стойте! — строго произнесе той. — С това ще се заеме Кайса. Кайса! — извика той.

На стълбището изскочи куче — великолепен санбернар, бял, с жълти петна, могъщо животно, на ръст колкото теле. Доколкото ми бе известно, това бе всичко, което бе останало от загиналия алпинист, ако не се смятат някои дребни предмети, подредени в стаята, превърната в музей. Нямах нищо против да видя как този пес с женско име ще разтовари багажа ми, но стопанинът с твърда ръка вече ме подканяше към сградата.

Преминахме през сумрачното фоайе, където се усещаше топлият дъх на загасналата камина и мътно проблясваше лакът на модерните ниски масички, завихме по коридора наляво и домакинът бутна с рамо вратата с надпис „Канцелария“. Бях настанен в удобно кресло, мъжът постави кошницата с потракващите и бълбукащи бутилки в ъгъла и разтвори на масата тежка регистрационна книга.

— Преди всичко ми разрешете да се представя — каза той, като съсредоточено драскаше с нокти края на перото. — Алек Сневар, собственик на хотела и механик. Сигурно сте забелязали вятърните двигатели при излизане от Гърлото на бутилката?

— Това вятърни двигатели ли бяха?

— Да. Сам ги конструирах и построих. С тези две ръце.

— Сериозно… — промърморих аз.

— Да. И много още неща съм направил.

— Къде да ги занеса? — попита зад гърба ми пронизителен женски глас.

Обърнах се. При вратата, с моя куфар в ръка, стоеше доста закръглено двайсет и пет годишно момиче с румени бузки, с широко отворени сини очички.

— Това е Кайса — съобщи домакинът. — Кайса! Този господин ни поздравява от името на господин Згут. Помниш ли го? Би трябвало.

Девойката мигновено се изчерви, повдигна рамене и закри лицето си с длани.

— Не го е забравила — обясни ми Алек. — Със сигурност… Добре… Ще ви настаня в номер четири. Най-хубавата стая в хотела. Кайса, занеси куфара на господин… ммм…

— Глебски — представих се аз.

— Отнеси багажа на господин Глебски в номер четири… Каква глупачка — съобщи той с някаква гордост, когато лоената топка се скри. — Своеобразен феномен е… И така, господин Глебски? — изгледа ме очаквателно.

— Петер Глебски. Инспектор в полицията. В отпуска съм. За две седмици. Сам съм.

Стопанинът прилежно записа тези сведения с огромни разкривени букви в регистрационната книга. В помещението влезе санбернарът, като тропаше с нокти по линолеума. Погледна ме, намигна ми и внезапно и шумно, сякаш падна наръч дърва, се стовари край сейфа и сложи муцуна върху лапата си.

— Това е Лел — представи го Алек, докато завиваше капачката на писалката си. — Сапиенс. Всичко разбира на три европейски езика. Бълхи няма, но линее.

Песът въздъхна и премести муцуната си върху другата лапа.

— Да вървим — каза домакинът и стана. — Ще ви изпратя до стаята.

Отново пресякохме фоайето и се качихме по стълбите.

— Обядваме в шест — съобщи Алек. — Но който желае, може да хапне по всяко време, както и да пийне нещо освежаващо. В десет вечерта се поднася лека вечеря. После има танци, карти, билярд и беседи пред камината.

В коридора на втория етаж завихме наляво и спряхме пред първата врата.

— Тук — каза той с предишния си приглушен глас. — Моля.

Отвори пред мен вратата и влязох.

— След същия онзи незабравим ден… — започна той, но внезапно млъкна.

Стаята беше добра, макар и малко мрачна. Пердетата бяха дръпнати наполовина, а на кревата лежеше планинарска пръчка. Миришеше на тютюнев дим. На облегалката на креслото висеше нечия брезентова куртка, на пода до леглото се търкаляше вестник.

— Хм… — казах аз озадачено. — Според мен някой вече живее тук.

Собственикът мълчеше. Погледът му бе устремен към масата. Там нямаше нищо особено, с изключение на голям бронзов пепелник, в който, очевидно наскоро, беше оставена лула с прав мундщук. Май беше „Дънхил“. От нея се извиваха димни кълбета.

— Живее… — произнесе най-сетне Алек. — А дали живее? Впрочем, защо не?

Не намерих какво да отговоря и зачаках продължението. Моят куфар не се виждаше никъде, но в ъгъла бе поставена пепитена пътна чанта с многочислени хотелски етикети. Не беше моя.

— Тук — с укрепнал глас продължи мъжът — вече шест години от онзи незабравим страшен ден всичко е така, както той го остави преди последното изкачване.

С недоверие погледнах димящата лула.

— Да! — каза стопанинът предизвикателно. — Това е НЕГОВАТА лула. И НЕГОВАТА куртка. А и НЕГОВАТА планинарска пръчка. „Вземете със себе си пръчката“ — му рекох аз онази сутрин. Той само се усмихна и поклати глава. „Нали не искате да останете там завинаги!“ — възкликнах аз, обзет от страшно предчувствие. „Пуркоа па?“ — отвърна ми той на френски. И досега не знам какво означава…

— Значи „Защо не?“ — преведох аз.

Собственикът тъжно заклати глава.

— Така и предполагах… Това е НЕГОВАТА пътна чанта. Не разреших на полицията да рови в багажа му…

— А това е НЕГОВИЯТ вестник — казах аз. Ясно видях, че това е брой на „Мюрски вестник“ от онзи ден.

— Не — каза стопанинът. — Разбира се, че не е негов.

— И аз съм със същото впечатление — съгласих се.

— Разбира се, че не е неговият — повтори Алек. — И лулата тук е запалил някой друг, а не той.

Измърморих нещо за недостатъчно уважение към паметта на загиналите.

— Не — замислено възрази стопанинът — нещата са по-сложни, господин Глебски, но за това ще поговорим по-късно. Да отидем във вашата стая.

Обаче, преди да излезем, той надникна в тоалетната, отвори и отново затвори вратите на стенния шкаф и като се доближи до прозореца, опипа с ръка пердетата. Според мен много му се искаше да надникне и под кревата, но се въздържа. Излязохме в коридора.

— Инспектор Згут веднъж ми разказа — произнесе той след кратко мълчание, — че неговата специалност са касоразбивачите. Ако не е тайна, вашата каква е?

Той отвори пред мен вратата на номер четири.

— Моята специалност е скучна — отговорих аз. — Длъжностни престъпления, злоупотреби, измами, фалшифициране на ценни книжа…

Стаята веднага ми хареса. Сияеше от чистота, въздухът бе свеж, на масата нямаше нито прашинка, стъклата бяха измити и зад тях се виждаха снежната равнина и виолетовите планини.

— Жалко — каза стопанинът.

— Защо? — попитах разсеяно и надникнах в спалнята. Кайса бе отворила куфара ми, бе подредила вещите ми и сега тупаше възглавниците.

— Впрочем не е никак жалко — заяви Алек. — Случвало ли ви се е да забележите, господин Глебски, колко по-интересно е неизвестното от познатото? То раздвижва мисълта, кара кръвта да тече по-бързо във вените, ражда удивителни фантазии, обещава и привлича. Неизвестното прилича на трептящо пламъче в черната бездна на нощта. Но опознатото става плоско, сиво и неразличимо. Слива се със сивия фон на ежедневното.

— Вие сте поет, господин Сневар — отбелязах аз още по-разсеяно. Погледнах Кайса и разбрах какво е имал предвид Згут. Лоената топчица изглеждаше необичайно привлекателна на фона на постелята. В нея имаше нещо загадъчно, нещо непознато…

— И така, вие сте си у дома — каза стопанинът. — Настанявайте се, почивайте, правете каквото искате. Ски, вакса, оборудване — долу има всичко и е на ваше разположение. Ако ви потрябва, обръщайте се направо към мен. Обядът е в шест, а ако решите да хапнете сега или да се освежите с някоя и друга напитка — Кайса е на ваше разположение. Добре дошли.

И той излезе.

Кайса продължи да се занимава с постелята, подреждайки я до немислимо съвършенство, а аз извадих цигарите, запалих и се приближих до прозореца. Бях сам. Благословено небе, благословени Господи, най-сетне бях сам! Зная, че не е хубаво да се говори и дори да се мисли така, но в наше време е безкрайно трудно дори за седмица или за денонощие, дори за няколко часа да останеш сам! Разбира се, обичам децата си, жена си, не тая никакви лоши чувства към роднините си, болшинството от моите приятели и познати са напълно тактични и приятни за общуване хора. Но когато всеки ден, всеки час непрекъснато се суетят край мен и няма никаква възможност да прекратиш това, да се отделиш от тях, да се затвориш и да се изключиш… Аз самият не съм го чел, но синът ми твърди, че най-големият бич на човечеството в съвременния свят е самотата и отчуждението. Не зная и не съм сигурен. Или това са поетични измислици, или аз не съм късметлия. Две седмици отчуждение и самота са точно това, от което имам нужда. И да нямам нищо задължително за правене, а да върша само това, което ми се иска. Да си запаля цигара, защото ми се иска, а не защото ми предлагат. И която няма да запаля, ако не ми се иска и именно поради това, че не ми се иска, а не заради това, че мадам Зелц не понася цигарен дим… Чашка бренди пред горящата камина е нещо добро. Действително не е лошо. Струва ми се, че тук ще се чувствам добре. А това е просто прекрасно. На мен ми е добре насаме със себе си, със собственото ми тяло, все още не много старо, още здраво, което, надянало ските, може да се отправи през равнината към люляковите склонове по свистящия сняг и тогава ще стане съвсем превъзходно.

— Да донеса ли нещо? — попита Кайса. — Какво да бъде?

Погледнах я, тя пак повдигна рамо и се скри зад дланта си. Беше облечена в пъстра рокля, която се бе набрала отпред и отзад, с миниатюрна престилчица и огърлица от едри дървени зърна. Не приличаше на нито една от моите познати и това също бе добре.

— Кой е отседнал сега тук? — попитах аз.

— Къде?

— Тук. В хотела.

— В хотела ли? Тук ли? Ами има…

— Кой точно?

— Ами кой ли? Господин Мозес със съпругата си. В първа и втора. В трета също. Само че те не живеят там. А може би с дъщеря си. Не е ясно. Тя е красавица и току се оглежда…

— Тъй, тъй — казах аз, за да я поощря.

— Господин Симоне. Ей тук, отсреща. Учен е. Непрекъснато играе билярд и пълзи по стените. Пакостник е той, само дето е тъжен. На психическа основа — тя се изчерви и повдигна рамене.

— Кой още? — попитах аз.

— Господин Дьо Барнстокър, хипнотизаторът от цирка…

— Барнстокър ли? Онзи същият?

— Не зная, може и да е същият. Хипнотизатор… и Брюн…

— Кой е този Брюн?

— Онзи с мотоциклета, с панталоните. Също е пакостник, въпреки че е съвсем млад.

— Така. Това ли са всички?

— Има още някакъв. Съвсем скоро дойде. Ама той просто така… Просто стои. Не спи, не яде, само стои…

— Не разбирам — признах аз.

— Никой не разбира. Стои и това е. Чете вестници. Неотдавна откраднаха пантофите на господин Дьо Барнстокър. Търсихме ги, търсихме ги навсякъде, няма ги. А те ги занесли в музея и ги оставили там. И следи оставят…

— Какви? — Много ми се искаше да я разбера.

— Мокри. По целия коридор. И придобиха навика да ми звънят. Ту от една стая, ту от друга. Отивам, а там няма никой.

— Добре — въздъхнах аз. — Не те разбирам, Кайса. И не трябва. По-добре да отида в банята да се изкъпя.

Загасих фаса в девствено чистия пепелник и влязох в спалнята за бельо. Сложих купчинка книги на нощното шкафче, като си помислих, че напразно съм ги донесъл, свалих си обувките, надянах пантофите, взех хавлиена кърпа и се отправих към банята. Кайса вече бе излязла, пепелникът на масата отново сияеше от чистота. В коридора нямаше никого, отнякъде се чуваха удари на билярдни топки — изглежда тъжният пакостник на психическа основа се развличаше. Как се казваше… Симоне, май.

Вратата на банята се намираше на площадката и беше заключена. Известно време постоях нерешително, като внимателно натисках пластмасовата дръжка. Някой бавно и тежко мина по коридора. Можех, разбира се, да отида в банята на първия етаж, помислих си аз. Или да покарам ски. Разсеяно се взрях в дървеното стълбище, което очевидно излизаше на покрива. Дали да не се кача там и да се полюбувам на пейзажа? Казват, че изгревите и залезите тук са неописуемо красиви. Все пак е свинщина, че банята е заключена. Или вътре има някой? Не, защото нищо не се чува. Още веднъж натиснах дръжката. Добре. Оставям душа. Има време. Обърнах се и се прибрах в стаята.

Веднага почувствах, че в нея нещо се е променило. След секунда усетих, че мирише на тютюнев дим, също като в музея. Погледнах пепелника. Там нямаше димяща лула, но имаше купчинка пепел, смесена с тютюневи власинки. „Стои — спомних си думите на Кайса; — Не пие, не яде, само оставя следи…“

Внезапно някой до мен се прозя дълго и шумно. От спалнята лениво излезе санбернарът Лел, ухили се, погледна ме и се протегна.

— Аха, ти ли си пушила тук? — попитах аз.

Песът ми намигна и поклати глава, сякаш отпъждаше муха.