Хотел „При загиналия алпинист“ (Дело за убийство (Още една заупокойна молитва за детективския жанр))

11

Той стоеше на прага и усмихнат ме гледаше.

— Я елате тук — казах аз. — Разказвайте.

— А кафето?

— По дяволите кафето. Виждам, че вие знаете нещо. Не ме обърквайте, разказвайте всичко, както е.

— Аз не зная всичко — каза той. — Само мога да предполагам.

— Откъде знаете какво е намерил Симоне?

— Аха, значи съм отгатнал… — Той се настани удобно. — Съгласете се, излезе доста ефектно…

— Слушайте, Алек — казах аз. — Няма да крия — вие ми харесвате.

— И вие на мен също — каза той.

— Млъкнете. Вие ми харесвате. Но това още нищо не значи. Аз не ви подозирам, Алек. За съжаление, нямам никакви основания да ви подозирам… Но вие с нищо не се отличавате от останалите… Не подозирам никого. А трябваше вече някого да заподозра.

— Не давайте на фантазията си да се вихри — каза стопанинът, вдигайки дебелия си пръст.

— Казах ви да млъкнете. Та така, ако вземете да ми мътите главата, то ще започна да ви подозирам. Ще си имате неприятности, Алек. Аз съм много неопитен в този род дела и затова можете да си имате големи неприятности… не можете да си представите колко неприятности може да причини на честния гражданин неопитният полицай…

— Е, щом е така — каза той. — Значи откъде зная какво е видял господин Симоне в спалнята на госпожа Мозес ли…

— Да — казах аз. — Откъде?

Той седеше в своето кресло широк, набит, жизнерадостен, непоносимо самодоволен.

— Така. Да започнем с теорията. Магьосниците и знахарите на някои малко изследвани племена в Централна Африка от древността владеят изкуството да връщат към живот своите отдавна умрели съплеменници…

Аз изпъшках и собственикът повиши глас:

— Такова явление — мъртъв човек, който изглежда жив и извършва на пръв поглед напълно смислени и самостоятелни действия, се нарича зомби. Строго погледнато зомбито не е мъртвец…

— Чуйте, Алек — уморено произнесох аз. — Всичко това не ми е интересно. Разбирам: вие репетирате своята реч пред вестникарите. Но това не ми е интересно. Обещахте да ми разкажете нещо относно госпожа Мозес и Симоне. Хайде, разказвайте.

Известно време той ме гледа с тъжни очи.

— Да — каза той накрая. — Така си и мислех. Още не сте съзрели… Добре — той въздъхна. — Нека ви разкажа фактите без теория. Преди шест дни, когато моят хотел беше ощастливен от посещението на господин и госпожа Мозес, с мен се случи следното произшествие. Като взех всички данни от паспортите на споменатите господа, се отправих към апартамента на господин Мозес, с цел да му върна тези паспорти. Почуках. Бях малко разсеян и затова, без да дочакам разрешение, отворих вратата. Бях незабавно наказан за нарушението на елементарните норми на приличие. Видях в креслото насред стаята това, което при добро желание би могло да се нарече госпожа Мозес. Но не беше госпожа Мозес. Беше голяма колкото човек, красива кукла, много приличаща на госпожа Мозес и облечена точно като нея. Сега ще ме попитате защо съм сигурен, че е била кукла, а не госпожа Мозес. Мога да ви изброя някои конкретни неща: неестествената поза, стъкления поглед, абсолютната неподвижност на чертите и така нататък. Но в това според мен няма никаква необходимост. Струва ми се, че всеки нормален човек е способен за няколко секунди да съобрази какво вижда: женски или мъжки манекен. Имах ги тези няколко секунди. А после бях безцеремонно хванат за рамото и изхвърлен в коридора. Това грубо, но напълно оправдано действие извърши господин Мозес, който в същото време, изглежда, разглеждаше апартамента на своята съпруга и се бе нахвърлил върху мен отзад…

— Кукла… — повторих аз, без да му обръщам внимание. — Какъв багаж имаше?

— Няколко обикновени куфара — каза собственикът. — И гигантски, обкован с желязо, старинен пътнически сандък. Той доведе със себе си четирима носачи и горките се измъчиха, влачейки този сандък вътре. Разкъртиха касата на вратата…

— Е — казах аз, след като помислих малко, — в края на краищата, това е негова лична работа. Чувах за един милионер, който навсякъде мъкнел след себе си колекция от нощни гърнета… Ако на човека му харесва да си има манекен на своята съпруга в естествена големина… Между впрочем, напълно възможно е той да е забелязал попълзновенията на нашия Симоне и да му е подхвърлил вместо жена си същата кукла… Дявол да го вземе, може би той влачи със себе си куклата именно за такива случаи! Съдейки по поведението на госпожа Мозес… — Представих си себе си на мястото на Симоне и изтръпнах. — Ей Богу, страхотна шега — казах аз.

— А, ето че вие обяснихте всичко — каза собственикът.

Тонът му не ми хареса. Известно време се гледахме един друг. Все още ми беше симпатичен. Но, дявол да го вземе, защо му е необходимо да ми пълни главата с всичките тези африкански глупости? Все пак не съм репортер и нямам намерение да работя за рекламата на това заведение… Не, стига толкова. Повече няма да разговарям на тези теми с господин Алек Сневар. Ако има за цел да ме извади от релси, няма да му се удаде. Само ще влоши собственото си положение. Той не би следвало да привлича към себе си прекалено много моето внимание…

— Ето какво — казах. — Вие ми пречите, Алек. Стойте тук, а аз ще отида при камината. Трябва хубавичко да размисля.

— Вече е пет без четвърт — напомни собственикът.

— Е, и какво? Днес явно няма да успея да спя. Имайте предвид, Алек, съвсем нямам впечатление, че събитията са приключили. Затова останете тук, в хола, и бъдете готов.

— Добре, щом трябва — съгласи се хотелиерът.

Отидох при камината (Лел пак изръмжа срещу мен), взех машата и започнах да разравям тлеещите въглени. И така, произшествието със Симоне, повече или по-малко, имаше обяснение и можех да го изхвърля от главата си. Или обратно — не биваше да го изхвърлям в никакъв случай, защото ако в единайсет часа вечерта в стаята на госпожа Мозес е имало кукла, то къде е била самата госпожа Мозес? Шегата, разбира се, си я биваше… но в нея имаше нещо прекалено… Шега ли? А може би опит за създаване на алиби? Не, какво алиби, по дяволите — нощ е, тъмно е.

Това алиби може да се установи само слепешком, а при пипане се получава не алиби, а шега… Може би са разчитали на това, че на горкия Симоне нервите няма да издържат, че той ще се разкрещи от ужас, ще вдигне всички, ще стане скандал, тупурдия, суматоха… а по-нататък какво следва? И най-вече какво общо има с това куклата? Собствено какво ме смущава тук? Само едно — стаята на Симоне се намира редом със стаята на Олаф. Може да се предположи например следното — на Мозесови е било необходимо стаята на Симоне от единадесет часа и в продължение на известно време да бъде празна. Ето какво ме смущава. Но за да се отвлече Симоне, съвсем не е била необходима кукла, достатъчна е била самата госпожа Мозес. Това би бил най-естественият и сигурен начин. И изведнъж прибягват до такъв неестествен и ненадежден способ като куклата, значи било е необходимо госпожа Мозес да се намира някъде на друго място. Госпожа Мозес… крехката, изнежената, до кретенизъм светската госпожа Мозес… Не, това доникъде няма да ме доведе. Да изхвърля окончателно от главата си тази славна шега не си струва, но и засега не виждах ползата от нея… Тоест, изключително мерзка ситуация — всичките нишки водят до задънена улица. Първо, няма нито един заподозрян. Второ, абсолютно непонятно е как е извършено престъплението. А това е най-главното. По дяволите убиеца! Обяснете ми как е убил! Как? Прозорецът е отворен, но няма никакви следи по перваза, по снега, по корниза. Нито отдолу, нито отдясно, нито отляво можеш да се промъкнеш до прозореца. Остава едно — отгоре. От покрива по въженце. Но тогава би имало следи на края на покрива. Може, разбира се, да отида и да погледна отново, но добре помня: снегът беше разровен само около шезлонга на Хинкус. Сега вече нищо друго не остава, освен да е бил Карлсон с перката на гърба си. Влетял, извил врата на съотечественика си и излетял… Така че в запас имам само две нищо и никакви предположенийца. Първото — за разни потайни входове, замаскирани врати и двойни стени. А второто е, че някой гений е изобретил ново техническо приспособление, позволяващо да се превърти ключа отвън, без да останат по него никакви следи…

Двете предположения насочват направо към собственика на хотела и механика-изобретател. Така. Е, а какво е алибито на този човек? До осем и половина той непрекъснато стои до масата за игра на карти. Започвайки, да речем, от десет без пет и до момента на намирането на трупа, той фактически е бил или пред очите ми, или някъде в близост. Остават му за убийството примерно двайсет — двайсет и пет минути, когато не го вижда никой или го вижда само Кайса, която той, по неговите думи, наказва. По този начин теоретически може да бъде убиец, ако знае таен вход или владее средство да превърта ключа отвън, без да оставя следи. Непонятни са мотивите (не за реклама във всеки случай!), психологически съвършено неоправдано е цялото му поведение, но, повтарям, теоретически той би могъл да убие. Ще запомня това и ще продължа по-нататък.

Дьо Барнстокър. Няма алиби. Но той е хилав старик, просто няма да му стигне сила да извие шията на човека. Симоне. Няма алиби. Може да извие врат — здрав момък е, при това малко не е на себе си. Непонятно е как е попаднал в стаята на Олаф. А ако е влязъл, то как си е отишъл оттам? Теоретически, разбира се, би могъл случайно да намери прословутата тайна врата. Непонятни са мотивите, непонятно е поведението му след убийството. Нищо не е ясно. Хинкус… Двойникът на Хинкус… Добре би било да пийна още едно кафе. Добре би било да плюя на всичко и да си легна да спя…

Брюн. Да, това е единствената нишчица, която още не се е скъсала. Това дете ме излъга. То е видяло госпожа Мозес, а каза, че не е. Детето е флиртувало с Олаф на вратата на неговата стая, но каза, че го е цапардосало на входа на столовата… И тогава изведнъж си спомних. Седях ето тук, в това кресло. Подът трепна, чу се шума на свличането. Погледнах часовника си, беше десет и две минути и тогава горе гръмко блъснаха врата. Кой? Симоне в това време се е бръснел. Дьо Барнстокър е спал и, възможно е, да се е събудил именно от този шум. Хинкус е лежал овързан под масата. Собственикът и Кайса бяха в кухнята. Мозесови бяха в стаите си. Значи вратата е блъснал или Олаф, или Брюн, или убиецът. Например двойникът на Хинкус… Хвърлих машата и изтичах горе.

Стаята на отрочето беше празна и аз почуках на тази на Дьо Барнстокър. Подпряло с юмруци бузите си, то унило седеше на масата. Завил се с шотландското одеяло, чичото клюмаше нос в креслото до прозореца. И двамата скочиха, когато влязох.

— Снемете очилата! — рязко заповядах на отрочето и то незабавно се подчини.

Да, това беше девойка. И то хубавичка, макар че очите й бяха подути и зачервени от сълзите. Потиснах въздишката на облекчение, седнах срещу нея и казах:

— Ето какво, Брюн. Престанете да отричате. Лично вас нищо не ви заплашва. Не ви считам за убиец, тъй че няма нужда да лъжете. В девет часа и десет минути госпожа Мозес е видяла вас и Олаф до вратата на неговия апартамент. Вие не ми казахте истината. Вие сте се разделили с Олаф не пред вратата на столовата. Къде се разделихте? Къде, кога и при какви обстоятелства?

Известно време тя ме гледа, устните й трепереха, зачервените й очи отново се напълниха със сълзи. После закри лицето си с длани.

— Ние бяхме в неговата стая — каза тя.

Дьо Барнстокър жално запъшка.

— Няма какво да стенете, чичо! — каза Брюн, като освирепя моментално. — Нищо непоправимо не се е случило. Ние се целувахме и беше доста весело, само че студено, защото през цялото време прозорецът беше отворен. Не помня колко време продължи това. Помня, че той извади от джоба се нещо подобно на огърлица, някакви мъниста и все искаше да ми ги надене на врата, но в това време се разнесе грохот и аз казах: „Слушайте — лавина!“ Той изведнъж ме пусна и се хвана за главата, сякаш си беше спомнил нещо… Знаете как правят хората, когато си спомнят нещо важно… Това продължи само няколко секунди. Той се втурна към прозореца, но веднага се върна, хвана ме за раменете и буквално ме изхвърли в коридора. Аз едва не паднах, а той веднага със сила захлопна след мен вратата. При това нищо не каза, само изруга шепнешком и помня как превъртя ключа в ключалката. Повече не го видях. Яко се ядосах и веднага се прибрах в стаята…

— Така — казах аз. — Той се е хванал за главата, сякаш нещо си е спомнил и се е хвърлил към прозореца. Да не би някой да го е повикал?

Брюн поклати глава.

— Не. Освен шума от лавината нищо друго не чух.

— И веднага ли си отидохте? Не се ли застояхте на вратата за секунда?

— Веднага. Страшно се ядосах.

— Как се развиваха действията, след като заедно излязохте от столовата? Повторете отново.

— Той каза, че иска да ми покаже нещо — заговори тя, навеждайки глава. — Ние излязохме в коридора и той ме помъкна към стаята си. Аз, разбира се, се съпротивлявах… е, изобщо шегувахме се. После, когато стояхме пред неговата врата…

— Стоп. Вие казахте, че сте видели Хинкус.

— Да, видяхме го. Веднага щом излязохме в коридора. Точно в този момент той завиваше от коридора към стълбата.

— Така. Продължавайте.

— Когато ние вече стояхме пред вратата на Олаф, се появи Мозесова. Тя, разбира се, се направи, че не ни е забелязала, но на мен ми стана неловко. Противно е, когато се мотаят наоколо и пулят очи. Ее… и ние влязохме в апартамента на Олаф.

— Ясно. — Погледнах Дьо Барнстокър. Старецът седеше, очите му издаваха мъка. Така му се пада. Тези чичковци винаги си въобразяват, че при тях, под крилцето им растат ангелчета. А тези ангелчета през това време полици подправят. — Е добре. Пихте ли у Олаф?

— Аз?

— Интересува ме пил ли е нещо Олаф.

— Не. Не пихме — нито той, нито аз.

— Сега… хм… Вие не забелязахте ли… мм… някакъв странен мирис?

— Не, въздухът там беше много свеж.

— Не питам за стаята. А когато се целувахте, не усетихте ли нещо странно? Странен дъх имам предвид…

— Нищо подобно не усетих — каза Брюн сърдито.

Известно време се опитвах по-деликатно да формулирам следващия въпрос, после се отчаях и попитах направо:

— Съществува предположение, че преди убийството са отровили Олаф с бавно действаща отрова. Не забелязахте ли нещо, което би потвърдило това предположение?

— А какво бих могла да забележа?

— Обикновено си личи, когато човек се чувства зле — поясних аз. — Това е особено забележимо, ако той пред очите ви започва да се чувства все по-зле и по-зле.

— Нищо такова нямаше — решително каза Брюн. — Той се чувстваше чудесно.

— Палихте ли лампите?

— Не.

— А забелязахте ли нещо странно в приказките му?

— Изобщо не помня какво говореше — отвърна Брюн тихо. — Беше обикновено чесане на езици. Шегички, остроти… за мотоциклети говорихме с него, за ски. Според мен, той беше добър механик. От всякакви двигатели разбираше…

— Когато падна лавината вие седяхте ли или стояхте?

— Стояхме.

— Къде?

— Стояхме до самата врата. Вече ми бе омръзнало и се канех да си тръгвам. Тогава той започна да ми слага онази огърлица…

— А вие уверена ли сте, че той се е втурнал именно към прозореца?

— Ами, как да ви кажа… Той се хвана за главата, обърна се с гръб към мен, направи крачка или две към прозореца… в посока към прозореца… ами, аз не зная какво още да ви кажа, може би не към прозореца, разбира се, но нищо не виждах в тази стая, освен прозореца…

— Да ви се е сторило, че в стаята освен вас има и още някой? Може би сега ще си спомните, че сте чули някакви шумове, странни звуци, на които тогава не сте обърнали внимание?

Тя се замисли.

— Не. Беше тихо… Чуваше се слаб шум, но зад стената, Олаф дори се пошегува, че Симоне в стаята си се катери по стените… Повече нищо не се чу.

— А шумът действително ли идваше откъм Симоне?

— Да — уверено каза Брюн. — Шумът идваше отляво. Съвсем обикновен шум. Стъпки, вода от чешмата…

— Олаф премести ли някаква мебел?

— Мебел? А, да, имаше такова нещо. Той заяви, че няма да ме пусне, и премести креслото към вратата… след това, разбира се, го отмести.

Станах.

— За днес толкова — казах аз. — Лягайте да спите. Днес повече няма да ви безпокоя.

Дьо Барнстокър също стана и тръгна към мен с протегнати ръце.

— Скъпи инспекторе! Вие, надявам се, разбирате, че нямах понятие…

— Да, Дьо Барнстокър — казах аз. — Децата растат. Всички деца, дори децата на покойниците. Занапред никога не й позволявайте да носи черни очила. Очите са огледало на душата.

Оставих ги да размишляват над тези бисери на полицейската мъдрост, а аз се спуснах във фоайето.

— Вие сте реабилитиран, Алек — съобщих на собственика.

— Нима съм бил осъден? — удиви се той, повдигайки очи от сметачната машина.

— Исках да ви кажа, че снемам от вас всички подозрения. Сега вие имате стопроцентово алиби. Но не си въобразявайте, че това ви дава право отново да ми мътите главата със зомбизъм-момбизъм… Не ме прекъсвайте. Сега ще останете тук и ще седите, докато не ви разреша да станете. Имайте предвид, че с това, едноръкото момче, първи трябва да говоря аз.

— А ако се събуди преди вас?

— Не се каня да спя — казах аз. — Искам да претърся къщата. Ако този нещастник се събуди и извика някого, дори майка си, незабавно ме повикайте.

— Слушам — каза собственикът. — Един въпрос. Режимът на деня в хотела остава ли същият?

Аз размислих.

— Да, разбира се. В девет часа закуска. А после ще видим… Апропо, Алек, кога, според вас, можем да очакваме тук да дойде някой от Мюр?

— Трудно е да се каже. Може би още утре ще започнат да разчистват лавината. Помня примери за подобна оперативност. В същото време те прекрасно знаят, че тук нищо не ни заплашва. Вероятно след два дни ще долети на хеликоптер Цвирик, нашият горски инспектор… ако на другите места всичко е благополучно. Лошото е, че те първо трябва да разберат отнякъде, че тук е паднала лавина. С една дума, не бих разчитал, че ще дойдат утре.

— Тоест днес.

— Да, днес. Но утре някой може и да долети.

— Нямате ли предавател?

— Не, откъде? И най-вече за какво ми е? Не ми е изгодно, Петер.

— Разбирам — казах аз. — Значи утре…

— Не гарантирам и за утре — възрази собственикът.

— С други думи, в близките два-три дни… Добре. Сега ето какво, Алек. Да предположим, че ви се наложи да се скриете в тази къща. Не за дълго, за няколко денонощия. Къде бихте се скрили?

— Хм… — каза собственикът с известно недоумение. — Вие все пак мислите, че в къщата има външен човек?

— Къде бихте се скрили? — повторих аз.

Собственикът поклати глава.

— Лъжат ви — каза той. — Честна дума, заблуждават ви. Тук няма къде да се скриеш. Дванадесет апартамента имам, от тях само два са празни, но Кайса ги почиства всеки ден, тя би забелязала… Мазето е заключено отвън с катинар… Тавански етаж няма, между покрива и тавана едва ръка ще провреш… Служебните помещения също се затварят отвън и освен това ние цял ден се въртим там — ту аз, ту Кайса. Собствено, това е всичко…

— А банята горе? — попитах аз.

— Правилно. Там отдавна не сме надничали. И може би си струва да се провери в машинното — там също не отивам често. Поогледайте, Петер, потърсете.

— Дайте ключовете — казах аз.

Огледах и претърсих. Прегледах мазето, надникнах в банята, проверих гаража, котелното помещение, машинното, пъхнах се дори в подземния склад за гориво — никъде нищо не открих. Естествено, аз и не очаквах да намеря нещо, би било прекалено просто, но проклетата чиновническа добросъвестност не ми позволяваше да оставя бели петна. Двайсет години честна служба са си двайсет години честна служба: в очите на началството, пък и в очите на подчинените също, винаги по-добре изглежда добросъвестният тъпак, отколкото блестящият, гонещ върховете талант. И аз тършувах, пълзях, цапах се, дишах прах и боклук, жалех се и ругаех глупашката си съдба.

Когато, зъл и мръсен, се измъкнах от подземния склад, вече се съмваше. Бледата луна клонеше на запад. Сивите грамади на скалите бяха обвити от лилав воал. Какъв свеж, сладък, хладен въздух изпълваше долината! Да върви по дяволите всичко!

Вече се приближавах към хотела, когато вратата се отвори и навън излезе собственикът.

— Аха — каза той, като ме видя. — Точно за вас идвах. Този нещастен човек се събуди и вика майка си.

— Идвам — казах аз, изтърсвайки сакото си.

— Собствено, не зове майка си — каза собственикът, — а Олаф Андварафорс.