10

Слязох във фоайето и мрачно казах на собственика:

— Хинкус съвсем се е побъркал. Имате ли някакво силно успокоително?

— При мене има всичко — отговори той.

— Можете ли да правите инжекции?

— Всичко мога.

— Тогава заемете се — казах аз и му подадох ключа.

Главата ме цепеше. Беше четири без пет. Бях уморен, озлобен и най-главното, не изпитвах никаква ловна страст. Прекалено ясно разбирах, че този случай не е по силите ми. Никакъв напредък, дори напротив: колкото по-нататък отивах, толкова по-лошо ставаше. Може би в хотела се крие някой, който прилича на Хинкус? Може би Хинкус действително има двойник — опасен гангстер, маниак и садист? Това би обяснило някои неща, но тогава ще се наложи да решавам въпроса, къде и как се крие и как е попаднал тук. Тук не е нито Лувъра, нито Зимният дворец, а „малък уютен хотел с дванайсет апартамента, гарантиращ пълна дискретност и автентичен домашен уют“… Добре, я да се захващам с Мозесови.

Старикът Мозес не ме пусна в апартамента си. Почуках и той излезе, облечен в огромен ориенталски халат, с неизменната си чаша в ръка и буквално ме избута в коридора с огромното си шкембе.

— Вие възнамерявате да говорим тук? — уморено попитах аз.

— Да — предизвикателно каза той и дъхна в лицето ми сложна и непонятна смес от миризми. — Именно тук. Полицията няма работа в дома на Мозес.

— Тогава по-добре да отидем в канцеларията — предложих аз.

— Добре — той отпи от чашата си. — Така става. Макар че не виждам за какво можем да разговаряме двамата с вас. Да не би да ме подозирате в убийство — мене, Мозес?

— Не — отвърнах лаконично. — Пази Боже… Но вашите показания могат да окажат неоценима помощ на следствието.

— На следствието ли? — той презрително изсумтя и отново отпи от чашата си. — Добре де, да вървим… — Докато крачехме, той мрънкаше: — Един обикновен откраднат часовник не можа да намери, а сега се е захванал с убийство и следствие…

В канцеларията го настаних в креслото, а сам седнах до масата.

— Значи часовникът ви така и не се намери? — попитах аз.

Той възмутено се вторачи в мен.

— Вие, господин полицай, да не сте се надявали, че той сам ще се върне при мен?

— Таях подобна надежда — признах аз. — Но щом не е…

— На мен не ми харесва нашата полиция — заяви Мозес, гледайки ме втренчено. — Не ми се нрави и този хотел. Убийства, срутвания… кучета, крадци, шумове в полунощ… Кого настанихте в моята стая? Ясно ви казах: всички стаи в този коридор са мои, с изключение на тази с камината. Тя не ми трябва. Как посмяхте да нарушите договора? Що за скитник се е разположил в номер три?

— Той попаднал под лавината — обясних аз. — Ранен е и е измръзнал. Щеше да е жестоко да го влачим горе.

— Но аз съм си заплатил за номер три! Вие бяхте длъжен да ми поискате разрешение!

Не можех да споря с него, нямах сили да му обяснявам, че ме бърка с пиянските си очи със собственика. Затова просто казах:

— Администрацията ви поднася своите извинения, господин Мозес, и поема задължението утре да възстанови статуквото.

— Просяци! — изръмжа господин Мозес и надигна чашата. — А той приличен човек ли е — този скитник? Или е някой крадец?

— Абсолютно порядъчен човек — успокоих го аз.

— Защо в такъв случай го пази този ваш отвратителен пес?

— Чиста случайност — отвърнах аз, притваряйки очи. — Утре всичко ще бъде както преди, уверявам ви.

— Може би и покойникът ще възкръсне? — ядно се осведоми гадният старец. — Може би и това ще ми обещаете? Аз съм Мозес, господине! Албърт Мозес! Аз не съм свикнал с разни покойници, кучета, просяци, лавини…

Седях със затворени очи и чаках.

— Аз не съм свикнал при жена ми да се вмъкват посред нощ — продължаваше Мозес. — Аз не съм свикнал да губя по триста крони на вечер от някакъв пътуващ фокусник, който се представя за аристократ… Този Барл… Бралд… Той е просто мошеник! Мозес не сяда на маса с мошеници! Мозес — е Мозес, господине!…

Още дълго бърбори, мрънка, звучно сърбаше, оригваше се и дишаше шумно и аз за цял живот запомних, че „Мозес — е Мозес, че е Албърт Мозес, господине, че той не е свикнал с това-онова, а е свикнал с това-онова и хвойнови вани, господине“… Аз седях със затворени очи и за да се разсея, се стараех да си представя как той ляга да спи, без да изпуска от ръката си чашата, как, хъркайки и подсвирквайки, внимателно я държи във въздуха и от време на време посръбва, без да се буди… После стана тихо.

— Ето какво, инспекторе — каза той нравоучително и се надигна. — Запомнете добре това, което ви казах сега, и нека то ви служи за урок цял живот. То ще ви научи на много неща, господине. Лека нощ.

— Един момент — казах аз. — Само два дребни въпроса. — Той с негодувание отвори уста, но аз бях нащрек и не му позволих да говори. — Кога, приблизително, напуснахте залата, господин Мозес?

— Приблизително ли? — изгрухтя той. — И с такива похвати вие се надявате да разкриете престъпление? Приблизително! Мога да ви дам най-точни сведения. Мозес нищо не прави приблизително, иначе няма да е Мозес… Може би ще ми разрешите все пак да седна? — осведоми се той заядливо и седна. — Та така: аз и госпожа Мозес, в чиято стая вие толкова неприлично нахлухте тази нощ, нямайки никакви основания, при това не бяхте сам, и без да чукате, да не говорим за заповед или за нещо подобно — аз естествено нямам право да очаквам от съвременната полиция съблюдаване на такива тънкости на закона, като внимателно отношение към правото на всеки честен човек да се чувства в своя дом като в своя крепост, и в частност, господине, ако се отнася до съпругата на Мозес, на Албърт Мозес, господине!

— Да, да, това беше необмислено — казах аз, поднасям на вас и госпожа Мозес своите най-искрени извинения.

— Не мога да приема, инспекторе, докато напълно не си изясня какъв човек е настанен в апартамент номер три, принадлежащ на мен, и на какво основание той се е разположил в помещението, граничещо със спалнята на моята съпруга, и защо го пази куче.

— Самите ние още не сме си изяснили напълно кой е този човек — казах аз, като отново затворих очи. — Той е претърпял авария с автомобила си, сакат е, без ръка, сега спи. Щом бъде изяснена неговата самоличност, незабавно ще ви уведомим, господин Мозес. — Отворих очи. А сега да се върнем към онзи момент, когато вие с госпожа Мозес напуснахте столовата. Кога точно стана това?

Той поднесе чашата към устните си и страшно ме погледна.

— Мен ме удовлетворяват вашите обяснения — заяви той. — Изразявам надеждата, че вие ще изпълните обещанието си и ще ми съобщите незабавно. — Той отпи. — И така, ние с госпожа Мозес станахме от масата и напуснахме залата приблизително… — Той присви очи и изключително язвително повтори: — Приблизително, инспекторе, в двадесет и един часа, тридесет и три минути и няколко секунди местно време! Това удовлетворява ли ви? Отлично. Преминете към вашия втори и, надявам се, последен въпрос.

— Още не сме свършили окончателно с първия — възразих аз. — И така, вие сте излезли от стаята в двадесет и един и тридесет и три. А после?

— Какво после? — злобно попита Мозес. — Какво искате да кажете с това, младежо? Да не би да желаете да знаете с какво се занимавах в стаята си?

— Следствието ще ви бъде благодарно, господине — казах аз прочувствено.

— Следствието ли? Какво ме интересува вашето следствие? Впрочем, няма какво да крия. Върнах се в своя апартамент, незабавно се съблякох и легнах да спя. И спах, докато не се вдигна този отвратителен шум и разправия в принадлежащия ми трети номер. Само природната ми сдържаност и съзнанието, че съм Мозес не ми позволиха да изляза незабавно и да разгоня тази тълпа, воглаве с полицията. Но имайте предвид, че моята сдържаност има граници, и аз няма да позволя на някакви безделници…

— Да, да, и ще бъдете абсолютно прав — бързо го прекъснах. — Още един последен въпрос, господин Мозес.

— Последен! — възкликна той, като заплашително заклати показалеца си.

— Не забелязахте ли по кое време госпожа Мозес напусна столовата?

Настъпи напрегната пауза. Мозес посиняваше и ме гледаше с опулените си мътни очи.

— Струва ми се, че вие се осмелявате да предположите, че съпругата ми е замесена в убийството? — сподавено произнесе той. Аз отчаяно заклатих глава, но това не помогна. — И вие, струва ми се, се осмелявате да разчитате на това, че в тази ситуация Мозес ще започне да ви дава някакви показания? Или вие може би предполагате, че имате работа с някой друг, а не с Мозес, господине? Може би сте си позволили да си въобразите, че имате работа с някой еднорък скитник, който е откраднал от мен драгоценния ми златен часовник? Или може би…

Затворих очи. В продължение на следващите пет минути чух една камара най-чудовищни предположения относно моите намерения и замисли, насочени против честта, достойнството, имуществото, а също така и физическата безопасност на Мозес… Към края на тази тирада вече не се надявах да получа някакъв логичен отговор. С отчаяние мислех, че никога няма да мога да разпитам госпожа Мозес. После старецът изведнъж млъкна, почака да си отворя очите и произнесе с неизразимо презрение:

— Впрочем, смешно е да приписвам на такава незначителна личност като вас толкова хитроумни замисли. Смешно и недостойно за Мозес. Разбира се, налице е елементарна полицейска и бюрократична нетактичност, обусловена от ниското ниво на културното ви и умствено развитие. Аз приемам вашите извинения, господине, и имам честта да се сбогувам с вас. Нещо повече. Като претеглим всички обстоятелства… Аз разбирам, че у вас няма да се намери достатъчно благородство да оставите на спокойствие моята жена и да я избавите от вашите нелепи въпроси. Затова аз ви разрешавам да зададете тези въпроси — не повече от два, господине! И то в мое присъствие. Незабавно. Последвайте ме.

Вътрешно ликувайки, тръгнах. Той почука на вратата на госпожа Мозес и когато тя се обади, скърцащо изгука:

— Може ли да влезем, скъпа? Аз не съм сам…

При скъпата можеше. Скъпата лежеше в същата поза под лампиона, но вече напълно облечена. Тя ни посрещна със своята чаровна усмивка. Старият пръч заситни към нея и й целуна ръка — тук аз, кой знае защо, си спомних как хотелиерът твърдеше, че той я бие с камшик.

— Това е инспекторът, скъпа — изскърца отново Мозес, като се тръшна в креслото. — Спомняте си инспектора, нали?

— Но как ще забравя нашия мил господин Глебски? — откликна красавицата. — Седнете, инспекторе, бъдете така добър. Чудна нощ, не е ли така? Колко поезия!

Седнах на стола.

— Инспекторът ни оказва чест, скъпа — обяви Мозес, — подозира ни в убийството на онзи Олаф. Помните ли Олаф? Убит е.

— Чух вече — каза госпожа Мозес. — Това е ужасно. Мили Глебски, нима вие действително ни подозирате в това кошмарно злодеяние?

Всичко това ми омръзна. „Достатъчно“, помислих си аз. По дяволите.

— Госпожо — казах тихо. — Следствието установи, че вчера, приблизително в осем и половина вечерта, вие сте напуснали столовата. Потвърждавате ли това?

Старикът с негодувание се размърда в креслото, но госпожа Мозес го изпревари.

— Ами, разбира се, потвърждавам — отговори тя. — За какво ми е да отричам? Наложи ми се да изляза и аз го направих.

— Доколкото разбирам — продължих аз, — вие сте влезли тук, във вашия апартамент, а в десет и нещо сте се върнали в столовата. Така ли е?

— Да, разбира се. Наистина, не съм съвсем сигурна относно времето, не съм гледала часовник… Но най-вероятно е било така.

— На мен ми се иска да си спомните, госпожо, видяхте ли някого по пътя от столовата и обратно към нея.

— Да… струва ми се… — каза госпожа Мозес. Тя намръщи чело, а аз целият се напрегнах. — Ама, разбира се! — възкликна тя. — Когато се връщах, видях в коридора една двойка…

— Къде? — бързо попитах аз.

— Вляво от стълбищната площадка. Бяха горкият Олаф и онова забавно същество… не зная дали е юноша, или девойка… Какво е то, Мозес?

— Момент — казах аз. — Вие уверена ли сте, че стояха вляво от стълбищната площадка?

— Абсолютно сигурна съм. Те стояха, държейки се за ръце, и много мило беседваха. Аз, разбира се, си дадох вид, че нищо не съм забелязала…

„Ето я паузата, Брюн“, помислих си. Отрочето си спомни, че са могли да ги видят пред вратата на Олаф, но не можа нищо да измисли, затова започна да лъже, надявайки се да му се размине.

— Аз съм жена, инспекторе — продължи госпожа Мозес, — и никога не се намесвам в работите на околните. При други обстоятелства вие не бихте чули от мен нито дума, но сега, струва ми се, съм принудена да бъда напълно откровена… Не е ли така, Мозес?

Съпругът измърмори нещо неопределено от своето кресло.

— И още — продължи госпожата. — Но това вече навярно няма особено значение… Когато слизах по стълбите, срещнах този дребничък нещастен човечец…

— Хинкус — изсъсках аз и се изкашлях. Нещо ми заседна в гърлото.

— Да, Хинкус… Струва ми се, така се казва… Вие знаете ли, инспекторе, той е туберкулозен. А изобщо не му личи, нали?

— Моля за извинение — казах аз. — Когато го срещнахте, той по стълбата от фоайето ли се качваше?

— Дори на един полицай трябва да му е ясно — раздразнено изрева Мозес. — Жена ми членоразделно ви каза, че тя е слизала по стълбите. Следователно, той се е качвал насреща й…

— Не се сърди, Мозес — рязко каза госпожа Мозес. — Инспекторът просто се интересува от подробности… Да, инспекторе, той се качваше срещу мен и, както изглежда, именно от фоайето. Вървеше бавно и сякаш дълбоко умислен, защото не ми обърна никакво внимание. Ние се разминахме и всеки продължи по своя път…

— Как беше облечен?

— Ужасно! Някаква кошмарна шуба… как се казваше… овча! От него дори, извинете, миришеше… на мокра кучешка козина… Не зная как смятате вие, инспекторе, но аз мисля, че ако човек няма средства прилично да се облича, той трябва да си седи вкъщи, а не да се мотае на места, където се събира отбрано общество.

— На мнозина тук бих дал същия съвет — изръмжа Мозес над чашата си. — Да си стоят вкъщи и да не ходят на места, където се събира прилично общество. Е, инспекторе, свършихте ли най-сетне?

— Е, не съвсем — казах аз бавно. — Още един въпрос… Като се върнахте в стаята си след края на бала, вие госпожо, навярно сте си легнали и дълбоко сте заспали?

— Да заспя дълбоко ли?… Ами, как да ви кажа… Дремнах малко… чувствах се възбудено — вероятно изпих малко повече, отколкото трябва…

— Но вероятно нещо ви е разбудило? — попитах аз. — Нали когато по-късно така неловко влязох във вашия апартамент — поднасям дълбоките си извинения, — вие не спяхте…

— А, вие за това ли… Не спях… Да, действително бях будна, но не мога да кажа, инспекторе, че нещо ме е събудило. Просто чувствах, че няма да мога да заспя бързо и реших да почета малко… Впрочем, ако искате да узнаете чула ли съм през нощта някакъв подозрителен шум, то мога твърдо да ви кажа: не, не чух.

— Нищо? — учудих се аз.

Тя погледна Мозес с някакво, така ми се стори, смущение. Не я изпусках от очи.

— Според мен, не — каза тя неуверено. — А вие, Мозес?

— Абсолютно нищо — решително каза съпругът. Ако не се смятат отвратителните разправии, вдигнати от тези господа около онзи просяк…

— И никой от вас не е чул дори шума от срутването? Не е усетил сътресението?

— Какво срутване? — учуди се госпожа Мозес.

— Не се вълнувайте, скъпа — каза съпругът. Нищо страшно. Недалеч оттук, в планината, е паднала лавина, ще ви разкажа за нея после… Е, инспекторе, не е ли вече достатъчно?

— Да — казах аз. — Стига толкова. — Станах. — Още само един, последен въпрос.

Господин Мозес заръмжа също като разсърдения Лел, но госпожа Мозес благосклонно кимна.

— Заповядайте, инспекторе.

— Днес през деня, малко преди обяда, вие сте се качвали на покрива, госпожо Мозес…

Тя се разсмя и ме прекъсна:

— Не, не съм се качвала на покрива. Аз се качих от фоайето на втория етаж и от разсеяност, продължих по тази ужасна таванска стълба. Почувствах се много глупаво, когато изведнъж видях пред себе си врата, дъски… дори не можах изведнъж да разбера къде съм попаднала…

Много ми се искаше да я попитам защо се е качвала на втория етаж. Нямах представа какво би могла да търси там, макар че можех да предположа, че става дума за роман със Симоне, в който случайно съм се намесил. Но тогава погледнах старика и всичко това ми излетя от главата. Защото на коленете на Мозес лежеше бичът — черен ловджийски камшик за кучета, с дебела дръжка и множество извити опашчици, в които проблясваше метал. Ужасих се и преместих очи.

— Благодаря ви, госпожо — избърборих. — Вие оказахте голяма помощ на следствието, госпожо.

Чувствайки се безнадеждно уморен, се домъкнах до фоайето и приседнах редом с хотелиера. Ужасното видение на камшика все още стоеше пред очите ми, разтърсих глава и с мъка го прогоних. Това не ме засяга. То е семейна работа… Очите ми глождеха сякаш бяха пълни с пясък. Навярно трябваше да дремна час-два, но чувствах, че сега няма да мога да заспя. Из хотела бродят двойници на Хинкус. Отрочето на Дьо Барнстокър лъже. Да, и с госпожа Мозес не всичко е наред. Или тя е спала мъртвешки сън и тогава е непонятно защо се е събудила и защо лъже, че почти не е спала. Или не е спала и тогава е непонятно защо не е чула срутването и разправиите в съседната стая. И съвсем непонятно е какво все пак се е случило със Симоне… Прекалено много са лудите в тази къща — помислих аз вяло. Лудите, пияните и глупавите… Може би бях действал неправилно? Как би постъпил на мое място Згут? Той незабавно би отделил всички, които имат сили да извият врата на двуметровия викинг, и би работил само с тях. А аз се измъчвам с това странно отроче, с жалкия шизофреник Хинкус и със стария алкохолик Мозес… Но работата не е и в това. Добре, ще намеря убиеца. А после? Имам типичен случай на убийство в затворена стая. Никога няма да докажа как престъпникът е влязъл и как е излязъл оттам… Беда. Що ли не взема да изпия едно кафе?

Погледнах собственика. Той прилежно натискаше клавишите на сметачната машина и нещо записваше в счетоводната книга.

— Слушайте, Алек — казах аз, — може ли във вашия хотел да се укрие и да остане незабелязан двойник на Хинкус?

Хотелиерът вдигна глава и ме погледна.

— Именно двойник на Хинкус ли? — делово попита той. — Не на някой друг?

— Да. Именно двойник на Хинкус, Алек. Във вашия хотел живее двойник на Хинкус. Не плаща за престой. Той, изглежда, краде продукти, помислете върху това, Алек!

Собственикът помисли.

— Не зная — каза той. — Нищо такова не съм забелязал. Аз чувствам само едно, Петер. Вие се заблуждавате. Вие проверявате алибита, събирате улики и търсите мотиви. А на мен ми се струва, че в този случай обикновените понятия на вашето изкуство губят смисъл, както понятието за време при свръхзвуковите скорости…

— Това ли е вашето усещане? — тъжно попитах аз.

— Какво имате предвид?

— Ами цялата ви философия относно алибито при свръхзвукови скорости. На мен главата ми се наду, а вие дявол знае какви ги дрънкате. По-добре донесете кафе.

Собственикът стана.

— Вие все пак още не сте съзрели, Петер — каза той. — А аз ще чакам, докато вие накрая съзреете.

— Защо ви трябва? Вече съм презрял, скоро ще се скапя.

— Няма да се скапете! — успокои ме собственикът. — И далеч още не сте съзрели. А когато видя, че сте готов, ще ви разкажа нещо.

— Разкажете сега — вяло помолих аз.

— Сега е безсмислено. Вие няма да го приемете и ще го забравите. Искам да дочакам момента, когато моите думи ще ви се видят единственият ключ към разбирането на този случай.

— Господи — измърморих аз. — Мога да си представя какви думи са това!

Собственикът се усмихна снизходително и се отправи към кухнята. На прага се спря и предложи:

— А искате ли да ви разкажа какво именно се е привидяло на нашия побъркан физик?

— Е, опитайте — казах аз.

— Нашият побъркан физик се е промъкнал в постелята на госпожа Мозес и е намерил там вместо жива жена бездиханен манекен. Кукла, Петер, студена кукла.

Загрузка...