Хотел „При загиналия алпинист“ (Дело за убийство (Още една заупокойна молитва за детективския жанр))

12

Като ме видя, непознатият живо се наклони напред и попита:

— Вие ли сте Олаф Андварафорс?

Такъв въпрос не очаквах. Изобщо. Потърсих с очи стола, преместих го до леглото, бавно седнах и едва тогава погледнах непознатия. Беше голяма съблазън да отговоря утвърдително и да погледам какво ще произлезе. Но аз не съм контраразузнавач, нито детектив. Аз съм честен полицейски чиновник. Затова отговорих:

— Не. Не съм Олаф Андварафорс. Аз съм инспектор от полицията и се казвам Петер Глебски.

— Така ли? — каза той учудено, но без всякакво безпокойство. — Но къде е Олаф Андварафорс?

Както изглежда, той напълно се беше оправил след вчерашните събития. Слабото му лице беше порозовяло, крайчецът на дългия му нос, така бял вчера, сега беше червен. Той седеше на леглото, завит до кръста с одеялото, пижамата на Алек явно му беше голяма, яката висеше като хомот и оголваше острите му ключици и бледата, гладка кожа на гърдите. И по лицето му нямаше растителност — само няколко косъмчета на мястото на веждите и редки белезникави ресници. Той седеше наклонен напред и разсеяно навиваше на лявата си ръка празния ръкав на дясната.

— Извинете ме — казах аз, — но съм длъжен да ви задам няколко въпроса.

Той не отговори нищо. Лицето му прие странен израз — дотолкова странен, че не разбрах изведнъж в какво се състои работата. А фактически той беше втренчил в мен едното си око, а другото беше извъртял към челото си така, че се виждаше само бялото. Известно време мълчахме.

— Та — казах аз, — най-напред ми се иска да узная кой сте вие и как ви наричат.

— Луарвик — каза той бързо.

— Луарвик… А малкото ви име?

— Малкото ли? Луарвик.

— Господин Луарвик Луарвик?

Той пак замълча. Аз се борех с неловкостта, която човек винаги изпитва, когато говори със силно кривогледи хора.

— Приблизително да — каза той накрая.

— В какъв смисъл приблизително?

— Луарвик Луарвик.

— Добре, да допуснем, че е така. А кой сте вие?

— Луарвик — каза той. — Аз съм Луарвик. — Той замълча. — Луарвик Луарвик. Луарвик Л. Луарвик.

Той изглеждаше достатъчно здрав и съвършено сериозен и това удивляваше още повече. Впрочем аз не съм доктор.

— Исках да зная с какво се занимавате.

— Механик съм — каза той. — Механик-водач.

— На какво? — попитах аз.

Тогава той втренчи в мен двете си очи. Явно не разбираше въпроса.

— Добре, да оставим това — бързо казах аз. — Вие чужденец ли сте?

— Много — каза той. — В голяма степен.

— Вероятно швед?

— Вероятно. В голяма степен швед.

„Този подиграва ли ми се? — помислих си. — Не ми изглежда да е така. По-скоро видът му е като на човек, притиснат до стената.“

— Защо сте тук? — попитах.

— Тук е Олаф Андварафорс. Той всичко ще ви разкаже. Аз не мога.

— Вие при него ли дойдохте?

— Да.

— И ви затрупа лавината?

— Да.

— С автомобил ли пътувахте?

Той помисли.

— Да — каза.

— Защо ви е необходим Андварафорс?

— Имам работа с него.

— Каква именно?

— Аз имам работа с него — повтори той. — С него. Той ще ви разкаже.

Зад гърба ми вратата скръцна. Обърнах се. На прага, с чашата в протегнатата си ръка, стоеше Мозес.

— Тук не може — казах рязко.

Мозес разглеждаше непознатия изпод надвисналите си вежди. На мен не ми обръщаше никакво внимание. Скочих и се опитах да го изтласкам с гърди.

— Моля ви незабавно да излезете, господин Мозес!

— Не ми крещете — неочаквано миролюбиво предложи Мозес. — Мога ли да полюбопитствам кого сте настанили в моето помещение?

— Не сега, по-късно… — Започнах постепенно, но настойчиво да затварям вратата.

— Моля, моля… — мърмореше Мозес, изтикан в коридора. — Аз, разбира се, бих могъл да протестирам…

Затворих вратата и отново се обърнах към Луарвик Л. Луарвик.

— Това Олаф Андварафорс ли беше? — попита той.

— Не — казах. — Олаф Андварафорс е бил убит тази нощ.

— Убит — повтори Луарвик. В гласа му нямаше никакви емоции. Нито учудване, нито страх, нито мъка. Сякаш му бях съобщил, че Олаф за минутка е излязъл и сега ще се върне. — Мъртъв ли е? Олаф Андварафорс?

— Да.

— Не — каза Луарвик. — Вие не знаете точно.

— Зная съвършено точно. Аз го видях мъртъв. Лично.

— Искам да го видя.

— Защо? Аз разбрах, че вие не знаете как изглежда.

— Имам работа с него — каза Луарвик.

— Но нали ви казвам, че той е убит. Умрял. Мъртъв.

— Добре де. Искам да го видя.

Изведнъж ме осени — спомних си за куфара.

— Той трябваше ли да ви предаде нещо?

— Не — отговори той равнодушно. — Ние трябва да говорим. Аз с него.

— За какво?

— Аз трябва да говоря с него. С него.

— Слушайте, господин Луарвик — казах аз. — Олаф Андварафорс е мъртъв. Убили са го. Аз разследвам убийството. Търся убиеца, разбирате ли? Трябва да зная колкото може повече за този човек. Моля ви да бъдете откровен. Рано или късно ще ви се наложи да разкажете всичко. По-добре рано, отколкото късно.

Той изведнъж целият се вмъкна под одеялото. Очите му отново гледаха в различни посоки.

— Нищо не мога да ви кажа — говореше неразбрано под одеялото и трябваше да се напрягам.

— Защо?

— Мога да го кажа само на Олаф Андварафорс.

— Откъде идвате? — попитах аз.

Той мълчеше.

— Къде живеете?

Мълчание. Тихо просумтяване. Едното око гледа мен, другото — тавана.

— Вие изпълнявате нечие поръчение?

— Да.

— Чие именно?

— Защо искате да знаете? — попита той. — Аз нямам работа с вас. Вие нямате работа с нас.

— Моля ви да разберете — казах аз настоятелно. — Ако ние узнаем, макар и нещичко за Олаф, ще узнаем кой е убиецът. Е, добре. Вие, както изглежда, не познавате Олаф. Но тези, които са ви пратили при него, навярно знаят нещо.

— Те също не го познават — каза той.

— Тоест как?

— Те не познават Олаф. Защо?

Аз потърках обраслите си с четина бузи.

— Едното не се връзва с другото — казах тъжно. — Хората, които не познават Олаф, пращат вас, който също не го познавате, с някакво поръчение. Това не може да бъде.

— Може. И е така.

— Кои са тези хора?

Мълчание.

— Къде се намират?

Мълчание.

— Господин Луарвик, вие може да си имате големи неприятности!

— Защо? — попита той.

— При разследването на убийство всеки честен гражданин е длъжен да дава на полицията необходимите показания — казах аз строго. — Отказът може да бъде разглеждан като съучастие.

Луарвик Л. Луарвик не реагира.

— Не изключвам възможността да ви арестувам — добавих аз. Това беше очевидно незаконна заплаха и побързах да се поправя. — Във всички случаи вашият упорит отказ може много да ви навреди по време на процеса.

— Искам да си облека дрехите — каза изведнъж Луарвик. — Не искам да лежа. Искам да видя Олаф Андварафорс.

— С каква цел? — попитах.

— Искам да го видя.

— Но вие не знаете как изглежда лицето му.

— Аз не искам лицето му — каза Луарвик.

А какво ви е необходимо?

Той се измъкна изпод одеялото и отново седна.

— Аз искам да видя Олаф Андварафорс! — каза той гръмко. Дясното му око потрепваше и се въртеше. Защо са тези въпроси? Защо въпроси? Извънредно много въпроси. Защо да не виждам Олаф Андварафорс?

Аз също загубих търпение.

— Вие искате да разпознаете трупа? Така ли да разбирам?

— Да разпозная… Да позная?

— Да! Да познаете!

— Искам. Искам да видя.

— Как ще можете да го познаете — казах аз, — като не сте го виждали в лице?

— Какво лице? — закрещя Луарвик. — Защо лице? Аз искам да видя, че това не е Олаф Андварафорс, че това е друг човек!

— Защо мислите, че е друг? — бързо попитах.

— Защо мислите, че е Олаф Андварафорс? — възрази той.

Ние се втренчихме един в друг. Бях принуден да призная, че този странен човек в известен смисъл е прав. Не бих могъл да се закълна, че викингът със счупената шия горе е всъщност Олаф Андварафорс и той изобщо можеше да не е Олаф Андварафорс. От друга страна, не разбирах какъв смисъл има да показвам трупа на човек, който изобщо не е виждал лицето на Олаф. Лицето… Действително, защо обезателно лицето? Може би той ще го познае по дрехите, или по някакъв пръстен… или, да кажем, по татуировката…

Почука се на вратата и гласът на Кайса пропищя: „Облечете се, моля…“ Отворих вратата и поех от Кайса изсушения и изгладен костюм на непознатия.

— Обличайте се — казах аз, като положих дрехата на леглото му.

След това застанах до прозореца и почнах да разглеждам зъбчатата скала на загиналия алпинист, вече озарена от розовата светлина на възходящото слънце, бледото петно на луната, чистата тъмна синева на небето. Зад гърба ми се раздаваха съскане, шумолене, непонятно бърборене; кой знае защо, преместваха стола — както изглежда, не беше лека работа да се обличаш с помощта на една ръка и при такова кривогледство. На два пъти така ми се приискваше да се обърна и да предложа помощта си, но се сдържах. След това Луарвик каза: „Облякох се.“

Аз се обърнах. Учудих се. Бях смаян, но веднага си спомних, че този човек преживя нощта и престанах да се учудвам. Приближих се до него, оправих и стегнах яката, закопчах копчетата на сакото и бутнах към него с крак чехлите на хотелиера. Докато правех всичко това, той стоеше покорно, отпуснал единствената си ръка. Пъхнах празния ръкав в джоба. Той погледна чехлите и каза със съмнение:

— Това не е мое. Моите не са такива.

— Вашите обувки още не са изсъхнали казах аз — Обуйте тези и да вървим.

Можех да си помисля, че той никога през живота си не си е имал работа с чехли. Два пъти със замах се опитваше да вкара краката си в чехлите и двата пъти не улучи, като всеки път губеше равновесие. Въобще при него равновесието нещо си правеше шеги — види се, здраво си беше изпатил и далеч още не беше дошъл на себе си. Добре го разбирах: с мен също се е случвало така…

Навярно през всичкото това време беззвучно работеше подсъзнанието ми, защото внезапно ме осени дива мисъл: а ако Олаф не е Олаф, а Хинкус… А Хинкус не е Хинкус, а Олаф е изпратил телеграмата, за да извика този странен човек. Но от размяната на имената нищо не ми се проясни и в крайна сметка изоставих тези размисли.

Ръка в ръка ние влязохме във фоайето и тръгнахме към втория етаж. Хотелиерът продължаваше да седи на своя пост и ни изпроводи със замислен поглед. Луарвик дори не го погледна. Цялото му внимание беше съсредоточено върху стълбището. За всеки случай го придържах за лакътя.

Пред вратата на апартамента на Олаф ние спряхме. Внимателно разгледах своите лепенки — всичко беше наред. Тогава извадих ключа и разтворих вратата. Рязък, неприятен, много странен мирис ме удари в носа — приличаше на миризмата на дезинфектант. Забавих се на входа, стана ми зле. Впрочем в стаята всичко беше останало без промяна. Само лицето на мъртвеца ми се видя по-тъмно, отколкото снощи, може би поради осветлението кървавите петна сега почти не се забелязваха. Луарвик достатъчно силно ме ръгна в кръста. Прекрачих в антрето и се отстраних, пропускайки го да погледне.

Можеше да се помисли, че той не е механик-водач, а служител в моргата. Изключително равнодушно се спря над трупа и се наклони ниско, като постави единствената си ръка зад гърба. Нито гнусливост, нито страх, нито благоговение — просто делови преглед. И толкова по-странни ми се видяха неговите думи.

— Учуден съм — каза той със съвършено безцветен глас. — Това действително е Олаф Андварафорс. Не разбирам.

— Как го познахте? — попитах веднага.

Той, без да се изправя, извърна глава и ме погледна. Стоеше наведен, разкрачен, гледаше ме от долу на горе и мълчеше. Това продължи толкова дълго, че ме заболя вратът. Как може да стои в тази нелепа поза? Кръстът му ли се схвана, що ли? Накрая проговори:

— Спомних си. Виждал съм го по-рано. Не знаех, че е Олаф Андварафорс.

— А къде сте го виждали преди? — попитах аз.

— Там. — Без да се изправя, той махна с ръка някъде към прозореца. — Това не е главното.

Изведнъж се изправи и закрета из стаята, като въртеше смешно главата си. Аз се напрегнах целият, не го изпусках от очи. Той явно търсеше нещо и вече се досещах какво именно.

— Олаф Андварафорс не е ли умрял тук? — попита той и застана пред мен.

— Защо мислите така?

— Аз не мисля. Аз питам.

— Търсите ли нещо?

— Олаф Андварафорс имаше един предмет — каза той. — Къде е?

— Вие куфара ли търсите? — попитах аз. За него ли сте дошли?

— Къде е той? — повтори Луарвик.

— При мене — казах.

— Това е добре — похвали ме той. — Искам да го имам тук. Донесете го.

Направих се, че не забелязвам тона му и казах:

— Бих могъл да ви го дам, но първо трябва да отговорите на въпросите ми.

— Защо? — силно изумен попита той. — Защо отново въпроси?

— Ами затова — търпеливо отговорих аз, — защото ще получите куфара само в случай, че от вашите отговори стане ясно дали имате право над него.

— Не разбирам — каза той.

— Аз не зная ваш ли е този куфар, или не. Ако е ваш, ако Олаф го е донесъл за вас, докажете го. Тогава ще ви го дам.

Очите му се раздалечиха и отново се сближиха.

— Не трябва — каза той. — Не искам. Уморен съм. Да вървим.

Малко озадачен, излязох след него от апартамента. Въздухът в коридора ми се струваше удивително свеж и чист. Откъде идва в апартамента тази аптечна воня? Може би там и по-рано е имало нещо разлято, само че при отворения прозорец не се е усещало? Заключих вратата. Докато вземах лепило и хартия и се занимавах със запечатването, Луарвик остана на мястото си, потънал, струва ми се, в дълбоки мисли.

— Е? — попитах. — Ще отговаряте ли на въпросите ми?

— Не — решително отговори той. — Не искам въпроси. Искам да си легна. Къде мога да си легна?

— Идете в стаята си — казах вяло. Овладя ме апатия. Изведнъж зверски ме заболя глава. Прииска ми се да си легна, да се отпусна, да затворя очи. Всичко беше нелепо, уродливо-безсмисленият, на нищо неприличащ случай сякаш се въплъти в нелепия, на никого не приличащ уродливо-безсмислен Луарвик Л. Луарвик.

Ние се спуснахме във фоайето, той се затътри към стаята си, а аз седнах в креслото, изтегнах се и най-сетне затворих очи. Някъде далеч шумеше море, свиреше гръмка, неразбираема музика, доплуваха и отплуваха някакви мъгливи петна. В устата си имах вкус, сякаш дълго съм дъвкал нещо гадно. След това някой ми подуши ухото с мокър нос и тежката глава на Лел дружески се притисна до моето коляно.