Хотел „При загиналия алпинист“ (Дело за убийство (Още една заупокойна молитва за детективския жанр))

7

Към полунощ ние с хотелиера свършихме каната с горещ портвайн, обсъдихме как по-ефектно да съобщим на останалите гости, че са зазидани живи, и решихме няколко световни проблема, а именно: обречено ли е човечеството на измиране (да, обречено е, но по това време нас вече няма да ни има); разумно същество ли е санбернарското куче Лел? (да, разумно, обаче не ни е предоставена възможността да убедим в това глупавите учени); заплашена ли е Вселената от така наречената топлинна смърт (не, не е заплашена предвид наличието в плевника на собственика на вечни двигатели както от първи, така и от втори род); от какъв пол е Брюн (тук аз нищо не можах да докажа, а собственикът изказа и обоснова странната идея, че Брюн е зомби, тоест съживен с магия мъртвец, който няма пол)…

Кайса бе ошетала столовата, измила съдовете и се яви с молба да й бъде позволено да си легне. Разрешихме й. Изпровождайки я с поглед, стопанинът ми се оплака от самотата си и от това, че жена му го напуснала. Тоест, не го оставила… не е толкова просто… но с една дума сега вече няма съпруга. Отвърнах му, че не го съветвам да се жени за Кайса. Първо, това ще навреди на имиджа на заведението. Второ, Кайса прекалено много обича мъжете и няма да е добра съпруга. Стопанинът се съгласи, че всичко това е вярно, той също много е мислил за това и е стигнал до същите изводи. Но, възрази той, за коя тогава да се ожени, щом сега сме навеки зазидани в тази долина. Бях безсилен да му дам съвет. Покаях се, че съм женен втори път и по този начин съм изчерпал неговия лимит. Това беше страшна мисъл и въпреки че хотелиерът веднага ми прости всичко, аз се почувствах егоист и че съм ощетил ближния. За да компенсирам поне малко тези свои отвратителни качества, реших да посветя домакина си във всички технически тънкости при фалшифицирането на лотарийни билети. Хотелиерът ме слушаше внимателно, но на мен това ми се стори недостатъчно и аз поисках от него да запише всичко. „Ще забравите! — повтарях отчаяно. — Ще изтрезнеете и ще забравите…“ Стопанинът страшно се уплаши, че действително ще забрави, и поиска практически занимания. Струва ми се, че точно тогава санбернарът Лел изведнъж скочи и глухо джафна. Хотелиерът се взря в него.

— Не разбрах! — строго каза той.

Лел джафна два пъти подред и се отправи към фоайето.

— Аха — каза хотелиерът, докато ставаше. — Някой е дошъл.

Последвахме Лел. Бяхме изпълнени от гостоприемство. Кучето стоеше пред входа. Зад вратата се разнасяха странни стържещи и скимтящи звуци. Хванах собственика за ръката.

— Мечка! — прошепнах аз. — Гризли! Имате ли пушка? Бързо!

— Страхувам се, че не е мечка — с глух глас каза собственикът. — Страхувам се, че най-накрая това е ТОЙ. Трябва да отключим.

— Не трябва! — възразих аз.

— Трябва. Той си плати за две седмици, а живя само една. Ние нямаме право. Ще ми отнемат разрешителното.

Зад вратата някой стържеше и проскимтяваше. Лел се държеше странно: стоеше встрани от вратата и я гледаше въпросително, като от време на време шумно подушваше въздуха. Според мен точно така трябваше да се държат кучетата, срещнали за пръв път привидение. Докато мъчително търсех законни основания да не отваряме вратата, стопанинът взе самостоятелно решение. Той смело протегна ръка и премести резето.

Вратата се отвори и към краката ни бавно изпълзя облепено в сняг тяло. Ние се хвърлихме към него, изтеглихме го в хола и го обърнахме по гръб. Снежният човек застена и се изпъна. Очите му бяха затворени, дългият му нос беше бял.

Собственикът, без да губи секунда, разви бурна дейност. Разбуди Кайса, нареди й да стопли вода, наля в устата на непознатия чаша горещ портвайн, разтри лицето му с вълнена ръкавица, а след това обяви, че трябва да го отнесем в банята. „Хванете го под мишниците, Петер — разпореди се той, — а аз ще го вдигна за краката…“ Изпълних разпореждането и получих малък шок: оказа се, че непознатият беше еднорък, дясната му ръка я нямаше чак до рамото. Пренесохме клетника в банята, поставихме го на скамейката, а след това притича Кайса само по нощница и хотелиерът обяви, че по-нататък ще се справи сам.

Върнах се при камината и допих своя портвайн. Главата ми беше съвсем бистра, бях способен да анализирам и съпоставям с необикновена бързина. Едноръкият не беше облечен според сезона. Бе с късичко сако, тесни панталони и модни обувки. По тукашните места така може да бъде облечен само човек, който пътува с автомобил. Значи с колата му нещо се е случило и той е бил принуден да дойде до хотела пеша. Очевидно бе ходил дълго, щом бе останал без сили и бе замръзнал. Тогава разбрах абсолютно ясно: той е дошъл с кола и е попаднал под лавината в Гърлото на бутилката. Това беше приятелят на Хинкус, ето кой беше! Трябва да събудя Хинкус… Може би в автомобила бяха останали още хора, които бяха ранени и не можеха да се движат. Може би бяха вече мъртви… Хинкус би трябвало да знае…

Изскочих от залата с камината и изтичах на втория етаж. Притичвайки покрай банята, чух как там обилно тече вода и стопанинът със свиреп шепот се караше на Кайса за глупостта й. Лампата в коридора беше угасена, достатъчно дълго търсих ключа, а после още по-дълго чуках на вратата на Хинкус. Той не отговаряше. „Нима още е на покрива! Нима дреме там? Ами ако е замръзнал?“ — ужасих се аз и стремглаво се понесох по таванската стълба. Точно така, беше на покрива. Седеше в предишната поза, настръхнал, сгушил глава в огромната си яка и пъхнал ръце в ръкавите.

— Хинкус! — викнах аз.

Той не помръдна. Тогава изтичах към него и го разтърсих за рамото. Смаях се. Той изведнъж някак странно се отпусна и ръката ми потъна в него.

— Хинкус! — объркан викнах аз, като го подхванах неволно.

Шубата се разтвори, от нея изпаднаха няколко буци сняг, смъкна се кожената шапка; едва тогава разбрах, че Хинкус го няма, а има снежно чучело, облечено в неговата шуба. В този момент изтрезнях окончателно. Бързо се огледах. Ярката малка луна висеше точно над главата ми и беше светло като ден. На покрива имаше много еднакви следи, не можеш да разбереш чии са. Край шезлонга снегът беше изпотъпкан, разхвърлян и разровен — или са се борили, или са събирали сняг за чучелото. Докъдето ми стигаше погледът, снежната долина беше пуста и чиста, тъмният пояс на пътя отиваше на север и се губеше в сиво-синкавата мъгла, която скриваше отвора на Гърлото на бутилката.

„Стоп!“ — помислих аз, като се стараех да се взема в ръце. Да опитам да отгатна защо на Хинкус му е притрябвала тази бутафория. Несъмнено, за да мислим, че седи на покрива. А през това време той е на съвсем друго място и върши някакви свои работи… лъжетуберколозен, лъженещастник… Какви работи и къде? Отново внимателно огледах покрива, опитах се да се ориентирам по следите, нищо не разбрах, поразрових снега и намерих две бутилки — едната бе празна, но в другата имаше бренди. Ето това недопито бренди ме довърши. Разбрах, че от момента, когато Хинкус е преценил за възможно да изхвърли на вятъра бренди за не по-малко от пет крони, положението е станало сериозно. Бавно слязох на втория етаж, отново почуках на вратата на Хинкус, но пак никой не се отзова. За всеки случаи натиснах дръжката. Вратата се отвори. Приготвих се за всякакви изненади, протегнах напред ръка, за да бъда готов срещу възможно нападение в тъмнината, влязох, бързо напипах електрическия ключ и светнах лампата. В стаята всичко изглеждаше непроменено, пътните чанти стояха по местата си, но и двете бяха отворени. Разбира се, Хинкус го нямаше, пък и не се надявах да го намеря тук. Приседнах до саковете и внимателно ги претърсих. В тях всичко беше както по-рано, с малки изключения: изчезнали бяха и златният часовник, и браунингът. Ако Хинкус беше избягал, той щеше да вземе парите. Хубава пачка, тежичка…

Едно само ми беше ясно: подготвяше се някакво престъпление. Какво ли? Убийство? Кражба? Бързо пропъдих мисълта за убийство. Просто не можех да си представя кого тук могат да убият и защо. После си спомних за бележката, която бяха подхвърлили на Дьо Барнстокър и се почувствах зле. Впрочем от нея ставаше ясно, че ще го убият само в случай, че се опита да избяга…

Изключих осветлението и излязох в коридора, като притворих вратата зад себе си. Приближих се до стаята на Дьо Барнстокър и натиснах дръжката. Вратата беше заключена. Тогава почуках. Никой не се обади. Почуках пак и сложих ухо на ключалката. Фокусникът се обади с неясен, явно сънен глас: „Една минутка, ей сега…“ Старецът беше жив и не се канеше да бяга. Не ми се искаше да се обяснявам с него, затова изскочих на стълбищната площадка и се притиснах до стената под таванската стълба. След минутка щракна ключът и вратата изскърца. Гласът на Дьо Барнстокър с изумление произнесе: „Странно, все пак…“ Отново скръцна вратата и отново щракна ключът. Тук всичко беше наред — в крайна сметка засега.

„Не“ — решително си помислих аз. — Убийство — това, разбира се, е глупост и бележката са му подхвърлили или от глупост, или за заблуда. А как стои въпросът с кражбата? Кой тук заслужава да бъде ограбен? Доколкото знам, в хотела има двама богати хора: Мозес и собственикът. Така. Прекрасно. И двамата са на първия етаж. Стаята на Мозес е в южното крило, касата на собственика — в северното. Разделя ги фоайето. Ако седна там… Впрочем в канцеларията на стопанина може да се влезе и отгоре, като се спуснеш от столовата в кухнята и след това минеш през бара. Изведнъж си спомних за едноръкия непознат. Хм… Може би действително му се е случила авария, а може би всичко това е комедия, като снежния човек на покрива. Не, на това няма да се хвана, господа!

Слязох във фоайето. В банята вече нямаше никого, а насред фоайето стоеше смаяната Кайса, по нощница и прегърнала мокрите и смачкани дрехи на непознатия. В коридора на южното крило светеше, от празната досега стая срещу залата с камината се дочуваше приглушеният бас на хотелиера. Явно бяха настанили непознатия там, а на него може би точно това му и трябваше, правилна преценка: няма да помъкнат полумъртвия човек на втория етаж…

Кайса се опомни най-накрая и се канеше да тръгне към крилото на собственика, но аз я спрях. Взех от нея дрехите и обискирах джобовете. За мое огромно учудване, в тях нямаше нищо. Съвсем нищо. Нито пари, нито документи, нито цигари, нито носна кърпа нищо.

— С какво е облечен сега? — попитах аз.

— Как така? — попита Кайса и аз я оставих на мира.

Върнах й дрехите и отидох да погледна новодошлия. Той лежеше в леглото, завит с одеяло до брадата. Собственикът го поеше от лъжичка с нещо горещо, нареждайки: „Трябва, господине, трябва… да се изпотите е нужно, добре да се изпотите…“ Непознатият имаше ужасен вид. Лицето му бе посиняло, краят на острия му нос бе бял като сняг, едното му око беше болезнено присвито, а другото напълно затворено. Но трябваше да му задам няколко въпроса. На всяка цена.

— Вие сам ли сте? — попитах аз.

Той мълчаливо ме гледаше с присвитото си око и тихичко стенеше.

— Някой да е останал в колата? — попитах аз ясно. — Или сте пътували сам?

Непознатият отвори уста, подиша през нея и отново я затвори.

— Слаб е — каза собственикът. — Тялото му е като на парцалена кукла.

— Дявол да го вземе — измърморих аз. — Наистина ще се наложи някой от нас да отиде до Гърлото на бутилката.

— Да — съгласи се хотелиерът. — Може там да е останал още някой… Мисля, че те са попаднали под срутването.

— Ще се наложи вие да идете — казах аз решително и в този момент непознатият заговори.

— Олаф — едва отрони той. — Олаф Андварафорс… Повикайте го.

Аз изпитах поредния шок.

— Аха — каза собственикът и постави чашата с напитката на масата. — Сега ще го повикам.

— Олаф… — повтори непознатият.

Хотелиерът излезе и аз седнах на неговото място.

Чувствах се като идиот. В същото време и доста ми олекна на сърцето: мрачната, при всичката й убедителност схема, която бях начертал, се разруши от само себе си.

— Сам ли бяхте? — попитах отново.

— Сам… — простена непознатият. — Авария… Повикайте Олаф… Къде е Олаф Андварафорс?

— Тук е, тук е — казах аз. — Сега ще дойде.

Той затвори очи и притихна. Аз се облегнах на стола. Добре. А къде все пак се е дянал Хинкус? И какво става с касата на собственика? В главата ми беше каша.

Хотелиерът се върна, веждите му бяха вдигнати високо, устните — стиснати. Той се наведе към ухото ми:

— Странно, Петер. Олаф не се обади. Вратата е заключена, отвътре вее студ. И резервните ми ключове изчезнаха някъде…

Мълчаливо измъкнах от джоба си връзката ключове, която бях отмъкнал от канцеларията, и му я подадох.

— Аха — каза той. Взе ключовете. — Е, все едно. Знаете ли, Петер, да отидем заедно. Нещо тук не ми харесва.

— Олаф… — простена непознатият — Къде е Олаф?

— Сега, сега — успокоих го аз. Чувствах, че бузата ми започва да потрепва. Ние с хотелиера излязохме в коридора. — Ето какво, Алек — казах аз. — Извикайте тук Кайса. Нека седи около този момък и да не мърда от мястото си, докато не се върнем.

— Аха — отново рече собственикът, веждите му играеха — Ето значи каква била работата… Виждам, виждам…

Той изтича в тръст към своята половина на етажа, а аз бавно се отправих към стълбището. Бях вече изкачил няколко стъпала, когато чух зад себе си собственикът да произнася строго:

— Ела, Лел. Стой тук… Да стоиш. Никого не пускай да влиза. И никой да не излиза.

Той ме настигна в коридора на втория етаж и ние заедно приближихме стаята на Олаф. Почуках и веднага видях окачената на вратата с кабарче на нивото на очите бележка. „Както се уговорихме бях, но не дочаках. Ако продължавате да жадувате за реванш, съм на вашите услуги до единайсет. Дьо Б.“

— Видяхте ли това? — бързо попитах стопанина.

— Да. Но не успях да ви кажа.

Отново почуках и без да чакам отговор, взех от собственика връзката ключове.

— Кой е? — попитах аз.

Той ми го показа. Пъхнах ключа. Дявол да го вземе — вратата беше заключена отвътре и в ключалката имаше ключ. Докато се мъчех да го избутам, вратата на съседната стая се отвори и като завързваше колана на халата си, в коридора излезе Дьо Барнстокър, сънен, но с добродушен вид.

— Какво става, господа? — осведоми се той. — Защо ни пречите да спим?

— Хиляди извинения, господин Дьо Барнстокър — каза собственикът, — но тук се случват събития, които изискват решителни действия.

— Ах, така ли? — каза Дьо Барнстокър с интерес. — Надявам се, че няма да ви преча?

Разчистих пътя на ключа и се изправих. Изпод вратата вееше зимен студ и бях абсолютно сигурен, че стаята ще е празна, както и тази на Хинкус. Отключих и разтворих вратата. Лъхна ме вълна от мразовит въздух, но аз почти не я усетих. Стаята не бе празна. На пода лежеше човек. Светлината от коридора не беше достатъчна, за да го разпозная. Видях само огромните му подметки на прага на антрето. Влязох вътре и запалих лампата.

На пода лежеше Олаф Андварафорс, истинският потомък на конунгите и възмъжал бог. Той беше явно и безнадеждно мъртъв.