Храмът на боговете

- Спри за малко, София - намеси се Стайкс. - Ако не възра­зяваш, аз искам да убия Чейс. - На лицето му се появи злобна усмивка. - Заради добрите стари времена.

Жената се намръщи насреща му.

- Извини ме, Александър! Смятам, че правото е мое.

- Аз служих с него.

- Аз спах с него.

- Някой иска ли да се присъедини? - провикна се Ед. Из­ползва момента, за да се огледа за възможни изходи или оръ­жия, които да докопа. Нито една от опциите нямаше големи шансове. Никой от хората на Стайкс не беше достатъчно близо, за да му отнеме оръжието, преди да бъде застрелян, а изходите се намираха още по-надалеч - поне що се отнасяше до вратите.

Може би щеше да намери друг път... и ако успееше да стигне до него...

- Добре, съгласен съм, че това надцаква моето - призна се за победен Стайкс. - Така да бъде. Наслаждавай се.

- О, със сигурност ще го сторя - увери го София.

Извади глока отново...

Нина застана пред оръжието ѝ.

- Първо ще трябва да минеш през мен.

Усмивката на Блекууд се завърна.

- Двама на цената на един? Отлично.

- Не! - излая Уордън. - Имаме нужда от нея! Да не си луда?

- Иска ли питане? - рече му Нина.

Александър нареди на хората си:

- Разкарайте я... и него също - добави и посочи към Лари. - Леко, Чейс. Не опитвай нищо глупаво. Може и да имаме нужда от жена ти, но не е задължително да е в съзнание. Или пък на­пълно непокътната.

- Тръгвайте - нареди Еди на Нина и на Лари, когато наемни­ците ги доближиха. - И двамата.

Уайлд не искаше да го стори.

- Еди, няма да позволя на тази луда кучка да те гръмне!

- Всичко ще е наред. Върви.

Охранителите я дръпнаха на една страна.

- Еди! - провикна се Нина.

- Трябва да призная, Еди - започна София и се приближи до бившия си съпруг, токчетата ѝ тракаха по пода, - че има нещо във връзката ви с Нина, заради което леко ревнувам. Не мно­го, само леко, и това нещо е, че независимо проблемите, които имате помежду си, когато картите са на масата, винаги се под­крепяте един друг. Ако беше толкова отдаден и на нашия брак, кой знае докъде щяхме да стигнем?

- Аз ли съм този, който не е бил достатъчно отдаден? – учуди се Еди. - Ти беше онази, която бързаше да си отвори краката пред първия богаташ, когото срещне!

София присви очи.

- Описанието ти не е особено акуратно.

- Не е ли? Ти изгуби интерес към мен в момента, в който баща ти спря да ти дава пари, и се опита да си проправиш път в обществото с оная си работа. Секс за пари? Знаеш ли, че има име за такива като теб.

София насочи пистолета си в лицето му.

- Да не си посмял да ме наречеш така.

- Или какво, ще ме гръмнеш ли? Бездруго смяташ да сто­риш точно това, така че ще си говоря, докато мога. Адски жалка си, Соф. Момиченцето на татко не получи онова, което искаше, така че пускаше на всички останали. Старата история, само дето „на всички останали“ наистина значеше на всички останали!

Еди забеляза, че София се разгневи още повече, когато я на­кара да си спомни за баща си, беше засегнал чувствителен нерв. Продължи със саркастична насмешка в гласа си:

- Негова светлост беше чудесен пример за аристократичната класа, нали? Обърна гръб на собствената си дъщеря, след което изгуби всичко, което имаше, от хора като тези тук... - Чейс обхвана с жест членовете на Групата, които наблюдаваха слиса­ни подобното на сапунена опера представление - ...защото той беше шибан идиот, който смяташе, че като има титла, е имунизи­ран срещу истинския свят. Единственото, в което можеше да се превърнеш с подобен пример за подражание, беше курв...

Устните на жената се свиха от ярост, тя се приближи до Еди и го зашлеви силно. Мъжът пое удара...

Сграбчи ръката ѝ, в която държеше пистолета, и я извъртя толкова силно, че тя го пусна. С другата си ръка обхвана гърло­то ѝ и натисна дулото на глока в брадичката ѝ. Блекууд извика от задушаващата болка.

- Всички да замръзнат! - провикна се Чейс и заотстъпва на­зад. Наемниците насочиха оръжията си в него и зачакаха ин­струкциите на Стайкс. - Само някой да опита нещо и ще ѝ пръс­на шибаната глава.

Уордън се възстанови от шока от бързия обрат на събитията и издаде почти доволен звук.

- Съмнявам се някой тук да има проблем с това. - Колегите му закимаха.

- Аз имам - мрачно измърмори Стайкс. - Пусни я, Чейс, или ще накарам хората ми да гръмнат Нина.

- Няма да нареждаш подобна дивотия - сопна му се Уордън.

- В такъв случай ще накарам да застрелят баща ти. - Някои от оръжията на подчинените му се насочиха в Лари. - Колкото и големи проблеми да имате с татенцето, сигурен съм, че не желаеш да бъдат решени с куршум, нали?

Еди продължи да отстъпва, влачеше и София със себе си.

- Идея си нямаш какво е моето мнение за баща ми.

- Едуард! - възпротиви се Лари.

- Не мисли това, което казва - прошепна му Нина. - Сигурна съм... че е така.

- Чейс! - Стайкс започна да губи търпение. - Пусни я и се предай. Не можеш да се измъкнеш, така че приеми съдбата си.

- Която е? - попита Еди и хвърли бърз поглед зад гърба си. Намираше се на крачка от количките за храна.

- Че ще те убия. Дори ще го направя бързо.

- Както го направи бързо за онези жени в Афганистан ли?

- Достатъчно! Последен шанс, Чейс.

- Да, знам - отвърна Еди и пусна оръжието... след което из­блъска грубо София напред, а той скочи назад...

Право в кухненския асансьор.

31

София беше прекалено близо до Еди и пречеше на наемни­ците да стрелят по него. Англичанинът се възползва от момента, прибра краката си в асансьора и се сви на топ­ка - тъй като теглото му доста надвишаваше максималното за машината, кабината полетя надолу в шахтата.

Ударът от приземяването изкара въздуха от дробовете му. Замаян, той изрита вратичките, прекатури се навън и тупна тежко на белите плочки.

Трупът на Амсел лежеше наблизо, от раната в главата му се стичаше кръв. Складът беше празен, вратата му зееше отворе­на - както и тази на изхода. Служителите на хотела бяха избя­гали. Навярно Стайкс беше внедрил свой човек в кухненския персонал.

Еди се изправи. Оръжията на Амсел...

Нямаше ги. Сигурно онзи ги бе взел.

Чейс беше напълно невъоръжен срещу шайка наемници, чи­ято цел бе да го убият.

* * *

- Слизайте в кухните! - изрева Стайкс на хората си. - Вед­нага! - Облечените в черни дрехи наемници се насочиха към изхода.

Лари продължаваше да се взира изумен в празния отвор в стената.

- Той... той скочи в кухненския асансьор!

- Аха, от време на време прави такива неща - отвърна Нина, като се опита да скрие колко е притеснена за безопасността на Еди.

Стайкс отиде на бегом при София.

- Добре ли си?

- Да - отговори тя, потресена... Когато се обърна да види отвора в стената, потресът ѝ се превърна в ярост: - Оставихте го да се измъкне!

- Можехме да го застреляме, но ми се струва, че нямаше да си особено доволна куршумите да минат първо през теб - сприхаво отговори наемникът и се върна на масата. - Дами и господа, за ваша лична безопасност препоръчвам да напус­нем хотела, докато получа потвърждение, че Чейс е мъртъв.

- Искаш да бягаме? - изхъхри Мееркригер. - Струва ми се, че те е страх от този човек.

- Никак даже - настръхна англичанинът. - Нека кажем, че Чейс има талант за разрушаване. Не бих стоял наблизо, докато се опитва да се измъкне: или ще подпали хотела, или ще го взриви. - Членовете на Групата бързо се съгласиха с думите му.

- Няма да избяга - каза София и посочи към Нина и Лари. - Ще се опита да ги спаси.

- В такъв случай нека се уверим, че ще бъдат достатъчно далеч, за да не успее. Както и тези. - Александър вдигна куфара със статуетките. - Ще слезем с лифта до селото. Ще уредя там да ни чака транспорт.

Членовете на Групата се изправиха.

- Сигурен ли си, че това е необходимо? - попита Уордън.

- Докато Чейс е на свобода, не бих поел никакви рискове. От тук, моля.

- Чухте го - каза София и ръгна Нина с пистолета си.

Всички се втурнаха към главния изход, Лари и снаха му си размениха разтревожени погледи.

* * *

Еди прибяга до другия край на кухнята. Трябваше да се вър­не горе за Нина и баща си, а най-близкото стълбище беше отвъд летящите врати и съвсем скоро щеше да гъмжи от наемници. Ако успееше да мине покрай него, преди да се появят, можеше да открие алтернативен път...

През кръглото прозорче на кухненската врата забеляза бър­зо движещи се сенки на стълбищната стена.

- Мамка му! - измърмори Еди и се втурна към изхода за навън.

Зад гърба му летящите врати се отвориха. През кухнята по­летяха куршуми... но той вече се изкачваше по покритите със сняг външни стъпала. Очите му бяха нападнати от безмилост­ните снежинки. Където и да отидеше, наемниците просто щяха да последват следите му в снега и да го уловят... трябваше да си спечели малко време.

Кошовете...

Най-близкият контейнер на колела се намираше на няколко метра от него. Еди го хвана за страничните дръжки. Опита се да го повдигне, но той не помръдна от мястото си.

Ако беше вързан с верига за останалите, беше прецакан.

Дръпна по-силно... от долната част на контейнера се разнесе ледено хрущене и той се отдели от останалите в редицата. Еди го заобиколи и го забута от другата страна. Ботушите му по­търсиха опора в хлъзгавата земя, опитваше се да го преобърне върху стълбището. Кошът беше наполовина пълен, а и снегът върху капака му не го правеше по-лек.

- Хайде де - мърмореше си Чейс. - Раздвижи се, миризливо копеле такова...

Отдолу се разнесе вик „Той е тук!“, автоматична стрелба прониза едната страна на контейнера и разкъса пластмасовия капак сред гейзери от сняг. Еди извика на свой ред и се сниши долу, забута коша с рамо...

Контейнерът се наклони рязко, когато колелата му излязоха от ръба на най-горното стъпало... изведнъж се прекатури и се стовари на стълбите. Стрелбата секна, наемникът се опита да се прикрие, но прекалено бавно. Кошът го блъсна като връхлитащ бик и го запрати долу, в началото на стълбището. Хрущенето на кости беше заглушено от гюрултията, която кофата за отпадъци вдигна.

Чейс хукна към предната част на хотела. Контейнерът беше препречил вратата на кухнята, така че хората на Стайкс трябва­ше да намерят друг изход.

Заобиколи сградата. Високите прозорци на Алпийския хол светеха над него. От този ъгъл видимостта не беше добра, но бе достатъчна, за да разбере, че помещението е празно. Групата си беше тръгнала... заедно със своите пленници.

Къде бяха отишли?

Погледът на Еди беше привлечен от раздвижване, което от­говори на въпроса му. В далечния край на хотела, оттатък пър­залката за кънки, се появи кабинката на лифта и пое по своя път към селото. Вътрешното ѝ осветление разкри, че малкото пространство щеше да се пръсне по шевовете от пътници.

Чейс забеляза червената коса на съпругата си.

- Гръм и мълнии! - изкрещя англичанинът. Със сигурност това беше дело на Стайкс. Бившият военен искаше да се увери, че Еди няма да може повече да се намесва в играта, като скри­еше най-важните фигури: статуетките, Нина - единствената, която можеше да ги ползва... и Лари, за да я накарат да го стори.

Чейс побягна в снега след кабинката. След няколко минути тя щеше да стигне до селото и тогава членовете на Групата за­едно с пленниците си щяха да се изпарят.

Трябваше да ги догони. За съжаление, беше оставил ските си в долната част на склона и щеше да му отнеме прекалено много време, за да ги вземе. Трябваше му по-бърза алтернатива...

Пистата за шейни.

На върха на склона имаше дълга дървена постройка, тя се намираше точно под релсите на лифта. Ако успееше да намери шейна в нея, щеше да вземе разстоянието достатъчно бързо.

Забеляза раздвижване в хотела. Двама наемници се появиха от двойка стъклени врати, държаха оръжията си в готовност...

Еди промени посоката си, вдигна ръце, за да предпази глава­та си, и скочи през един от прозорците на бараката до ледената пързалка. Дебелото му палто го предпази от счупените стъкла, но тежкото му приземяване му донесе солидна порция болка. Изправи се и видя, че задната стена на помещението беше из­пълнена с рафтове с наредени по тях кънки за лед.

Също така забеляза, че има само един изход - и той гледаше към хотела.

Ако минеше през него, щеше да се озове право в ръцете на преследвачите си...

Наемниците откриха огън, бараката беше посипана с дъжд от куршуми. От дървените стени се разлетяха трески. Единият от стрелците се целеше на нивото на гърдите, а другият по-нис­ко, като движеше автомата си нагоре и надолу, в случай че ми­шената им беше легнала на пода.

Амунициите на мъжете свършиха почти едновременно. Пре- заредиха и тръгнаха към вратата. Цялата фасада на бараката беше покрита от редици куршумени дупки, като най-голямото разстояние между тях беше петнайсет сантиметра. След подобна стрелба всеки в помещението трябваше да е станал на швей­царско сирене.

Единият от наемниците изрита надупчената врата...

С изключение на натрошеното дърво и разхвърляните кънки бараката беше празна.

Мъжете се спогледаха озадачени. Нямаше как жертвата им да се измъкне незабелязано. Първият надникна внимателно през прага, за да провери да не би онзи да се е свил в сенките на някой от ъглите...

От тавана проблесна дълго стоманено острие, което се заби дълбоко в окото на наемника.

Онзи изпищя и залитна назад върху колегата си. Еди се пус­на от гредите на бараката, беше използвал същата тактика за прикритие като мъжете на Стайкс в алпийския хол... и също толкова ефективно като тях. На десния си юмрук беше нахлу­зил ботуш с кънка за пързаляне, който приличаше на някаква деформирана боксова ръкавица, чийто долен край беше целият в кръв. Смъртоносно раненият наемник се строполи на земята, другият се опита да вземе на мушка Чейс.

Острието проблясна отново, облиза врата на втория мъж и опръска белия сняг с кръвта му. Наемникът се хвана за кървя­щата шия, издаваше гъргорещи звуци, след което падна върху колегата си.

Еди захвърли ботуша, взе автомата и пое към пистата за шейни. Отново видя кабинката на лифта, когато доближи върха на склона, представляваше малка светеща кутийка, чиято свет­лина се губеше в снежния мрак отдолу. Дали не беше закъснял много?

Имаше само един начин да разбере. Спусна се още по-бързо към дървената постройка, която се оказа отворен от едната страна гараж за шейни. Някои бяха едноместни, конструирани така, че да се карат с краката напред, другите бяха „скелетони“⁶⁹¹, при тях човек трябваше да легне по корем и с главата напред.

Чейс осъзна, че няма представа как да управлява нито един от двата вида.

- Това е шейна, колко трудно може да бъде? - Без да е осо­бено убеден в изказването си, англичанинът окачи автомата на рамо и изтегли една от едноместните навън. Тя разполагаше с кожен ремък, който наподобяваше на юзда и беше закачен за предницата му, но нямаше никакъв кормилен механизъм за уп­равление. Явно шейната се насочваше чрез движенията на тя­лото.

Дали наистина беше така, щеше да установи по пътя. Извла­чи превозното си средство до върха на склона и тъкмо щеше да заеме мястото си, когато чу викове от ледената пързалка. Бяха открили двата трупа. Забеляза, че откривателите им се насочват след него с готови за употреба оръжия...

Еди се хвърли върху шейната, когато първите изстрели ми­наха покрай него. Съприкосновението му с нея я задвижи на­долу по пистата... където започна да набира скорост с плашеща бързина.

Чейс беше в напълно неподходяща позиция, за да я управ­лява - главата му бе напред, а краката висяха отзад. Трескаво заопипва за ремъка, хвана го и погледна пред себе си. Снежин­ките нападаха очите му и го караха да премигва, за да ги отпъди. Сумракът му позволяваше да различава очертанията на пистата, чиито стени бяха издигнати от сняг и лед... Еди се беше насочил към една от тях.

- Мамка му! - дръпна здраво юздата и се наклони доколко­то му беше възможно на противоположната страна. Ските на шейната застъргаха ледената покривка и почти се качиха върху стената, Чейс ползва ботуша на единия си крак като котва и така успя да се върне в очертанията на пистата.

Движеше се с около петдесет километра в час, но тъй като лежеше на сантиметри от земята, а главата му играеше роля­та на броня, му се струваше, че са сто и петдесет. Спускането беше изключително грубо, дори снегът на пистата не можеше да го омекоти. Пред Еди се появи нов завой. Наклони се на про­тивоположната страна и този път шейната реагира доста по-адекватно. Въпреки това мина на косъм от стената.

Светлините на кабинката на лифта отново се появиха, когато излезе от завоя. Настигаше я. Ако продължеше да се движи със същото темпо - и не се утрепеше преди това - щеше да стигне преди нея в селото...

До слуха му долетя нов звук. От двигател.

Не можеше да го сбърка. Принадлежеше на снегомобил.

Чейс не смееше да погледне назад. Шейната му продължава­ше да набира скорост; премина покрай една редица с дървета. Друга стена се изпречи пред него; стовари единия си крак в зе­мята и премести цялата си тежест на тази страна, за да избегне опасността. Движеше се прекалено бързо, почти неудържимо, но снегомобилът го наближаваше, двигателят му ревеше между подскоците му по терена. Еди се съобразяваше с настилката и препятствията на пистата, докато преследвачът му можеше да избере най-краткия маршрут, за да го настигне.

Шейната на Чейс мина през една пряспа сняг, експлозията от снежен прах го заслепи за момент. Той заби двата си крака в сне­га, за да забави скоростта си, ледът застърга зловещо под тях.

Последва нов завой, ръкавът му облиза стената, докато се опитваше да завие. Ревът от двигателя на снегомобила се изгу­би за миг, когато машината заобиколи една огромна пряспа. Еди почти се беше изравнил с кабинката на лифта...

Ревът на снегомобила се завърна, когато той полетя от върха на пряспата и се приземи на пистата зад Чейс.

Предният фар на машината прониза англичанина с ослепи­телния си лъч. Пътят пред Еди се проясни, но катастрофата вече не беше най-голямото му притеснение. Погледна назад. Снегомобилът се намираше на по-малко от три метра зад него, предните му ски стържеха по леда.

Двигателят изрева. Разстоянието стана по-малко. Последва нов завой, който Чейс успя да вземе. Машината го следваше по петите, ездачът й отпусна педала на газта, за да може да я овла­дее, преди отново да го настъпи до долу. Светлината от фара стана още по-ярка.

Еди се стегна...

Една от ските го удари по крака. Сблъсъкът отклони шейна­та му и тя се насочи към стената. Отчаяно се опита да я завърти на другата посока, успя, но беше вложил по-голямо усилие от необходимото. Шейната подскочи под него като риба на сухо, като едва не го изхвърли от гърба си. Наложи се да забие два­та си крака в пистата, за да запази равновесие... снегомобилът го изблъска отново, този път още по-силно. По глезена му се разнесе болка, кракът му едва не беше премазан под ските на машината.

Снегомобилът изостана малко назад, но двигателят му бързо изрева и отново погна шейната на Еди...

Нов завой... стената беше частично прикрита от голяма снежна пряспа. Чейс рязко извъртя превозното си средство. То се удари в нея... Ските се плъзнаха върху ѝ.

С тази скорост сблъсъкът го изхвърли от шейната. Полетя във въздуха. Пред него се издигнаха дървета...

Размина се на сантиметри с едно от тях и се стовари в дълбо­кия сняг. Шейната му издрънча в един ствол и стана на парчета.

Преследвачът му рязко зави, за да го последва. Машината му се плъзна по стената и полетя...

За да се размаже в едно дърво.

Снегомобилът експлодира, надигналото се огнено кълбо ос­вети малката гора. Еди прикри главата си, за да се предпази от разлетелите се отломки. Изчака няколко секунди, след което внимателно седна.

Снегът омекоти падането му, но цялото тяло го болеше, бе замаян, глезенът му пулсираше от сблъсъка със ските на снего­мобила. Пробва да го натовари и се присви от връхлетялата го болка. Можеше да го движи, но едва ли щеше да е в състояние да бяга след кабинката на лифта...

Кабинката! Погледна нагоре към нея. Щеше да мине над него след секунди. Все още й оставаше доста път до селото, но без шейната Еди нямаше как да стигне до него навреме. Автомата му също го нямаше, беше го изгубил някъде в снега. Взря се безпомощно в гондолата, която избоботи над дърветата.

Някой го наблюдаваше от там.

Стайкс.

* * *

- Не мога да повярвам - изкрещя Александър и удари с юм­рук по прозореца, когато видя раздвижване долу, в осветения от огъня сняг. - Това е Чейс!

Нина се изплъзна от охранителя, който отговаряше за нея, и залепи нос за стъклото. За голямо нейно облекчение видя фигу­рата на съпруга си до горящите останки на снегомобила.

- Жив е! - съобщи победоносно на Лари. Старият Чейс грей­на при новината.

- Не за дълго - обеща София и разбута няколко членове на Групата, за да погледне през прозореца. Потупа един от наем­ниците по ръката: - Ти! Застреляй го с оръжието си!

Мъжът се обърна към Стайкс за потвърждение.

- Прави каквото ти казва - заповяда му англичанинът. - Всички, пазете се от вратата.

Кабинката и така си беше пренаселена, но в помещението стана още по-тясно, когато хората се натиснаха един в друг, за да може Александър да я отвори. Смразяващ, пронизващ вятър нахлу през нея. Подчиненият му се хвана за рамката на вратата, наведе се навън и се прицели в мъжа долу.

* * *

Еди потърси укритие. Най-близкото дърво беше онова, в което снегомобилът се бе разбил, пламъци бяха обгърнали ствола му. Ако хукнеше към него, щеше да открие гърба си за стрелеца.

Вместо това се гмурна в пряспата сняг, когато онзи откри огън. Куршумите се врязаха около и зад него. Чейс се търкул­на, за да не дава шанс на наемника да стреля по неподвижна ми­шена. Кабинката отнасяше стрелеца надалече от него; с всеки изминал момент щеше да става все по-труден за улучване.

Опасността не беше отминала още. Еди се търкулна, когато нови изстрели надигнаха снежни фонтани до него. Всеки кур­шум се врязваше все по-близо и по-близо, наемникът коригира­ше мерника си...

* * *

Всички в кабинката потръпнаха при шума от стрелбата на автомата.

Освен Нина. Тя си проправи път, изблъска Стайкс от врата­та... и стовари цялата си тежест върху наемника...

Двамата се свлякоха от кабинката.

- Нина! - провикна се Лари, но жената вече я нямаше.

Короните на дърветата ги посрещнаха. Уайпд изпищя, както и мъжът под нея, когато преминаваха през натежалите от снега клони. Някои от тях се чупеха с оглушителен трясък... изведнъж наемникът спря да пропада, Нина се отблъсна болезнено в тялото му и се прекатури, полетя надолу към земята. Заслепена от дра­щещите клони и посипващия се от тях сняг, тя тупна на склона.

* * *

Уордън погледна от кабинката надолу ужасен.

- Господи! Трябва да я приберем - може да е ранена, дори и мъртва!

- Колко жалко - тихо промълви София.

Александър извади радиостанцията си.

- Тук е Стайкс! Чейс и доктор Уайлд са в покрайнините на хотела, на половин километър от селото. Намират се точно под релсите на лифта до горящото дърво. Доктор Уайлд трябва да се залови жива - може да има нужда от медицинска помощ. За­поведите ми относно Чейс остават същите; искам го мъртъв. - Мъжът провери отново терена долу. Една фигура се отдалечи от огъня в посока на мястото, където падна Нина. - Все още е жив! - Стайкс затръшна вратата на кабинката, беше бесен.

- Изречение, което съм използвала доста често по негов ад­рес - вметна София.

Лари проговори неочаквано, всички погледи се насочиха в него:

- Какво да ви кажа? Това е моето момче. - Старият Чейс се усмихна в отговор на враждебните физиономии на останалите пътници.

* * *

Еди се движеше бързо, доколкото това му беше възможно, надолу по хълма, стръмният склон и дълбокият сняг бяха дос­татъчно трудни за преодоляване дори и със здрав глезен. Дос­тигна до все още поклащащото се дърво, но не видя и следа от съпругата си.

- Нина! Чуваш ли ме? Нина!

- Ох... - отговори му приглушен глас. Последва го и откри перфектно очертана в пряспата форма, наподобяваща тези от анимационните филмчета. На дъното ѝ се намираше разперена­та фигура на жена му.

- Какъв късмет, намерих си снежен ангел - каза Чейс и за­почна да разчиства снега около нея. - Добре ли си? Можеш ли да се движиш?

- Не и не знам, в този ред. Ах, Исусе... - Нина се опита да седне, косата ѝ беше пълна с клони и иглички. - Проклятие! Чувствам се така, все едно главата ми ще падне. - Притисна ръка в слепоочието си... и се огледа разтревожена. - Еди! Онзи, когото бутнах от кабинката... къде е?

Чейс обходи набързо околността с поглед.

- Не виждам никого... я чакай малко. - Забеляза тъмно петно под едно от дърветата, което контрастираше на снега дори и в умиращия полумрак. - Открих го. Не мисля, че ще ни създава проблеми.

Нина последва погледа на съпруга си, за да види набучения на клон мъж на около девет метра височина, приличаше на ня­каква гротескна коледна украса. Кръвта му капеше долу в снега.

- Събират ги вече от кол и въже.

- Хей! Глупавите каламбури са мое задължение. - Еди я из­вади от пряспата. - Къде е татко?

- В кабинката. - Гондолата се беше изгубила зад дървета­та. - Статуетките също са там.

Чейс погледна в другата посока. От хотела се носеха свет­лини.

- Идват за нас. Трябва да стигнем до селото.

- Ще ни очакват там - възрази Нина.

- По-добре те нас, отколкото ние тях. Хайде. - Тръгнаха през снега.

Селото се появи пред тях, лифт станцията се намираше горе, над къщите му. Гондолата беше достигнала своята дестинация, но на Еди и Нина им оставаха още няколко минути вървене, до­като напуснат владенията на хотела, а какво оставаше за самото селище.

- По дяволите! - изруга Нина. - Когато стигнем там, отдавна ще ги няма.

Еди имаше други притеснения. Главният вход на хотела представляваше огромна порта в края на мост, който се намира­ше над железопътната линия... от там се появиха още вражески светлини. Мъжът се обърна и погледна нагоре. Наемниците от хотела следваха оставените в снега следи, фенерите им се приб­лижаваха надолу по склона.

- Мамка му! Настигат ни. В тази посока. - Чейс хукна вдяс­но от тях.

- Какво има там?

- Няма мъже с оръжия, което ме устройва за момента!

Нина успя да различи нещо друго от хрущящите им в снега стъпки и тежкото им дишане. Беше дълбоко и ритмично пуфте- не като дъха на огромно животно.

- Това е влакът! - Видяха в далечината как от комина на локомотива излизаха пара и горящи въгленчета, докато компо­зицията прекосяваше долината и се носеше към тях. - Еди, рел­сите се намират успоредно от нас. Ако успеем да спрем влака, можем да се качим на него.

Чейс вече пресмяташе разстоянието и скоростта: тази на влака, на него и на Нина... и двете групи с наемници, които ги затваряха от двете страни.

- Няма да има време да го стопираме.

- Как ще се качим тогава?

- Ще скочим!

- Ще скочим?

- Какво, никога ли не си сърфирала влак преди?

- Не, защото е лудост!

- Все не си навита да пробваш нови неща. Хайде, да потан­цуваме! - Стигнаха до оградата на хотела и я прескочиха.

Мъжете, които идваха от портата, вероятно поддържаха ра­диовръзка с колегите си горе, защото светлините от фенерите на вторите бяха насочени в посоката, в която бяха побегнали Нина и Еди. Вече се намираха на стотина метра зад тях... и ги настигаха.

Влакът бързо наближаваше, дрънченето на ходовата му част се усилваше все повече и повече. Глезенът на Еди отново беше прорязан от силна болка, но мъжът се насили да бяга по-бързо, когато влакът се появи между един тесен проход. Покривите на вагоните бяха с около два метра по-високи от мястото, на което се намираха.

- Ей там! - изкрещя Еди и посочи към малко възвишение. - Приготви се за скок! - Хвана Нина за ръката.

Локомотивът прелетя покрай тях, плюеше пара и горещ че­рен пушек.

- О, боже! - изрева жената, докато минаваха последните ня­колко метра. - Ще умреееееем...

Достигнаха възвишението, скочиха и... се приземиха теж­ко на металния покрив. Нина залитна, но успя да се задържи... Едва. Еди обаче се препъна, единият му крак го предаде. Хлъ­зна се по покрива, краката му увиснаха от ръба му...

Съпругата му не беше пуснала ръката му. Стисна я с всич­ка сила и запъна единия си крак в капака на вентилационната система. Жената пое цялата тежест на Чейс и това ѝ коства ог- ромна порция болка, почувства се, все едно някой откъсна ръ­ката ѝ от гнездото, но въпреки това не го изпусна. Еди повися известно време, след което намери опора за крака си в улука на вагона. Успя да се изкатери отново на покрива.

Нина се строполи тежко по задник.

- Господи! - въздъхна и пусна ръката на съпруга си. - Помислих си, че ще полетиш!

- Аз също - призна си Чейс, опитваше се да си поеме въз­дух... връхлетя го един мръсен облак дим и той се закашля. - Мамка му! Хайде да се махаме от тук, преди да сме станали на пушена шунка.

Запълзя по покрива с Нина по петите му и стигна ръба. Ваго­ните, също като локомотива, бяха стари, във всеки край разпо­лагаха с открита платформа. Чейс спусна съпругата си на нея, след което слезе и той.

Озоваха се пред врата. Минаха през нея... и бяха посрещна­ти от озадачените погледи на туристите. Скокът им върху пок­рива явно не беше от най-тихите.

- Какво? - изрепчи се насреща им Нина. - Имам билет. - Бръкна в джоба на дрехата си и го извади; наистина се оказа билет за обратната посока.

- Аз обаче нямам - оплака се Еди.

Съпругата му се разположи на едно свободно място и се ухили.

- Ако се появи кондукторът, просто ще се скриеш в тоалет­ната.

* * *

- Какво са направили? - излая Стайкс в телефона си.

- Нека позная - въздъхна София, - изплъзнали са се на хо­рата ти.

Мъжът ѝ хвърли гневен поглед.

- Скочили са на влака. - Александър се наведе и попита шофьора на рейндж роувъра, в който той, София, Уордън и Лари пътуваха. - Можем ли да стигнем до следващата гара преди тях?

- Не и по този път, сър - отговори извинително мъжът. - Влакът минава през тунел, а пътят заобикаля доста.

Стайкс се облегна назад, беше бесен.

- Много лошо - подигра му се Лари.

- Бащата на Чейс е при нас - обади се от предната седалка Уордън и погледна въпросната личност сърдито. - Чейс и док­тор Уайлд дойдоха тук, за да го спасят - ще го сторят отново.

- Само ако успеем да се свържем с тях, за да им поставим ултиматума си, а се съмнявам да се върнат в АСН, където да чакат да им звъннем - каза София. - Ще се опитат да намерят метеорита.

- И да го унищожат - добави Стайкс.

- Но статуетките са в нас - възпротиви се Уордън. - Тя не може да го открие без тях.

- А ние не можем да го открием без нея - отбеляза Алексан­дър. - Знаем само, че е някъде в Етиопия. Навярно Уайлд има доста по-добра идея къде е от това нейно... видение.

Уордън кимна.

- Какво ще правим в такъв случай?

Стайкс се изправи в мястото си.

- Първото, от което се нуждая - започна той повелително ,- е пълен и неограничен достъп до световните ресурси на Групата. Хора, информация, пари - всичко, от всички нейни членове.

Американецът го изгледа подозрително.

- Защо?

- Ако искаме да изпреварим Уайлд и Чейс, нямаме време да обсъждаме стратегията ми. Трябва да действаме бързо и ре­шително. Все още има шанс да ги заловим, преди да напуснат Швейцария, или най-малкото, преди да стигнат до Африка, за съжаление обаче, двамата са много изобретателни... както вече се убеди. Съберем ли достатъчно хора и оборудване в Етио­пия, ще имаме шанс да ги заловим. Тогава можем да принудим Уайлд да локализира камъка за нас...

- ...или да я накараме да ни заведе при него - довърши Уордън.

- Точно така.

Американецът кимна отново.

- Добре. Ще ти осигуря пълен достъп. - Извади телефона си, след което погледна предупредително Стайкс и вдигна пръст: - Не прецаквай нещата.

- Няма - решително му отвърна наемникът. - Не бих им поз­волил да спечелят.

32

Етиопия

Питър Олдърли попи потта от увисналите си мустаци и не­спокойно огледа улицата пред паянтовото кафене.

- Знаете, че въобще не трябва да съм тук - каза той. - МИ-6 не е особено щастлива, когато офицерите ѝ се отправят на непланирани пътешествия до други страни. Ако някой раз­бере...

- Чуйте, всички! - внезапно изкрещя Еди и посочи към мъжа: - Този тук е агент на британските тайни служби! Каз­ва се Питър Олдърли! Хайде, побързайте, вземете си автограф и изслушайте скучната му история как е поправил своя „Форд Капри“, модел 1973! - Никой от преминаващите граждани на Дубти, град, който се намираше в етиопския североизточен ъгъл на шейсет и пет километра от Джибути, не изглеждаше и най-малко заинтересуван от това разкритие, нито пък на ня­кой му се струваше странно, че трима западняци се намираха в града му. Тъй като страната не беше капан за чуждестранните посетители, природата и националният парк на юг привличаха много туристи.

- Еди - смъмри го Нина.Съпругът ѝ се разсмя и се облегна назад.

- Много смешно - измърмори Олдърли. - Всъщност моде­лът е от 1971 година.

- Благодарни сме ти за това, което правиш за нас, Питър - увери го Уайлд. Изминаха два дена, откакто напуснаха Швей­цария, свързаха се с Олдърли и той ги посъветва да минат през Словения, да прелетят над Египет и да кацнат в едноименната столица на Джибути, където офицерът от МИ-6 ги очакваше. Изминаха останалата част от пътя с автомобил. Връзките на

Питър в двете африкански страни им позволиха да осъществят пътешествието без никакви проблеми - срещу скромна такса, разбира се.

- Оценяваме и това малко съкровище тук - добави Еди и сбута раницата под масата.

Олдърли изтръпна.

- Внимавай с него!

- Защо? Няма да избухне.

Изражението на офицера от МИ-6 не вдъхваше подобна уве­реност.

- Нали? - попита Нина.

- Принципно подобни експлозиви трябва да са стабилни. Но тези в частност... Нека просто кажем, че срокът им на годност малко е поизтекъл. Нямаше как ей така да ги взема от интендан­та на Воксхол Крос⁷⁰¹! Затова бях скътал известно количество при един познат тук. Не бих ги размахвал много наоколо обаче.

- Какво ще кажеш за детонаторите? - попита Чейс.

- Стандартни са - ползвал си такива преди в САС. Всичките са с нови батерии, но има риск да са остарели и тъй като са за еднократна употреба, няма как да ги пробваме дали работят... нито пък можем да ги уволним. Що се отнася до дистанционно- то... - мъжът взе апарат, който приличаше на малък мобилен те­лефон - ...надеждно е толкова, колкото и всяко друго устройс­тво, закупено на черно, така че... caveat emptor⁷¹². - Питър дари Нина с извинителна усмивка.

Еди взе устройството от ръката му.

- Как се управлява?

- Достатъчно просто е дори и за теб. - Йоркширецът напра­ви саркастична физиономия. - Има пет канала, които се контро­лират от превключватели. - Олдърли ги посочи, до всеки беше изписана цифра от едно до пет, както и думите „Full“ и „Safe“. Бяха настроени на второто. - Цифрите се отнасят за всеки отде­лен детонатор, a „Full“ вдига във въздуха всичко на мига. Прос­то го включваш и натискаш червения бутон. Бум. Обхватът на устройството е около километър и половина.

- А радиусът на взрива?

- Бих ви посъветвал да сте поне на петдесет метра от него - даже и повече, ако унищожавате цел, която може да създаде шрапнели.

- Определено ще бъдем на повече от петдесет метра в такъв случай - каза Нина.

- Разбирам. - Олдърли отпи от стоящата пред него бутилка с кока-кола. - Наистина ли няма да ми кажете какво сте намисли­ли? Дори и след всичко, което направих за вас, за да ви вкарам в страната?

Жената поклати глава.

- Навярно това ще ти прозвучи като ужасно шпионско кли­ше, но колкото по-малко знаеш, толкова по-добре за теб. Хора­та, които се опитваме да прецакаме, са изключително могъщи.

- Колко могъщи?

- Достатъчно, че да шепнат в ушенцата на президенти.

- Както и да опозоряват бивши президенти - добави Еди.

Олдърли вдигна едната си вежда.

- Далтън? - Нина кимна. - Чудех се защо се случи това. Обикновено янките прощават всичко, което не е убийство, на бившите си лидери, така че си помислих, че става нещо голямо. Вие двамата определено знаете как да си намирате първокласни врагове.

- Явно те си ни избират - въздъхна жената. - Предполагаме обаче, че разполагат и с министри, на които могат да звъннат по всяко време. Заради това не искаме да те въвличаме в тази история.

- Ако някой в МИ-6 ме попита защо съм си направил не­предвидена екскурзия до Африка - започна отчаяно Олдърли, - просто ще измисля някакво убедително оправдание. Дано съ­ществува такова.

- Кажи им, че си намерил гарнитура за „Капри“ 1973 на етиопския е-вау и е трябвало да си я прибереш лично - предложи му вариант Еди и се ухили.

- Моделът е от 1971-ва - ядоса се Олдърли, но бързо се ус­покои. - Истината е... че ти откри кой стои зад убийството на Мак. Затова поех този риск, поне толкова ти дължа. Благодаре­ние на теб приятелят ни може да почива в мир.

Чейс се натъжи при спомена за своя другар и наставник.

- Все още не - възпротиви се той. - Не и докато не спрем тези задници. И не се погрижа за Стайкс.

- Тук не става въпрос за мъст - напомни му Нина. – Това няма да върне Мак. Доколкото си спомням точно ти казваше, че отмъщението не е професионално.

- Стайкс отдавна потъпка професионалното и го направи лично, като посегна на семейството ми. Всеки войник, поли­цай... дори и призрак ще ти го потвърди. - Чейс погледна към Олдърли за подкрепа и мъжът кимна. - Ебаваш ли се със семейс­твото на някого, получаваш това, което заслужаваш.

- Като се заговорихме за семейства - вметна Питър, - аз трябва да се връщам при моето. - Мъжът си изпи колата и ста­на. - Пожелавам ви късмет... с каквото там сте се захванали.

Нина също се изправи, ръкува се с офицера на МИ-6 и го целуна по бузата.

- Благодаря ти за всичко, Питър.

- Помощта, която оказвах на съпруга ти, ме постави в не особено благоприятно положение, така че нямам нищо против да напусна сцената. Ще се постараете да не разрушавате света, нали?

- Не бих си го и помислил - обеща му Еди. - Благодаря, Ол­дърли. - Последва неловко мълчание, след което двамата мъже се ръкуваха набързо.

- Няма ли целувка? - попита Питър.

- Начукай си го - отговори му Чейс, но с усмивка. Офицерът от МИ-6 също се ухили и напусна кафенето. - В един момент си помислих, че никога няма да си отиде.

- О, я стига. Време е и ние да ставаме. - Чрез своите връзки Олдърли им беше уредил един очукан стар ленд роувър и про­визии.

Еди взе раницата с експлозивите и попита:

- Къде точно отиваме?

Изражението на Нина не вдъхваше увереност, когато му от­говори:

- Много добър въпрос.

* * *

Падината Афар не беше приятно място. Не само че пред­ставляваше най-ниската точка в Африка - над сто и петдесет метра под морското равнище, но също така бе донесла само нещастия за хората, имали смелостта да я посетят. Това беше едно от най-горещите и най-пусти места, една огромна пустиня, където оцеляваше само слаба растителност. В падината нямаше пътища, а освен няколкото изолирани села и номадски племена, липсваха и хора. В добавка към негостоприемството можеше да се спомене и самото естество на района - геологическото разместване на земните пластове благоприятстваше за образу­ването на верига от вулкани, както и на едно от малкото в света езера от лава.

Ленд роувърът се намираше на три часа ог Дубти и се дви­жеше на север. Тук дори малките села изглеждаха като метро- полиси. Горещата пустиня се простираше до безкрая под въл­нообразни небеса. Джипът разполагаше с GPS, но Нина и Еди не можеха да го използват поради една проста причина: нямаха представа накъде са тръгнали. Картата не им вършеше никаква работа.

Жената насочваше Чейс, който, докато шофираше, ѝ хвър­ляше изумени погледи. Автомобилът подскачаше по каменис­тия път.

- Сигурна ли си, че се движим в правилната посока?

Не за пръв път ѝ задаваше този въпрос.

- Не, не съм сигурна, Еди - отвърна му уморена Уайлд и отпи глътка от неприятно топлата си вода. - Просто следвам предчувствието си.

- Характерно за джедаите е да се доверяват на такива рабо­ти, аз бих се радвал на нещо по-конкретно.

- Както и аз, но няма такова. Трябва да се справим някак си.

- Поне можеш ли да ми обясниш в какво се състои това пред­чувствие?

- Не, Еди, не мога! - Нина събра мислите си и отпи нова глътка от бутилката, преди да завие капачката. - Извинявай. Не исках...

- Да, знам. - Чейс помълча за момент, след което заговори, нехарактерно за него, колебливо: - Има нещо... за което трябва да се извиня.

- Моля?

- Когато бяхме в Перу и разбрах за бабчето... обвинявах теб, че не успях да я видя за последно. Не биваше. Вината не беше твоя, така че съжалявам.

Нина сложи ръката си на рамото му.

- Всичко е наред. Знам какво ти беше тогава. Чувствах съ­щото, когато родителите ми умряха.

- Въпреки това не трябваше...

- Еди. - Жената го щипна по бузата. - Всичко е наред. На­истина.

На устните му разцъфна благодарствена усмивка.

- Благодаря ти.

Продължиха в мълчание. Чейс оглеждаше сухия терен нао­коло. Тази пустиня беше най-негостоприемното и празно мяс­то, на което някога бяха стъпвали.

- Това твое предчувствие - наруши тишината Еди, - ще ми се да знаех как действа.

- И на мен! - Нина кимна към забравеното от Бога простран­ство пред тях: - Наистина не мога да го опиша. Просто някак си знам, че метеоритът се намира в тази посока. Ако целият живот на Земята произлиза от него, то значи, той е свързан с всеки един от нас на генетично ниво. Въздействието на земната енергия очевидно е засилило сетивата ми.

- Мислех си, че тя ти действа само като държиш статуетки­те... и когато се намираш на места, където се пресичат енергий­ни линии.

- Аз също, но по-скоро говорим за остатъчно въздействие тук, за ехо. Като... - Нина не успя да намери правилните думи. - Все едно нещо ми гъделичка подсъзнанието, това е най-добрият начин, по който мога да го обясня. Камъкът се намира на този път. Някъде.

- Някаква идея колко ни остава до него?

- За жалост, предчувствието ми не е точно като GPS. Съжа­лявам.

Продължиха напред. Мина още един час. Еди погледна в да­лечината и присви очи... след което рязко се завъртя към нещо, което зърна с периферното си зрение.

- Какво има? - попита Нина.

- Ей там има самолет. - Слънцето се отразяваше в една мал­ка точка в небето на североизток.

Умората на Уайлд бързо беше изместена от безпокойство.

- Групата?

Чейс изсумтя.

- Откъде да знам? Нямам бионични очи. Разстоянието си е доста сериозно.

- Накъде се е насочил?

Еди спря джипа и се загледа в синята празнота.

- Сигурно е тръгнал към Джибути.

- Може да търси метеорита.

- Или нас.

Нина погледна назад в ленд роувъра. Раницата беше обез­опасена в багажника, положена внимателно между останали­те чанти, които да омекотяват друсането от неравностите по пътя.

- Най-важното е да успеем да взривим камъка, преди да ни намерят.

- И да се измъкнем живи. Това също е изключително важно. - Еди подкара джипа отново. - Има нещо, за което мисля от известно време.

- Какво е то?

- Колко голям е този метеорит? Ако е, знам ли, колкото един диван или кола, разполагаме с достатъчно експлозиви, за да го направим на парчета. Ако обаче е по-голям, може само да улес­ним работата на Групата, като го разделим на части и им осигу­рим достъп до ДНК-то, което се намира в него.

Това беше вероятност, за която Нина също бе помислила.

- Най-доброто, което можем да направим... е най-доброто, на което сме способни - заключи жената. - Ще се опитаме да им стъжним живота, доколкото това е възможно. Ако осъзнаят, че са изгубили всички шансове да изпълнят плана си... ами както каза Глас, те са бизнесмени, ще продължат напред. Може би ще успеем да ги убедим да освободят Лари.

- Групата може и да стори подобно нещо - започна Еди нам­ръщен, - но Стайкс и София не.

- Надявах се да не забележиш тази малка празнота в опти­мистичния ми план.

Джипът продължаваше да се движи в пустошта. Чейс изгуби самолета от поглед, не можеше да каже дали той просто проме­ни курса си, или летеше прекалено далеч, за да го види. Теренът стана по-тежък и го принуди да намали скоростта. Нещо се по­яви на хоризонта пред тях - приличаше на мираж през жежката мараня.

Нина се вторачи в него.

- Това хълм ли е?

- Хълмове по-скоро - констатира Еди, когато още мъждука­щи върхове се появиха на хоризонта. Забеляза, че от най-висо­кия от тях се издига тънка струя пара. - Или вулкани. – Липсата на отговор от съпругата му го обезпокои. - О, мамка му. Нали не мислиш, че...

- Точно там е - обясни му Нина. Лекото, но настоятелно усещане за привличане се засили у нея.

- В някакъв си шибан вулкан?

- Връзва се с видението на Нанталас. Както и с моето, кога­то съединих статуетките в Швейцария. Ако жрицата е изпитала същото като мен, описала го е така, както го е разбирала. Нали помниш, че в Храма на Посейдон пишеше за Хефест, гръцкия - и атлантски - бог на вулканите?

- Значи, камъкът е вътре в него. Чудесно. Как ще го достиг­нем?

- Нямам абсолютно никаква представа. Сигурна съм, че не разполагаме с огнеупорен костюм в багажника. Нали?

- Не мисля, че Олдърли се е сетил да ни сложи.

С приближаването си до него, миражът започна да става все по-солиден. Вулканът не беше особено висок, но пък за сметка на това заемаше огромна площ, почти перфектният му конус се изди­гаше над ниските му хълмове. След около час Нина и Еди стигнаха до него, стръмният му скалист склон беше невъзможен за прео­доляване дори и от автомобил с добри възможности за изкачване като ленд роувъра. Чейс паркира джипа върху едно малко плато, излезе от него и се загледа към върха, от който се издигаше пара.

- Какво ще правим оттук нататък? - попита той. - Ще се изкачим до горе и ще надникнем в кратера, за да видим дали ме­теорът не е там вътре? Или пък някоя тайна база е монорелска? Второто определено ще е по-готино.

Нина се усмихна.

- Съмнявам се дори Блофелд⁷²¹ да е толкова тъп, че да пос­трои база в активен вулкан... - Жената млъкна и се намръщи.

- Какво?

- Не съм сигурна. Обзе ме някакво друго чувство, че там има нещо... - Уайлд бавно се обърна, закри очите си с ръка, за да ги предпази от слънцето, и погледна нагоре по склона.

- Камъкът?

- Не знам. Усещам някаква връзка с това място... - Нина тръгна по склона като хипнотизирана.

- Хей, чакай малко! - Еди бързо извади раницата е експло­зивите от багажника на ленд роувъра, заедно с още една чанта с провизии от първа необходимост и я последва. - Поне вземи малко вода. - Подаде ѝ чантата.

- Извинявай. Каквото и да се намира там, не е далеч.

Вървяха нагоре по диагонал. Макар вулканът да беше акти­вен, гроздовете растителност в пръстта и геоложките даденос­ти, за образуването на които се изискваха векове, че и хилядо­летия, подсказваха, че не бе изригвал от доста време.

- Поне за едно нещо няма да се тревожим - отбеляза Еди, ко­гато Нина му сподели очевидното. - Не ми се иска да подскачам върху разтопена лава като Лара Крофт.

- И бездруго нямаш нейната фигура - пошегува се Нина. - Но не мисля, че...

Жената замлъкна, когато изкачи едно възвишение и погле­дът й се натъкна на невероятна гледка.

- Боже - изуми се Чейс. - Там има нещо.

Част от хълма се беше свлякъл и една скала бе станала на трошляк. Под останките се подаваха камъни, които не бяха оформени от естествените сили на природата, а от човешка ръка - бяха с прави ъгли и гладки повърхности. Нина прибяга до тях.

- Построили са нещо на вулкана!

- Или вътре в него - последва я Еди и посочи нагоре.

На около трийсет метра височина се намираше тъмен отвор в скалата, навярно образуван от земетресение. Нина се поколе­ба, първо ѝ се искаше да разгледа камъните, но бързо размисли и се насочи към прохода. Тази експедиция не беше с археоло­гическа цел.

Разрушената зидария бе останала от постройка, която мар­кираше входа във вулкана, но почти кръглият тунел зад него изглеждаше естествен.

- Навярно е образуван от лавата - констатира жената.

- Какво представлява всичко това? - попита Чейс. Пътят им беше осеян с все повече и повече отломки. - Да не би някой да е построил антре тук, местенце за портиера или нещо подобно?

- Един ден ще станеш много известен археолог - ухили се насреща му Нина. - Не мисля обаче, че това е било антре. Виж как са разпръснати камъните - били са равномерно подредени така, че да закриват отвора. Тяхната роля не е била да маркират пътя, а да го блокират.

- Преди свлачищата да го разкрият отново.

- Така изглежда. - Стигнаха до прохода. Макар съвсем мал­ка част от барикадата да беше останала непокътната, Нина вед­нага разпозна атлантското влияние в архитектурата.

Еди надникна в тунела. Той беше над три метра и половина в диаметър, виеше се навътре в мрака като оставена от огромен червей диря. Мъжът вдиша дълбоко, за да потърси следи от сер­ни газове, но единственото, което усети, беше сухият въздух на пустинята.

Имаше чувството, че нещо не е както трябва, влезе вътре в тунела и отново вдиша. Пак нищо, но поне осъзна защо е така.

- Какво има? - попита Нина.

- Проходът се спуска надолу към вулкана, нали така? А вул­канът е все още активен, тъй като от върха му се издига пара.

- Аха?

- Тогава как въздухът бива засмукван навътре в тунела? - Чейс се върна до срутената стена, взе шепа трошляк в ръката си и го предложи на течението. Частиците не паднаха надолу, а се понесоха навътре към сенките на мрака.

Нина стори същото. Съпругът ѝ беше прав; определено се образуваше въздушен поток към вътрешността на прохода, който нямаше нищо общо със слабия повей навън. Уайлд не беше в състояние да даде логично обяснение за този феномен.

- Поне няма да се притесняваме, че ще се задушим, ако сле­зем там долу.

- Ако? - ухили ѝ се Еди насреща.

- Прав си, слизаме. Просто исках... така де... да запазя илю­зията, че имаш някакъв избор.

Усмивката на съпруга ѝ се разтегли още повече.

- Тя се изпари в момента, в който се ожених за теб.

- Хей!

Чейс ѝ намигна, след което стана по-сериозен.

- В чантата трябва да има фенери. Нека огледаме наоколо.

Нина намери две фенерчета, даде едното на съпруга си, а с другото освети пътя пред тях. Виещите се стени бяха набразде­ни и създаваха неприятното усещане, че се намират в гръдния кош на змия. Навътре тунелът променяше формата си, на места приличаше на капка, а на други на яйце, таванът се издигаше на два метра и половина в най-ниската си точка.

- Смяташ ли, че е безопасно?

Еди сложи пръст на челото си, все едно викаше на помощ своите психични способности.

- Чакай да се посъветвам с огромния си масив от знания за вулканите и да ти кажа... че си нямам абсолютно никаква пред­става. - Нина му се изплези и той се ухили отново. - Наоколо няма разтопена лава, което си е добро начало. Докато става те­чение и влиза въздух в тунела, ще можем да дишаме. Ако спре... Май трябваше да донесем едно канарче в клетка.

- Горкото птиченце. - Жената насочи лъча на фенерчето към един завой, там проходът се губеше от поглед. - Да вземем ли провизиите от колата?

Мъжът поклати глава.

- Най-важните са у теб, а бомбите са у мен. Ако ни потрябва нещо друго, винаги можем да се върнем за него.

- Нека се надяваме, че няма да ни потрябва.

- Смяташ, че метеоритът седи и ни чака там вътре?

- Би било чудесно, нали? - Нина се вторачи надолу в прохода.

Еди се приближи до нея и каза:

- Нека изясним нещо. Тази жрица, Нанталас, потапя Атлан­тида, когато издънва нещата със земната енергия, и камъкът из­лита като ракета. Тя убеждава краля да не я убива и използва статуетките, за да го намери.

- Точно така. Всичко се прави, за да не може някой някога да се опита да използва силата на боговете отново.

- Съгласни сме, че атлантите са били тук. Запушили са вхо­да, но някак си нещата не ми се връзват, това не е характерно за тях. Обитанията им винаги са пълни с капани, нали така?

Нина внезапно спря на едно място.

- Трябваше да ми напомниш, нали, не се сдържа?

- По-добре сега, отколкото когато към главата ти лети огром- на косачка.

Съвсем внимателно, като осветяваше с фенерчето си набраз­дените стени, пода и тавана, Нина продължи напред. Светли­ната от входа изчезна, когато поеха по един завой. Погълна ги пълен мрак, нарушаван единствено от лъчите на фенерите им.

- Не мисля, че атлантите, които са дошли тук, са разполагали с много време, за да поставят капани. Имали са други проблеми на главата.

- Бързали са да се приберат при семействата си, преди Ат­лантида да направи гъл-гъл-гъл.

- Да. Въпреки това са вложили доста усилия в запушването на входа - можели са просто да го затрупат с камъни, но вместо това са предпочели да изградят стена.

- Вярвали са, че метеоритът е бил изпратен от боговете. Може би са сметнали, че ако не построят подходяща преграда, ще ги разгневят - предположи Еди.

- Възхитена съм от теб! Точно това си помислих и аз. Кога ще се записваш за научна степен?

- Да речем, че никога. - Продължиха да се спускат надолу, Чейс облиза пръста си, за да провери дали до тях все още дос­тига въздух. Достигаше. - Построили са стена - дали са напра­вили и нещо друго тук долу?

Свиха по нов завой... и спряха на място, когато фенерчетата им осветиха намиращото се пред тях.

Очите на Нина се ококориха от изумление.

- Бих казала... да.

33

Виещият се тунел водеше до издълбана във вулканична- та скала зала, чиито архитекти бяха хора, а не разтопе­на лава. Помещението беше с кръгла форма, около девет метра в диаметър. Настрани от входа, в далечния край на ста­ята, се бяха изправили внушителна двойка каменни врати. На едната от тях беше закачена метална плоча, която проблясваше с червеникавозлатистия оттенък на орейхалка.

Не портата обаче накара Нина и Еди да замръзнат на място, а онова, което се намираше над нея.

Огромен чук.

Главата му представляваше голям каменен блок, над четири метра и половина дълъг, едната му страна следваше извивките на стената. Дръжката му беше дебела греда, която преминаваше през цялата стая - началото ѝ започваше от една пролука в ска­лата, която играеше ролята на ос. Целият масивен обект беше конструиран така, че да се стовари и да премаже всичко пред вратите с един-единствен удар.

- Все пак са имали време да направят капан - прошепна Нина, като че ли се страхуваше, че гласът й може да задейства чука. С фенерчето си освети останалата част от залата. Доня­къде стените бяха покрити с мазилка, а над нея имаше надпи­си: бяха на атлантски. В близост до входа се виждаха няколко ниши, в които се намираха прашни останки.

Трупове.

Жената се приближи до тях. Бяха здраво увити в парцали, само главите им бяха оставени навън. Празните очни кухини на черепите я гледаха злобно.

- Кои са тези? - попита Еди с отвращение.

Нина знаеше доетатъчно атлантеки език, за да разчете позна­тото име, грубо издялано в камъка над една от нишите.

- Тази тук е Нанталас!

Чейс насочи лъча на фенерчето към сбръчканата глава.

- Ха! Май наистина сте роднини. - Светлината разкри ня­колко оцелели кичура червена коса.

- Много забавно. - Нина не разпозна имената над другите тела, но разбра какво гласи един надпис наблизо. - Били са ней­ни послушници. Умрели са заедно с нея.

- Как?

- Отрова. Тук пише, че когато Храмът на боговете бил за­вършен, те отнели сами животите си, като по този начин искали да изкупят богохулството на Нанталас. Другите атланти, дошли с тях, зазидали тунела. - Жената четеше бързо текста. - Взели статуетките с тях - смятали да ги скрият в най-отдалечените аванпостове на империята, така че никой да не може да ги съ­бере отново.

- Замалко да успеят да изпълнят замисъла си - саркастично вметна Еди. - Защо просто не са строшили проклетиите?

- Поради същата причина, заради която не са унищожили метеорита. Смятали са, че са изпратени от боговете, и тяхното разрушение би разгневило Посейдон и компания. Като се заго­ворихме по темата... - Нина изчете внимателно една определена секция и погледна нагоре към чука. - Бях права, когато нарекох вулкана ковачницата на Хефест. Построили са това чудо, за да почетат именно него, искали са символът му да пази камъка.

- Значи, е капан, така ли?

- О, да. Само онзи, който заслужава да влезе в Храма на боговете, може да премине през вратите. Всеки друг... който е писал това, май си е падал по размазванията.

- Не е ли това светилището?

- Това е просто преддверието му. Истинският храм е отвъд онази порта. - Жената посочи към вратите... любопитството й изведнъж надделя над страха й и тя закрачи към тях, за да ги разгледа по-отблизо.

- Хей, хей! - Еди я дръпна назад. - Размазване, не помниш ли?

- Няма да пипам нищо - раздразнена отвърна Уайлд. - Ос­вен това, ако не желаеха никой да не влиза в Храма на боговете, просто щяха да запушат тунела. Трябва да има път за навътре, иначе защо въобще биха слагали този тест.

- Какъв тест?

Нина посочи към орейхалковата плоча на едната врата. В нея ясно се виждаше вдлъбнатина в метала: отпечатък от длан.

- Мисля, че така разбираш дали заслужаваш да влезеш. Нищо няма да се случи, докато никой не пипа там. - Жената тръгна към вратите. - Предполагам. - Еди потръпна, когато съпругата му застана под чука... за щастие, той не помръдна. Последва я, но беше нащрек.

Нина разгледа внимателно металната плоча. Отпечатъкът от длан с разперени пръсти не беше голям; принадлежеше на жена. Може би на Нанталас? В средата ѝ имаше поставено нещо. Пар­ченце камък.

Пурпурен камък. Навярно част от метеорита, от който бяха направени и статуетките.

Уайлд се вторачи в него замислена. Защо някой би поставил материал, който може да провежда земна енергия на врата?

Отговорът беше повече от очевиден. Това бе ключалка, коя­то можеше да се отвори само с биологичен ключ. Човек, който беше способен да канализира енергията на планетата, щеше да е в състояние да отключи портата само с едно докосване до метала.

Някой като Нанталас.

Или като Нина.

- Знам какво е това място - започна Уайлд. - То е пресечна точка на енергийни линии - може би затова метеоритът е дошъл тук, защото е следвал именно тях. Ако докосна камъчето тук, то ще се зареди като статуетките и ще отключи вратите.

Еди не споделяше увереността ѝ.

- Представи си, че грешиш. Тогава чукът ще падне и ще се наложи да те изстъргвам от пода.

- Сигурна съм, че съм права. Но за всеки случай се отдръпни от тук. Вземи и това с теб. - Нина му подаде чантата с прови­зиите.

Чейс не се помръдна.

- Можем да взривим портата.

- Не знаем колко е дебела. Освен това какво ще правим, ако задействаме чука? Огромен е - няма да успеем да го махнем от входа и ще се наложи да използваме и другите експлозиви. Така няма да останат за разрушаването на метеорита. Еди, знам как­во правя. Това е единственият начин да влезем в храма.

Мъжът неохотно се отдръпна назад. Нина го дари с изпъл­нен с увереност поглед, след което се обърна към металната плоча. Вдигна ръка, изпъна пръсти и се подготви да притисне длан към вдлъбнатината в метала.

Бавно се приближи до нея, тъкмо щеше да го докосне...

- Недей! - провикна се Еди. Съпругата му замръзна. - Не пипай шибаното нещо! - Чейс прибяга до нея и я избута от вра­тата.

- Господи боже, Еди! - оплака се жената. - Какво има?

- Чукът не е капанът. Това е капанът! - Съпругът ѝ посочи към плочата.

- Какво искаш да кажеш?

- Замисълът да се построи всичко тук е било да се подси­гури, че никой никога няма да използва силата на метеорита отново, нали така?

- Да... - колебливо отвърна Нина, нямаше представа накъде бие Еди.

- Тогава защо биха сложили врата, която да се отваря само от хората, които могат да използват камъка? Все едно да пос­троиш банков трезор, който се отваря само ако носиш маска и чанта с надпис „плячка“ на нея! Последният човек, който биха искали да пуснат вътре, е този, който може да използва земната енергия. Някой като теб!

Уайлд мълча доста дълго време. След което каза:

- Еди?

- Аха?

- Аз съм идиотка.

Съпругът ѝ се ухили.

- Не ми се искаше да ти го казвам аз, но...

- Не, наистина. Аз. Съм. Пълна. Идиотка! Защо, по дяволи­те, не се сетих за това? О, боже мой! - плесна се с две ръце по челото жената. - Паднах право в капана. Ако не беше ти, вече щях да съм дебела само половин сантиметър.

- Погледни го от добрата му страна, щеше да успееш да се промъкнеш под вратата. - Докато казваше това, на Чейс му хрумна една мисъл, погледна към тунела и пак върна поглед на портата.

- Току-що ми спаси живота, Еди - продължи Нина. - Още веднъж, благодаря ти. Наясно си, че не те ценя достатъчно. Ко­гато се приберем вкъщи, можеш да направиш онова нещо, което обикновено... - Съпругът ѝ продължаваше да се взира във вра­тите. - Ало, здрасти - Уайлд размаха ръка пред лицето му. - Съпруга, точно тук, предлага безплатни перверзии.

- Онова е ексцентричност, а не перверзия - поправи я Чейс. - Определено ще се възползвам от нея. Сега обаче хвърли един поглед на това. - Еди отиде до портата, наведе се да погледне през цепнатината под нея и извади джобното си ножче. - Дръж фенерчето тук.

Нина освети тясната пролука... и се изуми, когато разбра, че не е това, което изглежда.

- Фалшива е!

Чейс натика ножчето си. Острието потъна по-малко от три сантиметра, преди върхът му да се опре в твърд камък.

- От самото начало ми се стори, че има нещо нередно в това помещение - започна Еди. - Ако то е било част от тунела, преди атлантите да го преобразят в тази зала, и са издигнали тези вра­ти, за да го блокират, защо те не следват посоката му?

Наистина беше така - портата не съвпадаше е входа, от кой­то влязоха.

- Тунелите, образувани от лава, се вият в различни посоки, няма нищо странно в това - констатира Нина.

- Не и толкова много. - Мъжът се върна до входа и огле­да внимателно стаята, след което посочи с пръст направо, към една измазана част в стената, която се намираше на около два метра настрани от портата. - Колкото и да се вие този тунел, нормалното му продължение трябва да е някъде тук.

- Какво искаш да кажеш, че има друга врата?

- Не точно. - Щом не са искали никой да влезе, навярно са я блокирали. Обзалагам се обаче, че тунелът продължава зад тази стена. - Еди прекоси отново стаята и застана пред надписите. - Помещението е затворено, но продължавам да усещам течение. Накъде отива?

Нина насочи фенерчето си нагоре по стената. Над надписите имаше няколко дупки, всяка по няколко сантиметра в диаметър.

- През тези отвори навярно. - Жената взе шепа пръст и я запрати към тях. Песъчинките отразиха лъча светлина... след което бяха засмукани от дупките и се изгубиха в тях. - Опре­делено има нещо оттатък. Как ще стигнем до там? - Еди извади пистолета си. - Аха, виждам. Ще стреляш по стената.

- Не точно. - Извъртя оръжието в ръката си и удари мазил­ката с дръжката му.

- Ааа! - извика Нина ужасена. Спусна се към него, докато той чупеше големи късове гипс и унищожаваше древните писа­ния. - Какво правиш?

- Съжалявам, но ако искаме да минем оттук, тази преграда трябва да бъде разрушена.

- Да, така е - нервно отвърна Уайлд, - но поне ме остави първо да ги снимам! - Тя бързо пребърка чантата за фотоапа­рата си.

Еди въздъхна, но се отдръпна, за да може Нина да направи няколко снимки.

- Готова ли си?

- Да, да. - Жената окачи ремъка на фотоапарата на шията си и се намръщи. - Ще ми се да не правим това, но... хайде, давай.

Чейс се върна при стената и продължи да я обработва. След няколко минути достатъчно мазилка беше съборена, за да се разкрие част от онова, което беше скрито отдолу.

Друга стена. Тази не беше от солидна вулканична скала, бе издигната от каменни блокове и представляваше поредната преграда, която имаше за цел да изолира пътя до Храма на боговете.

Еди извади отново джобното си ножче, за да провери фу­гите между камъните. За разлика от постигнатия резултат при фалшивата порта, този път острието потъна навътре. Мъжът забеляза и нещо друго.

- Топла е.

Нина сложи ръката си върху откритата стена. Беше много по-гореща от нормалната температура в помещението.

- Все пак се намираме във вулкан...

- Така е, но щом стената е топла от тази страна, представи си какво ще е от другата. Нямаме идея и за дебелината ѝ. Разби­ра се, има само един начин да разберем какво се крие отвъд. - Чейс хвърли поглед на раницата с експлозивите.

Настроението на Нина бързо се развали.

- Май по-добре да направя снимки...

* * *

- Готова ли си? - попита я Еди.

Уайлд се сви и прикри ушите си.

- Да, давай.

Чейс превключи селектора на канал 1 на „Full“, махна капа­чето, което предпазваше червения бутон... и го натисна.

Макар да се бяха отдалечили значително в тунела, експлози­ята в залата се разнесе като изстрел. Засипа ги поток от прах и дим, наоколо се затъркаляха камъни.

Еди върна превключвателя в позиция „Safe“ и затвори капа­чето на червения бутон.

- Явно приятелят на Олдърли се е грижил добре за експло­зивите. Разтресоха повече, отколкото очаквах. - Изчакаха пра­хът да се разнесе и тръгнаха обратно към залата. - Усещаш ли това? - попита Чейс след няколко крачки.

- Да - отвърна Нина. Полъхът, който се носеше от вън, се бе превърнал в порив, беше станал толкова силен, че рошеше косите им. Мъглата от прах започна да се прояснява. - Май ус­пяхме да съборим стената. - Продължиха надолу по извиващия се тунел. По пода се забелязваха все повече и повече отломки. Преминаха последния завой и осветиха с фенерчетата си поме­щението, бяха любопитни да видят какво ги чака там.

За щастие на Нина, огромният чук не беше паднал, все още висеше заплашително над стаята. Под него целият под бе покрит с отломки. Стената, която препречваше изхода, беше помете­на - както и всичко останало. Експлозията бе свалила мазилката от почти цялата зала, като по този начин беше унищожила зави­наги последните записки за експедицията от Атлантида... както и останките на хората, участвали в нея. Телата в погребалните ниши горяха, кокалите им пукаха като чупещи се клонки. Уайлд беше натъжена от цялото това опустошение. Снимките бяха малка утеха за загубата на подобно съкровище.

- Хей - побутна я Еди, като видя колко е намусена. - Това е само антрето, помниш ли? - Мъжът кимна към новооткрития проход. - Храмът на боговете е някъде там.

- Прав си - отвърна Нина и се стегна. Чейс се насочи към изхода. Съпругата му се извини тихичко на нищожните останки на Нанталас и нейните послушници, преди да го последва.

Дори силният порив на вятъра, който ги биеше в гърбовете, не можеше да промени факта, че колкото повече вървяха нап­ред, толкова повече температурата се повишаваше. Продължи­ха по късия тунел, докато пред тях не се появи нова светлина. В началото Еди си помисли, че е дневна, но цветът ѝ бе друг: беше прекалено оранжев.

Нина също забеляза това.

- Мислехме, че метеоритът се намира във вулкан. Май буквално се намира във вулкан.

Тунелът се разшири... и потвърди думите ѝ.

Озоваха се на голяма, подобна на купа тераса, вдадена във вътрешността на гърлото на вулкана. Високо над тях се вижда­ше кръг синьо небе, а оранжевата светлина се носеше отдолу. Вулканът беше все още активен, езеро от течна лава бълбукаше надълбоко в земните недра.

За момент вниманието на Нина беше привлечено от самата тераса. Дузина статуи заобикаляха центъра ѝ. Всичките бяха на митологични фигури, на богове. Жената разпозна Зевс, По- сейдон, Аполон, Атина, Хера и много други от олимпийските божества, най-могъщите от пантеона, който древните гърци и атлантите споделяха. Скулптурите бяха обърнати с лице навън, позите и израженията на лицата им бяха безмилостно предуп­реждение за всеки, който дръзнеше да посегне на пазения от тях обект, че ще съжалява за действията си.

Небесният камък. Метеоритът. Скалата, която беше донесла живота на Земята, а сега имаше потенциала да го промени - не чрез волята на боговете, а с помощта на човешката наука.

Еди се намръщи.

- Май не донесохме достатъчно експлозиви.

Камъкът не беше с размерите на диван или на кола, както се надяваха, а с тези на къща. На места беше заплашително назъбен, а на други гладък, вероятно там металът се беше разтапял. Като цяло представляваше голямо парче скала, около двайсет метра в най-дългата си част; от пода се поддаваше на десетина метра. Целият беше покрит с мръсен слой от пепел и сяра, наслагвай хилядолетия наред от изпаренията, издигащи се от бълбукащата лава под него. Статуите пазители бяха в подобно състояние.

Нина и Еди се приближиха до камъка. С отдръпването си от входа, поривът намаля; веднага се усетиха миризмата и жегата, които се носеха от дъното на вулкана. Огромното количество горещи газове се смесваха с нахлуващия в тунела чист въздух, още преди да достигнат до купоподобната тераса, като по този начин помещението оставаше незасегнато от най-опасните из­парения.

- Мамка му, тук вони - оплака се Чейс и се закашля. - Значи, това търсят всички?

- Да - отговори Нина. Приближи се още повече до камъка, изпъна ръка, за да го пипне, но размисли и я отдръпна.

- Какъв е проблемът?

- Като се има предвид какво се е случило последния път, когато Нанталас го е докоснала, смятам, че не е особено добра идея да го правя.

- Имаш право. - Еди погледна нагоре към статуята на Посейдон. Богът на океаните държеше вдигнат метален тризъбец, който беше готов да запрати към всеки натрапник. - А той си има тризъбец. Това ли е Храмът на боговете?

Нина се отдръпна от метеорита, обърна се към съпруга си... и замръзна изумена, когато за пръв път видя какво има зад гър­ба му.

- Не е - отвърна тя. - Ето това там е.

В скалата беше издълбана голяма зала, простираща се поч­ти по цялата ширина на терасата, вътре бе със стъпаловидна структура, достигаща до над трийсет метра височина. Сложната, макар и малко груба, архитектура носеше отличителните черти на атлантите. Нина забеляза, че на входа на тунела, от който бяха излезли преди малко, имаше две големи колони - от двете им страни имаше още статуи. Всяко следващо ниво на величествения храм също беше запълнено с безброй древни скулптури.

- Боже! - възхити се Еди. - Или по скоро, божества! Колко са?

- Всичките - отвърна му Нина. Олимпийците бяха „голямата работа“ от митологията на изгубената цивилизация, но същест­вуваха още стотици по-малки божества, всяко от които беше почетено на това място. Вероятно владетелите на Атлантида не могли да преценят точно кои богове са разгневили със своето необмислено използване на силата на небесния камък, така че се бяха опитали да умилостивят всеки един от тях.

- Адски съм впечатлен. Как, по дяволите, са успели да съз­дадат всичко това?

- Навярно експедицията на Нанталас е била по-голяма, от­колкото смятахме. Атлантида е била най-великата империя, която светът ще види дори и в следващите няколко хиляди го­дини, така че са разполагали с огромни ресурси. - Нина отно­во вдигна фотоапарата си и започна да прави снимки на храма. През лещата видя стълби зад статуите, които свързваха нивата в залата.

- Нямаме време за това - прекъсна я Еди, постави раницата на пода и извади от нея експлозивите и детонаторите. - Наме­рихме каквото търсихме, така че да взривяваме.

- Това е единственото време, което имам - възпротиви се съпругата му. - Видя какво стори експлозивът с външната стая - не остана нищо от нея. Когато взривим метеорита, ще потрошим целия храм. Тъй като не мога да променя това, поне ще се опитам да го снимам.

Чейс се съгласи неохотно.

- Свършвай по-бързо тогава. - Провери останалите детона­тори и заобиколи камъка. Като се върна на изходната си пози­ция, беше посърнал. - Нали се сещаш, че ти казах, че нямаме достатъчно експлозиви?

- Да?

- Наистина нямаме. Помниш ли какво ни каза онзи геолог, Белфрайър, за статуетките, преди да отидем в Южна Америка? Че метеоритът, от който са изсечени, е съдържал голямо количество метал - и това го е направило много, ама наистина много здрав. Няма как тези експлозиви да го унищожат. Най-доброто, което мо­жем да очакваме, е да го разделят на по-малки части, които пак ще са прекалено големи, за да успеем да ги избутаме в лавата долу. - Еди погледна отново към входа. - Имаме нужда от план Б.

- Какъв точно ще е той?

- Както винаги - ще взривим нещо.

- Нали това беше план А!

Чейс се ухили, взе един експлозив и един детонатор и се на­сочи към тунела.

- Прави си снимките, но като се върна, слагаме бомбите на камъка и изчезваме от тук.

- Накъде си се запътил?

- Да се уверя, че никой няма да мине през този тунел, когато си тръгнем. - Еди се изгуби в прохода и остави Нина сама с атлантските богове. Тя направи снимки на целия храм, след което насочи вниманието си към статуите около метеорита. Каквото и да правеше съпругът ѝ, му беше отнело много време, защото още не се бе върнал. Обмисли отново да огледа храма, но при­родните забележителности в помещението спечелиха интереса ѝ и тя се изкачи до ръба на терасата.

Колкото повече се приближаваше до него, толкова повече се усилваше жегата. Ставаше ѝ все по-трудно да диша. Закашля се, но въпреки това извървя последните няколко метра и погледна надолу.

Имаше усещането, че гледа право към Ада. Каналът на вулка­на продължаваше на десетки метри надолу, изгарящото му чер­вено око се взираше заплашително в нея. Лавата се движеше и образуваше врящо езеро, извиращо от магмената камера. Темпе­ратурата беше толкова висока, че Нина успя да я изтрае само за няколко секунди, но те ѝ бяха достатъчни, за да огледа добре вът­решността на вулкана. Дори и в това си слабо ниво на активност той беше достатъчно плашещ; жената се опита да си представи какво ли е било, когато Нанталас неволно отприщила цялата яр­ост на земята под Атлантида. Самата мисъл беше ужасяваща.

Уайлд бе способна да донесе подобно бедствие и това я без­покоеше изключително много. Колкото по-скоро метеоритът бъдеше унищожен, а с него и шансът на Групата да използва неговия деструктивен потенциал, толкова по-добре.

Мисълта за тази организация я накара да погледне към вхо­да, през който най-накрая се появи Еди. Като го видя, Нина се върна до доста по-хладния център на купоподобната тераса, кашляше от горещите изпарения.

- Приключи ли?

Съпругът ѝ кимна и каза:

- Ще ти покажа какво сътворих, като си тръгваме. Готова ли си със снимките?

- Да, но бих искала да направя няколко на храма в едър план. Искаш ли да ти помогна с експлозивите?

- Ще се оправя някак си. Върви и снимай още малко.

- Жалко е, че моите фотографии ще бъдат единственото, което ще остане от това място - мрачно заключи Нина. - Колко време имам?

- Трябва да намеря слабите места на камъка, така че... може би петнайсет минути.

- Добре. - С готов за употреба фотоапарат, Уайлд отиде в храма, а Еди подготви последните три бомби.

* * *

Видяха вулкана от въздуха, той се открояваше от десетки километри, стълб от пара се издигаше нависоко от кратера му и играеше ролята на пътеводител.

Летателният апарат се движеше над пустинята, право към този импровизиран маяк. Беше хеликоптер „Агуста Уестланд AW101“, който представляваше цивилната версия на военния „Мерлин“. Трюмът на този екземпляр беше снабден със седал­ки, всичките бяха заети.

Александър Стайкс, който се беше разположил точно зад пи­лота, предпочиташе двайсет и четирите места да бяха заети от наемници под негово командване, отколкото с оцелелите члено­ве на Групата, които бяха решили, че искат да видят откриване­то на метеорита лично. Предния ден бяха кацнали в етиопската столица и прекараха времето си в най-луксозния хотел на Адис Абеба, докато чакаха резултатите от претърсването на района. Ирония на съдбата беше, че една от най-бедните страни на све­та бе посетена инкогнито от малка група от хора, чието лично богатство надвишаваше това на цяла една държава.

Стайкс се обърна към Уордън:

- Ще сме там до няколко минути.

- Сигурен ли си, че това е мястото? - попита председателят на Групата.

- Не на сто процента, но предвид обстоятелствата, ми се струва доста удачно. Един вулкан би се вписал чудесно в ду­мите на Нанталас за ковачницата на Хефест. - Мееркригер го погледна накриво. - Ползите от класическото образование - до­бави Александър в отговор на физиономията на стареца. - А и преди няколко часа нашият разузнавателен дрон е забелязал, че някакво превозно средство се е насочило към него; все още е там.

- Уайлд и Чейс? - попита Уордън.

- Че кой друг? - изпревари Стайкс София.

Бившият офицер кимна.

- Като се има предвид, че няма абсолютно нищо в тази част на пустинята, което да представлява интерес за човек или звяр, те са единствените хора, които биха дошли тук.

- Не сме сигурни, че въобще са в страната - обади се Викто­рия Бранигън, която стоеше зад Мееркригер.

- Също така не сме сигурни, че не са. Чейс е доказвал много пъти, че може да се разхожда из целия свят незабелязано.

- Браво на него - провикна се Лари. Бащата на Еди беше седнал в дъното на трюма. Мъжът до него бе получил заповеди от Стайкс, ако пленникът създава проблеми, да го усмирява и той го стори, като заби силно лакът в корема на стария Чейс. Възрастният мъж се сви от болка и се опита да си поеме въздух.

- Знаем, че са напуснали Швейцария - продължи Алексан­дър, без да обръща внимание на прекъсването - и са се върнали в САЩ, така че е доста вероятно да са тук сега. Уайлд очевидно има някакво заложено в нея предчувствие, което ѝ показва по­соката. Освен това са силно мотивирани да открият метеорита преди нас.

- Моли се да не успеят - каза Уордън и в гласа му се усеща­ше заплаха.

Стайкс потисна смеха си и се обърна, за да погледне навън през предния прозорец. Вулканът бързо нарастваше. Студените му очи обходиха мястото, опитваха се да намерят някаква следа в близост до голата скала...

- Ей там - каза той. - Ето ги ей там! - показа на пилота какво е видял и онзи насочи хеликоптера в тази посока.

Уордън се наведе напред, за да погледне. Долу се отличава­ше малко цветно петно: някакво превозно средство.

- Приземи се възможно най-близо до него - заповяда инвес­титорът на пилота, след което се обърна към Александър: - Ще можеш ли да го откриеш?

- Проследяването е една от специалностите ми - самодоволно му отвърна англичанинът.

Пилотът насочи хеликоптера към малкото плато; снижава­нето на машината вдигна буря от прах и пясък, която връхлетя джипа. Мъжът успя да приземи летателния апарат само с леко раздрусване.

- Така - обърна се Стайкс към членовете на Групата, - смя­там, че ще е най-добре всички вие да останете тук, докато аз и хората ми открием Уайлд, Чейс и метеорита. Налага се...

- Няма да дремем и да се печем в това нещо - твърдо заяви Уордън. Пилотът скоро щеше да изгаси двигателите, а съответ­но и климатичната система, и температурата във вътрешността на летателния апарат бързо щеше да стане непоносима. - Искам да съм там, когато откриете камъка.

- Както и ние - казаха братята Бул едновременно. Други­те също бяха съгласни, дори и възстарият Рудолф Мееркригер, който не изглеждаше никак обезпокоен, че трябва да се справя с неравния терен.

- Както желаете - съгласи се Стайкс. - В такъв случай, моля, последвайте ме... - Уордън вдигна куфара със стату­етките, а наемникът отиде при своите осмина подчинени в дъното на хеликоптера. - Всички се подгответе и тръгвайте. Помнете, доктор Уайлд ни трябва жива. Всеки друг, който се озове на пътя ви, е ваш. Освен Чейс. Той е за мен. - Алек­сандър мина покрай няколко парашута на стената и натисна един бутон. Широка рампа се спусна към земята. - Хайде, да действаме.

Първи по нея заслиза той, последваха го членовете на Групата - изглеждаха нелепо насред дивата природа, въпреки чис­то новите си туристически дрехи - последна беше София. На­емниците извадиха иззад редовете със седалки големи сакове, в които бяха оръжията им и друго оборудване, и тръгнаха след своя водач, двама от тях бутаха Лари помежду си.

С изваден пистолет Александър провери ленд роувъра и ус­танови, че е празен, след което огледа стръмния и пуст пейзаж. Не се виждаше жива душа наоколо.

Забеляза малка вдлъбнатина в камъните, които покриваха земята. Ако беше само една, нямаше да означава нищо, но до тази имаше още една и още една, и...

Следите от стъпки тръгваха от джипа и водеха към вулкана. Бяха два типа - едните малки, а другите по-големи.

София видя победоносната усмивка на Стайкс.

- Намери ли ги?

- Да - отвърна ѝ той и се провикна: - Оттук!

Тръгнаха нагоре по склона, Александър предвождаше глут­ницата като някаква хрътка.

* * *

Еди намери две обещаващи пролуки в метеорита, в които да сложи експлозивите си, и сега внимателно го обикаляше в тър­сене на трета. Ако бомбите удареха камъка по слабите му мес­та, комбинираната сила на взривовете им имаше шанс да изгори отцепилите се парчета.

Вероятността това да се случи беше доста малка. Затова трябваше да влезе в сила план Б, макар че и той имаше сериозен недостатък, за който Чейс можеше да се сети само като поглед­неше нагоре. Евентуалните похитители можеха да се спуснат с въжета през кратера. Като се имаха предвид ресурсите на Групата, ако намереха това място, бързо щяха да се сетят за тази опция.

Еди сериозно беше започнал да се притеснява, че при хората от тази организация не съществува понятието „ако“. Вече бяха пресметнали приблизителното местонахождение на метеорита на база данните, които получиха от Япония и Швейцария, а са­молетът, който видяха по-рано днес с Нина, определено беше техен разузнавач. Да се открие Храмът на боговете, беше въп­рос на пари, оборудване и човешка сила, а Групата разполагаше в изобилие и с трите.

Чейс разкара мрачните мисли, когато забеляза широка пук­натина в камъка, достатъчно дълбока, че да вкара цялата си ръка в нея. Трябваше да свърши работа.

Щеше да му отнеме няколко минути, за да монтира детонато­рите и да постави експлозивите. Хвърли поглед към издигащия се храм, помещението се освети от светкавицата на фотоапара­та на Нина, която снимаше на второто ниво.

- Трябваше да се сетя, че тя ще се запилее - изръмжа Чейс, преди да се провикне: - Хей! Ще съм готов след две минути. - Идвай тук!

Нина го чу и неохотно му махна с ръка в знак на съгласие. Имаше още толкова много за гледане - не само статуите пред­ставляваха такъв интерес за нея, но и стените, които бяха из­пълнени с атлантски текстове: разкази на строителите за тяхното пътешествие през Африка и как са успели да построят храма въпреки екстремните условия.

Никой нямаше да има възможността да научи тяхната ис­тория. Храмът се намираше във взривния обхват от петдесет метра, за който Олдърли беше споменал, така че като вдигнеха във въздуха метеорита, разлетелите се отломки щяха да смажат статуите и да унищожат древните записи зад тях. Уайлд щеше да е единственият човек на планетата, виждал отблизо тези скрити чудеса на изчезналата цивилизация.

Жената знаеше, че подобна жертва трябва да се направи. Щракна още една последна снимка на статуя, която смяташе, че е на Евпраксия, богинята на благополучието, и се насочи към тясното стълбище.

Нина се върна на терасата и видя, че Еди е легнал отгоре на метеорита и се опитва да заложи експлозива колкото се може по-навътре в него. Тя вдигна фотоапарата си отново нагоре към храма, искаше да направи възможно най-много снимки, като из­ползваше светлината, идваща от кратера...

Някакъв звук привлече вниманието ѝ. Тихо тътрене, все едно някой стъпваше по чакъл.

Приближи се до входа на тунела. Не се виждаше нищо дру­го освен мрак. Заслуша се за няколко секунди, но звукът не се повтори. Помисли си, че се е заблудила, че е бил само вятърът, който размества камъчетата по земята, обърна се, за да продъл­жи със снимките...

Изхрущяване.

Същият звук, само че по-силен и по-наблизо.

Бързо се завъртя... и видя Стайкс да се появява от тунела, пистолетът му беше насочен в нея. Зад него изникнаха още лица, всяко едно от тях еднакво неприятно за нея: София, Уордън, другите членове на Групата. С тях беше и Дари, мъ­жът бе на мушката на намръщен наемник в пустинно бойно облекло.

- Доктор Уайлд! - започна Александър със злобно задовол­ство. - Не можем да продължаваме да се срещаме така.

- Еди! - изкрещя Нина. - Те са тук, намериха ни! Задей­ствай...

София връхлетя покрай Стайкс и стовари облечения си в ръкавица юмрук в челюстта на Уайлд. Ударът повали червенокоската на колене. Тя изплю кървава храчка и стрелна единия си крак в корема на аристократката, в опит за ответен удар, но Блекууд просто се отмести назад и я срита силно в гърдите. Американката се сви, болката беше неописуема.

- Какво ти има, Нина? - изръмжа София и стовари нов рит­ник в корема ѝ. - Еди не продължава ли... - трети ритник - ...да те тренира? - Срита я отново и я остави да се гърчи на пода и да се опитва да си поеме въздух.

- Стига толкова! - намеси се Уордън. - Трябва ни жива!

С видимо нежелание София се отдръпна. Без да обръща внимание на стенанията на Нина, Стайкс разгледа терасата във форма на купа.

- Чейс! - провикна се бившият офицер, гласът му заеча в помещението. - Покажи се или ще убия баща ти! - Наемникът избута Лари напред и опря грубо пистолета си в гърба му.

Една глава се показа от върха на метеорита.

- Пусни ги, Стайкс! - провикна се Еди. - Тоя камък е цели­ят в експлозиви - ако не ни убиеш ти, аз ще го сторя и всичко приключва тук и сега.

Разрази се паника сред членовете на Групата, някои от тях забутаха наемниците в опит да се скрият в тунела, но Алексан­дър не помръдваше.

- Блъфираш. Няма да оставиш жена ти да умре, още повече от твоята собствена ръка. Нито пък баща ти.

- Кажи, Еди - започна София, - какво смяташ да правиш? - Тя ритна отново Нина и изтръгна нов стон от нея.

- Остави я на мира! - изкрещя Чейс.

- Или какво? Ще ни вдигнеш във въздуха ли? Съмнявам се. Познавам те доста добре.

- Губим ценно време - намеси се Уордън раздразнен. - Гос­подин Чейс, ще позволя на господин Стайкс да изпълни закана­та си, ако не се предадете. Сторите ли го... ще оставя баща ви жив.

- Моля? - сопна се Стайкс.

- Какво могат да ни направят? Имаме метеорита и доктор Уайлд. Както каза, той не би си позволил да застраши живота ѝ. - Председателят на Групата се обърна към Еди: - Какво ще кажете, господин Чейс? Това е шансът ни да приключим всичко без кръв и насилие.

За ужас на Нина, съпругът ѝ вдигна ръце, спусна се по покри­тия със сяра камък, скочи на пода и излезе от кръга от статуи.

- Еди! - провикна се тя. - Не можеш да ги оставиш... - Думи­те ѝ бяха секнати от нов ритник от ботуша на София.

- Тя е права - съумя да се намеси Лари, въпреки страха, който изпитваше от опряното в гърба му оръжие. - Не можеш просто да се предадеш, Едуард!

Чейс не каза нищо, спря на три метра от Стайкс и Уордън. Американецът кимна.

- Браво. Постъпвате правилно.

- Да, знам - отвърна англичанинът. - Онова нещо, което каза: да приключим всичко без кръв и насилие?

- Да?

Еди се ухили.

- Не е по моята част.

Преди някой от присъстващите да успее да реагира, мъжът натисна бутона за детониране.

34

Оглушителна експлозия разтърси терасата. За голяма из­ненада, тя не дойде от метеорита.

Еди беше настроил дистанционното така, че да взриви само една от бомбите: тази, която бе поставил в преддверието на храма. Трусът разклати огромната греда, която беше надвис­нала над каменните врати...

Чукът падна.

Големият каменен блок се насочи към пода... и превърна няколко наемници и някои от членовете на Групата, които от страх се бяха прикрили там, в кървава пихтия.

Касапницата не приключи с това. Земетресението, което па­дането на чука предизвика, срути тавана на тунела. Отломките затрупаха още хора...

Храмът също се разтресе.

Цялото му първо ниво се разцепи и пропадна, наоколо за­валяха статуи. Хората, които се намираха най-близо до входа на тунела, не можеха да сторят нищо друго, освен да пищят, докато отломките ги мачкаха, както ботуш гази мравки. Цялата тераса се тресеше, от ръба ѝ се откъсна огромно клиновидно парче и полетя надолу към езерото от лава.

Земята подскочи под краката на онези, които се намираха по- надалеч, и ги събори на пода. Еди тупна тежко на една страна и сложи ръце на главата си, за да я предпази от падащите камъни.

Тътенът започна да заглъхва, а облакът с прах бавно се раз­несе и разкри последните оцелели. Те не бяха много. От всич­ките двайсет и четирима пътници на хеликоптера бяха останали живи едва десет, останалите бяха затрупани под тонове натро­шена скала.

Стайкс се изправи болезнено и разтърка очи. София се беше проснала върху Нина, а Лари и охранителят му бяха свити наб­лизо. Уордън седна, стенейки. На няколко метра от него Ру- долф Мееркригер се държеше за окървавената глава. Послед­ният член на групата, останал жив, беше Виктория Бранигън, зад нея се намираха останките на братята Бул, които частично се подаваха от премазалата ги каменна плоча, близнаците отно­во бяха заедно - както в живота, така и в смъртта. Още трима наемници се размърдаха. Всички останали бяха мъртви.

С изключение на един.

Стайкс настръхна. Чейс...

Натъртеният Еди осъзна, че е изгубил дистанционното. Къде ли беше? Ей там - на около два метра от него. Запълзя напред... звънът в ушите му намаля достатъчно и мъжът чу размърдване наблизо.

Приближаващи стъпки...

Извади пистолета си... но Стайкс го изрита от ръката му. Чейс изкрещя от болка. Водачът на наемниците нанесе нов рит­ник в гърдите му.

- Трябваше да те застрелям в Афганистан, когато имах тази възможност! - изръмжа Александър и замахна с крак към гла­вата на...

Еди реагира на мига, с едната си ръка пое цялата сила на уда­ра на наемника, а с другата обви глезена му. Въпреки болката, която го заля, съумя да извие крайника на противника си и онзи изгуби равновесие. Препъна се и падна на едно коляно. Изкре­щя... писъкът му бързо се превърна в грачене, когато Чейс сто­вари лакътя си в корема му.

- Да ти го начукам, гаден сутеньор такъв!

Йоркширецът се освободи и нанесе ритник в главата на Стайкс, звукът от удара беше задоволителен. Подготви се за нова атака, смяташе да натика челюстта на бившия военен в черепа му...

Някой стреля по тях, куршумът се заби в каменния под по­между им. Чейс замръзна, като видя, че София крачи към него, с димящ пистолет в ръка. Жената въздъхна:

- „Да ти го начукам, гаден сутеньор такъв“? Виж, Еди, ка­чеството на твоите bons mots⁷³¹ Продължава да се влошава. Жал­ко е, че образованието на Нина не ти е повлияло по-добре.

Стайкс я погледна ядосан.

- Защо просто не го застреля?

На устните на София се появи лека подигравателна усмивка.

- Струва ми се, че нямаше да си особено доволен куршуми­те да минат първо през теб, скъпи. Ставай, Еди. - Блекууд му направи знак с пистолета да се изправи, след което се обърна към входа. Тунелът беше затрупан, тонове камък бяха запуши­ли прохода. - Трябваше да взривиш метеорита. В крайна сметка разполагаме с него, с Нина и с баща ти. Както и с теб.

- Аха - отвърна Чейс, - но не са много нещата, които мо­жете да направите с камъка, нали? Изходът за навън е отрязан, а така като гледам, не сте дошли с багер да си направите друг.

- Винаги има изход, ако търсиш такъв. - София погледна нагоре към кръга небе.

Уордън се заклатушка към тях.

- Какво направи? - разкрещя се на Еди. - Ти си психопат! Заради теб сме в капан тук!

- Стига бе, сериозно ли - саркастично му отвърна Чейс. - Надявам се да си носите пакетирана храна.

Стайкс стана на крака, излая няколко заповеди към подчи­нените си (които бяха останали живи) да се занимаят с Нина и Лари и взе пистолета си от София. Вътрешно кипеше. За един дълъг миг се зачуди дали да не гръмне Еди, но после посочи към другите си пленници.

- Отивай при тях - нареди на сънародника си.

Мееркригер и Бранигън, видимо разтревожени, се присъе­диниха към Уордън.

- Какво ще правим? - попита австралийката. - Чейс е прав - не можем да разчистим този камънак.

- Възможно е да не се наложи да го правим - намеси се Стайкс, мъжът беше проследил погледа на София; жената се бе вторачила в отвора на кратера, високо над главите им. - Няма да е леко катерене, но мисля, че е възможно да стигнем до върха на вулкана.

Мееркригер въобще не беше радостен от предложението.

- На осемдесет и една години съм! Как очакваш да се изкатеря до там?

- Не бих се притеснявал как ще излезем от тук - отвърна Стайкс, самочувствието му се беше завърнало. - В хеликоптера има въжета.

- Как смяташ да се добереш до тях? - попита Нина и посо­чи към храма. Пропадналият първи етаж беше повлякъл след себе си голяма част от стълбите и така правеше структурата невъзможна за изкачване. Обърна се към Уордън: - Приемете го, загубени сте. Почти всички членове на вашата организация са мъртви и макар да разполагате с безценния си небесен камък, не можете да направите нищо с него.

- Групата ще продължи да съществува, въпреки някои за­губи - отвърна Уордън разгневен. Изведнъж изражението му се промени, стана по-пресметливо. Погледна към метеорита, после към Нина. На лицето му се появи вледеняваща усмив­ка. - Ние наистина не можем да направим нищо с камъка, но ти можеш.

- Какво имаш предвид? - попита Бранигън.

Инвеститорът отиде при отломките, разпилени около входа, и затърси нещо. Най-накрая го намери - куфара, който беше из­пуснал. Върна се при оцелелите и го отвори, в него се намираха трите статуетки.

- Съединете ги - нареди на Нина.

Жената поклати глава.

- Върви на майната си.

- Стайкс?

Александър натика пистолета си в главата на Еди.

- Мислех, че упражнението вече ти е ясно, Нина.

- Какво точно целите да постигнете с това? - язвително по­пита жената. - Не ми трябват фигурите, за да ви намеря камъка. Той е ей там.

- Забравяте истинската цел на статуетките - обясни ѝ Уор­дън. - Помните ли как ги е наричала Нанталас? Ключовете на силата? Имате способността да използвате тази сила и да пре­местите метеорита в храма, за да можем ние да се изкатерим по него!

Дори с пистолет, опрян в гърба му, Лари не можеше да се въздържи да изрази удивлението си:

- Та той е с размерите на кит! Как очаквате някой да успее дори да го помръдне?

- Левитацията на малки статуетки е едно нещо - намеси се Еди, - но това...? Я стига, тя да не е Йода!

Уордън изсумтя презрително.

- Вие просто доказвате, че накрая Групата ще спечели. Ако сметнете, че нещо е невъзможно, дори преди да сте опитали да го направите, значи, вече сте се провалили.

- Ние решаваме какво е възможно - каза Бранигън. - И то става реалност.

- В този случай знаем, че е постижимо. Атлантският текст разказва как Нанталас е левитирала небесния камък. Ако тя е можела, значи, можете и вие, доктор Уайлд. - Инвеститорът бутна куфара към нея. - Вземете статуетките.

- Внимавай с тях - намеси се Стайкс и натисна дулото на пистолета си в бузата на Еди. - Не искаш да изпуснеш някоя от тях и да ме стреснеш, нали? Това може да доведе до много неприятни последици за съпруга ти.

- Не го прави, Нина - предупреди я Чейс. - Ако се измъкнат от тук с онова ДНК...

Млъкна, когато очите на жена му срещнаха неговите. Само един поглед беше достатъчен, за да разбере на мига, че Нина има нещо наум, различно от пълната капитулация. Не знаеше какво е то, но беше предупреден да го очаква.

Никой освен Еди не забеляза нищо.

- Аз... аз нямам избор - театрално каза Уайлд, правейки се на жена, изпаднала в безизходица, и вдигна първата статуетка от куфара.

Тя засия в ръцете ѝ по-ярко от всеки друг път. Явно вул­канът беше пресечна точка на изключително силни енергийни линии. Втората фигура бе поставена рамо до рамо с другарката си. Странната надиплена синя светлина се усили още повече, един лъч се стрелна към последната статуетка.

Всички я наблюдаваха внимателно, когато хвана с една ръка сглобката и посегна с другата за последната й част. Както в небостъргача на Такаши и в хотел „Блауспер“, Нина отново изпита електрическо гъделичкане, което премина през цялото ѝ тяло.

- Съединете ги - заповяда Уордън. - Направете го!

Уайлд погледна Еди... след което завърши триптиха.

Този път въздействието на камъка върху нея беше много по-мощно, но и, защото бе подготвена, по-малко шокиращо. Нина вече беше сигурна, че той наистина е източникът на всичко живо на Земята; налегна я усещането, че се е прибрала у дома. Целият живот се беше зародил от метеорита и дори след мили­они години, продължаваше да е свързан с него чрез мистериоз­ните енергийни сили на планетата. Можеше да почувства без­бройните му наследници дори и в центъра на пустата етиопска пустиня. Нямаше нито едно ъгълче на Земята, което да не беше достигнато от първичното ДНК.

Уайлд се съсредоточи още повече върху статуетките. Ако искаше нейният безумен план да успее, трябваше да се научи да контролира силата, която преминаваше през тях.

Доста бързо при това. През вихрушка от неземни усещания гласът на Уордън достигна до нея:

- Занесете ги при метеорита. Веднага!

Нина отвори очи. Фигурите не левитираха; ръцете ѝ стиска­ха здраво основите им. Жената чувстваше невероятен натиск, статуетките се опитваха да полетят. Тръгна към метеорита, всички я наблюдаваха с притаен дъх и очакваха да видят какво ще се случи.

С две изключения. София се възползва от момента, за да вдигне падналото оръжие на Еди... а самият Еди гледаше вни­мателно Нина и чакаше знак от нейна страна кога да действа.

Нямаше идея какъв може да бъде той.

Уайлд застана пред метеорита. Сиянието от фигурите беше станало почти ослепително, въздухът се бе наелектризирал, все едно гигантската скала жужеше в очакване на отдавна изгубе­ните си отломки. Жената погледна назад. Лицата на членовете на Групата бяха изкривени в алчни гримаси.

- Направете го! - заповяда ѝ Уордън отново, но тя нямаше нужда от припиране, пое си дълбоко въздух... и опря трите ста­туетки в небесния камък.

За момент нищо не се случи.

Там, където фигурите докоснаха метеорита, скалата изсъска, покритието от сяра и пепел се свлече, все едно обляно с кисе­лина, слоевете мръсотия, трупани с хилядолетия, се отлюспиха. Пурпурният камък се показа отдолу... и също засия.

Изведнъж цялата тераса се разтресе, хората на нея се опит­ваха да останат на крака. Нина прикри очите си от виелицата надигнал се от метеорита мръсен прах и от неземната светлина, която той излъчваше; тя ставаше все по-ярка и по-ярка. Зрите­лите се отдръпнаха назад.

Бавно, невъзможно, камъкът се заиздига.

Пукаше и скърцаше, докато го правеше. Малки парченца се отчупиха от него, за няколко секунди запазиха сиянието си, преди земната енергия, с която бяха заредени, да ги напусне, и издрънчаха на каменния под.

Нина усети силата, която преминаваше по цялото ѝ тяло - и някак си разбра, инстинктивно усети, че може да я канализира и да я насочва. Накара огромната скала да се раздвижи... и тя започна да се отдалечава лениво от центъра на кръга със ста­туи. Жената отново ѝ въздейства и тя забави ход с тромавата реакция на товарен влак; увисна на половин метър от терасата.

Уордън пристъпи напред, краката му хрущяха под натрупа­ния трошляк и мръсотия и вдигна ръка към метеорита, но не го докосна, сякаш се страхуваше, че по този начин гравитацията ще прекрати неговата левитация.

- Имаме го - благоговееше той. - Имаме всичко. Земната енергия, първото ДНК... можем да го направим. Можем да из­пълним плана.

Бранигън и Мееркригер също бяха завладени от нараства­щото му вълнение.

- Край на конфликтите - каза австралийката и се доближи до светещия камък. - Край на пилеенето. Контрол над всеки един човек на планетата.

- Пълен контрол - добави медийният барон. Той направи знак на Нина да приземи метеорита; камъкът реагира на нейна­та мисловна команда и легна на терасата, от която се разнесоха тревожни стенания заради тежестта му. Жената отстъпи назад и прекъсна контакта, като отдели една от статуетките, но го­лямата скала продължи да сияе. Явно колкото по-голям беше обектът, толкова по-дълго време задържаше своя заряд от зем­на енергия. - Това е невероятно.

Уордън вече кроеше планове.

- Веднъж да излезем от тук, ще доведем още хора и ще про­бием тунели през вулкана. Ще нарежем метеорита и ще извле­чем ДНК-то. Колкото по-скоро го сторим, толкова по-бързо можем да създадем нашия вирус. - Председателят се обърна към двамата си колеги, поне веднъж аристократичната му смръщеност беше заместена от еуфория. - Това е той! Това е нашият момент. Имаме възможността да променим света... да проме­ним човечеството! Всичко, което ще се случи от сега нататък, ще е по наш образ и подобие.

- Не по ваш - прекъсна го София неочаквано, гласът ѝ дойде зад гърба му. - А по наш.

Членовете на Групата се завъртяха към нея... и бяха покосени, когато тя откри стрелба с пистолета на Еди. Мееркригер получи два куршума в гърдите, сгърчи се в агония, преди да се строполи мъртъв на пода. Бранигън беше пронизана от двойка изстрели и също се свлече. Уордън бе уцелен в рамото и колабира с гневен писък.

Инвеститорът вдигна треперещата си ръка към наемниците в помещението, които не помръдваха.

- Какво правите? - задъха се той. - Убийте я... убийте я! Помогнете ми!

Стайкс се присъедини към София, самодоволната му усмив­ка беше станала още по-широка.

- Опасявам се, че всички са лоялни на мен, не на теб.

- Тези хора още работят за Групата - добави Блекууд. - Само че за новата Група. - Жената хвана Александър за ръката.

- Между другото, благодаря ти, че ми осигури пълен достъп до ресурсите на организацията си - каза Стайкс. - Не се трево­жи, ще ги използваме добре.

В своето отчаяние Уордън потърси помощ от пленниците.

- Направете нещо! Моля ви!

Нина сви рамене.

- Какво да ви кажа? Предупредих ви да не им се доверявате.

Еди кимна.

- Знаех, че това ще се случи, от самото начало.

София насочи пистолета си към инвеститора.

- Не, моля те! - замоли ѝ се той. - Аз...

Последва един-единствен изстрел, който го уцели в челото и пръсна черепа му с ужасяващ звук, когато куршумът се удари в каменния под отдолу. На Нина ѝ се повдигна и извърна поглед от неприятната гледка. Лари обаче не успя да удържи отвраще­нието си и повърна.

- Така - започна Стайкс доволен, - нещата се нареждат, ос­тана само едно нещо, с което да се разправим. - Вдигна писто­лета си и го насочи в Еди.

- Задръж за минутка, скъпи - прекъсна го София. - В Швей­цария се разбрахме, че аз ще го убия, помниш ли? А и работата е с предимство пред удоволствието - не забравяй, че Нина трябва да премести метеорита, за да можем да се измъкнем от тук.

Александър се намръщи и неохотно свали оръжието си.

- Добре - съгласи се той и се обърна към наемниците си: - Наблюдавайте Чейс и баща му. Доктор Уайлд, би ли била така добра да продължиш?

Нина се върна при метеорита. Огромният камък започна да жужи отново, когато жената приближи статуетките до него, въздухът наоколо се наелектризира. Тя се обърна към публика­та си: охранителите бяха смаяни, София и Стайкс наблюдаваха алчно също като наскоро споминалите се членове на Групата, Лари все още не можеше да се отърси от шока на жестокото убийство отпреди малко...

Съпругът ѝ ѝ даде безмълвен сигнал.

Бъди готова.

Нина кимна едва в отговор, след което се обърна към камъ­ка. Бавно, внимателно тя съедини отново статуетките.

Полетът на съзнанието ѝ беше вече нещо познато, дори ус­покоително. Уайлд принадлежеше тук, силата беше част от нея. Винаги бе била, просто чакаше момента, в който щеше да бъде отключена. Можеше да усети потока земна енергия около нея, невъобразимия порой, който постоянно циркулираше от­въд границите на петте човешки сетива.

Нина беше в състояние да го изпита. И да го насочи.

Контролът не беше част от плана ѝ: щеше да ѝ отнеме пре­калено много време и усилия дори само да насочи тази сила според своите желания. Точно сега нямаше нужда от контрол. Опитваше се да постигне антипода му. Позволи още енергия да потече в метеорита, искаше да го зареди колкото се може повече.

И повече. И повече.

Великият камък се разклати и простена отново, когато по по­върхността му премина блестяща светлина. Бавно се надигна, от него се отделиха малки фрагменти, които лениво полетяха из помещението, докато зарядът им не се изчерпа и не паднаха на пода.

- Добре - каза София, беше се ококорила. - Добре! Сега го премести в храма.

Нина се подчини и продължи да насочва още земна енер­гия в скалата. Статуетките в ръцете ѝ засияха по-ярко, сенките на древните богове заиграха по стената, когато тя я приближи до атлантския храм. София тръгна след Уайлд, Стайкс направи знак на наемниците си да я последват заедно с пленниците им. Англичанката огледа разрушеното първо ниво.

- Дай вляво - заповяда на Нина и ѝ посочи накъде. - Остави го там, с върха към ръба на тази тераса. Така ще можем да стиг­нем до стълбите...

Блекууд замлъкна и потръпна, когато една светкавица се стрелна от метеорита и се вряза в храма, няколко етажа по-нагоре. Една статуя експлодира и отломките ѝ се посипаха върху хората долу.

- Какво става? - попита Стайкс.

- Не знам! - частично излъга Нина. Продължаваше да кана­лизира още и още енергия в камъка, но наистина не знаеше в какво ще се изрази това.

От метеорита заизлизаха искри. Още един, по-силен гръм се стрелна към канала на вулкана и излезе през кратера му. Чейс усети около себе си увеличаващо се статично електричество, косъмчетата на ръцете му настръхнаха. Лари го погледна тре­вожно.

- Дръж се - промълви му Еди.

- Какво беше това? - изкрещя Стайкс. Хвърли поглед на два­мата Чейс и осъзна, че се готви някаква конспирация. - Спри! - заповяда на Нина. - Остави това чудо долу!

- Почти го намести - възпротиви се София. Метеоритът беше толкова близо до терасата, че човек можеше да прескочи от камъка на нея. Светкавици се разнесоха от скалата и откър­тиха каменни отломки, които се посипаха по земята.

- Остави го! - Александър насочи пистолета си в сърцето на Еди. - Доктор Уайлд, свали метеорита на пода и се отдалечи от него веднага или ще убия и двамата!

Нина затвори очи...

И накара цялата сила на Земята да се влее в метеорита.

Последва нова светкавица, много по-ярка от предишните...

Някаква сила я хвърли назад, все едно беше загребана от ги­гантска длан, пясък и прах защипаха по кожата ѝ, от светещия камък изригнаха енергийни вълни. Статуетките отлетяха от ръ­цете ѝ и се понесоха като в безтегловност из въздуха.

Невъобразим грохот разклати терасата... както и целия вул­кан. Още статуи се катурнаха от горните нива на храма и се строшиха в скалистия под. Вулканични отломки валяха от кана­ла, откъснати от трусовете.

Тресенето събори всички на земята. Еди първи се опомни. Видя Нина, намираше се близо до София, и тъкмо щеше да ѝ викне да вземе пистолета на другата жена, когато забеляза ме­теорита и замръзна шокиран.

Масивната скала не просто висеше във въздуха. Сиянието ѝ беше станало много силно, почти болезнено. Тя се издигаше нагоре в канала, като увеличаваше скоростта си. Точно това се беше случило в Атлантида преди хилядолетия, осъзна Чейс: то­гава небесният камък е бил презареден със земна енергия и така е полетял в небесата...

За да се приземи някъде другаде. Където следващите задни­ци с амбиции за завладяване на света могат да го открият.

Освен ако...

Еди се изправи и побягна... не към Нина, а към дистанционното за експлозивите.

Стайкс седна... и осъзна, че единият от противниците му е изчезнал. Завъртя се бързо, за да огледа помещението, и видя, че Еди бяга по протежението на терасата. Взе пистолета си от пода. Изръмжа и го насочи към целта си.

Чейс намери дистанционното сред разпръснатите отломки. Хвърли се челно към него, когато първият изстрел на Алексан­дър мина наблизо. Без да обръща внимание на болката от при­земяването, премести превключвателя в позиция „Full“.

Стайкс стана на крака и отново се прицели. Мишената му се беше проснала на пода и нямаше къде да ходи...

Еди махна предпазващото капаче... и стовари палеца си вър­ху червения бутон под него.

За един удар на сърцето нищо не се случи...

После метеоритът се взриви.

35

Трите експлозива, които Еди беше заложил в небесния камък, разкъсаха сърцето на огромната скала и запратиха безброй летящи парчета из помещението. Всяко едно от тях продъл­жаваше да свети и да се носи из въздуха благодарение на невиди­мите земни енергийни сили... Най-малките от тях почти веднага изтощаваха заряда си и падаха като вихрушка. Повечето се сипеха в канала на вулкана и биваха погълнати от врящата магма долу, но други се стоварваха върху терасата и хората на нея.

Еди изрева, когато един камък отскочи от главата, му и вдиг­на поглед, за да види откъде беше дошъл.

- Мамка му - изруга.

Над него се виеше облак от светещи частици, най-малката беше с размерите на топка за голф. Още мълнии се разнесоха от тях и се врязаха в стените на канала на вулкана. Неземните светлини бързо изгасваха и мракът заявяваше претенциите си към помещението, когато по-големите отломки изчерпваха за­рядите си... и бяха привлечени от гравитацията.

Едно парче от метеорита с размерите на топка за тенис падна тежко до Еди. Друго, малко по-голямо от първото, се присъеди­ни към него миг по-късно.

Тежък дъжд щеше да вали.

Опасността беше както долу, така и горе. Земята се разтресе. От долната част на канала на вулкана се разнесе гръм, един звяр се разбуждаше от дрямката си.

Езерото от лава започна да ври, предизвикано от неочаквано­то освобождаване на земна енергия. Вулканът щеше да изригне. Точно както Нанталас беше предизвикала природно бедствие в Атлантида, така и Уайлд стори същото.

- Нина! Татко! - развика се Еди и се изправи. - Прикрийте се! - Мъжът побягна към храма...

Стайкс излезе от вцепенението и вдигна пистолета си.

Чейс се скри зад статуята на Посейдон и избегна изстрела на наемника.

- Ставайте! - изкрещя Александър на хората си. Още отлом­ки се посипаха наоколо, някои бяха големи колкото футболни топки.

Уайлд чу вика на Еди и се опита да се изправи, но за кратко беше хипнотизирана от астероидното поле, което висеше над главата ѝ. Бързо излезе от унеса, когато някой изпищя от болка. Лари лежеше на пода и държеше едната си ръка върху главата, там, където го беше ударил паднал камък.

Друга, доста по-голяма буца, се намираше точно над него, сиянието ѝ бързо чезнеше...

Нина се спусна към свекър си и го хвана за ръцете.

- Лари, размърдай се! - нареди му жената и се опита да го извлече от опасната зона.

Странната светлина изгасна. Камъкът полетя надолу...

Уайлд задърпа по-силно, ходилата ѝ търсеха опора в пода... отломката падна точно на мястото, където мъжът се намираше само преди миг.