Храмът на боговете

Стрелбата не секваше дори и за секунда. Едно парче от ска­лата, голямо колкото човешка глава, се отчупи от нея и се сто­вари между Еди и Нина.

- Боже Господи! - изрева жената, но това не беше всичко - с периферното си зрение забеляза раздвижване на върха на хре­бета.

Войниците от базата ги бяха намерили.

- Еди! - Уайлд легна на земята, когато върху тях се посипа­ха изстрели и от посоката на охранителите. Още мъже изкачиха хълма.

Както изглеждаше, заповедите им бяха да убият нарушите­лите. Чейс погледна жена си за последно... хвана я за ръката... хеликоптерът надвисна отгоре им...

Изведнъж стрелбата секна.

Хеликоптерът летя за кратко над тях, след което промени курса си и се отдалечи. Нина присви очи в опит да види вой­ниците - те също се оттегляха, един от тях беше сложил ръка на главата си, навярно получаваше съобщение в слушалката в ухото си... и не можеше да повярва на чутото. Стрелна с поглед двойката, свали оръжието си и последва останалите.

Еди изтупа пясъка от лицето си.

- Какво става, да го вземат мътните? Защо се оттеглиха? - Мъжът рискува да излезе от прикритието си и да потърси хели­коптера. Летателният апарат беше поел курс към собствената си база.

- Проблем ли имаш с това? - попита го Нина. - Защото аз нямам.

- Аз също, но защо просто се изчезнаха? - Еди погледна към хребета, смяташе, че ще види войниците да чакат нови запо­веди, но те просто се бяха изгубили от поглед. - Не мърдай от тук - ще отида да проверя какво става?

- Не трябва ли, нали се сещаш, да се изпаряваме, докато все още можем? - провикна се зад него Нина, но той просто се направи, че не я е чул, и бързо се заизкачва към върха на хълма. Когато го достигна, падна по корем и огледа обста­новката.

Войниците наистина се бяха оттеглили, но не много надалеч. Един от тях проучваше хребета; когато забеляза Чейс, викна на колегите си, но никой от тях не стреля по него, дори не си направиха труда да вдигнат оръжията си.

- Какво става? - попита Нина, когато съпругът ѝ се завърна.

- Не знам, но каквото и да е, не ми харесва. Не искат да ни убиват, това е ясно, но няма и да ни пуснат да си ходим. Въобще не изглеждат щастливи от обстоятелствата. Някой им е наредил да отстъпят.

- Кой?

- Ще ми се да знаех. Но си мисля, че съвсем скоро ще раз­берем.

Така и стана. След няколко минути чуха звука на друг приб­лижаващ хеликоптер: не на ллек хоука, който се опита да ги убие, а на доста по-малък „Кейюз ОН-6“: разузнавач. Прелетя над ес­тественото корито и се снижи близо до изоставения танк.

Минаха още няколко минути, преди на хребета да се появи някакъв мъж.

- Доктор Уайлд! Господин Чейс!

Еди се надигна и погледна подозрително новопристигналия. Беше полковник от ВВС, държеше нещо в едната си ръка: сате­литен телефон.

- Ахъм? К’во ста’а?

- Може ли да дойда при вас?

Еди и Нина си размениха учудени погледи.

- Разбира се, защо не? - провикна се жената.

Полковникът тръгна надолу по склона, на няколко пъти замалко да се свлече, но успя да запази походката и достойнство­то си. От изписаното отвращение на лицето му ставаше ясно, че не желае да се разправя с тях, но се налагаше да го стори, за да изпълни заповедите на висшестоящите си. Протегна ръката с телефона.

- Казаха ми да ви предам това.

Нина взе апарата, все още беше объркана. Доближи го до ухото си така, че и Еди да може да чува.

- Ало?

- Доктор Уайлд, здравейте. - Гласът беше непознат баритон с американски акцент, новоанглийски.

- Кой се обажда?

- Не ме познавате... поне не още. Но мисля, че сте чували за организацията, която представлявам. Аз съм председателят на Групата.

Нина не можеше да скрие подозрението си.

- Е... какво искате?

- Желая да разговарям с вас. С двама ви, лично. Тъй като току-що спасих животите ви, се надявам, че ще проявите поне малко благодарност, като се съгласите да се срещнете с мен.

21

Вашингтон

Под гневните погледи на войниците от „Сайлънт Пийк“, Нина и Еди бяха отведени до хеликоптера, който се насо­чи североизточно от Лac Вегас към военновъздушна база „Нелис“. Там ги чакаше доста по-голям самолет от лиърджета, а именно С-37А, военната разновидност на „Гълфстрийм V“, луксозно обзаведен за превозване на ВИП персони. Съпровож­даха ги двама офицери на ВВС, които също като полковника преди тях изглеждаха недоволни, че са били натоварени с тази неприятна задача. Когато самолетът отлетя, военните седнаха в дъното на каютата и от време на време хвърляха сърдити пог­леди към двойката.

Тъй като нямаше какво да се прави, Еди се изпъна в креслото си и проспа целия полет. Нина му завиждаше за спокойствие­то. Не можеше да се отпусне като него, предстоящата среща я тревожеше. Явно слуховете за Групата бяха истина; щом имаха достатъчно власт да се намесят в работата на военните - и то толкова бързо, че да прекратят действаща операция намери-и-унищожи - то тези хора разполагаха с директен достъп до най-високите етажи на американското правителство.

Използваха тази власт, за да спасят нейния живот и този на Еди. Беше им благодарна... но се страхуваше от онова, което щяха да поискат в замяна?

Нощта вече беше завладяла Източното крайбрежие, когато самолетът им кацна. Двамата офицери ги поведоха надолу по пистата, където ги чакаше лимузина. Еди надникна в нея и видя мъж в черен костюм, който му направи знак да влезе.

- Заповядайте, господин Чейс - покани го непознатият. - Седнете. Вие също, доктор Уайлд. Влизайте, не хапя.

- Но аз да - измърмори Еди и седна на мястото срещу мъжа. Нина колебливо се намести до съпруга си.

Непознатият беше на около шейсет години, висок и с широки рамене, което говореше, че на младини може би е бил спортист. Въпреки напредналата си възраст изглеждаше силен и в отлично здраве. Сивата му коса беше зализана назад, правоъгълните му очила му придаваха строг и аристократичен вид. Устата му из­глеждаше така, все едно никога не се беше усмихвала.

- Добре дошли във Вашингтон - започна мъжът. - Радвам се да ви видя живи и в добро здраве.

- Аз щях да съм по-щастлив, ако знаех какво става - каза Еди.

- Точно това смятам да ви разкрия сега. - Непознатият натисна един бутон и каза на шофьора: - Да тръгваме. - Лиму­зината потегли, самолетът остана малко петно в затъмненото задно стъкло.

- Така - започна Нина, - първият ми въпрос е: кой сте вие?

- Казвам се Травис Уордън. Може да сте чували за мен, а може и да не сте. Зависи дали четете финансовите страници.

- Не са любимото ми четиво - призна си жената.

- Както и на много други хора. Театърът, който се разигра­ва във финансовия свят през последните няколко години, е в най-добрия случай ироничен, а в най-лошия - лицемерен. Все­ки, който си е направил труда и е отделил време да провери информацията, която е общодостъпна за всички, щеше да осъз­нае, че подемът преди икономическата криза беше неустойчив. Но... - мъжът сви рамене - ...никой не иска да вярва, че добрите времена също имат край, затова хората отказват да мислят за неизбежното. - Уордън дари спътниците си с многозначителен поглед. - Почти никой.

- Значи, вие правите подобни планове - констатира Еди.

- Така е. Под „ние“ имам предвид Групата. Нашата работа е да мислим за бъдещето. Не само за следващата година или за следващите избори. Планираме цели десетилетия напред, цели поколения.

- Това ми звучи малко самонадеяно - вметна Нина.

- Само онези, които са готови за бъдещето, заслужават мяс­то в него.

- Значи, Групата е сбирщина от банкери? - попита Нина. Еди се ухили. - Какво? - попита го съпругата му.

- Знаеш ли, че на сленга на кокни „банкери“ се ползва за чеки...

- Благодаря ти, скъпи.

Малък тик под дясното око на Уордън подсказа, че мъжът започва да губи търпение.

- Някои от членовете на Групата наистина са банкери. Но аз съм по-скоро... инвеститор. Инвестирам в бъдещето. Наливам капитал там, където е нужно, за да подсигуря дългосрочните планове на нашата организация. Не работим само тук, в Щати­те, а по целия свят. Групата е международна единица, която има една върховна цел: световен ред.

- Значи, сте нещо като Билдърбъргския клуб⁵⁰¹?

Мъжът изсумтя пренебрежително.

- Членовете на тази група само говорят. Ние действаме. - Лимузината спря за момент на изхода на летището, изчака да се вдигне бариерата, след което излезе на улицата и се насочи към далечните светлини на Вашингтон. - Желаем да прекратим човешките конфликти.

- Доста мащабен план, смея да кажа - натърти Нина предиз­викателно. - Александър Велики, Чингис Хан, Хитлер и мно­го други са имали свои собствени възгледи как да сторят това. Всеки един от тях се е провалил. Какво ви прави по-различни?

Отговорът му я шокира:

- Вие, доктор Уайлд. Вие правите нашия план по-различен. Правите го възможен.

- Нещата отново опират до онези шибани статуетки, нали? - изръмжа Еди.

Уордън не му обърна внимание, беше вторачил сините си очи в Нина.

- Борбата за ресурси е в основата на повечето конфликти в света. И в частност за енергийните. Войни се водят, разру­шават се животи, тирани се възкачват на власт, за да можем буквално да горим минерални залежи - а глобалната ни поли­тика и икономика са толкова тясно свързани с всичко това, че реално зависят от него. Правителствата не могат да си предста­вят, че нещата могат да съществуват по друг начин... но както наскорошната икономическа криза беше неизбежна, неизбежен е и предстоящият колапс на системата, ако всичко продължава така, както е тръгнало.

- Наясно съм, че има подеми и спадове - започна Нина, - но пълен колапс? Възможен ли е?

Уордън заговори с поучителен тон.

- Всички икономически модели са изградени около схваща­нето, че растежът може - и трябва - да бъде безкраен. Дори дете ще забележи слабото място на тази идея, тъй като живеем в свят с много ограничения, но хората не искат да повярват, че балонът на дълга, благодарение на който съществуват, в един момент ще се спука. Никой не желае ролята на Касандра⁵¹².

- Дори и Групата ли? - попита Еди. - Доколкото разбирам, имате доста влияние.

- Така е, но даже ние не сме толкова могъщи, че да победим системата. Досега най-доброто, което сме успели да постигнем, е било да я насочваме.

- Досега - повтори като ехо Нина. - Тъй като вече ме спи­пахте.

- Говорите така, все едно сте моя затворничка - каза Уор­дън. Ъгълчетата на устата му леко се изкривиха нагоре в неус­пешен опит за усмивка. - Ако пожелаете да си тръгнете, просто кажете.

- Искаме да слезем от лимузината - на мига отвърна Еди.

Тикът под окото на мъжа се завърна.

- Веднага след като чуете какво имам да ви казвам.

- Знаех си, че ще има уловка.

Възрастният мъж се обърна към Нина.

- Групата чака тази възможност от доста дълго време. По­някога скритите карти - или, ако извините каламбура, уайлд картите⁵²¹ - могат да доведат до основни промени за много крат­ко време. Земната енергия е една от тези карти, а вие, доктор Уайлд, я държите.

- Доколко знаете за тази енергия? - попита го жената.

- Достатъчно. Имаме достъп до файловете на АСН, до всич­ко, което Джак Мичъл е осигурил на DARPA⁵³², до работата на Леонид Ваеюкович, до хранилището на „Сайлънт Пийк“ и до още много други източници. Най-важното нещо, което знаем за нея, е, че ѝ е нужен много специален свръхпроводник, за да бъде канализирана. Както и жив организъм, който да контроли­ра процеса.

- Имате предвид човек.

Уордън поклати глава.

- На теория всеки организъм може да осъществи връзка­та, стига да притежава специфичния геном, който прави биое­лектричното му поле съвместимо. На практика обаче...

- Съм само аз - довърши мрачно Нина.

- Вие сте единствената известна ни личност. Навярно има хиляди, дори десетки хиляди хора по света, които могат да осъ­ществят процеса. Крал Артур и атлантската жрица Нанталас са два примера от миналото, така че е логично техните предци - и наследници - също да притежават гена. Нямаме представа оба­че кои са те.

- Няма да е лесно да ги откриете - вметна Еди. - Въпрос като „Здравейте, бихте ли подържали тези статуетки, за да ви­дим дали ще полетят и ще ви споходят ли видения?“ може да ви навлече неприятности.

- Така е. Точно затова вие, доктор Уайлд, сте от изключи­телна важност за осъществяването на плановете на Групата... Затова и Харалд Глас е твърдо решен да ви убие.

Коремът на Нина се сви при напомнянето, че все още е ми­шена.

- Защо Глас ме мрази толкова много? Виктор Далтън каза, че някога е бил член на Групата.

Постоянно намусената физиономия на Уордън някак си се изкриви още повече.

- Далтън. - Мъжът изговори името с отвращение. - Надявам се скоро да получа новини за него. Но да, Харалд беше един от нас - допреди няколко месеца. Вашето откритие на трите стату­етки ни накара да осъзнаем, че планът, който смятахме за малко вероятен, изведнъж стана потенциално възможен. Глас се въз­противи на него. Изключително много при това.

- Защо? - попита Нина. - И какъв е този ваш план?

Мъжът се наведе напред.

- Безконечна енергия. Ако успеем да впрегнем земната сила, това ще доведе до край на зависимостта ни от изкопаемите го­рива и конфликтите за тях. Петрол, въглища, газ - ще станат безполезни, щом разполагаме с неизчерпаеми мощности, гене­рирани от самата планета.

- Значи, затова Глас има проблем с мен - навърза фактите жената. - Ако планът ви сполучи, това ще го извади от бизнеса.

Неуспешната усмивка се върна на лицето на Уордън.

- Точно така. Да се впрегне земната енергия, би било фун­даментална промяна, която може да се сравни с изобретяването на автомобила - ако тогава прехраната на един човек е била направата на каруци, то много скоро този човек е останал без работа. Ако обаче разгневен каруцар беше убил Хенри Форд, някой друг производител на коли щеше да заеме неговото мяс­то. Във вашия случай... вие сте незаменима.

- Този човек желае смъртта ми, за да защити печалбите си? - възмути се Нина. - Страхотно. Юхууу за капитализма!

- Можем да ви осигурим постоянна защита. Много сте важна за нас. - Мъжът се отпусна в седалката си. - Това е планът на Групата, доктор Уайлд. Дали ще бъде осъществен, зависи изцяло от вашето съдействие. И вашето, господин Чейс. Спо­менахте, че всичко опира до статуетките. Така е наистина - те играят важна роля за постигането на преследваната от нас цел. - Обърна се отново към Нина. - Ако се съгласите да ни помогнете, ще използвате фигурите, за да откриете онова, кое­то атлантите са наричали небесния камък - разбира се, става въпрос за метеорит, но направен от естествен свръхпроводим материал, който канализира земната енергия. Когато го откри­ем, ще имаме възможността да построим електроцентрали на ключови места по целия свят. Но това не е всичко, ще можем да въздействаме на диамагнитните материали, да осъществяваме полети без използването на гориво. Това, като за начало, ще революционизира въздушния транспорт - летателните апарати ще бъдат напълно екологични.

- Какво ще кажете за... хм... биологичната част от плана? - попита Нина. - Няма да имам възможност денонощно да управ­лявам енергийните ви станции по целия свят. Имам си свои собствени планове.

- Няма да е необходимо. Ако ни осигурите кръвна проба, ще сме в състояние да изолираме специфичния ген на вашата ДНК, който ви прави уникална. С ваше разрешение, разбира се - добави Уордън. - Веднъж снабдили се с този ген, можем да го имплантираме в друг организъм. Дори не е нужно да е животно - може да бъде растение или бактерия.

- Чу ли това, любима? - ухили се Еди. - Ще те заместят с кофа микроби.

Нина го погледна изпод вежди.

- Щом това те възбужда...

От сакото на Уордън се разнесе тихо жужене. Мъжът извади телефона си.

- Да? - излая в апарата. - Както го обсъдихме ли? Отлично. По кой канал? - Той приключи разговора и натисна някакъв бутон на облегалката си. Част от полираното дърво се вдигна нагоре и разкри малък телевизионен екран. Уордън го обърна към Нина и Еди. - Мисля, че това ще ви хареса.

На монитора вървеше новинарски канал, камерата снимаше входа на някакъв ресторант. В долната му част вървеше анон­сът: АРЕСТУВАН ОТ ФБР. ГОРЕЩИ НОВИНИ: БИВШИЯТ ПРЕЗИД... От заведението излязоха четирима мъже в костюми, водеха пети.

Арестантът се опитваше да прикрие лицето си от чакащата го отвън камера, но напълно безуспешно. Това беше Виктор Далтън.

Задъханата новинарка се опитваше да представи историята.

- Тези кадри, направени само преди няколко минути във Вашингтон, показват бившия президент Виктор Далтън, който беше арестуван от агенти на ФБР в ресторант на Кей Стрийт. Подробности не са ни известни, но от това, което разбрахме, опозореният президент е заподозрян в шпионаж - гласът на же­ната издаваше нейното изумление - и разкриване на класифици­рана информация на неоторизирани лица. - На екрана Далтън беше натикан на задната седалка на черен джип. - Все още не сме получили изявление от Министерството на правосъдието или от Белия дом, но веднага щом...

Уордън изключи звука.

- Е?

- Ами... уха - не знаеше как да реагира Нина. - Предполагам това е ваше дело.

- Така е. Знаехме, че Далтън има зъб на Групата. - Той вини нас, че не го задържахме на президентския пост след неговото малко видео приключение, макар да му беше пределно ясно, че това няма как да се случи. Прекалено късно разбрахме, че два­мата с Глас са се съюзили срещу нас, и не можехме да оставим нещата така. - Гласът му беше обезпокоително безпощаден.

- Къде сме ние в цялата картинка? - попита Еди. - Далтън ще се опита да ни повлече със себе си, като разкрие как сме го изнудвали, за да ни вкара в „Сайлънт Пийк“.

- Не бих се безпокоил за това - отвърна Уордън с поредната си антиусмивка. - На Виктор ще му се наложи да мисли за доста по-сериозни неща от личните отмъщения. Някои от скелетите в гардероба му отново ще излязат на бял свят. - Мъжът прибра малкия екран и се загледа през прозореца. - Почти стигнахме. Можем да продължим разговора в дома ми.

Лимузината намали, мина през няколко автоматични врати по алеята на изключително голяма къща и накрая паркира пред нея. Шофьорът бързо се измъкна от автомобила, за да отвори вратата на своите пътници.

- Хубава къщурка - отбеляза Еди, като излезе от колата. - Значи, така живее един процент от населението.

- По-скоро един процент от този един процент - отвърна Нина. Домът на Уордън представляваше изискана триетажна сграда с джорджианска архитектура - къщата беше толкова ав­тентична, че жената имаше чувството, че е била пренесена през океана тухла по тухла. Стойността ѝ определено беше няколко милиона долара... но това едва ли беше единственото имение на инвеститора.

Уордън ги покани да влязат, след което ги поведе по голям коридор, който беше украсен с традиционни и модерни произ­ведения на изкуството. В дъното му имаше врата. Домакинът им се спря пред нея.

- Преди да влезем, искам да ви помоля да запазите присъст­вие на духа. Понякога на Групата се налага да сключва сделки с хора, с които принципно няма желание да работи. Другият ми гост попада в тази категория. Знам, че в миналото сте имали спречквания помежду си.

Уордън отвори вратата... В огромната стая се намираше Александър Стайкс.

- Какво, да го вземат мътните, търси той тук? - изкрещя Еди и застана пред Нина в опит да я предпази. - Разкарай това копеле от тук или аз ще го сторя!

Стайкс се беше разположил на един дълъг диван и въобще не изглеждаше изненадан, че вижда Чейс и Уайлд. Премести лява­та си ръка така, че да покаже оръжието, което носеше в раменен кобур под сакото си.

- Хайде да не се обиждаме, Чейс. Всички сме гости тук.

- Не задълго - намеси се Нина, след което се нахвърли на Уордън: - Ако това престъпно копеле работи за вас, мисля, че всякакви евентуални взаимоотношения помежду ни приключи­ха в този момент.

- Нека ви обясня - каза тихо, но твърдо домакинът. - Както вече споменах, понякога нуждата налага. Господин Стайкс на­мери статуетките...

- Открадна ги - прекъсна го жената и хвърли изпълнен с омраза поглед на бившия офицер на САС.

- Така да бъде, но важното е, че той ги притежаваше. Това ни принуди да работим с него.

- А София - изръмжа Еди. - Каква роля играе тя в цялата картина? И тя ли е член на шибаната ви Група?

- Категорично не - сопна се Уордън, разгневен от обвине­нието. - София Блекууд работеше за Харалд Глас. Бог знае поради каква причина, той я нае след последната ви среща в Швейцария. Когато господин Стайкс се свърза с нас чрез Анкит Джиндал, Глас я изпрати като наш представител - без одобре­нието на останалите членове на организацията ни.

Гневът на Еди нарастваше с всяка изминала секунда.

- Да не би да ми казвате - започна той с дълбок, заплашите­лен тон, - че Кит е работил за вас?

Уордън склони глава.

- За съжаление, да. Мога единствено да се извиня за случи­лото си.

- Да се извините? - избухна Еди. - Той уби приятеля ми, за да защити Стайкс... за да защити шибаните статуетки! Заеби тая работа. Нина, тръгваме си.

Йоркширецът тръгна да си ходи, но Александър се изправи и посегна за оръжието си.

- Никъде няма да ходиш, Чейс.

- Стайкс! - Уордън излая името на мъжа. - Сядай и мълчи. И разкарай този пистолет. Няма да правиш нищо, докато не ти кажа. Ясно? Бившият служител на САС се опита да прикрие яда от лицето си и се върна на дългия диван.

- Джиндал работеше за нас - констатира инвеститорът. - Постът в Интерпол му позволяваше да следи за всякаква нова информация относно статуетките. Такаши притежаваше едната от тях. След като вие намерихте втората в Египет, смятахме да ви изпратим неговата, за да можете по-лесно да откриете трета­та. За съжаление, Прамеш и Ванита Коил научиха за нея. Компютърната ни защита не се оказа толкова добра, колкото смя­тахме, че е. Уредиха статуетката на Такаши да бъде открадната, за да осуетят плановете ни.

- Доколкото разбирам, не са споделяли идеите ви - конста­тира Нина.

- Така е. Ние желаем да прекратим световните конфликти, а те ги окуражаваха, опитваха се да създадат един нов свят. Използ­вахме Джиндал, за да ви насочва по определен път, така че да успеете да откриете всичките фигури. Нямахме представа докъ­де ще стигне служителят ни, за да изпълни задачата. Той беше... той беше грешка. - Уордън произнесе с усилие последните думи, това показваше, че мъжът рядко прави подобни признания.

Еди въобще не се впечатли.

- Трябвало е да избирате хората си по-внимателно. - Пог­ледна гневно към Стайкс. - Все още трябва.

- Пак казвам, единственото, което мога да сторя, е да се из­виня. Последното нещо, което желая, е да ви отблъсна. Имаме нужда от вас, доктор Уайлд, и сме готови да сторим всичко, за да поправим грешките.

- Какво искате да кажете? - попита Нина.

- Точно това, което чухте. Какво желаете? Да провеждате ваши лични археологически проучвания, без да бъдете спъва­на от политическите интереси и финансовите ограничения на АСН? Можем да ви създадем фондация - ще е финансирана от Групата и ще разполага с безгранични ресурси. Харесва ли ви това предложение?

- Не, не сме заинтересувани - намеси се Еди. Съпругата му обаче мълчеше. Той я побутна: - Нали, любима?

- Не знам... - отговори му тя. - Наистина ли ще направите това за мен?

Уордън кимна.

- Ще сторим всичко за вас. Вие притежавате способност, с която малко хора могат да се похвалят, доктор Уайлд. От вас зависи в каква насока ще тръгне човечеството: към едно смело бъдеще или ще продължи по стария път към разрухата. Реше­нието е ваше.

- Нина, нали не обмисляш да се съгласиш с всичко това? - попита Еди.

- Мисля си, че... имам нужда от време да помисля - отвърна съпругата му, преди да се обърне към Уордън: - Ако кажа „да“, какво очаквате от мен?

- Да ни донесете статуетките, за да можем да открием ме­теорита - започна мъжът. - След това, както вече ви казах, ще се нуждаем от кръвна проба, но тя ще ни е необходима едва когато станциите за съхранение на земна енергия бъдат построени. Що се отнася до възнаграждението ви, можете да получите всичко, което желаете. Разбира се, след като откри­ете метеорита.

- Разбира се - повтори тихо Нина. Последва кратко мъл­чание, след което жената каза: - Трябва ми малко време, за да взема решение. Дадохте ми много теми за размисъл.

Уордън кимна.

- Разбирам.

- Но има нещо, което можете да направите за мен още сега.

- Какво е то?

Нина посочи към Стайкс.

- Отървете се от него. Въобще не е трябвало да го наемате.

- Ще изпълня молбата ви.

- Какво? - изуми се Александър и стана рязко от мястото си.

Уордън му направи знак да млъкне.

- Дайте ми номера си - каза жената. - Ще поддържаме връз­ка. Ако можете да ни осигурите бързо връщане в Ню Йорк, ще ви бъда много благодарна.

- Уредено е - отговори ѝ председателят на Групата. - Шо­фьорът ми ще ви закара на летището. Но искам да ви помоля, доктор Уайлд... не се бавете дълго с вземането на решение.

- Ще ви се обадя веднага след като съм готова. Хайде, Еди. Тръгваме си.

Чейс беше мълчалив, но видимо изгаряше. Когато напуснаха стаята, Стайкс се нахвърли върху Уордън.

- Няма да сториш онова, което тя иска, нали?

- Защо не? - отвърна му възрастният мъж. - Тя е от изклю­чителна важност за нас, така че, ако цената за сътрудничеството ѝ е да задоволим манията ѝ за археология, ще направим всичко по силите си, за да ѝ угодим.

- Имах предвид искането ѝ да ме уволниш!

- Успокой се, Стайкс. - Уордън седна. - Ти си ни полезен. Засега.

- Благодаря ти - отвърна му язвително Александър. - В та­къв случай имам един полезен съвет за теб: не ѝ вярвай. Тя няма да ви сътрудничи... Още по-малко пък Чейс, независимо колко много пари размахвате пред очите им. Познавам ги добре.

- Ще видим това.

- Сигурен съм, че ще видим. Но трябва да имаме и резервен план.

- Имаш ли нещо наум?

Студеният взор на Стайкс щеше да изпепели вратата, през която бяха излезли Нина и Еди.

- Честно казано, имам.

* * *

Когато се прибраха в апартамента си в Ню Йорк, далеч от Уордън и хората му, Еди се почувства свободен да отприщи онова, което таеше в себе си от часове:

- Да не си си изгубила ума? - избълва в момента, в който Нина затвори вратата на дома им. - Какво, да го вземат мътни­те, правиш, като им се навиваш на глупостите?

- Еди...

- Знаеш, че не можеш да им се довериш, особено на Стайкс!

- Еди...

- Заради тях Мак е мъртъв! Кит е работил за организацията им... а сега и Стайкс работи за тях!

- Еди...

- На това ли му викаш да бъдем заедно, въпреки обстоятел­ствата? Не мога да повярвам, че дори...

- Еди! - жената изкрещя в лицето му и го хвана за ръка­та: - Разбира се, че не му вярвам! Казах всичко онова, за да си спечеля малко време.

- Така ли?

- Така!

- Оу! - Чейс помръкна. - Чувствам се като задник.

Нина се усмихна и го целуна.

- Ще ти дам да помачкаш моя, когато си легнем. Но в отговор на притесненията ти - не, не вярвам на Уордън и на неговата Група.

- Просто си спечели малко време, добре. Но за какво? Съв­сем скоро този човек ще поиска отговор от теб... а и Глас не е вън от играта.

Съпругата му закрачи из стаята.

- Трябва да разберем истината за статуетките... а също така, което е много по-важно, и за метеорита. Какво може да прави, как го прави и колко опасен е в действителност. Имаме нужда от истинска информация, а не от предположенията на Каликрат и празнословията на Уордън. Сигурна съм, че и Глас си има своя теория по въпроса. Налага се да стигнем до първоизточника.

- Кой е той? - попита Еди.

Нина спря да крачи и го погледна в очите.

- Атлантида.

22

Заливът на Кадис

Северният Атлантически океан беше негостоприемно място през ноември. Макар времето в този ден да не бе особено лошо, имаше достатъчно вълнения, които кара­ха пътниците на изследователския кораб „Гант“ да се чувстват неспокойно под мрачното небе. Приземяването на хеликоптепа на кърмата, меко казано, не беше особено гладко.

- Добре дошли на борда! - посрещна ги Мат Трули под сит­ния ръмеж. - Радвам се да ви видя. Наскоро да сте имали някак­ви невероятни приключения?

- Може и така да се каже - отговори му Нина с измъчена усмивка. - Знаеш, обикновеното.

- Аха, ясно - кимна с разбиране Мат. - Какво разрушихте този път?

Еди започна да брои на пръстите си.

- Небостъргач, хеликоптер, тайна американска база...

- За бога, друже, просто се шегувах! - Трули и Чейс се ръ­куваха. - Както и да е, много се радвам, че те виждам. Знаех си, че си невинен.

- Благодаря ти - усмихна му се Еди. - Щеше да е чудесно, ако всичко свършваше с това, но не, все още имаме проблеми.

- Затова сме тук - обясни Нина. - Може ли да влезем вътре?

- Разбира се. - Минаха през един люк в корпуса на кораба и тръгнаха по тесен коридор. - Трябва да ви предупредя, че Хейтър не е особено доволен от посещението ви.

- Как върви разчистването?

- Доста добре. Той може да ви даде повече информация, но главният проблем беше останката от „Ивънър“, която се нами­ра точно върху мястото, от което се интересувате. Беше прекалено голяма дори и за „Шаркдозер“, така че се наложи да я срежем. По-голямата част от нея вече е премахната.

- Добре. Когато се приземихме, видях, че подводниците се намират на кораба - защо?

Австралиецът се ухили.

- Понеже знаех, че ще идваш! Предположих, че ще им сто­пиш ламарините от работа, така че ги вдигнах да ги заредя.

- Толкова добре ме познаваш. Нина също му се ухили в от­говор.

Влязоха в голямо отделение, което гледаше към предната па­луба, пред погледа им се изпречиха двете подводници, увиснали от крановете си. В помещението ги чакаше Люис Хейтър. Както Мат беше намекнал, мъжът не изгаряше от радост, че шефката му е дошла на посещение.

- Ах, Нина - сърдито я посрещна той. - Вече си тук.

Жената се опита да повдигне настроението му.

- Здравей, Люис. Докато летях насам се запознах с доклади­те ти - свършил си страшно много работа. Благодаря ти.

Мъжът кимна, изглеждаше изненадан от похвалата.

- Даваме всичко от себе си. Постигнахме добри резулта­ти при разчистването, но дори хубавото време да се задържи, „Гант“ трябва да се върне в пристанището най-късно до пет дни. Не мисля, че можем да продължим разкопките преди пролетта.

- Погледни нещата от добрата им страна - започна Нина. - Това означава, че със сигурност ще се върнеш напролет! Про­ектът ще бъде удължен и ти отново ще си негов ръководител. Ако все още желаеш работата, разбира се...

Това беше явна манипулация от страна на жената, и двамата го знаеха, но Хейтър нямаше голям избор, трябваше да се съг­ласи.

- Мисля, че ще успея да го вместя в графика си - излезе с достойнство от положението Люис.

- Чудесно. Докъде сме с Храма на Посейдон?

Хейтър, с чести включвания от страна на Мат, даде пълен отчет за разкопаването, за което Нина беше наредила. С двете подводници - свръхмощната изкопна машина „Шаркдозер II“ и изследователската „Джипси“ - работата по разчистването вър­веше сравнително бързо, разбира се, според археологическите стандарти.

- Ако трябваше просто да махнем камъните, щяхме да сме свършили отдавна, но ние се стремим да ти угодим, Нина, и да запазим това, което е отдолу - пошегува се Мат с шефката си, а Еди се разсмя. Това накара археолозите - Уайлд и Хейтър - да се обединят в общо неодобрение срещу забавата на двамата мъже.

- Открихте ли нещо? - попита жената.

- Разкрихме още текстове върху стените - обясни ѝ Хейтър и показа поредица от снимки на лаптопа си. - Все още сме далеч от края на хронологията, но навярно го наближаваме. Новият преводачески софтуер ни даде доста добра идея за общото съ­държание; екипът ни в АСН работи върху подробностите.

- Открихте ли нещо ново за статуетките?

- Засега не. На едно място се споменава Нанталас, но става въпрос за виденията ѝ. Позовавайки се на тях, тя се е опитала да убеди краля да ѝ позволи да ползва силата на небесния камък за военни цели.

- Тази жрица е била приятна мадама - вметна Чейс.

- Колко близо сме до последната секция от текста? - попита Нина. - Еди, ти си я виждал отблизо, когато открихме храма. Помниш ли точно къде се намира?

- Покажи ми тази компютърна графика - каза на Хейтър съпругът ѝ. Археологът пусна някаква програма на лаптопа. От многобройните снимки от залата с олтара беше направен 3D модел, който позволяваше помещението да бъде огледано от всички ъгли. - Това ли е процепът, през който влязохме първия път? - Чейс посочи на екрана, а Хейтър кимна. - Пом­ня, че някъде там имаше колона - посочи към друга част от виртуалната зала, - което значи, че писанията свършваха ня­къде... тук.

Мястото, което Еди показа, не беше на модела, а извън него. Мат сравни графиката с доста по-голяма и реална фотография на залата.

- Доста сме близо. Премахнем ли последната останка от „Ивънър“, ще можем да разчистим камъните за... не знам точно колко време ще ни отнеме, но няма да е дълго. Може би няколко часа.

- Колко ще ви трябва, за да махнете останката? - попита Нина.

- Малко повече, но смятам, че ще свършим работата за едно гмуркане.

- Кога ще са готови подводниците?

- Вече са заредени, но се налага да минат редовните про­верки за безопасност и да бъдат спуснати във водата, което ще отнеме около час.

- Чудесно! Да се залавяме за работа тогава.

- Знаех си, че ще си много нетърпелива! Не се безпокой, до довечера ще направим снимките, които искаш.

- Не искам никакви снимки - отвърна жената. - Искам да видя мястото със собствените си очи. Идвам с вас.

Хейтър се изненада от идеята, Мат не толкова много.

- Искаш да дойдеш с нас? - изуми се археологът. - С под­водниците?

- Не, смятах да си сложа водни очила, плавници и много дъ­лъг шнорхел. Разбира се, че ще дойда с една от подводниците.

- Сарказмът ти не е необходим - сърдито отвърна Хейтър. - Проблемът е, че „Джипси“ има само две места освен това на пилота. Като ръководител на експедицията аз ще бъда един от двамата пътници, а другият държа да е Лидия, тъй като познава мястото много добре.

- Няма проблем - успокои го Нина. - Аз и Еди ще се качим в подводницата на Мат.

- Така ли ще направим? - измърмори Чейс.

- Знаеше, че това ще се случи. Предния път ти слезе в Храма на Посейдон. Няма никакъв шанс да пропусна този път. Както и да е, в „Шаркдозер“ има място за трима, нали, Мат?

- Четирима, ако нямаш нищо против да си в прегръдките на някого - шеговито ѝ отвърна австралиецът.

- Нека сме трима тогава. Единствената личност, която ще бъде в прегръдките на Еди, е съпругата му. А дори тогава...

- Ой! - възпротиви се съпругът ѝ.

Хейтър продължаваше да е недоволен от перспективата.

- Мислиш ли, че е добра идея, Нина?

- Няма да е първият път, в който съм под водата, Люис. Ако се притесняваш, че шефката ти ще ти диша във врата, недей. Докато не открием последната част на атлантския текст, а и след това, ще бъда само наблюдател. Ти си ръководителят.

Мъжът изглеждаше облекчен, макар и само малко.

- Щом Мат няма нищо против да ви вземе...

Трули сви рамене.

- Нямам проблем с това.

- Отлично - заключи Нина и се изправи на крака. - В такъв случай, хайде да разберем какво се е случило с Атлантида.

* * *

Отне им доста повече време от предвидения един час. Про­верките за безопасност бяха забавени от вълнението на „Гант“, но в крайна сметка и двете подводници се отправиха към руи­ните на Атлантида.

Нина беше наясно, че докато не стигнат до дъното на оке­ана, няма да има нищо интересно за гледане, но въпреки това надничаше любопитно над рамото на Мат, който беше седнал в главното пилотско място, и наблюдаваше спускането им през големия куполовиден прозорец на „Шаркдозер“. Светлината, която идваше от повърхността, се изгуби изненадващо бързо, студено синият цвят на океана ставаше все по-тъмен и заплаши­телен, докато не се превърна в непрогледен мрак.

Мат включи прожекторите на подводницата. На Нина ѝ се зави свят от силните лъчи, които се отразяваха във всяка една частица във водата, ефектът беше, все едно се намираха в про­падащ асансьор.

Въпреки това жената знаеше, че са в пълна безопасност. Дори да не се виждаше нищо през илюминатора, машината беше снабдена с ЛИДАР⁵⁴¹ - лазерно сканираща система, коя­то позволяваше изключително добра видимост в океана. Трули беше използвал подобна в предния си плавателен съд, но тази беше с една идея по-усъвършенствана, тъй като сканираше във всички посоки. „Шаркдозер II“ изглеждаше стар: главният му корпус беше в стандартната форма на цигара, но от всичките му страни се подаваха като стероидни крайници на културист големи метални ръце, които стояха някак комично на туловище­то му. Още по-странно изглеждаха спомагателните ръце, които започваха от китките на първите и служеха за по-фина работа от големите нокти на родителите си. Подводната машина беше монтирана на четири шейни, като тези на хеликоптерите, всяка от които можеше да се управлява хидравлично, за да осигурява достатъчно подемна сила за работа на океанското дъно. ЛИДАР скенерът, в комбинация с камерите на четирите „длани“, позволяваше на ръцете да бъдат управлявани дори и при липса на видимост през куполовидния прозорец.

Единственото, което системата показваше на екрана си, беше другата подводница. „Джипси“ се намираше на трийсет метра вдясно от тях, лъчите на нейните прожектори се вижда­ха през един от малките илюминатори. Машината беше много по-конвенционална от спътницата си, бе снабдена с единична, много по-малка манипулаторна ръка, както и с безброй стойки за камери и отделения за проби. Гласът на Хейтър долетя от радиото:

- Минахме деветдесет метра, потвърждавам.

- Ние също, потвърждавам - отговори Мат. Радиовръзката беше възможна под водата, но на малки разстояния.

Еди разгледа пулта за управление на манипулаторните ръце. Единствената разлика с обикновените джойстикове беше, че тези се огъваха и усукваха.

- Какъв товар могат да вдигнат тези чудесии?

- Ако подводницата е добре разположена на дъното - три метрични тона - обясни му Мат. - Ако съм в свободно плаване и разчитам единствено на тръстерите⁵⁵² - наполовина. - Мъжът включи автопилота на „Шаркдозер“ и пое управлението на една от ръцете. - Виж това.

Подводницата се наклони леко наляво, когато Трули пом­ръдна левия лост, за да активира кореспондиращата му ръка. Завъртя и усука - нокътят се появи на главния илюминатор, светлината от прожекторите се отразяваше в стоманата му. Мат бутна по-малък лост.

- Помахай на Нина и Еди! - нокътят се подчини на заповедта.

- Мило е - каза жената.

- Чакай да видиш това. - Трули натисна някакъв прекъс­вач и отново се върна на малкия лост. Спомагателната ръка се разтвори и почука внимателно на дебелото стъкло на купола с гумиран „пръст“. На ЛИДАР екрана се появи компютърна гра­фика, която показваше точно къде са позиционирани двете ръце спрямо подводницата.

- Тук говорим за доста прецизен инженеринг. Мога да напи­ша името си на триста метра дълбочина с тази ръка.

- Не съм убеден. Според мен това чудо ще ти счупи писал­ката - пошегува се Еди. Австралиецът се ухили и върна ръцете на обичайните им места.

- Мъже - скастри ги Нина. - Пътуваме към едно от най-важните археологически места в света, а вие се занимавате с някакви детски играчки.

Мат се засмя, след което пое отново управлението на под­водницата. Двете машини продължиха да се спускат в студена­та, мрачна празнота.

След известно време се разнесе електронно писукане от пул­та което подсказа на триото, че нещо се е променило.

- Какво е това? - попита Нина. - Стигнахме ли?

- Почти - отвърна Мат. - Вижте там.

Мъжът посочи към ЛИДАР екрана. Нещо се беше появи­ло в долната му част - заплетена, усукана маса, която на пръв поглед приличаше на водорасли. Не бяха такива. Решетката на монитора, която покриваше изображението, показваше какви са размерите на тази странна находка: на дължина достигаше десетки метри и се увеличаваше още повече със спускането на подводницата и разширяването на обсега на ЛИДАР.

- Какво е това? Не може да е останката от „Ивънър“, прека­лено е голямо.

- Не е, но все пак е останка - обясни Мат. - Това е SBX.

Ледени тръпки побиха Нина, когато осъзна, че пред очите ѝ се намира масов гроб. Преди съществуването на Атлантида да бъде официално разкрито пред света, АСН тайно разследваше руините под прикритието на SBX-2 - огромна американска пла­ваща платформа радар, чиято цел беше да следи за евентуални ракетни заплахи за Европа от Северна Африка. Съоръжението беше саботирано и потопено, жертвите наброяваха седемдесет души. Смазаният вид на останката подсказваше, че някои от телата не са били намерени.

- Господи, погледнете това - изуми се Еди, когато по-голяма част от потъналата станция се появи пред тях. SBX-2 се беше преобърнала с шестте си понтонни подпори нагоре и приличаше на мъртво насекомо. Надстройката беше смачкана под тежестта им, от ръждясалите руини се подаваха метални греди.

- Намираме се на около четиристотин метра от главните раз­копки - съобщи тържествено Мат и настрои курса. Призрачното съоръжение остана зад тях. На екрана то беше заменено от контурите на океанското дъно. „Шаркдозер“ наближаваше своята крайна цел.

Появиха се и други форми, различни от естествените обра­зувания в тази среда, ъгловати очертания, които подсказваха за намесата на човешка ръка - утайката, трупана с хилядолетия, беше изчистена от тях. Нина въздъхна изумена.

Атлантида.

Тя беше нейната откривателка и ръководителка на назначе­ното от АСН изследване. За първи път жената посещаваше ру­ините лично. Наведе се отново над рамото на Мат.

- Кога ще можем да я видим наистина? - попита го. Беше много развълнувана.

- Може ли малко въздух, моля? - оплака се австралиецът и я побутна с лакът, за да може да управлява спокойно подвод­ницата. Нина неохотно се отдръпна, на по-малко от десетина сантиметра. - Дай ми трийсет секунди и първото нещо, което ще видим, е Храмът на боговете. - Мъжът посочи къде се на­мира на ЛИДАР екрана. - След него ще стигнем до Храма на Посейдон.

Чакането за Уайлд беше направо мъчително. Тя отново се наведе над Мат, но този път той не успя да я избута. Взираше се напрегнато в мрака навън. Тогава...

- Ето там! - извика жената. - Ето го!

Първото нещо, което Уайлд видя от руините на Атлантида, беше прикрито зад воала на мрачината. То не беше нищо особе­но, просто разрушените останки на някаква сграда, но за Нина те бяха изключителни. Тази цивилизация бе изчезнала преди единайсет хиляди години, след което беше открита благодаре­ние на труда и отдадеността на нейните родители, а след това и на нея... и сега, най-накрая, я виждаше лично.

- Боже мой. Това е невероятно... - Жената имаше чувството, че ще се разплаче.

Еди бързо спука балона на радостта ѝ.

- Чудесно. Дойдохме на дъното на Атлантическия океан, за да гледаме някаква си сграда.

- Млък-вай!

Достигнаха до онова, което беше останало от Храма на бого­вете. В сравнение с някои от другите величествени структури, които експедицията изкопа, тази не беше особено голяма, пред­ставляваше овал, около двайсет метра в най-дългата си част. Големи участъци от стените на храма се бяха килнали навън, и създаваха впечатлението, че в него е експлодирала бомба.

- Значи, тук са държали небесния камък? - попита Еди.

- Точно така - отговори му Нина. - Всъщност мястото е дос­та необичайно. Принципно атлантските храмове са посветени на някой бог, но този е... на десетки, доколкото знаем. Сега, след като намерихме и останалата част от текста на Каликрат за камъка, може и да имаме обяснение. Нанталас казва, че в него се съдържа силата на боговете - множествено число. Затова атлантите са искали да почетат всички тях.

- Ако са знаели, че метеорът⁵⁶¹ е специален, дотолкова че са му изградили и храм, защо не са използвали мощта му на мига?

Нина гледаше в захлас разрушената сграда, докато минаваха покрай нея.

- Поради редица причини. Може да са се страхували от него; в текста се казва, че в кралския двор е имало противници на идеята да се използва силата му. Възможно е да не са разпола­гали с трите статуетки от самото начало... или с човек, който има дарбата да ги използва. Очевидно е от текстовете, че Нан­талас смята канализирането на земна енергия за нещо неверо­ятно, което подсказва, че това е била рядка способност дори и сред самите атланти.

- Може би си нейна прапрапрапра-и-така-нататък-внучка - предположи Еди.

Нина отвърна сериозно на шегата:

- Възможно е. Така или иначе, произлизам от някой от Ат­лантида, може и да е от нея.

Разрушеният храм се изгуби от поглед. Пред тях се появи нещо много по-голямо.

Храмът на Посейдон.

Дори и след щетите, нанесени от потопения кораб „Ивънър“, сградата изглеждаше внушително. Подводницата я приближава­ше от северния ѝ край, откъдето Еди беше влязъл във вътреш­ността ѝ преди пет години. Сеченият черен камък се издигаше от седимента, беше със стъпаловидна структура като зикурат⁵⁷², но в основата си се извиваше плавно така, че да се образува голям арковиден покрив.

Нина забеляза, че съпругът ѝ се напрегна.

- Хюго? - попита го тихичко. Еди кимна; един от най-добрите му приятели беше загинал тук. Мат също стана сериозен за момент, което не бе характерно за него. Чейс не беше единстве­ният, който изгуби близък на това място.

Подводницата се доближи още малко.

- Това е тунелът - забеляза Еди и посочи към малък отвор в стената. Шахтата беше прокопана от атлантите и служеше като таен проход към залата с олтара.

- Вече не е нужно да се промушваш през тази дупка, за да влезеш вътре - каза Мат и насочи „Шаркдозер“ към покрива. Останката от „Ивънър“ се появи пред тях, представляваше огромна бяла брадва, която беше разсякла дългия сто и двайсет метра храм надве. Нещо проблесна в мрака. - Ето я и залата с олтара.

Трули закара подводницата над обекта, определен участък от него беше покрит със светлоотразителен материал, който беше прихванал лъчите на прожекторите. Недалеч от мястото се намираше смачкана маса метал - част от корпуса на „Ивъ­нър“. Разкопаните секции от залата с олтара лежаха изпод ос­танката, покритите с орейхалкови листове стени проблясваха.

„Джипси“ беше пред тях и първа стигна до работната пло­щадка.

- „Шаркдозер“ е на позиция, потвърждавам - съобщи Мат по радиото.

- Разбрано, „Шаркдозер“ - разнесе се изкривеният от връз­ката глас на Хейтър. - „Джипси“ също е на позиция.

- Прието. - Трули се обърна към Нина и Еди. - Това е скучната част.

- Всичко е наред - отвърна му жената. - Искам да наблюда­вам цялата процедура. Не се знае откъде може да изникне нещо интересно.

- Аз ще пропусна - съобщи Чейс. Извади намачкан трилър от вътрешния джоб на коженото си яке и го разгърна. - Каня се да довърша тази книга от векове. Бях прекъснат от цялата оная работа търси-се-за-убийство. Ще я прочета, докато обясняваш на Мат как да копае.

- Няма да му се меся - успокои австралиеца Нина.

- Разбира се, че няма! - направи се на обиден Трули и се върна към пулта си. - „Джипси“, готов съм да започваме.

Другата подводница се приближи до тях, настройваше про­жекторите и камерите си за по-добър изглед. Мат започна да премахва отломките, затрупали залата с олтара. С приоритет беше останката от „Ивънър“; макар по-голямата част от нея да беше вече отрязана, все още бе прекалено тежка, за да може „Шаркдозер“ да я отмести, като използва само тръстерите си. Затова машината се закрепи с помощта на шейните си на върха на храма и с осигурената си подемна сила се зае с отместването на огромното парче метал.

Отне им почти цял час, докато успеят да го премахнат. Оста­виха го на една страна от храма и продължиха с разчистването на камъните доста по-бързо. Никоя от останалите отломки не беше толкова тежка като тази от кораба, но не можеше да се каже, че бяха и леки.

Времето минаваше. Мат си взе почивка, за да изяде един сандвич и да изпие една енергийна напитка, а Нина се опит­ваше да не почуква нервно с пръсти. Еди се ухили над книгата си, знаеше много добре как се чувства съпругата му. Работата беше възобновена, отломките започнаха да намаляват сравни­телно бързо, докато...

- Ето! - посочи жената, когато Трули премахна едно от пос­ледните препятствия. - Ето го!

Заля ги златиста светлина - отражение от прожекторите в листа благороден метал, който покриваше новооткритата стена. Панелът беше наранен на няколко места, цял абзац от текста му бе заличен... но най-важната част беше в сравнително добро състояние.

Последните писания. Финалните думи на великата империя Атлантида.

- Там, там, там, там! - сочеше с пръст възбудената Нина. - Насочи камерата, бързо, към текста!

Еди затвори книгата си.

- Успокой се, скъпа моя! Няма да ти избяга.

- Знам, знам. Но все пак... искам да го видя!

- Държеше се така и първата вечер, когато се прибрах вкъ­щи - похвали се Чейс на Мат. - Не можеше да свали ръце от панталона ми.

- Еди!

- Не е моя работа да знам как се забавлявате - развеселен ги смъмри Трули. - Нина, дай ми малко време - налага се да оставя този камък някъде. - Мъжът се върна към управлението, жената нервничеше до него. Най-накрая каменният блок беше пуснат настрана. - Хайде, да хвърлим един поглед. „Джипси“, камерите ви включени ли са?

- Никога не ги изключваме - отвърна Хейтър по радиото, звучеше също толкова въодушевен, колкото и шефката си. - Нина, преводаческата ни програма е свързана с най-модерната ни камера. Тя има по-добра резолюция от онези, с които разпо­лагате вие, така че първо ние ще направим снимки...

- Съжалявам, Люис - прекъсна го Нина и отвори лаптопа, на който държеше свое собствено копие на преводаческия софту­ер, - но този път ще постъпя егоистично. Основният ми интерес е последната секция от текста, така че искам да започна работа по него възможно най-скоро. Като свършим с нашите снимки, писанията са изцяло твои. Става ли?

- Щом настояваш - достигна я сърдитият отговор на Хейтър.

Мат насочи внимателно тромавата подводница с помощта на тръстерите. Спря на по-малко от два метра от стената, увелича­ващият ефект на дебелото куполовидно стъкло правеше текста четим дори и с просто око. Въпреки това Трули намести каме­рата на една от спомагателните ръце на сантиметри от металния лист.

- Готова ли си, Нина?

- Записвам - отвърна жената. - Започвай.

Мат бавно движеше ръката напред и назад по последната секция от текста. Един прозорец на екрана на лаптопа приема­ше информацията от камерата; друг, по-голям прозорец, нареж­даше редовете един след друг като пъзел. Не след дълго целият текст беше приет. Друга програма се зае с най-сложната задача: да преведе древния език на английски.

- Люис - каза Нина в микрофона на слушалките си, - полу­чих това, за което дойдох. Отстъпвам ти мястото.

Подигравателният тон на Хейтър, когато каза „Благодаря“, не можеше да бъде скрит дори и от изкривения сигнал на връз­ката. Мат излезе, за да може „Джипси“ да влезе, камерите й веднага се спуснаха към древните текстове.

- Какво пише там? - Еди се намъкна в тясната кабина и се наведе над екрана на лаптопа.

- Дай ѝ малко време - каза Нина. - Програмата превежда много по-бързо от човек, но все пак това не ти е „Стар Трек“. - Някои думи вече се бяха появили: софтуерът беше започнал с познатите за него модели. - Нанталас се споменава на няколко пъти... както и небесният камък.

Минаха още няколко минути, много пропуски в текста пос­тепенно биваха запълвани. Някои части оставаха празни; или лошото състояние на листа от орейхалк не позволяваше на ком­пютъра да разпознае буквите, или самите думи бяха непознати за него - това значеше, че не са били откривани и превеждани в никой от предните атлантски текстове. Но дори и с пропуски, Нина видя, че написаното е достатъчно ясно.

- Точно онова, което си мислех, е - вметна спокойно жена­та. - Преразказ на последните няколко дни от съществуването на Атлантида... на последните няколко часа дори. Някой е про­дължавал да води записи, докато океанът не го е погълнал.

- Какво е причинило потопяването? - попита Еди.

- Така като гледам... самата Нанталас. И небесният камък. Чуй това. - Уайлд започна да чете превода, като се опитваше да изглади някои буквално преведени изрази от компютъра: - „Кралят и придворните дойдоха в Храма на боговете, за да ви­дят с очите си как Нанталас ще обедини трите ключа на силата и ще ги докосне в небесния камък. Обзе ги...“ Тази част е малко объркана... ах, нещо като „...страхопочитание и ужас, когато великият камък се издигна от земята и заблестя със свещена светлина“.

- Със сигурност става въпрос за земна енергия - вметна Еди. - Не разбирам. За тях е било същото, като да разполагаш с ядрена бомба през каменната епоха. Как е възможно камъ­кът да бъде забравен за единайсет хиляди години... без да броя щастливата случайност за Мерлин и крал Артур, които са го ползвали с Екскалибур?

- Мисля, че знам отговора на въпроса ти - каза Нина и про­дължи да чете: - „Нанталас нареди на камъка да се въздигне и отново да слезе на земята, не ползваше думи, а само мислите в главата си. Тогава тя каза на придворните, че... - Предполагам, че в контекста може да се разбира като „демонстрира“ - ...че ще демонстрира силата, която ще сломи враговете на Атлантида. Но...“

- Но? - повтори Мат след малко. - Хайде де, Нина, не ни дръж в неведение!

- Не е минало особено добре - обясни жената на двамата мъже. - Компютърът не може да преведе някои от думите, но има достатъчно, за да се схване основното. Казано накратко, демонстрацията е докарала ада на земята.

- Буквално ли? = учуди се Еди.

- В общи линии. Казва се, че имало светкавица, „буря, нес­равнима с никоя позната в историята, стоварена от Зевс върху онези, които са си позволили да предявят претенции към мощта на боговете“. Големи земетресения, пропадащи сгради... и ог­ромни вълни. Храмът на Посейдон се е намирал точно в сър­цето на атлантската столица - бил е пряко свързан чрез канали с Атлантическия океан, тъй че на практика е бил на морско­то равнище. Текстът описва как невъобразими вълни помитат крайбрежието.

- Атлантида е потопена под вълните - унило констатира Мат. - Точно както твърдят легендите.

- Има и нещо друго. - Нина продължи да чете: - „Небесният камък полетя в небесата като гръмотевица и се насочи на севе­розапад.“ Северозапад... - повтори жената.

- Какво мислиш?

- Когато бях в Токио, някак си знаех, че нещо се намира в тази посока... на запад. Такаши каза двеста и шейсет градуса. Чудя се... - Уайлд отвори друга програма, която представлява­ше карта на света. - Тук е Атлантида - посочи едно петно, раз­положено между Португалия и Мароко. - А тук... - пръстът ѝ се премести на Япония - ...е Токио. На двеста и шейсет градуса на запад от него има пресечна точка с линията, идваща югоизточно от Атлантида, някъде... тук.

- Източна Африка - констатира Мат, като видя къде сочи Нина на картата.

- Това не ни помага много - коментира Еди. - Смяташ, че камъкът се е озовал там? Как?

- Вероятно се е получила някаква реакция. Вече знаем, че има способността да левитира благодарение на магнитните по­лета на планетата. Може би Нанталас го е презаредила или по-скоро го е изстреляла в небесата, след което е прекосил полови­ната континент. - Нина скролна текста надолу. - Жрицата се е опитала да го намери.

- Как?

- Разполагала е с трите статуетки. Те са ѝ давали... Не искам да ги наричам видения, заради свръхестественото им звучене, но истината е, че след като получих такова, не знам как точно да ги определя. Нанталас казала на краля, че камъкът се е озо­вал... - Нина прочете превода няколко пъти, преди да успее да го предаде по смисъл: - ...мисля, че значението е „ковачницата на Хефест“. Хефест е бил богът на ковачите и занаятчиите. - Предвиждайки въпроса, Уайлд допълни: - Също така на огъня и вулканите.

- Смяташ, че камъкът се е озовал във вулкан?

- Като се има предвид какво друго се е случило в Атлантида, бих казала, че е напълно възможно. Чуйте това: „Планините на север от града бълват огън и прах. Островът се тресе, все едно боговете на земята, небесата и моретата разтоварват гнева си върху Атлантида“. Интересното е, че написаното е в сегашно време. Вече не става въпрос за летопис за идните поколения, а по-скоро за заключителни думи... „Вещицата Нанталас моли краля да пощади живота ѝ. Казва му, че може да открие небес­ния камък. Кралят я пита защо, след като той е донесъл само разрушение на империята, предизвикал е гнева на боговете. Тя му обяснява, че трябва да се построи нов храм за тях, а камъкът да бъде затворен в него завинаги, за да не може никой никога да повтори нейното богохулство.“ В крайна сметка е успяла да го убеди да я прати да го търси.

- Мамка му, тая мацка е имала дар слово - каза Мат. - Учу­ден съм, че не я е съсякъл на място.

- Мисля, че е била наясно, че дори и да открие камъка, ще бъде убита заради онова, което е сторила. Въпреки това кралят е смятал, че трябва да се опита - ако са успеели да умилостивят боговете, са имали шанс да спасят Атлантида.

Еди поклати глава.

- Всички знаем как завършва историята. Нанталас открила ли е камъка?

- Дори не знам дали е напуснала Атлантида, преди тя да по­тъне. Стигнах почти до края на текста. - Нина стана още по-сериозна, когато прочете последните няколко реда. - „Хората бягат, но в корабите няма място за всички. Една от планините се срути върху земята и от нея изригна колона от огън. Дори и великите светилища падат. Единствен Храмът на Посейдон е достатъчно здрав, за да устои, но не знам докога.“ След това... - жената посочи към последните думи на екрана на лаптопа, - ...буквите са много по-криви - писани са набързо. - „Кралят и кралицата избягаха. Смъртта скита по улиците. Земята не спира да се тресе. Боговете са ни проклели. Морето...“

- Какво?

Нина погледна косо Еди.

- Пише: „Морето се надига. Атлантида пада“. Това са пос­ледните думи от текста.

- Господи. Тези писания звучат като библейски.

- Все пак става въпрос за края на една цивилизация - тъжно заключи Уайлд. - Знаем, че е имало диаспора⁵⁸¹, която е просъ­ществувала няколко века, но погълнати последните останали атланти са били завладени, убити или абсорбирани от други култури. Всичко е свършило в онзи момент, в който Нанталас смята, че може да контролира земната енергия.

- Но се проваля. Буквално.

- Така е. Изглежда, е канализирала толкова много енергия в метеорита, че е предизвикала земетресения, вулканични изригвания, цунамита... - Нина посочи през централния прозорец навън, където другата подводница продължаваше да снима тек­стовете по стените. - Потопила е целия остров. Помня, че кога­то открихме Атлантида, някой излезе с теорията, че рухването на подземната вулканична калдера⁵⁹² е предизвикало потъването му на дълбочина от двеста и петдесет метра. Ако наистина така се е случило, то причината е била неудържимото изпускане на земна енергия.

- Една жена е сторила всичко това? - учуди се Мат, не мо­жеше да повярва.

- Един човек може да погуби милиони, ако пръстът му стои на копчето за изстрелване на атомна бомба. Общо взето, така се е случило. Атлантите не са знаели с какво си имат работа... аро­гантността и високомерието им са ги погубили. Както ти каза, Еди - било е, все едно да имаш ядрено оръжие единайсет хиля­ди години назад в миналото. Нямали са знанието и мъдростта да го използват правилно.

- Нима ние ги имаме сега? Въпросът му беше отчасти рето­ричен.

Последвалата неловка тишина беше нарушена от изпиукването на ЛИДАР системата.

- Какво беше това? - попита Нина.

- Не знам - призна си Мат и се обърна към пулта. - Това е далекомерът - означава, че нещо ново се е появило наблизо. Но не би трябвало...

Подводницата беше пометена от ударната вълна на шумна експлозия, последвана от още по-оглушителното кръмп от мач­кане на метал, когато „Джипси“ имплодира пред очите им.

23

Шаркдозер“ беше пометена от ударната вълна.

- Господи! - изкрещя Еди. - Какво, да го вземат мътните, беше това?

Нина погледна през прозореца. Гледката беше неясна, зара­ди вълнуващата се маса от балончета... Когато се проясни мал­ко, разкри другата подводница - тя представляваше премазана развалина. Нещо беше експлодирало в близост до „Джипси“ и бе отворило назъбена дупка в корпуса ѝ - отделението за екипа­жа мигновено беше премазано като кутийка безалкохолно под гумата на камион. Вътрешността на куполовидния прозорец беше окъпана в бледочервена кръв.

Останките от Хейтър и екипажа му.

Мат пое управлението и се опита да отдалечи подводницата си от „Джипси“. ЛИДАР системата изпиюка отново.

- Има някой там долу! - изрева мъжът.

Далеч от стените на храма, които блокираха видимостта му, сензорът улови три нови сигнала - показа ги на екрана като една голяма точка и две по-малки. По-големият нарушител се намираше отпред и вляво, по-нагоре от тях, другите му спътни­ци го следваха.

Еди се натисна в малкото отделение, за да погледне в мони­тора... и веднага забеляза нова заплаха:

- Мат, внимавай!

Малка точка се отдели от голямата и се насочи право към тях. Много бързо.

- Торпедо! - изкрещя австралиецът. Опита се да обърне „Шаркдозер“ на една страна, но голямата и тежка машина беше мудна...

Последва нова експлозия в близост до тях. Подводницата иззвъня като гонг, когато се наклони на една страна и се удари в руините. Сблъсъкът захвърли Нина в кабината и тя изпищя. Светлините премигаха и отново се завърнаха, но вече светеха доста по-слабо.

Зареваха аларми, безброй индикатори на пулта засвяткаха в предупредително червено.

- Пробив ли имаме? - попита Нина, уплашена.

- Ако имахме, вече щяхме да сме мъртви - отговори на въп­роса ѝ Мат. - Изгубихме главното си захранване - ползваме резервното. Имаме и доста други повреди.

- Трябва да излезем на повърхността - каза Еди, в тона му се усещаше нетърпение.

- Адски си прав, че трябва! Дръжте се, ще освободя балас­та. - Мъжът посегна към голям, оцветен в червено, лост на та­вана и го дръпна.

Под тях се разнесе силен шум, подводницата се разтресе... но нищо друго не последва. Мат дръпна отново лоста. Пак ня­маше никакъв резултат.

- Ах, мамка му...

- Какво има? - попита Нина. - Какво не е наред?

- Баластът не се освобождава, ето това не е наред! Вече трябваше да сме се изстреляли като балон, пълен с хелий!

- Развален ли е?

- Няма какво да му се счупи! Представлява огромна чугу­нена плоча, която се държи от електромагнит - когато спреш захранването, баластът пада, ние се издигаме!

- Остави издигането. - Еди му посочи предупредително към ЛИДАР екрана. - Просто ни разкарай оттук! Всичките три точ­ки се приближаваха към центъра на монитора.

Мат отвори клапите и се опита да насочи „Шаркдозер“ нада­леч от храма.

- Бавничка е - предупреди пасажерите си. - Имам усещане­то, че се е повредил тръстер.

Чейс мина покрай него, за да поеме част от манипулаториите контроли.

- Какво правиш? - попита го Нина.

- Проверявам какво не е наред. Малък монитор показваше картина от закачената на една от ръцете камера, която англича­нинът раздвижи. Завъртя я така, че да огледа корпуса.

Мат пребледня, когато видя състоянието на единия тръстер, обвивката му беше разкъсана, под нея се показваха перките на витлото.

- Еди, насочи я надолу, под нас - нареди на Чейс и той из­пълни заповедта.

Камерата показа двете шейни под „Шаркдозер“, бяха изкри­вени от сблъсъка с храма... по този начин бяха хванали в капан баласта между себе си и кила.

- Това чудо е приклещено там! Колко време ще ни отнеме да се изкачим на повърхността с помощта на тръстерите?

- Прекалено дълго! - Мат посочи навън. Комплект прожек­тори пронизваше мрачната вода.

Приближаваха ги бързо.

Вражеската подводница придоби очертания, когато попадна под прожекторите на „Шаркдозер“. В сравнение с утилитарния съд на Мат, онзи беше лъскав и със съвременен дизайн, дългият му нос напомняше за моторница. Вместо куполовиден прозо­рец, разполагаше с двойка дълги стъкла, които създаваха впе­чатлението, че машината ги гледа през присвити очи.

Останката от „Ивънър“ се изпречи пред тях.

- Мат, спусни се долу до нея - нареди му Еди. - Можем да я използваме за прикритие.

- Аха, възможно е обаче да се ударим, ако се приближим прекалено много! - Въпреки това мъжът насочи „Шаркдозер“ натам.

Нина погледна към ЛИДАР екрана. Враговете им променяха курса си, за да им пресекат пътя.

- Можем ли да им избягаме?

- На подводницата ли? - учуди се Трули. - Нямаме ника­къв шанс, дори да разполагахме с главното си захранване. Тя е „Мако“; познавам пича, който ги прави. Това е лодка за удо­волствия, играчка за милионери - но въпреки това може да се движи. - Мат се намръщи. - Няма начин да е стигнала до тук сама. Максималният ѝ обхват е около стотина километра...

Доближиха останката и Трули насочи цялото си внимание върху управлението на подводницата. Разкъсан метал се протя­гаше навън от смазания корпус, мястото беше пълно с отломки. Нина наблюдаваше приближаващите чирепи с нарастващо без­покойство. Погледна към ЛИДАР екрана.

- Боже мой! Има някой точно над нас!

На около петнайсет метра от кърмата на „Шаркдозер“ се намираше малка точка. Еди побърза да измести ръката, за да ползва видимостта на камерата ѝ. Още светлини се появиха в мрака.

Англичанинът веднага разпозна оборудването. Дълбоково­ден костюм, смесица от традиционната водолазна екипировка и специална система за гмуркане в големи дълбочини; торсът и шлемът бяха неподвижни, позволяваха на водолаза да диша обикновен въздух, без да има опасност от някакво прегъване на маркучите, крайниците бяха в стандартен неопренов екип. Еди беше използвал дълбоководни костюми на няколко пъти и познаваше добре възможностите им, бяха изключително бързоподвижни благодарение на вградените им тръстери.

Също така знаеше какво може да стори оръжието на гмуркача.

Опонентът им разполагаше с автомат АСМ-ДТ, беше руско производство за опериране под и над вода. На суша стреляше със 5,45-милиметрови патрони като на „Калашников АК-74“; под повърхността използваше същите гилзи, но вместо кур­шуми изстрелваше петнайсетсантиметрови хидродинамични пирони.

В този момент оръжието беше насочено към „Шаркдозер“.

- Идва! - беше всичко, което успя да каже Еди...

Водолазът откри автоматична стрелба и посипа корпуса на подводницата с пирони. Мат беше предприел избягваща манев­ра, но нямаше полза от нея - тромавата машина бе лесна мише­на от такова близко разстояние.

Във вътрешността на „Шаркдозер“ се разнесе остро дрънчене от проникващите в метала пирони. Чу се глухо туптене, кое­то беше последвано от ескалиращо съскане - подводницата се разтресе. Извиси се сирена, засвяткаха още червени светлини.

- Тоя уцели цистерна с въздух! - съобщи Трули.

Нина посочи към „Ивънър“:

- Мат, виж там! - В корпуса на кораба се намираше огромна дупка, която се извиваше към главната му палуба. - Можем ли да минем през отвора?

- Малко е тесничък, но ако така ще избегнем куршумите, съм съгласен да опитаме! - отговори на въпроса мъжът и про­мени курса.

Еди премести манипулаторната ръка така, че да имат види­мост към своя нападател. Онзи беше обърнал автомата си и сменяше големия му странен пълнител.

- Презарежда. - Имаме няколко секунди.

- Няма да ми стигнат за нищо, друже! - оплака се Мат и по­веде подводницата през отвора. Назъбени метални нокти пося­гаха към корпуса й от всички страни, пред тях се изпречи нещо по-голямо - изкривена стоманена греда.

- Дръжте се!

Трули се съсредоточи върху лостовете и завъртя машината на една страна.

Няколко свободно плаващи обекта се удариха в нея - Нина се държеше за стола на Мат, но Еди беше захвърлен грубо към стената. Гредата остърга горната част на „Шаркдозер“, която беше от стъклопласт. Чу се силно трещене, като че ли металът беше изтръгнат от гнездото си, след което подводницата про­дължи да плава на една страна... Нищо не я възпрепятстваше.

Мат отново върна машината в нормалното ѝ положение.

- Какво прави преследвачът ни?

Еди намери отново водолаза, онзи беше презаредил и плува­ше след тях през прохода.

- Настига ни. - Погледна напред. „Шаркдозер“ достигаше края на смачкания тунел. - Мат, когато стигнеш до върха, завий рязко надясно.

- Но това няма да...

- Просто го направи! - Чейс раздвижи манипулаторната ръка отново, протегна я навън и назад.

- Завивам! - предупреди ги Мат и натисна контролите до края. Тръстерите на „Шаркдозер“ се завъртяха и осигуриха на подводницата стабилен завой.

Еди разтвори ноктите и плъзна ръката назад - машината на­пусна разрушената палуба на „Ивънър“. Потърси светлините на преследващия ги водолаз.

Най-накрая ги видя на монитора, бяха доста по-близо от пре­ди малко. Чейс бутна и усука джойстика, все едно искаше да нанесе юмручен удар с ръката, затвори отново ноктите ѝ...

Те се обвиха около гръдната част на дълбоководния костюм.

Еди стегна ноктите по-здраво, нападателят им се опитваше да се освободи от хватката. Ако успееше да го смаже или поне да му пробие костюма, това до голяма степен щеше да реши изхода от...

Мъжът насочи оръжието си... но не към подводницата, а към самата ръка. От дулото му бликнаха газови струи, които съпът­стваха всеки един изстрел; в кабината се разнесе дрънчене - една от светлините на пулта засвети предупредително.

- Мат, какво стана?

Трули провери приборите.

- Повредил е хидравликата на ноктите!

- Блокирали ли са? - Камерата показваше гмуракача, той беше обърнал оръжието си и налагаше ръката с приклада му. Без хидравлично налягане, ноктите скоро щяха да се отворят.

Когато това се случеше, водолазът щеше да поднови атаката си - почти от упор.

На Еди му хрумна да запрати мъжа в останката от „Ивънър“, но „Шаркдозер“ вече се беше отдалечил от нея. Вместо това за­действа спомагателната ръка. Гледката на монитора се прехвър­ли от камерата на главния манипулатор към тази от по-малкия му придатък. Чейс протегна механичния придатък. Парализираните нокти и уловеният в капана им водолаз се появиха на екрана.

Англичанинът видя лицето на врага през шлема му. Изглеж­даше изненадан, но изненадата му бързо се смени със страх, ко­гато забеляза какво го доближава. Насочи оръжието си напред, но манипулаторната „длан“ вече беше пред очите му...

Еди не се опита да го сграбчи. Вместо това натисна един бу­тон, на който пишеше „Свредел“.

Инструментът бързо напусна мястото си от китката на ма­нипулатора и зае позиция за работа, малката ръка се прибра на една страна, за да не му пречи. Диамантеният връх на двайсетсантиметровия свредел от волфрамов карбид се удари в шлема на водолаза, в опит да пробие твърдия материал.

Преди мъжът да успее да изпищи дори, Чейс започна да про­бива.

На мощния механизъм му отне по-малко от секунда, за да премине през поликарбонатовия шлем. Сега вече мъжът изпи­щя... писъкът му бързо беше заглушен от нахлулата като арти­лерийски снаряд в дълбоководния костюм вода. Прозрачният купол се изпълни с розова пяна.

Допълнителната тежест на водата най-накрая успя да осво­боди костюма от хватката на осакатените нокти. Мъртвият мъж се понесе бавно към развалините на „Ивънър“.

Еди кимна доволен.

- На това му викам да си почистиш зъбите с бургия.

Нина му хвърли отвратен поглед.

- Поне не каза: „Падна ми на бургията!“. - Жената погледна към ЛИДАР екрана. Голяма част от него показваше останките от потъналия кораб, вторият водолаз навярно се беше скрил ня­къде сред тях.

„Мако“ променяше курса си и се насочваше към тях.

- Еди - обърна се към англичанина Мат, беше разтрево­жен, - използвай другата ръка, за да видиш какво има под нас. Ако успеем да освободим баласта, ще достигнем повърхността за три минути.

Чейс изпълни нареждането. „Шаркдозер“ се разтресе, кога­то манипулатора се протегна надолу. Нина гледаше ту ЛИДАР екрана, ту монитора на Еди.

- Виждаш ли баласта?

- Чакай малко... ето. - Долната част на подводницата се поя­ви на дисплея. Металният товар все още беше заклещен между изкривените шейни. Чейс доближи ръката по-близо...

Рязко спря.

- Какво стана? - попита съпругата му.

- Не знам. - Опита отново, като натисна по-силно лостове­те, но манипулаторът не можеше да отиде по-напред. - Мат, не мога да го достигна.

Австралиецът хвърли поглед на монитора.

- Защото само толкова може да се разпъне - пробвай спома­гателната ръка и виж дали ще стигне.

- Ти не знаеш ли? - учуди се Еди.

- Подводницата не е проектирана да се чеше по корема! Нито да бяга от торпеда, в този ред на мисли.

- Като се заговорихме - притеснена, се намеси Нина, - мис­ля, че се готвят да изстрелят още едно по нас.

Звукът, който се разнесе от ЛИДАР системата, потвърди страховете ѝ. Пред противниковата подводница се появи нова точка, тя приближаваше бързо. Мат се опита да завие, но пов­реденият „Шаркдозер“ реагираше още по-бавно от преди.

- Мамка му! Ще ни удари!

Нина се хвана здраво, но знаеше, че това няма да ѝ е от полза. Първото торпедо на „Мако“ беше унищожило подвод­ницата на Хейтър и бе убило всички на борда ѝ, така че няма­ше защо да смята, че тяхната ще издържи повече. Втренчи се безпомощно в ЛИДАР екрана, снарядът щеше да ги връхлети всеки момент...

Еди изостави опитите си да освободи баласта и стрелна ръ­ката към торпедото.

Екипажът на „Шаркдозер“ беше захвърлен в стената на под­водницата, когато ударната вълна от нова експлозия ги поме­те като валяк. В пътническото отделение се спука един възду­хопровод и от него заизлиза струя сгъстен газ. По корпуса на машината отвън се посипаха отломки.

Задействаха се още аларми, пултът за управление прилича­ше на войска от червени светлини. Мат се върна на мястото си и се опита да си възвърне контрола над подводницата.

Нина притисна длан в челото си и усети топла влага от кръв под нея.

- Какво се случи? - попита тя Еди.

- Хванах торпедото - отвърна ѝ той. През левия прозорец се виждаше манипулаторната ръка - или поне онова, което беше останало от нея. Металният крайник беше отрязан в китката, ка­бели и хидравлични маркучи висяха като разкъсани сухожилия.

Мат успя да стабилизира „Шаркдозер“ и завъртя един вен­тил на тавана. Разнесе се пронизително скърцане.

- Колко въздух ни остава? - попита Нина.

Нямаше нужда от отговор, разтревоженото изражение на ин­женера ѝ подсказа, че ужасното положение, в което се намира­ха, току-що беше станало още по-лошо. Подводницата се олюля несигурно, когато Трули включи тръстерите.

Последва ново предупреждение от ЛИДАР системата. Еди помисли, че е ново торпедо, но не беше. Третият враг - още един водолаз в дълбоководен костюм - изникна от развалините на „Ивънър“.

- Настигат ни и от двете страни, Мат.

- Виждам, виждам! - отвърна мъжът. - Не можем да им из­бягаме.

Еди посочи зад рамото си към мрачните сенки на океанското дъно:

- Там долу! Ще се снижим в руините.

Нина поклати глава.

- Не са достатъчно високи, за да ни скрият - но се сещам за нещо, което е - каза жената, изпълнена с надежда. - SBX! Дос­татъчно голяма е, за да ни осигури прикритие.

- Също така е в достатъчно лошо състояние, за да ни приклещи, че и по-зле - предупреди Мат.

- Поне имаме някакъв шанс.

Трули плъзна „Шаркдозер“ по новия му курс, на лицето му се беше изписало безпокойство. Дъното на океана се показа на ЛИДАР екрана: наближаваха ръба на разкопаната зона. Пред тях лежаха още много руини - атлантската столица се прос­тираше надалеч от сърцето на града - но те бяха скрити под ласките на единайсет хилядолетия.

- Къде е?

Еди погледна екрана. Подводницата „Мако“ и водолазът ги следваха... и ги настигаха.

- Зад нас са и приближават. Мат, колко зле сме ударени?

- Ще ми е по-лесно да ти изброя какво не е счупено - отго­вори австралиецът, като видя светещите в червено лампички на пулта. - Мощността ни пада, тръстерите са повредени, също и... - Лицето му посърна на мига.

- И?

- Остават ни около десет минути, преди да ни свърши възду­хът. Системата е засегната.

- Не можа ли да започнеш с това?

- Чакай малко, значи, дори и да се измъкнем от тези мом­чета, дето ни преследват, пак няма да успеем да се доберем до повърхността? - попита Нина. - Чудесно!

Първите следи от останките на SBX се появиха в единия край на ЛИДАР екрана.

- Единственият начин да се доберем до горе, преди да се за­душим, е да успеем да освободим баласта. Може би ще съумея да го ударя в някоя отломка - каза Мат.

- Не и с онези задници по петите ни. - Еди обмисли нещо за момент и взе решение: - Трябва да се отървем от тях.

- Как? - учуди се съпругата му. - Те имат автомати и торпе­да, а ние нокти, които не работят.

- Пак е нещо. - Мъжът погледна напред. От тинята стърчаха метални останки, които все повече се сгъстяваха. Навлязоха в руините на SBX. Мат зави, за да избегне нещо, което прили­чаше на огромна черупка от яйце: това беше част от големия купол от стъклопластика, който някога покриваше главната локаторна антена на платформата.

Еди отново погледна към ЛИДАР екрана. Преследвачите им ги настигаха - подводницата беше малко по-близо от во­долаза.

- Изследвали ли сте това място?

- Не - отвърна Мат. - Това е гробница - достъпът до нея е забранен. Единствените, които са допускани, са водолазите на Военноморските сили.

- Значи, не знаеш какво има там? - Инженерът поклати гла­ва. - Поне всички сме в една лодка. Онази, която пътува към Залива на лайната!

„Шаркдозер“ кривна на една страна, за да избегне издигнала се като пилон греда. Тя беше една от шестте гигантски подпо­ри на SBX. Бетонният цилиндър беше заобиколен от гнездо от оплетен метал.

- Еди, дай ми някакви насоки - настоя Мат.

Чейс посочи към една дълга греда, която стоеше почти хоризонтално над развалините:

- Можем ли да се проврем под нея?

- Да, но от другата ѝ страна може да има всичко.

- Не искаш ли да надникнеш?

- Не изгарям от желание.

Нина видя на монитора, че от оръжието на водолаза излизат мехурчета.

- Онзи отново стреля по нас!

- Но още по-малко ми се иска да получа пирон в задни­ка! - Мат бързо си промени решението и завъртя „Шаркдозер“ в посока към изпречилата се греда. Два остри шипа, дълги по петнайсет сантиметра, одраскаха задницата на подводницата, когато осъществи маневрата. - Какво искате да направя?

- Просто продължи напред и се увери, че онзи ще ни пос­ледва под гредата - отговори му Еди и пое управлението на механичната ръка. Светлините от вражеската „Мако“ озариха екрана. Още няколко секунди и щеше да им е невъзможно да из­бегнат ново торпедо. Чейс задейства манипулатора и го насочи напред, за да получи видимост от камерата му. Дългата греда се изпъчи пред прожекторите на подводницата. Еди вдигна на­високо ръката, така че парализираните ѝ нокти да се блъснат в нея. - Когато минеш под гредата, обърни така, че онзи да не може да стреля по нас.

- Нямам къде да завия! - Пространството пред тях беше за­давено от разкъсаните отломки на радарната платформа.

Наближиха...

Протегнатата ръка се удари в гредата, ноктите ѝ се захва­наха за ръба ѝ... и послужиха за опора. „Шаркдозер“ се плъз­на рязко нагоре, малко преди половината от повредения вече манипулатор да се откъсне. Мат включи тръстерите на задна скорост, за да спаси машината си от сблъсък с изпречилата им се бетонна стена.

Зад тях гредата се разтресе, предсмъртният ѝ стон се разнесе като ехо в ледените води... след което се сгромоляса на дъното на океана.

Повлече със себе си и вражеската подводница. Тя беше зап­ратена в тинята. От сблъсъка пилотът ѝ се удари в пулта за уп­равление и изпадна в безсъзнание.

На екипажа на „Шаркдозер“ не му беше до празнуване. Дори на задна скорост, подводницата не успя да избегне сблъсъка с бетонната стена. Мат се опита да я завърти, за да не се натресат челно...

Последва зловещо хрущене от бронята, която предпазваше куполовидния прозорец, самият той изстърга пронизително, ко­гато се удари в бетона. Тънки линии се разнесоха по стъклото от мястото на удара. Последва ново сътресение, което захвърли екипажа на подводницата - то беше причинено от манипулаторната ръка, която се извади от гнездото си и повлече цял участък от обшивката на корпуса след себе си. Отдолу се разкри цис­терна с въздух под налягане, тя се намираше до отделението за пътници. ЛИДАР екранът угасна, сканиращите му лазери бяха изтръгнати от подводницата.

„Шаркдозер“ се завъртя в кръг и се спря в част от разруше­ната структура на SBX. Първа се съвзе Нина.

- Добре ли сте?

Мат стискаше лявата си ръка, от нея течеше кръв. На ръба на пулта за управление имаше червено петно.

- Малко се поударих. - Мъжът се опита да се пошегува с положението си. - Еди, добре ли си, друже?

Чейс беше захвърлен в задната част на отделението, точно под люка на подводницата. Около него беше пълно с разпилени инструменти.

- Един лаптоп ме удари по главата, но като изключим това, съм бомба - отвърна англичанинът и погледна лошо към ком­пютъра. - Спипахме ли го?

Мат се опита да отмести „Шаркдозер“ от стената. Машината реагираше по-бавно от всякога. Въпреки това мъжът успя да я обърне.

- Да, да, спипахме го! - Вражеската подводница беше закле­щена под падналата греда.

- Чудесно - каза Нина, звучеше едновременно облекчена и обезпокоена. - Къде е обаче другият...

Отговориха ѝ петнайсетсантиметрови пирони, които проби­ха корпуса на „Шаркдозер“.

24

Водолазът се намираше до съюзническата си подводница, откъдето откри огън със своето оръжие АСМ-ДТ. Ав­томатът изплю последните си пироноподобни куршуми в повредената лява страна на „Шаркдозер“. Кобалтовосинята стомана на корпуса беше прекалено дебела, за да могат те да преминат през нея, но върховете им се забиваха с такава сила, че успяваха да се покажат от другата страна като бодлите на таралеж.

Подводницата обаче имаше слабо място.

Последните два пирона уцелиха куполовидния прозорец. Независимо че беше по-дебел, отколкото амунициите дълги, те проникнаха в него и се спряха на около два сантиметра от са­мата вътрешност на машината. В кабината се разнесоха звуци от пукащо се стъкло - нови линии се появиха на него, те водеха началото си от двата заседнали куршума.

- Мамка му! - Това беше най-сериозната проява на страх, която Нина и Еди някога бяха чували от Мат, мъжът потръпна, когато видя напукания прозорец.

Еди се затътри към него.

- Колко е зле?

- Може да поддаде всеки момент! - Докато наблюдаваха стъклото, една пукнатина бавно си проправи път с дрезгав писък.

Водолазът сменяше пълнителя на автомата си.

- Още един изстрел ще ни довърши - осъзна Чейс. Оставаха няколко секунди, докато онзи презаредеше, а те нямаше как да го спрат...

Всъщност имаше един начин. Със самата подводница.

- Премажи го! - излая Еди.

- Може да спукаме стъклото! - възпротиви се Мат.

- Така или иначе, сме мъртви - направи го!

Трули неохотно подкара подводницата напред. Вниманието на водолаза беше заето от презареждането, той не успя ведна­га да разбере за надвисналата опасност - стори го едва когато прожекторите на „Шаркдозер“ го осветиха. Изненадан, мъжът замръзна за момент, след което посегна към управлението на собствените си тръстери, което се намираше на гърдите на кос­тюма му...

Прекалено късно. Подводницата го удари и го помете към колабиралата преди малко греда. Прозорецът на съда издаваше заплашителни звуци.

Дълбоководният костюм се беше заклещил за изкривената броня на „Шаркдозер“. Водолазът задейства тръстерите си, но дори и с тях не успя да се освободи. Върна се към опитите си да презареди автомата и най-накрая съумя да сложи новия пъл­нител. Дръпна лоста за зареждане и насочи дулото на оръжието към напукания купол...

Подводницата го изблъска в бетона и отскочи назад. Дори при скорост само от един възел⁶⁰¹, масата на „Шаркдозер“ беше достатъчна, за да бъде ударът смазващ. Гърбът от стъклопласт на дълбоководния костюм се разцепи, един от маркучите за кис­лород се скъса и изпусна струя балончета във водата.

Водолазът беше все още жив благодарение на твърдата че­рупка на костюма. Сблъсъкът с бетона го беше освободил от бронята на подводната машина и той се понесе свободно във водата. Мъжът вдигна оръжието си...

Еди се хвърли върху рамото на Мат и пое управлението - с едната си ръка завъртя подводницата на една страна, а с другата даде пълна мощност на двигателите.

Тръстерите се задвижиха в отговор на командите му, „Шаркдозер“ се завъртя в оста си. Уязвимият прозорец се из­губи от полезрението на водолаза, а повреденият десен тръстер се нахвърли отгоре му. Откритите му перки прорязваха водата във вихър от пяна...

Подводницата се разтресе, ревът на двигателите отстъпи място на месестото трък-трък-трък, преди тръстерът да отка­же изцяло - беше се задръстил. Нова червена светлина се присъедини към останалите на пулта за управление. Навън водата се оцвети в тъмночервено. Автоматът се понесе бавно наоколо, част от ръката на водолаза продължаваше да стиска приклада.

- Сега определено ми падна на перката - каза Еди, като ди­шаше тежко.

Нина гледаше как оръжието плува към дъното на океана, след което насочи вниманието си към повредения прозорец. Сблъсъкът беше уголемил повечето от пукнатините му.

- Мат, колко време имаме, преди стъклото да се счупи?

- Няма как да знам - призна си Трули и насочи подводницата надалеч от увеличаващата се червена мъгла навън. - Може би няколко часа... или две секунди.

Еди преброи до две под мустак.

- Едната опция отпадна, така че нека се надяваме, че ще са часове, а?

- Дори и да издържи толкова, пак сме прецакани! Разполага­ме само с един работещ тръстер, на който ще му трябва доста време, докато ни изведе на повърхността, а след около пет ми­нути въздухът няма да става много за дишане.

- Колко ще можем да издържим? - попита го Нина.

- Тримата в това малко пространство? Ще минат около десет минути, докато припаднем, най-много петнайсет. След двайсет ще бъдем мъртви от отравяне с въглероден диоксид.

Еди стисна устните си.

- Няма ли как да поправим системата?

- Не и от вътре. - Мат потъна в мястото си. - Не исках аз да съм човекът, който ще го каже, но... ще умрем.

- Ами другата подводница? - попита Нина. Светлините на „Мако“ продължаваха да светят ярко. - Има ли начин да се ска­чим с нея?

Австралиецът обмисли въпроса и отговори, в гласа му се усещаше слаба надежда.

- Разполага със стандартен порт за скачване, така че да... но първо трябва да я извадим изпод оная греда.

Еди се върна при управлението на ръката.

- Имаме ли достатъчно мощност, за да ползваме манипула­тора?

- Трябва да пробваш.

Мат щеше да насочи „Шаркдозер“ към хванатата в капан подводница, но Чейс му каза да не го прави.

- Нека първо проверя нещо... - Мъжът раздвижи работеща­та ръка и протегна здравия ѝ спомагателен манипулатор. - Сва­ли ни ей там долу. Ще взема автомата.

- За какво ти е? - попита го съпругата му.

Еди кимна към другата подводница. Пилотът се виждаше през прозореца ѝ, все още беше в безсъзнание.

- В случай че се качим на борда и онзи приятел там се събу­ди. - Наклони ръката към дъното на океана. Отне му няколко опита, но накрая стоманените пръсти уловиха оръжието. - Доб­ре, хванах го. - Чейс разтърси манипулатора, за да се отърве от мъртвата ръка на водолаза от приклада на автомата, след което го насочи към върха на „Шаркдозер“, където пусна АСМ-ДТ-то върху люка на машината.

Мат насочи повредената си подводница към тази на врага. За първи път им се удаде възможността да огледат добре машина­та на опонента им. Принципно „Мако“ можеше да се гмурка на дълбочина до триста метра. Също така не беше модел, проек­тиран за военни цели, но машината пред тях бе модифицирана за агресивни действия. На хълбока ѝ беше заварена торпедна установка, едно от торпедата все още беше на мястото си.

- Малко кърпена работа ми изглежда - предложи своето ин­женерно мнение Мат.

Торпедото беше подводният еквивалент на бързо стъкмена бомба - представляваше метална тръба със сгъстен въздух, със собствен взривен заряд, активиращ се при контакт или в бли­зост до целта си.

- Въпреки това действа безотказно. - Нина напомни за съд­бата на подводницата на Хейтър.

- Така е. Макар че явно машината е била модифицирана на­бързо.

- Целта ѝ е да ни убие - вметна Еди. - Или по-точно, да убие Нина. Това навярно е дело на тоя момък Глас.

- Как е узнал къде се намираме? - учуди се жената.

- Можеш да го питаш, като го видиш - каза Мат.

- Какво искаш да кажеш?

- Вероятно се навърта наоколо. Тази подводница не може да стигне до тук сама - няма такъв обхват. Корабът майка трябва да е наблизо. Така че, ако пилотът ѝ е още жив, можете да го питате как да откриете плавателния съд... и Глас.

Еди сви юмруци.

- Определено ще го направим.

- Първо трябва да се качим на борда ѝ - напомни му Нина.

Трули приближи още повече „Шаркдозер“ до приклещената подводница.

- Еди, нека аз свърша това. - Мъжът пое управлението на манипулатора. - Може да се окаже доста трудно...

Мат забута гредата с онова, което беше останало от ръката. Машината им се разлюля.

- Точно от това се опасявах, че няма да имаме достатъчно тяга само с един работещ тръстер. Еди, дръж гредата така. Аз ще се опитам да я поместя.

Мина една напрегната минута в опити, „Шаркдозер“ се лю­лееше насам-натам, докато манипулаторът стържеше по мета­ла. Гредата бавно се плъзна по корпуса на „Мако“.

- Хайде, още малко - каза Чейс. - Можем да го направим!

- Това е всичко, на което машината е способна!

Разнесе се пронизително скърцане, когато ръката се плъзна по ръждясалата стомана. Еди сподави надигналата се в него ру­гатня, опитваше се да държи манипулатора на едно място. Гре­дата продължаваше да се отмества сантиметър по сантиметър, но не знаеше дали това ще е достатъчно...

Тръстерът извиси жален вой.

- Губим мощност! - изрева Мат. - Еди, напъни я!

Последен шанс...

Чейс забута с ръката напред. „Шаркдозер“ се наклони на една страна - гредата се освободи и задра по „Мако“, преди да се стовари с трясък върху отломките и тинята долу.

Мат закара подводницата им до тази на врага.

- Все още не сме готови - съобщи той. - Трябва да я обър­нем така, че да получим достъп до люка в долната ѝ част.

- Но ей тук отгоре има друг - посочи Еди.

- Така е, но ние разполагаме само с горен люк. Не мисля, че дозерът ще се радва да я обърнем с главата надолу в това ѝ състояние! Както и да е, в горната част на „Мако“ има кука - ако успееш да я уловиш, ще можем да я преобърнем. Куката е неподвижна, така че веднъж да я хванем, няма мърдане. Надя­вам се.

Мина още една ценна минута, докато Чейс се опитваше да види куката през прозореца и да я сграбчи. Най-накрая като че ли успя. Мат провери нивото на въздуха, намръщи се и след като измърмори: „Хайде по-бързо да приключваме с това“, включи тръстера на пълна мощност.

Ръката изскрибуца и се опъна, но издържа на натоварване­то. Обвити във вихър от пясък, двете подводници се заиздигаха бавно нагоре...

Задейства се нова аларма, която наподобяваше печален пул­сиращ крясък.

- Боже, какво има сега? - изпъшка Нина.

- В момента сме на аварийно захранване - съобщи Мат. - Тази аларма ни предупреждава, че ако не стигнем до повърх­ността до пет минути, никога няма да успеем да го сторим!

- Ти си построил това проклето нещо - започна Еди. - Не можа ли да му сложиш някакви по-приятни мелодии?

Трули се засегна и изключи предупредителния сигнал.

- На следващата подводница, която проектирам, ще сложа само птичи песни и църковни хорове за аларми. Ако ми се удаде възможност де. - Мъжът погледна през прозореца. Намираха се на около шест метра от дъното на океана. - Добре, трябва да е достатъчно.

Чейс освободи ръката, а Мат насочи подводницата под „Мако“, която стоеше неподвижно във водата. Прожекторите осветиха коремния ѝ люк.

- Така, ето го. - Трули смени картината на един от мони­торите и на него се появи онова, което се намираше точно над тях. - Само трябва да ги изравня...

- Можем ли да ти помогнем с нещо? - попита го Нина.

- Да, отидете при люка и когато ви кажа, дръпнете жълтия лост надолу. Той заключва скобите за скачване. В момента, в който ги обезопасим, ще източа водата от яката между двата люка и ще можем да отворим този на другата подводница.

В гласа на Трули се усещаше притеснение, мъжът беше мно­го по-разтревожен, отколкото показваше.

- Какво има, Мат?

- Много неща! - На екрана се появи люкът на другата под­водница. Мъжът намали, за да се изравни с него. - Просто бъ­дете в готовност до лоста.

Еди и Нина си размениха притеснени погледи, но сториха онова, което Трули им нареди. „Шаркдозер“ спря под другия съд.

- Така, изравних ги. Време е да...

Чу се леко пърхане от двигателите и „Шаркдозер“ се понесе нагоре. Скърцането на метал в метал беше надвито от оглуши­телното дум, което отекна във вътрешността на подводницата. Мат се провикна:

- Дърпайте!

Еди и Нина сграбчиха лоста и приложиха върху него цялата си обща тежест. Той помръдна няколко сантиметра, след което заседна.

- Мат! - провикна се жената. - Заяде!

Трули не отговори нищо, очите му не се отместваха от мони­тора. Завъртя подводницата с няколко градуса, преди рязко да я насочи нагоре. Съдът се разтресе от новия сблъсък.

- Сега!

Този път лостът извървя целия път до долу. Глухо изщракване подсказа, че скобите са се затворили, те държаха двете под­водници здраво една за друга. Мат въздъхна.

- Господи! Не вярвах, че това ще проработи.

- Чак сега ни казва! - измърмори Нина, но също въздъхна с облекчение.

Над главите им се разнесе съскане, което означаваше, че свързващата яка е обезводнена. Мат провери отново един инди­катор, за да се увери, че скобите са стегнати здраво, след което отиде до люка и се опита да го отвори внимателно. Нина отско­чи, когато от отвора върху нея се изсипа морска вода - пос­ледните неизпомпани от апаратурата остатъци. Трули отвори още повече люка. Автоматът тръгна да пада в отделението за пътници, но Еди го хвана, преди да успее да стигне пода.

Люкът на „Мако“ се виждаше на върха на яката, от боядиса­ната в бяло стомана се стичаха студени капки.

- Можем ли да минем през него? - попита Нина. - Заключен ли е?

Мат се изкачи по стълбата, дръпна лоста за освобождаване и завъртя клапана, който отваряше люка.

- Кражбите на подводници не са всекидневен проблем, така че никой не ги заключва.

- Само защото ни спаси животите, не ти дава право да се правиш на умник. - Въпреки критиката си, жената му се усмихна.

Когато Трули отвори люка, в помещението нахлу въздух. Двете подводници изравняваха вътрешното си налягане. Мат тъкмо щеше да поеме по втора стълба, когато Еди го спря.

- Нека аз мина отпред - каза му и вдигна автомата. - За все­ки случай.

Изкатери се и спря точно на върха на шахтата, за да надник­не в кабината. Нямаше никакво движение в нея. С насочено на­пред оръжие, Чейс изкачи останалата част от стълбата.

Ослуша се - чуваше се единствено тихото мъркане на венти­лационната система. Кабината беше изключително луксозно об­заведена в сравнение с утилитарния вид на „Шаркдозер“ - на вся­ко кожено кресло имаше илюминатор, който даваше възможност на пътниците да наблюдават случващото се извън подводницата. Еди се интересуваше от едно-единствено място - това на пилота.

Онзи беше с гръб към него, но ръката му висеше безжизнено на една страна. Чейс облегна оръжието си на стола, отиде до него - беше жив, но в безсъзнание и с окървавено лице.

Един от мониторите, забеляза Еди, показваше нещо подобно на навигационна схема. Средата ѝ вероятно представлява­ше настоящата позиция на подводницата, от нея тръгваше една червена линия. Може би беше запис на маршрута ѝ?

- Безопасно ли е? - провикна се Нина, главата ѝ се показа от отвора в пода като на лалугер.

- Аха - отвърна Чейс и побутна пилота с дулото на автома­та. Мъжът изстена едва. Нина се качи на борда, Трули я следва­ше по петите. - Мат, какво мислиш, че е това? - Англичанинът посочи към екрана.

- Инерционна навигационна система.

- Тази линия нейният маршрут ли е?

Австралиецът погледна по-внимателно дисплея.

- Да, дошла е от... - обърна се към Еди. - Стартовата ѝ по­зиция се намира на по-малко от четири километра от тук! И не е на повърхността... това чудо разполага и с дълбокомер. Кора­бът майка всъщност е друга подводница.

- Такава, която държи по-малки подводнички в себе си? - скептично попита Нина. - Въобще някой произвежда ли по­добни съдове? Не сме герои от филм за Джеймс Бонд!

- Разбира се, че съществуват такива машини. Ако една мегаяхта не отговаря на изискванията на клиентите, има компании, които могат да ги конструират - срещу съответната сума, ес­тествено. Ярък пример е „Феникс-1000“, също така се сещам за една руска фирма, която пусна два модела на пазара.

- Глас може да си позволи подобна подводница - каза Еди.

- Възможно е - съгласи се Нина. - Какво ще правим сега?

- Трябва да се върнем на повърхността - отговори Мат и се насочи към кабината.

- Къде отиваш? - попита го Чейс.

- Трябва да откача „Шаркдозер“, друже! Много е голяма и тежка, за да я влачим с нас. - Мъжът се върна в другата под­водница.

Нина отново усети нещо в гласа му - насилено безгрижие и прикрита загриженост. - Този път и Еди забеляза преструвката.

- Мат, какво правиш? - попита го той, когато някъде отдолу се разнесе метален трясък. Двамата със съпругата му си разме­ниха тревожни погледи и хукнаха към люка. - Мат!

Стигнаха точно навреме, за да видят как този на „Шаркдо­зер“ се затваря. Ключалките бяха задействани.

- Боже, какви ги върши? - учуди се Чейс и скочи долу. Опи­та се да отвори люка; дръжката се помръдна частично, преди да заяде. Австралиецът я беше запречил с нещо. Еди стовари юмрука си в метала. - Мат!

Гласът на Трули се разнесе от аудиосистемата на „Шаркдозер“:

- Съжалявам, друже, но трябва да направя това. Единствени­ят начин да освободя свързващите скоби е от тук и в момента, в който го сторя, яката ще се наводни. Налага се да затворите люка, ако искате да се измъкнете.

- Не! - изкрещя Нина ужасена. - Не можем да те оставим! Трябва... трябва да има и друг начин!

- Няма такъв. Както казах, „Мако“ не може да влачи „Шаркдозер“ със себе си.

- Но ти ще... - Жената остана без дъх. - Мат, ти ще умреш.

- Не е задължително. Когато свързахме двете подводници тук нахлу много свеж въздух, сега като съм сам, може да ми е достатъчен, за да стигна до повърхността.

- Глупости! - възпротиви се Еди. - Сам каза, че енергията е на привършване! - Англичанинът пробва отново дръжката, но тя отказваше да поддаде.

- За бога - отвърна Трули, - вие двамата поне веднъж ще ме чуете ли какво ви говоря? Някой трябва да освободи скобите. „Шаркдозер“ е моята подводница, аз я направих, а сега осъзнах, че липсата на дистанционно освобождаване е сериозен пропуск в дизайна ѝ! Така че... това е моя отговорност.

- Не е така, - Чейс се изкачи отново в „Мако“. - Ще събудя онова мекотело в пилотската кабина и ще го накарам той да свърши работата вместо теб.

- Верно? Как ще стане това? Ще го заплашиш, че ще го зас­треляш през дебелия стоманен люк ли? - По високоговорителя се разнесе въздишка. - Еди, ти си страхотен приятел, но въобще не си толкова умен, за колкото се мислиш.

Чейс спря на място.

- Май нямаш смелостта да ми го кажеш в лицето?

- Така е, затова чаках помежду ни да има дебела стоманена преграда? - Двамата мъже се опитваха да звучат весело, но не се справяха особено успешно.

- Мат, моля те - започна Уайлд. - Не можеш да сториш това.

- Нина, налага се. Нищо не се знае, може би захранването ще ми стигне и прозорецът няма да се спука. Винаги има надежда. Хей, та аз оцелях през всичко, което преживяхме заедно, нали? - Последните му думи бяха задушени от едва сдържаните емоции.

Жената не успя да потисне своите и сълзите ѝ потекоха.

- О, боже, Мат... - С огромно нежелание тя хвана люка и започна да го затваря.

Еди ѝ помогна.

- Това не е правилно - мърмореше си под носа мъжът, лице­то му беше изключително сериозно. - Дяволски грешно е.

- Двайсет. - По високоговорителя се чу гласът на австрали­еца. - Деветнадесет. Осемнадесет...

Люкът се затвори с трясък и заглуши броенето на Мат. Чейс сдървено дръпна заключването и завъртя вентила за запечатване на подводницата. Една червена светлина на стената стана зелена.

Двата люка бяха обезопасени.

Чуха тихия глас на Мат.

- Десет. - Последва пауза, след което мъжът каза: - Няма смисъл да се бавите повече, нали? Успех и на двама ви.

Нина хвана с едната си ръка китката на Еди, а другата прис­ви в юмрук и прикри устата си с нея.

- Успех, Мат - прошепна тя.

Чейс допълни:

- Бори се до края, друже.

Под краката им застърга метал - подводницата им се разтре­се, когато в долната част на люка нахлу вода. „Шаркдозер“ се отдели от тях, океанът нахлу в свързващата яка.

Повредената машина се изгуби долу в мрака.

25

Пилотът на „Мако“ се събуди от туптящата болка в ли­цето си.

Едно съсирено петно с кръв на пулта за управление напомняше за причината тя да се появи. Какво се беше случи­ло? Спомените му се завръщаха бавно. Преследваше подводни­цата на АСН и тъкмо щеше да изстреля последното си торпедо по нея, когато... неочаквано се преобърна и...

Останалото му беше като в мъгла. Нещо беше ударило ма­шината му, той полетя напред... и после не помнеше нищо. Бе изпаднал в безсъзнание. Стори му се, че чува гласове. Как беше възможно това?

Погледна навън през прозореца. Нямаше следа от другата подводница или от водолаза, който беше с него. Нещо обаче не бе както трябва.

Отне му няколко секунди, за да разбере какво. Видя отраже­ния в плексигласа... имаше някакви хора зад гърба му.

Завъртя се в стола си... за да се озове пред заплашителното дуло на автомат, насочен към него. Оръжието произведе оглу­шителен изстрел. Пиронът се заби в седалката между краката на пилота, на два сантиметра от слабините му.

Стрелецът го гледаше заплашително.

- Ако не правиш точно онова, което ти кажа, следващият куршум ще направи от мъжеството ти шиш кебап.

* * *

„Мако“ се понесе в мрака.

Докато чакаха пилотът да се събуди, Еди и Нина обсъждаха, или по-точно спореха, какво да правят оттук нататък. Първа­та идея на Чейс беше да се опитат да помогнат на Мат. За съ­жаление, подводницата, в която се намираха, не разполагаше с манипулаторни ръце, така че нямаше как да освободят баласта на „Шаркдозер“. Освен това, когато пилотът се събуди и беше принуден да съдейства, машината на Трули беше изчезнала от полезрение. Дали Мат наистина правеше опит да се върне на повърхността, или просто се беше отдалечил от тях, за да не го последват, те не знаеха: новото им превозно средство не разпо­лагаше със сонар, а само с обикновен дълбокомер.

Поради тази причина съпрузите доста неохотно обсъдиха другите си опции. Най-логичната от тях беше да се върнат на повърхността. Записаният маршрут на навигационната система обаче реши спора в полза на Нина. Нападателят им беше до­шъл от подводница майка... на чийто борд навярно се намираше Глас. Мъжът беше издирван от властите по обвинение в редица престъпления, агенти на Групата душеха за него под дърво и камък, така че едва ли имаше по-добро място за един съгре­шил милионер да се скрие. Това обясняваше рядката честота на обажданията му до неговия „партньор“ Далтън: дори нещо толкова просто като телефонно обаждане беше невъзможно на десетки метри под водата.

Глас, архитектът на събитията, които се случиха напосле­дък, мъжът, отговорен за всички отнети животи, се намираше само на три километра от тях. Както Нина отбеляза, би било чиста загуба на възможност да не го посетят... и да му подарят торпедо.

- Шефът ти на онази подводница ли е? - попита Еди и нав­ря автомата в лицето на пилота, за да го стимулира да му даде честен отговор.

- Да, да - отвърна мъжът, устата му беше пресъхнала. - Хер Глас е в нея.

- Колко хора има на борда ѝ?

- Около десет.

- Около десет или точно десет? - Чейс го сръга с оръжието в ребрата.

- Чакай, чакай! Повече от десет. Ъъ... дванайсет.

- Сигурен ли си?

- Да, да, дванайсет! Вие убихте другите двама.

- Ще станат трима, ако продължаваш да ме ядосваш. – Еди го ръгна за последно и се върна при Нина. - Сигурна ли си за това? - попита я тихичко.

Жената поклати глава, но отговори:

- Това е единственият ни шанс да приключим с този фарс. Иначе Глас ще продължи да изпраща убийци след нас. След мен. Дори и да успявам да се измъквам всеки път, други хора ще бъдат погубвани просто защото са застанали на пътя му. Хора като Мат, Люис и екипажа му.

- Какво ще правим в такъв случай? Ще почукаме на прозоре­ца му, ще помахаме и ще го вдигнем във въздуха?

- По-скоро си мислех да му покажа среден пръст - отвърна Нина с неумел опит за усмивка. - Първо обаче трябва да го­ворим с него. Не вярвам, че Уордън ни разкри цялата картина, така че искам да чуя версията на Глас.

- И тогава ще го вдигнем във въздуха.

- Ако се наложи. - Жената се обърна към пилота. Точката, която представляваха те на навигационната система, доближа­ваше мястото, от което подводницата беше тръгнала. - Колко остава? - попита го Нина.

- Около половин километър - отвърна ѝ нервно мъжът.

Двойката мина напред, за да има по-добра видимост. През прозореца на „Мако“ не се виждаше нищо, броячът на екрана отчиташе оставащите километри до целта. Четиристотин и пет­десет, четиристотин...

- Ами ако са отплавали? - попита Нина. - Може би са усети­ли, че нещо не е наред и са си плюли на петите.

- В такъв случай ще се върнем на повърхността, а тоя Смехурко тук ще поплува с акулите - отговори ѝ Еди.

Пилотът преглътна:

- Там ще са, там!

Триста метра. Заложникът нетърпеливо търсеше и най-малкия знак от подводницата майка. Двеста метра. Ръцете на пило­та затрепериха, докато намаляваше скоростта.

- Мисля, че са се чупили - изръмжа Чейс и вдигна оръжието.

- Не, не, тук ще са! - изписка мъжът. - Тук ще са, тук ще... ето!

Пилотът посочи вляво. През мрачината се появи линия от слаби светлини.

С приближаването си до нея, линията стана по-дълга. И още по-дълга.

- Уха. - Нина не успя да прикрие изумлението си. - Това е една дебелогъза подводница.

Съдът, на който принадлежаха светлините, постепенно при­доби очертания. Беше дълъг над шейсет метра, лъскавата му форма наподобяваше ултрамодерна мегаяхта, но такава, която може да се гмурка под вълните, когато си пожелае. По дължи­ната на корпуса му имаше големи кръгловидни илюминатори, един дълъг прозорец в горната му част обхващаше цялата площ на мостика.

- Сигурно струва някоя и друга пара - вметна Еди.

- Деветдесет милиона долара - каза пилотът.

- Да съм те молил за брошура? - сопна се Чейс и мъжът замлъкна, уплашен.

Нина забеляза движение през един от илюминаторите.

- Мамка му, ще ни видят! - Жената залегна и дръпна ръкава на Еди, за да стори същото. - Къде можем да се скачим?

- Зад мостика - неохотно отговори пилотът - или на кила.

- Давай през горния вход - нареди Чейс и натисна оръжието си зад ухото мъжа. Онзи послушно поведе машината нагоре.

- Сигурен ли си? - попита го Нина.

- Ще ни е много по-лесно да скочим долу, отколкото да се катерим нагоре. Ще трябва да се движим бързо.

Минаха покрай илюминаторите на голямата подводница и се насочиха към мястото за скачване. Зоната в задната част на луксозната машина приличаше на палуба; навярно когато съдът беше на повърхността, пътниците му можеха да се наслаждават на слънцето от там, но под водата служеше като площадка за кацане. Ярки светлини очертаваха кръгъл отвор.

- Можеш ли да се скачиш? - попита пилота Еди.

- Да, всичко е... автоматично.

- Добре. Къде ще се озовем вътре и колко души ще ни чакат там?

- В машинното отделение. Не знам колко души ще има - обикновено са трима-четирима.

- Навярно сега ще са повече - добави Нина. - Ще дойдат да те поздравят, че си ни убил.

- Няма да се радват дълго - мрачно констатира Еди. - Давай, прикачи това чудо.

Пилотът насочи подводницата към целта, целият беше плув­нал в пот. На монитора пред него се появи графика на люка, а напътстващи линии му показваха как да заеме оптимална пози­ция. След няколко секунди упътващите знаци светнаха в зеле­но, мъжът натисна един бутон и компютърът пое управлението. Подводницата започна да се снижава. Разнесе се дрънчене на метал в метал, двигателите се изключиха, а на екрана започна да пресвятква текст, който съобщаваше, че миниподводницата се е скачила успешно.

- Това ли е всичко, което трябва да се направи? - попита Еди. Пилотът кимна. - Усмихни се тогава. - Англичанинът сто­вари приклада на автомата в главата на мъжа и онзи изпадна в безсъзнание. - Извади адски голям късмет, че не те убих.

- Сега какво? - попита Нина. Двамата се насочиха към люка. - Не ми се иска да се втурнем презглава, без да знаем какво ни чака.

- Не ни се налага да го правим - отвърна Чейс. - Ще чакаме те да дойдат при нас.

* * *

Долу, в камерата за скачване, двама мъже от екипажа наб­людаваха как механикът отключи люка, отдръпна се, за да не бъде намокрен от последните остатъци вода, и погледна нагоре в отвора. Люкът на другата подводница вече беше отворен.

Никой обаче не идваше от там.

Секундите минаваха.

- Къде е той? - попита единият от мъжете и се приближи, за да види какво става. В кабината на „Мако“ беше тъмно.

- Не знам - отвърна механикът. Провикна се: - Мориц? - не последва никакъв отговор. Мъжът погледна притеснено колеги­те си и опита отново: - Мориц! Какъв е проблемът?

- Вие - провикна се Еди, изскочи от мрака и стреля с автомата.

Първият пироноподобен куршум уцели механика в главата, премина през нея и излезе през едното му ухо. Мъжът, който стоеше до него, успя единствено да потрепне, преди вторият остър шип да го прониже в гърдите и да разкъса сърцето му. Двата трупа се свлякоха на палубата.

Третият им колега се опита да избяга. Зад него Чейс скочи през люка и тупна на пода. Последва нов изстрел, петнайсет-сантиметровата стомана перфорира гърба на мъжа и се удари в отсрещната стена.

Имаше само един изход от помещението. Еди прекрачи мърт­вите тела и отвори люка, който го отведе до стръмни метални стълби. Те слизаха надолу към машинното отделение. Още два­ма членове на екипажа се намираха в него. Когато го видяха, единият се опули насреща му, изненадан, а другият се втурна към вратата. Англичанинът се прицели и стреля. Откатът при стрелба с пирони беше различен от този при обикновените кур­шуми. Първият изстрел на Чейс се вряза в редица акумулатори точно зад мишената му, но той бързо се коригира и следващият му изстрел намери целта си - заби се във врата на мъжа.