Храмът на боговете

Чейс помнеше всичко много добре.

- По нея се изкачих - посочи към стълбата англичанинът. - Кит и Стайкс вече бяха тук... - Показа място, което не се виж­даше на екрана... - Говореха със София. - Долу вдясно на мо­нитора имаше брояч. - Колко време преди да се появя, започва записа?

- Не много. - Жената натисна мишката на лаптопа и виде­ото оживя. Веднага стана ясно, че наблюдателната система на станцията не беше последна дума на техниката: изображението често трептеше, създаваше усещането, че записът е правен не дигитално, а на много стара VHS касета.

Единственото, което се случваше за известно време, бяха видео смущения, докато една фигура, наведена и прокрадваща се бързо в сенките, не се появи отляво на екрана.

- Ето ме и мен - обяви Еди.

- Замалко да не се сетя - отвърна му Нина. Съпругът ѝ из­сумтя сърдито.

Чейс от записа носеше автомат SCAR, достигна до средата на стълбата и продължи да се изкачва.

- Няма ли звук? - попита Чейс от реалния свят. Уайлд по­клати глава.

Еди от миналото внимателно надникна от последното стъ­пало, хвърли поглед към нещо, което не се виждаше на екрана, бързо се изкачи на пътеката и като стискаше автомата, се скри от обсега на камерата.

- Ще минат няколко минути, преди да започне действието - обясни Нина. Тъкмо щеше да превърти напред записа, когато Еди я спря. - Какво? - попита тя.

- Ако на това видео има нещо, което може да ми помогне, то ще е на скучните части, които всеки е пропуснал. Всичко друго би било забелязано досега.

- Интерпол са го гледали от край до край.

- Вършил съм наблюдателна работа. Това е най-гадното и скучно нещо, което може да си представи човек, лесно е да се пропусне някоя подробност, дори да го гледате няколко души. Може да преглеждаш записа отново и отново и да не забеле­жиш нищо до третия или четвъртия път. Нека изгледаме цялото видео.

Така и сториха. За повече от две минути не се случи нищо друго освен смущения в картината, след което мястото беше осветено от ярка светлина.

- Тук пристигаме аз и Мейси - каза Нина. - И...

- И сега всичко започва - каза Чейс, когато две фигури се появиха на екрана: той и Кит се бореха за автомата SCAR. Коси изстрели се врязваха в съоръженията наоколо. Двойката беше вкопчена в отчаяна схватка... изведнъж картината изчезна, беше осветена от проблясъка на експлозия, ярки пламъци се разнесо­ха към хоризонта от една уцелена помпа.

Еди и Кит бяха ударени от взривната вълна, индиецът се сто­вари върху англичанина. Обсипа го с юмруци и съумя да от­копчи оръжието; насочи го към Чейс... Йоркширецът го изрита в момента, в който Джиндал стреля, куршумите минаха малко над главата му.

Макар да беше гледала записа и преди, Нина потръпна.

- Господи, това беше близо.

- Усещането е още по-приятно, когато стрелят по теб - до­бави Еди.

Нова експлозия освети екрана, беше избухнала още една помпа, която щеше да започне верижната реакция, довела до краха на цялата станция. Мъжете на записа продължаваха да се бият, Еди удряше главата на Кит в парапета... тогава една част от пътеката, на която се намираха, пропадна, отвори се като капак на капан под тях и замалко да пропаднат в горящите пла­мъци долу. Чейс се удари в парапета и успя да се хване за него.

Джиндал пропадна, но съумя да се задържи за ръба на пъ­теката, увисна над пламъците, близо до грозд тръби. Опита се да се притегли по-напред, но нямаше достатъчно опора. Еди се подвоуми, след което се приближи до индиеца.

- Щях да го издърпам - обясни йоркширецът. - Кълна се в Бога. Трябваше ми жив, за да разбера какво, да го вземат мът­ните, се случва.

- Вярвам ти - увери го Нина. На екрана съпругът ѝ стигна до Кит, който най-накарая беше намерил нещо по-здраво, за което да се хване.

Чейс се наведе над него, протегна ръка...

Тогава неочаквано англичанинът срита в лицето офицера от Интерпол и го запрати в огнения ад долу.

Нина се потресе също толкова много, колкото и когато стана свидетел на случилото се. Независимо какво ѝ говореше Еди, тя продължаваше да не вижда оръжие в ръката на Кит. Погледна съпруга си въпросително.

- Превърти го назад - каза ѝ той. Тя изпълни нареждането. - Ето, наблюдавай дясната му ръка... сега!

Нина спря на пауза.

- Еди, няма... Нищо не виждам. - Сенките и лошият ъгъл на камерата, заедно с ниското качество на видеото не позволяваха да се види добре нещо по-малко от тръбите.

- Там е, казвам ти. - Мъжът се наведе над лаптопа, докато носът му почти се докосна в екрана.

- Интерпол също не намери нищо, а те използваха всеки въз­можен трик, научен от гледане на „От местопрестъплението“.

Чейс се облегна в стола си.

- Проклятие. Значи, съм прецакан. Единственият ми шанс да докажа, че е било самозащита, беше да покажа на хората този пистолет.

- Съжалявам. - Двамата потънаха в неловко мълчание, пре­ди един въпрос да изникне в главата на Нина. - Откъде се появи оръжието? Ти и Кит се биехте за автомата, следователно той е нямал свое.

- Пистолетът беше на Стайкс. Накарах него и София да хвърлят железата си през парапета. Сигурно се е приземил... - Еди рязко се изправи в мястото си. - Приземил се е на тръбите! Превърти до там, където се изкачвам по стълбата.

Внезапно обзелата го надежда беше заразна.

- Какво търсим? - попита Нина, докато връщаше назад записа.

- Качвах се по стълбата - София и Стайкс говореха нещо и не ме видяха. - Еди от лаптопа вършеше всичко, каквото Еди пред лаптопа разказваше. - София имаше бодигард, който из­вади пистолет, така че се наложи да го обезвредя... - от дулото на оръжието му излезе пламък - ...и тогава, и тогава.... - Опита се да си спомни в детайли последователността на събитията - Стайкс се подигра с Мак, така че го гръмнах.

- Застрелял си го? - не повярва Нина и спря записа на пау­за. - В Токио изглеждаше доста пъргав за мъртъв човек!

- Само го одрасках. Направих му чудесен белег за спомен. - Еди потупа челото си на същото място, на което беше ранил Стайкс. - Сега ми се иска да му бях пръснал шибаната глава. Както и да е, след това казах на него и на София да изхвър­лят оръжията си. Стайкс метна своето през парапета, покрай мен... - Посочи към тъмните тръби на екрана. - Трябва да е пад­нало някъде, където Кит е можел да го достигне. Пусни записа.

Нина натисна мишката на лаптопа.

- Колко време, след като се качи на пътеката, се случи това?

- Не много - минута, може би и по-малко.

Жената погледна брояча. Минаха двайсет секунди, трийсет. Вниманието ѝ се върна на тръбите. Всеки момент щеше...

Картината беше нарушена от смущения за част от секунда­та. Сърцето на Нина се сви - всичко, което видеото можеше да разкрие, беше скрито зад изкривяването на записа. Еди обаче изкрещя от радост.

- Ето тук! Виждаш ли го?

- Не, видях само...

- Там е, там е - заповтаря развълнувано мъжът. - Върни записа и го пусни кадър по кадър. - Посочи точно определено място на екрана. - Ей тук, гледай внимателно.

Нина пусна видеото на изключително бавен каданс, очите й се бяха вторачили в тръбите. Кадрите следваха един след друг, но на нито един от тях нямаше нищо интересно. Тогава...

Еди натисна мишката, за да спре на пауза.

- Ето!

Уайлд се загледа внимателно. Имаше нещо в края на кар­тината, което беше замазано от хода на записа. То отразяваше една от светлините на помпената станция... беше малка сребър­на форма насред сенките.

Добре различима форма. Пистолет.

- Господи - тихо промълви Нина. - Наистина е там, виж­дам го.

- Нали ти казах? - Мъжът мина на следващия кадър, оръ­жието беше закрито от бъг в картината. Времето, за което се виждаше, бе по-малко от една осма от секундата и след този мо­мент веднага биваше обгърнато в мрак. - Ето защо никой не го е видял. Кадърът е толкова кратък, че мозъкът ти не може да го отрази, всичко, което е регистрирал, е бил този бъг в картината.

- Но ти го видя.

- Знаех, че е там, затова.

Нина го погледна, на лицето му се беше разтеглила усмивка.

- Еди, това доказва версията ти. Трябва да кажем на Бушом, да споделим с Инерпол какво сме открили. Обвинението ще бъде свалено от теб!

- Имаш предвид, че ти ще съобщиш на Интерпол. Докато нещата не се изяснят, по-добре да продължа да се крия.

- Най-важното е, че вече имаме доказателство. - Жената вър­на записа на кадъра, в който се виждаше пистолетът. - Трябва само да кажем на Бушом точното време и си чист!

Лола влезе в стаята.

- Какво стана? Намерихте ли нещо?

- Да. - Нина беше щастлива. - Определено намерихме нещо.

16

Не беше достатъчно.

Чейс мълчаливо слушаше все по-тревожния глас на Нина, докато разговаряше с Рене Бушом от Интерпол.

- Не разбирам - каза съпругата му. - Гледа записа, видя оръ­жието в точното време, което ти дадох... тъкмо ми каза, че си го видяла, Рене! Кит взема пистолета, така че е явно, че Еди е действал при самозащита. Как така това не е достатъчно да го оневини?

- Защото все още няма мотив, който да подтикне Кит към онова, в което Еди го обвинява - отговори френската офицерка.

- Но ти знаеш, че е бил замесен в нещо. Джиндал излъга за причината да се срещне със Стайкс.

- Това не го прави престъпник. Ако имахме някакво доказа­телство, че той наистина е замесен в нещо, щеше да се отрази добре за Еди, навярно дори щеше да го оневини, но ние нямаме такова. Единственото, което знаем, е, че той и Кит са се сбили, Кит е намерил пистолет и вероятно е смятал да го използва, но е бил убит. Казваш, че Еди е действал при самозащита, но Кит може да е взел пистолета по същата причина. Съпругът ти има, хм... носи му се славата, че обича насилието.

- Какво би се броило за доказателство тогава?

- Нещо, което да свързва Кит с нелегална дейност. Фалшифи­циране на улики, приемане на подкупи, изнасяне на класифици­рана информация, злоупотреба с власт... - Бушом въздъхна. - Не намерихме нищо, което да доказва, че Кит е бил нещо различно от примерен полицейски офицер, отдаден на професията си.

- Въпреки че има ново доказателство по случая, то не помага по никакъв начин на Еди, така ли?

- Би му било от полза, ако се предаде. Но дали ще е доста­тъчно, за да изчисти името му? Съжалявам, но не.

- Чудесно - отвърна Нина разочарована. - Благодаря ти все пак, Рене. - Тръшна слушалката на телефона.

- Май не мина много добре - констатира Еди.

- Не мина.

- По дяволите. Наистина смятах, че ще е достатъчно.

- Аз също. О, боже. - Уайлд се отпусна в стола и поглед­на през прозореца в кабинета на дома си навън към сутреш­ния Манхатън. След полунощ напуснаха апартамента на Лола и се прибраха в техния, Нина накара Еди да мине по аварийните стълби, за да не го види портиерът. - Не знам какво друго ни остава да сторим.

- Няма друго. Но има нещо, което аз мога да направя.

- Какво?

- Да си тръгна. - Мъжът се насочи към вратата.

Нина скочи на крака и го последва в дневната.

- Моля? Чакай малко, как така ще си „тръгваш“?

- Сещаш се - ще мина през външната врата и няма да се връщам.

- Защо? - попита жената.

- Поради същата причина, заради която не ти се обаждах досега. За бога, Нина, Интерпол ме издирва за убийство! Ако се свържех с теб по телефона, щеше да ти навлече достатъчно неприятности, но ако ме открият тук, ще те обвинят в укриване на престъпник или както там се нарича. - Чейс се насочи към спалнята, за да си прибере нещата.

- Какво смяташ да правиш? - попита го съпругата му и му запречи пътя. - Ще обикаляш земното кълбо и ще се молиш да не те хванат? Или убият?

- Налага се.

- Не! Не се налага! Открихме на записа, че Кит е държал пистолет, можем да разгадаем и кода му. Бушом каза, че ако намерим улика, която доказва, че Джиндал е бил замесен в не­легална дейност, това ще изчисти името ти. Просто се нуждаем от още време.

- Колкото повече се навъртам наоколо, толкова по-голям е шансът да ни заловят. Няма да позволя да пострадаш заради мен. Пусни ме да мина. - Опита се да я заобиколи.

- Късно е вече за това. Еди. Някой отнесе цял небостъргач, за да ме убие, помниш ли? Ако си тръгнеш, тогава какво? Ще ме оставиш сама, когато отново дойдат за мен?

Чейс се спря.

- Мътните го взели, разбира се, че не!

- Точно това ще се случи. За бога, навярно щяха да ме убият в Токио, ако не се беше появил там... Да не говорим какво се случи на „Джей Еф Кей“! А и Далтън ти е казал, че Глас няма да се откаже. Нуждая се от теб, Еди.

- Можеш да си наемеш бодигард. Все още пазя номера на Чарли, той разполага с няколко момчета, на които мога да имам доверие.

- Нямах предвид, че се нуждая от теб като телохранител. - Нина се приближи до него, гледаше го право в очите. - Нуж­дая се от съпруга си. Сещаш се: най-добрия приятел, сродната душа... любовника? - Протегна ръце. - Искам те обратно, Еди. Искам си съпруга обратно. Не желая повече да се скиташ по земното кълбо.

- Господи, повярвай ми, милея за това не по-малко от теб! - отчаян отвърна Чейс. - Но нямам избор. Трябва да вър­вя. Иначе...

Не довърши изречението си, защото някой почука на врата­та. Нина се стресна.

- По дяволите! - прошепна тя. - Ами ако са ченгетата?

- Щяха да почукат с таран. - Еди побута съпругата си нап­ред. - Който и да е, разкарай го. Аз ще се скрия в спалнята.

- Да не си посмял да си опаковаш нещата - предупреди го Уайлд, отиде до вратата, изчака го да се скрие и погледна през шпионката.

Не бяха полицаи. Самоличността на посетителя ѝ обаче я учуди не по-малко.

На прага ѝ беше Лари Чейс.

- Баща ти е! - изсъска Нина.

Главата на Еди се показа от рамката на вратата.

- Какво, да го вземат мътните, търси той тук?

- Не знам.

- Разкарай го тогава!

Еди се скри отново, но остави вратата леко открехната, за да може да чува какво се случва. Нина пусна баща му вътре.

- Здрасти, Лари. Това е, хм, изненада за мен. - Мъжът беше сам. - Къде е Джули?

- Пазарува - отвърна старият Чейс. - Тръгна към „Блумингдейлс“, така че реших да я оставя.

- Кога летите обратно за Англия?

- Тази нощ. Нали не се опитваш да ме разкараш?

- Моментът не е подходящ.

- Няма проблем, ще бъда кратък. - Лари огледа апартамен­та. - Хубаво местенце си имаш. Много е стилно. - Забеляза една вещ на Еди - керамична кутия за пури във формата на Фидел Кастро. - Поне по-голямата част от него.

- Какво мога да направя за теб, Лари? - попита Нина и се премести така, че гостът ѝ да застане с гръб към спалнята.

- Исках да оправя нещата между нас. Последната ни вечеря не мина много добре. Станаха две от две, ще ми се на вечеря но­мер три да стигнем до десерта без никакви фойерверки! - засмя се, но веднага застана сериозен, като видя каменното израже­ние на снаха си. - Разбира се, ако въобще си съгласна да има вечеря номер три.

- Честно казано, няма да ми отнеме много време, за да взема решение. Виж, Лари, моментът наистина не е подходящ...

- Моля те, ще бъда кратък! - Мъжът млъкна за миг, събира­ше мислите си. - Искам да се извиня. За случилото се в Южна Америка. Мислих над онова, което ми каза, и... ти беше права. Не трябваше да говоря със Стайкс.

- Не - студено се съгласи с него Нина. - Не трябваше.

- Нямаше как да зная, нямаше как! - оправда се Лари и про­тегна ръце напред. - Калас и Де Кесада не са от типа клиенти, които желая, но нямах идея какво планират. Когато Едуард се появи в Богота и започна да ме заплашва, че ще ме обяви за съучастник в техния преврат, аз... просто се паникьосах. Тряб­ваше ми застраховка, че няма да бъда въвлечен в цялата каша, а Стайкс беше единственият човек, който можеше да ми я осигу­ри, тъй като Де Кесада и Калас вече бяха мъртви.

- Точно това обаждане...

- Знам - прекъсна я Лари. - Съжалявам, наистина много съжалявам за всичко. Наясно съм, че ако не бях говорил със Стайкс, нещата нямаше да се развият така. Ако тогава знаех, ако дори предполагах какъв ще е изходът на събитията, никога не бих му се обадил.

- Това не променя фактите - намеси се Еди, беше излязъл от спалнята.

Лари се обърна светкавично към гласа, на лицето му бяха изписани страх, облекчение... и вълнение.

- Едуард? Боже Господи! Ти си добре!

- Аха - сви рамене Чейс и изгледа баща си със студен пог­лед. - Та правилно ли чух? Ти всъщност се извини преди малко?

- Ако съм направил грешка, редно е да я призная - сковано отговори Лари.

- Навярно това е първата грешка, която правиш в живота си, тъй като не помня някога да си се извинявал.

- Престани, Еди - сопна му се Нина и застана между двамата мъже, за да предотврати поредния семеен скандал. - Важното е, че е дошъл да се извини. Може би след като си тук... - Жената направи приканващ жест на стария Чейс.

- Е? - разпери ръце Еди в очакване.

Баща му положи усилие, за да изрече следващите си думи:

- Виж, Едуард. Искам да кажа, че... направих грешка и съжа­лявам. Наистина съжалявам.

На лицето на сина му се появи саркастична усмивка.

- Мътните да ме вземат. След като чух това, мога да умра щастлив.

- Стига, Еди! - скара му се Нина. - Просто го изслушай, моля те. Ако не за друго, поне заради мен.

- Съжалявам, съжалявам - повтори Лари с нарастващо въл­нение. - Виж, аз... - закрачи нервно из стаята - ...не съм войник като теб, Едуард. Никога не съм изпадал в ситуация на живот и смърт. Според теб как се почувствах, когато разбрах, че дейст­вията ми са довели до убийствата на онези хора? Бях... бях ужа­сен! Не знаех как да се справя с подобно положение. Представа си нямах. - Мъжът отиде до един стол, седна на него и заби виновно поглед в пода. - Съжалявам.

- Извиненията ти няма да върнат Мак - сопна му се Еди. - Или някоя от другите жертви.

- Така е. Но... - Лари вдигна очи и срещна погледа на сина си. - ...Сторих каквото сторих, защото исках да спася собстве­ния си задник. Признавам си. Напълно те оправдавам за онова, което ми причини в Англия. - Сви рамене, но не презрително, а с разбиране. - Честно казано, даже смятам, че показа забеле­жителна сдържаност.

- Ако Холи не ми се беше изпречила - припомни му Еди, - нямаше да се въздържа.

- Заслужавах си го. Но да си дойда на думата. - Мъжът нап­рави вял опит за усмивка. - Когато внучката ти е по-смела от теб, това може би е знак, че трябва да преосмислиш някои неща в живота си. Като например... - Въздъхна. - Като например вза­имоотношенията със сина ти.

С мълчанието си Еди принуди Нина да попита:

- В какъв смисъл?

Лари не изпитваше удоволствие от това, което предстоеше да каже:

- Аз... мисля, че те подцених, Едуард. Ти вече не си момчето, което някога беше, превърнал си се в истински мъж. Променил си се. Помъдрял си, поел си отговорности много по-големи от теб самия. Това ме накара... накара ме да осъзная, че никога не съм бил като теб.

Старият Чейс отново заби поглед в пода, не искаше одобре­ние на думите си, просто се беше изтощил от тежестта на приз­нанията, които направи. Нина погледна двамата мъже, чудеше се кой от тях първи ще проговори.

Беше Еди.

- Не съм вярвал, че някога ще чуя това. - Нямаше злоба или критика в гласа му.

- Не съм вярвал, че някога ще го кажа - отвърна Лари. - Но го направих. Надявам се да приемеш извинението ми.

Чейс го държа в напрежение, преди да каже:

- Ще си помисля.

Баща му очевидно очакваше повече, но успя да прикрие разочарованието си.

- Радвам се и на толкова.

Синът му се опита да смени темата:

- Как са Холи и Лизи?

- Елизабет е добре; познаваш я, постоянно се стреми към нещо. Холи беше много натъжена от загубата на баба ти, но тя е силно хлапе. Ще я преодолее. Ти как си?

- Как да съм? Аз също се разстроих от смъртта на бабчето. Трябваше да съм до нея. - Помисли и погледна извинително Нина. - Имам предвид, че ми се искаше да я видя, преди да се спомине.

- Щеше да се зарадва много - каза Лари, - но имам предвид ти как си? Изчезна безследно за три месеца и изглеждаш така, все едно си ходил на война. Откъде са всичките тези рани и подутини, и.... - старият Чейс посочи към лицето на сина си - ...тая растителност.

- Защо никой не харесва брадата ми? - въздъхна Еди. - Но иначе да, поударих се тук-там. Какво да правиш, рисковете на професията да си беглец, обвинен в убийство. Като се загово­рихме за това, трябва да изчезвам.

Нина бързо препречи пътя му към спалнята.

- Еди, няма да те пусна да си тръгнеш отново.

- Вече говорихме за това - налага се да го сторя. Не мога да изчистя името си, без да разбия кода на Кит, но ако остана, само ще те повлека след себе си.

- Не, Еди - настоя съпругата му. - Каквото и да предстои, ще се справим заедно, разбра ли? Ако мислиш, че ще те пусна сега, когато отново си с мен, сериозно, ама много сериозно си се объркал.

- Как ще ме спреш? Ще ме вържеш за леглото ли? Не че не си го правила преди де...

- Не сме сами - бързо му напомни Нина и се изчерви.

- Май аз трябва да си вървя. - Лари се почувства неудобно. Тръгна към външната врата на апартамента, спря се и попита: - Ако наистина има нещо, което може да те оневини, Едуард, защо не го споделиш с полицията?

- Защото нямаме представа какво означава - обясни му Нина. - Някакъв номер е, код. Смятаме, че е нещо важно, но не знаем какво.

- Какъв номер?

- Мислиш ли, че ще успееш да го разгадаеш? - сряза го Еди. - Гений по математика... - Чейс кимна към съпругата си - ...и агент на МИ6 не успяха да го сторят, но вярваш, че един логистик ще може?

- Може да е логистичен номер - отвърна му Лари.

- Хм... това не е лоша идея - призна Нина. - Пък и едва ли ще навреди, ако пробваме.

- Добре, както кажеш - измърмори Еди. Написа номера на лист, докато Уайлд обясни набързо на Лари как са го получи­ли. - Първоначално мислехме, че е гръцки телефонен номер, но не беше. - Чейс подаде хартийката на баща си.

Лари я погледна и се намръщи.

- Хм. Дванайсет цифри, започва с три и нула...

Нина се опули насреща му.

- Знаеш ли какво означава?

- Може би. Трийсет е код на швейцарска банка. Мисля, че се отнася за тези в Берн.

Еди го изгледа подозрително.

- Откъде разполагаш с тази информация?

- Доста от клиентите ми имат сметки в Швейцария. Това за мен е позната територия. Та... - сбърчи вежди старият Чейс, - ...пълният IBAN код на една швейцарска сметка е двайсет и един знака, но първите четири са контролни числа, така че мо­жем да ги игнорираме. Следват пет за банковия код и дванайсет за номера на сметката, но тези номера на сметката почти никога не са толкова дълги, затова празните места се заместват с нули. Повечето швейцарски кодове са само четири числа, така че три нула две едно ти показва коя е банката... а останалото е същин­ският номер на сметката.

- Ако кажем на Интерпол това, което току-що сподели с нас - започна предпазливо Нина, - ще могат ли да открият на кого принадлежи сметката?

Лари кимна.

- Швейцарските банки вече не са суперсекретните крепости, каквито бяха някога. Съединените щати ги принудиха да прие­мат по-отворена политика след септември 2011 -а. Ако в днешно време искаш да скриеш парите си, внасяш ги в банка в Андора или Макао, или... не че това е важно - спря се Лари, като видя сърдития поглед на сина си. - Номерът, който имате, е достатъ­чен - ако наистина става въпрос за банкова сметка - за прите­жателя ѝ да получи достъп до нея... или пък за Интерпол, за да я провери.

- Трябва да кажем на Бушом - развълнува се Нина и отиде за телефона. Без да се обръща, нареди на съпруга си: - Да не си си помислил дори да си тръгнеш.

- Няма - отвърна ѝ той. - Не и преди да видя какво ще излезе от цялата тази работа.

- Май имате нужда да си поговорите, а и аз щях да си ходя, така или иначе... - запелтечи Лари.

- Сигурен ли си? - попита го снаха му.

- Трябва да се върна при Джули, преди да е стопила кредит­ните ми карти - усмихна се старият Чейс. - Но... ако съм бил прав за този номер, ще ми кажете, нали?

- Разбира се. Еди?

- Сигурно ще го сторим - пренебрежително отвърна Чейс.

- Добре тогава. Само да добавя, че що се отнася до парите, които Стайкс ми плати - и двамата бяхте прави. Те са мръсни. Ще ги дам за благотворителност веднага щом се прибера в Ан­глия. Ще направя това, което ми каза, Едуард. - Лари погледна с надежда към сина си, но не получи одобрението, която тър­сеше. - Добре, ще се видим по някое време. Всички. - Старият Чейс прегърна набързо снаха си и кимна едва на Еди, след кое­то си тръгна.

Нина се нахвърли върху съпруга си.

- Това ли беше всичко, което успя да кажеш: „Сигурно ще го сторим“?

- Ти какво очакваше? - саркастично я попита Еди. - Големи прегръдки, здрави тупания по гърба, мъжки сълзи и помирител­ните реплики „Обичам те, синко“, „И аз те обичам, тате“? Да не сме американци. А и дори да е прав за кода на Кит, това не про­меня факта, че прецака нещата. Може да се извинява колкото си иска, но ще трябва доста повече, за да ми мине.

- Дори ако ти помогне да си изчистиш името?

Еди се намуси.

- Спри да ми задаваш въпроси, на които не искам да отгова­рям, и се обади на Рене.

Нина се усмихна и вдигна телефона.

17

- Добре дошъл! - провикна се Лола и прегърна прясно избръснатия Еди, който се появи пред бюрото ѝ. Няколко други служители на АСН го приветстваха с аплодисменти.

- Благодаря! Благодаря на всички! Хубаво е да съм отново тук - отвърна на поздрава им Чейс. - Въздържай се, жена ми е точно зад мен - добави той, когато асистентката на Нина го целуна.

Ухилената му съпруга вървеше по петите му.

- Слухът бързо се е разнесъл наоколо, Лола?

- Не можех да го пазя само за себе си - отвърна Джианети без следа от разкаяние и пусна Еди. - Напираше да излезе. Както напира да излезе и това малко човече. - Жената погледна надолу към корема си.

- Скоро ще получи своята свобода - увери я Нина. - Той или тя. Както и да е, благодаря на всички ви.

Хората поздравяваха Еди и се ръкуваха с него, след което се връщаха в офисите и лабораториите си. Той и съпругата му също имаха работа за вършене.

- Господин Пенроуз ви очаква - съобщи им Лола. - Госпожица Бушом чака да ѝ се обадите.

Влязоха в конферентната зала. Себастиан Пенроуз стана от мястото си, за да ги посрещне.

- Здравей, Еди! Радвам се да те видя отново жив и здрав и съвсем нов човек. Навярно голямо бреме е паднало от плещи­те ти.

- Точно така си е - съгласи се Еди и се ръкува с по-въз- растния англичанин. - Но нека първо се уверим, че наистина съм свободен, какво ще кажете? Продължавам да си мисля, че SWAT отряда ще нахълта всеки миг и ще ме арестува.

- Смятам, че всичко е просто формалност - усмихна се нас­реща му Пенроуз. - Рене ни чака, така че нека се опитам да настроя това...

Конферентната зала беше оборудвана с апаратура за видео разговори. Себастиан натисна някакво копче на дистанционното управление и на големия екран на стената се появи картина. Тя представляваше друга конферентна зала, тази на Интерпол в Лион. Рене Бушом стоеше срещу тях.

- Добър ден, Себастиан - поздрави мъжа високата францу­зойка. - Или каквото време е там при вас.

- Добро утро - отвърна ѝ Пенроуз развеселен. - Заедно съм с още двама мои приятели, които изгарят от желание да чуят какво имаш да кажеш, така че... надявам се новините да са добри.

Бушом въздъхна.

- Добри са за Еди, но се страхувам, че за Интерпол не са. Нина, беше права за номера. Направихме разследване на бан­ката в Берн и се оказа, че сметката е регистрирана на името на Анкит Джиндал.

Еди не пропусна факта, че Рене използва пълното име на индиеца - явно беше разстроена и разочарована от своя бивш колега и приятел.

- Кога е открита? - попита той.

- Преди повече от две години. През това време е била преве­дена значителна сума пари - над триста хиляди евро.

- Кой ги е превел? - поиска да научи Нина.

- Офшорна компания, която се намира на Каймановите ос­трови. Прекратила е дейност преди три месеца - точно след смъртта на Анкит. Накарах „Финансови престъпления“ да я провери. Откриха, че първоначално е била създадена като фи­лиал на компанията на Харалд Глас.

- Глас? - като ехо повтори Еди и размени бърз поглед с Нина. - И с Кит ли е имал вземане-даване?

Бушом се почеса по главата учудено.

- Знаеш и за други негови връзки ли?

Чейс реши да не ѝ разказва за среднощното си посещение в къщата на Далтън.

- Името му ми попадна, когато се опитвах да разбера кой е отговорен за нападението над небостъргача в Токио. Но не знаех, че и Кит е бил на заплата при него.

- Нито пък ние. Всичко това е много злепоставящо за Интер­пол. „Вътрешни разследвания“ са се заели със случая. - Фран­цузойката поклати глава. - Никога не бих си и помислила, че от всички хора на света точно Джиндал ще се окаже подкупен. Та той се бореше срещу корупцията в Индия, преди да се при­съедини към нас, а и винаги е бил много дисциплиниран. Не знам... - Жената отново поклати глава.

- Какво се случва с Глас? - попита Нина. - Интерпол има ли идея как да го открие?

- Не. Все едно се е изпарил от лицето на планетата. Не е както беше в случая с теб, Еди - макар че винаги беше с една крачка пред нас, поне те догонвахме.

- Но не ме хванахте - не пропусна да отбележи Чейс.

Устните на Бушом се разтеглиха в едва доловима усмивка.

- Не след дълго щяхме да те заловим. Глас обаче... е изчез­нал напълно. Интерпол го търси с червена бюлетина⁴³¹, но никой не го е виждал, откакто е издадена заповедта за ареста му. Смя­таме, че някой го е предупредил. Което значи още корупция. Но... - продължи Рене, - ...що се отнася до една друга червена бюлетина... Еди, искам да те уведомя, че твоята вече е официално анулирана. Новата улика по случая на Анкит доказва, че той е бил замесен в нещо. Като добавиш и пистолета от видеото, твърдението ти за самозащита е напълно основателно.

- Благодаря на Бога - каза Нина.

- Ще има разследване за изясняване на случилото се в Перу... Освен това перуанските власти имат повдигнати обви­нения срещу Еди за нападение над двама полицейски офицери. Но... - последва нова тънка усмивка - ...успях да ги убедя, че това не е достатъчно за искане за екстрадиране.

Чейс започна да брои на пръстите си:

- Значи, Зимбабве, Сирия, а сега и Перу - мога да ги зачерк­на от списъка си с възможни дестинации за ваканция. Както и Монако.

Бушом присви учудено очи.

- Какво се е случило в Монако?

- А, нищо - намеси се Нина. Не искаше да напомня на Ин­терпол, че заедно със съпруга си разбиха яхта за милиони, в средата на годишното моторно състезание на княжеството. - Но ще се радваме да ви съдействаме по случая, за да изчистим изцяло името на Еди. Нали?

- Няма спор - съгласи се Чейс.

- Поне засега - продължи Бушом - ти си свободен човек, Еди.

Чейс си отдъхна.

- Адски много се радвам да чуя това, Рене. Благодаря ти.

Офицерката от Интерпол кимна.

- Пак ще се чуем, не се съмнявай в това. Довиждане засега.

Бушом прекъсна връзката. Нина се обърна към съпруга си.

- Как се чувстваш?

- Облекчен. До. Безобразие. - Чейс потъна в стола си. - Криенето от закона е много изтощително занимание.

- Вече можеш да се отпуснеш - увери го Пенроуз. - Значи, са открили връзка между Джиндал и Харалд Глас? Интересно.

- Познаваш ли го? - попита Нина. - Сещаш ли се за причина, защо е плащал точно на Кит в своето издирване на статуетките?

Себастиан поклати глава.

- Не бяхме близки приятели - познавах го покрай ООН, това е всичко. Но не се сещам за причина.

- Кит е бил на заплата при него, преди да открием първата фигура в Египет - отбеляза Еди. - Навярно Глас е търсил ста­туетките още тогава.

- Предполагам, че да имаш вътрешен човек в отдела за прес­тъпления, свързани с предмети на културата, е предимство, ако търсените от теб антики се появят на черния пазар - сподели мислите си на глас Нина.

- Но откъде въобще е научил за статуетките? - учуди се Еди.

- Ще ми се да имах отговор на този въпрос - призна Пенроуз и стана от мястото си. - Трябва да запозная големите клечки в ООН със събитията. Нина, ще ти изпратя докладите от срещите. Еди... поздравления.

- Благодаря. - Двамата се ръкуваха отново и Себастиан си тръгна. - Така - подхвана Чейс, - сега какво?

- Преди всичко... - Нина се наведе, обгърна лицето на съп­руга си с длани и го целуна продължително - ...това.

Мъжът се изненада... приятно.

- Без език? Ах! - Жената се наведе отново над него, този път с отворена уста. Когато го пусна, Еди беше останал без дъх. - Без секс на масата в офиса?

Нина се ухили.

- Не насилвай късмета си. Просто исках да ти покажа, че след като си те върнах обратно, повече няма да те пусна да си отидеш. От сега нататък, независимо от обстоятелствата, няма да се разделяме. Ти и аз - завинаги. Става ли?

Чейс се престори, че сериозно обмисля въпроса.

- Мога да се справя с това. Значи, сме отново заедно?

- Заедно сме, скъпи.

- И повече никога няма да се караме?

- Хайде да не говорим глупости. - Двамата се усмихнаха. - Както и да е, второто, което трябва...

- По дяволите! Знаех си, че ще започнеш веднага с работата.

- Второто, което трябва да решим - започна отново Нина със сериозен тон и постави пръста си на устните на Еди, - е как ще се справим с проблемите ни. Глас и статуетките.

- Фигурите са на сигурно място за момента - увери я Еди. - Оставих ги при един приятел в Чайнатаун. Но ако Глас ги иска унищожени, може би трябва да направим точно това и да се отървем от него.

- Сигурно. Но това може да не го спре и той да продължи с опитите си да ме убие. Необходима ни е повече информация, трябва да разберем защо статуетките са толкова важни. Брат­ството имаше някои отговори, но не всички.

- Кой друг знае за тях?

- Много добър въпрос. И... - На лицето ѝ се изписа прозре­ние. - Мисля, че знам кой има отговора на този въпрос. Пападопулос ми обясни, че единствените места, на които може да се намери повече информация от тяхната, са архивите на някои могъщи правителства. А кое е най-могъщото от всички на пла­нетата?

- Лихтенщайн?

- Не, то е номер две. Хайде де.

Напуснаха конферентната зала и се насочиха към рецепцията. Лола се пошегува с Чейс:

- Еди, да не си слагаш червило?

- По дяволите, тайната ми е разкрита - изтри устните си мъжът.

- Лола, искам да се свържеш с един човек и да прехвърлиш разговора в офиса ми - каза ѝ Нина.

- Разбира се, няма проблем - отвърна блондинката. - Кой е той?

Уайлд направи кратка пауза, преди да отговори:

- Виктор Далтън.

* * *

- Господин президент! - поздрави Нина с голяма фалшива усмивка. - Радвам се, че се съгласихте да ни приемете.

Агентите от Тайните служби претърсиха двамата посетите­ли, за да се уверят, че нямат по себе си оръжия и записващи устройства. Виктор Далтън ги изчака да си свършат работата и да напуснат кабинета му, преди да отговори:

- Май нямах голям избор. - Хвърли омразен поглед на Еди. - Но да сме наясно, не обичам хора, които ме изнудват.

Усмивката на Нина изчеза на секундата, все едно имаше коп­че за изключване.

- Аз също не обичам хора, които се опитват да ме убият. Така че вече сме наясно по въпроса.

Далтън облегна лакти на огромното си дъбово бюро и сплете пръстите на ръцете си, докато гостите му се настаняваха.

- Така. Какво искате?

- Информация.

- За?

- За причината Глас да ме иска мъртва. За трите статуетки, които намерих и които Стайкс даде на Такаши.

- Не знам нищо и по двете теми.

- Нали работиш с Глас? Как така не знаеш?

- Моите интереси стигат дотам, да се разплатя с Групата. Хич не ми дреме какви са плановете на партньора ми. Част от целите ни съвпадат, затова си помагаме, нищо повече. Вече ка­зах на Чейс всичко, което знам. - Погледът му стана прониз­ващ, опасен. - Ако искаш да знаеш какво съм казал, просто виж проклетия запис.

- Може би трябва да се съберем повечко хора да го гледа­ме - сряза го Еди.

Далтън изпъна показалеца си срещу него.

- Предупредих те, Чейс...

- Добре тогава - прекъсна го Нина, - разкажи ми за архиви­те. Явно Групата знае за статуетките много повече от всички останали. Една част от информацията си са взели от Братството на Селасфорос в Рим, но откъде са се добрали до другата част? Правителството на САЩ притежава ли някакви записи, които да се отнасят до фигурите? Нещо, което ги свързва със земната енергия, Атлантида, текста на Каликрат...

Очите на бившия президент се ококориха, когато чу послед­ното.

- Знаеш ли какво съдържа? - попита го Еди.

Далтън обмисли много внимателно думите си, преди да про­дължи:

- Не знам какво има в него, но съм го чувал. Когато бях президент, Групата често искаше информация от някои от най-секретните ни архиви. Това нещо беше сред тях, текстът на Ка­ликрат. Запомних го заради необичайното име. Но нямам пред­става какво се съдържа в него.

- Трябва да го прочета - каза Нина. - Къде се намира?

- В едно съоръжение в Невада, наречено „Сайлънт Пийк“⁴⁴¹. Много строго секретни материали са складирани там. Толкова секретни, че никога не напускат мястото... даже и заради прези­денти. Ако искаш да го прочетеш, трябва да отидеш на крака. - На лицето му се появи лека усмивка. - Но знай, че не обичат неканени гости.

- Тогава - отвърна му тя - просто ще ни издействаш покани, нали така?

Далтън поклати глава.

- Дума да не става.

- Едно нещо знам - намеси се Еди, - все още имаш връзките да изпратиш убийци на другия край на света, за да ми светят маслото. Съмнявам се да не можеш да уредиш пропуски за мен и Нина за някаква си библиотека. - Бръкна в джоба на якето си и извади телефона. - Или може би искаш да звънна на „Ню Йорк Таймс“, за да им осигуря следващото голямо заглавие?

- Чакай, чакай - побърза да го прекъсне Далтън. - Нека помисля. Съоръжението е военно, така че достъпът трябва да бъде решен през Пентагона... - Бившият президент разсъждава известно време. - Познавам някои хора, които могат да го уре­дят... но само ако има такава възможност. Не биха рискували кариерите си за това. Може да отидат в затвора.

Еди размаха телефона пред него.

- Няма да са сами там.

Лицето на Далтън се сбръчка от гняв.

- Молиш ме да накарам хора, които нямат нищо общо с на­шите разногласия, да рискуват всичко, за да ти помогнат. Говорим за лоялни американци. Патриоти.

- Толкова патриотично настроени, че се сети първо за тях, когато ти трябваше някой да наруши закона - отбеляза Нина остро. - Виж какво, не те моля да ми дадеш кодовете за ядрено­то оръжие, имената на шпионите ни зад граница или достъп до „Досиетата X“. Текстът на Каликрат е написан преди повече от две хиляди години и не представлява никаква заплаха за националната сигурност. Той е единственото нещо, което искам да видя. Ако уредиш това, тогава можем да... - Жената погледна към Еди и довърши: - ...обявим примирие. Ще покрием записа и ще се постараем никога да не види бял свят.

Изражението на Еди подсказваше, че не е много съгласен да се откаже от коза си, но мълчанието му беше достатъчен знак, че ще се съобрази с преценката на съпругата си. Самият Далтън обмисляше ползите от подобна сделка.

- Имам ли думата ви за това? - попита накрая той.

- Да. Ако получим твоята, че ще ни осигуриш достъп до това място, наречено Сайлънт Пийк.

- Безопасен достъп - натърти Еди. - Влизане и излизане.

Последва нова пауза, след което Виктор каза:

- Ще видя какво мога да направя... може би е възможно. - Отпусна се в стола си, с езика на тялото си показа, че за него тази среща вече е приключила. - Простете ми, че не желая да подпечатам сделката с ръкостискане.

Чейс стана от мястото си и прибра телефона в джоба на якето.

- Жалко, напразно съм си напарфюмирал ръката.

- Тръгваме си, Еди - каза Нина и се изправи. - Сами ще се изпратим. Довиждане, господин президент.

Далтън ги наблюдаваше безизразно, докато напускаха каби­нета му. Когато вече ги нямаше... на лицето му се появи лукава усмивка.

18

Невада

- Това не ми харесва - измърмори Еди.

Двамата с Нина се бяха насочили към един пункт за проверка.

- Поемаме много голям риск - прошепна съпругата му. - Опитваме се да проникнем в строго секретно правителствено съоръжение под фалшив предлог - и то при положение че Дал­тън не ни е поставил капан. Ако ни хванат, ще прекараме оста­тъка от живота си в затвора.

- Не, нямах предвид това. - Чейс дръпна прекалено стегна­тата яка на униформата си на пилот от ВВС на САЩ, която нае от реномирана фирма за театрално облекло в Ню Йорк. - Имах предвид, че не ми харесва да съм облечен като шибана въшка!

- Като какво?

- Така наричат летците в армията.

- Защо пък въшки? - попита озадачена Нина.

- Защото униформите им са в същия цвят като мехлема, с който войниците, хванали срамни въшки, си мажат инстру­ментите.

- Ще ми се да не бях попитала. Стигнахме.

Намираха се вътре в „Джанет“ към летище „Маккарън“ в Лас Вегас, което обслужваше частни полети, превозващи военни слу­жители до тестовите зони в пустинята, далеч на север от града. „Джанет“ беше майтапчийски акроним, останал от дните, когато американското правителство рутинно отричаше за съществува­нето на такива съоръжения, и означаваше: „Още един несъщест­вуващ терминал“⁴⁵¹. Тъй като срещу него вече се намираше огромната стъклена пирамида, която беше хотел „Луксор“, цялата тази потайност беше напълно безсмислена, но самият терминал про­дължаваше да се ползва само от оторизиран персонал.

Досега пропуските, които Далтън неохотно им осигури, ги прекараха през главния портал, но оттук насетне следваха доста по-сериозни проверки. Двама въоръжени охранители управля­ваха рентгенов конвейер и телесен скенер; друга двойка вну­шителни гардове се спотайваха близо до изхода, който водеше навън към пистата. Всички погледи се насочиха в новопристиг­налите. По това време на деня те бяха единствените посетители на терминала, другите военни служители бяха отлетели преди часове за работните си места в пустинята.

Стигнаха до пункта за проверка.

- Мога ли да видя пропуските и документите ви, моля? - измър­мори охранителят и ги дари с дежурния си подозрителен поглед.

- Разбира се - весело отговори Нина. - Аз съм доктор Уайлд, това е капитан Тайлър. Двамата отиваме в „Сайлънт Пийк“. - Жената изрече името на дестинацията така, все едно всеки ден пътуваше до нея; честно казано, обаче не само че не знаеше какво щеше да открие там, но и нямаше представа къде се на­мира този комплекс. „Сайлънт Пийк“ го нямаше на нито една карта - или поне на никоя от леснодостъпните.

Охранителят взе документите, предложени му от Нина, и се обърна към Чейс:

- Вашите, сър?

- Ей ги на - провлачено изрече Еди в изключително неумел опит да пресъздаде тексаски акцент. Съпругата му едва не при­падна. За щастие, ако гардът имаше критики към актьорското майсторство на Чейс, ги запази за себе си и прокара светлинна писалка върху пропуските. Колегата му хвърли поглед на двой­ката, после отново на компютъра си и след малко кимна. Далтън беше удържал на думата си, поне досега: документите им бяха вкарани в правителствената система.

- Всичко е наред, сър, мадам - съобщи им първият охрани­тел и им върна пропуските. - Моля поставете куфарчето си на линията и минете през скенера.

Нина стори както ѝ беше наредено и мина през рамката на телесния скенер. Вторият гард отново погледна внимателно мо­нитора си, преди да кимне одобрително. Еди последва съпруга­та си - резултатът беше същият.

- Ще уведомя пилота ви, че сте пристигнали - съобщи пър­вият охранител и вдигна слушалката на телефона си.

- Мноу ви благдаря - каза му Чейс. Нина искаше да го сри­та здраво в кокалчетата на краката, за да го накара да спре да говори по този начин, но тъй като ги наблюдаваха, си позволи единствено да го изгледа строго.

Гардът проведе кратък разговор и каза:

- Пилотът ще ви вземе от изхода след минута. Пожелавам ви приятен полет.

- Благодаря ви - отвърна му Нина и двамата със съпруга ѝ се насочиха натам. Когато се увери, че не може да бъдат чути от охранителите, изсъска на Еди: - Ще престанеш ли?

- Какво имаш предвид?

- Да говориш с този проклет глас, все едно си Джон-Уейн-с-мозъчно-увреждане!

- Няма как да говоря нормално, нали? Веднага ще проличи, че не съм янки, ако почна с „Как си, пу дяволите, къкво ставъ“.

- Тогава въобще не говори! Скъпи, не можеш да имитираш акценти. Просто приеми действителността.

Чейс се намуси, но запази мълчание. Достигнаха до изхода и зачакаха. Двамата гардове ги наблюдаваха внимателно. След няколко минути се появи чернокож мъж на средна възраст и с цивилна пилотска униформа.

- Доктор Уайлд? Капитан Тайлър?

- Точно така - потвърди Нина и погледна заплашително Чейс, който само кимна този път.

- Аз съм Самюел Абът и ще бъда вашият пилот. - Мъжът се ръкува с тях. - Моля, последвайте ме.

Поведе ги навън към паркинга за самолети. По това време на годината температурата във Вегас беше паднала значително в сравнение с лятната жега, но комбинацията от греещото слънце и напечения асфалт беше гаранция за топлинната вълна, която ги удари в момента, в който напуснаха климатизираната сграда. Еди отново задърпа яката си.

Нина имаше доста по-големи притеснения от личното си удобство. Оглеждаше се наоколо за някакви следи, че прикри­тието им е било разбито. Не се чуваха виещи сирени, гардове- те не бяха насочили оръжията си в тях... Бяха минали първото препятствие.

Но щеше да има още.

Пътнически „Боинг-737“ с червената ивица на флота „Джа­нет“ беше паркиран наблизо, но Абът ги заведе до един малък самолет в същата премяна - „Лиърджет-35А“. Двигателите му работеха на празен ход.

- Частен полет - констатира Нина. - Харесва ми да получа­вам ВИП обслужване.

- Да, но ако събитията не протекат по план - напомни ѝ Еди, - следващият ни полет ще бъде със затворническия са­молет.

Вратата беше отворена, Абът ги покани да влязат. Луксозна- та шест местна каюта беше празна, но Уайлд забеляза помощник-пилот в кабината.

- Моля, заемете местата си - каза им чернокожият мъж и затвори вратата, - и да почваме купона. - Той зае своето до колегата си отпред.

Еди внимателно слушаше какво говорят пилотите помежду си и по радиото, но не чу нищо обезпокоително. Отпусна се едва. Ревът на двигателите се усили.

- Закопчайте коланите си - каза Абът по интеркома, кога­то самолетът се раздвижи. Нина нервно стегна своя, но Чейс остави неговия леко отпуснат - в случай че му се наложеше да действа.

Така като гледаше, екипажът нямаше намерение да ги на­падне. Лиърджетът бързо се издигна на три хиляди метра ви­сочина и се насочи на север. Летеше над пустинен планински пейзаж.

- Хей - след малко се провикна Еди и посочи към нещо през прозореца, - познай какво е това.

Нина видя безлично, почти кръгло пространство от бял пя­сък, обградено от червеникавокафявия терен. Навярно предста­вляваше коритото на пресъхнало езеро, предположи жената; в южния му край се намираше нещо подобно на летище, до него стигаше дълга писта, която пресичаше цялата дължина на плос­ката равнина.

- Не знам. Може би военна база?

Еди се подсмихна.

- Да, и така може да се нарече. Това е Зона 51⁴⁶¹!

- Шегуваш се. Онази Зона 51? Там, където крият извънзем­ните и летящите чинии?

- Точно тази. Така ми се иска да надникна в нея, просто за да видя дали историите са верни.

- Може да ти се отвори подобна възможност - каза Нина, когато самолетът започна да се спуска. - Дали ни водят в нея?

Чейс допря бузата си до прозореца, за да може да вижда по- добре.

- Не мисля. Май сме се насочили към хълмовете на изток от тук. - Намръщи се. - Странно, не смятах, че там има нещо.

- Ти какво, да не си експерт по Зона 51?- попита го подиг­равателно Нина.

- Бях запален по нея по времето, когато „Досиетата X“ и по­добните им бяха на мода - призна си той. - Купувах си списания със заглавия като „Срещи с извънземни“. Хей, я стига! - добави Еди, като видя насмешливата усмивка на съпругата си. - Воен­ните тайни са много по-скучни в истинския живот, отколкото на екрана. Много по-забавно е да си представяш, че охраня­ваш останките на разбило се НЛО, отколкото да пазиш някакъв склад, пълен с развалено радиооборудване. И отговорът е „да“. Налагало ми се е да го правя за цял месец.

- Горкото бебче. Та какво има там долу?

- Там е работата: няма нищо. Затова Зона 51 е разположена тук, на осемдесет километра от кое да е населено място.

Самолетът продължи да се спуска надолу и да намалява ско­ростта си.

- Слушайте, хора - чу се гласът на Абът по интеркома, - ще се приземим в „Сайлънт Пийк“ след пет минути. Поставете седалките и масичките си в изправено положение, става ли? - пилотът се засмя на шегата си.

На Нина не ѝ се стори забавна. Съобщението на чернокожия мъж я върна към реалността. Какво ли ги очакваше от сега на­татък?

- Боже, ако нещо се случи, докато сме тук...

- Малко е късно да се притесняваме за това - прекъсна я Еди. - Досега всичко беше наред. Трябва само да се преструва­ме, че знаем какво правим.

- Нали винаги така действаме?

Самолетът продължи да се спуска към каменистите хълмове. Чейс потърси следа от човешко присъствие. Бяха се насочили към затворена долина с един-единствен огромен скалист връх, но не се виждаше удобно за кацане място...

Еди премига, когато истината изпъкна на фона на общата картина, подобно част от стереографски пъзел. Първоначално долината изглеждаше изоставена и празна - но със снижаването на лиърджета се появиха паралелни линии, които подсказваха за човешка активност. Наблизо имаше писта, която се сливаше с пясъка и пръстта. Асфалтът ѝ, изглежда, беше забъркан със същия пясък, който я ограждаше, тъй като цветовете им съвпа­даха перфектно.

Подобен камуфлаж не можеше да скрие съоръжението от инфрачервения взор на сателитите. Това говореше, че мястото е било създадено, преди те да влязат в употреба. Може би зда­нието беше останало от времето на Студената война?

Навярно скоро щяха да разберат. Самолетът се приготви за приземяване, като се изравни с пистата.

- Малко ще подруса - съобщи Абът, - така че се дръжте здраво.

Нина беше забила нокти в облегалките на мястото си.

- Ако стисна още малко, ще стана едно цяло с шибаната се­далка!

Пилотът, може би умишлено, не беше казал колко много ще раздруса, лиърджетът подскачаше като велосипед върху павета.

- Мисля, че ми падна една пломба - каза Еди, когато друсането понамаля значително.

Нина погледна навън.

- Къде отиваме? - зачуди се тя на глас. Около пистата няма­ше никакви сгради, само издигащата се долина от двете ѝ стра­ни. - Тук няма нищо.

- Трябва да има - каза Чейс. - Ако ли не, някой е гледал пре­калено много мафиотски филми и е направил една страшно, ама страшно скъпа постановка в пустинята, за да ни убият.

- Благодаря ти, Еди. Винаги знаеш как да ми вдигнеш духа. - Наоколо продължаваше да няма никакви здания...

Самолетът намали сравнително скоростта си и се насочи към стръмната скала в края на долината. Когато я наближиха, забе­лязаха, че долната ѝ част всъщност представлява порта.

Огромна при това.

На Нина ѝ отне известно време, за да я обходи с поглед. Така като гледаше, някога в скалата е бил взривен отвор с над девет­десет метра ширина и двайсет метра височина.

- Господи - въздъхна тя. - Това е една огромна врата.

- Представи си каква ще им е шпионката - пошегува се Еди, беше впечатлен от гледката.

Самолетът спря.

- Дами и господа - съобщи Абът, - добре дошли в „Сайлънт Пийк“.

* * *

Един военен джип посрещна двойката и я превози до порта­та. Самата врата не се отвори, една малка част от нея, подобно на вратичка за котка, се прибра навътре, за да пропусне превоз­ното средство. Дори тази част беше достатъчно голяма, за да успее самолетът, с който дойдоха, да мине през нея. Една табе­ла до входа предупреждаваше за санкциите, които нежеланите посетители биха изпитали на гърба си, тя гласеше: „Използва­нето на смъртоносна сила е позволено“.

Изумлението на Нина бързо беше привлечено от нещо дру­го. Тя едва не зяпна пред онова, което видя вътре. Намираха се в огромен хангар под земята, беше висок поне седем ета­жа и се осветяваше от редици светлини на тавана, които бяха толкова нависоко, че приличаха на малки, перфектно подреде­ни звезди. Няколко транспортни самолета „С-130 Херкулес“⁴⁷¹ бяха паркирани на една страна; почти се губеха в пещерния простор.

- Уха. Това е невероятно!

Шофьорът на джипа ги закара до някакви малки кабини точно срещу летателните машини. Мъже със сини барети на охра­нителната полиция на ВВС ги очакваха.

- Внима'ай, отрядът на палячовците е тук - прошепна Еди на Нина.

- Недей да говориш, освен ако не е абсолютно наложител­но... Пък дори и тогава недей! - нареди му жената.

Джипът спря, военните полицаи го обградиха. Един от мъ­жете излезе напред, за да поздрави посетителите, беше върлинест офицер с очила с телени рамки.

- Доктор Уайлд, добре дошла в Стратегически резерват „Сайлънт Пийк“. - Мъжът поздрави жената и й подаде ръка, за да слезе от автомобила. - Аз съм главнокомандващият базата, полковник Кърн, Мартин Кърн. За мен е огромна чест да ви посрещна тук.

- Благодаря ви, полковник - отвърна Нина. Еди излезе от джипа зад нея, спомни си военния протокол и отдаде чест на по-висшестоящия офицер. - Това е моят сътрудник в Пентагона, капитан Тайлър.

- Сър - поздрави Еди и накара съпругата си да изтръпне за пореден път. Дори само тази дума звучеше изключително неле­по с неговия ужасен акцент.

Кърн не му обърна внимание, то беше запазено единствено за гостенката му.

- Капитане - набързо поздрави Еди полковникът и отново се обърна към Нина. - Четох каква роля сте изиграли в спасяване­то на живота на президент Коул в Индия миналата година. Ако ми позволите да изкажа мнението си, проявили сте истински героизъм. Нещо, с което всеки американец трябва да се гордее.

- Ах, благодаря ви. - Уайлд се почувства неудобно от похва­лите на полковника, беше сигурна, че нямаше да е толкова енту­сиазиран, ако знаеше истинската причина за посещението й тук.

Жената смени темата.

- Ето ги и документите ми.

- Това е просто формалност, много добре знам коя сте - уве­ри я с усмивка Кърн, хвърли им бърз поглед и й ги върна, но обърна по-сериозно внимание на тези на Чейс. - Всичко е на­ред. Предполагам, че нямате търпение да слезем долу в храни­лището.

- Долу? - учуди се Нина. Посочи към близките кабини. - По­мислих си, че това са...

- Тези тук? О, не, това са административни пунктове. Не сте ли запозната с базата?

- Не, всичко беше организирано набързо и нямах време да навляза в нещата. Значи, има още какво да видим.

Кърн се ухили.

- О, определено има! Ще ви разведа лично. Впишете ги - нареди на един от мъжете наблизо, преди да направи знак на Нина и Еди да го последват. - Принципно трябва да ви прибера всички мобилни телефони и електронни устройства, но вие има­те най-високо ниво на достъп, така че няма да е необходимо. - Този факт издигна флага на съмнението в ума на Нина: защо Далтън се беше постарал толкова много заради тях? - Оттук, моля. Мисля, че ще бъдете впечатлени.

Поведе ги към жълто бъги, което приличаше на кола за голф. Охранителите се върнаха по кабините си. Нина седна отпред, до офицера, Еди се намести зад нея.

- Колко е голямо това място? - попита тя, когато Кърн под­кара електрическото превозно средство.

- Това ниво ли? Сто и десет хиляди квадратни метра и съвсем не е най-голямото в комплекса. Общо имаме дванайсет нива.

- Мамк... мале, това е доста площ - изуми се Еди, думите му прозвучаха като „туй е мноу плош“.

Нина му хвърли гневен поглед.

- Кога е построен комплексът? И в този ред на мисли, защо е бил построен?

- Строежът е започнат през 1954 година - обясни ѝ Кърн. - Целта му е била да бъде създадена резервна ядрена сила за САЩ - независимо какво биха постигнали руснаците с първата си атака срещу нас, щяхме да разполагаме със скрити бомби, готови да бъ­дат изпратени от тази база до дни или седмици. Оказа се обаче, че докато „Сайлънт Пийк“ заработи, и двеге страни въведоха използ­ването на МКБР⁴⁸¹. Този факт реално пенсионира бомбардировачите ни. Комплексът се превърна в стратегически резерват. - Полковни­кът посочи към самолетите в хангара. - По-скоро в склад.

- Кат’ гробишата в Арисона - каза Еди, напомняйки за огром­ните пустинни площи, изпълнени с остарели самолети.

- Не точно - летателните апарати там стават само за резерв­ни части и за скрап, но не и за активна служба. Ако се наложи, всичко в „Сайлънт Пийк“ може да бъде готово за битка в рам­ките на четиресет и осем часа. Ще видите инвентара ни по пътя надолу.

Нина погледна напред към редиците с камиони и хъмвита, но не видя нищо, което да прилича на рампа или на асансьор, на пода на хангара беше нарисуван огромен черен квадрат.

- Как ще слезем... оу! - ококори се жената, когато разбра какво вижда.

Квадратът не беше нарисуван в пода, той представляваше рамката на огромна асансьорна шахта.

- Голяма работа е, нали? - каза Кърн, беше изпълнен с гор­дост. - Всяка от страните му е сто и осемдесет метра и може да пренесе „Боинг В-52“ в пълно бойно снаряжение за по-малко от пет минути от най-долното ниво. Или поне така са ми казва­ли. Не съм го виждал да пренася нещо тежко - поех командва­нето на базата едва миналата година.

- Това е... внушително - съгласи се Нина. През ума ѝ премина мисълта, какво ли биха помислили археолозите на бъдещето, от­далечени от настоящия момент, както Уайлд беше отдалечена от дните на разцвет на Атлантида, за „Сайлънт Пийк“. Щяха ли да разберат оригиналното му предназначение да сее смърт и идео­логическия конфликт, който беше довел до създаването му?

Нина остави подобни мисли настрана, когато Кърн завъртя бъгито към единия ъгъл на отворената шахта. Метална клетка заемаше площ не по-голяма от три квадратни метра.

- Пътнически асансьор - обясни полковникът и спря пред него. - Има по един във всеки ъгъл на шахтата. Всичко това е малко объркващо, но е доста по-удобно от аварийното стъл­бище. Хайде, качвайте се на борда. - Триото слезе от бъгито, Кърн отвори вратата на клетката и влезе през нея. Стъпи на платформа с парапети около ръбовете ѝ. Когато всички се озо­ваха на нея, полковникът затвори вратата и отиде до таблото за управление. - Хранилището е на най-долното ниво.

- В земните недра - отбеляза Нина.

- Точно така. Някои хора казват, че ако се заслушаш дос- татъчно внимателно, можеш да чуеш как Сатаната работи там долу. - Кърн се засмя и натисна един бутон. - Така, тръгваме. Дръжте се.

Платформата потъна надолу в клетката, към масивна вер­тикална шахта, която водеше направо към забравата. Нина инстинктивно се дръпна от ръба, започна да ѝ се вие свят.

- Не се безпокойте, доктор Уайлд - успокои я полковни­кът. - В пълна безопасност сте. Никой не е падал долу... поне не по време на моята смяна!

- Въпреки това предпочитам доста по-солидни перила - от­върна му тя. - Като например... стени.

Асансьорът продължи да се спуска надолу. Грамадни вер­тикални релси опасваха четирите страни на огромната шахта; те представляваха водачите на главната асансьорна платформа. Долу в мрака се виждаха светлини, които маркираха входовете към другите нива на базата. Както изглеждаше, хранилището можеше да се намира на почти осемстотин метра под земята. Тази мисъл накара Нина да потръпне.

Приближаваха първото ниво.

- Погледнете това - каза им Кърн и посочи към хангара, кой­то се появи пред тях.

Той беше препълнен с летателни апарати. Дълги, заплаши­телни, тъмносиви бомбардировачи. Десет, двайсет, много по­вече боинги В-52, натъпкани в помещението като смъртоносни сардини. Двигателите на самолетите бяха покрити със саван, спящите гиганти чакаха времето, когато щяха да бъдат призо­вани отново за битка.

- Това са... това са много самолети - каза Уайлд. Досега не беше разбрала пълното значение на израза „стратегически ре­зерват“. Само защото едно оръжие бе старо, не означаваше, че е безполезно.

- Това е само едно от нивата. Имаме още три с гупи...

- Гупи?

- Големи отвратителни педе... хм, приятелчета - обясни ѝ Еди.

Полковникът се усмихна.

- Та имаме три етажа с гупи, също така разполагаме с Орли, стършели, глигани...

- Все едно се намирам в зоопарк, а не във военна база - от­беляза Нина.

- Ха! Май сте права. Имаме хеликоптери и друго оборудва­не като камиони, джипове, булдозери, подобни неща. И повече танкове, отколкото можете да преброите.

- Данъците ми в действие. Вероятно за изкопаването на „Сайлънт Пийк“ през петдесетте години на миналия век са били налети толкова големи пари, колкото голяма беше и самата база.

Подминаха хангара и продължиха надолу. На следващото ниво имаше още боинги В-52, както и комунални хеликоптери „Хюи“, сгушени сред тези колоси; под тях бяха наредени изтре­бители. Следваха още бомбардировачи, сред които се забеляз­ваха трио катраненочерни разузнавачи „Блекбърд SR-71“. Не само базата, помисли си Нина, но и складираното оборудване в нея струваше безбожно много.

Отдолу се разнесе грохот на работещи на празен ход дви­гатели. Източникът на шума беше разкрит, когато стигнаха единайсето ниво. Стенанието се носеше от главната асансьор­на платформа, която заемаше почти цялата площ на шахтата. Хангарът, покрай който минаха, бе препълнен с равни редици от танкове М-60. Една от бронираните машини беше освете­на от подвижна осветителна стойка, двама мъже работеха над двигателното ѝ отделение. На пода се извиваха широки гъвкави маркучи, които отвеждаха изгорелите ѝ газове към голям аб- сорбатор.

- Рутинна поправка - обясни им Кърн. Продължиха да се спускат покрай сложна плетеница от метални релси, които със­тавляваха носещата конструкция на платформата. - Както вече ви казах, всичко тук се поддържа в добро състояние. Ако имаме нужда, можем да активизираме две дузини от тези бебчета до довечера.

- Да се надяваме, че никога няма да ни потрябват - каза Нина. Асансьорът наближи своята крайна дестинация. Жената се приближи до парапета, за да види какво съдържа последното ниво...

Остана поразена от самите размери на гледката. В сравнение с това, което стоеше пред нея, останалата част от базата при­личаше на един голям паркинг. Дванайсетият етаж бе място за нещо много по-комплексно.

Хранилището представляваше библиотека, но такава, каква­то Нина не беше виждала никога досега. Дългите лавици бяха разделени на клетки, те продължаваха напред в безкрая. На ви­сочина достигаха над девет метра.

Бързо стана ясно, че мястото не е предназначено за директно опериране от човешки същества. Между рафтовете беше ин­сталирана мрежа от релси, по които се движеха изключително високи роботизирани кранове с вилици. Жената беше виждала подобни устройства и преди: „Автоматично съхранение и на­миране на предмети“ беше система, проектирана да обслужва специални артикули от големи архиви и да ги доставя до опре­делени точки. Тази на „Сайлънт Пийк“ беше доста по-голяма и по-сложна от всичко, което Нина беше виждала в академичните среди.

- Боже мой - изуми се жената, бе много впечатлена. - Колко голямо е това място? Навярно продължава километри напред!

- Около петстотин километра са само рафтовете - обясни Кърн, когато платформата им спря. - Доктор Огълби може да ви даде по-подробна информация от мен. Аз само работя тук. - Мъжът отвори вратата на асансьора и ги поведе към една от няколкото кабини наблизо. На нея пишеше „Читални 01-08“. Кърн влезе вътре, Нина и Еди си размениха въпросителни „в какво, да го вземат мътните, се забъркахме?“ погледи. До вра­тата на кабината стоеше мъж в униформа на военна полиция, изглеждаше изключително отегчен. Стана и отдаде чест, след което се завърна към вцепенението си.

Полковникът се провикна:

- Доктор Огълби! Тук ли сте?

Иззад стената на кабината, досущ като мармот, се подаде плешивата глава на мъж.

- А, това сте вие, Кърн. - Ученият изглеждаше раздразнен, че е бил прекъснат. Затътри се към тях. За разлика от останалия персонал, този човек беше цивилен, носеше овехтял костюм и яркожълта папийонка.

Полковникът представи гостите:

- Това са доктор Нина Уайлд от Агенцията за световно на­следство и капитан Тайлър...

- Да, знам, знам - пренебрежително го прекъсна Огълби. - Четох мейла. - Малките му очички обходиха Нина. - Чиста загуба на пари и време е да дойдете тук лично. Можехме да ви изпратим материала, който желаете, макар да е с етикет „За четене на място“, по куриер до Ню Йорк.

- Наистина? Казаха ни, че е възможно да го видим само тук - оправда се Уайлд и прикри внезапно обзелото я безпокойство.

Далтън категорично им беше обяснил, че трябва да пътуват до „Сайлънт Пийк“, за да прегледат текста.

- Не и за нещо с това ниво на секретност. Явно са ви дали погрешна информация. - Плешивият учен насочи начумерения си поглед към Кърн: - Има ли нещо друго, което мога да напра­вя за вас, полковник?

Явно военният беше добре запознат с нрава на Огълби.

- Не - отвърна той. - Доктор Уайлд, капитане, когато приключите тук, ще изпратя някой да ви съпроводи до по­върхността.

- Благодаря ви - отвърна му Нина. Кърн си тръгна, остави ги в ръцете на сърдития учен. - Доктор Огълби, разполагате със забележителен архив.

Човекът не можеше да оцени дори и един комплимент.

- Щеше да е такъв, ако ми дадяха парите и персонала, от който имам нужда, за да го обслужвам както трябва. Хайде да видим документите ви.

Двойката му ги подаде. Огълби ги прочете, след което отиде до един компютър, за да се увери, че всичко е наред.

- Въобще не е трябвало да идвате тук - замърмори, докато кълвеше по клавиатурата с един пръст, за да запише гостите в системата.

- Има нещо, което не мога да разбера - започна Нина. - Имам предвид, това, което сме дошли да видим, е от историчес­ка важност, но не представлява никаква заплаха за национална- та сигурност. Защо е с такова ниво на сигурност?

- Причината не е самият материал, а мястото, откъдето е взет - обясни Огълби, като още щракаше по клавиатурата. - В този случай, от нацистите.

- Нацистите? - изуми се Еди, като в своята изненада използ­ва истинския си акцент, но побърза да се поправи: - От самити нъцисти.

За щастие, Огълби не му обърна внимание.

- Текстът е бил намерен в научен архив, иззет от американ­ските военни в края на войната - част от този архив германците са откраднали от Гърция по време на окупацията си там. Дру­гата част засяга онова, което бихте нарекли „морално съмни­телните“ нацистки експерименти... - Ученият ги дари с пред­намерено жестока усмивка. - ...Поради тази причина цялата колекция беше класифицирана, включително и текстът, който искате да видите.

- Защо? - попита Нина. - Той не може да бъде обвързан с никое от делата на нацистите.

- Свързан е просто по презумпция - обясни Огълби с пок­ровителствен тон. - Нацистите са били много добри в карто­текирането на документи. Ако разкрием един файл, хората ще разберат, че има и други, и ще поискат да видят и тях. По-лесно е да се класифицира всичко и само онези, които имат нужда от материалите, да получат достъп до тях. По този начин все още се възползваме от информация, която определени мекушави личности биха обявили за „неморална“. Макар да няма такова нещо. - Ученият приключи с кълването по клавиатурата. - Не можем да върнем духа в бутилката, но поне можем да си спес­тим мрънкането на хората, че някой е махнал тапата от нея.

Нина беше съгласна, че знанието само по себе си нямаше как да е неморално - според нея клишето, че „има неща, които е по-добре човек да не знае“, си беше антиинтелектуална тъпо­тия - но въпреки общите възгледи, Огълби бързо ѝ стана антипатичен.

- Вече сме в клуба на знаещите, така че може ли да видим текста? - попита остро Уайлд.

Ученият кимна сърдито и посочи към една от кабините.

- Влезте ей там. Можете да се насладите на системата ни в пълния ѝ блясък.

В кабината имаше добре осветено бюро, както и нещо, по- добно на лента за багаж, с каквито разполагаха летищата, но в доста по-малък размер. В стената беше инсталиран подвижен капак, който се отваряше от едната страна на кабината и бе предназначен да пропуска пристигащите материали; от друга­та страна имаше друг капак, който водеше до втора линия - за напускащите. Помещението разполагаше и с прозорец, който гледаше към хангара и километричните му редици с рафтове.

- Текстът, който желаете, е на път - съобщи Огълби. - Со­валката ще пристигне до минута.

Еди и Нина се доближиха до прозореца. Крановете поемаха по различни маршрути, за да изминават огромните простран­ства между лавиците по най-ефективния за тях път. Докато наб­людаваха в захлас, една от високите машинки мина наблизо, носеше голям метален контейнер, подобен на депозитна кутия. Някъде отгоре, от захранващите му кабели, се сипеха искри. Кранът мина покрай насочващите сензори, зави в един коридор и се загуби от поглед. В далечината се виждаха други совалки, които обхождаха района.

- Май сте доста натоварени - констатира Нина.

- Винаги сме така - отговори ѝ Огълби. - Имаме поне трис­та заявки на ден, отделно постоянно получаваме нови матери­али. Пентагонът, ЦРУ, АНС, дори Белият дом - всички имат файлове тук долу. Нашата работа е да следим всеки един от тях. - Гордостта му за малко измести лошото му настроение. - Никога никаква информация не е изтекла, камо ли пък да бъде открадната от „Сайлънт Пийк“. Нито една дума. - Лошото му настроение се завърна. - Колко време ви е необходимо?

- Не знам - сви рамене Нина.

Жестът ѝ ядоса още повече техния домакин.

- Това не е социален клуб, така че бъдете по-организирани. Когато получите онова, което ви трябва, върнете всичко в ку­тията и я поставете на линията. После можете да си вървите. Междувременно аз имам работа, така че, ако ви трябва нещо, извикайте зомбито, дето е ей там. - Огълби хвърли презрителен поглед към отегчения мъж до входа и напусна кабината.

- Мамка му, колко се радвам, че се махна - каза Еди.

- Така е. Голям е кретен!

- Не, имам предвид, че отново мога да говоря.

- Знаеш ли, мълчанието е злато - скастри го Нина. - Не искам да слушам онзи отвратителен акцент, който имитираш. Какво ти става? Женен си за американка, как е възможно да не можеш да ни наподобиш?

- О, много добре знам как да ви наподобя. Трябва да говоря по-пискливо и по-дразнещо... опа. - Дискусията им беше пре­късната от една совалка, която спря пред прозореца им. Чу се хидравлично изсвистяване, когато машинката остави товара си на мястото за разтоварване, капакът в кабината се отвори и ме­талната кутия се плъзна върху линията към Нина и Еди.

Жената разгледа пратката. Беше по-голяма от стандартна кутия за документи, върху нея лазерно беше гравиран баркод. Под него имаше огромен етикет, на който беше написан иден­тификационен номер и неясен текст - ПСИ(СЗ)/ЗАБЧУЖ. По-долу в червено беше отбелязано „За четене на място“.

- Какво означава това? - попита жената, като посочи към неясния текст.

- ЗАБЧУЖ означава „забранено за чужденци“ - обясни ѝ Еди. - В такъв случай е по-добре да не гледам. Не искам да на­рушавам правилата.

- Мисля, че отдавна преминахме границата, за да се притес­няваме сега за тях - отбеляза съпругата му с вяла усмивка.

- Май си права. ПСИ означава „прецизно съхранена инфор­мация“. Или казано на прост език - строго секретна. G3 навяр­но е необходимо ниво на достъп. Далтън ти осигури такова, така че по-добре започвай да се възползваш от него. Колкото по-бързо се разкараме от тук, толкова по-добре.

Жената взе кутията и я постави на бюрото.

- Така е. Не ми хареса онова, което Огълби каза: че можел да ни изпрати текста в АСН. Мислиш ли, че Далтън ни е устроил клопка?

- Изненадан съм, че още не са ни арестували. Или гръмнали.

- Много успокояваща мисъл. - Нина седна и отвори кутията, Еди надвисна над рамото ѝ, за да види какво има в нея.

Нямаше нищо особено: хартиена папка, в която имаше око­ло трийсет страници и голям плик с мехурчета, който съдър­жаше някакъв плосък и тежък предмет. Жената се спря първо на папката. Началните страници представляваха обобщение на информацията как американските войници бяха намерили тези материали в нацистки архив в края на Втората световна война, както и бюрократичното решение те да бъдат скрити от общест­веността. Следваха преводи от немски на английски на делата на нацистите и от гръцки на английски... на търсения текст.

Нина остави листовете на една страна и взе плика. В него имаше калъф от дебела черна кожа, обкантена с метал. Ме­сингов цип обхождаше трите му страни. Жената внимателно го разтвори.

Веднага позна онова, което се намираше вътре.

Беше другата част на пергамента, който прочете в архива на Братството на Селасфорос в Рим.

19

- Какво е това? - попита Еди.

- Нещо, което липсваше прекалено дълго време - прошепна Нина, ликувайки. Американското прави­телство беше използвало същия метод за съхранение на крех­кия лист от фина животинска кожа, както и Братството. Той беше сложен между две стъкла. Тази част от документа изгле­ждаше много по-зле от другата си половина; беше минала през повече ръце през вековете.

Въпреки това ситният гръцки текст бе ясно различим. Нина се взря в отдавна изгубените думи на Каликрат и започна да превежда...

- Е? - попита Еди нетърпеливо. - Какво пише?

- Братството разполага с другата половина - обясни съпру­гата му и посочи скъсаната горна част на страницата. - В нея се описват психичните процеси, които протичат, когато трите статуетки се съединят - „виденията“. Но това тук... - Нина на­бързо прегледа останалата част от написаното. - Това тук описва физическите последици. Всичко съвпада с онова, което се случи в Токио - зареждането на фигурите със земна енергия, левитацията...

- Левитация? Да не си политнала из стаята?

- Не аз, а статуетките. Просто... увиснаха във въздуха. Но остави това. - Нина продължи да чете, нямаше търпение да раз­бере какво следва. - В текста на Братството жрицата Нанталас вярва, че фигурите са ключът към божествена сила, която идва от нещо, което тя нарича небесен камък.

- Метеорит?

- Така изглежда. Все пак фигурите са направени от метеоритен камък - били са изсечени от него. В този текст се казва каква е тази сила. - Нина посочи към горната част на пергамен­та. - Продължава точно от мястото, на което свърши другата му половина. Когато жрицата съединява трите статуетки и ги докосва до небесния камък, той „се отлепи от пода, вдигнат от силата на боговете. Макар помещението да не беше отво­рено към небето, Храмът на боговете бе прорязан от мълния, а земята се разтресе от тътена. Нанталас остави камъка да се върне отново на земята. Кралят се съгласи, че тази мощ трябва да бъде използвана срещу враговете на Атлантида, но знаеше, че ще има хора в кралския двор, които ще се страхуват да не разгневят боговете. Владетелят каза, че трябва да доведе прид­ворните тук, в храма, за да видят те със собствените си очи могъществото на небесния камък“. Кралският двор - повтори замислена Уайлд. - Ако са били там, това щеше да бъде запи­сано в залата с олтара...

- Колко голям е бил камъкът? - попита Еди.

- Не пише. Но по пътя на логиката трябва да е бил доста го­лям - със сигурност много повече от статуетките.

- Значи, камъкът е бил оръжие, което ползва земната енер­гия? Природно оръжие?

- Така изглежда. Атлантите са го открили преди единайсет хиляди години.

- Тогава къде е сега?

- Много хора се опитват да открият отговора на този въп­рос. - Нина го погледна разтревожено. - Еди... аз съм ключът към намирането му. Когато съединих трите статуетки в Япония, се почувствах... притеглена от нещо. Тогава не знаех от какво, но трябва да е било от този небесен камък.

- Притеглена? - учуди се Чейс. - Как така?

- Трудно е за обяснение, но беше като... като птичия ин­стинкт за гнездене. Просто знаех в каква посока се намира и че е много надалеч. Такаши беше наясно какво да очаква - едно от първите неща, които ме попита, бе дали съм го почувствала. Къртицата в Братството е осигурила на Групата първата част от текста на Каликрат, а властта им над американското прави­телство - тази. - Жената почука стъклото, което предпазваше пергамента. - Навярно смятат, че метеоритът е някакво атлантско супероръжие и искат да се доберат до него. За да го сторят обаче, им трябвам аз.

- Това не е добре - констатира Еди. - Може би трябваше да счупя онези шибани статуетки.

- Почвам да мисля, че си прав. Въпросът е, какво ще правим?

Мъжът посочи към текста.

- Има ли нещо друго интересно в него?

Нина набързо изчете остатъка от написаното.

- Не.

- Чудесно. В такъв случай връщай всичко на мястото му и да се махаме.

Уайлд закопча кожения калъф, върна го обратно в плика и заедно с хартиената папка ги сложи в кутията. Тъкмо щеше да я промуши през капака, обратно към автоматизираната библио­тека, когато телефонът ѝ иззвъня и стресна двама им.

- Как е възможно да имам обхват толкова надълбоко под земята? - учуди се Нина и извади апарата с една ръка. Номерът на дисплея беше непознат.

- Вероятно имат усилвател - предположи Чейс, изведнъж го налегна тревога. - Очакваш ли някакви важни обаждания?

- Не. - Отвърна съпругата му. - Ало?

- Здравейте, доктор Уайлд. - Далтън.

Нина заговори тихо, за да не могат Огълби или охранителят да я чуят.

- Здравейте, господин президент - произнесе последната дума пренебрежително. Еди веднага застана нащрек и погледна какво се случва навън. Засега нищо, но знаеше, че това няма да продължи дълго. - На какво дължа тази изключително съмни­телна чест?

- Какво мислите за „Сайлънт Пийк“?

- Комплексът би бил впечатляващ за хора, които нямат нищо против безсмисленото пилеене на данъците им. Но едва ли ми се обаждате, за да разберете мнението ми.

Еди се наведе, за да може да чува какво казва Далтън.

- Права сте, не звъннах за това. - Бившият президент изго­варяше всяка дума с наслада. - Обадих се, за да ви кажа... сбо­гом. Току-що командирът на базата беше уведомен за сериозен пробив в сигурността. Предполагам, че на охраната ще им отне­ме минута, преди да дойдат за вас. В пълно бойно снаряжение.

Ледени тръпки заляха тялото на Нина.

- Пробив, който ще бъде проследен до вас. - Жената се хва­на за последната надежда като удавник за сламка.

Далтън се засмя.

- Не. Няма. От една страна, моите хора прикриват следите си, а от друга... няма да доживеете, че да успеете да разкажете на когото и да било. Така че ще го кажа още веднъж: Сбогом, доктор Уайлд.

- Копеле! - изсъска Нина. Чейс взе телефона от ръцете ѝ.

- Президент Виктор Далтън, преди да затвориш - започна с пълното име на мъжа Еди и за това беше възнаграден с учуден поглед от страна на съпругата си, - имам да ти кажа нещо.

- Предполагам, че ще ме заплашваш, Чейс - беше отговорът на Далтън. Еди знаеше, че в момента копелето се бе ухилило до- волно. - Ще ме заплашваш, че ще използваш видеозаписа от на­шия кратък разговор, нали? Уверявам те, че никой никога няма да го види. Моите хора ще се погрижат за това. Предупреденият е по-малко уязвим, както е поговорката.

- Просто исках да ти кажа: Ал-Каида бомба убий президента джихад тероризъм!

Последва мълчание.

- Шибано копеле! - Далтън прекъсна връзката.

- Какво, по дяволите, беше това? - попита Нина.

Еди я дари с лукава усмивка.

- АНС записва всеки телефонен разговор, проведен в Ща­тите. Всички тези „ключови“ думи ще ги накарат да започнат разследване по случая. Като си в компанията на хора като Ол- дърли достатъчно дълго време, започваш да научаваш номерата им. Може би някой ще разпознае гласа на Далтън и ще осъзнае, че той е отговорен ние да се озовем тук.

Иззвъня някакъв друг телефон - този, който се намираше на стената до охранителя.

- Чудесно - каза Нина, когато онзи вдигна слушалката, - но едва ли ще ни е от голяма полза сега, нали?

Изражението на гарда рязко се смени от пълно отегчение до безпокойство.

- Доктор Огълби! - провикна се той, пусна слушалката и по­сегна за оръжието си. - Имаме пробив в сигурността! - Хукна към кабината на Нина и Еди. - Вие двамата, замръзнете!

Огълби бягаше зад него.

- Какво става?

- Сър, тези двамата са нарушители! Не са оторизирани да бъдат тук!

- Моля? Но те... те бяха в системата!

- Просто повтарям това, което полковник Кърн ми каза, сър.

Еди бавно вдигна ръцете си.

- Хей, не знам к’ъв ви ѝ прублема, но очевидну е станала нек’ва грешка.

Огълби се изрепчи:

- Откъде сте всъщност вие, капитане? От Австралия ли?

Охранителят също влезе в кабината и каза:

- Заповядано ми е да ви арестувам. Госпожо, пуснете тази кутия.

- Не, не я пускайте! - изкрещя Огълби и хвърли гневен пог­лед на гарда. - Документите в кутията са много крехки, идиот такъв! Доктор Уайлд, оставете я много внимателно.

- Така ли? - Нина метна кутията по охранителя.

Мъжът инстинктивно натисна спусъка...

Разнесе се метален звън и пукане на стъкло. Летящата кутия беше застанала на пътя на куршума, но въпреки това продъл­жи своя полет и удари ръката на охранителя, която държеше пистолета. Преди да успее да насочи оръжието си отново, Еди му се нахвърли и му нанесе сериозен удар в лицето. Гардът падна на пода, англичанинът заби петата си в слабините му, за да се увери, че онзи ще е вън от играта за известно време.

Чейс взе пистолета и погледна съпругата си със смесица от раздразнение и облекчение.

- Много тъпо нещо направи.

- Исусе! - въздъхна Нина. Долната страна на кутията има­ше голяма вдлъбнатина, на мястото, където металът и стъклото бяха абсорбирали частично силата на куршума. - Тоя се опита да ме застреля!

- Ти какво очакваше? На табелата пишеше, че използването на смъртоносна сила е позволено.

- Да, но не пишеше, че е задължително!

Огълби отстъпваше назад с вдигнати ръце.

- Не ме убивайте, не ме убивайте!

Еди тръгна към него, беше насочил пистолета в мъжа.

- Кажи ни как да се измъкнем от тук.

Преди ученият да успее да отговори, в хангара се разнесоха пронизителни клаксони и засвяткаха червени светлини.

- Не можете да избягате - отвърна му ученият, беше възвърнал част от увереността си. - Това е алармата за запечатване на базата.

Англичанинът го блъсна в една от стените на кабината.

- Колко мъже има в базата?

- Около четиресет - отвърна Огълби и преглътна. - Вече са тръгнали за насам - ако искате да останете живи, по-добре се предайте, докато имате тази възможност.

- Не мисля, че ще имаме право на избор - каза сериозно Нина. Отиде до вратата и погледна към огромната шахта. Асан­сьорът, с който слязоха тук долу, вече го нямаше, Кърн се беше върнал с него на повърхността... но докато го търсеше, Уайлд забеляза, че в противоположния ъгъл се спуска друг, беше пъ­лен с униформени мъже с автомати.

- Мамка му! Еди, вече са тук!

Чейс погледна натам и осъзна, че няма как да си проправят път със сила - девет автомата М4 срещу неговия пистолет „Берета М9“ си беше битка с ясен край. Вместо това дръпна Нина обратно в кабината.

- Ела!

- Къде? - съпругата му беше объркана. - Натам няма изход!

- Разбира се, че има. - Еди се гмурна към капака, предназна­чен за предметите, които трябваше да се върнат в библиотеката, металните ролки под него изскърцаха, когато той се плъзна по наклона. - Хайде да се търкаляме!

Удари капака с главата си и се изгуби зад него. Нина поглед­на към платформата. Асансьорът почти беше стигнал, мъжете в него бяха готови за действие.

Уайлд също се хвърли върху лентата.

Премина през капака... и веднага беше изправена пред смъртна опасност - една механична ръка мина над главата ѝ. Жената изпищя и се извърна на една страна, метален нокът се заби в косата ѝ. Автоматичната линия водеше до голям контей­нер, където се струпваха всички кутии, преди да бъдат върнати на местата им... а системата явно не обичаше натрапниците.

Блестящият лъч на лазера на баркод четец премина през ли­цето ѝ и я заслепи. Една секция от контейнера се отвори и за­почна да я избутва към зоната за отхвърлените предмети.

Ролките отстъпиха мястото си на гладка метална повърх­ност. Нина се плъзна по нея... към някаква машинария за пресо­ване, която всеки момент щеше да я докопа...

Две ръце я сграбчиха и измъкнаха от предстоящия ад.

- Хванах те! - изсумтя Еди и я изтегли от линията. Огромни­те ролки на пресата се притиснаха една в друга, след което се отдръпнаха, когато установиха, че храната им е избягала.

- Боже! - въздъхна жената. - Какво е това място, лунапар­кът на Сатаната ли?

- Кърн каза, че Лукавият е точно под нас. Оттук. - Чейс мина под друга линия и се насочи към рафтовете с материали. - Вни­мавай къде стъпваш. Мисля, че релсите са електрифицирани.

- Чудесно, като че ли нямаме достатъчно проблеми, за които да се тревожим. - Еди тръгна напред, съпругата му изчака една совалка да премине, преди да го последва. - Къде отиваме? - Вървяха надолу по пътеката и внимаваха да не стъпват на рел­сите. - Асансьорите са в другата посока.

- Трябва да се опитаме да намерим аварийното стълбище, за което спомена Кърн - обясни й Чейс.

- Голямо изкачване ще падне!

- Да не би да искаш да останеш тук и да прекараш остатъка от живота си в четене на древни документи? Чакай, не ми отго­варяй. Трябва да се измъкнем от този етаж.

- След което да си пробием път до повърхността... но дори и да успеем, има само една врата, която води навън.

- Така е, но е една доста голяма врата!

Зад гърба им се разнесоха викове: войниците се разделиха на групи. Еди погледна назад, беше силно разтревожен.

- Ще бъдем лесни мишени, ако стрелят по нас.

Нина вървеше напред към едно разклонение.

- Ако завием на следващия... уха! - Един от крановете из­никна от ъгъла точно зад нея... и продължи напред, принужда­вайки я да стори същото. Совалката държеше огромен контей­нер, който не оставяше място за жената да се промуши покрай него. - Еди, не мога да се върна при теб!

- Продължавай напред! - изкрещя ѝ мъжът в отговор. - За­вий вляво, аз ще те догоня!

Нина бягаше пред настигащата я машина. Чейс се върна до кръстопътя и пое по друга пътека. Хвърли ѝ преценяващ пог­лед. Следващото разклонение беше на около двайсет и пет мет­ра пред него; можеше да настигне съпругата си точно...

- Тук е! Ето тук!

Крясъкът се разнесе зад гърба му, беше един от войниците, който стоеше в началото на пътеката.

Онзи вдигна автомата си...

Еди се прикри от връхлитащите го куршуми зад един от из­висяващите се кранове. Едва когато ехото от изстрелите отшу­мя, той хукна да бяга покрай безкрайните редици с рафтове. Трябваше да отдалечи охранителите от Нина, след което да на­мери начин да се върне при нея.

Зад гърба му се нижеха безброй лавици със секретни материа­ли. Стъпваше изключително внимателно, защото, ако се спънеше в релсите, щеше да е лесна мишена за преследвачите си.

По една от пътеките се показа совалка, която носеше някол­ко кутии. Ако завиеше към него, щеше да го хване в капан...

Машината мина покрай разклонението и се насочи към ка­бините.

Еди зави зад ъгъла и тръгна по същата пътека, но в противоположната посока на оттеглящия се кран. Така щеше да си осигури временно прикритие от преследващите го мъже, може би дори щеше да ги обърка и да им се изплъзне.

Някой отново се провикна, този път по високоговорителя:

- Не стреляйте, не стреляйте! - избумтя увеличеният от апа­ратурата глас на Огълби. - Ще уцелите файловете! Хванете ги и ги отведете навън - там ги застреляйте!

Подобна забрана щеше да е добре дошла, ако военните при­емаха заповеди от цивилни. Еди нямаше намерение да рискува живота си, за да провери дали щяха да го сторят, затова продъл­жи да бяга. Ако Нина беше завила там, където ѝ каза, сега на­вярно се намираше на осем или девет пресечки зад него, вдясно. С летящите наоколо куршуми обаче имаше голяма вероятност да е поела по друг маршрут.

Чейс стигна до следващото разклонение и приклекна, за да огледа обстановката. Нямаше следа от съпругата му. По дяво­лите! Напред ли беше продължила, или по някоя друга пътека?

Погледна зад ъгъла. Совалката, която го прикриваше, беше поела по друг релсов път, за да достави пратката си, и по този начин беше освободила трасето за няколко охранители. Оста­налите им колеги щяха да се опитат да го заобиколят и да от­режат пътя му за бягство. Еди си пое дълбоко въздух и отново побегна в посока, която се надяваше, че ще го отведе при Нина. Докато тичаше, забеляза двама мъже в едно от разклоненията. Чу изстрел зад гърба си, куршумът не успя да го намери и се вряза в една от металните депозитни кутии.

- Казах да не стреляте! - сгълча охранителите Огълби по аудиосистемата. - Не! Стреляйте! Толкова ли ви е трудно да го проумеете?

На следващата пътека нямаше никого, нито пък на онази от­татък нея. Еди се втурна още по-навътре в хангара. Ако успее­ше да достигне следващото разклонение, преди някой от прес­ледвачите му да го види...

Върху пътеката се посипаха искри, когато една от совалките зави зад ъгъла и се насочи към него - спря, подвижната ѝ ръка се издигна, за да вземе голяма кутия от един от рафтовете. Еди изруга. Опиташе ли се да се промъкне покрай машината, щеше да изгуби много време, но беше прекалено навътре по пътеката, за да се връща да търси алтернативни маршрути.

Не че щеше да открие такива.

- Спри или ще стрелям! - извика един от охранителите зад гърба му.

Откриха го.

Англичанинът се намираше на три метра от статичния кран, който сваляше товара си от лавицата. Щяха да го гръмнат, преди да успее да се промъкне покрай него. Нямаше смисъл да риску­ва, обърна се. Двама мъже го държаха на мушка. Вдигна ръце.

- Нина! - провикна се. - Спипаха ме. Изчезвай от тук, не се оставяй да те хванат!

- Млъквай! - заповяда единият от охранителите. Двамата с колегата му запристъпваха към пленника си. Още двама мъже стигнаха до разклонението и тръгнаха към тях. - Хвърли оръ­жието!

Еди се подчини и погледна назад към совалката. Ако отново тръгнеше, имаше възможност да се промуши покрай нея, когато дойдеше насам. За съжаление, машината продължи да снижава кутията от горния ред.

Трябваше да рискува. Далтън беше планирал нещата така, че просто да „изчезнат“. Нямаше да се даде без бой, щеше да се бори докрай.

Охранителите вървяха към него. Мъжът най-отпред отлепи едната си ръка от автомата и посегна към колана си за комплект пластмасови белезници. Дулото на огнестрелното му оръжие се измести от Еди.

Това беше неговият шанс.

Приготви се да побегне към совалката...

Разнесе се метален трясък над главите им. Стреснатите вой­ници погледнаха нагоре... и бяха съборени на пода от силещите се върху тях тежки кутии.

Главата на Нина се подаде от пролуката, където допреди малко се намираха контейнерите.

- Бягай, Еди!

- Аз ти казах да бягаш! - оплака се съпругът ѝ. Въпреки това беше изключително щастлив, че я вижда. Жената се шмуг­на обратно, а Чейс се промъкна покрай крана. Падналите кутии задрънчаха и се заудряха една в друга, когато зашеметените ох­ранители се опитаха да се изправят на крака.

Еди заобиколи ъгъла и излезе на другата пътека, където Нина слизаше от рафтовете на пода.

- Добре ли си? - попита го тя и хукна към него.

- Да, но скоро ще ни погнат отново. Хайде да намерим стъл­бището. - Тръгнаха към най-близката стена на хангара.

Гласът на Огълби отново се разнесе от високоговорителите:

- Слабоумници такива! - разкрещя се на войниците той. - Измъкват се! В момента са в зона седем. Спрете ги!

- Мамка му, той ни вижда! - изруга Нина. Явно някъде над главите им имаше охранителни камери. Ако Огълби насочваше войниците към тях, нямаше да успеят да се измъкнат.

Еди погледна напред. Приближаваха ново разклонение, една совалка се движеше в тяхната посока, като изщракваше всеки път, когато минеше покрай насочващи сензори. Мъжът взе една кутия от рафта.

- Какво правиш? - попита го Нина.

- Размествам местата на нещата. - Изрита сензорите и събо­ри контролното им табло, след което затъкна кутията в релси­те. - Ела тук.

Върнаха се на съседната пътека. Совалката доближи до раз­клонението. Без помощта на насочващите сензори, вместо да завие, кранът продължи напред... и се удари в кутията. Тя се смачка под тежестта му, но беше достатъчна, за да разклати ця­лата му структура...

И да го извади от релси.

Деветметровата машина се килна на една страна, залюля се и се стовари върху един от рафтовете - той също се стропо­ли, депозитните му кутии се посипаха под съпровода на ужасна какофония. Рафтът се удари в друг рафт, който също падна. В хангара се разрази неудържим домино ефект.

Не само лавиците падаха. Върхът на крана беше съборил цяла секция от електрическата мрежа. Тя се стовари върху рел­сите...

Чу се гръмовен трясък, разлетяха се искри и системата даде на късо. Внезапното натоварване извади от строя части, оста­нали в електрическата мрежа от времето на Студената война. Хангарът потъна в мрак. Огълби беше потресен от хаоса, който цареше в библиотеката му.

- Уха - каза Еди, ехото на последния паднал рафт заглъх­на. - Това свърши повече работа, отколкото предполагах.

- Обаче не ни помогна особено, не мислиш ли? - оплака се Нина. - Нищо не виждаме! - След малко осъзна, че не се нами­рат в пълен мрак. Беше се задействало аварийното осветление, което хвърляше мека кехлибарена светлина наоколо.

Уайлд успя да различи ухилената физиономия на Еди.

- Можем да виждаме. Хайде. - Мъжът я поведе напред.

Сега, след като захранването беше извън строя и нямаше нужда да се пазят от машините, стигнаха бързо до стената на хангара. На около четиресет и пет метра от тях видяха малка осветена кутийка, в която с червено беше изрисуван знакът за авариен изход. Под него имаше врата. Втурнаха се към нея. Зад гърба им се чуваха виковете на охранителите между рафтове­те, мъжете имаха достатъчно трудности да се открият взаимно, камо ли пък да тръгнат да търсят нарушителите.

Еди нахълта през вратата в дъното. Кехлибарената светлина зад нея разкри метално стълбище, което водеше нагоре в шах­тата. Не забеляза движение, но все пак се спря.

- Чуваш ли нещо?

Нина се заслуша и прихвана далечния тропот на крака.

- Идват насам, но все още са далеч. - Еди кимна и тръгна по стъпалата. - Я чакай! - възпротиви се жена му. - Знам, че слу­хът ти не е от най-добрите, но не ме ли чу какво казах току-що? Вероятно ни чакат горе.

- Значи, просто няма да ходим там. Хайде, раздвижи малко коленете! - Чейс тръгна нагоре, Нина го последва объркана.

- Какво имаш предвид? - попита го тя, беше се задъхала. - Как ще се измъкнем?

- Във всеки случай не и като изкачим три хиляди стъпала. - Стигнаха до нов знак: следващо ниво. - Големият асансьор беше на този етаж.

- Мисля, че ще им е малко трудно да ни пропуснат, ако се качим с него!

- Зависи с какво се качваме. - Излязоха на площадката, но преди това Еди се увери, че никой не ги дебне зад вратата.

Бяха посрещнати от прави редици от тъмна и мълчалива стомана. Главното осветление продължаваше да свети на това ниво, но най-ярката светлина идваше от стойката с прожектори на мъжете, които ремонтираха танка. Нина предпазливо надник­на към двамата механици иззад една от бронираните машини; мъжете разговаряха оживено, бяха чули алармата, но явно ня­маха представа защо е била задействана.

- Трябва да минем покрай тези момчета, за да стигнем до асансьора.

- Аз ще се погрижа за тях - обеща Еди.

- Как? Видят ли те, ще вдигнат олелия на секундата.

- Защо? - Англичанинът посочи към омачканата си унифор­ма. - Нали съм офицер?

- Така е, но в момента, в който си отвориш устата, ще разбе­рат, че нещу ней нъред - рече му Нина и се опита да изимитира напъните му да говори с американски акцент. - Какво ще пра­виш, ще ползваш езика на глухонемите ли?

Еди изпука пръстите на ръцете си и я дари с лукава усмивка.

- Мисля, че ще схванат намека.

20

В административния блок полковник Кърн слушаше по интеркома доклада от най-долното ниво на „Сайлънт Пийк“.

- Все още не можем да възстановим захранването, сър - рапортуваше един глас по пращящата мрежа. - Нуждаем се от екип по поддръжката, за да ремонтираме прекъсвачите.

- Ще повикам хора от „Груум“ - съобщи Кърн, беше притес­нен. - Докладвайте ми за нарушителите. - В момента, в който пристигна съобщението от Пентагона, че пропуските на посе­тителите са подправени, техният статут рязко се промени от по­четни гости на мишени.

Огълби се намеси по интеркома.

- Опустошиха мястото! - проплака той. - Кърн, държа ви изцяло отговорен за това фиаско. Как въобще им позволихте да се разхождат свободно из базата?

- Системата ми показва, че вие също сте одобрили пропус­ките им - отвърна му раздразнен полковникът, след като про­вери на монитора този факт. - Изглежда, сигурността е била нарушена на много високо ниво. Трябва да има разследване...

- Сър! - прекъсна го лейтенантът и посочи към екрана. - Главният асансьор... тръгнал е насам!

- Май ги открихме - съобщи Кърн на Огълби и прекъсна връзката. Обърна се към подчинения си. - Съберете екип, всич­ки да са въоръжени. Чакайте ме при кабините. Нека охраната на главния портал да бъде нащрек, в случай че това е постановка и опитат да се измъкнат по друг път.

Лейтенантът отдаде чест и побърза да изпълни заповедите.

- Следете събития от тук - нареди Кърн на ефрейтора и тръгна към офиса си.

Отвори едно чекмедже и извади пистолет от него. „Сайлънт Пийк“ беше тайна база с официален статут на резерват, което значеше, че само охранителният персонал беше въоръжен, сега обаче полковникът искаше всеки човек в комплекса да има оръ­жие подръка. Каквото и да целяха Нина Уайлд и спътникът ѝ, на това трябваше да му се тури край. Махна предпазителя на своя пистолет „Берета“ и тръгна след лейтенанта.

В контролната зала ефрейторът се опули срещу екрана, ко­гато видя какво носи огромният асансьор.

- Хм, сър? - Войникът потърси командира си, но онзи го нямаше.

* * *

Кърн се срещна с хората си до кабините; лейтенантът беше строил дванайсет души. Повечето от тях бяха въоръжени с ав­томати М4, но имаше и такива - от помощния персонал на база­та - които носеха само пистолети.

- Хайде, всички с мен - заповяда на хората си полковникът и се затича. Мъжете го последваха. - Имаме двама нарушители, които проникнаха в базата ни с помощта на фалшиви документи и получиха достъп до хранилището. Считайте ги за въоръжени и опасни. - Подвоуми се, преди да продължи, но заповедта от Пентагона беше максимално ясна. - Стреляйте на месо.

Полковникът бързо осъзна, че само той има някакви задръж­ки по отношение на нареждането.

Бягаха по дължината на хангара, преминаха покрай паркирания самолет и други превозни средства. Огромната бездна на шахтата се отвори пред тях, като я наближиха. Дълбокото, механично стенание от наближаващия повърхността асансьор се усилваше.

- Разпръснете се - нареди Кърн на хората си. - Искам все­ки милиметър на платформата... покрит... - Гласът му пресипна мигновено, когато видя какво му носи асансьорът.

Разтревоженият глас на ефрейтора се понесе по високогово­рителите:

- Полковник Кърн, сър? Те имат... те имат танк.

Оръдието на М60 беше насочено точно към главнокоманд­ващия базата.

- Ахъм, забелязах.

* * *

- Стигнахме върха! - съобщи Нина. Намираше се в мястото на командира и надничаше през тесните амбразури на бронира­ния купол на танка. - Изпратили са ни комитет по посрещането.

Еди беше в тясното шофьорско място в предната част на ма­шината и също наблюдаваше случващото се навън през перис­копа.

- Не ми се вярва да ни почерпят с чай и бисквити. - Хората отвън вдигнаха оръжията си срещу тях. Чейс премести крака си от спирачката върху възголемия педал на газта и го натисна до долу. Мощният дизелов двигател изрева, танкът рязко се стрел­на напред, веригите му издадоха пронизителен писък. Кърн се хвърли на една страна, за да избегне връхлитащия го М60. Ма­шината слезе от платформата и продължи към хангара.

Нина изпищя и инстинктивно се наведе, когато по купола се посипаха куршуми.

- Уха! Сигурно са бесни.

Еди не се притесняваше - поне не от вражеските изстрели. Войниците на Кърн можеха да обстрелват бронираната машина колкото си искат.

Притесняваше го нещо друго - паркираните превозни сред­ства. Беше проверил резервоара на танка и разбра, че горивото му е на абсолютния минимум, необходим за извършването на ремонтна дейност. Съвсем скоро щеше да свърши, което зна­чеше, че преследвачите им просто трябваше да се качат в една от транспортните машини, да го последват и да изчакат това да се случи.

Завъртя йока⁴⁹¹ надясно. Спирачките от тази страна изскърцаха, танкът се разтресе и пое към камионите.

Нина изпищя, защото рязката смяна в посоката я хвърли към една от безбройните издатини в кабината.

- Какво правиш? Не можеш да минеш покрай тези камиони!

- Няма да мина покрай тях - а през тях! Поеми оръдието!

- Мислех, че нямаме муниции?

- Това чудо разполага с шестметров таран - няма нужда от муниции!

Нина разбра идеята му, но се притесни, че няма да успеят да я реализират. Въпреки това се намести в мястото, отредено за артилериста. Главното управление се състоеше от още един йок.

- Как работи това чудо?

- Не управляваме ракета! Просто го завърти и виж какво ще се случи!

Над йока и вдясно от него имаше перископни лещи; жената погледна през тях и видя обстановката навън. Танкът се беше насочил към първия камион. Уайлд завъртя леко йока на една страна. Хидравликата се задейства и куполът помръдна в отго­вор на действието ѝ. Помести вертикално ръкохватките и оръ­дието се издигна нагоре, както и гледката през перископа.

Нина върна купола в изходно положение - камионът изско­чи пред погледа ѝ.

- Дръж се! - провикна се Еди.

Оръдието удари превозното средство странично. То се ка­турна и се подпря на съседния камион... танкът се озова отго­ре му и го премаза. Вторият камион беше застигнат от същата съдба, стъклата му се пръснаха под натиска на веригите върху кабината му.

Еди завъртя йока наляво. Бронираният звяр се люшна на една страна, все едно се опитваше да премаже останките на ка­мионите като изпушени фасове, след което се насочи към пър­вите хъмвига. Имаше цели две редици с големите джипове 4x4, бяха разположени на значително разстояние един от друг, така че М60 нямаше как да ги премаже с едно помитане; Нина за­въртя купола и свали оръдието, за да може то да се вреже във втората редица.

Хъмвитата бяха по-малки от камионите, но премазването им разклати добре Чейс и Уайлд в местата им. Последните машини в първата редица бяха превърнати в скрап. Тези в средата бяха в по-добро състояние - оръдието на танка се беше врязало само в двигателите и бе разкъсало гумите им.

Еди обърна танка, за да унищожи още един, последен ками­он, след което го насочи към огромния портал на хангара. Пред него пребягаха охранители, но те не търсеха начин да го напад­нат, а място, където да се скрият. Пътят за навън беше чист. М60 се движеше с масималната си скорост от петдесет километра в час: определено не беше много, но с цялата си бронирана маса машината беше непревземаема. Чейс не отместваше крака си от педала на газта. Погледна към индикатора за гориво.

На практика резервоарът беше празен. Каквото и да се слу­чеше, танкът нямаше да успее да ги заведе по-далеч от края на долината... ако въобще стигнеше дотам.

Щеше да се наложи да вървят пеша в пустинята... наблизо беше „Груум Лейк“, една от най-ревностно охраняваните воен­ни бази в Съединените щати, а може би и в целия свят. Имаха да извървят доста дълъг път, преди да се измъкнат от опасност.

Безсмислено беше да се тревожат за това сега, първо тряб­ваше да намерят начин да напуснат „Сайлънт Пийк“. Нина пог­ледна през перископа.

- Това чудо може ли да мине през портала?

- Тежи повече от петдесет тона, не мисля, че ще е проблем. Но се дръж. Може малко да подруса.

- Моят съпруг - господарят на успокоителните думи - каза Нина. Еди се ухили и се подготви психически за предстоящия сблъсък. Танкът се насочи право в издигащия се пред него пор­тал, металът се изпъчи пред погледа му...

Оръдието премина през стоманата, все едно беше от хартия, но останалата част от М60 изпита затруднения, тъй като се вряза в рамката, която поддържаше цялата структура. Дори прис­тегнат с колан, Еди беше изхвърлен от мястото си, машината почти спря. Двигателят изрева, веригите изскърцаха зловещо, търсеха опора под себе си... изведнъж бегемотът се освободи от капана, в който сам беше попаднал, и се озова навън на пис­тата. Зад него се сипеха останки от портала.

Встрани от него се намираше лиърджетът. През ума на Еди мина мисълта да го повреди, но бързо си спомни, че Абът и помощник-пилотът бяха на борда, а танкът не беше особено прецизно оръжие, така че не желаеше да добавя и убийство към списъка с обвинения срещу него и Нина. Вместо това подкара М60 към края на долината.

- Успяхме! - изкрещя от радост Нина. - Измъкнахме се!

- Само от хангара - напомни ѝ Чейс. - Има петнайсет киломе­тра до най-близкия път, а са ни останали няколко капки дизел. - Индикаторът за горивото показваше, че резервоарът е празен.

Жената се вмъкна в шофьорското отделение.

- Колко километра може да измине танкът с един галон?

- Николко. По-скоро с няколко галона може да измине един километър.

- Е, значи, не е точно „Приус“. - Жената погледна през пе­рископа. Покритата с прах писта се простираше до южния край на долината. Дори с максималната скорост на танка, щяха да стигнат пустинята след няколко минути. - Колко далеч можем да отидем?

В отговор на въпроса ѝ двигателят изхълца. Опитваше се да прекара последните остатъци от гориво през цилиндрите си.

- Може би около... петдесет метра?

Чейс огледа двете страни на долината. Лявата беше прека­лено стръмна за катерене, но дясната бе по-ниска и достъпна, също така имаше места, на които можеха да се прикрият. Не­достатъкът ѝ беше, че щеше да ги отведе до „Груум Лейк“ и „Зона 51“.

За съжаление, нямаха много алтернативи. Еди насочи танка на запад към по-ниската част на долината. Двигателят се задави отново, неутолимата му жажда беше пресушила резервоара на­пълно. Скоростта им започна да пада.

- Мамка му, няма да успеем да стигнем дори и до подножи­ето на хълма - осъзна мъжът. - Върни се в оръдейната кула и отвори люка. В момента, в който спрем, излез от танка и бягай към онова дере ей там. - Чейс посочи към тесен канал, извиващ се между кафявите скали. - Ще бъда точно зад теб.

Нина изпълни нареждането на съпруга си. Дръпна един лост и отключи люка над себе си. Погледна през една от амбразури­те към зеещата дупка в главния портал на „Сайлънт Пийк“... и видя малки фигури да излизат от нея.

- Еди! Идват за нас!

- С джипове или пеша?

- Пеша.

- Добре, това ни дава няколко минути преднина. - Липсата на гориво буквално задави двигателя и смъртният му вой отек­на в кабината. М60 рязко забави ход. - Това е, дотук бяхме. Сега излизай!

Нина се напрегна, отвори тежкия люк и се качи на оръдейна­та кула. Танкът най-накрая спря изцяло. Скърцането на вериги­те престана. Уайлд скочи на земята и хукна към дерето.

Еди излезе през люка до шофьорското място и бързо я нас­тигна.

- Представа си нямам как ще се измъкнем този път - призна си мъжът.

- Не, не, не - смъмри го съпругата му. - Трябваше да кажеш нещо позитивно.

- Бих го сторил, но ако някой не ни предложи безплатно пъ­тешествие с хеликоптер, ни чака много работа. - Стигнаха до дерето и тръгнаха по него. Изкачването не беше толкова лесно, колкото им изглеждаше от танка, навятият от вятъра пясък им пречеше да преценят добре стъпките си.

- Дай малко вляво, струва ми се, че там ще ни е по-лесно.

Нина се затътри към по-равното място и погледна назад към базата. Преследващите ги фигури ги приближаваха изключи­телно бързо.

- Настигат ни! Кога ще имат удобна стрелкова позиция?

Еди вървеше след нея.

- Ако сред тях има добри стрелци, вече я имат! Но тия мом­чета са от Военновъздушните сили, така че вероятно няма от какво да се страхуваме, докато не са на пет-шест метра зад нас...

- Защо хората от една военна единица мразят всички оста­нали единици повече дори и от враговете, срещу които тряб­ва да се борят? - попита Нина и си пое въздух. Срещу нея се изпречиха няколко големи камъка, които предлагаха временно укритие от куршумите.

На стотина метра пред тях се издигна хребет.

- Трябва да стигнем до ей там - каза Еди. - Скрий се зад онази скала вдясно.

Нина тръгна нагоре към нея. Склонът стана още по-стръмен, това я забави. Гърлото ѝ пресъхна. Погледна назад: преследва­чите им не се виждаха от скалите.

- Поне не могат да стрелят по нас...

Някакъв далечен звук привлече вниманието ѝ. Еди веднага усети, че нещо не е наред, и я попита:

- Какво има?

- Чувам нещо! Звучи ми като...

- Хеликоптер - довърши вместо нея той. Дори и с не особе­но добрия си слух успя да чуе рева на роторните перки. Някой в „Сайлънт Пийк“ беше повикал помощ, а с всички тези военни бази наоколо, които постоянно бяха в бойна готовност, на „по­мощта“ не ѝ беше отнело дълго, за да пристигне.

Докато все още нямаше следа от летателния апарат, имаха възможност да потърсят укритие.

- Хайде, тръгвай! - провикна се Еди. - Трябва да стигнем до хребета!

- Идвам, идвам! - оплака се Нина и въздъхна.

Заизкачваха се нагоре, стъпките им хрущяха върху пясъка и скалистата повърхност. С наближаването на върха на хребета склонът ставаше все по-стръмен. Чейс използва ръцете си, за да успее да преодолее последните няколко метра.

- Почти стиг...

Боботенето от хеликоптера се усили значително, когато ма­шината се появи на хоризонта. Беше „Блек Хоук“; намираше се на около километър и приближаваше базата.

- Залегни! - нареди Еди, по-скоро по навик от гледката на летателния апарат, отколкото с надежда, че ще успеят да се скрият от него - бяха съвсем открити на безплодния хълм.

Огледа се за някакво прикритие. От тази страна на хребета нямаше такова. От другата видя естествено плитко корито, об­градено от рушащи се скали.

Не беше кой знае какво, но все пак бе нещо.

- От тази страна, бързо!

Прехвърлиха се през хребета, ту бягаха, ту се плъзгаха към новото си укритие и залегнаха зад най-близката скала. Нина внимателно надникна иззад канарата, за да потърси хоука.

Хеликоптерът бе променил курса си и бързо се насочваше към тях.

- О, мамка му - извика Нина.

Еди потърси по-добро скривалище, но за съжаление, не от­кри такова. Където и да отидеха, блек хоукът просто щеше да долети над тях.

- Дотук с невъзможността им да стрелят по нас.

- Вината не е моя! Да имаш някакви идеи? - попита Нина.

- Не носиш бяло знаме в себе си, нали?

Дори и да носеше такова, едва ли щеше да има възможност да го развее. От кабината на хеликоптера се подаде мъж, който откри огън по тях с картечницата си. Куршумите се забиваха и хрущяха в скалата над главите им. Нина изпищя и запълзя око­ло канарата в опит да се скрие от изстрелите; Еди я последва, отгоре му се сипеше натрошен камък. Блек хоукът се снижи и вдигна задушаващ облак прах.