Художникът убиец

1. Порт Навас, Корнуол: в наши дни

Тимоти Пийл пристигна в селото през юли заедно с майка си и последния й любовник — едва изкарващ хляба си драматург на име Дерек, който пиеше твърде много вино и мразеше децата. Тримата се настаниха в паянтова къщичка в началото на заливчето, изложено на капризите на прилива. По една случайност два дни по-късно в селото се появи и непознатият. Той отседна в старата къща на бригадира в Торния край на заливчето, точно над фермата за стриди.

Пийл нямаше кой знае какви занимания през това лято. Често оставаше сам, защото когато не правеха шумно секс, Дерек и майка му предприемаха вдъхновяващи походи край стръмния скалист бряг. Така че момчето си постави за цел да разбере кой е непознатият и какво прави в Корнуол. Реши, че за начало най-добрият начин е да го наблюдава. Тъй като беше единствено дете на разведени родители, единадесетгодишният Пийл беше придобил опит в следенето и изучаването на хората. Постоянния си наблюдателен пост той установи на прозореца на спалнята си, откъдето се разкриваше панорамен изглед към заливчето. В бараката за непотребни вещи беше намерил стар бинокъл, а от магазинчето в селото си купи малък бележник и химикал, за да записва наблюденията си.

Първото нещо, което Пийл установи, бе, че непознатият обича старите автомобили. Колата му бе превъзходен MG роудстър4. Момчето наблюдаваше от своя прозорец как човекът с часове стоеше наведен над двигателя, като изпод капака се подаваше само гърбът му. „Това е мъж, който умее да се концентрира и е с голяма душевна издръжливост“, заключи Пийл.

Ала след месец непознатият изчезна. Изминаха няколко дни, после седмици и Пийл се притесни, че мъжът го е забелязал и е избягал. Скуката отново го връхлетя. Момчето започна да прави бели и да си навлича неприятности. Веднъж го хванаха да хвърля камък през прозореца на магазинчето за чай в селото. Дерек го наказа да стои затворен една седмица в стаята си.

Обаче тази вечер Пийл успя да се измъкне навън с бинокъла си. Разходи се по кея, мина край тъмната къща на непознатия и фермата за стриди и застана на мястото, където река Хелфорд се вливаше в заливчето. Наблюдаваше платноходките, когато забеляза да се задава с пълна скорост един кеч5. Момчето вдигна бинокъла и огледа внимателно фигурата, стояща на руля.

Непознатият се бе завърнал в Порт Навас.

Кечът беше стар и се нуждаеше от сериозен ремонт, а непознатият се грижеше за него със същата преданост, както и за капризната си кола. Всеки ден той се трудеше на двумачтовия платноход по няколко часа: жулеше с пясък палубата, лакираше, боядисваше, излъскваше месинговите части, сменяше такелажа и платната. Когато времето беше топло, се събличаше гол до кръста. Момчето сравняваше тялото му с това на Дерек, което беше меко и отпуснато. Докато непознатият беше стегнат и мускулест, беше мъж, с когото ако влезеш в разпра, ще съжаляваш. Към края на август кожата му бе потъмняла почти колкото лака, с който лакираше палубата на кеча.

Непознатият изчезваше с кораба дни наред. Пийл нямаше как да го последва и можеше само да си го представя къде плава. Навярно се отправяше надолу по река Хелфорд, а оттам излизаше в открито море. Или пък заобикаляше полуостров Лизард и поемаше към Сейнт Майкълс Маунт или Пензанс? А може би стигаше до Сейнт Айвс?

Накрая Пийл бе осенен от прозрение: в миналото Корнуол се бе славил с пиратите си, а в областта все още имаше немалко контрабандисти. Вероятно непознатият излизаше с кеча в открито море, за да посреща търговски кораби и да превозва контрабандни стоки до брега.

Следващия път, когато мъжът се върна от едно от своите плавания, момчето стоеше стриктно на наблюдателния си пост на прозореца, надявайки се да го хване, докато тайно разтоварва стоката от кеча. Но когато непознатият скочи от носа на кораба на кея, в ръцете си носеше единствено платнена раница и найлонова торба с боклук.

Явно плаваше за удоволствие…

Пийл извади бележника си и задраска думата контрабандист.

Голямата пратка пристигна през първата седмица на септември — плосък дървен сандък, почти колкото врата на хамбар. Тя бе докарана с камион от Лондон и бе придружена от развълнуван мъж, облечен в костюм на фини райета. Оттогава прозорците на горния етаж на къщата, в която живееше непознатият, светеха по цяла нощ, но не с нормална светлина, както забеляза Пийл, а с много ярка и бяла. Сутрин, когато момчето тръгваше за училище, виждаше мъжа да се отправя с платнохода към изхода на заливчето или да работи по автомобила си. Често го съзираше да броди по пътеките край река Хелфорд, обут със стари туристически обувки. Пийл предположи, че той спи следобед, макар че имаше вид на човек, който може да издържи дълго време без почивка.

Момчето се чудеше какво ли прави непознатият по цяла нощ. Късно една вечер то реши да погледне по-отблизо. Навлече пуловера и якето си и се измъкна от къщи, без да се обади на майка си. Застана на кея и се загледа нагоре, към къщата на мъжа. Прозорците бяха отворени, а във въздуха се носеше остра миризма — нещо средно между спирт и бензин. До слуха му достигна и някаква оперна музика.

Тъкмо се канеше да се приближи до къщата, когато нечия тежка ръка сграбчи рамото му. Обърна се и видя надвесения над него Дерек, с ръце на кръста и с изпълнени с ярост очи.

— Какво, по дяволите, правиш тук? — попита Дерек. — Майка ти полудя от тревога.

— Ако е толкова притеснена, защо е изпратила теб?

— Отговори на въпроса ми, момче! — настръхна мъжът.

— Не е твоя работа!

В тъмнината Пийл не видя вдигнатата ръка, която му заши толкова силна плесница, че ухото му писна, а очите му се напълниха със сълзи.

— Ти не си ми баща! Нямаш право! — извика Пийл.

— И ти не си мой син, но докато живееш в дома ми, ще правиш това, което ти заповядам.

Момчето се опита да избяга, но Дерек го сграбчи за яката на якето и заплашително извиси глас:

— Прибирай се вкъщи!

Опита да го замъкне насила, но след няколко крачки замръзна на място. Момчето изви глава да види какво става. Тогава съзря непознатия, застанал насред пътя със скръстени пред гърдите ръце и леко наведена настрани глава.

— Какво искате? — сопна се Дерек.

— Чух шум. Помислих, че има някакъв проблем.

Пийл си даде сметка, че за пръв път чува мъжа да говори. Английският му бе безупречен, но в него се долавяше някакъв акцент. Дикцията му бе стегната като тялото.

— Няма проблем — отговори Дерек. — Просто момчето не е на мястото, където трябва да бъде.

— Това ли налага да се отнасяте с него като с куче? — спокойно попита непознатият.

— По-добре си гледайте шибаната работа! — настръхна Дерек.

Сетне пусна Пийл и измери с твърд поглед по-дребния мъж. За момент момчето се уплаши, че той ще се опита да удари непознатия, но в миг си спомни стегнатите здрави мускули на мъжа, които оставяха впечатлението, че знае как да се бие. Изглежда, Дерек също го усети, защото просто хвана Пийл за лакътя и го поведе към къщи. Докато вървяха, момчето се извърна назад и видя непознатия, който продължаваше да стои на пътя като мълчалив часовой. Но когато се прибра в стаята си и надзърна през прозореца, той вече си бе отишъл. Само лампите на къщата продължаваха да светят с ярка бяла светлина.

Настъпи късна есен и Пийл с огорчение отбеляза, че още не е научил дори името на непознатия. Беше дочул само две вероятни имена, които се шушукаха в селото, и двете с леко латинско звучене. Все още нямаше и представа и за нощните му занимания. Реши, че е време да действа.

На следващата сутрин, когато непознатият се качи в колата си и се отправи към центъра на селото, Пийл забързано мина по кея и се промъкна в къщата през един отворен прозорец, гледащ към градината.

Първото нещо, което забеляза, бе, че мъжът използва салона като спалня.

Момчето бързо изкачи стълбите. По гърба му полазиха студени тръпки, когато се озова пред едно просторно помещение, в което повечето вътрешни стени бяха съборени. В средата бе поставена голяма бяла маса, в чийто край имаше микроскоп с дълго подвижно рамо. На друга маса бяха наредени колби с химикали, от които навярно се разнасяше особената миризма. Два чифта странни очила със силни увеличителни стъкла привлякоха вниманието на Пийл. На една подвижна стойка бяха монтирани флуоресцентни лампи, от които явно идваше специфичната светлина нощем.

Имаше и други инструменти, които момчето не познаваше, но любопитството му събудиха две картини, поставени на два солидни дървени статива. Едната — голяма и на вид много стара и олющена — изобразяваше религиозен сюжет. На другата бяха нарисувани възрастен мъж, млада жена и дете. Пийл разгледа подписа в долния десен ъгъл: Рембранд.

Обърна се, за да си върви, но се озова лице в лице с непознатия.

— Какво правиш тук? — спокойно попита той.

— Сссъжалявам — заекна момчето. — Мислех, че сте в къщата.

— Не, не си мислел. Знаеше, че ме няма, защото ме наблюдаваше от прозореца на стаята си, когато излязох. Всъщност ти ме наблюдаваш още от лятото.

— Мислех, че може да сте контрабандист! — оправда се Пийл.

— Какво те наведе на тази мисъл? — учуди се мъжът.

— Корабът — излъга Пийл.

По устните на мъжа пробяга бегла усмивка:

— Е, сега знаеш истината.

— Не съвсем — поклати глава момчето.

— Аз съм реставратор на предмети на изкуството. Картините са стари и понякога се нуждаят от лек ремонт, като някоя къща например.

— Или кораб — допълни Пийл.

— Точно така. Някои картини — като тези тук — са много ценни.

— Повече от платнохода ли?

— Много повече. Обаче сега, като знаеш какво има тук, имаме проблем.

— Кълна се, че няма да кажа на никого! — рече умолително момчето.

Мъжът прокара ръка през късата си коса и предложи:

— Бих могъл да използвам помощта ти. Да държиш под око мястото, докато мен ме няма. Харесва ли ти такава работа?

— Да — отвърна Пийл, без да се замисли.

— Сега отивам да поплавам. Искаш ли да дойдеш с мен?

Момчето кимна, зарадвано.

— Трябва ли да питаш родителите си?

— Той не ми е баща, а на мама не й пука.

— Сигурен ли си в това? — усъмни се непознатият.

— Абсолютно!

— Как се казваш?

— Пийл. А вие?

Ала непознатият само огледа помещението, за да се увери, че всичко си е на мястото.

2. Париж

Животът на непознатия в селото можеше да си тече спокойно, ако Емили Паркър не бе срещнала мъжа, който се наричаше Рене. Запознаха се на пиянски купон, организиран от йорданската студентка Лейла Халифа в една дъждовна вечер в края на октомври. Също като непознатия, Емили Паркър живееше в самоналожено заточение: след дипломирането си тя се беше преместила в Париж с надеждата, че там ще излекува разбитото си сърце. Емили обаче не притежаваше нито едно от физическите му качества. Походката й беше отпусната и неравномерна. Краката й бяха много дълги, ханшът й — твърде широк, гърдите й — прекалено големи, така че когато се движеше, сякаш всяка част от тялото й беше в конфликт с останалите. Гардеробът й бе почти неизменен: избелели дънки, модно сцепени на коленете, и канадка, която й придаваше вид на ходеща възглавница. А в лицето приличаше на „полска селянка“, както казваше майка й. Имаше закръглени бузи, пълни устни, широка челюст и кафяви очи без блясък, разположени твърде близо едно до друго.

— Опасявам се, че си взела лицето на баща си — въздишаше майка й. — И слабото му сърце.

В средата на октомври в Мюзе дьо Монмартър Емили срещна Лейла. Тя беше студентка в Сорбоната, зашеметяващо привлекателна жена, с лъскава черна коса и големи кафяви очи. Беше прекарала детството си в Аман, Рим и Лондон и говореше свободно половин дузина езици. Лейла бе всичко, което Емили не беше: красива, самоуверена, с космополитична душа. Постепенно Емили сподели с нея всичките си тайни: как майка й я бе накарала да се чувства ужасно грозна; мъката, която изпитваше, задето годеникът й я бе зарязал; дълбоко вкоренения страх, че никога вече няма да бъде обичана. Лейла й обеща, че ще оправи всичко. Зарече се да я запознае с един мъж, който ще я накара да забрави годеника си, в когото била лудо влюбена още в колежа.

Това се случи на вечерния купон у Лейла. Тя беше поканила двадесет души в тесния си апартамент в Монпарнас. Всички те — истински парижки бохеми — бяха насядали, където намерят: на дивана, на пода, на леглото. Похапваха печено пиле от ресторанта на ъгъла, огромно количество salade verte6 и сирена, черпейки се обилно с евтино вино „Бордо“. Имаше и други студенти от Сорбоната: един художник, млад германски есеист, синът на италиански граф, симпатичен англичанин с дълга руса коса на име лорд Реджи и джаз музикант, който свиреше на китара като Ал ДиМеола. Стаята изглеждаше като вавилонското стълпотворение. Разговорът преминаваше от френски на английски, от английски на италиански, после от италиански на испански. Емили наблюдаваше как Лейла се движи из апартамента, непринудено целува някого по бузата, пали цигари. Тя се възхищаваше на лекотата, с която йорданката печелеше приятели.

— Емили, той е тук — рече й по едно време тя, — мъжът, в когото ще се влюбиш.

Рене бе някъде от юг, от село, което Емили не бе чувала, разположено в планините над Ница. Той разполагаше с малко наследствени пари и никога не бе имал нито време, нито склонност да работи. Често пътуваше и четеше много книги. Рене презираше политиката: „Тя е упражнение за слабоумните, Емили, няма нищо общо с реалния живот“, казваше. Сред тълпата можеше да не забележиш лицето му, но ако се вгледаш внимателно, ще установиш, че е доста хубаво. В очите му гореше някакъв таен плам, който Емили не можеше да разбере.

Рене я отведе в леглото още на купона у Лейла и я накара да почувства неща, които никога не бе смятала за възможни. Сподели, че иска да остане няколко седмици в Париж и направо попита: „Може ли да отседна при теб, Емили? Лейла няма място за мен. Знаеш каква е — твърде много дрехи, твърде много мъже.“

Това беше Рене — мъжът, който я направи отново щастлива и който накрая щеше да съкруши сърцето, дето беше излекувал.

Той вече й се изплъзваше; Емили усещаше как с всеки изминал ден ставаше все по-резервиран. Прекарваше повечето време сам, като всеки ден изчезваше за няколко часа и се връщаше ненадейно. Когато го питаше къде е бил, отговаряше неопределено. Емили се страхуваше, че се вижда с друга жена — някоя кльощава французойка, която не трябваше да учи как се прави секс.

Този следобед Емили вървеше бавно по тесните улички на Монмартър към улица „Норвен“. По навик се заглеждаше във витрините, а когато мина покрай едно бистро, най-неочаквано съзря вътре Рене. Той седеше на маса близо до вратата. Стори й се странно желанието му да седи винаги близо до изхода. С него имаше някакъв тъмнокос мъж, с няколко години по-млад. Когато тя влезе в бистрото, мъжът се изправи и бързо се изниза. Емили съблече канадката си и седна, Рене й наля вино.

— Кой беше този мъж? — полюбопитства тя.

— Един познат — отвърна нехайно Рене.

— Как се казва?

— Жан — рече той. — Искаш ли да хапнеш?

— Приятелят ти си забрави раницата — посочи Емили.

— Тя е моя — отвърна Рене, като постави ръка върху нея.

— Наистина ли? Никога преди не съм те виждала да я носиш.

— Повярвай ми, моя е. Гладна ли си?

„Отново сменяш темата“, помисли си тя, но каза:

— Направо съм прегладняла. Обикалях на студа целия следобед.

— Наистина ли? И защо?

— Просто си размишлявах.

Той свали раницата от стола и я постави на пода, до краката си.

— И за какво размишляваше?

— Наистина не беше нищо важно.

— Обикновено ми доверяваш всичките си тайни — погледна я подозрително Рене.

— Да, но ти никога не ми разкриваш твоите — укори го Емили.

— Заради тази раница ли се разсърди?

— Изобщо не съм разстроена. Просто съм любопитна.

— Добре, ако искаш да знаеш, това е изненада.

— За кого?

— За теб! — Рене се усмихна. — Щях да ти да я дам по-късно.

— Купил си ми раница? Ах, колко си романтичен!

— Изненадата е в раницата.

— Не обичам изненадите — нацупи се Емили.

— Защо? — учуди се Рене.

— Защото знам от опит, че самата изненада почти никога не отговаря на очакванията. Разочаровали са ме много пъти. Не искам отново да ми се случва.

— Е, аз никога няма да те разочаровам. Обичам те прекалено много.

— Не биваше да го казваш.

— Обаче е вярно. Хайде да хапнем нещо, а после ще се разходим.

Посланик Зев Елияху стоеше в големия салон на Мюзе д’Орсе, използвайки всичките си дипломатически умения, за да не се издаде, че е отегчен до смърт. Елегантен, атлетичен, със силен загар независимо от мрачната парижка есен, той преливаше от енергия. Събирания като това му бяха адски досадни. Елияху нямаше нищо против изкуството, но просто не намираше време за него. В работата си още се ръководеше от етичните принципи на кибуца и успоредно с посланическите си изяви, бе спечелил милиони в инвестиционното банкиране.

Тази вечер беше решил да присъства на приема по една-единствена причина: това щеше да му даде възможност да прекара неофициално една-две минути с френския министър на външните работи. В момента отношенията между Франция и Израел бяха много студени. Французите бяха бесни, защото заловиха двама агенти от израелското разузнаване при опит да вербуват високопоставен служител от министерството на отбраната. Израелците пък бяха разгневени, защото наскоро французите се съгласиха да продадат реактивни изтребители и ядрен реактор на един от арабските им врагове.

Когато Елияху се приближи да размени няколко думи с френския външен министър, той буквално го пренебрегна. А после нарочно подхвана оживен разговор с египетския посланик за мирния процес в Близкия изток.

Елияху се ядоса и вече не полагаше сили да прикрива смъртното си отегчение. Щеше да пътува за Израел на следващия ден вечерта. Официално — за да се срещне с министъра на външните работи. Но покрай това планираше да прекара няколко дни в Ейлат, на брега на Червено море. Вече очакваше с нетърпение пътуването. Израел му липсваше… Липсваха му какофонията, суетнята, ароматът на пинии и прах по пътя за Йерусалим, зимните дъждове в Галилея.

Сервитьор с бяло сако му предложи шампанско, но Елияху поклати отрицателно глава и каза:

— Донесете ми кафе, ако обичате.

Той потърси с поглед съпругата си Хана над главите на множеството. Забеляза я да стои до шарже д’афера от посолството Моше Савир, който беше професионален дипломат. По характер високомерен и арогантен, той бе идеален за служба в Париж.

Сервитьорът се върна, носейки сребърен поднос с една-единствена чаша кафе на него.

— Остави — каза Елияху и си запробива път в тълпата.

Савир го попита как е минал разговорът с външния министър.

— Той ми обърна гръб — рече Елияху.

— Копеле! — ниско изруга дипломатът.

Посланикът подаде ръка на жена си.

— Хайде да си вървим. Писна ми от тази тъпотия.

— И да не забравиш за сутринта — напомни му Савир. — Закуска в осем часа с редакторския колектив на вестник „Монд“.

— Предпочитам да ми извадят зъб — намръщи се Елияху.

— Важно е, Зев.

— Не се притеснявай. Както винаги, ще бъда чаровен и убедителен.

Савир поклати глава:

— Е, до утре.

Грациозният сводест мост „Александър III“ беше любимото място на Емили в Париж. Тя обичаше да стои през нощта на него и да гледа Сена по посока на катедралата „Нотр Дам дьо Пари“. Вдясно се виждаше позлатеният купол на църквата „Сен Луи“, който се извисяваше над Дома на инвалидите, а отляво бе Гран Пале.

След вечеря Рене заведе Емили на моста, за да разкрие изненадата, която й бе подготвил. Те тръгнаха покрай парапета, минаха край богато украсените канделабри7, край колоните с херувими и нимфи, докато стигнат до средата на арката. Рене извади от раницата малка правоъгълна кутийка, опакована с луксозна хартия, и й я подаде.

— За мен ли е? — прошепна тя.

— Разбира се, че е за теб!

Емили разкъса опаковката, нетърпелива като дете, и отвори облицованата с кожа кутийка. В нея имаше гривна от перли, диаманти и изумруди. Сигурно струваше цяло състояние.

— Боже мой, Рене! Прекрасна е! — ахна Емили.

— Нека да ти я сложа.

Тя протегна ръка и дръпна нагоре ръкава на канадката си. Рене постави гривната на китката й и я закопча. Емили я разгледа на светлината на лампите. После се обърна, облегна се на гърдите му и зарея поглед над реката.

— Искам да умра точно така — въздъхна тя.

Ала Рене вече не я слушаше. Лицето му бе безизразно, а кафявите му очи бяха вперени в Мюзе д’Орсе.

На сервитьора, носещ подноса с пилето тандури8, бе наредено да наблюдава посланика. Той извади мобилен телефон от джоба на сакото си и натисна един бутон, чрез който набра предварително запаметен номер. Чуха се две позвънявания, след които на фона на шума от парижкия трафик мъжки глас отрони:

— Да.

— Той си тръгва.

Отсреща затвориха.

Посланик Елияху хвана жена си за ръката и я поведе през тълпата, като от време на време спираше, за да пожелае лека нощ на някой от гостите. На входа на музея двама бодигардове се присъединиха към тях. Те изглеждаха като момчета, но Елияху се успокояваше от факта, че бяха обучени убийци, които щяха да направят всичко, за да го защитят.

Четиримата излязоха навън, лъхна ги студеният нощен въздух. Лимузината ги очакваше с работещ двигател. Единият бодигард седна отпред, до шофьора, а вторият се настани с посланика и съпругата му на задната седалка. Колата потегли, зави по „Рю дьо Белшас“, после се понесе с пълна скорост покрай брега на Сена.

Елияху се облегна назад, притвори очи и промълви:

— Събуди ме, когато стигнем до нас, Хана.

— Кой беше, Рене?

— Никой. Сгрешен номер.

Емили отново се загледа в Сена, но миг по-късно се разнесе страхотен трясък: две коли се блъснаха на моста. Един миниван се заби в задницата на пежо седан, парчета стъкло се посипаха на асфалта. Заскърцаха спирачки и уличното движение спря. Шофьорите изскочиха от колите си и започнаха да си крещят един на друг. Емили би казала, че не са французи, а араби, дошли от Северна Африка. Рене грабна раницата си и тръгна по платното към спрелите коли.

— Какво правиш? — развика се след него, ужасена, Емили.

Обаче той се държеше така, сякаш не я чува. Продължи да върви, но не към катастрофиралите автомобили, а към дълга черна лимузина, заклещена в уличното задръстване. Пътем отвори раницата и извади от нея малък автомат.

Емили не можеше да повярва на очите си. Рене — нейният любим, мъжът, който се бе вмъкнал в живота й и бе откраднал сърцето й — сега вървеше по моста „Александър III“ с автомат в ръка. И изведнъж парченцата на пъзела взеха да се нареждат по местата си: натрапчивото подозрение, че Рене крие нещо от нея, дългите, необясними отсъствия, тъмнокосият непознат в бистрото този следобед. Лейла?

Емили видя останалото като на забавен кадър. Размити картини, сякаш всичко се случваше под вода… Рене тича по моста. Хвърля раницата си под лимузината. Ослепителна светлина, трясък, силен полъх от непоносимо горещ въздух. Изстрели. Писъци. Отнякъде изскочи моторист с черна скиорска маска, очите му гледаха студено през отворите, влажните му устни проблясваха през цепнатината за устата. Облечената му в ръкавица ръка нервно завърта ръкохватката за газта. Но точно очите му задържаха вниманието на Емили. Бяха най-красивите очи, които някога бе виждала.

В далечината се разнесе писък на полицейски сирени. Тя отклони поглед от моториста и видя Рене бавно да върви към нея през касапницата. Той измъкна празния пълнител от автомата и нехайно сложи нов.

Втрещена, Емили заотстъпва, докато не се оказа притисната до парапета. Обърна се и погледна надолу, към черната вода на реката, която течеше бавно под нея.

— Чудовище! — изкрещя тя на английски, защото в паниката забрави френския. — Ти си едно шибано чудовище! Кой, по дяволите, си ти?

— Не се опитвай да бягаш от мен — отговори той на същия език. — Това само ще влоши нещата.

После вдигна оръжието си и я застреля. Смъртоносният откос я преметна през парапета. Тя усети, че лети към реката. Протегна ръце и видя гривната, която Рене — нейният любим — й беше подарил минути преди това. Толкова красива гривна. Такъв ужасен срам.

Тялото й цопна в реката и потъна. Тя отвори уста и дробовете й се напълниха с вода. Усети вкуса на собствената си кръв. Пред очите й проблесна ярка светлина, чу майка си да вика името й. После настъпи всеобхватен мрак и ледена тишина.

3. Тиверия, Израел

Независимо от събитията в Париж, непознатият можеше да запази своето уединение, ако легендарният супершпионин Ари Шамрон не беше се върнал на работа.

Не беше необходимо да будят Шамрон тази вечер, защото той отдавна бе загубил способността си да спи. Беше толкова неспокоен през нощта, че Рами — младият началник на личния му охранителен отряд — го бе кръстил Тиверийския фантом. Отначало Шамрон помисли, че това е от възрастта. Наскоро бе навършил шейсет и пет и за пръв път бе допуснал възможността някой ден наистина да умре. По време на годишния медицински преглед, на който се бе подложил неохотно, лекарят му се бе осмелил да му предложи — „това е само предложение, Ари, защото Бог знае, че никога не съм се опитвал да ти давам нареждане“ — да намали дневната доза кофеин и тютюн: дванадесет чаши черно кафе и шейсет силни турски цигари. На Шамрон това предложение се стори, меко казано, забавно.

След принудителното му пенсиониране от Службата той се бе замислил за причините за хроничното си безсъние. Беше изговорил толкова много лъжи и бе извършил толкова много измами, че понякога не можеше да разграничи фактите от измислиците, истината от лъжата. Беше убивал със собствените си ръце, беше нареждал на други, по-млади мъже, да убиват вместо него. Животът, изпълнен с предателства и насилие, си бе взел своето. Някои хора полудяват, други се изтощават, а Ари Шамрон бе осъден да стои винаги буден.

Макар и трудно, той се бе примирил със своята беда по начина, по който някои хора се приспособяват към своята лудост. Беше се превърнал в нощен скитник, бродещ из вилата си, която гледаше към Генисаретското езеро. Седеше на терасата през топлите нощи, гледаше езерото и огряната от луната шир на Горна Галилея. Понякога се промъкваше долу, в своята работилница, и се отдаваше на голямата си страст да ремонтира стари радиоапарати — единствената дейност, която освобождаваше ума му от мислите за работата.

Друг път слизаше до охраняваната порта и прекарваше няколко часа в караулното помещение, където бъбреше с Рами и другите момчета. Разказваше им преживелиците си, докато сръбваше кафе и пушеше. Рами най-много харесваше историята за залавянето на Айхман. Всеки път, щом към отряда се присъединеше ново момче, той караше Шамрон да я разказва отново, така че новакът да разбере, че е удостоен с голяма привилегия: да защитава Шамрон — супермена от Сабра9, израелския ангел отмъстител.

Тази нощ Рами пак го бе накарал да разкаже историята. Както обикновено, тя бе извикала у него много спомени, някои от които не бяха толкова приятни. В момента Ари не разполагаше със стари радиоапарати, които да ремонтира, а беше твърде студено и дъждовно, за да седи отвън, така че лежеше в леглото с широко отворени очи. Обмисляше нови операции, припомняше си стари акции, анализираше противниците, за да открие техните слабости, кроеше планове за унищожението им. Така че когато специалният телефон на нощното му шкафче иззвъня остро два пъти, Шамрон се протегна с облекчението на самотника, благодарен за неочакваната компания. И бавно вдигна слушалката до ухото си.

Рами излезе от караулното помещение и се загледа в Ари, който вървеше тежко и шумно по алеята за коли. Беше плешив и набит, с очила с метални рамки, а лицето му беше сухо и силно набръчкано. „Прилича на пустинята Негев“ — помисли си Рами. Както винаги, Шамрон носеше панталони в цвят каки и старо кожено пилотско яке, с дупка вдясно, точно до мишницата. В Службата имаше две теории за произхода на тази дупка. Някои смятаха, че якето е било пробито от куршум по време на репресивна акция в Йордания през 50-те години на XX век. Други твърдяха, че е било скъсано от умиращ терорист, когото Шамрон удушил в една глуха уличка в Кайро. Ари сърдито настояваше, че истината е далеч по-прозаична — бил скъсал якето, като го закачил неволно на вратата на един автомобил, но никой в Службата не вземаше твърдението му на сериозно.

Легендарният шпионин вървеше, сякаш очакваше нападение откъм гърба — с издадени навън лакти и приведена глава. Заплашителната походка на Шамрон сякаш казваше: „Чупка от пътя ми или ще ти изям топките!“ При вида му Рами усети, че пулсът му се ускори. Ако в този миг Шамрон му кажеше да скочи от някоя отвесна скала, щеше да го направи. Ако му наредеше да се вдигне във въздуха, щеше да измисли начин, за да го изпълни.

Когато Ари се приближи, Рами съзря лицето му. Бръчките от двете страни на устата му бяха по-дълбоки. Беше ядосан — младият мъж го видя в очите му, — но сякаш имаше и лека усмивка на сухите му устни. „За какво ли се радва, по дяволите!“, учуди се Рами. Шефовете не ги безпокояха след полунощ, освен при спешни или лоши новини. Тогава Рами се досети защо Шамрон се усмихва: Тиверийския фантом просто бе облекчен, че няма да прекара още една безсънна нощ без врагове, с които да воюва.

Четиридесет и пет минути по-късно бронираното пежо на Шамрон се шмугна в подземния гараж на мрачна административна сграда, която се издигаше на булевард „Цар Саул“, в северната част на Тел Авив. Той влезе в асансьора и се качи до кабинета си на най-горния етаж. Неговата дългогодишна старша секретарка Царица Естер беше оставила нов пакет цигари на бюрото до термос с кафе. Шамрон веднага си запали една и седна.

Първото нещо, което бе направил, след като се върна на служба, бе да махне помпозните скандинавски мебели на своя предшественик и да ги дари на една благотворителна организация, подпомагаща руски емигранти. Сега кабинетът му изглеждаше като полева щабквартира на генерал. Той предпочиташе обзавеждането да бъде функционално, а не стилно и елегантно. За бюро използваше голяма олющена библиотечна маса. Край стената срещу прозореца бяха наредени кантонерки от оксидиран метал. На лавицата зад бюрото му бе поставено тридесетгодишно германско късовълново радио. Шамрон не се нуждаеше от дневните сводки на отдела за радио наблюдение, защото говореше свободно половин дузина езици и разбираше още толкова. Освен това можеше сам да си поправи радиото, ако се повредеше. В действителност той можеше да ремонтира почти всякаква електронна техника. Веднъж, когато командният състав бе дошъл за събранието за седмично планиране, го бе заварил да разглежда съсредоточено разглобеното видео на Царица Естер.

Единствено редицата от големи телевизори срещу бюрото му внасяше по-съвременна нотка в кабинета му. Шамрон бе оглушал с едното ухо, така че пускаше говора доста високо, докато се създадеше впечатлението, че трима души — французин, англичанин и американец — се карат люто в кабинета му.

Отвън, в помещението между неговия кабинет и стаята на Естер, командният състав вече се бе събрал и разтревожено очакваше шефът да ги повика. Там бяха подобният на хрътка Ели от плановия отдел и строевият офицер талмудистът Мордекай. Присъстваха и Йоси — геният от Европейското бюро, който бе завършил история в Оксфорд, и Лев — избухливият шеф на отдел „Операции“, който запълваше ценните си свободни часове с колекциониране на хищни насекоми. Единствено той сякаш не изпитваше страх от Шамрон. На всеки няколко минути Лев показваше ъгловатата си глава през вратата и подвикваше:

— За бога, Ари! Кога ще ни извикаш?

Обаче Шамрон не бързаше особено да ги види, защото бе почти сигурен, че знае много повече за ужасните събития, случили се тази вечер в Париж, отколкото те някога щяха да узнаят.

В продължение на цял час Шамрон седя на стола си с каменно лице, като пушеше цигара след цигара и гледаше Си Ен Ен на единия телевизор, Би Би Си — на другия и Френската държавна телевизия — на третия. Практически не го беше грижа какво имаха да кажат кореспондентите — те не знаеха почти нищо по въпроса, а той можеше да им осигури новина само с едно телефонно обаждане. Шамрон искаше да чуе очевидците, хората, които бяха видели убийството. Те щяха да му кажат това, което искаше да разбере.

Германско момиче, интервюирано от Си Ен Ен, говореше: „Имаше две коли — някакъв ван и един седан. Може би беше пежо, но не съм сигурна. Движението по моста спря за секунди“.

Шамрон натисна бутона на дистанционното, за да изключи звука на Си Ен Ен, и увеличи този на Би Би Си.

Таксиметров шофьор от Кот д’Ивоар описа убиеца: тъмна коса, добре облечен, красив, хладнокръвен. Престъпникът бил с момиче — „… руса девойка, леко пълна, чужденка, определено не французойка“. Обаче шофьорът не видял нищо друго от трагедията на моста, защото се прикрил зад калника, когато избухнала бомбата. Погледнал отново чак когато стрелбата спряла.

Шамрон извади от джоба на ризата си бележник с протрита кожена подвързия, остави го внимателно на бюрото и го отвори на празна страница. Със силната си точна ръка написа само една дума: момиче.

После отново обърна поглед към телевизора. Привлекателна млада англичанка на име Биатрис разказваше за нападението пред кореспондент на Би Би Си. Тя описа катастрофата между вана и леката кола, която спряла движението на моста, заклещвайки автомобила на посланика. Обясни как убиецът се отделил от приятелката си и извадил оръжие от раницата си, а после я захвърлил под шасито на лимузината. Изчакал тя да избухне, преди спокойно да се приближи и да избие всички в колата.

След това Биатрис разказа как убиецът бавно тръгнал към девойката, която само секунди преди това страстно целувал, и изстрелял няколко куршума в гърдите й.

Шамрон съсредоточено изписа името Тарик под думата момиче.

Ари вдигна телефона за безопасна връзка, набра номера на Узи Навот — шефа на парижката централа — и каза:

— Те са имали човек на приема. Някой, който е предупредил екипа отвън, че посланикът си тръгва. Знаели са маршрута му. Предизвикали са катастрофа, за да блокират движението и така шофьорът да няма път за бягство.

Навот се съгласи. Беше му станало навик да се съгласява с Шамрон.

— В онази сграда има доста ценни предмети на изкуството — продължи Ари. — Предполагам, че има и доста модерна видео охранителна система. А ти какво мислиш, Узи?

— Разбира се, шефе.

— Кажи на нашите приятели от френските служби, че искаме незабавно да изпратим екип, който да наблюдава разследването и да им оказва всякаква помощ, от която се нуждаят. А после вземи тези видеокасети и ми ги изпрати с дипломатическата поща.

— Дадено.

— Какво ще ми кажеш за моста? Има ли там охранителни камери? При малко късмет, може да е записано цялото нападение… И дори подготовката му.

— Ще проверя веднага — каза Узи.

— Останало ли е нещо от лимузината?

— Само ламарините. Резервоарът е избухнал и за съжаление огънят е изпепелил почти всичко, дори и труповете.

— Убиецът как се е изтеглил оттам? — заинтересува се Шамрон.

— Скочил е на задната седалка на един мотор. Изчезнал е за секунди.

— Някаква следа от него?

— Никаква, шефе.

— А улики?

— И да има, френската полиция няма да ги сподели с мен.

— А какво става с другите участници в атентата?

— Също са избягали. Добри са били, шефе. Дяволски добри! — ядосано въздъхна шефът на парижката централа.

— Кое е убитото момиче?

— Някаква американка.

Шамрон притвори очи и тихо изруга. Последното нещо, от което се нуждаеше сега, бе намесата на американците.

— Янките уведомени ли са вече?

— В момента половината от служителите на посолството им са на моста.

— Как се е казвала девойката?

— Емили Паркър.

— Какво е правела в Париж?

— Очевидно си е почивала няколко месеца след дипломирането.

— Чудесно. Къде е живяла?

— В Монмартър. Екип от френски детективи работи в квартала: ровят, разпитват…

— А научили ли са нещо интересно? — поинтересува се Шамрон.

— Не съм чул нищо друго, шефе.

— Иди сутринта в Монмартър. Огледай и ти, поразпитай. Но дискретно! Може някой в нейната сграда или в местното кафене да е видял любовника й.

— Добра идея, шефе! — съгласи се Узи.

— Направи ми една услуга. Вземи със себе си снимките на Тарик от архива.

— Мислиш ли, че той стои зад това?

— Все още не съм сигурен…

— Дори и да са го видели, тези снимки няма да са от голяма полза — замислено рече Узи. — Оттогава той е сменил стотици пъти външността си.

— Изпълни това, което ти казах. — Шамрон натисна зеленото мигащо копче на телефона и прекъсна връзката.

Беше още тъмно, когато пежото на Шамрон прекоси с пълна скорост крайбрежната равнина и се заизкачва по пътя в Юдейските планини към Йерусалим. Ари свали очилата си и разтърка зачервената кожа под очите си.

Изминаха шест месеца, откакто бе върнат на работа и му възложиха една проста задача: да внесе стабилност в разузнавателната служба, чието реноме бе сериозно накърнено от серия широко отразени в медиите оперативни гафове и скандали сред персонала. Работата му бе да повдигне морала, да възстанови духа, с който в миналото се отличаваха хората от Службата.

Беше успял да спре разрухата — вече нямаше позорни провали, като опита да бъде убит един ожесточен мюсюлмански ходжа в Аман, организиран от неговия предшественик, но пък нямаше и зашеметяващи успехи. Шамрон знаеше по-добре от всички, че Службата не бе спечелила страховитата си репутация, без да поема рискове. В миналото крадяха самолети МиГ, внедряваха шпиони — както в резиденциите на приятели, така и на врагове, преследваха онези, които се осмеляваха да тероризират израелския народ. Шамрон не искаше да остави в наследство Служба, която вече не допуска грешки, а Служба, която може да посегне и да удари, когато си поиска, която да изумява другите разузнавателни централи.

Знаеше, че не разполага с много време. Не всички на булевард „Цар Саул“ приветстваха неговото завръщане. Имаше и такива, които смятаха, че песента му вече е изпята и е трябвало да бъде оставен в Тиверия, за да се бори със своите радиоапарати и спомените си. А щафетата да бъде предадена на следващото поколение. Противниците на Шамрон твърдяха, че човек като Мордекай заслужава да бъде шеф след всичките години на размотаване из коридорите на „Операции“. Ели също имал качества да стане чудесен началник, казваха те. Трябвало само да се „аклиматизира“ в директорския кабинет. Смятаха, че дори Лев от отдел „Операции“ е подходящ, макар че от време на време се поддаваше на настроенията си и си бе спечелил доста врагове.

На Шамрон засега не бяха дали почти никаква власт да прави промени сред старшия персонал на булевард „Цар Саул“. В резултат на това легендарният шпионин бе заобиколен от глутница хищници, които щяха да му се нахвърлят при първия признак на слабост. А буйният Лев бе най-опасен от всички — сам се провъзгласи за личния Брут на Шамрон.

„Горкият Лев! Той няма представа с кого се заяжда“, помисли си с горчивина Ари, когато разбра какви ги е наприказвал.

— Зев Елияху ми беше личен приятел — въздъхна министър-председателят, когато Шамрон седна пред бюрото му. — Кой му е сторил това?

Той наля кафе и подаде чашата на Шамрон, вперил в него кротките си кафяви очи. Както винаги, Ари изпита чувството, че го наблюдава овца.

— Не мога да кажа със сигурност, но подозирам, че може да е бил Тарик.

Не произнесе фамилното му име, но не бе и необходимо. Кратката му биография сякаш бе гравирана в мозъка на Шамрон. Тарик ал Хурани — син на селски старейшина от Горна Галилея, роден и израсъл в бежански лагер в покрайнините на Сидон, в Южен Ливан, получил образование в Бейрут и Европа. По-големият му брат — член на „Черният септември“10 — бе убит от специален отряд, ръководен лично от Шамрон. Тарик бе посветил живота си на отмъщението за смъртта му. Той се бе присъединил към ООП11 в Ливан, беше се сражавал в гражданската война, после бе приел завиден пост във „Форс 17“ — отряда за лична охрана и тайни операции на Ясер Арафат. През осемдесетте години Тарик бе преминал интензивно обучение зад Желязната завеса — в Източна Германия, Румъния и Москва. След това бе прехвърлен от „Форс 17“ в Джихад ел Разд — разузнаването и контраразузнаването на ООП. Накрая бе ръководил специален отряд, чиято задача бе да воюва срещу израелските тайни служби и дипломатическия персонал. Но в началото на деветдесетте години се скара с Арафат заради решението му да влезе в преговори с Израел. После сформира малка, здраво споена организация, преследваща една-единствена цел: саботиране на мирния процес, започнат от палестинския лидер.

Очите на министър-председателя блеснаха за миг, когато чу името на Тарик. Сетне отново възвърна спокойното си изражение.

— Какво те кара да мислиш, че Тарик е извършил това? — Премиерът впери очи в Шамрон.

— Базирайки се на предварителните описания, нападението има всички отличителни черти на неговите операции. То е било педантично планирано и реализирано. — Шамрон си запали цигара и махна с ръка да прогони облака дим. — Убиецът е бил спокоен и изключително безмилостен. Имало е и момиче. А всичко това намирисва на Тарик.

— Значи само подозираш, че е бил Тарик?

— Повече от подозрение е — бързо отвърна Ари, за да опровергае скептицизма на министър-председателя. — Наскоро получихме доклад, в който се намеква, че организацията на Тарик се подготвя да възобнови дейността си. Може би си спомняте, че лично ви информирах за това, господин премиер.

Министър-председателят кимна:

— Спомням си също, че ме посъветва да не го разгласявам. Зев Елияху можеше да е жив, ако бяхме предупредили министерството на външните работи.

Шамрон загаси цигарата си, стараейки се да прикрие раздразнението си.

— Не мога да се съглася, че Службата е виновна по някакъв начин за смъртта на посланика. Зев Елияху беше и мой приятел, а и колега. Той работи в Службата в продължение на петнадесет години и точно затова смятам, че Тарик го е набелязал. Разубедих ви да не огласявате доклада, за да защитя източника на информация. Понякога това е необходимо, особено когато се касае за изключително важен разузнавач, господин премиер.

— Не ме поучавай, Ари. Ще успееш ли да докажеш, че е бил Тарик?

— Възможно е.

— И тогава какво?

— Тогава ще помоля за вашето разрешение да му смачкам фасона.

Министър-председателят се усмихна.

— Да смачкаш фасона на Тарик? Първо трябва да го откриеш. Наистина ли смяташ, че Службата е готова за нещо подобно? Не можем да си позволим ситуация като в Аман — не и сега, когато мирният процес е толкова крехък.

— Операцията в Аман е била зле планирана и катастрофално изпълнена. Отчасти и заради намесата и безпрецедентния натиск, упражнен от човека, който е стоял в този кабинет по онова време. Ако ми дадете правомощията да преследвам Тарик, уверявам ви, че това ще бъде съвсем друг вид операция и със съвсем различни резултати.

— Какво те кара да мислиш, че ще можеш да откриеш Тарик?

— Сега по-добре от всякога съм подготвен да го намеря — решително заяви Шамрон.

— Благодарение на този твой източник на информация ли?

— Да.

— Разкажи ми за него — кимна премиерът.

Шамрон едва доловимо се усмихна.

— Това беше случай, с който се занимавах лично, преди да ми кажат, че повече не се нуждаят от услугите ми на булевард „Цар Саул“ — обясни той. — Става дума за дълготрайно внедряване, нещо, което отне години, за да се изгради. Сега източникът ми участва в екипа по планирането и задействането на операциите в организацията на Тарик.

— Знаел ли е източникът ти предварително за Париж?

— Разбира се, че не! Ако той бе подал сигнал, щях да предупредя всички застрашени, дори ако това изискваше да го изтегля.

— Тогава направи го — каза министър-председателят. — Смачкай фасона на Тарик. Накарай го да си плати заради Елияху и всички други, които е убил през годините. Удари го здравата, така че никога повече да не се изправи.

— Подготвен ли сте за отзвука, който ще има едно убийство в този период? — надигна вежди Шамрон.

— Няма да има отзвук, ако е извършено както трябва.

— Палестинските власти и техните приятели във Вашингтон и Западна Европа едва ли ще погледнат с добро око на едно покушение, дори и мишената да е Тарик.

— Тогава погрижи се да не оставите никакви следи. Увери се, че твоите кидони12 няма да бъдат заловени като онази двойка сбъркани аматьори, които бяха изпратени в Аман. Щом подпиша заповедта, операцията е в твои ръце. Ликвидирай го, както намериш за добре. Просто го ликвидирай! Израелският народ никога няма да ми позволи да сключа мир, докато Тарик или някой друг като него обикаля на свобода и убива евреи.

— Ще имам нужда от съответната документация, за да задействам нещата.

— Ще я имаш до края на деня — обеща министър-председателят.

— Благодаря ви, господин премиер.

— А кого имаш предвид за работата?

— Мислех, че нямате намерение да се намесвате — отклони въпроса Шамрон.

— Просто искам да знам на кого ще възложиш случая. Не смятам, че това може да се нарече намеса.

— Имам предвид Алон.

— Габриел Алон? Той не напусна ли Службата след Виена?

Шамрон присви рамене — тези неща нямаха значение, когато ставаше дума за човек като Габриел Алон.

— Отдавна никой в Службата не се е занимавал със случай като този. А и да са го правили, обикновено са се прецаквали — обясни Ари. — Обаче има и друга причина, поради която искам Алон. Тарик действа предимно в Европа. А Габриел има много голям опит на континента. Той знае как да направи нещата, без да се вдига шум.

— Къде е Алон сега?

— Последния път, когато имах новини от него, живееше някъде в Англия.

Министър-председателят се усмихна:

— Ще ти е по-лесно да откриеш Тарик, отколкото Алон, така ли?

— Ще намеря Габриел, а той ще сгащи Тарик. — Шамрон стисна устни. — И тогава работата ще е свършена.

4. Самос, Гърция

Фериботът от Турция пристигна с дванадесет часа закъснение поради бурното море в пролива до нос Микале. Тарик никога не бе харесвал корабите, защото мразеше усещането, че е заобиколен от вода, без път за бягство. Той стоеше на носа, вдигнал яката си заради нощния вятър, и гледаше наближаващия остров Самос. На лунната светлина се очертаваха върховете на двете отличителни за острова планини: по-близката — Ампелос, и Керкис — в далечината.

През петте дни след атентата в Париж Тарик бе пътувал на югоизток през Европа, променяйки изкусно външния си вид и паспортите си. Шест пъти смени колата. Последната — тъмнозелено волво комби — остави близо до терминала в Кушадасъ, на турската страна на пролива. Тя щеше да бъде прибрана от един агент от неговата организация.

По време на странстването си беше съблазнил три жени: сервитьорка в Мюнхен, фризьорка в Букурещ и камериерка в София. На всяка от тях разказа различна история. За немкинята беше италиански търговец на платове, пътуващ за Париж. За румънката бе египетски търговец, който се надява да прави някакъв бизнес в Украйна. За българката — французин с богати родители, който обича да пътува и да чете философски книги. Тарик се люби с тях по различен начин. Немкинята изчука, без да го е грижа за нейното удоволствие. На румънката подари много оргазми и златна гривна. Българката беше чернокоса девойка с маслинен тен. Тя му напомни за палестинските момичета. Правиха любов през цялата нощ, докато не стана време тя да тръгне на работа. Домъчня му, когато си отиде.

Фериботът навлезе бавно във водите на пристанището и акостира. Тарик слезе на сушата и се насочи към една ярко осветена таверна. Пред нея беше паркиран тъмносин мотоциклет със смачкано огледало за обратно виждане, точно както му бе обещано. В джоба на седалката имаше ключ. Той завърза пътната си чанта върху багажника на мотоциклета и запали двигателя. Минута по-късно се носеше с пълна скорост по тесен път към планината.

Не беше облечен за нощно пътуване. Тънките кожени ръкавици, плитките мокасини и черните му джинси не бяха пригодни за студа. Въпреки това той даде газ и пришпори мотоциклета, за да може да изкачи хълма в полите на планината Керкис. Намали, за да вземе един остър завой, после отново даде газ и профуча през лозе, което се простираше по склона чак до малка долина. Над лозето имаше маслинена горичка, а над нея се издигаха като стена високи кипариси, чиито тъмни силуети се очертаваха на фона на обсипаното със звезди небе. Въздухът бе наситен с аромата им. По-късно долови друг мирис — някъде печаха месо на открит огън. Това му напомни за Ливан. „Хубаво е да напуснеш Париж. Мрачният сив Париж в края на есента“, помисли си Тарик. Доволен бе, че се връща в Източното Средиземноморие.

Пътят премина в неравна пътека и Тарик намали скоростта. Глупаво бе да се кара толкова бързо в непозната местност, ала напоследък му харесваше да поема ненужни рискове. За пръв път, откакто бе напуснал Париж, се замисли за американското момиче. Не изпитваше угризения или вина. Смъртта й, макар и злочеста, беше напълно необходима.

Той отново даде газ и се заспуска по полегатия склон към тясна долина. Замисли се за тази своя потребност, за непреодолимия импулс да бъде в компанията на жена по време на акция. А причината за това се коренеше още в бежанския лагер в Сидон. Баща му бе умрял, когато той беше малък, а по-големият му брат — Махмуд — бе убит от евреите. Тарик бе отгледан от майка си и по-голямата си сестра. В бараката им имаше само една стая, така че той, майка му и сестра му спяха в едно легло — Тарик по средата, с глава, облегната на гърдите на майка му, и кокалестото тяло на сестра му, притиснато до гърба му. Понякога лежеше буден и слушаше тътена от артилерийския огън или бръмченето на израелските хеликоптери, кръжащи над лагера. Тогава си мислеше за баща си — как бе умрял от мъка, с ключовете на фамилния дом в Горна Галилея все още в джоба му. Мислеше и за клетия Махмуд. Той мразеше евреите толкова силно, че усещаше болка в гърдите. Обаче никога не изпитваше страх. Не и когато бе в леглото, защитен от своите жени.

Варосаната вила се издигаше на върха на една оголена скала на каменистия склон между селата Месогион и Пиргос. За да стигне до нея, Тарик трябваше да поеме по стръмна пътека, която минаваше през старо лозе. Миризмата от скорошния гроздобер още се носеше във въздуха. Той изключи двигателя и в миг го обгърна невероятна тишина. Подпря мотоциклета на стъпенката, измъкна пистолета си „Макаров“ и тръгна през малка градинка към входа на вилата.

Мушна ключа в ключалката, завъртя го бавно, пробвайки дали няма да срещне някаква съпротива. После отвори вратата и влезе с насочен пистолет. Когато я прихлопна зад себе си, във всекидневната светна лампа, осветявайки строен млад мъж, който седеше на обикновена кушетка. Тарик едва не го застреля, преди да види, че пистолетът му лежи на масата пред него, а самият той бе вдигнал ръце в знак, че се предава.

Тарик насочи своя макаров към лицето на младия мъж:

— Кой си ти?

— Казвам се Ахмед. Кемел ме праща.

— Замалко да те гръмна. Тогава никога нямаше да разбера защо те е изпратил.

— Очакваше се да пристигнеш тази сутрин. Нямаше къде другаде да те срещна.

— Фериботът закъсня. Щеше да знаеш това, ако си бе направил труда да се обадиш по телефона. Какво иска Кемел? — стрелна го с очи Тарик.

— Настоява да се срещнете. Каза, че трябва да обсъди нещо с теб, но било твърде важно, за да го направи по обичайния начин за свръзка — обясни Ахмед.

— Кемел знае, че не обичам личните срещи.

— Взел е специални мерки.

— Какви са те? — попита Тарик недоверчиво.

— Имаш ли нещо против да насочиш пистолета си някъде другаде?

— Да, имам. Откъде да знам, че наистина си изпратен от Кемел? А ако истинското ти име е Ицхак или Ионатан, ако си израелец или работиш за ЦРУ? Може Кемел да е бил разкрит и да си дошъл да ме убиеш.

Младият мъж въздъхна тежко и заговори:

— Кемел иска да се видите след три дни в купе в първа класа на влака, пътуващ от Цюрих до Прага. Ще се присъединиш към него, в който и да е момент от пътуването, когато решиш, че е безопасно.

— Билетът у теб ли е?

— Да.

— Дай ми го.

Ахмед бръкна в джоба на спортното си сако. Тарик махна леко с пистолета си:

— Бавно!

Младежът извади билета, показа го на Тарик и го постави на масата. Тарик го огледа набързо, после погледът му се върна към младия мъж:

— От колко време ме чакаш?

— Почти цял ден.

— Защо, къде другаде си бил?

— Следобед ходих до селото. Бях гладен, а и исках да огледам наоколо.

— Говориш ли гръцки?

— Малко.

„Супер! — помисли си Тарик с ирония. — Млад мъж, говорещ развален гръцки, и то с арабски акцент, се е мотал по пристанището целия следобед“.

Той си представи как някой любопитен магазинер, обхванат от съмнения към арабина, шляещ се из селото, се обажда в полицията. След което полицай отива да провери лично как стоят работите. А може би ченгето има приятел или братовчед, работещ в гръцката държавна сигурност… По дяволите! Беше цяло чудо, че не го бяха арестували още щом слезе от ферибота.

— Къде смяташ да нощуваш? — попита Тарик.

— Мислех да остана тук.

— И дума да не става! Иди в таверна „Петрино“, близо до пристанището. Там можеш да си наемеш евтина стая. А на сутринта вземи първия ферибот за Турция.

Ахмед се съгласи и се наведе да вземе пистолета си. Тарик стреля два пъти в главата му.

Кръвта плисна по каменния под. Тарик погледна към трупа и почувства само леко разочарование. Беше се надявал на няколко дни отдих на острова преди следващата операция. Беше уморен, нервите му бяха изопнати и го мъчеше все по-силно главоболие. Сега отново трябваше да пътува, и то само защото проклетият ферибот беше закъснял заради бурното море и Кемел бе изпратил някакъв смахнат идиот да му предаде важно съобщение.

Той мушна пистолета под колана на кръста си, взе билета за влака и излезе.

5. Тел Авив

Узи Навот пристигна в Тел Авив на следващата сутрин. Той отиде в кабинета на Шамрон „на черно“ — това означаваше, че нито Лев, нито някой друг от членовете на висшия състав го забеляза. Носеше лъскаво метално дипломатическо куфарче. Бизнесмените в цял свят използваха подобни куфарчета, когато смятаха, че документите им са твърде ценни, за да ги сложат в обикновена кожена чанта. Обаче, за разлика от другите пътници на борда на самолета на „Ел Ал“13 от Париж тази сутрин, Навот не бе помолен да отвори куфарчето си за проверка. Нито бе принуден да изтърпи вбесяващия рутинен разпит от загорелите от слънцето момчета и момичета от охраната на „Ел Ал“. Щом се озова на безопасно място в кабинета на Шамрон, той нагласи комбинацията на ключалката на куфарчето и го отвори за пръв път, откакто бе напуснал посолството в Париж. Бръкна вътре и извади само един предмет: видеокасета.

По-късно Навот не можеше да си спомни колко пъти възрастният мъж гледа касетата. Двадесет, тридесет, а може би дори петдесет! Той изпуши толкова много от своите турски цигари, че Узи едва виждаше екрана от дима. Ари бе изпаднал в транс. Седеше на стола си със скръстени ръце и килната назад глава, за да може да гледа през очилата си за четене с черна рамка, кацнали в края на острия му като кинжал нос. От време на време Навот коментираше записа, но Шамрон сякаш слушаше само гласовете в главата си.

— Според охраната на музея Елияху и неговите спътници са се качили в колата в десет часа и двадесет и седем минути — обясни Узи. — Както можеш да видиш от индикатора за време на екрана, арабинът се обажда по телефона точно в десет и двадесет и шест.

Шамрон не отвърна нищо, само натисна едно копче на дистанционното, превъртя касетата и започна да я гледа отначало.

— Виж ръката му — напрегнато продължи Навот. — Номерът е бил запаметен в мобилния телефон. Той само натиска два пъти единия бутон с палеца си и започва да говори.

Дори и тази проницателна забележка да се стори интересна на Шамрон, той с нищо не го показа.

— Може би ще успеем да вземем записа от телефонната компания — продължи настойчиво Навот. — Вероятно ще открием номера, който е набрал. Този телефон сигурно ще ни отведе при Тарик.

Ако Стареца бе решил да проговори, щеше да обясни на Узи, че вероятно между Тарик и Френската телефонна компания има половин дузина сътрудници. Такова разследване, макар и чудесно, щеше да стигне до задънена улица.

— Кажи ми, Узи — заинтересува се Шамрон най-накрая, — каква храна е носел този сервитьор на таблата си?

— Какво, шефе? — зяпна Навот.

— Ястието, ордьовърът на таблата му… какъв е бил?

— Пиле, шефе.

— Какъв вид пиле, Узи?

— Не знам, шефе. Просто пиле.

Шамрон поклати разочаровано глава.

— Било е пиле тандури. Пиле тандури по индийски.

— Както кажеш, шефе — недоумяващо го изгледа Узи.

— Пиле тандури — повтори Стареца. — Това е интересно. Трябваше да го знаеш.

Навот се подписа за една служебна кола и се понесе с бясна скорост нагоре по крайбрежния път към Кесария. Беше свършил чудесна работа — бе откраднал копие от видеокасетата от Мюзе д’Орсе, но единственото нещо, за което го бе грижа Стареца, беше пилето. Какво значение имаше дали е било пиле тандури или от „Кентъки Фрайд Чикън“? Може би Лев беше прав — вероятно Шамрон вече си бе изпял песента. „Да върви по дяволите Стареца!“, изруга наум Узи.

Тези дни в Службата се носеше слух: колкото по-далеч сме от миналата катастрофа, толкова по-близо сме до следващата. Шамрон също щеше да се издъни. После щяха отново да го изгонят, този път — за добро.

Ала Навот си даде сметка, че го интересува какво мисли за него Стареца. И то — твърде много. Като повечето офицери на неговата възраст, той благоговееше пред великия Шамрон. През годините бе свършил много работа за Стареца — мръсна работа, която никой друг не искаше. Неща, които трябваше да останат в тайна от Лев и останалите. Би направил почти всичко, за да си възвърне благоволението му.

Той влезе в Кесария и паркира пред един жилищен блок, на няколко пресечки от морето. Шмугна се във фоайето и се качи с асансьора до четвъртия етаж. Все още имаше ключ, но предпочете да почука. Не беше предупредил, че идва, а тя можеше да е с друг мъж. Бела имаше връзка с много мъже.

Отвори му вратата, облечена с избелели дънки и скъсана блуза. Имаше високо стройно тяло и красиво лице, което изглеждаше постоянно скръбно. Погледна Навот с едва прикрито раздразнение, после отстъпи встрани и му позволи да влезе. Апартаментът й приличаше на антикварна книжарница и миришеше на тамян. Бела беше писателка и историчка, експерт по арабските въпроси, и Службата от време на време я използваше като консултант за сирийската и иракската политика. С Навот бяха любовници, преди Службата да го изпрати в Европа. Сега тя малко го презираше, задето бе предпочел оперативната работа пред нея. Узи я целуна и леко я побутна към спалнята. Бела се съпротиви, но бързо се предаде.

По-късно го попита:

— За какво мислиш?

— За Шамрон.

— Какво има пък сега?

Узи й разказа, колкото му бе позволено — без подробности, само основното.

— Знаеш как работи Ари — рече Бела. — Съсипва те, когато иска нещо. Имаш две възможности. Можеш да се върнеш в Париж и да забравиш за това или да отидеш с колата до Тиверия тази вечер и да видиш какво си е наумило този път за теб старото копеле.

— Може би не искам да знам — замислено отрони Навот.

— Глупости, Узи! Разбира се, че искаш. Ако аз ти кажа, че не ща повече да те виждам, изобщо няма да ти пука. Но ако Стареца те погледне накриво, ще се сринеш.

— Грешиш, Бела.

— За кое по-точно?

— За първото. Ако ми кажеш, че никога повече не искаш да ме виждаш, ще напусна Службата и ще те помоля да се омъжиш за мен.

Тя го целуна по устните закачливо:

— Не искам да те виждам никога повече.

Навот се усмихна и притвори очи.

— Боже мой, какъв ужасен лъжец си! — възкликна Бела.

Но Узи вече се бе замислил за нещо съвсем друго.

— Има ли индийски ресторант в Кесария? — попита той.

— Всъщност има един много добър недалеч оттук.

— В него сервират ли пиле тандури?

— Все едно да питаш дали в италиански ресторант сервират спагети — засмя се Бела.

— Облечи се. Отиваме там.

— Ще приготвя нещо за хапване, не ми се излиза.

Обаче Навот вече нахлузваше панталоните си.

— Облечи се. Имам нужда от пиле тандури.

През следващите седемдесет и два часа Ари Шамрон се държеше като човек, който е надушил дим и френетично търси огъня. Само да се чуеше, че той приближава, всички в помещението се изпаряваха, сякаш по килима бе търкулната граната. Той кръстосваше коридорите на сградата на булевард „Цар Саул“, като нахълтваше неочаквано на събрания и призоваваше служителите да търсят по-усърдно и да слушат по-внимателно. Къде за последен път е бил видян Тарик? Какво е станало с другите членове на ударния екип от Париж? Прихванато ли е нещо интересно по електронен път? Някакви дочути разговори? Дали планират да нанесат нов удар?

„Шамрон има треска — каза Лев на Мордекай по време на една късна вечеря в стола. — Жаден е за кръв. По-добре да го държат изолиран от незаразените. Да го изпратят в пустинята. Да го оставят да вие срещу луната, докато пукне“.

Вторият пробив в случая стана двадесет и четири часа след като Навот достави видеокасетата. Откритието направи слабичкият Шимон от отдела за изследвания. Той се качи тичешком до кабинета на Шамрон, както си беше по анцуг и с боси крака, стиснал папка в пръстите си с изгризани нокти.

— Това е Мохамед Азис, шефе! Той беше член на Народния фронт, но когато Фронтът се включи в мирния процес, Азис се присъедини към организацията на Тарик.

— Кой е Мохамед Азис? — попита Шамрон, примигвайки любопитно към Шимон през облак дим.

— Младежът от Мюзе д’Орсе. Накарах техниците във фотолабораторията да увеличат дигитално снимката от видеокасетата от охранителната камера. После я пуснах през базата данни. Няма никакво съмнение — сервитьорът с мобилния телефон е бил Мохамед Азис.

— Сигурен ли си?

— Абсолютно, шефе.

— И си уверен, че сега той работи за Тарик?

— Залагам живота си за това.

— Подбирай внимателно думите си! — предупреди го Стареца.

Шимон остави папката на бюрото и излезе. Сега Шамрон имаше това, което искаше: доказателство, че атентатът в Париж е дело на Тарик. По-късно същата вечер Йоси се появи на вратата му със зачервени от умора и безсъние очи.

— Току-що чух нещо интересно, шефе.

— Говори, Йоси.

— Един наш приятел от гръцката служба за сигурност пусна съобщение до атинската ни централа. Палестинец на име Ахмед Натур е бил убит преди два дни на гръцкия остров Самос. Застрелян с два куршума в главата и оставен в една вила.

— Кой е Ахмед Натур?

— Не сме съвсем сигурни. Сега Шимон проверява.

— Кой е собственикът на вилата?

— Това е най-интересното нещо, шефе. Вилата е била дадена под наем на един англичанин на име Патрик Рейнолдс. Гръцката полиция се опитва да го намери.

— И какво от това? — погледна го изпитателно Шамрон.

— Няма никакъв Патрик Рейнолдс на лондонския адрес, който фигурира в договора за наемане. Няма такъв и на лондонския телефонен номер. Според британските и гръцките власти Патрик Рейнолдс не съществува.

Рами усети, че Стареца се готви да отпътува за малко донякъде. Разбра го, защото предната нощ бе неспокойна за Шамрон. Той прекара дълго време, крачейки напред-назад по терасата, после няколко часа поправя едно прекрасно радио, марка „Филко“, което бе пристигнало същия ден от Съединените щати. Не спа, не води никакви разговори по телефона и имаше само един посетител: каещия се на вид Узи Навот. Той говори със Стареца петнадесет минути на терасата, после бързо си тръгна. На излизане лицето му напомни на Рами изражението на Шамрон в нощта на парижкия атентат — смесица от непреклонна решителност и самодоволна усмивка.

Но всъщност най-лошите страхове на Рами потвърди пътната чанта: италианска изработка, черна кожа, позлатени закопчалки. Тя беше всичко онова, което Стареца не беше. Фантома можеше да побере багажа си в задния си джоб и пак да му остане място за портфейла. Рами прочете името на табелката, която висеше на дръжката: Рудолф Хелер, адрес и телефонен номер в Берн. Явно бе, че Шамрон щеше да работи под прикритие.

По време на закуската Рами едва се сдържаше — като майка, която се чуди как да се скара с детето си в сутринта на раздялата им. Вместо да седне с него на масата, той застана до кухненския плот и запрелиства ядосано спортните страници на „Маа’рив“.

— Моля те, Рами — обади се Шамрон. — Опитваш се да го четеш или да изтръгнеш признания от него?

— Нека да дойда с теб, шефе.

— Няма да водим отново този разговор. Сигурно ти е трудно да повярваш, но аз знам как се действа по време на акция. Бях катса14 много преди на родителите ти да им хрумне да те заченат.

— Вече не си толкова млад, шефе — погледна го Рами угрижено.

Шамрон свали вестника си и се взря в мъжа над очилата си за четене:

— Можеш да изпробваш способностите ми по всяко време, когато сметнеш, че си готов.

Рами насочи показалеца си като пистолет към Стареца и произнесе:

— Бум, бум, мъртъв си, шефе.

Но Шамрон само се усмихна и дочете вестника си. Десет минути по-късно младият телохранител го придружи до пътната врата и сложи чантата в багажника на колата му. Той остана да гледа след отдалечаващия се автомобил, докато от Ари Шамрон не се виждаше нищо друго, освен облаче розов галилейски прах.

6. Цюрих

„Шлос Фармасютикъл“ беше най-голямата фармацевтична компания в Европа и една от най-мощните в света. Нейните изследователски лаборатории, заводи и дистрибуторски центрове бяха разпръснати по цялата планета. Управлението на корпорацията се помещаваше в Цюрих във внушителна сграда от вулканичен камък на модната „Банхофщрасе“, недалеч от брега на езерото. Понеже беше сряда, шефовете на отдели и старшите вицепрезиденти се бяха събрали в облицованата с ламперия зала на борда на директорите на деветия етаж за седмичната си среща. Мартин Шлос седеше на шефския стол — пред масата под портрета на своя прадядо Валтер Шлос — основателя на компанията. Имаше елегантна фигура, носеше тъмен костюм, а посребрената му коса беше прилежно подстригана. В дванадесет и половина той погледна часовника си и се изправи, давайки знак, че събранието е приключило. Някои от директорите го наобиколиха, надявайки се да чуят евентуално последно нареждане от началника си.

Кемел Азури събра нещата си и се измъкна навън. Той беше висок мъж с аристократична осанка, с тясно лице и светлозелени очи. Открояваше се в империята „Шлос“ не само заради външността си, но и заради забележителното си минало. Роден в палестински бежански лагер в Ливан, Кемел бе следвал за кратко медицина в Бейрутския университет, преди да дойде да си търси работа в Европа. Беше нает от „Шлос“ за една незначителна длъжност в търговския отдел. Но заради невероятните му умения след пет години бе издигнат на поста завеждащ близкоизточния търговски отдел на компанията. Работата го принуждаваше постоянно да пътува, като не му оставяше време да създаде семейство или пък да има какъвто и да е личен живот.

Обаче Кемел не се тревожеше от факта, че не бе успял да се ожени и да има деца. Старанието му беше възнаградено: преди година го назначиха за управител на търговския отдел на компанията. Мартин Шлос го направи милионер. Кемел Азури живееше в голяма къща с изглед към река Лимат, имаше личен шофьор и пътуваше из Цюрих със служебен мерцедес.

Той влезе в кабинета си — просторно помещение с висок таван, персийски килими, светли датски мебели и прекрасна гледка към Цюрихското езеро. Седна зад бюрото си и прегледа бележките си от събранието.

Секретарката му се появи, усмихната.

— Добро утро, хер Азури. Надявам се, че събранието е минало добре.

Каза му го на немски и той й отговори безупречно на същия език:

— Даже много добре, Маргарите. Някакви съобщения?

— Оставих ги на бюрото ви, хер Азури. Билетите ви за влака също са там заедно с информация за хотела в Прага. Впрочем трябва да побързате, влакът ви тръгва след половин час.

Кемел прелисти купчината телефонни съобщения. Нямаше нищо, което да не може да почака. Облече палтото си, нахлупи мека шапка и завърза едно копринено шалче на врата си. Маргарите му подаде куфарчето и малка пътна чанта.

— Бих искал да използвам времето си във влака, за да отхвърля малко канцеларска работа — рече той.

— Ще ви безпокоя само при извънредна ситуация. Шофьорът ви чака долу — докладва секретарката.

— Кажи му, че днес е свободен. Ще отида пеша до централна гара. Имам нужда да се пораздвижа.

Над „Банхофщрасе“ се сипеше сняг. Кемел подмина бляскавите магазини, влезе в една банка и спокойно изтегли голяма сума в брой от личната си сметка. Парите мушна в едно тайно отделение на дипломатическото си куфарче и след пет минути отново се озова навън.

Влезе в гарата и прекоси централната зала, като от време, на време спираше, за да провери дали някой не го следи. После отиде до една вестникарска будка и си купи вестници за из път. Докато плащаше на продавача, огледа терминала, но не забеляза нищо подозрително.

Когато влезе във вагона, почти всички пътници се бяха качили във влака. Кемел тръгна по коридора към своето купе в първа класа. То беше празно. Закачи палтото си и седна, когато влакът потегли. Бръкна в куфарчето си и извади вестниците. Започна с европейското издание на „Уолстрийт Джърнъл“, после мина на „Файнаншъл Таймс“, лондонския „Таймс“ и приключи с „Монд“.

След четиридесет минути стюардът му донесе кафе. Пред него Кемел се залови с една партида от цифри, отразяващи тримесечните продажби на Южноамериканския отдел — имаше вид на преуспяващ директор, твърде зает, за да почива дори за миг. Кемел мислено се усмихна — това беше толкова далеч от истината.

От години водеше двойствен живот — работеше за „Шлос Фармасютикъл“ и в същото време беше агент на ООП. Работата и порядъчният му вид му бяха осигурили непроницаемо прикритие, позволявайки му да пътува в Близкия изток и Европа, без да буди подозрение в службите по сигурността и разузнаването. Кемел се движеше сред най-елитните и културни среди в Европа, работеше с най-могъщите бизнес лидери на континента, общуваше с богатите и известните, а същевременно работеше за ООП. Поддържаше шпионски мрежи, вербуваше агенти, планираше операции, пренасяше съобщения, събираше пари от дарители в целия Близък изток. Използваше транспортните и дистрибуторските мрежи на „Шлос“, за да превозва оръжия и експлозиви до мястото на операциите. Като си помислеше, че сред животоспасяващите лекарства бяха натъпкани оръжия и експлозиви за терористични акции, изпитваше перверзно чувство на задоволство.

Но сега положението му беше още по-сложно. Когато Ясер Арафат се съгласи да се откаже от насилието и да започне преговори с ционистите, Кемел се вбеси и тайно се съюзи със своя стар приятел Тарик ал Хурани. Азури беше шефът на операциите и планирането в организацията на Тарик. Той се грижеше за финансите, ръководеше мрежите за комуникация, осигуряваше оръжието и се занимаваше с планирането на операциите — всичко това правеше от кабинета си в Цюрих. Между безмилостния терорист и хладнокръвен убиец Тарик и аристократичния и уважаван Кемел наистина съществуваше уникално партньорство.

Азури затвори папката с търговските доклади и се огледа: „По дяволите! Къде се бави той? Може би нещо се е объркало“.

Точно тогава в купето влезе мъж с дълга руса коса, слънчеви очила и бейзболна шапка с емблемата на „Янкис“. От слушалките на уокмена му се лееше силен рок. Кемел си помисли: „Аллах! Кой е този идиот? Сега Тарик няма да посмее да се покаже“. А на глас изрече:

— Съжалявам, но сте сбъркали купето. Всички места са заети.

Мъжът надигна слушалките си и отвърна:

— Не ви чувам.

Говореше английски като американец.

— Тези места са заети — повтори нетърпеливо Кемел. — Напуснете или ще извикам кондуктора.

Обаче мъжът просто седна и свали слънчевите си очила.

— Мир вам, братко — каза меко Тарик на арабски.

Без да иска, Кемел се усмихна:

— Ах ти, кучи сине?

— Притесних се, когато Ахмед не се регистрира в хотела, след като го изпратих в Гърция — обясни Кемел. — После чух, че е намерен труп в една вила на остров Самос и разбрах, че двамата сте разговаряли.

Тарик притвори очи и наклони леко глава.

— Той беше небрежен. Трябва по-прецизно да избираш пратениците си.

— Наистина ли се налагаше да го убиеш?

— Ще намериш друг — по-добър, надявам се.

Азури се вгледа внимателно в партньора си.

— Как си, Тарик?

— Чудесно! — прекъсна го рязко той. — Как се развиват нещата в Амстердам?

— Всъщност доста добре. Лейла пристигна. Намерила ти е жена и място, където да отседнеш.

— Разкажи ми за нея — подкани го Тарик.

— Тя работи в един бар, в квартала на проститутките. Живее сама в една яхта на река Амстел. Мястото е отлично.

— Кога заминавам? — заинтересува се Тарик.

— След около седмица.

— Трябват ми пари.

Кемел бръкна в куфарчето си и му подаде плик с банкноти. Тарик го мушна в джоба на сакото си. После светлосивите му очи се спряха на Азури. Както винаги, Кемел изпита неприятното чувство, че той преценява кой е най-добрият начин да го убие, ако му се наложи.

— Сигурно не си ме накарал да бия целия този път, за да ме критикуваш за убийството на Ахмед и да ме питаш как съм със здравето. Какво друго имаш да ми казваш?

— Някои интересни новини.

— Слушам те.

— Хората от булевард „Цар Саул“ са убедени, че ти стоиш зад атентата в Париж.

— Колко умно от тяхна страна! — поклати глава Тарик.

— Ари Шамрон те иска мъртъв и министър-председателят му е дал зелена светлина — продължи Кемел.

— Шамрон иска смъртта ми от години. Защо сега това е толкова важно?

— Защото ще възложи задачата на един твой стар приятел.

— Кой е той?

Кемел се усмихна и се приведе към Тарик.

7. Сейнт Джеймс, Лондон

Фирмата за изящни изкуства „Ишърууд“ отскоро се помещаваше в рушаща се викторианска сграда, служила някога за склад. Намираше се на усамотено тихо място на площад „Сейнт Джеймс“, наречено Мейсън Ярд. Тя бе сгушена между една кръчма и офиса на малка транспортна компания, която сякаш винаги бе пълна с красиви куриерки, придвижващи се с моторетки. Официалната табела на прозореца на първия етаж съобщаваше, че галерията е специализирана в излагането на творби на стари майстори, че собственикът й — Джулиан Ишърууд — е реномиран член на Лондонското дружество на търговците на картини и че неговата колекция може да бъде видяна само с предварителна уговорка. Обявени бяха и галерии във Венеция и Ню Йорк, макар че те бяха отдавна затворени. На Ишърууд просто сърце не му даваше да актуализира надписа на табелата, за да отрази намаляващия успех на своята империя.

Шамрон пристигна в дванадесет и половина. Пилотското му кожено яке и панталоните му в цвят каки бяха заменени с двуреден костюм, копринена риза с подходяща тъмносиня вратовръзка и кашмирено палто. Носеше модни очила с рогови рамки. На китката му се виждаше златен „Ролекс“, а на малкия пръст на дясната ръка — пръстен с герб. Липсата на венчална халка подсказваше, че е свободен за връзки с другия пол. Вървеше флегматично, изоставил обичайната си тежка походка.

Ари натисна напукания звънец до входната врата на партера. Минута по-късно от домофона се разнесе знойният глас на Хедър — последната от серията млади и безполезни секретарки на Ишърууд.

— Името ми е Рудолф Хелер — каза Шамрон на немски с английски акцент. — Дошъл съм да се видя с господин Ишърууд.

— Имате ли уговорена среща?

— Опасявам се, че не, но с Джулиан сме стари приятели.

— Изчакайте за минутка, моля.

Минутката се проточи безкрайно, докато най-накрая автоматичната врата се отвори. Шамрон влезе и се изкачи по късото скърцащо стълбище. Върху килима на площадката се очертаваше голямо кафяво петно. Хедър седеше в преддверието зад масивно бюро, върху което имаше само един телефон. Всички момичета на Ишърууд бяха подбирани по един и същи начин: красиви, завършили художествената гимназия девойки, съблазнени да работят за него с обещания за стажуване и любовни авантюри. Повечето напускаха след месец-два, когато се отегчаха безнадеждно или когато Ишърууд не можеше да събере пари да им плати.

Хедър разлистваше един брой на списание „Лут“. Тя се усмихна и посочи към кабинета на шефа си с надъвкания край на розов химикал. Ишърууд се подаде през отворената врата, целият в райе и коприна, като говореше скорострелно на италиански по мобилен телефон.

— Влезте вътре, ако се осмелите — каза лениво Хедър с характерния за Мейфеър провлачен говор, който накара Шамрон да настръхне. — Шефът ще приключи след минута. Мога ли да ви предложа нещо за пиене?

Шамрон поклати глава и влезе. Седна и огледа стаята. Библиотечни лавици, пълни с монографии за художници, регистри с платнена подвързия и стари каталози. Зърна покрита с кадифе подставка за показване на картините на клиентите.

Ишърууд крачеше напред-назад пред прозореца с изглед към Мейсън Ярд. Той спря веднъж да погледне Шамрон, после още веднъж, за да пусне скрибуцащия факсов апарат. Шамрон веднага долови, че Джулиан има неприятности. Както винаги.

Ишърууд избираше много внимателно картините, които купуваше, и още по-внимателно хората, на които ги продаваше. Той изпадаше в меланхолия всеки път, когато виждаше да изнасят някое от платната му. В резултат на това не продаваше много — петнадесетина творби в нормална и двадесетина — в успешна година. Беше забогатял през осемдесетте години, когато всеки, който разполагаше с няколко метра изложбена площ и малко мозък в главата, бе натрупал състояние. Но сега от това богатство не бе останало нищо. Той хвърли телефона на бюрото си, върху което цареше безпорядък. Сетне изгледа кръвнишки госта си:

— Каквото и да искаш, отговорът ми е не.

— Как си, Джулиан? — кротко попита Шамрон.

— Върви по дяволите! Защо си тук?

— Отпрати момичето за няколко минути.

— Отговорът ми пак ще е не, независимо дали тя е тук.

— Трябва ми Габриел — каза тихо Шамрон.

— На мен — още повече! И затова не можеш да го имаш.

— Просто ми кажи къде е. Налага се да поговоря с него.

— Махай се! — сопна му се Ишърууд. — За кого, по дяволите, се мислиш, та ми раздаваш заповеди? А сега, ако се интересуваш от покупка на картина, може би ще ти окажа някаква помощ. Ако не — Хелън ще ти покаже вратата.

— Името й е Хедър.

— О, боже! — Ишърууд се отпусна тежко на стола зад бюрото. — Вярно, че Хелън беше момичето през миналия месец. Вече не мога да ги задържа.

— Май нещата не вървят добре, а, Джулиан? — подсмихна се Шамрон.

— Нещата не вървяха, но вече всичко е на път да се промени. Ето защо имам нужда да допълзиш обратно под твоя камък и да оставиш на мира мен и Габриел.

— Какво ще кажеш за един обяд? — предложи Шамрон. — Би могъл да ми споделиш проблемите си и евентуално да стигнем до някакво взаимноизгодно решение.

— Никога не си ми правил впечатление на човек, склонен на компромис — изгледа го подозрително Ишърууд.

— Вземи си палтото — рече Шамрон.

Старият шпионин предвидливо бе запазил една тиха ъглова маса в ресторант „Грийнс“ на Дюк Стрийт. Ишърууд си поръча студен варен канадски омар и бутилка „Сансер“ — най-скъпото вино в менюто. Ари стисна зъби. Беше всеизвестен със скъперничеството си, когато опреше до парите на Службата, обаче сега се нуждаеше от помощта на Джулиан. Щом това изискваше скъп обяд в „Грийнс“, Шамрон щеше да преглътне тлъстата сметка.

В Службата хора като Джулиан Ишърууд бяха известни като саяни, което означаваше помощници. Такива бяха банкерите, които даваха сведения на Шамрон, щом някои араби правеха големи трансакции. Те можеха да бъдат извикани и посред нощ, ако някой катса имаше неприятности и се нуждаеше от пари. Такива бяха портиерите, дето отваряха хотелски стаи, когато Шамрон искаше да ги огледа. Саяни бяха чиновниците от фирмите за даване на коли под наем, които снабдяваха действащите агенти на Стареца с „чисти“ превозни средства. В този списък влизаха и отзивчивите служители в неотзивчивите служби по сигурността. А също и журналистите, позволяващи да бъдат използвани като проводници на лъжите на Шамрон. Нито една друга разузнавателна служба в света не можеше да претендира за такъв легион от ангажирани сътрудници. За Ари Шамрон те бяха тайният плод на диаспората.

Джулиан Ишърууд беше специален член на саяните. Шамрон го беше вербувал, за да обслужва един друг много важен катса, затова винаги проявяваше необичайно търпение по отношение на критичните обрати в настроението на Ишърууд.

— Нека ти обясня защо не можеш да имаш Габриел точно сега — започна Джулиан. — Миналия август в аукционната зала в Хъл се появи една много замърсена и силно повредена творба — италианска олтарна картина от XVI в., маслени бои върху дърво. Казва се „Поклонението на пастирите“, от неизвестен художник. Това е най-важното — от неизвестен художник! Привлякох ли цялото ви внимание, хер Хелер?

Шамрон кимна утвърдително и Ишърууд продължи:

— Имах някакво подозрение за картината, така че натрупах куп книги в колата си и отидох в Йоркшир, за да я видя. След кратко разглеждане на творбата установих, че подозрението ми е било правилно. Ето защо, когато същата тази много замърсена и повредена картина от неизвестен художник бе обявена за продажба в достопочтената аукционна къща „Кристис“, можах да я купя на безценица. — Джулиан облиза устни развълнувано и се приведе съзаклятнически към събеседника си: — Занесох картината на Габриел и той я подложи на няколко теста заради мен: рентгенова и инфрачервена фотография, обичайните неща. Щателното му изследване потвърди моите подозрения. Най-замърсената и най-повредена творба от аукционната зала в Хъл в действителност е липсващата олтарна картина от църквата „Сан Салваторе“ във Венеция. Нарисувана е от самия Франческо Вечелио, брат на великия Тициан. Ето защо ми трябва Габриел. И затова няма да ти кажа къде е той сега.

Дойде сервитьорът, отговарящ за вината. Шамрон се загледа в покривката, търсейки начин да поднови разговора, докато Ишърууд се зае със сложния ритуал по дегустирането — разглеждане, помирисване, сръбване и дълбок размисъл. След драматичен момент на несигурност той обяви виното за подходящо. Гаврътна набързо една чаша и си наля втора.

Когато заговори отново, гласът му бе изпълнен с копнеж, а очите му — със сълзи.

— Спомняш ли си старите времена, Ари? Имах галерия на Ню Бонд Стрийт, точно до Ричард Грийнс. Днес не мога да си го позволя. Там са само „Гучи“ и „Ралф Лорън“, „Тифани“ и „Мики Блъди Мото“. Знаеш кой зае старото ми място, нали? Отвратителният Джайлс Питауей! Той вече се сдоби с две галерии само на Бонд Стрийт и планира да отвори още две през следващата година. Боже, той се разпространява като вируса ебола — мутира, става по-силен, унищожава всичко свястно по пътя си.

Покрай масата им мина трътлест търговец на картини с розова риза и красива девойка под ръка. Ишърууд направи пауза, колкото да каже: „Здравей, Оливър!“ и да му изпрати въздушна целувка.

— Този Вечелио е истински удар — продължи той. — Нужен ми е по един удар веднъж на две години. Тези находки ме държат в бизнеса. Те поддържат целия ми мъртъв инвентар и всичките ми дребни продажби, които не ми носят почти никаква печалба. — Джулиан млъкна и отпи голяма глътка вино. — Всички се нуждаем от успешни удари от време на време, нали, хер Хелер? Подозирам, че дори на хората от твоя занаят понякога им трябва голям успех, за да компенсират всички провали. Е, наздраве!

— Наздраве! — отвърна Шамрон, накланяйки леко чашата си.

— Джайлс Питауей можеше да купи Вечелио, но пропусна, защото той и неговите момчета не си правят труда да се подготвят. Те не биха могли да определят автентичността на картината. Само аз знаех какво представлява тя, защото единствен съм се подковал със знания. Джайлс Питауей не би разпознал един Вечелио дори да се блъсне в него. Той продава само лустросани боклуци. Виждал ли си неговата сбирщина от картини? Пълен отврат! Абсолютен кич!

Шамрон, играещ ролята на хер Хелер, призна, че отдавна не е посещавал галериите на противния Джайлс Питауей.

Ишърууд се наведе отново през масата с ококорени очи.

— Тази картина ми трябва почистена и реставрирана до пролетта — заяви той шепнешком. — Ако не е готова, ще загубя клиента си. В днешно време клиентите не растат по дърветата, особено тези на олтарни картини от Вечелио. Мога да преброя на пръстите на едната си ръка потенциалните купувачи на подобна творба. Ако моят клиент изчезне, може никога да не намеря друг. А ако не успея да намеря друг, моят Вечелио просто ще се превърне в поредната добавка към мъртвия ми инвентар. Ще изгори, както се казва в нашия бранш. Вие губите агенти, ние — картини. Едно платно или се грабва веднага, или събира прах в склада на някой галерист. А щом една творба изгори, тя става безполезна точно както твоите агенти.

— Разбирам дилемата ти, Джулиан — рече Шамрон.

— Наистина ли? В света съществуват пет души, които могат да реставрират както трябва този Вечелио. По една случайност Габриел Алон е един от тях. А другите четирима никога няма да понижат стандарта си, за да работят за човек като мен.

— Габриел е талантлив — съгласи се Стареца. — Но на мен също ми трябва неговият талант, за съжаление. И то за нещо, което е малко по-важно от една петстотингодишна картина.

— О, не можеш да направиш това! — възропта Ишърууд. — Акулите кръжат и моята капризна банка заплашва да ме зареже на произвола на съдбата. Няма да успея да си намеря достатъчно бързо меценат, който да спаси потъващия кораб. Джайлс Питауей има меценати! Банката „Лойдс“! Когато изкуството и големите финанси се сродят, смятам, че е време да се отправя към планините на Шотландия и да си скова проклетия ковчег. — Джулиан млъкна за миг и въздъхна: — Впрочем, хер Хелер, малко неща в този живот са по-важни от хубавите картини. И не ми пука колко стари са те.

— Трябваше да подбера по-внимателно думите си — поклати глава Шамрон.

— Ако се наложи да закрия галерията си, ще остана без пукната пара — заяви Ишърууд. — Ще бъда щастлив, ако при това положение получа и тридесет пенса от истинската стойност на моята колекция.

Но Шамрон остана равнодушен към неговите жалби.

— Къде е той? — попита Стареца.

— И защо трябва да ти казвам? — настръхна Джулиан.

— Защото имам нужда от него. Ние се нуждаем от Габриел.

— О, боже! Не ми пробутвай тези глупости, защото няма да се хвана втори път. Чувал съм всичките ти истории и знам как свършват те. Между другото Габриел се чувства по същия начин. Той е приключил с твоите работи.

— Тогава кажи ми къде е. Какво ще му навреди това?

— Познавам те твърде добре, за да ти вярвам. Никой здравомислещ човек не би ти се доверил.

— Можеш да ми кажеш къде е той или сами да го открием. Ще ни отнеме няколко дни, но ще го намерим.

— Да предположим, че ти кажа. Какво си готов да ми предложиш в замяна?

— Може да намеря покровител, който да те държи на повърхността, докато продадеш своя Вечелио.

— Благонадеждните покровители са редки като автентичните платна.

— Познавам един човек, който смята да влезе в бизнеса с картини. Ще поговоря с него за теб.

— Как се казва? — оживи се Ишърууд.

— Страхувам се, че ще държи да остане анонимен — рече Шамрон.

— Ако Габриел разбере, че съм ти казал…

— Нищо няма да разбере.

Ишърууд облиза бледите си устни.

8. Портнавас, Корнуол

Стареца пристигна, когато непознатият беше излязъл с корабчето си. Пийл го забеляза от прозореца на стаята си, докато мъжът се опитваше да премине с големия си мерцедес по тесния път над кея. Той спря пред къщата на бригадира и натисна звънеца. После настойчиво почука на вратата. Момчето чу ударите дори през заливчето — кратки и безцеремонни. То намъкна един пуловер и дъждобрана си и изхвръкна от къщи. Минута по-късно стоеше зад мъжа, задъхано и със зачервено от тичането лице.

— Кой си ти? — попита Стареца.

„Има акцент като на непознатия, но по-изразен“ — отбеляза наум момчето.

— Аз съм Пийл. А вие кой сте?

Възрастният човек не отговори на въпроса му, а обясни, че търси мъжа, който живее в тази къща.

— Сега го няма — рече хлапето.

— Аз съм негов приятел. Знаеш ли къде е?

Момчето не каза нищо, защото му се видя абсурдно, че непознатият има приятел, който ще се появи, без да се обади.

Стареца погледна към кея, после очите му се спряха отново върху Пийл:

— Излязъл е с кораба си, нали?

Хлапакът кимна, но нещо в очите на мъжа го накара да потрепери.

Стареца се взря в небето: над заливчето бяха надвиснали оловносиви облаци, плътни и натежали от наближаващия дъжд.

— Доста неприятно време за плаване.

— Той е много добър — рече гордо момчето.

— Да, така е. Кога ще се върне?

— Никога не казва. Ще му съобщя, че сте се отбили.

— Всъщност мисля, че ще го изчакам. — Изглеждаше като човек, който може да чака дълго време, ако си го постави за цел. — Има ли наблизо някое местенце, където да изпия едно кафе?

Пийл посочи към селото.

Обаче Стареца не отиде никъде. Просто се качи в мерцедеса и остана да седи зад волана като статуя.

Пийл отиде до носа и набързо си направи наблюдателница до фермата за стриди. Загледа се към морето. Към средата на следобеда в реката се появиха малки вълни с бели гребени и дъждовната буря се развихри. В четири часа стана съвсем тъмно. Пийл подгизна и премръзна до смърт. Канеше се да се откаже, когато забеляза сред мъглата съзвездие от бледосини светлини да приближава нагоре по реката. Малко след това чу ритмичното бръмчене на двигател: великолепният платноход на непознатия се носеше с пълна скорост към къщи.

Момчето включи фенерчето си и му даде сигнал. Кечът направи плавен завой надясно и се насочи към носа, порейки черната вода. Когато корабчето приближи брега, непознатият извика:

— Какво не е наред?

— Един мъж те чака.

— Какво иска?

— Твърди, че е твой приятел, но не каза името си.

Пийл чу ехото на гласа си от другата страна на заливчето.

— Как изглежда? — попита след малко непознатият.

— Нещастен.

— Има ли акцент?

— Почти като твоя, но по-изразен.

— Върви си вкъщи.

Обаче момчето не искаше да го остави сам.

— Ще те посрещна на кея и ще ти помогна да завържеш кеча.

— Просто направи каквото ти казвам — отвърна непознатият и се скри под палубата.

Габриел Алон влезе в камбуза. В шкафчето над газовата печка намери пистолета си — деветмилиметров полуавтоматичен глок. Той предпочиташе модела със среден размер, който беше малко неточен заради по-късата цев, но пък беше по-лесен за скриване. Дръпна затвора, вкарвайки първия патрон в цевта, и пусна оръжието в десния джоб на кехлибареножълтата си мушама. После намали навигационните светлини и се качи обратно на палубата.

Когато платноходът заобиколи носа и навлезе в спокойните води на заливчето, Габриел намали скоростта. Забеляза големия мерцедес, паркиран пред къщата му. Чу как се отвори вратата и острия звук на електронната аларма. Лампата в колата беше изключена. Професионалист. Габриел бръкна в джоба си и стисна дръжката на глока с пръст върху предпазителя на спусъка.

Натрапникът пресече кея и слезе по късото каменно стълбище до нивото на водата. Габриел би го разпознал навсякъде: кръглата като поле глава, обруленото от вятъра лице, отличителната походка на борец, вървящ към средата на ринга. За момент се замисли дали да не завие и да подкара обратно надолу по реката, към бурята. Но вместо това, отпусна хватката си върху пистолета и насочи кораба към кея.

Шамрон обиколи студиото на Габриел. Спря пред картината на Вечелио.

— Значи това е големият удар на Ишърууд — изгубената олтарна картина. Представи си — едно порядъчно еврейско момче да работи над такава творба! Не мога да разбера защо хората пилеят време и пари за такива неща.

— Това не ме изненадва. Какво направи с бедния Джулиан, за да го накараш да ме предаде?

— Черпих го един обяд в „Грийнс“. Поддава се на изкушения, знаеш го.

— Какво търсиш тук?

Шамрон обаче не беше готов веднага да разкрие картите си.

— Доста си преуспял — каза той. — Тази къща трябва да ти е струвала бая пари.

— Аз съм един от най-уважаваните реставратори в света.

— Колко ще ти плати Джулиан, за да оправиш този Вечелио?

— Не е твоя работа — смръщи вежди Габриел.

— И той ще ми го каже, ала предпочитам да го чуя от теб. Може да е по-близко до истината.

— Сто хиляди лири.

— Досега получил ли си нещо от тях? — подсмихна се Шамрон.

— Говорим за Джулиан Ишърууд. Ще ми плати, когато продаде картината. А дори и тогава вероятно ще трябва да си взема парите насила от него.

— А за тази на Рембранд? — попита Стареца.

— Бърза работа за „Кристис“. Тя не се нуждае от много реставрация, само от ново лаково покритие, може би от малко ретуширане. Още не съм приключил с оценката си.

Шамрон бавно се върна до картината на Вечелио. Върху масичката на колела до нея бяха струпани пигментите и маслата на Габриел.

— Коя самоличност използваш сега? — заинтересува се Стареца.

— Нито една от твоите, ако това те измъчва.

— Италианската ли?

— Да. А ти?

— В момента съм Рудолф Хелер.

— А, една от любимите ми самоличности! Надявам се, че напоследък бизнесът е бил добър за хер Хелер?

— Всеки си има добри и лоши дни.

Габриел включи панела с флуоресцентните лампи и го обърна към Шамрон. Ари го погледна накриво:

— Габриел, загаси това нещо.

— Знам, че предпочиташ да работиш на тъмно, хер Хелер, но трябва да виждам лицето ти. Какво искаш?

— Да се поразходим с колата.

Те се понесоха по тесен път, от двете страни на който се издигаше жив плет. Габриел шофираше с една ръка и яко натискаше газта. Когато Шамрон го помоли да намали, той подкара още по-бързо. Ари се опита да го накаже с цигарен дим, но Габриел отвори прозорците и колата се изпълни с леден въздух. Шамрон даде знак, че се предава, като хвърли цигарата си в тъмнината.

— Разбра ли за Париж? — попита той.

— Гледам телевизия и чета вестници — отвърна Габриел.

— Хората, които са го извършили, са по-добри от всички, които сме виждали напоследък — замислено рече Шамрон. — Добри като „Черният септември“. Това не са момчета, дето те замерят с камъни, или такива, които влизат в някой пазар с двадесет и пет килограма експлозив „Семтекс“, прикрепен към телата им. Тези са били професионалисти, Габриел.

Алон се съсредоточи върху шофирането си, а не върху тирадата на Шамрон. Пулсът му се бе ускорил и дланите му се потяха.

— Били са голям екип — продължи Стареца. — Десет, може би дванадесет човека. Разполагали са с пари, транспорт, фалшиви паспорти. Планирали са удара си до последния детайл. Цялата операция е приключила за тридесет секунди. Само за минута членовете на ударната група са напуснали моста. Абсолютно всички са успели да избягат под носа на французите.

— Това какво общо има с мен? — учуди се Габриел.

Ари затвори очи и изрецитира един стих от Светото писание:

— И враговете ще познаят, че Аз съм Господ, когато извърша над тях Моето отмъщение.

— Йезекил — вметна Габриел.

— Аз вярвам, че ако някой убие човек от моя народ, трябва, на свой ред, да го убия. А ти вярваш ли в това?

— Някога вярвах.

— Дори нещо повече — вярвам, че ако някое момче вземе камък, за да го хвърли по мен, трябва да го застрелям още преди той да е излетял от ръката му. — Пламъчето от запалката на Шамрон лумна в тъмнината, подчертавайки дълбоките бръчки по лицето му. — Може би съм просто една отживелица. Спомням си как се гушех в прегръдките на майка ми, когато арабите опожариха и ограбиха нашето селище. Те убиха баща ми по време на общата стачка през тридесет и седма. Разказвал ли съм ти някога за това?

Габриел бе вперил очи в лъкатушещия корнуолски път и не отвърна нищо.

— Те убиха и твоя баща. В Синай — продължи Шамрон. — А майка ти колко време живя след смъртта на баща ти?

„Всъщност беше малко повече от година“ — помисли си Габриел, спомняйки си деня, в който положиха нейното изсушено от рака тяло в земята на склона, гледащ към Йерусалимската долина.

— Какво имаш предвид?

— Имам предвид, че отмъщението е нещо добро. Здравословно е. Пречистващо.

— Отмъщението води единствено до повече убийства и ново отмъщение — рече Габриел. — Зад всеки убит от нас терорист има още едно момче, чакащо да пристъпи напред и да вземе камък или пистолет. Те са като зъбите на акула: счупиш един и на негово място израства друг.

— Значи не трябва да правим нищо? Това ли искаш да кажеш! — възмути се Шамрон. — Да стоим настрана и да кършим ръце, докато тези копелета убиват наши хора?

— Знаеш, че не мисля така.

Шамрон потъна в мълчание, докато мерцедесът профуча през тъмното село.

— Идеята не е моя — продължи Стареца. — На министър-председателя е. Той иска да живее в разбирателство с палестинците, но не може да сключи мир, ако екстремистите го дебнат, докато подписва.

— Откога си станал такъв миролюбец, Ари? — подозрително го изгледа Габриел.

— Личното ми мнение е без значение. Аз съм само един таен служител, който изпълнява заповеди.

— Глупости!

— Добре, щом искаш да чуеш моето мнение: мисля, че след сключването на мира няма да бъдем в по-голяма безопасност, отколкото преди това. Смятам, че огънят в палестинските сърца няма да угасне, докато евреите не бъдат изтикани в морето. И ще ти кажа още нещо, Габриел. Предпочитам да водя битка със заклет враг, отколкото с враг, който по целесъобразност се прави на приятел.

Шамрон потърка носа си на мястото, където го бяха притиснали роговите рамки на елегантните му очила. Беше остарял. Габриел го съзря в ъгълчетата на очите му, когато си свали очилата. Дори великият Шамрон не бе имунизиран срещу опустошенията на времето.

— Знаеш ли какво стана в Аман? — попита Ари.

— Четох за това във вестниците. Знам също и какво се случи в Швейцария.

— А, Швейцария! — каза тихо Шамрон, сякаш случаят там беше нещастен романс, който предпочита да забрави. — Проста операция, нали? Да поставиш бръмбари в апартамента на високопоставен ислямистки екстремист. Нищо особено. Някога можехме да го направим със затворени очи. Да инсталираме устройството и да излезем, преди някой да си даде сметка, че сме били там. Но тези идиоти забравиха, че швейцарците са най-бдителните хора на света. Една стара дама се обажда по телефона и целият екип попада в ръцете на полицията.

— Просто малшанс — рече реставраторът.

— А аз се качвам на следващия самолет за Цюрих, за да моля швейцарските ни събратя да не го правят публично достояние.

— Щеше да ми достави удоволствие да видя това.

Шамрон дрезгаво се изсмя. Габриел изведнъж осъзна, че по някакъв странен начин Стареца му бе липсвал. От колко време не бяха се виждали? От осем години? Не, почти от девет. Шамрон бе дошъл във Виена след бомбения атентат, за да помогне да се оправи бъркотията и да се увери, че истинската причина за присъствието на Габриел в града е останала в тайна. След това реставраторът го беше видял още веднъж, когато се върна в Тел Авив и му каза, че иска да напусне.

— Не съм сигурен къде се объркаха нещата — прекъсна мислите му Ари. — Сега, когато мирът е съвсем близо, всички смятат, че вече няма заплаха за нашето оцеляване. Не разбират, че мирът ще направи фанатиците още по-отчаяни и безразсъдни. И ще трябва да продължим да шпионираме нашите нови арабски приятели толкова усилено, колкото и когато се бяха посветили на нашето изтребление.

— Е, шпионската работа никога не свършва — вметна Габриел.

— Обаче днес всички умни момчета отбиват задължителната си военна служба в Израелската отбранителна армия и после бързат да избягат. Те искат да печелят пари и да говорят по мобилните си телефони от кафенетата по улица „Бен Йехуда“. Някога използвахме само най-добрите — като теб. А сега вземаме онези, които са твърде глупави или мързеливи, за да успеят в цивилния свят.

— Смени тактиката си на вербуване — предложи Габриел.

— Направих го — обясни Шамрон, — но сега ми е нужен някой, който може да проведе операция в европейска държава без разрешението на правителството й и без да свърши на първа страница на вестник „Сънди Таймс“. Имам нужда от теб, Габриел. Нужен ми е принцът. Трябваш ми да сториш за Службата онова, което правиш за тази картина на Вечелио. Службата ни бе съсипана. Искам да ми помогнеш да я възстановя.

— Мога да оправя щетите от петстотингодишно замърсяване, обаче десетгодишната некомпетентност на една институция е съвсем друго нещо. Намери някой друг да открие твоите терористи и да възстанови твоята Служба. Вече съм поел ангажимент.

Шамрон свали очилата си, дъхна по стъклата им и ги избърса с шала си.

— Впрочем бил е Тарик — каза уж нехайно, докато проверяваше на слабата светлина от контролното табло дали стъклата са добре избърсани. — Споменах ли ти това? Тарик е убил посланика ни и съпругата му в Париж. Той обагри водите на Сена с кръвта на моя народ. Твоят стар приятел Тарик.

Габриел натисна така рязко спирачките, че очилата на Шамрон изхвърчаха от ръцете му и се удариха в предното стъкло.

Габриел мина с колата през град Лизард, после се понесе с пълна скорост към морето през пустата равнина, обрасла с брулена от вятъра трева. Спря на паркинга до фара и угаси двигателя. Автомобилът се поклащаше под напора на вятъра. Реставраторът поведе Шамрон по тъмна пътека надолу, към острите скали. Грохотът на вълните изпълваше въздуха. Някаква морска птица изкряска над тях. Когато прозвуча сирената за мъгла на фара, Ари се обърна рязко и изпъна снага, сякаш се приготвяше за безшумно убийство.

Прозорците на малкото кафене в края на скалите още светеха. Персоналът се готвеше да затваря, но Габриел успя да ги убеди да приготвят два омлета и да сервират кана чай. Шамрон, играещ ролята на хер Хелер, използва мокра книжна кърпичка, за да избърше праха, полепнал по скъпите му мокасини, докато бе вървял по пътеката. Девойката, която им сервира, носеше толкова много обеци и гривни, че когато се движеше, звънтеше като камбана. И двамата забелязаха, че в нея има нещо от Леа.

— Защо смяташ, че е бил Тарик? — попита реставраторът.

— Чу ли за американската девойка? Онази, която е използвал за прикритие и после хладнокръвно е убил? Тарик винаги е обичал жените — поклати глава Стареца. — Много жалко, че всички свършват по един и същи начин.

— Само с това ли разполагаш? Едно мъртво момиче?

Шамрон му разказа за видеокасетата и за сервитьора, провел тайнствен телефонен разговор минута преди посланикът и жена му да се качат в колата.

— Името му е Мохамед Азис. Във фирмата за кетъринг се е представил за алжирец. Но нито е сервитьор, нито е алжирец. От десет години е член на организацията на Тарик. Играл е подкрепяща роля в няколко негови операции.

Ари замълча, когато момичето с гривните дойде до масата им и доля гореща вода в каната им за чай.

Когато то се отдалечи, попита Габриел дали си има приятелка.

Стигнеше ли се до задаването на лични въпроси, Шамрон нямаше задръжки. Нито едно кътче от живота на човека — бил той приятел или враг — не беше защитено от него.

Габриел поклати глава и се зае с чая си, като сипа първо млякото — по английски маниер. Ари изсипа три пакетчета захар в своята чаша, разбърка я енергично и продължи разпита си:

— Никакви любовни авантюри? Свободни жени, които примамваш на кораба си за приятна екскурзия по море?

— Никакви жени няма на кораба. Само Пийл.

— А, да, Пийл. Твоят малък агент. А мога ли да попитам защо липсват жени?

— Не, не можеш — тросна се Габриел.

Шамрон се намръщи. Беше свикнал да има безпрепятствен достъп до личния му живот.

— А какво ще кажеш за тази девойка? — Ари кимна по посока на сервитьорката. — Тя не може да откъсне очи от теб. Не те ли интересува по някакъв начин?

— Тя е дете — отвърна реставраторът.

— Ти си дете! — ядоса се Стареца.

— Наближавам петдесетте.

— Изглеждаш на четиридесет.

— Това е, защото вече не работя за теб.

Шамрон избърса устните си и безцеремонно изтърси:

— Може би не искаш да се обвързваш с друга жена, защото се страхуваш, че Тарик ще убие и нея.

Габриел едва не подскочи, сякаш бе чул пистолетен изстрел.

— Ако ми помогнеш да унищожа Тарик, ще успееш да си простиш за станалото във Виена — продължи да настъпва Шамрон. — Знам, че обвиняваш себе си. Ако не беше Тунис, Леа и Дани никога нямаше да отидат във Виена.

— Млъкни! — изсъска през зъби Габриел.

— Може би ако ми помогнеш да унищожа Тарик, най-сетне ще се отърсиш от Леа и ще продължиш живота си.

Реставраторът се изправи, хвърли на масата една смачкана банкнота от десет лири и излезе. Шамрон се усмихна извинително на сервитьорката и тихо го последва.

В основата на стръмните скали, върху покрития със сив пясък малък плаж в Полпиър Коув, се издигаха останките на спасителен пост. През разкъсаните облаци надничаше светлият лик на луната, която хвърляше отблясъци по морската повърхност.

Мушнал ръце в джобовете на якето си, Габриел мислеше за Виена. Спомни си следобеда преди взрива, когато се любиха с Леа. Тогава бе последния път, когато се бе любил. Леа бе настояла щорите на прозорците в спалнята да останат вдигнати, независимо че гледаха към вътрешния двор на жилищната кооперация и Габриел бе убеден, че съседите ги наблюдават. А тя се надяваше да е точно така. Смяташе за някаква перверзна справедливост идеята, че евреи се отдават на удоволствието в град, където са били подложени на толкова жестоки гонения. Макар че и двамата бяха законспирирани — представяха се за италиански реставратор на картини и неговата швейцарска приятелка. Габриел си спомни влажната топлина на тялото й, соления вкус на кожата й. След това бяха заспали. Когато се събуди, той я видя да седи в края на леглото и да го гледа. „Искам това да е последната ти задача — заяви Леа. — Вече не издържам. Настоявам да напуснеш Службата и да се занимаваш с нещо нормално. Може да останем в Европа и ти да работиш като реставратор. Обещай ми, Габриел!“

Габриел вдигна очи, когато Шамрон се присъедини към него на плажа.

— Защо се върна в Службата? Защо не остана в Тиверия да си живееш живота? Защо дотича, щом те извикаха? — заразпитва ядосано мъжът.

— Имах твърде много недовършена работа — отвърна Шамрон. — Не познавам някой, който да е напуснал разузнаването с уредени дела. Всички ние оставяме след себе си някакви нишки. Стари операции, стари врагове. Те ни теглят като спомени за бивши любовници. Освен това не можех повече да гледам как елзасецът и Лев разрушават моята служба.

— Защо задържа Лев?

— Бях принуден да го направя. Той показа ясно на министър-председателя, че няма да си тръгне тихо, ако се опитам да го изхвърля. А последното нещо, което премиерът искаше, бе парализиран отдел „Операции“. Обзе го малодушие и направи Лев недосегаем.

— Той е змия — рече Габриел.

— Премиерът ли? — трепна Шамрон.

— Не, Лев.

— Змия, с която човек трябва да се отнася внимателно. Когато елзасецът подаде оставка, Лев помисли, че той е следващият в йерархията на наследниците. Вече не е млад. Усеща, че ключовете към тронната зала се изплъзват между пръстите му. Ако аз дойда и си отида набързо, той може още да има шанс. Ако изкарам целия си мандат, ако се помотая и се забавя да умра, тогава министър-председателят може да избере някой по-млад за мой наследник. Не е нужно да ти казвам, че не броя Лев сред своите поддръжници на булевард „Цар Саул“.

— Той никога не ме е обичал.

— Защото ти завижда. Завижда на професионалните ти умения. На таланта ти. На факта, че печелиш три пъти повече с работата си под прикритие, отколкото е неговата заплата в Службата. Боже, той ти завиждаше дори за Леа! Ти си всичко онова, което Лев би искал да бъде — и затова те мрази.

— Той искаше да участва в екипа срещу „Черният септември“.

— Лев е блестящ, но никога не е бил добър за работа на бойната линия. Той е щабен плъх.

— Знае ли, че си тук? — попита Габриел.

— Нищо не знае — отвърна студено Шамрон. — А ако решиш да се завърнеш, и за това няма да знае. Ще работя лично с теб, както в добрите стари времена.

— Убийството на Тарик няма да върне Дани. Нито Леа. Не си ли научил нищо? — заговори ядосано реставраторът. — Докато бяхме заети да избиваме членовете на „Черният септември“, не забелязахме, че египтяните и сирийците се приготвят да ни изтласкат в морето. И замалко да успеят. Ние застреляхме тринадесет човека от „Черният септември“, но това не върна нито едно от момчетата, които те убиха в Мюнхен.

Шамрон го изгледа мълчаливо. И като че ли едва доловимо се усмихна:

— Да, но се почувствахме добре.

Габриел притвори очи: пред него изплува жилищният блок на римския площад „Анабалиано“, тъмното стълбище, болезнено слабият палестински преводач Ваел Абдел Цвайтер — оперативен шеф на „Черният септември“ в Италия. Спомни си звуците от пиано, на което се упражняваше някой съсед — доста монотонна мелодия, която не можа да познае. А сетне — гадния глух звук от куршумите, разкъсващи плът и чупещи кости. Един от тях пропусна тялото на Цвайтер и раздроби бутилката смокиново вино, която той бе купил малко по-рано. По някаква причина Габриел винаги си спомняше виното — червеникавокафяво, стичащо се по каменния под, смесвайки се с кръвта на умиращия мъж.

Отвори очи и Рим изчезна от спомените му.

— За кратко наистина се чувстваш добре — каза той. — Обаче после започваш да си мислиш, че си зъл колкото тези, които убиваш.

— Войната винаги взема своя дан от войниците — рече Шамрон.

— Когато стреляш в човека, гледайки очите му, всичко ти изглежда повече като убийство, отколкото като война.

— Това не е убийство — каза Стареца. — И никога не е било.

Габриел го погледна замислено:

— Защо смяташ, че мога да открия Тарик?

— Защото намерих човек, който работи за него. И вярвам, че ще ни отведе до Тарик.

— Къде е той?

— Тук, в Англия. В Лондон. А това е проблем за мен. Според договореностите ни с британското разузнаване сме длъжни да ги информираме, когато действаме на тяхна територия. Не ми се иска да спазя това споразумение, защото те ще уведомят приятелите си в Лангли15, а те пък ще ни притиснат да преустановим операцията заради мирния процес.

— Наистина имаш проблем — съгласи се Габриел.

— Ето защо си ми нужен. Трябва ми някой, който може да проведе операцията в Англия, без да събуди подозрение сред местните хора. Някой, който може да проведе едно просто следене, без да го прецака.

— Аз ще следя твоя човек и той ще ме отведе при Тарик, така ли?

— Изглежда просто, нали?

— Никога не е толкова просто, Ари — мрачно отрони Габриел. — Особено когато си замесен ти.

Реставраторът влезе в къщата и хвърли якето си върху походното легло във всекидневната. Веднага почувства как картината на Вечелио го привлича към себе си. Винаги беше така. Той никога не излизаше от къщата, без първо да прекара още няколко мига пред творбата, върху която работеше. А когато се прибереше, отиваше направо в студиото си, за да я погледа. Тя беше първото нещо, което виждаше следобед, щом се събудеше, и последното, което съзерцаваше сутрин, преди да си легне. Беше нещо като мания, но Габриел вярваше, че само един маниак може да бъде добър реставратор. Или добър убиец, що се отнася до акциите.

Качи се по стълбите до студиото си, включи флуоресцентната лампа и се загледа в картината. Боже, колко време се занимаваше с нея! Вече станаха шест или седем месеца. Вечелио вероятно я бе нарисувал за няколко седмици. На Габриел щеше да му отнеме десет пъти повече време да я реставрира.

Замисли се за всичко, което беше направил досега. Две седмици бе изучавал самия Вечелио: живот, влияния, техники. Един месец бе анализирал „Поклонението на пастирите“ с различни високотехнологични уреди: микроскоп — за да разгледа повърхността, рентгенова фотография — за да проникне под повърхностния слой, ултравиолетова светлина — за да се видят предишните ретуши.

След оценката четири месеца бе свалял наслоената мръсотия и пожълтелия лак. Не беше като да почистваш масичка за кафе, а изморителна, отнемаща време работа. Първо трябваше да направи най-подходящия разтворител, който да разтвори лака, но да остави боята непокътната. Потапяше в него саморъчно направен памучен тампон, после търкаше с кръгообразни движения повърхността на картината, докато тампонът се нацапваше целият от мръсния лак. След това правеше нов и всичко започваше отначало. Потапяш, бършеш, изхвърляш… Като да чистиш палубата на боен кораб с четка за зъби. В успешен ден можеше да свали мръсния лак от няколко квадратни сантиметра.

Сега беше навлязъл в крайната фаза на работата: ретуширане на повредените или разрушени през вековете участъци от олтарната картина. Беше хипнотизираща, педантична работа. Прекарваше много часове всяка нощ с лице, почти долепено върху картината, взирайки се през увеличителните стъкла на работните си очила. Целта му беше да направи ретуша незабележим с просто око. Мазките на четката, цветовете, текстурата — всичко трябваше да съответства на оригинала. Ако околната боя бе напукана, Габриел рисуваше фалшиви пукнатини и на ретуша. Ако художникът бе създал уникален нюанс на лазурно синьото, реставраторът трябваше да прекара няколко часа в смесване на пигменти върху палитрата си, опитвайки се да го повтори. Задачата му беше да се намесва, без това да се забелязва. Да остави творбата такава, каквато я бе намерил, но с възвърнат първоначален блясък.

Нуждаеше се от сън, но му трябваше и повече време за картината на Вечелио. Шамрон бе събудил емоциите му и бе изострил сетивата му. Знаеше, че това е добре за работата.

Включи стереоуредбата, после си сложи увеличителните очила и взе палитрата, когато го заляха първите акорди на „Бохеми“. Сипа на палитрата малко водно емулсионно лепило, добави сух пигмент и разреди сместа с разтворител. Един участък на бузата на Богородица се беше олющил. Габриел се мъчеше да го реставрира повече от седмица. Той намести очилата, топна четката си в боята и леко докосна с върха й повърхността на картината. Внимателно имитираше мазките от четката на Вечелио. Скоро бе напълно погълнат от работата си и от музиката на Пучини.

След два часа бе ретуширал един микроскопичен участък. Вдигна очилата на челото си и разтърка очи. Приготви още боя на палитрата си и започна отново.

След още час работа гласът на Шамрон нахлу в мислите му: „Тарик е убил посланика ни и съпругата му в Париж“.

Ако не беше Стареца, Габриел никога нямаше да стане реставратор на картини. Ари бе искал някакво безупречно прикритие, нещо, което щеше да позволи на Габриел да живее и да пътува законно в Европа. А той беше талантлив художник — беше следвал изобразително изкуство в престижната художествена академия в Йерусалим и бе учил една година в Париж. Шамрон го изпрати във Венеция да учи реставрация. Когато свърши чиракуването си, Ари накара Джулиан Ишърууд да му намери работа. Ако Шамрон имаше нужда Габриел да бъде изпратен в Женева, Ишърууд използваше връзките си да му намери картина за реставриране. Повечето пъти Алон работеше за частни колекции, но също и за малки музеи и за други търговци. Той се оказа толкова талантлив, че скоро стана един от най-търсените реставратори на картини в света.

В два часа след полунощ лицето на Богородица се замъгли пред погледа на Габриел. Вратът му се схвана. Той вдигна очила на челото си и остърга боята от палитрата. После слезе долу, просна се на леглото, както си бе облечен, и се опита да заспи. Но Шамрон пак се върна в мислите му.

„Тарик обагри водите на Сена с кръвта на моя народ“.

Габриел отвори очи. Всичко започна бавно да се връща — парче по парче, пласт след пласт, сякаш бе изобразено в някаква противна фреска на тавана на къщата: денят, в който Шамрон го вербува, подготовката му в Академията, операцията срещу „Черният септември“, Тунис, Виена… Сякаш чуваше думите от налудничавия еврейски жаргон на Службата: кидон16, катса, саян, бодел17, бат левейха18.

„Всички ние оставяме след себе си нишки. Стари операции, стари врагове. Те ни теглят като спомени за бивши любовници“.

„Дяволите да те вземат, Ари! — помисли си Габриел. — Намери си някого друг!“

На зазоряване той се надигна от леглото и застана пред прозореца. Небето бе прихлупено и мрачно, дъждът шибаше стъклата под напора на вятъра. От другата страна на кея, над бурните води отвъд платнохода, просторът се огласяше от шумните крясъци на чайките. Габриел отиде в кухнята и си направи кафе.

Шамрон му беше оставил една обикновена кафява папка без етикет. На задната й корица имаше петно от кафе, приличащо на мастилените петна от теста на Херман Роршак. Габриел я отвори бавно, сякаш се страхуваше, че може да експлодира. Огледа я внимателно — картотеката на отдел „Проучвания“. Вътре беше прикрепен списък с имената на всички офицери, които бяха чели документите в папката. Всички те бяха кодови имена и нищо не му говореха, освен последното: Ром — кодовото име на шефа на Службата. Габриел отгърна първата страница, за да види името на субекта, после прегледа снимките, направени при наблюдение.

Прочете документите набързо, сетне си сипа още кафе и ги разлисти отново, този път по-бавно. Имаше странното усещане, че минава през стаите на своето детство — всичко му беше познато, но леко изменено, малко по-различно, отколкото си го спомняше. Както винаги, беше поразен от сходствата между дейността на реставратора и на убиеца. Методологията беше абсолютно същата: да изучиш обекта, да станеш като него, да си свършиш работата и да се измъкнеш, без да оставиш следа. Сякаш четеше студия за Франческо Вечелио, а не папка на Службата, съдържаща документи за терориста Юсеф ал Тауфики. Габриел си спомни думите на Шамрон: „Може би ако ми помогнеш да унищожа Тарик, най-сетне ще се отърсиш от Леа и ще продължиш живота си“.

Когато приключи с втория прочит на документите в папката, той отвори шкафчето под мивката и извади оттам кутия от неръждаема стомана. В нея имаше пистолет: двадесет и два милиметрова полуавтоматична берета, снабдена със специална удължена цев. Предпочитаното оръжие за екзекуции на Службата — тихо, бързо, сигурно. Габриел натисна лостчето на предпазителя и опипа с палец осемте патрона в пълнителя. Те съдържаха по-малко барут, което правеше изстрелите на беретата изключително безшумни. Когато Габриел уби агента на „Черният септември“, действащ в Рим, никой от съседите не беше чул смъртоносните изстрели. Той вкара пълнителя, дръпна затвора и първият патрон влезе в цевта. Беше регулирал добре пружината, за да компенсира по-слабия барутен заряд в патроните. Вдигна оръжието и погледна през мерника. Пред очите му изплува образ: матова кожа с маслинен оттенък, меки кафяви очи, къса черна коса… И отново дочу думите на Стареца:

„Твоят стар приятел Тарик обагри водите на Сена с кръвта на моя народ“.

Габриел свали пистолета, затвори папката и притисна с длани очите си. След трагедията във Виена си беше обещал да напусне Службата. Да не търси повече възмездие, да не пътешества в земята на спомените, да спре всякакви контакти с Главната квартира. Щеше да реставрира картините си, да насочи мислите си към морето и да се опита да забрави за случилото се във Виена. Беше виждал твърде много стари служители, които се отзоваваха, когато от Службата имаха нужда да се свърши някоя мръсна работа, дето никой не я искаше. Познаваше твърде много мъже, които никога не можаха напълно да загърбят тайния свят.

Но ако беше вярно, че момчето наистина може да го отведе до Тарик?

„Ако ми помогнеш да унищожа Тарик, може би ще успееш да си простиш за станалото във Виена“.

Габриел се качи по стълбите и застана пред картината на Вечелио, проверявайки снощната си работа. Одобри я. Поне нещо хубаво бе произлязло от посещението на Шамрон. Изпита пристъп на съжаление. Ако отидеше да работи за Ари, трябваше да изостави Вечелио. Когато се върнеше, щеше да бъде чужд за картината. Щеше да се наложи да започва отначало. „Ами Рембранд?“ Щеше да върне картината на „Кристис“ с най-дълбоко съжаление. Но не и тази на Вечелио. Беше й посветил твърде много време, беше вложил твърде много от себе си в нея, за да остави някой друг да я докосне. Тя беше неговата картина. Джулиан просто трябваше да изчака.

Той се спусна по стълбите, изключи газовото отопление, прибра беретата си и мушна папката на Шамрон в чекмеджето. Когато излезе навън, леденият вятър го прониза. Дъждовните струи заудряха лицето му като сачми. Изпита чувството, че насила са го измъкнали от топлото убежище. Фаловете19 плющяха по мачтата на кеча. Чайките летяха над реката и я огласяха с тревожните си крясъци. Някои от тях със силни махове на крилата се издигаха към сивото облачно небе. Габриел нахлупи качулката си и пое в ледения дъжд.

Пред селския магазин имаше уличен телефон. Габриел набра номера на хотел „Савой“ и помоли да го свържат със стаята на Рудолф Хелер. Винаги си представяше Шамрон зад телефона: набразденото му от бръчки лице, жилестите му ръце, печалното изражение, протритата му от носене шуба…

Ари отговори и двамата мъже си размениха няколко закачки на немски, след това преминаха на английски. Габриел знаеше, че телефонните линии винаги могат да се подслушват, така че когато заговори на Шамрон за операцията, използва кодиран език:

— Проект като този ще изисква големи финансови средства. Ще ми бъдат необходими пари за персонал, транспорт, офис, наемане на апартамент, дребни суми за неочаквани разходи.

— Уверявам ви, че парите не са проблем.

Габриел поиска да се осведоми как ще се запази всичко това в тайна от Лев.

— Ако не ме лъже паметта — започна той отдалеч, — банката, от която някога получавахте финансиране за такива авантюри, сега е под контрола на вашите конкуренти. Обърнете ли се за пари към нея, рискувате да разкриете пред тях нашите намерения.

— Всъщност аз разполагам с друг източник на капитали, което ще ми позволи да събера нужните средства без знанието на конкуренцията — отвърна Шамрон.

— Ако приема предложението ви, ще поискам пълната власт да проведа нещата, както намеря за добре — постави условията си Габриел. — Запазването на проекта в тайна от конкуренцията ще наложи използването на независими предприемачи и персонал на свободна практика. Тези хора струват пари. Ще изискам пълна свобода да харча парите и да използвам източници, които счета за необходимо.

— Имате я, макар че оперативният контрол на тази работа ще остане в мои ръце, в Женева.

— Приемам — съгласи се Габриел. — Тогава остава въпросът за личното ми възнаграждение.

— В позиция сте сам да си определите цената.

— Сто и петдесет хиляди лири. Ако работата продължи повече от шест месеца, ще ми бъдат платени допълнително още сто хиляди лири.

— Дадено! — рече Шамрон. — И така, договаряме ли се?

— Ще ви съобщя това до края на деня.

Обаче пръв научи новината не Шамрон, а Пийл.

Късно следобед момчето чу шум, идващ откъм кея. Вдигна глава от учебника си и погледна през прозореца. На дрезгавата светлина видя непознатия на палубата на платнохода. Беше облякъл жълтата си мушама и бе нахлузил черната си плетена шапка толкова ниско, че Пийл едва виждаше очите му. По всичко си личеше, че мъжът спира кеча от плаване. Сваляше платната и антените, заключваше люковете. По лицето му се четеше непреклонна решителност, която момчето не бе виждало досега. Помисли си да изтича долу, за да разбере дали не се е случило нещо лошо, но поведението на мъжа му подсказа, че не е в настроение за посетители.

След час непознатият изчезна в къщата си. Пийл се залови отново с домашните си, но след няколко минути чу бръмченето на потеглящия спортен автомобил на мъжа. Момчето се втурна към прозореца точно навреме, за да види как колата бавно се насочва към пътя. Дъждовните капки се открояваха ясно в светлината на фаровете. Момчето вдигна ръка — беше повече жест на отчаяние, отколкото махване за сбогом. За момент си помисли, че непознатият не го е видял, но фаровете присветнаха. После малкият автомобил се скри от погледа му.

Пийл изчака на прозореца, докато бръмченето на двигателя заглъхна. Една сълза се търкулна по бузата му, ала той я изтри яростно. „Непознатият никога не би плакал за мен — каза си. — Няма да тъжа за него“.

На долния етаж майка му и Дерек пак се караха. Пийл се просна на леглото и притисна възглавницата до ушите си.

9. Холборн, Лондон

Централата на международния издателски конгломерат „Лукинг Глас Комюникейшънс“ се помещаваше в модерна административна сграда, гледаща към Ню Скуеър. Той бе собственост на високия метър и седемдесет и тежащ сто и тридесет килограма мултимилионер тиранин Бенджамин Стоун. От своя разкошно обзаведен апартамент на най-горния етаж на централата Стоун управляваше империя от компании, простираща се от Близкия изток до САЩ. Притежаваше дузина вестници и списания, както и контролния пакет акции в престижното нюйоркско издателство „Хортън енд Маклосън“. Но бижуто в короната на Стоун беше таблоидът „Дейли Сентинел“ — третият по продажби вестник във Великобритания. Сред журналистите на Флийт Стрийт „Дейли Сентинел“ бе известен като „Дейли Стоун“, защото беше нещо обичайно вестникът да публикува по две статии на ден за бизнеса и филантропската дейност на собственика си.

Обаче конкурентите не знаеха, че евреинът с унгарски произход Стоун е най-ценният саян на Ари Шамрон. Когато се налагаше да внедри в кратък срок някой катса във вражеска държава, Шамрон можеше да се обърне за прикритие към Стоун и „Дейли Сентинел“. Веднъж един разсърден бивш катса се опита да разпространи книга с разкрития за Службата. Тогава Ари се обърна към Стоун и неговата издателска къща да я спрат. А щом искаше да пусне някой материал в западната преса, Шамрон трябваше само да вдигне телефона и да подшушне информацията на Бенджамин Стоун.

Ала най-ценният принос на мултимилионера към Службата бяха парите. Сред висшия ешелон на булевард „Цар Саул“ неговите благотворителни жестове му бяха спечелили прозвището Хадаса20. Пари, теглени от пенсионните фондове на компаниите на Стоун, от години бяха използвани за финансиране на тайни операции. Когато Шамрон се нуждаеше от средства, Стоун прехвърляше големи суми чрез фиктивни компании в някоя от оперативните сметки на Ари в Женева.

Тази вечер Стоун посрещна Шамрон в блестящото фоайе на централата на издателската компания.

— Мамка му! — изрева той с характерния си гръмлив глас. — Любимият ми Рудолф! Не знаех, че си в града. Защо не ми се обади, че ще идваш, щях да ти уредя разкошно посрещане! Например банкет с човешко жертвоприношение. — Бенджамин тупна с огромната си лапа Шамрон по рамото. — Невярно копеле! Имаш късмет, че съм тук. Великолепно! Сензационно! Ела. Седни, яж, пий!

Стоун придърпа Ари във всекидневната на огромния си апартамент на най-горния етаж на централата. Всичко беше с огромни размери, за да бъде удобно за телосложението му: дълбоки кресла и дивани с ръчно изработена кожена дамаска, дебел червен килим, широки меки табуретки, ниски масички, отрупани със свежи цветя и скъпи украшения, подарени му от други богати партньори. Бенджамин принуди Шамрон да се настани в един фотьойл, сякаш се канеше да го подложи на разпит. Той отиде до прозореца, натисна някакъв бутон и тежките завеси се дръпнаха. Един мияч на прозорци висеше отвън. Стоун почука с дебелите си пръсти по стъклото и с жест, подобен на каратистки саблен удар, му направи знак да се маха.

— Аз съм собственикът и господарят на всичко, което виждаш, хер Хелер! — съобщи Бенджамин, любувайки се на гледката. — Този мъж мие прозорците ми всеки ден. Не мога да понасям мръсни стъкла. Ако му наредя да скочи, той ще го направи и после ще ми благодари. Но няма да го стори от лоялност, уважение или любов, а от страх. Страхът е единственото чувство, което има значение.

Миячът приключи набързо и се заспуска надолу по въжето. Бенджамин прекоси тежко стаята и отвори хладилника зад бара. Извади две бутилки шампанско — никога не отваряше само една — и затръшна с коляно вратата, сякаш риташе противник в топките. Опита се да отвори едната бутилка, но дебелите му пръсти не бяха пригодени за фини действия като това да обели фолиото и да отвие телчетата. Най-накрая извърна глава и изкрещя:

— Анджелина!

Ужасена португалска слугиня с леко раздалечени очи влетя в стаята.

— Вземи ги! — нареди й Стоун, като й подаде бутилките, стискайки ги за гърлото, сякаш ги душеше. — Отвори ги и ги сложи в лед. Донеси купища храна. Хайвер, пушена сьомга, не забравяй и ягодите. Големите шибани ягоди, едри като зърната на тийнейджърка.

Бенджамин се отпусна в края на дивана и вдигна краката си на една табуретка. Свали вратовръзката си, смачка я и я захвърли през рамото си на пода. Носеше риза на райе, ръчно изтъкана от египетски памук, и кафяви тиранти. Златните му копчета за ръкавели биха големи почти колкото циферблата на масивния му златен часовник.

Анджелина се върна в стаята, остави поднос с храна и изчезна. Стоун наля шампанско в чаши с размера на бирени халби. Взе една голяма ягода, топна я във виното и я глътна цяла.

Шамрон внезапно се почувства като Алиса в Страната на чудесата. Всичко беше твърде голямо: чашите, парчетата пушена сьомга, гигантският телевизор, на който безгласно течаха финансови новини, самият Стоун и неговият груб глас.

— Може ли да изоставим преструвките, хер Хелер?

Шамрон кимна утвърдително. Тази вечер един техник от лондонската централа на Службата беше претърсил апартамента на Стоун и не бе открил подслушвателни устройства.

— Ех, Ари, приятелю! — въздъхна мултимилионерът и топна парче препечен хляб в купа с хайвер.

Шамрон гледаше как хайверът от белуга на стойност триста долара изчезна в гърлото на Бенджамин. В продължение на двадесет минути той разказва на Шамрон за бизнес операциите си, за благотворителната си дейност, за неотдавнашната си среща с Уелския принц, за активния си и разнообразен полов живот. Спря само за да извика на Анджелина да донесе друга бъчва с хайвер. Шамрон седеше с кръстосани крака и гледаше мехурчетата в чашата си с шампанско. От време на време измърморваше: „Колко интересно!“ или: „Това е прекрасно!“

— Как са децата ти? — попита Стоун, сменяйки внезапно темата на разговора.

Шамрон имаше син, който служеше в Израелската отбранителна армия в охраняваната зона в Южен Ливан, и дъщеря, която се бе преместила в Нова Зеландия. Чувстваше се като местна жителка и никога не отговаряше на позвъняванията му.

— Чудесно — отговори Шамрон. — А твоите? Как са момчетата?

— Миналата седмица се наложи да уволня Кристофър.

— Така чух и аз.

— Конкурентите ми се забавляваха за моя сметка, но си мисля, че постъпих смело. Сега всеки служител на „Лукинг Глас“, независимо колко ниско в йерархията се намира, знае, че съм гадно, но справедливо копеле.

— Малко сурово наказание за петминутно закъснение за съвещание.

— Важен е принципът, Ари. Принципът! Трябва да използваш някои от моите похвати в твоя отдел.

— А какво стана със сина ти?

— Отиде да работи за конкуренцията. Казах му да забрави за наследството си. Отговори ми, че отдавна го е забравил.

Шамрон поклати глава при мисълта за странния път, който поемаха децата.

— Е, какво те води в моя дом, Ари? Със сигурност не е храната. Дори не докосна хайвера. Нито шампанското. Недей само да седиш, говори.

— Имам нужда от пари — рече Шамрон.

— Знаеш, че съм твой смирен слуга. За какво са ти? Сподели с мен, Ари. Заслужил съм си го след всичко, което съм направил за теб.

— Отнася се за атентата в Париж — отговори Шамрон. — Опасявам се, че това е всичко, което мога да ти кажа.

— Хайде, приятелю, можеш и повече. Дай ми нещо, което да ме изненада.

— Трябват ми пари, за да заловя терористите, които го извършиха.

— Сега звучи по-правдоподобно. Колко са ти нужни този път?

— Половин милион.

— Какви да бъдат?

— В долари — отвърна делово старият шпионин.

— Авансово плащане или цялата сума?

— Всъщност май ще ми е нужна кредитна линия — в зависимост от това колко време ще трае издирването на тези момчета.

— Смятам, че мога да уредя и това — замисли се за миг Стоун. — Как искаш да ти бъдат предоставени?

— Има една малка корабна компания със седалище в Насао, която се нарича „Карлтън Лимитед“. Най-големият й кораб се ремонтира на сух док. За съжаление ремонтните работи ще продължат по-дълго и ще струват много повече, отколкото предвиждат собствениците от „Карлтън Лимитед“. Те се нуждаят бързо от пари в брой или корабът може да потъне и да повлече и тях.

— Разбирам…

Шамрон каза номера на сметка на Бахамските острови, който Стоун записа със златна писалка в един бележник.

— Ще има половин милион в сметката до сутринта — обеща богаташът.

Шамрон му благодари. След това мина на втория въпрос:

— Имам нужда да направиш още една инвестиция.

— На друга корабна компания ли?

— Всъщност е художествена галерия тук, в Лондон.

— Изкуство! — ужасено го погледна Стоун. — Не, благодаря, Ари.

— Искам ти го като услуга.

Мултимилионерът изпусна дълга въздишка. Шамрон усети миризмата на хайвер и шампанско в дъха му.

— Слушам те.

— Трябва да отпуснеш краткосрочен заем на галерия „Ишърууд Файн Артс“.

— Ишърууд! — шашна се Стоун.

Шамрон кимна.

— Джулиан Ишърууд? Направих моя дял от въпросните инвестиции, Ари, но да заема пари на Джулиан Ишърууд е равносилно да им драсна клечката. Не мога да го направя. Съжалявам, няма как да ти помогна.

— Моля те за лична услуга — повтори твърдо Шамрон.

— А аз ти казвам, че няма да го направя. Джули може да потъне или да плува самостоятелно. — Стоун отново внезапно смени темата: — Не знаех, че Джули е част от братството.

— Не казах, че е.

— Няма значение, защото е абсурдно да му дам от моите пари. Взех решение. Край на обсъждането!

— Това ме разочарова — тихо изрече Ари Шамрон.

— Не ме заплашвай! Как смееш след всичко, което съм направил за теб? Службата нямаше да има дори гърне, в което да се изпикае, ако не бях аз. Загубих сметка колко милиона съм ти дал.

— Беше много щедър, Бенджамин.

— Щедър! Боже! — размаха ръце Стоун. — Само аз те държах на повърхността. Но ако не си забелязал, тези дни нещата не вървят добре в „Лукинг Глас“. Разни кредитори се взират във всяка пукнатина. Банки си искат парите, преди да ми дадат други. „Лукинг Глас“ се пълни с вода, скъпи. И ако потъне, ти губиш неограничения си доставчик на пари.

— Наясно съм със сегашните ти трудности — каза Шамрон. — Обаче също така знам, че „Лукинг Глас“ ще излезе от тази криза, по-силна от всякога.

— Наистина ли знаеш това? — Стоун замалко да се усмихне. — Мамка му! И какво те кара да мислиш така?

— Пълното ми доверие в теб.

— Не ме баламосвай, Ари. Години наред давах доброволно пари, без да съм искал нищо в замяна. Но сега ми е нужна твоята помощ. Трябва да накараш приятелите си в Сити да отпуснат хватката върху парите си. И да убедиш моите израелски инвеститори, че ще е най-добре за всички заинтересовани да забравят значителна част от моите дългове.

— Ще видя какво мога да направя — отвърна неопределено Шамрон.

— Има още нещо — рече Стоун. — Аз печатам черната ти пропаганда винаги когато поискаш. Защо от време на време не ми предоставяш по една истинска история? Нещо горещо, което продава вестниците. Покажи на момчетата с парите, че „Лукинг Глас“ все още е сила, с която трябва да се съобразяват.

— Ще се опитам да ти осигуря нещо подобно.

— Сигурен съм, че ще осигуриш. — Стоун напъха още една шепа хайвер в устата си. — Заедно можем да преместим планини, Ари. Но ако „Лукинг Глас“ потъне, играта наистина ще загрубее ужасно.

На следващата сутрин Шамрон и Габриел се срещнаха в Хампстед Хийт. Те поеха по една пътека, от двете страни на която се издигаха мокри от дъжда букове. Ари изчака да ги отминат бягащите за здраве ранобудници, преди да заговори:

— Имаш парите — петстотин хиляди долара. В обичайната сметка в Женева.

— А ако ми потрябват повече?

— Тогава ще ти намеря. Но кладенецът не е бездънен. Ти винаги си бил точен с парите. Надявам се, че ще е така и сега, когато нямаш основание да се страхуваш от счетоводителите на булевард „Цар Саул“.

— Харча само толкова, от колкото се нуждая.

Шамрон смени темата: тъй като Лев контролираше лондонската централа, Габриел не можеше да използва нейния персонал. Имаше трима лондонски бодели, лоялни към Шамрон, на които можеше да се разчита да направят услуга на Габриел, без да уведомяват шефа на централата. Ари издиктува няколко телефонни номера, а Габриел ги запомни. Сякаш бяха пак в Академията, занимавайки се с тъпите упражнения за запаметяване и ориентиране в обстановката. Това включваше броене на стъпала между две площадки, запомняне от пръв поглед съдържанието на нечий гардероб или номерата на дузина паркирани коли.

Шамрон продължи с указанията си. За електронната комуникация Габриел не можеше да използва сигурния кабел на лондонската централа, защото всички трансмисии се проверяваха от шефа на централата. По същата причина нямаше как да използва и вализата21 на централата. При много спешни случаи можеше да изпрати по дипломатическата поща оперативен доклад, адресиран до Амос Аргов. Един приятел от Външно министерство щеше да го препрати на Шамрон на булевард „Цар Саул“. Обаче не трябваше да злоупотребява с тази привилегия. Освен това на Габриел се забраняваше ползването на лондонските сигурни квартири, защото бяха под управлението на централата. Ари бързо издиктува един телефонен номер в Осло, който бе свързан с дома му в Тиверия. Габриел обаче трябваше да говори по тази линия, сякаш не е обезопасена.

— Ако се наложи лична среща, мястото ще е Париж — заяви Шамрон. — Ще използваме явките от операция „Черният септември“ — от уважение към миналото. Същата последователност, същите скрити резерви, същия език на тялото. Помниш ли парижките явки?

— Двамата винаги ще помним Париж.

Шамрон попита има ли още някакви въпроси, но Габриел поклати глава.

— Нещо друго, което мога да направя за теб? — заинтересува се Стареца.

— Можеш да напуснеш Обединеното кралство колкото може по-бързо — отвърна Габриел.

После се обърна и бързо се отдалечи.

10. Сейнт Джеймс, Лондон

— Слушай, Джули — каза Оливър Димбълби, като наведе рунтавата си глава над масата и понижи глас: — Знам, че имаш неприятности. Цялата улица го знае. Тук няма тайни.

Оливър Димбълби беше розовобузест мъж, ходеше с розова риза и винаги изглеждаше доволен от себе си. Пясъчнорусата му коса бе къдрава, с тънки стърчащи кичурчета над ушите му. Ишърууд и Димбълби бяха толкова близки, колкото можеха да бъдат двама конкуренти в лондонската търговия с картини, което означаваше, че Джулиан го презираше, но поносимо.

— Загубил си своя покровител — продължи Димбълби. — Не можеш да продадеш нито една картина. Дори поредната ти секретарка този месец те напусна две седмици по-рано от обичайното. По дяволите, как й беше името?

— Хедър — мрачно отвърна Ишърууд.

— А, да, Хедър. Срамота е да загубиш девойка като нея, щеше да ми е приятно да я опозная по-добре. Тя дойде при мен, преди да отиде при Джайлс Питауей. Прелестно момиче е, но й казах, че не ловувам в гората на приятел. Отпратих я. За съжаление тя пое по Ню Бонд Стрийт и се озова право в ръцете на дявола.

— Какво целиш, като ми натякваш, че имам проблеми? — запита подозрително Ишърууд.

— Питауей е, нали? Иска да ни унищожи всичките! — В говора на Оливър се долавяше източноанглийски акцент, а гласът ме бе надебелял от двете бутилки бургундско вино, което изпиха по време на обяда си в „Уилтън“. — Позволи ми да ти разкрия една малка тайна, стари приятелю. Всички сме на един хал. Нямаме купувачи и хубави картини за продаване. Всичко е модерно изкуство и импресионизъм, а никой не може да си позволи да търгува с Ван Гог и Моне, освен едрите риби. Онзи ден в галерията ме посети една поп звезда. Искаше нещо за спалнята си, което да върви с пухената му завивка и килима от Санта Фе. Изпратих го в Селфриджес22. Тъпото копеле не долови хумора в това. Баща ми ме беше предупредил да стоя настрана от този бизнес. Понякога ми се иска да бях послушал стария мръсник. Джайлс Питауей засмука всичко на пазара. И то с целия този боклук. Боже! Но е боклук, нали, Джули?

— Повече от боклук — съгласи се Ишърууд и наля още вино.

— Миналата седмица минах край една от галериите му. Погледнах витрината. Там имаше една много лъскава, много бляскава тъпотия от онзи френски художник флорист от Колмар. О, мамка му, как му беше името, Джули?

— Да не би да имаш предвид Жан Жорж Ирн?

— А, да, точно така! Букет от рози, хиацинти, латинки, грамофончета и други цветя. На това му викам кутия шоколадови бонбони. Разбираш ли какво имам предвид, Джули?

Ишърууд бавно кимна и сръбна от виното си. Димбълби си пое дъх и продължи:

— Същата вечер вечерях с Роди в „Мирабел“. Знаеш какви могат да бъдат вечерите с него. Няма нужда да ти казвам, че когато двамата излязохме от ресторанта в полунощ, наистина летяхме много високо. Не изпитвахме абсолютно никаква болка. Помотахме се известно време по улиците. Нали знаеш, че той се развежда. На жена му най-накрая й писна от неговите антики. Както и да е, скоро се озовахме пред същата галерия, притежавана от достопочтения Джайлс Питауей, пред същата тъпа картина на Жан Жорж Ирн — букет от рози, хиацинти, латинки, грамофончета и други цветя.

— Не съм сигурен, че искам да чуя останалото — изпъшка Ишърууд.

— О, обаче трябва! — Оливър Димбълби се наведе напред и навлажни тънките си устни. — Роди полудя. Произнесе една от своите речи. Говореше толкова високо, че вероятно са го чули чак в „Сейнт Джонс Уд“. Каза, че Питауей е дявол, господството му било знак, че апокалипсисът наближава. Прекрасна реч наистина. Аз просто стоях на тротоара, аплодирах го и от време на време подхвърлях: „Правилно!“

Димбълби се примъкна още по-близо и зашепна:

— Когато приключи речта си, Роди започна да удря витрината с куфарчето си. Знаеш онова грозно метално нещо, което той упорито продължава да носи. След няколко удара стъклото се счупи и алармата се включи.

— Оливър! — не издържа Ишърууд. — Кажи ми, че това е просто една от твоите измишльотини! Мили боже!

— Истина е, Джули, голата истина. Не ти разказвам врели-некипели. Сграбчих Роди за яката и двамата хукнахме да бягаме. Роди бе толкова пиян, че после не си спомни нищо.

Ишърууд усети, че от виното главата му натежава.

— Какво целиш с тази окаяна история, Оливър?

— Искам да кажа, че не си сам. Всички страдаме. Джайлс Питауей ни е хванал за топките и ги стиска по-здраво от всякога. Моите вече посиняха!

— Напротив, ти оцеляваш, Оливър. Дори ставаш по-дебел. Скоро ще имаш нужда от по-голяма галерия.

— О, благодаря, справям се, обаче мога да го правя и по-добре. И ти можеш, Джули. Не че те критикувам, но би могъл да търгуваш с повече картини, отколкото сега.

— Нещата коренно ще се променят. Трябва само да устискам няколко седмици и после ще бъда добре. Това, от което се нуждая, е ново момиче — рече Ишърууд.

— Мога да ти намеря — веднага обеща Димбълби.

— Но не такова… Нужно ми е момиче, което да стои на телефона, да знае нещо за изкуството.

— Девойката, за която си мисля, е много добра на телефона и е истинско произведение на изкуството. Да не би да се уповаваш на картината, която купи в „Кристис“ миналото лято?

— Оливър, откъде ти хрумват подобни неща?

— Както казах, тук няма тайни.

— Оливър, ако целиш нещо с този разговор, моля те, изплюй камъчето по-бързо! — не издържа Ишърууд.

— Искам да кажа, че ние трябва да се обединим, да се съюзим, ако ни се ще да оцелеем. Никога няма да победим гадния Джайлс Питауей, но ако сключим договор за взаимна защита, можем да живеем в мир един до друг.

— Само си плещиш, Оливър. За бога, опитай се поне веднъж да говориш направо. Не съм една от твоите любовници.

— Добре. Мисля си за партньорство.

— Партньорство ли? Какъв вид?

— Честно ли да говоря?

— Да, разбира се.

— Партньорство, при което да откупя целия ти бизнес.

Ишърууд го изгледа невярващо, ала Димбълби продължи да настъпва:

— Имаш чудесна галерия. Имаш прекрасни картини в хранилището си…

— Престани, Оливър! — изкрещя шокиран, Джулиан.

Но мъжът с розовите бузи и розовата риза продължи невъзмутимо:

— Дори си успял да спечелиш известна репутация. Бих искал да разгледам имуществото ти и да ти предложа добра цена. Достатъчно пари, за да можеш да си платиш дълговете. После бих искал да разпродам всичките ти залежали картини, да получа нещичко за тях и да започна наново. Може да работиш за мен. Ще ти давам щедра заплата плюс комисиона. Давам ти шанс да се измъкнеш сух, Джули.

— Да работя за теб ли? — зяпна Ишърууд. — Да не си се побъркал напълно? Как смееш?

— Не се наежвай, не се засягай — успокои го Оливър. — Това е просто бизнес, нищо лично. Ти затъваш, Джулиан. Подавам ти спасителна сламка. Не бъди глупак, хвани се за нея.

Ишърууд скочи на крака и зарови в джобовете си за пари.

— Моля те, Джулиан, аз черпя. Не се дръж така.

— Разкарай се! — Ишърууд хвърли две банкноти от по двадесет лири в розовото лице на Димбълби. — Как смееш да ми наговориш тези глупости!

Той излетя от ресторанта и нервно закрачи към галерията си. Значи чакалите от Сейнт Джеймс Стрийт обикаляха и дебелият Оливър Димбълби искаше за себе си най-голямото парче от трупа. „Оливър да откупи бизнеса ми! — мислено беснееше Ишърууд. — Ама че нахалство! Аз да работя за този тантурест дребен женомразец!“ Беше готов да се обади на Джайлс Питауей и да му разкаже историята за счупената витрина.

Докато пресичаше Мейсън Ярд, се закле да не се предава без бой. Но за да се бие, му бе нужна реставрираната картина от Вечелио и поради тази причина трябваше да намери Габриел. И то преди да е попаднал под влиянието на Шамрон и да си е отишъл завинаги.

Джулиан се качи по стълбите и влезе в галерията. Беше ужасно потискащо да бъде сам. Свикнал бе да вижда някое красиво момиче зад бюрото, когато се връщаше на работа след обяд. Седна зад бюрото си, намери номера на Габриел в тефтерчето си с телефоните, набра го, изчака телефонът да звънне дванадесет пъти и затръшна слушалката. „Може би просто е отишъл до селото. Или е излязъл в морето с проклетия си кораб. Или пък Шамрон вече се е добрал до него“, премисли притеснено той, а гласно изруга:

— Мамка му!

Излезе от галерията, спря едно такси на „Пикадили“ и отиде до Грейт Ръсел Стрийт. Освободи таксито няколко пресечки преди Британския музей и влезе в магазина за художествени материали и консумативи за рисуване „Л. Корнилисън енд Сан“. Почувства се странно спокоен, когато се видя заобиколен от лакирани рафтове отрупани с бои, палитри, хартия, платна, четки и графитни моливи.

Русокос ангел на име Пенелопи му се усмихна зад щанда и възкликна:

— Джулиан, супер! Как си? Боже, изглеждаш съсипан.

— Пен, просто обядвах с Оливър Димбълби. — Не беше необходимо друго обяснение. — Слушай, чудех се дали не си виждала нашия приятел. Не отговаря на телефона и започвам да си мисля дали не е паднал от крайбрежните скали в Корнуол.

— За съжаление от доста време не съм имала късмета да видя този прекрасен мъж — въздъхна Пенелопи.

— Някой друг в магазина да го е чувал?

— Почакай. Ще проверя.

Пенелопи попита Маргарет, тя попита Шърман, той пък — Триша и така нататък, докато нечий мъжки глас, идващ от дъното на магазина, съобщи тържествено:

— Говорих с него тази сутрин.

— Ще ми кажеш ли какво искаше той? — попита Ишърууд.

— Да отменя месечните му доставки на материали.

— Колко месечни доставки?

— Всичките до по-нататъшни инструкции.

— Каза ли защо?

— Че казвал ли е някога?

На следващата сутрин Ишърууд отмени срещите си за останалите дни от седмицата и нае кола. В продължение на пет часа той се носи с пълна скорост по магистралите. От Уестуърд до Бристол. На юг край Ламанша. После по дългия път през Девън и Корнуол. Времето бе променливо като настроението му: в един момент плисна пороен дъжд, в следващия грейна бледо зимно слънце. Вятърът обаче беше постоянен. Духаше толкова силно, че на Ишърууд му бе трудно да задържи малкия форд ескорт на пътя. Обядва, шофирайки, и спря само три пъти — за да зареди с бензин, за да се изпикае и когато в Дартмур колата му блъсна някаква морска птица. Той вдигна трупа с помощта на празна найлонова торбичка от сандвич, за да не си изцапа пръстите, и каза една кратка еврейска молитва за умрялата животинка. После церемониално я хвърли сред избуялия край пътя пирен.

Пристигна пред къщата на Габриел малко преди три часа. Корабът на реставратора бе покрит с брезент. Джулиан дълго звъня на вратата, после заудря с юмруци и едва не откърти дръжката, но никой не му отвори. Беше заключено.

Надзърна през прозореца в безупречно чистата кухня. Габриел не се славеше с домакински умения, но дори и по неговите стандарти кухнята беше изключително подредена и в нея нямаше и следа от провизии. Отишъл си е, заключи Ишърууд. Беше заминал за много дълго време.

Влезе в задната градина и тръгна покрай къщата, като пробваше всеки прозорец с напразната надежда, че Габриел е забравил да затвори някой от тях. Обаче това не беше в стила му.

Върна се по стъпките си и отново застана на кея. Откъм морето над реката се носеха градоносни облаци. Едра дъждовна капка го удари по челото и се търкулна под очилата му. Той ги свали, гледката се размаза пред погледа му. Измъкна носната си кърпа от джоба, изтри лицето си и пак си сложи очилата.

Когато околността отново дойде на фокус, видя едно момче да стои на няколко крачки от него. Сякаш се бе появило от нищото. Приличаше на котка, дебнеща плячка. Ишърууд никога не бе имал деца и му бе ужасно трудно да определи възрастта му. Предположи, че е единадесет-дванадесет годишно. Хлапето със слабичко лице го оглеждаше враждебно. Най-сетне попита:

— Защо дебнете около къщата?

— Не дебна. А кой, по дяволите, си ти? — удиви се Ишърууд.

— Аз съм Пийл. А вие кой сте?

— Приятел съм на мъжа, който живее тук. Казвам се Джулиан.

Ишърууд протегна ръка, но момчето продължи да стои неподвижно на мястото си, с леко извито настрани тяло.

— Никога не ми е споменавал, че има приятел на име Джулиан.

— Той не споменава много неща.

— Какво искате?

— Да говоря с него.

— Няма го.

— И сам виждам това. Знаеш ли къде е?

— Не ми каза.

— А имаш ли представа кога ще се върне?

— Не.

Дъждът се усили. Хлапето продължи да стои неподвижно и да го следи изпитателно. Ишърууд вдигна ръка над очилата си и се обърна да погледне къщата.

— Знаеш ли с какво се препитава? — попита той.

Пийл кимна утвърдително.

— А някой друг в селото знае ли?

Хлапето поклати отрицателно глава.

— Той работи за мен — каза Джулиан, сякаш признаваше някакво престъпление. — Аз притежавам картината, която той реставрира.

— На Рембранд или на Вечелио?

Въпросът на момчето накара Ишърууд да се разтопи в усмивка:

— На Вечелио, скъпи приятелю.

— Красива е.

— Така е.

Те останаха един до друг за момент, забравили за дъжда. Джулиан видя нещо от себе си в малкия часовой. Още една душа, която Габриел бе завладял, а след това изоставил…

— Кой го отведе? — попита най-накрая.

— Плешивият мъж, който крачи като войник. Познавате ли го?

— За съжаление — да! — въздъхна Ишърууд. Сетне се усмихна на Пийл: — Гладен ли си?

Момчето кимна.

— Има ли някое място в селото, където може да се пие чай и да се хапнат сладкиши?

— И питки, пълнени с месо и зеленчуци — допълни Пийл. — Обичате ли питки с кренвирш?

— Не мога да кажа, че някога съм опитвал такава, но пък и моментът е специален. Трябва ли първо да поискаш разрешение от родителите си?

— Той не ми е баща — махна с ръка момчето, — а на мама не й пука.

Ари Шамрон пристигна на летище „Лод“ в Тел Авив късно на следващата сутрин. Рами чакаше на изхода. Той поведе Стареца през зоната за пристигащи и двамата отидоха в обезопасената стая, запазена за персонала на Службата и за специални гости. Ари захвърли официалния си костюм и навлече военните си панталони и късото кожено яке.

— Министър-председателят иска да те види тази вечер, шефе — рече Рами.

Шамрон си помисли: „Дотук със заявлението, че ще стои настрана от операцията“.

Те потеглиха с колата през хълмовете към Йерусалим. Шамрон се възползва от пътуването да прегледа купчината книжа, натрупали се по време на краткото му отсъствие.

Както обикновено, имаше криза в разнородното коалиционно правителство на премиера. За да стигне до кабинета му, Ари трябваше да си проправи път през задимения коридор, пълен с враждуващи политици.

Премиерът слушаше съсредоточено, докато Шамрон го информираше за последните събития. Министър-председателят бе интригант по природа. Беше започнал кариерата си в убийствената атмосфера на Академията, а после се премести във Външно министерство — едно гнездо на оси. Докато излезе на политическата сцена, вече бе спец в черния занаят на бюрократичното вероломство. Стремглавото му издигане в партийната йерархия се приписваше на силния му интелект и готовността му да прибягва до хитруване, подвеждане и открито изнудване, за да постигне желаното. У Шамрон той бе видял сродна душа — мъж, който не би се спрял пред нищо, ако вярва, че каузата му е справедлива.

— Има само един проблем — заяви Ари.

Министър-председателят го изгледа нетърпеливо, сякаш казваше: „Дай ми решения, не проблеми“. Шамрон притежаваше вродено недоверие към хората, но този път му се налагаше да говори направо:

— Става дума за Бенджамин Стоун.

— Какво има пък сега?

— Бизнесът му е в ужасно състояние. Той краде Питър, за да плаща на Пол, а на приятелите на Пол започва да им писва от тази ситуация.

— Това ще ни засегне ли?

— Ако потъне тихо, просто ще ни липсват парите му. Но ако се сгромоляса с трясък, може да направи нещата неудобни за нас. Опасявам се, че той знае твърде много — обясни Шамрон.

— Бенджамин Стоун не прави нищо тихо и кротко — замислено рече премиерът.

— Няма две мнения по въпроса.

— Какво стана с онези прекрасни видеофилми, на които го засне миналата година на „Цар Давид“?

— По онова време това изглеждаше добра идея — поклати глава Шамрон, — но Стоун е развил доста голям непукизъм към общественото мнение. Не съм сигурен, че ще бъде много разстроен, ако светът го види как се възползва от услугите на израелска проститутка.

— Политиците пред вратата ми са мой проблем — каза министър-председателят. — Ала се опасявам, че Бенджамин Стоун е твой. Оправи се с него, както намериш за добре.