Художникът убиец

35.

Преди Катастрофата Дауд ал Хурани живееше в Горна Галилея. Беше муктар и най-богатият човек в селото. Притежаваше добитък — няколко глави говеда, много кози и голямо стадо овце. Имаше и лимонова, портокалова и маслинова горички. Когато станеше време да се берат плодовете, той и другите старейшини организираха общо прибиране на реколтата. Семейството му живееше във варосана къща с хладни, настлани с плочки подове, покрити с фини килими и възглавници. Съпругата му го бе дарила с пет дъщери и един-единствен син — Махмуд.

Дауд ал Хурани поддържаше добри отношения с евреите, които се бяха заселили близо до селото. Когато кладенецът на евреите се замърси, той изпрати местни мъже да им помогнат да си изкопаят нов. А щом веднъж неколцина араби в селото се разболяха от малария, еврейските заселници дойдоха и пресушиха съседното блато. Дауд ал Хурани ги научи да говорят арабски. Когато една от дъщерите му се влюби в евреин от селището, той им позволи да се оженят.

После дойде войната, а след това — Катастрофата. Кланът Ал Хурани заедно с повечето араби от Горна Галилея избягаха през границата в Ливан и се заселиха в бежански лагер край Сидон. Самият лагер бе организиран до голяма степен като селата в Горна Галилея и Дауд ал Хурани запази положението си на старейшина и на уважаван мъж, макар че земята и добитъкът му бяха отнети. Голямата му варосана къща бе заменена с тясна палатка — гореща през лятото, ледена и течаща при зимните дъждове. Вечер мъжете седяха пред палатките и си разказваха за Палестина. Дауд ал Хурани уверяваше хората, че изгнанието ще е само временно, че арабските армии ще се обединят и ще натикат евреите в морето.

Обаче те не се обединиха. И не натикаха евреите в морето. В лагера край Сидон палатките се превърнаха в дрипи и бяха заменени само от набързо изградени колиби с открита канализация. Постепенно, докато годините минаваха, Дауд ал Хурани започна да губи влияние над съселяните си. Беше им казал да бъдат търпеливи, но търпението им се изчерпа. И наистина — положението на палестинците сякаш само се влошаваше.

През онези първи ужасни години в лагера имаше една-единствена добра новина. Съпругата на Дауд ал Хурани забременя, въпреки че бе достигнала възраст, когато повечето жени вече не можеха да имат деца. През същата пролет — пет години след като кланът Ал Хурани бе избягал от дома си в Горна Галилея — тя роди син в лечебницата на лагера. Дауд го кръсти Тарик.

Клонове от клана Ал Хурани бяха разпилени из цялата диаспора. Някои бяха в Сирия — други в лагери в Йордания. Малцина, в това число и братът на Дауд, бяха успели да се установят в Кайро. Няколко години след раждането на Тарик братът на Дауд ал Хурани почина. Той искаше да присъства на погребението му, така че отиде до Бейрут и получи необходимата виза и разрешителните за пътуването. Тъй като беше палестинец, Дауд нямаше паспорт. На следващия ден той се качи на един самолет за Кайро, но бе върнат на летището от митнически служители, които заявиха, че документите му не са наред. Дауд се върна в Бейрут, но емиграционният служител отказа да му даде разрешително да се прибере в Ливан. Заключиха го в една стая за незаконно пребиваващи на летището без храна и вода.

Няколко часа по-късно в стаята бе затворено и едно куче. Беше пристигнало без придружител със самолет от Лондон и също както на Дауд ал Хурани, редовността на документите му бе оспорена от ливанските емиграционни власти. Ала след един час се появи старши митнически служител и отведе кучето. На животното бе дадено специално позволение да влезе в страната.

Най-накрая, след седмица престой, на Дауд ал Хурани бе разрешено да напусне летището и да се върне в лагера край Сидон. Същата вечер, когато мъжете седяха около огньовете, той извика синовете си и им разказа за патилата си.

— Говорех на нашите хора да бъдат търпеливи. Обещах им, че арабите ще ни се притекат на помощ, но ето, изминаха години, а ние все още сме в лагера. Арабите се отнасят към нас по-зле и от евреите. Те ни третират бетер кучетата. Времето за търпение свърши. Дойде време да се бием.

Тарик беше твърде малък, за да воюва, все още бе момче. Обаче Махмуд бе почти двадесетгодишен и бе готов да грабне оръжие срещу евреите. Онази нощ той се присъедини към федаините. Тогава Тарик за последен път го видя жив.

Летище „Шарл де Гол“, Париж

Юсеф хвана Жаклин за ръката и я поведе през гъмжащия от пътници терминал. Тя се чувстваше изтощена. Беше спала лошо, а малко преди зазоряване се събуди от кошмар, в който Габриел убиваше Юсеф, докато той правеше любов с нея. Ушите й бучаха, пред очите й се виеха кръгове.

Минаха през залата за транзитни пътници и през паспортната проверка и влязоха в терминала за заминаващи. Юсеф пусна ръката й, целуна я по бузата и приближи устни до ухото й. Когато заговори, й напомни за начина, по който Габриел й бе говорил предната вечер в галерията — нежно, сякаш й разказваше приказка за лека нощ.

— Трябва да изчакаш в кафенето. Поръчай си кафе и вземи да четеш вестника, който съм мушнал в страничния джоб на куфара ти. Не трябва да напускаш кафенето по никакъв повод. Той ще дойде за теб, освен ако не сметне, че има проблем. Ако не се появи до час…

— … хвани следващия полет за Лондон и когато пристигнеш, не се опитвай да се свържеш с мен — довърши Жаклин изречението му. — Запомних всичко, което ми каза.

Юсеф я целуна още веднъж и каза:

— Имаш памет като на шпионин, Доминик.

— Всъщност наследила съм паметта на майка си.

— Запомни: няма защо да се страхуваш от този мъж, нито от властите. Не правиш нищо лошо. Той е мил човек. Мисля, че компанията му ще ти хареса. Желая ти лек път и ще се видим, когато се върнеш.

Целуна я за последно по челото и леко я побутна към кафенето, сякаш беше книжна лодчица, носеща се по повърхността на езерце. Жаклин направи няколко крачки, после спря и се обърна да го погледне. Но той вече се бе смесил с тълпата.

Няколко масички от ковано желязо, разпръснати в залата за заминаващи, създаваха илюзията за парижко кафене. Жаклин седна и поръча на сервитьорката кафе с мляко. Внезапно си даде сметка за външния си вид и изпита абсурдното желание да направи добро първо впечатление. Носеше черни дънки и пепеляв кашмирен пуловер. Не беше се гримирала и само бе хванала косата си отзад. Когато сервитьорката й донесе кафето, Жаклин вдигна лъжичката и огледа отражението на очите си. Те бяха зачервени и с подпухнали клепачи.

Разбърка захарта в кафето си и се огледа. На масата зад нея млада американска семейна двойка тихо се караше. На съседната маса двама германски бизнесмени разглеждаха представителна диаграма на екрана на лаптоп.

Жаклин внезапно се сети, че трябва да чете вестника. Извади броя на „Таймс“, който Юсеф бе оставил в куфара й, и го разгъна. От него изпадна салфетка на „Бритиш Еъруейс“. Тя я взе и я обърна. На гърба й имаше бележка, написана с небрежния почерк на палестинеца: Ще ми липсваш. За спомен с много любов, Юсеф. Смачка я и я остави до чашата си с кафе. „Звучи като писмо за сбогуване“, притеснено отсъди тя. Вдигна вестника и го прелисти. Прочете новините от Близкия изток:

Жаклин отгърна на друга страница.

От уредбата съобщиха, че е време пасажерите да се качват. Жаклин имаше ужасно главоболие. Бръкна в дамската си чанта, извади шишенце с аспирин и изпи две таблетки с кафето. Огледа се за Габриел, но не го видя. „По дяволите, къде си? Кажи ми, че не си ме изоставил!“ Остави внимателно чашата си върху чинийката и върна шишенцето с аспирина в чантата си.

Тъкмо се канеше отново да започне да чете, когато една невероятно привлекателна жена с блестяща черна коса и големи кафяви очи се появи до масата й.

— Може ли да седна? — попита тя на френски.

— Заето е, чакам един мъж.

— Знам. Трябва да се срещнете с Люсиен Даво. Аз съм негова приятелка. — Жената се настани на стола и седна до нея. — Люсиен ме помоли да ви взема и да ви кача на самолета ви.

— Беше ми казано, че ще се срещна тук лично с него.

— Разбирам, но се опасявам, че има лека промяна в плана. — Тя се усмихна лъчезарно. Определено имаше чар на съблазнителка. — Няма от какво да се страхувате. Люсиен ме помоли да се грижа добре за вас.

Жаклин не знаеше какво да прави. Бяха нарушили уговорката. Имаше пълното право да си тръгне и да приключи с всичко това. Но тогава какво щеше да стане? Тарик щеше да се изплъзне и да продължи терористичната си дейност. Щяха да умрат още невинни евреи. Мирният процес беше застрашен от провал. А Габриел щеше да продължи да се обвинява за случилото се с Леа и сина му във Виена.

— Това не ми харесва, но ще дойда с вас — кимна Жаклин.

— Добре, защото току-що обявиха нашия полет.

Изправи се, взе куфара си и последва жената извън кафенето, която й обясни:

— Ще ви придружа през първия етап от пътуването ви. Люсиен ще се присъедини към вас по-късно.

— Къде отиваме?

— Ще разберете след минута.

— Тъй като ще пътуваме заедно, ще имате ли нещо против да ми кажете името си?

Жената отново се усмихна:

— Щом имате нужда от някакво име, можете да ме наричате Лейла.

Габриел стоеше в безмитния магазин на стотина крачки оттам, преструвайки се, че разглежда някакъв дезодорант, докато наблюдаваше седящата в кафенето Жаклин. Шамрон беше на борда на частния самолет на Бенджамин Стоун. Единственият, който им трябваше, бе Тарик.

Внезапно си даде сметка, че е развълнуван от перспективата най-сетне да види арабския терорист. Снимките в папката на Шамрон бяха безполезни, защото бяха твърде стари и неясни. За три от тях само се предполагаше, че са на Тарик. Истината бе, че никой в Службата не знаеше как изглежда той. Габриел щеше да е първият, който щеше да го види. Дали беше висок или нисък, красив или съвсем обикновен? Дали изглеждаше като безмилостен убиец? „Разбира се, че не — укори се Габриел. — Ще бъде някой, който не се различава от околните. Като мен. — После внезапно се запита: — Или пък аз съм като него?“

Когато привлекателната девойка с гарвановочерна коса седна на масата на Жаклин, Габриел за миг предположи, че това е просто една от онези ужасни случайности, които понякога провалят операциите. След това осъзна, че е част от играта на Тарик. Той бе оцелял през всичките тези години благодарение на своята непредсказуемост. Правеше планове и постоянно ги променяше — казваше различни неща на различните членове на организацията си. Никога не оставяше лявата ръка да знае какво прави дясната.

Двете жени станаха и тръгнаха. Габриел изчака за момент, после ги последва на безопасно разстояние. Почувства се обезкуражен. Играта едва бе започнала и Тарик вече бе взел преднина. Почуди се дали наистина е готов да води битка с човек като него. Беше твърде дълго извън играта. Може би реакциите му се бяха забавили, а инстинктът му за оцеляване бе изчезнал. Спомни си за нощта, в която бе поставил бръмбарите в апартамента на Юсеф. Едва не го заловиха, защото за няколко секунди бе загубил концентрация.

Усети притока на адреналин, за момент обмисли идеята да се покаже и да измъкне Жаклин. Наложи си да се успокои и да помисли разумно. Тя просто щеше да се качи в самолета. Щеше да бъде в безопасност във въздуха, а той и екипът на Шамрон щяха да я чакат в края на полета. Тарик бе спечелил първия рунд, но Габриел реши да остави играта да продължи.

Девойката въведе Жаклин в отделената със стъклена преграда зона за излитащите. Габриел ги видя как минаха през последната проверка и подадоха билетите си на служителката на изхода. После влязоха в пътническия ръкав и изчезнаха. Габриел погледна още веднъж към монитора, за да се увери, че е видял правилно: „Ер Франс“, полет 382, дестинация: Монреал.

Няколко минути след излитането Шамрон затвори защитения от подслушване телефон в кабинета на Бенджамин Стоун на борда на частния му самолет и отиде при Габриел в луксозно обзаведения салон.

— Току-що уведомих централата ни в Отава.

— Кой е там сега?

— Твоят стар приятел Зви Ядин. В момента пътува с малък екип за Монреал. Те ще посрещнат самолета и ще поставят под наблюдение Жаклин и нейния нов приятел.

— Защо в Монреал?

— Не си ли чел вестниците?

— Съжалявам, Ари, но бях малко зает.

На масата до стола на Шамрон имаше купчина вестници, прецизно подредени, така че да се виждат водещите заглавия. Той взе най-горния вестник и го хвърли в скута на Габриел.

— След три дни ще се състои церемонията по подписването на мирния договор в седалището на Обединените нации. Всички ще бъдат там: американският президент, министър-председателят на Израел, Арафат и заместниците му. Изглежда, Тарик ще се опита да развали празненството.

Габриел прегледа набързо вестника и го хвърли обратно на масата.

— Монреал е идеален междинен пункт за човек като Тарик — продължи да обяснява Шамрон. — Той говори свободно френски и има възможност да си осигури фалшив паспорт. Лети за Монреал като французин и влиза в Квебек без виза. Щом се озове в Канада, той си е почти у дома. В Монреал живеят десетки хиляди араби. Ще разполага с куп места, където да се скрие. Охраната по американско-канадската граница е слаба или съвсем липсва. По някои пътища изобщо няма гранични постове. В Монреал той може да смени паспорта си с американски или канадски и просто да влезе с кола в САЩ. Или ако си пада по приключенията — да мине пеша през границата.

— Тарик никога не ми е правил впечатление на човек, който обича да се мотае на светло.

— Той ще направи каквото е необходимо, за да стигне до целта си. И ако това изисква да извърви десет мили през снега, ще го стори.

— Не ми харесва, че промениха правилата в Париж — замислено каза Габриел. — Защо Юсеф излъга Жаклин за развитието на нещата?

— Това означава, че от съображения за сигурност Тарик е сметнал за необходимо да измами най-приближените си — нещо обичайно за хора като него. Арафат го прави от години. Именно поради тази причина все още е жив. Неприятелите му в палестинското движение не могат да се докопат до него.

— Нито пък ти — хапливо изрече Габриел.

Шамрон го изгледа ядосано, но в този миг Стоун влезе в салона.

Стареца обясни на Габриел, че има самостоятелна каюта в задната част на самолета.

— Иди да поспиш — каза му, — изглеждаш ужасно.

Мъжът се изправи безмълвно и излезе от салона. Стоун отпусна огромното си тяло в едно кресло, загреба шепа бразилски фъстъци и заяви:

— Това момче притежава страст! Убиец със съвест. Харесва ми. Останалата част на света ще го хареса още повече.

— Бенджамин, за какво говориш, за бога? — учуди се Шамрон.

— Той е печелившият билет. Не разбираш ли, Ари? Той е начинът да си платиш дълговете към мен. Всичките, заличени с едно-единствено плащане.

— Не смятах, че си водиш сметка. Мислех, че ни помагаш, защото вярваш в нас, защото искаш да запазим Израел.

— Остави ме да довърша, Ари, изслушай ме! Не ти искам парите. Искам него. Позволи ми само да разкажа историята му. Ще я възложа на най-добрия си репортер. Позволи ми да публикувам историята на един израелец, който през деня реставрира платната на стари майстори, а през нощта убива палестински терористи.

— Да не си се побъркал? — изгледа го недоверчиво Шамрон.

— Тъкмо обратното, Ари. Напълно сериозен съм. Ще пусна не само статия, но ще направя и телевизионен сериал. Ще продам филмовите права на Холивуд. Ти ще ми дадеш ексклузивно интервю за това преследване. Нещо като поглед отвътре. Това ще е знак за моите кредитори, че все още разполагам с необходимото, за да разтърся Флийт Стрийт37. Това ще бъде знак за моите банкери в Сити, че аз все още съм сила, с която трябва да се съобразяват.

Шамрон бавно запали следващата си цигара. Той наблюдаваше Стоун през облака дим, докато обмисляше опасността, която крие неговото предложение. Стоун беше давещ се човек и ако Шамрон не направеше нещо, за да го отстрани, щеше да завлече и двама им на дъното.

Габриел безуспешно се опитваше да заспи. Всеки път, щом затвореше очи, в съзнанието му изникваха картини от стартиралата акция. Инстинктивно ги виждаше като застинали репродукции, нарисувани с маслени бои върху платно. Шамрон в Лизард, който го кани да се върне на служба. Жаклин, правеща любов с Юсеф. Леа, затворена в своята зимна градина в Съри. Юсеф — със свръзката си в Хайд Парк… „… Не се притеснявай, Юсеф. Приятелката ти няма да ти откаже.“

После си помисли за сцената на летище „Шарл де Гол“, на която малко преди това бе станал свидетел. Реставрацията го бе научила на нещо ценно. Понякога това, което се вижда на повърхността, е съвсем различно от онова, което е непосредствено под нея.

Преди три години го бяха наели да реставрира творба на Ван Дайк — картина, изобразяваща Успение Богородично, която художникът бе нарисувал за частен параклис в Генуа. Докато извършваше първоначалния си анализ, му се стори, че видя нещо под лицето на Богородица. С времето светлите тонове, които Ван Дайк бе използвал, за да предаде цвета на кожата, бяха избелели и отдолу бе взело да прозира друго изображение. Габриел направи прецизно рентгеново изследване на платното, за да види какво има под повърхностния слой. Откри напълно завършена творба — портрет на доста пълна жена, облечена в бяла рокля. На черно-белия рентгенов филм тя изглеждаше като призрак. Въпреки това той разпозна характерната мазка, с която бяха нарисувани блещукащата коприна и белите пълни ръце. Това беше маниерът на Ван Дайк, присъщ на художника от периода му на работа в Италия. По-късно научи, че портретът е бил поръчан от генуезки аристократ. Съпругата му изобщо не го харесала и отказала дори да го вземе от ателието. Когато на Ван Дайк било възложено да нарисува картината за параклиса, той просто покрил стария портрет с бяла боя и използвал повторно платното. И ето че след повече от три века и половина съпругата на генуезкия аристократ бе отмъстила на художника, появявайки се на повърхността на по-късната му творба.

Габриел затвори очи и този път потъна в неспокоен сън. Последното, за което си помисли, беше образът на Жаклин и непознатата жена, седящи в кафенето на летището. Създадената от въображението му картина сякаш бе нарисувана от импресионист. На заден план се виждаше призрачната полупрозрачна фигура на Тарик. Той махаше на Габриел да отиде при него с ръка, сякаш изобразена от Ван Дайк.

36. Париж

Юсеф хвана такси от летището до центъра на града. В продължение на два часа той кръстосва упорито Париж — обикаляше ту с метрото, ту пеша. Когато се увери, че не го следят, влезе в една жилищна кооперация, недалеч от Булонския лес. На стената във входа имаше домофон и колонка с имената на обитателите. Юсеф натисна звънеца на апартамент 4Б, на който бе написано с избеляло синьо мастило името Гузман. Когато вратата се отвори, той се шмугна вътре, пресече фоайето и се изкачи с асансьора до четвъртия етаж. Почука на вратата. Тя веднага бе отворена от як мъж със сини очи и червеникаворуса коса. Той дръпна Юсеф вътре и тихо затвори.

Беше ранна вечер в Тел Авив, когато Мордекай излезе от кабинета си в административния етаж, намиращ се на върха на сградата, и тръгна по коридора към отдел „Операции“. Щом влезе в залата, двама чернооки офицери от подразделението на Лев едновременно отместиха очи от мониторите на компютрите си и го погледнаха въпросително.

— Той още ли е вътре?

Вместо отговор, единият офицер посочи вратата на кабинета на Лев. Мордекай се обърна и тръгна по късото коридорче. Чувстваше се като чужденец, попаднал сред врагове. Външните хора не бяха добре приети в царството на Лев дори когато ставаше дума за Мордекай, който бе вторият по старшинство офицер в йерархията.

Когато влезе в мрачния кабинет, завари Лев да седи с опрени на бюрото лакти, притискайки с две ръце слепоочията си. С плешивата си глава, изпъкналите си очи и дългите, подобни на пипала пръсти той много приличаше на молеща се богомолка. Като се приближи, Мордекай видя, че вниманието на Лев не бе привлечено от някоя папка с оперативно дело или разузнавателен доклад, а от дебел том за бръмбарите, обитаващи поречието на Амазонка. Лев преднамерено бавно затвори книгата и я побутна настрана.

— Има ли нещо, което се случва в Канада и аз трябва да го знам? — попита Мордекай.

— За какво говориш?

— Преглеждах отчетите за разходите в централата ни в Отава и се натъкнах на леко несъответствие в плащанията на помощния персонал. Тъй като сумата е малка, помислих си, че ще спестя време, като изясня нещата със Зви за една-две минути. Затова звъннах по телефона, а не използвах специалната кабелна връзка.

Лев нетърпеливо забарабани с пръсти по бюрото си.

— Какво общо има това с отдел „Операции“?

— Не можах да намеря Зви. Всъщност не можах да открия никого. Сякаш целият персонал на централата в Отава се е изпарил. Никой от хората ни не отговаря на телефона. Излезли са без обяснение.

— А ти с кого говори?

— С момиче от шифровъчния отдел — обясни Мордекай.

— Какво каза то? — оживи се Лев.

— Зви и целият му оперативен персонал излезли набързо преди два часа.

— Къде е Стареца? — трепна Лев.

— Някъде в Европа.

— Че той току-що се върна оттам. Защо е отишъл отново?

Мордекай се намръщи.

— Да не мислиш, че Стареца ми казва нещо? Този дърт кучи син е толкова потаен, че според мен през половината време дори той не знае къде ходи.

— Намери го! — каза Лев.

37. Монреал

На летището Лейла нае кола и с Жаклин се понесоха с пълна скорост по магистралата, водеща към града. От дясната им страна се виждаха очертанията на скована от лед река, а отляво — голямо железопътно депо, над което се стелеше гъста сива мъгла. Тя напомняше реещ се над бойно поле дим. Не след дълго светлините на разположения ниско Монреал изплуваха пред тях — доста неясни поради сипещия се сняг. Лейла шофираше така, сякаш познаваше пътя.

— Друг път идвали ли сте тук? — попита тя.

Обръщаше се към Жаклин за пръв път, откакто бяха напуснали кафенето на летище „Шарл де Гол“ в Париж.

— Не, никога. А вие?

— И аз.

Жаклин скръсти ръце пред гърдите си и потрепера. Парното работеше, но в колата все още бе толкова студено, че виждаше дъха си.

— Нямам дрехи за такъв студ — оплака се тя.

— Люсиен ще ви купи всичко, от което се нуждаете.

Значи Люсиен щеше да се срещне с нея в Монреал. Жаклин разтри ръцете си:

— Много е студено да се ходи по магазините.

— Всички най-хубави бутици в Монреал са под земята. Няма да ви се наложи да си покажете носа навън.

— Нали казахте, че никога не сте били тук?

— Не съм била.

Жаклин облегна глава на прозореца и притвори за кратко очи. До Монреал бяха летели в бизнес класа, като Лейла седеше от другата страна на пътеката и един ред по-назад. Час преди кацането тя бе отишла до тоалетната. Като се връщаше, подаде бележка на Жаклин:

Лейла отби колата от магистралата и зави по булевард „Рене Левек“. Вятърът фучеше между високите административни сгради и хотели. Покритите със сняг тротоари изглеждаха почти безлюдни. Тя подмина няколко пресечки и спря пред голям хотел. Портиерът се втурна навън и отвори вратата на Жаклин.

— Добре дошли в „Куин Елизабет“. Имате ли резервация?

— Да — отговори Лейла. — Можем да се оправим сами с багажа си, благодаря.

Портиерът й даде квитанция за колата и седна зад волана. Лейла въведе Жаклин в просторното шумно фоайе. То беше пълно с японски туристи. Жаклин се запита какво ли ги е довело в Монреал посред зима. Спътницата й преднамерено премести чантата си от дясната в лявата си ръка. Жаклин се насили да погледне на другата страна. Беше обучена да разпознава доста неща от езика на тялото. Скоро щеше да започне следващото действие на пиесата.

Тарик ги наблюдаваше от бара на хотела. Външният му вид нямаше нищо общо с този в Ливан. Сега бе облечен с тъмносив вълнен панталон, кремав пуловер и италиански блейзер. Беше гладко избръснат, носеше очила със златни рамки и прозрачни стъкла, а косата му бе леко прошарена.

Беше виждал снимката на жената, представяща се като Доминик Бонар, но въпреки това бе поразен от външността й. Зачуди се как Шамрон и Габриел Алон могат да изложат подобна красавица на такава опасност.

Той огледа фоайето. Знаеше, че копоите на Шамрон са някъде тук, скрити сред туристите, бизнесмените и хотелските служители. Беше се опитал да ги излъже, завеждайки жената от Лондон в Париж, а оттам — в Монреал. Но те сигурно вече се бяха прегрупирали и бяха заели позиции. Беше наясно, че в момента, в който приближи Доминик, за пръв път ще се разкрие пред враговете си.

Изненада се сам, че очаква това с нетърпение. Най-сетне, след толкова много години в сянка, се канеше да излезе на светло. Искаше му се да извика: „Ето ме. Вижте — аз съм човек от плът и кръв като вас, а не чудовище“. Не се срамуваше от делото, на което бе посветил живота си — тъкмо обратното: гордееше се с него. Запита се дали Алон може да каже същото за себе си.

Тарик знаеше, че има едно огромно предимство пред Габриел. Знаеше, че скоро ще умре. Животът му свършваше. Беше оцелял, движейки се винаги по ръба на опасността, за да бъде предаден накрая не от враговете си, а от собственото си тяло. Щеше да използва знанието си за своята неминуема смърт като оръжие — най-силното, което някога бе притежавал.

Той се изправи, приглади блейзера си и пресече фоайето.

Качиха се с асансьора на четиринадесетия етаж, минаха по пустия коридор и спряха пред стая 1417. Той отключи вратата с електронната карта, после я мушна в джоба си. Когато влезе в стаята, Жаклин се огледа и както я бе учил Шамрон, веднага запомни обстановката: малък апартамент, състоящ се от спалня и хол. На масичката бе поставен поднос, в който имаше чиния с наполовина изядена салата, а на пода до нея — пълна с нещо платнена пътна чанта, чийто цип бе отворен.

Той й подаде ръка:

— Казвам се Люсиен Даво.

— Доминик Бонар — представи се Жаклин.

Арабинът се усмихна самоуверено, но с топлота.

— Моите помощници ми казаха, че сте много красива жена, но смятам, че това описание е слабо.

Маниерите и начинът му на изразяване бяха съвсем френски. Ако не знаеше, че е палестинец, щеше да предположи, че е заможен парижанин.

— И вие не сте такъв, какъвто очаквах — отговори Жаклин искрено.

— О, наистина ли? А какво очаквахте? — Вече я проверяваше, усещаше го.

— Юсеф ми каза, че сте интелектуалец. Сигурно съм очаквала някой с дълга коса, сини дънки и размъкнат пуловер.

— Някой с вид на университетски преподавател ли?

— Да, това е думата. — Тя успя да се усмихне. — Обаче не изглеждате така.

— Защото не съм университетски преподавател.

— Бих попитала какъв сте, но Юсеф ми каза да не задавам много въпроси. Така че, предполагам, ще трябва да се ограничим до светски разговори за незначителни неща.

— Отдавна не съм водил светски разговор с красива жена. Мисля, че следващите няколко дни ще ми доставят огромно удоволствие.

— Откога сте в Монреал?

— Току-що ми зададохте въпрос, Доминик — усмихна се Тарик.

— Съжалявам, аз само… — сведе виновно очи тя.

— Не се извинявайте. Пошегувах се. Пристигнах тази сутрин. Както виждате, още не съм успял да разопаковам багажа си.

Жаклин отиде в спалнята, а Тарик подвикна след нея:

— Не се притеснявайте, тази вечер смятам да спя на дивана.

— Обясниха ми, че ще трябва да се преструваме на любовници.

— Така е — кимна Тарик.

— Ами ако персоналът на хотела забележи, че спите на дивана?

— Може да предположат, че сме се скарали. Или че аз работя до късно и не искам да ви притеснявам, затова спя отделно. Юсеф каза, че сте интелигентна, но пропусна да спомене, че имате и конспиративен ум.

Така беше и тя го използваше по предназначение вече доста време. Жаклин се гордееше с факта, че първа поведе разговора. Това й даваше усещането, че поне донякъде има контрол над ситуацията.

— Ще имате ли нещо против да запаля цигара?

— Не.

Тя сложи цигарата между устните си и щракна запалката, подарена й от Шамрон. Нагледно си представи как радиовълните се разпространяват, търсейки приемник.

— Не съм си взела дрехи за студено време. Лейла каза, че ще ме изведете по магазините да ми купите нещо по-топло.

— За мен ще е удоволствие. Извинявам се, че трябваше да ви държим в неведение за мястото, където отивате. Уверявам ви, че обстоятелствата го налагат.

— Разбирам. — Жаклин помълча и добави: — Поне така предполагам.

— Отговорете ми на един въпрос, Доминик. Защо се съгласихте да ме придружите в тази мисия? Вярвате ли в това, което правите? Или просто го вършите, защото сте влюбена?

Преднамереността на въпроса му бе твърде очевидна, за да я изненада. Жаклин спокойно върна запалката в чантата си и отговори:

— Правя го, защото вярвам в любовта. А вие вярвате ли в нея?

— Вярвам в правото на моя народ да има родина по собствен избор. Колкото до любовта — никога не съм познавал това чувство.

— Съжалявам… — Щеше да каже Люсиен, но по някаква причина се спря.

— Неприятно ли ви е да произнесете името ми, Доминик?

— Знам, че не е истинското. Юсеф ми каза.

— А знаете ли истинското ми име?

— Не, Юсеф не ми го довери.

— Той е добър човек.

— Аз много го обичам.

— Доминик истинското ви име ли е? Беше хваната неподготвена.

— За какво говорите?

— Просто обикновен въпрос. Искам да знам дали името ви наистина е Доминик.

— Видяхте паспорта ми.

— Паспортите лесно могат да бъдат подправяни.

— Може би от хора като вас! — Жаклин се престори на обидена. — Чуйте, Люсиен — или както там се казвате, въпросът ви не ми харесва. Кара ме да се чувствам неловко.

Тарик седна и разтърка слепоочията си.

— Права сте, съжалявам. Моля ви да приемете извиненията ми. Политиката в Близкия изток не след дълго прави човека параноичен. Надявам се, че ще ми простите.

Жаклин не отговори. Двамата помълчаха известно време, след което тя изведнъж се сети:

— Трябва да проверя съобщенията на телефонния си секретар в Лондон.

— Разбира се. — Тарик протегна ръка и натисна стикер бутона на телефона. — Кажете ми номера и аз ще го набера вместо вас.

Тя го продиктува и пръстите му заиграха по клавиатурата. След няколко секунди Жаклин чу двутоновия сигнал на британската телефонна линия, последван от собствения й глас, записан на секретаря. Тя си представи как пред техника, седнал пред компютъра си в Тел Авив, се изписват думите: хотел „Куин Елизабет“, Монреал, стая 1417. Посегна да вдигне слушалката, но Тарик я покри с ръка и погледна към нея.

— Бих искал да слушам, ако нямате нищо против. Параноята отново ме обзема.

Жаклин имаше три съобщения. Първото беше от жена, която се представи за майката на Доминик. Второто беше от Джулиан Ишърууд — не можел да намери някаква папка и питаше дали тя не би могла да му звънне по някое време и да му каже къде е. Третото беше от мъж, който не се представи. Жаклин веднага позна гласа на Габриел. Просто исках да знаеш, че мисля за теб. Ако се нуждаеш от нещо, аз съм насреща. Надявам се да се видим скоро. Чао!

— Вече можете да затворите — рече тя.

Тарик натисна спикер бутона и прекъсна връзката.

— Този не ми звучеше много като Юсеф.

— Не беше Юсеф. Беше мъж, когото познавах преди него.

— Струва ми се, че този мъж все още ви обича.

— Не, той никога не ме е обичал истински.

— Но за мен е ясно, че вие сте го обичали. А може би още таите чувства към него?

— Аз обичам Юсеф — отвърна Жаклин.

— А, да, забравих. — Тарик се изправи рязко. — Да вървим на покупки.

38. Монреал

Зви Ядин посрещна Габриел и Шамрон на летището и ги закара до Монреал. Той имаше гъста къдрава коса, доста рунтава брада и тяло на ръгбист. Тъй като беше як и едър, хората бяха склонни да го мислят за безмозъчна грамада от мускули, но не беше така. Габриел се бе обучавал в Академията заедно с него. Двамата бяха избрани да си партнират на курса по ръкопашен бой, въпреки че бяха в съвсем различна категория. Последния ден Ядин бе счупил две ребра на Габриел. Той пък му отвърна със саблен удар в брадичката, като му строши челюстта. По-късно, когато вече бяха закърпени в болницата, Ядин му призна, че Шамрон го е накарал да го направи. Искал да пробва доколко Габриел е издръжлив на болка. Тогава на Габриел му се прииска вместо неговата, да бе счупил челюстта на Шамрон.

— Казват, че тази нощ температурата ще падне до минус тридесет градуса — рече Зви, докато караше с пълна скорост по магистралата към града. — Донесох ви шуби и ръкавици. А това е за теб.

Той подаде на Габриел кутия от неръждаема стомана. Вътре имаше 22-калибров пистолет „Берета“. Габриел погали цевта и дръжката от орехово дърво. Оръжието беше студено. Той затвори капака и сложи кутията под седалката.

Шамрон благодари на Зви, че се е погрижил за топли дрехи. И веднага попита:

— Но къде, по дяволите, е Жаклин?

Ядин бързо им съобщи последната информация. Самолетът от Париж долетял с двадесет минути закъснение. Екипът му поел двете жени след минаването им през имиграционната и митническата проверка. Чернокосото момиче наело кола от „Херц“ и закарало Жаклин до хотел „Куин Елизабет“. Там я предало на непознат мъж: около четиридесетгодишен, добре облечен, с благоприличен вид. Двамата се качили в стаята. Ядин имал саян в хотелския персонал — главен портиер. Той му казал, че интересуващият го мъж се е регистрирал в хотела по-рано същия ден под името Люсиен Даво. Стая 1417.

— Направихте ли снимки? — попита Ари с надежда.

— Нямаше начин, шефе. Беше абсурдно при тези обстоятелства.

— Тарик ли беше?

— Възможно е. Трудно е да се каже.

— Какво стана с чернокосата жена?

— След като срещна Жаклин с мъжа, тя веднага напусна хотела. Беше взета от друга кола на булевард „Рене Левек“. Не се опитах да я проследя. Не сметнах, че можем да отделим хора от екипа.

— С колко души разполагаш? — осведоми се Шамрон.

— С трима опитни агенти и новото момиче, което ми изпрати от Академията — докладва Зви.

— Как са разположени те?

— Двама души са във фоайето на хотела и се преструват, че пазаруват. Другите двама са отвън, в колата.

— Може ли нашият приятел портиерът да ни вкара в стаята? — заинтересува се Габриел.

— Разбира се.

— Искам да сложа бръмбар на телефона му.

— Няма проблем. Донесох нужното оборудване от Отава. Можем да вземем друга стая в хотела, която да използваме като подслушвателен пост. Макар че тогава един човек от екипа трябва постоянно да стои там.

Габриел кимна насърчително:

— Подслушването на телефона му си струва.

— Ще използвам новата девойка.

— Не, тя може да ми потрябва на улицата.

Ядин погледна към Шамрон:

— А сега за проблемите, шефе. Пак идват от Лев. Докато чаках да пристигнете, звъннах контролно в централата. След като сме излезли, Мордекай се е обадил по някакъв незначителен вътрешнофинансов въпрос. Очевидно е побързал да съобщи на Лев, че в централата няма никой, защото половин час по-късно Лев е позвънил по специалната линия, питайки какво става.

— Какво са му казали? — попита уморено Шамрон.

— За всеки случай бях оставил на секретарката ни версия за прикритие. Съобщила на Лев, че сме получили обаждане от наш приятел от канадската разузнавателна служба, че в Квебек е забелязан агент на терористичната организация „Ислямски джихад“. И всички сме хукнали натам да проверим как стоят нещата. Естествено Лев веднага попитал: „По чия заповед?“ — и поискал да му бъде съобщено името на предполагаемия агент от джихад. И така нататък. Картинката ти я ясна, шефе.

Шамрон тихо изруга.

— Изпрати му съобщение, когато се прибереш. Кажи му, че е било фалшива тревога.

— Слушай, шефе — въздъхна с горчивина Ядин, — с теб сме изминали много път, обаче ти скоро ще се пенсионираш и може Лев да оглави централата. Той е в състояние да стъжни живота ми. Допадат му подобен род неща, защото си е копеле.

— Остави на мен да се тревожа за Лев! — отсече Шамрон. — Ти ще правиш това, което съм ти наредил.

— Просто изпълнявам, без да разсъждавам, така ли, шефе?

В този момент мобилният телефон на Ядин иззвъня тихо. Той го приближи до ухото си:

— Ало?

Последва дълга пауза, нарушена само от въпросите на Зви: Кога? Къде? Накрая той нареди:

— Останете с тях! Но не забравяйте с кого си имате работа. Пазете дистанция.

Ядин затвори телефона.

— Какво става? — попита Шамрон.

— Той е излязъл.

— А Жаклин?

— Заедно са.

— Къде?

— Изглежда, отишли са да пазаруват.

— Осигури ми снимка, Зви. Трябва да се уверя, че е той.

Монреал има две лица. Едното е на повърхността: през зимата градът се превръща в покрита със сняг тундра. Ледени арктически ветрове фучат между небостъргачите и нахлуват откъм реката по лъкатушещите улички на Стария град. Другият Монреал е под земята. Той представлява лабиринт от бляскави магазини, кафенета, барове, супермаркети и големи витрини с марково облекло. Простира се на километри под централната част на града и позволява да се преминава от квартал в квартал, без кракът ти да стъпва навън.

„Подходящо място, където се озовах накрая — помисли си Жаклин. — Два свята, два пласта, две реалности. Аз съм Жаклин Дьолакроа, манекенка и фотомодел. Но съм и Доминик Бонар, секретарка в художествената галерия на Ишърууд в Лондон. Също така съм Сара Халеви, еврейско момиче от Марсилия и агент на Израелските тайни служби. Имам повече пластове от Монреал“.

Тя вървеше до Тарик. Той я направляваше сред тълпата от вечерни купувачи, леко докосвайки рамото й. Жаклин изучаваше калейдоскопа от лица, които минаваха край нея: красиви младежи и девойки от френски произход, араби, африканци, евреи. Монреал бе като пъстра смесица от различни етноси. Но подобни лица се виждаха и в Париж. Ако не беше специфичният акцент на френския, който говореха, можеше да си помисли, че изобщо не е напуснала града на Сена.

От вниманието й не убягна, че Тарик непрекъснато проверява дали не са следени. Спираше пред витрините на магазините, рязко сменяше посоката, измисляше поводи, за да се извърне. Тя се надяваше, че хората на Шамрон са добре обучени. Ако не бяха, той щеше да ги забележи.

Обиколиха скъпите магазини под улица „Сент Катрин“. В един от тях тя си избра дълго до глезените палто с дебела подплата. В друг — кожена шапка. В трети — два чифта джинси и няколко чифта топло бельо. Накрая от един магазин, специализиран за сезонни стоки, си купи чифт високи ботуши с пухкава подплата. През цялото време Тарик не се отделяше от нея. Когато тя влезе в пробната, за да премери джинсите, той застана да я чака точно пред вратата, усмихвайки се мило на продавачките. Тарик плати всичко с кредитна карта на името на Люсиен Даво.

Като приключиха с покупките, двамата тръгнаха обратно към хотела. Тя си помисли: „Хайде, какво чакате? Направете го сега. Застреляйте го!“ Но те не можеха да го унищожат тук, не и в подземния Монреал. Изходите на целия лабиринт от магазини можеха да бъдат блокирани за минути. Габриел и останалите от екипа щяха да се озоват в капан. Щяха да бъдат арестувани и разпитвани. Канадската полиция щеше да разбере, че са свързани с израелското разузнаване и неминуемото избухване на грандиозен скандал щеше да се отрази пагубно на Шамрон.

Тарик предложи да пият по чаша кафе преди вечеря и те влязоха в един еспресо бар близо до техния хотел. Жаклин запрелиства безцелно някакъв туристически справочник, докато той посръбваше от напитката си. По едно време Тарик извади от джоба си шишенце с хапчета и изпи две таблетки. След пет минути — тя знаеше точното време, защото през цялата им разходка бе прилагала научените от Шамрон уроци по наблюдателност — един мъж в сив делови костюм седна на съседната маса. Той остави на пода дипломатическо куфарче от мека черна кожа със златни закопчалки и ключалка, отваряща се с цифрова комбинация. Непознатият поседя няколко минути, после се изправи и излезе, оставяйки куфарчето си. Когато допи кафето си, Тарик небрежно го взе заедно с пакетите на Жаклин.

„Две лица на Монреал, две реалности“, помисли си Жаклин, докато се връщаха към хотела. В едната реалност те просто бяха ходили на покупки. В другата — Тарик бе прекарал един час, за да провери дали не е следен и се бе сдобил с оръжие.

Габриел помоли портиера да му препоръча добър ресторант. Портиерът се наричаше Жан, беше дребен и спретнат, с тънки мустачки и вечната усмивка на идеалния хотелски служител. Габриел говореше безупречен френски. Портиерът му отговори на същия език. Той го насочи към едно превъзходно бистро в парижки стил, наречено „Александр“, после му подаде туристическа карта на града и му съобщи адреса. Габриел мушна картата във вътрешния джоб на канадката си, благодари и се отдалечи. Но вместо да се насочи към изхода, пресече фоайето, влезе в асансьора и се качи на четиринадесетия етаж.

Мина бързо по коридора. В дясната си ръка носеше найлонова торбичка с емблемата на един от бутиците във фоайето, в която имаше хотелски телефон, обвит в тънка амбалажна хартия. Като приближи стаята, извади туристическата карта от вътрешния си джоб и я разгъна. В нея бе поставена електронната карта, с която се отключваше стаята на Тарик. На дръжката висеше табелка: Не ме безпокойте! Габриел прекара картата в жлеба на ключалката, след това влезе в стаята и тихо затвори вратата.

За оперативен център Ядин бе наел апартамент в хотел „Шератон“, който се намираше на булевард „Рене Левек“, на няколко пресечки от „Куин Елизабет“. Когато Габриел влезе в центъра, там бяха Ядин, Шамрон и чернокоса девойка, която Зви му представи като Дебора. Тя му напомни за Леа, и то повече, отколкото му се искаше в този момент. Върху леглото бе разгъната едромащабна карта на Монреал. С вдигнати на челото очила, Ари стоеше до нея, скръстил ръце. Габриел си наля чаша горещо кафе и я хвана в шепите си, за да ги стопли.

— Те се прибраха. Бръмбарът улавя отлично разговора им. Чудесна работа, Габриел — похвали го Ядин.

— За какво си говорят?

— Най-вече за незначителни неща. Ще изпратя човек оттатък да донесе касетите. Ако изникне нещо спешно, подслушващият агент ще ни звънне незабавно.

— Къде ходиха? — заинтересува се Габриел.

— Основно по магазините, но смятаме, че Тарик може да се е снабдил с оръжие.

Алон отпи от кафето и погледна изпитателно Зви.

— По това време ги следеше Дебора — обясни Ядин. — Тя е видяла всичко.

Девойката набързо описа сцената в еспресо бара. Говореше английски с американски акцент.

— Как е Жаклин?

— Изглежда добре. Но е малко уморена.

Телефонът иззвъня и Ядин веднага вдигна слушалката. Той слуша безмълвно известно време, после затвори и погледна към Шамрон.

— Току-що е запазил маса в ресторанта на улица „Сен Дени“.

— Какво представлява тази улица?

— Кафенета, магазини, барове, дискотеки, от този род заведения — отговори Зви. — Много оживена, много бохемска.

— От този тип места, където може да се организира наблюдение ли? — заинтересува се Стареца.

— Напълно възможно е.

— А може ли един кидон незабелязано да се доближи до мишената си?

— Без проблем.

— Има ли пътища за измъкване? — намеси се Габриел.

— Има няколко — отвърна Ядин. — Можеш да се насочиш на север, към района Утремон или Мон Роял, или на юг, към магистралата. Останалата част от екипа може да се пръсне из Стария град.

На вратата се почука. Ядин прошепна няколко думи през вратата, после я отвори. В стаята влезе мъж с момчешки вид, руса коса и сини очи.

— Снимах ги на видеолента.

— Дай да я видим! — скочи Шамрон.

Младежът включи портативно видео към телевизора и пусна касетата: Жаклин и мъжът, наречен Люсиен Даво, вървяха по един от коридорите на подземния лабиринт. Личеше си, че са снимани от високо.

Шамрон се усмихна победоносно:

— Той е, няма съмнение!

— Как можеш да си сигурен от този ъгъл? — учуди се Габриел.

— Погледни го, погледни и снимките. Това е същият човек.

— Сигурен ли си?

— Да. Сигурен съм! — Ари изключи телевизора. — Но какво ти става, Габриел?

— Просто не искам да убия друг човек.

— Това е Тарик, повярвай ми. — Шамрон погледна към картата на Монреал. — Зви, покажи ми улица „Сен Дени“. Искам да приключим с това тази вечер и да се прибираме у дома.

39. Монреал

Те излязоха от хотелската стая в осем часа и слязоха с асансьора до фоайето. Вечерният наплив на регистриращите се гости бе секнал. Някакъв мъж снимаше двойка японци. Тарик спря, обърна се и театрално взе да потупва джобовете си, сякаш бе забравил нещо важно. Когато непознатият приключи със снимането, арабинът продължи да върви. От бара на хотела се чу рев: американци гледаха футбол по телевизията.

Двамата с Жаклин слязоха с ескалатора до подземния Монреал и изминаха пеша краткото разстояние до станцията на метрото. Тарик гледаше да я държи от дясната си страна. Жаклин се досети, че той е левак — очевидно не искаше тя да е в позиция да сграбчи ръката му, ако се наложеше да посегне за пистолета си. Помъчи се да си спомни какъв вид пистолети предпочиташе арабинът. „Макаров“, сети се. Тарик харесваше пистолети „Макаров“.

Той се движеше през гарата, сякаш знаеше пътя. Качиха се на някакъв влак и се отправиха на изток, към улица „Сен Дени“. Когато излязоха на многолюдния булевард, острият студ накара дъха й да секне.

„Може да се случи на някое тихо, безлюдно място или насред оживена улица…“ — спомни си думите на Габриел.

Задържа очите си сведени и устоя на импулсивното си желание да се огледа за него.

„Може да ме видиш да приближавам, но не трябва да поглеждаш към мен. Не трепвай и не произнасяй името ми“.

— Какво има? — попита я Тарик, без да я поглежда.

— Просто умирам от студ.

— Ресторантът не е далеч.

Минаха край няколко бара и приземна таверна, от която се лееха звуците на блус. Следваха магазин за грамофонни плочи втора употреба, вегетариански ресторант, ателие за татуировки. Разминаха се с група скинари. Единият от тях се поспря, за да подхвърли нещо цинично на Жаклин. Тарик го изгледа студено, момчето млъкна и се отдалечи.

Пристигнаха в ресторанта, който се помещаваше в стара викторианска къща, до самия тротоар. Той я поведе нагоре по стълбите. Салонният управител им помогна да съблекат палтата си и ги отведе до една маса край прозореца на втория етаж. Тарик седна така, че да може да наблюдава улицата долу. Когато дойде сервитьорът, Жаклин си поръча чаша бордо.

— А за мосю Даво?

— Бутилка газирана вода, ако обичате — отговори той. — За съжаление тази вечер имам леко главоболие.

Италианският ресторант се намираше малко по на север, на отсрещната страна на улица „Сен Дени“. За да се доберат до него, Габриел и Дебора трябваше да слязат по късо стълбище със заледени стъпала. Всички маси край прозореца бяха заети, но те седнаха достатъчно близо, за да може Габриел да вижда дългата черна коса на Жаклин през прозореца от другата страна на улицата. Шамрон и Зви Ядин бяха отвън, в един нает ван. В южния край на квартала, граничещ със Стария град, един от хората на Ядин седеше зад волана на лека кола. Друг от екипа чакаше в автомобил през една пресечка на запад, на улица „Сангине“. Тарик беше заварден отвсякъде.

Габриел поръча вино, но дори не го опита. Взе си салата и паста38, но от миризмата на храна му се заповдига. Дебора бе добре обучена в Службата. Служеше му за бат левейха. Флиртуваше със сервитьора, поговори с двойката от съседната маса. Изяде порцията си и част от тази на Габриел. От време на време хващаше ръката му. Той се чувстваше неудобно, защото още веднъж откри прилики с Леа — парфюмът й, златистите точици в почти черните й очи, начинът, по който жестикулираше с дългите си ръце, докато говореше. Габриел погледна през прозореца към тротоара на улица „Сен Дени“, но в мислите си беше във Виена и седеше с Леа и Дани в траторията39 в Еврейския квартал.

Чувстваше студена пот да се стича по гръбнака му, по гърдите му. Беретата беше в предния джоб на канадката му, която висеше на облегалката на стола, така че усещаше до бедрото си успокояващата тежест на пистолета. През това време Дебора говореше: „Може би трябва да заминем. Някъде в Карибско море, на остров Барбейдос, на някое топло местенце с хубава храна и вино“. Габриел я слушаше с половин ухо — кимаше на подходящите места и дори от време на време успяваше да вметне по някоя дума. Но цялото му съзнание бе заето от представата как точно ще убие Тарик. Тези мисли не му доставяха удоволствие, не бяха продиктувани от ярост или желание за възмездие. Обмисляше прецизно детайлите, както когато трябваше да реши какви маневри да направи с платнохода си при бурно време или как да реставрира някой олющен участък върху картина на петстотин години.

Представяше си какво ще стане, след като Тарик бъде застрелян. Дебора щеше да се погрижи за себе си, но Габриел носеше отговорност за Жаклин. Щеше да я сграбчи и да я отдалечи колкото може по-бързо от трупа. Един от агентите на Ядин щеше да ги прибере по-нагоре по улица „Сен Дени“ с взет под наем зелен форд и щяха да се отправят направо към летището. По пътя щяха да сменят колите. На летището щяха да отидат директно до частния терминал и да се качат в самолета на Бенджамин Стоун. Ако нещата се развиеха по план, щеше да се прибере в Израел на следващата сутрин.

Но ако имаше изненади…

Габриел не искаше да мисли за провал.

Точно тогава мобилният му телефон тихо изпиука. Той го доближи до ухото си и слуша безмълвно известно време. Прекъсна връзката, подаде телефона на девойката, изправи се и си облече канадката. Беретата го удари в бедрото. Бръкна в джоба и стисна пистолета за дръжката.

Беше платил сметката предварително, за да не възникне някоя сцена, когато стане време да тръгнат. Дебора вървеше пред него, докато пресичаха ресторанта. Габриел усещаше, че лицето му гори. Като излязоха навън, се подхлъзна и едва не падна, докато се качваха по стълбите. Момичето го сграбчи за ръката, за да го задържи прав. Стигнаха до тротоара, ала нямаше и следа от Тарик и Жаклин. Габриел се обърна и застана с лице към Дебора. Целуна я по бузата и приближи устни до ухото й:

— Кажи ми, когато ги видиш.

Той зарови лице до шията на момичето, така косата й го прикриваше. Тя смущаващо ухаеше на Леа. Беше прегърнал Дебора с лявата си ръка, а дясната все още беше в джоба му, стиснала дръжката на беретата.

Габриел изрепетира наум сцената за последен път. Отделните етапи от нея минаха пред очите му като кадрите на учебен филм в Академията. „Обръщаш се и тръгваш право към него. Не се колебай и не се оглеждай. Като се приближиш, извади пистолета с дясната си ръка и открий огън. Не мисли за евентуалните очевидци, а само за мишената. Стани временно терорист. Спри едва когато той е мъртъв. Резервният пълнител е в левия ти джоб, ако имаш нужда от него. Не се оставяй да те хванат. Ти си елитен кадър, по-ценен от всеки друг. Направи всичко, за да избегнеш залавянето. Ако те приближи полицай, убий го. При никакви обстоятелства не трябва, да допускаш да бъдеш арестуван“.

— Ето ги.

Дебора лекичко го отблъсна от себе си. Габриел се обърна и тръгна през улицата, отделяйки очи от Тарик само колкото да се увери, че не идва кола. Дръжката на пистолета се навлажни от изпотената му длан. Не чуваше нищо друго, освен собственото си дишане и ударите на сърцето си, които сякаш кънтяха в ушите му. Жаклин вдигна глава. Очите им се срещнаха за част от секундата, после тя рязко погледна встрани. Тарик я хвана за лакътя.

Когато Габриел измъкна беретата от джоба си, една кола изскочи иззад ъгъла и се насочи с бясна скорост към него. Той нямаше друг избор, освен да отскочи назад. После автомобилът внезапно заби спирачки, като Габриел остана от едната му страна, а арабинът и Жаклин — от другата.

Задната врата откъм Тарик се отвори. Той бутна Жаклин напред и я натика в колата. Дамската й чанта се изхлузи от рамото й и тупна на улицата. Тарик оголи зъби и зловещо се усмихна към Габриел. Сетне се метна светкавично на задната седалка до Жаклин.

Автомобилът потегли с мръсна газ. Габриел пресече улицата и вдигна чантата на Жаклин. После се върна до ресторанта и хвана под ръка Дебора. Двамата тръгнаха пеша нагоре по улица „Сен Дени“. Той отвори чантата на Жаклин и набързо прегледа съдържанието й. Вътре бяха портфейлът й, паспортът, някакви гримове и златната запалка, която Шамрон й беше дал в галерията.

Когато Габриел и Дебора нахълтаха във вана, който ги очакваше, Стареца едва сдържаше гнева си:

— Трябваше да стреляш, Габриел!

— Не можех!

— Можеше да стреляш над покрива на колата! — укори го Шамрон.

— Глупости!

— Можеше да стреляш, но се поколеба!

— Поколебах се, защото ако не уцелех Тарик с този изстрел над покрива на автомобила, куршумът щеше да попадне в ресторанта от другата страна на улицата! — кипна Габриел. — И сега щеше да носиш отговорност за смъртта на някой невинен!

— Преди никога не си допускал възможността за пропуск.

Ванът рязко потегли и се понесе с пълна скорост по улицата. Габриел седеше на пода в задния товарен отсек, Дебора — срещу него. Беше подпряла брадичка на коленете си и напрегнато го гледаше. Габриел стисна очи и се опита за момент да помисли спокойно. Операцията бе претърпяла пълен провал. Жаклин бе изчезнала. Тя остана без пари, без паспорт и най-важното — без проследяващо устройство. Преди имаха голямото предимство пред Тарик, че през цялото време знаеха къде е Жаклин. Сега това предимство бе изчезнало.

Мислено възстанови събитията в тяхната последователност: Тарик и Жаклин излизат от ресторанта; колата се появява изневиделица; арабинът блъска Жаклин на задната седалка; вълчата му усмивка.

Пред затворените му очи изникна призрачният образ на Тарик от съня му: как му маха да отиде при него с ръка, сякаш нарисувана от Ван Дайк. „Знаел е през цялото време — помисли си Габриел. — Знаел е, че ще го причакам на улица «Сен Дени». Всъщност той ме отведе там“.

Шамрон отново заговори:

— Преди всичко трябваше да мислиш за Жаклин, а не за някой неизвестен човек в ресторанта зад нея. Налагаше се да стреляш, независимо от последствията.

— Дори и да бях успял да го уцеля, Жаклин пак щеше да бъде отведена. Тя беше в колата, а двигателят работеше. Щяха да я отвлекат и аз нищо не можех да направя, за да ги спра.

— Трябваше да стреляш по колата. Можехме да ги сгащим на улицата.

— Ти това ли искаше? Престрелка насред Монреал? — избухна Габриел. — Такава издънка! Щеше да имаш още един Лилехамер на главата. Още един Аман. Още една катастрофа за Службата.

Шамрон се обърна назад, изгледа Габриел, после се вторачи право напред. Всички замълчаха.

— А сега какво, Ари? — попита след малко Габриел.

— Ще ги намерим — отвърна, поуспокоен, Стареца. — Имаме много добра представа къде отиват.

— Не можеш сам да откриеш Тарик в Щатите.

— А ти какво предлагаш, Габриел?

— Трябва да предупредим американците, че той вероятно се е насочил към тяхната територия. Да съобщим и на канадците. Може би те ще успеят да му попречат да преведе Жаклин през границата. Ако имаме късмет, дори може да успеят да ги спрат още в Монреал.

— Да съобщим на американците и на канадците ли? И какво точно ще им кажем? Извинявайте, ама смятахме да убием един палестинец на ваша територия! — иронично заговори Шамрон. — Оплескахме работата и сега искаме с тяхна помощ да оправим бъркотията. Не мисля, че това ще се приеме много добре в Отава и Вашингтон.

— Тогава какво да направим? Да скръстим ръце и да чакаме ли?

— Не, ще отидем в Щатите и ще засилим охраната около нашия министър-председател. Тарик не е изминал целия този път за нищо. Накрая ще трябва да направи своя ход.

— А какво ще стане, ако мишената му не е министър-председателят?

— В дадената ситуация единственото, което ме интересува, е сигурността на нашия премиер.

— Сигурен съм, че Жаклин ще се радва да го чуе! — развика се Габриел.

— Знаеш какво имам предвид, така че не се хващай за думите ми — опита се да го успокои Шамрон.

— Обаче забравяш едно нещо, Ари. Тя вече няма паспорт. — Габриел вдигна дамската й чанта. — Той е тук. Как ще я преведат през границата без паспорт?

— Очевидно Тарик е уредил нещата по друг начин.

— Или няма намерение да я взема със себе си. Може би първо ще я убие.

— Ето защо трябваше да стреляш, Габриел.

40. Сабревуа, Квебек

Жаклин се бе опитала да следи пътните табели: шосе 40 през Монреал, шосе 10 през реката, шосе 35 в провинцията. А сега и това шосе 133 — двулентов провинциален път, простиращ се през равнината на Южен Квебек. Странно колко бързо космополитният Монреал бе отстъпил място на това обширно пусто пространство. Лунният сърп плуваше над ледените очертания на близките дървета. Носеният от вятъра сняг се вихреше над асфалта като пясъчна буря. От време на време някоя сграда изплуваше от мрака. Кула на силоз за зърно се подаде над снежната покривка. От тъмнината изникна слабо осветена фермерска къща. Мерна се силуетът на вече затворен магазин за селскостопански продукти. След това неочаквано блеснаха неонови светлини. Когато ги наближиха, Жаклин видя, че лампите очертават тялото на жена с огромен бюст — реклама на стриптийз бар сред пустошта. Запита се откъде ли си намираха момичетата. Може би местните се наслаждаваха да гледат своите сестри и приятелки да танцуват голи до кръста. „Пустота — помисли си. — Сигурно тук е била измислена тази дума“.

След час пътуване с кола те вече бяха само на няколко мили от границата със Съединените щати. Жаклин се запита: „Как ще ме преведе през нея, когато паспортът и другите ми документи останаха да лежат на улица «Сен Дени» в Монреал? И запалката с проследяващото устройство…“

Всичко се бе случило светкавично. След като забеляза Габриел, тя погледна настрани и се приготви за това, което смяташе, че ще последва. После се появи колата и Тарик я блъсна вътре толкова грубо, че чантата се свлече от рамото й. Когато автомобилът се понесе с пълна газ, тя му изкрещя да каже на шофьора да се върне, за да си вземе чантата, но той не й обърна внимание. Нареди да се увеличи скоростта. Едва тогава Жаклин забеляза, че жената, която познаваше като Лейла, кара колата.

Няколко пресечки по-нататък смениха автомобила. Вторият шофьор беше същият мъж, който бе оставил куфарчето за Тарик в подземния еспресо бар. Този път прекосиха няколко квартала, за да стигнат до Утремон, където смениха колата за последен път и зад волана седна Тарик.

Сега Жаклин виждаше как потната му кожа лъщи на жълтеникавата светлина, идваща от контролното табло. Лицето му бе станало мъртвешки бледо, под очите му имаше черни кръгове, дясната му ръка трепереше.

— Може ли да ми обясните какво стана в Монреал?

— Беше рутинна предпазна мярка.

— Наричате това рутина? Защо тогава не се върнахме да си взема чантата?

— От време на време откривам, че съм следен от израелското разузнаване и техните западни приятели — обясни Тарик. — Освен това ме наблюдават мои врагове от палестинското движение. Инстинктът ми подсказа, че някой ни следи в Монреал.

— Тази абсурдна история ми коства дамската чанта и всичко в нея! — проплака отново Жаклин.

— Не се притеснявайте, Доминик. Ще ви възстановя нещата.

— Някои неща не могат да бъдат възстановени.

— Като златната ви запалка ли? — погледна я Тарик.

Жаклин почувства остра болка в стомаха. Спомни си как Юсеф си играеше със запалката по пътя за квартирата в Хаунзлоу. „Исусе, той знае!“ — помисли си тя и бързо смени темата:

— В действителност мислех за паспорта си.

— Паспортът ви също може да бъде подменен. Ще ви заведа във френското консулство в Монреал. Ще им кажете, че е загубен или откраднат и те ще ви издадат нов.

„Не, те ще открият, че е бил фалшив и накрая ще се озова в някой канадски затвор“, мина й през ума. После попита с треперещ глас:

— Защо ви следят тези хора?

— Искат да разберат къде отивам и с кого се срещам.

— А защо?

— Ами не искат да успея.

— Какво се опитвате да постигнете, че то толкова ги тревожи?

— Просто се опитвам да внеса малко справедливост в така наречения мирен процес. Не искам моят народ да приеме парченце от нашата изконна родина само защото американци и шепа израелци сега искат да ни оставят да го притежаваме. Те ни предлагат трохите от тяхната трапеза. Не искам трохи, Доминик. Искам цялата пита.

— Половин пита е по-добре от нищо.

— Моите уважения, но не съм съгласен.

Сред снежните вихри изплува пътен знак. До границата оставаха три мили.

Жаклин попита разтревожено:

— Къде ме водите?

— От другата страна — кратко отвърна Тарик.

— И как смятате да ме прекарате през границата без паспорт?

— Имам друг паспорт за вас — канадски.

— Как сте ми взели канадски паспорт?

Още един знак: сега до границата оставаха две мили.

— Той не е ваш, разбира се.

— Чакайте малко. Юсеф ми обеща, че няма да искате да върша нещо незаконно.

— Вие няма да извършите нищо незаконно. Това е отворена граница и паспортът е напълно валиден.

— Може и да е валиден, но не е мой!

— Няма значение, никой няма да ви пита.

— Отказвам да вляза в Съединените щати с фалшив паспорт. Спрете колата! Искам да сляза! — разкрещя се Жаклин.

— Ако ви оставя да слезете тук, ще измръзнете до смърт, преди да стигнете до някакъв подслон — спокойно отговори Тарик.

— Тогава оставете ме някъде.

— Доминик, нали затова ви доведохме от Лондон: да ми помогнете да мина тази граница.

— Вие ме излъгахте! Вие и Юсеф.

— Да, счетохме за необходимо малко да ви заблудим.

— Малко ли! — настръхна Жаклин.

— Но това вече няма значение. Сега се нуждая от вас, за да прекося границата. Нуждая се от помощта ви.

До границата оставаше една миля. Жаклин виждаше ярките бели светлини на граничния пункт. Зачуди се как да постъпи. За миг й мина през ума просто да му откаже. Тогава какво щеше да направи той? Да завие обратно, да я убие, да зарови трупа й в снега и да премине сам границата? Обмисли идеята да го измами: уж да се съгласи и после да го издаде на офицера на граничния пункт. Обаче Тарик просто щеше да убие и нея, и граничаря. А после щеше да има разследване. Ролята на Службата в цялата тази история щеше да излезе на бял свят. Това щеше да бъде ужасно фиаско за Ари Шамрон.

Имаше само един изход. Да продължи играта още малко и да намери начин да предупреди Габриел.

— Дайте да видя паспорта — каза Жаклин.

Тарик й го даде, тя бързо отвори и погледна името: Елен Саро. После погледна снимката: Лейла. Приликата беше слаба, но убедителна.

— Ще го направите ли? — попита Тарик.

— Продължавайте да карате — отвърна тя.

Тарик навлезе в площадчето на граничния пункт и спря. Граничарят излезе от будката си:

— Добър вечер. Накъде сте се запътили?

— За Бърлингтън — рече Тарик.

— По работа или за удоволствие?

— Сестра ми е болна.

— Съжалявам да го чуя. Колко дълго смятате да останете?

— Един, най-много два дни.

— Паспортите, моля.

Тарик му ги подаде. Граничарят ги отвори и разгледа имената и снимките. После надникна в колата и огледа лицата им.

— Желая ви приятен престой. — Той върна паспортите им. — И карайте внимателно. Според синоптичната прогноза по-късно тази нощ ще се разрази голяма буря.

Тарик взе паспортите, сложи ги в джоба си, включи на скорост и бавно пресече границата. Навлязоха на територията на щата Върмонт. Малко по-късно, когато бяха на достатъчно разстояние от границата, извади пистолет „Макаров“ и допря дулото до главата й.

41. Вашингтон, окръг Колумбия

В късната вечер Ясер Арафат седеше зад бюрото в президентския апартамент в хотел „Медисън“ и преглеждаше купчина книжа. От време на време се заслушваше в свистенето на колите по мокрия паваж на 15-а улица, което долиташе през прозореца. Той спря за момент, пъхна една туниска фурма в устата си, после хапна и няколко лъжици кисело мляко. Беше придирчив към храната си. Не пушеше и не консумираше алкохол и никога не пиеше кафе. Това му бе помогнало да оцелее в трудния живот на революционера, който можеше да съсипе обикновен човек.

Беше сменил униформата със син анцуг, тъй като тази вечер не очакваше повече посетители. Плешивата му глава беше гола и както обикновено, лицето му — с торбички под очите — бе обрасло с неколкодневна брада. Носеше очила за четене, които уголемяваха изпъкналите му като на жаба очи. Дебелата му долна устна бе издадена напред, придавайки му вид на дете, готово да се разплаче.

Арафат притежаваше фотографска памет за документи и лица, която му позволи да прегледа набързо купчината книжа. От време на време спираше и си водеше бележки в полето на меморандума или се подписваше. Сега отговаряше за ивицата Газа и за голяма част от Западния бряг — развитие, което бе изглеждало невъзможно само няколко години по-рано. В ресора на неговата администрация вече влизаха много аспекти от гражданското управление, в това число образованието и обществената чистота. Това далеч не бяха старите дни, когато той беше най-известният в света лидер на въоръжената борба за национално освобождение.

Арафат отмести настрана останалата част от книжата и се съсредоточи върху един документ, сложен в кожена папка. Беше копие на временното споразумение, което трябваше да подпише на следващия ден в сградата на Обединените нации в Ню Йорк. Споразумението беше нова стъпка към осъществяването на делото на живота му: основаването на палестинската държава. Беше доста по-малко от това, което бе искал, когато бе поел по този път — тогава мечтаеше за пълното унищожаване на Израел, — но беше най-доброто, което щеше да получи. Имаше хора в палестинското движение, които желаеха неговия провал, и други, които желаеха смъртта му. Това бяха опозиционерите, мечтателите. Ако следваха техния път, палестинците щяха да бъдат обречени завинаги да живеят в бежанските лагери зад граница.

Един адютант почука на вратата. Арафат вдигна глава, когато той влезе в стаята.

— Съжалявам, че ви безпокоя, Абу Амар, но по телефона ви търси американският президент.

Арафат се усмихна. Това също щеше да е невъзможно само допреди няколко години.

— Какво иска толкова късно вечерта?

— Казва, че жена му е извън града и му е скучно. Иска да знае дали бихте приели да отидете в Белия дом и да му правите компания.

— Сега ли? — попита Арафат.

— Да, сега.

— И за какво?

Адютантът вдигна рамене:

— Да разговаряте, предполагам.

— Кажи му, че ще бъда там след десет минути.

Арафат се изправи, съблече анцуга си и облече обичайната си военна униформа с традиционната кърпа на главата. Той носеше черно-бялата кефия40 на селяните, като предната й част бе оформена така, че да символизира картата на Палестина.

Адютантът се появи отново с палтото му и го сложи на раменете му. Двамата излязоха в коридора и веднага бяха обградени от група охранители. Някои бяха членове на личната му охрана, а останалите бяха агенти от щатската служба за сигурност към дипломатическия корпус. Групата с Арафат по средата мина по коридора и се качи в един частен асансьор, който ги свали бързо до гаража. Там палестинският лидер седна на задната седалка на лимузината си. Минута по-късно неговият моторизиран ескорт се носеше с пълна скорост по 15-а улица към Белия дом.

Арафат погледна през прозореца си. Това бързо шофиране по мокрите улици късно през нощта му напомни за старите дни, когато никога не прекарваше две последователни нощи в едно и също легло. Понякога той дори сменяше резиденциите си посред нощ, когато силният му инстинкт долавяше опасност. Арафат избягваше обществените места — никога не ядеше в ресторант, не ходеше на кино или на театър. Кожата му се покри с петна от липсата на слънце. Умението му да оцелява бе осуетило стотици атентати срещу него както от страна на израелците, така и на враговете му в палестинското движение.

Но някои от съратниците му не се бяха оказали такива щастливци. Спомни си за стария си приятел и заместник Абу Джихад. Той бе водил военните операции в Окупираните територии, бе помогнал да се организира интифадата. И заради това израелците го бяха убили във вилата му в Тунис. Арафат знаеше, че без Абу Джихад сега нямаше да е тук и да пътува през Вашингтон за тайна среща с американския президент. Колко жалко, че старият му приятел не можеше да види това.

Моторизираният ескорт мина през загражденията на Пенсилвания Авеню и влезе на територията на Белия дом. След минута лимузината спря под навеса на северната порта на Белия дом.

Един морски пехотинец пристъпи напред и отвори вратата.

— Добър вечер, мистър Арафат. Оттук, моля.

Президентът Джеймс Бекуит чакаше в приемната на Белия дом. Изглеждаше така, сякаш току-що бе слязъл от палубата на яхтата си. Носеше жълто-кафяви посмачкани панталони и пуловер с обло деколте. Беше висок мъж с напълно побеляла коса и с изтънчени обноски. Лицето му — с постоянен слънчев загар — излъчваше младост и добро настроение, независимо от факта, че наближаваше седемдесетте.

Те се настаниха пред камината. Президентът държеше чаша уиски, а Арафат посръбваше чай, подсладен с мед. Когато беше сенатор, Бекуит бе един от най-преданите израелски съюзници. Беше лидер на опозицията в сената, която не искаше САЩ да признаят Организацията за освобождение на Палестина. Тогава той обикновено наричаше Арафат и ООП „кръвожадни терористи“. Сега двамата мъже бяха близки съюзници по въпроса за установяване на мир в Близкия изток. За да успее това начинание, всеки от тях се нуждаеше от помощта на другия. Арафат се нуждаеше от Бекуит, за да притисне израелците да направят отстъпки на масата за преговори. Бекуит пък имаше нужда Арафат да държи под контрол радикалите и фундаменталистите, за да може преговорите да продължат.

След час президентът повдигна въпроса за убийствата на посланик Елияху и Дейвид Моргентау.

— Директорът на ЦРУ ми каза, че вероятно старият ви приятел Тарик стои и зад двете нападения, но още нямат доказателства.

Арафат се усмихна:

— И за миг не съм се съмнявал, че е Тарик. Но ако от ЦРУ мислят, че ще намерят доказателство, жестоко се лъжат. Тарик никога не оставя следи.

— Ако той продължи да убива евреи, това много ще затрудни развитието на преговорите за мир.

— Простете за прямотата ми, господин президент, но Тарик ще бъде фактор само ако вие и израелците му позволите да бъде такъв. Той не действа от мое име, нито от територията, контролирана от Палестинската автономия. Той не говори от името на палестинците, които искат мир.

— Всичко това е вярно, но не можете ли да сторите нещо, за да го разубедите? — попита президентът.

— Тарик? — Арафат поклати глава замислено. — Някога бяхме близки приятели. Той беше един от най-добрите ми разузнавачи. Обаче ме напусна заради решението ми да се откажа от тероризма и да започна преговори за мир. Не сме си говорили от години.

— Може би сега ще ви послуша.

— За съжаление Тарик слуша само себе си. Той е преследван от демони.

— Всички сме такива. Особено когато човек достигне моята възраст.

— И моята — каза Арафат. — Но за съжаление Тарик е преследван от различни демони. Разбирате ли — той е млад човек, който умира, и иска да си уреди сметките, преди да напусне този свят.

Бекуит изненадано повдигна вежди:

— Умира ли?

— Според моите източници Тарик има тумор в мозъка.

— Израелците знаят ли това?

— Да — отговори Арафат. — Аз лично им го казах.

— На кого?

— На шефа на разузнаването им — Ари Шамрон.

— Чудя се защо той е пропуснал да сподели тази информация с ЦРУ.

Арафат се засмя:

— Предполагам, никога не сте срещали Ари Шамрон. Той е хитър и е воин от старата школа. Има навика да не позволява лявата ръка да знае какво прави дясната. Наясно ли сте с девиза на Израелските тайни служби?

— Опасявам се, че не съм — отвърна президентът.

— Война се печели с измама. Ари Шамрон живее съгласно този девиз.

— Смятате, че Шамрон може да играе някаква игра?

— Когато става дума за него, всичко е възможно. Виждате ли, в Израелските тайни служби има хора, които искат Тарик мъртъв, независимо от политическата цена. Но за съжаление има и други, които биха искали той да има успех.

— В коя категория попада Шамрон?

Арафат се намръщи:

— И аз бих искал да знам.

Малко преди полунощ Бекуит изпрати Арафат до чакащата го лимузина. Двамата мъже — високият аристократичен президент и дребният революционер в маслиненозелена униформа и падаща на дипли кефия — бяха пълна противоположност.

— Разбрах, че утре след церемонията по подписването ще присъствате на прием в дома на Дъглас Канън — рече президентът. — С него сме добри приятели.

— Ние — също — отвърна Арафат. — Той подкрепи справедливостта на палестинската кауза много преди повечето американски политици. Искаше се голям кураж, като се има предвид, че беше сенатор от Ню Йорк, където еврейското лоби е толкова силно.

— Дъглас винаги е отстоявал позициите си и е водил добре политическите си битки. Точно това го отличава от повечето политици в този проклет град. Моля ви, предайте му моите приятелски поздрави, когато го видите.

— Ще го направя.

Двамата се ръкуваха официално пред Северната порта, после Арафат се обърна й се насочи към лимузината си.

— Направете ми още една услуга, мистър Арафат.

Палестинецът се извърна и повдигна въпросително вежди.

— И каква е тя?

— Пазете гърба си.

— Винаги — отговори Арафат. След това се качи на задната седалка на колата и се изгуби от погледа на президента.

42. Бърлингтън, Върмонт

— Името ти не е Доминик Бонар и не си секретарка в художествена галерия в Лондон. Работиш за израелското разузнаване. И напуснахме Монреал по този начин, защото твоят приятел Габриел Алон искаше да ме убие.

Устата на Жаклин пресъхна. Гърлото й се сви, сякаш щеше да се задуши. Но в миг си спомни какво й бе казал Габриел в Лондон: „Доминик Бонар няма за какво да се бои от този мъж. Ако той те притисне, озъби му се и ти“.

— За какво говорите, по дяволите? Не познавам никакъв Габриел Алон. Спрете тази шибана кола! Какво ви става?

Той я халоса по главата с пистолета: кратък, брутален удар, от който в очите й бликнаха сълзи. Тя вдигна ръка и докосна косата си: по нея имаше кръв.

— Копеле такова!

Той не й обърна внимание.

— Името ти не е Доминик Бонар и не работиш в картинна галерия в Лондон, а за Ари Шамрон. Ти си израелски агент. Работиш с Габриел Алон. Точно той пресече улицата, идвайки към нас в Монреал. Искаше да ме убие — повтори Тарик.

— Престанете да дрънкате всички тези глупости! Не знам за какво говорите. Не познавам никакъв Габриел, никакъв Ари!

Арабинът отново я блъсна — още един рязък удар, дошъл сякаш от изневиделица. Уцели я на същото място. Болката беше толкова силна, че независимо от усилието й да се сдържи, тя заплака.

— Казвам ви истината.

Последва още един удар, по-силен от предишните.

— Името ми е Доминик Бонар и работя за…

Тарик отново я удари жестоко. Имаше чувството, че ще загуби съзнание.

— Мръсник! — настръхна тя, ридаейки. Притисна раната с пръсти. — Къде ме водиш? Какво ще правиш с мен?

Той пак не й отговори. Ако се опитваше да я подлуди, успяваше. Когато заговори, в гласа му се долови нотка на съчувствие, сякаш му беше жал за нея. Жаклин знаеше какво се опитва да направи. Искаше да сломи последната й съпротива, да я накара да повярва, че е предадена и напълно сама.

— Ти си отишла в Тунис и си се представила за любовница на Габриел Алон, докато той е планирал убийството на Абу Джихад.

— Никога през живота си не съм била в Тунис, да не говорим за някакъв Габриел Алон.

Тарик вдигна пистолета да я удари отново, но този път тя видя замаха му и вдигна ръце да се предпази.

— Моля те! — извика. — Не ме удряй пак.

Палестинецът свали пистолета. Дори и той сякаш нямаше желание да я измъчва.

— Поостарял е, откакто го видях за последен път. И как иначе, като се има предвид онова, което е преживял.

Жаклин усети, че волята й за съпротива отслабва. Започна да разбира какво представлява в действителност разузнавателната работа, която преди бе приемала като приключение. Но истинската природа на тайната война на Ари Шамрон бе съвсем друга — мръсна и изпълнена с насилие — и сега тя беше се озовала в нейния център. Трябваше да измисли как отново да придобие контрол над ситуацията. Вероятно можеше да разбере какви са плановете на Тарик и да открие начин да предупреди Габриел и Шамрон. „Може би ще успея да намеря начин и да оцелея,“ мина й през ума.

— Те ще те хванат — неочаквано каза тя. — Половината полиция на Канада и Щатите вече е по петите ни. Никога няма да стигнеш до Ню Йорк.

Тарик поклати скептично глава:

— Дълбоко се съмнявам, че някой друг ни търси, освен приятелите ти Габриел Алон и Шамрон. Подозирам, че не могат да помолят канадците за помощ, защото вероятно нито те, нито американците знаят какви ги вършат. Ако разберат, това може да се окаже доста притеснително за твоята служба.

Тарик бръкна в джоба си и й подаде носна кърпичка за раната на главата й.

— Впрочем разбрахме, че работиш за Службата още в мига, когато се появи в живота на Юсеф. Искаш ли да узнаеш как стана това?

Жаклин поклати утвърдително глава, притискайки раната си.

— Добре, но първо трябва да ми отговориш на няколко въпроса. Наистина ли си французойка?

„Значи — помисли си тя — той не знае всичко“. После каза на глас:

— Да, французойка съм.

— А еврейка ли си?

— Да.

— Доминик Бонар истинското ти име ли е?

— Не.

— А какво е то?

Жаклин си помисли: „Какво е истинското ми име? Наистина ли съм Жаклин Дьолакроа? Не, просто така Марсел Ламбер кръсти хубавото девойче от Марсилия. Ако ще умирам, по-добре да е с рожденото ми име“.

— Казвам се Сара — отговори. — Сара Халеви.

— Толкова хубаво име — Сара Халеви. Предполагам, имаш правото да знаеш как се озова в тази бъркотия. — Палестинецът я погледна, за да види реакцията й, но тя отвърна на погледа му с ледена омраза. — Впрочем, ако искаш, можеш да ме наричаш Тарик.

Той говори почти час, без да спре. Очевидно това му доставяше удоволствие. В крайна сметка беше надиграл една от най-страховитите разузнавателни служби в света. Разказа й как бяха научили, че Габриел се е върнал на работа в Службата, за да го открие. Каза й за тайните инструкции, които бяха получили всички агенти на неговата организация. Разкри й как Юсеф веднага е информирал своя наблюдаващ офицер за връзката си с привлекателна французойка.

— Наредихме на Юсеф да продължи да се вижда с теб, а в това време проверихме в Париж твоята история за прикритие. Открихме пукнатина — малка, но все пак пукнатина. Направихме ти снимки в Лондон и ги сравнихме с тези на жената, работила с Габриел Алон в Тунис. След това казахме на Юсеф да задълбочи приятелството си с Доминик Бонар. Да създаде емоционална връзка с нея, да изгради взаимно доверие.

Тя си спомни за дългите им разговори. Неговите лекции за страданията на палестинския народ. Признанията му за белезите по гърба му и за ужасяващата нощ в лагера „Шатила“. През цялото време, докато бе вярвала, че контролира играта, че тя е измамницата и манипулаторката, в действителност това е бил Юсеф.

— Когато счетохме, че връзката ви се е задълбочила достатъчно, накарахме Юсеф да те помоли за много специална услуга: да придружиш един палестински функционер във важна тайна мисия. Ти изложи доста убедителни аргументи, но накрая естествено се съгласи, защото не си Доминик Бонар, секретарка в лондонска галерия, а Сара Халеви — агент на израелското разузнаване. Ари Шамрон и Габриел Алон правилно допуснаха, че палестинският функционер съм аз, тъй като съм известен с това, че използвам в моите операции нищо неподозиращи жени. Двамата те въвлякоха в тази опасна операция, защото искаха мен. Но сега аз ще обърна играта срещу тях. Ще те използвам, за да ми доведеш Алон.

— Остави го! — каза Жаклин. — Достатъчно е страдал заради теб.

— Той ли е страдал! Габриел Алон уби моя брат. Неговото страдание е нищо в сравнение със страданието на моето семейство.

— Брат ти беше терорист! Той заслужаваше да умре!

— Той се бореше за свободата на своя народ. Не биваше да умре като куче в леглото си.

— Това беше много отдавна. Сега всичко е свършило. Убий мен вместо Габриел — притисна го с леден поглед Жаклин.

— Много благородно от твоя страна, Сара — леко се усмихна Тарик, — но приятелят ти няма да загуби още една жена без бой. Затвори очи и си почини малко. Тази нощ ни очаква дълъг път.

На разсъмване Тарик пресече Уайтстоун Бридж и влезе в Куинс. Трафикът взе да се усилва, когато мина летище „Ла Гуардия“. На изток небето изсветля от настъпващата зора. Той включи радиото и се заслуша в новините за уличното движение, после намали звука и се концентрира върху шофирането. След няколко минути пред тях се появи Ист Ривър. Жаклин видя първите слънчеви лъчи, които позлатяваха небостъргачите в Долен Манхатън.

Тарик излезе от магистралата и пое по улиците на Бруклин. Сега, когато беше светло, тя за пръв път можа да го разгледа добре. Дългото нощно шофиране си бе казало думата. Палестинецът беше блед, очите му бяха зачервени и напрегнати. Той караше с дясната ръка. Лявата лежеше в скута му, стискайки пистолета „Макаров“.

Жаклин погледна пътните знаци: авеню „Кони Айланд“. Кварталът определено бе придобил азиатски вид. По тротоарите се ширеха пъстри пакистански пазари с щандове за плодове. До тях имаше ливански и афганистански ресторанти. Близкоизточни пътнически агенции. Магазин за килими и кахлени плочки. Тухлената сграда на бивш търговски склад бе превърната в джамия, чиято фасада бе облицована с изкуствен зелено-бял мрамор.

Тарик зави в тиха улица с жилищни кооперации, наречена „Парквил Авеню“. Измина бавно една пресечка и спря пред триетажна тухлена сграда на ъгъла на Източна Осма улица. На партера се помещаваше магазин за деликатеси. Той угаси двигателя и натисна два пъти клаксона. В апартамента на втория етаж проблесна светлина.

— Изчакай ме да заобиколя колата! — нареди спокойно Тарик на Жаклин. — Не отваряй вратата. Ако го направиш, ще те убия. Като слезем от колата, ще влезем вътре и ще се качим по стълбите. Ако издадеш някакъв звук, ако се опиташ да избягаш, ще те застрелям. Разбра ли?

Тя кимна. Палестинецът мушна пистолета в джоба на палтото си и слезе. После заобиколи автомобила отзад, отвори нейната врата и я измъкна навън за ръката. Двамата бързо пресякоха улицата. Вратата на партера беше леко открехната. Влязоха вътре и пресякоха малко фоайе с разпилени по пода рекламни листовки. Ръждясал велосипед без гуми беше облегнат на напукания дървен цокъл.

Тарик изкачи стълбите, все така стискайки я здраво, а ръката му бе топла и влажна. На стълбището миришеше на къри и терпентин. Една врата се отвори и от нея надникна брадясал мъж, облечен в бяла роба. Той погледна палестинеца, после се прибра в апартамента си и тихо затвори вратата.

Стигнаха до жилище 2А. Тарик почука тихо два пъти.

Лейла отвори и дръпна Жаклин вътре.

43. Ню Йорк сити

Ари Шамрон пристигна в Израелската дипломатическа мисия към Обединените нации, намираща се на ъгъла на Второ Авеню и 43-а улица. Той си проправи път с леко приведена глава през група демонстранти и влезе в мисията. Един човек от охраната го очакваше във фоайето и го придружи по стълбите до стаята на агентите от специалните служби. Министър-председателят беше там в компанията на трима на вид изнервени помощници, като барабанеше с пръсти по масата. Шамрон седна и погледна към шефа на протокола.

— Дайте ми копие от графика на премиера и напуснете помещението.

Когато помощниците излязоха от стаята, министър-председателят попита:

— Какво се случи в Монреал?

Шамрон му разказа подробно. Когато приключи, премиерът притвори очи и притисна с пръсти слепоочията си.

— Върнах те на работа, за да възстановиш репутацията на Службата, Ари, а не за да предизвикаш нов провал! Имаме ли основание да смятаме, че канадците са наясно за нашето присъствие в Монреал?

— Не, господин премиер.

— Смяташ ли, че агентката ти още е жива?

— Трудно е да се каже, но положението изглежда доста мрачно. Досега жените, които Тарик е използвал за прикритие, винаги са свършвали зле.

— Ако разбере за тази жена, пресата ще ни разкъса. Отсега виждам водещите заглавия: „Красива френска манекенка — тайна агентка на израелците!“. По дяволите, Ари! — избухна премиерът.

— Няма начин официално да бъде свързана със Службата — отвърна Шамрон.

— Някой ще се добере до истината. Винаги става така.

— Ако това се случи, ще използваме нашите приятели — като Бенджамин Стоун — за контраатака. Мога да ви гарантирам пълно опровержение на тази история.

— Не ми трябва опровержение! — намръщи се министър-председателят. — Ти ми обеща главата на Тарик на тепсия, без никакви следи! Аз все още искам главата му, но искам и Жаклин Дьолакроа. Жива!

— И ние желаем същото, господин премиер. Обаче в този момент вашата сигурност е на първо място. — Шамрон взе графика и започна да го чете. — След церемонията в Обединените нации е предвидена среща с инвеститори, а след това — посещение на Нюйоркската стокова борса. После отивате в хотел „Уолдорф“ за лек обяд, даван във ваша чест от „Приятелите на Цион“. — Шамрон вдигна поглед: — И това е само през първата половина на деня! Следобед имате посещение в Центъра на еврейската общност в Бруклин за обсъждане на проблемите във връзка с мирния процес. После се връщате в Манхатън за серия от коктейли и приеми. — Свали листа и погледна към министър-председателя: — Това е кошмар за охраната. Искам Алон да бъде включен в състава на личната ви охрана за деня.

— Защо точно Алон?

— Защото разгледа добре Тарик в Монреал. Ако той се появи, Габриел ще го познае — обясни Шамрон.

— Кажи му, че трябва да облече костюм.

— Не мисля, че притежава такова чудо.

— Намери му един! — приключи премиерът.

Апартаментът беше малък: оскъдно обзаведена всекидневна, кухня с печка с два котлона и напукана мивка, спалня с едно легло и миришеща на мухъл баня. На прозорците бяха закачени дебели вълнени одеяла, които не пропускаха никаква светлина. Тарик отвори вратата на стенния гардероб. Вътре имаше голям куфар. Той го занесе във всекидневната, сложи го на пода и го отвори. В него бе поставен безупречно изгладен и сгънат черен габардинен панталон, бяло официално сако, бяла риза и папийонка. В отделението, затворено с цип, имаше портфейл. Палестинецът го отвори и разгледа съдържанието му: нюйоркска шофьорска книжка на името на Емилио Гонсалес, кредитна карта „Виза“, карта за видеотека, различни квитанции, закачваща се табелка за самоличност. Кемел бе свършил добра работа.

Тарик разгледа снимката. Емилио Гонсалес беше оплешивяващ мъж с прошарена коса и гъсти мустаци. Но бузите му бяха по-пълни от тези на Тарик. Нищо работа — няколко памучни тампона щяха да свършат работа. Той извади дрехите от куфара и внимателно ги сложи върху облегалката на един стол. После грабна последния предмет — малък кожен несесер — и влезе в банята.

Сложи несесера на мивката и подпря снимката на Емилио Гонсалес на лавицата под огледалото. Погледна отражението и едва разпозна собственото си лице: тъмни кръгове под очите, хлътнали бузи, бледа кожа, безкръвни устни. Това отчасти се дължеше на липсата на сън — не си спомняше кога бе спал за последен път, — но за повечето поражения бе виновна болестта. Туморът се разрастваше. От него крайниците му изтръпваха, ушите му бучаха, мъчеше го непоносимо главоболие и се чувстваше страшно уморен. Нямаше да живее още дълго. Беше пристигнал в Ню Йорк в този исторически момент, когато му оставаше много малко време.

Отвори несесера, извади ножица и самобръсначка и започна да се подстригва. Отне му почти час, докато свърши.

Преобразяването беше забележително. С прошарената си коса, мустаците и по-пълните бузи поразително приличаше на мъжа от снимката. Обаче Тарик знаеше, че изкусното изпълнение на ролята беше точно толкова важно, колкото и приликата. Ако се държеше като Емилио Гонсалес, нямаше да го спре нито един агент от секретните служби или полицай. Но ако си проличеше, че е терорист, щеше да умре в някой американски затвор.

Той влезе във всекидневната, свали дрехите си и облече сервитьорската униформа. След това се върна в банята за един последен поглед в огледалото. Среса рядката коса над новопридобитото си плешиво теме и се почувства леко потиснат. Да умре в чужда страна с лицето на друг човек! Предположи, че това е логичен завършек на живота, който бе водил. Сега му оставаше само едно нещо: да се увери, че той не е бил пропилян за загубена кауза.

Отиде в спалнята.

Щом влезе, Лейла скочи с разтревожено лице и вдигна пистолета си.

— Аз съм — каза й той меко на арабски. — Остави оръжието, преди да гръмне и да нараниш някого.

Тя се подчини, после поклати удивено глава:

— Забележително. Никога нямаше да те позная. Очевидно си пропуснал истинското си призвание. Трябваше да станеш актьор.

— Вече е късно. И така — всичко е готово. Трябва ни единствено Габриел Алон.

Тарик погледна към Жаклин. Тя лежеше, прикована с белезници за металната рамка на малкото легло, а устата й бе залепена с голямо парче лейкопласт.

— Стори ми се интересно, че минути след пристигането ни в хотелската стая в Монреал ти провери съобщенията си на телефонния секретар в твоя апартамент в Лондон. Когато работех за ООП, открихме, че Израелските тайни служби разполагат с технологии, които им позволяват да включат към своя защитена от подслушване линия всеки телефон в света и да пренасочат позвъняването към главната си квартира в Тел Авив. Предположих, че е направено така и с твоя телефон в Лондон. Когато позвъни на своя номер, на булевард „Цар Саул“ веднага са разбрали, че си в хотел „Куин Елизабет“ в Монреал.

Палестинецът седна в края на леглото и нежно отмахна косата от лицето на Жаклин. Тя затвори очи и се опита да се отдръпне.

— Ще се възползвам от тази технология, за да измамя Ари Шамрон и Габриел Алон. И Лейла не е лоша актриса. Когато бъда готов да действам, тя ще позвъни на твоя номер в Лондон и ще се представи за теб самата. Ще съобщи на щаба ви къде съм и какво се готвя да направя. Те ще известят Шамрон, а той веднага ще изпрати Габриел Алон на даденото място. Естествено аз ще знам, че той идва. И ще имам значително предимство. — Извади пистолета си и надигна с дулото брадичката й. — Ако си добро момиче и се държиш прилично, ще живееш. Щом се обади по телефона, Лейла ще напусне това място. От нея ще зависи дали Ари Шамрон ще намери труп, завързан за това легло. Разбра ли ме?

Жаклин го изгледа дръзко. Палестинецът натисна още по-силно дулото в меката плът на шията й, докато тя не изстена през лейкопласта.

— Разбра ли ме?

Жаклин кимна.

Той се изправи и втъкна пистолета под колана на панталоните си. После отиде във всекидневната, облече си палто, нахлузи ръкавици и излезе.

Беше ясен и студен следобед, слънцето ярко грееше. Тарик си сложи слънчевите очила и вдигна яката на палтото си. Отиде пеша до авеню „Кони Айланд“ и мина бавно край редица магазини, докато не откри една бакалница, в която предлагаха стоки от Близкия изток. Влезе в тясното магазинче, придружен от подрънкването на звънчето, закачено над вратата. Веднага бе залят от родните аромати на кафе и подправки, печено овнешко, мед и тютюн.

Зад щанда стоеше юноша. Носеше спортна фланела с емблемата на „Янкис“ и говореше на арабски с марокански акцент по мобилен телефон.

— Фурми — каза Тарик на английски. — Търся изсушени фурми.

Момчето замълча за момент.

— На задния рафт, вляво.

Тарик тръгна бавно по тесните пътеки към задната част на магазина. Фурмите бяха на най-горния рафт. Когато се протегна да ги вземе, усети как пистолетът се заби в кръста му. Той ги свали и погледна етикета. Произведено в Тунис. Чудесно!

Плати и си излезе. От авеню „Кони Айланд“ се насочи на изток, през един по-тих квартал, застроен с ниски жилищни кооперации и тухлени къщички, и стигна до станцията на метрото на Нюкърк Авеню. Купи си жетон и се спусна по стълбите до малкия открит перон. След две минути се качи на влака за Манхатън.

Габриел бе започнал да мисли, че никога няма да открие Тарик. В този момент се носеше с пълна скорост по Парк Авеню, разположен на предната седалка на черен миниван в компанията на останалата част от охраната на министър-председателя. На няколко метра пред тях се виждаше лимузината на премиера. Отдясно се движеше полицай на мотор. Габриел носеше сив костюм, който бе заел от един от телохранителите. Но сакото му беше твърде голямо, а панталоните — твърде къси. Чувстваше се като глупак, отишъл в скъп ресторант без подходящо облекло, който трябва да облече блейзер под наем от заведението. Това обаче беше без значение, защото имаше по-важни неща, за които да се тревожи.

Дотук денят беше минал без проблеми. Министър-председателят беше пил кафе с група високопоставени инвеститори и банкери, за да обсъдят възможностите за бизнес в Израел. След това посети Нюйоркската стокова борса, а Габриел неотлъчно бе до него. Не остави нищо на случайността. Търсейки Тарик, оглеждаше всяко лице — банкери, борсови посредници, портиери, хората по улицата. В паметта му се бе запечатало изражението на палестинеца и подигравателната му усмивка, когато набута Жаклин в колата и отпраши с нея по улица „Сен Дени“ в Монреал.

Запита се дали тя все още е жива. Помисли си за мъртвите жени, които Тарик бе оставил след себе си: американката в Париж, проститутката в Амстердам, продавачката във Виена.

Взе мобилния телефон на един от колегите си и позвъни на Шамрон да го попита дали не е научил нещо ново, но Ари нямаше информация. Габриел прекъсна връзката и тихо изруга. Започваше да се чувства безпомощен. Изглежда, Тарик отново ги бе победил.

Кортежът влезе в гаража на хотел „Уолдорф-Астория“. Министър-председателят слезе от лимузината си и се ръкува с няколко души, преди да бъде съпроводен до голямата бална зала. Габриел вървеше на няколко крачки зад него. Когато премиерът се появи в залата, хилядното множество се изправи на крака и започна да го аплодира. Шумът бе гръмовен, лесно можеше да заглуши пистолетен изстрел. Министър-председателят се отправи към подиума, радвайки се на топлия прием. Габриел бавно обходи залата, като се оглеждаше за палестинеца.

Тарик слезе от метрото на станция „Бродуей-Лафайет Стрийт“ и се прехвърли на влак номер 5, отиващ към горната част на града. Слезе на Източна Осемдесет и шеста улица и тръгна бавно по Лексингтън Авеню към Пето Авеню, любувайки се на големите стари къщи, принадлежащи на американския елит. След като прекоси два квартала, стигна до Осемдесет и осма улица. Там спря пред висока сграда, чиито прозорци гледаха към парка. Пред нея бе паркиран камион на фирма „Елит Кетъринг“, от който към служебния вход се виеше дълга редица от сервитьори с бели сака. Всички носеха подноси, отрупани с храна, и каси с алкохолни напитки. Той погледна часовника си — времето наближаваше. Пресече Пето Авеню, седна на една огряна от слънцето пейка и зачака.

Жаклин затвори очи и се опита да помисли спокойно. Тарик се канеше да използва технологиите на Службата, за да примами Габриел в капан. Представи си го в новата му дегизировка. Дори тя едва го позна, а бяха прекарали заедно последните осемнадесет часа, без да се разделят нито за минута. Невъзможно бе и Габриел да го разпознае. Тарик беше прав: преимуществото беше на негова страна.

Чернокосата девойка влезе в спалнята с чаша чай и пистолет, втъкнат в колана на джинсите й. Тя бавно закрачи из стаята, като отпиваше от чая си, без да откъсва очи от Жаклин. После седна в края на леглото и попита:

— Кажи ми, Доминик, чука ли се с Тарик, докато бяхте в Монреал?

Жаклин я погледна недоумяващо: какво ли означаваше този неуместен въпрос? Лейла вдигна долния край на блузата й и оголи корема й. После изсипа горещия чай върху него.

Лейкопластът върху устата на Жаклин заглуши вика й. С невинно изражение Лейла се приведе, подуха върху опарената кожа и придърпа блузата върху нея. Но допирът на тънката памучна материя не облекчи болката, а още повече я засили. Жаклин стисна очи и по лицето й потекоха горещи сълзи.

— Да опитаме пак — повтори Лейла. — Чука ли се с Тарик?

Жаклин поклати глава, без да отваря очи.

— Много лошо! — въздъхна чернокосата хубавица. — Чувала съм, че е прекрасен любовник. Момичето в Париж ми разказваше всичко до най-малките подробности. В известен смисъл тя извади късмет, че накрая Тарик я уби. Никой мъж нямаше да я оправя като него. Любовният й живот щеше да бъде низ от разочарования.

Жаклин си даде сметка, че никога няма да излезе от тази стая. Лейла беше психопатка, едва ли щеше да я остави жива. Всъщност тя вероятно щеше да изпита удоволствие от смъртта й. Не, помисли си Жаклин, ако й бе съдено да умре, щеше да го направи по собствените си правила. И то като се опита да спаси Габриел.

Но как? Като намери възможност да се измъкне. Обаче за целта трябваше да убеди Лейла да я отвърже от леглото.

През лейкопласта Жаклин успя да изфъфли:

— Трябва да отида до тоалетната.

— Какво каза?

Жаклин повтори думите си по-високо.

— Щом трябва, иди — отговори Лейла.

— Моля те — настоя Жаклин.

Девойката сложи празната чаша на пода и измъкна пистолета от колана на джинсите си.

— Не забравяй, че вече нямаме нужда от теб. Ако се опиташ да избягаш, ще те застрелям в красивото лице. Разбра ли?

Жаклин кимна утвърдително.

Лейла първо отключи белезниците на ръцете й, а после — на краката й и нареди:

— Ставай, но бавно! Върви с ръце на тила.

Жаклин се подчини. Влезе в тоалетната, обърна се и понечи да затвори вратата, но Лейла я задържа с ръка и насочи пистолета към лицето й:

— Хич не си го и помисляй!

— Моля те — каза Жаклин.

Палестинката се огледа. Тоалетната беше без прозорец и нямаше друг изход.

— Чукни, когато си готова, Доминик. Стой вътре, докато не ти наредя да излезеш!

Жаклин смъкна джинсите си и седна на тоалетната чиния. А сега какво? За да избяга, имаше нужда от някакво оръжие. Помисли да използва капака на тоалетната чиния, но той беше твърде голям и тежък. Огледа помещението: шише с шампоан, сапун, тубичка с крем за бръснене, самобръсначка за еднократна употреба и… пиличка за нокти!

Тя лежеше на поличката под огледалото. Беше метална, заоблена от единия край и остра от другия. Жаклин си спомни курса по самоотбрана в Академията. Всеки предмет можеше да се превърне в смъртоносно оръжие, ако с него се нанесеше удар на точното място: в очите, ушите, гърлото. Тя взе внимателно пиличката и я стисна в шепата си.

„Но ще мога ли наистина да го извърша?“, запита се Жаклин. После си помисли за това, което Тарик готвеше на Габриел. За озлобената Лейла. Вдигна блузата си и погледна зачервената кожа на корема си.

Изправи се и почука на вратата. Чу гласа на пазачката си:

— Отвори бавно и излез с ръце на тила!

Криейки пиличката в шепата си, Жаклин отвори вратата и постави ръцете си на тила. След това излезе от тоалетната и се отправи към всекидневната. Лейла я чакаше там с насочен към гърдите й пистолет.

— Обратно в спалнята! — заповяда тя, размахвайки оръжието.

Жаклин влезе в спалнята. Лейла вървеше на крачка зад нея, стискайки пистолета в протегнатите си напред ръце. Жаклин спря в края на леглото.

— Лягай и закопчай белезницата на дясната си китка! — нареди девойката.

Жаклин се поколеба.

— Направи го! — изкрещя Лейла.

Жаклин се извърна рязко и замахна, стиснала пиличката. Хвана палестинката неподготвена. Вместо да стреля, тя инстинктивно вдигна ръце да се предпази. Жаклин се бе прицелила в ухото й, но Лейла отскочи и острието на пиличката разсече бузата й.

От дълбоката рана бликна кръв. Лейла изрева от болка и изпусна пистолета.

Жаклин устоя на инстинктивния порив да се наведе и да го грабне. Вместо това, светкавично нанесе втори удар и този път заби острието в шията на противничката си. Плисна топла кръв и опръска ръката й.

Жаклин пусна пиличката, която остана да стърчи от шията на Лейла. Палестинката се взря в нея — в погледа й се четеше смесица от болка, ужас и пълна изненада.

След това всичко стана за секунди: Жаклин се наведе и взе падналия пистолет.

Лейла измъкна окървавеното острие от шията си и се хвърли към неприятелката си с убийствена ярост в очите.

Жаклин вдигна пистолета и я прониза с един куршум в сърцето.

44. Ню Йорк сити

Тарик пресече Пето Авеню, отиде до служебния вход на жилищната сграда и вдигна една каса с шампанско, оставена в коридора. Мъж с престилка и обилно намазана с брилянтин черна коса погледна към него:

— Какво, по дяволите, правиш?

Палестинецът присви рамене, като продължаваше да държи касата с шампанско:

— Казвам се Емилио Гонсалес.

— Е, и?

— Наредиха ми да дойда тук. Работя за „Елит Кетъринг“.

— Тогава защо не те познавам? — огледа го подозрително мъжът.

— Днес е първият ми работен ден при тях — обясни Тарик. — Обадиха ми се тази сутрин веднага да съм си докарал задника тук. Имало голям прием и се нуждаели от допълнителна работна ръка.

— Ами приемът наистина е голям — размисли мъжът с престилката, — някакъв важен човек ще присъства. Има адски много охрана… — После махна с ръка: — Така че защо си още тук? Отнеси това горе и си довлечи задника обратно!

— Слушам, сър — послушно отвърна Тарик.

В малкия апартамент гърмежът прозвуча като оръдеен изстрел. Със сигурност някой го беше чул. Жаклин трябваше бързо да се маха, но се налагаше първо да предупреди Габриел за плана на Тарик.

Тя прекрачи трупа на Лейла, вдигна слушалката на телефона и набра номера си в Лондон. Когато чу записа на собствения си глас, набра още три цифри. След поредица от прищраквания, последвани от бучене, долетя гласът на млада жена:

— Слушам.

— Трябва ми Ари Шамрон. Спешно донесение.

— Парола.

— Йерихон. Побързайте! — задъхано настоя Жаклин.

— Моля, изчакайте.

Спокойствието в женския глас беше подлудяващо. Последва нова серия от прищраквания и бръмчене, но този път по линията прозвуча гласът на Шамрон:

— Жаклин? Наистина ли си ти? Къде си?

— Някъде в Бруклин, мисля.

— Не затваряй. Ще взема точния ти адрес от централата.

— Не ме оставяй сама!

— Няма, ще те спасим.

Тя се разплака.

— Какво се случи? — припряно я попита Шамрон.

— Тарик излезе навън, дегизиран като сервитьор! Изглежда напълно различно, отколкото в Монреал. Канеше се да използва сигурната линия, за да примами Габриел в капан, но аз убих Лейла… — нареждаше Жаклин, давайки си сметка, че вероятно звучи като истеричка.

— Трупът й там ли е сега?

— Да, точно до мен, на пода. О, Ари, ужасно е!

— Трябва незабавно да се махнеш. Кажи ми само едно: знаеш ли къде отиде Тарик?

— Не.

В този момент тя чу тежки стъпки по стълбището.

„По дяволите!“, помисли си и прошепна в слушалката:

— Някой идва.

— Излез оттам! — нареди й Шамрон.

— Има само един изход.

Жаклин чу силно чукане по вратата: два отривисти удара, които сякаш разтърсиха целия апартамент.

— Ари, не знам какво да правя — отрони объркано тя.

— Спотайвай се и чакай.

Последваха нови три удара по вратата, още по-силни. После се възцари тишина. Не се чуха никакви стъпки. Който и да беше отвън, не беше си тръгнал.

Жаклин се ослуша. След миг стаята се разтресе от оглушителен трясък и пукот на сцепено дърво. Шумът бе толкова силен, че тя очакваше да види как нахълтват няколко души. Появи се само един мъж — същият, който се бе показал на вратата сутринта, когато Тарик я въведе в сградата. В ръцете си стискаше бейзболна бухалка.

Тя изпусна слушалката. Мъжът погледна към трупа на Лейла. После прониза с освирепелите си очи Жаклин, вдигна бухалката и се втурна към нея. Жаклин се прицели и стреля два пъти. Първият куршум го улучи в рамото, вторият потроши гръбначния му стълб. Тя направи крачка напред и стреля още два пъти.

Стаята се изпълни с мирис на барут. Стените и подът се оплискаха с кръв. Жаклин се наведе и вдигна слушалката.

— Ари?

— Слава богу, че си ти. Слушай ме внимателно, сега трябва да се махнеш оттам.

— Мамка му, Ари! — избухна тя. — Къде да отида?

— Намираш се в Бруклин, на ъгъла на Парквил Авеню и Източна Осма улица.

— Това нищо не ми говори.

— Излез от сградата и тръгни към Парквил Авеню. Като стигнеш там, завий наляво и върви към авеню „Кони Айланд“. Там завий надясно, но не пресичай. Остани от онази страна на улицата и продължи да вървиш. Някой ще те вземе.

— Кой?

— Просто направи каквото ти казвам и веднага излез оттам!

Линията прекъсна.

Жаклин пусна слушалката и грабна палтото си, което лежеше на пода до леглото. Облече се, мушна пистолета в джоба си и бързо излезе. Следвайки инструкциите на Шамрон, не след дълго вървеше край витрините на авеню „Кони Айланд“.

На миля оттам беше залата на Центъра на еврейската общност на Оушън Авеню. Габриел стоеше на няколко крачки от министър-председателя, който четеше историята на Масада на група ученици. Един от телохранителите на премиера се приближи до Габриел и му прошепна:

— Търсят те по телефона. Изглежда, спешно е.

Алон излезе във фоайето. Друг телохранител му подаде мобилен телефон.

— Да?

— Тя е жива — каза Шамрон.

— Какво? Къде е?

— Върви към теб по авеню „Кони Айланд“. Движи се по западния тротоар на улицата. Сама е. Иди да я вземеш. Тя ще ти разкаже останалото.

Габриел затвори и погледна към колегата си:

— Трябва ми кола. Веднага!

След две минути вече караше на север по „Кони Айланд“, като се взираше по тротоарите, за да зърне Жаклин. Ари бе обяснил, че тя ще е на западния тротоар, но той оглеждаше и двата, в случай че се бе объркала или изплашила от нещо. Габриел четеше имената на пресечките: Авеню М, Авеню Л, Авеню К…

„По дяволите! Къде е?“, нервно хапеше устни той.

Най-сетне я забеляза на кръстовището на „Кони Айланд“ с Авеню И. Косата й бе разрошена, а лицето подпухнало. Имаше вид, сякаш се е сражавала с призраци. Въпреки това крачеше спокойно и хладнокръвно и се оглеждаше наоколо.

Габриел бързо направи обратен завой, спря колата до тротоара и се пресегна през седалката да отвори вратата. Жаклин инстинктивно отстъпи и бръкна в джоба си. После го позна. Самообладанието я напусна изведнъж и тя едва не се разрида.

— Габриел! Благодаря на бога.

— Влизай — спокойно й рече той.

Тя се вмъкна на предната седалка и затвори вратата.

Габриел се включи в уличното движение, като бързо увеличи скоростта. След като минаха няколко пресечки, Жаклин го помоли да отбие встрани.

Той зави в една странична улица и спря, без да изключва двигателя.

— Добре ли си, Жаклин? Какво се случи? Разкажи ми всичко.

Тя се разплака. Отначало тихо, после цялото й тяло се разтресе от ридания. Габриел я притегли към себе си и силно я прегърна.

— Всичко свърши — успокоително прошепна той. — Всичко…

— Моля те, вече никога не ме оставяй сама. Бъди с мен, Габриел. Моля те, бъди с мен.

45. Ню Йорк сити

Тарик обикаляше във великолепно обзаведените зали, гледащи към Сентръл Парк, докато гостите безгрижно оставяха разни неща върху овалния му поднос: празни чаши, чинии с недоизядена храна, смачкани салфетки, угарки. Той погледна часовника си. Лейла трябваше вече да се е обадила. Вероятно Алон идваше насам. Скоро всичко щеше да приключи.

Палестинецът мина през библиотеката, откъдето през двойни френски прозорци се излизаше на терасата. Независимо от студа, групичка гости стояха отвън и се любуваха на гледката.

Вой на далечни сирени изпълни въздуха. Тарик отиде до парапета и погледна към Пето Авеню: задаваше се колона автомобили, ескортирана от полицейски коли и полицаи на мотори.

Почетният гост пристигаше.

„Но къде, по дяволите, е Алон?“ — питаше се гневно палестинецът.

— Извинете!

Тарик вдигна очи. Жена с кожено палто му махаше да се приближи. Толкова бе погълнат от гледката на приближаващия се кортеж, че бе забравил да се преструва на сервитьор.

Жената държеше полупълна чаша с червено вино.

— Може ли да я вземете?

— Разбира се, госпожо.

Тарик пресече терасата и застана до жената, която бе подхванала разговор с някаква своя приятелка. Без да гледа към него, тя протегна ръка и опита да остави чашата върху подноса му, но я катурна неволно, разплисквайки червеното вино върху бялото сако на сервитьора.

— О, боже! — възкликна жената. — Съжалявам. — После се извърна, сякаш нищо не се е случило, и поднови разговора си.

Тарик отнесе подноса в кухнята.

— Какво ти се е случило? — развика се шефът Родни. Това бе същият мъж с престилката и намазаната с брилянтин коса.

— Една жена изля виното си върху мен.

Палестинецът сложи пълния поднос на плота до мивката. Точно тогава чу да се разнасят ръкопляскания. Почетният гост беше влязъл в залата. Тарик грабна един празен поднос и понечи да излезе от кухнята.

— Къде отиваш? — извика Родни зад него.

— Да си върша работата.

— Не и в този вид. Сега ще останеш в кухнята. Ела тук и помогни за миенето на чиниите.

— Мога да почистя сакото.

— Това е червено вино, момче. Сакото е безвъзвратно съсипано.

— Но… — поколеба се сервитьорът.

— Отивай там и се залавяй с чиниите! — нареди му Родни.

Дъглас Канън каза на Арафат:

— Господин президент, радвам се да ви видя отново.

Палестинският лидер се усмихна:

— Аз също, сенаторе. Или вече трябва да се обръщам към вас с посланик Канън?

— Дъглас ще е по-добре.

Канън хвана с мечешката си лапа малката ръка на Ясер Арафат и силно я разтърси. Той беше висок мъж с широки рамене и гъста и непокорна прошарена коса. С годините беше понапълнял, макар че коремът му бе умело прикрит от безупречно ушит син блейзер. Веднъж списание „Нюйоркър“ го бе нарекло „съвременния Перикъл“, и то с основание. Блестящ учен и филантроп, той бе излязъл от академичните среди, за да стане един от най-могъщите демократи в американския сенат. Вече пенсионер, преди две години бе върнат на работа и бе назначен за посланик при кралския двор в Лондон. Ала службата му не бе траяла дълго, защото бе тежко ранен при терористичен атентат. Сега обаче Канън не спомена нищо за това, докато въвеждаше Арафат на приема.

— Посегателството над вашия живот много ме натъжи, Дъглас. Радвам се да ви видя отново в добро здраве. Получихте ли цветята, които Суха и аз ви изпратихме? — осведоми се палестинският лидер.

— Да, получих ги. Бяха най-красивите цветя в болничната ми стая. Много ви благодаря. Но стига сме говорили за мен. Заповядайте оттук — много хора искат да се запознаят с вас.

— Не се и съмнявам — отвърна с усмивка Арафат. — Водете ме.

Габриел пресече с автомобила Бруклинския мост и навлезе в Манхатън. Жаклин бе възвърнала самообладанието си и му разказваше в подробности за изминалите четиридесет и осем часа. Започна с нощта в апартамента близо до летище „Хийтроу“ и завърши с ужасните събития в Бруклин. Той се мъчеше да слуша безпристрастно, потискайки яростта, която го изпълваше. Тарик наистина й бе причинил невероятни страдания само за да се добере до него.

Една подробност обаче привлече вниманието му. Защо Тарик е искал да го примами при себе си? Лейла, представяйки се за Жаклин, е трябвало да се обади по сигурната телефонна линия.

Отговорът навярно бе много прост: защото не е смятал, че Габриел ще бъде на мястото, където възнамерява да нанесе удара. Но защо да не бъде? Ако беше дошъл в Ню Йорк да убие министър-председателя на Израел, тогава със сигурност би предположил, че Габриел ще бъде край премиера. В крайна сметка двамата неотдавна се бяха срещнали в Монреал.

Габриел си спомни за картината на Ван Дайк: под пластовете бои, изобразяващи религиозна сцена, бе изрисувана грозновата жена. Една картина — две реалности. Цялата операция беше като това платно. А Тарик го беше победил на всеки етап.

„По дяволите, не се страхувай да се довериш на инстинкта си!“, помисли си Габриел. После грабна мобилния телефон и набра номера на Шамрон в дипломатическата мисия. Когато чу гласа на Ари, попита кратко:

— Къде е Арафат?

Слуша мълчаливо известно време, сетне отсече:

— Мамка му! Мисля, че Тарик е там, дегизиран като сервитьор. Кажи на хората си, че идвам.

Прекъсна връзката и погледна към Жаклин:

— При теб ли е пистолетът на момичето?

Тя кимна утвърдително.

— Има ли останали патрони?

Жаклин измъкна пълнителя и ги преброи: бяха пет. Габриел зави с колата на север, излизайки на Франклин Делано Рузвелт Драйв, и натисна газта до дупка.

Тарик отиде до вратата на кухнята и надникна през коридора към приема в залата. Светкавиците проблясваха, докато гостите се снимаха с Арафат. „Преди десет години същите хора бяха отписали палестинския лидер като безмилостен терорист, а сега се отнасят с него като с рок звезда с кефия“, помисли си иронично Тарик. После огледа салона, търсейки Алон. Нещо се бе объркало.

Може би Лейла не е могла да се свърже по телефона или пък Габриел играеше някаква игра. Какъвто и да бе случаят, Тарик знаеше, че не може да чака дълго, за да действа. Познаваше Арафат по-добре от всеки друг. Старецът беше склонен да променя плановете си в последната минута. Точно заради това бе оцелял през всичките тези години. Всеки момент той можеше да си тръгне от приема и Тарик щеше да пропусне възможността да го убие.

Искаше да застреля и двамата — Арафат и Алон — по едно и също време. Но, изглежда, последният акт на отмъщение нямаше да се случи, както го беше замислил. След като убиеше Арафат, агентите по сигурността щяха да се нахвърлят върху него. Той щеше да се отбранява и нямаше да им остави друг избор, освен да го застрелят. „По-добре това, отколкото да ме убие туморът“, помисли си палестинецът. Алон щеше да пропусне всичко и затова животът му щеше да бъде пощаден. Обаче страхливият предател Арафат нямаше да бъде такъв късметлия.

Шефът Родни потупа Тарик по рамото:

— Започвай да миеш чиниите, приятел, или това ще е последният прием, на който работиш.

Мъжът с престилката се отдалечи. Тарик влезе в килера и запали лампата. Протегна ръка и взе от най-горния рафт плика с туниските фурми, който бе скрил там преди час. Занесе ги в кухнята и ги сипа в чиния от бял китайски порцелан. После си запроправя път през тълпата.

Арафат стоеше в средата на салона, заобиколен от свои помощници, телохранители и множество доброжелатели. До него беше застанал посланик Канън. Тарик продължи напред, усещайки дръжката на пистолета под сакото си. Сега палестинският ръководител бе на десетина крачки, но между него и Тарик имаше петима гости и един телохранител. Арафат бе толкова нисък, че сред тълпата се виждаше само черно-бялата му кефия. Ако извадеше оръжието си сега, някой от телохранителите със сигурност щеше да го забележи и да открие огън. Трябваше да се приближи повече, преди да го направи. И да изиграе номера с фурмите.

Обаче Тарик се сблъска с друга трудност. Тълпата около Арафат бе толкова гъста, че той не можеше да се придвижи по-наблизо. Точно пред него стоеше висок мъж в тъмносив костюм. Сервитьорът учтиво го докосна по рамото, мъжът се извърна, забеляза подноса и бялото му сако и каза:

— Не, благодаря.

— Те са за президента Арафат — поясни Тарик и мъжът охотно отстъпи настрана.

Изчака жената пред него да се отдръпне и се приближи с още три крачки до мишената си. Този път обаче се оказа зад един от помощниците на Арафат. Тъкмо се канеше да го помоли да му стори път, когато чу иззвъняването на мобилен телефон. Помощникът бръкна в джоба на сакото си и вдигна телефона. Слуша съсредоточено известно време, после се наведе напред и прошепна нещо до ухото на Арафат. Палестинският лидер се обърна към Канън и рече:

— Съжалявам, но изникна нещо спешно.

Тарик изруга наум: „Проклятие, този човек има дяволски късмет!“ Арафат добави:

— Трябва да проведа един телефонен разговор насаме.

— Мисля, че кабинетът ми ще ви свърши работа. Заповядайте насам, моля.

Палестинският лидер се измъкна от наобиколилото го множество и заедно с Канън и помощниците си тръгна по един коридор към дъното на сградата. Минута по-късно той се скри в някаква стая, а един от телохранителите му незабавно застана на пост пред вратата. След малко Канън и помощниците излязоха и се върнаха на приема.

Тарик знаеше, че трябва да нападне сега — или щеше да пропусне шанса си. Той пресече многолюдната зала, мина по коридора и спря пред телохранителя. Видя, че той е от личната охрана на Арафат, следователно знаеше, че палестинският лидер обича хубавите фурми от Тунис.

— Поръчаха ми да донеса фурми на мистър Арафат.

Телохранителят погледна към чинията, а Тарик си помисли: „Можеш да ме пуснеш да мина мирно и тихо. Или пък ще стрелям в лицето ти и след това ще се вмъкна вътре“.

Телохранителят взе една фурма и я изяде. После отвори вратата и нареди:

— Остави чинията и веднага излез!

Тарик кимна и влезе в стаята.

Габриел паркира колата на Осемдесет и осма улица. Изскочи навън и без да обръща внимание на патрулиращия полицай, се втурна към входа на сградата на Пето Авеню. Жаклин тичаше на няколко крачки зад него. Когато влязоха във фоайето, там ги чакаха трима души: човек от личната охрана на Арафат, агент от американската дипломатическа служба за сигурност и полицай от Ню Йорк Сити.

Портиерът бе отворил вратата на един от асансьорите. Когато петимата се качиха, той натисна бутона за седемнадесетия етаж.

— Надявам се да си сигурен в това, приятел — кимна американският агент към Габриел, който измъкна беретата си, зареди я и я мушна обратно под сакото си.

Портиерът се прекръсти уплашено:

— Мили боже!

Кабинетът беше малък, но обзаведен с вкус: резбовано старинно бюро с инкрустация от кожа, приглушено осветление високо на профилния таван, библиотечни лавици, пълни с издания по история и биографии, мраморна камина, в която гореше слаб огън. Арафат държеше телефонната слушалка и слушаше напрегнато. После промърмори няколко думи на арабски, остави слушалката и погледна към предрешения като сервитьор Тарик. Щом видя чинията с фурмите, на лицето му грейна топла детинска усмивка.

— Мир вам, президент Арафат — каза Тарик на арабски. — Един от вашите помощници ме помоли да донеса това за вас.

— Прекрасни са! — Палестинският лидер взе една фурма, огледа я набързо и я захапа. — Тази е от Тунис, сигурен съм в това.

— Прав сте, президент Арафат.

— Говориш арабски с палестински акцент.

— То е, защото съм от Палестина.

— От коя част?

— Преди Ал Накба семейството ми живееше в Горна Галилея. Израснах в лагерите в Ливан.

Тарик сложи чинията с фурмите на бюрото и откопча сакото си, за да може да извади по-лесно пистолета си. Арафат поклати глава и докосна долната си устна:

— Не си ли добре, братко?

— Просто съм малко уморен. Напоследък много работя.

— Знам как изглежда тази умора, братко. Наясно съм какво ми причинява липсата на сън през годините. Виждал съм как се отразява и на хората около мен. Но ти не страдаш само от умора. Болен си, братко. Усещам го. Имам много силен инстинкт за тези неща.

— Прав сте, президент Арафат. Напоследък не съм много добре.

— Каква е болестта ти, братко?

— Моля ви, президент Арафат, вие сте твърде зает, а й твърде важна личност, за да се притеснявате за проблемите на обикновен човек като мен.

— Ето тук грешиш. Винаги съм се смятал за баща на всички палестинци. Когато някой от моя народ страда, страдам и аз.

— Вашата загриженост означава много за мен, президент Арафат.

— Тумор е, нали, братко? Болен си от някакъв вид рак, нали?

Тарик не отговори. Ясер Арафат рязко смени темата на разговора:

— Кажи ми нещо, приятелю. Кой от моите помощници ти поръча да ми донесеш фурмите?

Тарик си помисли: „Значи инстинктът му за самосъхранение е все така силен“. Спомни си една нощ в Тунис преди много години. Случи се на една безкрайна среща — типично за Арафат заседание, започващо в полунощ и свършващо на зазоряване. По едно време пристигна пакет, адресиран до самия палестински лидер, от иракски дипломат в Аман. Пратката постоя неразопакована на бюрото му няколко минути, докато най-накрая Арафат се изправи и заяви: „В този пакет има бомба, Тарик. Подушвам я! Изнесете го!“ Тарик грабна пакета и го даде на един инженер от Фатах да го провери. Старецът се оказа прав. Израелците бяха успели да внесат бомба на съвещанието на висшия състав на ООП. Ако Арафат бе отворил пратката, цялото ръководство щеше да бъде ликвидирано.

— Вашият човек не ми каза името си — отговори Тарик. — Поръча ми само да ги донеса.

Ясер взе още една фурма от чинията.

— Странно, но ми се струваш познат. Срещали ли сме се преди?

— За съжаление — не.

— Сигурен ли си? Аз никога не забравям лица.

— Сигурен съм, президент Арафат.

— Напомняш ми за един стар приятел, мъж, който някога служеше при мен в добри и трудни дни.

— За съжаление аз съм само един прост сервитьор — усмихна се Тарик.

— Дължа живота си на този мъж — продължи Арафат. — Той ме защитаваше от враговете. Спасявал ме е повече пъти, отколкото мога да си спомня. — Палестинският лидер вдигна лице към тавана и притвори за миг очи. — Една нощ бях извикан в Дамаск за среща с моя брат, президента Асад. Този мой приятел ме помоли да не отивам. Това беше в миналото, когато Асад и неговата тайна полиция искаха смъртта ми. Срещата мина добре, но когато се качвахме по колите, за да се върнем в Бейрут, моят приятел ме предупреди, че не е безопасно. Той бе научил, че сирийците смятат да нападнат от засада автомобилния кортеж и да ме убият. Изпратихме кортежа като примамка по обичайния път, а този мъж успя да ме скрие в Дамаск, точно под носа на враговете ми. По-късно същата нощ получихме съобщение, че сирийските специални части нападнали автомобилния кортеж извън Дамаск и много от моите хора бяха убити. Беше много тъжна нощ, но аз останах жив благодарение на този мъж.

— Това е много интересна история, президент Арафат.

— Ще ми позволиш ли да ти разкажа още една?

— Може би трябва да си тръгвам — отвърна Тарик и понечи да посегне към пистолета си.

— Моля те, ще отнеме само миг.

Тарик се поколеба, но се съгласи:

— Разбира се, президент Арафат. Бих искал да я чуя.

— Седни, приятелю. Сигурно си уморен.

— Не ми подобава.

— Както желаеш — кимна Арафат и започна да разказва: — Беше по време на обсадата на Бейрут. Израелците се опитваха да довършат ООП веднъж завинаги. Искаха да убият и мен. Където и да отидех, падаха израелски бомби и ракети. Сякаш през цялото време знаеха къде се намирам. Тогава този мой приятел започна разследване. И разбра, че израелското разузнаване е завербувало няколко души от моя щаб. Разкри, че израелците са снабдили шпионите с проследяващи устройства и така винаги знаеха къде съм. Той ги арестува и ги накара публично да признаят престъплението си. Това беше нещо като послание към всички изменници. Моят приятел поиска да подпиша смъртните им присъди, за да бъдат екзекутирани.

— И вие направихте ли го?

— Не. Казах на този мъж, че ако екзекутирам предателите, ще си спечеля за врагове техните братя и братовчеди. Обясних му, че те ще бъдат наказани по друг начин — като бъдат отстранени от делото на революцията и прогонени в изгнание. Според мен това беше наказание, по-лошо от смъртта. Но му казах и още нещо: независимо колко сериозно е тяхното престъпление, ние, палестинците, не трябва да се избиваме помежду си. И без това си имаме твърде много врагове.

— И как реагира този мъж? — попита Тарик.

— Много се ядоса — отвърна Арафат. — Нарече ме глупак. Той беше единственият от моя щаб, който имаше смелостта да ми говори по този начин. Имаше сърце на лъв. — Палестинският лидер замълча за момент и после продължи: — Не съм го виждал от много години. Но разбрах, че е тежко болен и че не му остава още много време да живее.

— Съжалявам да чуя това.

— Когато имаме своя държава, аз ще му се отплатя за всички велики дела, които извърши за революционното движение. Когато имаме своя държава и свои училища, децата на Палестина ще научат за всичките му героични дела. Вечер край огньовете по селата ще се разказват истории за този мъж. Той ще бъде велик герой на палестинския народ. — Арафат снижи гласа си. — Но не и ако сега извърши нещо глупаво. Тогава той ще бъде запомнен само като още един фанатик. — Взря се в очите на Тарик и добави спокойно: — Ако трябва да извършиш това, братко, направи го. Ако не искаш да го направиш, предлагам ти да излезеш бързо оттук и да намериш начин да свършиш живота си с достойнство.

Арафат вирна леко брадичка. Тарик сведе очи, усмихна се едва доловимо и бавно закопча сакото си.

— Мисля, че ме бъркате с друг човек. Мир вам, братко. — С тези думи той се обърна и излезе от кабинета.

Арафат видя на вратата телохранителя и му извика:

— Влез и затвори вратата, идиот такъв!

След това въздъхна с облекчение и се опита да успокои треперещите си ръце.

Заобиколени от агентите на три различни служби, Габриел и Жаклин влетяха сред гостите на приема. Внезапната поява на групата от пет души предизвика вълна от изненада и присъстващите веднага се смълчаха. Габриел държеше ръката си в джоба и стискаше здраво дръжката на беретата. Той огледа бързо залата — беше пълна с облечени в бели сака сервитьори, които се движеха сред тълпата. Извърна очи към Жаклин, но тя поклати отрицателно глава.

Дъглас Канън се присъедини към групата, когато тя мина от коридора в просторния салон, с изглед към Пето Авеню и парка. Там трима сервитьори — мъж и две момичета — обикаляха сред гостите, поднасяйки ордьоври и чаши шампанско. Жаклин погледна към сервитьора, но той бе абсолютно непознат.

Точно в този момент тя забеляза мъж с бяло сако да се шмугва в кухнята. Зърна го само за секунда, но беше сигурна, че е Тарик.

— Габриел! Ето го там! — прошепна.

Алон се обърна към Канън:

— Къде е Арафат?

— В моя кабинет, говори по телефона.

— Къде е кабинетът?

— В края на коридора.

Габриел си проправи път сред гостите и се втурна по коридора. Когато връхлетя в кабинета, се озова лице в лице с един телохранител, насочил пистолет към гърдите му. Арафат седеше спокойно зад бюрото.

— Съжалявам, но той дойде и си отиде — каза палестинският лидер. — Все пак още съм жив… но не благодарение на вас.

Габриел се обърна и излезе тичешком от стаята.

Тарик прекоси спокойно кухнята и пое към задната врата, която водеше към тясно стълбище. Мина през нея и бързо я затвори, подпирайки я с няколко каси шампанско, които бяха струпани на пода. Не бяха достатъчно тежки да я блокират напълно, но поне щяха да забавят евентуалните преследвачи. После Тарик слезе до долната площадка, стисна своя макаров и зачака.

Габриел връхлетя в кухнята с изваден пистолет точно когато задната врата се затръшна. Той се затича и се опита да я отвори, но тя не помръдна.

Жаклин изскочи зад него в мига, когато той се засили и блъсна с рамо вратата. Тя малко се открехна, а зад нея се чу изтрополяване, последвано от звън на счупено стъкло.

Габриел отново блъсна вратата. Този път тя поддаде и при третия тласък се отвори напълно. Мъжът излезе и погледна към долната площадка.

Тарик стоеше на нея с разкрачени крака и с пистолет в протегнатите си нагоре ръце.

Габриел видя дулото да проблясва под мъждивата светлина и усети първия куршум да пронизва гърдите му. Помисли си какво удивително съвпадение бе това. Той бе убил за пръв път човек на стълбището на една жилищна кооперация и сега щеше да умре по същия начин. В живота всичко се повтаряше като мотив от хубава музика. Зачуди се дали Тарик го бе планирал по този начин от самото начало.

Чу как арабинът затича надолу по стълбите. После видя красивото лице на Жаклин, надвесено над него. След това чертите й се размиха и тя постепенно заприлича на жената, замазана в картината на Ван Дайк. После всичко потъна в мрак.

Когато Габриел загуби съзнание, Жаклин изкрещя:

— Извикайте линейка!

След това се изправи и се втурна надолу по стълбите.

Един от агентите по сигурността й заповяда да спре, но тя не му обърна внимание.

Чу ехото от отдалечаващите се стъпки на Тарик. Бръкна в джоба си и извади пистолета, който бе взела от апартамента в Бруклин. Помисли си: „Днес вече го направих два пъти. Мога да го сторя отново“.

Затича надолу, ала стълбите сякаш нямаха край. Спомни си, че приемът бе на седемнадесетия етаж, а според табелката на една врата това беше осмият.

„Продължавай напред! — помисли си тя. — Не намалявай темпото. Той е болен. Можеш да го настигнеш. Тичай!“

Следващата й мисъл бе за Габриел, чиято кръв изтичаше на площадката на седемнадесетия етаж. Насили се да бяга по-бързо, нозете й едва докосваха стъпалата. Струваше й се, че ако настигне Тарик и го убие, може да спаси живота на Габриел.

Спомни си деня, в който той бе дошъл за нея. Тогава тя караше велосипед сред хълмовете край Валбон, а от умора я боляха бедрата.

„Хайде, направи го отново!“, окуражаваше се тя.

Най-сетне стигна до края на стълбището. Насреща имаше метална противопожарна врата. Тя бавно се затвори пред очите й.

Тарик беше зад нея.

Жаклин блъсна вратата и излетя в коридор, дълъг около петнадесет метра, в другия край на който също имаше врата. По средата на коридора съзря Тарик.

Той определено бе изтощен. Движеше се все по-бавно, с къси и несигурни крачки. Арабинът обърна глава и погледна назад, на лицето му бе изписана болка от изтощителното тичане.

Жаклин вдигна пистолета и стреля два пъти. Първият куршум мина край главата на палестинеца, но вторият го уцели в рамото и го повали. Тарик рухна, неговият макаров изхвърча от ръката му и се плъзна по пода, издрънчавайки в отсрещната врата. Жаклин тръгна напред, като стреляше в него отново и отново, докато в пълнителя не остана нито един патрон. Вече бе абсолютно сигурна, че Тарик ал Хурани е мъртъв.

Тогава вратата в края на коридора се отвори. Тя инстинктивно вдигна празния си пистолет срещу силуета на мъжа, но веднага свали оръжието. Срещу нея стоеше Шамрон. Той пристъпи напред, измъкна пистолета от ръката й и го прибра в джоба на палтото си.

— Къде е Габриел? — попита.

— Горе. Лежи на площадката. Кръвта му изтича.

— Заведи ме при него.

Жаклин погледна към трупа на Тарик.

— А този?

— Остави го да лежи там — отговори Шамрон. — Нека кучетата излочат кръвта му. Заведи ме при Габриел. Искам да го видя.

46. Йерусалим, месец март

Габриел се събуди. Погледна светещия циферблат на часовника си: беше пет и петнадесет. Остана да лежи, като се опитваше да изчисли колко дълго е спал. Помъчи се да си спомни кога е станал от дивана и се е завлякъл до леглото и колко време е било нужно, за да потъне в дебрите на съня. Питаше се дали наистина бе спал. Съновиденията, изпълващи съзнанието му, бяха толкова живи и реалистични!

Лежеше неподвижно, чакайки да види дали сънят отново ще го обори. Но вместо това, до ушите му долетяха виковете на мюезина, които идваха от Силван и се носеха над долината Хином, и камбанният звън на църквата в Арменския квартал. Вярващите се бяха събудили. Неверниците и ранените нямаха друг избор, освен да се присъединят към тях.

Той опипа с пръсти гърдите си да провери дали раната ще го заболи. Не беше зле като вчера. С всеки изминал ден се чувстваше малко по-добре. Надигна се предпазливо от леглото, отиде в кухнята, свари си кафе и си препече няколко филийки хляб. Беше затворник и затова намираше утеха в ежедневните дейности.

Килията му обаче представляваше приятна тайна квартира, с изглед към Вратата на Цион. Подовете бяха покрити с хладни плочки и бели килими. Мебелите също бяха бели. Напомняше на Габриел за болница. Той облече сив памучен пуловер и изнесе закуската си през френския прозорец на малката масичка на терасата.

Докато чакаше изгрева на слънцето, внимателно изследваше отделните миризми, които се смесваха, образувайки уникалния аромат на Йерусалим. Ухаеше на градински чай и жасмин, на мед и кафе, на кожа и тютюн, на кипариси и евкалипти. После зората настъпи. Тъй като реставраторската работа му липсваше, картината на града при изгрев-слънце се бе превърнала за него в единственото достъпно произведение на изкуството. Последните звезди се стопиха и слънцето надникна над билото на планината, отделяща Йерусалим от пустинята и Западния бряг. Първите лъчи се спуснаха по тебеширенобелия склон на Маслиновия хълм, след това възпламениха златното кубе на Джамията на скалата. После огряха църквата „Успение Богородично“, обагряйки в аленочервено гледащите й на изток стени, докато останалата част тънеше в сянка.

Габриел привърши със закуската си, занесе съдовете в кухнята, изми ги старателно и ги сложи да съхнат на плота. А сега какво? Някои утрини си оставаше вкъщи и четеше. Напоследък бе започнал да се разхожда, като при всеки удобен случай отиваше все по-надалеч. Вчера беше изкачил целия склон на хълма Скопус. Откри, че това му помага да мисли, да подреди в главата си всички детайли от най-пресните спомени.

Взе душ, облече се и слезе по стълбите. Когато се показа от жилищната сграда и пое по улицата, чу дрезгав шепот и хлопване на автомобилна врата. Бяха наблюдателите на Шамрон. Габриел не им обърна внимание, когато подкараха автомобила си зад него. Закопча якето си, за да се предпази от сутрешния хлад, и продължи да върви.

Мина по „Хативат Йерушалаим“ и влезе в Стария град през Портата Яфа. Поразходи се из оживения пазарен площад Ел Базаар. Там по сергиите имаше камари нахут и леща, купчини безквасни питки, чували, преливащи от ароматни подправки и печено кафе. Амбулантни търговци предлагаха сребърни накити и джезвета. Някакво арабско момче натика в ръцете му едно разпятие, издялано от маслиново дърво, искайки безбожна цена. То имаше проницателните кафяви очи на Тарик. Габриел му върна разпятието и на безупречен арабски му отговори, че е прекалено скъпо.

След като се измъкна от шумния пазар, той пое по тихите криволичещи улички, като неотклонно вървеше на изток към Храмовия хълм. Времето ставаше по-топло, наближаваше пролетта. Над това място, където се сблъскваха набожността и омразата, се простираше безоблачно синьо небе. Но слънцето все още бе твърде ниско, за да проникне в лабиринта на Стария град. Габриел бродеше в сенките, дълбоко замислен.

Вървеше безцелно по сумрачните и хладни улици. Понякога се озоваваше пред заключена порта под непристъпен каменен зид или стигаше до двор, огрян от топлите слънчеви лъчи. В един миг всички неща му изглеждаха ясни, но после си даваше сметка, че все още е далеч от истината.

Тръгна по една алея, водеща до Виа Долороса. На няколко крачки пред него върху каменната пътека падаше сноп светлина. Видя как двама мъже — един хасид41 с черен щреймел42 и един арабин с развяваща се бяла кефия — вървяха един срещу друг. Те се разминаха, без да си кимнат или погледнат, и всеки продължи по своя път. Габриел стигна до Бейт Хабад и излезе от Стария град през Дамаската порта.

Тази вечер Шамрон покани Габриел на вечеря в Тиверия. Ядоха на терасата под съскащи газови лампи. На Габриел не му се искаше да е тук, но се преструваше на учтив гост — изслуша историите на Стареца и дори разправи няколко свои.

— Днес Лев си подаде оставката. Каза, че не може повече да работи в организация, в която директорът на оперативния отдел е държан в неведение за най-важната операция.

— Имал е право. А ти прие ли я?

— Нямах избор — отвърна Шамрон с усмивка. — Положението на клетия Лев бе станало неспасяемо. Ние смазахме змията — обезглавихме организацията на Тарик и поставихме натясно неговите редови бойци. А Лев беше напълно извън играта. Обясних му основанията си да проведа по този начин операцията. Казах му, че министър-председателят се нуждаеше от желязно прикритие и за съжаление това изискваше да заблуждавам собствения си заместник. Лев обаче беше непреклонен.

— А какво става с другите твои проблемни деца?

— Те скоро ще напуснат. — Шамрон погледна изпитателно Габриел. — Ще има няколко вакантни места в ръководния отдел на булевард „Цар Саул“. Мога ли да те изкуша да се върнеш? Как ти звучи шеф на оперативния отдел!

— Не ме интересува, никога не съм искал да бъда щабен плъх — намръщи се Габриел.

— И аз си мислех така, но никога не бих си простил, ако не бях те попитал.

— А какво стана с американците? Успя ли да си върнеш благоразположението им?

— Бавно, но сигурно. Те, изглежда, са приели нашата версия, че сме имали агент в организацията на Тарик и той е бил разкрит. Така че не сме имали друг избор, освен да предприемем съответните стъпки, за да запазим живота на агента. Обаче още са бесни, че по-рано не сме ги предупредили.

— Напълно разбираемо е, като се има предвид как свърши всичко. Какво ги излъга?

— Обясних им, че не сме имали представа, че Тарик е в Ню Йорк. Узнали сме за това едва след като Жаклин ни е предупредила, след като е избягала.

— И те ти повярваха? — присви очи Габриел.

— Дори и аз го вярвам сега — отвърна сериозно Шамрон.

— Моето име спомена ли се?

— На няколко пъти. Ейдриан Картър иска отново да се види с теб.

— О, боже!

— Не се притеснявай, няма да позволя това да стане.

Преди да му бъде разрешено да напусне Съединените щати, Габриел бе принуден да изтърпи осемчасов разпит от страна на ЦРУ, ФБР и полицията на Ню Йорк Сити. Шамрон бе до него, изпълнявайки ролята на адвокат — възразяваше, правеше обструкции, възпрепятстваше ги през цялото време. Накрая разпитът се превърна в едно надвикване. Пълен разказ за операцията срещу Тарик, базиращ се на анонимни източници от „западни и близкоизточни разузнавателни служби“, се появи два дни по-късно в „Ню Йорк Таймс“. В него бяха споменати имената на Габриел и Жаклин.

— Убеден съм, че Картър е изпял всичко на „Таймс“ — рече Стареца. Габриел долови нотка на възхищение в гласа му. Той самият неведнъж бе използвал пресата, за да очерни някой противник. — Предполагам, че е имал право да ми се сърди. Излъгах го в очите, че не знаем за участието на Тарик в атентата в Париж.

— Сигурно и Лев е проговорил.

— Разбира се, че го е направил. Картър е недосегаем за мен, но Лев скъпо ще си плати. — Ари бутна чинията си настрана и гневно размаха юмрук. После продължи с по-спокоен тон: — Е, поне репутацията на Службата като една от най-решителните и дейни организации е възстановена. В крайна сметка ние ликвидирахме Тарик в центъра на Манхатън и спасихме живота на Арафат.

— Не и благодарение на мен — прекъсна го Габриел.

— Какво говориш?

— Тарик едва не ме уби. Освен това е можел да застреля Арафат, ако не се е притеснил в последния момент. Но защо го е оставил жив?

— Арафат запазва мълчание за случилото се в кабинета му. Очевидно е казал нещо, което е накарало Тарик да промени мнението си.

— Някаква следа от Юсеф?

Шамрон поклати скептично глава.

— Естествено ще продължим да го търсим, но се съмнявам, че ще го намерим. Вероятно сега се крие из афганистанските планини.

— А Бенджамин Стоун?

— Почива на борда на яхтата си в Карибско море. — Ари се замисли за миг и изведнъж смени темата на разговора: — Днес се отбих у Жаклин.

— Как е тя?

— Защо не я попиташ лично? Иска да те види.

— Трябва да се връщам в Йерусалим.

— Защо, Габриел? За да скиташ в Стария град с туристите? Иди да видиш момичето. Прекарай известно време с нея. Кой знае — може наистина да ти хареса.

— Кога мога да замина?

— Професионалното ми мнение е, че никога няма да бъдеш в безопасност, ако напуснеш Израел.

— Искам да се прибера у дома.

— Твоят дом е тук, Габриел!

Но Алон само бавно поклати глава и Стареца настръхна:

— Какво съм ти направил? Защо мразиш толкова своя народ и родината си?

— Не мразя никого. Просто тук нямам покой.

— Значи искаш да се върнеш в Европа, при картините си? Направи ми услуга. Махни се за няколко дни от Йерусалим. Вземи кола и попътувай из страната си. Опознай я отново. Видяното може да ти хареса.

— Не съм готов за това. Предпочитам да остана в Йерусалим, докато ме освободиш.

— По дяволите, Габриел! — Шамрон стовари юмрук върху масата, от което чиниите се раздрънчаха. — Прекара последните години да оправяш всичко и всички, освен себе си. Реставрира картини и стари кораби. Възвърна реномето на Службата. Оправи живота на Жаклин и на Джулиан Ишърууд. Дори успя по странен начин да върнеш Тарик в родината му — направи всичко възможно да бъде погребан в Горна Галилея. Но сега е време да се погрижиш за себе си. Излез от този апартамент! Живей живота си, преди да се събудиш някой ден и да откриеш, че си остарял като мен.

— А какво ще кажеш за агентите ти, които ме следят?

— Поставил съм ги за твое добро.

— Махни ги.

Ари извърна глава обидено:

— Добре, оправяй се сам.

Докато караше вечерта обратно към Йерусалим, Габриел си мислеше колко добре се бяха стекли нещата за Стареца. Лев и другите недоброжелатели си бяха отишли, Тарик беше мъртъв, а репутацията на Службата — възстановена. „Не е зле за няколко седмици работа, Ари. Никак не е зле“, помисли си Алон.

Габриел първо се насочи на юг, минавайки през пустинята Негев, покрита с голи скали и кратери, а после отиде до Ейлат и Червено море. Попече се един ден на плажа, но скоро се почувства неспокоен и пое на север — пресече западната част на Негев и стигна до Беершеба. Оттам по магистралата, виеща се като черна лента през Юдейската пустиня, се добра до Западния бряг. Нещо го подтикна да отбие от шосето и да тръгне по лъкатушещия път по източния склон на планината Масада и да мине край руините на древната крепост. Избегна обичайния туристически маршрут и не отиде до Мъртво море, а прекара един следобед в скитане из арабските пазари на Хеброн и Йенин. Искаше му се да може да види изражението на Шамрон, докато се пазареше с търговците с бели кефии под втренчения поглед на чернооките ветерани от интифадата.

Прекоси Долината на Израил и спря за малко пред табелата на едно земеделско селище, разположено близо до Афула по пътя за Назарет, където бе живял като момче. Обмисли идеята да влезе в него, но какво щеше да направи и какво да види, след като родителите му отдавна бяха мъртви. А ако по някакво чудо попаднеше на познат, можеше само да го излъже за живота си.

Продължи да кара на север. Когато навлезе в Галилея, по планинските склонове край пътя пламтяха диви макове. Той обиколи бреговете на Генисаретското езеро, после се изкачи до древния град Сафед. След това навлезе в Голанските възвишения. Спря колата край пътя близо до един овчар, който пасеше стадото си, и се полюбува на залеза над Горна Галилея. За пръв път от много години почувства, че душата му изпада в покой.

Качи се в автомобила си, отиде до един кибуц в покрайнините на Кириат Шемона. Беше петък вечер. Влезе в обществената столова, за да опита празничната вечеря Шабат, и седна до група мъже от кибуца — фермери с обгорели от слънцето лица и мазолести ръце. Известно време те не му обърнаха внимание. После един старец го попита как се казва и откъде е. Отговори им, че името му е Габриел и че е от Долината на Израил, но дълго време е отсъствал.

На сутринта прекоси плодородните поля на крайбрежната равнина и се насочи на юг край Средиземно море, минавайки през Акко, Хайфа, Цезария и Натания, докато най-накрая се озова в курортния град Херцлия.

Тя стоеше, облегната на парапета, със скръстени ръце, загледана в залязващото над морето слънце, а вятърът развяваше кичури коса пред лицето й. Носеше широка бяла блуза и слънчеви очила — като жена, която иска да се скрие.

Застанал на плажа, Габриел зачака тя да го забележи. Рано или късно щеше да го види, защото беше обучена от Ари Шамрон, а нито един от хората му не можеше да не обърне внимание на човек, стоящ под терасата му. Когато най-сетне го видя, по устните й пробяга усмивка, която бързо изчезна. Тя вдигна ръка и помаха неохотно, като човек, изгарян от скрит огън. Габриел приведе глава и тръгна към вратата.

Пиха леденостудено бяло вино на нейната тераса и поговориха за незначителни неща, избягвайки да споменават операцията, Шамрон или раната на Габриел. Той й разказа за пътуването си. Жаклин отвърна, че щяло да й бъде приятно да го придружи. След това се извини, че е казала подобно нещо, понеже нямала право. А накрая директно го запита:

— Е, защо дойде тук след всичките тези седмици? Никога не правиш нещо без причина.

Габриел искаше да чуе още веднъж версията на Тарик за събитията, така както палестинецът й я бе разказал по време на нощното им пътуване от канадската граница до Ню Йорк. Докато тя говореше, Алон се загледа към морето, по чиято повърхност луната хвърляше сребърни отблясъци. Слушаше я внимателно. Ала когато Жаклин приключи разказа си, той още не можеше да постави последните парченца от пъзела на мястото им. Беше като недовършена картина или поредица от музикални тонове, които не са в съзвучие. Тя го покани да остане за вечеря. Той излъга, че има спешна работа в Йерусалим.

— Ари ми каза, че искаш да заминеш. Какви са плановете ти?

— Един мъж, наречен Вечелио, ме чака в Англия.

— Сигурен ли си, че е безопасно да се върнеш?

— Всичко ще е наред. А ти какво ще правиш?

— Моята история бе отпечатана на видно място във вестниците и бе показана по телевизията по целия свят. Никога не бих могла да се върна към стария си начин на живот. Нямам друг избор, освен да остана тук.

— Съжалявам, че те забърках в тази работа, Жаклин. Надявам се, че ще можеш да ми простиш — бавно изрече Габриел.

— Да ти простя ли? — учуди се Жаклин. — Не, всъщност ще направя точно обратното. Ще ти благодаря. Получих точно това, което исках. — Тя се поколеба няколко секунди, после добави: — Е, почти всичко.

Жаклин го изпрати до брега. Той я целуна нежно по устните и погали косата й. После се обърна и тръгна към колата си. Спря само веднъж да погледне назад, но тя вече се бе прибрала.

Беше гладен, затова вместо да се отправи направо за Йерусалим, спря да вечеря в Тел Авив. Паркира на улица „Балфур“, отиде пеша до улица „Шенкин“, разходи се край модните кафенета и авангардните магазини, като си мислеше за улица „Сен Дени“ в Монреал. Внезапно изпита чувството, че е следен. Не беше нещо особено, просто зърна едно и също лице с шапка и цветна дреха твърде много пъти.

Купи си вестник от една будка и седна в ресторант с малки кръгли маси, разположени на тротоара. Беше топла вечер и наоколо беше пълно с хора. Поръча си фалафел43 и бира, после отвори вестника и прочете водещата статия на първа страница:

Габриел затвори вестника и си спомни за разговора с Ари:

„Как е Бенджамин?“

„Почива на яхтата си в Карибско море“.

Когато му донесоха яденето, сгъна вестника и го остави на свободния стол. Вдигна поглед и на тротоара пред ресторанта забеляза един мъж: строен, красив, с черна къдрава коса, под ръка с руса израелска девойка. Габриел остави вилицата си и се втренчи в мъжа, изоставяйки всякаква дискретност и разузнавателни хватки.

Нямаше никакво съмнение: това беше Юсеф ал Тауфики.

Алон остави пари на масата и излезе. В продължение на тридесет минути вървя след него: по улица „Шенкин“, после по „Аленби“, след това по Променадата. Понякога лицето може да те излъже, но походката на човек е уникална като пръстовите му отпечатъци. Габриел бе следил Юсеф седмици наред в Лондон и жестовете му и начинът на вървене се бяха запечатали в паметта му: плавното движение на бедрата; линията на гърба; начинът, по който пренасяше тежестта на пръстите, сякаш винаги бе готов да хукне напред.

Опита се да си спомни дали Юсеф беше левак или десняк. Представи си го, застанал на прозореца, само по слипове, с голям сребърен часовник на лявата ръка. Десняк е. Ако беше обучаван в Службата, щеше да носи пистолета си на кръста отляво.

Габриел ускори крачки, като скъси дистанцията между тях, и извади беретата си. Притисна дулото в гърба на Юсеф, после с едно бързо движение бръкна под сакото му и измъкна пистолета от кобура на хълбока му.

Юсеф понечи да се обърне, но Габриел натисна пистолета още по-силно към гърба му.

— Не се опитвай повторно, иначе ще ти забия един куршум в гръбначния стълб. Продължавай да вървиш! — нареди му той на иврит. Юсеф не помръдна. — Кажи на приятелката си да се поразходи.

Арабинът кимна на момичето и то бързо се отдалечи.

— Върви! — каза Габриел.

— Накъде?

— Към плажа.

Те прекосиха Променадата — Юсеф напред, Габриел зад него с допрян в гърба му пистолет. Слязоха по стълбите и тръгнаха през плажа, докато светлините на Променадата вече не се виждаха.

— Кой си ти? — попита с нисък глас Габриел.

— Майната ти! За кого се мислиш, та ме сграбчваш така?

— Радвай се, че не те убих. Доколкото знам, ти си член на организацията на Тарик. Може да си дошъл в Израел, за да поставиш бомба или да вдигнеш във въздуха някой пазар. Все още мога да те застрелям, ако не ми кажеш кой си.

— Нямаш право да ми говориш така!

— Под чие ръководство си?

— А ти как мислиш?

— На Шамрон ли? — Габриел притаи дъх.

— Много добре — рече Юсеф. — Всички винаги са казвали, че си умен.

— Защо беше необходима цялата постановка?

— Ако искаш да знаеш защо, говори с Шамрон. Аз просто направих каквото ми бе наредено. Но нека ти кажа нещо. Ако някога пак ме доближиш, ще те убия. Не ми пука кой и какъв си бил.

Юсеф вдигна ръка с обърната нагоре длан. Габриел му върна пистолета. Той го пъхна в кобура си. После се обърна и тръгна по тъмния плаж към ярките светлини на Променадата.

Над Горна Галилея проблясваха светкавици, докато Габриел караше край брега на езерото към вилата на Шамрон. Рами чакаше на портата. Когато Габриел свали прозореца, той мушна глава в колата и огледа вътрешността й.

— Той е на терасата. Паркирай тук. Иди пеша до къщата.

Рами протегна ръка. Габриел го изгледа гневно:

— Нали не вярваш наистина, че бих застрелял този кучи син?

— Просто ми дай шибания си пистолет или няма да припариш до къщата!

Алон му подаде беретата си и тръгна по алеята за коли. Мълниите разсичаха небето над хълмовете, осветявайки настръхнали облаци. Вятърът вдигаше пенести вълни по повърхността на езерото. Крясъците на морските птици изпълваха въздуха. Той вдигна поглед към терасата и видя Шамрон, осветен от полюляващите се газови лампи.

Когато отиде при него, го откри в същото положение, но не гледаше надолу, към алеята за коли, а погледът му бе прикован върху бурята над планината. Точно тогава светкавиците спряха и вятърът утихна. Повърхността на езерото стана гладка и птиците замлъкнаха. Не се чуваше никакъв звук, освен съскането на газовите лампи, които хвърляха ярка светлина.

— Да — започна Шамрон, — имаше реално съществуващ Юсеф ал Тауфики, но той умря. Беше убит в Шатила заедно с цялото си семейство в нощта на фалангисткото клане.

Един от агентите на Шамрон влязъл в къщата след убийството и взел личните документи на семейството. Те нямали други роднини в Ливан. Само един вуйчо в Лондон, който никога не бил виждал малкия си племенник. Няколко дни по-късно в болницата се появило момче от Западен Бейрут. Тежко ранено, без документи за самоличност. Лекарите го попитали за името. То им казало, че се нарича Юсеф ал Тауфики.

— Как е получил раната на гърба си?

— Беше направена от лекар, свързан със Службата. Докато момчето се лекуваше в болницата в Западен Бейрут, от ООП започнаха да издирват тайнствения вуйчо в Лондон. Отне им седмица, докато го открият. Казаха му какво се е случило на момчето, а той уреди да го вземе при себе си в Англия.

„Бил е момче — помисли си Габриел, — на тринадесет или може би четиринадесет години. Къде го е намерил Шамрон? Как го е обучил?“ Беше твърде чудовищно да си го представи.

Ари се изправи толкова рязко, че Рами, който стоеше на алеята за коли пред караулното помещение, стреснато погледна нагоре.

— По този начин ние внедрихме агент във вражеския лагер — продължи да обяснява Шамрон. — Момче, чийто живот бе съсипан по невъобразимо жесток начин. Момче, което ненавиждаше израелците и един ден щеше да стане боец и да отмъсти на хората, изклали семейството му.

— Забележително! — хладно кимна Габриел.

— Когато стана достатъчно голям, Юсеф започна да се движи в средите на лондонските палестински радикали. Привлече вниманието на човек от организацията на Тарик, който търсеше да вербува талантливи мъже. Проучиха го. Беше чист — или поне така си помислиха. Включиха го в секцията за разузнаване и планиране на атентати. Сега Службата имаше агент в една от най-опасните терористични организации на света. Юсеф бе толкова ценен, че в Службата за него знаех само аз.

Шамрон седна и махна с ръка към празния стол. Габриел остана прав.

— Преди няколко месеца Юсеф ни изпрати прекрасен доклад. В организацията се носел слух, че Тарик има тумор на мозъка, умирал. Била започнала борба кой ще го наследи. Полковниците му се домогвали до поста му. И още нещо: Тарик не смятал да си отиде мирно и тихо от този свят. Възнамерявал да предизвика малък ад на земята, преди да отлети за рая. Да убие един-двама посланици. Да вдигне във въздуха няколко бюра на авиокомпании. Може би да взриви пътнически самолет.

— И ти дойде при мен след атентата в Париж. Разказа ми тъжната история как Службата вече не можела да се справя успешно. Как хората й не успявали да намерят собствената си централа без карта. И аз като пълен глупак се хванах. А в същото време ти си подшушнал на ухото на Тарик, че съм се върнал и го търся. И играта започна.

— Организацията му беше строго разделена на секции — обясни Шамрон. — Дори и с човек в нея, знаех, че ще бъде трудно да се справим с него. Трябваше да му помогна да направи грешка. Помислих си, че ако размахам примамката Габриел Алон, може да го ядосам. Реших, че бих могъл да го накарам да нападне, да го оставя да се разкрие достатъчно дълго, за да забия кинжал в сърцето му.

— И ме изпрати да следя Юсеф — твоя собствен агент. Каза ми, че си пада по жените. Така пишело в досието му. Наблюдавах го два дни и той беше с две различни момичета. И те ли бяха от Службата?

— Бяха момичета на Юсеф. Той никога не е имал проблем да свали някоя жена.

— Помолих Жаклин да ми помогне. Предполагаше се, че ангажиментът й ще е кратък. Обаче Юсеф прояви интерес към нея. Искаше да продължи да я вижда. Поисках от теб да я изтегля. Но ти ме принуди да я оставя.

Шамрон скръсти ръце и стисна челюсти. Мълчеше. Очевидно искаше да разбере колко е разкрил сам Габриел.

— Юсеф е казал на хората си, че смята, че е следен — продължи Алон. — Съобщил им е и за французойката, с която се вижда. Споделил е подозренията си, че тя може да е израелска агентка. Тарик е изпаднал във възторг. Той само това е чакал. Наредил е на Юсеф да вербува девойката под фалшивия претекст за някаква мисия. Знаели са, че тя ще захапе въдицата, защото е от Службата.

— Браво, Габриел!

— А Жаклин знаеше ли истината?

— Разбира се, че не. Тя е влюбена в теб. Никога нямаше да се съгласи да те излъже.

— А на мен защо не ми каза истината?

— Ако бях дошъл в Корнуол и те бях помолил да се върнеш на работа, за да послужиш като примамка за Тарик, наистина ли щеше да го направиш? Естествено, че не.

— И ти заложи живота ми на карта. И този на Жаклин!

— Съжалявам за това, което се случи в Ню Йорк. Нещата отидоха по-далеч, отколкото бях предвидил.

— Но той вече е умирал. Защо просто не остави туморът да убие Тарик?

— Защото организацията му щеше да продължи и без него. Щеше да бъде по-опасна и непредсказуема от преди. И защото в моята организация цареше хаос. Службата се нуждаеше от удар, за да спечели отново доверието на правителството и народа на Израел.

— А какво ще стане, ако правителството и народът открият как точно си извършил този велик удар?

— Министър-председателят знае всичко.

— А народът?

— Не си и помисляй да прибягваш до вестниците.

— Защо? Защото мога да свърша като Бенджамин Стоун ли?

Шамрон не отговори.

Габриел поклати невярващо глава.

— Би го направил, нали? Би убил и мен, ако се изпреча на пътя ти. И се чудиш защо нощем не можеш да спиш.

— Някой трябва да върши тези неща, Габриел! Ако не аз, кой? Ако нашите врагове смятат Службата ни за слаба, ще започнат да ни пробват. Ще започнат да убиват евреи, когато си поискат. Твърде вероятно е сирийците отново да преминат възвишенията и да се опитат да ни натикат в морето. Някой нов Хитлер ще вземе пак да прегърне идеята да унищожи моя народ, докато светът си стои отстрани и не прави нищо. Може и да те скандализирам от време на време, може да използвам методи, които смяташ за противни, но тайничко ти се радваш, че съм тук. Това ти помага да спиш през нощта.

— Но защо ме излъга след всичките тези години? Защо не игра открито, а замисли толкова сложна измама? — Габриел го гледаше удивено.

Шамрон се усмихна вяло.

— Разказвал ли съм ти някога за нощта, в която отвлякох Айхман?

— Слушал съм тази история стотици пъти.

— Но никога цялата. — Ари притвори очи и леко потрепера, сякаш споменът беше болезнен. — Знаехме, че всяка вечер копелето се прибира вкъщи с един и същи автобус. Единственото, което трябваше да направим, бе да го сграбчим, когато слиза от него. Тренирахме го стотици пъти. По време на тренировките извършвах залавянето му за дванадесет секунди. Ала онази вечер, когато слязох от колата, се спънах. Айхман едва не се измъкна от ръцете ни, защото аз се спънах. И знаеш ли защо се спънах, Габриел? Защото бях забравил да завържа връзките на обувките си. Хванах го, разбира се. Но онази вечер научих ценен урок. Да не оставям нищо на случайността.

— Значи неслучайно тази вечер Юсеф мина край масата ми в Тел Авив? — попита Габриел. — Изпратил си го там, за да го видя. Искал си да узная истината.

Шамрон кимна едва доловимо.

Беше около четири часа сутринта, когато Габриел се прибра в апартамента си в Йерусалим. На масата лежеше голям плик от Службата. В него имаше три по-малки плика: единият съдържаше самолетен билет за сутрешния полет до Лондон, във втория имаше три паспорта с различна националност, а в третия — американски долари и британски лири. Той взе пликовете и ги занесе в спалнята, където прибра останалия си багаж в раницата си. До полета оставаха пет часа. Помисли си да поспи, но знаеше, че няма да може. После му хрумна да отиде с колата при Жаклин в Херцлия. Нищо в цялата история не беше реално. Единствено Жаклин. Влезе в кухнята и си направи кафе. Сетне се показа на терасата и зачака зората.