Художникът убиец

11.

Преди войната Морис Халеви бе един от най-видните адвокати в Марсилия. Той и жена му Рашел живееха във величествена стара къща на улица „Силвабел“ в богаташкия квартал. Там се бяха установили повечето от преуспелите евреи, които се гордееха, че са французи; самоопределяха се първо като французи, а после като евреи. Самият Морис Халеви почти беше забравил за корените си и рядко си правеше труда да посети синагогата. Но когато нахлуха германците, идиличният живот на семейството в Марсилия внезапно приключи. През октомври 1940 година колаборационисткото правителство на Виши понижи статута на евреите, като с антисемитските си декрети ги превърна във второразредни граждани на Франция. Адвокат Морис Халеви бе лишен от правото си да практикува. Той бе задължен да се подписва в полицията, а по-късно двамата с жена му бяха принудени да носят на дрехите си Звездата на Давид.

Положението се влоши през 1942 година, когато германската армия навлезе във Франция на Виши след нахлуването на съюзниците в Северна Африка. Силите на френската Съпротива извършиха редица смъртоносни атаки срещу немските войски. С помощта на френските власти Гестапо отговори с брутални репресивни разстрели. Морис Халеви не можеше повече да пренебрегва заплахата. Рашел беше бременна, а беше немислимо да се грижат за новородено в хаоса, който цареше в Марсилия. Той реши да напуснат града и да отидат на село. Морис използва намалелите си спестявания, за да наеме една къщичка в планините край Екс ан Прованс. През януари Рашел роди момче, което кръстиха Исак.

Седмица по-късно германците и френската полиция започнаха да арестуват евреите. Отне им месец да открият Морис и Рашел Халеви. Една февруарска вечер двама есесовски офицери, придружени от местен жандарм, се появиха в къщичката им. Дадоха на семейството двадесет минути да си събере багажа в една чанта. Докато германците и жандармът чакаха в трапезарията, жената от съседната къща се показа на вратата.

— Казвам се Ан-Мари Дьолакроа — каза тя. — Семейство Халеви се грижеше за моя син, докато бях на пазара.

Жандармът провери книжата си. Според тях в къщата живееха само двама евреи. Той извика семейство Халеви и попита:

— Тази жена казва, че момчето е нейно. Истина ли е?

— Разбира се — отговори Морис, стискайки ръката на Рашел, преди тя да успее да издаде и звук. — Ние просто гледахме този следобед хлапето.

Жандармът изгледа невярващо Морис Халеви, после отново прегледа документите за регистрация.

— Вземай си момчето и изчезвай! — каза той троснато на жената. — Ще ми се да те задържа, задето си поверила едно френско дете на грижите на тези мръсни евреи.

След два месеца Морис и Рашел бяха убити в Собибор.

След освобождението Ан-Мари Дьолакроа отведе Исак в синагогата в Марсилия и разказа на равина какво се бе случило онази нощ в Екс ан Прованс. Равинът й предложи да даде детето за осиновяване от еврейско семейство или да го отгледа сама. Тя отведе момчето обратно в Екс и го възпита като евреин заедно със своите деца католици. През 1965 година Исак Халеви се ожени за една девойка от Ним, която се казваше Дебора, и се установи в Марсилия, в старата къща на баща си на улица „Силвабел“. Три години по-късно те се сдобиха с първото си и единствено дете — момиченце на име Сара.

Париж

Мишел Дювал беше най-нашумелият моден фотограф в Париж. Дизайнерите и издателите на списания го обожаваха, защото от снимките му струеше впечатляващо опасна сексуалност. Жаклин Дьолакроа обаче бе уверена, че той е прасе. Знаеше, че Мишел постига уникалния си стил, като изнасилва своите модели, и не очакваше с нетърпение да работи с него.

Тя слезе от таксито и се отправи към жилищната кооперация на улица „Сен Жак“, където се помещаваше студиото на Мишел. На горния етаж чакаше малка тълпа: гримьорка, фризьорка, стилист, представител на „Живанши“. Мишел стоеше на върха на една стълба и насочваше лампите. Имаше приятна външност, дълга до раменете руса коса и лукави черти. Носеше черни кожени панталони с ниска талия и свободен пуловер. Той намигна на Жаклин, когато я видя да влиза. Тя се усмихна:

— Радвам се да те видя, Мишел.

— Днес ще направим хубави снимки, нали? Чувствам го.

— Надявам се да е така.

Жаклин влезе в съблекалнята, съблече се и се огледа в огледалото с професионална безпристрастност. Външността й бе зашеметяваща: беше висока, с изящни ръце и крака, фина талия, леко матова кожа. Гърдите й бяха перфектни — стегнати и закръглени. Фотографите страшно ги харесваха. Голяма част от манекенките мразеха да демонстрират бельо, но това никога не притесняваше Жаклин. Тя винаги бе имала повече предложения за работа, отколкото можеше да побере в графика си.

Погледът й се премести от тялото към лицето й. Имаше къдрава гарвановочерна коса, която стигаше почти до раменете й, черни очи, дълъг деликатен нос, широки и гладки скули, ъгловата брадичка и пълни устни. Гордееше се с факта, че лицето й никога не бе коригирано от хирургически скалпел. Тя се наведе напред и се взря изучаващо в кожата около очите си. Но това, което видя, не й хареса. Не бяха бръчици, а нещо по-фино и по-коварно — неуловимият признак на стареенето. Вече нямаше очи на дете, а на тридесет и три годишна жена.

„Още си хубава, но погледни реалността, остаряваш,“ помисли си с горчивина Жаклин.

Тя облече бял пеньоар, отиде в съседната стая и седна. Гримьорката започна да полага основата по бузите й. Жаклин гледаше в огледалото, докато лицето й бавно се преобразяваше в лице на човек, когото не познаваше. Зачуди се какво ли би си помислил дядо й, ако можеше да види това. Може би щеше да изпита срам…

Когато гримьорката и фризьорката приключиха, тя се погледна отново в огледалото. Ако не беше смелостта на тези забележителни хора — дядо й, баба й и Ан-Мари Дьолакроа, — днес тя нямаше да е тук.

„Виж в какво си се превърнала — една изискана закачалка за дрехи“.

Жаклин стана от стола и се върна в съблекалнята. Тоалетът — черна вечерна рокля без презрамки — я очакваше. Тя съблече пеньоара си, промуши крака в роклята и я вдигна нагоре, докато покрие голите й гърди. После се погледна в огледалото. Беше прекрасна.

Чу се почукване на вратата.

— Мишел ви очаква, госпожице.

— Кажи му, че ще изляза след минутка.

„Госпожица Дьолакроа“, повтори си тя наум.

Дори и след всичките тези години още не бе свикнала с новото си име. Беше го сменила заради своя агент Марсел Ламбер. „Сара Халеви звучи твърде… Знаеш какво искам да кажа, скъпа, не ме карай да го изричам на глас. Толкова е грубо!“

Понякога звученето на френското й име караше кожата й да настръхва. Когато научи какво се бе случило с дядо й и баба й по време на войната, тя се изпълни с омраза и подозрение към всички французи. Щом погледнеше някой старец, Жаклин веднага се питаше какво ли е правил през войната. Дали не е бил пазач в „Гюрс“ или в „Ле Мил“, или в някой друг лагер за интернирани? Дали не е жандармът, помогнал на германците да арестуват дядо й и баба й? Или пък е бил бюрократ, който е подписвал и подпечатвал смъртните присъди? А можеше просто да е мълчал и да не е правил нищо?

Тайничко изпитваше огромна наслада, че мами модния свят. Представяше си каква ще е реакцията им, ако разберат, че високата красавица с гарвановочерна коса от Марсилия всъщност е провансалска еврейка, чиито дядо и баба са били убити в газова камера в Собибор. В известен смисъл да бъде модел — въплъщението на френската красота — беше нейното отмъщение.

Тя хвърли последен поглед към отражението си, леко разтвори устни и придаде плам на черните си като въглен очи.

Сега вече бе готова.

Работиха тридесет минути, без да спират. Жаклин застана в няколко различни пози: изтегната на обикновен дървен стол; седнала на пода и облегната назад на ръцете си, с леко вирната брадичка и притворени очи; изправена, с ръце на ханша, взряна в камерата на Мишел…

Той като че харесваше това, което виждаше. На всеки няколко минути фотографът спираше за секунди, за да смени филма, после отново започваше бързо да снима. Жаклин беше достатъчно дълго в бизнеса, за да е наясно кога снимките стават добри.

Така че се изненада, когато той внезапно свали фотоапарата и прокара ръка през косата си. Беше намръщен.

— Освободете студиото, моля! — развика се. — Имам нужда от известно усамотение.

Жаклин си помисли: „О, боже, започва се!“ Мишел я изгледа недоволно:

— Какво става с теб, по дяволите? Унила си, снимките са без живец. Със същия успех мога да снимам манекен, облечен в рокля. Не мога да си позволя да дам на „Живанши“ комплект скучни снимки. А от това, което стигна до ушите ми, и ти не можеш да си го позволиш.

— Какво искаш да кажеш?

— Искам да кажа, че остаряваш, скъпа. Това означава, че никой не е напълно сигурен дали още притежаваш необходимия чар.

— Просто се върни зад фотоапарата и ще ти покажа чара си! — кипна Жаклин.

— Видях достатъчно. Просто днес не ти е ден. Искаш ли да ти донеса нещо за пиене? Може би чаша вино ще ти помогне да се отпуснеш.

— Нямам нужда от питие.

— А какво ще кажеш за малко кокаин? — лукаво я изгледа фотографът.

— Знаеш, че вече не се друсам — троснато отвърна манекенката.

— Да, знам. Но някои неща никога не се променят.

Мишел извади малко пакетче с кокаин от джоба на ризата си. Жаклин седна на стола, докато той приготви две линии на стъкления плот на масичката. Фотографът смръкна едната, после й предложи навитата на руло стофранкова банкнота:

— Имам чувството, че днес ще бъдеш лошо момиче.

— Целият кокаин е твой! — отблъсна ръката му Жаклин.

Той се наведе над масата и смръкна и втората линия. След това избърса стъклото с пръст и натърка венците си с остатъка от праха.

— Ако няма да пиеш или да смъркаш, ще трябва да измислиш друг начин да запалиш огъня в себе си.

— Като например? — попита тя, макар да знаеше какво има предвид.

Мишел застана зад нея и я хвана леко за раменете.

— Може би едно чукане ще те оправи. — Ръцете му се плъзнаха надолу и погалиха кожата й точно над гърдите. — Навярно бихме могли да направим нещо, за да влезеш в кондиция.

Той се притисна към гърба й, така че тя да усети ерекцията под кожените му панталони.

Жаклин се отдръпна.

— Просто се опитвам да ти помогна. Трябва да се уверя, че снимките ще станат хубави. Не искам да видя как кариерата ти се проваля.

— Досега не съм знаела, че си такъв филантроп, Мишел.

Той се изсмя. После я хвана за ръката и я издърпа от стола:

— Ела с мен. Искам да ти покажа нещо.

Двамата тръгнаха по един коридор и влязоха в стая, в която имаше само едно голямо легло. Той съблече ризата си и започна да откопчава панталоните си.

— Какво смяташ да правиш? — попита Жаклин.

— Ти искаш хубави снимки, аз — също. Хайде да синхронизираме душевното си състояние. Свали си роклята, за да не я съсипем.

— Ходи да се чукаш сам! Аз си тръгвам.

— Хайде, Жаклин. Спри да ни губиш времето и скачай в леглото.

— Не! — отсече тя.

— Какъв ти е проблемът? Нали си преспала с Робер Льобуше, за да ти направи онези снимки с бански костюми на остров Мюстик?

— Откъде знаеш това?

— Той ми каза.

— И ти си мръсно копеле като него! — разбесня се Жаклин. — Но аз не съм някоя седемнадесетгодишна пикла, която ще си разтвори краката само защото иска хубави снимки от великия Мишел Дювал.

— Ако излезеш оттук, с кариерата ти е свършено.

— Не ми пука! — изкрещя тя и отвори вратата.

Той посочи към възбудения си член и изохка:

— А какво да правя аз с това?

Марсел Ламбер живееше недалеч от студиото, на улица „Турнон“, в Люксембургския квартал. Жаклин имаше нужда да остане сама, затова тръгна пеша, като вървеше бавно по тесните странични улички на Латинския квартал. Смрачаваше се. В бистрата и кафенетата светнаха лампите. Мразовитият въздух бе изпълнен с аромата на цигари и пържен чесън.

Тя пресече улицата и навлезе в Люксембургския квартал. „Как се стигна до това? — ядосваше се Жаклин. — Мишел Дювал да се опитва да ме изчука набързо между два сеанса!“ Преди няколко години не би си го и помислил. Но сега тя бе уязвима и Мишел бе решил да я пробва.

Понякога съжаляваше, че изобщо бе влязла в този бизнес. Като малка мечтаеше да стане балерина — беше учила в най-престижната академия в Марсилия. Но когато стана на шестнадесет години, я забеляза търсач на таланти от една парижка модна агенция, който даде името й на Марсел Ламбер. Той й направи пробни снимки, покани я да се премести в неговия апартамент, научи я как да се движи и държи като манекенка, а не като балерина. Пробните снимки бяха зашеметяващи. Беше покорила камерите, излъчвайки закачлив сексапил. Марсел тихомълком пусна в обръщение снимките из Париж: без име, без никаква информация за момичето, само фотосите и визитната си картичка. Телефонът му не спря да звъни цяла седмица. Фотографите полудяха, дизайнерите искаха да подпишат с нея договор за есенните си модни дефилета. Светът на фотографите от Париж до Милано и от Милано до Ню Йорк се отвори пред момичето. Целият моден свят искаше да узнае името на тайнствената френска красавица с гарвановочерна коса.

Жаклин Дьолакроа…

Ала колко различни бяха нещата сега. Престижната работа бе започнала да намалява, когато навърши двадесет и шест години, а в момента — на тридесет и три — добрите предложения съвсем секнаха. Тя все още участваше в някои есенни модни дефилета в Париж и Милано, но само с второразредни дизайнери. От време на време я наемаха и за реклама на бельо. „Циците ти са все така хубави, скъпа“ — обичаше да казва Марсел, но бе принуден да й намира ангажименти за различни фотосесии. Току-що бе приключила снимките за германска пивоварна, където се представяше за привлекателната жена на преуспяващ мъж на средна възраст.

Марсел я беше предупредил, че ще стане така. Беше й казал да спестява пари, да се подготви за живота, след като приключи с манекенството. Но Жаклин никога не си направи труда да го стори — смяташе, че парите ще текат вечно. Понякога се опитваше да си спомни къде бяха изчезнали те. За дрехи. За наеми на скъпи жилища в Париж и Ню Йорк. За огромното количество кокаин, което бе изсмъркала, преди да се изчисти.

Мишел Дювал бе прав за едно нещо: беше преспала с редактора от френското списание „Вог“ Робер Льобуше, за да получи привлекателната работа, от която отчаяно се нуждаеше — снимки с бански костюми и летни облекла на остров Мюстик. Този ангажимент можеше да промени живота й — да й осигури достатъчно пари, за да възвърне финансовата си стабилност, и да покаже на всички в модната индустрия, че тя все още притежава чар за висшата мода. Поне за още една, най-много две години. А после…

Жаклин влезе в жилищната кооперация и се качи с асансьора до апартамента на Марсел. Още щом почука на вратата, той отвори и застана пред нея.

— Жаклин, мъничето ми! — възкликна Марсел. — Моля те, кажи ми, че не си сритала в топките Мишел Дювал! Кажи ми, че той е направил целия фотосеанс.

— Истината е, че го сритах в пениса.

Той отметна глава и се разсмя високо.

— Сигурен съм, че си първата жена, която е сторила това. Така му се пада на копелето. Той едва не съсипа Клодет — толкова красива, с толкова голям талант. Спомняш ли си какво й направи? Клетото създание.

Марсел изсумтя ядосано, хвана я за ръката и я дръпна вътре. Минута по-късно двамата вече пиеха вино на дивана във всекидневната, а през отворените прозорци долиташе шумът от уличното движение. Марсел запали цигарата й и с ловко движение угаси кибритената клечка. Той носеше тесни избелели сини дънки, черни мокасини и сив пуловер с поло яка. Оредяващата му прошарена коса бе подстригана много късо. Наскоро си бе правил нов лифтинг на лицето и от това сивите му очи изглеждаха неестествено големи и изпъкнали, сякаш постоянно бе изненадан. Жаклин си помисли за онези отдавна отминали дни, когато Марсел я беше довел в този апартамент и я бе подготвил за бъдещия й живот. Тя винаги се чувстваше в безопасност на това място.

— Е, каква дивотия извърши този път Мишел?

Жаклин му описа фотосеанса, без да скрие нищо. Между тях почти нямаше тайни. Когато приключи, Марсел поклати глава:

— Може би не е трябвало да го риташ. Той заплашва да заведе дело.

— Само да посмее! — настръхна Жаклин. — Всяко момиче, което е насилвал да прави секс, ще свидетелства на процеса. Това ще го съсипе.

— Робер Льобуше ми позвъни няколко минути преди да пристигнеш. Опитва се да се измъкне за Мюстик. Казва, че не може да работи с жена, която рита фотографи.

— Слуховете светкавично се разнасят в този бизнес.

— Винаги е било така. Мисля, че мога да вразумя Робер… — Марсел се поколеба, после добави: — Но при условие, че искаш да го направя.

— Разбира се, че искам — бързо отвърна Жаклин.

— Сигурна ли си? Уверена ли си, че още притежаваш необходимите качества за този вид работа?

Тя отпи голяма глътка вино и облегна глава на рамото му.

— Всъщност не съм съвсем сигурна.

— Направи ми една услуга, скъпа. Иди за няколко дни в къщата си на юг. Или замини на някое от онези твои дълги пътувания, за които винаги си била толкова потайна. Почини си малко и избистри ума си. Размисли сериозно. Аз ще се опитам да вразумя Робер. Но ти трябва да решиш дали наистина искаш това.

Жаклин притвори очи. Може би бе време да напусне, докато все още имаше някакво достойнство.

— Прав си — въздъхна тя. — Мога да прекарам няколко дни в провинцията. Обаче искам да се обадиш на този скапан Робер Льобуше още сега и да му кажеш, че очакваш да удържи на думата си за снимките на Мюстик.

— А какво ще правим, ако не успея да го убедя?

— Кажи му, че ще сритам и него в чатала.

Марсел се усмихна:

— Жаклин, скъпа, винаги съм харесвал твоя стил на работа.

12. Бейзуотър, Лондон

Фиона Бароус изглеждаше огромна като жилищния блок в Съсекс Гардънс, на който бе управителка. Широкоплещеста и набита, със светла боядисана коса, тя не можеше да скрие факта, че остарява. И то не много елегантно. Докато измина късото разстояние от асансьора до вратата на свободния апартамент, тя леко се задъха. Мушна ключа в ключалката с пълничката си ръка и отвори вратата с тихо сумтене.

— Пристигнахме — каза напевно Фиона на мъжа до нея.

После го поведе на кратка обиколка: всекидневна, обзаведена с доста протрит диван и столове, две еднакви спални с двойни легла и нощни шкафчета в един и същи цвят, малка трапезария с модерна маса от тъмносиво стъкло, тясна кухня с печка с два котлона и микровълнова фурна.

Мъжът се върна във всекидневната, застана пред прозореца и дръпна щорите. От отсрещната страна на улицата имаше друг жилищен блок.

— Ако питате мен, за тази цена не може да се надявате на по-добро разположение в Лондон — каза Фиона Бароус. — Оксфорд Стрийт е много близо, а Хайд Парк е зад ъгъла. Имате ли деца?

— Не, нямам — отговори разсеяно Габриел, все още загледан в жилищния блок отсреща.

— С какво се занимавате, ако мога да попитам? — полюбопитства жената.

— Реставратор на картини съм.

— Искате да кажете, че ремонтирате стари картини?

— Нещо такова.

— А поправяте ли и рамките? Имам една стара рамка у дома, която се нуждае от обновяване.

— Съжалявам, занимавам се само с картините.

Тя го огледа, както бе застанал до прозореца, взрян в пространството отвън. „Красив мъж — помисли си Фиона. — Прекрасни ръце“. Хубавите ръце придаваха сексапил на един мъж. Представи си, реставратор на картини тук, в сградата! Би било чудесно, защото ще внесе разнообразие. Едрата жена съжали, че не е мома — с двадесет години по-млада и с двадесет килограма по-лека. Той беше особняк, личеше си. Мъж, който никога не предприема нещо, без да го е обмислил отвсякъде. Вероятно щеше да види още дузина апартаменти, преди да реши.

— Е, какво решихте?

— Жилището е идеално — отговори той, без да се обръща.

— Кога ще се нанесете?

Мъжът спусна щорите.

— Веднага.

Габриел го наблюдаваше от два дни.

Първия ден го видя само веднъж — когато стана малко след обяд и се появи за кратко на прозореца, облечен единствено с черни долни гащета. Имаше тъмна къдрава коса, ъгловати скули и пълни устни. Тялото му бе жилесто и леко мускулесто. Габриел отвори папката на Шамрон и сравни лицето на прозореца със снимката, защипана за кафявата корица.

Беше същият мъж.

Докато изучаваше фигурата му, Габриел почувства как го обзема хладнокръвието, което изпитваше винаги по време на операция. Внезапно всичко му се стори по-ярко и по-контрастно. Шумовете станаха по-високи и отчетливи — хлопване на автомобилна врата, кавга на любовници от съседния апартамент, продължителен звън на телефон, писък на чайника му в кухнята. Един след друг той изключи тези досадни шумове и съсредоточи вниманието си върху мъжа на прозореца от другата страна на улицата.

Юсеф ал Тауфики — палестински поет националист, студент в Юнивърсити Колидж в Лондон, сервитьор в ливанския ресторант „Кебаб Фектъри“ на Еджуеър Роуд. Беше по малко от всичко и изцяло действащ агент на тайната армия на Тарик.

Върху корема на Юсеф се появи нечия женска ръка със светла кожа, която се открои на тъмния му тен. Мерна се къса руса коса. После Юсеф изчезна зад пердето.

Девойката си тръгна след час. Преди да се качи в таксито, тя погледна нагоре към прозореца да види дали любовникът й я наблюдава. На прозореца нямаше никой и пердетата бяха спуснати. Момичето затръшна вратата малко по-силно от необходимото и таксито се отдалечи.

Габриел направи първата си оперативна преценка: Юсеф не се отнася добре с жените.

На следващия ден реставраторът реши да извърши пряко проследяване.

Юсеф напусна апартамента си по обяд. Беше облечен в бяла риза, черни панталони и черно кожено яке. Когато излезе на тротоара, спря да запали цигара и да огледа паркираните коли, за да се увери, че не го следят. После махна с ръка, за да угаси клечката кибрит, и тръгна към Еджуеър Роуд. След около стотина метра внезапно спря, обърна се и пое обратно към входа на жилищния блок.

„Стандартен ход против проследяване — помисли си Габриел. — Той е професионалист“.

Пет минути по-късно Юсеф отново бе на улицата и закрачи към Еджуеър Роуд. Габриел отиде в банята, натърка късата си коса с гел и си сложи очила с червени стъкла. После облече палтото си и излезе.

От другата страна на улицата срещу „Кебаб Фектъри“ имаше малък италиански ресторант. Габриел влезе в него и седна на една маса близо до прозореца. Спомни си лекциите в Академията. Ако наблюдаваш цел от кафене, не прави стандартните неща, които ще те издадат: например да седиш сам с часове, преструвайки се, че четеш вестник. Твърде очебийно е.

Габриел веднага се преобрази. Той стана Седрик, пишещ за едно новоизлюпено френско списание за култура. Говореше английски с почти недоловим френски акцент. Твърдеше, че работи върху статия по въпроса защо напоследък Лондон е толкова вълнуващ, а Париж — така скучен. Пушеше цигари „Житан“ и пиеше много вино. Поведе отегчителен разговор с две шведски момичета от съседната маса. Покани едното от тях в хотелската си стая. Когато то отказа, предложи на другото. А когато и то отказа, покани и двете. Разля чаша кианти. Управителят — синьор Андриоти — дойде до масата и предупреди Седрик да се държи прилично или ще трябва да напусне заведението.

През цялото време обаче Габриел наблюдаваше Юсеф от другата страна на улицата. Отчете, че той умело изпълнява поръчките. Сетне го видя как напусна за кратко ресторанта и отиде нагоре по улицата до един павилион, където продаваха вестници на арабски език. Забеляза как красива тъмнокоса девойка надраска телефонния си номер на една салфетка и я мушна на сигурно място в джобчето на ризата му. Наблюдаваше го, когато той поведе дълъг разговор с един арабин, който зорко се оглеждаше. В действителност, когато разля своето кианти, Габриел запаметяваше модела и регистрационния номер на нисана на арабина. А докато отговаряше на нападките на разгневения синьор Андриоти, следеше Юсеф, който говореше по телефона. „С кого говори? — премисляше Габриел. — С жена? С братовчед в Рамала? С надзорния си офицер?“

След един час той реши, че вече не е разумно да стои повече в кафенето. Плати сметката си, остави щедър бакшиш и се извини за невъзпитаното си държане. Синьор Андриоти го изпроводи до вратата и тихо му каза да върви по дяволите.

Същата вечер Габриел седеше на стола си до прозореца, очаквайки Юсуф да се прибере в дома си. Улицата блестеше от нощния дъжд. Профуча мотоциклетист, зад гърба му на мотора седеше момиче, което го молеше да намали. Може би беше без значение, но той го отбеляза в бележника си заедно с часа: единадесет и петнадесет минути.

От виното го болеше главата. Апартаментът вече го потискаше. Колко ли нощи от живота си бе прекарал така, седейки в някой безопасен апартамент на Службата или в някоя занемарена квартира, за да наблюдава и да чака? Копнееше за нещо красиво, така че пъхна компактдиска с „Бохеми“ на Пучини в портативната си стереоуредба, която стоеше в краката му, и намали звука. „Разузнавателната работа е търпение. И скука“, обичаше да повтаря Шамрон.

Габриел се изправи, отиде в кухнята и изпи един аспирин за главоболието си. В съседния апартамент майка и дъщеря започнаха да се карат на арабски с ливански акцент. Счупи се чаша, после още една, затръшна се врата, някой изтича навън в коридора.

Габриел седна отново, притвори очи и след минута се озова в Северна Африка преди дванадесет години…

Малката гумена лодка се приближи с лекия прибой към брега на Руад. Габриел скочи в стигащата до кръста му топла вода и издърпа лодката на пясъка. Групата командоси от Саярет23 го последваха през плажа, препасани с оръжия. Някъде лаеше куче. Във въздуха се носеше мирис на горящи дърва и печено месо. Девойката чакаше зад волана на минибус „Фолксваген“.

Габриел с четирима от командосите се качи в буса. Останалите се разделиха в два автомобила рено комби, паркирани наблизо. Няколко секунди по-късно трите коли се понесоха едновременно с пълна скорост в студената априлска вечер.

Габриел носеше миниатюрен микрофон пред устата, свързан с малък предавател в джоба на якето му. Радиовръзката се осъществяваше на сигурни вълни чрез специално оборудван „Боинг 707“, който летеше точно над тунизийската крайбрежна ивица в граждански въздушен коридор, представяйки се за чартърен самолет на „Ел Ал“. Ако се случеше нещо лошо, те щяха да прекратят мисията за секунди.

— Мама пристигна безопасно — прошепна Габриел. Отпусна бутона за комуникация и чу отговора: „Продължете към къщата на мама“.

Докато се носеха с колата, Габриел стискаше беретата между колената си, напрегнат до неузнаваемост. Девойката държеше волана с две ръце, без да откъсва очи от тъмните улици. Тя беше по-висока от Леа, с черни очи и буйна дълга черна коса, хваната със семпла сребърна шнола на тила. Момичето познаваше пътя толкова добре, колкото и самият той. Когато Шамрон го бе изпратил в Тунис да проучи мишената, тя бе отишла с него, представяйки се за съпругата му. Габриел протегна ръка и нежно стисна рамото й. Цялото й тяло беше напрегнато.

— Отпусни се, справяш се чудесно — каза той меко.

А тя се усмихна и леко въздъхна.

Навлязоха в Сиди Бусаид — богато туниско предградие, недалеч от морето. Спряха пред вилата. Двете коли паркираха зад тях. Девойката изключи двигателя на минибуса. Беше дванадесет часът и петнадесет минути — точно по график.

Габриел познаваше вилата като собствения си дом. Беше я изследвал и снимал от всеки възможен ъгъл по време на операцията по наблюдението. Бяха изградили нейно пълно копие в Негев, където той и останалата част от екипа репетираха нападението безброй пъти. При последната тренировка бяха изпълнили мисията за двадесет и две секунди.

— Пристигнахме в къщата на мама — прошепна Габриел в микрофона.

— Посетете я!

Той се обърна и заповяда:

— Започваме!

Отвори вратата на минибуса и пресече улицата, като се движеше бързо, но не тичаше. Долавяше тихите стъпки на командосите от Саярет зад гърба си. Пое няколко пъти дълбоко въздух, за да успокои пулса си. Вилата принадлежеше на Халил ал Вазир, по-известен като Абу Джихад, оперативен шеф на ООП и най-доверения лейтенант на Ясер Арафат.

Точно пред вилата шофьорът на Абу Джихад спеше зад волана на мерцедеса, подарък от палестинския лидер. Габриел притисна беретата със заглушител в ухото му, натисна спусъка и продължи нататък.

На входа на вилата отстъпи встрани, докато двама от командосите поставяха специален безшумен пластичен експлозив на масивната врата. Експлозивът се взриви, издавайки шум, по-тих от пляскане с ръце, и вратата зейна. Габриел въведе екипа в антрето, стиснал с две ръце насочения напред пистолет.

Появи се тунизийски охранител, който посегна към оръжието си, но в същия миг Габриел изстреля няколко куршума в гърдите му.

Застана над агонизиращия мъж и попита:

— Кажи ми къде е той и няма да стрелям в окото ти.

Ала охранителят само свъси вежди от болка и не отговори нищо.

Габриел изстреля два куршума в лицето му.

Изкачи се по стълбите, като в движение сложи нов пълнител в беретата си, и се насочи към кабинета, където Абу Джихад работеше през повечето нощи. Нахлу през вратата и откри палестинеца, седнал пред телевизора, да гледа новинарски кадри от интифадата24, за чието ръководство помагаше от Тунис. Абу Джихад посегна към пистолета си, но Габриел се хвърли напред и стреля точно както Шамрон го бе учил. Два куршума улучиха Абу в гърдите. Габриел се надвеси над него, допря дулото на беретата си до слепоочието му и стреля още два пъти. Тялото на Абу се сгърчи в предсмъртна конвулсия.

Габриел излезе тичешком от стаята. В коридора се натъкна на съпругата на Абу Джихад, прегърнала малкия си син и стиснала за ръка голямата си дъщеря. Тя затвори очи и притисна момчето още по-силно към себе си, очаквайки Габриел да я застреля.

— Върни се в стаята си! — извика й той на арабски. После се обърна към дъщерята: — Върви и се погрижи за майка си!

Габриел изхвърча от къщата, последван от целия саяретски екип. Всички връхлетяха в минибуса и двете коли и потеглиха с мръсна газ. Преминаха с пълна скорост през Сиди Бусаид и стигнаха до Руад, където изоставиха автомобилите на плажа и се качиха на гумените лодки. Минута по-късно се носеха по черната повърхност на Средиземно море към светлините на очакващия ги израелски патрулен кораб.

— Тринадесет секунди, Габриел! Направи го за тринадесет секунди! — възкликна девойката.

Тя протегна ръка да го докосне, но той се отдръпна. Гледаше приближаващите светлини на кораба. После вдигна поглед към мастиленочерното небе, търсейки командния самолет, но видя единствено лунния сърп и рояк звезди. След това пред него изплуваха лицата на жената и децата на Абу Джихад. Гледаха го с очи, в които гореше омраза.

Той хвърли беретата в морето и за пръв път целият се разтрепера.

Караницата в съседния апартамент бе стихнала. Габриел искаше да мисли за нещо друго, освен за Тунис, така че си представи как плава със своя платноход през пролива Хелфорд към морето. После си спомни картината на Вечелио, чието мръсно лаково покритие бе свалено и бяха оголени пораженията, нанесени й през вековете. Сети се за Пийл. Сетне за пръв път през този ден си помисли за Дани. Спомни си как извади останките от телцето му от горящата смачкана кола във Виена. Как по-късно благодареше на бога, че е умрял бързо, а не бавно и мъчително.

Изправи се и закрачи из стаята, като се опита да прогони зловещата картина, и необяснимо защо се сети за майката на Пийл. Няколко пъти по време на своя престой в Порт Навас си бе фантазирал за нея. Въображаемата случка винаги започваше по един и същи начин: той се сблъсква с нея в селото и тя му съобщава, че Дерек е заминал за Лизард, за да оправи второто действие на пиесата си. „Ще отсъства няколко часа — казва жената. — Заповядай на чаша чай“. Той приема, но вместо да сервира чай, тя го завежда на горния етаж в леглото на Дерек и му позволява да излее в гъвкавото й тяло самоналоженото си деветгодишно въздържание. След това тя лежи, положила глава на корема му, а влажната й коса е разпиляна върху гърдите му. „Ти не си истински реставратор на картини, нали?“ — пита тя. Габриел й казва истината: „Убивам хора за правителството на Израел. Тази нощ погубих трима души за тринадесет секунди. Министър-председателят ми даде медал за това. Някога имах жена и син, но един терорист сложи бомба под колата им, защото имах любовна връзка с моята бат левейха в Тунис“. Тогава майката на Пийл побягва с писъци от къщата. Тялото й е обвито в бял чаршаф, по който има петна от кръвта на Леа.

След като си представи всичко това за стотен път, Габриел се върна на стола си и зачака Юсеф. Лицето на майката на Пийл се смени с лицето на Дева Мария от картината на Вечелио. За да запълни по-лесно празните часове, Габриел топна въображаемата си четка във въображаемата боя и нежно реставрира наранената й буза.

Юсеф се прибра в 3 часа сутринта: беше с момичето, което му бе дало телефонния си номер в ресторанта този следобед. Габриел ги видя как влязоха, след което лампите в апартамента проблеснаха за кратко. Сетне Юсеф се появи на прозореца. Когато се скри зад пердето, Габриел му пожела лека нощ. После се отпусна на дивана и затвори очи. Днес беше наблюдавал. Утре щеше да започне да подслушва.

13. Амстердам

Стройна млада жена на име Инге ван дер Хоф излезе от един бар в квартала на проститутките и тръгна забързано по тясната алея. Беше облечена в черна кожена пола, черен клин и черно кожено яке. Ботушите й потропваха по тухлената настилка на алеята. Малко преди зазоряване улиците на Олд Сайд бяха тъмни, а и се спускаше лека мъгла, която имаше солен вкус и миришеше на Северно море. Инге вдигна лице към обсипаното със звезди небе, после сведе глава и продължи да върви. Подмина двама мъже — един пияница и един пласьор на наркотици. Шефът й не обичаше тя да се прибира пеша сутрин, но след цяла нощ, прекарана в сервиране на напитки и избягване задевките на пийнали клиенти, разходката й действаше добре.

Внезапно се почувства много уморена. Имаше нужда от почивка. Помисли си: „Това, което наистина ми трябва, е една доза. Надявам се, че Лейла е успяла да набави тази вечер“.

Лейла… Харесваше звучността на името й. Харесваше всичко в нея. Бяха се запознали преди две седмици в бара. Лейла бе идвала три последователни вечери, всеки път сама. Стоеше около час, изпиваше по един джин, вземаше няколко дози хашиш, слушаше музика. Всеки път, когато Инге отиваше до масата й, чувстваше очите й върху себе си. И трябваше да признае, че това й хареса. Непознатата беше невероятно привлекателна жена с блестяща черна коса и големи кафяви очи. На третата вечер Инге й се представи и двете се заговориха. Лейла каза, че баща й е бизнесмен и че е живяла навсякъде по света. Сподели, че е минала година, откакто е завършила следването си в Париж, и сега просто пътува — за разнообразие. Призна, че Амстердам я е очаровал с живописните си канали, с островърхите си къщи, музеите и парковете. Искаше да остане няколко месеца, за да го опознае.

— Къде си отседнала? — попита Инге.

— В един пансион в Южен Амстердам. Ужасен е. А ти къде живееш?

— В яхта на Амстел.

— В яхта! Прекрасно!

— Тя е на брат ми, но той е за няколко месеца в Ротердам, където работи на голям строителен обект — обясни Инге.

— Да не би да ми предлагаш да си почина няколко дни в твоята яхта? — дяволито се усмихна Лейла.

— Остани в нея колкото си искаш. Не обичам да се прибирам в пуст дом.

Над реката се зазоряваше. Първите лампи светваха в яхтите, акостирали в стройна редица край дигата. Инге измина късото разстояние по кея, после се качи на палубата на своя плаващ дом. Пердетата на прозорците бяха спуснати. Тя бързо влезе в салона, очаквайки да намери Лейла заспала в леглото. Но вместо това, завари я до печката да вари кафе. На пода до нея имаше куфар. Инге затвори вратата, като се опита да прикрие разочарованието си.

— Снощи, докато беше на работа, позвъних на брат ми в Париж — рече разтревожено Лейла. — Баща ми е болен. Съжалявам, но трябва да си отида веднага вкъщи, за да бъда до майка си.

— Колко време ще отсъстваш? — натъжи се Инге.

— Седмица, най-много две.

— Ще се върнеш ли?

— Разбира се, че ще се върна! — Тя целуна Инге по бузата и й подаде чаша кафе. — Самолетът ми излита след два часа. Седни. Трябва да поговоря с теб за нещо.

Двете се настаниха в салона. Лейла започна направо:

— Утре в Амстердам пристига мой приятел. Казва се Пол. Французин е. Чудех се дали не може да остане тук за няколко дни, докато си намери квартира.

— Лейла, не мога…

— Той е добър човек, Инге. Няма да злоупотреби с гостоприемството ти, ако от това се притесняваш.

— Знам как да се грижа за себе си.

— Значи ще позволиш на Пол да остане тук за няколко дни? — зарадва се Лейла.

— Колко са тези няколко дни?

— Може би седмица.

— И какво ще получа в замяна? — усмихна се момичето.

Лейла бръкна в джоба си, извади малко пликче с бял прах и го вдигна пред себе си, държейки го с два пръста.

Инге посегна и го грабна.

— Лейла, ти си ангел!

— Знам.

Инге влезе в спалнята си и дръпна най-горното чекмедже на скрина си. В него беше комплектът й: пакет спринцовки, свещ, лъжица и дълго гумено маркуче за стягане на ръката. Тя приготви дрогата, докато Лейла опаковаше последните неща от багажа си. После напълни спринцовката и внимателно забоде иглата в една вена на лявата си ръка.

Миг по-късно тялото й бе завладяно от много приятното чувство на вцепененост. Последното нещо, което запомни, преди да изпадне в безсъзнание, бе образът на Лейла.

Нейната красива любовница излезе през вратата и тръгна през палубата на яхтата.

14. Бейзуотър, Лондон

Рандъл Карп бе бивш служител на Службата за техническо обслужване в Лангли, Вирджиния, а сега беше в съмнителната „Кларъндън Интърнашънъл Секюрити“, Мейфеър, в Лондон. Той пристигна в апартамента на Габриел в Съсекс Гардънс в тихите часове точно преди зазоряване. Носеше пухкав пуловер, светлосини дънки и сандали с дебели вълнени туристически чорапи. Мъкнеше две торби. В едната бяха личните му вещи, а в другата — работните му инструменти. Той остави торбите на пода във всекидневната с израз на мълчаливо задоволство и се огледа преценяващо наоколо.

— Харесва ми какво си направил от това място, Гейб. — Говореше монотонно, с южнокалифорнийски акцент.

От последния път, когато Габриел го бе виждал, си бе пуснал дълга коса, хваната на опашка, за да компенсира бързо нарастващата си плешивост.

— Дори мирише подходящо — одобрително кимна той. — Какво е това? Къри? Цигарен дим? Леко вкиснато мляко? Мисля, че тук ще ми хареса.

— За мен е голямо удоволствие — подсмихна се Габриел.

Карп отиде до прозореца.

— Е, къде е нашето момче?

— Третия етаж, точно над входа. Бели пердета.

— Кой е той?

— Палестинец, който иска да навреди на моята страна.

— За това можех и сам да се досетя. Може ли повече подробности? Хамас? Хизбула? Ислямски джихад?

Габриел не отвърна нищо, но и Кари не настоя. Той беше ненадминат специалист по аудиотехника. Прослави се сред западната разузнавателна общност с успешното си подслушване на срещата между един руснак и един агент в Прага. Беше закачил подслушвателното устройство на нашийника на кучето на руснака. Габриел се запозна с него в Кипър по време на съвместно американско-израелско следене на един либийски агент. След операцията по предложение на Шамрон Габриел нае яхта и с Карп плаваха около острова. Мореплавателските умения на Карп се оказаха добри, колкото и подслушвателната му работа, и през тридневната им морска обиколка между двамата се зароди приятелство.

— Защо избра точно мен, Гейб? — попита Карп. — Твоите момчета притежават най-добрите играчки в бизнеса. Прекрасни неща. Защо ти трябва външен човек като мен за такава проста работа?

— Защото нашите момчета не успяха да се справят с подобна задача, без да си изгорят пръстите.

— И аз така четох. Предпочитам да не свърша в затвора, Гейб, ако схващаш мисълта ми.

— Никой няма да ходи в затвора, Ранди.

Карп се обърна и погледна през прозореца:

— А онзи тип отвъд улицата ще ходи ли в затвора или имаш други планове за него?

— Какво точно искаш да знаеш? — изгледа го подозрително Габриел.

— Питам дали онзи ще свърши в някоя алея, надупчен с двадесет и два милиметрови куршуми. Хората имат странния навик да умират, когато ти се появиш наоколо.

— Това е само наблюдение. Трябва да знам с кого говори и какво казва. Обичайната работа.

Карп скръсти ръце и огледа ъглите.

— Той професионалист ли е?

— Изглежда добър. Много е дисциплиниран на улицата.

— Може да опитам подслушване през стъклото на прозореца, но ако е печен, той ще вземе контрамерки и ще ни стъжни живота. Освен това лазерът не е много прецизен. Отчита вибрациите на стъклото и ги превръща в звук. А то може да завибрира от уличното движение, от вятъра или от стереоуредбата му. Това не е най-добрият начин да свършим тази работа.

— Какво искаш да направиш?

— Мога да стигна до телефона му чрез разпределителната кутия. — Карп вдигна ръка и посочи отсрещната жилищна сграда. После обясни: — Онази метална кутия на стената вляво от входа. Оттам линиите на Бритиш Телеком влизат в сградата. От нея те се разделят към отделните абонати. Точно там бих могъл да сложа един доста простичък бръмбар на неговата линия. Той ще предава аналогов сигнал и ние ще можем да слушаме телефонните му разговори оттук с обикновено FM радио.

— Нуждая се и от покритие на стаята.

— Тогава ще трябва да проникнем в апартамента му.

— Значи ще проникнем.

— Точно така хората стигат до затвора, Гейб. Нашето момче има ли компютър?

— Предполагам. Освен другите си занимания, той е и студент на половин ден.

— Бих могъл да използвам Темпест25.

— Извинявай, но бях извън играта в продължение на няколко години — нервно подхвърли Габриел.

— Това е система, развита от холандския учен Ван Ейк — обясни Ранди. — Компютрите комуникират чрез монитор, като си предават сигнали по кабел. Тези сигнали притежават честота и могат да бъдат уловени от подходящо настроен приемник. Ако ползва компютъра си, можем да го наблюдаваме оттук. Ще е като да стоим зад рамото му, докато работи.

— Направи го! — каза Габриел. — Искам и служебния му телефон.

— Къде работи той?

— В един ресторант на Еджуеър Роуд.

— Един радиочестотен бръмбар не би могъл да предава от Еджуеър Роуд дотук. Разстоянието е твърде голямо. Ще трябва да поставя транслационен усилвател, за да усилва сигнала.

— От какво се нуждаеш? — попита Габриел.

— От някакво превозно средство.

— Кола може ли да свърши работа?

— Да, чудесно! — кимна Карп.

— Ще ти доставя една още днес.

— Но да бъде сигурна. Ще я вземеш от някой от вашите малки помагачи ли?

— Не се тревожи за това.

— Само не я кради, моля те. Не ми се иска да бягам от преследващи ме полицаи.

В този момент Юсеф се появи на прозореца и се зае със своята сутрешна инспекция на улицата.

— Това ли е нашето момче? — попита Карп.

— Да, той е.

— Кажи ми нещо, Гейб. Как точно възнамеряваш да влезем в апартамента му?

Габриел го погледна и се усмихна:

— Той си пада по мацки.

В два часа през нощта Габриел и Карп се промъкнаха в алеята зад „Кебаб Фектъри“. За да стигне до разпределителната телефонна кутия, Карп трябваше да се покатери върху голям, поклащащ се боклукчийски казан, пълен с гниещи отпадъци. Той отключи кутията, отвори вратичката и две минути работи мълчаливо на светлината на тънкия лъч на фенерчето с размери на писалка, което стискаше между зъбите си.

Габриел стоеше долу на пост, съсредоточил вниманието си върху входа на алеята.

— Още колко остава? — прошепна той.

— Една минута, ако млъкнеш. Две, ако продължаваш да говориш с мен.

Габриел отново погледна надолу и забеляза двама мъже с кожени якета, които вървяха към него. Единият взе една бутилка и я удари в стената. Приятелят му едва не се пръсна от смях.

Габриел се отдалечи на няколко крачки от Карп, облегна се на стената и се престори, че му е лошо. Двамата мъже го наближиха. По-едрият го сграбчи за рамото. Имаше белег на дясната буза и вонеше на бира и уиски. Другият се изхили глупаво.

— Моля ви, не искам неприятности — каза Габриел на английски с френски акцент. — Лошо ми е, твърде много пих.

— Мръсен жабар! — изломоти плешивият. — Освен това ми изглеждаш съмнителен.

— Моля ви, не искам неприятности — повтори Габриел.

Той бръкна в джоба си, извади няколко смачкани банкноти от по двадесет лири и им ги подаде.

— Ето, вземете ги, само ме оставете на мира.

Но едрият мъж с белега перна парите от дланта му. След това изтегли свитата си в юмрук ръка назад и замахна към главата на Габриел.

Десет минути по-късно те бяха в апартамента. Карп беше седнал пред оборудването си на масата в трапезарията. Той взе един мобилен телефон и набра ресторанта. Докато звънеше, увеличи звука на приемника. Чу записаното съобщение, в което се казваше, че „Кебаб Фектъри“ в момента не работи и ще отвори в единадесет и половина на следващия ден. Набра номера за втори път и отново чу съобщението по приемника. Бръмбарът и усилвателят работеха отлично.

Докато прибираше инструментите си, той се замисли за приноса на Габриел към тазвечерната работа. Карп не бе видял нищо, тъй като вниманието му бе останало приковано върху кабелите, но бе чул всичко. В продължение на три секунди бяха прозвучали четири резки удара, като последният бе най-силен. Карп определено бе чул гадното хрущене от счупване на кости. Погледна надолу чак когато свърши инсталирането на бръмбара и затвори кутията. Никога нямаше да забрави гледката: Габриел Алон се навежда над жертвите и проверява пулса им с леко докосване по шията, за да се увери, че са мъртви.

На сутринта Габриел отиде пеша под лекия дъждец до Еджуеър Роуд и купи от вестникарската будка един „Таймс“. Мушна вестника под якето си, прекоси улицата и влезе в едно близко магазинче, откъдето купи лепило, ножица и още един брой на „Таймс“.

Карп спеше, когато Габриел се върна в апартамента. Той седна до масата и сложи двата броя на вестника пред себе си. В горния край на едната страница написа кода за сигурност — свръхсекретно — и получателя — Ром, което бе кодовото име на неговия шеф.

В продължение на петнадесет минути писа съобщението, като с дясната ръка ритмично изписваше буквите, а с лявата притискаше слепоочието си. Изложението му бе сбито и лаконично, както го харесваше Шамрон.

Когато приключи, взе единия брой на „Таймс“, разгърна го на страница осма и внимателно изряза голямото рекламно каре на верига магазини за мъжко облекло. Махна настрана останалата част от вестника, взе втория брой и го отвори на същата страница. Постави доклада си върху рекламното каре и залепи отгоре изрезката от първия брой. Сгъна вестника и го мушна в страничния джоб на черната пътна чанта. След това облече палтото си, метна на рамо чантата и излезе.

Отиде пеша до Марбъл Арч и влезе в метрото. Купи си билет от автомата и преди да мине през турникета26, проведе кратък телефонен разговор. След петнадесет минути пристигна на спирка „Ватерло“.

Боделът на Шамрон чакаше в едно кафене на терминала за билети на Евростар, като държеше найлонова пазарска торбичка с логото на марка американски цигари. Габриел седна на съседната маса и пи един чай, докато четеше вестника. Сетне стана и излезе, оставяйки вестника на масата. Боделът го мушна в торбичката си и се отправи в обратна посока.

Габриел изчака в терминала, докато обявят влака му. Десет минути по-късно се качи на Евростар за Париж.

15. Амстердам

Елегантната къща се издигаше в края на Херенграхт в Златния завой на амстердамския централен пръстен от канали. Имаше големи прозорци, гледащи към канала, и висок фронтон. Собственикът — Дейвид Моргентау — беше мултимилионер, президент на „Оптик“ — един от най-големите производители на очила в света. Той беше и горещ привърженик на ционизма. През годините бе дал милиони долари на израелски благотворителни организации и бе инвестирал още повече в израелския бизнес. Американец с холандско-еврейско потекло, Моргентау бе участвал в бордовете на няколко нюйоркски еврейски организации и се смяташе за опасен противник, когато ставаше дума за израелската сигурност. Двамата с жена му, която бе известен дизайнер на интериори, посещаваха дома си в Амстердам два пъти годишно: веднъж през лятото — на път за вилата си в покрайнините на Кан, и втори път — през зимата за празниците.

Тарик седеше в едно кафене на отсрещния бряг на канала и пиеше горещ сладък чай. За Дейвид Моргентау той знаеше и други неща, които не се появяваха по светските страници на световните бизнес издания. Знаеше, че Моргентау е личен приятел на израелския министър-председател, че е правил някои услуги на Ари Шамрон и че някога е бил таен посредник между израелското правителство и ООП. Поради всички тези причини Тарик щеше да го убие.

Лейла бе подготвила подробен доклад от наблюдението си по време на престоя си в Амстердам. Всяка сутрин Дейвид и Синтия Моргентау излизаха от дома си, за да посещават музеи и да покарат кънки на ледени пързалки в провинцията. През деня в къщата оставаше единствено домашната прислужница — една млада холандка.

„Това ще бъде много лесно“, помисли си Тарик.

Пред къщата спря мерцедес. Тарик погледна часовника си: шестнадесет часът, точно по график. Висок мъж с прошарена коса слезе от колата. Беше облечен в дебел пуловер и панталони от рипсено кадифе и носеше два чифта кънки. Миг по-късно се показа привлекателна жена в черен еластичен клин и пуловер. Когато двамата влязоха в къщата, личният им шофьор подкара мерцедеса нанякъде.

Тарик остави няколко гулдена на масата и излезе.

Снегът се сипеше над Херенграхт, докато той бавно вървеше към яхтата, закотвена на Амстел. Двама велосипедисти мълчаливо профучаха край него, оставяйки черни следи върху прясно навалелия сняг. Вечерите в чужд град винаги го изпълваха с меланхолия. Светваха лампи, служителите напускаха офисите, баровете и кафенетата се изпълваха с хора. През широките прозорци на къщите край канала можеше да види как родители се прибират у дома при децата си, как съпрузи разговарят с жените си, как се срещат любовници. Долавяше и топлата светлина от огнищата. „Живот — помисли си той. — Чужд живот в чужда родина“.

Спомни си какво му бе казал Кемел по време на срещата им във влака. Старият враг на Тарик — Габриел Алон — се бе върнал да помогне на Ари Шамрон да го открият. Но новината не го безпокоеше. В действителност той я приветстваше. Това щеше да направи дори още по-приятни следващите няколко седмици. Удаваше му се възможност да наруши техния така наречен мирен процес и едновременно с това да си уреди сметките с Габриел Алон!

Знаеше, че убийството на Алон няма да бъде лесно. Но докато скиташе по бреговете на Херенграхт, Тарик си даде сметка, че определено има преднина пред своя противник. Самият факт, че му бе известно, че Алон го издирва, му даваше чувството за надмощие. Ловецът трябва да стигне до плячката си, за да я убие. Ако Тарик изиграеше добре картите си, можеше да подмами Алон в капан. „И тогава ще го застрелям, както той стори с Махмуд“, зарече се палестинецът.

Разузнавателните служби залагаха на два основни начина, за да заловят някой терорист. Можеха да използват своите супер технологии, за да прихванат разговорите му, или да проникнат в организацията му, внедрявайки шпионин или като убедят някой от членовете й да им сътрудничи. Тарик и Кемел бяха много внимателни, когато общуваха. По възможност избягваха телефона и интернет мрежата, вместо това използваха куриери. „Като идиота, когото Кемел изпрати в Самос!“, помисли си Тарик със сарказъм. Не, те нямаше да могат да го проследят, като засекат разговорите му, така че трябваше да се опитат да проникнат в групата му. За една разузнавателна агенция беше трудно да проникне в някоя терористична група, а още по-трудно — в тази на Тарик. Неговата организация беше малка, здраво свързана и много мобилна. Хората му, посветили живота си на борбата, бяха много добре обучени и крайно лоялни. Никой от неговите агенти нямаше да го предаде на евреите.

Тарик можеше да се възползва от това преимущество. Той бе поръчал на Кемел да се свърже с всички агенти и да им даде простичка инструкция: ако забележат нещо необичайно, като следене или появата на някой непознат около тях, веднага да докладват за това. Ако Тарик се увереше, че е намесено израелското разузнаване, веднага щеше да се преобрази от преследван в преследвач.

Спомни си една операция, която бе ръководил, докато все още бе в Джихад ел Разд — разузнавателното крило на ООП. Беше идентифицирал един агент на Службата, който работеше под дипломатическо прикритие в Израелското посолство в Мадрид. Разузнавачът бе успял да вербува няколко души от ООП и Тарик реши, че е време да му отмъсти. Той изпрати в Мадрид един палестинец, който да се представи за дезертьор. Палестинецът се срещна с израелския агент в посолството и обеща да му предаде секретна информация за лидерите на ООП и техните лични навици. Отначало израелецът се отдръпна. Тарик обаче бе предположил реакцията му и бе предоставил на своя агент няколко верни и относително безвредни сведения — всичките вече известни на израелците. Разузнавачът повярва, че си има работа с истински дезертьор и се съгласи да се срещне повторно с палестинеца в едно кафене след една седмица. Този път Тарик отиде в Мадрид. Той влезе в кафенето в уреченото време, изстреля два куршума в лицето на разузнавача и спокойно излезе.

Тарик стигна до реката и пое по дигата към яхтата на момичето. Това убежище беше доста угнетяващо — вътре бе мръсно, пълно с дрога и сексуални принадлежности. Но пък бе идеалното място да се крие, докато планира нападението. Той прекоси палубата и влезе в каютата. Люковете на тавана бяха покрити от навалелия сняг и в салона беше студено. Тарик светна лампата, после включи малкия електрически радиатор. Чу в спалнята девойката да се размърдва под завивките си. Тази нещастница не бе като момичето, при което бе отседнал в Париж. Нямаше да липсва на никого, когато загинеше.

Девойката се обърна и го погледна. Кичурите на разчорлената й руса коса висяха пред лицето й.

— Къде беше? Тревожех се за теб.

— Просто се разходих навън — рече Тарик. — Обичам да се разхождам в този град, особено когато вали сняг.

— Колко е часът?

— Четири и половина. Не трябва ли да ставаш?

— Разполагам с още един час.

Тарик приготви чаша нес кафе и й го занесе в спалнята. Инге се надигна и се облегна на лакът. Одеялото се плъзна надолу, оголвайки гърдите й. Той й подаде чашата и погледна настрани. Момичето изпи кафето, пронизвайки го с очи.

— Какво ти става? — недоумяващо попита тя.

— Нищо.

— Защо извърна поглед от мен?

Инге седна и отметна завивките. Той искаше да каже не, но се опасяваше, че тя може да стане подозрителна към французин, отблъскващ една привлекателна млада жена. Така че застана в края на леглото и й позволи да го съблече. Минути по-късно, когато се изпразни в девойката, мислеше единствено за това как най-сетне ще убие Габриел Алон.

Тарик дълго се излежава, след като Инге излезе, заслушан в звуците на корабите, движещи се по реката. Главоболието му се появи час по-късно. Сега то се появяваше по-често — три-четири пъти седмично. Лекарят го бе предупредил, че ще стане така. Болката бавно се усилваше, докато той почти ослепяваше от нея. Тарик сложи студена мокра кърпа на лицето си. Никакви болкоуспокояващи. Те притъпяваха усещанията му, правеха съня му по-дълбок и предизвикваха чувството, че пада бавно в някаква бездна. Така че продължи да лежи сам в леглото на холандското момиче, в яхтата, акостирала на брега на река Амстел, имайки усещането, че някой сипва разтопено олово в черепа му през очните му кухини.

16. Валбон, Прованс

Утрото беше ясно и мразовито, слънчевите лъчи огряваха планинските склонове. Жаклин нахлузи кожени панталони и вълнена блуза и прибра дългата си коса под тъмносинята каска. После си сложи слънчевите очила и се огледа в огледалото. Изглеждаше като много красив мъж, каквото всъщност бе и намерението й. Тя прекоси спалнята си и слезе по стълбите до антрето, където състезателният й велосипед „Бианки“ бе подпрян до стената. Избута колелото през входната врата, метна се на него и пое по чакълената алея. Минута по-късно летеше под студените сенки надолу по полегатия хълм към селото.

Профуча през Валбон и предприе редовното си продължително изкачване към Опио, докато студеният въздух щипеше бузите й. Първите няколко километра въртя педалите бавно и равномерно, докато мускулите й загреят. След това включи скоростите и завъртя по-бързо педалите. Скоро летеше по тесния път с наведена глава, движейки краката си като бутала. Въздухът бе изпълнен с аромата на лавандула. Край нея по терасовидния склон се простираше маслинова горичка. Жаклин излезе от сенките на маслиновите дървета на равно поле, огряно от топлото слънце. След малко усети как потта й взе да избива под вълнената блуза.

На половината път от крайната си цел тя провери времето си: само тридесет секунди по-малко от най-доброто й постижение. Не беше зле за студена декемврийска сутрин. Жаклин заобиколи кръговото движение, превключи скоростите и пое нагоре по високия стръмен хълм.

След няколко минути дишането й стана хрипливо и накъсано, краката я заболяха. „От проклетите цигари е!“, помисли си тя, но се насили да върти педалите. За да се амбицира да продължи, тя гласно нарече Мишел Дювал прасе. На стотина метра от билото се изправи от седалката, като яростно натискаше педалите и крещеше на себе си да не спира и да не се предава. Беше възнаградена с дълго нанадолнище. Можеше да се спусне по инерция, но вместо това, пи малко вода и спринтира по склона. Като влезе отново във Валбон, погледна часовника си. Беше подобрила рекорда си с петнадесет секунди. „Благодаря ти, Мишел Дювал“, усмихна се доволно тя.

Жаклин слезе от велосипеда и започна да го бута по тихите улици на стария град. На централния площад подпря колелото на един стълб, купи си вестници и се почерпи с топъл кроасан и голяма чаша димящо кафе с мляко. Когато приключи, взе велосипеда и пое по една сенчеста улица.

Зад накацалите по хълма вили, гледащи към градския паркинг, се издигаше търговска сграда. На витрината висеше табела: Целият партерен етаж се дава под наем. Беше свободен от месеци. Жаклин сви длани около очите си и се взря през мръсното стъкло: просторно празно помещение с дървен под и висок таван. Идеално за танцово студио. Тя имаше идея. Щеше да напусне манекенството и да отвори балетна школа във Валбон. През по-голямата част от годината щеше да обучава местните момичета, но през август, когато туристите се стичаха тук за лятната ваканция, щеше да отвори школа за летовници. Щеше да преподава по няколко часа на ден, да кара велосипед по хълмовете, да пие кафе и да чете в кафенето на площада. Щеше да смени името и облика си. Да стане отново Сара Халеви — еврейското момиче от Марсилия. Но за да отвори школата, й трябваха пари, а за да ги спечели, се налагаше да продължи да бъде модел. Трябваше да се върне в Париж и още малко да се примирява с мъже като Мишел Дювал. После щеше да бъде свободна.

Жаклин се качи на велосипеда си и бавно се отправи към дома си — малка вила с червен керемиден покрив, скрита сред високи кипариси. В голямата терасовидна градина, която гледаше към долината, растяха на воля розмарин и лавандула сред маслиновите дървета и ясените. В долния й край имаше правоъгълен плувен басейн.

Жаклин вкара велосипеда си в антрето и влезе в кухнята. Червената лампичка на телефонния й секретар примигваше. Тя натисна бутона за връщане на лентата и си направи кафе, докато изслушваше съобщенията.

Ивон се бе обадила да я покани на парти в дома на испански милионер тенисист в Монте Карло. Мишел Дювал се извиняваше за държането си по време на снимките онзи ден. Раната му се възстановявала чудесно. Марсел бе позвънил да й каже, че е говорил с Робер. Снимките на Мюстик щяха да се състоят. „Заминаваш след три седмици, ангелче, така че се откажи от сиренето и макароните и приведи красивото си дупе във форма“.

Тя си спомни за разходката си с колелото и се усмихна. Лицето й сигурно изглеждаше на тридесет и три, но тялото й бе по-стегнато от всякога.

Гласът на Марсел продължаваше да звучи:

„О, между другото някакъв тип на име Жан Клод се отби в офиса. Каза, че искал да говори лично с теб за някаква работа“.

Жаклин постави каничката за кафе и погледна към телефонния секретар.

„Казах му, че си заминала на юг. Той отвърна, че отивал натам и че ще те потърси, като пристигне. Не ми се сърди, ангелче. Стори ми се свестен човек. И отгоре на това — красив. Обхвана ме луда ревност. Обичам те. Чао!“, приключи Марсел.

Тя натисна бутона за пренавиване и изслуша отново съобщението, за да се убеди, че е чула правилно:

„О, между другото някакъв тип на име Жан Клод се отби в офиса. Каза, че искал да говори лично с теб за някаква работа“.

Жаклин натисна бутона за изтриване с трепереща ръка и разтуптяно сърце.

Манекенката седеше отвън, на огряната от слънцето тераса, и си мислеше за нощта, в която бе завербувана от Ари Шамрон. Беше използвала част от парите си, спечелени от модните подиуми, за да купи подарък на родителите си по повод пенсионирането им: малък апартамент на брега на морето в Херцлия. Тя ги посещаваше в Израел винаги когато можеше да се измъкне за няколко дни. Беше обикнала страната — единственото място, където се чувстваше наистина свободна и в безопасност. Но повече от всичко й харесваше фактът, че не трябваше да крие, че е еврейка.

Една вечер в джаз клуб в Тел Авив на масата й дойде възрастен мъж. Плешив, по-скоро грозен, с очила със стоманени рамки, панталон в цвят каки, кожено яке, леко разпрано на десния ръкав.

— Здравей, Сара! — каза той, като се усмихваше самоуверено. — Може ли да седна при теб?

Тя стреснато вдигна очи.

— Откъде знаете истинското ми име?

— Всъщност знам доста неща за теб. Аз съм ти голям почитател.

— Но кой сте вие? — притеснено го изгледа тя.

— Казвам се Ари. Работя за една организация, донякъде свързана с Министерството на отбраната, наречена Институт за координиране. Ние обаче я наричаме просто Службата.

— Е, радвам се, че изяснихме това — отдъхна си момичето.

Мъжът се разсмя добродушно:

— Искам да говоря с теб за една работа. Но ми е трудно да мисля за теб като за Жаклин. Имаш ли нещо против да те наричам Сара?

— Само родителите ми ме наричат така.

— Нямаш ли стари приятели?

— Имам само нови — отговори тя, като в гласа й прозвуча тъга. — Е, поне хора, които претендират за това. Всичките ми стари приятели от Марсилия се отчуждиха, след като станах модел. Сметнаха, че съм се променила заради работата си.

— Но ти наистина си се променила, нали, Сара?

— Да, предполагам, че е така. — После си помисли: „Защо казвам това на човек, с когото току-що се запознах? Дали влиза толкова бързо под кожата на всички?“

— И не е само заради работата — продължи Шамрон. — Това е начин на живот. Имаш вземане-даване с модни дизайнери и известни фотографи. Посещаваш пищни партита и първокласни ресторанти с актьори, рок звезди и безделници милионери. Като онзи италиански граф, с когото си имала любовна връзка в Милано, онзи, който издава вестници. Със сигурност не си същото малко еврейско момиче от Марсилия, чиито дядо и баба са били убити от нацистите в Собибор.

— Наистина знаете доста неща за мен.

Тя го огледа внимателно. Беше свикнала да бъде обградена от привлекателни и любезни хора и сега не знаеше как да действа в компанията на този по-скоро грозен мъж с железни рамки на очилата и дупка на якето. В него имаше нещо примитивно — недодялаността на сабра27, за която винаги бе слушала. Беше от типа мъже, които не знаеха как да си вържат вратовръзката, но не ги бе грижа за това. Намираше го за извънредно очарователен. Но повече от всичко бе заинтригувана от него самия.

— Като еврейка от Марсилия знаеш, че нашият народ има много врагове. Мнозина искат да ни унищожат, да разрушат всичко, което сме построили на тази земя. — Докато мъжът говореше, ръцете му сякаш моделираха въздуха. — През годините Израел е водил много войни със своите неприятели. Сега няма битки, но страната ни все още е ангажирана в друга, тайна война. Тази война е безконечна. Тя никога няма да свърши. Заради паспорта си и, честно казано, заради външността си можеш да ни бъдеш от голяма помощ.

— Да не би да искате да стана шпионка?

Той се засмя.

— Опасявам се, че става дума за нещо не толкова драматично.

— Какво искате да направя?

— Да станеш бат левейха.

— Съжалявам, но не говоря иврит.

— Бат левейха е термин, който използваме за помощник-агентките. Като бат левейха може да ти се обадим да свършиш някои неща за Службата. Понякога например ще ти поискаме да се представиш за съпруга или приятелка на някой от нашите агенти. Друг път — да се добереш до жизненоважна информация, която жена като теб може да получи по-лесно, отколкото един оперативен работник. — Мъжът замълча за момент, докато си запали нова цигара. — А някой път може да те помолим да изпълниш друга задача, която някои жени намират твърде неприятна…

— Например? — леко настръхна тя.

— Може да поискаме от теб да съблазниш някой мъж от нашите врагове, за да го поставиш в компрометиращо положение.

— В Израел има много красиви жени. Защо, за бога, имате нужда точно от мен?

— Защото ти не си израелка. Защото имаш законен френски паспорт и законна работа — търпеливо обясни Шамрон.

— Законната работа, както я наричате, ми осигурява много пари. Не съм готова да я зарежа.

— Ако решиш да работиш за нас, ще гледам задачите ти да са краткосрочни и да бъдеш компенсирана за пропуснати ползи. — Шамрон се усмихна топло. — Макар да не мисля, че ще мога да ти осигуря обичайната такса от три хиляди долара на час.

— Пет хиляди — поправи го тя с усмивка.

— Моите поздравления!

— Трябва да помисля по този въпрос.

— Но когато обмисляш предложението ми, не забравяй едно нещо. Ако по време на Втората световна имаше Израел, Морис и Рашел Халеви можеха още да бъдат живи. Моята работа е да осигуря оцеляването на държавата ни, така че следващия път, когато някой луд реши да превърне хората ни в сапун, те да имат място, където да намерят убежище. Надявам се, че ще ми помогнеш.

Шамрон й даде визитна картичка и й каза да му се обади за решението си на следващия ден следобед. После се ръкува с нея и си тръгна. Това бе най-твърдата длан, която някога бе докосвала.

А след това нито за миг не се поколеба какъв ще бъде отговорът й. Тя водеше вълнуващ и бляскав живот, но той започна да й се струва глупав и безсмислен в сравнение с този, който й предлагаше Ари Шамрон. Досадните снимки, фамилиарничещите агенти, превзетите фотографи — внезапно всичко това й се стори ужасно изкуствено и претенциозно.

Жаклин се върна в Европа за есенния моден сезон, защото имаше ангажименти в Париж, Милано и Рим. Но през ноември, когато нещата се поуталожиха, сподели с Мишел Ламбер, че е изтощена и се нуждае от почивка. Той отмени ангажиментите й, целуна я по бузата и й препоръча да замине колкото може по-далеч от Париж. Същата вечер тя отиде на гишето на „Ел Ал“ на летище „Шарл де Гол“, взе билета си за първа класа, който Шамрон бе оставил за нея, и се качи на самолета за Тел Авив.

Той я очакваше, когато пристигна на летище „Бен Гурион“. Придружи я до специална стая в терминала. Всичко бе замислено така, че да й подскаже, че сега тя е част от елита, че минава през тайна врата и животът й никога вече няма да бъде същият. От летището Шамрон я откара, профучавайки по улиците на Тел Авив, до луксозен безопасен апартамент в „Опера Тауър“ с голяма тераса, която гледаше към Променадата28 и плажа.

— Това ще е твоят дом през следващите няколко седмици. Надявам се, че е по вкуса ти.

— Страхотно красив е! — възкликна Жаклин.

— Тази вечер ще си починеш. Утре започва истинската работа.

На следващата сутрин тя отиде в Академията и премина кратък интензивен курс за работата на Службата. Шамрон я запозна с основните правила за свръзка. Научи я да използва берета и да прави стратегически цепки по облеклото си, така че да може бързо да извади пистолета. Научи я да отваря ключалки с шперц, да снема отпечатъци на ключове с помощта на специално устройство, да открива и да избягва проследяване. Всеки следобед Жаклин прекарваше по два часа с мъж на име Одед, който й преподаваше елементарен арабски език.

Но повечето време в Академията се обучаваше как да развива паметта си и своята наблюдателност. Шамрон я оставяше сама в стая и й пускаше за миг дузина имена на един екран, карайки я да запомни колкото може повече от тях. Заведе я в малък апартамент, позволи й да погледне в стаята за секунди, после я измъкна навън и я накара детайлно да я опише. Покани я на обяд в една закусвалня и я помоли да обрисува сервитьора, който току-що ги бе обслужил. Но Жаклин призна, че няма ни най-малка представа.

— През цялото време трябва да си наясно за заобикалящата те обстановка. Нужно е да я изучаваш внимателно, да наблюдаваш и постоянно да си нащрек. Но въпреки това не трябва да личи, че го правиш.

Обучението й не свършваше през деня. Всяка вечер Шамрон се появяваше в „Опера Тауър“ и я извеждаше по улиците на Тел Авив за още уроци. Показа й една адвокатска кантора, накара я да се промъкне вътре и да открадне комплект папки. После, на една улица с модни бутици, й нареди да открадне нещо.

— Шегуваш ли се? — не повярва Жаклин.

— Какво ще сториш, ако си в чужда страна, без пари и няма начин да се свържеш с нас, а полицията те издирва и трябва бързо да смениш дрехите си! — попита я Стареца.

— Не ставам за крадла, външността ми се набива на очи — опонира му тя.

— Тогава направи се незабележима.

Жаклин влезе в един бутик и десетина минути пробва дрехи. Когато се върна във фоайето, не беше купила нищо, но в дамската й чанта имаше секси черна вечерна рокля.

— Сега искам да намериш място — рече Шамрон, — където да се преоблечеш. После ще се срещнем на щанда за сладолед на Променадата.

Беше топла вечер за началото на ноември и навън много хора бяха излезли на разходка. Двамата вървяха, хванати за ръце, по крайбрежието — като богат старец и неговата метреса. Жаклин закачливо ближеше сладоледа си.

— Сега ще бъдеш проследена от трима души — обясни й Шамрон. — Ще се срещнем след половин час в бара на ресторанта и трябва да ми кажеш кои са те. Не забравяй, че ще изпратя един кидон да ги убие, така че не прави грешка.

Жаклин използва стандартните методи за избягване на следенето точно както я бе учил Стареца. След това отиде в бара и го завари да седи сам на една маса в ъгъла.

— Мъж с черно кожено яке, друг със сини дънки и с фланелка на Йейл и едно русокосо момиче с татуирана роза на ръката — описа тя преследвачите си.

— Грешно! — отсече Шамрон. — Току-що осъди на смърт трима невинни туристи. Да опитаме отново.

Взеха такси за късото разстояние до булевард „Ротшилд“ — широка пешеходна улица, от двете страни на която растяха дървета. Между тях имаше пейки, павилиончета и модни кафенета.

— Отново ще те следят трима души — обясни й старият шпионин. — Ще се срещнем в кафене „Тамар“ след тридесет минути.

— Къде е то? — попита Жаклин, но Шамрон се обърна, без да й отговори, и се смеси с потока пешеходци.

Половин час по-късно, след като откри кафене „Тамар“ на улица „Шенкин“, тя срещна Стареца и заговори задъхано:

— Момичето с кучето, момчето с уокмена и фланелка с емблемата на „Спрингстийн“, хлапето от кибуца с автомат „Узи“.

Шамрон се усмихна:

— Много добре. Остава ти още един тест тази вечер. Виждаш ли мъжа, който седи сам ей там?

Жаклин кимна утвърдително.

— Подхвани разговор с него, научи всичко, което можеш, и след това го съблазни да дойде в твоя апартамент. Когато стигнеш до фоайето, намери начин да се измъкнеш от ситуацията, без да правиш сцена.

Шамрон стана и се отдалечи. Жаклин настойчиво се загледа в мъжа и след няколко минути той дойде при нея. Тя разбра, че името му е Марк, бил от Бостън и работел за компютърна фирма, която търгувала с Израел. След като разговаряха около час, започнаха да флиртуват. Ала когато го покани в своя апартамент, мъжът призна, че е женен.

— Жалко! — въздъхна невинно тя. — Щяхме да си прекараме чудесно.

Тогава мъжът бързо промени решението си. Момичето се извини, че ще го остави за малко, за да използва тоалетната, но вместо това, отиде до един уличен телефон. Набра номера на рецепцията в „Опера Тауър“ и остави съобщение за себе си. После се върна на масата и каза:

— Да вървим.

Двамата отидоха пеша до хотела й. Преди да се качи в апартамента си, тя се отби до рецепцията.

— Сестра ви се обади от Херцлия — съобщи й чиновникът. — Опитала да се свърже с вас в апартамента ви, но там никой не отговарял, така че позвъни тук и ви остави съобщение. Съжалявам, госпожице, но баща ви е получил сърдечен удар.

— О, боже! — изхлипа Жаклин.

— Закарали са го в болницата. Сестра ви каза, че той ще се оправи, но иска да отидете веднага.

Жаклин се обърна към американеца и тъжно отрони:

— Извинявай, но трябва да вървя.

Той я целуна по бузата и си тръгна, оклюмал. Шамрон, който наблюдаваше цялата сцена от отсрещния край на фоайето, се приближи, ухилен като студент, който току-що е взел изпит.

— Това си беше чиста поезия! Сара Халеви, ти си природен талант.

Първата й задача не изискваше да напуска Париж. Службата се опитваше да вербува един иракски учен, специалист по ядрено оръжие, който живееше в Париж и работеше в иракско-френска фирма за доставка на материали. Шамрон реши да му заложи „нежен капан“ и възложи работата на Жаклин. Тя се запозна с иракчанина в един бар, съблазни го и отиде да прекара нощта в апартамента му. Той се влюби в нея до уши. Жаклин му каза, че ако иска да продължи да я вижда, трябва да се срещне с един неин приятел, който има бизнес предложение за него. Приятелят се оказа Ари Шамрон, а предложението — просто: работи за нас или ще те издадем на съпругата ти и на главорезите на Садам Хюсеин, че се чукаш с израелска агентка. Иракчанинът се съгласи да работи за Шамрон.

Така Жаклин усети за пръв път какво е да си разузнавач. Стори й се ободряващо. Беше изиграла малка роля в една операция, нанесла удар върху иракските ядрени амбиции. Беше помогнала да се защити израелската държава от един враг, който би направил всичко, за да я унищожи. И макар и малко, бе отмъстила за смъртта на своите дядо и баба.

Трябваше да изчака една година за следващата си задача: да съблазни и изнуди сирийски разузнавач в Лондон. Беше още един зашеметяващ успех. Девет месеца по-късно бе изпратена в Кипър, за да се запознае с директора на германска химическа компания, който продаваше изделията си на Либия. Този път беше по-сложно. Шамрон поиска от нея да дрогира германеца и да снима документите от дипломатическото му куфарче. Още веднъж тя свърши работата без засечка.

След операцията Шамрон я отведе със самолет в Тел Авив, удостои я с почетна грамота и й каза, че това е краят на кариерата й. Нямаше да мине много време и мълвата щеше да се разпространи в средите на разузнавачите. Следващата й мишена би могла да се усъмни, че красивата френска манекенка не е точно това, което изглежда. И всичко да приключи с нейната смърт.

Тогава Жаклин го помоли за още една последна задача и Шамрон неохотно се съгласи.

Три месеца по-късно я изпрати в Тунис.

Стори й се странно, че старият шпионин я инструктира да се срещне с Габриел Алон в една църква в Торино. Откри го, застанал на върха на една платформа, да реставрира фреска, изобразяваща Възнесение Господне. Тя работеше ежедневно с красиви мъже, но у Габриел имаше нещо, което накара дъха й да секне. Това бяха дълбоките му съсредоточени очи. На Жаклин й се прииска да я погледне по начина, по който гледаше фреската. Реши, че ще се люби с него, преди да приключи операцията.

Двамата потеглиха за Тунис на следващата сутрин и се регистрираха в един хотел на плажа. През първите няколко дни той я оставяше сама, докато работеше. Вечерта се връщаше в хотела, вечеряха, разхождаха се из пазара или по алеята край брега. После се прибираха в стаята си. Разговаряха като влюбени, в случай че помещението се подслушваше. Габриел спеше с дрехите в своята половина на леглото, сякаш ги разделяше невидима стена.

На четвъртия ден я взе със себе си и й показа плажа, където командосите щяха да излязат на брега, и вилата на мишената им. Страстта й към него се задълбочаваше. Това беше мъжът, посветил живота си да защитава Израел от враговете му. В сравнение с него тя се чувстваше незначителна и повърхностна. Постепенно откри, че не може да отдели очи от него. Искаше й се да прокара пръсти през късата му коса, да докосне лицето и тялото му.

Една нощ, докато лежаха заедно в леглото, тя без предупреждение го прегърна и го целуна по устните. Но той я отблъсна, смъкна завивките си на пода и изкара там известно време.

Жаклин си помисли: „Боже мой, изложих се като пълна глупачка!“ Но по-късно Габриел се върна в леглото и седна от нейната страна. Наведе се и прошепна в ухото й:

— Аз също искам да се любя с теб, но не мога. Женен съм.

— Не ме е грижа! — задъхано отвърна тя.

— Когато операцията приключи, никога повече няма да се видим.

— Знам.

Той беше точно такъв, какъвто си го бе представяла: умел и артистичен, педантичен и нежен. В ръцете му се почувства като една от картините му. Почти можеше да усети как я докосва с очи. Изпита глупавата гордост, че е успяла да надмогне самоконтрола му и да го съблазни. Прииска й се операцията никога да не свършва. Но това, разбира се, не можеше да стане, и нощта, когато напуснаха Тунис, бе най-тъжната в живота й.

След това тя се втурна яростно в работата си на манекенка. Каза на Марсел да приема всяко предложение. Труди се без прекъсване шест месеца, напрягайки се до пълно изтощение. Дори опита да се среща с други мъже, обаче не се получи. Постоянно мислеше за Габриел и за Тунис. За пръв път в живота си бе завладяна от любовта…

Когато се почувства абсолютно безпомощна, отиде при Шамрон и настоя да я свърже с Габриел. Той отказа. Жаклин започна да се моли съпругата на Габриел да умре. А когато Ари й каза какво се е случило във Виена, усети непоносима вина.

Не беше виждала Габриел от онази нощ в Тунис и сега не можеше да си представи защо я търси. Ала час по-късно, когато съзря колата му да влиза в алеята, лицето й разцъфна в усмивка. „Благодаря на бога, че си тук, Габриел“, прошепна Жаклин. Чувстваше се като една чудесна, но зацапана картина, на която търпеливите му ръце можеха да вдъхнат нов живот.

17. Тел Авив

Изпълнителният директор на ЦРУ Ейдриън Картър беше мъж, който на пръв поглед лесно можеше да бъде подценен. Тази подвеждаща черта той бе използвал много резултатно по време на дългата си кариера. Беше нисък и слаб, но жилав като маратонец. Рядката коса и очилата без рамки му придаваха донякъде вид на научен работник, а панталоните и блейзерът му изглеждаха така, като че ли е спал с тях. Той сякаш не бе на мястото си в студената модерна конферентна зала на булевард „Цар Саул“, едва ли не залутал се тук по погрешка. Обаче Ари Шамрон бе работил с Картър, когато той оглавяваше центъра за борба срещу тероризма към ЦРУ, и знаеше, че Ейдриън е опитен оперативен агент. Той говореше свободно шест езика и можеше да се скрие с еднаква лекота в задните улички на Варшава или на Бейрут. Шамрон знаеше за уменията му на бойното поле, както и в бюрократичните „окопи“.

— Има ли напредък в разследването за Париж? — попита Картър.

Шамрон бавно поклати глава:

— За съжаление — никакъв.

— Никакъв? Трудно ми е да повярвам.

— Щом научим нещо, ти ще си първият, който ще го узнае. А какво става при теб? Случайно да сте прихванали интересни разговори, които би искал да споделиш? Някои приятелски арабски служби не са ли ти казали нещо, което не биха споделили охотно с ционистите?

Картър току-що бе завършил двуседмичната си обиколка в региона, по време на която бе разговарял с шефовете на разузнаването на страните от Персийския залив и Северна Африка. Службата на булевард „Цар Саул“ беше последната му спирка.

— За съжаление нищо не са ми казали — отговори той. — Обаче чухме някои слухове от други наши източници.

Шамрон надигна вежди:

— О, наистина ли?

— Зад атентата в Париж стоял Тарик.

— Той се беше спотаил за известно време. Защо сега ще излиза на светло?

— Защото е отчаян — отговори Картър. — Той е против мирното споразумение. Смята се и за историческа личност, а историята май го подминава.

— Това е интересно предположение — рече Шамрон, — но не сме се добрали до никакво доказателство, че е замесен Тарик.

— Ако получите такова доказателство, естествено ще ни информирате.

— Разбира се.

— Няма нужда да ти напомням — продължи Картър, — че една американска гражданка бе убита заедно с вашия посланик. Президентът обеща на американския народ, че нейният убиец ще бъде изправен пред правосъдието. Смятам да му помогна да изпълни обещанието си.

— Можеш да разчиташ на подкрепата на нашата служба — скромно отвърна Шамрон.

— Ако е бил Тарик, бихме искали да го намерим и да го отведем в САЩ, за да бъде изправен пред съда. Обаче няма да можем да го направим, ако преди това се окаже надупчен с двадесет и два милиметрови куршуми.

— Ейдриън, какво ми намекваш?

— Казвам, че мъжът в голямата бяла къща на Пенсилвания Авеню иска ситуацията да се разреши по цивилизован начин. Ако наистина Тарик е убил Емили Паркър в Париж, президентът иска той да бъде съден в американски съд. Никакви тайни екзекуции!

— Очевидно имаме различно мнение как да се справим с човек като Тарик — прекъсна го Стареца.

— Освен това президентът смята, че показно убийство в този момент не е в интерес на мирния процес. Убеден е, че така ще налеете вода в мелницата на онези, които искат да го провалят.

— И какво трябва да направим според твоя президент, когато терористите избиват хладнокръвно нашите дипломати?

— Да покажете някаква шибана въздържаност! — повиши глас Картър. — Според скромното ни мнение ще е по-мъдро няколко рунда да приемате ударите, без да отвръщате. Дайте на преговарящите малко място за маневриране. Ако радикалите ви нападнат, след като е подписано споразумението, тогава им отвърнете по всички начини. Но не влошавайте нещата сега, като търсите отмъщение.

Шамрон се приведе напред и потърка длани:

— Мога да те уверя, че нито Службата, нито който и да е отдел на израелските служби по сигурността планира някаква операция, срещу който и да е член, на която и да е арабска терористична група — в това число и Тарик.

— Възхищавам се на вашата предпазливост и смелост. Президентът ни също ще бъде възхитен — кимна Картър.

— Моите уважения за откровеността ти.

— Ако ми разрешиш, бих искал да ти дам един малък съвет. Израел сключи споразумение с няколко западни разузнавателни служби, като обеща, че няма да води операции на територията на тези страни, без първо да уведоми разузнаването им. Мога да те уверя, че Управлението и неговите приятели ще реагират остро, ако тези споразумения бъдат нарушени.

Шамрон го изгледа с присвити очи:

— Това ми звучи повече като предупреждение, отколкото като приятелски съвет.

Картър се усмихна и отпи от кафето си.

Министър-председателят работеше над купчина документи на бюрото си, когато Шамрон влезе в кабинета му, седна и му предаде накратко разговора си с човека от ЦРУ.

— Отлично познавам Ейдриън Картър — допълни Ари. — Той е добър играч на покер. Знае повече, отколкото казва. Намекна ми да се оттеглим, за да си нямаме проблеми.

— Или подозира нещо, но не разполага с достатъчно информация, за да излезе направо с нея — отговори премиерът. — Ти трябва да решиш какъв е случаят.

— Искам да знам дали още държите да проведа операцията при тези нови обстоятелства.

Премиерът най-сетне вдигна очи от документите:

— А аз искам да знам дали можеш да я проведеш, без ЦРУ да разбере за нея.

— Мога — кратко отвърна Шамрон.

— Тогава направи го.

18. Валбон, Прованс

Следобед се застуди. Докато Габриел сложи дърва в камината и запали огъня с вестник, Жаклин направи сандвичи. Приклекнал, той наблюдаваше как тънките пламъци лизнаха дървото. От време на време леко наместваше подпалките или някоя от по-големите цепеници. Пипаше парещите дърва, без да трепне. Най-накрая се изправи и изтупа ръцете си. „Движи се с лекотата на танцьор“ — помисли си Жаклин. Изглеждаше й някак подмладен, с по-ясни и ведри очи.

Тя сложи храната на един поднос и я занесе във всекидневната. С години си бе представяла подобна сцена. В известен смисъл бе подредила тази стая за Габриел, беше я обзавела, както смяташе, че ще му хареса — селски черги върху каменния под, удобни мебели.

Остави подноса на малката масичка и седна на дивана. Габриел се настани до нея и сложи лъжичка захар в кафето си. „Да, така щеше да бъде, ако връзката ни бе приключила с брак“, помисли си Жаклин. Щяха да кръстосват с колата из планината, да се разхождат в някой стар планински град. Да обикалят по крайбрежието и из старото пристанище на Кан, да гледат филм и… После обратно вкъщи, за да се любят на светлината на огъня в камината.

Но Габриел прекъсна мечтите й:

— Отново работя за Службата и се нуждая от твоята помощ.

Значи в крайна сметка всичко опираше само до работата. Габриел се бе върнал заради това. Той щеше да се преструва, че онова в миналото никога не се е случвало. Но може би така беше по-лесно.

— Ари ми каза, че си напуснал Службата.

— Помоли ме да се върна заради една задача. Знаеш какъв може да бъде Шамрон, когато иска нещо.

— Спомням си — отвърна Жаклин. — Слушай, Габриел, не знам точно как да се изразя, затова просто ще кажа, че много съжалявам за случилото се във Виена.

Той извърна глава, но очите му бяха студени и безизразни. Очевидно за него Леа беше неприкосновена. Веднъж Жаклин бе видяла нейна снимка. Съпругата на Габриел изглеждаше точно както си я бе представяла — тъмнокоса сабра, преливаща от устременост и самоувереност. Някога Жаклин жадуваше да притежава тези качества. Фактът, че той бе избрал жена като Леа, накара Жаклин да го заобича още повече.

Габриел рязко смени темата:

— Предполагам, че си чула за атентата срещу нашия посланик в Париж?

— Разбира се. Беше ужасно.

— Шамрон е убеден, че Тарик стои зад него.

— И иска да го намериш ли?

Габриел кимна утвърдително.

— Но ти дълго беше извън играта — възрази Жаклин. — Защо не използва някого от своите катса!

— Вероятно не си забелязала, но напоследък Службата имаше повече провали, отколкото успехи.

— Тарик от години успява да бъде на крачка пред Службата. Защо се надяват ти да го откриеш точно сега?

— Шамрон е идентифицирал един от неговите агенти в Лондон. Поставих подслушвателно устройство на телефона в работата му, но трябва да инсталирам такова и в апартамента му, за да разбера с кого и за какво говори. Ако имаме късмет, ще можем да научим къде Тарик планира следващия си удар.

— За какво съм ти аз?

— Трябваш ми, за да вляза в апартамента му.

— Защо ти е нужна моята помощ? Знаеш как да се справиш с ключалка и да поставиш бръмбар.

— Точно в това е въпросът — замислено рече Габриел. — Не искам да отключвам с шперц вратата му, влизането с взлом е рисковано. Ако разбере, че някой е проникнал в апартамента му, ще загубим предимството си. Искам ти да влезеш вместо мен, да вземеш отпечатък от ключовете му и да провериш какъв е телефонът му, за да мога да направя дубликат.

— И как очакваш да стане това? — Жаклин, разбира се, знаеше отговора, но просто искаше той да го каже.

Габриел стана, за да сложи още едно дърво в огъня.

— Юсеф харесва жените. Той се наслаждава на лондонския нощен живот. Искам да го срещнеш в някой бар или дискотека и да се сприятелиш с него. След това съм уверен, че ще те покани в апартамента си.

— Съжалявам, Габриел, но не съм заинтересована. Нека Ари да ти даде някое от новите си момичета.

Той се обърна и я погледна озадачено. „Изненадан е, че му отказвам, не го е очаквал“, помисли си тя.

— Предлагам ти възможност да ми помогнеш да открия Тарик ал Хурани, преди да е убил още евреи и да е причинил още вреди на мирния процес.

— А аз ти казвам, че съм си свършила моята част от работата. Сега е ред на някое друго момиче — прекъсна го Жаклин. После добави по-меко: — Разбирам защо Шамрон е искал да те привлече отново. Ти си най-добрият. Но нямам представа защо се нуждаеш точно от мен.

— Ти също си добра — отвърна Габриел. — А и мога да ти се доверя.

„Какво се опитваш да ми кажеш?“, запита се тя, но гласно изрече:

— След три седмици заминавам за снимки в Карибско море.

— Трябваш ми само за няколко дни.

— Няма да направя това безплатно.

— Тъй като искам теб — отговори Габриел, — ти си в позицията да кажеш цената си.

Жаклин бързо изчисляваше колко ще й трябват за наем, ремонт, реклама…

— Петдесет хиляди.

— Франка ли?

— Не ставай смешен, Габриел. Долари.

Той се намръщи. Жаклин скръсти ръце с решителен вид.

— Петдесет хиляди долара или се обади на Шамрон да му поискаш ново момиче.

— Добре, петдесет хиляди — съгласи се Габриел.

Тя се усмихна.

Жаклин се обади на Марсел Ламбер в Париж и му каза да отмени снимките й за следващите две седмици.

— Да не си си загубила ума! — втрещи се той. — Не може да говориш сериозно. Жена в твоето нестабилно положение не влошава нещата, отменяйки фотосесии. Ето как някои си спечелват кофти репутация.

— Марсел, от седемнадесет години съм в този бизнес и никога не съм проваляла снимки. Просто изникна нещо и трябва да замина за няколко дни.

— Това ли очакваш да кажа на хората, които са били достатъчно добри да те наемат? Нещо изникна? Хайде, скъпа, поне измисли нещо по-логично.

— Кажи им, че съм се разболяла.

— И от какво?

— Проказа — отвърна тя.

— О, да, прекрасно! — Гласът му внезапно стана сериозен. — Жаклин, нямаш някакви неприятности, нали? Наясно си, че можеш да ми се довериш, тъй като знам всичките ти тайни.

— Не забравяй, че и аз знам всички твои тайни, Марсел. Не, нямам неприятности. Има просто нещо, за което трябва да се погрижа, а то не търпи отлагане.

— Не си болна, нали, Жаклин?

— В отлично здраве съм.

— И не си се захванала отново с кокаина? — шепнешком попита той.

— Престани, Марсел!

— Операция на торбички под очите ли?

— Майната ти!

— Явно, че причината е мъж. Някой, който най-после е успял да смекчи желязното ти сърце.

— Приключвам, ще ти се обадя след няколко дни.

— Значи съм прав! Мъж е! — възкликна тържествуващо Марсел.

— Ти си единственият мъж за мен.

— Иска ми се да е така.

— A tout a I’heure29 — рече Жаклин и затвори, преди да чуе неговото чао в слушалката.

Те излязоха в късния следобед и поеха на север, по лъкатушещото шосе в планината. Над клисурите се носеха разкъсани облаци. Когато се изкачиха по-нависоко, едри капки дъжд затрополиха по предното стъкло на наетото от Габриел пежо. Жаклин наклони назад облегалката си, унесено наблюдавайки водните струи, които се стичаха върху люка на колата. Мисълта й вече бе насочена към Лондон и мишената. Тя си запали цигара и помоли:

— Разкажи ми за него.

— Не — отвърна Габриел. — Не искам да има нищо в главата ти, което може да те постави в компрометиращо положение.

— Дойде при мен, защото знам какво правя, Габриел. Разкажи ми нещо за него.

— Името му е Юсеф. Израснал е в Бейрут.

— Къде в Бейрут?

— В „Шатила“.

— Боже! — възкликна тя и притвори очи.

— Родителите му са били бежанци от 1948 година. Живеели са в едно арабско село в Лида, но по време на войната са избягали през границата в Ливан. Останали са известно време на юг, после са се преместили в Бейрут да търсят работа и са се установили в лагера „Шатила“.

— А как се е озовал в Лондон?

— Негов чичо го е довел в Англия. Погрижил се е да получи образование и да научи перфектно английски и френски. После Юсеф станал политически радикал, решавайки, че Арафат и ООП са капитулирали. Подкрепял е палестинските лидери, които искали войната да продължи, докато Израел бъде изтрит от картата на света. Забелязали го от организацията на Тарик. Юсеф е неин активен член от няколко години.

— Звучи очарователно — усмихна се кисело тя.

— Той наистина е такъв — мрачно отрони Габриел.

— А някакви хобита?

— Харесва палестинската поезия и европейките. Освен това помага на Тарик да убива израелци.

Габриел напусна шосето и пое с пежото на изток, по тесен планински път. Минаха през едно заспало село и завиха по кален, набразден от коловози друм, край който се издигаха голи мокри чинари. Той кара, докато не забеляза счупена дървена порта, водеща до един разчистен от дърветата парцел. Тогава спря колата, излезе и отвори портата достатъчно широко, та да мине пежото. Влезе с него на поляната и изключи двигателя, но остави фаровете да светят. Бръкна в дамската чанта на Жаклин, извади нейната берета и един допълнителен пълнител. После грабна едно от лъскавите й модни списания и откъсна предната и задната му корица.

— Хайде, излизай! — подкани я Габриел.

— Много гадно вали — обгърна раменете си Жаклин.

Без да продума повече, Габриел слезе от колата и прецапа през подгизналата поляна до едно дърво, където на изкривен ръждив пирон висяха очуканите останки от табела с надпис „Влизането забранено“. Той набучи на пирона предната корица на списанието и тръгна обратно към колата. Силуетът на Жаклин се открои на светлината на фаровете. Беше нахлупила качулката си, за да се пази от дъжда, и стоеше със скръстени ръце. Цареше тишина, нарушавана единствено от тихия шум на радиатора на пежото и далечния лай на фермерско куче. Габриел извади пълнителя, увери се, че патронникът е празен, после подаде пистолета и амунициите на Жаклин.

— Искам да разбера дали все още можеш да си служиш с това.

— Но аз познавам момичето на тази корица! — възнегодува Жаклин.

— Застреляй я в лицето — равно изрече Габриел.

Жаклин вкара пълнителя в беретата и чукна основата на дръжката в дланта си, за да се увери, че е влязъл добре. Пристъпи напред, вдигна оръжието, присви леко колене и завъртя тялото си с няколко градуса, за да намали прицелния си профил за въображаемия враг. Стреля без колебание, ритмично и непоколебимо, докато пълнителят се изпразни.

Гледайки я, Габриел внезапно се озова в мислите си пак на стълбището в жилищната сграда в Рим.

Жаклин свали беретата, извади пълнителя и провери патронника, за да се увери, че е празен. После връчи оръжието на Габриел:

— Сега да видим твоя опит.

Но той просто пусна беретата в джоба на палтото си и отиде до дървото да провери резултата. Само един куршум бе пропуснал. Пробойните бяха плътно една до друга в горния десен ъгъл. Габриел откъсна корицата, набучи на нейно място другата и върна пистолета на Жаклин:

— Направи го отново, но този път се придвижвай напред, докато стреляш.

Тя вкара втория пълнител в беретата, дръпна предпазителя и закрачи, стреляйки, към мишената. Последният изстрел беше почти от упор. Сетне свали корицата от списанието, обърна се и я вдигна, така че на светлината на фаровете да се видят дупките в хартията. Всички куршуми бяха попаднали в целта. Върна се при Габриел и му подаде беретата.

— Събери си гилзите — каза той.

Докато Жаклин събираше разпилените гилзи, Габриел бързо разглоби пистолета. Извади щангата от багажника на колата и заудря частите на беретата, докато станаха неузнаваеми. После двамата се качиха в пежото и поеха по обратния път. Докато пътуваха, Габриел хвърли през прозореца кориците на списанието и счупените части на пистолета. След като отминаха селото, пак отвори прозореца и разпиля гилзите.

Жаклин си запали още една цигара.

— Как се справих?

— Взе изпита.

19. Амстердам

Тарик използва следобеда да свърши някои належащи работи. От яхтата първо мина през централна гара, за да си купи билет за първа класа за вечерния влак до Антверпен. После отиде до квартала на проститутките. Дълго се мота в лабиринта от тесни улички, минавайки край секс магазини, публични домове и тъмни барове, докато не попадна на един наркопласьор, който го дръпна настрани и му предложи хероин. Тарик се спазари за цената, после поиска дози за трима души. Плати, мушна дрогата в джоба си и се отдалечи.

На площад „Дам“ скочи в един автобус и се отправи на юг през града към Блуменмаркет — пазара за цветя, разположен на плаващи платформи в канала Сингел. Спря пред най-големия щанд и поиска от цветарката да му приготви красива кошница с традиционните холандски цветя. Когато тя го попита на каква стойност да бъде, той я увери, че парите не са от значение. Продавачката се усмихна и му каза да се върне след двадесет минути.

Тарик се разходи из пазара, минавайки край лалета и ириси, лилии и слънчогледи с ослепителни цветове, докато стигна до един художник. Беше с тъмна, късо подстригана коса, светла кожа и светлосини очи. На картината си бе изобразил пазара за цветя, ограден от канала и островърхите къщи. Платното приличаше на съновидение, изблик на цветове и светлина.

Тарик се поспря за момент да го погледа как работи.

— Говорите ли френски?

— Oui30 — отвърна художникът, без да вдига поглед от творбата си.

— Възхищавам се на вашата работа — каза Тарик.

Художникът се усмихна:

— И аз се възхищавам на вашата.

Тарик кимна и се отдалечи, чудейки се какво, по дяволите, искаше да каже този непознат художник.

Той взе кошницата с цветята и се върна на яхтата. Инге бе заспала. Тарик коленичи до леглото й и нежно я докосна по рамото. Тя отвори очи и го погледна сънено, после промърмори:

— Колко е часът?

— Време е за работа — отвърна мъжът.

— Ела в леглото.

— Имам нещо, на което повече ще се зарадваш.

Девойката съзря цветята и се усмихна:

— За мен ли са? По какъв повод?

— Просто искам да ти благодаря, че беше толкова добра домакиня.

— Харесвам те повече от цветята — прошепна тя. — Съблечи се и ела в леглото.

— Имам и още нещо — обещаващо й смигна Тарик.

Инге бързо намъкна някакви дрехи, докато той отиде в кухнята, извади лъжица от чекмеджето и запали една свещ. Загря наркотика на пламъка, но вместо да разтвори едно пакетче хероин в сместа, изсипа и трите. Когато приключи, напълни една спринцовка с течността и я занесе в предната каюта.

Инге седеше на ръба на леглото. Беше завързала гуменото маркуче над лакътя си и разглеждаше синините по вътрешната страна на ръката си, търсейки подходяща вена.

— Тази изглежда добра — каза Тарик, като й подаде спринцовката.

Тя я взе и спокойно заби иглата в ръката си. Той погледна настрани, когато момичето издърпа буталото с палеца си и течният хероин се обагри с кръвта й. После го натисна обратно и отвърза гуменото маркуче, вкарвайки дрогата в тялото си.

Инге внезапно погледна нагоре с широко отворени очи.

— Хей, Пол, човече… какво става?

Тя падна назад върху леглото, тялото й се разтресе от силни конвулсии, а празната спринцовка се залюля на ръката й. Тарик отиде спокойно в кухнята и си направи кафе, докато чакаше момичето да издъхне.

Пет минути по-късно, когато прибираше вещите си в малка пътна чанта, усети, че яхтата рязко се разклати. Вдигна поглед и застина. Имаше някой на палубата! След секунди вратата се отвори и висок як мъж нахлу в салона. Имаше руса коса и обици на двете уши. Тарик веднага забеляза, че непознатият леко прилича на Инге. Инстинктивно посегна за своя макаров, който бе затъкнат в колана му отзад на кръста.

— Вие кой сте? — изгледа го недоверчиво мъжът.

— Приятел на Инге — отвърна Тарик. — Отседнал съм тук за няколко дни. — Говореше спокойно, като се опитваше да събере мислите си. Внезапният гост го свари абсолютно неподготвен. Преди пет минути тихо се бе отървал от момичето, ала сега се сблъска с човек, който можеше да провали всичко. Тогава си помисли: „Ако наистина съм приятел на Инге, няма от какво да се страхувам“. Насили се да се усмихне и протегна ръка: — Казвам се Пол.

Но непознатият не пое ръката му.

— Аз съм братът на Инге Мартен. Къде е тя?

Тарик посочи към спалнята.

— Знаете каква е Инге. Още спи. — Тогава си даде сметка, че е оставил вратата отворена. — Чакай да затворя, за да не я събудим. Тъкмо направих кафе. Искате ли една чашка?

Обаче Мартен мина край него и влезе в стаята на Инге. Тарик изруга наум: „По дяволите!“ Беше шокиран колко бързо нещата бяха излезли извън контрол. Осъзна, че разполага с около пет секунди да реши как ще го убие.

Най-лесният начин естествено бе да го застреля. Но това можеше да има последици. Убийството с огнестрелно оръжие беше почти нечувано тук. Мъртво момиче със забита в ръката спринцовка бе едно, но два трупа — единият от които надупчен с деветмилиметрови куршуми — е съвсем друго нещо. Щеше да има голямо разследване. Полицията щеше да разпита обитателите на съседните яхти. Някой можеше да си спомни лицето му. Ченгетата щяха да дадат описанието му на Интерпол, а оттам пък щеше да стигне до евреите. Всички агенти по сигурността в Западна Европа щяха да го търсят. Не, застрелването щеше да му коства дълго бягство.

Тарик погледна към кухнята. Спомни си, че в чекмеджето до газовата печка имаше голям нож. Ако убиеше брата на Инге с него, можеше да изглежда като престъпление от страст или от нахълтали крадци. Обаче идеята да умъртви някого с нож му се видя изключително отблъскваща. А съществуваше и още един, по-сериозен проблем. Имаше вероятност да не успее да го убие с първия удар. Болестта вече бе започнала да си казва думата. Беше загубил силата и издръжливостта си. Последното, което искаше, бе да се окаже в битка на живот и смърт с по-едър и по-силен противник. Видя мечтите си — да разруши мирния процес и най-накрая да си уреди сметките с Габриел Алон — да се изпаряват. И всичко това, защото огромният брат на Инге се прибра вкъщи в неподходящ момент. Лейла трябваше да избира по-внимателно.

Тарик чу вика на Мартен. Реши да го застреля. Измъкна своя макаров от колана си. Тогава си даде сметка, че пистолетът няма заглушител. „Къде е той?“ Беше в джоба на якето му, а то бе на стола в салона. „Мамка му! Как съм станал толкова самонадеян?“ — ядоса се Тарик.

В този миг Мартен изхвърча от спалнята с пребледняло лице:

— Тя е мъртва!

— Какви ги говорите? — попита Тарик, правейки всичко възможно да спечели време.

— Тя е мъртва! Ето за това говоря. Починала е от свръхдоза.

— Наркотици ли?

Тарик бавно се придвижи към якето си. Ако можеше да извади заглушителя и да го завие на дулото, поне щеше да го убие тихо.

— От ръката й виси игла, тялото й е още топло. Може би е издъхнала преди няколко минути. Ти ли й даде дрогата, мъжки?

— Не знам нищо за никаква дрога. — Тарик осъзна, че говори твърде спокойно за дадената ситуация. Беше се опитал да не изглежда притеснен от нахлуването на Мартен, а сега изглеждаше безразличен пред смъртта на малката му сестра.

Братът очевидно не му повярва. Той изкрещя яростно и се втурна през салона с вдигнати ръце и стиснати юмруци.

Тарик се отказа от опита си да вземе заглушителя. Той сграбчи пистолета си, дръпна предпазителя, прицели се в лицето на русия гигант и го застреля в едното око.

Палестинецът действаше бързо. Беше успял да убие Мартен с един изстрел, но трябваше да допусне, че някой от съседните яхти или от дигата е чул гърмежа. Точно сега полицаите може би вече бяха на път. Тарик затъкна своя макаров в колана си, после грабна пътната си чанта, цветята и гилзата и излезе от салона на палубата. Беше се стъмнило, над Амстел се сипеше сняг. Тъмнината щеше да му помогне. Забеляза, че оставя следи по палубата. Започна да тътри краката си, за да заличи отпечатъците, и скочи на дигата.

Вървеше бързо, но спокойно. В един тъмен участък край дигата хвърли чантата си в реката. Цопването бе почти недоловимо. Дори полицията да я намереше, в нея нямаше нищо, което можеше да ги отведе до него. Щеше да си купи дрехи за преобличане и нов куфар, щом пристигнеше в Антверпен. Тогава за пръв път му мина мисълта: „Ако пристигна там“.

Тръгна край канала Херенграхт на запад през града. За момент обмисли идеята да се откаже от атентата, да отиде директно на централна гара и да изчезне от страната: Семейство Моргентау бяха незначителна цел и имаха малка политическа стойност. Кемел ги беше избрал, защото тяхното убийство щеше да е лесно, а и за да позволи на Тарик да продължи натиска си върху мирния процес. Но сега рискът да бъде заловен бе нараснал драматично заради фиаското на яхтата. Може би щеше да е най-добре да забрави цялата тази работа.

Пред него две морски птици се отделиха от повърхността на канала и полетяха в небето. Крясъците им отекнаха между фасадите на околните къщи. За миг Тарик пак се превърна в осемгодишното момче, което тичаше босо през лагера в Сидон…

Писмото пристигна в късния следобед. Беше адресирано до родителите му. В него се казваше, че Махмуд ал Хурани е бил убит в Кьолн, защото е бил терорист, и че ако Тарик, по-малкият син на семейство Ал Хурани, стане терорист, също ще бъде убит. Баща му поръча да изтича до централата на ООП и да попита дали написаното е истина. Тарик откри един офицер и му го показа. Мъжът го прочете, върна го на момчето и му нареди да си отиде вкъщи и да обясни на баща си, че е вярно. Тарик хукна през мръсния лагер към дома си с премрежени от сълзите очи. Той боготвореше Махмуд. Не можеше да си представи, че ще живее без него.

Докато стигне вкъщи, мълвата за писмото се бе разнесла из лагера — през годините други семейства също бяха получавали такива писма. Жените се събраха пред дома на Тарик. Техните вопли и ридания се извисиха над лагера с дима на вечерните огньове. Те напомняха на момчето крясъците на птиците в блатата. То откри баща си и му каза, че написаното е истина — Махмуд е мъртъв. Баща му хвърли писмото в огъня. Тарик никога нямаше да забрави мъката по лицето му, неизразимия срам, че му е съобщено за смъртта на първородния му син от мъжете, които го бяха убили.

„Не!“ — помисли си Тарик, докато сега вървеше край Херенграхт. Той нямаше да отмени атентата и да избяга от страх, че ще бъде арестуван. Беше стигнал твърде далеч. Оставаше му съвсем малко време.

Той стигна до къщата. Изкачи се по предното стълбище, протегна ръка и натисна звънеца. Минута по-късно вратата се отвори от девойка в слугинска униформа.

Тарик й подаде букета и каза на холандски:

— Подарък за семейство Моргентау.

— О, колко е красив!

— Доста е тежък. Искате ли да го внеса вместо вас?

— Dank u.31

Девойката отстъпи встрани, така че той да може да мине. Тя затвори вратата, за да не влиза студът, и изчака с ръка на бравата Тарик да постави кошницата на масата в антрето и да си тръгне. Той остави кошницата и измъкна пистолета си, докато се обръщаше. Този път заглушителят беше на мястото си.

Прислужницата отвори уста да извика. Тарик изстреля два куршума в гърлото й.

Сетне издърпа тялото от антрето и използва една хавлиена кърпа от банята, за да избърше кървавата следа. Седна в сумрачната трапезария и зачака Дейвид и Синтия Моргентау да се приберат у дома.

20. Париж

На следващата сутрин Шамрон повика Габриел на спешна среща в градините на Тюйлери. Габриел го откри, седнал на една пейка край чакълена алея, заобиколен от ято гълъби. Носеше сив копринен шал, чиито краища бяха прилежно пъхнати под реверите на черното му палто, така че плешивата му глава изглеждаше като поставена върху пиедестал. Той се изправи, свали черната кожена ръкавица и протегна ръка, сякаш разсичаше нещо с нож. За изненада на Габриел, дланта му бе необичайно топла и влажна. Ари побърза да си сложи отново ръкавицата. Не беше привикнал на студен климат. Париж през зимата го потискаше.

Двамата вървяха бързо, съвсем не приличаха на мъже, които са дошли на разходка в парка. Минаха по алеите на Тюйлери и пресякоха ветровития площад „Конкорд“. Сухите листа шумоляха под краката им, докато крачеха по широкия тротоар на „Шан-з-Елизе“.

— Тази сутрин получихме доклад от един саян от холандската служба за сигурност — каза Шамрон. — Тарик е убил Дейвид Моргентау и жена му в Амстердам.

— Откъде са сигурни?

— Те не са сигурни, но аз съм. Амстердамската полиция е открила мъртва девойка на една яхта, акостирала в Амстел. Починала е от свръхдоза хероин. Брат й също е мъртъв.

— От хероин ли?

— От куршум в окото.

— Какво се е случило?

— Според съседите на девойката — обясни Шамрон — една жена с арабски произход се е нанесла на яхтата преди две седмици. Тя си е тръгнала преди два дни, а на нейно място дошъл някакъв французин, който се е представял с името Пол.

— Значи Тарик е изпратил предварително агент да му подсигури безопасна квартира и момиче за прикритие — размисли Габриел.

— И когато то вече не му е трябвало, го е снабдил с хероин колкото за един слон. От полицията казват, че девойката и преди е вземала наркотици и е проституирала. Очевидно Тарик е искал да изглежда, че смъртта е настъпила след свръхдоза.

— А как е умрял братът? — заинтересува се Габриел.

— Яхтата е регистрирана на негово име. Според полицията той е работел на един строеж в Ротердам. Може би се е появил неочаквано, докато Тарик е приключвал със сестра му.

— В това има логика.

— В действителност има доказателство в подкрепа на тази теория. Двама съседи са чули изстрел. Ако Тарик е планирал да убие брата, щеше да използва заглушител. Вероятно е бил изненадан.

— Сравнили ли са куршума, изваден от брата, с тези, които са взети от телата на семейство Моргентау и прислужницата им?

— Напълно съвпадат. И четиримата са убити с един и същи пистолет.

Млада шведска двойка позираше за снимка. Габриел и Шамрон рязко се обърнаха и поеха в друга посока.

— Някакви други новини? — попита Габриел.

— Искам да внимаваш в Лондон — предупреди го Шамрон. — Един човек от Лангли ме посети миналата седмица. Американците са научили от свои източници, че Тарик е замесен в атентата в Париж. Те искат той да бъде арестуван и съден в САЩ.

— Последното нещо, от което се нуждаем сега, е да ни се пречкат от ЦРУ.

— Дори е по-лошо! Човекът от Лангли открито ме предупреди за риска, който крие извършването на операция в някои страни без предварително разрешение.

— Знаят ли нещо?

— Съмнявам се, но не бих го изключил напълно.

— Надявам се, че завръщането ми в Службата няма да ме вкара в британски затвор — усмихна се горчиво Габриел.

— Затова бъди дисциплиниран! — назидателно размаха пръст Стареца.

— Благодаря ти за съвета.

— Откри ли я? — попита Ари, сменяйки темата.

Габриел кимна утвърдително.

— И тя ще го направи?

— Отне ми известно време да я убедя, но накрая се съгласи.

— Защо всичките ми деца нямат никакво желание да се върнат у дома? Толкова лош баща ли бях?

— Не, просто твърде взискателен.

Габриел спря пред едно кафене на „Шан-з-Елизе“. Жаклин седеше до прозореца, носеше слънчеви очила и четеше списание. Тя вдигна поглед при тяхното приближаване, после отново сведе очи към списанието си.

— Радвам се да видя двама ви пак да работите заедно — засия Шамрон. — Само че този път не сломявай сърцето й. Тя е добро момиче.

— Знам.

— Ще й трябва работа за прикритие в Лондон. Познавам един човек, който си търси секретарка.

— Аз съм една крачка пред теб — рече Габриел.

Шамрон се усмихна и се отдалечи. Смеси се с тълпата на „Шан-з-Елизе“ и след минута от него нямаше и следа.

Джулиан Ишърууд вървеше по мократа тухлена настилка на Мейсън Ярд. Беше три и половина и той тъкмо се връщаше в галерията от обяд. Беше пиян. Не забеляза, че го е хванало, докато не излезе от „Грийнс“ и не вдъхна от мразовития влажен въздух. Кислородът съживи мозъка му, а той предупреди тялото му, че Джулиан пак е налял твърде много вино в него. Сътрапезник му беше дебелият Оливър Димбълби и темата на разговора отново бе предложението на Оливър да откупи „Ишърууд Файн Артс“. Този път Джулиан бе успял да запази самообладание и да обсъди донякъде рационално положението — макар и не без съдействието на две бутилки великолепно вино „Сансер“. Когато човек обсъжда разпадането на бизнеса си, му е позволено да удави мъката с добро френско вино.

По пътеката откъм Дюк Стрийт изви силен влажен вятър. Ишърууд вдигна яката си и се озова сред вихрушка от сухи листа и мокри боклуци. Направи няколко колебливи крачки напред и закри с ръце лицето си, докато вятърът не утихна. „За бога! Ама че ужасен климат, направо сибирски!“, изруга наум той и обмисли да се шмугне в кръчмата за нещо, с което да стопли кокалите си, но отхвърли идеята. Беше направил достатъчно пакости за един следобед.

Отключи вратата на партера и бавно се заизкачва по стъпалата. На площадката беше входът и на малка туристическа агенция. По стените бяха закачени плакати на амазонки със страхотен тен, които лудуваха — полуголи — под слънцето. „Може би това е най-доброто за мен — каза си Джулиан, загледан в една девойка по монокини, лежаща по очи върху безупречно белия пясък. — Може би трябва да се махна, докато все още разполагам с няколко сносни години. Да напусна Лондон и да отида да си ближа раните на някое топло място“.

Той отключи, отвори вратата, свали си палтото и го провеси на закачалката в антрето. После влезе в кабинета си и натисна ключа на лампата.

— Здравей, Джулиан!

Ишърууд се извърна рязко и се озова лице в лице с Габриел Алон.

— Ти ли си! Как, по дяволите, влезе тук?

— Наистина ли искаш да знаеш?

— Предполагам, че не — отговори Ишърууд. — Какво правиш тук, за бога? И къде беше?

— Имам нужда от една услуга — тихо изрече Габриел.

— Нуждаеш се от услуга! — изригна Ишърууд. — Ти се нуждаеш от услуга — от мен! Избяга ми посред работата. Изостави моя Вечелио в една корнуолска къщурка без никаква охрана.

— Понякога най-доброто скривалище за една безценна картина е последното място, където някой ще си помисли да я търси. Ако исках да си взема нещо от склада ти долу, щях да го направя доста лесно — спокойно обясни Габриел.

— Защото си изрод! — извика Ишърууд.

— Няма нужда от лични нападки.

— О, така ли? А какво ще кажеш за това? — Джулиан грабна една кафена чаша от бюрото си и я запрати към главата на своя гост.

Габриел разбра, че Ишърууд е пиян, затова го изведе навън да изтрезнее. Обикаляха алеите в Грийн Парк, докато Джулиан не се измори и не се строполи на една пейка. Реставраторът седна до него и изчака да мине една двойка, преди да заговори.

— Тя владее ли машинопис? — попита Ишърууд. — Знае ли как да отговаря на телефона? Как да приема съобщения?

— Не мисля, че има и един цял трудов ден в живота си.

— О, чудесно! Направо изумително!

— Но е умно момиче. Сигурен съм, че ще ти бъде от полза в офиса.

— Това звучи успокояващо. Позволено ли ми е да попитам защо трябва да наемам тази девойка?

— Джулиан, моля те.

— Джулиан, моля те! Джулиан, гледай си работата! Джулиан, млъкни и прави каквото ти казваме! — отново започна да се навива Ишърууд. — При вас винаги е едно и също. И всичко това, докато бизнесът ми отива по дяволите. Оливър ми направи предложение. Ще взема да го приема.

— Оливър не изглежда твой тип — смъмри го Габриел.

— Нямаше да съм в това положение, ако не беше ме напуснал.

— Не съм те напуснал.

— А как наричаш постъпката си, Габриел?

— Това е нещо, което трябва да направя. Точно както някога.

— Някога това беше част от уговорката. Но сега е съвсем друго. Това е бизнес — конкретен шибан бизнес! И ти просто ме изпързаля. Какво да направя с картината на Вечелио, докато ти си въртиш игрички с Ари? — гневеше се Ишърууд.

— Да ме изчакаш — отговори спокойно Габриел. — Това скоро ще свърши и аз ще работя денонощно, докато не приключа с реставрацията.

— Не искам претупана работа. Дадох картината на теб, защото знаех, че няма да бързаш. Ако исках да е пет за четири, можех да наема някой халтураджия, който да ми излезе три пъти по-евтино от теб!

— Дай ми малко време. Дръж купувача си в шах и каквото и да правиш, не продавай нищо на Оливър Димбълби. Иначе никога няма да си го простиш.

Ишърууд погледна часовника си и се изправи.

— Имам среща. С някой, който наистина иска да купи картина. — Той се обърна и тръгна. Но преди да се отдалечи, спря и добави: — Впрочем в Корнуол си оставил едно момченце с разбито сърце.

— Пийл — каза сдържано Габриел.

— Странно е, но никога не съм си те представял като човек, който може да нарани дете — каза замислено Ишърууд. — Предай на твоето момиче да бъде в галерията в девет часа утре сутринта. И я предупреди да не закъснява.

— Ще дойде навреме — обеща Габриел.

— Как да наричам секретарката, която ми изпращаш?

— Можеш да й казваш Доминик.

— Хубавка ли е? — попита Джулиан, възвръщайки част от предишното си чувство за хумор.

— Не е зле.

21. Мейда Вейл, Лондон

Габриел внесе куфарите, докато Жаклин преценяваше новия си дом — малка гарсониера с един прозорец, който гледаше към вътрешен двор. Цялото обзавеждане се състоеше от разтегателен диван, фотьойл с напукана кожа и малко писалище. Близо до прозореца имаше олющен радиатор, а до него — врата, водеща към кухничка, която бе малко по-голяма от каютата в платнохода на Габриел. Жаклин започна унило да отваря и затваря кухненските шкафчета, сякаш всяко следващо бе по-отблъскващо от предходното.

— Поръчах на бодела да направи някои покупки — каза Габриел.

— Не можа ли да намериш нещо малко по-сносно! — възнегодува Жаклин.

— Доминик Бонар е момиче от Париж, което е дошло в Лондон да си търси работа. Не мисля, че мезонет с три спални в Мейфеър би бил подходящ за нея.

— Ти тук ли ще отседнеш? — заинтересува се тя.

— Не точно…

— Постой малко. Мисълта да остана сама тук ме потиска.

— Добре, но само няколко минути.

Жаклин напълни чайника с вода, сложи го на печката и включи котлона. Габриел намери пакетчета чай и кутия пастьоризирано мляко и се настани на дивана. Тя приготви две чаши чай и ги занесе в стаята. Сетне събу обувките си и седна срещу него, като подпря брадичка на коленете си.

— Кога започваме?

— Утре вечер. Ако не стане, ще опитаме следващата вечер.

Жаклин си запали цигара, отметна глава назад и издуха дима към тавана. После погледна Габриел с присвити очи:

— Спомняш ли си онази нощ в Тунис?

— Коя нощ?

— Нощта, когато проведохме операцията.

— Разбира се, че я помня.

— Сякаш беше вчера. — Тя затвори очи. — Не ми излиза от ума плаването с лодките към кораба. Бях толкова въодушевена, че не усещах тялото си. Направо летях, защото наистина го бяхме направили — бяхме влезли в къщата на копелето насред лагера на ООП и го бяхме премахнали. Искаше ми се да крещя от радост. Обаче никога няма да забравя изражението на твоето лице. Ти беше мрачен, сякаш мъртвите мъже седяха до теб в лодката.

— Много малко хора разбират какво е да застреляш човек от упор — каза Габриел. — А още по-малко знаят какво е да опреш пистолет в главата на някой и да натиснеш спусъка. Да убиеш при секретна операция е различно от това да гръмнеш човек на Голанските възвишения или Синай, дори когато става дума за престъпник като Абу Джихад.

— Сега го разбирам. Почувствах се ужасно глупаво, когато се върнахме в Тел Авив. Държах се победоносно, докато ти страдаше. Надявам се, че можеш да ми простиш.

— Няма нужда да се извиняваш.

— Обаче това, което не разбирам, е как Шамрон те примами обратно след всичките тези години.

— Това няма нищо общо със Стареца. Свързано е с Тарик.

— Какво по-точно? — попита Жаклин.

Известно време Габриел остана мълчалив. После се изправи и отиде до прозореца. Във вътрешния двор три момчета ритаха топка под кехлибарената светлина на лампите, а някакъв стар вестник, носен от влажния вятър, се въртеше над главите им като откъснато крило.

— По-големият брат на Тарик — Махмуд — беше член на „Черният септември“ — започна бавно да говори Габриел. — Ари Шамрон го засече в Кьолн и ме изпрати да го убия. Аз се промъкнах в апартамента му, докато той спеше, и насочих пистолета си в лицето му. След това го събудих, за да не умре спокойно. Застрелях го в очите. Седемнадесет години по-късно Тарик си отмъсти, като взриви пред очите ми колата, в която бяха съпругата ми и синът ми.

Жаклин притисна с ръка устата си. Габриел продължаваше да гледа през прозореца, но тя бе сигурна, че сега вижда Виена, а не играещите в двора момчета.

— Дълго време си мислех, че Тарик е допуснал грешка — продължи Габриел. — После разбрах, че никога не прави такива грешки. Внимателен е и всичко обмисля добре. Той е идеалният хищник. Целенасочено бе преследвал семейството ми. Взриви ги, за да ме накаже за убийството на брат си. Знаеше, че за мен това ще е по-голямо наказание от смъртта. — Той се обърна с лице към нея. — Но от професионална гледна точка това бе превъзходна работа.

— И сега ти, на свой ред, ще го убиеш, така ли?

Габриел погледна настрани и не отговори.

— Винаги съм се обвинявала заради случилото се във Виена — призна Жаклин. — Ако не бяхме…

— Ти не беше виновна — прекъсна я той. — Беше моя грешка, не твоя. Аз трябваше да мисля повече. Държах се безразсъдно. Но сега всичко това е минало.

Студенината в гласа му я прониза като нож. Тя дълго гаси цигарата си, после вдигна очи към него:

— Защо каза за нас на Леа?

Габриел гледаше през прозореца, без да отговори. Жаклин се притесни, че е отишла твърде далеч. Опита се да измисли начин да разведри обстановката и да смени темата, обаче отчаяно искаше да научи отговора. Ако Габриел не беше признал за любовната си връзка, Леа и Дани можеше да не бъдат с него по време на мисията му във Виена.

— Казах й, защото не исках да я лъжа — бавно изрече той. — Целият ми живот беше лъжа. Шамрон ме беше убедил, че съм съвършен, но не бях. За пръв път бях проявил малко човешка слабост. Предполагам, че съм имал нужда да го споделя с нея. Вероятно за да ми прости.

Той грабна палтото си. Лицето му бе изкривено от мъка, но не беше ядосан на нея, а на себе си. Миг след това гласът му прозвуча напълно делово:

— Утре те очаква дълъг ден. Настани се и се опитай да си починеш. Джулиан ще те посрещне в девет часа.

После излезе.

Докато разопаковаше багажа си, Жаклин се поразведри за няколко минути, но после болката крадешком се върна в нея. Тя се отпусна на дивана и заплака. Запали нова цигара и огледа мрачното малко жилище. „Какво правя тук, по дяволите?“ Беше се съгласила да се върне по една-единствена причина — мислеше, че ще може да накара Габриел да я обикне. Но той бе отхвърлил любовната им авантюра в Тунис като момент на слабост. От друга страна, защо се бе върнал да убие Тарик след всичките тези години? Беше ли това просто отмъщение? Не, мотивите му бяха много по-дълбоки и по-сложни. Може би изпитваше нужда да убие Тарик, за да може да си прости за случилото се с Леа и най-накрая да продължи своя живот. „Но дали някога ще може да прости на мен?“, запита се Жаклин. Вероятно единственият начин да спечели прошката му бе да помогне да убият Тарик. А това щеше да стане, като накараше другия мъж да я хареса и да я отведе в леглото си.

Жаклин затвори очи и се замисли за Юсеф ал Тауфики.

Габриел бе оставил колата си на Ашуърт Роуд. Той разигра сцената с изпускането на ключовете на бордюра и затърси пипнешком в тъмнината, сякаш се опитваше да ги намери. В действителност претърсваше шасито на колата за нещо, което не трябва да е там — пакетче или висящ кабел. Автомобилът изглеждаше чист, така че се качи в него и в продължение на половин час обикаля в кръг из Мейда Вейл и Нотинг Хил, за да се увери, че не го следят.

Ядосваше се на себе си. Беше научен — първо от баща си, а после и от Ари Шамрон, — че мъжете, които не могат да пазят тайна, са слаби и малодушни. Баща му бе оцелял в Аушвиц, но никога не пожела да говори за това. Беше го ударил само веднъж — когато го попита какво се е случило в лагера. Ако не беше номерът, татуиран на дясната му мишница, Габриел никога нямаше да узнае, че баща му е бил концлагерист.

В действителност Израел бе пълен с пострадали хора — майки, които погребваха синовете си, убити във войните, деца, които се прощаваха с братя и сестри, убити от терористи. След Виена Габриел прие закона на баща си: „Понякога хората умират твърде рано. Скърби за тях насаме. Не носи траура на ръкава си като арабите. И когато скръбта ти премине, изправи се отново на крака и продължи живота си“.

Обаче последната част на посланието — да продължи живота си — го бе затруднила най-много. Той обвиняваше себе си за случилото се във Виена не само заради любовната си връзка с Жаклин, но и заради начина, по който бе убил брата на Тарик. Беше искал да изпита удовлетворението, че Махмуд си дава сметка за смъртта си, че е бил ужасен в мига, когато беретата на Габриел изпрати първия си куршум в мозъка му. Шамрон го бе научил да тероризира терористите — да мисли и да действа като тях. Габриел смяташе, че е бил наказан, задето позволи да стане като врага си.

Сетне продължи да се наказва сам. Една след друга затвори вратите и препречи прозорците, които някога му бяха давали достъп до удоволствията на живота. Носеше се през времето и пространството по начина, по който си представяше, че прокълнатите духове посещават мястото, където са живели: можеха да видят обичните си хора, но бяха неспособни да общуват с тях, да вкусят, да докоснат или почувстват нещо. Той преживяваше красотата само в изкуството, поправяйки щетите по картините, нанесени от нехайни собственици или от неумолимото време. Шамрон го бе направил разрушител, Габриел се бе върнал към същността си на лечител. За съжаление не бе способен да излекува себе си.

Тогава защо разказа тайните си на Жаклин? Защо отговори на проклетите й въпроси? Сам поиска да го направи, още в момента, в който влезе във вилата във Валбон. Тогава изведнъж почувства нужда да разкрие миналата си болка и разочарование. Но имаше и нещо по-важно: не му се налагаше да й дава обяснения. Помисли си за налудничавите си фантазии, свързани с майката на Пийл — как й разказва истината за себе си… всичко това произтичаше от най-дълбоко вкоренения му страх — да каже на друга жена, че е професионален убиец. Жаклин вече знаеше неговите тайни.

Вероятно тя бе права само за едно нещо — той трябваше да поиска от Шамрон друго момиче. Жаклин беше неговата бат левейха и утре той щеше да я изпрати в леглото на друг мъж.

Габриел паркира зад ъгъла на улицата, където се намираше апартаментът му, и тръгна забързано по тротоара към входа на блока. Погледна нагоре към прозореца си и прошепна: „Добър вечер, господин Карп“. Представи си как Ранди отвръща: „Добре дошъл, Гейб. Дълго нямах новини от теб“.

22. Мейда Вейл, Лондон

На следващата сутрин Жаклин изпита особена бодрост, докато вървеше по Елджин Авеню към станцията на метрото в Мейда Вейл. Досега бе живяла в подчертан излишък — твърде много пари, твърде много мъже, изящни предмети, приемани за даденост. Действаше й успокоително извършването на нещо толкова обикновено като отиването с метро на работа, макар и да бе само за прикритие.

Купи си „Таймс“ от вестникарския щанд на улицата, после слезе по стълбите до фоайето, където бе гишето за билети. Предната вечер бе разучила картата на града и бе запомнила наизуст линиите на метрото. Те имаха толкова любопитни имена: Джубили, Съркъл, Дистрикт, Виктория. За да стигне до галерията в Сейнт Джеймс, трябваше да вземе влака, движещ се по линията „Бейкърлу“, от Мейда Вейл до площад „Пикадили“. Купи си билет от един автомат, мина през турникета и слезе с ескалатора на перона. „Дотук добре — помисли си Жаклин. — Просто още едно работещо момиче в Лондон“.

Но оптимизмът й се изпари още щом влакът пристигна. Вагоните бяха безнадеждно претъпкани, пътниците — притиснати до прозорците. Жаклин, която винаги се грижеше за личното си пространство, се поколеба дали да изчака следващия влак, в който можеше да е по-добре. Но погледна часовника си и видя, че няма време за губене. Когато вратите се отвориха, слязоха само шепа хора. Нямаше никакво място, където да застане. „Какво би направил един лондончанин? — премисли тя. — Ще си проправи път“. Притисна дамската си чанта към гърдите си и решително се качи на платформата.

Влакът потегли. Мъжът до нея лъхаше на доста изпита от предната вечер бира. Тя изпъна стройната си снага, отметна глава назад, затвори очи и успя да поеме глътка свеж въздух, проникващ през луфта между вратите.

Няколко минути по-късно влакът пристигна на площад „Пикадили“. Навън леко ръмеше. Жаклин извади чадър от дамската си чанта. Вървеше бързо, в крак с отиващите на работа служители, като от време на време се отклоняваше, за да избегне насрещното движение.

Щом зави по Дюк Стрийт, погледна назад. На няколко крачки зад себе си видя Габриел, облечен в черни дънки и кожено яке. Тя пое на юг по Дюк Стрийт, докато не се озова пред входа за Мейсън Ярд.

Подминавайки я, Габриел леко докосна лакътя й:

— Никой не те следи. Предай поздравите ми на Джулиан.

Галерията беше сбутана между офиса на туристическа компания и една кръчма, точно както я описа Габриел. До вратата имаше два звънеца, съответно с две имена: „Локус Тревъл“ и „Ишърууд Файн Артс“. Тя натисна втория, изчака, натисна го отново и погледна часовника си. Никой не отвори.

Пресече Мейсън Ярд, излезе на Дюк Стрийт и откри малко кафене, където можеше да почака. Поръча си кафе, седна до прозореца и разтвори вестника. Петнадесет минути по-късно, точно в девет и двадесет, забеляза стилно облечен мъж с прошарена коса и измъчена физиономия да тича стремително по Дюк Стрийт, сякаш закъсняваше за собственото си погребение. „Ишърууд — помисли си тя. — Трябва да е той“.

Жаклин мушна вестника в дамската си чанта и излезе от кафенето. Последва мъжа през Мейсън Ярд до галерията. Докато той отключваше вратата, тя извика:

— Вие ли сте господин Ишърууд?

Джулиан се обърна и зяпна, докато тя се приближаваше.

— Аз съм Доминик Бонар — представи се Жаклин. — Вярвам, че ме очаквате.

Ишърууд се изкашля няколко пъти и сякаш забрави кой е ключът за офиса му.

— Да, ами… очарован съм… наистина — заекна той. — Ужасно съжалявам, проклетото метро, нали знаете…

— Нека да взема куфарчето ви. Може би това ще ви помогне.

— Да, добре. Вие сте французойка — обяви Джулиан с тон на откривател. — Говоря свободно италиански, но се опасявам, че френският ми е ужасен.

— Сигурна съм, че ще се справим чудесно и на английски.

— Да, напълно.

Най-накрая той успя да отключи вратата. Задържа я отворена твърде галантно и я покани с жест да мине пред него по стълбите. Но на площадката Ишърууд се спря пред туристическата агенция и така се вторачи в момичето на един от афишите, сякаш не можеше да откъсне поглед от него. Обърна се към Жаклин, после пак се взря в момичето на афиша.

— Знаете ли, Доминик, тя би могла да ви бъде сестра близначка! — удивено изрече той.

Жаклин се усмихна:

— Не ставайте глупав.

Ишърууд отвори галерията и заведе Жаклин до бюрото й.

— Един мъж на име Оливър Димбълби ще дойде по-късно тази сутрин. Изглежда по-скоро като английска наденица в костюм на Савил Роу. Пуснете го да се качи, когато пристигне. А дотогава нека да ви разведа из останалата част на галерията. — Подаде й два ключа, вързани със син ластик. — Тези са за вас. Когато някой от нас излиза от галерията, трябва да се включва алармата. Кодът за изключване е: пет, седем, шест, четири, девет, седем, три, две, шест. Запомнихте ли го?

Жаклин кимна утвърдително. Ишърууд я погледна невярващо, ала тя повтори цифрите бързо и без грешка. Той очевидно бе впечатлен.

Качиха се в малък асансьор, широк колкото да побере двама души. Ишърууд мушна ключа си в секретната ключалка, завъртя го и натисна бутона с надпис „Б.“ Асансьорът изскърца и се разклати, после бавно заслиза в шахтата, спирайки с лек трус. Вратите се отвориха и те влязоха в студено и тъмно помещение.

— Това е гробницата — каза Джулиан и светна лампите. Беше тясно мазе, пълно с платна — някои рамкирани, а други не, — наредени върху рафтове по стените. — В склада ми има стотици творби. Много от тях са ценни, но повечето са с малка стойност на свободния пазар и затова събират прах в тази стая.

Той я отведе пак в асансьора, но този път тръгнаха нагоре. Вратите се отвориха, разкривайки просторна стая с висок таван. Сивата утринна светлина се процеждаше през кръгъл стъклен купол на покрива. Жаклин предпазливо направи няколко крачки. Ишърууд включи осветлението.

Сякаш беше влязла в музей. Стените бяха кремави и чисти, дървеният под бе излъскан до блясък. В средата на помещението имаше ниска пейка, покрита с меко кадифе в цвят бордо. По стените бяха закачени платна, осветени от насочени към тях халогенни лампи, фиксирани на тавана. Дъждът тихо потропваше по прозрачния купол. Жаклин се отпусна на пейката. Имаше „Венера“ на Бернардино Луини, „Рождество Христово“ на Перино дел Вага, „Кръщението на Исус“ от Бордоне и възхитителен пейзаж на Клод Лорен.

— Изумително е! — възкликна тя. — Имам чувството, че съм в Лувъра. Сигурно често идвате тук.

— Когато имам нужда да помисля. Чувствайте се свободна да се качвате, когато пожелаете. Можете да обядвате тук.

— Ще го направя. Благодаря ви.

— Ще работите тук, така че трябва да познавате мястото.

Двамата се качиха в асансьора, за да слязат на първия етаж. Жаклин седна зад новото си бюро, отвори чекмеджетата, порови сред кламерите и химикалите, пробва пишещата машина.

— Знаете как да използвате тези неща, нали? — попита Ишърууд.

— Сигурна съм, че ще схвана бързо.

— О, боже! — тихичко прошепна той.

Оливър Димбълби пристигна точно в единадесет часа. Жаклин го разгледа на охранителната камера — той наистина изглеждаше като наденица в костюм. Отвори му да се качи. Когато я видя, Оливър си глътна корема и се ухили.

— Значи вие сте новото момиче на Джулиан — каза той и се ръкува с нея. — Аз съм Оливър Димбълби. Много ми е приятно да се запознаем. Ама много ми е приятно, наистина.

— Влизай, Оливър! — извика Ишърууд от кабинета си. — Пусни ръката й и влез! Нямаме цял ден на разположение.

Оливър с неохота се раздели с красавицата и влезе в кабинета на Джулиан.

— Кажи ми, Джули, скъпи, ако действително купя това място, момичето ще бъде ли включено в сделката?

— О, млъкни, Оливър! — Ишърууд затвори вратата.

Жаклин се върна на бюрото си и се опита да разбере как се използва факс апаратът.

Телефонът в „Кебаб Фектъри“ иззвъня в четири часа следобед. Габриел изчака три минути и двадесет секунди Юсеф да стигне до апарата — знаеше точно колко време му отне, защото по-късно изпита непреодолимото желание да го засече с хронометъра. Докато Юсеф дойде, бе принуден да слуша гласовете на кухненския персонал, който си говореше на арабски, и на следобедния управител Мохамед, който изкрещя на един помощник-келнер да почисти седемнадесета маса. Когато Юсеф най-сетне стигна до телефона, изглеждаше леко задъхан. Целият им разговор продължи тридесет секунди. Като свърши, Габриел пренави лентата и го прослуша толкова много пъти, че Карп го помоли да престане.

— Повярвай ми, Габриел, нищо ужасно не се подготвя. Просто двама мъже се уговарят да пийнат и може би да си намерят момиче за секс. Спомняш си правенето на секс, нали?

Но Габриел започваше следващата фаза на операцията — изпращаше Жаклин във вражеската територия — и искаше да се увери, че не я тика в капан. Така че изслуша записа отново.

— Остава ли уговорката ни за тази вечер?

— Абсолютно. Къде?

— „Ол Бар Уан“, Лестър Скуеър, в девет часа.

— Ще бъда там.

Стоп. Пренавиване. Пускане.

— Остава ли уговорката ни за тази вечер?

— Абсолютно. Къде?

— „Ол Бар Уан“, Лестър Скуеър, в девет часа.

— Ще бъда там.

Стоп. Пренавиване. Пускане.

— „Ол Бар Уан“, Лестър Скуеър, в девет часа.

Стоп. Пускане.

— Ще бъда там.

Габриел вдигна телефона и набра номера на „Ишърууд Файн Артс“.

23. Лестър Скуеър, Лондон

„Ол Бар Уан“ се намираше в югозападния край на Лестър Скуеър. Беше на два етажа и имаше големи прозорци, така че Габриел, седнал на една дървена пейка отвън на студа, можеше да вижда какво става вътре, сякаш гледаше пиеса, която се играеше на сцена на няколко нива. Тълпи туристи и отиващи на кино хора минаваха край него. Уличните музиканти също бяха навън. В единия край на площада някакъв германец изпълняваше песен на Джими Хендрикс на пропукващ микрофон под акомпанимента на акустична китара. В другия край група перуанци свиреха планински ритми пред печална на вид банда градски пънкари с пурпурни коси. На няколко крачки от вратата на бара човешка статуя с боядисано в стоманеносиво лице бе застинала върху един пиедестал и гледаше злобно Габриел.

Юсеф пристигна с петминутно закъснение, придружен от мъж с пясъчноруса, прилежно подстригана коса. Те изпревариха късата опашка пред вратата, като подкупиха мускулестата горила, която охраняваше. Минута по-късно се появиха на прозореца на втория етаж. Юсеф поздрави една длъгнеста блондинка. Габриел извади мобилния си телефон от джоба на палтото, набра един номер, прошепна няколко думи и затвори.

Когато пристигна след пет минути, Жаклин носеше същите дрехи, с които бе облечена сутринта в галерията на Ишърууд, но бе пуснала дългата си коса. Тя се представи на охранителя и каза, че я очакват. Той незабавно се дръпна настрана — за раздразнение на постоянните клиенти, събрани отвън. Докато Жаклин се скриваше в бара, Габриел чу някой да промърморва: „Френска кучка“.

Тя се качи на втория етаж, поръча си чаша вино и се настани до прозореца, на няколко крачки от Юсеф и приятеля му. Юсеф все още говореше с блондинката, но след няколко минути Габриел видя как очите му се спряха на високата тъмнокоса девойка, седнала вдясно от него.

В следващите двадесет минути нито Габриел, нито статуята бяха помръднали, но Юсеф се бе освободил от блондинката и седеше до Жаклин. Тя го гледаше възторжено, сякаш всичко, казано от него, бе най-вълнуващото нещо, което чуваше от години.

Габриел погледна към статуята и тя сякаш отвърна на погледа му.

В полунощ те напуснаха бара и тръгнаха през площада под напорите на вятъра. Жаклин потрепера и скръсти ръце пред гърдите си. Юсеф я прегърна през кръста и я притисна до себе си. Тя усещаше ефекта на виното. Беше открила, че разумната употреба на алкохола помага в ситуации като тази. Беше пила, колкото да се освободи от задръжките си да спи с напълно непознат, но не толкова, че да притъпи сетивата или инстинкта си за самосъхранение.

Те се качиха в едно такси, за да отидат на „Черинг Крос Роуд“.

— Къде живееш? — попита Жаклин, макар че знаеше отговора. Но Доминик Бонар не го знаеше.

— Имам апартамент в Бейзуотър. Съсекс Гардънс. Ще отидем ли там?

Жаклин кимна утвърдително. Докато пътуваха към „Черинг Крос Роуд“, минаха край тъмни магазини, после поеха на запад по Оксфорд Стрийт към Марбъл Арч и Парка. От време на време профучаваха край някой осветен магазин или под улична лампа и тя зърваше за миг лицето му — като снимка, показана за секунда на екран. Жаклин изучаваше профила му. Имаше правоъгълна челюст, дълъг деликатен нос с ясно очертани бръчици покрай очите му, пълни устни, дълги мигли и дебели вежди. Беше грижливо избръснат, но не бе използвал афтършейв.

Според описанието на Габриел, тя очакваше Юсеф да бъде арогантен и прекалено самонадеян. Ала вместо това, той показваше приятна и донякъде срамежлива интелигентност. Спомни си за немския директор на химическа фирма, когото бе съблазнила в Кипър. Той беше плешив и имаше ужасен дъх. По време на вечерята й беше споделил колко много мрази евреите. По-късно, в леглото, беше поискал от нея да прави неща, от които направо й се бе догадило.

Поеха по Еджуеър Роуд и завиха в Съсекс Гардънс. Прищя й се да погледне нагоре и да открие апартамента, в който Габриел бе настанил подслушвателния си пост, но вместо това, си наложи да погледне Юсеф. Прокара пръст по челюстта му.

— Доста си красив, знаеш ли?

Той се усмихна, а тя си помисли: „Свикнал е да получава комплименти от жени“.

Таксито пристигна пред неговата сграда. Беше непривлекателно място — следвоенен жилищен блок с вид на западнала административна сграда. Юсуф й подаде ръка да слезе от таксито и я поведе по късото стълбище към главния вход. Вървеше, пренасяйки тежестта си на пръстите. „Като Габриел — помисли си Жаклин, — сякаш постоянно е готов да хукне“. Тя се запита дали реставраторът ги наблюдава.

Юсеф извади ключовете си, отдели този за входната врата — модел Йейл, забеляза тя — и го мушна в ключалката. Преведе я през малко фоайе с шарен линолеум на пода, после нагоре по слабо осветено стълбище. Жаклин се зачуди как ли ще постъпи той. Дали ще отвори бутилка вино, ще пусне тиха музика или ще запали свещи? Или пък ще действа направо? Ако поговореха, тя можеше да научи нещо за него, което да е полезно за Габриел. Реши, че ще опита да проточи съблазняването колкото може по-дълго.

За вратата на апартамента си Юсеф използва втори ключ Йейл, за да отключи секретната брава, и втори, старомоден ключ — за обикновената. „Три брави, три отделни ключа. Никакъв проблем“, отбеляза си тя.

Влязоха в апартамента. Стаята тънеше в мрак. Юсеф затвори вратата. После за пръв път я целуна.

— През цялата вечер си мечтаех да направиш това — прошепна Жаклин.

— Имаш хубави устни, но за други неща. — Той пак я целуна. — Искаш ли да пийнеш нещо?

— Чаша вино ще ми дойде добре.

— Мисля, че имам една бутилка. Чакай да проверя.

Юсеф включи лампата — евтина настолна лампа, чиято светлина бе насочена към тавана — и остави ключовете си на малка масичка до вратата. Жаклин сложи дамската си чанта до тях. Обучението на Шамрон си каза думата. Тя бързо огледа стаята. Беше жилище на интелектуалец революционер — оскъдно мебелиран функционален базов лагер. Три евтини ориенталски килимчета покриваха линолеума на пода. Масичката представляваше голямо квадратно парче пресован картон, поставено върху четири сиви бетонни блокчета, и около нея имаше четири разнородни стола. В средата й стоеше огромен пепелник с няколко фаса. Някои от тях носеха следи от червило. Около пепелника имаше половин дузина чашки, изцапани с утайка от турско кафе.

Жаклин съсредоточи вниманието си върху стените. На тях бяха закачени плакати на Боб Марли и Че Гевара, както и снимки на Томи Смит и Джон Карлос, вдигнали ръце в боксьорски ръкавици, от олимпиадата в Мексико Сити през 1968 година. По-нататък бяха закачени палестинският флаг в черно, зелено и червено и литография на картина, изобразяваща жена, която къпе селско момиче в навечерието на сватбата му. Тя позна картината на Ибрахим Хана. Навсякъде имаше книги, някои — наредени на стройни купчини, други — струпани на камари, сякаш чакаха да бъдат залети с бензин и подпалени. Сред тях можеха да се видят томове с историята на Близкия изток, историята на близкоизточните войни, както и биографии на Арафат, Садат, Бен Гурион, Ицхак Рабин.

— Доста неща си изчел — отбеляза Жаклин.

— Не мога да си представя живота без книгите.

— Откъде си, ако не е тайна?

— От Палестина.

Юсеф влезе в стаята от кухнята и й подаде чаша червено вино. После й протегна ръка:

— Ела с мен.

Габриел стоеше на прозореца. Лазерният микрофон на Карп улавяше откъслеци от разговора им, но все едно слушаха изтъркана грамофонна плоча. Когато се преместиха в спалнята да правят секс, Габриел нареди:

— Изключи го!

— Но, Гейб, тъкмо стигнахме до хубавата част…

— Казах: изключи го.

Карп намали микрофона и го изключи. Сетне рече разочаровано:

— Гладен съм. Ще отида да се поразходя.

— Върви.

— Добре ли си, Гейб?

— Добре съм.

— Сигурен ли си?

— Върви.

Час по-късно Юсеф стана от леглото, отиде до прозореца и дръпна пердетата. Жълтата улична лампа придаваше на матовата му кожа странен жълтеникав цвят.

Жаклин лежеше по корем. Тя подпря брадичката си с ръце и погледна към него, спускайки очи от широките му рамене към стройната му мускулеста талия. Запита се дали и Габриел го наблюдава.

Юсеф огледа улицата, паркираните коли, отсрещната сграда. Извърна се леко и тя видя на гърба му голям белег, който минаваше между дясното му рамо и гръбначния стълб. Беше го усетила, докато се любеха. Беше твърд и грапав като шкурка. Като кожата на акула.

Той се бе показал нежен любовник, старателен в опитите си да й достави наслада. Когато проникна в нея, тя затвори очи и си представи, че е Габриел, че докосва неговия белег от една от тайните му мисии. Прииска й се да може да прокара ръка по него и да го накара да изчезне.

— Какво гледаш? — попита Жаклин.

Юсеф се обърна и скръсти ръце пред гърдите си.

— Спала ли си преди с арабин, Доминик?

Тя си помисли: „А, ти сменяш темата!“ После отговори:

— Ти си първият. Може би трябва да го направя пак някой път.

— Не и докато спиш с мен.

— Заедно ли ще спим вече?

— От теб зависи.

— Добре, като гаджета… — Тя се обърна по гръб и се взря в светлината от улицата, която падаше върху тялото й. Представи си, че я гледа Габриел. — Не мислиш ли, че в такъв случай трябва да се опознаем по-добре?

Той се усмихна:

— Какво искаш да знаеш?

— Например откъде е този белег на гърба ти.

Юсеф се обърна и зарея поглед през прозореца. Жаклин погледна дигиталния будилник на нощното шкафче.

— Има някои неща в миналото ми, които може да ти се сторят неприятни — каза той.

— Лоши неща, които си извършил ли?

— Не, Доминик. Лоши неща, които са сторили на мен.

— Как си получил белега?

Юсеф се обърна и погледна към нея.

— Израснах в бежански лагер в Ливан, лагера „Шатила“ в Южен Бейрут. Може би си чувала за „Шатила“, Доминик?

— Разбира се, че съм чувала.

— Организацията за освобождение на Палестина имаше седалище в „Шатила“, така че когато израелците нахлуха в Ливан през осемдесет и втора, бомбардираха лагера ден и нощ. Една ракета, изстреляна от израелски боен самолет, уцели къщата, в която живееше нашето семейство. Сградата се срути върху мен и парче бетон съдра кожата на гърба ми.

— Защо беше в Ливан?

— Защото там се установи семейството ми, след като бе прокудено от евреите от дома на дедите си в Палестина.

Жаклин извърна очи от него и Юсеф се заинтересува:

— Защо гледаш настрани, когато ти казвам това?

— Веднъж се запознах с едни израелци в нощен клуб в Париж. Те спореха с група френски студенти. Твърдяха, че евреите не са изселили арабите от Палестина, а те сами са я напуснали.

Той се засмя и поклати глава:

— Опасявам се, че си се хванала на въдицата на най-големия ционистки мит, Доминик. Митът, че палестинците доброволно ще продадат земята, където са живели векове, срещу живот в изгнание в бежански лагери. И че арабските правителства са казали на палестинците да напуснат.

— Не е ли вярно?

— Звучи ли ти правдоподобно?

— Не съвсем.

— Тогава вярвай на инстинкта си, Доминик. Искаш ли да знаеш истината за това, което сториха евреите на моя народ? Да разбереш защо моето семейство се установи в бежански лагер в Бейрут?

— Искам да знам повече за теб.

— Аз съм палестинец. Невъзможно е да ме отделиш от историята на моя народ.

— Разкажи ми… — помоли Жаклин.

— Впрочем в кой нощен клуб в Париж срещна израелците? — неочаквано попита Юсеф.

— Какво? — притеснено го изгледа тя.

— Как се казваше нощният клуб?

— Не си спомням. Беше толкова отдавна.

— Опитай се да си спомниш, моля те. Важно е.

— Ние го наричаме Ал Накба. Катастрофата.

Юсеф беше облякъл широко памучно долнище на пижама и фланелка с емблемата на Лондонския университет, сякаш внезапно бе осъзнал своята голота. А на Жаклин даде една синя риза. Не беше го изразил с думи, но изводът беше ясен: човек не може да обсъжда гол нещо толкова свято като Ал Накба. Тя седна, кръстосала дългите си крака, в средата на леглото, а Юсеф развълнувано крачеше пред нея.

— Когато Обединените нации представиха плана за разделянето на Палестина на две държави — започна да говори той, — евреите си дадоха сметка, че имат сериозен проблем. Ционистите бяха дошли в Палестина да изградят еврейска държава, но почти половината население в тяхната част беше арабско. Те приеха плана, знаейки много добре, че той е неприемлив за арабите. А и защо да не го приемат? Евреите притежаваха седем процента от Палестина, а им бяха дадени петдесет процента от страната, включващи най-плодородните земи в крайбрежната равнина и в Горна Галилея. Следиш ли мисълта ми, Доминик?

— Разбира се — кимна тя.

— Израелците разработиха стратегия да изгонят арабите от земите, определени за еврейската държава. Нарекоха го План Далет. И го пуснаха в действие в момента, в който арабите въстанаха. В основата на този план бе намерението на Бен Гурион да изсели арабите, да прочисти еврейската част на Палестина. Да, да я прочисти! Не изричам случайно тази дума, Доминик. Не съм я измислил аз. Това е терминът, който използват ционистите, за да опишат своя план за прогонването на моя народ от Палестина.

— Звучи така, сякаш са действали като сърбите в Косово.

— Те го направиха. Чувала ли си някога за място, наречено Деир Ясин? — повиши глас Юсеф.

— Не — призна си Жаклин.

— Виждаш ли, твоето гледище за конфликта в Близкия изток е било създадено от ционистите! Така че никак не ме изненадва, че не си чувала за Деир Ясин.

— Разкажи ми за него — помоли тя.

— Беше арабско селище в покрайнините на Йерусалим, на мястото, където се пресичат пътищата за крайбрежието и Тел Авив. Вече го няма. На това място има еврейски град. Нарича се Кфар Саул.

Юсеф притвори за миг очи, сякаш следващата част беше твърде болезнена, за да говори за нея. Когато продължи, гласът му беше спокоен като на оцелял свидетел, който разказва за последните събития от живота на любим човек.

— Старейшините на селото били постигнали споразумение с ционистите, така че четиристотинте араби, които живеели в Деир Ясин, се чувствали в безопасност. Ционистите им обещали, че селището няма да бъде нападано. Обаче една априлска сутрин, в четири часа през нощта, членове на организацията „Иргун“32 и на Бандата Щерн33 атакували Деир Ясин. До обяд две трети от селяните били убити. Евреите събрали мъжете и юношите в центъра на селото, изправили ги до една стена и ги разстреляли. После тръгнали от къща на къща и избили жените и децата. Взривили къщите. Надупчили с автоматите си бременна в деветия месец, разпорили корема й и изхвърлили детето на улицата. Друга жена се спуснала да спаси бебето, но евреите застреляли и нея.

— Не вярвам, че такива неща са се случили в Палестина! — ужасено промълви Жаклин.

— Случили са се, Доминик. След клането мълвата се разнесла като пожар из арабските села. Евреите се възползвали от това положение. Те обикаляли страната с камиони, на които били монтирани високоговорители, и чрез тях отправяли предупреждения към арабите да се махат, за да няма втори Деир Ясин. Съчинили и истории за избухване на тифус и холера. Излъчвали тайни радиопредавания на арабски, представяйки се за палестински лидери, и призовавали местните да бягат, за да се спасят от кървавата баня. Това е истинската причина за напускането на палестинците.

Жаклин слушаше, безмълвна.

— Моето семейство произхожда от Лида — селище, което, както и Деир Ясин, вече не съществува. Сега се нарича Лод. Там ционистите направиха летище. След битка с арабските партизани евреите влезли в Лида. Царяла паника. При престрелките били убити двеста и петдесет арабски селяни. След като селището било завладяно, командирите попитали Бен Гурион какво да правят с местните. Той отговорил: „Прогонете ги!“ Издадената по-късно заповед за експулсирането била подписана от Ицхак Рабин. На моето семейство били дадени десет минути да опакова багажа си — колкото може да се побере в един куфар — и му наредили да напусне дома си. Като вървели по улицата, евреите им се присмивали и ги плюели. Това е истината за случилото се в Палестина. Ето кой съм аз. Ето защо ги мразя.

Обаче Жаклин си мислеше не за арабите в Лида, а за евреите в Марсилия — за Морис и Рашел Халеви и за нощта, когато жандармите на Виши са дошли за тях.

— Ти трепериш — прошепна Юсеф.

— Твоята история ме разстрои. Ела в леглото. Искам да те прегърна.

Той легна нежно до нея и я целуна по устата. После тихо изрече:

— Край на лекцията. Ще продължим утре, ако те интересува. Вярваш ли в това, което ти разказах, или още си мислиш, че съм един фанатизиран арабин, който иска евреите да бъдат изтикани в морето?

— Вярвам ти, Юсеф — едва отрони Жаклин.

— Обичаш ли поезията? — неочаквано се заинтересува той и след като тя кимна, продължи: — Поезията е много важна за палестинския народ. Нашите стихове ни позволяват да изразим страданията си. Дават ни смелост да се изправим пред миналото си. Поетът Муин Басису е един от любимите ми автори.

Юсеф отново целуна Жаклин и започна да рецитира:

— Хубаво е — каза тя.

— На арабски звучи по-добре. — Той замълча за миг, после добави: — Говориш ли арабски, Доминик?

— Разбера се, че не. Защо питаш?

— Просто се чудех.

На сутринта Юсеф й поднесе кафе в леглото. Жаклин седна и го изпи набързо, за да избистри мислите й. Не беше мигнала цяла нощ. Няколко пъти бе обмисляла идеята да се измъкне от леглото, но Юсеф спеше леко и тя се страхуваше, че може да го събуди. Ако я хванеше да взема отпечатък от ключовете му със специалното приспособление, скрито в кутията й с гримове, нямаше как да се оправдае. Веднага щеше да я разкрие, че е израелски агент. Можеше и да я убие. Щеше да бъде по-безопасно просто да напусне апартамента му. Но заради Габриел и заради себе си трябваше да изпълни задачата си.

Тя погледна часовника си — наближаваше девет.

— Съжалявам, че те оставих да спиш толкова дълго — каза Юсеф.

— Няма нищо. Бях уморена.

— Приятна умора, нали?

Жаклин го целуна и прошепна:

— Беше много приятна умора.

— Обади се на твоя шеф и му кажи, че ще си вземеш свободен ден и ще се любиш с палестинец на име Юсеф ал Тауфики.

— Не мисля, че той има чувство за хумор.

— Този мъж никога ли не е искал да прекара деня в правене на любов?

— Силно се съмнявам — усмихна се Жаклин, представяйки си собственика на галерията.

— Смятам да взема душ. Ще се присъединиш ли към мен? — предложи палестинецът.

— Така никога няма да стигна до работата си.

— Такова беше и моето намерение.

— Хайде, отивай да се изкъпеш — мило го погледна Жаклин. — Има ли още кафе?

— В кухнята е.

Юсеф влезе в банята, но остави вратата открехната. Жаклин лежа в леглото, но щом чу шуртенето на водата, се измъкна от завивките и тихо отиде в кухнята. Сипа си чаша кафе и влезе във всекидневната. Сложи чашата на масичката до ключовете на Юсеф и седна. Ослуша се: душът продължаваше да шурти.

Тя бръкна в чантата си и извади кутийката със сенки за очи. Отвори я и погледна в нея. Беше пълна с меко керамично вещество. Единственото, което трябваше да направи, бе да сложи ключа върху веществото и да затвори за секунда капачето. Щеше да стане отличен отпечатък.

Ръцете й трепереха. Внимателно взе ключовете, за да не издрънчат, и отдели първия: този, който Юсеф бе използвал за входната врата на сградата. Сложи го в кутийката, затвори капачето и стисна. След това извади ключа. Отпечатъкът беше безупречен. Тя повтори всичко още два пъти — веднъж със секретния и веднъж с обикновения ключ за вратата на апартамента. Вече разполагаше с три отлични отпечатъка.

Затвори капачето, постави ключовете на предишното им място, после прибра кутийката със сенките в дамската си чанта.

— Какво правиш там?

Гласът му я стресна, но тя бързо възвърна самообладанието си. Юсеф стоеше в средата на стаята, мокрото му тяло бе обвито с бежова хавлия. От колко ли време я наблюдаваше? „По дяволите, Жаклин! Защо не гледаше към вратата!“, укори се тя.

— Търсех цигарите си. Виждал ли си ги?

Той посочи към спалнята.

— Остави ги там.

— О, да. Господи, понякога си губя ума.

— Това ли е всичко, което правеше? Само си търсеше цигарите?

— А какво друго? — Тя разпери ръце, показвайки спартанската мизерия във всекидневната му. — Помисли си, че се опитвам да открадна скъпоценностите ти? — Изправи се и взе дамската си чанта. — Приключи ли с къпането?

— Да, но не разбирам защо носиш чантата си в банята.

Тя си помисли: „Той подозира нещо“. Внезапно й се прииска да излезе колкото може по-бързо от апартамента. После й мина втора мисъл: „Трябва да бъда обидена от подобен въпрос“.

— Струва ми се, че ми е дошъл месечният цикъл — отговори студено. — Но знаеш ли, не ми харесва начинът, по който се държиш. Така ли се отнасят арабските мъже с любовниците си на следващата сутрин?

Жаклин мина с високомерно вдигната глава край него и влезе в спалнята. Беше изненадана колко убедително бе прозвучал гласът й. Събра с треперещи ръце дрехите си и нахълта в банята. Пусна водата да тече във ваната и набързо се облече и оправи. После отвори вратата и излезе. Юсеф беше във всекидневната. Носеше избелели дънки, пуловер и мокасини на бос крак.

— Ще ти извикам такси — предложи той.

— Не си прави труда. Сама ще намеря начин да се прибера вкъщи.

— Нека поне да те изпратя до долу.

— Ще се оправя, благодаря.

— Какво ти става? Защо се държиш така?

— Защото не ми харесва начинът, по който ми говориш. Прекарах чудесно, но накрая ти всичко изпорти. Е, тръгвам. Може да се видим някой път.

Жаклин отвори вратата и излезе в коридора. Юсеф я последва. Тя забързано слезе по стълбите и пресече фоайето.

Пред входната врата той сграбчи ръката й:

— Извинявай, Доминик. Понякога ме обзема параноя. И ти щеше да си такава, ако бе водила моя живот. Не исках да те обидя с въпросите си. Кога мога да те видя пак, за да ти се реванширам?

Тя успя да се усмихне, въпреки че сърцето й биеше лудо. Нямаше представа как да постъпи. Вече притежаваше отпечатъците, но имаше вероятност той да подозира нещо. Ако беше виновна, естествената й реакция щеше да бъде да отхвърли поканата му. Реши да я приеме. Ако Габриел сметнеше, че е грешка, можеше да измисли някакво извинение и да я отмени. Затова каза:

— Можеш да ме заведеш на вечеря в някой ресторант.

— По кое време? — оживи се Юсеф.

— Ела в галерията в шест и половина.

— Чудесно.

— И не закъснявай. Не понасям мъже, които закъсняват.

След това го целуна и излезе.

24. Мейда Вейл, Лондон

Когато Жаклин се прибра в апартамента си, Габриел седеше на дивана и пиеше кафе.

— Как мина?

— Чудесно. Ще ми направиш ли кафе?

Тя влезе в банята, затвори вратата и пусна водата да напълни ваната. После съблече дрехите си и се потопи в топлата вода. Минута по-късно Габриел почука на вратата.

Жаклин му викна да влезе, но когато той отвори вратата, спря изненадано. Явно не очакваше, че тя вече е във ваната. Погледна настрани, търсейки място, където да остави чашата с кафе.

— Как се чувстваш? — попита мъжът, все така избягвайки да гледа към нея.

— А ти как се чувстваш, след като убиеш някого?

— Ужасно мръсен.

Жаклин загреба шепа вода и я плисна върху лицето си.

— Трябва да ти задам няколко въпроса, но мога да почакам, докато се изкъпеш и облечеш — предложи Габриел.

— С теб сме спали като мъж и жена! Дори се държахме като любовници! — възнегодува Жаклин.

— Това беше различно — мрачно отвърна той.

— Защо?

— Защото беше необходима част от операцията.

— Да спим в едно легло или да се любим?

— Жаклин, моля те.

— А може би не искаш да ме погледнеш, защото току-що съм спала с Юсеф? — подразни го тя.

Габриел смръщено я изгледа и излезе. Жаклин се усмихна едва доловимо, после се гмурна под водата.

— Телефонът е производство на „Бритиш Телеком“.

Загърната в пухкав бял халат, Жаклин седеше във фотьойла. Докато подсушаваше мократа си коса с хавлиена кърпа, тя съобщи модела и номера на апарата.

— В спалнята няма телефон, но има електронен радиочасовник.

— Каква марка?

— Сони. — Тя му каза модела и номера.

— Да се върнем за момент на телефона — предложи Габриел. — Някакви отличителни белези? Останал етикет с цената или лепенка с написани телефонни номера? Нещо, което може да ни създаде проблем?

— Той се изживява като поет и историк. През цялото време пише. Изглежда, набира номерата с писалката си, защото клавиатурата на телефона е покрита с драскотини и точки.

— В какъв цвят?

— Синьо и червено.

— От каква писалка?

— Какво имаш предвид?

Габриел въздъхна и я погледна уморено.

— Химикал ли е? Или може би флумастер?

— Мисля, че е флумастер.

— Мислиш?

— Да, сигурна съм.

— Много добре! — каза той, сякаш говореше на дете. — А сега най-съществената част: тънко, средно или дебело пишещ?

Жаклин гневно вдигна дългия тънък среден пръст на дясната си ръка и го размаха пред Габриел.

— Ще приема това като дебело пишещ. А какво стана с ключовете?

Тя порови в дамската си чанта и му подаде сребърната кутийка за сенки. Габриел натисна механизма, повдигна капачето и погледна отпечатъците.

— Може да имаме проблем — предупреди го Жаклин.

Той затвори капачето и вдигна очи към нея:

— Разкажи ми подробно какво стана.

Жаклин му разказа случилото се и предпазливо добави:

— Поиска да ме види отново.

— Кога?

— Тази вечер в шест и половина. Ще се срещнем в галерията.

— Ти прие ли?

— Да, но мога…

— Не! — прекъсна я Габриел. — Това е идеално. Искам да се срещнеш с него и да го задържиш достатъчно дълго, за да вляза в апартамента му и да поставя бръмбарите.

— А после?

— После край.

Габриел напусна сградата през задния вход. Промъкна се през двора, покатери се по бетонната стена и скочи на алеята, осеяна с празни бирени кутии и парчета стъкло. След това се отправи към станцията на метрото „Мейда Вейл“. Чувстваше се неспокоен. Не му харесваше, че Юсеф бе поискал отново да види Жаклин.

Слезе от метрото на станция „Ковънт Гардън“.

Боделът чакаше на опашка пред кафе машината в кафенето на пазара. Беше същият младеж, който бе взел рапорта му на гара „Ватерло“. На рамото му висеше черна кожена чанта за документи, чийто страничен джоб леко отзяваше. Габриел бе сложил сребърната кутийка с отпечатъците на ключовете на Юсеф в кафяв плик — стандартен размер, без никакви надписи и обозначения. Той си поръча чай и докато го пиеше, седнал на една маса, очите му методично изучаваха тълпата.

Боделът си купи кафе в пластмасова чашка и се отправи към изхода. Габриел се изправи и го последва, като си проправяше път сред навалицата на пазара, докато не се озова точно зад гърба му. Когато младежът понечи да отпие първата си глътка кафе, той се блъсна в него и част от тъмната течност се разля по якето му. Габриел се извини и се отдалечи. Работата бе свършена: кафявият плик лежеше на сигурно място във външния джоб на чантата на бодела.

Габриел тръгна по „Сейнт Джайлс“, пресече „Ню Оксфорд Стрийт“, после пое нагоре по „Тотнъм Корт Роуд“, където имаше няколко специализирани магазина за електроника. Десет минути по-късно, след като посети два от магазините, той вече се бе насочил с едно такси обратно към подслушвателния си пост в Съсекс Гардънс. На седалката до него лежеше торбичка, която съдържаше четири покупки: електронен радиочасовник „Сони“, телефон на „Бритиш Телеком“ и два флумастера — червен и син, и двата с дебели накрайници.

Седнал на масата в трапезарията, Карп разглеждаше с осветяваща лупа разглобения радиочасовник и телефона. Докато го наблюдаваше как работи, Габриел си спомни за своето студио в Корнуол и си представи, че се взира през микроскопа в повърхността на картината на Вечелио.

— В Лангли наричаме тази джаджа горещ микрофон — обясни Карп. — А твоите хора, ако не се лъжа, го наричат стъклен бръмбар.

— Както винаги — прав си.

— Това прекрасно миниатюрно устройство ще ти позволи да подслушваш телефона му, както и цялото жилище. На това му се вика с един куршум два заека. Освен това не трябва да се безпокоиш за батерията, защото предавателят черпи енергия от телефона. — Карп замълча за момент, съсредоточен върху работата си. — Щом го включиш в апарата, то започва да действа на автопилот. Устройството се активира от човешкия глас и има записващо приспособление, което се включва само в случай че долови източник на звук. Това е много удобно, защото ако по някаква причина се наложи да излезеш от апартамента, можеш да прослушаш касетите, когато се прибереш. С това по същество моята работа приключи.

— Ще ми липсваш, Ранди — разпери ръце Габриел.

— Гейб, трогнат съм — усмихна се Карп и добави: — Беше чудесно хрумване да вкараш по този начин момичето в апартамента. Влизането с взлом винаги крие риск. Къде по-спокойно е да имаш дубликат на ключовете в джоба си, като тръгнеш да слагаш подслушвателните устройства. — Постави задния капак на телефона и го подаде на Габриел: — Сега е твой ред.

Реставраторът взе флумастерите и се зае да възпроизведе драсканиците по клавиатурата.

Кемел Азури провеждаше сутрешното съвещание с екипа по продажбите в централата на „Шлос“ в Цюрих, когато получи съобщение на пейджъра си: някой си господин Тейлър искаше да говори с него заради проблем с пратка от миналия четвъртък. Кемел прекрати набързо съвещанието, взе такси до „Гар дю Нор“ и се качи на следващия влак Евростар за Лондон. Господин Тейлър беше кодовото име на неговия агент в Лондон. Проблем с пратката означаваше спешно; четвъртък пък означаваше, че иска да се срещнат на „Чейни Уок“ в четири и петнадесет. Кемел прекоси залата за пристигащи на гара „Ватерло“ и се качи в едно чакащо такси. Минута по-късно вече преминаваше с пълна скорост през Уестминстър Бридж.

Каза на шофьора да го остави пред кралската болница „Челси“. Тръгна пеша покрай реката през сгъстяващия се мрак и спря в подножието на моста Батърси. Погледна часовника си: четири часът и дванадесет минути. Запали цигара и зачака.

След три минути, точно в четири и петнадесет, до него се появи красив млад мъж с черно кожено яке.

— Господин Тейлър, предполагам.

— Хайде да се поразходим.

— Кемел, съжалявам, че те накарах да изминеш целия този път до Лондон, но ти сам поиска да те информираме незабавно за всяко сближаване.

— Как се казва тя?

— Представи се като Доминик Бонар.

— Французойка ли е?

— Твърди, че е такава.

— Подозираш, че лъже?

— Не съм сигурен, но ми се стори, че е ровила в нещата ми тази сутрин.

— Бил ли си следен напоследък?

— Не, доколкото съм забелязал.

— Откъде е тя?

— Казва, че е от Париж.

— Какво прави в Лондон?

— Работи в една художествена галерия.

— Коя по-точно?

— „Ишърууд Файн Артс“ в Сейнт Джеймс.

— Докъде са стигнали отношенията ти с тази жена?

— Трябва да я видя след два часа.

— На всяка цена иди на срещата с нея. Всъщност бих искал двамата да се сближите. Мислиш ли, че ще се справиш със задачата?

— Ще се постарая.

— Ще държим връзка.

25. Сейнт Джеймс, Лондон

Джулиан Ишърууд чу звънеца на входната врата, докато работеше над купчинка сметки и си сръбваше уиски. Той остана на бюрото си — в крайна сметка беше задължение на секретарката да отваря вратата, — но когато звъненето се повтори, вдигна поглед.

— Доминик, звъни се. Доминик?

Тогава си спомни, че я беше изпратил в склада да върне няколко картини. Изправи се, отиде бавно в преддверието и погледна в монитора на охранителната камера. Отвън стоеше млад мъж, средиземноморски тип, красив. Джулиан натисна бутона на интеркома:

— Съжалявам, затворено е. Освен това приемаме посетители само по предварително уговорена среща. Защо не дойдете утре сутрин? Моята секретарка ще ви запише в удобно за вас време за посещение.

— Всъщност аз търся вашата секретарка. Казвам се Юсеф.

В този момент Жаклин излезе от асансьора и влезе в преддверието.

— Долу има някакъв младеж — каза й Ишърууд, — дошъл да ви види.

Тя погледна в монитора и натисна бутона за отключване на вратата.

— Познавате ли го? — учуди се Джулиан.

— Да, той е мой добър приятел.

Джулиан зяпна и очите му се ококориха.

— Ако ще се чувствате неудобно, може би ще е по-добре да излезете — предложи без свян Жаклин.

— Да, мисля, че така ще е по-разумно — измърмори Ишърууд.

Той отиде в кабинета си и си облече сакото. Когато се върна в преддверието, арабинът тъкмо целуваше красавицата по бузата. Тя се усмихна:

— Юсеф, бих искала да ти представя господин Ишърууд. Той е собственикът на галерията.

— Приятно ми е да се запознаем — забъбри, ошашавен, Джулиан, — бих искал да остана и да си побъбрим, но закъснявам за среща. Извинете, но наистина трябва да тръгвам.

— Ще имате ли нещо против да разведа Юсеф из галерията? — попита Жаклин.

— Разбира се, че не. Само не забравяйте да включите алармата, скъпа Доминик. Благодаря, ще се видим утре сутрин. Радвам се, че се запознахме, Юсеф. Чао!

Ишърууд се спусна по стълбите и забърза през Мейсън Ярд към своето обичайно убежище — бара на „Грийнс“. Поръча си уиски и го изпи на един дъх. През цялото време се питаше дали наистина е възможно момичето на Габриел току-що да е довело терорист в галерията му.

Габриел седеше на една пейка на крайбрежния булевард „Кралица Виктория“ и наблюдаваше как сивата река лениво тече под моста Блекфрайърс. Той държеше вестник „Дейли Телеграф“, на чиято тринадесета страница, скрит зад рекламно каре, беше кодираният му доклад за Шамрон. Боделът се появи след десет минути. Мина край Габриел и се заизкачва по стълбите към метростанция „Темпъл“. Носеше шапка, което означаваше, че не е следен и е безопасно да се действа. Габриел тръгна след него към станцията на метрото и слезе с ескалатора на перона. Когато влакът пристигна, двамата мъже се качиха в един и същи вагон. Той беше толкова претъпкан, че стояха, притиснати един до друг, което направи размяната почти невъзможна за проследяване: ключовете на Юсеф срещу вестника с доклада на Габриел. Реставраторът слезе на гара „Падингтън“ и се отправи обратно към своя подслушвателен пост.

— Има нещо, което искам да ти покажа — усмихна се Жаклин и въведе Юсеф в асансьора. Те се заизкачваха мълчаливо. Когато вратата се отвори, тя го хвана за ръката и го заведе в средата на тъмната галерия. — Затвори очи!

— Не обичам такива игрички.

— Хайде! — повтори тя закачливо. — Обещавам, че чакането ще си струва.

Той затвори очи. Жаклин пресече помещението, отиде до панела с ключовете за осветлението и сложи ръка върху реостата.

— А сега ги отвори.

Движейки реостата, тя бавно включи една след друга халогенните лампи. Юсеф удивено започна да обхожда с поглед заобикалящите го картини.

— Каква красота… — ахна палестинецът.

— Това е най-любимото ми място на света.

Арабинът направи няколко крачки напред и застана пред една от картините.

— Боже мой, това наистина ли е творба на Клод?

— Да — един от първите му речни пейзажи. Много е ценен. Виж как е нарисувал слънцето! Клод е един от първите живописци, които са използвали слънцето като източник на светлина в цялата композиция.

— Ако не греша, този художник е роден във Франция, но почти целия си живот е прекарал във Венеция.

— Грешиш. Клод е живял и работил в Рим, в малък апартамент на Виа Маргута, близо до Пиаца ди Спаня. Постепенно е станал най-търсеният пейзажист в цяла Италия.

Юсеф се извърна и я погледна.

— Имаш големи познания за живописта.

— Всъщност знам много малко, но все пак работя в художествена галерия.

— От колко време си тук? — заинтересува се той.

— От около пет месеца.

— Какво точно означава това? Четири или шест месеца?

— Означава почти пет месеца — леко се раздразни Жаклин. — Ала защо искаш да знаеш с такава точност? Толкова ли е важно за теб?

— Доминик, ако нашата връзка ще продължава, трябва да бъдем напълно откровени.

— Връзка ли? Мислех, че само спим заедно.

— Възможно е тя да прерасне в нещо повече, но само ако между нас няма лъжи и тайни.

— Пълна откровеност, сигурен ли си в това? — замисли се Жаклин. — Може ли тя изобщо да съществува между двама души? Здравословно ли ще бъде? Не е ли най-добре някои неща да бъдат запазени в тайна? Ти каза ли ми всичките си тайни, Юсеф?

Той не отговори на въпроса, а попита:

— Кажи ми, Доминик, влюбена ли си в друг мъж?

— Не, не съм.

— Не мисля така.

— И защо?

— Заради начина, по който се люби с мен снощи.

— О, правил си секс с много жени и се смяташ за експерт по този въпрос? — дяволито го изгледа Жаклин, а Юсеф се усмихна скромно. Но тя продължи: — И какво в начина, по който се любих с теб, те кара да мислиш така?

— Когато проникнах в теб, ти затвори очите си, сякаш не искаше да ме гледаш. Сякаш мислеше за друг.

— И ако приемем, че съм влюбена в друг мъж, какво? Това би ли променило нещата между нас?

— Не, дори ще ме накара да се отнасям към теб с още по-голямо внимание.

— Обичам да се любя със затворени очи, Юсеф. Това е всичко.

— Криеш ли някакви тайни от мен?

— Нито една, която те засяга. — Тя се усмихна. — Е, ще ме заведеш ли в някой хубав ресторант?

— Всъщност имам по-добра идея. Да отидем у нас, ще приготвя лично вечерята.

Жаклин почувства как у нея се надига паника. Той сякаш усети притеснението й, защото предпазливо попита:

— Нещо не е наред ли, Доминик?

— Не, нищо — отговори тя, успявайки да се усмихне вяло. — Вечеря у вас звучи прекрасно.

Габриел пресече улицата. Беше преметнал през рамо раница от импрегниран плат, в която бяха новият телефон и радиочасовникът. Вдигна поглед към подслушвателния пост. Карп бе светнал лампата — знак, че е безопасно да действа. Бяха планирали да общуват чрез светлинни сигнали, макар че за всеки случай Габриел носеше и мобилен телефон.

Той изкачи стълбите пред сградата на Юсеф и извади от джоба си дубликатите на ключовете. Избра този за входната врата, мушна го в патрона и завъртя. Заяде. Габриел изруга тихо, размърда го напред-назад и отново опита. Този път отключи.

Като влезе вътре, пресече без колебание фоайето. Това беше правило, набито в главата му от Шамрон по време на акцията срещу „Черният септември“: нанасяш удара бързо и решително, без да се притесняваш, че може да вдигнеш шум, и веднага се изтегляш. След първата си задача — ликвидирането на шефа на „Черният септември“ в Рим — Габриел излетя за Женева час след убийството. Надяваше се и сега всичко да мине гладко.

Качвайки се по стълбите, на площадката на първия етаж срещна група индийци. Бяха двама младежи и красива девойка, които слизаха надолу. Докато се разминаваше с тях, Габриел обърна лице, преструвайки се, че търси нещо в раницата си. Когато те отминаха, погледна назад, но никой от тях не се обърна. Като стигна площадката на втория етаж, спря и се ослуша. Изчака, докато те прекосят фоайето и излязат, хлопвайки входната врата. После тръгна по коридора към апартамент 27 — квартирата на Юсеф.

Този път ключовете не заядоха и след секунди Габриел беше в апартамента. Затвори вратата, без да светва лампата. Бръкна в раницата си и извади малко фенерче. Включи го и бързо изследва на светлината му пода близо до вратата, търсейки някакъв заложен капан — парченце хартия или мъничък предмет, който можеше неволно да ритне и така да предупреди Юсеф, че е влизано в жилището му. Не видя нищо.

Обърна се и обходи с лъча стаята. Устоя на импулсивното желание да претърси апартамента. Беше наблюдавал арабина няколко дни от разстояние и у него се бе събудило естественото любопитство към този мъж. Беше ли чист и подреден или бе мърляч; какво ядеше; имаше ли дългове? Използваше ли наркотици; носеше ли странно бельо? На Габриел му се искаше да прегледа чекмеджетата и да прочете личните му книжа, да надникне в банята му. Щеше му се да огледа всичко, дори най-незначителната подробност, която можеше да доизгради образа на този човек и да отговори на основния му въпрос: защо Юсеф работи за Тарик. Но сега не беше време за подобно претърсване, беше твърде рисковано.

Лъчът на фенерчето попадна върху телефона, Габриел пресече стаята и коленичи до него. Извади дубликата от раницата и бързо го сравни с оригинала. Абсолютна прилика! Жаклин добре си бе свършила работата. Изключи телефона на Юсеф и на негово място сложи дубликата. Тогава забеляза, че старият кабел е протрит и разтеглен, докато този на дубликата — чисто нов, така че побърза да ги размени.

Погледна през прозореца — отсреща сигналната лампа на Карп все още светеше. Беше безопасно да продължи. Мушна телефона на Юсеф в раницата, докато се придвижваше от всекидневната към спалнята.

Като мина край леглото, във въображението му изникна смущаваща картина: голото тяло на Жаклин, извиващо се сладострастно сред смачканите чаршафи. Зачуди се дали любопитството му към Юсеф е чисто професионално. Не беше ли станало и лично? Дали не считаше палестинеца за нещо като съперник?

Осъзна, че е гледал към празното легло в продължение на няколко секунди и изруга наум: „Какво ти става, по дяволите?“

Обърна се и съсредоточи вниманието си върху радиочасовника. Преди да го изключи, провери настройките. Беше програмиран да звъни в осем часа сутринта. Включи радиото: пета станция на Би Би Си, доста намален звук.

Загаси радиото и дръпна шнура от контакта.

В този момент мобилният му телефон иззвъня.

Той се изправи и погледна през прозореца. Сигналната лампа бе угаснала.

Беше толкова изнервен от представата за Жаклин в леглото, че бе забравил да поглежда към подслушвателния пост. Отговори, преди телефонът да иззвъни повторно.

— Изчезвай оттам! — каза Карп. — Имаме си компания.

Отиде до прозореца и погледна към улицата. Жаклин и Юсеф тъкмо слизаха от едно такси. Какво ли бе станало с вечерята в ресторанта?

Обърна се. Сега имаше сериозен проблем. Беше изключил радиочасовника на Юсеф. Трябваше да включи другия и да го препрограмира, преди да излезе. Иначе арабинът щеше да заподозре, че някой е бил в апартамента му.

Изчисли колко време ще им отнеме да се качат: няколко секунди да отключат входната врата; още няколко да пресекат фоайето; около четиридесет и пет секунди да се изкачат по стълбите и да минат по коридора, за да стигнат до вратата… Разполагаше с около минута.

Реши да го направи.

Извади дубликата на радиочасовника от раницата си и го включи. На дисплея замигаха червени цифри: 12:00… Едва не се изсмя на абсурдността на положението — успехът му зависеше от това дали ще може да настрои алармата достатъчно бързо. Ари Шамрон го беше убедил да се върне заради реномето на Службата, а сега щеше да има още едно фиаско.

Започна да натиска бутона за настройване на часовете. Цифрите следваха една след друга, но пръстите му леко трепнаха от напрежението и по погрешка настрои алармата за девет вместо за осем часа. „Мамка му!“, изруга той. Трябваше да мине отново през целия двадесет и четири часов цикъл. Втория път го направи правилно. Свери часовника, пусна радиото, намери на скалата пета станция на Би Би Си, настрои силата на звука.

Нямаше представа колко време му беше отнело.

Грабна раницата, угаси фенерчето и тръгна от спалнята към входната врата на апартамента. Докато вървеше, измъкна беретата изпод колана на кръста си и я мушна в джоба на якето.

Спря пред вратата, притисна ухо до нея и се ослуша. Коридорът беше тих. Трябваше да се опита да излезе. В апартамента нямаше място, където можеше да се скрие и по-късно да се измъкне. Отвори вратата и прекрачи в коридора.

Чу стъпки по стълбището.

Мушна ръка в джоба си, стисна дръжката на пистолета и тръгна.

В таксито Жаклин се помъчи да се успокои. Задачата й бе да задържи Юсеф далеч от неговия апартамент, но ако бе отхвърлила предложението му да вечерят в дома му, можеше да го обземат съмнения. А и нямаше вероятност Габриел да е в жилището, когато се приберат. Цялата работа щеше да му отнеме само няколко минути. Имаше и друга, по-успокояваща възможност: Габриел очакваше Юсеф да я вземе от галерията в шест и половина и да я заведе на вечеря. Може би още не беше влязъл в апартамента. А по-късно щеше да забележи, че те са се върнали.

Двамата пресякоха фоайето и поеха по стълбите. На втория етаж се разминаха с някакъв мъж. Беше Габриел. С приведена глава и раница на рамо се изниза покрай тях.

От изненада Жаклин неволно потръпна. Бързо се овладя, но не и преди Юсеф да забележи нервността й. Той спря и се загледа подир непознатия, който слизаше по стълбите. После погледът му се върна на Жаклин. Без да каже нещо, я хвана за ръката и я поведе към апартамента си. Когато влязоха, палестинецът бързо огледа стаята, след това отиде до прозореца и проследи Габриел, който се отдалечаваше в тъмнината.

26. Лисабон

Гъста мъгла, идваща от Атлантическия океан, се стелеше над река Тахо, докато Кемел си проправяше път по многолюдните улици на квартала Байро Алто. В ранната вечер някои от работниците се прибираха вкъщи, а други пълнеха баровете и кафенетата. Пред шублерите в заведенията за бързо хранене — серведжариас — се образуваха опашки от желаещи да вечерят набързо. Кемел пресече малък площад, където, седнали на открито в мразовитата вечер, старци посръбваха червено вино и си бъбреха. Продавачки на риба — варинас — носеха в големи кошници току-що уловен костур.

Кемел зави в тясна алея, край която бяха наредени сергии, предлагащи евтини дрехи и сувенири. Сляп просяк му поиска пари. Той пусна няколко ескудо в черната дървена кутия, провесена на врата му. Една циганка предложи да му гледа, но Кемел учтиво отказа и продължи да върви. Байро Алто му напомняше някогашния Бейрут и бежанските лагери. За сметка на това Цюрих му се струваше студен и стерилен. Не беше чудно, че Тарик толкова харесваше Лисабон.

Влезе в претъпкан ресторант в традиционния стил фадо35 и седна на една маса. Сервитьорът постави пред него зелена бутилка с домашно вино и чаша. Кемел си запали цигара и си наля. Виното бе съвсем обикновено, с леко тръпчив вкус, но изненадващо приятно.

След минута същият сервитьор излезе на подиума в предната част на залата и се присъедини към двамата китаристи. Когато те изсвириха първите няколко акорда, той притвори очи и запя. Кемел не разбираше думите, но скоро, за своя изненада, откри, че е завладян от мелодията.

По средата на песента на неговата маса седна непознат мъж — небръснат, с дебел вълнен пуловер, протъркана полушубка и вързано на голям възел шалче на врата. Изглеждаше като докер от пристанището. Той се наведе и измърмори няколко думи на португалски. Кемел вдигна рамене:

— Съжалявам, но не говоря вашия език.

После отново съсредоточи вниманието си върху певеца. Той приключи емоционално песента, но съгласно традицията фадо продължи да стои, изпънат като струна, в стойка мирно.

Докерът потупа Кемел по лакътя и отново му заговори на португалски. Този път Кемел само поклати глава, без да отделя очи от певеца.

Тогава непознатият се наведе напред и каза на арабски:

— Попитах дали ти харесват песните фадо.

Кемел се извърна и се вгледа внимателно в седналия до него мъж. И онемя от изненада.

— Да отидем на някое тихо място, където ще можем да поговорим — усмихна се Тарик.

Вървейки бавно, те напуснаха Байро Алто и се запътиха към застроения на хълма стар квартал Алфама. Лабиринт от тесни улички и каменни стълбища се виеше между варосаните къщи. Кемел винаги се удивляваше на странната способност на Тарик да се слива със заобикалящата го среда. Изкачването по стръмния хълм обаче явно го изморяваше и Кемел се запита колко ли дълго ще може да издържи при този начин на живот.

Тарик наруши мълчанието:

— Не отговори на въпроса ми. Харесват ли ти песните фадо!

— Предполагам, че те са за ценители. — Кемел се усмихна и добави: — Като самия Лисабон. Не знам, но по някаква причина той ми напомня за дома.

— Фадо е музика, посветена на страданието и мъката, затова ти напомня за дома.

Минаха край една старица, която метеше стълбите пред къщата си.

— Разкажи ми за Лондон — помоли Тарик.

— Изглежда, Алон е направил първата крачка.

— Не му отне много време. Какво се случи?

Кемел му разказа за Юсеф и жената от художествената галерия:

— Снощи видял непознат мъж в своя жилищен блок. Заприличал му на израелец. Смята, че може да е поставил бръмбари в апартамента му.

Кемел забеляза, че Тарик вече пресмята наум възможното развитие на нещата, преди да попита:

— На този твой агент може ли да бъде поверена важна задача?

— Той е много интелигентен младеж — отвърна Кемел. — И много лоялен. Познавах баща му. Беше убит от израелците през осемдесет и втора.

— Търсил ли е бръмбарите? — заинтересува се Тарик.

— Казах му да не го прави.

— Добре, да ги остави на мястото им. Може да са ни от полза. А какво ще кажеш за непознатата? Още ли е в играта?

— Инструктирах Юсеф да продължи да се вижда с нея.

— Как изглежда тя? — заинтересува се Тарик.

— Очевидно е доста привлекателна — обясни Кемел.

— Имаш ли достатъчно хора в Лондон, които да я следят?

— Ще се намерят.

— Направи го. И ми донеси нейна снимка. Имам една идея.

Минаха през малък площад и продължиха да се изкачват по стръмния хълм. Докато стигнат до върха, Тарик обясни целия си план.

— Блестящ е! — възкликна Кемел. — Обаче има един недостатък.

— Какъв?

— Ти няма да се измъкнеш жив.

Тарик се усмихна тъжно и отговори:

— Това е най-добрата новина, която чувам от доста време насам.

Той се обърна и се отдалечи. След минута бе изчезнал в мъглата. Кемел потръпна. Вдигна яката на палтото си и тръгна обратно към Байро Алто да послуша още музика фадо.

27. Бейзуотър, Лондон

Операцията навлезе в спокойна, даже досадна ритмичност. Габриел прекарваше безброй часове, без да има какво да прави, освен да слуша банални подробности от живота на Юсеф, което с времето му заприличваше на безкрайно дълга и скучна радиопиеса. Юсеф говори по телефона. Юсеф обсъжда политиката в Близкия изток с палестинските си приятели на чаша турско кафе. Юсеф казва на съкрушена девойка, че няма да я вижда повече, защото има сериозна връзка с друга жена.

Габриел откри, че животът му върви с ритъма на този на Юсеф: ядеше, когато той ядеше; спеше, когато той спеше; и се любеше във фантазията си с Жаклин, както той правеше любов с нея.

Бяха изминали десет дни, а бръмбарите на Габриел не бяха уловили нищо съществено. За това имаше няколко възможни обяснения. Може би Шамрон просто бе допуснал грешка и Юсеф наистина бе обикновен студент, който работеше като сервитьор в свободното си време. Може би все пак беше агент, но по някаква причина в момента не бе активиран. Или пък беше действащ агент, но се свързваше с ръководството чрез посредници или по друг начин, без да използва технически средства. За да разбере това, Габриел трябваше да организира двадесет и четири часово наблюдение, а то изискваше много екипи, поне дузина агенти, тайни квартири, автомобили, радиостанции… Подобна операция трудно можеше да се скрие от британската служба за сигурност МИ5.

Обаче имаше и още една възможност, която най-много безпокоеше Габриел: операцията вече да е разкрита.

Може би наблюдението му не бе довело до нищо, защото Юсеф бе заподозрял, че е следен. Навярно се бе досетил, че апартаментът и телефонът му се подслушват. Може би подозираше, че красивата французойка от художествената галерия всъщност е израелска агентка…

Габриел реши, че е време за втора среща с Шамрон в Париж.

Той срещна Ари на следващата сутрин в една чайна на улица „Муфтар“. Шамрон плати сметката си и те бавно поеха нагоре по хълма, минавайки през пазари и край улични търговци.

— Искам да я изтегля — каза Габриел.

Ари спря пред щанд за плодове, взе един портокал и го разгледа, преди внимателно да го върне в щайгата. После отвърна:

— Не ми казвай, че си ме накарал да бия целия този път до Париж за подобна глупост.

— Нещо не е наред. Искам да я изтегля, преди да е станало твърде късно — повтори Габриел.

— Няма признаци, че тя е разкрита и отговорът ми е не. — Ари го изгледа внимателно и добави: — Защо ти е помръкнало лицето? Да не би да прослушваш записите, преди да ми ги изпратиш?

— Разбира се, че ги прослушвам.

— Тогава не разбираш ли какво става? — изгледа го остро Шамрон. — За какво са тези безкрайни лекции за страдащите палестинци и жестоките израелци? Рецитирането на палестинска поезия? Всичките тези изтъркани приказки за това колко хубав е бил животът в Палестина, преди да дойдат евреите?

— Какво искаш да кажеш?

— Според мен или момчето е влюбено, или има нещо друго наум.

— Точно втората възможност ме притеснява — кимна Габриел.

— Не ти ли е хрумвало, че може би Юсеф вижда в нея нещо повече от едно красиво момиче? Не ти ли е минавало през ума, че може да я смята за умна и съобразителна жена, която да бъде полезна на Тарик и неговата организация?

— Хрумвало ми е естествено, но тя не е подготвена за такъв вид операции. А честно казано — и ние не сме.

— Значи искаш да прекратим операцията и да си ходим вкъщи? — ядоса се Стареца.

— Не, искам само да изтегля Жаклин.

— И тогава какво ще стане? Юсеф ще се изнерви. Ще го обхванат подозрения и ще прерови апартамента си. Ако е дисциплиниран, ще изхвърли всички електрически уреди, а с тях — и твоите микрофони.

— Ако организираме внимателно изтеглянето й, той няма да заподозре нищо. Освен това, като я наемах, й обещах, че операцията няма да трае дълго. Знаеш, че тя има и други ангажименти.

— Нито един от тях не е по-важен от този. Плати й максимума, дори повече. Тя остава. Край на обсъждането!

— Ако тя остане, аз си тръгвам — неочаквано заяви Габриел.

— Ами върви! — троснато каза Шамрон. — Върни се в Корнуол и си зарови главата в твоя Вечелио. Ще изпратя някой друг да те замести.

— Знаеш, че няма да я оставя в ръцете ти.

Възрастният мъж бързо смени тона:

— Отдавна работиш без почивка и не изглеждаш добре. Не мисли, че съм забравил какво е. Остави Юсеф за няколко часа, той никъде няма да избяга. Разходи се, направи нещо, с което да проясниш мислите си. Нужен си ми в най-добрата си форма.

Във влака за Лондон Габриел влезе в тоалетната и заключи вратата. Остана дълго време пред огледалото, разглеждайки лицето си. Край очите му се бяха появили нови бръчки, гънките край устата му бяха станали по-дълбоки, скулите му се бяха изострили, а под очите му имаше тъмни кръгове.

„Не мисли, че съм забравил какво е“.

И той не беше забравил. След приключване на операцията срещу „Черният септември“ всички членове на екипа бяха с разклатено здраве: проблеми със сърцето, високо кръвно налягане, кожни обриви, хронични настинки. Но най-много бяха пострадали екзекуторите. След първата си задача в Рим Габриел не можеше да спи. Всеки път, щом затвореше очи, чуваше как куршумите разкъсват плът и чупят кости, виждаше смокиновото вино да се смесва с кръвта на мраморния под. Шамрон намери лекар в Париж — един саян, — който изписа на Габриел силни транквиланти. След няколко седмици той се пристрасти към тях.

От хапчетата и стреса Габриел бе започнал да изглежда шокиращо по-възрастен. Кожата му загуби своята еластичност, ъгълчетата на устата му увиснаха, а очите му помръкнаха. Черната му коса се прошари на слепоочията. Тогава беше на двадесет и две, но изглеждаше поне на четиридесет. Като се прибра у дома, Леа едва го позна. След като се любиха, тя призна: имала чувството, че спи с друг мъж. Не по-възрастен вариант на Габриел, а напълно непознат.

Той наплиска лицето си със студена вода, енергично го изтърка с хартиена кърпа и отново разгледа отражението си. Замисли се за поредицата събития, завъртени в странната рулетка на съдбата, които го доведоха дотук. Ако не беше Хитлер, нямаше да има холокост и родителите му щяха да останат в Европа, вместо да търсят убежище в някакво прашно земеделско селище в Йерусалимската долина. Преди Втората световна война баща му — есеист и историк — бе живял в Мюнхен, а майка му — талантлива художничка — в Прага. Нито един от двамата така и не прие ционистката идея за колективизма и необходимостта от физически труд. Те се отнасяха към Габриел по-скоро като към възрастен, отколкото като към дете, чиито нужди са различни от техните. От него се очакваше да се забавлява и да се грижи сам за себе си. Най-ранните му детски спомени бяха от малката им двустайна квартира в кибуца: баща му седеше на креслото и четеше, майка му стоеше пред триножника си, а Габриел, на пода между тях, строеше градове с дървени кубчета.

Родителите му не харесваха иврита, затова когато бяха сами, използваха езиците, които бяха говорили в Европа: немски, френски, чешки, руски, идиш. Габриел ги научи всичките. По-късно усвои иврит и арабски. От баща си бе наследил превъзходната памет, а от майка си — стоическото търпение и вниманието към детайла. Тяхното презрение към колективизма го направи високомерен и затворен, а светските им възгледи — равнодушен към еврейския морал и етика.

Той предпочиташе да рита топка и да чете книги за земеделие. Изпитваше почти патологичен страх да не си изцапа ръцете. Имаше много тайни. Един от учителите му го бе описал като „студен, егоистичен и безчувствен, но с блестящи способности“. Когато Ари Шамрон тръгна да вербува войници за новата тайна война срещу арабските терористи в Европа, попадна на момчето от Йерусалимската долина. То притежаваше невероятна дарба за езици и търпението на Соломон. Шамрон откри у него още една ценна черта: емоционалната студенина на убиец.

Габриел излезе от тоалетната и се върна на мястото си в купето. През прозореца вече се виждаше Източен Лондон: редици от рушащи се тухлени складове от Викторианската епоха с изпочупени прозорци. Затвори очи. Нещо друго ги бе поболяло всичките по време на операцията срещу „Черният септември“. И това беше страхът. Колкото по-дълго стояха на бойното поле, толкова по-голям бе рискът от разкриване — не само от разузнавателните служби в Европа, но и от самите терористи. Тези опасения се оправдаха в разгара на операцията, когато бойците от „Черният септември“ убиха един катса в Мадрид. Внезапно всички членове на екипа осъзнаха, че те също са уязвими. И тогава Габриел научи най-ценния урок в кариерата си на таен агент: когато операцията се провежда далеч от дома, на вражеска територия, ловците лесно могат да се превърнат в дивеч.

Влакът спря на гара „Ватерло“. Габриел слезе на перона и си проправи път през тълпата от пътници. Беше оставил колата си в подземния паркинг. Той изпусна ключовете си, за да направи обичайния оглед, после се качи в нея и потегли за Съри.

На портата нямаше табела. Габриел винаги си бе мечтал за убежище без обозначения. Отвъд стената се простираше безупречно окосена ливада, сред която растяха дървета, разположени на равни разстояния едно от друго. В края на лъкатушещата алея за коли се издигаше внушителна тухлена викторианска сграда с начупена фасада. Габриел свали прозореца на колата, протегна ръка и натисна звънеца. Охранителните камери се взираха в него като страховити гаргойли36. Той инстинктивно извърна лице и се престори, че търси нещо в жабката.

— Какво обичате? — прозвуча от интеркома женски глас.

— Идвам на посещение при госпожица Мартинсон. Доктор Ейвъри ме очаква.

Той вдигна стъклото, изчака портата да се плъзне настрани, после подкара колата в двора и бавно пое по алеята. Беше късен следобед, студен и сив. Върховете на дърветата се полюшваха от лекия бриз. Когато наближи сградата, видя някои от пациентите. Жена, облечена в празнични дрехи, седеше на една пейка и гледаше безизразно в празното пространство. Мъж в мушама и гумени ботуши се разхождаше под ръка със санитар ямаец.

Доктор Ейвъри го чакаше във фоайето. Носеше скъп, прилежно изгладен ръждивокафяв панталон от рипсено кадифе и сив кашмирен пуловер, който изглеждаше по-подходящ за игрище за голф, отколкото за психиатрична клиника. Лекарят се ръкува хладно с Габриел, сякаш той беше представител на окупационни войски, после го поведе по дълъг, постлан с пътека коридор.

— Този месец тя говори малко повече — каза Ейвъри. — Всъщност на няколко пъти водихме смислен разговор.

Габриел се усмихна напрегнато. През всичките тези години тя никога не бе общувала с него.

— А как е със здравето? — попита той.

— Няма промяна, тя е здрава, доколкото е възможно в нейното състояние.

Лекарят използва магнитна карта, за да мине през вратата, която водеше към друг коридор, чийто под, за разлика от този на първия, бе настлан с теракотени плочки. Докато вървяха, Ейвъри го информираше за лечението й. Беше увеличил дозата на едно от лекарствата, бе намалил приема на друго и бе отменил трето. Уведоми го, че имало ново, експериментално лекарство, което показвало някои обнадеждаващи резултати при пациенти, страдащи от аналогичен посттравматичен синдром, усложнен с остра психична депресия.

— Смятате ли, че ще помогне? — присви очи Габриел.

— Никога няма да разберем, ако не опитаме.

„Клиничната психиатрия доста прилича на разузнавателната работа,“ помисли си той.

В края на настлания с плочки коридор имаше врата, която водеше към малка стая, пълна с градинарски сечива — гребла, лозарски ножици, лопати. До тях бяха струпани пакетчета със семена на различни цветя и полиетиленови торби с тор. В срещуположния край на помещението имаше двойна врата с овални прозорчета.

— Тя е на обичайното си място и ви очаква. Моля ви, не я задържайте дълго. Мисля, че половин час ще е достатъчен. Ще дойда за вас, когато стане време.

В оранжерията въздухът беше потискащо горещ и влажен. В ъгъла, на метален градински стол с права облегалка, седеше Леа, а в краката й имаше саксии с току-що засадени рози. Беше облечена цялата в бяло. Носеше белия пуловер с поло яка, който Габриел й подари за последния рожден ден, и белия панталон, който й купи по време на лятната им отпуска в Кипър. Той се помъчи да си спомни през коя година се бе случило това, но не успя. Сякаш за него имаше само Леа преди Виена и Леа след Виена. Тя седеше, изправена като ученичка, зареяла поглед през стъклото към зелената ливада. Косата й бе подстригана късо, съгласно изискванията на болницата. Краката й бяха боси.

Когато Габриел пристъпи напред, Леа обърна глава към него и той видя белезите на дясната страна на лицето й. Както винаги, те предизвикаха ледени тръпки у него. После огледа ръцете й или това, което бе останало от тях. Твърдата набръчкана кожа му напомни за оголената канава на повредена картина. Искаше му се да може просто да смеси малко боя на палитрата си и да възстанови нормалния й вид.

Габриел я целуна по челото и вдъхна аромата на косата й, очаквайки да усети познатото ухание на лавандула и лимон. Но вместо него, го лъхна тежкият мирис на растения, отглеждани в спарената атмосфера на оранжерията. Ейвъри бе поставил втори стол, който Габриел придърпа малко по-близо. При стържещия звук, който издадоха металните му крака по каменния под, Леа потръпна. Той й се извини шепнешком и седна. Тя погледна настрани.

Винаги беше така при неговите посещения. Не Леа седеше до него, а неин паметник. Надгробна плоча. Отначало се бе опитвал да говори с нея, но сега бе доволен само да усеща присъствието й. Проследи погледа й към мъгливия пейзаж и се зачуди какво ли вижда. Според доктор Ейвъри имаше дни, в които Леа просто седеше и преживяваше случилото се отново и отново с мъчителни подробности, неспособна или нежелаеща да спре. Габриел не можеше да си представи нейното страдание. Съдбата му беше позволила да продължи да води някакво подобие на живот, но на Леа бе отнела всичко — детето, тялото, здравия й разум. Всичко — освен паметта. Той се опасяваше, че връзката й с живота, колкото и слаба да беше тя, по някакъв начин бе свързана с неговата неизменна вярност. Смяташе, че ако си позволи да се влюби в друга, Леа ще умре.

След четиридесет и пет минути Габриел стана от мястото си, облече си якето и приседна в краката й, като облегна ръце на коленете й. Тя гледа няколко секунди над главата му, преди да сведе очи и да срещне погледа му.

— Трябва да тръгвам — каза той.

Леа не помръдна.

Тъкмо се канеше да стане, когато тя внезапно посегна и докосна бузата му. Габриел с усилие потисна импулса си да се отдръпне при допира на покритата й с белези ръка. Леа се усмихна тъжно и върна ръката в скута си. Покри я с другата и застина в позата, в която я бе заварил на идване.

Той се изправи и пое към изхода. Ейвъри го чакаше в коридора и го изпрати до колата. Габриел седна зад волана и дълго време не запали двигателя, размишлявайки за докосването на Леа. Беше толкова неприсъщо за нея. Какво видя тя на лицето му? Натрупаното напрежение от работата му? Или сянката на Жаклин Дьолакроа?

28. Лисабон

Тарик се показа на вратата на ресторанта фадо. Пак беше облечен като докер. Лицето му бе призрачно бледо, а когато си запали цигара, ръката му трепереше. Той прекоси помещението, седна до Кемел и попита:

— Какво те води отново в Лисабон?

— Оказа се, че имаме доста сериозни затруднения при дистрибуцията на нашата продукция на Иберийския полуостров. Може да ми се наложи да идвам често в Лисабон през следващите няколко дни.

— Това ли е всичко?

— И това. — Кемел сложи голяма цветна снимка на масата. — Запознай се с Доминик Бонар.

Тарик взе фотографията, разгледа я внимателно и каза спокойно:

— Ела с мен. Искам да ти покажа нещо, което мисля, че ще ти се стори интересно.

Квартирата на Тарик се намираше високо на хълма в квартала Алфама. Състоеше се от две стаи с продънени дървени подове и малка веранда, гледаща към тих вътрешен двор. Той направи чай по арабски маниер — силен и сладък. Седнаха близо до отворената врата на верандата, откъдето се чуваше трополенето на дъжда по каменната настилка на двора.

— Спомняш ли си как открихме Алон във Виена? — попита Тарик.

— Беше много отдавна — присви очи Кемел, — ще трябва да опресниш паметта ми.

— Брат ми беше застрелян в леглото си. С него е имало момиче — германска студентка, с радикални възгледи. Тя написа писмо на моите родители няколко седмици след неговото убийство и им разказа как се е случило. Твърдеше, че докато е жива, няма да забрави лицето на убиеца. Баща ми занесе писмото й на един офицер от ООП. Той пък го предаде на палестинското разузнаване.

— Това ми се струва смътно познато — каза Кемел.

— След като Абу Джихад беше застрелян в Тунис, от службата по сигурността към ООП проведоха разследване. Работиха по хипотезата, че убиецът е познавал добре вилата отвън и отвътре. Значи трябваше да е прекарал известно време в околностите й, за да проведе наблюдението и да подготви нападението.

— Блестящо заключение! — промърмори саркастично Кемел. — Ако хората по сигурността си бяха вършили работата както трябва, Абу Джихад щеше още да е жив.

Тарик отиде в спалнята си и се върна след малко с голям кафяв плик.

— Те започнаха да преглеждат записите на охранителните камери и откриха няколко кадъра, на които бе заснет дребен тъмнокос мъж. — Тарик отвори плика и подаде на Кемел няколко силно увеличени снимки. — През годините от разузнаването на ООП бяха поддържали връзка с германското момиче. Те й показаха снимките. Тя каза, че това е мъжът, убил Махмуд. Вече нямаше никакво съмнение. Така че ние започнахме да го издирваме.

— И го открихте във Виена?

— Точно така.

Кемел върна снимките на Тарик.

— Какво общо има това с Доминик Бонар?

— За да ти отговоря, трябва да се върна към разследването на случая в Тунис. Службата по сигурността към ООП искаше да изясни къде е пребивавал убиецът в Тунис, докато е планирал нападението. Нейните хора знаеха от опит, че при подобни операции израелските агенти обичат да се представят за европейци. Предположиха, че този мъж също се е представил за такъв и вероятно е бил отседнал в хотел. Започнаха да разпитват своите шпиони и информатори, обиколиха крайбрежните хотели, показвайки на портиерите снимките на убиеца. Един от тях разпозна мъжа и заяви, че той е бил отседнал в неговия хотел със своята френска приятелка. Разследващите се заеха отново да преглеждат видеозаписите. Намериха кадри, на които бе заснета млада жена с европейска външност, и ги показаха на портиера.

— И се оказа същата жена, така ли?

— Да. — Тарик бръкна в плика и извади още една снимка, този път на красива тъмнокоса девойка. Подаде я на Кемел, за да може да я сравни с фотографията на жената от Лондон. — Може и да греша — рече замислено, — но ми се струва, че новата приятелка на Юсеф е работила преди с Габриел Алон.

Докато се разхождаха по лъкатушещите улички на Алфама, двамата още веднъж обсъдиха плана.

— Министър-председателят и Арафат заминават за САЩ след пет дни — каза в заключение Кемел. — Първо отиват във Вашингтон — за среща в Белия дом, после излитат за Ню Йорк — за церемонията по подписването на договора, която ще се състои в сградата на ООН. В Ню Йорк вече всичко сме подготвили.

— Значи остава само да си осигуря спътница — тънко се усмихна Тарик. — Иска ми се да е някоя французойка — от типа жени, които ще изглеждат добре под ръка с преуспяващ предприемач.

— Смятам, че знам къде мога да намеря такава дама.

— Само си представи какъв славен завършек ще е да спрем мирния процес и едновременно с това да убием Габриел Алон. Двамата с теб ще разтърсим света, Кемел. А след това аз ще напусна този свят.

— Сигурен ли си, че искаш да преминеш през всичко това? — попита Кемел.

— Толкова ли си загрижен за моята безопасност? Нали знаеш какъв край ме очаква.

— Честно казано, опитвам се да не мисля за това.

В подножието на хълма те стигнаха до таксиметрова стоянка. Тарик целуна Кемел по бузите, прегърна го през раменете и каза:

— Никакви сълзи, братко. Отдавна воювам. Уморих се. Така е най-добре.

Кемел се освободи от прегръдката му и отвори вратата на чакащото такси.

— Той трябваше да убие момичето — неочаквано заяви Тарик.

Кемел се извърна и го изгледа неразбиращо.

— Алон трябваше да убие момичето, което е било с брат ми. И всичко щеше да свърши дотам — поясни Тарик.

— Предполагам, че си прав.

— Той постъпи глупаво. Аз нямаше да направя подобна грешка.

Тарик се обърна и бавно се заизкачва по хълма Алфама.

29. Сейнт Джеймс, Лондон

Когато прозвуча звънецът, Жаклин се обърна и погледна монитора на охранителната камера. Пред входната врата стоеше куриер. Часовникът й показваше шест и петнадесет. Натисна бутона, за да отвори вратата, след това стана от бюрото си и излезе в коридора да се подпише за пратката — голям кафяв плик. После се върна зад бюрото си и отвори плика с върха на показалеца си. Вътре имаше само един сгънат на две сив лист с вид на официално писмо. В горния край бе обозначено: Рандолф Стюарт, частен търговец на предмети на изкуството.

Тя прочете написаното на ръка съобщение:

Жаклин мушна листа в машината за унищожаване на документи и го гледа, докато се превърна в купчина лентички.

Изправи се, облече палтото си и влезе в кабинета на Джулиан. Той се бе прегърбил над счетоводната книга и гризейки края на химикалката си, съсредоточено се взираше в цифрите. Когато тя се появи, Ишърууд вдигна поглед и уморено й се усмихна:

— Вече си тръгвате, любов моя? Толкова рано?

— Опасявам се, че се налага — извинително го погледна тя.

— Ще броя часовете до следващата ни среща.

— И аз.

Докато излизаше, Жаклин си даде сметка, че Джулиан ще й липсва, когато всичко свърши. Той беше свестен човек. Зачуди се как ли се е забъркал с хора като Ари Шамрон и Габриел. Прекоси забързано Мейсън Ярд под проливния дъжд и тръгна по Дюк Стрийт към Пикадили, като си мислеше за писмото. Съдържанието му я разстрои. Лесно можеше да си представи остатъка от вечерта. Щеше да се срещне с Юсеф в апартамента му. Щяха да отидат на вечеря, после да се върнат в жилището му и да правят секс. Следваше двучасова лекция по история на Близкия изток, в която щяха да бъдат изтъкнати неправдите, които се сипеха по беззащитните палестинци, и да бъдат заклеймени престъпленията на евреите. За финал: критика на несправедливото решение да бъдат разделени палестинските земи на две държави. Ставаше й все по-трудно да се преструва, че й е забавно.

Габриел й беше обещал краткосрочна задача: да прелъсти арабина, да влезе в апартамента му, да вземе отпечатъци на ключовете, да запомни какъв е телефонът му и да изчезне. Не беше се договаряла за продължителна любовна връзка. Перспективата да спи отново и отново с Юсеф предизвикваше отвращение у нея. А беше се съгласила да дойде в Лондон само защото се надяваше, че съвместната работа ще ги сближи отново с Габриел. Тя обаче ги бе отдалечила още повече. Жаклин рядко го виждаше — общуваха чрез писма. А малкото пъти, когато бяха заедно, той се държеше студено и резервирано. Каква глупачка е била да си мисли, че отношенията им могат пак да бъдат като в Тунис!

Тя влезе в станцията на метрото „Пикадили Съркъс“ и тръгна по многолюдния перон. Спомни си за вилата, за обиколките си с колелото из огрените от слънце хълмове край Валбон. За момент си представи Габриел да върти ритмично педалите редом с нея. После се ядоса, задето отново се е отдала на глупавите си фантазии. Щом влакът пристигна, тя се качи в претъпкания вагон и се вкопчи в най-близката метална дръжка. Когато влакът потегли, реши, че това ще е последната нощ. На сутринта щеше да каже на Габриел, че се маха.

Габриел крачеше из квартирата си, превърната в подслушвателен пост, като от време на време подритваше една жълто-зелена топка за тенис. Наближаваше полунощ. Жаклин и Юсеф току-що бяха правили секс и той слушаше взаимните им уверения за изпитаното удоволствие. После чу, че Юсеф използва тоалетната, а Жаклин отиде в кухнята да си налее нещо за пиене. Чу я да пита арабина не знае ли къде са се дянали цигарите й.

Габриел легна на дивана и подхвърли топката към тавана, докато чакаше Юсеф да започне тазвечерната си лекция. Запита се каква ли ще бъде темата. Каква беше снощи? А, да! Разобличаване на мита, че евреите са превърнали пустинята в градина. Не, това беше предишната вечер. Снощи беше за предателската политика на страните от арабския свят към палестинците. Той угаси лампата и продължи да подхвърля и да хваща топката в тъмното, за да провери рефлексите и възприятията си.

Чу се шум от отваряне на врата и щракване на ключ на лампа.

Юсеф каза мрачно:

— Трябва да поговорим. Преди те излъгах, но сега искам да ти кажа истината.

Габриел улови топката в тъмнината и я стисна силно в шепата си. Спомни си за Леа, за нощта, когато тя използва същите думи, за да му съобщи, че ще си отмъсти за изневярата му, като си хване любовник.

Жаклин отговори безгрижно:

— Това ми прозвуча доста сериозно.

С леко движение на китката Габриел подхвърли топката в мрака.

— Става дума за белега на гърба ми.

Габриел се изправи и светна лампата. След това провери магнетофоните, за да се увери, че работят на запис.

Юсеф приседна в края на леглото.

— Излъгах те как получих белега. Искам сега да ти кажа истината.

Той въздъхна дълбоко, после заговори тихо, като често правеше паузи:

— След като Организацията за освобождение на Палестина бе прогонена от Ливан, нашето семейство остана в Шатила. Може би си спомняш този ден, Доминик, когато Арафат и неговите бойци напуснаха Бейрут, а израелците и американците стояха на кея и им махаха за сбогом. Като си отиде ООП, вече нямаше кой да ни защитава. В Ливан цареше хаос. Християни, сунити, шиити, друзи — всеки воюваше с всеки, а ние, палестинците, се оказахме в центъра на тази вихрушка. Живеехме в постоянен страх, че ще се случи нещо ужасно. Е, спомни ли си сега?

— Бях малка, но мисля, че си спомням — каза Жаклин.

— Положението беше като барутен погреб. Трябваше му само една искра, за да пламне опустошителен пожар — продължи развълнувано Юсеф. — Тази искра се оказа убийството на Башир Гемайел — лидер на ливанските християни маронити и президент на страната. Загина при експлозия на бомба, поставена в колата му, пред щабквартирата на Християнската фалангистка партия…

… Онази нощ половината Бейрут крещеше за отмъщение, докато другата половина умираше от страх. Никой не беше сигурен кой е поставил бомбата. Ала фалангистите бяха убедени, че са виновни палестинците. Те ни ненавиждаха. На християните не им харесваше, че се бяхме установили в Ливан и сега, когато бойците на ООП ги нямаше, искаха да ликвидират палестинския проблем веднъж завинаги. Преди смъртта си Гемайел го бе казал много ясно: „В страната ни живее един народ, който не ни е нужен, и това са палестинците“.

… След убийството му израелците влязоха в Западен Бейрут и заеха позиции срещу лагерите „Сабра“ и „Шатила“. Те искаха да ги прочистят от укритите в тях бойци на ООП и за да се предпазят от загуби, изпратиха въоръжената милиция на фалангистите да свърши мръсната работа вместо тях. Всички знаеха какво ще се случи, щом милиционерите нахлуят в лагерите. Гемайел беше мъртъв и ние трябваше да платим цената. Щеше да настъпи кървава баня, но въпреки това израелците ги оставиха да влязат…

… По залез-слънце евреите изпратиха в „Шатила“ отряд от сто и петдесет фалангистки милиционери. Те бяха въоръжени с пушки, но повечето носеха и ножове, и брадви. Касапницата трая четиридесет и осем часа. Онези, които бяха застреляни, извадиха най-голям късмет. Ужасна смърт споходи останалите. Фалангистите съсичаха някои на парчета. На други отрязваха крайниците и ги оставяха да умрат от болка и загуба на кръв. Трети одираха живи. На четвърти изваждаха очите и ги оставяха да се скитат слепи сред касапницата, докато не бъдат застреляни. Завързваха хора за камиони и ги влачеха по улиците, докато издъхнат…

… Децата също не бяха пожалени. Според фалангистите те щяха да пораснат и да станат терористи, затова ги избиха всичките. И жените не бяха пощадени — та нали можеха да родят бъдещи терористи! Милиционерите се развличаха, като ритуално отрязваха гърдите на палестинките — гърдите дават мляко и могат да откърмят бъдещи терористи. През цялата нощ вилняха из лагера, като нахлуваха в домовете и посичаха всичките им обитатели. Когато се стъмни, израелците изстрелваха в небето сигнални ракети, за да могат фалангистите да вършат по-лесно пъкленото си дело…

От ужас Жаклин притисна устата си с ръка. Но Юсеф продължи разказа си:

— Израелците отлично знаеха какво става в лагера. Техните позиции се намираха само на двеста метра от покрайнините на „Шатила“. От покривите на околните сгради можеха да виждат цялата територия на лагера. Можеха да чуват разговорите на фалангистите по радиостанциите си. Обаче не си мръднаха пръста, за да ги спрат. Защото те искаха да се случи точно това…

… Тогава бях седемгодишен. Баща ми беше мъртъв. Беше убит през лятото, когато израелците обстрелваха лагера с оръдия и ракети по време на така наречената Битка за Бейрут. Живеех в „Шатила“ с майка ми и сестра ми. Тя беше с година и половина по-голяма от мен. Ние се скрихме под леглото, като слушахме със свити сърца писъците и гърмежите и гледахме отблясъците на сигналните ракети по стените. Молехме се на Аллах по някакъв начин фалангистите да пропуснат нашата къща. От време на време чувахме гласовете им току до прозореца ни. Те се смееха. Съсичаха който се изпречеше пред очите им, но се смееха. Всеки път, когато наближаваха дома ни, майка ми ни запушваше устата, за да мълчим. Тя едва не задуши сестра ми…

… Най-накрая разбиха и нашата врата. Аз се отскубнах от прегръдката на мама и изтичах към тях. Попитаха къде са близките ми. Отговорих, че всички са мъртви. Те се изсмяха и казаха, че скоро и аз ще ида при тях. Единият от фалангистите имаше нож. Той ме сграбчи за косата и ме извлече навън. Смъкна ризата ми и отряза от гърба ми голямо парче кожа. После ме завързаха за един камион и взеха да ме влачат по улиците. Най-накрая припаднах, но преди да изгубя съзнание, си спомням, че няколко фалангисти стреляха по мен. Явно ме използваха като тренировъчна мишена…

… Не знам как, но оживях. Може би са ме помислили за мъртъв и са ме зарязали на улицата. Когато дойдох в съзнание, въжето, с което ме бяха влачили, още бе завързано за десния ми глезен. Изпълзях под една купчина отломки и се притаих. Крих се там ден и половина. Най-накрая клането приключи и фалангистите се изтеглиха от лагера. Излязох от моето скривалище и успях да стигна до нашата къща. Намерих трупа на майка ми в леглото. Беше гола и явно беше изнасилена. Гърдите й бяха отрязани. Потърсих сестра си. Открих я върху кухненската маса. Бяха я накълцали на парчета и ги бяха наредили в кръг, в чийто център бе поставена главата.

Жаклин скочи от леглото, изтича в банята и започна да повръща. Юсеф я последва и коленичи до нея, като придържаше разтърсващото й се от спазми тяло.

Когато тя се поуспокои, той каза:

— Беше ме попитала защо мразя толкова много израелците. Защото изпратиха фалангистите да ни избият. Мразя ги, защото стояха настрана и не направиха нищо, докато християните — техните големи приятели в Ливан — изнасилиха и убиха майка ми и нарязаха на парчета сестра ми. Сега знаеш защо съм против така наречения мирен процес. Как бих могъл да вярвам на тези хора?

— Разбирам те — прошепна Жаклин.

— Наистина ли ме разбираш, Доминик? Възможно ли е това? Този път бях напълно откровен с теб. Има ли нещо, което ти искаш да ми разкажеш за себе си? Тайни, които си скрила от мен?

— Няма нищо, което да е от значение за нас двамата.

— Истината ли ми казваш, Доминик?

— Да.

В четири часа и петнадесет минути сутринта в апартамента на Юсеф се разнесе телефонен звън. Той събуди палестинеца, но не и Габриел, който беше седял до разсъмване, прослушвайки отново и отново разказа за „Сабра“ и „Шатила“. Телефонът иззвъня само веднъж. Съненият глас на Юсеф каза:

— Ало.

— Ланкастър Гейт, утре в два часа.

Прекъсване.

— Кой беше? — размърда се Жаклин в леглото.

— Бяха сгрешили номера — отвърна палестинецът. — Хайде заспивай.

Беше ранна утрин в квартал Мейда Вейл. Група ученици закачаха красиво момиче, но на Жаклин й се стори, че са фалангистки милиционери, въоръжени с ножове и брадви. Наблизо избръмча камион, бълвайки черен пушек, а на нея й се привидя, че отзад за бронята му е завързан човек, който се влачи по улицата. Когато жилищната й кооперация се извиси пред очите й, тя си представи как израелски войници стоят на покрива, гледат с бинокли касапницата долу и изстрелват ракети, за да може убийците да виждат по-добре своите жертви. Жаклин влезе в сградата, изкачи стълбите и се шмугна в апартамента си. Габриел седеше на дивана във всекидневната.

— Защо не ми каза? — викна още от входа тя.

— За какво? — не разбра мъжът.

— Защо не ми каза, че той е преживял клането в лагера „Шатила“? Че семейството му е било насечено?

— И какво щеше да промени това?

— Трябваше да знам! — Тя си запали цигара и вдиша дълбоко дима. — Истина ли е? Верни ли са нещата, които той ми разказа?

— Кои от тях?

— Всичките, Габриел! Не си играй шибани игрички с мен! — изкрещя Жаклин.

— Да, верни се. Цялото му семейство е загинало в „Шатила“. Той е страдал. И какво от това? Ние всички сме страдали — хладно отвърна Габриел. — Но това не му дава правото да убива невинни хора.

— И той е бил невинен, Габриел! Бил е просто едно момче!

— В момента провеждаме операция. Сега не е време да обсъждаме морала на антитерористите.

— Извинявам се, че повдигнах въпроса за моралната страна на нещата. Забравих, че ти и Шамрон никога не се замисляте за нещо толкова тривиално.

— Не ме слагай на един кантар с Шамрон.

— И защо не? Защото той дава заповедите, а ти ги изпълняваш?

— А какво ще кажеш за Тунис? — попита Габриел. — Знаеше, че мисията там е свързана с наказателна акция, но се съгласи да участваш в нея. Дори изрази желание да помагаш в нощта на убийството.

— Така е, но защото мишената беше Абу Джихад. Ръцете му бяха изцапани с кръвта на стотици евреи.

— Ръцете на този също са изцапани с кръв. Не го забравяй.

— Той е само едно момче, чието семейство е било посечено на парчета, докато израелската армия е гледала и не се е намесила.

— Не е момче, а двадесет и пет годишен мъж, който помага на Тарик да убива хора — прекъсна я Габриел.

— А ти ще го използваш, за да се добереш до Тарик и да си отмъстиш заради това, което той ти е сторил? Кога ще спрете да проливате кръв? Кога?

Габриел се изправи и си облече якето.

— Искам да се оттегля! — заяви решително Жаклин.

— Не можеш да напуснеш сега.

— Напротив, мога. Не искам повече да спя с Юсеф.

— Защо?

— Имаш безочието да ме питаш защо? — ахна Жаклин.

— Извинявай, не исках да… — заоправдава се Габриел.

— Мислиш ме за курва, нали! Смяташ, че ми е все едно с кого спя! — настръхна тя.

— Не е вярно.

— Такава ли бях за теб в Тунис? Просто една курва?

— Знаеш, че не е вярно.

— Тогава кажи ми каква бях за теб.

— Не, ти ми кажи какво смяташ да правиш. Да се върнеш във Франция? Във вилата си във Валбон? Обратно при парижките ти приеми, снимките и модните дефилета, където най-трудният проблем е да решиш какъв цвят червило да си сложиш?

Тя го зашлеви по бузата. Той я изгледа втренчено. Очите му бяха студени като лед, а по страните му плъзна руменина. Жаклин замахна да го зашлеви отново, но Габриел нехайно вдигна лявата си ръка и отби удара й.

— Нима не разбираш какво става? — попита той. — Юсеф неслучайно ти разказа за случилото се с него в „Шатила“. Проверява те. Трябваш му за нещо.

— Не ми пука.

— Смятах те за човек, на когото мога да разчитам. Не очаквах, че ще се предадеш по средата на играта.

— Млъкни, Габриел!

— Ще се свържа с Шамрон и ще му кажа, че напускаме операцията.

Той посегна към дръжката на вратата, но тя го сграбчи за ръката и трескаво заговори:

— Убийството на Тарик няма да оправи нещата. Това е една илюзия. Или си мислиш, че е като да реставрираш картина? Откриваш повреденото място, ретушираш го и всичко отново е наред. Обаче при хората не е така. В действителност не е така и при картините. Ако се вгледаш внимателно, винаги можеш да откриеш къде са били реставрирани. Белезите никога не зарастват. Реставраторът не „лекува“ картината, той просто прикрива раните.

— Трябва да знам дали искаш да продължиш.

— А аз искам да знам дали за теб в Тунис бях само една курва.

Габриел протегна ръка и докосна лицето й.

— Там беше моята любима. — Ръката му се отпусна до тялото. — И заради това загина моето семейство.

— Не мога да променя миналото.

— Знам.

— Обичаше ли ме?

Той се поколеба за момент, после каза:

— Да, много.

— А сега обичаш ли ме?

Габриел затвори очи:

— Трябва да знам дали можеш да продължиш.

30. Хайд Парк, Лондон

— Твоят приятел е избрал дяволски противно място за среща — каза Карп.

Те седяха на задната седалка на белия микробус „Форд“ на Бейзуотър Роуд, на няколко метра от Ланкастър Гейт. Карп се бе навел над подслушвателното устройство и настройваше нивото на звука. Габриел едва чуваше гласа му от оглушителния грохот на автомобилите, такситата, камионите и двуетажните автобуси отвън. На всичко отгоре дърветата в северния край на парка шумоляха под напора на вятъра и това шумолене, усилено от микрофоните на Карп, напомняше шума на пенлив прибой. Отвъд Ланкастър Гейт се виждаха Италианските градини и плисъкът на шадраваните им през микрофона се чуваше като проливен мусонен дъжд.

— Колко души с микрофони имаш там? — попита Габриел.

— Трима — отговори Карп. — Онзи мъж с вид на банкер, който седи на пейката. Красивото момиче, което хвърля трохи на гълъбите. И младежът, който продава сладолед от вътрешната страна на входа.

— Не е зле — прецени Габриел.

— При тези условия не очаквай чудеса.

Габриел погледна часовника си: три часът и две минути. Помисли си: „Юсеф няма да се покаже. Сигурно са забелязали екипа на Карп и са се отказали“. После изруга гласно:

— Къде, по дяволите, е той?

— Бъди търпелив, Гейб.

След минута Габриел видя Юсеф да се задава от Уестборн Стрийт и да пресича улицата пред един спрял камион за доставки. Карп успя да му направи няколко снимки, преди той да влезе в парка, където започна да се разхожда около фонтаните. По средата на втората му обиколка към него се присъедини мъж, облечен в сиво вълнено палто. Лицето му бе скрито от слънчеви очила и ниско нахлупена шапка. Карп увеличи снимачното разстояние и направи още няколко снимки. Двамата мъже подновиха разходката около фонтаните, говорейки тихо на английски. Заради шума от вятъра и плисъка на водата Габриел чуваше само откъслечни думи. Карп тихо изруга.

Мъжете обикаляха фонтаните няколко минути, после се насочиха към една детска площадка. Момичето, което хранеше гълъбите, бавно ги последва. След миг бусът за наблюдение се изпълни с веселите крясъци на играещи деца.

Карп притисна с пръсти ушите си и поклати глава.

След три часа той донесе обработения запис в квартирата на Габриел с примиреното изражение на хирург, който е направил всичко възможно да спаси пациента си.

— Прекарах го през компютър, филтрирах страничните шумове и усилих звука на гласовете. Но въпреки това записът е отвратителен и от целия разговор могат да се разберат само около десет процента — оплака се Карп.

Габриел протегна ръка и взе касетата. Мушна я в касетофона, натисна бутона СТАРТ и се заслуша, докато крачеше из стаята.

— … се нуждае от някого… следващата задача…

Силен шум, приличащ на далечна гръмотевица, заглуши останалата част от изречението. Габриел спря касетата и погледна въпросително Карп.

— Това е плисъкът на фонтаните — поясни той. — Нищо не мога да направя с него.

Габриел отново пусна касетата.

— … да провери… в Париж… проблеми… е наред.

Спря касетата, пренави я и отново я пусна.

да провери… в Париж… проблеми… е наред.

не е сигурен… правилния човек за… такова…

бъде убедителен… ако обясниш важността…

аз какво… да й каже всичко?

— … много важна дипломатическа мисия… каузата за истинския мир.

в Близкия изток… необходими предпазни мерки…

— … трябва да свърши работа…

Звукът рязко се понижи. Карп каза:

— Точно сега отиват към детската площадка. Ще ги чуем отново, когато момичето се приближи достатъчно.

— … го срещне… Де Гол… оттам… до крайното местоназначение…

— … къде…

Плачът на някакъв малчуган, който викаше майка си, заглуши отговора.

— … с нея след…

— … зависи от него…

— … ами… каже не…

— Не се притеснявай, Юсеф. Приятелката ти няма да ти откаже.

СТОП. ПРЕНАВИВАНЕ. СТАРТ.

— Не се притеснявай, Юсеф. Приятелката ти няма да ти откаже.

Следващото нещо, което Габриел чу, бе гласът на майка, която хокаше сина си, задето е изчегъртал нечия дъвка от долния край на люлката и я е лапнал.

Тази вечер, докато се прибираше след работа към апартамента на Юсеф, Жаклин се отби в един магазин и купи къри. Докато се хранеха, гледаха по телевизията американски филм за германски терорист, вилнеещ в Манхатън. Габриел гледаше същия филм, но с намален звук и слушаше коментарите на Юсеф. Когато филмът свърши, арабинът го обяви за „пълен боклук“ и угаси телевизора. После каза:

— Трябва да поговорим, Доминик. Искам да те питам нещо важно.

Габриел затвори очи и се заслуша.

На следващата сутрин Жаклин слезе на метростанция „Пикадили“ и пое заедно с тълпата пътници по перона. Докато се изкачваше с ескалатора, се огледа наоколо. Хората на Юсеф сигурно я следяха. Той нямаше да я остави да се мотае без опашка по улиците на Лондон, не и след това, което бе поискал от нея предната вечер. Един чернокос мъж я гледаше от успоредния ескалатор. Когато очите им се срещнаха, той се усмихна и се опита да задържи погледа й. Жаклин си даде сметка, че е просто сваляч. Обърна се демонстративно и се взря право пред себе си.

Навън, докато вървеше по „Пикадили“, й се стори, че зърна Габриел в една телефонна будка, но като наближи, разбра, че се е припознала. Привидя й се отново, че слиза от такси, обаче се оказа, че това би трябвало да е негов по-малък брат, ако такъв съществуваше. Осъзна, че навсякъде й се привиждат негови двойници. Младежи в кожени якета, млади мъже в елегантни делови костюми, художници, студенти, доставчици — с малка промяна във външността Габриел можеше да мине за всеки от тях.

Ишърууд бе пристигнал пръв. Седеше зад бюрото си с вид на страдащ от махмурлук човек и говореше с някого по телефона на италиански език. Щом я видя, покри слушалката с ръка и каза:

— Кафе, моля.

Тя съблече палтото си и седна на работното си място. Джулиан можеше да преживее още няколко минути без кафето си. На бюрото й лежеше сутрешната поща, сред която имаше един кафяв плик. Отвори го и извади писмото:

Жаклин смачка листа на малка топка.

31. Париж

Габриел не беше докоснал закуската си. Седеше в първокласния вагон на Евростар със слушалки на ушите и прослушваше записите на малък портативен касетофон. Първият разговор между Юсеф и Жаклин. Разказът на палестинеца за клането в „Шатила“. Разговорът му с нея от предната вечер. Той извади касетата и сложи друга: срещата на Юсеф с неговата свръзка в Хайд Парк. Беше загубил представа колко пъти я бе слушал досега, но тя го тревожеше все повече. Натисна бутона за пренавиване и използва цифровия брояч, за да я спре точно на мястото, което искаше да чуе.

— … да провери… в Париж… проблеми… е наред.

СТОП.

Габриел свали слушалките, извади малък бележник от джоба си и го отвори на празна страница. Написа: да провери… в Париж… проблеми… е наред. Между думите остави пространства, съответстващи приблизително на паузите в записа.

После написа: Ние изпратихме човек да провери историята й в Париж. Нямаше проблеми. Всичко е наред.

Възможно бе да е казал това. Но можеше и да е: Изпратихме човек да провери историята й в Париж. Имаше големи проблеми. Но всичко е наред.

Ала това нямаше никакъв смисъл. Габриел го зачерта, сложи си слушалките и отново прослуша тази част от записа. „Чакай малко — помисли си. — Дали свръзката на Юсеф казва всичко е наред или наш враг?“

Този път написа: Изпратихме човек да провери историята й в Париж. Имаше големи проблеми. Мислим, че тя може би работи за нашия враг.

Но ако случаят бе такъв, защо биха поискали от нея да придружи палестински агент по време на мисия? Габриел натисна бутона за бързо пренавиване, после СТОП и СТАРТ.

— Не се притеснявай, Юсеф. Приятелката ти няма да ти откаже.

СТОП. ПРЕНАВИВАНЕ. СТАРТ.

— Не се притеснявай, Юсеф. Приятелката ти няма да ти откаже.

На гарата Габриел хвана такси и съобщи един адрес на авеню „Фош“. Но само след пет минути заяви, че плановете му са се променили, подаде на шофьора няколко франка и слезе. Взе друго такси и на френски, със силен италиански акцент, помоли да бъде откаран до катедралата „Нотр Дам дьо Пари“. Оттам отиде пеша до станцията на метрото „Сен Мишел“. Когато се убеди, че не го следят, махна на поредното такси и му даде адрес близо до Булонския лес. После повървя петнадесет минути до една жилищна сграда на потънала в зеленина улица, недалеч от „Плас дьо Коломби“.

На стената във входа имаше домофон и колонка със звънците на обитателите. Габриел натисна бутон 4Б, на който с избеляло синьо мастило бе написано името Гузман. Когато вдигнаха телефона в другия край, промърмори няколко думи, върна слушалката на мястото й и зачака вратата да се отвори. Щом ключалката избръмча, влезе във фоайето, качи се с асансьора на четвъртия етаж и почука тихо на вратата на апартамент 4Б. Чу се дрънченето на веригата, последвано от прищракването на ключалката. В ушите на Габриел то прозвуча като звука от смяната на пълнител на пистолет.

Вратата се отвори. В рамката й стоеше широкоплещест мъж, висок колкото Габриел, със сини очи и червеникаворуса коса. Изглеждаше необичайно самодоволен, като човек, който има твърде много успехи сред жените. Мъжът не се ръкува с Габриел, а го хвана за лакътя, дръпна го вътре и бързо затвори вратата, сякаш се страхуваше студът да не нахлуе в стаята.

В просторния полутъмен апартамент се носеше мирис на изкипяло кафе и на турските цигари на Шамрон. Холът бе обзаведен с голям диван и кожени фотьойли с меки възглавници и полегати облегалки — идеално място за почивка на агенти. До отсрещната стена имаше телевизионен шкаф, пълен с японска аудио- и видеотехника и касети с качествени американски филми. Според разпоредбите на Шамрон в тайните квартири бе забранено гледането на порнография.

Ари влезе в стаята и демонстративно погледна часовника си:

— Влакът ти пристигна преди деветдесет минути! Къде беше, по дяволите? Вече се канех да изпратя екип да те издирва.

„А аз никога не съм ти казвал как и по кое време ще пристигна в Париж“, отбеляза мислено Габриел. После обясни спокойно:

— Проверката дали не си следен отнема време. Помниш ли как се прави това, Ари, или си спрял да водиш онзи курс в Академията?

Шамрон протегна жилавата си ръка:

— Носиш ли записите?

Обаче, вместо да му ги даде, Габриел погледна към другия мъж в стаята:

— Кой е този?

— Узи Навот. Сега той е нашият катса в Париж, един от най-добрите ми хора. Работи с мен по този случай. Запознай се с великия Габриел Алон, Узи.

Личеше си, че Навот е от фанатичните последователи на Шамрон. Службата беше пълна с такива. Те бяха готови на всичко — да предадат, да измамят, да откраднат и дори да убият, — за да спечелят одобрението на шефа. Узи беше млад, нахакан и от него се излъчваше самодоволство, което не се понрави на Габриел. Инструкторите в Академията му бяха внушили, че е част от богоизбрания елит и Навот им беше повярвал.

Като подаде касетите на Шамрон, Габриел се отпусна в един от кожените фотьойли и се замисли. При срещата им в Лизард, в Корнуол, Стареца му бе обещал, че операцията ще бъде държана в пълна тайна от хората на булевард „Цар Саул“. Тогава какво, по дяволите, правеше Узи Навот тук?

Ари прекоси стаята, сложи касетата в стереоуредбата и натисна бутона Старт. После седна срещу Габриел и скръсти ръце. Когато Юсеф заговори, притвори очи и наклони леко глава на една страна. Имаше вид на човек, който слуша приятна мелодия.

Гласът на Юсеф от записа изпълни стаята:

„Един мой приятел, много изтъкнат палестинец, трябва да отиде в чужбина за много важна среща. За съжаление ционистите и техните приятели биха предпочели той да не присъства на тази среща и ако го забележат по време на пътуването, вероятно ще го хванат и ще го изпратят обратно вкъщи.

— Но защо биха направили това?

— Защото той се е осмелил да постави под съмнение справедливостта на така наречения мирен процес и има куража да предизвика сегашното палестинско правителство. Защото вярва, че единственото решение на проблема е връщането на палестинците в земите на дедите им и основаването на независима палестинска държава. Излишно е да казвам, че тези възгледи са го направили много непопулярен — не само сред ционистите и техните приятели, но и сред някои палестинци. Поради тази причина той е емигрант и постоянно се укрива.

— Какво искаш от мен?

— Тъй като е под постоянна заплаха, този мъж смята, че е необходимо да взима предпазни мерки и винаги пътува под фалшива самоличност. Той е образован, говори много езици и лесно може да се представи за човек от различни националности.

— Все още не разбирам какво искаш от мен, Юсеф.

— Служителите от службите за паспортен контрол в западните страни имат инструкции да проверяват обстойно самотните пътници. За съжаление заради «арабския тероризъм» всеки пътуващ сам арабин става обект на най-щателни проверки. Ето защо този мъж предпочита да пътува със западен паспорт и с придружител, най-вече жена.

— Защо жена?

— Защото мъж и жена предизвикват по-малко подозрение, отколкото двама мъже. Та този приятел се нуждае от спътница или да го кажем — партньорка. Бих искал ти да го придружиш в това пътуване.

— Не говориш сериозно!

— Не бих се шегувал за подобно нещо. Срещата, на която трябва да присъства този мъж, може да промени хода на историята на Близкия изток и съдбата на палестинския народ. Жизненоважно е той да пристигне там и да вземе участие в тази среща, за да изрази мнението на голяма част от палестинците.

— Но защо точно аз?

— От една страна, заради външността ти. Ти си изключително привлекателна и съблазнителна жена. Но също така и заради паспорта ти. А този мъж, чието име за съжаление не ми е разрешено да разкрия, предпочита да пътува с френски паспорт. Ще се престорите на любовници, Доминик! Преуспяващ бизнесмен и неговата млада приятелка.

— Ще играем на любовници ли?

— Да, за пред хората. Нищо повече, уверявам те. Този палестински лидер мисли единствено за благополучието и бъдещето на своя народ.

— Аз съм секретарка в реномирана художествена галерия, Юсеф, и не се занимавам с такива неща. Освен това — защо да се излагам на риск заради теб и палестинския народ? Намери си някоя палестинка.

— Ако можехме, щяхме да го направим. За съжаление необходима ни е европейка.

— На вас ли? Мислех, че си студент и сервитьор, за бога! Откога се оказа забъркан с човек, който трябва да пътува под фалшиво име за среща, дето щяла да промени историята на Близкия изток? Това ли е пълната ти искреност, Юсеф?

— Не съм крил от теб политическите си възгледи. Нито че съм противник на така наречения мирен процес.

— Да, но скри факта, че си свързан с такива хора. Какъв е той, Юсеф? Някакъв терорист ли?

— Не ставай смешна, Доминик! Хората, с които съм свързан, ненавиждат насилието и винаги са осъждали всички терористични групировки. Освен това приличам ли ти на терорист?

— И къде ще ходи той? Как ще стане това?

— Значи ще го направиш?

— Питам те къде ще ходи твоят приятел и как ще стане това — нищо повече.

— Не мога да ти кажа.

— О, Юсеф, моля те!

— Не мога да ти кажа къде ще ходи, защото дори и аз не знам. Но ще ти обясня как ще стане.

— Добре, кажи ми поне това.

— Ти ще летиш до Париж. Ще се срещнеш с него на летище «Шарл де Гол». Само той и някои от най-близките му помощници знаят къде ще ходи. Ще го придружиш до изхода и ще се качиш с него в самолета. Мястото на срещата може да бъде или там, или някъде другаде. Възможно е да ти се наложи да хванеш друг самолет или да пътуваш с влак, ферибот, кола… Не знам. Когато срещата свърши, ще се върнете в Париж и ще се разделите. Ти никога повече няма да го видиш и естествено няма да споменаваш пред никого за това пътуване.

— Ами ако го арестуват? Какво ще стане с мен?

— Ти не си направила нищо лошо. Ще пътуваш със собствения си паспорт. Ще кажеш, че този мъж те е поканил да го придружиш и си приела.

— Колко ще трае всичко?

— Планирай го за една седмица, но очаквай да е по-кратко.

— Не мога просто така да напусна галерията за една седмица. Не ми се полага никаква отпуска. Ишърууд ще побеснее.

— Кажи на господин Ишърууд, че имаш спешни семейни дела в Париж и не можеш да отложиш пътуването.

— А ако реши да ме уволни?

— Няма да те изгони. Но ако се тревожиш за парите, можем да уредим нещо за теб.

— Не искам пари, Юсеф. Мога да го направя само защото ти ме молиш, защото те обичам. Макар че не съм убедена, че наистина си мъжът, за когото се представяш.

— Аз съм просто човек, който обича родината и народа си, Доминик.

— Трябва да си помисля…

— Разбира се, но докато вземеш решение, много важно е да не го обсъждаш с никого.

— Кога очакваш отговор?

— Утре вечер.“

Щом записът свърши, Шамрон отвори очи.

— Защо си толкова мрачен, Габриел? Защо не скачаш от радост?

— Звучи твърде хубаво, за да е истина.

— Не започвай пак с това. Ако смятаха, че тя работи за нас, щеше вече да е мъртва, а Юсеф щеше да се е покрил.

— Тарик не планира така операциите си.

— За какво говориш? — наостри уши Шамрон.

— Може би той иска нещо повече от един второразреден агент като Жаклин — замислено продума Габриел. — Спомняш ли си начина, по който уби Бен Елиезер в Мадрид? Заложи капан, сложи стръв и го примами там. Не остави нищо на случайността. После го застреля в лицето и си излезе, сякаш нищо не се е случило. Той ни победи в нашата собствена игра и Бен Елиезер плати цената.

— Той победи мен. Това ли се опитваш да кажеш? — настръхна Шамрон. — Че ако бях по-предпазлив, никога нямаше да оставя Бен Елиезер да влезе в онова кафене?

— Не обвинявам теб.

— Ако не мен, тогава кого, Габриел? Аз оглавявах отдел „Операции“. Случи се по мое време. В крайна сметка тази смърт лежи на моята съвест. Какво искаш да направя сега? Да избягам и да се скрия, защото Тарик някога ме е победил? Да свия байрака и да се прибера у дома? Не, Габриел.

— Хвани Юсеф и се оттегли.

— Не ми е нужен Юсеф! Искам Тарик! — Шамрон удари с големия си юмрук по облегалката на стола. — Всичко е напълно логично. Тарик обича да използва за прикритие жени. Винаги го е правил. В Париж беше американска девойка. В Амстердам — проституираща наркоманка. Той използва жена дори…

Ари замълча, но Габриел знаеше какво щеше да каже. Тарик бе използвал жена и във Виена — красива австрийска продавачка, — която след бомбения атентат бе намерена в Дунав с прерязано гърло.

— Да приемем, че си прав — смекчи тона Стареца. — Да приемем, че Тарик подозира, че Жаклин работи за Службата — и ни залага капан. Дори случаят да е такъв, нещата са в наши ръце. Ние решаваме кога да го подтикнем към действие. Ние избираме времето и мястото, не Тарик.

— Но животът на Жаклин е поставен на карта. Не съм готов да поема този риск. Не искам тя да свърши като всички останали жени.

— Няма. Тя е професионалистка, а и ние ще я следим на всяка крачка.

— Само преди две седмици тя работеше като фотомодел. Не е участвала в акция от години — възрази Габриел. — Може и да е професионалистка, но не е подготвена за такава операция.

— Позволи ми да те посветя в една малка тайна — присви очи Шамрон. — Никой никога не е подготвен напълно. Но Жаклин може да се грижи за себе си.

— Не ми харесват също и правилата на играта, определени от тях. Знаем, че тя трябва да отиде на летище „Шарл де Гол“ и да хване самолет, но нямаме представа накъде ще лети. Ние ще играем ролята на догонващи още от началото.

— Ще разберем закъде ще летят в момента, в който стигнат до изхода. И ще ги наблюдаваме от мига, в който слязат от самолета, когато кацне. Няма да я изпускаме от поглед нито за секунда.

— И после?

— Когато настъпи моментът, ще убием Тарик и всичко ще приключи.

— Ами да го арестуваме още на летище „Шарл де Гол“. Защо не?

Шамрон стисна устни и поклати глава:

— Първо, защото това предполага да намесим французите, което не съм готов да направя. Второ, никой не е успял да събере срещу Тарик доказателства, които да издържат в съда. Трето, ако кажем на французите и нашите приятели от Лангли, че знаем къде ще бъде Тарик в определен ден, те ще поискат да узнаят как сме стигнали до тази информация. Тогава ще ни се наложи да признаем на нашите колеги в Лондон, че без да ги уведомим, сме провеждали операция на тяхна територия, а това никак няма да им хареса. И накрая — последното нещо, от което се нуждаем, е Тарик да се озове зад решетките и да се превърне в символ за всички противници на мирния процес. Предпочитам той да изчезне безшумно.

— А какво ще кажеш да го отвлечем?

— Наистина ли мислиш, че можем да измъкнем Тарик насред претъпкания с хора терминал на „Шарл де Гол“? Това е абсурдно! Ако искаме да пипнем Тарик, няколко часа ще играем по неговите правила. — Шамрон си запали цигара и с яростен замах угаси клечката. — Ти решаваш, Габриел. Такава операция изисква личното одобрение на министър-председателя. Сега той е в кабинета си и очаква да чуе дали си готов да участваш в нея. Какво да му кажа?

32. Сейнт Джеймс, Лондон

Според Джулиан Ишърууд следобедът бе най-мъчителната част от деня. Не знаеше на какво точно се дължи това — на леността след обилния обяд, на ранното мръкване в Лондон през зимата или на приспивното барабанене на дъжда по прозорците. Обаче тази част на деня се бе превърнала в негово лично чистилище. В ужасен отрязък от време между сантименталната надежда, с която всяка сутрин идваше в галерията, и чувството за безизходица, с което всяка вечер се прибираше в дома си в Южен Кенсингтън. Станеше ли три часът, той сякаш умираше: беше твърде рано за затваряне, защото щеше да изглежда като пълна капитулация пред конкуренцията, а, от друга страна, до края на работния ден оставаха твърде много часове за запълване с незначителни дела.

Така че той седеше зад бюрото си, в лявата си ръка стискаше успокояващата чаша с топъл чай, а с дясната навъсено прелистваше купчина книжа. Това бяха сметки, които не можеше да плати, и листовки с информация за добри картини, излезли на пазара, които не можеше да си позволи да купи.

Джулиан вдигна глава и погледна през вратата към преддверието, където зад малкото бюро седеше секретарката му. Тази жена, която се представяше с името Доминик, наистина имаше удивителна фигура. Според Ишърууд бе истинско произведение на изкуството. Ала която и да бе тя, поне направи по-интересен живота в галерията.

Преди Ишърууд настояваше вратата между двете помещения да стои затворена. Смяташе се за важна личност, за човек, който има да обсъжда сериозни въпроси с делови хора, и бе държал да има известна дистанция между него и секретарката. Сега откри, че предпочита да държи вратата отворена. Ех, ако беше с двадесет години по-млад! Когато бе на върха на славата си, можеше да я има. Тогава имаше много момичета като нея и не само заради парите, вилата в Сен Тропе или яхтата, а заради изкуството. Картините въздействаха на артистичните девойки повече от кокаина.

През многото си свободно време Ишърууд си фантазираше за красавицата най-различни неща. Чудеше се дали тя изобщо е французойка, или е просто една от онези израелки, които можеха да минат за представителки на почти всички нации. Беше открил също така, че въпреки красотата й, нещо тайно в нея малко го плашеше, което правеше почти невъзможно да я гледа като сексуален обект. „Дали причината не е в мен? — помисли си той. — Дали това не е начин да се справяме със стареенето, с намаляването на силите ни и със загубването на уменията ни? Дали чрез фантазиите ни природата милостиво не ни избавя от неосъществими желания, за да дадем път на младото поколение и да не се покажем пълни глупаци пред жени като Доминик Бонар?“

Сега, докато я наблюдаваше, той внезапно почувства, че нещо не е наред. Тя беше напрегната през целия ден. Не пожела да излезе от галерията по време на почивката, макар че я бе поканил на обяд в „Уилтън“. Поканата му бе съвсем невинна, без никакви задни мисли, но тя отказа. И вместо това, си поръча да й донесат сандвич от кафенето. Може би имаше нещо, свързано с арабина, който бе дошъл в галерията онази вечер. Май го бе нарекла Юсеф. Или пък причината бе Габриел? Джулиан си представи, че я е наскърбил по начина, по който бе наскърбил малкото момче в Корнуол. „Боже, как му беше името? Пърл? Пък? Не, Пийл беше“ — спомни си Ишърууд. За съжаление, ако това бе така, нямаше как да накаже Габриел, освен никога да не му прости.

Отвън долетя звук от клаксон на автомобил. Джулиан се изправи и надзърна през прозореца. Долу, на настлания с тухли Мейсън Ярд, точно пред заключените врати на товарната рампа, бе спрял микробус за доставки.

Странно, днес не чакаха никакви доставки. Шофьорът отново натисна клаксона, този път по-продължително. „За бога! — помисли си Ишърууд. — Кой, по дяволите, си ти и какво искаш?“

После шофьорът надникна през предното стъкло. Джулиан не можа да види лицето му, а само двете ръце, стиснали волана. Тези ръце би разпознал навсякъде. Бяха най-добрите в бизнеса.

Те се качиха с асансьора до горния етаж на галерията — Габриел отляво, Шамрон отдясно, а Жаклин, като пленничка, по средата. Тя се опита да срещне очите на Габриел, но той гледаше право пред себе си. Когато вратата се отвори, Шамрон я съпроводи до пейката в средата на залата, сякаш тя трябваше да дава показания на свидетелската скамейка. Жаклин седна, кръстоса крака, подпря лакти на коленете си и облегна брадичка на дланите си. Габриел застана зад гърба й. Шамрон закрачи из галерията с изражение на клиент, който не е впечатлен от предлаганата стока.

Той говори, без да спре, в продължение на двадесет минути. Докато го гледаше, Жаклин си спомни за вечерта, когато я бе вербувал да работи за Службата. В думите му долови същата решителност и чувство за дълг, както тогава. Дребното стегнато тяло на Ари излъчваше такава сила, че страховете й сякаш се стопиха. В негово присъствие това, което искаха от нея — да придружи в мисия най-опасния терорист в света, — вече не й се струваше така рисковано и трудно осъществимо. Помисли си: „Шамрон не се страхува, ето защо и аз няма да се страхувам“. Трябваше обаче да признае, че бе завладяна и от самата мисъл да участва в тази операция. Тя, момичето от Марсилия, чиито дядо и баба бяха станали жертва на холокоста, щеше да помогне за ликвидирането на Тарик ал Хурани и опазването на сигурността на Израел! Това щеше да бъде идеален завършек на кариерата й в Службата, осъществяване на съкровеното й желание, което я бе подтикнало да стане агент. Освен това щеше да докаже на Габриел, че тя също може да бъде смела.

— Имаш пълното право да ни откажеш — каза Шамрон. — Ти се съгласи да участваш в съвсем друг вид операция, по-краткосрочна и със значително по-малък риск. Обаче ситуацията се промени. Това се случва понякога в нашата работа.

Той спря да крачи и застана точно пред нея.

— Но мога да те уверя в едно нещо, Жаклин. Твоята безопасност ще бъде приоритет за нас. Никога няма да бъдеш сама. Ще те изпратим до самолета и ще те чакаме на другото летище, когато слезеш от него. Ще бъдем неотлъчно до теб. При първата удобна възможност ще нанесем удара и ще приключим. Имаш думата ми, че ако животът ти бъде изложен на опасност, ще се намесим незабавно, за да те защитим, независимо от последствията. Разбра ли ме?

Тя кимна утвърдително. Шамрон бръкна в куфарчето си, извади малка инкрустирана кутийка и й я подаде. Жаклин я отвори. В нея, върху бялата сатенена подплата, лежеше златна запалка.

— Тя изпраща сигнал в обхват от тридесет мили. Това означава, че ако нещо се обърка — ако по някаква причина загубим контакт с теб, — винаги ще сме в състояние отново да те намерим.

Жаклин извади запалката от кутийката и я щракна. Показа се тънко пламъче. Когато след това я мушна в предния горен джоб на блузата си, лицето на Шамрон се озари от кратка усмивка.

— Длъжен съм да те уведомя, че приятелят ти Габриел има сериозни резерви към провеждането на тази операция. — Ари отново закрачи, като този път се спря пред пейзажа на Клод. — Той се опасява, че ще се озовеш в капан. Обикновено се доверявам на мнението му, двамата сме преживели много заедно. Обаче в този случай не съм съгласен с него.

— Разбирам — прошепна Жаклин.

И в този миг си спомни вечерта, когато бе довела Юсеф в същата тази зала.

„Ако не греша, Клод е роден във Франция, но почти целия си живот е прекарал във Венеция“. „Грешиш. Клод е живял и работил в Рим“. Може би той я е проверявал още тогава… Шамрон продължи, сякаш прочете мислите й:

— Бих могъл да ти кажа много неща за Тарик. Да ти припомня, че той е звяр, чиито ръце са изцапани с кръвта на стотици евреи. Че хладнокръвно уби нашия посланик и съпругата му в Париж, че застреля един голям приятел на Израел и неговата жена в Амстердам, а сега планира да нанесе нов удар. Бих могъл да ти кажа, че ти ще направиш огромна услуга на Израел и еврейския народ, но не мога да изискам от теб да участваш в операцията.

Жаклин погледна към Габриел, но той стоеше пред творбата на Дел Вага. Беше наклонил глава на една страна, сякаш търсеше дефекти в последната реставрация. Позата му като че ли казваше: „Не гледай мен. Това е твое решение и на никого друг“.

Още щом Шамрон излезе, Габриел пресече стаята и застана на мястото му. На Жаклин й се искаше да дойде по-близо, но той сякаш се нуждаеше от безопасно разстояние. Изражението на лицето му се бе променило по същия начин, както някога в Тунис. Там той беше един по време на наблюдението, когато бяха любовници, и съвсем друг — в нощта на убийството. Тя си спомни как изглеждаше той, когато шофираше от морския бряг до вилата на Абу Джихад: неумолим и страховит. Сега имаше същия вид. Той сякаш продължи думите на Ари. Само че интонацията на гласа му бе различна. Когато говореше Шамрон, на Жаклин й се струваше, че чува биене на барабани. Докато Габриел обясняваше тихо и спокойно, сякаш разказваше на дете приказка за лека нощ.

— Връзката ти със Службата ще бъде телефонът в лондонската ти квартира. Той ще бъде включен към линия, защитена от подслушване, по която позвъняванията ти ще се препращат в централата в Тел Авив. Когато пристигнете до крайната ви дестинация, кажи на Тарик, че трябва да провериш съобщенията на телефонния си секретар. Като позвъниш в Лондон, хората от Службата ще видят номера, от който набираш, и ще определят местоположението ти. Ако си сама, можеш дори да говориш с тях, да им предадеш някаква информация. Това ще е напълно безопасно.

— А ако той не ми разреши да се обадя? — попита Жаклин.

— Тогава му направи сцена — отвърна Габриел. — Заяви му, че Юсеф не ти е споменавал за подобни ограничения и че отказваш да бъдеш затворничка. Заплаши го, че ако не ти разреши да провериш съобщенията си, ще си тръгнеш веднага. Запомни, ти знаеш само, че този мъж е някаква видна палестинска личност и има да изпълнява дипломатическа мисия, а не някой, от когото би трябвало да се страхуваш. Усети ли, че се боиш от него, ще те заподозре, че знаеш повече, отколкото трябва.

— Разбирам — кимна Жаклин.

— Не се изненадвай, ако чуеш съобщения на телефонния си секретар. Ще запишем няколко. Запомни, че според правилата, поставени от Юсеф, само Ишърууд може да знае, че си заминала. Вероятно Джулиан ще се обади да те попита кога смяташ да се върнеш или за някакви спешни дела, възникнали в галерията. Може някой от семейството ти или някоя приятелка да позвъни от Париж, за да пита как вървят нещата при теб в Лондон. Може да се обади някой мъж, за да те покани на вечеря. Ти си привлекателна жена и ще бъде подозрително, ако не те ухажват.

Тя си помисли: „А ти защо не го правиш, Габриел?“

— Тази вечер, преди да дадеш отговор на Юсеф, искам да изразиш пред него още веднъж сериозните си опасения от подобна авантюра. За Жаклин Дьолакроа пътуването с непознат мъж може и да е нормално, но за Доминик Бонар то изглежда като пълна лудост. Искам да се скараш с палестинеца, да го накараш да ти даде гаранции за твоята безопасност, докато най-накрая се съгласиш да отидеш.

Жаклин бавно кимна, удивена от спокойната настойчивост, с която й говореше.

— Гледай да проведеш този разговор в неговия апартамент. Искам да чуя какво ще ти каже, да доловя интонацията му. След като се съгласиш да го направиш, не се изненадвай, ако ти забрани да се отделяш от него и те заведе да прекараш нощта някъде другаде. За Доминик Бонар ще е съвсем нормално да протестира срещу това, дори да отправи безплодни заплахи, че ще си тръгне, но Жаклин Дьолакроа не би трябвало изобщо да е изненадана. Ала независимо къде ще те отведе, ние ще сме наблизо. Аз лично ще те наблюдавам.

Габриел замълча за миг и както Шамрон преди това, закрачи бавно из галерията. Спря пред картината на Лунни и се загледа в изображението на Венера. Жаклин се запита дали е способен да оцени красотата на едно платно, или е осъден да търси само дефектите в него. Габриел се върна и седна до нея на пейката:

— Трябва да ти кажа още нещо. Искам да си подготвена за начина, по който това ще приключи. Може да се случи на някое тихо безлюдно място или насред оживена улица. Ако ме видиш да приближавам, не трябва да поглеждаш към мен. Не трепвай, не споменавай името ми, остани безмълвна. Не трябва да правиш нищо, с което можеш да предупредиш Тарик за присъствието ми. Иначе може и двамата да загинем.

Габриел помълча, после добави намръщено:

— Възможно е той да не издъхне веднага — 22-калибровата берета не е най-смъртоносното оръжие. За да убиеш човек с нея, трябва да изстреляш няколко куршума. Ако Тарик падне на земята, ще трябва да довърша работата си. И има само един начин да го направя. — Той сви ръката си, сякаш държеше пистолет, и допря показалеца си до слепоочието й. — Не искам да ме гледаш, докато го правя. Това няма да съм аз.

Жаклин посегна и отмести ръката му от главата си. Сви показалеца към дланта му, така че ръката му вече да не напомня за пистолет. Тогава най-сетне Габриел се наведе към нея и я целуна по устните.

— Как е тя? — попита Шамрон, когато Габриел зави с автомобила по Оксфорд Стрийт и се насочи на изток.

— Изпълнена е с решимост.

— А ти?

— На този етап моите чувства са без значение. — Габриел шофираше, без да поглежда Стареца.

— Не изпитваш ли поне леко вълнение от перспективата да влезеш в битка? Преследването не те ли кара да се чувстваш изпълнен с енергия?

— Загубих тези чувства доста отдавна — горчиво се усмихна Габриел.

— Двамата сме различни — рече Шамрон. — Не ме е срам да го призная, но аз живея за този момент. Живея за мига, в който ще мога да стъпя на гърлото на моя враг и ще го лиша от сетния му дъх.

— Прав си. Различни сме.

— Ако не те познавах добре, щях да си помисля, че си силно привързан към нея.

— Винаги съм я харесвал.

— Ти никога не си харесвал някого или нещо. Изпитваш или любов, или омраза. При теб няма средно положение.

— Това ли казват психиатрите от централата за мен?

— Нямам нужда психиатър да ми казва нещо толкова очевидно.

— Моля те, да сменим темата — недоволно го погледна Габриел.

— Добре, да я сменим — съгласи се Стареца. — Какво изпитваш към мен, Габриел? Любов, омраза или просто нищо?

— По-добре е някои неща да си останат неизречени.

Габриел пресече с автомобила Тотнъм Корт Роуд и влезе в Холбърн. На Ню Скуеър паркира до бордюра. Шамрон извади от куфарчето си една тънка папка и му я подаде:

— В нея са всички известни на Службата снимки на Тарик. Не са много, а и са стари. Все пак ги погледни. Ще бъде доста неудобно, ако застреляме друг човек.

— Като в Лилехамер — напомни му Габриел.

Шамрон се намръщи при споменаването на Лилехамер. Този норвежки ски курорт се бе превърнал в символ на най-голямото фиаско в историята на израелското разузнаване. През юли 1973 година двама кидони от екипа на Шамрон бяха застреляли мъж, когото сметнаха за Али Хасан Саламех — шеф на оперативния отдел на „Черният септември“ и главен организатор на мюнхенската касапница. Жертвата не беше Саламех, а марокански сервитьор, женен за норвежка. След убийството Габриел и Шамрон избягаха, но няколко члена на ударния им отряд попаднаха в ръцете на норвежката полиция. Шамрон едва успя да спаси кариерата си. На булевард „Цар Саул“ катастрофата в Лилехамер бе известна като Леил ха Мар, което на иврит означаваше нощта на горчивината.

Ари го изгледа навъсено:

— Наистина ли смяташ, че моментът е подходящ да споменаваш Леил ха Мар? — Замълча за миг, после се усмихна с изненадваща топлота. — Знам, че ме мислиш за чудовище, за човек без никакъв морал. Може би си прав. Но аз винаги съм те обичал, Габриел. Ти все си бил моят любимец, моят принц на огъня. Независимо какво ще се случи, искам да запомниш това.

Алон изслуша разнежените слова на Стареца и също се усмихна:

— Впрочем къде отиваш?

— Ще ни трябва самолет за утре. Смятам да направя резервация в компанията „Еър Стоун“.

— Ари, ти не пиеш! Това не е честно!

— Съжалявам, Бенджамин, но ме чака дълга нощ.

— Работа ли?

Шамрон кимна утвърдително.

— Е, какво те води тук?

— Имам нужда от услуга.

— Разбира се, че имаш нужда от услуга. Иначе нямаше да се сетиш за мен. Надявам се, че не си дошъл да искаш пари, защото банка „Стоун“ е временно затворена, а пък и ти доста си превишил кредита си. Освен това парите свършиха. Кредиторите постоянно ме обсаждат и си искат полагаемото. А колкото до благодетелите ми от Сити, ами да кажем, че предпочитат да залагат на по-сигурни фирми. Това, което се опитвам да кажа, Ари, е, че имам сериозни финансови проблеми.

— Не става дума за пари — прекъсна го Шамрон.

— А тогава за какво? Говори!

— Искам да наема твоя реактивен самолет. Всъщност — да наема теб и твоя самолет.

— Разказвай. Сега вече целият съм в слух — оживи се Стоун.

— Утре един враг на Израел ще излети от летище „Шарл де Гол“. За съжаление не знаем закъде и с кой самолет. И няма да го узнаем, докато не се качи на борда. Наложително е бързо да го последваме и да пристигнем, без да привличаме внимание. Например един чартърен полет на „Ел Ал“ извън разписанието може да породи някои въпроси. Ти обаче си известен не само като човек, който много обича да пътува, но и с неочакваните промени, които правиш в маршрута си.

— Дяволски си прав, Ари. Идвам и заминавам като вятъра. Така държа хората на нокти. Това е във връзка с онази работа в Париж, за която зае пари от мен, нали? Трябва да кажа, че съм заинтригуван. Изглежда, ще участвам в истинска операция. На предни позиции, тежка артилерия. Как бих могъл да откажа? — Стоун веднага се обади по телефона: — Подгответе самолета. За Париж, след един час, обичайния апартамент в „Риц“, обичайното момиче. Онова с диамантения пиърсинг на езика. Онази принцеса, да. Нека да ме чака в стаята. Чао!

Той затвори, напълни отново чашата си с шампанско и я вдигна към Шамрон.

— Не знам как да ти благодаря, Бенджамин — рече Ари.

— Длъжник си ми. Някой ден аз ще имам нужда от услуга. Идва ден, когато дълговете се връщат.

33. Сейнт Джеймс, Лондон

Жаклин се надяваше, че една кратка разходка ще успокои нервите й, но се излъга. Трябваше да вземе такси направо до дома на Юсеф, защото имаше чувството, че ще се върне и ще каже на Шамрон и Габриел да вървят по дяволите. Разполагаше само с няколко секунди да се овладее. Даде си сметка, че не е свикнала да изпитва боязън или поне страх, от който й секва дъхът. Беше изпадала в подобно състояние само веднъж в живота си — в нощта на нападението в Тунис, — но тогава до нея бе Габриел. Сега беше сама. Помисли си за своите дядо и баба и за ужаса, който ги е връхлетял, докато са чакали да бъдат убити в Собибор. „Щом те са могли да гледат смъртта в очите, и то в ръцете на нацистите, и аз ще мога да се справя с това!“ — каза си тя.

А сега изпитваше и още едно силно чувство: изпепеляваща, прекрасна любов. Любов, която бе оцеляла дванадесет години, независимо от връзките й с други мъже. Обещанието на Габриел, че ще я наблюдава неотлъчно, бе повлияло на окончателното й решение да тръгне към дома на Юсеф. Спомни си и нещо, което й бе казал Шамрон вечерта, когато я вербуваше: „Трябва да вярваш в това, което правиш“.

„О, да, Ари! — помисли си тя. — Аз определено вярвам в това, което правя сега“.

Жаклин натисна звънеца за апартамента на Юсеф. Изчака за момент. Никаква реакция. Натисна го отново и погледна часовника си. Беше й казал да дойде в девет часа. Толкова се изнерви да не закъснее, че пристигна пет минути по-рано. „Сега какво да правя, Габриел? Да остана или да обиколя блока?“ Ако си тръгнеше, можеше изобщо да не се върне. Запали цигара и зачака, потрепвайки с крака в студа.

След минута един микробус „Форд“ спря на улицата срещу нея. Страничната врата се отвори и Юсеф скочи на мокрия асфалт. Тръгна към нея, пъхнал ръце в джобовете на коженото се яке.

— От колко време стоиш тук?

— Не знам. От няколко минути. Къде беше, по дяволите?

— Казах ти да дойдеш в девет. Не съм имал предвид пет минути по-рано.

— Е, малко съм подранила — вдигна рамене Жаклин. — Какво толкова?

— Проблемът е в това, че правилата се промениха.

Тя си спомни думите на Габриел: „Нямаш основание да се страхуваш. Ако те притискат, ще се отбраняваш“.

— Слушай, правилата не могат да се променят без мое съгласие. Още не съм решила дали ще тръгна. Това е лудост, Юсеф! Не ми казваш къде отивам, нито кога ще се върна. Обичам те, искам да ти помогна, но се постави на мое място.

Гласът му веднага омекна:

— Съжалявам, Доминик, но съм малко напрегнат. Всичко трябва да мине гладко. Нямах намерение да си го изкарвам на теб. Влез да поговорим. Обаче знай, че не разполагаме с много време.

Габриел за пръв път виждаше този микробус, затова записа регистрационния му номер, докато той се отдалечаваше в мрака. Шамрон дойде при него до прозореца. Двамата видяха как Жаклин и палестинецът влязоха през входната врата. Малко по-късно лампите в апартамента на Юсеф светнаха. Габриел се заслуша: гласът на Юсеф звучеше спокойно и окуражително, а при Жаклин се долавяше нервност и напрежение. Шамрон се настани на дивана, наблюдавайки сцената от отсрещната страна, сякаш тя се разиграваше на филмов екран. Габриел притвори очи и се заслуша. Те се дебнеха един друг, обикаляйки стаята като професионални боксьори. Габриел нямаше нужда да ги гледа. Той се досещаше какво става по звука, който се усилваше всеки път, когато някой от тях минаваше край телефона.

— За какво става въпрос, Юсеф? Наркотици? Бомба? Кажи ми, негоднико!

Изпълнението й бе толкова убедително, че Габриел се притесни дали Юсеф няма да промени мнението си. Ари явно искрено се забавляваше от шоуто. Когато Жаклин най-накрая се съгласи да отиде, той погледна Габриел.

— Това беше чудесно. Прекрасен стил, добра работа. Браво!

Пет минути по-късно Габриел ги видя да се качват на задната седалка на тъмносин воксхол. Няколко секунди след като потеглиха, една кола мина под прозореца на Габриел — наблюдателите на Шамрон. Сега нямаше какво да се прави, освен да се чака. За да запълва времето си, Алон пренави касетата и отново изслуша разговора им. „Кажи ми нещо — питаше Жаклин. — Когато това свърши, ще те видя ли отново?“ Габриел спря касетата и се запита дали въпросът й бе отправен към Юсеф или към него.

Кромуел Роуд в полунощ: пустият булевард, който свързваше Централен Лондон със западните предградия, никога не бе изглеждал толкова красив. Мрачните хотели от епохата на Едуард сега бяха осветени с примигващите светлини на рекламите и Жаклин ги намираше за очарователни. Дори сменящите се светлини на светофарите, които се отразяваха върху мократа настилка, й изглеждаха като урбанистичен шедьовър. Жаклин свали малко стъклото си и вдиша влажния нощен въздух, изпълнен с автомобилни газове и мирис на пържени картофки и скара. Нощният Лондон бе много вълнуващ.

Бяха сменили синия воксхол със сива тойота с напукано предно стъкло. Шофьорът на воксхола беше хубав младеж с вързана на опашка коса. Сега зад волана седеше по-възрастен мъж — около четиридесетгодишен, с тясно лице и неспокойни черни очи. Караше бавно.

Юсеф му прошепна няколко думи на арабски.

— Говори на френски или английски! — недоволно го засече Жаклин.

— Ние сме палестинци — отвърна той. — Арабският е нашият роден език.

— Изобщо не ми пука. Аз не го говоря. Не разбирам какво казваш и това ме кара да се чувствам неудобно. Така че или говори на скапания английски, или си намери някого друг за задачата.

— Просто го помолих да намали малко.

„В действителност, Юсеф, ти му каза да се увери, че не ни следят, но хайде да не издребняваме“ — помисли си Жаклин.

На седалката между тях лежеше малък куфар. Юсеф я беше закарал до квартирата й и й бе помогнал да си опакова вещите.

— Ще трябва да го носиш като ръчен багаж, затова си вземи само най-необходимото — посъветва я той. — Ако имаш нужда от повече дрехи, ще ти дадат пари да си купиш.

Беше наблюдавал внимателно, докато тя си събираше багажа, инспектирайки всяка вещ, която Жаклин слагаше в куфара. Тогава тя го попита саркастично:

— Как да се облека? За топъл или за студен климат? В Норвегия ли ще ходим или в Нова Зеландия? В Швеция или в Швейцария? Какъв да е стилът на облеклото ми — официален или ежедневен?

Сега, докато пътуваха, Жаклин си запали цигара. Юсеф също си взе една и протегна ръка за запалката й.

Тя му я даде и го наблюдаваше, докато си палеше цигарата. Той тъкмо се канеше да й я върне, когато нещо го накара да спре и да я разгледа по-внимателно. Жаклин за миг сякаш забрави да диша.

— Много е хубава — каза Юсеф и прочете гравирания на гърба надпис: За спомен на Доминик с много обич.

— Откъде я имаш?

— От сто години е…

— Отговори на въпроса ми.

— Подарък ми е от един мъж, който не ме е изпращал никъде с напълно непознат човек.

— Трябва да е бил много мил. Защо никога не съм виждал тази запалка?

— Не си виждал много неща. Това нищо не означава.

— Да ревнувам ли?

— Погледни датата, идиот такъв.

— Юни, хиляда деветстотин деветдесет и пета — прочете Юсеф на глас. — Този мъж още ли присъства в живота ти?

— Ако присъстваше, нямаше да съм с теб.

— Кога го видя за последен път?

— През юни хиляда деветстотин деветдесет и пета, когато ми подари запалката.

— Трябва да е бил много важен за теб, иначе нямаше да я запазиш — лукаво я изгледа Юсеф.

— Това не е негова, а моя запалка и я пазя, защото е хубава — троснато отвърна Жаклин.

„Габриел беше прав — помисли си тя. — Той подозира нещо. Може да ме убие още тази нощ“. Погледна през прозореца си и се запита дали Кромуел Роуд в тази влажна зимна нощ няма да бъде последната гледка, която ще отнесе от живота. Трябваше да напише прощално писмо до майка си и да го остави в банковия си сейф. Зачуди се как ли Шамрон ще й го съобщи. Щеше ли да й обясни, че тя е работила за Службата, или щяха да прикрият по някакъв начин смъртта й? Щеше ли да й се наложи да прочете за това във вестниците? „Жаклин Дьолакроа, ученичката от Марсилия, която се издигна до върха на европейския моден бизнес, е умряла при загадъчни обстоятелства, преди неочаквано кариерата й да започне да залязва“. Запита се дали журналистите, към които винаги се отнасяше с презрение, щяха масово да я оплюят след смъртта й. Е, поне Реми щеше да напише нещо хубаво за нея. Отношенията им винаги са били сърдечни. Навярно и Жак щеше да намери няколко топли думи. Може би дори и Жил… Но като си спомни партито в Милано и караницата за кокаина, Жаклин мислено се ужаси: „Боже, Жил ще ме разнищи!“

Юсеф й подаде запалката. Тя я взе и я пусна в дамската си чанта. Възцарилата се тишина бе ужасяваща. Искаше й се да го накара да наруши мълчанието си. Когато той говореше, тя се чувстваше в относителна безопасност, дори и да я лъжеше.

— Не отговори на въпроса ми — каза Жаклин.

— На кой въпрос? Тази вечер ми зададе толкова много.

— Когато това свърши, ще те видя ли отново?

— Това зависи изцяло от теб — рече Юсеф.

— Пак избягваш отговора.

— Винаги съм бил искрен.

— Така ли? Ако ми беше казал истината още в началото, съмнявам се, че утре сутринта щях да отлетя с някакъв напълно непознат мъж.

— Трябваше да премълча някои неща. А какво ще кажеш за себе си, Доминик? Беше ли напълно честна с мен? Разкри ли ми всичко за себе си?

— Всичко съществено.

— Това е доста удобен отговор — изгледа я изпитателно палестинецът. — Използваш го много ефикасно, когато искаш да отклониш разговора.

— По една случайност това, което ти казах, е истина — ядоса се Жаклин.

— Е, надявам се.

— Понякога си голям гадняр.

— А ти си много уморена. Поспи малко.

Тя облегна глава на страничното стъкло на автомобила.

— И къде отиваме сега?

— На безопасно място.

— Да, вече ми каза това, но обясни ми къде.

— Ще видиш, като пристигнем.

— Защо ни е необходимо безопасно място? Какво му има на твоя апартамент? А на моя?

— Мястото, където отиваме, е на мой приятел и е близо до летище „Хийтроу“.

— Твоят приятел ще бъде ли там?

— Не.

— Ще останеш ли с мен през нощта?

— Разбира се. А на сутринта ще летя с теб за Париж.

— А след това?

— След това ще се срещнеш с нашия палестински лидер и ще започне съвместното ви пътуване. Бих искал да съм на твое място. Би било голяма чест да придружа този мъж. Нямаш представа каква късметлийка си, Доминик — говореше с тих глас Юсеф.

— Как се казва този велик човек? — прекъсна го Жаклин. — Може да го познавам.

— Съмнявам се. Ще се обръщаш към него с името, което си е избрал за прикритие. Наричай го Люсиен Даво.

— Люсиен — повтори тихо тя. — Винаги съм харесвала това име. Къде отиваме, Юсеф?

— Затвори очи. Скоро ще пристигнем.

В подслушвателния пост Шамрон вдигна слушалката на телефона, преди той да иззвъни втори път. Слуша мълчаливо известно време, после внимателно затвори, сякаш току-що му бяха съобщили за смъртта на стар противник.

— Изглежда, установили са се за през нощта — каза той.

— Къде? — попита Габриел.

— В общински жилищен комплекс в Хаунзлоу, близо до летището.

— А екипът?

— Заели са позиции и добре са се скрили. Няма да мръднат оттам цялата нощ.

— Щях да се чувствам по-спокоен, ако и аз бях там.

— Утре те чака дълъг ден. Предлагам ти да поспиш няколко часа.

Вместо това, Габриел отиде в спалнята и се върна след малко, облечен с яке и с раница на рамо.

— Къде отиваш? — учуди се Ари.

— Трябва да се погрижа за нещо лично.

— Кога ще се върнеш?

Ала Габриел мълчаливо излезе и се спусна по стълбите. Когато минаваше пред сградата, му се стори, че Шамрон го гледа през един процеп между щорите. А докато се приближаваше към Еджуеър Роуд, изпита неприятното чувство, че Ари е изпратил някого от екипа си да следи и него.

34. Хаунзлоу, Англия

Тойотата ги остави и се отдалечи. Паркингът бе окъпан в жълта електрическа светлина, а недалеч от него се издигаше масивен тухлен жилищен блок с вид на някогашна фабрика. Жаклин предложи сама да си носи куфара, но Юсеф не й позволи. Той я хвана за ръката и я поведе през паркинга, а после през някакъв терен, осеян със смачкани кутии от бира и парчета от счупени играчки: камионче без колела, обезглавена кукла, пластмасово пистолетче. То й напомни за пистолета на Габриел и за нощта сред хълмовете в Прованс, когато той бе пробвал уменията й по стрелба. Стори й се, че е било преди години. Преди цял един живот.

Внезапно пред тях от тъмнината изскочи котка. Жаклин сграбчи лакътя на Юсеф и едва не изпищя. После залая куче и котката се стрелна под една ограда.

— Тук е прекрасно, Юсеф — иронично го изгледа Жаклин. — Защо просто не ми каза, че си имаш къща в гето?

— Моля те, не говори, докато не влезем в квартирата.

Той я въведе в един вход. По пода в ъглите се бяха събрали сухи листа и стари вестници. Жълтата светлина на крушката се отразяваше в отровнозелените стени.

Те изкачиха два реда стълби, минаха през междинната врата и тръгнаха по дълъг коридор. Посрещна ги какофония от звуци: дете пищеше за майка си, семейна двойка се караше на английски с карибски акцент, пращящо радио предаваше пиесата на Би Би Си „Истинското нещо“ от Том Стопард.

Юсеф спря пред вратата, под чиято шпионка бе написан номер 23. Отключи, въведе Жаклин и светна малка лампа с книжен абажур.

Всекидневната беше празна, с изключение на един продънен фотьойл и телевизор. Кабелът за антената му се виеше по постлания с линолеум под като мъртва змия. През полуотворената врата на спалнята се виждаше сложен на пода матрак. Другата врата водеше към кухнята, където върху плота до мивката бе поставена найлонова торбичка с хранителни продукти. Независимо от липсата на мебелировка, апартаментът беше безупречно чист и ухаеше на лимонов дезодорант.

Жаклин отвори прозореца и в стаята нахлу студен въздух. Отдолу имаше ограда, а зад нея се простираше футболно игрище. Младежи с анцузи в ярки цветове и вълнени шапки ритаха топка под светлината на фаровете на един автомобил, паркиран край страничната линия. Дългите им сенки играеха по тухлената стена под прозореца на Жаклин. В далечината се чуваше глухият тътен на движението по магистралата. Един празен влак изтрака по железопътния надлез. Над главата й се разнесе рев на реактивен самолет.

— Харесва ми как приятелят ти е подредил жилището си, но не е точно по моя вкус. Защо не проверим в някой хотел на летището? Някое място с рум сървис и приличен бар — предложи Жаклин.

В кухнята Юсеф разопаковаше продуктите.

— Ако си гладна — рече той, — ще ти приготвя нещо. Има хляб, сирене, яйца, бутилка вино, както и кафе и мляко за сутринта.

Жаклин влезе при него. В малкото помещение едва имаше място за двамата.

— Не приемай думите ми буквално, но това тук е истинска миша дупка. Защо е така празно?

— Моят приятел се сдоби с това жилище преди няколко дни и още не е имал възможност да си пренесе багажа. Преди това живееше при родителите си.

— Сигурно е много щастлив, но така и не разбирам защо трябва да останем тук тази нощ.

— Казах ти, Доминик. Дойдохме тук от съображения за безопасност.

— Безопасност от кого? От какво?

— Може би си чувала за британското разузнаване, известно повече като МИ5. Те внедряват свои агенти в емигрантски и дисидентски общности. Наблюдават хора като нас.

— Като нас ли?

— Като мен. Освен това ги има и момчетата от Тел Авив.

— Този път съвсем ме обърка! Кои са момчетата от Тел Авив?

Юсеф вдигна глава и я изгледа невярващо:

— Кои са момчетата от Тел Авив ли? Те са от най-безмилостната и кръвожадна разузнавателна служба в света. Може би по-подходящо е да се наричат „банда наемни убийци“.

— Но каква заплаха може да са израелците тук, във Великобритания? — продължаваше да се учудва Жаклин.

— Те са навсякъде, където сме ние. Държавните граници не ги спират. — Юсеф изпразни торбичката и я хвърли в кошчето за боклук. После попита: — Гладна ли си?

— Не, само съм страшно изморена.

— Лягай си. Аз имам малко работа.

— Няма да ме оставиш сама, нали?

Той размаха мобилния си телефон.

— Трябва да проведа само два разговора. Жаклин обви ръце около кръста му. Юсеф се приведе и нежно я целуна по челото.

— Не биваше да ме караш да правя това.

— Ще бъде само за няколко дни. А когато се върнеш, отново ще бъдем заедно.

— Иска ми се да ти вярвам, но вече не знам в какво да съм сигурна.

Той отново я целуна, после нежно повдигна лицето й, за да срещне очите й.

— Нямаше да го кажа, ако не го мислех. Лягай си. Опитай се да поспиш малко.

Тя влезе в спалнята. Не си направи труда да светне лампата — щеше да се чувства по-малко потисната, ако имаше само смътна представа за обстановката. Протегна ръка, хвана завивките, повдигна ги и ги подуши — бяха току-що изпрани. Въпреки това реши да спи с дрехите. Легна и внимателно положи глава върху възглавницата, така че тя да не докосва лицето и врата й. Не си събу обувките. Изпуши една последна цигара, за да прогони силната миризма на дезинфектант. Помисли си за Габриел и за танцовата си школа във Валбон. Заслуша се в шума на реактивните самолети и влаковете и в кънтящото тупкане на кожената топка отвън на игрището. Загледа се в танцуващите по стената внушителни сенки на футболистите.

После чу Юсеф, който говореше шепнешком по мобилния си телефон. Почти не долавяше какво казва. Пък и не я беше грижа. Последната й мисъл, преди да потъне в неспокоен сън, беше, че Юсеф — нейният палестински любовник — вероятно няма да живее още дълго.

Ишърууд открехна вратата на дома си в Онзлоу Гардънс и изгледа неприязнено Габриел над веригата.

— Имаш ли представа колко е часът? — Той отвори. — Влизай, преди и двамата да пипнем пневмония.

Джулиан беше по пижама, с кожени чехли и копринен халат. Той въведе Габриел в хола и изчезна в кухнята. Върна се след малко с каничка кафе и две чаши.

— Надявам се, че пиеш черно кафе, защото се опасявам, че млякото в хладилника е купено по времето на Маргарет Тачър — мрачно изрече Ишърууд.

— И черното кафе е добре — кимна реставраторът.

— Е, скъпи Габриел, какво те води насам… — Той млъкна, за да погледне часовника си, и направи гримаса: — Боже, в два и четиридесет и пет сутринта!

— Ще загубиш Доминик.

— Предположих това, когато Ари Шамрон се промъкна в галерията ми като отровен облак. Закъде ще замине? За Ливан, Либия или Иран? Впрочем как е истинското й име?

Габриел отпи от кафето си и не отговори.

— Да ти призная, неприятно ми е, че ще си отиде. Тя е същински ангел. И нелоша секретарка, след като навлезе в нещата.

— Жаклин няма да се върне.

— Те никога не се връщат. Имам гениалната способност да прогонвам жените. Винаги е така.

Двамата замълчаха. После Габриел заговори за галерията:

— Чух, че си към края на преговорите си с Оливър Димбълби за продажбата й.

— Не можеш истински да преговаряш, когато си притиснат до стената. Трябва да раболепничиш, да се молиш.

— Не го прави.

— Не можеш да седиш тук и да ми казваш как да ръководя делата си! Нямаше да съм в тази безпътица, ако не бяхте ти и твоят приятел хер Хелер.

— Операцията може да приключи по-скоро от очакванията ни.

— И какво ме грее това? — избухна Ишърууд.

— Ще мога да се върна към работата си над картината на Вечелио — припомни му Габриел.

— Няма начин да свършиш навреме, за да спасиш кожата ми. Вече официално съм обявил фалит, затова преговарям с Оливър Димбълби.

— Той е некадърник, ще съсипе галерията ти.

— Честно казано, Габриел, толкова съм уморен, че не давам пет пари за това. Имам нужда от нещо по-силно от кафето. А ти?

Габриел поклати глава. Ишърууд се затътри към бюфета, взе една висока чаша, наля си един пръст джин и кимна към раницата:

— Какво имаш в нея?

— Застрахователна полица.

— Застраховка за какво?

— В случай че не бъда в състояние да завърша навреме работата си върху Вечелио. — Габриел подаде раницата на Джулиан. — Отвори я.

Ишърууд остави питието си и надникна в нея.

— Боже мой, Габриел! Колко са тук? — зяпна той.

— Сто хиляди.

— Не мога да взема парите ти.

— Те не са мои. На Шамрон са. Взел ги е от Бенджамин Стоун.

— От самия Бенджамин Стоун ли?

— В целия му блясък.

— Какво правиш, по дяволите? Та това са сто хиляди лири, принадлежащи на Бенджамин Стоун!

— Просто ги вземи и не ми задавай повече въпроси.

— Ако наистина са негови, мисля, че ще ги взема. — Джулиан надигна чашата си с джин. — Наздраве, Габриел! Съжалявам за всички лоши неща, които си мислех за теб през изминалите няколко седмици.

— Заслужих си го. Не трябваше да те напускам.

— Всичко е забравено. — Ишърууд се загледа в питието си. — Е, къде е тя? За добро ли си отиде?

— Операцията навлезе в последен етап.

— Не сте изложили момичето на опасност, нали?

— Надявам се, че не.

— Аз — също — заради нея и заради теб! — заяви Ишърууд.

— Какво имаш предвид? — подозрително го изгледа Габриел.

— Знаеш, че съм в този гаден бизнес от почти четиридесет години и през цялото време никой не е успял да ми продаде фалшификат. Димбълби се е опарвал. Дори великият Джалс Питауей един-два пъти е купувал имитации. Но не и аз. Имам дарба, разбираш ли? Може да съм кофти бизнесмен, но винаги мога да различа фалшивото от истинското.

— Ще стигнеш ли най-сетне до същественото?

— Тя е нещо истинско, Габриел. Тя е златна. Може никога повече да нямаш такъв шанс. Хвани я здраво, защото ако не го направиш, това ще е най-голямата грешка в живота ти.