Идиот

I

Два дни след странното приключение през време на вечеринката у Настасия Филиповна, с което завършихме първата част от нашия разказ, княз Мишкин побърза да замине за Москва, за да уреди получаването на неочакваното си наследство. Казваха тогава, че може би и други причини са го накарали да избърза със заминаването; но по този въпрос, както и за приключенията на княза в Москва и изобщо през време на отсъствието му от Петербург, ние можем да дадем доста, малко сведения. Князът отсъствува точно шест месеца и дори онези, които по една или друга причина се интересуваха от съдбата му, можаха да узнаят твърде малко неща през цялото това време. До някои стигаха наистина, макар и рядко, някакви слухове, но и те бяха повечето странни и почти винаги противоречиви. Най-много се интересуваха за княза, разбира се, Епанчини, с които той не намери време дори да се сбогува, преди да замине. Генералът впрочем се видя тогава с него, и то два-три пъти и те за нещо сериозно разговаряха. Но макар и да се видя, Епанчин не каза нито дума на семейството си. Пък и изобщо в първо време, тоест едва ли не цял месец след заминаването на княза, у Епанчини смятаха за благоприличие да не говорят за него. Единствено само генералшата Лисавета Прокофиевна се изказа още в началото, „че се е излъгала жестоко в княза“. След два-три дни тя прибави, но вече без да споменава княза, а неопределено, че „най-главната черта в живота й била да се лъже непрекъснато в хората“. И най-после десетина дни по-късно, в момент на гняв срещу дъщерите си тя заключи във вид на сентенция: „Стига грешки! Вече да не се повтарят!“ Не можем да не отбележим при това, че доста дълго време в къщата им цареше някакво неприятно настроение. Чувствуваше се някаква тежка атмосфера на натегнатост, на недоизказаност — на сръдня; всички бяха намръщени. Генералът беше зает ден и нощ, тичаше по работа; рядко го бяха виждали толкова зает и погълнат в работите си — особено в службата. Домашните му едва го зърваха. Колкото до девойките Епанчини, те, разбира се, не казваха гласно какво мислят. Може би дори насаме помежду си приказваха твърде малко. Те бяха горди, надменни девойки и някой път се срамуваха дори една от друга, но се разбираха не само от първата дума, а и от първия поглед, така че понякога нямаше и защо много да си говорят.

Едно само би могъл да заключи външният наблюдател, ако попаднеше в семейството: съдейки по всичко гореказано, колкото и малко да е то, князът все пак бе успял да остави в дома на Епанчини особено впечатление, макар да бе идвал там само веднъж, и то за малко. Може би това беше впечатление на обикновено любопитство, породено от някои ексцентрични приключения на княза. Както и да е, впечатлението бе останало.

Малко по малко и разпространените из града слухове се покриха с мрака на неизвестността. Приказваха наистина за някакво глупаво княжче (никой не можеше да каже точно името му), което получило из невиделица огромно наследство и се оженило за някаква пристигнала французойка, известна канканерка50 от „Шато де фльор“51 в Париж. Но други твърдяха, че наследство получил някакъв генерал, а за пристигналата французойка и известна танцувачка се оженил един млад, извънредно богат търговец, който се напил на сватбата си и само за да се поперчи, изгорил на свещ облигации от последния лотариен заем на стойност точно седемстотин хиляди рубли. Ала всички тези слухове много скоро заглъхнаха, за което спомогнаха разни обстоятелства. Например цялата компания на Рогожин, от която мнозина можеха да разправят някои неща, замина вкупом начело с него за Москва горе-долу една седмица след ужасната оргия в Екатеринхофското казино, дето присъствува и Настасия Филиповна. Малцината интересуващи се научиха от някакви слухове, че още на другия ден след Екатеринхоф Настасия Филиповна избягала, изчезнала и че уж издирили най-после следите й, че заминала за Москва; така че и в заминаването на Рогожин за там почнаха да намират някакво съвпадение с този слух.

Пръснаха се също слухове за Гаврила Ардалионович Иволгин, който беше доста известен в своите среди. Но и с него се случи нещо, което бързо намали, а по-късно и съвсем разпръсна всички клюки по негов адрес: той се разболя тежко и престана да се явява не само в обществото, но и в службата си. След като лежа болен около един месец, той оздравя, но, кой знае защо, напусна службата си в акционерното дружество и мястото му бе заето от друг. Той не стъпи също нито веднъж и у генерал Епанчин, който трябваше да си вземе друг секретар. Лесно бе за враговете на Гаврила Ардалионович да предположат, че той е толкова гузен от всичко случило се с него, та се срамува да излезе дори на улицата; ала той наистина беше от нещо болен: изпадна даже в ипохондрия, беше умислен, дразнеше се. През същата тази зима Варвара Ардалионовна се омъжи за Птицин; всички техни познати си обясниха женитбата просто с това, че Ганя не искал да започне пак да работи и не само престанал да издържа семейството си, но дори сам вече се нуждаел от помощ и почти бил в негова тежест.

Нека отбележим между другото, че и за Гаврила Ардалионович никога дори не се споменаваше у Епанчини — като че ли не само не беше ходил у тях, но и не бе съществувал на тоя свят такъв човек. Но все пак всички научиха (и то твърде скоро) едно много интересно обстоятелство за него, а именно: през същата съдбоносна за него нощ, след неприятното приключение у Настасия Филиповна, Ганя се прибрал в къщи, но не си легнал да спи, а зачакал в трескаво нетърпение княза. Князът, който бе отишъл в Екатеринхоф, се върнал след пет часа сутринта. Тогава Ганя влязъл в стаята му и сложил пред него на масата обгорелия пакет с пари, които му беше подарила Настасия Филиповна, докато той лежеше в безсъзнание. Той молил настойчиво княза да върне при първа възможност този подарък на Настасия Филиповна. Когато влязъл при княза, Ганя бил враждебно настроен към него и изглеждал почти отчаян; но уж след като двамата разменили няколко думи, Ганя останал при княза два часа и през цялото време плакал горчиво. Разделили се като приятели.

Тази новина, която стигна до ушите на всички Епанчини, беше, както се потвърди по-късно, съвсем точна. Чудно е, разбира се, че подобни новини можеха така бързо да се разпространяват и да се узнават: така например всичко, което бе станало у Настасия Филиповна, се узна у Епанчини едва ли не още на другия лен и дори с доста точни подробности. Колкото до новините за Гаврила Ардалионович, можеше да се предположи, че те бяха занесени у Епанчини от Варвара Ардалионовна, която някак изведнъж се появи при девойките Епанчини и дори скоро им стана много близка, което прекомерно учудваше Лисавета Прокофиевна. Но макар че, кой знае защо, сметна за нужно да се сближи толкова с Епанчини, Варвара Ардалионовна сигурно не би заприказвала е тях за своя брат. Тя беше също така доста горда жена, само че по свой начин, въпреки че беше завързала приятелство там, отдето почти бяха изпъдили брат й. Макар че преди това тя се познаваше с девойките Епанчини, рядко се виждаха. Дори и сега тя почти не се показваше в гостната, а влизаше през задния вход, сякаш крадешком. Лисавета Прокофиевна никога не бе проявявала симпатии към нея, нито преди, нито сега, макар че много уважаваше Нина Александровна, майката на Варвара Ардалионовна. Тя се чудеше, сърдеше се, обясняваше си връзките с Варя с прищевките и властолюбието на своите дъщери, които „не знаят вече какво да измислят, за да й правят напук“, но Варвара Ардалионовна все пак продължаваше да ходи у тях дори след като се омъжи.

Но около месец след заминаването на княза генералшата Епанчина получи писмо от старата княгиня Белоконская, която бе отишла преди около две седмици в Москва при най-голямата си омъжена дъщеря, и това писмо оказа силно влияние върху нея. Макар и да не съобщи нито дума от него нито на дъщерите си, нито на Иван Фьодорович, по много признаци домашните й забелязаха, че тя беше някак особено възбудена, дори развълнувана. Започна да приказва някак особено странно с дъщерите си и все за необикновени неща; явно бе, че й се искаше да си открие сърцето, но, кой знае защо, се въздържаше. В деня, когато получи писмото, тя беше мила към всички, дори целуна Аглая и Аделаида, разкая се всъщност за нещо пред тях, но за какво точно, те не можаха да разберат. Изведнъж прояви дори снизходителност към Иван Фьодорович, който цял месец беше в немилост. Разбира се, още на другия ден тя се ядоса страшно за вчерашната си сантименталност и още преди обед успя да се скара с всички, но привечер хоризонтът пак се проясни. Изобщо цяла седмица продължи да бъде в доста радостно настроение, нещо, което отдавна вече не беше се случвало.

Ала след още една седмица се получи второ писмо от Белоконская и този път генералшата вече реши да говори. Тя заяви тържествено, че „старата Белоконская“ (тя не наричаше никога другояче княгинята, когато говореше в нейно отсъствие) й съобщава твърде утешителни новини за този… „чудак, за княза де!“ Старицата го издирила в Москва, разпитала за него, научила много хубави неща; князът най-сетне сам отишъл да я види и й направил почти необикновено впечатление. „Вижда се по това, че тя го поканила да ходи у нея всеки ден между един и два часа и той се мъкне у нея всеки ден и още не й е дотегнал.“ И генералшата прибави в заключение, че благодарение на „старицата“ почнали да приемат княза в две-три добри семейства. „Хубаво е, че не стои в къщи и не се срамува като глупак!“ Като научиха всичко това, девойките веднага забелязаха, че майка им е скрила от тях много неща от писмото. Може би те го бяха узнали от Варвара Ардалионовна, която можеше да знае и, разбира се, знаеше всичко, което знаеше Птицин за княза и за живота му в Москва. А Птицин беше най-осведоменият от всички. Той беше извънредно мълчалив по своите работи, макар че естествено нямаше тайни от Варя. Това беше още един повод за генералшата да намрази Варвара Ардалионовна.

Във всеки случай ледът беше строшен и изведнъж стана възможно да се говори открито за княза. Освен това още веднъж излезе наяве необикновеното впечатление и неимоверно големият интерес, който князът бе породил и оставил след себе си у Епанчини. Генералшата дори се учуди колко голямо впечатление направиха на дъщерите й новините от Москва. От своя страна дъщерите също се учудиха на майка си, която така тържествено им бе заявила, че „главната черта в живота й била да се лъже непрекъснато в хората“, а в същото време бе препоръчала княза на вниманието на „властната“ старица Белоконская в Москва, при което, разбира се, вниманието й трябваше да се проси като милостиня, тъй като „старицата“ понякога обичаше да си прави оглушки.

Ала щом ледът бе строшен и задуха нов вятър, побърза да каже мнението си и генералът. Излезе, че и той се е интересувал необикновено много. Наистина сведенията му засягаха само „деловата страна на въпроса“. Разбра се, че в интерес на княза генералът наредил той и главно довереникът му Салазкин да бъдат следени от някакви двама много благонадеждни и влиятелни в средата си господа в Москва. Всичко, което се говорило за наследството, „така да се каже, за факта на наследството“, излязло вярно, но в края на краищата самото наследство съвсем не било толкова голямо, както отначало се разправяло. Работите били малко объркани; изникнали дългове, явили се някакви претенденти, а и князът, въпреки даваните му съвети, постъпвал много непрактично. „Разбира се, дано Бог му помогне“; сега, когато „ледът на мълчанието“ бе строшен, генералът с радост съобщаваше това „с цялата искреност“ на душата си, защото „макар момчето да е малко таквоз“, все пак си го заслужава. А междувременно той извършил доста дивотии: явили се например кредитори на покойния търговец със спорни, нищо и никакви документи, а други пък, като подушили за княза, отишли при него без всякакви документи. И какво става? Въпреки твърденията на приятелите му, че всички тези хорица и кредиторчета нямат никакви права, князът задоволил почти всички; и то задоволил ги само защото наистина се оказало, че някои от тях действително били пострадали.

По тоя повод генералшата се обади, че за нещо подобно й пише и Белоконская и че „това е глупаво, много глупаво; няма лек срещу глупостта“ — прибави тя остро, но по лицето й се четеше, че се радва на това, което бе направил този „глупак“. В заключение на всичко генералът забеляза, че съпругата му се интересува за княза като за свой собствен син и че е станала много мила към Аглая; ето защо Иван Фьодорович зае за известно време позиция на твърде делови човек.

Но цялото това приятно настроение все пак не трая дълго. Изминаха само две седмици и изведнъж пак настъпи обрат, генералшата се намръщи, а генералът, след като на няколко пъти сви рамене, отново изпадна в „ледено мълчание“. Причината беше тази, че само преди две седмици той бе получил по околен път едно макар кратко и не съвсем ясно, но затова пък вярно известие, че Настасия Филиповна, след като изчезнала отначало в Москва, била намерена после пак там от Рогожин, след това пак изчезнала някъде, пак била намерена от него и най-сетне почти му дала честна дума, че ще се омъжи за него. И ето че само две седмици по-късно негово превъзходителство случайно научил, че Настасия Филиповна избягала за трети път почти изпод венчилото и този път изчезнала в някаква губерния, а в това време изчезнал от Москва и княз Мишкин, като оставил на Салазкин да се грижи за работите му. „Дали е отишъл с нея, или просто е хукнал подире й — не се знае, но тук крушката си има опашка“ — заключи генералът. Лисавета Прокофиевна също получи някакви неприятни новини. В края на краищата два месеца след заминаването на княза в Петербург съвсем заглъхна всякакъв слух за него, а в дома на Епанчини „ледът на мълчанието“ вече не се строшаваше. Ала Варвара Ардалионовна все пак навестяваше девойките.

За да свършим с всичките тези слухове и известия, нека прибавим и това, че в началото на пролетта у Епанчини станаха твърде много промени, така че мъчно беше да не забравят за княза, който и сам не даваше, а може би и не искаше да даде признаци за живот. През зимата малко по малко решиха най-после да отидат да прекарат лятото в чужбина; това се отнасяше за Лисавета Прокофиевна и дъщерите й, тъй като генералът не можеше да губи времето си за „празни развлечения“. Решението бе взето по необикновено упоритите настоявания на девойките, които се бяха убедили напълно, че родителите им не искат да ги водят в чужбина, защото непрекъснато се грижат да ги омъжат и да им търсят годеници. Може би и родителите най-после се убедиха, че и в чужбина могат да се намерят годеници и че заминаването за едно лято не само нищо няма да обърка, но дори „може би ще помогне“. Тук му е мястото да кажем, че проектът за женитба между Афанасий Иванович Тоцки и най-голямата Епанчина бе напълно изоставен и изобщо не се стигна до официално предложение. Това стана някак от само себе си, без много приказки и без всякакви семейни раздори. След заминаването на княза и двете страни изведнъж престанаха да говорят по това. Тъкмо това беше донякъде и една от причините за тогавашното мрачно настроение на Епанчини, макар че генералшата бе заявила, че от радост е готова сега „да се прекръсти с двете ръце“. Макар и да бе в немилост и сам да се чувствуваше виновен, генералът все пак дълго се сърди; съжаляваше за Афанасий Иванович: „Такова богатство и такъв ловък човек!“ Наскоро след това генералът научи, че Афанасий Иванович се увлякъл по една гостуваща французойка от висшето общество, маркиза и легитимистка, че женитбата е решена и че ще отведат Афанасий Иванович в Париж, а след това някъде в Бретан. „Ожени ли се за французойка, загубен е“ — реши генералът.

А Епанчини се готвеха да заминат в началото на лятото. И изведнъж се случи нещо, което пак измени всичко и пътуването отново бе отложено за най-голяма радост на генерала и генералшата. В Петербург пристигна от Москва един княз, князът Шч., известен впрочем човек, и то известен в най-добрия смисъл. Той беше един от онези хора или дори може да се каже, дейци от най-ново време, честни, скромни, които искрено и съзнателно желаят да бъдат полезни, непрекъснато работят и се отличават с рядкото и щастливо качество винаги да си намират работа. Князът стоеше настрана от ожесточените борби и от празнодумството на партиите и не се изтъкваше на преден план, понеже не се смяташе за достоен да играе ръководна роля, но беше разбрал отлично много неща, които ставаха напоследък. Отначало бе на служба, след това почна да участвува в работите на земството. Беше също полезен кореспондент на няколко руски научни дружества. Заедно с един познат техник спомогна със събраните данни и проучванията си да се подобри трасето на една от най-важните проектирани железопътни линии. Беше на около тридесет и пет години. Принадлежеше към „най-висшето общество“ и освен това имаше „добро, солидно и неоспоримо“ състояние, както се изрази генералът, който бе имал случай по една доста сериозна работа да се срещне и запознае с него у своя началник графа. Поради някакво особено любопитство князът никога не избягваше да влиза във връзка е руските „делови хора“. Така стана, че князът се запозна и със семейството на генерала. Аделаида Ивановна, средната от трите сестри, му направи доста силно впечатление. В началото на пролетта князът разкри чувствата си. Хареса се много на Аделаида, хареса се и на Лисавета Прокофиевна. Генералът беше много радостен. Естествено пътуването се отложи. Решено бе сватбата да стане през пролетта.

Пътуването можеше впрочем да стане или към средата, или в края на лятото, макар и просто като разходка за един-два месеца на Лисавета Прокофиевна и на другите й две дъщери, за да разсеят скръбта си по напускащата ги Аделаида. Но случи се пак нещо ново: към края на пролетта (сватбата на Аделаида малко се забави и беше отложена за към средата на лятото) княз Шч. представи на Епанчини един свой далечен роднина, когото впрочем познаваше доста добре. Това беше някой си Евгений Павлович Р., млад още човек на около двадесет и осем години, флигеладютант, чуден хубавец, „от знатен род“, остроумен, блестящ, с „нови идеи“, „извънредно образован“ и притежател на някакво нечувано голямо богатство. По последната точка генералът беше винаги предпазлив. Той направи справка и каза: „Наистина има нещо такова, макар че впрочем трябва още веднъж да се провери.“ Престижът на този млад и с „бъдеще“ флигеладютант порасна много благодарение на отзивите, които старата Белоконская даде за него от Москва. Една само клюка хвърляше малко сянка върху името му: връзките и, както твърдяха, „победите“ му над някакви нещастни сърца. Когато видя Аглая, той почна да посещава много често Епанчини. Наистина нищо още не беше казано, дори не бяха направени никакви намеци, но родителите все пак смятаха, че не може и да се мисли това лято за пътуване в чужбина. Самата Аглая беше може би на друго мнение.

Това ставаше току преди да се върне нашият герой на сцената на разказа ни. Ако се съди отстрани, по това време в Петербург бяха вече успели да забравят напълно бедния княз Мишкин. Появеше ли се сега изведнъж между познатите си, той би паднал като че ли от небето. Но все пак ние ще съобщим още един факт и така ще завършим нашия увод.

След заминаването на княза Коля Иволгин в първо време продължи предишния си живот: ходеше в гимназията, посещаваше приятеля си Иполит, грижеше се за генерала и помагаше на Варя в домакинството, тоест тя го пращаше насам-натам. Но наемателите бързо се изпариха: три дни след приключението у Настасия Филиповна Фердишченко се пренесе някъде и доста скоро изчезна, така че повече не чуха за него; казваха, но без да твърдят, че пие някъде. Князът замина за Москва: наематели вече нямаше. По-късно, когато Варя се омъжи, Нина Александровна и Ганя се преместиха заедно с нея у Птицин, в квартала на Измаиловския полк; колкото до генерал Иволгин, горе-долу по същото време с него се случи нещо съвсем непредвидено: тикнаха го в затвора за длъжници. Изпратен бе там зарад приятелката му капитаншата, на която беше подписвал по различно време полици за около две хиляди рубли. Всичко това беше за генерала истинска изненада и нещастникът стана „напълно жертва на своята безгранична вяра в благородството на човешкото сърце, казано изобщо“. Свикнал да подписва спокойно чекове и полици, той и не предполагаше, че те могат да бъдат един ден валидни и все си мислеше, че това е само „така“. Но излезе, че не е така. „Иди вярвай след това на хората, разчитай благородно на тях!“ — възклицавайте той с тъга, като седеше с новите си приятели пред шише е ракия в къщата на Тарасов52 и им разправяше анекдоти за обсадата на Карс53 и за възкръсналия войник. Впрочем той започна да си живее прекрасно. Птицин и Варя казваха, че там му е истинското място; Ганя се съгласи напълно е тях. Само клетата Нина Александровна скришом плачеше горчиво (което дори учудваше домашните й) и макар да бе вечно болна, ходеше по възможност по-често да види мъжа си в затвора.

От тази „случка с генерала“, както казваше Коля, и изобщо откакто се беше омъжила сестра му, той почти напълно се изплъзна от ръцете им и стигна дотам, че напоследък дори рядко идваше да нощува в къщи. Мълвеше се, че завързал много нови познанства; освен това постоянно го виждаха в затвора за длъжници. Нина Александровна не можеше да отиде без него там; а в къщи не проявяваха дори любопитство да го безпокоят. Варя, която се държеше по-рано така строго с него, сега съвсем не го разпитваше къде скита; а Ганя, за голямо учудване на домашните и въпреки ипохондрията си, му приказваше и дори понякога се отнасяше съвсем другарски с него, което никога преди това не беше се случвало, тъй като двадесет и седем годишният Ганя досега естествено не бе обръщал ни най-малко приятелско внимание на петнадесетгодишния си брат, държеше се с него грубо, изискваше от всички домашни само строгост към него и постоянно му се заканваше „да му дръпне ушите“, което изкарваше Коля „извън всякакви граници на човешкото търпение“. Човек би рекъл сега, че Коля е понякога дори необходим на Ганя. Той бе останал много смаян от това, дето Ганя върна тогава парите; ето защо бе готов да му прости много неща.

Изминаха около три месеца от заминаването на княза и семейството на Иволгин научи, че Коля ненадейно се запознал с Епанчини и бил приет много добре от девойките. Варя узна бързо новината; Коля впрочем се запозна сам, а не чрез Варя. Малко по малко Епанчини го обикнаха. Отначало генералшата го гледаше накриво, но скоро стана любезна към него, защото „той беше искрен и не се подмазваше“. Че Коля не се подмазваше, това беше самата истина; той успя да си извоюва у тях положение на пълно равенство и независимост и ако четеше понякога на генералшата книги и вестници, то беше, защото винаги беше услужлив. Един-два пъти обаче той се скара жестоко с Лисавета Прокофиевна и й заяви, че тя е деспотка и че кракът му няма да стъпи в нейната къща. Първия път спорът избухна по „женския въпрос“, а втория път по въпроса, в кой сезон на годината най-добре се ловят щиглеци. Колкото и невероятно да изглеждаше, на третия ден след кавгата генералшата му прати по един прислужник записка, с която го молеше непременно да я посети; Коля не му мисли много и веднага отиде. Само Аглая, кой знае защо, беше винаги неприветлива и се държеше надуто с него. Ала писано бе тъкмо нея да изненада. Един ден — това беше през страстната седмица — Коля издебна момента, когато бяха сами, и даде на Аглая едно писмо, като каза само, че му е заръчано да го предаде лично на нея. Аглая изгледа заплашително „самонадеяния хлапак“, но Коля излезе, без да чака. Тя разгъна писмото и прочете:

След като прочете тази късичка и доста несвързана записка, Аглая изведнъж се изчерви и се замисли. Трудно би било да предадем хода на мислите й. Между другото тя се запита: „Дали да я покажа някому?“ Беше й някак срамно. Но най-после с подигравателна и странна усмивка тя хвърли писмото в чекмеджето на масичката си. На другия ден го извади и мушна в една дебела книга със здрава подвързия (винаги правеше така с писмата си, за да ги намира по-бързо, когато й потрябват). И едва след седмица случайно погледна коя беше тази книга. Тя беше „Дон Кихот Ламаншки“.54 Неизвестно защо прихна да се смее.

Неизвестно е също показа ли писмото на някоя от сестрите си.

Но още когато четеше писмото, изведнъж й мина през ума: нима с този самонадеян хлапак и самохвалко е намерил князът да си пише, и то може би единствено с него? Макар и да прие необикновено пренебрежителен вид, все пак тя заразпитва Коля. Ала „хлапакът“, който винаги се обиждаше, този път не обърна никакво внимание на пренебрежението; много накъсо и доста сухо той обясни на Аглая, че макар да е дал на княза за всеки случай постоянния си адрес и му е предложил услугите си малко преди да замине той от Петербург, това е първата поръчка, с която е натоварен, и първото писмо, което получава. И за доказателство на думите си той показа писмото, изпратено лично до него. Аглая и е се посвени и го прочете. В писмото до Коля се казваше:

— Все пак е смешно да се довериш на такъв сополанко — каза оскърбително Аглая, като върна записката на Коля и презрително мина край него.

Това вече Коля не можа да понесе: сякаш нарочно той бе измолил от Ганя, без да му обяснява защо, да си сложи неговото съвсем ново зелено шалче. Той се обиди жестоко.

II

Беше в първите дни на юни и от една седмица вече времето в Петербург бе рядко хубаво. Епанчини имаха великолепна вила в Павловск. Лисавета Прокофиевна изведнъж се развълнува и раздвижи; и два дни не минаха в приготовления и те се пренесоха.

На втория или на третия ден след преместването на Епанчини със сутрешния влак от Москва пристигна и княз Лев Николаевич Мишкин. Никой не го посрещна на гарата; ала при слизането от вагона на княза изведнъж се стори, че зърна странния, пламтящ поглед на нечии две очи сред тълпата, заобиколила пътниците. Той се вгледа по-внимателно, но нищо повече не различи. Това беше, разбира се, само измама, но тя остави у него неприятно впечатление. И без това князът беше тъжен, замислен и като че ли угрижен за нещо.

Файтонджията го закара до един хотел, недалеч от Литейная. Хотелът беше лош. Князът нае две малки стаи, тъмни и зле мебелирани, изми се, облече се, не поиска нищо и бързо излезе, сякаш се боеше, че ще закъснее или няма да завари някого в къщи.

Ако го зърнеше сега някой от тези, които го познаваха преди половин година в Петербург, при първото му пристигане, може би щеше да намери значително подобрение във външността му. Но надали беше така. Само в дрехите му имаше пълна промяна: те бяха други, ушити в Москва, и то от добър шивач; ала и дрехите имаха недостатък: ушити бяха твърде по модата (както шият винаги добросъвестните, но не много талантливи шивачи), и то за един човек, който никак не държи за тоалета си, така че ако някой, който обича много да се присмива, погледнеше внимателно княза, може би щеше да намери на какво да се посмее. Но малко ли смешни неща има?

Князът нае файтон и се отправи за Пески. В една от Рождественските улици той бързо намери малка дървена къщица. За негово учудване къщицата излезе с хубава външност, чистичка, поддържана много добре, с градинка, в която растяха цветя. Прозорците към улицата бяха отворени и се чуваше остър, непрекъснат говор, почти викове, сякаш някой четеше на глас или дори произнасяше реч; от време на време виковете се прекъсваха от смеха на няколко звънки гласове. Князът влезе в двора, изкачи се по стълбището и попита за господин Лебедев.

— Ами ето го — отговори готвачката със засукани до над лактите ръкави, която му отвори и посочи с пръст към „гостната“.

Тази гостна, тапицирана в тъмносиньо, беше подредена чистичко и с известна предвзетост, тоест с кръгла маса и диван, с бронзов часовник под стъклен калпак, с тясно огледало на стената между прозорците и с малък много стар полилей с висулки, закачен с бронзова верижка за тавана. Посред стаята бе застанал самият господин Лебедев с гръб към влизащия княз, по жилетка, но без сако поради горещината и като се удряше в гърдите, разпалено ораторствуваше на някаква тема. Слушателите бяха: петнадесетинагодишно момче с доста весело и не глупаво лице и с книга в ръцете, млада девойка на около двадесет години в пълен траур и с пеленаче на ръцете, тринадесетгодишно момиче, също в траур, което много се смееше и ужасно разтваряше устата си, и най-после един необикновено странен слушател, легнал на дивана: млад човек на около двадесет години, доста хубав, мургавичък, с дълги гъсти коси, с големи черни очи и с едва покарали бакенбарди и брадичка. Този слушател, изглежда, често прекъсваше и оспорваше ораторствуващия Лебедев и на него навярно се смееше останалата публика.

— Лукиян Тимофеич, ей, Лукиян Тимофеич! Та погледни де! Погледни насам!… Правете най-сетне, каквото искате!

И готвачката си излезе, като махна с ръце и толкова се разсърди, че дори цялата почервеня.

Лебедев се извърна и щом забеляза княза, остана известно време като гръмнат, след това се спусна към него с мазна усмивка, но изведнъж пак се спря втрещен и промълви:

— Пре-пре-пресветли княже!

Но внезапно, сякаш все още неспособен да запази хладнокръвие, той се обърна и ни в клин, ни в ръкав се нахвърли първо на девойката в траур, която държеше бебето на ръце, така че тя дори се дръпна малко от изненада, но веднага след това я остави и почна да вика на тринадесетгодишното момиче, което бе застанало на прага на съседната стая и все още продължаваше да се усмихва както преди малко. То не можа да понесе виковете и начаса офейка в кухнята; Лебедев дори затропа с крака подире му, за да го сплаши, но щом срещна погледа на княза, който го гледаше смутено, рече за обяснение:

— За… да ми има уважението, хе-хе-хе!

— Напразно е всичко това… — започна князът.

— Сегичка, сегичка, сегичка… моментално!

И Лебедев бързо изчезна от стаята. Князът погледна учудено момичето, момчето и легналия на дивана; всички се смееха. Засмя се и князът.

— Отиде да си облече фрака — каза момчето.

— Колко неприятно е всичко това — започна князът, — а аз смятах… кажете ми дали той не е…

— Пиян ли, искате да кажете? — извика един глас от дивана. — Ни най-малко! Може да е пийнал три-четири чашки, хайде, де речем, някакви си пет, но какво е това — то си му е мярката.

Князът понечи да се обърне да отговори на гласа от дивана, но се обади девойката, по чието мило лице бе изписана най-голяма откровеност.

— Сутрин той не пие никога много; ако сте дошли при него по някаква работа, тъкмо сега му говорете. Сега му е моментът. Само привечер, когато се връща, е пиян; а и сега, повечето нощем, плаче или ни чете на глас от свещеното писание, защото майка ни умря преди пет седмици.

— Затова и избяга, защото сигурно му е било тежко да ви отговаря — засмя се младият човек на дивана. — Вас държа, че вече скита да ви излъже й тъкмо сега обмисля как да го направи.

— Само пет седмици! Само пет седмици! — извика Лебедев, като се върна, облечен вече във фрак. Той мигаше и вадеше от джоба си кърпичка, за да си изтрие сълзите. — Сирачета!

— Но защо идвате целият окъсан? — каза девойката. — Ами че тук зад вратата е съвсем новият ви сюртук, не го ли видяхте?

— Мълчи, немирнице! — викна й Лебедев. — Ще ти кажа аз на тебе! — уж затропа той с крака срещу нея. Но този път тя само се разсмя.

— Какво ме плашите, та аз не съм Таня, няма да побягна. А може и Любочка да събудите и тя да се стресне… защо крещите така!

— Млък, млък, млък! Пепел ти на езика… — ужасно се уплаши изведнъж Лебедев и като се спусна към детето, което спеше в ръцете на дъщеря му, няколко пъти уплашено го прекръсти. — Господи, пази го, Господи, закриляй го! Това е собственото ми бозайниче, щерка ми Любов — обърна се той към княза, — родена в най-законен брак от новопредставената Елена, жена ми, която умря при раждането. А това голишарче е дъщеря ми Вера, която е в траур… А този, този, о, този…

— Защо се запъна? — извика младият човек. — Продължавай де, не се смущавай.

— Ваше сиятелство! — в някаква екзалтация извика изведнъж Лебедев. — За убийството на семейство Жемарини благоволихте ли да следите във вестниците?55

— Прочетох — каза князът е известно учудване.

— Тогава ето истинския убиец на семейство Жемарини, той самият!

— Какво приказвате? — рече князът.

— Тоест, алегорично казано, бъдещият втор убиец на бъдещото второ семейство Жемарини, ако се създаде такова. За това се и готви…

Всички се засмяха. Князът помисли, че може би наистина Лебедев се стеснява и превзема само защото предчувствува неговите въпроси и като не знае как да отговори, гледа да спечели време.

— Бунтува! Съзаклятничи! — крещеше Лебедев, сякаш не можеше вече да се сдържа. — Кажете сега, мога ли аз, имам ли правото да смятам за свой племенник, за единствен син на покойната ми сестра Анисия такъв един злоезичник, такъв, може да се каже, блудник и изверг?

— Та престани де, пияницо! Ще повярвате ли, княже, сега той си е турил на ума да се занимава с адвокатство, да ходи по съдебни искове; залови се с красноречието и все на висок стил говори с децата в къщи. Преди пет дни пледира пред мировия съдия. И вижте само кого се е заел да защищава: не бабичката, която го умоляваше, молеше и която бе ограбил един подъл лихварин, петстотин рубли, цялото й състояние, задигнал, а този същия лихварин, някакъв чифут Зайдлер, затова че обещал да му даде петдесет рубли…

— Петдесет рубли, ако спечеля делото, и само пет, ако го загубя — обясни изведнъж Лебедев със съвсем променен глас, сякаш нито за момент не бе викал досега.

— Естествено той се извози, нали правосъдието не е вече както едно време, само дето му се посмяха. Но той остана ужасно доволен от себе си; спомнете си, безпристрастни господа съдии — казал той, — че този нещастен старец, който е с парализирани крака и живее от честен труд, се лишава от последния залък хляб; спомнете си мъдрите думи на законодателя: „Нека милосърдие цари в съдилищата.“ И ще повярвате ли, всяка сутрин той ни повтаря дума по дума тази реч, както я е произнесъл там; за пети път днес, току преди да дойдете, ни я четеше — толкова му е харесала. Сам се възхищава от думите си. И още някого се готви да защищава. Вие май сте княз Мишкин? Коля ми е казвал за вас, че до ден-днешен не е срещал в живота си по-умен човек от вас…

— И няма! И няма! Няма на света по-умен! — прибави веднага Лебедев.

— Хайде да кажем, че този излъга. Единият ви обича, а другият ви се подмазва; а аз съвсем нямам намерение да ви правя вятър, бъдете уверен. На вас не ви липсва здрав разум: я бъдете съдия между мене и него. Хайде, искаш ли князът да ни бъде съдия? — обърна се той към вуйчо си. — Аз дори се радвам, княже, че вие дойдохте.

— Искам! — решително извика Лебедев и неволно огледа публиката, която отново почна да се трупа около него.

— Но какво имате да решавате? — каза князът, като се намръщи.

Той наистина имаше главоболие, а освен това все повече и повече се убеждаваше, че Лебедев го мами и се радва, дето работата се отлага.

— Ето как стои въпросът. Аз съм негов племенник, това той не излъга, въпреки че винаги лъже. Не съм завършил образованието си, но искам да го завърша и настоявам на искането си, защото имам характер. А за да мога да съществувам дотогава, ще заема едно място по железниците с двадесет и пет рубли. Признавам освен това, че два-три пъти той ми помогна. Аз имах двадесет рубли и ги проиграх. Ще повярвате ли, княже, аз бях толкова подъл, толкова низък, че ги загубих на карти!

— С един мошеник, с един мошеник, комуто не трябваше да платиш! — извика Лебедев.

— Да, мошеник е, но аз трябваше да му платя — продължи младият човек. — А че е мошеник и аз го потвърждавам, и то не само защото те наби. Това е, княже, един изпъден от армията офицер, запасен поручик от предишната рогожинска банда, който дава уроци по бокс. Откак Рогожин ги разгони, те всички сега се скитат. Но най-лошото е, дето аз знаех, че той е мошеник, негодник и крадец и въпреки това седнах да играя с него и когато залагах последната си рубла (ние играехме на палки), аз си мислех: загубя ли, ще отида при вуйчо Лукиян, ще го ударя на молба — той няма да ми откаже. Това е вече низост, ето това е истинска низост! Това е вече съзнателна подлост!

— Да, съзнателна подлост! — повтори Лебедев.

— Недей тържествува, почакай малко — извика докачен племенникът, — той пък се радва. Дойдох тук при него, княже, и всичко му признах: постъпих благородно, не се пощадих; наругах се пред него, доколкото можах, тук всички са свидетели. За да заема това място по железниците, непременно трябва поне малко да се пооблека, защото целият съм в дрипи. Ей на, погледнете ботушите ми! Иначе не мога да се явя в службата, а не се ли явя в определения срок, мястото ми ще вземе друг и пак ще остана на сухо и кой знае кога ще намеря друго място. Сега му искам само петнадесет рубли и обещавам никога вече да не му искам и освен това в първите три месеца ще му платя целия дълг до копейка. Аз ще удържа думата си. Мога да прекарам цели месеци с хляб и квас, защото имам характер. За три месеца ще получа седемдесет и пет рубли. Заедно с предишните ще му дължа всичко тридесет и пет рубли, значи, ще имам с какво да му платя. Нека ми определи каквато ще лихва, дявол го взел! Та не ме ли познава? Попитайте го, княже: когато по-рано ми е помагал, връщал ли съм му парите, или не? А защо сега ми отказва? Сърдит ми е, задето платих на поручика; друга причина няма! Ето какъв е този човек — ни се кара, ни се води!

— И не си отива! — извика Лебедев. — Легна тук и не си отива.

— Казах ти вече. Няма да си отида, докато не ми дадеш. Вие нещо се усмихвате, княже? Смятате май, че не съм прав?

— Не се усмихвам, но според мене вие наистина донякъде не сте прав — с нежелание отговори князът.

— Но кажете направо, че съвсем не съм прав, не извъртайте; защо това „донякъде“?

— Щом искате, съвсем не сте прав.

— Щом искам! Смешно! Нима смятате, че сам не знам, че постъпвам неделикатно, че парите са негови, че може да прави с тях, каквото си иска, а от моя страна излиза нещо като насилие. Но вие, княже… не познавате живота. Не ги ли учиш, нищо не можеш да очакваш. Тези хора трябва да се учат. А моята съвест е чиста; казано откровено, аз няма да го ощетя, ще му ги върна с лихвите. Морално той също е удовлетворен: видя моето унижение. Какво повече иска? Та за какво друго ще го бива, ако не услужва? Моля ви се, какво върши той самият? Я го попитайте как постъпва с другите и как лъже хората? Как е спечелил тази къща? Главата си отрязвам, ако вече не ви е излъгал и не е намислил вече как да ви лъже занапред! Вие се усмихвате, не вярвате?

— Струва ми се, че всичко това няма никаква връзка с вашата работа — забеляза князът.

— Аз лежа тук ето вече трети ден и какво ли не видях! — извика младият човек, без да слуша княза. — Представете си, той подозира този ангел, ей тази девойка, сега сираче, моя братовчедка, негова дъщеря, всяка нощ търси да види дали не е скрила някой миличък! Идва тихичко тук и претърсва и под моя диван. Побъркал се е от мнителност; във всеки кът вижда крадци. Но щом скача от леглото час по час, ту гледа дали прозорците са добре затворени, ту вратата опитва, в печката надзърта и така по шест-седем пъти на нощ. В съда защищава мошениците, а нощем става по два-три пъти да се моли на колене ей тук в салона, по половин час си удря челото в пода и за кого ли не се моли, какво ли не нарежда в пиянството си? За упокоение душата на графиня Дюбари56 се моли, чух го с ушите си; Коля също го чу: съвсем се е побъркал!

— Виждате ли, чувате ли, княже, как той ме позори! — извика Лебедев, почервенял и наистина извън себе си. — А той не знае, че може би аз, пияница и развратник, крадец и злодеец, имам поне тая заслуга, дето ей този присмехулко още като кърмаче съм го повивал в пеленки, и в корито съм го къпал, и у бедната ми, овдовяла сестра, макар и също беден, по цели нощи съм седял, нито миг не съм склопвал очи, когато бяха болни, и за двамата съм се грижел, от дворника дърва съм крал, песни съм му пял, с пръсти съм му щракал, и то на гладен стомах, и ето отгледах го, а той сега ми се присмива! А и какво ти влиза в работа, ако аз наистина съм се помолил веднъж за упокоение душата на графиня Дюбари? Преди три дни, княже, аз за пръв път в живота си прочетох нейната биография в енциклопедията. И знаеш ли ти коя е била тази Дюбари? Казвай, знаеш ли, или не?

— То пък само ти знаеш! — подигравателно, но без желание промълви младият човек.

— Тя е била такава графиня, която, след като се измъкнала от тинята, е управлявала вместо кралицата и на която една велика императрица в собственоръчно писмо е писала „ma cousine“. На леве-дю-роа57 (знаеш ли ти какво значи леве-дю-роа) един кардинал, папският нунций, е предложил сам да обуе босите й крачка с копринени чорапчета, и то за чест го е смятал — ей такава висока и пресвета личност е била! Знаеш ли това? По лицето ти виждам, че не знаеш! Ха кажи как е умряла? Отговори де, ако знаеш!

— Я се махай! Дотегна ми.

— Ето как е умряла. След такива почести палачът Самсон е завлякъл тази бивша властителка, макар и невинна, на гилотината, за да направи удоволствие на парижките продавачки, а тя в страха си не разбира какво става с нея. Вижда, че той й превива шията под ножа и я подбутва с ритници — а те се смеят, — и почнала да крещи: „Encore un moment, monsieur le bourreau, encor un moment!“ Което ще рече: „Още един момент, господин палачо58, още един момент!“ И ето тъкмо за този момент Господ може би ще й прости, защото невъзможно е да си представиш по-голяма мизерия за човешката душа. Ти знаеш ли какво значи, думата мизерия? Ето точно това е мизерия, рогато прочетох как извикала графинята в този момент, сърцето ми сякаш се стегна с клещи. И какво те засяга тебе, червей, че лягайки си да спя, ми дойде на ум да спомена в молитвата си тази велика грешница? И може би затова я споменах, защото, откак свят светува, сигурно никой никога не се е помолил за нея, дори не се е сетил за това. А ней ще й стане приятно на оня свят да почувствува, че се е намерил на земята грешник като нея да се помоли поне веднъж за душата й. Защо се смееш? Не вярваш, безбожнико. А ти отде знаеш? Ако си ме подслушвал, ти и друго излъга: аз не се молих само за графиня Дюбари; аз казах така: „Упокой, Господи, душата на великата грешница графиня Дюбари и на всички подобни на нея“, а това е вече съвсем друго; защото на оня свят има много такива велики грешници и хора, които са изпитали превратностите на съдбата и са страдали и сега се гърчат и стенат, и чакат; а аз се молих тогава и за тебе, и за такива като тебе безсрамници и оскърбители, щом си почнал да подслушваш моите молитви…

— Хайде стига, достатъчно, моли се, за когото искаш, дявол те взел, няма защо да крещиш! — ядосано го прекъсна племенникът. — Много ни е начетен той, княже, знаете ли? — прибави той с някаква стеснителна усмивка. — Сега все разни такива книжки и мемоари чете.

— Все пак вашият вуйчо… не е безсърдечен човек — забеляза небрежно князът. Този млад човек почваше да му става много противен.

— Че то ушите му ще пораснат от вашите хвалби! Виждате ли, веднага се заоблизва — и ръка слага на сърцето, и устата си присвива. Може да не е безсърдечен, но е мошеник, там е лошото; а отгоре на това е и пияница, цял се е размекнал като всички, който от години пият, затова и всичко у него скърца. Виж, децата обича, да речем, уважаваше покойната ми леля… Дори мене обича и, Бога ми, не ме е забравил в завещанието си…

— Нищо няма да ти оставя! — озлобено извика Лебедев.

— Слушайте, Лебедев — каза твърдо князът, като обърна гръб на младия човек, — от опит знам, че вие сте делови човек, когато искате… Сега разполагам с твърде малко време и ако вие… Извинете, как беше името и презимето ви, забравих.

— Ти-Тн-Гимофей.

— Още?

— Лукиянович.

Всички в стаята пак се разсмяха.

— Излъга! — извика племенникът. — И сега излъга! Той, княже, съвсем не се казва Тимофей Лукиянович, а Лукиян Тимофеевич! Ха кажи сега, защо излъга? Лукиян или Тимофей, не ти ли е все едно, а и какво значение има това за княза? Уверявам ви, че той лъже просто по навик!

— Нима е вярно? — с нетърпение попита князът.

— Вярно е, аз се казвам Лукиян Тимофеевич — призна смутено Лебедев, като сведе покорно очи и пак тури ръка на сърцето си.

— Но защо, Боже мой, правите така!

— От самоунижение — пошепна Лебедев, като все повече и по-покорно навеждаше глава.

— Ех, какво самоунижение има в това! Ако знаех само къде да намеря сега Коля! — каза князът и се извърна да си върви.

— Аз ще ви кажа къде е Коля — обади се пак младият човек.

— Не, не, не! — нахвърли се Лебедев и се засуети припряно.

— Коля нощува тук, но сутринта отиде да търси генерала си, когото вие, княже, бог знае защо, освободихте срещу пари от затвора за длъжници. Още вчера генералът обеща да дойде да нощува пак тук, но не дойде. Най-вероятното е да е пренощувал в хотел „Везни“, на две крачки оттук. Коля е, значи, там или в Павловск, у Епанчини. Той имаше пари, още вчера искаше да отиде там. И така, значи, той е или във „Везни“, или в Павловск.

— В Павловск, в Павловск!… А ние да идем тук, тук в градинката и… кафенце ще пийнем…

И Лебедев помъкна княза за ръката. Те излязоха от стаята, минаха едно дворче и влязоха през вратичката. Тук наистина имаше една много мъничка, но много приятна градинка и благодарение на хубавото време всички дървета в нея се бяха вече разлистили. Лебедев тури княза Да седне на една зелена дървена пейка зад също зелена, закрепена в земята маса, и седна срещу него. След минутка наистина донесоха и кафе. Князът не се отказа. Лебедев угоднически и жадно продължаваше да го гледа в очите.

— А аз пък не знаех, че така сте се наредили — каза князът с вид на човек, който мисли за съвсем друго.

— Си-сирачета — започна, кривейки се, Лебедев, но се спря: князът гледаше разсеяно отпреде си и вече беше забравил, разбира се, своя въпрос. Мина още около една минута; Лебедев го гледаше и чакаше.

— Какво има? — каза князът, като че сепнат. — Ах, да! Нали вие самият, Лебедев, знаете, в какво се състои работата: аз дойдох по повод вашето писмо. Говорете.

Лебедев се смути, искаше да каже нещо, но само отвори уста: нищо не излезе. Князът почака и тъжно се усмихна.

— Струва ми се, че ви разбирам много добре, Лукиян Тимофеевич: сигурно не сте ме очаквали. Мислели сте, че аз няма да се надигна да дойда от моя затънтен край още при първото ваше известие, което сте написали за успокоение на съвестта си. А ето че аз пристигнах. Хайде, стига вече, недейте ме лъга. Престанете да служите на двама господари. Рогожин е тук от три седмици вече, аз знам всичко. Можахте ли да му я продадете както тогава, или не? Кажете истината.

— Сам я откри извергът, сам.

— Не го хулете; той, разбира се, е постъпил зле с вас…

— Преби ме, преби ме! — поде страшно възмутен Лебедев. — И с куче в Москва ме гони, по цяла една улица, с бърза хрътка. Ужасна хрътка.

— Вие ме вземате за дете, Лебедев. Кажете, тя сериозно ли го остави сега, в Москва де?

— Сериозно, сериозно, пак току пред сватбата. Той броеше вече минутите, а тя избяга тук в Петербург и прано при мене: „Спаси ме, приюти ме, Лукиян, и не казвай на княза…“ Тя, княже, се бои от вас повече, отколкото от него и там е — мистерията!

И Лебедев лукаво опря пръст до челото си.

— А сега пак ли ги събрахте?

— Пресветли княже, но как можех… как можех аз да попреча?

— Стига, там ще узная всичко. Кажете само къде е сега тя? При него ли е?

— О, не! Съвсем не! Живее си още сама. Аз, казва, съм свободна и знаете ли, княже, силно настоява на това. Аз, казва, съм още напълно свободна! Живее все още на Петербургская, у моята балдъза, както ви писах.

— И сега ли е там?

— Там е, ако не е отишла в Павловск поради хубавото време, във вилата на Дария Алексеевна. Аз, казва, съм напълно свободна; вчера дори пред Николай Ардалионович се хвалеше много със свободата си. Лош признак!

И Лебедев се ухили.

— Коля често ли е при нея?

— Той е лекомислен, неразбираем и не знае да пази тайни.

— Бяхте ли там скоро?

— Всеки ден, всеки ден.

— Значи, и вчера?

— Не; преди три дни.

— Колко жалко, че сте малко пийнал, Лебедев! Иначе бих ви попитал нещо.

— Не, не, не, никак не съм пиян!

И Лебедев се ухили.

— Кажете ми, как я оставихте?

— Търсеща…

— Търсеща?

— Като че ли все търси нещо, като че ли е загубила нещо. Колкото до предстоящия брак, дори мисълта за него й е омразна и тя я смята за обидна. А за него самия мисли като за кора от портокал, не повече, тоест повече — със страх и ужас, дори забранява да се говори за него, а се виждат само по необходимост… и той го чувствува силно! А трябва да се примири!… Тя е неспокойна, подигравателна, лицемерна, избухлива…

— Лицемерна и избухлива?

— Да, избухлива; защото при един разговор миналия път насмалко не ме хвана за косите. Опитах се да я успокоя с апокалипсиса59.

— Как така? — попита князът, като помисли, че зле е чул.

— С четене на апокалипсиса. Дамата има неспокойно въображение, хе-хе! А освен това бях забелязал у нея голяма склонност към сериозни, макар и странични теми. Обича ги, обича и дори смята за особено уважение да й говориш. Да. А аз в тълкуването на апокалипсиса съм силен и го тълкувам от петнадесет години. Тя се съгласи с мене, че сме при третия вран кон и при конника, който държи везни в ръката си, тъй като всичко в днешния век е отмерено на везни и уредено с договор и всички хора търсят само правото си „Една мяра пшеница за динарий и три мери ечемик за динарий“… И отгоре на това искат да запазят свободен дух, чисто сърце, здраво тяло и всички дарове Божии. Ала само по пътя на правото няма да ги запазят, а след това ще дойде бледият кон и тоя, чието име е Смърт, а след него вече идва адът… Тези неща тълкуваме, когато се съберем, и това силно й подействува.

— Толкова ли вярвате вие самият? — попита князът, като огледа със странен поглед Лебедев.

— Вярвам и тълкувам. Защото съм беден и гол, и прашинка във вихрушката човешка. И кой ще зачете Лебедев? Всеки му се присмива и всеки го изпраща едва ли не с ритник. Но тук, при тълкуването, аз съм равен на велможа. Защото имам ум! И един велможа затрепери пред мене… на креслото си, понеже почувствува с ума си. Това беше преди две години, пред Великден. Негово високопревъзходителство Нил Алексеевич чул за мене — тогава аз още служех в неговото министерство — и нарочно ме повика от дежурната чрез Пьотр Захарич в кабинета си. Когато останахме насаме, той ме попита: „Вярно ли е, че си професор в тълкуването пророчествата за антихриста?“ Не скрих. „Аз съм“ — казвам и почнах да излагам и тълкувам писанието и без да смекчавам страха, още щом разгънах страницата с алегориите, в мисълта си го подсилих и приведох цифри. Той почна да се усмихва, но при цифрите и сравненията затрепери и ме помоли да затворя книгата и да си отида. Заповяда да ме наградят за Великден, а на Томина неделя предаде Богу дух.

— Що думате, Лебедев?

— Самата истина. Падна от каляската след обед… удари си сляпото око в един стълб и като малко дете, като малко дете веднага си угасна. По служебните списъци беше на седемдесет и три години; червеничък, с побелели коси, целият парфюмиран и все се усмихваше, все се усмихваше като дете. Спомни си тогава Пьотр Захарин и каза: „Ти го предрече.“

Князът стана да си върви. Лебедев се учуди и дори беше в недоумение, задето князът вече става.

— Ей, че равнодушен сте станали вече, хе-хе! — осмели се да отбележи той угоднически.

— Вярно, не се чувствувам много добре, главата ми тежи, може би е от пътя — отговори намръщен князът.

— Да бяхте отишли на почивка — плахо подметка Лебедев.

Князът стоеше умислен.

— Ето и аз след два-три дни отивам с цялото домочадие на летуване, та и за здравето на новороденото да е добре, и тук в къщата през това време да се направят някои поправки. И аз отивам в Павловск.

— И вие в Павловск? — попита изведнъж князът. — Какво е това, всички ли тук отиват в Павловск? И вие ли, казвате, имате там вила?

— Не всички отиват в Павловск. На мене Иван Петрович Птицин ми отстъпи една от вилите си, които е купил на сметка. И хубаво, и високо, и зелено, и евтино, и добро общество, и музика свири, и ето защо всички отиват в Павловск. Аз впрочем отивам в пристройчицата, а пък вилата…

— Сте я дали под наем?

— Не, не. Не… съвсем не…

Изглежда, Лебедев само към това насочваше разговора. Тази мисъл му хрумна преди три минути. А от наемател той нямаше вече нужда, защото имаше вече един, който му бе казал, че може би ще наеме вилата. А Лебедев знаеше положително, че не „може би“, а сигурно ще я наеме. Но сега изведнъж му хрумна една по негова сметка много полезна мисъл — да даде вилата на княза, като използува обстоятелството, че другият наемател не беше се изказал ясно. „Истински конфликт и съвсем нов обрат на работите“ — въобрази си изведнъж той. И прие предложението на княза едва ли не с възторг и когато го запитаха направо за цената, дори замаха с ръце.

— Добре, както искате; аз ще се осведомя; вие няма да загубите нищо.

И двамата вече излизаха от градината.

— А ако бихте искали… аз бих могъл… аз бих могъл, уважаеми княже, да ви съобщя нещо много интересно по същия въпрос — измънка Лебедев, като радостно се въртеше около княза.

Князът се спря.

— Дария Алексеевна също има виличка в Павловск.

— Е, та какво?

— А една известна личност е нейна приятелка и, изглежда, има намерение да я посещава често в Павловск. С цел.

— С каква цел?

— Аглая Ивановна…

— Ах, стига, Лебедев! — прекъсна го князът с някакво неприятно чувство, сякаш го докоснаха до болното му място. — Всичко това… не е редно. Кажете по-добре кога се пренасяте? За мене колкото по-скоро, толкова по-добре, защото съм в хотел…

Унесени в разговор, те излязоха от градината, но не влязоха в къщата, а минаха дворчето и стигнаха до вратичката.

— Най-добре — каза Лебедев, след като помисли един момент — пренесете се още днес от хотела направо тук, а вдругиден ще тръгнем заедно за Павловск.

— Ще видя — каза умислен князът и излезе на улицата.

Лебедев се загледа подире му. Смая го внезапната разсеяност на княза. На излизане той бе забравил дори да каже „сбогом“, не кимна дори с глава, което беше несъвместимо с известната на Лебедев вежливост и внимателност на княза.

III

Часът беше вече дванадесет. Князът знаеше, че в града сега може да завари у Епанчини единствено само генерала, задържан в службата си, но и то не бе сигурно. Той си помисли, че може би генералът няма да го остави и веднага ще го закара в Павловск, а пък много му се искаше да направи преди това едно посещение. С риск да отиде късно у Епанчини и да отложи за другия ден пътуването си до Павловск, князът реши да иде да потърси къщата, в която така много искаше да отиде.

Това посещение беше за него впрочем рисковано в известно отношение. Оттам идеха и неговите затруднения и колебания. Той знаеше, че къщата се намира на Гороховая, недалеч от Садовая, и реши да тръгне натам е надежда, че докато стигне до мястото, ще има време да вземе най-сетне окончателно решение.

Когато наближи кръстопътя на Гороховая и Садовая, сам се учуди на необикновеното си вълнение — не очакваше, че сърцето му ще бие с такава болка. Още отдалеч една къща почна да привлича вниманието му навярно поради особената си външност и по-късно князът си спомни, че си беше казал: „Сигурно това е къщата.“ С необикновено любопитство той се приближи да провери предположението си; чувствуваше, че, кой знае защо, ще му бъде особено неприятно, ако е познал. Къщата беше голяма, мрачна, на три етажа, без всякаква архитектура, с мръснозелен цвят. Тъкмо по тези улици на Петербург (дето всичко така бързо се мени) все още са се запазили почти непроменени няколко, впрочем доста малък брой, подобни къщи, построени в края на миналото столетие. Те са строени здраво, с дебели стени и извънредно малко прозорци; в долния етаж прозорците понякога имат решетки. Най-често там има сарафски дюкян. Скопецът, който държи дюкяна, живее в горните етажи. И отвътре, и отвън тези къщи са някак негостоприемни и студени, всичко у тях е като че ли непроницаемо и тайнствено, а защо буди такова впечатление физиономията на къщата — мъчно е да си обясни човек. Архитектурните съчетания на линиите си имат, разбира се, своята тайна. В тези къщи живеят почти изключително търговци. Князът се приближи до портата, погледна надписа и прочете: „Дом на потомствения почтен гражданин Рогожин“.

Той надви колебанието си, отвори стъклената врата, която хлопна шумно зад него, и почна да се изкачва по парадната стълба към първия етаж. Стълбата беше тъмна, каменна, грубо направена, а стените й бяха боядисани с червена боя. Той знаеше, че Рогожин заема с майка си и брат си целия първи етаж на тази тъжна къща. Слугата, който отвори на княза, го поведе, без да отиде да съобщи, и го води дълго; минаха и през една парадна зала, стените на която имитираха мрамор, с дъбов паркет и е мебели, груби и тежки, в стила на двадесетте години, минаха и през някакви малки стаички, като правеха извивки и зигзази, като се изкачваха по две-три стъпала и слизаха толкова надолу, и най-после почукаха на една врата. Вратата отвори сам Парфьон Семьонич; щом видя княза, той така побледня и се вдърви на място, че някое време приличаше на каменна статуя, загледал се със своя неподвижен и уплашен поглед и изкривил уста в някаква донемайкъде недоумяваща усмивка — като че в посещението на княза виждаше нещо невъзможно и почти чудато. Макар че бе очаквал нещо подобно, князът все пак остана учуден.

— Парфьон, може би ида не навреме, готов съм да си отида — каза най-после той смутено.

— Навреме, навреме! — опомни се най-сетне Парфьон. — Заповядай, влез!

Те си говореха на ти. В Москва им се беше случвало да се виждат често за дълго, имаше дори в срещите им няколко момента, които бяха оставили незаличимо впечатление в сърцата и на двамата. Сега не бяха се виждали повече от три месеца.

Бледнината и някакво леко, бегло потръпване все още не слизаше от лицето на Рогожин. Макар и да покани гостенина, продължаваше да чувствува необикновено смущение. Докато го водеше към креслата и го настаняваше до масата, князът случайно се извърна към него и се спря под впечатлението на необикновено странния му и тежък поглед. Спомни си нещо — неотдавнашно, тежко, мрачно. Не седна, а застана неподвижно, като гледа известно време Рогожин право в очите; в първия миг те като че ли блеснаха още по-силно. Най-после Рогожин се усмихна, но малко се смути и сякаш се обърка.

— Защо ме гледаш така вторачено? — смотолеви той. — Седни!

Князът седна.

— Парфьон — каза той, — кажи ми искрено, знаеше ли, че ще пристигна днес в Петербург, или не?

— Мислех си, че ще дойдеш и както виждаш, не съм се излъгал — отговори той със злъчна усмивка, — но отде можех да зная, че днес ще дойдеш?

Тонът на рязка стремителност и особено раздразнение в този въпрос, който в същото време бе и отговор, още повече смая княза.

— Но и да знаеше, че днес ще дойда, защо толкова се дразниш? — тихо промълви князът в смущението си.

— Но ти защо ми задаваш този въпрос?

— Когато слизах отзарана от влака, видях две също такива очи, е каквито преди малко ти ме погледна отзад.

— Гледай ги! Та чии бяха тези очи! — подозрително измънка Рогожин. На княза се стори, че той трепна.

— Не знам; това беше в тълпата, а може би дори така да ми се е сторило; напоследък почнах все да виждам такива миражи. Чувствувам се, драги Парфьон, почти в същото състояние, в което се намирах преди пет години, когато още имах припадъци.

— А може би пък наистина да е било мираж, не знам… — смънка Парфьон.

Любезната усмивка на лицето не му отиваше в този момент, като че в тази усмивка имаше нещо счупено, и Парфьон, колкото и да се мъчеше да го залепи, не можеше.

— Значи, пак ще заминаваш за чужбина, а? — попита той и изведнъж прибави: — А спомняш ли си как миналата есен пътувахме с влака от Псков, аз идвах в Петербург, а ти… с пелерина, помниш ли, и е гетри?

И Рогожин изведнъж се засмя, този път с някаква открита злоба и сякаш зарадван, че можа по някакъв начин да я изрази.

— Ти окончателно ли се установи тук? — попита князът, като оглеждаше кабинета.

— Да, аз съм си у дома. Къде другаде да отида?

— Отдавна не сме се виждали. Чух за тебе такива неща, че не бих повярвал да си ги направил ти.

— Какво ли не приказват хората — забеляза сухо Рогожин.

— Но все пак ти си разгонил цялата си тайфа; и ето седиш в бащината си къща, не вършиш лудории. Ами хубаво. Къщата твоя ли е, или е обща, на цялото семейство?

— Къщата е майчина. Стаите й са оттатък коридора.

— А брат ти къде живее?

— Брат ми Семьон Семьонич живее в пристройката.

— Женен ли е?

— Вдовец. Защо искаш да знаеш това?

Князът го погледна, без да отговори; замислил се бе изведнъж и като че не чу въпроса. Рогожин не настояваше и чакаше. Помълчаха.

— Като идвах насам сега, познах къщата ти веднага, от сто крачки — каза князът.

— Как така?

— Съвсем не знам. Твоята къща има физиономията на цялото ваше семейство и на целия ваш рогожински начин на живеене, но ако ме попиташ откъде съм направил това заключение — никак не мога да ти обясня. Фантазии, разбира се. Страх ме е дори, че тези неща толкова много ме безпокоят. По-рано и на ум не би ми дошло, че живееш в такава къща, но сега, щом я видях, начаса си помислих: „Точно в такава къща трябва да живее!“

— Гледай ти! — усмихна се неопределено Рогожин, като съвсем не разбра неясната мисъл на княза. — Тази къща е била построена още от дядо ми — забеляза той. — В нея винаги са живели скопци, Хлудякови, те и сега са наши наематели.

— Какъв мрак. Ти живееш в мрачина — каза князът, като оглеждаше кабинета.

Това беше голяма, висока, тъмна стая, отрупана с какви ли не мебели — главно големи работни маси, бюра, шкафове, в които се пазеха търговски книги и някакви книжа. Широк диван от червена кожа явно служеше за легло на Рогожин. Князът забеляза на масата, до която го бе турил Рогожин да седне, две-три книги; едната от тях, „История“ от Соловьов60, беше отворена и в нея бе сложена бележка. По стените висяха в потъмнели позлатени рамки няколко маслени картини, толкова мътни и опушени, че мъчно можеше да се различи нещо по тях. Един портрет в естествена големина привлече вниманието на княза: на него бе нарисуван човек на около петдесет години в жакет с немска кройка, но с дълги пешове, с два медала на шията, с много рядка и къса прошарена брадичка, с набръчкано и жълто лице, с подозрителен, потаен и тъжен поглед.

— Това не е ли баща ти? — попита князът.

— Той същият — отговори с неприветлива усмивка Рогожин, като че се готвеше да пусне веднага някоя безсрамна шега по адрес на покойния си баща.

— Не беше ли той от старообрядците?

— Не, ходеше на черква, но право е, твърдеше, че старата вяра е по-близо до истината. И много уважаваше скопците. Ето това беше кабинетът му. Защо ме попита дали е бил старообрядец?

— А сватбата тук ли ще правиш?

— Тук — отговори Рогожин, като насмалко не потрепери от неочаквания въпрос.

— Скоро ли ще бъде?

— Нали знаеш, че не зависи от мене.

— Парфьон, аз не съм ти враг и нямам намерение да ти преча в каквото и да било. Повтарям ти го сега тъй, както ти го заявих и по-рано веднъж, в един момент, подобен на този. Когато наближаваше денят на сватбата ти в Москва, аз не ти пречех, ти знаеш. Първия път тя сама дотича при мене, едва ли не изпод венчилото, молейки ме да я „спася“ от тебе. Повтарям ти собствените й думи. После избяга и от мене, ти пак си я намерил и повел към олтара, но ето че, казват, тя пак избягала от тебе и дошла тук. Вярно ли е? Лебедев ми съобщи това, затова и пристигнах. А едва вчера за пръв път научих във влака от един от по-раншните ти приятели — от Зальожев, ако искаш да знаеш кой, — че тук пак сте се сдобрили. Идвах насам само е една цел: исках да я убедя най-после да замине за чужбина, за да възстанови здравето си; тя е много разстроена и телесно, и душевно, ужасни болки има в главата и според мене се нуждае от големи грижи. Нямах намерение да я придружавам в чужбина, исках да уредя цялото й пътуване, без аз да участвувам в него. Казвам ти самата истина. Но ако е абсолютно вярно, че вие пак сте се одобрили, няма дори да се явя повече пред очите й, а и при тебе няма да ми стъпи кракът. Ти сам знаеш, че не те лъжа, защото винаги съм бил откровен с тебе. Мислите си по този въпрос никога не съм крил от тебе и винаги съм казвал, че с тебе тя без друго ще се погуби. И ти ще се погубиш… може би още по-сигурно от нея. Ако пак се разделите, аз ще бъда много доволен, но нямам намерение да ви се бъркам в тая работа и да ви развалям живота. Така че бъди спокоен и не ме подозирай. Пък и сам знаеш бил ли съм ти някога истински съперник, дори когато тя избяга при мене. Ето ти сега се смееш; аз знам защо. Да, ние живяхме там поотделно и в различни градове — и ти го знаеш всичко това положително. Та аз и по-рано съм ти обяснявал, че „я обичам не от любов, а от състрадание“. Смятам, че определението ми е точно. Ти казваше тогава, че си разбрал тези мои думи; вярно ли е, разбрал ли си ги? С каква омраза ме гледаш! Аз дойдох да те успокоя, защото и ти ми си скъп. Обичам те много, Парфьон. А сега си отивам и никога няма да дойда пак. Сбогом.

Князът стана.

— Остани малко е мене — каза тихо Парфьон, без да става от мястото си и склонил глава на дясната си длан, — отдавна не съм те виждал.

Князът седна. И двамата пак замълчаха.

— Не си ли пред мене, Лев Николаевич, веднага чувствувам злоба срещу тебе. През тези три месеца, когато не те виждах, всеки миг се озлобявах към тебе, Бога ми. Идеше ми просто да те отровя с нещо! Така беше. А сега няма четвърт час, откак си при мене, и цялата ми злоба вече минава и ти пак си ми мил както по-рано. Остани малко с мене…

— Когато съм с тебе, ти ми вярваш, а когато ме няма, веднага преставаш да ми вярваш и пак започват подозренията ти. На баща си приличаш! — отговори князът, като се усмихна приятелски и гледаше да скрие истинското си чувство.

— Имам вяра в тебе, когато слушам гласа ти. Та аз разбирам, че нас двамата не могат да ни сравняват…

— Защо прибави това? Ето че пак се разгневи — каза князът, чудейки се на Рогожин.

— Ами че за това нещо, драги, не искат нашето мнение — отговори той, — без нас са го решили. Ето на̀, и обичаме различно, значи, по всичко се различаваме — продължи той, след като помълча малко. — Ето ти казваш, че я обичаш от състрадание. А аз не чувствувам към нея никакво състрадание. А и тя ме мрази най-вече от всичко. Сънувам я сега всяка нощ: все е някого другиго и ми се присмива. И така си е, драги. С мене отива под венчило, а и да помисли за мене забравила, като че обувката си сменя. Ще повярваш ли, пет дни не съм я виждал, защото не смея да ида при нея; ще ме попита: „Защо си дошъл?“ Малко ли ме е позорила…

— Как позорила? Какво говориш!

— Като че ли не знае! Ами дето избяга от мене „изпод венчилото“, за да отиде при тебе, сам го каза преди малко…

— Та ти сам не вярваш, че…

— А нима не ме опозори с офицера, със Земтюжников, в Москва? Положително знам, че ме опозори и това стана, след като тя сама определи деня на сватбата ни.

— Не може да бъде! — извика князът.

— С положителност знам — убедено потвърди Рогожин. — Какво, ще кажеш, че не е такава ли? Няма какво да разправяме, драги, че не е такава. Това са глупости. С тебе няма да бъде такава и сама може би ще се ужаси от подобно държане, но е мене е точно такава. Така си е. Мене не ме бръсне за лула тютюн. Положително знам, че измисли историята с Келер, с офицера, който се биеше на бокс, само за да ме направи смешен… Но ти не знаеш още какво прави тя с мене в Москва! А пък пари, колко пари съм похарчил…

— Но… как ще се жениш сега за нея!… Как ще живееш после? — е ужас попита князът.

Рогожин погледна тежко и страшно княза и не отговори нищо. Помълча около една минута и продължи:

— Ето пети ден вече, как не съм ходил при нея. Все ме е страх, че ще ме изгони. „Аз, казва, още съм си господарка; поискам ли, ще те изгоня завинаги и ще замина сама в чужбина“ (тя ми беше говорила вече за заминаване в чужбина — забеляза той сякаш между другото и някак особено погледна княза в очите); вярно, че понякога само ме плаши, все намира нещо смешно у мене. А друг път наистина се намръщи, нацупи се, дума не продумва; тъкмо затова ме е страх. Из онез дни си казах: няма да ходя вече у нея е празни ръце — само я разсмях с подаръците си, а след това тя дори се разгневи. На прислужницата си Катка подари един мой шал, какъвто може би никога не бе виждала, макар и да е живяла по-рано в разкош. А кога да бъде денят на сватбата, не мога и да продумам. Какъв годеник съм аз, като просто се боя да отида при нея? Затова си и седя в къщи, а не мога ли повече да се стърпя, отивам тайничката и крадешком да снова около къщата й или се скрия зад някой ъгъл. Из онез дни едва ли не до зазоряване стоях на пост пред портата й — мярна ми се нещо тогава. А тя, види се, ме зърнала през прозореца. „Какво би ми направил, пита ме, ако видиш, че ти изменям?“ Не се стърпях и й казах; „Ти си знаеш.“

— А какво знае?

— Че отде да знам! — злобно се засмя Рогожин. — В Москва тогава не можах да я пипна с никого, макар че дълго я дебнах. Веднъж я хванах и й казах: „Ти обеща да се омъжиш за мене, в честно семейство влизаш, а знаеш ли сега каква си? Ти, казвам, ето каква си!“

— Каза ли й го?

— Казах.

— А тя?

— „Сега, казва, аз и за лакей може би няма да те взема, а камо ли да ти стана жена.“ — „Тогава, казвам аз, няма да изляза оттук и край!“ — „А пък аз, казва тя, ей сега ще повикам Келер и ще му кажа да те изхвърли с парцалите.“ Тогава аз се спуснах върху нея и я набих до посиняване.

— Не е възможно! — извика князът.

— Казвам ти: вярно е — потвърди Рогожин тихо, но със светнали очи. — Точно ден и половина нито спах, нито ядох, нито пих, от стаята й не излизах, на колене стоях пред нея: „Ще умра, казвам, но няма да изляза, докато не ми простиш, а кажеш ли да ме изгонят — ще се удавя; че как ще живея сега без тебе?“ Целия тоя ден тя беше като луда, ту плачеше, ту заплашваше да ме убие с нож, ту ме ругаеше. Повика Зальожев, Келер, Земтюжников и разни други, за да ме покаже и срами пред тях. „Хайде, господа, да идем всички днес на театъра, а той нека седи тук, щом не иска да излезе, аз не съм вързана за него. А на вас, Парфьон Семьонич, ще поднесат чай в мое отсъствие, сигурно сте изгладнели днес.“ Върна се от театъра сама. „Те, казва, са страхливци и подлеци, страхуват се от тебе, а и мене плашат: казват, че ти може би няма да си отидеш, ще ме заколиш. А пък аз на, когато отида в спалнята, няма дори да заключа вратата; ето колко ме е страх от тебе! Да го знаеш и да го запомниш! Пи ли чай?“ — „Не, казвам аз, и няма да пия.“ — „Сърдитко Петко празна му торбата, но това никак не ти прилича.“ И както каза, така направи, не заключи стаята си. Сутринта излезе — смее се: „Ти да не си полудял? — казва. — Ами че така от глад ще умреш!“ — „Прости ми“, казвам. „Не искам да прощавам, няма да се омъжа за тебе, казах. Нима цялата нощ си седял в това кресло и не си спал?“ — „Не, казвам, не спах.“ — „Ей, че си бил умен! А пак ли няма да пиеш чай и да обядваш?“ — „Казах ти: няма — прости ми!“ — „Да знаеш само как не ти отива това, прилича ти като на свиня звънец. Да не си намислил да ме плашиш? Много ме е грижа, че ще седиш гладен; ей, че страшно!“ Разсърди се, но не за дълго и пак взе да ми се надсмива. И учудих й се, как й мина гневът така бързо? Защото тя помни злото, дълго помни стореното й от другите зло! Ей тогава ми мина през ума, че толкова малко ме уважава, та дори не може да бъде дълго време злопаметна към мене. И това е вярно. „Знаеш ли, попита ме тя, какво значи римски папа?“ — „Слушал съм“, казвам. „Ти, казва, Парфьон Семьонич, нищо не си учил от общата история.“ — „Нищо, казвам, не съм учил.“ — „Тогава, казва, ще ти дам да прочетеш: имало един такъв папа, който се разсърдил на един император и го накарал три дни, без да пие, без да яде, да стои бос на колене пред двореца му, преди да му прости; и докато през тези три дни императорът стоял на колене, какво смяташ ти, че си е мислел и какви обети е давал?… Но почакай, казва, сама ще ти го прочета!“ Скочи, донесе книгата: „Това са стихове“, казва, и почна да ми чете в стихове как този император през тези три дни се заклел да отмъсти на папата. „Нима не ти харесва, Парфьон Семьонович?“ — „Всичко това, което прочете, казвам, е вярно.“ — „Аха, сам казваш, че е вярно, значи, и ти може би се заричаш: «Ще се омъжи тя за мене, ще й припомня тогава всичко и ще й се присмея!»“ — „Не знам, казвам, може и така да мисля.“ — „Как не знаеш?“ — „Ей тъй, казвам, не знам, за това нещо ли все ще мисля сега.“ — „А за какво мислиш сега?“ — „Ами ето на — станеш от мястото си, минеш край мене, а аз те гледам и следя с очите; изшумоли роклята ти, а сърцето ми премира, излезеш от стаята, а аз си спомням за всяка твоя думичка, какво си казала и с какъв глас; а цялата тази нощ за нищо не мислех, все слушах как дишаше насън и как един-два пъти пошавна…“ — „А дето ме наби — засмя се тя, — може би не мислиш и не помниш?“ — „Може, казвам, и да мисля, не знам.“ — „А ако не ти простя и не се омъжа за тебе?“ — „Казах ти, ще се удавя.“ — „А може и да ме убиеш преди това“… Каза го и се замисли. След това се разсърди и излезе. След един час се връща такава една мрачна. „Аз, казва, ще се омъжа за тебе, Парфьон Семьонович, и то не защото се боя от тебе, а защото и без това ще загина. Къде е по-хубаво? Седни, казва, ей сега ще ти донесат обед. А омъжа ли се за тебе, прибави тя, ще ти бъда вярна жена, в това не се съмнявай и не се тревожи.“ След това помълча и каза: „Все пак ти не си лакей; по-рано мислех, че си същински лакей.“ После тя определи деня на сватбата, а след една седмица ме напусна и избяга тук при Лебедев. Когато пристигнах, тя ми каза: „Не съм се още отказала съвсем да се омъжа за тебе; искам само да почакам, колкото ми се поревне, защото все още сама съм си господарка. Чакай и ти, ако искаш.“ Ето какви са ни отношенията сега… Какво мислиш за всичко това, Лев Николаевич?

— А ти самият какво мислиш? — попита князът, като гледаше тъжно Рогожин.

— Та мигар аз мисля! — изтръгна се от устата му. Искаше да прибави още нещо, но замълча в безизходна тъга.

Князът стана и пак тръгна да си върви.

— Все пак аз няма да ти преча — каза тихо той, почти замислено, сякаш отговаряше на някаква своя собствена, скрита мисъл.

— Знаеш ли какво ще ти кажа! — изведнъж се разпали Рогожин и очите му забляскаха. — Не разбирам, как така ти ми отстъпваш? Да не би съвсем да си я разлюбил? По-рано все пак мъка те гнетеше, нали те виждах. Тогава защо си се изпребил да дойдеш тук? От състрадание ли? (И лицето му се изкриви в злобна подигравка.) Хе-хе!

— Ти мислиш, че те лъжа ли? — попита князът.

— Не, аз ти вярвам, само че нищо не разбирам. Най-вероятно е, че твоето състрадание е може би още по-силно от моята любов!

В очите му пламна израз на омраза, готова всеки момент да се изрази в думи.

— А пък човек не може да различи твоята любов от злобата — усмихна се князът, — но щом мине, може би ще бъде още по-зле. Аз ти казах вече, драги Парфьон…

— Че ще я заколя ли?

Князът трепна.

— Ти ще я мразиш много за тази сегашна любов, за цялата тази мъка, която сега търпиш. Но най-чудното за мене е как тя може пак да мисли да се жени за тебе? Когато чух вчера това — едва повярвах и много се натъжих. Ами че два пъти вече се отказа от те бе и избяга изпод венчилото, значи, има предчувствие!… Че какво ще търси сега в тебе? Парите ти ли? Глупаво е да се мисли. Пък и тях май доста си ги поизхарчил. Или пък само да си намери мъж? Та тя би могла да намери и друг. Всеки друг ще бъде по-добър за нея, защото ти наистина можеш да я заколиш, а тя сега може би много добре го разбира. Да не би да я привлича силата на любовта ти? Може и така да е… Чувал съм, имало жени, които тъкмо такава любов търсят… само че…

Князът млъкна и се замисли.

— Защо се усмихна пак на портрета на баща ми? — попита Рогожин, който наблюдаваше много внимателно всяка промяна, всяка чертица по лицето на княза.

— Защо се усмихнах ли? Дойде ми на ум, че ако не беше те сполетяло това нещастие, ако не беше ти се случила тази любов, ти може би щеше да станеш точно като баща си, и то в много кратко време. Щеше да се затвориш в тази къща с жена си, послушна и смирена, щеше да приказваш рядко и строго, никому нямаше да вярваш, а и никаква нужда нямаше да изпитваш да се доверяваш, и щеше да трупаш само пари мълчаливо и мрачно. И най-многото, и то чак на старини, да почнат да ти харесват старите книги и да вземеш да се кръстиш с два пръста…

— Смей се ти. А ето че и тя ми каза същото неотдавна, когато гледаше като тебе този портрет! Чудно как сега и двамата мислите еднакво за всичко.

— Та нима тя е идвала при тебе? — с любопитство попита князът.

— Да. Дълго гледа портрета и ме разпитва за покойния. „Ето какъв щеше да станеш и ти — усмихна ми се най-после тя, — ти имаш, Парфьон Семьонич, силни страсти, толкова силни, че веднага биха те закарали в Сибир, на каторга, ако не беше умът ти, защото ти си много умен“ (така каза, ако щеш, вярвай, ако щеш — недей. За пръв път чух от нея такива думи!). „Бързо би се отказал от всичките си сегашни лудории. А понеже нямаш никакво образование, щеше да почнеш да трупаш пари и да седиш като баща си в тази къща в компания с твоите скопци; може би накрай би преминал в тяхната вяра и така би обикнал парите си, че не два милиона, а може и десет да натрупаш, и да умреш от глад върху торбите си с пари, защото вършиш всичко със страст, всичко докарваш до страст.“ Ето почти дума по дума какво ми каза тя. Никога преди това не беше говорила с мене така! Ами че тя приказва с мене обикновено за празни работи или ми се присмива; пък и този път почна със смях, но след това стана една такава мрачна; обиколи цялата тази къща, разглежда я и като че се плашеше от нещо. „Всичко това, казвам аз, ще променя, ще го преправя, а може и друга къща да купя за сватбата ни.“ — „Не, не, казва, нищо тук не бива да се променя, така ще живеем. Аз искам, казва, да живея при майка ти, когато ти стана жена.“ Заведох я при майка ми — прояви почитание към нея като същинска дъщеря. И по-рано майка ми, има вече две години, не беше като че ли с пълния си разсъдък (болна е), а пък след смъртта на баща ми съвсем се вдетини, не приказва: стои неподвижна и само кима с глава на тези, които види; ако не я нахранят, по три дни няма да се сети да яде. Аз взех дясната ръка на майка ми, сбрах трите й пръста в едно и казах: „Благословете я, мамо, тя ще бъде моя жена“; тогава тя целуна с чувство ръката на майка ми и каза: „Много трябва да е страдала твоята майка.“ Като видя ей тази книга тук, запита ме: „Я гледай ти, „Руска история“ ли си почнал да четеш? (А тя сама ми беше казала един ден в Москва: „Да беше се образовал малко, поне „Руска история“ от Соловьов да прочетеш, защото нищо не знаеш.“) Това не е лошо, каза тя, продължавай, чети. Аз сама ще ти направя един списък на книги, които най-напред трябва да прочетеш; искаш ли, или не искаш?“ Никога, никога по-рано тя не беше приказвала с мене така, останах дори учуден; за пръв път въздъхнах като жив човек.

— Много се радвам, Парфьон — каза князът с искрено чувство, — много се радвам. Кой знае пък, може Бог да ви събере.

— Никога няма да стане това! — разпалено извика Рогожин.

— Слушай, Парфьон, щом я обичаш толкова много, нима няма да искаш да заслужиш нейното уважение? А ако го искаш, нима не се надяваш да го постигнеш? Казах ти преди малко, чудя се как може тя да мисли да се жени за тебе? Но макар че не мога да отгатна, все пак за мене е сигурно, че тук трябва да има някаква разумна, приемлива причина. Тя е убедена, че я обичаш; но сигурно е убедена и в това, че ти имаш известни качества. Та не може да бъде другояче! Това, което ми каза, сега, го потвърждава. Самият ти казваш, че е намерила начин да приказва с тебе на съвсем друг език от тоя, с който по-рано се обръщала към тебе и е говорила. Ти си мнителен и ревнив, затова и преувеличи всичко лошо, което си забелязал у нея. А сигурно тя не мисли така лошо за тебе, както ти казваш. Защото иначе би трябвало да се приеме, че омъжвайки се за тебе, тя съзнателно се хвърля във водата или под ножа. А нима това е възможно? Кой съзнателно се хвърля във водата или под ножа?

Парфьон изслуша с горчива усмивка пламенните думи на княза. Убеждението му беше вече, изглежда, непоколебимо затвърдено.

— Колко страшно ме гледаш сега, Парфьон! — едва можа да каже князът с чувство на мъка.

— Във водата или под ножа! — каза най-сетне той. — Хе! Та тъкмо и затова ще се омъжи за мене, защото сигурно очаква да й забия ножа! Но мигар наистина, княже, ти и до ден-днешен не си разбрал в какво се състои цялата работа?

— Не мога да те разбера.

— Какво пък, може и наистина да не разбира, хе-хе! Нали за тебе казват, че си малко… таквоз. Тя обича другиго, разбери! Точно както аз я обичам сега, точно така тя обича другиго сега. А знаеш ли кой е този друг? Това си ти! Та ти не знаеш ли, а?

— Аз!

— Ти. Още оттогава, от рождения си ден, тя те е обикнала. Само че смята, че е невъзможно да се омъжи за тебе, защото щяла уж да те опозори и да погуби цялата ти съдба. „Знае се каква съм“ — казва тя. И досега сама го повтаря. Всичко това ми го каза така направо в лицето. Тебе се бои да не погуби и опозори, а за мене, значи, може да се омъжи — няма значение; ето как ме уважава, запомни го!

— Но как тогава тя избяга от тебе при мене, а… след това… от мене…

— От тебе при мене ли! Хе! Та малко ли неща й хрумват внезапно в главата! Цялата е сега като в треска. Току ми вика: „Омъжвам се за тебе, както се хвърлям във водата. По-скоро сватбата!“ Сама бърза, определя ден, а наближи ли този ден — уплашва се или други мисли й идват; бог знае какви, ти нали видя: плаче, смее се, треска я тресе. Но какво чудно в това, че е избягала и от тебе? Избягала е тогава от тебе, защото сама се е сепнала колко силно те обича. Не е било по силите й да остане при тебе. Ти каза преди малко, че съм я търсел тогава в Москва; не е вярно — тя сама избяга от тебе при мене: „Определи ден, казва, аз съм готова! Поръчай шампанско! Да идем при циганките!“ — вика… Да не бях аз, тя отдавна да се е хвърлила във водата; право ти казвам. А ако не се хвърля, то е, защото аз съм може би по-страшен от водата. От злоба мисли да се омъжи за мене… Ако се омъжи, право ти казвам, от злоба ще се омъжи.

— Но как можеш ти… как можеш!… — изкрещя князът и не довърши. Той гледаше ужасен Рогожин.

— А защо не довършваш — прибави Рогожин ухилен, — а искаш ли да ти кажа какво си мислиш в този момент? Ти мислиш: „Как може тя да се омъжи сега за него? Как може да се допусне тя да стори това?“ Знам какво мислиш…

— Не за това дойдох тук, Парфьон; казвам ти, не това ми беше в ума…

— Може да не си дошъл за това и то да не ти е било в ума, само че сега сигурно това мислиш, хе-хе! Хайде, стига! Какво така се обърка? Нима наистина не го знаеше? Учудваш ме!

— Всичко това е ревност, Парфьон, всичко това е болест, всичко това ти преувеличи безмерно… — избъбри князът в необикновено вълнение — но какво ти става?

— Остави това — каза Парфьон и бързо изтръгна от ръцете на княза едно ножче, което той бе взел от масата, и го сложи на мястото му, до една книга.

— Аз като че ли знаех, когато тръгвах за Петербург, като че ли предчувствувах… — продължи князът — не ми се идваше тук! Исках да забравя всичко, което ме свързва с този град, исках да го изтръгна от сърцето си! Хайде, сбогом… Но какво ти става!

Говорейки, князът от разсеяност пак бе взел в ръце същото ножче от масата и Рогожин пак го измъкна от ръцете му и го хвърли на масата. Ножчето беше по форма доста просто, грубо, с еленова дръжка и с острие около дванадесет сантиметра, със съответната ширина.

Като видя, че князът се особено изненада, задето му изтръгнаха на два пъти ножа от ръцете, Рогожин грабна злобно и ядосано ножа, тури го в книгата и хвърли книгата на другата маса.

— Листове ли разрязваш с него, а? — попита князът, но някак разсеяно, все още като че ли под влиянието на дълбока замисленост.

— Да, листове…

— Но това е градинарски нож?

— Да, градинарски. Нима с градинарски не могат да се разрязват листове?

— Но той е… съвсем нов.

— Че какво като е нов? Мигар не мога да си купя сега нов нож? — извика най-после Рогожин в пристъп на някаква ярост, като гневът му растеше при всяка дума.

Князът трепна и изгледа втренчено Рогожин.

— Ей, че сме и ние! — засмя се той изведнъж, напълно съвзел се. — Извинявай, драги, когато главата ми тежи като сега и тази болест… аз ставам такъв един съвсем, съвсем разсеян и смешен. Най-малко за това исках да те питам… но и не помня за какво. Сбогом…

— Не през там — каза Рогожин.

— Забравих!

— През тук, през тук, да вървим, ще ти посоча пътя.

IV

Те тръгнаха през същите стаи, през който князът бе вече минал; Рогожин вървеше малко напред, князът — след него. Влязоха в една голяма зала. По стените й бяха окачени няколко картини, все портрети на архиереи и пейзажи, на които нищо не можеше да се различи. Над вратата за съседната стая висеше една картина, доста странна по своята форма: тя беше около метър и осемдесет дълга и не повече от тридесет сантиметра висока. Представяше спасителя след снемането му от кръста. Князът я погледна набързо, сякаш си припомни нещо, но не се спря и понечи да мине през вратата. Чувствуваше се много зле и бързаше да излезе от тая къща. Ала Рогожин изведнъж се спря пред картината.

— Виждате ли всичките тези картини — каза той, — купил ги е на разпродажби за по една-две рубли покойният ми баща, който беше любител. Един познавач ги прегледа всичките и каза, че са боклук, а ей тази, която е окачена над вратата, също купена за две рубли, казва, че не е боклук. Още докато бе жив баща ми, един се обади, че му дава за нея триста и петдесет рубли, а Савелиев, Иван Дмитрич, търговец, голям любител, стигна до четиристотин; миналата седмица пък предложи на брат ми Семьон Семьонич вече петстотин. Аз предпочетох да я запазя за себе си.

— Но това… това е копие от Ханс Холбайн61 — каза князът, след като разгледа картината — и без да бъда голям познавач, струва ми се, че е великолепно копие. Виждал съм оригинала й в чужбина и не мога да го забравя. Но… какво ти става…

Рогожин внезапно бе престанал да гледа картината и бе тръгнал напред. Разбира се, този буен жест можеше да се обясни с разсеяността и особеното му, странно раздразнено състояние, проявило се така неочаквано в Рогожин; но все пак князът се поучуди, дето той прекъсна така изведнъж разговора, който сам бе започнал, и че Рогожин дори не му отговори.

— Ами ти, Лев Николаевич, отдавна исках да те попитам, вярваш ли в Бога, или не вярваш? — внезапно заприказва пак Рогожин, след като бе направил няколко крачки.

— Какъв странен въпрос и… поглед! — забеляза неволно князът.

— А аз обичам да гледам тази картина — избъбри Рогожин след малко, като че пак забравил въпроса си.

— Тази картина! — извика изведнъж князът под впечатлението на внезапна мисъл. — Тази картина! Но знаеш ли, че гледайки я, един вярващ може да загуби вярата си!

— Да, загубва я — неочаквано потвърди Рогожин. Те бяха стигнали вече до изходната врата.

— Как можеш да кажеш това? — спря се изведнъж князът. — Аз се пошегувах, а ти го взе така сериозно! И защо ме попита дали вярвам в Бога?

— Нищо, просто така. Аз и по-рано исках да те попитам. Нали мнозина сега не вярват. А вярно ли е (ти си живял в чужбина) това, което ми казваше един пияница, че у нас в Русия, повече, отколкото във всички страни, има такива, които не вярват в Бога? „За нас, казва той, е по-лесно това, защото сме по-напреднали от тях…“

Рогожин придружи въпроса си със саркастична усмивка, отвори изведнъж вратата и с ръка върху дръжката почака княза да излезе. Князът се учуди, но излезе. Рогожин излезе след него на площадката на стълбата и затвори вратата зад себе си. И двамата стояха един срещу друг с вид на хора, които сякаш са забравили къде са и какво трябва да правят сега.

— Хайде сбогом — каза князът, като му подаде ръка.

— Сбогом — отговори Рогожин и стисна силно, но съвсем машинално протегнатата му ръка.

Князът слезе едно стъпало и се обърна. Явно бе, че не искаше да остави така Рогожин.

— Колкото до вярата — започна той усмихнат и оживен от изникването на един внезапен спомен, — колкото до вярата, миналата седмица аз имах в два дни четири различни разговора на тая тема. Една сутрин, пътувайки по една нова железопътна линия, аз се запознах във вагона с някой си С. и разговарях с него около четири часа62. Слушал бях още преди това много неща за него и между другото, че бил атеист. Действително той беше много учен човек и аз се зарадвах, че ще мога да говоря с истински учен. Освен това той беше рядко добре възпитан, така че говори с мене напълно като с човек, равен нему по знания и разбирания. Той не вярва в Бога. Едно само ме смая: през цялото време той като че ли съвсем не за това говореше и тъкмо затуй останах смаян, защото и по-рано, колкото пъти съм се срещал с невярващи или съм чел такива книги, все ми се е струвало, че те говорят и пишат в книгите си като че ли съвсем не за това, макар и да изглежда, че вършат това. Аз му казах тогава това свое впечатление, но сигурно или зле, или неясно съм се изразил, защото той нищо не разбра… Вечерта пристигнах в един околийски град и отседнах да пренощувам в хотела, а там тъкмо предишната нощ се случило едно убийство и в момента на пристигането ми само за това се говореше63. Двама възрастни селяни, трезви, които се познавали отдавна и били приятели, наели заедно една малка стая, за да прекарат нощта, след като пили чай. Но единият от тях забелязал, че спътникът му носи от два дни часовник, който по-рано не бил виждал у него. Часовникът бил сребърен и висял на жълта верижка, украсена с мъниста. Този човек не бил крадец, бил дори честен и за условията, при които се живее на село — съвсем не беден. Но часовникът толкова му харесал и толкова го съблазнил, че най-после той не устоял на изкушението: взел нож и когато приятелят му се извърнал, приближил се до него предпазливо зад гърба му, прицелил се, вдигнал очи към небето, прекръстил се и като си прочел горещо на ум молитвата: „Господи, прости зарад Христа!“ — заклал приятеля си с един замах като овен и му взел часовника.

Рогожин умря от смях. Кискаше се като в някакъв припадък. Странно бе дори да го гледаш как се смее, след като до преди малко беше в такова мрачно настроение.

— Виж, това ми харесва! Вярно, това надминава всичко! — викаше той конвулсивно, едва ли не задъхвайки се. — Единият никак не вярва в Бога, а другият толкова силно вярва, че не коли хората, преди да се е помолил… Не, драги княже, подобно нещо не може да се измисли! Ха-ха-ха! Това надминава всичко!…

— На другата сутрин излязох да поскитам из града — продължи князът, щом Рогожин се успокои, макар че смехът все още потрепваше конвулсивно и трескаво по устните му. — Гледам, по дървения тротоар се клати съвсем разпасан един пиян войник. Приближава се до мене и ми казва: „Купи, господине, този сребърен кръст, само за двадесет копейки ти го давам; сребърен е!“ Гледам в ръката му кръст, сигурно току-що го е свалил от шията си, на синя, съвсем изтрита панделка, само че от пръв поглед се вижда, че е чист калаен, голям размер, осмоъгълен, напълно византийски стил. Извадих двадесет копейки и му ги дадох, а кръста веднага вързах на шията си; и по лицето му се виждаше колко е доволен, дето е излъгал един глупав господин, и той веднага отиде, в това нямаше съмнение, да изпие двадесетте копейки. Тогава, драги, аз бях под много силното впечатление от всичко онова, с което просто се сблъсках в Русия; нищо не разбирах по-рано в нея, растях като невежа и през тези пет години в чужбина бях запазил за нея някакъв фантастичен спомен. И ето вървя и си мисля: не, няма да бързам да съдя този юда. Бог знае какво става в тези пиянски и слаби сърца! Когато се връщах след един час в хотела, срещнах една селянка с кърмаче на ръце. Жената беше още млада, а детето надали имаше повече от шест седмици. То се усмихна на майка си, за пръв път, казваше тя, откак се е родило. Гледам, тя изведнъж се прекръсти набожно-набожно: „Защо правиш това, булка?“ — казах й аз. (Тогава аз нали все си питах.) „Ами защото, казва, както една майка се радва, когато види първата усмивка на детето си, точно така и Бог се радва всеки път, когато види от небето, че някой грешник от все сърце застава пред него на молитва.“ Ето почти буквално какво ми каза селянката — една такава дълбока, такава тънка и истински религиозна мисъл, такава мисъл, в която е изразена наведнъж цялата същност на християнството, тоест цялата представа за Бога като наш роден баща и как той се радва на човека, както бащата се радва на своето собствено дете — основната Христова мисъл! Проста селянка! Вярно, майка… и кой знае дали тази селянка не беше жена на оня същия войник. Слушай, Парфьон, ти преди малко ме попита, ето ти моя отговор: същността на религиозното чувство не попада под никакви разсъждения, под никакви простъпки и престъпления, под никакви атеизми; в него има и вечно ще има нещо друго; в това чувство има нещо неуловимо за атеистите и те вечно ще приказват не за него. Ала важното е, че най-ясно и най-бързо можеш да забележиш това в руското сърце и ето моето заключение! Това е едно от първите ми убеждения, които добивам от нашата Русия. Има какво да се прави, Парфьон! Има какво да се прави на нашата руска земя, вярвай ми! Спомни си срещите и разговорите, които имахме двамата по едно време… И аз нямах никакво желание да се връщам сега тук! И съвсем, съвсем не така мислех да се срещна с тебе! Но да не говорим повече!… Сбогом, довиждане! Бог да те закриля!

Той се обърна и заслиза по стълбата.

— Лев Николаевич! — извика отгоре Парфьон, когато князът бе стигнал на завоя на първата площадка. — Кръстът, който си купил от войника, у тебе ли е?

— Да, на шията ми.

И князът пак се спря.

— Я ми го покажи.

Пак нова чудатост! Той помисли, качи се горе и без да сваля кръста си от шията, показа му го.

— Дай ми го — каза Рогожин.

— Защо? Нима ти…

Не му се искаше на княза да се разделя с този кръст.

— Ще го нося, а аз ще ти дам моя да го носиш.

— Искаш да си разменим кръстовете ли? Добре, Парфьон, щом е така, радвам се; да се побратимим!

Князът свали калаения си кръст, Парфьон своя златен и си ги размениха. Парфьон мълчеше. Със скръбно учудване князът забеляза, че предишната недоверчивост, предишната горчива и почти подигравателна усмивка все още като че ли не се махаше от лицето на побратима му или поне в някои моменти силно проличаваше. Най-после Рогожин хвана мълком княза за ръката и известно време остана неподвижен, сякаш не можеше да се реши на нещо, но след това го повлече изведнъж подире си, като едва чуто каза: „Ела.“ Те минаха площадката на първия етаж и позвъниха на вратата срещу тая, от която бяха излезли. Отвориха им бързо. Стара женица, цялата прегърбена и облечена в черно, забрадена с кърпа, мълчаливо и ниско се поклони на Рогожин; той я попита бързо за нещо и без да чака отговор, поведе княза нататък през стаите. Пак се заредиха тъмни стаи с някаква необикновена, студена чистота, студено и строго мебелирани със старинни мебели в бели чисти калъфи. Без да предизвести, Рогожин направо въведе княза в една малка стая, която приличаше на гостна и бе преградена с лъскава преградка от махагон, с две врати отстрани; зад нея навярно беше спалнята. В ъгъла на гостната, до печката, бе седнала в кресло дребна старица, наглед още не много стара, дори с доста здраво, приятно и кръгло лице, но вече съвсем побеляла и (от пръв поглед можеше да се забележи) напълно вдетинила се. Тя беше в черна вълнена рокля с голям черен шал на шията и с бяло чисто боне с черни панделки. Под краката й имаше столче. Близо до нея седеше друга чистичка старица, по-стара от нея, също в траур и също така с бяло боне, трябва да бе някаква храненица, която мълчаливо плетеше чорап. И двете сигурно винаги мълчаха. Щом видя Рогожин и княза, първата старица им се усмихна и няколко пъти кимна любезно с глава в знак на задоволство.

— Мамо — каза Рогожин, като й целуна ръката, — това е моят голям приятел княз Лев Николаевич Мишкин; ние си разменихме кръстовете; той ми беше за известно време в Москва като брат, направи много нещо за мене. Благослови го, мамо, както би благословила собствения си син. Чакай, старо, аз да наглася ръката ти…

Но преди да успее да й помогне Парфьон, старицата вдигна дясната си ръка, сви трите си пръста в едно и три пъти набожно прекръсти княза. След това още веднъж любезно и нежно му кимна с глава.

— Е, да вървим, Лев Николаевич — каза Парфьон, — аз те доведох тук само за това…

Когато пак излязоха на стълбата, той прибави:

— Виждаш, нищо не разбира от това, което се говори, нищо не разбра от думите ми и все пак те благослови; ще рече, сама пожела… Хайде, сбогом, време е и за двама ни да се разделяме.

И той отвори вратата на жилището си.

— Но дай поне да те прегърна на сбогуване, странни човече! — извика князът, като го гледаше с нежен укор, и понечи да го прегърне. Но едва вдигнал ръцете си, Парфьон веднага пак ги пусна. Той не се решаваше и извръщаше лице, за да не гледа княза. Не искаше да го прегърне.

— Не бой се! Макар и да взех кръста ти, зарад часовника няма да те заколя! — неясно смотолеви той и внезапно някак странно се изсмя. Но изведнъж цялото му лице се преобрази: той побледня ужасно, устните му затрепериха, очите му пламнаха. Той вдигна ръце, прегърна силно княза и каза задъхано:

— Вземай я тогава, щом така е решила съдбата! Твоя е! Отстъпвам ти я!… Спомняй си за Рогожин!

И като остави княза, без да го погледне, той влезе бързо в жилището си и хлопна вратата зад себе си.

V

Беше вече късно, почти два и половина, и князът не завари Епанчин у дома му. Той остави картичката си и реши да отиде да потърси Коля в хотел „Везни“, а ако го няма там — да му остави бележка. Във „Везни“ му казаха, че Николай Ардалионович излязъл още от заранта, но на излизане помолил да кажат, ако някой случайно го търси, че може би ще се върне към три часа. Не си ли дойде до три и половина — значи, е отишъл с влака в Павловск, на вилата при генералшата Епанчина, и, значи, там ще обядва. Князът реши да почака и междувременно си поръча обед.

До три и половина и дори до четири Коля не дойде. Князът излезе и тръгна машинално, където му видят очите. В началото на лятото в Петербург се случват понякога прелестни дни — светли, топли, тихи. Като че ли нарочно този ден беше един от тези редки дни. Някое време князът се скита безцелно. Малко познаваше града. Спираше се понякога на кръстопътищата пред някои къщи, на площади, на мостове; отби се по едно време да си почине в сладкарница. От време на време започваше да се вглежда с голямо любопитство в минувачите, но най-често не забелязваше нито тях, нито къде всъщност отива. Той беше в мъчително напрежение и безпокойство и в същото време изпитваше необикновена нужда от усамотение. Искаше му се да бъде сам и съвсем пасивно да се отдаде на това измъчващо напрежение, без да търси някакъв изход. Отвращаваше се и не искаше да разрешава нахлулите в душата и сърцето му въпроси. „Гледай ти, мигар аз съм виновен за всичко това“ — шепнеше си той почти без да съзнава какво говори.

Към шест часа той се намери на гарата за Царское село. Самотата скоро му стана непоносима; нов порив обхвана пламенно сърцето му и за миг ярка светлина озари мрака, който потискаше душата му. Той си взе билет за Павловск и с нетърпение бързаше да замине; чувствуваше се наистина жертва на някакво преследване и причината за това беше действителна, а не измислена, както може би бе наклонен да мисли. Почти седнал вече във вагона, изведнъж хвърли току-що купения си билет на пода и излезе от гарата, смутен и замислен. След малко, вече на улицата, изведнъж като че ли си припомни нещо, като че ли внезапно се досети за нещо много странно, което дълго време вече го безпокоеше. Изведнъж трябваше ясно да осъзнае, че върши нещо, за което отдавна вече постоянствуваше, но което и до този момент той все още не забелязваше: ето вече няколко часа, дори още когато беше във „Везни“, а може би дори преди да отиде там, от време на време той започваше изведнъж като че да търси нещо около себе си. После забравяше за дълго, дори за половин час, но изведнъж пак започваше да се оглежда неспокойно и да търси наоколо.

Ала едва забелязал в себе си това болезнено и досега съвсем несъзнателно движение, на което толкова отдавна вече се беше подчинил, изведнъж пред него се мярна и друг спомен и извънредно много го заинтересува: спомни си, че в момента, когато бе забелязал, че все търси нещо около себе си, той бе застанал на тротоара пред прозореца на един дюкян и с голямо любопитство разглежда изложените на прозореца неща. Сега му се прииска на всяка цена да провери дали наистина е стоял само преди пет минути пред прозореца на този дюкян, дали не му се е привидяло така, дали не се е нещо объркал. Съществуват ли в действителност този дюкян и тези неща? Защото той наистина се чувствуваше днес в особено болезнено настроение, горе-долу както се случваше с него някога, когато започваха припадъците му. Той знаеше, че в тези часове преди припадъците той е необикновено разсеян и често дори обърква предметите и лицата, ако не съсредоточи върху тях цялото си внимание. Ала имаше и една особена причина, поради която му се беше приискало толкова много да провери дали бе стоял пред дюкяна: между нещата, изложени на прозореца на дюкяна, имаше една вещ, на която той бе спрял погледа си и дори я бе оценил на шестдесет сребърни копейки — той помнеше това въпреки всичката си разсеяност и тревога. Следователно, ако този дюкян съществува и тази вещ наистина е изложена между другите неща, ще рече, че той всъщност се е спрял за тази вещ. Ще рече, тази вещ е представяла за него толкова голям интерес, че е привлякла вниманието му дори когато той се е намирал в тежко смущение, обзело го веднага след излизането от гарата. Той вървеше, почти тъжно загледан надясно и сърцето му биеше от тревога и нетърпение. Но най-после ето го дюкяна, той го намери! Той беше вече на около петстотин крачки от него, когато му хрумна да се върне. Ето я и тази вещ за шестдесет копейки: „Наистина не струва повече!“ — каза си той още веднъж и се засмя. Но смехът му беше истеричен; чувствуваше се много зле. Спомни си ясно сега, че тъкмо тук, застанал пред този прозорец, той изведнъж се беше обърнал точно както одеве, когато улови погледа на Рогожин върху себе си. Като се убеди, че не се е излъгал (в което впрочем и преди проверката беше напълно убеден), той тръгна и се отдалечи с бързи крачки от дюкяна. Всичко това трябваше по-бързо да се обмисли, на всяка цена да се обмисли; ясно беше сега, че и на гарата не е имал халюцинация, че без друго с него се е случило нещо действително и без друго то е във връзка с предишното му безпокойство. Но той пак не можа да преодолее някакво вътрешно непобедимо отвращение: не пожела да обмисли нищо, не се зае да го обмисли, а се замисли за нещо съвсем друго.

Той се замисли между другото и за това, че в епилептичното му състояние имаше един момент почти преди самия припадък (впрочем ако припадъкът наистина настъпеше), когато сред мъката, душевния мрак и потиснатостта изведнъж като че ли мозъкът пламваше в известни мигове и от един път всичките му жизнени сили се напрягаха с необикновена устремност. В тези мигове, бързи като светкавица, възприятието му за живота, за самосъзнанието почти се удесеторяваше. Необикновена светлина озаряваше ума и сърцето му; всички негови вълнения и съмнения, всичките му тревоги като че ли отведнъж стихваха, изясняваха се сред някакво небивало спокойствие, изтъкано от светла радост, хармония и надежда и изпълнено с разбиране на първопричините на нещата. Но тези моменти, тези проблясъци бяха още само предчувствие на оная решителна секунда (никога повече от една секунда), от която започваше самият припадък. Тази секунда беше, разбира се, непоносима. Когато вече се възвърнеше здравето му и той се размисляше за този миг, често си казваше: та всички тези светкавици и проблясъци на висше самочувствие и самосъзнание, а ще рече и на „висше битие“, не са нищо друго освен болест, нарушение на нормалното състояние, а щом е така, това съвсем не е висше битие, а, напротив, трябва да бъде сметнато за най-низше битие. И все пак той стигна най-после до извънредно парадоксалното заключение: „Какво значение има, че това е болест? Какво ме интересува, че напрежението е ненормално, щом самият резултат, щом моментът на усещането, за който си спомням и го анализирам вече в здраво състояние, се оказва във висша степен хармония, красота, дава ми небивалото и неподозирано досега чувство за пълнота, за мярка, за примирение и възторжено молебствено сливане с най-висшия синтез на живота?“ Тези мъгляви изрази се виждаха на самия него много понятни, макар и още твърде слаби. Че това е наистина „красота и молитва“, че това е наистина „висш синтез на живота“ — той не се съмняваше и не можеше да допусне съмнения. Та нали в този момент неговите видения не бяха ненормалните и измамливи халюцинации от хашиша, опиума или виното, които унижават ума и извращават душата? По този въпрос той можеше да съди правилно, щом минеше болезненото му състояние. Тези мигове бяха тъкмо само едно необикновено усилие на самосъзнанието — ако трябва да изразим това състояние само с една дума, — на самосъзнанието и в същото време на самоусещането, в най-висша степен непосредно. Ако в тази секунда, тоест в най-последния съзнателен момент преди припадъка, той успееше да си каже ясно и съзнателно: „Да, за този момент човек би могъл да даде живота си!“, наистина този момент сам по себе си струваше цял живот. Впрочем той не държеше за диалектичната страна на своето заключение: затъпяването, душевният мрак, идиотизмът стояха ясно пред него като последица от тези „върховни моменти“. По това, разбира се, той не би почнал да спори сериозно. В заключението, тоест в преценката му на този момент несъмнено имаше грешка, но смущаваше го все пак донякъде реалността на усещането. А какво да прави наистина с реалността? Защото така ставаше, защото в същата тази секунда той успяваше да си каже, че тази секунда, след безкрайното щастие, което напълно изпитва сега, би могла да струва цял живот. „В този момент — бе казал той веднъж на Рогожин в Москва, през време на тамошните им срещи, — в този момент ми става някак ясен странният израз: не ще има вече време.“64 „Навярно — бе прибавил той усмихнат — това е същият оня момент, в който не е успяла да се изпразни прекатурената стомна с вода на епилептика Мохамед65, но той успял през това време да разгледа всички селения на аллаха.“ Да, в Москва те често се виждаха с Рогожин и приказваха не само за това. „Рогожин каза преди малко, че съм му бил тогава като брат; за пръв път днес го каза“ — помисли си князът.

Тази мисъл му дойде, когато седеше на пейка под едно дърво в Лятната градина. Беше около седем часът. Градината беше празна; някакъв тъмен облак бе забулил за миг залязващото слънце. Атмосферата беше задушна и предвещаваше далечна буря. Князът намираше известна привлекателност в сегашното си съзерцание. Той насочваше спомените и съзнанието си към всеки външен предмет и това му правеше удоволствие: все му се искаше да забрави нещо, сегашното, насъщното, но погледнеше ли около себе си, веднага пак му се изпречваше мрачната му мисъл, мисълта, от която толкова искаше да се отърве. Спомни си, че днес на обеда в гостилницата бе говорил с келнера за едно необикновено странно убийство, което бе станало наскоро и бе вдигнало голям шум. Но щом си спомни за това, изведнъж пак се случи с него нещо особено.

Необикновено, неудържимо желание, почти истинска съблазън изведнъж скова волята му. Той стана от пейката и излезе от градината по посока на Стария Петербург. Малко преди това на кея на Нева той бе помолил един минувач да му посочи тази част от града отвъд реката. Посочиха му я, но тогава той не се запъти натам. Пък и знаеше, че няма какво да търси днес там. Отдавна имаше адреса на роднината на Лебедев и лесно можеше да намери къщата; но той знаеше почти със сигурност, че няма да я намери в къщи. „Без друго е заминала за Павловск, иначе Коля щеше да остави бележка във „Везни“, както бяхме уговорили.“ Така че, ако отиваше сега нататък, разбира се, не беше, за да я види. Изкушаваше го друго, мрачно, мъчително любопитство. Хрумнала му бе една нова, внезапна идея…

Но за него беше вече напълно достатъчно и това, че бе тръгнал и знаеше къде отива: след една минута той пак вървеше, почти без да забелязва накъде върви. Стана му изведнъж ужасно противно и, кажи-речи, невъзможно да продължава да мисли по „внезапната си идея“. С мъчително напрягане на вниманието си той се взираше във всичко, което се изпречеше пред него, гледаше небето, гледаше Нева. Опита се да заприказва с едно срещнато детенце. Може би и епилептичното му състояние се засилваше. Като че ли наистина бурята се надигаше, макар и бавно. Чуваше се вече далечен гръм. Задухата нарастваше…

Кой знае защо, все си спомняше сега за племенника на Лебедев, когото бе видял днес, както човек си спомня понякога досаден и до глупост омръзнал му музикален мотив. Странното беше, че все си го представяше като убиеца, за когото бе споменал одеве Лебедев, когато го запозна с племенника си. Да, за този убиец той бе чел вече много отдавна. Много бе чел и слушал за такива неща, откакто се върна в Русия; упорито следеше всичко това. А днес бе проявил дори доста голям интерес в разговора си с келнера тъкмо по същото убийство на Жемарини. Спомни си, че келнерът бе на същото мнение като него. Представи си физиономията му; умно момче, сериозно и събудено — впрочем „кой го знае какъв е. Мъчно е да отгатваш характерите на хората в една страна, която още не познаваш.“ Ала той почваше да вярва страстно в руската душа. О, колко много, колко съвсем нови неща бе научил през тези шест месеца — и неподозирани, и нечувани, и неочаквани! Ала чуждата душа е загадка, и руската душа е загадка; за мнозина е загадка. Ето на — той дълго дружи с Рогожин, сближиха се, побратимиха се, — а познава ли той Рогожин? Впрочем във всичко това има понякога такъв хаос, такава обърканост, такова безобразие! И колко отвратителен и самодоволен хлапак е този племенник на Лебедев! Впрочем какво говоря аз? (Продължаваше унесен князът.) Нима той е убил тези шест същества, тези шест души? Аз като че ли нещо бъркам… Колко странно! Вие ми се свят… А колко симпатично, колко мило лице има голямата дъщеря на Лебедев, тази, която държеше бебето! Какъв невинен, какъв почти детски израз и какъв почти детски смях! Чудно, че той бе почти забравил това лице и едва сега си спомни за него. Лебедев тропа с крака срещу тях, но навярно ги обожава всичките. Ала той обожава и своя племенник, това е вярно, както е вярно, че две по две правят четири!

Впрочем какво се е заел той, дошъл едва днес, да ги съди толкова решително, да издава окончателни присъди срещу тях? Лебедев например беше днес за него истинска гатанка: очакваше ли той да намери подобен Лебедев? Познаваше ли го преди това от тая му страна? Лебедев и Дюбари — Господи! Впрочем ако един ден Рогожин убие, то поне няма да бъде така безразборно. Няма да има този хаос. Инструментът, поръчан по чертеж66, и шестте Жамарини, заклани в пълен делириум! Нима Рогожин притежава инструмент, направен по чертеж… той има… но… нима е сигурно, че той ще убие?! — трепна изведнъж князът. „Не е ли престъпление, не е ли низост от моя страна така цинично-откровено да направя подобно предположение!“ — извика той и почервеня от срам. Беше изумен. Спря се изведнъж като закован на улицата. Неочаквано си спомни и гарата за Павловск одеве, и Николаевската гара, и въпроса, зададен направо в лицето на Рогожин за очите, и кръста на Рогожин, сега на шията му, и благословията на майка му, при която той сам го заведе, и последната конвулсивна прегръдка, последното отричане на Рогожин на стълбата — и след всичко туй да осъзнае, че търси непрекъснато нещо около себе си, и този дюкян, и тази вещ… що за низост! И след всичко това той върви сега с „особена цел“, с особена „внезапна идея“. Чувство на отчаяние и болка завладя цялата му душа. Веднага помери да се върне в хотела си; дори се обърна и тръгна назад, но след минута се спря, помисли и пак пое по предишния път.

Но той беше вече в Стария Петербург, наближаваше къщата; ала нали не иде сега тук с предишната цел, нали не е подчинен на някаква „особена идея“! Как можеше да бъде другояче! Да, болестта му се връща, няма съмнение; може би ще има припадък още днес. И наближаването на припадъка е причина за целия този душевен мрак, припадъкът е виновен за „идеята“ му! Сега мракът е разпръснат, демонът е прогонен, няма съмнения, сърцето му се радва! И толкова отдавна не я е виж-) дал, трябва да я види. Да, би желал да срещне сега Рогожин, да го хване за ръката и да тръгнат заедно… Сърцето му е чисто; мигар е съперник на Рогожин? Утре ще отиде при него и ще му каже, че я е видял; та нали той се е пребил да дойде тук по-бързо, както каза днес Рогожин, само за да я види! Може би той ще я завари, защото не е сигурно, че е в Павловск!

Да, всичко това трябва да бъде сега изяснено, за да си четат ясно един другиму в душата, за да ги няма тези мрачни и страстни отричания, както днес се отрече Рогожин, и нека всичко се реши свободно и… светло. Нима Рогожин е неспособен да понася светлината? Той казва, че я обича не така, че в него няма състрадание, няма „никакво такова съжаление“. Наистина той прибави след това: „Може би твоето състрадание е по-силно от моята любов“, но той сам се клевети. Хм, Рогожин с книга в ръце — нима това вече не е „състрадание“, не е начало на „състрадание“? И нима тази книга в ръцете му не е доказателство, че той напълно си дава сметка какво трябва да бъде отношението му към нея? А разказът му днес? Не, в него има нещо по-дълбоко от страстта. И нима само страст възбужда нейното лице? Пък и възможно ли е дори това лице да възбужда сега страст? То причинява страдание, то грабва цялата душа, то… и изведнъж князът почувствува как мъчителен спомен парна сърцето му.

Да, мъчителен. Той си спомни каква мъка беше за него неотдавна, когато за пръв път почна да забелязва в нея признаци на безумие. Тогава той почти изпита отчаяние. И как можа да я остави, когато тя избяга тогава от него, за да отиде при Рогожин? Той трябваше да се втурне подире и, а не да чака вести от нея. Но… възможно ли е Рогожин да не е забелязал досега в нея признаци на безумие?… Хм… Рогожин вижда във всичко други причини, страстни причини! Ревността му стига до безумие! Какво искаше да каже днес с предположението си? (Князът изведнъж се изчерви и сърцето му сякаш почувствува тръпка.)

Но какъв смисъл да си спомняш това? Безумие имаше и у единия, и у другия. А би било почти немислимо, почти жестоко и безчовечно той, князът, да обича със страст тази жена. Да, да! Не, Рогожин сам се клевети: той има широко сърце, което е способно и да страда, и да съчувствува. Когато научи цялата истина и когато се убеди колко нещастно същество е тази разстроена полуумна жена — нима няма да й прости цялото минало, всичките си мъки? Нима няма да й стане слуга, брат, приятел, провидение? Състраданието ще осмисли живота на Рогожин и ще го научи, защото то е най-важният и може би единственият закон на битието на цялото човечество. О, колко непростимо и безчестно е виновен той пред Рогожин! Не, не „руската душа е загадка“, а неговата собствена, щом той можа да допусне такъв ужас. За няколкото негови топли и сърдечни думи в Москва Рогожин вече го нарича брат, а той… Но всичко това иде от болестта, от бълнуванията! Всичко това ще мине!… Колко мрачно каза днес Рогожин, че „загубва вярата си“! Сигурно този човек страда силно. Той казва, че „обича да гледа тази картина“; това не значи, че обича да я гледа, а че чувствува нужда. Рогожин не е само страстна душа; той е все пак борец: иска със сила да върне загубената си вяра. Чувствува сега мъчителна нужда от нея… Да! Да вярва в нещо! Да вярва в някого! А колко странна е тази картина на Холбайн… А, ето улицата! Ето сигурно и къщата, точно така, № 16, „дом на Филисова, жената на колежкия секретар. Тук е!“ Князът позвъни и попита за Настасия Филиповна.

Отговори му самата стопанка на къщата, че Настасия Филиповна е отишла още сутринта в Павловск у Дария Алексеевна и дори „може да се случи да остане там няколко дни“. Филисова беше дребна жена на около четиридесет години, с живи очи и дългообразно лице, и гледаше лукаво и изпитливо. На въпроса й за името му — въпрос, на който като че ли нарочно тя придаде отсянка на тайнственост — князът отначало помисли да не отговори, но веднага се върна и настойчиво помоли да кажат името му на Настасия Филиповна. Филисова погледна на тази настойчивост със заострено внимание и с необикновено тайнствен вид, сякаш искаше да каже: „Не се безпокойте, разбрах.“ Изглежда, че името на княза й направи много силно впечатление. Князът я погледна разсеяно, извърна се и тръгна към хотела си. Но той не изглеждаше такъв, какъвто бе, когато позвъни у Филисова. Външността му пак се беше променила неимоверно, и то в един миг: той пак вървеше бледен, немощен, измъчен, развълнуван; коленете му трепереха и загадъчна, разсеяна усмивка блуждаеше по посинелите му устни: „внезапната му идея“ изведнъж се беше потвърдила и оправдала и — той пак вярваше на своя демон!

Ала потвърди ли се тя? Оправда ли се? Защо отново това треперене, тази студена пот, този леден мрак в душата? Дали защото пак видя тези очи? Но нали той се беше запътил от Лятната градина единствено за да ги види! Нали в това се и състоеше „внезапната му идея“. Той би изпитал силното желание да види „одевешните очи“, за да се убеди окончателно, че непременно ще ги срещне там, пред тази къща. Това беше трескавото му желание и защо сега е така потиснат и смаян, задето наистина току-що ги бе видял? Сякаш не бе очаквал! Да, това бяха същите очи (а че бяха същите, няма вече никакво съмнение!), които светнаха срещу него сутринта в тълпата, когато той слизаше от влака на Николаевската гара; същите (съвсем същите), чийто поглед бе почувствувал след обед у Рогожин зад гърба си в момента, когато сядаше. Рогожин отрече одеве; той попита с изкривена, ледена усмивка: „Чии бяха тези очи?“ И преди малко, на гарата за Царское село — когато се качваше във влака, за да отиде при Аглая, и изведнъж пак видя тези очи, вече за трети път този ден, — на княза ужасно му се прииска да се приближи до Рогожин и да му каже „чии бяха тези очи!“. Но той напусна бързо гарата и се съвзе едва пред дюкяна на ножаря в момента, когато стоеше и оценяваше на шестдесет копейки един предмет с еленова дръжка. Странният и ужасен демон се бе вкопчил за него окончателно и не искаше вече да го пусне. Този демон му бе пошепнал в Лятната градина, когато той седеше унесен под липата, че щом Рогожин е сметнал за нужно да го следи още от сутринта и да го дебне на всяка крачка и е узнал, че той няма да замине за Павловск (което, разбира се, беше съдбоносно сведение за него), непременно ще отиде там, в Стария Петербург, за да изварди край оная къща пристигането на княза, който му е дал същата сутрин честната си дума, че „няма да отиде да я види“ и че „не е дошъл за това в Петербург“. И ето князът се устреми трескаво към оная къща и какво чудно в това, че наистина срещна там Рогожин? Той видя само един нещастен човек, чието настроение е мрачно, но лесно обяснимо. Този нещастник дори не се криеше сега. Да, одеве, кой знае защо, Рогожин отрече и излъга, но на гарата стоеше, без да се крие. Ако някой се криеше, това беше той, а не Рогожин. А сега, пред къщата, стоеше на отсрещния тротоар, на петдесетина крачки в диагонал, и чакаше със скръстени ръце. Тук вече се виждаше много добре и като че нарочно искаше да го виждат. Стоеше като изобличител и като съдия, а не като… Като какъв наистина?

Но защо князът, вместо да се приближи сега към него, се отдалечи, като че не беше го забелязал, въпреки че очите им се срещнаха. (Да, очите им се срещнаха и те се погледнаха.) Нали сам искаше преди малко да го хване за ръка и да отиде там заедно с него? Нали сам искаше да отиде утре при него и да му каже, че е ходил у нея? Нали, идейки насам, на половината път, сам се отрече от своя демон, когато изведнъж радост изпълни душата му? Или наистина имаше нещо такова в Рогожин, тоест в общия днешен вид на този човек, в цялата съвкупност от неговите думи, движения, постъпки, погледи, което можеше да оправдае ужасните предчувствия на княза и възмутителния шепот на демона му? Нещо, което бие на очи, но е мъчно да се анализира и разправи, невъзможно е да се докаже достатъчно логично, но въпреки цялата си тази мъчнотия и невъзможност прави съвсем цялостно и неотразимо впечатление, което неволно се превръща в абсолютно убеждение?…

Убеждение — в какво? (О, как се измъчваше князът от чудовищността, от „унизителността“ на това убеждение, на „това низко предчувствие“ и как обвиняваше самия себе си!) Кажи де, ако смееш, в какво? — казваше си той непрекъснато с укор и с предизвикателство. — Формулирай, осмели се да изразиш цялата си мисъл ясно, точно, без колебание! О, аз съм безчестен! — повтаряше той с негодувание и с почервеняло лице. — С какви очи ще гледам сега цял живот този човек! О, какъв ден! О, Боже, какъв кошмар!

Имаше един миг в края на този дълъг и мъчителен път от Стария Петербург, когато изведнъж непреодолимо желание обхвана княза — да отиде веднага при Рогожин, да го причака, да го прегърне засрамен, разплакан, да му каже всичко и отведнъж да тури точка на всичко. Но той беше вече стигнал до хотела си… Как не му хареса одеве този хотел, тези коридори, цялата тази сграда, стаята му — как не му харесаха от пръв поглед; на няколко пъти през деня той си спомняше с някакво особено отвращение, че ще трябва да се прибере тук… „Но какво ми е, защо като някаква болна жена вярвам днес на всяко предчувствие!“ — каза си той ядосано и подигравателно и се спря пред портата. Нов, непоносим прилив на срам, почти на отчаяние, го прикова на място пред портата. Той се спря за миг. Така се случва понякога с хората: непоносими внезапни спомени, особено примесени със срам, обикновено ви спират за миг на място. „Да, аз съм човек без сърце, страхливец!“ — повтори той мрачно и понечи забързано да влезе, но… пак се спря…

В този вход, и без това не много светъл, в този момент беше съвсем тъмно: надвисналият буреносен облак бе погълнал вечерната светлина и тъкмо когато князът наближаваше хотела, облакът изведнъж се разтвори и се изля. Когато след кратко спиране той тръгна бързо — намираше се на прага на портата, пред самия вход откъм улицата, — изведнъж зърна в дъното на вратата, в полумрака, до стълбата, един човек. Този човек като че ли чакаше нещо, но бързо се мярна и изчезна. Князът не можа да го различи ясно и, разбира се, съвсем не би могъл да каже със сигурност кой беше той, толкова повече, че през там минаваха много хора; това беше хотел и винаги непрекъснато се движат хора, които влизат, бързат през коридорите и излизат. Но изведнъж той почувствува твърдо и неизказано убедително, че е познал този човек и че той не може да бъде друг освен Рогожин. Миг след това князът се спусна подире му по стълбата. Сърцето му примря. „Сега всичко ще се изясни!“ — каза си той с чудна увереност.

Стълбата, по която изтича князът, направо от вратата, водеше за коридорите на първия и втория етаж, дето бяха и стаите на хотела. Тази стълба, както е във всички отдавна строени къщи, беше каменна, тъмна, тясна и се виеше около дебел каменен стълб. На първата площадка в този стълб имаше една вдлъбнатина, нещо като ниша, широка не повече от една стъпка и дълбока около половин стъпка. Но един човек можеше да се побере в нея. Колкото и да беше тъмно, щом князът изтича на площадката, веднага забеляза, че в тази ниша, кой знае защо, се крие човек. Първото желание на княза беше да отмине и да гледа вдясно. Но щом направи една крачка, не се стърпя и се обърна.

Двете одевешни очи, същите, изведнъж се срещнаха с неговите. Скритият в нишата човек също бе излязъл крачка напред. Една секунда и двамата стояха лице срещу лице, почти допирайки се. Изведнъж князът го хвана за раменете и го издърпа назад към стълбата, по-близо към светлината: искаше да види по-ясно лицето.

Очите на Рогожин засвяткаха и яростна усмивка изкриви лицето му. Той вдигна дясната си ръка и нещо блесна в нея; князът и не помисли да я спре. Спомняше си само по-късно, че сякаш бе извикал:

— Парфьон, не вярвам!…

След това изведнъж като че ли нещо се разтвори пред него: необикновена вътрешна светлина озари душата му. Този миг продължи може би половин секунда; ала князът ясно и съзнателно помнеше началото, първия звук на своя страшен вик, който се изтръгна неусетно от гърдите му и който той не би могъл с никаква сила да спре. След това съзнанието му в миг угасна и настъпи пълен мрак.

Дойде му епилептичен припадък, какъвто отдавна не беше му идвал. Знае се, че припадъците на епилепсията идват в един миг. В този миг изведнъж яйцето се изкривява ужасно, особено погледът. Конвулсии и спазми обхващат цялото тяло и всички черти на лицето. От гърдите се изтръгва страшен вик, какъвто човек не може нито да си представи, нито да сравни с нещо; в този вик изведнъж изчезва като че ли всичко човешко и много мъчно е, ако не и невъзможно, да помислиш и допуснеш, че крещи този същият човек. Струва ти се дори, че сякаш крещи някой друг, който се намира вътре в болния. Така поне мнозина са предали своето впечатление, а у мнозина видът на епилептика през време на кризата всява страшен и непоносим ужас, в който има дори нещо мистично. Навярно такъв внезапен ужас ведно с всички други страшни впечатления на момента изведнъж са сковали Рогожин на място и така спасиха княза от неизбежния удар на ножа, който бе дигнат вече върху него. След това Рогожин нема̀ време да си даде сметка за припадъка и като видя, че князът залитна и изведнъж падна възнак надолу по стълбата, удряйки си силно тила в каменното стъпало, изтича стремглаво надолу, заобиколи падналия и излетя като луд от хотела.

От конвулсиите и спазмите тялото на болния се сплъзна по стъпалата — не повече от петнадесет — чак до началото на стълбата. Много скоро, не повече от пет минути, забелязаха падналия и се събра тълпа. Една локвичка кръв около главата будеше недоумение: сам ли се е ударил човекът, или „имаме престъпление“. Ала скоро някои разбраха, че това е епилептичен припадък; един от слугите позна в княза клиента от тая заран. Последните съмнения бяха разпръснати благодарение на едно твърде щастливо обстоятелство.

Коля Иволгин, който бе обещал да бъде във „Везни“ към четири часа и вместо това бе заминал за Павловск, неочаквано отказа „да хапне“ у генералшата, а се върна в Петербург и побърза да отиде във „Везни“, дето беше към седем часа вечерта. Щом научи от оставената му бележка, че князът е в града, той отърча на посочения в нея адрес. В хотела узна, че князът е излязъл и слезе долу в ресторанта да го почака, като пиеше чай и слушаше латерната. Щом чу случайно да приказват, че някой припаднал, той изтича на местопроизшествието, подтикван от вярно предчувствие, и позна княза. Веднага се взеха необходимите мерки. Князът бе пренесен в стаята му; макар и да се свести, доста време мина, докато дойде в пълно съзнание. Докторът, който бе повикан да прегледа раните на главата, предписа компреси и заяви, че няма никаква опасност от контузването. А когато след един час князът почна да разбира доста добре какво става около него, Коля го пренесе с файтон от хотела в къщата на Лебедев. Лебедев прие болния с необикновен жар и угодничество. Заради него ускори и отиването на почивка: на третия ден всички бяха вече в Павловск.

VI

Вилата на Лебедев не беше голяма, но удобна и дори хубава. Тази част от нея, която се даваше под наем, беше украсена особено грижливо. До входа откъм улицата към стаите имаше доста обширна тераса, дето бяха наредени няколко портокалови, лимонови и жасминови дървета в големи зелени качета, нещо, което по сметките на Лебедев придаваше най-привлекателен вид. Той купи вилата заедно с няколко от тези дървета И толкова беше очарован от ефекта, който те произвеждаха на терасата, че реши да използува случая да купи при една разпродажба и други такива дръвчета в качета, за да попълни колекцията. Когато най-после всички дръвчета бяха пренесени във вилата и подредени, Лебедев няколко пъти изтичваше него ден по стъпалата на терасата на улицата и оттам им се любуваше, като всеки път мислено увеличаваше сумата, която смяташе да иска от бъдещия си наемател. Вилата се хареса много на княза, който беше изтощен, тъжен и физически отпаднал. Впрочем, когато пристигна в Павловск, тоест на третия ден след припадъка, князът изглеждаше вече почти като здрав човек, макар че все още не се чувствуваше добре. Той се радваше на всички, които виждаше около себе си през тези три дни, радваше се на Коля, който почти не се отделяше от него, радваше се на цялото семейство на Лебедев (без племенника, изчезнал някъде), радваше се на самия Лебедев; дори с удоволствие прие генерал Иволгин, който го посети още преди заминаването му. Още щом пристигна привечер в Павловск, на терасата около него се събраха доста много гости: най-напред дойде Ганя, когото князът едва позна — толкова се беше променил и отслабнал през това време. След него дойдоха Варя и Птицин, също летуващи в Павловск. А генерал Иволгин беше почти непрекъснато на квартира у Лебедев, дори, изглежда, се беше пренесъл заедно с него. Лебедев гледаше да го държи при себе си и да не го пуска при княза; отнасяше се с него приятелски, види се, отдавна вече бяха познати. Князът забеляза, че на няколко пъти през тези три дни те се впускаха в дълги разговори, често крещяха и дори, изглежда, се препираха на научни теми, което, както се вижда, правеше удоволствие на Лебедев. Човек би рекъл, че той даже се нуждаеше от генерала. Ала същата предпазливост, която спазваше към княза, Лебедев почна да изисква да бъде спазвана и от семейството му още от първия ден на преместването във вилата: под предлог да не безпокоят княза, той не пускаше никого при него, тропаше с крака, втурваше се и пъдеше дъщерите си; включително и Вяра с детето, веднага щом забележеше, че те отиват на терасата, дето се намираше князът, въпреки че той го бе молил да не ги пъди.

— Първо, те ще изгубят всяко чувство за уважение, ако така им отпуснеш юздите, а, второ, от тяхна страна ще бъде дори неприлично… — обясни най-после той на княза, който го бе запитал направо.

— Но защо? — увещаваше го князът. — Наистина с всичкото това ваше вардене и дебнене вие само ме изтезавате. Мене и без това ми е тъжно, няколко пъти ви казах, а вие с вашето непрекъснато махане на ръце и ходене на пръсти още повече увеличавате тъгата ми.

Князът намекваше за това, дето Лебедев, макар да гонеше всички домашни, под предлог да осигури на болния необходимото спокойствие, сам влизаше при княза през тези три дни час по час и всеки път отначало отваряше вратата, пъхаше си главата, оглеждаше стаята, сякаш искаше да се увери там ли е князът, не е ли избягал, и после на пръсти бавно, крадешком се приближаваше до креслото, като понякога изплашваше наемателя с неочакваното си появяване. Непрекъснато го питаше няма ли нужда от нещо и когато князът най-сетне почна да му прави бележка да го остави на мира, послушно и безмълвно се извръщаше, промъкваше се на пръсти до вратата и през цялото време, докато вървеше, махаше с ръце, като че искаше да каже, че е влязъл само току-тъй, че няма да промълви нито дума, че ето на, вече излиза и няма да дойде повторно. Ала след десет минути, най-много след четвърт час, той пак идваше. Коля, който можеше свободно да влиза при княза, със самия този факт нанасяше дълбоко огорчение на Лебедев и той се обиждаше и негодуваше. Коля забеляза, че Лебедев стои по половин час до вратата и подслушва какво говорят с княза и естествено предупреди за това княза.

— Вие ме държите под ключ, като че сте господар на личността ми — протестира князът. — Поне когато съм на почивка, искам да бъде другояче и бъдете сигурен, че ще приемам, когото си ща, и ще ходя, където си ща.

— Без сянка от каквото и да е съмнение — замаха с ръце Лебедев.

Князът го изгледа втренчено от глава до пети.

— Кажете, Лукиян Тимофеевич, пренесохте ли тук шкафчето, което бе закачено над вашето легло в Петербург?

— Не, не го пренесох.

— Мигар там го оставихте?

— Нямаше как да се пренесе, трябва да се изкърти от стената… Много здраво е закрепено.

— Но може би тук има подобно?

— Да, дори по-хубаво, заедно с вилата купих и него.

— Аха. А кого не пуснахте преди малко при мене? Преди един час.

— Това беше… това беше генералът. Вярно, че не го пуснах. Не му е мястото тук. Княже, аз уважавам дълбоко този човек, той е… той е голям човек; не вярвате ли? Но ще видите; все пак… по-добре би било, просветли княже, да не го приемате.

— Но позволете да ви попитам, защо не трябва да го приемам? И защо, Лебедев, вие стоите сега на пръсти и се приближавате винаги до мене така, като че искате да ми поверите някаква тайна на ухото?

— От низост, чувствувам го, от низост — неочаквано отговори Лебедев, като се биеше разчувствуван в гърдите, — а генералът няма ли да бъде твърде гостоприемен към вас?

— Твърде гостоприемен ли?

— Да, гостоприемен. Първо, той вече се кани да дойде да живее у мене; хайде — от мене да мине, но той няма срам, веднага се въвира в семейството. Ние с него няколко пъти вече подирихме роднински връзки помежду си и излезе, че сме роднини. Вие също му се падате по майка син на първи братовчед, и вчера ми го обясняваше. Ако вие сте му племенник, ще рече, и ние с вас сме роднини, пресветли княже. Малка слабост на генерала, няма никакво значение, но преди малко ме уверяваше, че през целия си живот, откак е получил чин прапоршчик, до единадесети юни миналата година, всеки ден по-малко от двеста души не сядали на трапезата му. Стигнало се най-после дотам, че не ставали от трапезата — обядвали, вечеряли и пиели чай по петнадесет часа на денонощие, около тридесет години поред без никакво прекъсване, едва имали време да сменят покривката. Един става, отива си, друг идва, а на официални и царски празници стигали и до триста души. А в деня на хилядогодишнината на Русия ги преброил седемстотин души. Страшна работа; подобни приказки не предвещават нищо добро; опасло е дори да приемаш в къщата си толкова гостоприемни хора и аз си помислих: дали на вас и на мене няма да ни дойде много такъв гостоприемен човек?

— Но аз смятам, че вие сте в много добри отношения с него?

— Вземам брътвежите му на шега, по братски; защо да не сме роднини: нито по-топло, нито по-студено — дори чест за мене. И въпреки двестате му гости и хилядогодишнината на Русия аз го смятам за много забележителен човек. Казвам ви го съвсем искрено. Преди малко, княже, вие казахте, че аз уж съм се приближавал към вас така, сякаш съм искал да ви съобщя някаква тайна, а като че ли наистина има тайна: една известна личност току-що ми съобщи, че много би желала да има тайна среща с вас.

— Че защо тайна? По никакъв начин. Аз сам ще отида при нея, ако трябва дори днес.

— Не, не — замаха с ръце Лебедев, — и тя не се бои от това, за което вие мислите. Сетих се: оня изверг идва всеки ден да пита за вашето здраве, известно ли ви е?

— Вие много често го наричате изверг, това ми се вижда твърде подозрително.

— Няма място за никакви подозрения, за никакви — побърза да отклони разговора Лебедев, — аз исках само да ви обясня, че въпросната личност се бои не от него, а от съвсем друг човек, от съвсем друг.

— Но какво има, кажете по-скоро — попита нетърпеливо князът, като гледаше как Лебедев се криви тайнствено.

— Там е и тайната.

И Лебедев се усмихна.

— Чия тайна?

— Вашата тайна. Сам вие ми забранихте, пресветли княже, да говоря пред вас… — измънка Лебедев и като се порадва от сърце, че е раздразнил до болка любопитството на своя слушател, изведнъж заключи: — Тя се бои от Аглая Ивановна.

Князът се намръщи и като помълча около една минута, каза:

— Бога ми, Лебедев, аз ще напусна вашата вила. Къде са Гаврила Ардалионович и Птицини? У вас ли са? Вие и тях сте подмамили тук.

— Ще дойдат, ще дойдат. Даже генералът ще дойде след тях. Всичките си врати ще отворя и ще повикам всичките си дъщери, всичките, още сега, още сега — пошепна уплашено Лебедев, като махаше с ръце и тичаше от врата на врата.

В този момент на терасата се появи Коля, идейки от улицата, и съобщи, че след него идат гости — Лисавета Прокофиевна с трите си дъщери.

— Да пусна ли, или да не пусна Птицини и Гаврила Ардалионович? Да пусна ли, или да не пусна генерала? — подскочи Лебедев, смаян от новината.

— Защо не? Нека влезе, който ще. Уверявам ви, Лебедев, че още от първия ден вие не разбрахте правилно моите отношения; вие упорито се заблуждавате. Аз нямам никакви причини да се спотайвам и крия от когото и да било — засмя се князът.

Като го видя, че се смее, Лебедев сметна за свой дълг също да се засмее. Въпреки голямото си вълнение и той беше изглежда, извънредно доволен.

Новината, съобщена от Коля, беше вярна; той бе изпреварил Епанчини само е няколко крачки, за да извести за тяхното идване; така че гости дойдоха едновременно от две страни: откъм терасата — Епанчини, а от стаите — Птицини, Ганя и генерал Иволгин.

Епанчини току-що бяха научили от Коля за болестта на княза и за идването му в Павловск. Дотогава генералшата беше в мъчителна неизвестност. Още преди два дни генералът съобщи на семейството си, че князът оставил визитната си картичка, от което Лисавета Прокофиевна заключи със сигурност, че той няма да се забави да дойде да ги види в Павловск. Напразно девойките твърдяха, че човек, който не им е писал половин година, надали ще се разбърза сега да ги посети и че и без това той си има сигурно много други грижи в Петербург — кой може да знае работите му? Генералшата страшно се ядоса от тези забележки и беше готова да се хване на бас, че князът ще дойде най-късно на другия ден, макар че „тогава вече ще бъде късно“. На другия ден тя чака цялата сутрин; чакаха го за обед, за вечеря и когато вече съвсем се стъмни, Лисавета Прокофиевна се ядоса и изпокара с всички, но без да споменава, разбира се, нито дума за княза като причина за кавгата. Не бе споменато за него и през целия следващ ден. Когато през време на обеда Аглая ненадейно се изтърва, като каза: „maman се сърди, задето князът не идва“, а генералът веднага забеляза, че „това не е негова вина“ — Лисавета стана и разгневена напусна трапезата. Най-после привечер дойде Коля с новини за княза и разправи всичко, което знаеше за неговите приключения. Това беше за Лисавета Прокофиевна повод да тържествува, но на всеки случай Коля здравата си изпати: „По цели дни се върти тук и с лопата не можеш го изрина, а сега поне да беше някак обадил, ако не се е сетил лично да дойде.“ Коля насмалко не се разсърди начаса за думите „с лопата не можеш го изрина“, но отложи за друг път и ако изразът не беше така обиден, може би щеше съвсем да й прости: толкова му допадна вълнението и тревогата на Лисавета Прокофиевна, когато узна за болестта на княза. Тя дълго настоява, че е необходимо да се прати веднага специален човек в Петербург, за да вдигне на крак някой голям прочут лекар и да го доведе с първия влак. Но дъщерите я разубедиха; впрочем те не искаха да останат надире от майка си, когато тя в един миг реши да отиде да види болния.

— Той е на смъртен одър — каза тя, разбързала се, — а ние сме седнали тук да спазваме етикета! Приятел ли е той на нашето семейство, или не е?

— Но и няма защо да се навираме, преди да знаем каква е работата — опита се да забележи Аглая.

— Тогава не идвай, така ще бъде дори по-добре: ще дойде Евгений Павлич, а няма да има кой да го посрещне.

След тези думи Аглая, разбира се, тръгна веднага заедно с другите, както бе решила впрочем и без това да направи. Княз Шч., който държеше компания на Аделаида, по нейна молба тутакси се съгласи да придружава дамите. Той и по-рано, още като се запозна с Епанчини, се бе заинтересувал извънредно много, когато ги чу да разправят за княза. Излезе, че го познава, че са се запознали някъде наскоро и бяха живели десетина дни заедно в някакво градче преди около три месеца. Той бе разказвал много неща за княза и изобщо се отзоваваше за него много симпатично, така че сега е искрено удоволствие отиваше да посети стария си познат. Генерал Иван Фьодорович този ден не беше в къщи. Евгений Павлович също така още не бе пристигнал.

От Епанчини до вилата на Лебедев нямаше повече от триста крачки. Първото неприятно впечатление на Лисавета Прокофиевна, когато влезе при княза, беше, че завари около него цяла компания гости, толкова повече, че между тях имаше две-три лица, които съвсем не й бяха симпатични; освен това тя се учуди много, като видя да я посреща един съвсем здрав наглед, елегантно облечен и засмян млад човек вместо един умиращ, на смъртно легло, какъвто бе очаквала да намери. Тя дори се спря изненадана за голяма радост на Коля, който можеше, разбира се, много добре да й обясни, преди още да бе излязла от вилата си, че няма никакъв умиращ и никакво смъртно легло, но не й обясни, защото лукаво предусещаше комичния гняв на генералшата в момента, когато тя без друго ще се разсърди, задето заварва княза, своя искрен приятел, в добро здраве. Коля беше дори толкова неделикатен, че изказа гласно предположението си, за да разгневи докрай Лисавета Прокофиевна, с която постоянно и понякога много злобно си разменяше остроти, въпреки че бяха приятели.

— Почакай, любезни, не бързай, да не ти излезе през носа радостта! — отговори Лисавета Прокофиевна, като сядаше в креслото, което князът приближи към нея.

Лебедев, Птицин и генерал Иволгин се разтичаха да подават столове на девойките. На Аглая подаде стол генералът. Лебедев поднесе стол и на княз Шч., като дори с превиването на кръста си можа да прояви необикновена почтителност. Както винаги Варя поздрави с възторг девойките и зашушука с тях.

— Вярно, княже, аз смятах, че ще те намеря едва ли не в легло, толкова страхът ми бе преувеличил нещата, и не е лъжа, ако ти кажа, че страшно много се ядосах преди малко, като видях твоето щастливо лице, но кълна ти се, че ядът ми трая само една минута, докато можах да размисля. А когато размисля, винаги действувам и говоря по-умно; мисля, че и ти правиш така. И всъщност, ако имах син и той оздравееше, може би по-малко бих се радвала, отколкото на твоето оздравяване; и ако не ми вярваш, срам за тебе, а не за мене. А този злобен хлапак си позволява да си прави и други шеги с мене. Ти май го закриляш; в такъв случай предупреждавам те, че някоя прекрасна сутрин ще се лиша, повярвай ми, от удоволствието и честта да го имам занапред между познатите си.

— Но в какво се състои моята вина? — извика Коля. — Колкото и да бях ви уверявал, че князът е вече почти здрав, вие нямаше да повярвате, защото за вас е много по-интересно да си го представяте на смъртно легло.

— За дълго ли си тук? — обърна се към княза Лисавета Прокофиевна.

— За цялото лято, а може и за по-дълго.

— Сам си, нали? Не си женен?

— Не, не съм женен — усмихна се князът на наивността на тази закачка.

— Няма какво да се усмихваш; случват се тези неща. А сега за летуването ти; защо не дойде у нас? Цяло едно крило от вилата ни стои незаето. Впрочем твоя работа. На тоя ли индивид си наемател? — прибави тя полугласно, като кимна към Лебедев. — Защо все така се криви?

В този миг откъм стаите излезе на терасата Вера, както винаги с детето на ръце. Лебедев, който се въртеше около столовете и не знаеше какво да прави, но никак не му се излизаше, изведнъж се нахвърли върху нея, като й правеше с ръце знаци да се махне от терасата и дори се забрави и затропа с крака.

— Луд ли е? — прибави изведнъж генералшата.

— Не, той…

— Да не е пиян? Бива си я компанията ти — отсече тя, след като обгърна с поглед и останалите гости, — впрочем какво мило момиче! Кое е то?

— Това е Вера Лукияновна, дъщеря на този Лебедев.

— О!… Много е мила. Искам да се запозная с нея.

Но Лебедев, който бе чул ласкавите думи на Лисавета Прокофиевна, вече водеше дъщеря си, за да я представи.

— Сирачета, сирачета! — разчувствува се той, като се приближаваше. — И това детенце на ръцете й е сираче, нейна сестра, Любов, родено в най-законен брак от новопредставената Елена, жена ми, която умря при раждане преди шест седмици по волята на господа… да… замества майка й, макар че й е само сестра… нищо повече, нищо повече…

— А ти, приятелю, не си нищо повече от един глупак, извинявай. Но хайде стига, смятам, че сам разбираш — отсече изведнъж Лисавета Прокофиевна с голямо негодувание.

— Това е самата истина! — най-почтително и дълбоко се поклони Лебедев.

— Слушайте, господин Лебедев, говорят, че вие тълкувате апокалипсиса, вярно ли е? — попита Аглая.

— Това е самата истина… петнадесет години го тълкувам.

— Слушала съм за вас. Струва ми се, че дори и вестниците писаха за вас?

— Не, те писаха за един друг тълкувател, за друг, но той умря и аз го заместих — каза Лебедев извън себе си от радост.

— Направете ми удоволствието, нали сме съседи, да дойдете тези дни да ми разтълкувате някои места. Аз не разбирам нищо от апокалипсиса.

— Не мога да не ви предупредя, Аглая Ивановна, че от негова страна всичко това е чисто шарлатанство, повярвайте ми — бързо се намеси генерал Иволгин, който седеше като на тръни и страшно му се искаше да почне някакъв разговор; той бе седнал близо до Аглая Ивановна. — Разбира се, летуването си има своите права — продължи той, — както и своите удоволствия и да приемеш в къщата си такъв необикновен натрапник, за да ти тълкува апокалипсиса, е фантазия като всяка друга, и то дори забележителна фантазия, но аз… Вие май ме гледате с учудване? Имам чест да ви се представя: генерал Иволгин. Аз съм ви носил на ръце, Аглая Ивановна.

— Много се радвам. Аз познавам Варвара Ардалионовна и Нина Александровна — избърбори Аглая, като едва се сдържаше да не се разсмее.

Лисавета Прокофиевна кипна. Нещо отдавна насъбрало се в душата й изведнъж потърси изход. Тя не можеше да понася генерал Иволгин, когото познаваше едно време, само че много отдавна.

— Лъжеш както винаги, приятелю, никога не си я носил на ръце — сряза го тя с негодувание.

— Забравили сте, maman, носил ме е в Твер, Бога ми — изведнъж потвърди Аглая. — Тогава живеехме в Твер и аз бях на шест години, спомням си. Той ми направи стрела и лък, научи ме да стрелям и аз убих един гълъб. Не си ли спомняте, че заедно убихме един гълъб?

— А на мене донесе тогава каска от картон и дървена шпага, и аз си спомням! — извика Аделаида.

— И аз помня това! — потвърди Александра. — Вие дори се скарахте тогава за ранения гълъб и ви наказаха да стоите прави в ъгъла; Аделаида трябваше да стои, както беше с каската и шпагата.

Когато каза на Аглая, че я е носил на ръце, генералът искаше само да каже нещо, за да завърже разговор, и само защото така подемаше разговор почти винаги с всички млади хора, ако сметнеше, че трябва да се запознае с тях. Но този път като че ли нарочно той бе казал случайно нещо вярно, което самият той като че нарочно бе забравил. Така че когато Аглая изведнъж потвърди сега, че двамата заедно убили един гълъб, паметта му от един път се просветли и той си опомни за всичко това до най-малките подробности, както често се случва на стари хора да си припомнят нещо от далечното минало. Мъчно е да кажем какво в този спомен направи толкова силно впечатление на клетия я както винаги малко пийнал генерал; но изведнъж той се разчувствува извънредно много.

— Помня, всичко помня! — извика той. — Аз бях тогава щабскапитан. Вие бяхте толкова мъничка, толкова хубавичка. Нина Александровна… Ганя… Вашата къща беше… отворена за мене. Иван Фьодорович…

— И виждаш ли докъде си стигнал сега! — поде генералшата. — Ала все пак пиенето не е убило благородните ти чувства, щом споменът така те разнежи! Но жена си измъчи. Вместо да даваш пример на децата, лежиш в затвора за длъжници. Махни се оттук, приятелю, иди някъде, застани зад вратата в някой ъгъл и поплачи, спомняйки си някогашната си невинност, дано Бог ти прости. Хайде, хайде, върви, сериозно ти говоря. Нищо не помага толкова за поправяне на грешките, както да си спомниш с разкаяние за миналото.

Нямаше нужда да се повтаря, че говорят сериозно: генералът беше много чувствителен както всички, които са винаги пияни, и за него беше истинска мъка, както за всички изпаднали пияници, да си спомня щастливите дни. Той стана и тръгна така смирено към вратата, че на Лисавета Прокофиевна изведнъж й стана жал за него.

— Ардалион Александрич, приятелю! — извика тя подире му. — Почакай една минутка; всички сме грешни; когато почувствуваш, че съвестта по-малко те бори, ела да ме видиш, ще поседим, ще си побъбрим за миналото. Кой знае дали аз не съм петдесет пъти по-грешна от тебе; а сега сбогом, върви си, нямаш работа тук… — уплаши се тя изведнъж да не би да се върне.

— По-добре не отивайте сега след него — задържа князът Коля, който бе понечил да изтича подир баща си. — Иначе след една минута ще бъде пак в лошо настроение и всичко ще отиде на вятъра.

— Право е, остави го; ще го потърсиш след половин час — реши Лисавета Прокофиевна.

— Ето какво значи да кажеш поне веднъж в живота си истината някому — до сълзи се трогна! — осмели се да подхвърли Лебедев.

— И ти, приятелю, сигурно си ми една стока, ако е вярно това, което съм чувала за тебе — сряза го веднага Лисавета Прокофиевна.

Малко по малко събраните у княза гости определиха отношението помежду си. Князът, разбира се, можа да оцени и оцени напълно проявените към него симпатии от страна на генералшата и дъщерите й и, разбира се, им каза искрено, че имал намерение днес, преди още те да дойдат, да отиде непременно днес у тях въпреки болестта си и късния час. Като поглеждаше към гостите му, Лисавета Прокофиевна отговори, че това може да стане и сега. Птицин, човек вежлив и извънредно сговорчив, побърза да стане и се оттегли в стаите на Лебедев, като много му се искаше да отведе и самия него, но той само обеща, че скоро ще го последва; в това време Варя приказваше с девойките и остана. Тя и Ганя бяха много радостни, че генералът бе отстранен; и Ганя си излезе скоро след Птицин. През няколкото минути, които прекара на терасата заедно с Епанчини, той се държа скромно, с достойнство и ни най-малко не се смути от острите погледи на Лисавета Прокофиевна, която два пъти го изгледа от главата до петите. Наистина той изглеждаше може би много променен на тези, които го познаваха по-рано. Това се хареса много на Аглая.

— Не беше ли Гаврила Ардалионович този, който излезе? — попита тя изведнъж, както обичаше понякога да прави, прекъсвайки с въпроса си високо и рязко разговора на другите и без да се обръща към никого.

— Той беше — отговори князът.

— Едва го познах. Много се е променил, и то… в добър смисъл.

— Много се радвам за него — каза князът.

— Той беше доста болен — прибави Варя с тон на съчувствие, в който прозираше радост.

— С какво се е променил в добър смисъл? — попита гневно и почти уплашено Лисавета Прокофиевна. — Отде ти дойде на ума? Не намирам нищо по-добро в него. Ти какво именно намираш?

— Няма нищо по-добро от „бедния рицар“! — провикна се изведнъж Коля, който стоеше през цялото време до стола на Лисавета Прокофиевна.

— Така мисля и аз — каза княз Шч. и се засмя.

— Аз съм напълно на същото мнение — тържествено заяви Аделаида.

— Какъв „беден рицар“? — запита изненадана генералшата и ядосано огледа всички, но като видя, че Аглая се беше изчервила, сърдито прибави: — Сигурно някаква глупост! Кой е този „беден рицар“?

— Нима за пръв път това хлапе, ваш фаворит, изопачава думите на другите! — отговори Аглая с надменно негодувание.

Във всяко гневно избухване на Аглая (а тя се гневеше много често), почти винаги, колкото и да беше наглед сериозна и непреклонна, прозираше нещо още толкова детинско, нетърпеливо ученическо и зле прикрито, че човек не можеше понякога да не се засмее, като я гледа, а това ядосваше ужасно Аглая, защото не разбираше защо се смеят и „как могат, как се осмеляват да се смеят“. И сега се засмяха сестрите й, княз Шч. и дори се усмихна и княз Лев Николаевич, който, неизвестно защо, също се изчерви. Коля се заливаше от смях и тържествуваше. Аглая се разсърди не на шега и стана два пъти по-хубава. Смущението й отиваше много добре, а това още повече я ядосваше.

— Малко ли ваши думи той изопачи — прибави тя.

— Аз се основавам на едно ваше собствено възклицание! — извика Коля. — Преди месец вие прелиствахте „Дон Кихот“ и казахте, че няма нищо по-добро от „бедния рицар“. Не знам за кого говорихте тогава: за Дон Кихот ли, за Евгений Павлич ли, или за някой друг, но все пак говорихте за някого, и то доста дълго…

— Виждам, че ти, драги, отиваш много далеч в догадките си — ядосано го прекъсна Лисавета Прокофиевна.

— Мигар само аз? — не опираше Коля. — Всички приказваха тогава за това, а и сега още приказват; ето княз Шч., Аделаида Ивановна и другите току-що казаха, че са привърженици на „бедния рицар“, ще рече „бедният рицар“ съществува, и то реално, а според мене, ако не беше Аделаида Ивановна, всички отдавна щяхме да знаем кой е той.

— Че в какво съм виновна аз — смееше се Аделаида.

— Не пожелахте да нарисувате портрета му — ето вината ви! Аглая Ивановна ви молеше тогава да нарисувате портрета на „бедния рицар“ и дори ви разправи целия сюжет на картината, който сама бе измислила, сюжета де, нали помните? Вие не пожелахте…

— Но как да се заловя и кого да нарисувам? Според сюжета излиза, че този „беден рицар“

Тогава какво лице бих могла да му дам? Какво да нарисувам: забрало? Анонимно?

— Нищо не разбирам. За какво забрало става дума! — извика ядосано генералшата, която всъщност започваше много добре да схваща кого подразбираха под името (навярно отдавна вече измислено) „бедния рицар“. Но най-много я възмути това, дето княз Лев Николаевич също се смути и най-после съвсем се сконфузи като десетгодишно момченце. — Е, ще свърши ли, или не тази глупост? Ще ми се обясни ли, или няма да ми се обясни какво значи „бедният рицар“? Толкова ли е страшна тайната, че не може да се разбули?

Но всички само продължаваха да се смеят. Най-после княз Шч., явно желаещ да отвлече вниманието другаде и да промени разговора, реши да се намеси.

— Чисто и просто има едно странно руско стихотворение за един „беден рицар“, което няма нито начало, нито край — Един ден преди около месец всички бяхме след обяда във весело настроение и както винаги търсехме сюжет за бъдещата картина на Аделаида Ивановна. Нали знаете, че от дълго време това е обща задача за цялото семейство. И тогава ни дойде на ум за „бедния рицар“, кому най-напред, не помня…

— На Аглая Ивановна! — извика Коля.

— Възможно е, съгласен, но не си спомням — продължи княз Шч. — Едни от нас се смяха на този сюжет, други твърдяха, че не може да се намери по-възвишен от него, но във всеки случай, за да се изобрази „бедният рицар“, трябваше лице; потърсихме между лицата на всичките ни познати, но нито едно не подхождаше и работата спря дотук; това е всичко, не разбирам защо на Николай Ардалионович му е хрумнало да си припомня и да изнесе всичко това на бял свят? Това, което беше преди месец смешно и навременно, сега не представлява никакъв интерес.

— Защото се подразбира някаква нова глупост, злъчна и обидна — отсече Лисавета Прокофиевна.

— Няма никаква глупост, а най-дълбоко уважение — с важен и сериозен глас каза съвсем неочаквано Аглая, която не само бе успяла напълно да се овладее и да потисне предишното си смущение, но по някои признаци дори, като я гледаше човек, можеше да помисли, че сега тя самата се радва, дето шегата все повече се разширява. Целият този обрат се извърши в нея точно в момента, когато съвсем ясно пролича смущението на княза, което все повече и повече нарастваше и стигаше вече крайната си точка.

— Смеят се като луди, а сега пък изведнъж заприказваха за най-дълбоко уважение! Побесняха! Защо уважение? Отговори ми веднага: отде се сети сега, ни в клин, ни в ръкав, за това дълбоко уважение?

— Казах най-дълбоко уважение — продължи все така сериозно и важно Аглая в отговор на почти злобния въпрос на майка си, — защото в тези стихове се говори направо за човек, способен да има идеал и след като си го е поставил, да му повярва, а като му повярва, да му отдаде сляпо целия си живот. Това не се случва често в днешно време. В тези стихове не е казано в какво собствено се е състоял идеалът на „бедния рицар“, но ясно е, че това е бил някакъв светъл образ, „образ на чистата красота“, и влюбеният рицар е носил дори вместо ешарп броеница около шията си. Вярно, че там има също някакъв тъмен, загадъчен девиз, изразен с буквите А. Н. Б., които той е начертал на щита си…

— А. Н. Д. — поправи я Коля.

— А аз казвам А. Н. Б. и не отстъпвам от това — ядосано го прекъсна Аглая. — Във всеки случай ясно е, че за този рицар вече е било все едно коя ще бъде и какво ще прави неговата дама. Достатъчно му е било, че я е избрал и е повярвал на нейната „чиста красота“, а след това вече й е бил вечно покорен; там е и заслугата му — дори да стане по-късно крадла, все пак той е длъжен да запази вярата си в нея и да се бие на дуел за нейната чиста красота. Изглежда, поетът е искал да въплъти в един изключителен образ цялата огромна идея за средновековната рицарска платоническа любов на някакъв чист и възвишен рицар; естествено всичко това е идеал. А в „бедния рицар“ това чувство стига вече до последния си предел, до аскетизъм; трябва да се признае, че е много важно да бъдеш способен за такова чувство и че такива чувства оставят подире си дълбока и от известно гледище много похвална следа, без дори да говорим за Дон Кихот. „Бедният рицар“ — това е Дон Кихот, само че сериозен, а не комичен. Отначало аз не го разбирах и се смеех, но сега обичам „бедния рицар“, а най-вече уважавам неговите подвизи.

Аглая млъкна и като я гледаше човек, мъчно можеше да каже сериозно ли говори, или се смее.

— Хайде де, глупав е и той, глупави са и подвизите му! — реши генералшата. — А и ти, миличка, се увлече, държа ни цяла лекция; повярвай ми, никак не ти отива дори. Във всеки случай не е позволено. Какви са тези стихове? Кажи ги, сигурна ги знаеш! Непременно искам да ги знам. Цял живот не съм могла да търпя стиховете, сякаш съм предчувствувала. За Бога, княже, имай търпение, изглежда, че ние двамата с тебе трябва да търпим — обърна се тя към княз Лев Николаевич. Беше много сърдита.

Княз Лев Николаевич се опита да каже нещо, но беше още толкова смутен, че не можа дума да продума. Единствено само Аглая, която си беше позволила толкова много в своята „лекция“, ни най-малко не се смути и дори като че ли беше доволна. Все още сериозна и важна, тя стана веднага, сякаш от по-рано се беше приготвила да каже стиховете и бе чакала само да я поканят; след това се приближи до средата на терасата и застана срещу княза, който продължаваше да седи в креслото си. Всички я гледаха с известно учудване и почти всички — княз Шч., сестрите, майката — изпитваха чувство на срам пред тази нова лудория, минала във всеки случай каквато и да е мярка. Ала ясно беше, че на Аглая й допадаше тъкмо цялата тази афектираност, с която пристъпваше към декламирането на стиховете. Лисавета Прокофиевна насмалко не я изгони на мястото й, но в момента, когато Аглая щеше да започне да декламира известната балада, двама нови гости се изкачиха от улицата на терасата, разговаряйки високо. Това беше генерал Иван Фьодорович Епанчин, последван от млад човек. Настъпи известно вълнение.

VII

Младият човек, който придружаваше генерала, беше на около двадесет и осем години, висок, строен, с прекрасно и умно лице, с големи черни очи, които бляскаха от духовитост и присмехулност. Аглая дори не се обърна към него и продължи да декламира стиховете, като все още афектирано гледаше само княза и се обръщаше единствено към него. Князът бе разбрал, че тя прави всичко с някаква особена цел. Ала идването на новите гости поне намали донякъде смущението му. Щом ги видя, той се понадигна, любезно кимна отдалеч на генерала, направи знак да не прекъсват декламирането и издебна момент да се дръпне зад креслото, дето се облакъти с лявата си ръка на облегалото и продължи да слуша баладата, така да се каже, вече в по-удобно и не толкова „смешно“ положение, както когато бе седнал в креслото. От своя страна Лисавета Прокофиевна заповеднически махна два пъти с ръка на новодошлите да се спрат. Между другото князът се заинтересува живо от новия си гост, който придружаваше генерала; ясно позна в него Евгений Павлович Радомски, за когото бе вече слушал много неща и бе мислил неведнъж. Объркваха го само цивилните му дрехи; чувал бе, че Евгений Павлович е военен. Иронична усмивка блуждаеше по устните на новия гостенин през цялото време, докато Аглая декламираше стиховете, като че ли бе слушал вече някои неща за „бедния рицар“.

„Може би той е измислил това“ — каза си князът.

Но съвсем друго беше душевното състояние на Аглая. Всичката първоначална афектираност и надутост, с която бе излязла да декламира, бяха отстъпили място на истинска сериозност и проникновение в духа и смисъла на поетичното произведение, с такава изразност произнасяше всяка дума от стиховете, с такава голяма простота ги изговаряше, че в края на декламирането не само завладя вниманието на всички, но с предаване на възвишения дух на баладата като че ли и оправда донякъде оная прекалена афектирана важност, с която бе излязла така тържествено по средата на терасата. В тази важност можеше да се съзре сега само безграничното й и може би дори наивно уважение към това, което се беше заела да предаде. Очите й блестяха и лека, едва забележима тръпка на вдъхновение и възторг мина един-два пъти по прекрасното й лице. Тя издекламира:

Когато си припомняше, по-късно тези моменти, князът продължаваше да изпитва необикновено смущение и се измъчваше от един неразрешим за него въпрос: как можеше да се съчетае такова истинско, прекрасно чувство с такава явна и злобна ирония? Защото той не се съмняваше, че това беше ирония; ясно го разбра и имаше основания за това: през време на декламирането Аглая си позволи да промени буквите А. М.Д. на Н.Ф.Б. Той не можеше да се съмнява, че това не беше грешка и недочуване от негова страна (по-късно се доказа). Във всеки случай прищявката на Аглая — разбира се, шега, макар и много остра и лекомислена — беше предварително обмислена. За „бедния рицар“ всички бяха говорили (и „се бяха смели“) от един месец насам. Ала когато и да се върнеше по-късно към своите спомени, князът се убеждаваше, че Аглая бе произнесла тези букви не само без всякаква отсянка на шега или подигравка, нито бе наблегнала някак на тях, за да предаде по-релефно скрития им смисъл, но, напротив, бе ги казала е такава неизменна сериозност, е такава невинна и наивна простота, че човек би помислил, че тези същите букви бяха в баладата, че така беше напечатана книгата. През време на декламирането нещо тежко и неприятно като че ли оскърби княза. Лисавета Прокофиевна естествено нито разбра, нито забеляза промяната на буквите и намека. Генералът Иван Фьодорович разбра само, че декламират стихове. Между другите слушатели мнозина разбраха и се учудиха и на смелата постъпка на Аглая, и на намерението й, но си замълчаха и се направиха, като че нищо не е било. Но Евгений Павлович (князът беше дори готов да се басира) не само разбра, но даже се помъчи да покаже, че е разбрал: усмихна се твърде иронично.

— Възхитително! — извика генералшата в истинско упоение, веднага щом свърши декламирането. — От кого са стиховете?

— От Пушкин, maman, не ни засрамвайте, как може да не знаете! — извика Аделаида.

— С вас човек може да стане още по-глупав! — отговори с кисел тон Лисавета Прокофиевна. — Срамота! Щом се върнем, дайте ми тези стихове на Пушкин.

— Но ние нямаме май нищо от Пушкин.

— От памтивека се вардалят из къщи два изпокъсани тома — прибави Аделаида.

— Веднага пратете някой в града да купи съчиненията на Пушкин, нека отиде Фьодор или Алексей още с първия влак, по-добре Алексей. Аглая, ела тук! Целуни ме, прекрасно декламира, но — прибави тя почти шепнешком — ако си вложила искреност в декламирането, аз те съжалявам; ако си искала да се подиграваш с него, не одобрявам чувствата ти, така че и в двата случая по-добре беше да не декламираш. Нали ме разбираш? Хайде върви, госпожице, още ми се иска да поговоря с тебе, но доста се заседяхме тук.

В това време князът се ръкуваше с Иван Фьодорович, а той му представяше Евгений Павлович Радомски.

— По пътя го настигнах, току-що пристигнал с влака; казали му, че съм тръгнал насам и че всички сте тук…

— Узнах, че и вие сте тук — прекъсна го Евгений Павлович — и тъй като отдавна вече имах желание не само непременно да се запозная с вас, но и да потърся приятелството ви, не исках да губя време. Били сте болен? Току-що научих…

— Напълно съм здрав и ми е много приятно да се запозная с вас, много съм слушал и дори съм говорил за вас с княз Шч. — отговори Лев Николаевич, като му подаде ръка.

След като си размениха вежливости и двамата си стиснаха ръцете и втренчено се погледнаха в очите. В един миг разговорът стана общ. Князът забеляза (а сега той забелязваше с бързина и жадност всичко, дори може би неща, които съвсем не съществуваха), че всички бяха смаяни от цивилното облекло на Евгений Павлович и учудването беше толкова силно, че бе заличило временно всички други впечатления. Човек би рекъл, че в тази промяна на дрехите се криеше нещо особено важно. Аделаида и Александра разпитваха с изненада Евгений Павлович, княз Шч., негов роднина, беше много неспокоен, а генералът говореше почти с вълнение. Само Аглая за минутка хвърли любопитен, но съвсем спокоен поглед към Евгений Павлович, сякаш желаеше само да провери военните или цивилните дрехи повече му отиват, но след това извърна глава и повече не го погледна. Лисавета Прокофиевна също се въздържа да попита каквото и да е, макар че може би и тя беше малко неспокойна. На княза се стори, че Евгений Павлович е в немилост пред нея.

— Учуди ме, смая ме! — повтаряше Иван Фьодорович в отговор на всички въпроси. — Не повярвах на очите си, когато го срещнах днес в Петербург. И защо така изведнъж — ето загадката! Сам пръв се развика, че не трябва много-много да се чудим.

От разговорите, които се поведоха, се разбра, че Евгений Павлович отдавна казвал, че ще си подаде оставката; но всеки път тонът му бил толкова несериозен, че не могло да му се повярва. А и за сериозни работи той говореше винаги така шеговито, че никой не можеше да го разбере, особено когато сам искаше да не го разберат.

— Но аз се уволнявам само временно, за няколко месеца, най-много за година — смееше се Радомски.

— Но аз не виждам необходимостта от това, доколкото поне познавам вашите работи — все още се горещеше генералът.

— Ами как иначе ще обиколя именията си? Вие самият ме съветвахте да сторя това; а и в чужбина ми се иска да ида…

Разговорът впрочем скоро се промени; но князът забелязваше, че прекомерното безпокойство все още продължаваше и затова смяташе, че сигурно тук има нещо особено.

— Значи, „бедният рицар“ се яви пак на сцената? — опита се да заприказва Евгений Павлович, като се приближи до Аглая.

За учудване на княза тя го погледна с недоумение и въпросително, като че искаше да му каже, че между тях никога не е отваряна дума за „бедния рицар“ и че тя дори не разбира въпроса.

— Късно е, късно е сега да се праща човек в града да купува съчиненията на Пушкин, късно е! — спореше отчаяно Коля с Лисавета Прокофиевна. — Три хиляди пъти ще ви го повторя — късно е.

— Да, наистина късно е сега да се праща някой в града — намеси се и тук Евгений Павлович, отдалечил се бързо от Аглая, — аз мисля, че и магазините в Петербург са затворени, минава осем часът — прибави той, като извади часовника си.

— Толкова сте чакали досега, без да се сетите, та можете да потърпите и до утре — подхвърли Аделаида.

— Пък и неприлично е — прибави Коля — хора от висшето общество да се интересуват толкова много от литература. Попитайте Евгений Павлич. Много по-прилично е да имате жълт кабриолет с червени колелета.

— Пак сте го взели от някоя книжка, Коля! — забеляза Аделаида.

— Ами че всичко, което казва, е взето от книжките — обади се Евгений Павлович, — предава цели изречения от критическите прегледи. Отдавна имам удоволствието да знам как говори Николай Ардалионович, но този път той не повтаря това, което е чел. Николай Ардалионович явно намеква за моя жълт кабриолет е червени колелета. Само че аз го смених вече, закъснели сте.

Князът чу това, което говореше Радомски… Видя му се, че той се държи прекрасно, скромно, весело и особено му хареса, дето говореше със задяващия го Коля приятелски и като с напълно равен нему.

— Какво е това? — обърна се Лисавета Прокофиевна към Вера, дъщерята на Лебедев, която се бе изправила пред нея с няколко книги в ръцете, голям формат, чудесно подвързани и почти нови.

— Пушкин — каза Вера. — Нашият Пушкин. Татко ми заповяда да ви го поднеса.

— Но как така? Как е възможно? — учуди се Лисавета Прокофиевна.

— Не като подарък, не като подарък! Не мога да си го позволя! — подаде изведнъж глава Лебедев иззад рамото на дъщеря си. — Ще ви го дам на костуема цена. Това е нашият семеен екземпляр от съчиненията на Пушкин, издание на Аненков68, което сега не може да се намери — ще ви го дам на костуема цена. Поднасям го с благоговение на ваше превъзходителство, желаейки да го продам и да задоволя благородното нетърпение на най-благородните ви литературни чувства.

— Щом го продаваш, благодаря ти. Нали не губиш нищо; само не прави тия гримаси, приятелю, моля ти се. Чувала съм да казват, че си бил много начетен, ще си поприказваме някой ден; ти ли ще занесеш книгите у дома?

— С благоговение и… почитание! — каза Лебедев и като изразяваше задоволството си е какви ли не кълчения, взе книгите от ръцете на дъщеря си.

— Добре, занеси ги, аз те освобождавам от почитанието, но гледай да не ми ги загубиш. Само че — прибави тя, като го гледаше в очите — при условие, че няма да прекрачиш прага ми, нямам намерение да те приемам днес. Дъщеря си Вера можеш запратиш още сега, тя ми харесва много.

— А защо не кажете за онези? — обърна се нетърпеливо Вера към баща си. — Защото ако не ги пуснете, сами ще влязат: почнаха да вдигат шум. Лев Николаевич — каза тя на княза, който държеше вече шапката в ръцете си, — търсят ви отдавна някакви четирима души, чакат у нас и ругаят, но баща ми не ги пуска при вас.

— Какви гости? — попита князът.

— Казват, че идвали по работа, но са хора, способни да ви спрат насред улицата, ако не ги пуснат сега. По-добре да ги пуснем, Лев Николаевич, и да се отървем от тях. Гаврила Ардалионович и Птицин ги увещават там, но те не искат да чуят нищо.

— Това е синът на Павлишчев! Синът на Павлишчев! Не си струва да го приемате, не си струва! — махаше с ръце Лебедев. — Не си заслужава дори да ги изслушате; дори е неприлично за вас, пресветли княже, да се безпокоите за тях. Така е. Те не заслужават това…

— Синът на Павлишчев! Боже мой! — извика князът страшно смутен. — Знам… но нали аз… възложих тази работа на Гаврила Ардалионович. Самият той преди малко ми каза…

В този момент на терасата се яви, идейки от стаите, Гаврила Ардалионович, последван от Птицин. В съседната стая се чу шум и високият глас на генерал Иволгин, който сякаш искаше да надвика няколко гласа. Коля веднага изтича да види какъв е този шум.

— Много интересно нещо! — забеляза високо Евгений Павлович.

„Значи, знае за какво се отнася!“ — помисли си князът.

— Какъв син на Павлишчев? И… какъв син може да има Павлишчев? — попита в недоумение генерал Иван Фьодорович, като оглеждаше с любопитство всички лица и с учудване забелязваше, че само той не знае тази нова история.

Всъщност възбудата и очакването бяха общи. Князът много се учуди, като видя, че една съвсем лична негова работа бе възбудила такъв силен интерес у всички присъствуващи.

— Ще бъде много добре, ако още сега сам уредите тази работа — каза Аглая, като се приближи до княза с някаква особена сериозност, — а на нас всички позволете да ви бъдем свидетели. Искат да ви опетнят, княже, но вие трябва да се оправдаете по най-блестящ начин и аз предварително се радвам, че ще го направите.

— И аз искам да се свърши най-после тази мръсна претенция — извика генералшата, — хубавичко ги насоли, княже, не ги щади! Ушите ми писнаха от тая работа и често съм си разваляла настроението зарад тебе. Интересно е да ги погледа човек. Повикай ги, а ние ще насядаме. Добре го измисли Аглая. Вие чували ли сте нещо по тая работа, княже? — обърна се тя към княз Шч.

— Разбира се, и то у вас. Ала особено съм любопитен да погледам тези млади хора — отговори княз Шч.

— Това са нихилисти, нали?

— Не — каза Лебедев и почти треперещ от вълнение, направи крачка напред, — те не са нихилисти, те са други, особени, моят племенник казва, че те са отишли по-напред от нихилистите. Лъжете се, ваше превъзходителство, ако смятате да ги смутите с вашето присъствие; те не се смущават. Нихилистите са все пак понякога образовани, дори учени, а тези ги надминават, защото са преди всичко делови хора. Всъщност те са донякъде наследници на нихилизма, но не по пряка линия, а по слухове и косвено; не се проявяват със статийки във вестниците, а вървят направо към целта; при тях например не става въпрос за безсмислеността на някакъв си там Пушкин или за необходимостта Русия да се разпадне на части; не, сега те просто се смятат в правото си, ако са хвърлили око на нещо, да не се спират пред никакви пречки, ако ще би да трябва да пречукат и осем души. Но, княже, все пак аз не бих ви съветвал…

Но князът отиваше вече да отвори вратата на гостите.

— Вие клеветите, Лебедев — каза той усмихнат, — вижда се, че вашият племенник би е причинил големи огорчения. Не му вярвайте, Лисавета Прокофиевна. Уверявам ви, че хора като Горски и Данилов са само отделни случаи, а тези тук просто… са заблудени… Само че не ми се иска да разговарям с тях тук, пред всички. Извинете, Лисавета Прокофиевна, те ще влязат и аз ще ви ги представя, а след това ще ги изведа. Заповядайте, господа!

Него по-скоро го тревожеше друга мъчителна мисъл. Минаваше му през ума: дали не е скроена от някого тази работа сега, тъкмо в този час и време, предварително, тъкмо при тези свидетели, и то може би за да бъде опозорен, а не за да тържествува? Мъчно му беше обаче за тази негова „чудовищна и злобна мнителност“. Струваше му се, че би умрял, ако някой узнаеше, че храни такава мисъл в главата си. И в момента, когато влязоха новите му гости, той беше искрено готов да се смята, от морално гледище, за последен от последните между хората около него.

Влязоха пет души: четирима нови гости и след тях генерал Иволгин, разгорещен, развълнуван и в най-силен изблик на красноречие. „Този ще бъде сигурно на моя страна!“ — помисли усмихнат князът. Коля се провря заедно с другите: той говореше разпалено с Иполит, който беше между посетителите и го слушаше усмихнат.

Князът настани гостите. Всичките бяха толкова млади, толкова дори непълнолетни, че беше просто чудно и защо са дошли, и какви са тия церемонии по приемането им. Иван Фьодорович Епанчин например, който не знаеше и не разбираше нищо от тая „нова работа“, дори се възмути, като гледаше тая млада младина, и сигурно щеше да протестира по някакъв начин, ако не го възпря непонятната за него разпаленост на съпругата му към частните работи на княза. Впрочем той остана донякъде от любопитство, донякъде от доброта, е надежда дори да помогне и във всеки случай да бъде полезен с авторитета си; но поклонът, който отдалеч му направи генерал Иволгин при влизането си, отново засили възмущението му; той се намръщи и реши упорито да мълчи.

Между четиримата млади посетители имаше впрочем един, който беше на около тридесет години; това беше боксьорът и запасният „поручик от Рогожиновата банда, който се хвалеше, че давал на времето си милостиня от по петнадесет рубли“. Чувствуваше се, че той придружава останалите като добър приятел, за да им дава кураж и в случай на нужда да им помогне. А между останалите първото място и главната роля се падаха на оня, когото наричаха „син на Павлишчев“, макар че той се представяше под името Антип Бурдовски. Той беше млад рус човек с необикновено пъпчиво лице, бедно и небрежно облечен; ръкавите на жакета му бяха толкова омазнени, че лъщяха като огледало; кирливата му жилетка бе закопчана догоре, за да прикрива липсата на бельо; на врата си имаше черен копринен шал, изцапан до немай-къде и усукан като въже; ръцете му не бяха мити; погледът му изразяваше, ако можем така да се изразим, смесица от невинност и нахалство. Той беше висок, слабичък, на около двадесет и две години. Никаква ирония, никаква мисъл не се четеше по лицето му; напротив, изписано бе пълно, тъпо опиянение от собственото си право и в същото време почти странната и непрекъсната потребност да бъдеш и да се чувствуваш винаги обиден. Той говореше с вълнение, като бързаше и се запъваше, сякаш не изричаше напълно думите, и човек би го взел за пелтек или дори чужденец, макар че беше с чисто руски произход.

Придружаваше го, първо, известният на читателите племенник на Лебедев, и, второ — Иполит. Иполит беше съвсем млад човек на около седемнадесет или осемнадесет години, с умен, но постоянно възбуден израз на лицето, по което болестта бе оставила ужасни следи. Той беше мършав като скелет, бледожълт, очите му святкаха и на бузите му горяха две червени петна. Кашляше непрекъснато; всяка негова дума, почти всеки негов дъх се придружаваше от хриптене. Виждаше се, че боледува от охтика в най-напреднала форма и като че няма да живее повече от две-три седмици. Той беше много уморен и преди да седнат другите, се отпусна на един стол. Останалите изпитаха при вратата известна стеснителност и насмалко не се смутиха, но гледаха важно и като че се бояха да не уронят някак достойнството си, което никак не се съгласуваше с тяхната репутация на отрицатели на всички безполезни светски дреболии, предразсъдъци и едва ли не на всичко в света освен на собствените им интереси.

— Антип Бурдовски — бързо и запъвайки се, каза „синът на Павлишчев“.

— Владимир Докторенко — ясно, отсечено и дори самодоволно се представи племенникът на Лебедев, сякаш се гордееше с името си.

— Келер! — избърбори запасният поручик.

— Иполит Терентиев — неочаквано с писклив глас изскимтя последният гост.

Всички най-после насядаха на столове в една редица срещу княза, всички, след като се представиха, се намръщиха и за кураж преместиха фуражките си от едната ръка в другата, всички се приготвиха да говорят, ала всички мълчаха в очакване на нещо, с предизвикателен вид, който сякаш искаше да каже: „Не, драги, лъжеш, не ни минават тези!“ Чувствуваше се, че е достатъчно някой да каже пръв само една дума, за да заговорят в надпревара всички вкупом.

VIII

— Господа — започна князът, — не очаквах да видя никого от вас, самият аз бях болен до днес, а вашата работа (обърна се той към Антип Бурдовски) възложих още преди месец на Гаврила Ардалионович Иволгин, за което още тогава ви известих. Впрочем аз не отказвам да се обясня лично с вас, само че съгласете се, в такъв час… Ако няма да трае дълго, предлагам да минем в друга стая… Дошли са ми сега на гости приятели и вярвайте ми…

— Приятели… колкото щете, но позволете — прекъсна го племенникът на Лебедев с твърде поучителен тон, макар все още да не повишаваше гласа си, — позволете и на нас да заявим, че можехте да се отнесете с нас по-вежливо, а не да ни карате да ви чакаме два часа в слугинската ви стая…

— И, разбира се… и аз… ето как постъпват князете! Значи… вие сте генерал! Но аз не съм ви лакей! Но аз, аз… — запелтечи изведнъж необикновено развълнуван Антип Бурдовски; устните му трепереха, гласът му трепереше от обида, плюнки хвърчаха от устата му, сякаш целият се беше пръснал или пукнал, и така бързо заговори, че след десетата дума нищо вече не можеше да му се разбере.

— Да, така постъпват князете! — изкрещя с писклив, треперещ глас Иполит.

— Ако бяха се отнесли така с мене — изръмжа боксьорът, — тоест ако това засягаше пряко мене, благородния човек, на мястото на Бурдовски аз бих…

— Господа, едва преди около една минута узнах, че вие сте тук, Бога ми — повтори князът.

— Ние не се страхуваме, княже, от вашите приятели, каквито и да са те, защото сме в правото си — заяви отново племенникът на Лебедев.

— Но кой ви даде правото, позволете да попитам — изписка пак Иполит, но вече извънредно разгорещил се, — да изнасяте работата на Бурдовски пред съда на вашите приятели? Може би ние не желаем съда на вашите приятели, много добре знаем какво значи той!…

— Но ако най-после вие, господин Бурдовски, не желаете да говорите тук — можа най-сетне да се обади князът, страшно смаян от такова начало, — казвам ви, веднага можем да минем в друга стая, а за вашето присъствие, повтарям ви, едва току-що научих…

— Но вие нямате право, нямате право, нямате право!… Вашите приятели… Ето на!… — внезапно запелтечи пак Бурдовски, като се оглеждаше свирепо и недоверчиво и все повече се разгорещяваше, колкото по-несигурен се чувствуваше. — Вие нямате право! — И като каза това, той изведнъж млъкна, сякаш нещо се скъса в него, и безмълвно облещил късогледите си, необикновено изпъкнали, с дебели червени жилки очи, той се наведе с цялото си тяло напред и въпросително впери поглед в княза. Този път князът толкова се учуди, че сам млъкна, понеже не намери какво повече да каже, и също го загледа с облещени очи.

— Лев Николаевич! — извика внезапно Лисавета Прокофиевна. — Веднага прочети това, още сега, в пряка връзка е с твоята работа.

Тя му подаде бързо един седмичен хумористичен вестник69 и посочи с пръст една статия. Когато още влизаха гостите, Лебедев се приближи бързо отстрани до Лисавета Прокофиевна, на която правеше мили очи, и без да каже дума, извади от страничния си джоб този вестник и го пъхна почти в очите й, като посочи една оградена с молив колонка. Няколкото реда, които Лисавета Прокофиевна можа да прочете, страшно я смаяха и развълнуваха.

— Но може би е по-добре да не се чете това на висок глас — пошепна князът, много смутен, — ще го прочета сам… после…

— Тогава прочети го по-добре ти, започвай веднага, на висок глас, на висок глас! — обърна се Лисавета Прокофиевна към Коля, като грабна нетърпеливо вестника от ръцете на княза, който едва бе имал време да хвърли поглед върху него. — Чети на висок глас, за да чуят всички!

Лисавета Прокофиевна беше буйна и темпераментна жена, която понякога без много мислене, внезапно и бързо, вдигаше всички котви и се впускаше в открито море въпреки лошото време. Иван Фьодорович се разшава тревожно. Но докато в първия миг всички стояха в нерешителност и чакаха изненадани, Коля разгъна вестника и зачете на висок глас оттам, дето Лебедев побърза да му посочи:

— Това… това вече не разбирам! — извика Иван Фьодорович до немай-къде възмутен.

— Престанете, Коля! — извика князът с умолителен глас.

Чуха се възклицания от всички страни.

— Да чете! Да чете на всяка цена! — заповяда Лисавета Прокофиевна, като явно правеше необикновени усилия да се сдържи. — Княже! Ако спре четенето — ще се скараме.

Нямаше какво да се прави. Почервенял от вълнение, разгорещен, Коля продължи с неспокоен глас:

Когато свърши четенето, Коля побърза да предаде вестника на княза и без да каже дума, изтича в един ъгъл, сгуши се там и закри с ръце лицето си. Той изпитваше непосилен срам и детската му впечатлителност, която още не бе имала време да свикне с низостите на живота, беше възмутена извън всяка мярка. Струваше му се, че стана нещо необикновено, което отведнъж разруши всичко, и че едва ли не той самият е виновен за това, единствено задето бе прочел статията на глас.

Но и всички като че ли изпитваха подобно чувство.

На девойките им беше много стеснително и срамно.

Лисавета Прокофиевна сдържаше страшния си гняв и също може би горчиво се разкайваше, че се бе намесила в тая работа; сега тя мълчеше. С княза ставаше същото, което често се случва при подобни случаи с много срамежливите хора: толкова се засрами за чуждата постъпка, такъв свян изпита за гостите си, че в първия миг дори се боеше да ги погледне. Птицин, Варя, Ганя, дори Лебедев — всички имаха като че ли малко сконфузен вид. Най-чудното беше, че Иполит и „синът на Павлишчев“ също бяха някак смаяни; племенникът на Лебедев беше също явно недоволен. Единствен боксьорът седеше съвсем спокоен, като сучеше мустаци с важен вид и малко навел очи, но не от смущение, а, напротив, като че ли от благородна скромност и от твърде явно тържество. Виждаше се по всичко, че статията му харесва извънредно много.

— Дявол знае какво значи това — смотолеви полугласно Иван Фьодорович, — като че петдесет лакей са се събрали заедно да го съчинят и са го съчинили.

— Но по-озволете да попитам, уважаеми господине, как можете да оскърбявате с подобни предположения? — заяви цял разтреперан Иполит.

— Това, това, това е за един благороден човек… съгласете се сами, генерале, ако сте благороден човек; това е вече оскърбително! — измърмори боксьорът, като, кой знае защо, също изведнъж трепна, почна да сучи мустаци и разтърси рамене и цялото си тяло.

— Първо, за вас аз не съм „уважаеми господине“ и, второ, нямам намерение да ви давам никакво обяснение — отговори остро страшно разгорещилият се Иван Фьодорович, стана от мястото си и без да прибави нито дума, тръгна към изхода на терасата и застана на горното стъпало е гръб към присъствуващите за най-голямо негодуване на Лисавета Прокофиевна, която дори сега не мислеше да мръдне от мястото си.

— Господа, господа, позволете най-после да се обясня, господа — извика князът натъжен и развълнуван, — и направете ми удоволствието да говорим така, че да се разбираме. По въпроса за статията няма да кажа нищо, господа, да не се връщаме на нея; само че всичко това, господа, което е напечатано в нея, не е истина; казвам го, защото вие сами го знаете; срамно е дори. Ето защо много бих се учудил, ако някой от вас я е написал.

— До този момент аз не знаех нищо за тази статия — заяви Иполит, — аз не одобрявам тази статия.

— Макар и да знаех, че е написана… също не бих дал съвет да се отпечата, защото е рано — прибави племенникът на Лебедев.

— Аз знаех, но аз имам право… аз… забъбри „синът на Павлишчев“.

— Как! Вие ли сте съчинили всичко това? — попита князът, като погледна с любопитство Бурдовски. — Не е възможно!

— Може обаче и да ви се отрече правото да задавате подобни въпроси — обади се племенникът на Лебедев.

— Аз само изразих учудването си, дето господин Бурдовски е успял… но… искам да кажа, че щом вече сте дали гласност на тая работа, защо преди малко така се обидихте, когато заприказвах за нея пред моите приятели?

— Най-после! — измърмори с негодувание Лисавета Прокофиевна.

— И дори благоволихте, княже, да забравите — провря се изведнъж, между столовете Лебедев, който не можа да се стърпи и беше почти в треска, — благоволихте да забравите, че вие ги приехте и изслушахте само благодарение на добрата си воля и на безпримерната доброта на сърцето си и че те нямат никакво право да искат това, толкова повече, че тая работа вече сте я възложили на Гаврила Ардалионович, но и това направихте поради прекомерната си доброта. А сега, пресветли княже, вие се намирате сред избрани ваши приятели и не можете да жертвувате такава компания за тези господа и бихте могли на всичките тези господа, така да се каже, още сега да посочите вратата и дори аз като домакин с най-голямо удоволствие бих…

— Много право! — гръмна изведнъж от дъното на стаята гласът на генерал Иволгин.

— Стига, Лебедев, стига, стига… — започна князът, но цял взрив от негодувание заглуши думите му.

— Не, извинете, княже, извинете, сега вече не стига! — почти надвика всички племенникът на Лебедев. — Сега въпросът трябва да се постави ясно и твърдо, защото, изглежда, не го разбират. Тук намесиха юридически усуквания и въз основа на тях заплашват да ни изпъдят! Но нима, княже, вие ни смятате за такива глупаци, че сами не разбираме колко много нашата работа не е юридическа и че ако я разглеждаме юридически, законът не ни дава право да искаме от вас нито една рубла? Но тъкмо защото разбираме, че нямаме право по закона, основаваме се на човешкото, естественото право, правото на здравия разум и гласа на съвестта и макар че това наше право не е вписано в никакъв остарял човешки кодекс, благородният и честен човек, с други думи казано, здравомислещият човек е длъжен да остане благороден и честен дори по тези точки, които не са вписани в кодекса. Тъкмо затова и дойдохме тук, без да се боим, че ще ни посочат вратата (както заплашвахте преди малко) само задето не молим, а искаме и задето е неприлично да се идва в такъв късен час (макар че ние дойдохме рано, но вие ни накарахте да чакаме в слугинската стая), тъкмо и затова, казвам, дойдохме без никакъв страх, защото виждахме във ваше лице именно човека със здравия разум, тоест човека на честта и съвестта. Да, вярно е, ние не влязохме смирено като паразити, които търсят благодеяния от вас, а влязохме с вдигнати глави като свободни хора и съвсем не е молба, а със свободно и гордо искане (чувате ли, не с молба, а е искане, забележете си го!). С достойнство и направо поставяме пред вас въпроса: според вас в случая с Бурдовски имате ли, или нямате право? Признавате ли, че Павлишчев е бил ваш благодетел и че дори му дължите живота си? Ако признавате тая очевидна истина, имате ли намерение и смятате ли за справедливо по съвест сега, когато сте милионер, вие пък да обезщетите сина на Павлишчев, който се намира в немотия, без да гледате на това, че той носи името Бурдовски? Да или не? Ако е да, казано е други думи, ако притежавате това, което вие на ваш език наричате чест и съвест, а ние го наричаме по-точно здрав разум, изпълнете искането ни и да не говорим повече. Изпълнете го, без да чакате от нас нито молби, нито благодарности, защото това, което ще направите, ще го направите не за нас, а за справедливостта. Но ако вие не искате да го изпълните, тоест отговорите не, ние веднага ще си отидем и всичко е свършено; но ние ви казваме направо в очите, тук пред всички ваши свидетели, че вие сте човек с дебелашки ум и с ниска култура; че нямате право и не бива да се наричате занапред човек с чест и съвест, защото твърде евтино искате да купите това право. Аз свърших. Поставих въпроса. Ако смеете, посочете ни сега вратата. Можете да го направите, имате силата. Но помнете, че все пак ние искаме, а не молим. Искаме — не молим!…

Племенникът на Лебедев, силно възбуден, млъкна.

— Искаме, искаме, искаме, а не молим!… — измънка Бурдовски и почервеня като рак.

След думите на племенника на Лебедев настъпи общо раздвижване, чуха се дори възгласи на роптане, макар че всички на терасата явно избягваха да се намесват в спора с изключение само на Лебедев, който беше като че в треска. (Чудно нещо: въпреки че бе на страната на княза, Лебедев сякаш чувствуваше сега известна фамилна гордост след речта на племенника си; поне в погледите, които хвърляше към всички присъствуващи, личеше някакво особено задоволство.)

— По мое мнение — започна доста тихо князът, — по мое мнение, господин Докторенко, вие имате наполовина право във всичко това, което току-що казахте, приемам дори повече от половина, и аз бих се съгласил напълно с вас, ако в думите ви нямаше известен пропуск. Какво тъкмо пропуснахте да кажете, нямам сили и не бих могъл точно да ви обясня, но, разбира се, липсваше нещо на думите ви, за да бъдете напълно прав. Ала да се върнем по-добре на въпроса, господа, кажете защо обнародвахте тази статия? Ами че всяка дума в нея е клевета; така че според мене, господа, вие сте извършили една низост.

— Позволете!…

— Уважаеми господине!…

— Но това… това… това… — обадиха се отведнъж гостите развълнувани.

— Колкото до статията — възрази пискливо Иполит, — колкото до тази статия, аз вече ви казах, че нито аз, нито другите я одобряват! Ето кой я написа — той посочи боксьора, който седеше близо до него, — написа я неприлично, съгласен съм, написа я неграмотно и на стил, на който пишат такива като него, запасните военни. Той е глупав и отгоре на това еснаф, съгласен съм, казвам му го всеки ден направо в очите, но все пак той имаше наполовина право: публикуването е законно право на всекиго, ще рече и на Бурдовски. А за глупостите си нека сам отговаря. Колкото до протеста, който преди малко направих от името на всички против присъствието на вашите приятели, смятам за необходимо, уважаеми господа, да ви обясня, че протестирах единствено за да изявя нашето право, но че всъщност ние дори желаем да има свидетели и преди да влезем тук и четиримата бяхме съгласни по тази точка. Каквито и да са свидетелите ви, ако ще да са и ваши приятели, те не могат да отрекат правото на Бурдовски (защото то е очевидно, математически ясно), затова дори по-добре е, че тези свидетели са ваши приятели — още по-ясно ще проличи истината.

— Вярно е, съгласихме се по това — потвърди племенникът на Лебедев.

— Щом е било такова желанието ви, тогава защо преди малко се вдигна такъв шум и крясък още при първите думи на разговора ни? — учуди се князът.

— А колкото до статията, княже — обади се боксьорът, който ужасно желаеше да си каже думата и приятно се оживи (лесно е да се отгатне, че му действуваше явно и силно присъствието на дамите), — колкото до статията, признавам, че наистина аз съм й авторът, макар че моят болнав приятел, комуто съм свикнал да прощавам поради безсилието му, току-що я разкритикува. Но аз я написах и я обнародвах като дописка във вестника на един мой искрен приятел. Само стиховете не са мои и наистина са излезли изпод перото на един известен хуморист. На Бурдовски аз само я прочетох, и то не цялата, и той веднага ми даде съгласието си да я обнародвам, но съгласете се, че аз можех да го направя и без неговото одобрение. Публикуването е всеобщо право, благородно и благотворно. Надявам се, княже, че вие сте толкова напредничав, че няма да почнете да го отричате…

— Нищо няма да почна да отричам, но съгласете се, че във вашата статия…

— Има остри пасажи ли, искате да кажете? Ала, съгласете се, че това е, така да се каже, от интерес, за обществото, пък и най-после може ли да се пропусне такъв един предизвикателен случай? Толкова по-зле за виновните — преди всичко интересът на обществото. Колкото до някои неточности или, по-добре казано, хиперболи, съгласете се и по това, че преди всичко е важна инициативата, преди всичко целта и намерението; важен е благотворният пример, а след това вече ще разглеждаме частните случаи. И най-после това е стил, това е, така да се каже, хумористичен стил, пък и в края на краищата така пишат всички, сами се съгласете! Ха-ха!

— Но това е съвсем погрешен път, господа! Уверявам ви — извика князът. — Вие сте обнародвали статията, като сте предполагали, че аз за нищо на света няма да се съглася да обезщетя господин Бурдовски, значи, гледали сте да ме сплашите поради това и да си отмъстите. Ала откъде знаете: може би аз съм решил да обезщетя Бурдовски. И аз направо пред всички тук ви заявявам, че ще го обезщетя…

— Ето най-после една умна и благородна дума, казана от умен и много благороден човек! — извика боксьорът.

— Господи! — въздъхна неволно Лисавета Прокофиевна.

— Това е непоносимо! — изръмжа генералът.

— Но позволете, господа, позволете ми да изложа работата — помоли князът: — преди около пет седмици при мене дойде в 3. Чебаров, вашият пълномощник и ходатай, господин Бурдовски. Вие сте го описали много ласкаво в статията си, господин Келер — обърна се князът към боксьора, като изведнъж се засмя, — но той съвсем не ми хареса. Още от първия път разбрах, че Чебаров стои на дъното на цялата работа, че може би тъкмо той е използувал вашата наивност, господин Бурдовски, и ви е подучил да подемете всичко това, ако искате да говорим откровено.

— Вие нямате право… аз… не съм толкова наивен… — измънка развълнуван Бурдовски.

— Вие нямате никакво право да правите такива предположения — застъпи се с наставнически тон племенникът на Лебедев.

— Това е до немай-къде обидно! — изписка Иполит. — Предположение обидно, лъжливо и без никаква връзка с работата.

— Сбърках, господа, сбърках — побърза да се извини князът, — моля ви се, извинете; то е защото си помислих не е ли по-добре да бъдем напълно откровени един към друг; но ваша работа, както искате. Казах на Чебаров, че тъй като отсъствувам от Петербург, ще натоваря веднага един приятел да разгледа тази работа и ще съобщя за резултата на вас, господин Бурдовски. Направо ще ви кажа, господа, тая работа ми се видя много мошеническа тъкмо защото в нея бе замесен Чебаров… О, не се обиждайте, господа! За Бога, не се обиждайте! — уплашено извика князът, като видя, че отново Бурдовски се смути от обида, а приятелите му се развълнуваха и почнаха да протестират. — Когато казвам, че тая работа ми се стори мошеническа, това не може да се отнася до вас лично! Защото тогава не познавах никого от вас лично, не знаех дори имената ви; съдех само по Чебаров; казвам изобщо, защото… ако знаехте само колко са ме лъгали, откак получих наследството!

— Княже, вие сте ужасно наивен — забеляза подигравателно племенникът на Лебедев.

— А вие сте освен това княз и милионер! Въпреки вашето може би наистина добро и наивно сърце, все пак вие не можете да се изплъзнете от общия закон — заяви Иполит.

— Възможно е, много е възможно, господа — продължи бързо князът, — макар и да не разбирам за какъв общ закон говорите; но аз продължавам и ви моля само да не се обиждате напразно; кълна ви се, че нямам ни най-малкото желание да ви обиждам. И какво е това наистина, господа: човек не може да каже нито една искрена дума, без веднага да се обидите! Първо, аз бях страшно смаян, когато научих за съществуването на някакъв „син на Павлишчев“ и за мизерното положение, в което се намирал той според Чебаров. Павлишчев е мой благодетел и приятел на моя баща. (Ах, господин Келер, защо сте написали в статията си толкова неверни неща за моя баща? Не е имало никакво злоупотребление с парите на ротата и никакви побои на подчинени — в това съм дълбоко убеден; как можа вашата ръка да напише такава клевета?) А това, което сте казали за Павлишчев, е съвсем нетърпимо: вие наричате този истински благородник сладострастен и лекомислен човек, и то казвате го така смело, така положително, като че наистина е вярно, а всъщност той е бил най-целомъдреният човек, какъвто е имало на света! Той е бил дори забележителен учен; бил е в преписка с мнозина уважавани хора на науката и е дал много пари за научни цели. Колкото до сърцето му, до добрите му дела, о, разбира се, вие с право сте писали, че аз бях тогава почти идиот и не можех нищо да разбирам (макар че все пак говорех и разбирах руски), но ето че сега съм способен да преценя всичко, което си спомням…

— Позволете — изписка Иполит, — не изпадате ли в голяма сантименталност? Ние не сме деца. Вие искахте да пристъпите направо към въпроса, минава девет часът, не забравяйте.

— Добре, добре, господа — веднага се съгласи князът. — След първия момент на недоверчивост аз си казах, че може би греша и че наистина Павлишчев е могъл да има син. Ала аз бях страшно учуден, дето този син така леко, тоест, искам да кажа, така публично издава тайната на своето раждане и главно позори майка си. Защото още тогава Чебаров ме плашеше, че ще даде гласност…

— Каква глупост! — извика племенникът на Лебедев.

— Вие нямате право… нямате право! — изкрещя Бурдовски.

— Синът не е отговорен за развратността на баща си и майката не е виновна — разпалено изписка Иполит.

— Още една причина, струва ми се, за да я щади… — обади се плахо князът.

— Вие не сте само наивен, княже, а може би сте минали и границите на наивността — усмихна се злобно племенникът на Лебедев.

— И какво право имате!… — изписка с най-неестествен глас Иполит.

— Никакво, никакво! — прекъсна го бързо князът. — Тук вие сте прав, признавам, но това стана, без да искам, и още тогава аз веднага си казах, че личните ми чувства не трябва да влияят на работата, защото щом сам се смятам задължен да задоволя исканията на господин Бурдовски от уважение към паметта на Павлишчев, трябва да ги задоволя в какъвто и да било случай, безразлично дали уважавам, или не уважавам господин Бурдовски. Заприказвах за това, господа, само защото все пак ми се видя малко неестествено един син да разкрива така публично тайната на майка си… С една дума, това беше най-големият довод да се убедя, че Чебаров сигурно е негодник и че самият той е подучил с измама господин Бурдовски да извърши такова мошеничество.

— Но това вече не се търпи! — извикаха гостите му, някои от които дори наскачаха от столовете си.

— Господа! Тъкмо затова и реших, че този нещастник господин Бурдовски трябва да е наивен, беззащитен човек, който лесно става жертва на мошениците, значи, толкова повече ми се налага да му помогна като на „син на Павлишчев“ — първо, като противодействувам на влиянието на господин Чебаров върху него, второ, като го напътвам с моята преданост и приятелство и, трето, като отредих да му дам десет хиляди рубли, тоест по моята сметка точно толкова, колкото Павлишчев е могъл да похарчи за мене…

— Как! Само десет хиляди! — извика Иполит.

— О, княже, вие не сте много силен в аритметиката или сте много силен, макар че се правите на наивен! — извика племенникът на Лебедев.

— Аз не съм съгласен на десет хиляди — каза Бурдовски.

— Антип, съгласи се! — пошепна бързо боксьорът, за да му подскаже направо, като се наведе зад стола на Иполит. — Съгласи се, а после ще видим!

— Слу-ушайте, господин Мишкин — изписка Иполит, — разберете, че ние не сме глупаци, не сме толкова загубени глупаци, каквито ни смятат навярно вашите гости и тези дами, които ни гледат с усмивка на възмущение, и най-вече този господин от висшето общество (той посочи Евгений Павлович), когото естествено нямам честта да познавам, но за когото май съм слушал някои неща…

— Позволете, позволете, господа, вие пак не ме разбрахте! — обърна се развълнуван князът към тях. — Първо, в статията си, господин Келер, вие сте посочили съвсем неточно моето състояние: аз не получих никакви милиони: имам може би само една осма или една десета част от това, което вие предполагате; второ, за мене не са похарчени в Швейцария никакви десетки хиляди рубли: Шнайдер получаваше по шестстотин рубли на година, и то само през първите три години; колкото за хубавичките гувернантки, Павлишчев никога не е ходил да ги търси в Париж; това е още една клевета. Аз смятам, че за мене са похарчени много по-малко от десет хиляди, но аз се спрях на тази цифра. Сами ще се съгласите, че връщайки един дълг, аз не можех да предложа на господин Бурдовски повече, колкото и големи симпатии да бих имал към него, и то не можех просто от чувство на деликатност, тъкмо защото аз му връщам един дълг, а не му давам милостиня. Не ми е ясно, господа, как не го разбирате! Но аз исках да се отплатя за всичко това по-късно, като дам приятелството и дейната си подкрепа за съдбата на този нещастник Бурдовски, явно измамен, защото иначе сам не би се съгласил на такава низост, каквато е например писаното днес в статията на господин Келер за майка му… Но защо пак негодувате, господа! Ами че ние ще почнем вече съвсем да не се разбираме! Че то аз излязох правият! Убедих се сега със собствените си очи, че предположението ми е било правилно — горещеше се князът да убеди слушателите си, като желаеше да смекчи вълнението им, но не забелязваше, че то само растеше.

— Как? В какво се убедихте? — питаха те, като пристъпваха към него почти е настървение.

— Но моля ви се, първо, аз можах много добре да разгледам господин Бурдовски, сам си давам сега сметка какъв е той… Той е невинен човек, но когото всички лъжат! Беззащитен човек… и затова съм длъжен да го щадя. Второ, Гаврила Ардалионович — когото бях натоварил да се грижи за тази работа и от когото отдавна не бях получавал известия, тъй като бях на път и след това лежах три дни болен в Петербург — изведнъж сега, само преди един час, ми съобщи в първата ни среща, че е разбрал всички намерения на Чебаров и има доказателства, че предположенията ми по отношение на него са верни. Аз знам, господа, че мнозина ме смятат за идиот и Чебаров, като е чувал, че лесно давам пари, сметнал е за лека работа да ме излъже, разчитайки тъкмо на чувствата ми към Павлишчев. Ала най-важното е — но изслушайте ме, господа, изслушайте ме! — най-важното е, че сега изведнъж излиза, че господин Бурдовски съвсем не е син на Павлишчев! Току-що ми го съобщи Гаврила Ардалионович и ме уверява, че е събрал положителни доказателства. Е, какво ще кажете? Нали просто за невярване след всичко онова, което надробихте тук! И добре слушайте: положителни доказателства! Аз още не вярвам, сам не вярвам, уверявам ви; още се съмнявам, защото Гаврила Ардалионович не е успял още да ми съобщи всички подробности. Но че Чебаров е мошеник, в това няма вече никакво съмнение! Той е излъгал не само нещастния господин Бурдовски, но и всички вас, господа, които сте дошли тук с благородното намерение да поддържате вашия приятел (тъй като той явно се нуждае от поддръжка, разбирам това много добре!), той е излъгал всички и ви е заплел в това мошеничество, защото всичко това е всъщност вагабонтство, мошеничество!

— Как мошеничество!… Как да не е „син на Павлишчев“?… Как е възможно това!… — чуха се възклицания. Цялата компания на Бурдовски беше неизразимо смутена.

— Да, разбира се, мошеничество! Защото, ако сега се установи, че господин Бурдовски не е „син на Павлишчев“ и искането му става сега чисто мошеничество (ако, разбира се, той е знаел истината!), но там е работата, че той е бил излъган, затова и настоявам да бъде оправдан; затова и казвам, че е достоен за съжаление зарад своята наивност и не може да бъде оставен без подкрепа; иначе и той ще излезе в случая мошеник. Но аз съм вече убеден, че той не разбира нищо! И аз самият бях в такова състояние, преди да замина за Швейцария, също така брътвех несвързани думи — искаш да се изразиш, а думите не ти идват… Разбирам го; мога много да му съчувствувам, защото съм почти също като него, значи, имам право да говоря! И все пак в края на краищата — въпреки че сега няма вече „син на Павлишчев“ и че всичко това се оказва мистификация — аз поддържам своето решение и съм готов да му дам десет хиляди в памет на Павлишчев. Преди да се яви Бурдовски, аз и без това имах намерение да употребя тези десет хиляди за някое училище, в памет на Павлишчев, но нали сега е все едно дали парите ще отидат за училище, или за господин Бурдовски, защото той, макар и да не е „син на Павлишчев“, все пак, кажи-речи, е като „син на Павлишчев“: защото нали и него така жестоко са го излъгали, та самият той е повярвал искрено, че е син на Павлишчев! Но изслушайте, Господа, Гаврила Ардалионович, нека свършим с това, не се сърдете, не се вълнувайте, седнете! Гаврила Ардалионович ей сега ще ни обясни цялата работа и аз самият, да си призная, горя от нетърпение да науча всички подробности. Той казва, че е ходил дори в Псков при вашата майка, господин Бурдовски, която съвсем не е умряла, както са ви принудили да напишете в статията… Седнете, господа, седнете!

Князът седна и пак успя да накара компанията на господин Бурдовски, която бе наскачала, да заеме местата си. През последните десет-двадесет минути той бе говорил разгорещено, високо, нетърпеливо-бързо, като се увличаше и се мъчеше да наддума и надвика всички и сега, разбира се, трябваше горчиво да се разкайва за някои думички и предположения, които бе изтървал. Ако не бяха го раздразнили и накарали да излезе почти извън себе си — той нямаше да си позволи да изкаже така открито и припряно някои свои предположения и да бъде така ненужно откровен. Ала щом седна на мястото си, люто разкаяние загложди до болка сърцето му. Не стига, дето беше „обидил“ Бурдовски, като на висок глас бе изказал предположение, че е болен от същата болест, от която самият той се бе лекувал в Швейцария, ами и предложението си за десетте хиляди, определени за училище, бе направил — мислеше си той — грубо и нетактично като някаква милостиня, и то тъкмо защото го бе направил гласно пред хората. „Трябваше да почакам и да му ги предложа утре насаме — каза си веднага князът, — но сега може би грешката не може да се поправи! Да, аз съм идиот, същински идиот!“ — реши той в пристъп на срам и страшно огорчение.

В това време Гаврила Ардалионович, който досега бе стоял настрана и упорито бе мълчал, пристъпи по покана на княза напред, застана до него и ясно и спокойно почна да дава отчет по работата, с която го беше натоварил князът. В един миг всички разговори стихнаха. Всички, особено приятелите на Бурдовски, наостриха с необикновено любопитство уши.

IX

— Вие естествено няма да вземете да отричате — обърна се Гаврила Ардалионович направо към Бурдовски, който е най-голямо внимание и силно смутен бе вперил в него учуден поглед, — вие няма да вземете, пък и няма да искате, разбира се, да отричате сериозно, че сте родени точно две години, след като вашата майка се е венчала с колежкия секретар господин Бурдовски, вашия баща. Много лесно е да се установи с документи датата на вашето раждане, така че твърде обидното за вас и за майка ви изопачаване на този факт в статията на господин Келер може да се обясни само с буйната фантазия на господин Келер, който е смятал по този начин да изтъкне по-силно безспорността на вашето право и така да помогне на интересите ви. Господин Келер казва, че ви е чел предварително статията, макар и не цялата… без съмнение не ви я е дочел до това място…

— Вярно, че не му я дочетох — прекъсна го боксьорът, — но всички факти ми бяха съобщени от добре осведомено лице и аз…

— Извинете, господин Келер — спря го Гаврила Ардалионович, — оставете ме да продължа. Уверявам ви, че ще дойде ред и до вашата статия, тогава вие ще дадете обясненията си, а сега нека по-добре караме поред. Съвсем случайно, благодарение на сестра ми Варвара Ардалионовна Птицина, можах да взема от близката й приятелка Вера Алексеевна Зубкова, помешчица и вдовица, едно писмо на покойния Николай Андреевич Павлишчев, което той й е писал преди двадесет и четири години от чужбина. Като влязох в по-тясна връзка с Вера Алексеевна, аз се обърнах по нейно указание към запасния полковник Тимофей Фьодорович Вязовкин, далечен роднина и на времето си голям приятел с господин Павлишчев. От него можах да взема още две писма на Николай Андреевич, също писани от чужбина. Съпоставянето на датите и фактите в тези три писма доказва математически, без да има място за опровержение и дори за съмнение, че Николай Андреевич е заминал тогава за чужбина (дето е живял три години поред), точно година и половина преди вашето раждане, господин Бурдовски. Както знаете, вашата майка не е излизала никога от Русия… Сега аз няма да чета тези писма поради напредналото време, искам само за всеки случай да отбележа факта. Но ако обичате, господин Бурдовски, да си определим среща още утре сутринта у дома и доведете ваши свидетели (колкото щете) и експерти за сверяване на почерка — за мене няма никакво съмнение, че не може да не се убедите в пълната истинност на това, което казах. А щом е така, естествено цялата тази работа пада и се прекратява от само себе си.

Пак настъпи общо раздвижване и дълбоко вълнение. Бурдовски стана изведнъж от стола си.

— Щом е така, значи, аз съм бил измамен, измамен, но не от Чебаров, и то отдавна, много отдавна; не искам експерти, не искам да идвам у вас, вярвам ви, отказвам се от претенцията си… не приемам десетте хиляди… сбогом…

Той взе фуражката си и отмести стола, за да излезе.

— Ако можете, господин Бурдовски — тихо и благо го спря Гаврила Ардалионович, — останете поне още пет минути. По тази работа се разкриват още няколко извънредно важни факти, особено за вас във всеки случай много интересни. Според мене вие трябва да ги узнаете и на самия вас може би ще бъде по-приятно, ако работата се разясни напълно…

Бурдовски седна, без да каже дума, навел малко глава и като че ли дълбоко замислен. След него седна и племенникът на Лебедев, който също бе станал да излезе с него; той беше много слисан, макар че не беше загубил нито хладнокръвието, нито решителността си. Иполит беше намръщен, тъжен и като че ли твърде учуден. В този момент впрочем той се закашля толкова силно, че изцапа дори кърпичката си с кръв. Боксьорът имаше почти изплашен вид.

— Ех, Антип! — извика той огорчен. — Нали ти казвах тогава… завчера, че може би наистина не си син на Павлишчев!

Чу се сдържан смях, двама-трима се изсмяха по-високо от другите.

— Тази подробност, която току-що ни съобщихте, господин Келер — продължи Гаврила Ардалионович, — е много ценна. Все пак аз имам пълно право според най-точни сведения да твърдя, че макар господин Бурдовски да е знаел много добре датата на своето раждане, съвсем не е знаел за това престояване на Павлишчев в чужбина, дето той е прекарал по-голямата част от живота си, като се е връщал в Русия винаги за малко време. А и самото това пътуване е твърде незначително само по себе си, за да остане след повече от двадесет години в паметта на близките дори приятели на Павлишчев, без да говорим за господин Бурдовски, който не е бил още роден тогава. Да се правят сега справки по това пътуване, не беше, разбира се, невъзможно; ала трябва да призная, че сведенията, с които аз се снабдих, ми попаднаха съвсем случайно и можех съвсем да не успея; така че за господин Бурдовски и дори за Чебаров подобни справки биха били наистина почти невъзможни, дори ако те се сетеха да ги направят. Но могло е и да не се сетят…

— Позволете, господин Иволгин — прекъсна го ядосано Иполит, — защо е цялата тази галиматия (извинете ме)? Работата сега се изясни, ние сме готови да признаем главния факт, защо е това мъчително и обидно протакане? Да не би да искате да се похвалите с ловкостта на вашите издирвания, да минете пред нас и пред княза за добър следовател и агент? Или пък имате намерение да извините и оправдаете Бурдовски, като докажете, че той се е хванал за тая работа по незнание? Но това е дързост, уважаеми господине! Бурдовски не се нуждае от вашите оправдания и извинения, да го знаете! За него това е обидно, той и без туй се намира в тежко, неудобно положение, вие трябваше да се досетите, да го разберете…

— Стига, господин Терентиев, стига — прекъсна го Гаврила Ардалионович, — успокойте се, не се гневете; май че хич не сте добре? Моите съчувствия. В такъв случай, ако искате, аз свърших, тоест ще се видя принуден да предам само накратко фактите, които според мене не би било безполезно да се знаят в цялата им пълнота — прибави той, като забеляза известно общо раздвижване, което приличаше на нетърпение. — За да осветля всички, които се интересуват от тази работа, аз желая само да изтъкна с доказателства в ръка, че ако вашата майка се е радвала на вниманието и на грижите на Павлишчев, то е само защото е била сестра на крепостната девойка, която Николай Андреевич Павлишчев е обичал в най-ранната си младост, и То Толкова, че сигурно е щял да се ожени за нея, ако тя не е умряла внезапно. Аз имам доказателства, че този напълно точен и верен факт е малко известен, дори съвсем забравен. Освен това аз бих могъл да ви обясня как господин Павлишчев е взел вашата майка, още десетгодишно дете, за да я възпита като роднинско момиче, и й е определил значителна зестра. Всички тези грижи са породили извънредно тревожни слухове между многото роднини на Павлишчев; смятали са дори, че той ще се ожени за своята възпитаница, но свършило се с това, че когато тя станала на двадесет години, омъжила се по любов (и това бих могъл най-точно да докажа) за земемерския чиновник господин Бурдовски. Събрал съм също най-точни сведения, които доказват, че вашият баща, господин Бурдовски, който съвсем не бил делови човек, след като получил петнадесет хиляди рубли зестра от майка ви, напуснал службата, започнал търговия, бил измамен, загубил капитала си, не издържал нещастието, почнал да пие, от което се разболял, и най-сетне умрял предивременно на осмата година от женитбата с майка ви. След смъртта му вашата майка според собствените й думи останала в нищета и щяла да загине, ако не била постоянната и великодушна помощ на Павлишчев, който й давал по шестстотин рубли на година. След това съществуват безброй свидетелства, че още като дете той ви е обикнал извънредно много. От тези свидетелства, потвърдени все пак от майка ви, се вижда, че той ви е обикнал главно защото в детинството си вие сте имали вид на заекващо, сакато, жалко, нещастно дете (а Павлишчев, както съм заключил от най-точни доказателства, през целия си живот е изпитвал някаква особена нежност към всички угнетени и обидени от природата, особено ако са били деца — факт според мене извънредно важен за нашата работа). Най-после мога да се похваля, че направих едно голямо откритие как тази извънредна привързаност на Павлишчев към вас (благодарение грижите на когото сте постъпили в гимназия и сте се учили при специален надзор) е породила малко по малко между роднините и домашните на Павлишчев мисълта, че вие сте негов син и че вашият баща е бил само един измамен съпруг. Но важното е, че тази мисъл се е затвърдила като дълбоко и общо убеждение едва през последните години от живота на Павлишчев, когато близките му почнали да се страхуват да не направи завещание и когато първоначалните факти били забравени, а справките невъзможни. Несъмнено това предположение е стигнало и до вашите уши, господин Бурдовски, и е завладяло всичките ви мисли. Вашата майка, с която имах честта лично да се запозная, макар и да е знаела за всичките тези слухове, и до ден-днешен не знае (а и аз скрих от нея), че и вие, нейният син, сте им повярвали. Многоуважаемата ви майка, господин Бурдовски, аз намерих в Псков болна и в крайна бедност, в която е изпаднала след смъртта на Павлишчев. Тя ми каза със сълзи на благодарност, че ако още живее на тоя свят, то е само благодарение на вас и на вашата помощ; тя очаква занапред много от вас и горещо вярва в бъдещите ви успехи…

— Това най-после е нетърпимо! — високо и нетърпеливо заяви изведнъж племенникът на Лебедев. — Защо е целият този роман?

— Отвратително, неприлично! — силно се раздвижи Иполит. Но Бурдовски не каза нищо и дори не се помръдна.

— За какво? Защо? — лукаво се учуди Гаврила Ардалионович, като язвително подготвяше своето заключение. — Ами, първо, сега господин Бурдовски може да бъде напълно убеден, че господин Павлишчев го е обичал от великодушие, а не с бащинска обич. Това само вече заслужаваше да бъде узнато от господин Бурдовски, който потвърди и одобри казаното преди малко от господин Келер след четенето на статията. Казвам това, защото ви смятам за благороден човек, господин Бурдовски. Второ, сега излиза, че тук съвсем не е имало ни най-малка кражба и мошеничество дори от страна на Чебаров; държа да подчертая това, защото преди малко в своята разгорещеност князът спомена, че и аз уж съм споделял мнението му за кражба и мошеничество в тая злополучна работа. Напротив, тук всички са били добросъвестни и макар че Чебаров е може би наистина голям мошеник, в случая се проявява само като формалист, писарушка, гешефтар. Той се е надявал да спечели много пари като адвокат и сметката му е била не само тънка и хитра, но и много правилна: разчитал е на лекотата, с която князът дава пари, и на неговата признателност й почитание към паметта на покойния Павлишчев; разчитал е най-после (което е най-важно) на известни рицарски възгледи на княза по задълженията за чест и съвест. Що се отнася до господин Бурдовски, може дори да се каже, че поради някои свои убеждения той е бил повлиян толкова много от Чебаров и приближените си, че се е заловил за тая работа почти без всякакъв личен интерес, а просто за да служи на истината, прогреса и човечеството. Сега, след изнесените факти, на всички сигурно е ясно, че въпреки всички външни белези господин Бурдовски е чист човек и князът по-скоро и с по-голямо желание от преди може да му предложи и приятелското си съдействие, и оная дейна помощ, за която спомена преди малко, когато говореше за училищата и за Павлишчев.

— Спрете, Гаврила Ардалионович, спрете! — извика князът в истинска уплаха. Но беше вече късно.

— Аз казах, три пъти вече казах — гневно извика Бурдовски, — че не искам пари. Няма да ги приема… защо ми са… не ги искам… отивам си!

И насмалко не избяга от терасата. Но племенникът на Лебедев го хвана за ръката и му пошепна нещо. Той се върна бързо и като извади от джоба си един голям незапечатан плик, хвърли го на масичката близо до княза.

— Ето ви парите!… Как посмяхте… как!… Парите!…

— Това са двестате и петдесет рубли, които си позволихте да му пратите като милостиня чрез Чебаров — поясни Докторенко.

— В статията е казано петдесет! — извика Коля.

— Аз съм виновен! — каза князът, като се приближи до Бурдовски. — Много съм виновен пред вас, Бурдовски, но аз не ви ги пратих като милостиня, повярвайте ми. И сега съм виновен… и преди малко бях. (Князът беше много разстроен, изглеждаше уморен и отслабнал и думите му бяха несвързани.) Аз говорих за мошеничество… но това не се отнася до вас, сбърках. Казах, че вие сте… също така болен като мене. Но вие не сте като мене, вие… давате уроци, поддържате майка си. Аз казах, че вие сте опозорили майка си, но вие я обичате; тя сама го казва… аз не знаех… Гаврила Ардалионович не ми каза всичко преди малко… аз съм виновен. Осмелих се да ви предложи десет хиляди, ала сбърках, другояче трябваше да го направя, а сега… не е вече възможно, понеже вие ме презирате.

— Но това е лудница! — извика Лисавета Прокофиевна.

— Разбира се, лудница! — не се стърпя и остро каза Аглая. Но думите й се изгубиха в общия шум; всички вече говореха и обсъждаха на висок глас, някои спореха, други се смееха. Иван Фьодорович Епанчин беше до немай-къде възмутен и чакаше Лисавета Прокофиевна с вид на оскърбено достойнство. Племенникът на Лебедев пожела да каже последната дума:

— Да, княже, трябва да ви се признае, че все пак умеете да се възползувате от вашата… да речем, болест (за да се изразим по-благоприлично); така изкусно съумяхте да предложите приятелството и парите си, че по никой начин не може сега да ги приеме един благороден човек. Това е вече или голяма невинност, или голяма ловкост… впрочем вие по-добре знаете.

— Позволете, господа — извика Гаврила Ардалионович, който бе разтворил в това време плика с парите, — тук съвсем няма двеста и петдесет рубли, а само сто. Казвам го, княже, за да не излезе някое недоразумение.

— Оставете, оставете! — замаха с ръце князът на Гаврила Ардалионович.

— Не, не оставяйте! — залови се веднага племенникът на Лебедев. — Това ваше „оставете“ ни оскърбява, княже. Ние не се крием, ние заявяваме открито: да, тук има само сто рубли, а не двеста и петдесет, но нима не е все едно…

— Не-е, не е все едно — обади се веднага Гаврила Ардалионович с наивно недоумяващ тон.

— Не ме прекъсвайте; ние не сме толкова глупави, колкото ни смятате, господин адвокате — извика злобно ядосан племенникът на Лебедев, — разбира се, сто рубли не са двеста и петдесет, не е едно и също, но важен е принципът; жестът е важен, а че не достигат сто и петдесет рубли, това е само подробност. Важното е, че Бурдовски не приема вашата милостиня, ваше сиятелство, че той я запраща в лицето ви и в този смисъл е все едно дали рублите са сто или двеста и петдесет. Бурдовски не прие десетте хиляди: вие видяхте; ако беше безчестен, нямаше да донесе й тези сто рубли! Тези сто и петдесет рубли, които липсват, отидоха за разноски на Чебаров по пътуването му до княза. Смейте се по-скоро на нашата несръчност, на нашето неумение да се грижим за работите си; вие и без това сторихте всичко възможно, за да ни направите смешни; но да не сте посмели да казвате, че сме безчестни. Тези сто и петдесет рубли, уважаеми господине, ние ще ги платим общо на княза; ако ще да трябва да ги връщаме рубла по рубла, но ще му ги върнем заедно с лихвите. Бурдовски е беден, Бурдовски няма милиони, а след пътуването си Чебаров му представи сметка. Ние се надявахме да спечелим… Кой на негово място би постъпил другояче?

— Как кой? — извика княз Шч.

— Аз ще полудея тук! — извика Лисавета Прокофиевна.

— Това ми напомня — засмя се Евгений Павлович, който дълго бе мълчал и наблюдавал — неотдавнашната знаменита защита на един адвокат, чийто клиент бе убил шест души, за да ги ограби. Той посочи бедността му, за да извини престъплението му, и заключи горе-долу така: „Естествено е, че в беднотията на моя клиент му е дошло на ума да убие тези шест души, но кому не би дошло същото на ума, ако беше на негово място?“ Подобно нещо каза, на всеки случай много забавна мисъл.

— Стига! — заяви изведнъж Лисавета Прокофиевна, едва ли не трепереща от гняв. — Време е да турим край на тази галиматия!…

Тя беше страшно възбудена; отметнала заплашително глава назад, със святкащи, пламнали от нетърпеливо предизвикателство очи, тя обгърна с надменен поглед всички присъствуващи, като надали различаваше в този момент приятели от врагове. Тя беше стигнала до оня предел на дълго сдържан и най-сетне избухнал гняв, когато гориш от желание да се сбиеш с някого, по-скоро да се нахвърлиш върху някого. Тези, които познаваха Лисавета Прокофиевна, веднага почувствуваха, че с нея е станало нещо особено. „Случват се с нея такива неща — казваше убедително на другия ден Иван Фьодорович на княз Шч., — но в такава степен като вчера дори и с нея се случва рядко, ей тъй, по веднъж на две-три години, ала никога по-често, никога по-често!“

— Достатъчно, Иван Фьодорович! Оставете ме! — извика Лисавета Прокофиевна. — Защо ми предлагате сега вашата ръка? Как не можахте да ме изведете по-рано; вие сте мъжът, вие сте главата на семейството; трябваше да ме изведете мене, глупачката, за ухото, ако не бях ви послушала да изляза. Поне за дъщерите си да бяхте помислили! А сега и без вас ще намерим пътя, цяла година ще има да се срамуваме… Почакайте, искам още да благодаря на княза!… Благодаря, княже, за угощението! А пък аз се бях нагласила да слушам младежта!… Каква низост, каква низост! Хаос, безобразие, насън не можеш да го видиш! И много ли такива хора има?… Мълчи, Аглая! Мълчи, Александра! Не е ваша работа!… Стига сте се въртели около мене, Евгений Павлич, омръзнахте ми!… Значи, миличък, ти и прошка им искаш — продължи тя, като се обърна към княза. — С други думи, извинете, дето се осмелих да ви предложа пари… А ти какво си се разсмял, фанфаронко! — нахвърли се тя изведнъж върху племенника на Лебедев. — Значи, според тебе: „Ние се отказваме от парите, ние искаме, а не просим!“ Като че ли не знае, че този идиот още утре ще се помъкне при тях да им предлага приятелството и парите си! Ще отидеш, нали? Ще отидеш ли, или не?

— Ще отида — тихо и смирено отговори князът.

— Чухте ли? Ето на какво разчиташ — обърна се тя пак към Докторенко, — все едно, че парите са вече в джоба ти, а пък ти ми се перчиш, за да хвърляш прах в очите ни… Не, миличък, други глупци си търси, аз ви виждам душичката… цялата ви игра ми е ясна!

— Лисавета Прокофиевна! — извика князът.

— Да си вървим, Лисавета Прокофиевна, крайно време е, да вземем и княза с нас — каза княз Шч., като се усмихваше и се показваше най-спокоен.

Девойките стояха настрана поуплашени, а генералът бе истински уплашен; изобщо всички бяха смаяни. Някои, които стояха по-далеч, се усмихваха под мустак и си шушукаха; по лицето на Лебедев бе изписан невъобразим възторг.

— Навсякъде срещаме безобразия и хаос, госпожо — каза племенникът на Лебедев, все пак доста смутен.

— Но не в такава степен! Не в такава степен, приятелю, както тук у вас! — със злорадство, почти в истерика възрази Лисавета Прокофиевна. — Ала оставете ме на мира — извика тя на тези, който се мъчеха да я увещаят. — Не, щом и вие сам, Евгений Павлич, ни разправихте преди малко, че се намерил дори един адвокат да заяви в съда, че няма нищо по-естествено от това, понеже си беден, да пречукаш шест души — значи, наистина сме дошли до най-лошото. Никога не бях чувала подобно нещо. Сега вече всичко ми стана ясно! Ами ето и този там пелтек (тя посочи Бурдовски, който я гледаше с голямо недоумение), нима не е способен да заколи човека? Басирам се, че ще го заколи! Парите ти, десет хиляди, може би няма да вземе, може би от съвест няма да ги вземе, но ще дойде през нощта, ще те заколи и ще измъкне парите от сандъчето. По съвест ще ги измъкне! Това не е безчестие за него! Това е „порив на благородно отчаяние“, „жест на отрицание“ или дявол знае какво… Пфуй! Всичко наопаки, всичко нагоре с краката тръгнало. Насред улицата момиче, израснало под бащин покрив, изведнъж скача в един файтон76 и вика на майка си: „Маминко, аз тези дни се омъжих за тогова Карлич или Иванич, сбогом!“ Добре ли е това според вас? Достойно ли е за уважение, естествено ли е? А женският въпрос? Ей това хлапе (тя посочи Коля), и то оня ден вече спореше какво представлява „женският въпрос“. И глупава да е майка ти, пак бъди човек с нея!… Защо така преди малко влязохте с вирнати глави, сякаш искахте да кажете: „Да не сте помръднали: ние идем. На нас дайте всички права, но вие да не сте посмели да гъкнете. На нас отдайте всички почести, дори най-небивалите, а с вас ще се отнасяме като с последния лакей!“ Истината търсят, за правото държат, а като безверници оклеветиха княза в статията. „Искаме, а не молим и никаква благодарност няма да чуете от устата ни, защото това, което ще направите, за успокоение на собствената си съвест ще го направите!“ Хубав морал: ами че щом ти не желаеш да благодариш, тогава и князът може да ти отговори, че и той не изпитва никакво чувство на благодарност към Павлишчев, защото и Павлишчев е вършил добро само за успокоение на собствената си съвест. А нали ти само на тази негова благодарност към Павлишчев си разчитал: щом не е вземал от тебе пари назаем и не ти е длъжен, тогава на какво друго си разчитал ако не на благодарността? Как така сам се отказваш от нея? Луди хора! Обвиняват обществото в жестокост и безчовещина, задето то заклеймява прелъстената девойка. А щом правят това, значи, признават, че тя страда от това общество. А щом страда, как тогава ти самият я излагаш във вестниците пред същото това общество и искаш тя да не страда от това? Луди хора! Суетни! В Бога не вярват, в Христа не вярват! Ами че вие толкова сте разядени от суетността и гордостта, че в края на краищата ще се изпоядете помежду си — аз ви го предричам. И не е ли това нелепост, хаос, безобразие? И отгоре на всичко това този безсрамник се тика да им иска прошка! Много ли ги има такива като вас? Какво се подсмивате: че станах за срам заедно с вас ли? Вече наистина се посрамих, но няма що!… А ти да не си посмял да ми се присмиваш, калпазанино! (Нахвърли се тя изведнъж на Иполит.) Самият той едва диша, а седнал да развращава другите. Ти ми разврати това хлапе (тя пак посочи Коля); ти не му излизаш от ума, учиш го на атеизъм, не вярваш в Бога, а пък не е още късно да те нашиба човек, господинчо. Дявол да ви вземе!… Значи, ти ще отидеш утре при тях, Лев Николаевич, ще отидеш ли? — попита за втори път тя княза почти задъхана.

— Ще отида.

— В такъв случай не искам да те знам! — Тя тръгна бързо да си върви, но внезапно пак се върна. — И при този ли атеист ще идеш? — посочи тя Иполит. — Какво ми се хилиш! — някак неестествено извика тя и се спусна изведнъж към Иполит, чиято злъчна усмивка не можа да понесе.

— Лисавета Прокофиевна! Лисавета Прокофиевна! Лисавета Прокофиевна! — чуха се отведнъж възгласи от всички страни.

— Maman, срамота! — високо извика Аглая.

— Не се безпокойте, Аглая Ивановна — каза спокойно Иполит, когото втурналата се към него Лисавета Прокофиевна бе вече хванала здраво за ръката и, кой знае защо, не я пущаше; тя бе застанала пред него и сякаш не откъсваше яростния си поглед от лицето му, — не се безпокойте, вашата maman ще разбере, че не бива да се напада умиращ човек… впрочем аз съм готов да й обясня защо се смеех… много бих се радвал, ако ми позволите…

В този миг той се закашля ужасно и цяла минута не можа да се успокои.

— Умира вече, а ще ораторствува! — извика Лисавета Прокофиевна, като пусна ръката му и гледайки едва ли не с ужас как той бърше кръвта от устните си. — Какво ще говориш сега! По-добре върви си легни…

— Така ще направя — отговори Иполит тихо, дрезгаво и едва ли не шепнешком, — щом се върна в къщи, веднага ще си легна… минат ли две седмици, ще умра, знам си го вече… Каза ми го миналата седмица самият Б-н77… Така че, ако позволите, бих ви казал две думи за сбогом.

— Да не си полудял? Глупости! Трябва да се лекуваш, не е време сега за говорене! Върви, върви си лягай!… — изплашена извика Лисавета Прокофиевна.

— Легна ли, ще лежа чак до смъртта си — усмихна се Иполит, — аз и вчера исках да легна и да чакам смъртта си, но реших да отложа до вдругиден, докато още ме държат краката… за да дойда днес тук с тях… само че много се уморих…

— Та седни де, седни, какво стоиш прав! Ето ти стол — каза Лисавета Прокофиевна и сама му подаде един стол.

— Благодаря ви — тихо продължи Иполит, — а вие седнете насреща ми и да поприказваме… непременно трябва да поприказваме, Лисавета Прокофиевна, сега вече аз настоявам… — усмихна й се пак той. — Помислете си, днес за последен път съм и на чист въздух, и между хората, а след две седмици ще бъда сигурно в земята. Ще рече, вземам си нещо като сбогом и от хората, и от природата. Макар и да не съм твърде сантиментален, но да ви кажа ли, много се радвам, че всичко това става тук в Павловск: все пак виждаш разлистили се дървета.

— Но какво ще приказваме сега — все повече и повече се плашеше Лисавета Прокофиевна, — ти си целият в треска. Преди малко крещеше, пищеше, а сега едва си поемаш дъха, задъхваш се!

— Ей сега ще си почина. Защо не искате да изпълните последното ми желание?… А знаете ли, че аз отдавна мечтаех да се срещна с вас, Лисавета Прокофиевна; много съм слушал за вас… от Коля; единствен почти той не ме оставя… Вие сте оригинална жена, ексцентрична жена, сам се уверих сега… знаете ли, че дори малко ви обичах.

— Господи, а пък аз насмалко не го ударих.

— Ако се не лъжа, задържа ви Аглая Ивановна? Това нали е Аглая Ивановна? Толкова е хубава, че макар никога да не съм я виждал, преди малко я познах от пръв поглед. Оставете ме поне да съзерцавам красотата за сетен път в живота си — някак стеснително, неестествено се усмихна Иполит, — ето и князът е тук, и съпругът ви, и цялата компания. Защо ми отказвате последното желание?

— Стол! — извика Лисавета Прокофиевна и сама грабна един стол и седна срещу Иполит. — Коля — заповяда тя, — върви веднага с него, изпрати го, а утре аз самата непременно ще…

— Ако позволите, аз бих помолил княза за една чашка чай… Много се уморих. Знаете ли какво, Лисавета Прокофиевна, вие май искахте да заведете княза у вас да пие чай; я останете, ще постоим тук заедно, а князът сигурно ще даде чай на всички ни. Извинете, че така се разпореждам… Но нали ви познавам, вие сте добра, князът също… всички сме смешно много добри хора…

Князът се слиса, Лебедев се втурна да излезе презглава от стаята, след него изтича Вера.

— И така е — каза решително генералшата, — говори, само че по-тихо и не се разпалвай. Трогна ме ти… Княже! Ти не заслужаваш да пия чай у тебе, но нейсе — оставам, макар че не искам от никого извинение! От никого! Би било глупаво!… Впрочем, ако ти се скарах, княже, извинявай — ако искаш, разбира се. Но аз никого не задържам — обърна се тя изведнъж страшно разгневена към мъжа си и дъщерите си, като че ли те бяха много виновни за нещо пред нея, — мога и сама да си отида в къщи.

Но не я оставиха да довърши. Всички се приближиха и я заобиколиха, готови да й служат. Князът веднага помоли присъствуващите да останат да пият чай и се извини, че не се е сетил досега да ги покани. Дори генералът беше толкова любезен, че смотолеви няколко успокоителни думи и любезно запита Лисавета Прокофиевна не й ли е хладно на терасата. Насмалко даже не попита Иполит откога е студент, но се въздържа. Евгений Павлович и княз Шч. станаха изведнъж необикновено любезни и весели, по лицата на Аделаида и Александра, запазили все още израза си на учудване, се изписа дори задоволство, с една дума, всички бяха явно радостни, че е минала кризата на Лисавета Прокофиевна. Само Аглая седеше мълчаливо встрани и беше намръщена. Останаха и всички други; никой не искаше да си отиде, дори генерал Иволгин, ала минавайки край него, Лебедев му пошепна нещо, което навярно не беше никак приятно, защото генералът веднага се сви в един ъгъл. Князът се приближи също и до Бурдовски, и до другарите му, за да ги покани, без да пропусне никого. Те измърмориха нелюбезно, че ще почакат Иполит, и тутакси се оттеглиха в най-далечния ъгъл на терасата, дето седнаха пак в една редица. Навярно чаят у Лебедев бе отдавна приготвен за домашните му, тъй като веднага го поднесоха. Удари единадесет часът.

X

Иполит накваси устните си в чашата чай, която му подаде Вера Лебедева, сложи чашата на масичката и изведнъж, сякаш сконфузен, почти смутено се огледа наоколо.

— Погледнете тези чашки, Лисавета Прокофиевна — някак особено бързо каза той, — те са от порцелан, и то, струва ми се, от великолепен порцелан, Лебедев ги държи винаги заключени в едно стъклено долапче; никога не ги употребяват… както му е редът, те са част от зестрата на жена му… такъв е редът у тях… и ето че днес той ни ги поднесе, във ваша чест, разбира се, толкова е доволен…

Той искаше да прибави още нещо, но не му идваха думи.

— Сконфузи се все пак, така и очаквах! — пошепна ненадейно Евгений Павлович на ухото на княза. — Опасно, нали? Сигурен признак, че сега от злоба ще изтърси толкова голяма ексцентричност, че и Лисавета Прокофиевна може би няма да изтрае.

Князът го погледна въпросително.

— Вие не се ли боите от ексцентричности? — прибави Евгений Павлович. — И аз не се боя, дори ги желая; желая ги всъщност само за да бъде наказана нашата мила Лисавета Прокофиевна, и то непременно още днес, още сега; не искам да си отида, преди да е станало това. Вие май имате треска?

— Ще ви отговоря по-късно, не ми пречете да слушам. Вярно, че малко не ми е добре — разсеяно и дори нетърпеливо отговори князът. Току-що бе чул да произнасят името му. Иполит говореше за него.

— Не вярвате ли? — истерично се смееше Иполит. — Така е сигурно, а князът отведнъж ще повярва и никак няма да се зачуди.

— Чуваш ли, княже? — обърна се към него Лисавета Прокофиевна. — Чуваш ли?

Наоколо се смееха. Лебедев пристъпваше неспокойно напред и се въртеше пред Лисавета Прокофиевна.

— Той казваше, че този там палячо, твоят хазаин де… поправил статията на господина, която четоха преди малко и която засяга тебе.

Князът погледна учудено Лебедев.

— Но защо мълчиш? — тропна дори с крак Лисавета Прокофиевна.

— Добре де — измънка князът, като продължаваше да разглежда Лебедев, — ясно ми е вече, че той я е поправял.

— Вярно ли е? — бързо се обърна Лисавета Прокофиевна към Лебедев.

— Напълно вярно, ваше превъзходителство! — твърдо и непоколебимо отговори Лебедев, като тури ръка на сърцето си.

— Като че това е хвалба за него! — едва не подскочи тя от стола си.

— Аз съм долен човек, долен! — избъбри Лебедев, като се заудря в гърдите и все по-ниско и по-ниско навеждаше главата си.

— Та какво ме е грижа мене, че си долен! Той мисли, че като каже „долен съм“, ще се отърве. И още веднъж те питам, княже, не те ли е срам да дружиш с такива низки душици? Никога няма да ти го простя!

— На мене князът ще ми прости! — убедено и разнежено каза Лебедев.

— Единствено от благородство — високо и звънко се обади изведнъж Келер, като се приближи бързо и се обърна направо към Лисавета Прокофиевна, — единствено от благородство, госпожо, и за да не издам компрометирания си приятел, аз не споменах преди малко за поправките му, въпреки че той предложи, както сама благоволихте да чуете, да ни изхвърли от къщи. За да установим истината, аз признавам, че действително се обърнах към него като към компетентно лице, но не за да ми поправи стила, а за да ми съобщи срещу шест рубли някои факти, повечето от които ми бяха неизвестни. Писаното за гетрите, за апетита му при швейцарския професор, за петдесетте рубли вместо двеста и петдесет — всички тези сведения са взети от него срещу шест рубли, но стила ми той не поправя.

— Трябва да отбележа — с трескаво нетърпение и с някакъв подлизурски глас го прекъсна Лебедев, докато смеховете около него се усилваха, — че аз поправих само първата половина на статията, но понеже към средата не се разбрахме и се скарахме за една мисъл, втората половина вече не съм поправял, така че не мога да отговарям за всичко безграмотно в нея (а там има доста безграмотни неща!)…

— Гледай го за какво се е загрижил! — извика Лисавета Прокофиевна.

— Позволете да запитам — обърна се Евгений Павлович към Келер, — кога поправихте статията?

— Вчера сутринта — отвърна сухо Келер — имахме среща, в която си дадохме честна дума и двамата да запазим тайна.

— Тъкмо когато е пълзял пред тебе и те е уверявал в преданост! Какви долни хора! Не ми трябва твоят Пушкин и дъщеря ти да не се явява пред очите ми!

Лисавета Прокофиевна искаше да стане, но като видя, че Иполит се смее, обърна се гневно към него:

— Какво си мислиш, драги, смешна ли искаш тук да ме направиш?

— Боже опази — пресилено се усмихна Иполит, — но най-много съм смаян от вашата необикновена ексцентричност, Лисавета Прокофиевна; признавам, че нарочно ви заблудих за Лебедев, знаех какво впечатление ще направи на вас, единствено на вас, защото князът наистина ще му прости и сигурно вече му е простил… може да е намерил дори извинение за него, нали, княже?

Той се задъхваше, при всяка дума странното му вълнение нарастваше.

— Е, та какво? — гневно каза Лисавета Прокофиевна, учудвайки се на тона му. — Е, та какво?

— Слушал съм вече за вас много подобни неща… с голяма радост… научих се много да ви уважавам — продължи Иполит.

Той говореше едно, но така го казваше, че сякаш искаше да изрази с тези си думи нещо съвсем друго. Говореше с отсянка на ирония и в същото време прекомерно се вълнуваше, оглеждаше се подозрително, явно се объркваше и спъваше на всяка дума, така че всичко това ведно с охтичавия му вид и със страшно святкащия и като че ли екзалтиран поглед неволно продължаваше да привлича общото внимание към него.

— Макар че не познавам света (признавам си го), учудвам се, дето не само останахте в едно общество като нашето, което е неприлично за вас, но и задето оставихте тези… девойки да чуят една скандална работа, въпреки че те всичко са прочели вече в романите. Впрочем може би не знам… защото мислите ми се объркват, но във всеки случай кой друг освен вас би могъл да остане… по молбата на едно хлапе (е да, хлапе, и това признавам) да прекара с него вечерта и да… участвува във всичко и… то така… че на другия ден да го е срам… (Съгласен съм впрочем, че не се изразявам както трябва.) Всичко това е много похвално и аз много го ценя, макар че по самото лице вече на негово превъзходителство вашия съпруг ясно се вижда колко му е неприятно всичко това… Хи-хи! — прихна да се смее той, съвсем се обърка и изведнъж така се закашля, че една-две минути не можа да продължи.

— Дори се задави! — студено и рязко каза Лисавета Прокофиевна, като го разглеждаше със строго любопитство. — Хайде, мило момче, стига. Време е да спреш.

— Но позволете и на мене, любезни господине, да забележа от моя страна — внезапно се намеси сърдито Иван Фьодорович, загубил всяко търпение, — че жена ми е на гости тук у княз Лев Николаевич, наш общ приятел и съсед, и че във всеки случай не сте вие, млади човече, този, който трябва да съди за постъпките на Лисавета Прокофиевна, нито пък да изказва гласно и в мое присъствие какво чете по моето лице. Да. И ако жена ми остана тук — продължи той, като с всяка дума все повече се дразнеше, — то е, господине, по-скоро от учудване и от любопитство, добре познато днес на всички ни, да се погледат странни млади хора. А и аз самият останах, както се спирам понякога на улицата, когато видя нещо, което може да се погледа като… като… като…

— Като рядкост — подсказа му Евгений Павлович.

— Чудесно и вярно — зарадва се негово превъзходителство, малко уплел се в търсене на сравнение, — тъкмо като рядкост. Във всеки случай това, което най-много ме учудва и дори огорчава, ако мога така да се изразя граматически, то е, че вие, млади човече, не можахте даже да разберете, че Лисавета Прокофиевна остана сега с вас, защото сте болен — ако вие само наистина сте на умиране, — така да се каже от състрадание, заради вашите жални думи, господине. Никаква кал не може в никакъв случай да докосне нейното име, нейните качества и обществен ранг… Лисавета Прокофиевна! — заключи генералът, цял почервенял. — Ако искаш да тръгваме, то да си вземем сбогом от нашия добър княз и…

— Благодаря ви за урока, генерале — сериозно и неочаквано го прекъсна Иполит, загледан замислено в него.

— Да вървим, maman, докога ще стоим!… — нетърпеливо и гневно каза Аглая и стана от стола.

— Още две минути, ако позволиш, мили Иван Фьодорович — с достойнство се обърна към съпруга си Лисавета Прокофиевна, — струва ми се, че той е целият в треска и просто бълнува; виждам го по очите му; не бива така да го оставяме. Лев Николаевич, не може ли да пренощува у тебе, за да не го мъкнат днес в Петербург? Cher prince, отегчавате ли се? — някак изведнъж се обърна тя към княз Шч. — Ела тук, Александра, оправи си косите, мила.

Тя й оправи косите, макар че те си бяха добре, и я целуна; само за това я бе повикала.

Аз ви смятах способна за по-широк поглед… — пак поде Иполит, отърсвайки се от замислеността си, — Да! Ето какво исках да кажа — зарадва се той, сякаш изведнъж си спомни: — вижте Бурдовски: той иска искрено да защити майка си, нали? А излиза, че я срами. Вижте княза: той иска да помогне на Бурдовски, от все сърце му предлага нежното си приятелство и пари и може би единствен той от всички вас не чувствува отвращение към него; а пък ето ги стоят един срещу друг като истински врагове… Ха-ха-ха! Вие всички мразите Бурдовски, защото според вас той се отнася лошо и некрасиво към майка си, нали? Нали така? Нали така? Та вие всички ужасно обичате красотата и изящността на формите, за тях само държите, нали? (Отдавна подозирах, че държите само за тях!) Тогава знайте, че никой от вас не е обичал майка си така, както Бурдовски обича своята! Вие, княже, известно ми е, сте пратили по Ганечка скришом пари на майката на Бурдовски, но ето аз съм готов да се басирам (хи-хи-хи! — истерично се засмя той), готов съм да се басирам, че Бурдовски именно ще ви обвини сега в липса на такт и уважение към майка му, Бога ми, така е, ха-ха-ха!

И той пак се задави и закашля.

— Е, това ли е всичко? Каза ли сега всичко, което искаше? Хайде, върви сега да спиш, имаш треска — нетърпеливо го прекъсна Лисавета Прокофиевна, без да сваля неспокойния си поглед от него. — Ах, Господи! Ето че пак започва!

— Вие, изглежда, се смеете? Защо постоянно ми се смеете? Забелязах, че постоянно ми се смеете! — неспокойно и гневно се обърна той изведнъж към Евгений Павлович, който наистина се смееше.

— Исках само да ви попитам, господин… Иполит… извинете, забравих презимето ви.

— Господин Терентиев — каза князът.

— Да, Терентиев, благодаря ви, княже, казаха ми го преди малко, но ми изхвръкна от паметта… исках да ви попитам, господин Терентиев, вярно ли е, както чух, да сте казвали, че е достатъчно само четвърт час да поговорите от прозореца си на народа, за да се съгласи той веднага по всичко с вас и да тръгне начаса подире ви?

— Много възможно е да съм го казал… — отговори Иполит, сякаш мъчейки се да си припомни нещо — непременно съм го казал! — прибави той изведнъж, като пак се оживи и погледна уверено Евгений Павлович. — Та какво от това?

— Абсолютно нищо; попитах ви само за сведение. Евгений Павлович млъкна, но Иполит все още го гледаше в нетърпеливо очакване.

— Е, свърши ли? — обърна се Лисавета Прокофиевна към Евгений Павлович. — По-скоро завършвай, приятелю, че време му е да спи. Или не знаеш как да завършиш? (Тя беше ужасно ядосана.)

— Много ми се ще да прибавя — продължи усмихнат Евгений Павлович, — че всичко, което чух да казват вашите другари, господин Терентиев, и всичко, което вие току-що изложихте, и то с такъв несъмнен талант, се свежда според мене до теорията за възтържествуване на правото преди всичко, над всичко, дори с изключение на всичко друго и дори може би преди да бъде изследвано в какво се състои правото. Дали не се лъжа?

— Разбира се, че се лъжете, аз дори не ви разбирам… По-нататък?

От единия ъгъл се чу роптане. Племенникът на Лебедев измърмори нещо на половин глас.

— Почти нямам какво повече да кажа — продължи Евгений Павлович, — исках само да забележа, че от тази теория има само една крачка до правото на силата, тоест правото на отделния юмрук и на личното своеволие, както впрочем много често са се уреждали нещата на този свят. И Прудон78 се спря на правото на силата. През време на американската война най-напредничавите либерали се обявиха за плантаторите в този смисъл, че негрите като негри стоят по-ниско от бялата раса и затова правото на силата принадлежи на белите…

— Е, та?

— Ще рече, вие не отричате правото на силата?

— После?

— Все пак вие сте последователни; исках само да забележа, че не е далеч от правото на силата до правото на тигрите и крокодилите и дори до това на Данилов и Горски.

— Не знам. После?

Иполит едва слушаше Евгений Павлович и ако му казваше „е та“ и „после“, то беше като че ли повече по стар навик, усвоен при разговора, отколкото от внимание и любопитство.

— Нямам какво повече да прибавя… това е всичко.

— Впрочем аз не ви се сърдя — съвсем неочаквано заключи Иполит и почти несъзнателно му протегна ръка, дори се усмихна. Евгений Павлович отначало се учуди, но с най-сериозен вид докосна протегнатата му ръка, сякаш приемаше извинение.

— Не мога да не прибавя — каза той със същия двусмислено-почтителен тон — моята благодарност към вас за вниманието, с което ме оставихте да говоря, защото много често съм имал случай да наблюдавам как нашите либерали никога не позволяват на другите да имат свое лично мнение и веднага отговарят на опонентите си с ругатни или дори с нещо още по-лошо…

— Имате пълно право — забеляза Иван Фьодорович и като сложи ръце на гърба си, с най-отегчен вид се оттегли към изхода на терасата, дето от отегчение се прозя.

— Хайде, стига вече, приятелю — каза изведнъж Лисавета Прокофиевна на Евгений Павлович, — дотегнахте ми…

— Време е — угрижено и почти уплашено стана изведнъж Иполит, като гледаше объркано около себе си, — аз ви задържах; исках да ви кажа всичко… мислех, че всички… за последен път… това беше фантазия…

Виждаше се, че той се оживява буйно, като излиза от сегашното си състояние, близко до бълнуване, изведнъж, за няколко мига, и с пълно съзнание внезапно си спомня и говори повечето откъслечни мисли, отдавна вече може би намислени и научени наизуст през дългите, скучни часове на болестта, прекарани в самота и безсъница в кревата.

— Хайде, сбогом! — изведнъж продума той сухо. — Вие мислите, че ми е лесно да ви кажа: сбогом? Ха-ха! — ядосано се усмихна той на неудобния си въпрос и изведнъж, сякаш разсърден, задето все не сполучва да каже това, което иска, извика високо и раздразнено: — Ваше превъзходителство! Имам чест да ви поканя на моето погребение, ако само ме удостоите с такава чест… и каня всички ви, господа, да се присъедините към генерала!…

Той пак се засмя, но това беше вече смях на безумен. Лисавета Прокофиевна уплашена направи крачка към него и го хвана за ръката. Той я гледаше втренчено, все така усмихнат, но вече не се смееше, а смехът като че бе пресекнал и застинал на лицето му.

— Знаете ли, че аз дойдох тук, за да ви видя дърветата? Ето тези… (той посочи дърветата в парка) няма нищо смешно, нали? Нали тук няма нищо смешно? — сериозно попита той Лисавета Прокофиевна и изведнъж се замисли; после, след един миг, вдигна глава и с любопитство почна да търси с очи в тълпата. Търсеше Евгений Павлович, който беше съвсем наблизо, вдясно, на същото място, дето бе стоял и по-рано, но той бе вече забравил и сега го търсеше наоколо. — А, вие не сте си отишли! — извика той, като най-после го намери. — Преди малко дълго се смяхте, задето съм искал да говоря от прозореца си четвърт час… А знаете ли, че аз нямам и осемнадесет години: толкова много съм лежал на тази възглавница, толкова много съм гледал през този прозорец и толкова съм мислил през тези години… за всичко… че… Мъртвите нямат възраст, нали знаете. Още миналата седмица ми дойде тази мисъл, когато се събудих през нощта… А знаете ли от какво най-много се боите? От нашата искреност се боите най-много, макар че ни презирате! И това ми дойде на ума нея нощ, когато главата ми си почиваше на възглавницата… Вие мислите, че исках да ви се присмивам преди малко, Лисавета Прокофиевна? Не, аз не ви се смеех, а само исках да ви похваля… Коля ми е казвал, че князът ви е нарекъл дете… добре казано… Да, какво… какво друго исках да кажа… — Той си закри лицето с ръце и се замисли. — А, ето какво: когато преди малко вие се сбогувахте, аз веднага си помислих: ето хора, които никога, никога вече няма да видя! И дърветата няма да видя — пред очите ми ще се издига само стената от червени тухли на Майеровата къща… срещу прозореца ми… ха обясни им всичко това, казах си… я се опитай да им го кажеш; ето една красавица… а пък ти си мъртъв, представи се като мъртвец, кажи, че „един мъртвец може да говори всичко“… и че княгиня Мария Алексеевна няма да ни хока79, ха-ха!… Вие не се ли смеете? — изгледа той недоверчиво всичките. — А знаете ли колко мисли ми идваха, сложил глава на възглавницата… знаете ли, убедих се, че природата е голяма подигравчийка… Вие казахте преди малко, че съм атеист, а знаете ли, че тази природа… Но защо пак се смеете? Вие сте ужасно жестоки! — каза той изведнъж, оглеждайки всички с тъга и негодувание. — Аз не съм развращавал Коля — завърши той със съвсем друг тон, сериозно и убедено, като че ли пак си спомни нещо.

— Никой, никой не ти се присмива тук, успокой се! — каза му доста измъчена Лисавета Прокофиевна. — Утре ще повикаме друг лекар, онзи е сгрешил; но седни де, не те държат краката ти! Бълнуваш… Ах, какво ще правим с него сега! — суетеше се тя, като го настаняваше в едно кресло. По бузата й блесна една сълзица.

Иполит остана като гръмнат; той вдигна ръка, протегна я плахо й докосна тази сълзица. Усмихна се като някакво дете.

— Аз… ви… — започна той радостно — вие не знаете как аз ви… Коля ми е говорил винаги с такъв възторг за вас… аз обичам възторга му. Аз не съм го развращавал! Аз оставям само него… всички исках да оставя, всички — но нямаше никой, никой… Исках да бъда човек на делото, имах право за това… О, колко ми се искаше! Сега не искам нищо, не искам нищо да желая, дадох си обет нищо вече да не желая; нека, нека без мене търсят истината! Да, природата се подиграва! Защо — прибави той изведнъж с жар, — защо тя създава най-добрите си същества, за да им се подиграва след това? Направила е така, че когато е посочила на хората единственото същество, което е било признато на земята за съвършено… направила е така, че му е отсъдила да каже думи, зарад които се е проляла толкова много кръв, че ако тя би се изляла наведнъж, човечеството сигурно би се удавило! Колко е хубаво, че умирам! И аз може би, подведен от природата, бих казал някоя ужасна лъжа!… Аз не съм развращавал никого… Исках да живея за щастието на всички хора, за откриването и провъзгласяването на истината… Гледах от прозореца стената на Майеровата къща и си мислех, че ако говоря само четвърт час, всички, всички ще убедя, а ето че веднъж в живота ми се срещнах… ако не с хората, то с вас! И какво излезе? Нищо! Излезе, че вие ме презирате! Значи, съм непотребен, значи, съм глупак, значи, време е да напусна света! И никакъв спомен не успях да оставя! Нито звук, нито следа, нито едно дело, не разпространих нито едно убеждение!… Не се смейте над глупака! Забравете го! Забравете всичко… забравете, моля ви се, не бъдете толкова жестоки! Знаете ли, че ако не бях хванал тази охтика, сам щях да се убия…

Той искаше, изглежда, да каже още много неща, но не довърши, тръшна се в креслото, закри с ръце лицето си и заплака като малко дете.

— Кажете какво да правим сега с него! — извика Лисавета Прокофиевна, отиде бързо при него, хвана главата му и силно, много силно я притисна до гърдите си. Той ридаеше конвулсивно. — Хайде, хайде! Хайде не плачи, стига, ти си добро момче, Бог ще ти прости поради незнанието ти; хайде, стига, бъди мъж… После ще се срамуваш…

— Аз имам там — каза Иполит, като се мъчеше да вдигне главата си — брат и сестри, малки, бедни, невинни дечица… Тя ще ги разврати! Вие сте светица, вие сте… самата дете — спасете ги! Изтръгнете ги от тази… тя… това е позор… О, помогнете им, помогнете им, Бог ще ви върне за това стократно, за Бога, за Христа!…

— Та кажете де най-после, Иван Фьодорович, какво да правим! — извика гневно Лисавета Прокофиевна. — Бъдете така добър да нарушите вашето величествено мълчание! Ако не вземете решение, да знаете, че аз ще остана да нощувам тук; доста съм страдала под вашата тирания!

Лисавета Прокофиевна питаше екзалтирана и гневна и чакаше незабавен отговор. Но в подобни случаи повечето присъствуващи, дори когато са много, отговарят с мълчание, с пасивно любопитство, като не желаят да поемат никаква отговорност, и изказват мнението си много по-късно. Между присъствуващите тук имаше и такива, които бяха готови да останат чак до сутринта, без да продумат нито дума, например Варвара Ардалионовна, която седеше цялата вечер настрана, мълчеше и през цялото време слушаше с необикновено любопитство — може би си имаше причини за това.

— Моето мнение, мила — заяви генералът, — е, че тук е необходима сега, така да се каже, по-скоро болногледачка, отколкото нашето вълнение и ако щеш, благонадежден, улегнал човек за през нощта. Във всеки случай трябва да се пита князът и… веднага да оставим болния на спокойствие. А утре можем отново да се погрижим.

— Наближава дванадесет часът, ние си отиваме. С нас ли ще дойде той, или ще остане тук? — гневно и сърдито се обърна Докторенко към княза.

— Ако искате, останете и вие с него — каза князът, — има място.

— Ваше превъзходителство — каза неочаквано господин Келер, като се приближи бързо и възторжено до генерала, — ако има нужда от сигурен човек за през нощта, аз съм готов да се жертвувам за приятеля си… той е такава душа! Отдавна вече го смятам за голям човек, ваше превъзходителство! Аз наистина гледах през пръсти на образованието си, но когато той критикува, това са перли, перли се сипят от устата му, ваше превъзходителство!…

Генералът се извърна с жест на отчаяние.

— Много ще се радвам, ако той остане, разбира се, трудно ще бъде за него пътуването — отвърна князът на дотегливите въпроси на Лисавета Прокофиевна.

— Ти да не спиш, княже? Ако не искаш, приятелю, аз ще го заведа у дома! Господи, та той едва се държи на краката си! Да не си болен?

Не намерила днес княза на смъртен одър, Лисавета Прокофиевна наистина бе силно преувеличила задоволителността на здравословното му състояние, съдейки по външния му вид, ала неотдавнашната болест, тежките спомени, свързани с нея, умората от днешната главоболна вечер, случаят със „сина на Павлишчев“, а сега пък с Иполит — всичко това бе раздразнило болната впечатлителност на княза почти до състояние на треска. Освен това в очите му се четеше сега някаква друга грижа, дори страх; той гледаше тревожно Иполит, сякаш чакаше още нещо от него.

Изведнъж Иполит се изправи ужасно бледен; изкривеното му лице изразяваше страшен срам, почти отчаяние. Това личеше най-много в погледа му, който гледаше с омраза и уплаха присъствуващите, и в плахата му изкривена усмивка, която блуждаеше по потръпващите му устни. Той сведе веднага очи и като се клатушкаше и все още се усмихваше, затътри се към Бурдовски и Докторенко, които бяха застанали при изхода на терасата; приготвил се бе да излезе с тях.

— Ето от какво се боях! — извика князът, — Така и трябваше да стане!

Иполит се извърна бързо към него с най-яростна злоба и всяка чертичка на лицето му като че ли трепкаше и говореше.

— А, от това ли се бояхте! „Така ли трябваше да стане“ според вас? Тогава знайте, че ако има тук човек, когото мразя — извика той с хриптящ, писклив глас, като пръскаше, слюнки от устата (аз мразя всички ви, всички ви!), — но вас, вас, йезуитска сладникава душица, идиот, милионер-благодетел, вас ви мразя най-вече на света! Отдавна ви разбрах и почнах да ви мразя от деня, когато чух да говорят за вас, намразих ви от дълбочината на душата си… Вие подведохте сега всички! Вие ме докарахте до припадък! Вие накарахте един умиращ да се срамува, вие, вие, вие сте виновен за моята подлост и малодушие! Аз бих ви убил, ако останех да живея! Не ми трябват вашите благодеяния, не искам нищо от никого, чувате ли — нищо от никого! Аз съм бълнувал и вие нямате право да тържествувате!… Проклинам ви всички веднъж завинаги!

Сега вече съвсем се задъха.

— Засрами се, че е плакал! — пошепна Лебедев на Лисавета Прокофиевна. „Така и трябваше да стане!“ Гледай го ти княза! Прочете в дъното на душата му…

Но Лисавета Прокофиевна не го удостои с поглед. Тя се беше изправила гордо, отметнала глава назад, и с презрително любопитство разглеждаше „тези хорица“. Когато Иполит свърши, генералът повдигна малко рамене; тя го изгледа гневно от главата до петите, сякаш искаше сметка за това негово движение, и тутакси се обърна към княза.

— Благодаря ви, княже, ексцентрични приятелю на нашата къща, за приятната вечер, която всички ние прекарахме у вас. Навярно сърцето ви се радва сега, че успяхте да замесите и нас в щуротиите си… Достатъчно, скъпи приятелю на семейството ни, благодаря ви, че поне ни дадохте случай най-после да ви опознаем хубавичко!…

Тя почна с негодувание да оправя наметката си в очакване кога ще си тръгнат „тези хорица“. В това време „тях“ дойде да ги вземе един файтон, доведен от сина на Лебедев, гимназиста, когото още преди четвърт час Докторенко бе пратил да намери кола. След като се обади съпругата му, генералът веднага си каза думата:

— Наистина, княже, аз дори не очаквах… след всичко, след всичките ни приятелски отношения… и най-сетне Лисавета Прокофиевна…

— Но как, как е възможно това! — извика Аделаида, приближи се бързо до княза и му подаде ръка.

Той й се усмихна смутен. Изведнъж пламенен, забързан шепот като че ли опари ухото му.

— Ако не изхвърлите още сега тези мръсни хора, цял живот, цял живот ще мразя единствено вас! — пошепна Аглая; тя беше сякаш екзалтирана, но се извърна, преди князът да успее да я погледне. Впрочем той нямаше вече какво и кого да изхвърля: в това време бяха успели да настанят криво-ляво болния Иполит във файтона и той потегли.

— Докога ще продължава всичко това, Иван Фьодорович? Как мислите вие? Докога ще трябва да понасям тези злобни хлапета?

— Но аз, мила… аз съм, разбира се, готов и… князът…

Иван Фьодорович протегна все пак ръка на княза, но преди още да стисне неговата, изтича след Лисавета Прокофиевна, която шумно и гневно слизаше от терасата. Аделаида, годеникът й и Александра се сбогуваха сърдечно и любезно с княза. Евгений Павлович беше с тях и единствено той беше весел.

— Сбъдна се това, което предричах! Жалко само, че и вие, горкичкият, също пострадахте — пошепна му той с най-мила усмивка.

Аглая си отиде, без да се сбогува.

Но с това приключенията за тази вечер още не свършиха; Лисавета Прокофиевна трябваше да изтърпи още една много неочаквана среща.

Тя не беше още стигнала до края на стълбата, излизаща на пътя (който заобикаляше парка), когато изведнъж един великолепен екипаж, каляска, запретната в два бели коня, прелетя край вилата на княза. В каляската седяха две прекрасни дами и като отмина не повече от десет крачки, тя се спря изведнъж; една от дамите бързо се извърна, сякаш внезапно забеляза някакъв познат, който й трябваше.

— Евгений Павлич! Ти ли си? — извика тя със звънлив, прекрасен глас, от който трепна князът, а може би и някой друг. — О, колко се радвам, че най-после те намерих! Пратих за тебе специален човек в града, двама даже! Цял ден те търсят!

Евгений Павлович се бе спрял на стъпалата на стълбата като ударен от гръм. Лисавета Прокофиевна също бе застанала неподвижно, но не беше ужасена и вцепенена като Евгений Павлович: тя изгледа дръзката личност със същата гордост и със същото студено презрение, както преди малко бе гледала „хорицата“, и веднага премести втренчения си поглед върху Евгений Павлович.

— Имам новина за тебе! — продължи звънливият глас. — Не се бой за полиците на Купфер; Рогожин ги закупи с тридесет на сто лихва, придумах го. Можеш да бъдеш спокоен поне още два-три месеца. А с Бискуп и с цялата тази сбирщина сигурно ще я уредим, по приятелски! Така че всичко върви на добре. Радвай се. До утре!

Каляската тръгна и бързо се скри от погледа.

— Тя е луда! — извика най-после Евгений Павлович, почервенял от негодувание, като се оглеждаше с недоумение. — Нищичко не разбирам от това, което каза! Какви полици? Коя е тя?

Лисавета Прокофиевна го гледа още около две-три секунди, след това бързо се извърна и се запъти към вилата си, последвана от всички други. Точно след минута Евгений Павлович, необикновено развълнуван, се върна на терасата при княза.

— Наистина, княже, не знаете ли какво значи това?

— Нищо не знам — отговори князът, самият той в извънредно болезнено напрежение.

— Не знаете?

— Не.

— И аз не знам — засмя се изведнъж Евгений Павлович. — Бога ми, нищо общо нямам с тези полици, давам ви честната си дума!… Но какво става с вас? Припадък ли ви идва?

— О, не, не, уверявам ви, не…

XI

Едва след два дни Епанчини напълно се смилиха. Макар и да се обвиняваше както винаги за много неща и искрено да очакваше наказание, все пак от самото начало князът бе дълбоко убеден, че Лисавета Прокофиевна не е могла да му се разсърди сериозно, а се е разсърдила повече на себе си. Ето защо той изпадна в мрачна неизвестност, когато видя, че в началото на третия ден все още се държаха враждебно към него. За това имаше и други причини, но една от тях — главната — през тези три дни нарастваше все повече в съзнанието на мнителния княз (а в последно време той се обвиняваше в две крайности: в необикновено „безсмислената и досадна“ своя доверчивост и едновременно в „мрачна, долна“ мнителност). С една дума, в края на третия ден инцидентът е ексцентричната дама, която бе заприказвала от каляската си с Евгений Павлович, взе в ума му застрашителни и загадъчни размери. Същността на загадката, освен другите страни на работата, се криеше за княза в мъчителния въпрос: той ли точно е виновният за тази нова „чудовищност“, или само… Но той не доизговаряше името. Колкото до инициалите Н. Ф. Б., това беше според него само невинна шега, дори най-детинска шега, така че и да се замисля по нея, щеше да му бъде що-годе съвестно и дори в едно отношение почти безчестно.

Впрочем още на другия ден след безобразната „вечер“, за безредиците на която той се смяташе за „главен виновник“, князът има удоволствието да бъде посетен сутринта от княз Шч. и Аделаида: „отбили се главно, за да се осведомят за здравето му“, отбили се двамата от разходка. Аделаида зърнала днес в парка едно дърво, чудесно старо дърво, кичесто, с дълги, изкривени клони, цялото в млада зеленина, с хралупа и пукнатина; искала на всяка цена да го нарисува! Така че тя говори почти само за това цял половин час, колкото трая посещението. Княз Шч. беше любезен и мил както винаги, разпитваше княза за миналото, припомняше подробности от първото им познанство, така че не говориха почти нищо за вчерашните инциденти. Най-после Аделаида не се стърпя и усмихвайки се, призна, че са дошли ignorentio, тя не каза нищо повече, макар че това признание вече стигаше, за да се разбере, че родителите й, тоест главно Лисавета Прокофиевна, са някак зле разположени към княза. Но през време на посещението си Аделаида и княз Шч. не казаха дума нито за нея, нито за Аглая, нито дори за Иван Фьодорович. Когато тръгнаха пак да се разхождат, те не поканиха княза да ги придружи. А да го поканят да им отиде на гости — не отвориха и дума; по този повод Аделаида се изпусна да каже нещо много характерно: когато разправяше за един свой акварел, тя изведнъж изяви желанието си да го покаже на княза. „Но как да направим, че да го видите по-скоро? Чакайте! Или ще ви го пратя днес с Коля, ако намине към нас, или сама ще го донеса утре, като тръгнем с княза на разходка“ — излезе тя най-сетне от недоумението си и се зарадва, че така изкусно и удобно за всички бе разрешила въпроса.

Най-сетне почти на сбогуване вече княз Шч. изведнъж сякаш си спомни:

— Ах, да — попита той, — не знаете ли поне вие, драги Лев Николаевич, коя беше тази личност, която викаше вчера на Евгений Павлович от каляската?

— Това беше Настасия Филиповна — каза князът. — Нима още не разбрахте, че е тя? Ала не знам кой беше с нея.

— Знам, чувах! — подхвана думите му княз Шч. — Но какви бяха тези викове? Признавам, че това е загадка за мене… за мене и за другите.

Княз Шч. говореше с необикновено и явно учудване.

— Тя говореше за някакви полици на Евгений Павлович — с голяма простота отговори князът, — които минали по нейна молба от ръцете на някакъв лихвар в ръцете на Рогожин, който щял да почака Евгений Павлович.

— Чух, чух, драги княже, но това е невъзможно! За никакви полици на Евгений Павлович не може да се говори! При неговото състояние… Наистина случвало му се е такова нещо по-рано, от лекомислие, дори аз съм го спасявал… Но при такова голямо състояние да даваш полици на лихвар и да се безпокоиш за тях — това е невъзможно. Невъзможно е също да бъде на ти и в такива приятелски отношения е Настасия Филиповна — ето де е главната гатанка. Той се кълне, че не разбира нищо и аз му вярвам напълно. Ето защо, драги княже, бих искал да ви попитам, дали не знаете нещо по този въпрос? Тоест не е ли стигнал случайно поне до вашите уши някакъв слух?

— Не, нищо не знам и ви уверявам, че нямам пръст в тази работа.

— Ах, какъв сте станали, княже! Просто не мога да ви позная днес. Мигар бих могъл да предполагам, че имате пръст в такава работа?… О, вие не сте разположен днес.

Той го прегърна и целуна.

— Тоест в каква „такава“ работа нямам пръст? Но аз не виждам там никаква „такава“ работа.

— Без съмнение тази личност е желала да увреди по един или друг начин на Евгений Павлович, като му припише пред свидетели пороци, които той няма и не може да има — отговори Княз Шч. доста сухо.

Княз Лев Николаевич се смути, ала продължи да гледа втренчено и въпросително събеседника си, но той запази мълчание.

— Но не се ли отнася просто за полици? Не ставаше ли вчера въпрос буквално за полици? — измънка най-после князът с някакво нетърпение.

— Нали ви казвам, сам съдете, какво общо може да има тук между Евгений Павлович и… нея, а още по-малко с Рогожин? Повтарям, той има грамадно състояние, знам го от сигурен източник; чака и друго наследство от вуйчо си. Просто Настасия Филиповна…

Княз Шч. изведнъж пак замълча, явно защото не искаше да говори повече пред Лев Николаевич за Настасия Филиповна.

— Значи, във всеки случай той я познава? — попита изведнъж княз Лев Николаевич, като помълча около една минута.

— Изглежда, че я е познавал; лекомислен човек! Впрочем, ако са се познавали, то е било много отдавна, още в миналото, тоест преди две-три години. Ами че той е бил и с Тоцки познат. Но сега не може да има нищо подобно помежду им, никога те не са могли да бъдат на „ти“! Сам знаете, че и нея я нямаше доскоро тук и че никъде не се вестяваше. Мнозина още не знаят, че тя пак се е появила. Екипажа й забелязах едва преди два-три дни.

— Великолепен екипаж! — каза Аделаида.

— Да, великолепен.

И двамата си отидоха впрочем с най-приятелски, с най-братски, може да се каже, чувства към княз Лев Николаевич.

А за нашия герой това посещение криеше нещо много важно. Да кажем, че и той самият бе имал силни подозрения от снощи (а може би и преди), но до посещението той не се решаваше да смята, че опасенията му са оправдани. А сега стана ясно: княз Шч. естествено даваше погрешно тълкуване на събитието, но все пак се въртеше около истината, все пак разбираше, че тук има интрига. (Впрочем — помисли князът — той разбира може би много добре, но не иска да го каже и затова дава погрешно тълкуване.) Едно нещо беше много ясно: те бяха дошли при него сега (особено княз Шч.) е надежда да получат някакви разяснения, а щом е така, значи, направо го смятат за замесен в интригата. Освен това, ако все пак така стои работата и наистина е важна, ще рече, че тя преследва някаква ужасна цел, но каква цел? Ужас! „Но как да я спреш? Невъзможно е да я спреш, когато тя е убедена в правотата на своята цел!“ Това вече князът знаеше от опит. „Луда жена. Луда.“

Ала твърде много и други неразрешими загадки се бяха насъбрали тая сутрин, и то всички по едно и също време и всички искаха незабавно разрешение, ето защо князът беше много натъжен. Развлече го малко Вера Лебедева, която дойде при него с Любочка на ръце и, смеейки се, дълго му разправя нещо. След нея дойде сестра й със зяпналата уста, после синът на Лебедев, гимназистът, който твърдеше, че „Звездата Пелин“80 от апокалипсиса, паднала на земята върху изворите на водите, според тълкуването на баща му е железопътната мрежа, пръсната из Европа. Князът не повярва, че така тълкува Лебедев и решиха да запитат самия него при пръв удобен случай. От Вера Лебедева князът научи, че Келер се преместил у тях още от вчера и според всички признаци нямало да ги напусне скоро, тъй като си намерил компания и се сприятелил с генерал Иволгин; впрочем той заявил, че остава у тях единствено за да допълни образованието си. Изобщо от ден на ден децата на Лебедев почваха да стават все по-мили на княза. Коля го нема̀ целия ден: отишъл бе в ранни зори в Петербург (Лебедев също бе заминал на разсъмване по някакви свои сделчици). Но князът чакаше с нетърпение посещението на Гаврила Ардалионович, който трябваше на всяка цена да дойде днес при него.

Той дойде след шест часа, веднага след обеда. Щом го видя, князът си каза, че поне този господин трябва да знае безпогрешно цялата тайна — а и как да не я знае, когато има такива помощници като Варвара Ардалионовна и нейния съпруг? Но отношенията между Ганя и княза бяха все някак особени. Така князът го бе натоварил да се заеме с делото Бурдовски, като настойчиво го беше молил за това; но въпреки този знак на доверие и това, което се беше случило по-рано между тях, все още помежду им имаше някои въпроси, по които те сякаш бяха решили мълчаливо да не говорят нищо. Князът имаше понякога чувството, че Ганя може би желае от своя страна да се установи помежду им приятелство и пълна искреност; днес например, щом го видя да влиза, князът веднага си помисли, че според Ганя тъкмо сега е настъпил моментът да счупи леда помежду им и да се обяснят по всички точки. (Гаврила Ардалионович обаче бързаше; чакаше го сестра му у Лебедев; имали да ходят някъде по бърза работа.)

Но ако Ганя наистина чакаше цяла редица от нетърпеливи въпроси, неволни съобщения, приятелски излияния, разбира се, много се бе излъгал. През целите двадесет минути, колкото трая посещението му, князът изглеждаше дори много замислен, почти разсеян. Той не можеше да зададе очакваните въпроси или, по-добре казано, едничкия главен въпрос, който Ганя чакаше. Тогава и Ганя реши да говори по-сдържано. През цялото време той разказваше, без да млъкне, смееше се, бърбореше много леко, мило и бързо, но главното не засегна.

Ганя разправи между другото, че Настасия Филиповна е само от три-четири дни в Павловск и вече привлича върху себе си вниманието на всички. Живее някъде на някаква улица Матроская, в малка неприветлива къщица, у Дария Алексеевна, но има едва ли не най-хубавия екипаж в Павловск. Около нея се е събрала вече цяла тълпа от стари и млади почитатели; понякога каляската й съпровождат конници. Както по-рано Настасия Филиповна е много придирчива и избира своите гости. И все пак тя е заобиколена от цяла гвардия, готова да я защити в случай на нужда. Един несериозен годеник измежду летуващите вече се скарал заради нея с годеницата си; един стар генерал почти проклел сина си. Често взема със себе си на разходка едно прелестно момиче, току-що навършило шестнадесет години, далечна сродница на Дария Алексеевна; това момиче пее хубаво и вечерно време гласът му кара минувачите да поглеждат към къщицата им. Впрочем Настасия Филиповна се държи извънредно прилично, облича се скромно, но с необикновен вкус и всички дами й „завиждат на вкуса, красотата и екипажа“.

— Вчерашният ексцентричен инцидент — каза Ганя — е, разбира се, обмислен предварително и естествено не бива да се взема под внимание. Искаш ли да й придирваш в нещо, трябва нарочно да търсиш или да я наклеветиш, което впрочем няма да закъснее да стане — заключи Ганя, като очакваше, че князът непременно ще го запита сега: „Защо нарича вчерашния инцидент предварително обмислен? И защо няма да закъснее да стане?“ Но князът не попита.

Колкото до Евгений Павлович Ганя сам заговори, без да бъде специално попитан, което беше много чудно, тъй като той го вмъкна в разговора без всякакъв повод. Според Гаврила Ардалионович Евгений Павлович не познавал Настасия Филиповна и сега дори едва-едва я познава, и то защото преди три-четири дни й е бил представен от някого през време на разходка и надали е ходил даже веднъж у нея, и то в компания с други. Колкото до полиците, също може да е вярно (това Ганя знае дори със сигурност); Евгений Павлович има, разбира се, голямо състояние, но „наистина съществува известно безредие в управлението на имотите му“. Ганя изведнъж млъкна и не каза нищо повече по тази интересна тема. Освен загатнатото по-горе, той не каза нито дума по вчерашната постъпка на Настасия Филиповна. Най-после след Ганя дойде и Варвара Ардалионовна, остана една минутка, съобщи (също без да я питат), че Евгений Павлович ще прекара днес, а може би и утре в Петербург, че и мъжът й (Иван Петрович Птицин) е също в Петербург, и то едва ли не също по работи на Евгений Павлович и че там наистина се е случило нещо. На тръгване тя прибави, че Лисавета Прокофиевна е днес в ужасно настроение, че Аглая — което е още по-странно — се изпокарала с цялото семейство, не само с баща си и майка си, но дори е двете си сестри, и „че това съвсем не е хубаво“. Като съобщи някак случайно последната новина (за княза от голямо значение), тя и брат й си отидоха. По въпроса за „сина на Павлишчев“ Ганечка също не спомена нито дума, било от престорена скромност, било „за да пощади чувствата на княза“, но князът все пак още веднъж благодари за старанието, с което е свършил работата.

Князът се зарадва много, че най-после остана сам; той слезе от терасата, прекоси пътя и влезе в парка; искаше му се да обмисли и да вземе едно решение. Но това решение не беше от тези, които се обмислят, а от тези, които именно не се обмислят, а се вземат просто отведнъж: внезапно му се прииска ужасно да остави всичко това тук, веднага да си отиде, без да се сбогува с никого, и да се върне там, отдето бе дошъл, някъде още по-далеч, в някой затънтен край. Той предчувствуваше, че ако остане тук само още няколко дни, непременно ще затъне в тая среда, отдето няма да може никога да се измъкне. Но той не мисли и десет минути и веднага реши, че е „невъзможно“ да избяга, че това ще бъде почти малодушие, че пред него стоят сега такива въпроси, че той няма вече правото да не ги разреши или поне да посвети всичките си сили за тяхното разрешение. С такива мисли се върна в къщи, след като се бе разхождал надали и четвърт час. В този момент той беше съвсем нещастен.

Лебедев все още не бе се прибрал, така че привечер Келер успя да се вмъкне при княза; той не беше пиян, но бе настроен за излияния и изповеди. Направо заяви, че е дошъл да му разправи целия си живот и че затова е останал в Павловск. Нямаше никаква възможност да бъде изгонен: за нищо на света нямаше да си отиде. Той щеше да говори много дълго и много несвързано, но изведнъж почти от първите думи мина към заключението и заяви, че дотам бил загубил „всяко понятие за морал“ (единствено поради липса на вяра във всевишния), че дори почнал да краде.

— Можете ли да си представите!

— Слушайте, Келер, на ваше място аз не бих признал това, освен при крайна нужда — започна князът, — впрочем да не би вие нарочно да се клеветите?

— Казвам го на вас, единствено само на вас, и то само за да помогна на моралното си развитие! Никому другиму; ще умра и ще отнеса тайната си в гроба! Но, княже, ако знаехте, само ако знаехте колко е мъчно в наше време да намери човек пари! Отде да ги взема, позволете да ви попитам. Получаваш само един отговор: „Донеси злато и диаманти, срещу тях ще ти дадем“, тоест тъкмо това, което нямам, можете ли да си представите? Най-сетне се разсърдих и след като постоях, казах: „А срещу изумруди ще ми дадете ли?“ — „И срещу изумруди, казва, ще ви дадем.“ — „Много добре тогава“ — казах, сложих си шапката и си излязох; дявол да ви вземе, подлеци такива! Бога ми!

— А вие имахте ли изумруди?

— Какви ти изумруди у мене! О, княже, как гледате още на живота светло и наивно, дори може да се каже пасторално!

Князът почувствува накрая към Келер не толкова съжаление, колкото известен срам. Дори му хрумна мисълта: „Не би ли могло да се направи нещо от този човек, като се упражни върху него добро влияние?“ По известни причини обаче той смяташе, че собственото му влияние не може да принесе никаква полза — не от скромност, а поради особения му възглед, за нещата. Малко по малко те така се разприказваха, че и не помисляха да се разделят. Келер прояви необикновена готовност да се изповядва за неща, за които човек не би могъл да си представи, че е възможно да се разказват. При всяка изповед той уверяваше твърдо, че се разкайва и че сърцето му е „пълно със сълзи“, а пък така разправяше, че сякаш се гордееше с постъпките си и в същото време толкова смешно понякога, че и той, и князът почнаха най-сетне да се смеят като луди.

— Главното е, че у вас има някаква детска доверчивост и рядка откровеност — каза най-после князът. — Знаете ли, че това е достатъчно да извини много ваши грешки?

— Аз имам благородна душа, благородна, рицарски благородна! — потвърди разнежен Келер. — Но знаете ли, княже, че това благородство съществува само в мечтите и, така да се каже, в куража, а на дело никога не се проявява! А защо е така? Не мога да разбера.

— Не се отчайвайте. Сега може да се каже със сигурност, че вие ми открихте напълно душата си; поне ми се струва, че не може да се прибави вече нищо към това, което ми разказахте. Нали така?

— Не може ли?! — извика Келер с някакво съжаление. — О, княже, колко много разбирате хората още, така да се каже, по швейцарски.

— Нима може да се прибави още нещо? — плахо и учудено запита князът. — Но кажете, моля ви се, Келер, какво сте очаквали от мене и защо сте дошли с вашата изповед?

— Какво съм очаквал от вас? Първо, приятно ми е да се порадвам на вашата наивност; приятно е да се поседи и поприказва с вас; поне съм сигурен, че имам пред себе си много добродетелна личност и, второ… второ…

Той се заплете.

— Да не сте мислили да ми искате пари назаем? — подсказа князът много сериозно и естествено, дори донякъде плахо.

Келер трепна; бързо, все още учуден, той погледна княза право в очите и удари силно с юмрук по масата.

— Ей на, с това вие съвсем шашардисвате човека! За Бога, княже: вие проявявате такова простодушие, такава невинност, каквито и в златния век не са чувани, и в същото време изведнъж пронизвате човека като със стрела с дълбоко психологическо наблюдение. Но позволете, княже, това се нуждае от обяснение, защото аз… аз съм просто смаян! Разбира се, в края на краищата моята цел беше да искам пари назаем, но вие ме попитахте за парите така, сякаш не намирате в това нищо осъдително, сякаш така трябва да бъде.

— Да… за вас така трябва да бъде.

— И не се възмущавате?

— Но… от какво?

— Слушайте, княже, аз останах тук от снощи, първо, от особено уважение към френския архиепископ Бурдалу81 (до три часа сутринта отпушвахме бутилки у Лебедев), а, второ, и най-важното (кълна се във всички кръстове, че казвам самата истина!), защото исках, така да се каже, да ви направя пълна и сърдечна изповед и с това да спомогна за собственото си морално развитие; с тая мисъл и заспах към четири часа, облян в сълзи. Ще повярвате ли сега на един човек, пълен с благородни чувства: в същия момент, когато заспивах, искрено облян в сълзи вътре и вън (защото наистина ридаех, спомням си!), дойде ми на ум една адска мисъл: „Какво ли ще е пък, ако в края на краищата му поискам пари назаем, след като му се изповядам?“ Така аз приготвих изповедта си като някой „фенезерф, облян в сълзи“82, за да си облекча с тези сълзи пътя и за да може вие да се трогнете и ми наброите сто и петдесет рублички. Не намирате ли, че това е низко?

— Но това сигурно не е вярно, а имаме просто съвпадение. Две мисли са се вплели в едно, това много често се случва. С мене непрекъснато. Впрочем аз смятам, че това не е хубаво и да ви кажа ли, Келер, за него най-много се укорявам. Това, което току-що разказахте, мога да го взема за себе си. Дори ми се е случвало понякога да мисля — продължи князът много сериозно и истински, дълбоко заинтересован, — че така е и с всички хора и затова почнах да намирам оправдание за себе си, защото ужасно мъчно е да се бориш с тези двойни мисли — изпитвал съм го. Бог знае отде идат те и как се пораждат! Но ето че вие наричате това направо низост! Сега аз пък ще почна да се боя от тези мисли. Във всеки случай аз не съм ви съдия. Но все пак според мене това не може да се нарече направо низост, как мислите? Вие сте прибегнали към хитрост, за да ми измъкнете пари чрез сълзите си, но ето сам се кълнете, че вашата изповед е имала и друга цел, благородна, а не само користна; колкото до парите, те ви трябват за гуляи, нали? А след такава изповед като вашата това, разбира се, е вече малодушие. Но как пък и да се откажеш в един момент от гуляите? Невъзможно. Тогава какво? Най-доброто би било да послушате собствената си съвест, как мислите?

Князът гледаше Келер с голямо любопитство. Явно бе, че въпросът за двойните мисли отдавна го занимаваше.

— След всичко, което казахте, не разбирам защо ви наричат идиот! — извика Келер.

Князът леко се изчерви.

— Проповедникът Бурдалу, и той не би пощадил човека, а вие пощадихте човека и ме преценихте с човещина! За да се накажа и за да ви покажа колко съм трогнат, не ви искам сто и петдесет рубли, дайте ми само двадесет и пет и стига! Тъкмо от толкова имам нужда, поне за две седмици. По-рано от две седмици няма да дойда повторно за пари при вас. Исках да направя удоволствие на Агашка, но тя не го заслужава. О, скъпи княже, Господ да ви благослови!

Влезе най-после Лебедев, току-що върнал се от Петербург, и щом видя двадесет и пет рублева банкнота в ръцете на Келер, намръщи се. Но Келер, пипнал парите, вече бързаше да излезе и веднага се измъкна. Лебедев тутакси почна да го хули.

— Вие сте несправедлив, той наистина искрено се разкайваше — забеляза най-сетне князът.

— Че какво струва неговото разкаяние! Точно като моето вчера: „Аз съм долен човек, долен“. Само думи!

— Значи, вчера вие само на думи приказвахте? А пък аз смятах…

— Тогава слушайте, само на вас ще кажа истината, защото вие прониквате в сърцето на човека: и думите, и делата, и лъжата, и истината — всичко у мене е смесено и напълно искрено. В истината и в делата се проявява моето разкаяние, ако щете, вярвайте, ако щете — недейте, ето кълна ви се, а думите и лъжите ми идат от ужасната мисъл (която никога не ме напуска), как да излъжа човека, как да спечеля дори със сълзите на разкаянието! Бога ми, така е! Другиму не бих го казал — ще се засмее или ще се изхрачи; но вие, княже, ще отсъдите по човешки.

— Точно това ми казваше и той преди малко — извика князът, — и двамата сякаш се хвалите! Дори ме учудвате, само че той е по-искрен от вас, а вие сте го обърнали на истински занаят. Ала стига сте се мръщили, Лебедев, и не слагайте ръка на сърцето си. Имате ли да ми кажете нещо? Вие не идвате току-така…

Лебедев почна да се криви и кълчи.

— Цял ден ви чаках, за да ви задам един въпрос; кажете ми поне веднъж в живота си истината от първата дума: имате ли някакъв пръст в инцидента с каляската вчера, или не?

Лебедев пак почна да се криви, прихна да се смее, потриваше ръце, дори най-после се разкиха, но все още не се решаваше да каже нещо.

— Виждам, че сте имали.

— Но косвено, единствено само косвено! Казвам ви самата истина! Моята роля се състоеше само в това, дето съобщих своевременно на известна личност, че у дома се е събрала такава и такава компания и че присъствуват тези и тези лица.

— Знам, че сте пращали там сина си, той сам ми каза преди малко, но какво означава тази интрига? — извика нетърпеливо князът.

— Интригата не е моя, не е моя — бранеше се с ръце Лебедев, — тук са замесени други, други и това, така да се каже, е по-скоро фантазия, отколкото интрига.

— Но в какво се състои работата? Обяснете за Бога! Мигар не разбирате, че това ме засяга пряко? Ами че тук искат да очернят Евгений Павлович.

— Княже! Пресветли княже! — закриви се пак Лебедев. — Та вие не ме оставяте да кажа цялата истина; тъкмо започнах — и то не един път — да ви я кажа и вие не ме оставихте да продължа…

Князът помълча и помисли.

— Добре де, кажете истината — с мъка рече той явно след голяма вътрешна борба.

— Аглая Ивановна… — начаса започна Лебедев.

— Млъкнете, млъкнете! — разярен извика князът, целият почервенял от възмущение, а може би и от срам. — Това не може да бъде, всичко това са глупости! Всичко това сте го измислили сам вие или такива луди като вас. И никога вече да не съм чувал подобно нещо от вас!

Късно вечерта, минаваше вече десет часът, дойде Коля с цял куп новини, едните от Петербург, другите от Павловск. Той разправи набързо най-важните от тези, които идеха от Петербург (най-вече за Иполит и за вчерашната история), запазвайки си правото да се върне по-късно пак на тях, и побърза да мине към павловските новини. Той се беше върнал от Петербург преди три часа и без да се отбива у княза, бе отишъл направо у Епанчини. „Ужасно е това, което става там!“ Разбира се, на първо място била историята с каляската, но сигурно се е случило и нещо друго, нещо, което не е известно нито на него, нито на княза. „Разбира се, аз не исках да шпионирам и да подпитвам някого; впрочем приеха ме добре, по-добре дори, отколкото очаквах; но за вас, княже, нито дума!“ Най-важното и най-интересното било това, че Аглая се скарала днес с домашните си зарад Ганя. Не се знаели подробности за кавгата, знаело се само, че Ганя бил причината (представете си!) и понеже караницата била силна, значи, имало нещо важно. Генералът се върнал късно, върнал се намръщен, върнал се заедно с Евгений Павлович, който бил приет великолепно и самият той изглеждал много весел и мил. Но най-голямата новина била тази: Лисавета Прокофиевна повикала без много-много шум Варвара Ардалионовна, която била при дъщерите й, и веднъж завинаги я изгонила от къщи, впрочем по най-учтив начин — „чух го от самата Варя“. Но когато Варя излязла от генералшата и се сбогувала с девойките, те не знаели, че вратите й са затворени завинаги и че тя си взема за последен път сбогом е тях.

— Но Варвара Ардалионовна беше у мене в седем часа — каза учуден князът.

— А са я изпъдили към осем часа или в осем. Жал ми е много за Варя, жал ми е за Ганя… без съмнение те вечно интригуват, без това не могат. Никога не можех да разбера какво кроят, но и не искам да знам. Ала уверявам ви, милий ми, добрий ми княже, че Ганя има сърце. В много отношения той е, разбира се, загубен човек, но притежава и много качества, които си заслужава да потърсиш, за да ги откриеш, и аз никога няма да си простя, че по-рано не го разбирах… Не знам трябва ли да продължа да ги посещавам сега след това, което се случи с Варя. Вярно, че още от първия ден аз се поставих съвсем независимо и отделно, но все пак трябва да помисля.

— Напразно съжалявате толкова много брат си — забеляза князът, — щом работата е стигнала вече дотам, значи, че Гаврила Ардалионович е опасен според Лисавета Прокофиевна и ще рече, известни негови надежди се оправдават.

— Как, какви надежди? — смаян извика Коля. — Да не мислите, че Аглая… това не може да бъде!

Князът не отвърна нищо.

— Вие сте ужасен скептик, княже — продължи Коля след една-две минути, — аз забелязвам, че от някое време изпадате в прекален скептицизъм; започвате да не вярвате в нищо и всичко да допущате… а аз правилно ли употребих в този случай думата „скептик“?

— Мисля, че правилно, макар че впрочем и аз не съм сигурен.

— Но аз си вземам назад думата „скептик“, намерих друго обяснение — извика изведнъж Коля, — вие не сте скептик, а ревнивец! Вие страшно ревнувате Ганя от една известна горда девойка!

При тези думи Коля скочи и почна да се смее така, както никога може би не беше се смял. Щом видя, че князът цял се изчерви, Коля още по-силно се разсмя; страшно му хареса мисълта, че князът ревнува Аглая, но веднага млъкна, щом забеляза, че той искрено се огорчи. След това те приказваха много сериозно и угрижено още час, час и половина.

На другия ден князът отиде по една неотложна работа в Петербург и остана там цялата сутрин. На връщане в Павловск към пет часа срещна Иван Фьодорович на гарата. Той бързо хвана княза за ръката, огледа се някак уплашено наоколо и го замъкна в един първокласен вагон, за да пътуват заедно. Гореше от желание да поприказват по един важен въпрос.

— Първо, скъпи княже, не ми се сърди и ако съм те засегнал нещо — забрави го. Още вчера исках да мина към тебе, но не знаех какво ще каже Лисавета Прокофиевна… У дома е… същински ад, настанил се е някакъв загадъчен сфинкс, а аз ходя насам-натам и нищо не разбирам. Колкото до тебе според мене от всички ни ти си най-малко виновен, макар че си причина естествено за много усложнения. Виждаш ли, княже, филантропията е приятно нещо, но не чак дотам. Може би ти самият си опитал вече сладостта й. Ах, разбира се, обичам добротата и уважавам Лисавета Прокофиевна, но…

Генералът говори дълго още в този дух, но думите му бяха някак особено несвързани. Виждаше се, че е потресен и извънредно смутен от нещо съвсем непонятно за него.

— За мене няма съмнение, че ти не си в нищо виновен — изказа се най-сетне той малко по-ясно, — но моля те приятелски не идвай у нас известно време, докато задуха друг вятър. Колкото до Евгений Павлович — извика той с необикновен жар, — всичко това е глупава клевета, клевета на клеветите! Това е клевета, интрига, желание всичко да се обърка и всички ние да се изпокараме. Слушай, княже, казвам ти го на ухото: между нас и Евгений Павлович не е казана още нито дума, нали разбираш? Нищо не ни свързва — но тази дума може да бъде казана скоро, и дори може би много скоро! Ето на как искат да попречат! Но защо, с каква цел — не разбирам! Чудна жена, ексцентрична жена, толкова ме е страх от нея, че почти нямам сън. И този екипаж, тези бели коне, ето това е шик, тъкмо това французите наричат шик! Кой й осигурява тоя начин на живот? Бога ми, сторих грях, като помислих завчера, че това е Евгений Павлич. Ала явно е, че това е невъзможно, а щом е така, защо тя иска да ни скара? Ето де е загадката! За да запази за себе си Евгений Павлич ли? Но повтарям ти и ти се кълна, че той не я познава и че тези полици са измислица! И с какво нахалство му крещи на ти през улицата! Същински заговор! Ясно е, че трябва да отхвърлим с презрение този опит и да удвоим уважението си към Евгений Павлович. Това казах и на Лисавета Прокофиевна. Сега ще ти кажа моята най-интимна мисъл: дълбоко съм убеден, че тя го прави от лично отмъщение към мене за това, което стана по-рано, нали си спомняш, макар че никога в нищо не съм бил виновен пред нея. Просто се червя, като си спомня. А ето че сега тя пак се появи, пък аз мислех, че е окончателно изчезнала. Но къде е този Рогожин, кажете, моля ви се? Аз мислех, че отдавна вече тя е госпожа Рогожина.

С една дума, човекът не знаеше какво да прави. Почти цял час, колкото трая пътуването, говори единствено той, питаше и си отговаряше сам, стискаше ръката на княза и успя поне в едно да го убеди, че не хвърля и сянка от подозрение върху него. Това беше важно за княза. Накрая той заприказва за вуйчото на Евгений Павлич, началник на някаква канцелария в Петербург — „Седемдесетгодишен, заема видна служба, похапва си добре, живее си с кеф и изобщо мераклия старче… Ха! Ха! Знам, че той е чувал за Настасия Филиповна и дори се е увъртал около нея. Отидох неотдавна да го видя; не приема, болен, но богат, богат, е влияние и… нека му даде Господ дълги години да живее, ама все пак всичко ще остане на Евгений Павлич… Да, да… но въпреки всичко боя се! Не разбирам от какво, но боя се… Като че нещо се носи във въздуха, някакъв прилеп, иде нещастие и аз се боя, боя се!…“

И най-после, едва на третия ден, както казахме вече по-горе, стана официалното помиряване между Епанчини и княз Лев Николаевич.

XII

Беше седем часът след пладне; князът се канеше да отиде в парка. Изведнъж Лисавета Прокофиевна се появи сама на терасата.

— Първо — започна тя, — недей смята, че съм дошла да ти искам извинение. Глупости! Ти си виновен за всичко.

Князът не каза нищо.

— Виновен ли си, или не?

— Толкова, колкото и вие. Впрочем нито аз, нито вие, и двамата не сме се провинили умишлено в нищо. Завчера се смятах за виновен, но сега размислих и виждам, че не съм.

— Значи, така! Добре тогава; слушай де, ама седни, защото нямам намерение да стоя права.

И двамата седнаха.

— Второ, нито дума за тези злобни хлапаци! Аз ще поседя десет минути, имам да ти говоря; дойдох да направя една справка (а ти мислеше бог знае какво?) и ако ти споменеш една само дума за тези нахални хлапета, ставам и си отивам — скъсвам вече напълно с тебе.

— Добре — отговори князът.

— Позволи ми да ти задам един въпрос: изпращал ли си преди около два или два месеца и половина, към Великден, писмо на Аглая?

— Е… да.

— Но с каква цел? Какво й беше писал? Покажи ми писмото!

Очите на Лисавета Прокофиевна горяха и тя почти трепереше от нетърпение.

— Писмото не е у мене — отговори князът ужасно зачуден и уплашен, — ако още не е скъсано, то е у Аглая Ивановна.

— Не хитрувай! Какво си й писал?

— Аз не хитрувам и от нищо не се боя. Не виждам защо не би трябвало да й пиша…

— Мълчи! После ще говориш. Какво й беше писал? Защо се изчерви?

Князът помисли малко.

— Аз не знам какво мислите, Лисавета Прокофиевна. Виждам само, че това писмо ви създава голяма неприятност. Ще се съгласите, че аз бих могъл да откажа да отговоря на подобен въпрос; но за да ви покажа, че никак не се боя за писмото и не съжалявам, задето съм го написал, нито пък се червя зарад него (при тези думи князът се изчерви почти два пъти повече), аз ще ви го кажа, защото смятам, че го помня наизуст.

И князът повтори дума по дума съдържанието на писмото.

— Ей, че галиматия! Какво могат да означават според тебе тези глупости? — попита остро: Лисавета Прокофиевна, след като изслуша писмото с необикновено внимание.

— Сам не знам точно; знам само, че чувството ми беше искрено. Там преживявах понякога моменти на напрегнат живот и на прекомерни надежди.

— Какви надежди?

— Мъчно е да обясня, но това съвсем не бяха надеждите, за които вие може би мислите сега… с една дума, надежди за бъдещето и за радостта, че може би там не съм чужд, не съм чужденец. Внезапно се почувствувах щастлив в родината. В една слънчева сутрин взех перото и й написах това писмо; защо на нея — не знам. Нали понякога ти се приисква да имаш някой приятел до себе си; и на мене, види се, ми се е приискало това… — прибави князът, след като помълча.

— Да не си влюбен?

— Не. Аз… й писах като на сестра; дори се подписах като неин брат.

— Хм; нарочно; разбирам.

— Твърде тежко е за мене да отговарям на тези въпроси, Лисавета Прокофиевна.

— Знам, че е тежко, но това никак не ме интересува. Слушай, кажи ми истината като пред Бога: лъжеш ли ме, или не ме лъжеш?

— Не лъжа.

— Право ли казваш, че не си влюбен?

— Струва ми се, съвсем право.

— Значи, така, „струва ми се“! Хлапето ли предаде писмото?

— Аз помолих Николай Ардалионович…

— Хлапето! Хлапето! — ядосано го прекъсна Лисавета Прокофиевна. — Хабер нямам кой е този Николай Ардалионович! Хлапето!

— Николай Ардалионович…

— Хлапето, казвам ти!

— Не, не хлапе, а Николай Ардалионович — с твърд тон, макар и доста тихо отговори най-после князът.

— Добре де, гълъбче, добре! Ще си го върна аз.

Една минутка тя се бореше с вълнението си, за да си почине.

— А какво значи това „Бедният рицар“?

— Съвсем не знам; това е станало в мое отсъствие; някаква шега.

— Приятно е да узнаеш всичко това изведнъж! Само че възможно ли е тя да се е интересувала за тебе? Нали те наричаше „изродче“ и „идиот“.

— Можехте и да не ми го повтаряте — укорно, едва ли не шепнешком забеляза князът.

— Не се сърди. Тя е самовластно, лудо, разглезено момиче — обикне ли някого, непременно ще му се кара пред хората и ще му се присмива в очите; аз бях същата като нея. Само че, моля ти се, не си вири носа, миличък, тя не е твоя; не искам да го вярвам и това няма да стане никога! Казвам го, за да си правиш още отсега сметките. Слушай, закълни ми се, че не си се оженил за оная.

— Какво говорите, Лисавета Прокофиевна! — каза князът, като едва ли не подскочи от смайване.

— Но насмалко не се ожени, нали?

— Насмалко не се ожених — пошепна князът и наведе глава.

— Щом е така, да не си влюбен в нея? За нея ли дойде сега тук? За_ тази_ жена?

— Аз не съм дошъл, за да се женя — отговори князът.

— Има ли нещо свято за тебе в света?

— Има.

— Закълни ми се, че не си дошъл, за да се жениш за нея.

— Заклевам се в каквото искате!

— Вярвам ти; целуни ме. Най-после се успокоих; но знай: Аглая не те обича, прави си сметката, и докато аз съм жива на тоя свят, тя няма да бъде твоя жена! Чу ли?

— Чух.

Князът се изчерви толкова много, че не можеше да гледа Лисавета Прокофиевна право в очите.

— Запомни го. Аз те чаках като провидение (не заслужаваше това!), нощем обливах възглавницата си със сълзи — не по тебе, миличък, успокой се, аз си имам друга мъка, която е вечна и винаги една и съща. Но ето защо те чаках с такова нетърпение: аз още вярвам, че сам Бог те е пратил при мене като приятел и като роден брат. Аз си нямам никого при мене освен старата Белоконская, но и тя си замина, а отгоре на това, остарявайки, оглупя като овен. Сега отговаряй просто с да или не: знаеш ли защо тя крещеше завчера от каляската?

— Честна дума, че нямам пръст в тая работа и нищо не знам!

— Стига, вярвам ти. Сега и аз мисля другояче по това, но до вчера сутринта за всичко обвинявах Евгений Павлич. Цял ден завчера и вчера сутринта. Сега, разбира се, не мога да не се съглася с тях: много ясно е, че са се подиграли с него като с глупак, но за какво, защо, с каква цел? (Самото това вече е подозрително! Пък и неприлично!) Но Аглая няма да се омъжи за него, казвам ти го! Може да е добър човек, но това нищо не изменя. Аз и по-рано се колебаех, но сега вече твърдо съм решила: „Първо ме сложете в ковчега и ме закопайте в земята, па после женете дъщеря ми“, ето какво казах днес кратко и ясно на Иван Фьодорович. Виждаш ли какво доверие имам в тебе, виждаш ли?

— Виждам и разбирам.

Лисавета Прокофиевна гледаше пронизително княза; може би гореше от желание да разбере какво впечатление му е направило това, което бе казала за Евгений Павлович.

— За Гаврила Иволгин нищо ли не знаеш?

— Тоест… знам много неща.

— Знаеше ли, или не, че той поддържа връзки с Аглая?

— Съвсем не знаех — учуди се и дори трепна князът, — какво приказвате, Гаврила Ардалионович поддържа връзки с Аглая Ивановна? Не може да бъде!

— От не много отдавна. Сестра му цяла зима му проправяше пътя, като плъх работеше.

— Не вярвам — повтори твърдо князът, като постоя известно време замислен и смутен. — Ако беше вярно, сигурно щях да зная.

— Да не мислиш, че той щеше да дойде да ти се признае и да падне разплакан на гърдите ти! Ех, глупчо, глупчо! Всички те лъжат като… като… И не те ли е срам да му имаш доверие? Нима не виждаш, че цял те е уплел в мрежата си?

— Много добре знам, че той ме лъже понякога — без желание отговори князът с половин глас — и той знае, че аз знам това… — прибави той и не довърши.

— Знае и му се доверява! Това още липсваше! Впрочем това може да се очаква от тебе. Защо ли се чудя. Господи! Имало ли е някога друг такъв човек! Пфуй! А знаеш ли, че този Ганка или тази Варка са я свързали с Настасия Филиповна?

— Кого?! — извика князът.

— Аглая.

— Не вярвам! Не може да бъде! Но с каква цел? Той скочи от стола.

— И аз не вярвам, макар че има улики. Своеволно, лудо момиче, фантазьорка! Лошо момиче, лошо, лошо! Хиляда години ще повтарям, че е лошо! Всички у дома са сега такива, дори тази мокра кокошка Александра, но тя вече прехвърли всички граници. Но и аз не вярвам! Може би защото не искам да вярвам — прибави тя като че ли на себе си. — Защо не дойде ти? — обърна се тя изведнъж пак към княза. — Защо не идва тези три дни? — нетърпеливо му викна тя още веднъж.

Князът започна да изброява причините, но тя пак го прекъсна.

— Всички те смятат за глупак и те лъжат! Ти си ходил вчера в града; обзалагам се, че си ходил да коленичиш пред оня подлец и да го молиш да вземе твоите десет хиляди!

— Съвсем не, не съм и помислял. Дори не съм го виждал, а освен това той не е подлец. Получих от него писмо.

— Дай да го видя!

Князът извади от портфейла си една записка и я подаде на Лисавета Прокофиевна. Записката гласеше:

— Ей, че глупост! — заключи Лисавета Прокофиевна, като хвърли записката. — Не заслужаваше да се чете. Какво се смееш?

— Съгласете се, че четенето на записката направи и на вас удоволствие.

— Какво! Да прочетеш тази пропита със суетност галиматия ли! Та нима не виждаш, че те са се побъркали от гордост и суетност?

— Да, но все пак той призна грешките си, скъсал е с Докторенко и дори колкото по-суетен е бил, толкова по-мъчно е било за него да стори това. О, какво малко дете сте вие, Лисавета Прокофиевна!

— Ти да не искаш да ти ударя накрая една плесница?

— Не, съвсем не искам. Казах го само, защото вие се радвате на записката, а пък го криете. Защо се срамувате от вашите чувства? Ами че вие сте във всяко отношение такава.

— Да не си стъпил сега у дома — скочи Лисавета Прокофиевна, побледняла от гняв, — от днес нататък носа си да не смееш да подадеш у нас!

— А след три дни сама ще дойдете да ме поканите… Как не ви е срам? Това са най-хубавите ви чувства, защо се червите зарад тях? Себе си само измъчвате.

— Ако ще да умра — пак няма да те повикам! Името ти ще забравя! Вече го забравих!

Тя се спусна да излезе.

— Преди вас вече ми забраниха да ви посещавам! — извика подире й князът.

— Какво-о? Кой ти е забранил?

В един миг тя се извърна, сякаш я бяха уболи с игла. Князът се поколеба да отговори; почувствува, че неочаквано е казал една излишна приказка.

— Кой ти е забранил? — извика разярена Лисавета Прокофиевна.

— Аглая Ивановна ми забранява…

— Кога? Че го-во-ри де!

— Тази заран прати да ми съобщят никога вече кракът ми да не стъпи у вас.

Лисавета Прокофиевна стоеше като вкаменена, но нещо обмисляше.

— Какво е пратила? Кого е пратила? Чрез хлапето ли? Устно ли? — извика тя изведнъж.

— Записка получих — каза князът.

— Къде е? Дай я! Веднага!

Князът помисли около минута, но извади от джоба на жилетката си едно смачкано листче, на което беше написано:

Лисавета Прокофиевна мисли около минута; след това се спуска към княза, хвана го за ръката и го повлече след себе си.

— Още сега! Ела! Нарочно още сега, в тази минута! — извика тя в пристъп на необикновено вълнение и нетърпение.

— Но вие ще ме изложите на…

— На какво? Невинни глупако! Като че ли дори не си мъж! Хайде, сега сама ще видя всичко, със собствените си очи…

— Та пуснете ме да взема поне шапката си…

— Ето я мръсната ти шапка, да вървим! Фасона й дори не могъл да избере с вкус!… Тя го е… тя го е писала след сцената отзарана… в яда си — бърбореше Лисавета Прокофиевна, като мъкнеше княза подире си и за миг не изпускаше ръката му, — защитих те одеве, казах всичко, че си глупак, задето не идваш… иначе не би ти написала такава глупава записка! Неприлична записка. Неприлична за една благородна, възпитана, умна, умна девойка!… Хм! — продължи тя. — Може би се е ядосала, че ти не идваш, само че не се е сетила, че така не се пише на един идиот, понеже той ще го вземе буквално, както и излезе. Ти какво подслушваш? — извика тя, като се сети, че е казала излишни приказки. — На нея й трябва шут, такъв като тебе отдавна не е виждала, ето защо те търси! А аз се радвам, о, как се радвам, че сега тя ще те вземе на присмех! Заслужаваш си го. А как я бива нея за тая работа, о, как я бива!…