Идиот

I

Минала бе почти седмица от срещата на двамата герои от нашия разказ на зелената пейка. В една светла утрин, към десет и половина, Варвара Ардалионовна, Птицина, която беше излязла да навести някои свои познати, се прибра в къщи много тъжно настроена.

Има хора, за които е мъчно да се каже нещо, което би ги представило отведнъж в техния най-типичен и характерен вид; това са хора, които е прието да наричаме „обикновени“, „мнозинство“ и които наистина образуват огромното мнозинство от всяко общество. В своите романи и повести писателите гледат повече да вземат типове от обществото и да ги представят живописно и художествено. В живота тези типове извънредно рядко се срещат така цялостно, но това не им пречи да бъдат почти по-реални от самата действителност. Като тип Падкальосин е може би преувеличен, но съвсем не е измислен. Колко ли умни хора, като са видели Гоголевия Падкальосин, веднага са почнали да намират, че десетки, дори стотици от техните добри познати и приятели страшно много приличат на него. Дори преди Гогол те са знаели, че тези техни приятели са също като Падкальосин, но не са знаели, че точно това им е името. Всъщност много рядко годениците скачат от прозорците преди сватбата си, защото — като оставим всичко друго настрана — това е дори неудобно; ала колко годеници, даже хора достойни и умни, са изпадали пред венчавката си в душевното състояние на Падкальосин. Не всички мъже викат също така и на всяка крачка: „Tu l'as volu, George Dandin!“103 Но, Господи, колко милиони и билиони пъти мъжете от цял свят са повтаряли от сърце този вик след медения си месец, ако не дори още на другия ден след сватбата си.

И така, без да се впускаме в по-сериозни обяснения, ще кажем само, че в живота типичността на лицата сякаш се разводнява и всички тези жоржданденовци и падкальосиновци наистина съществуват, щъкат насам-натам и сноват пред очите ни всекидневно, но като че ли някак със смекчени черти. Като прибавим най-после, за пълнота на истината, че и цялостният тип на Жорж Данден, както го е създал Молиер, също може да се срещне в живота, макар и рядко, ще завършим нашите разсъждения, които почват да приличат на някоя критика в списание. И все пак пред нас остава въпросът: какво трябва да прави един романист с простите хора, със съвсем „обикновените“, и как да ги представи на читателите си, за да ги направи що-годе интересни? Напълно невъзможно е да ги отмине изцяло в разказа си, защото обикновените хора на всяка стъпка и в мнозинството си са необходимото звено между разните събития от живота; отмине ли ги, значи, да наруши истинността. Да изпълни романите си само с типове или просто, за да е по-интересно, със странни и изключителни лица, би било неправдоподобно, пък дори и блудкаво. Според нас писателят трябва да гледа да открива интересни и поучителни нюанси даже и между обикновените хора. Но когато например самата същина на някои обикновени лица се корени тъкмо в тяхната постоянна и неизменна обикновеност или, още по-добре казано, когато въпреки всичките им изключителни усилия да излязат на всяка цена от кръга на обикновеността и рутината те все пак накрая си остават неизменно и вечно само една рутина, тогава такива лица добиват дори известна особена типичност; те стават представители на обикновеността, която за нищо на света не иска да остане това, което е, и на всяка цена се стреми да стане оригинална и независима, без да има ни най-малките средства за това.

Към тази категория „прости“ или „обикновени“ хора принадлежат и някои лица от нашия разказ, върху които (признавам) читателят беше досега малко осветлен. Това са именно Варвара Ардалионовна Птицина, нейният съпруг господин Птицин и брат й Гаврила Ардалионович.

Всъщност няма нищо по-неприятно от това да бъдеш например богат, от почтено семейство, с прилична външност, горе-долу образован, не глупав, дори добър и в същото време да нямаш никаква дарба, никаква особена черта, дори нищо странно, нито една своя собствена мисъл, да бъдеш решително „като всички“. Богат си, но не колкото Ротшилд; семейството ти е почтено, но е нищо не се е прочуло; външността ти е прилична, но не прави никакво впечатление; образованието ти е доста добро, но не знаеш за какво да го употребиш; умен си, но нямаш свои идеи; имаш сърце, но нямаш никакво величие на душата и така нататък, и така нататък във всяко отношение. По света има извънредно много такива хора, и то много повече, отколкото ни се струва; те се делят като всички хора на две главни категории: едните са ограничени, другите „много по-умни“. Първите са по-щастливи. За ограничения „обикновен“ човек няма например нищо по-лесно от това да си въобрази, че е необикновен и оригинален и без никакво колебание да се наслаждава на тази си мисъл. Достатъчно е някои наши госпожици да си острижат косите, да си сложат сини очила и да се нарекат нихилистки, за да се убедят веднага, че тези очила им дават правото да имат свои собствени „убеждения“. Достатъчно е някой да открие в сърцето си само капчица човешко чувство и добрина, за да се убеди веднага, че никой не изпитва подобно чувство като него и че той е в предните редици на общия прогрес. Достатъчно е друг да долови в разговор някоя мисъл или да я прочете в книга без начало и край, за да повярва тутакси, че това е „негова собствена мисъл“, породена в собствения му мозък. В такива случаи нахалството на наивността, ако е позволено така да се изразим, взема учудващи размери; всичко това изглежда невероятно, но се среща постоянно. Това нахалство на наивността у глупеца, който не се съмнява нито в себе си, нито в своята дарба, е великолепие предадено от Гогол в прекрасния тип на поручик Пирогов. Пирогов не се съмнява и в това, че е гений, дори повече от гений; дотам не се съмнява, че никога дори и въпрос не си задава за това; впрочем за него не съществуват никакви въпроси. Великият писател се е видял най-после принуден да го набие, за да задоволи оскърбеното нравствено чувство на своя читател, но като видял, че великият човек само се поотърсил и за да подкрепи силите си след побоя, изял една масленка, разперил в почуда ръце и така оставил своите читатели. Аз винаги съм съжалявал, че Гогол е описал своя велик Пирогов в такъв малък чин, защото Пирогов е толкова доволен от себе си, че нищо не би му попречило да си въобрази например, че е голям пълководец, съобразно това как надебеляват и се увиват на раменете му еполетите е течение на годините и „по чиновете“; да си въобрази ли, казвам? Просто няма да се съмнява в това: щом са го направили генерал, защо да не стане и пълководец? И колко като него претърпяват след това ужасни поражения на бойното поле? А колко пироговци е имало между нашите литератори, учени, пропагандисти. Казвам „имало е“, а то, разбира се, има ги и сега…

Действуващото лице от нашия разказ Гаврила Ардалионович Иволгин беше от другата категория — от категорията „много по-умни“ хора, макар че с цялото си същество гореше от желание да бъде оригинален. Ала тази категория, както вече отбелязахме по-горе, е много по-нещастна от първата. Там е и бедата, че умният обикновен човек, дори ако си въобрази навремени (а, току-виж, и през целия си живот), че е гениален и свръхоригинален, все пак запазва в сърцето си червея на съмнението, който го докарва понякога до пълно отчаяние; а и да се примири, той е вече съвсем отровен от проникналото в него пустославие. Впрочем ние взехме един краен случай: в грамадното мнозинство на тази умна категория от хора съдбата съвсем не се развива така трагично; най-многото към края на живота си страдат повече или по-малко от черен дроб и това е всичко. Но все пак, преди да се успокоят и примирят, тези хора понякога вършат щуротии извънредно дълго време, от младини до зрелост, и то все от желание за оригиналничене. Срещат се даже странни случаи: от желание за оригиналничене някои честни хора са способни дори на низост; често пъти дори някой от тези нещастници е не само честен, но и добър, провидение на своето семейство, издържа и храни с труда си не само своите хора, но и чужди, и какво става? Цял живот няма спокойствие! Съвсем не е успокоителна и утешителна за него мисълта, че така добре е изпълнил човешките си задължения; дори, напротив, тази мисъл го дразни: „Ето, значи, за какво пропилях целия си живот, ето кое ми е свързвало ръцете и краката, ето какво ми е пречило да открия барута! Ако го нямаше това, може би непременно щях да открия или барута, или Америка, не знам още точно какво, но непременно бих открил нещо!“ Най-характерното у тези господа е това, че те наистина минават целия си живот, без да разберат точно какво именно трябва да открият и какво именно цял живот са били на път да открият: барута или Америка? Ала страданията, мъките по откриването наистина биха им отредили съдбата на един Колумб или на един Галилей.

Гаврила Ардалионович бе тръгнал тъкмо по този път, но беше направил само първите стъпки. Дълго време още имаше да върши щуротии. Едва ли не още от детски години сърцето му беше силно огорчено от дълбокото и постоянно чувство за собствената му бездарност и в същото време от непреодолимото желание да се убеди, че е напълно независим. Той беше млад завистлив човек с буйни желания, който дори сякаш се беше родил с раздразнени нерви. Той вземаше за сила буйността на своите желания. При страстното си желание да се отличи беше готов понякога за най-безразсъден скок; но тъкмо когато трябваше да направи безразсъдния скок, нашият герой се показваше винаги много умен, за да се реши. Това го убиваше. Може би при случай той щеше да се реши и на най-голяма низост, за да постигне някоя от мечтите си; но като че ли нарочно, щом стигнеше до решителния момент, чувството на честност винаги надделяваше в него и го отклоняваше от подобна низост. (На дребни низости впрочем беше винаги готов да се съгласи.) Той гледаше с отвращение и омраза на бедността и упадъка на своето семейство. Държеше се дори с майка си отвисоко и презрително, макар да си даваше отлична сметка, че репутацията и характерът на майка му бяха засега главната опорна точка и на неговата кариера. Когато постъпи на служба при Епанчин, той веднага си каза: „Щом трябва да се вършат подлости, да ги вършим докрай, само да спечелим“ — и почти никога не отиваше докрай. Но и защо си бе наумил, че непременно ще трябва да върши подлости? Тогава Аглая просто го изплаши, но той не вдигна ръка от нея, а протакаше за всеки случай, макар че никога не вярваше сериозно, че тя ще се отнесе благосклонно към него. След това, по време на историята си с Настасия Филиповна, той изведнъж си въобрази, че с парите може всичко да се постигне. „Щом трябва да се вършат подлости, да ги вършим — повтаряше си той тогава всеки ден самодоволно, но и е известен страх. — Щом ще се вършат подлости, нека се вършат докрай — окуражаваше се той час по час, — рутината в такива случаи се плаши, но ние няма да се уплашим!“ Като не сполучи при Аглая и се почувствува смазан от обстоятелствата, той падна напълно духом и наистина занесе на княза парите, които му бе хвърлила една луда жена, след като ги бе получила от един също така луд човек. По-късно той се разкайваше хиляди пъти, че ги върна, въпреки че непрекъснато се хвалеше с това. Наистина той плака през трите дни, които князът прекара тогава в Петербург, но в същото време и съзря омразата му към него, задето князът го гледаше вече твърде съчувствено, когато „не всеки би се решил да направи“ такъв жест — да върне подобна сума. Ала благородното му самопризнание, че цялата му мъка е само една непрекъснато потъпквана суетност, ужасно го измъчваше. Едва много по-късно той си даде сметка и се убеди какъв сериозен обрат биха могли да вземат отношенията му е едно толкова невинно и странно създание като Аглая. Почна да го гризе разкаяние; той напусна службата си и изпадна в тъга и униние. Сега живееше у Птицин, който издържаше също така майка му и баща му, и не скриваше презрението си към Птицин, макар че в същото време се вслушваше в съветите му и беше почти винаги достатъчно умен, за да ги иска. Между другото Гаврила Ардалионович се сърдеше и задето Птицин не си е турил в ума да стане Ротшилд и не преследва такава цел. „Щом си станал лихвар, карай докрай, мачкай хората, граби им парите, бъди характерен, стани цар юдейски!“ Птицин беше скромен и тих; той само се усмихваше, ала един ден сметна за нужно да се обясни сериозно с Ганя и го направи дори с известно достойнство. Доказа му, че не върши нищо безчестно и че той няма никаква причина да го наричат чифут; че ако парите толкова се ценят, не е негова вината; че той действува честно и почтено и че всъщност е само посредник в „тия“ работи и че най-после благодарение на неговата изпълнителност си е спечелил вече много добро име сред най-видните хора и работата му се разширява. „Ротшилд няма да стана, пък и няма защо — прибави той засмян, — но къща на Литейная ще имам, дори може би и две, и там ще спра.“ „А кой знае, може и три!“ — мислеше той, но никога не изразяваше мечтата си, а я пазеше в сърцето си. Природата обича и закриля такива хора: тя ще възнагради Птицин не е три, а сигурно с четири къщи, и то точно защото той още от детинство си е давал сметка, че няма да стане никога Ротшилд. Затова пък на повече от четири къщи природата в никой случай няма да се съгласи и с това ще се закръгли богатството на Птицин.

Съвсем друга личност беше сестрата на Гаврила Ардалионович. И тя имаше силни желания, но повече упорити, отколкото буйни. Тя беше много благоразумна, когато една работа стигаше до краен предел, но беше благоразумна и без да се стига до крайния предел. И тя беше наистина от „обикновените хора“, които мечтаят да бъдат оригинални, но затова пък много скоро бе разбрала, че не притежава нито капка лична оригиналност и почти никак не скърбеше за това — кой знае, може би поради особен вид гордост. Тя направи с голяма решителност първата си стъпка в практичния живот, като се омъжи за господин Птицин, ала при този случай съвсем не си каза: „Щом трябва да се вършат подлости, ще ги вършим докрай, само да постигнем целта си“, както не би пропуснал да каже при подобен случай Гаврила Ардалионович (едва ли не се изрази по същия начин, когато като по-голям брат одобряваше решението й да се омъжи). Дори съвсем обратно: Варвара Ардалионовна се омъжи, след като се убеди с положителност, че бъдещият й мъж е човек скромен, приятен, горе-долу образован и неспособен да извърши за нищо на света голяма подлост. За малките подлости Варвара Ардалионовна не се интересуваше, това са дреболии, а и кой ли не ги върши? Идеала ли ще вземеш да търсиш! Освен това знаеше, че като се омъжи, тя ще приюти майка си, баща си, братята си. Виждайки брат си нещастен, тя искаше да му помогне въпреки всички по-раншни семейни недоразумения. Птицин караше понякога Ганя, приятелски, разбира се, да вземе някоя служба. „Ето на, ти презираш генералите и генералството — казваше му той понякога на шега, — но внимавай, всички „те“ в края на краищата ще станат по реда си генерали; ако бъдеш жив, ще видиш.“ — „Но отде накъде те смятат, че аз презирам генералите и генералството?“ — мислеше саркастично Ганя. За да помогне на брат си, Варвара Ардалионовна реши да разшири своя кръг на действие: вмъкна се у Епанчини, за което си послужи много със спомените от детинството: като деца и тя, и брат й бяха играли с девойките Епанчини. Ще отбележим тук, че ако Варвара Ардалионовна преследваше някоя необикновена мечта, като ходеше у Епанчини, може би със самия този факт тя щеше да излезе веднага от категорията на хората, в които самата тя се беше поставила; ала тя не преследваше мечта; правеше си дори доста добре сметката, която се основаваше на характера на това семейство. А характера пък на Аглая тя изучаваше неуморно. Задала си беше задачата да върне пак и двамата, брат си и Аглая, един към друг. Може би наистина бе постигнала нещо; може би вършеше и грешки, като разчиташе например твърде много на брат си и очакваше от него онова, което той никога и в никой случай не би могъл да даде. Все пак тя действуваше у Епанчини доста изкусно: по седмици не споменаваше името на брат си, винаги беше извънредно пряма и искрена, държеше се просто, но с достойнство. Тя не се боеше да надникне дълбоко в съвестта си, защото абсолютно в нищо не се кореше, и това й придаваше сила. Едно само забелязваше понякога у себе си, че и тя май се озлобява, че и в нея има твърде много честолюбие и едва ли не дори потисната суетност; тя забелязваше това най-вече в известни моменти, почти всеки път, когато излизаше от Епанчини.

И ето че сега тя се връщаше от тях, както вече казахме, в тъжно настроение. Зад тази тъга прозираше донякъде и горчива подигравка. Птицин живееше в Павловск в мрачна, но обширна дървена къща, която се намираше на прашна улица и скоро щеше да стане напълно негова собственост, така че той бе вече на път да я продаде на трети. Изкачвайки се на входната площадка, Варвара Ардалионовна чу необикновено голям шум в горния етаж и долови крещящите гласове на брат си и баща си. Когато влезе в салона и видя Ганя, който тичаше насам-натам из стаята, побледнял от ярост и готов да си изскубе косите, тя се намръщи и се отпусна уморено на дивана, без да си сваля шапката. Понеже знаеше много добре, че ако помълчи още малко и не го запита защо тича така развълнуван, брат й непременно ще се разсърди, Варя побърза най-после да го попита:

— Все същото ли?

— Как същото! — извика Ганя. — Същото! Не, не е същото, дявол знае какво става сега! Старият е на път да побеснее… мама реве. Бога ми, Варя, както щеш мисли, но аз ще го изпъдя от къщи или… или сам ще ви напусна — прибави той, като се сети навярно, че не може да пъди хората от чужда къща.

— Трябва да бъдем снизходителни — пошепна Варя. — Към какво снизходителни? Към кого? — избухна Ганя. — Към мръсотиите му ли? Не, мисли, каквото щеш, но това е невъзможно! Невъзможно, невъзможно, невъзможно! И какво държане: виновен е, а отгоре на това и важен. „Не искам да мина през вратата, събаряй стобора…“ Какво ти е? Лицето ти побледняло.

— Лице като лице — недоволно отговори Варя.

Ганя я изгледа по-внимателно.

— Там ли беше? — попита той изведнъж.

— Там.

— Чакай, пак крещят! Какъв срам, и то в такова време!

— Какво е времето? Най-обикновено време.

Ганя изгледа още по-внимателно сестра си.

— Научи ли нещо? — попита той.

— Нищо неочаквано поне. Научих, че всичко това е вярно. Мъжът ми е имал повече право от двама ни; както предрече от самото начало, така и излезе. Къде е той?

— Не е в къщи. Какво е излязло?

— Князът е официален годеник, въпросът е решен. Казаха ми го сестрите на Аглая. Тя дала съгласието си; престанаха дори да го крият. (Досега там всичко беше забулено в такава тайнственост.) Пак отлагат сватбата на Аделаида, за да направят двете сватби заедно, в един ден — каква поезия! Същинско стихотворение. Вземи, че съчини една сватбена песен, вместо да тичаш на вятъра из стаята. Довечера Белоконская ще бъде у тях; тъкмо навреме пристигнала; ще имат гости. Ще го представят на Белоконская, макар че той вече се познавал с нея; ще обявят, изглежда, годежа. Боят се само, когато влиза в салона при гостите, да не изтърве или да не счупи нещо или пък самият той да не пльосне на земята; способен е на това.

Ганя изслуша всичко с голямо внимание, но за учудване на сестра си тази поразителна за него новина съвсем не му направи като че ли толкова поразително впечатление.

— Няма що, ясно беше — каза той, след като помисли, — значи, свършено! — прибави той с някаква странна усмивка, като поглеждаше хитро сестра си в лицето и все още се разхождаше напред-назад из стаята, но вече много по-спокойно.

— Добре все пак, че гледаш философски на работата; аз наистина се радвам — каза Варя.

— Една грижа по-малко; поне за тебе.

— Аз смятам, че ти служих искрено, без да споря и без да додявам; не те питах какво щастие търсеше у Аглая.

— Та нима аз… щастие търсех у Аглая?

— Хайде, моля ти се, не философствувай! Така беше, разбира се. Отрязаха ни квитанцията: изиграха ни. Да ти призная, аз не съм гледала никога на тази работа сериозно; залових се за нея само така, „на късмет“, като разчитах на смешния характер на Аглая, а главно за да те развеселя; деветдесет на сто беше сигурно, че ще пропадне. Аз дори и до ден-днешен не знам какво очакваше ти.

— Сега ти и мъжът ти ще почнете да ме карате да постъпя на служба; ще ми четете лекции за упоритостта и силата на волята, да се задоволявам с малкото и така нататък, наизуст го знам — засмя се Ганя.

„Нещо ново е намислил!“ — каза си Варя.

— А там доволни ли са, родителите де? — попита изведнъж Ганя.

— Май че не. Впрочем сам можеш да съдиш; Иван Фьодорович е доволен; майката се бои; и по-рано й беше противно да гледа на него като на кандидат; това се знаеше.

— Не говоря за това; князът е невъзможен, немислим кандидат, това е ясно. Питам, как е сега там положението? Дали тя е дала официално съгласието си?

— Досега не е казала „не“ — това е; но и не би могло да се очаква друго от нея. Ти знаеш какви смахнати неща е вършила тя досега от стеснителност и свенливост: в детинството си се пъхаше в някой шкаф и стоеше там по два-три часа, само за да не излезе пред гостите; източи се като върлина, а и сега си е все същата. Ти знаеш, аз имам причини да смятам, че там наистина има нещо сериозно, дори от нейна страна. Казват, че от сутрин до вечер тя се смее от все сърце на княза, за да не се издаде, но сигурно намира случай да му пошепне всеки ден нещичко на ухото, защото той е като че ли на седмото небе, сияе… Казват, че бил ужасно смешен. От тях го знам. Стори ми се също, че по-големите му се смееха в очите.

Най-после Ганя почна да се мръщи; може би Варя нарочно се разпростираше на тая тема, за да разбере истинските му маели. Но в този момент от горния етаж пак достигнаха викове.

— Ще го изпъдя! — кресна Ганя, сякаш зарадван, че може да излее яда си.

— И тогава той ще тръгне пак да ни срами навред както вчера.

— Как както вчера? Какво значи това: както вчера? Мигар… — попита изведнъж Ганя, ужасно изплашен.

— Ах, Боже мой, нима ти не знаеш? — сепна се Варя.

— Как… значи, вярно е, че той е ходил там? — извика Ганя, почервенял от срам и ярост. — Боже, но нали ти идеш оттам! Научи ли нещо? Бил ли е там старият? Да, или не?

И Ганя се спусна към вратата; Варя се втурна подире му и го хвана с двете си ръце.

— Какво правиш? Къде отиваш? — каза тя. — Изпъдиш ли го сега, той ще направи още по-големи поразии, навред ще тръгне!…

— Какво е направил там? Какво е говорил?

— И те не можаха да ми кажат, защото не го разбрали; знам само, че изплашил всички. Отишъл да види Иван Фьодорович, но него го нямало; потърсил Лисавета Прокофиевна. Започнал да я моли отначало да му намери работа, да го настани на служба, а след това взел да се оплаква от нас, от мене, от мъжа ми, от тебе най-вече… какво ли не надрънкал.

— Ти не можа ли ля узнаеш? — трепереше като в истерия Ганя.

— Къде ще мога! Самият той надали е разбирал какво говори, а може и да не са ми разправили всичко.

Ганя се хвана за главата и изтича към прозореца; Варя седна до другия прозорец.

— Смешна е тая Аглая — забеляза тя изведнъж, — спира ме и казва: „Предайте на вашите родители моите специални, лични почитания; сигурно ще намеря тия дни случай да се видя с вашия баща.“ И така сериозно го казва. Ужасно странно…

— Не беше ли подигравка? Сигурна ли си в това?

— Там е работата, че не беше и това е странното.

— Дали тя знае, или не знае за стареца, как мислиш ти?

— За мене няма никакво съмнение, че у тях не знаят; но ти ме наведе на мисълта, че Аглая може би знае. Единствена тя знае, защото сестрите й също се учудиха, когато чуха как тя най-сериозно прати много здраве по мене на баща ни. И защо пък тъкмо на него? Ако тя знае, сигурно князът й е разправил!

— Не е кой знае каква голяма хитрост да се разбере кой й е разправил! Крадец! Това още липсваше. Крадец в нашето семейство, и то „главата на семейството“!

— Хайде де, глупости! — извика много сърдито Варя. — Пиянска история, нищо повече. И кой я е измислил? Лебедев, князът… какви са ми те хубавци; акъл море. Ей тонинко значение не отдавам на тая работа.

— Старият крадец и пияница — продължи злъчно Ганя, — аз голтак, мъжът на сестра ми лихвар — имаше за какво да се полакоми Аглая! Чудесна фамилия наистина!

— Този мъж на сестра ти, лихварят, те…

— Храни, нали? Не се срамувай, моля ти се.

— Защо се сърдиш? — сопна се Варя. — Нищо не разбираш, същински ученик. Ти смяташ, че всичко това е могло да ти увреди в очите на Аглая? Не познаваш характера й; тя на драго сърце би обърнала гръб на най-добрия кандидат, за да избяга с някой студент и да мре от глад с него по таваните — ето мечтата й! Ти никога не можа да разбереш колко интересен щеше да станеш за нея, ако беше способен да понасяш твърдо и гордо нашето положение. Князът я хвана на въдицата тъкмо защото, първо, съвсем не я гонеше и, второ, защото минава пред всички за идиот. Самата възможност да изпокара семейството си зарад него — ето кое й е приятно сега. Ех, нищо не разбирате вие мъжете!

— Добре де, ще видим разбираме ли, или не разбираме — измърмори загадъчно Ганя, — само че все пак не бих искал тя да узнае за стария. Аз мислех, че князът ще си държи езика и няма да разправя. Той и на Лебедев повлия да не говори; дори на мене, въпреки настояванията ми, не иска всичко да разкаже…

— Сам виждаш, значи, че всичко вече се знае и без да има той пръст в това. Пък и какво те е грижа сега? На какво се надяваш? А и да ти оставаше още надежда, това би ти придало само лик на мъченик в нейните очи.

— О, въпреки всичкия си романтизъм тя би се уплашила от скандал. Всичко си има граница и никой не пристъпва отвъд нея; всички вие сте едни и същи.

— Аглая да се уплаши? — избухна Варя, като погледна презрително брат си. — Ей, че низка душица имаш! Нищо не струвате вие всичките. Нека я смятат за смешна и чудачка, затова пък тя е хиляди пъти по-благородна от всички нас.

— Е нищо де, нищо, не се сърди — самодоволно измърмори пак Ганя.

— Мене ми е жал само за мама — продължи Варя, — боя се тази история с баща ми да не е стигнала до ушите й. Много ме е страх!

— И сигурно е стигнала — забеляза Ганя.

Варя понечи да стане, за да се качи при Нина Александровна, но се спря и внимателно погледна брат си.

— Че кой е могъл да й каже?

— Трябва да е Иполит. Аз смятам, че първата му работа, след като се премести у нас, е била с удоволствие да разправи това на мама.

— Но кажи ми, моля ти се, той отде знае? Князът и Лебедев са решили да не казват никому, Коля дори нищо не знае.

— Иполит ли? По свои пътища е научил. Представа нямаш колко хитро същество е той, какъв клюкар е, какъв нос има да подушва всичко лошо, всичко скандално. Ако щеш, вярвай, ако щеш, недей, но аз съм убеден, че той е успял да завърти главата на Аглая! Ако не я е още завъртял, ще я завърти. Рогожин също е завързал връзки с него. Как не забелязва това князът! И как му се иска сега на Иполит да ми изиграе някой номер! Смята ме за личен враг, отдавна съм го разбрал, но защо, какво иска, нали ще мре — не мога да разбера! Ала аз ще го изиграя; ще видиш, не той на мене, а аз на него ще туря крак.

— Но защо го доведе тук, щом толкова го мразиш? И струва ли си да го изиграваш?

— Ти ме посъветва да го доведа тук.

— Мислех, че ще бъде полезен; а знаеш ли, че той сам се е влюбил сега в Аглая и й е писал? Питаха ме… едва ли не писал и на Лисавета Прокофиевна.

— В това отношение той не е опасен! — каза Ганя, като се засмя злобно. — Впрочем има нещо вярно, но не е това. Много е възможно да е влюбен, защото е хлапак! Но… той няма да вземе да пише анонимни писма на старата. Той е една такава злобна, жалка, самодоволна посредственост!… Убеден съм, не се съмнявам, че той ме е обрисувал пред нея като интригант, с това е и започнал. Признавам си, че излязох глупак, дето отначало се изтървах за някои неща пред него; мислех, че ще вземе моята страна, само за да отмъсти на княза; такова хитро същество е той! О, сега го познавам отлично. А за кражбата той е узнал от майка си, от капитаншата. Ако старият се е решил на това, то е било заради нея. Изведнъж, ни в клин, ни в ръкав, Иполит ми казва, че „генералът“ обещал на майка му четиристотин рубли; каза ми го ей тъй съвсем неочаквано, съвсем безцеремонно. Веднага всичко разбрах. А той ме гледаше право в очите, с някаква наслада; сигурно го е повторил и на мама, само за удоволствието да й разкъса сърцето. И защо той още не умира, кажи ми, моля ти се? Нали обеща тържествено да умре след три седмици, а откак е дошъл тук, дори напълня! Кашлицата му започва да минава; снощи сам ми каза, че от два дни вече не храчи кръв.

— Изпъди го.

— Аз не го мразя, презирам го — гордо каза Ганя. — Е да, да, аз го мразя, нека бъде така! — извика той изведнъж с необикновена ярост. — И ще му го кажа право в очите, ако ще да бъде и на смъртното му легло! Ако можеше да прочетеш неговата „Изповед“ — Боже, какво наивно нахалство! Това е поручик Пирогов, това е Ноздрев в трагедия, а главно — хлапак! О, с какво удоволствие бих го набил тогава, тъкмо за да го учудя. Сега той си отмъщава на всички, задето тогава не сполучи… Но какво е това? Пак ли започва врявата! Но какво значи най-после това? В края на краищата аз няма да го претърпя. Птицин! — извика той на влизащия в стаята Птицин. — Какво става, докъде ще се стигне най-после у нас? Това… това е…

Но шумът бързо наближаваше, изведнъж вратата се отвори и старият Иволгин, разгневен, почервенял, развълнуван, извън себе си, също налетя върху Птицин. След него влязоха Нина Александровна, Коля и последен Иполит.

II

От пет дни вече Иполит се беше преместил в къщата на Птицин. Това стана някак естествено, без много-много приказки и без никаква караница между него и княза; те не само не се скараха, но външно сякаш се разделиха дори като приятели. Гаврила Ардалионович, който се беше държал така враждебно към Иполит оная вечер, сам отиде да го навести, впрочем два дни след случилото се, навярно ръководен от някаква внезапна мисъл. Кой знае защо, и Рогожин почна да посещава болния. Отначало князът смяташе, че ще бъде дори по-добре за „горкото момче“, ако се премести от къщата му. Но когато се пренасяше, Иполит вече казваше, че се мести у Птицин, „който е толкова добър, че му дава подслон“, и сякаш нарочно, нито веднъж не каза, че се пренася у Ганя, макар че тъкмо Ганя бе настоял да го приемат в къщи. Още тогава Ганя забеляза това и тази обида остана в сърцето му.

Той имаше право, когато каза на сестра си, че болният се е поправил. Наистина Иполит се чувствуваше малко по-добре от преди, което можеше да се забележи от пръв поглед. Той влезе в стаята бавно, след всички други, с иронична и зла усмивка на устните. Нина Александровна изглеждаше много уплашена. (Тя се беше много изменила и отслабнала през тези шест месеца; откак бе омъжила дъщеря си и бе отишла да живее у нея, наглед тя почти престана да се меси в работите на децата си.) Коля беше угрижен и като че ли изненадан; той не разбираше много неща от „лудостта на генерала“, както сам се изразяваше, защото не знаеше естествено главните причини за новата бъркотия, която цареше в къщи. Но като гледаше как баща му час по час и на всяка крачка търси повод да се кара, ясно му ставаше, че изведнъж той толкова се е променил, та като че ли съвсем не е вече предишният човек. Тревожеше го също и това, че от три дни старият съвсем бе престанал да пие. Той знаеше, че баща му е скъсал с Лебедев и с княза и че дори се е скарал с тях. Коля току-що се беше върнал в къщи с малка бутилка водка, която бе купил със собствени пари.

— Истина ти казвам, мамо — уверяваше той Нина Александровна още когато бяха в горния етаж, — вярно, по-добре нека си пийне. Ето три дни вече, как не си е наквасвал устата; хванала го е сигурно мъката. Истина ти казвам, по-добре е; аз му носих и когато беше в затвора за длъжници…

Генералът разтвори широко вратата и застана на прага, разтреперан сякаш от негодувание.

— Уважаеми господине! — извика той на Птицин с гръмовит глас. — Ако вие наистина сте решили да пожертвувате на тоя сополанко и атеист един почтен старец, който е ваш баща или най-малкото баща на вашата жена и който е служил вярно на своя господар, от този момент кракът ми няма вече да стъпи във вашия дом. Избирайте, господине, избирайте веднага: или аз, или този… свърдел! Да, свърдел! Случайно ми дойде тази дума, но той е свърдел! Защото той дълбае като със свърдел душата ми и без всякакво уважение… същински свърдел!

— Защо не тирбушон? — подхвърли Иполит.

— Не, никакъв тирбушон, защото пред тебе стои генерал, а не бутилка. Аз имам ордени, ордени за заслуга… а ти нямаш нищо. Или той, или аз! Решавайте, господине, още сега, още сега! — извика той отново на Птицин с разярен глас. В този момент Коля приближи до него един стол, върху който той се отпусна почти изнемогнал.

— Наистина по-добре би било за вас да… подремнете — смотолеви смаян Птицин.

— И отгоре на всичко заплашва! — пошепна Ганя на сестра си.

— Да подремна! — извика генералът. — Аз не съм пиян, уважаеми господине, и вие ме оскърбявате. Аз виждам — продължи той, като пак стана, — виждам, че, тук всички са против мене, всички до един. До гуша ми дойде! Отивам си… Но да знаете, уважаеми господине, да знаете…

Не го оставиха да довърши, туриха го да седне и пак почнаха да го молят да се успокои. Ганя отиде ядосан в ъгъла. Нина Александровна трепереше и плачеше.

— Но какво съм му направил? Защо се оплаква! — извика Иполит, смеейки се.

— А нима нищо не сте му направили? — забеляза неочаквано Нина Александровна. — Най-вече вие трябва да се срамувате… не е човешко да мъчите един старец… и то във вашето състояние.

— Първо, госпожо, какво е моето състояние? Аз храня голямо почитание към вас, към вас именно, лично, но…

— Ето го свърдела! — изкрещя генералът. — Той дълбае душата и сърцето ми! Иска да ме спечели за атеизма! Знай, сополанко, че ти още не беше се родил, когато аз бях обсипан вече с почести; ти си само един завистлив червей, разкъсан на две, червей, който кашля… и умира от злоба и от безверие… И защо ли Гаврила те доведе тук? Всички са против мене, като почнеш от чуждите, та свършиш със собствения ми син!

— Стига си играл трагедия! — извика Ганя. — По-добре щеше да бъде да не ни срамите из целия град!

— Как, аз срамя тебе, хлапако! Тебе? Аз мога само чест да ти правя, а не да те безчестя!

Той скочи и не можеха вече да го задържат; но и Гаврила Ардалионович бе изгубил, види се, мярката.

— Той ще ми говори за чест! — викна той злобно.

— Какво каза? — избоботи побледнял генералът и направи една крачка към него.

— Това, че е достатъчно само да отворя устата си, за да… — изкряска изведнъж Ганя и не довърши. И двамата бяха застанали един срещу друг, страшно много възмутени, особено Ганя.

— Ганя, какво правиш! — извика Нина Александровна, като се спусна да задържи сина си.

— Ей, че са оглупели всички! — отсече възмутена Варя. — Хайде, стига, мамо. — И тя я хвана за ръцете.

— Ако ви щадя, то е само заради майка ми — каза трагично Ганя.

— Говори! — изрева генералът, вече страшно разярен. — Говори под страх от бащинско проклятие… говори!

— Ей, че пък се уплаших от вашето проклятие! И кой е виновен, че от осем дни вие сте като луд? От осем дни, виждате ли, знам по датата… Внимавайте да не ме докарате до крайност: всичко ще кажа… Защо сте се замъкнали вчера у Епанчини? И това ми било старец с побелели коси, баща на семейство! Хубостник такъв!

— Мълчи, Ганка! — извика Коля. — Мълчи, глупако!

— Но с какво, с какво съм го оскърбил? — настоя Иполит, но все още като че ли със същия ироничен тон. — Защо ме нарича свърдел, нали чухте? Сам се залепи за мене; дойде преди малко и ми заприказва за някакъв капитан Еропегов. Хич и не желая вашата компания, генерале; сами знаете, че и по-рано я избягвах. Сами се съгласете, какво ме интересува капитан Еропегов? Не съм дошъл тук за капитан Еропегов. Изказах му само гласно мнението си, че може би този Еропегов никога не е съществувал. И той вдигна цяла олелия.

— Съмнение няма, че не е съществувал! — отсече Ганя.

Но генералът стоеше като зашеметен и само хвърляше безсмислени погледи около себе си. Думите на сина му го бяха смаяли със своята необикновена откровеност. В първия момент той не намери дори думи да възрази. И най-после, едва когато Иполит прихна да се смее при отговора на Ганя и извика: „Е, чухте ли, собственият ви син също казва, че не е имало никакъв Еропегов“, старецът, съвсем объркан, смотолеви:

— Аз говоря за Капитон Еропегов, а не за капитан… Капитон… запасен подполковник, Еропегов… Капитон.

— И Капитон не е имало! — съвсем вече се разсърди Ганя.

— За… защо да не е имало? — смънка генералът и червенина заля лицето му.

— Хайде стига! — намесиха се Птицин и Варя.

— Мълчи, Ганка! — извика пак Коля.

Но това застъпничество като че ли върна самоувереността на генерала.

— Как да не е имало? Защо да не е съществувал? — заплашително се нахвърли той върху сина си.

— Просто защото не е имало. Не е имало и толкоз, това е напълно невъзможно! Това е. Престанете, казвам ви.

— И това е синът ми… собственият ми син, когото аз… о, Боже! Не бил съществувал Еропегов, Ерошка Еропегов!

— Видяхте ли, ту Ерошка, ту Капитошка! — подхвърли Иполит.

— Капитошка, господинчо, Капитошка, а не Ерошка! Капитон, Капитан Алексеевич, искам да кажа Капитон… подполковник… от запаса… ожени се за Мария… за Мария Петровна Су… Су… мой приятел и другар… Сутугова, знаем се още от юнкери. Аз пролях за него… закрих го с тялото си… но го убиха. Не било имало Капитошка Еропегов! Не бил съществувал!

Генералът крещеше разярен, но така, та можеше да се помисли, че спори за едно, а крещи за друго. Наистина в друго време той, разбира се, щеше да понесе и нещо много по-обидно от твърдението, че не е съществувал никакъв Капитон Еропегов, щеше да покрещи, да вдигне скандал, да изгуби всяко търпение, но все пак в края на краищата щеше да се качи да спи горе в стаята си. А сега по някаква особена странност на човешкото сърце чашата преля тъкмо защото изказаха съмнение в съществуването на Еропегов. Старецът почервеня, вдигна ръце и изкрещя:

— Стига! Проклети да сте… далеч от тази къща! Николай, вземи пътната ми чанта, аз си отивам… далеч оттук!

И той излезе бързо, страшно разгневен. Подире му се втурнаха Нина Александровна, Коля и Птицин.

— Е, каква я свърши ти сега! — каза Варя на брат си. — Може пак да се завлече там. Какъв срам, какъв срам!

— Да не беше крал! — извика Ганя, като почти се задъхваше от яд; изведнъж погледът му срещна погледа на Иполит; Ганя почти се разтрепери. — А вие, уважаеми господине — викна той, — би трябвало да помните, че все пак се намирате в чужда къща, и… се радвате на гостоприемството й, а не да дразните един старец, който явно се е побъркал…

Иполит също като че ли насмалко не избухна, но в миг се сдържа.

— Аз съвсем не съм съгласен с вас, че баща ви се е побъркал — спокойно отговори той, — напротив, струва ми се, че напоследък дори е поумнял, Бога ми; не вярвате ли? Станал е един такъв предпазлив, мнителен, всичко иска да знае, претегля всяка дума… Та за този Капитошка той ми заприказва с известна цел: представете си, искаше да ме наведе на…

— Какво ме интересува, дявол да го вземе, на какво е искал да ви наведе! Аз ви моля да не хитрувате и да не извъртате пред мене, господине! — изписка Ганя. — Ако вие също знаете истинската причина, поради която старият е в такова състояние (а вие така добре шпионирахте у нас през последните пет дни, че сигурно я знаете), съвсем не би трябвало да дразните този… нещастник и да тревожите майка ми, като преувеличавате нещата, защото цялата тази работа е глупост, само една пиянска история, нищо повече; тя дори с нищо не е доказана и аз не й отдавам за пет пари значение… Но на вас ви трябва да обиждате и да шпионирате, защото вие… вие сте…

— Свърдел — усмихна се Иполит.

— Защото сте лош човек; половин час измъчвахте хората и гледахте да ги изплашите, че ще се застреляте с вашия незареден пистолет, с който изиграхте такава срамна комедия; вие сте преструващ се самоубиец, пукнала се жлъчка… на два крака. Аз ви дадох гостоприемство, вие надебеляхте, престанахте да кашляте и ето как се отплащате…

— Две думи само, моля ви се; аз съм гост на Варвара Ардалионовна, а не на вас; вие не сте ми давали никакво гостоприемство и аз дори смятам, че вие самият използувате гостоприемството на господин Птицин. Преди четири дни аз помолих майка ми да ми потърси жилище в Павловск и самата тя да се премести, защото наистина се чувствувам тук по-добре, макар че съвсем не съм надебелял и все още кашлям. Майка ми ми съобщи снощи, че жилището е готово и аз бързам да ви известя на свой ред, че още днес ще се пренеса, след като благодаря на вашата майка и на вашата сестрица; взех това решение още снощи. Извинете, че ви прекъснах; вие искахте да ми кажете, струва ми се, още много неща.

— О, щом е така… — потрепери Ганя.

— Щом е така, позволете ми да седна — прибави Иполит, като се настани много спокойно на стола, на който бе седял генералът, — защото все пак аз съм болен; хайде, сега съм готов да ви слушам, толкова повече, че това е последният наш разговор и дори може би последната ни среща.

На Ганя изведнъж му стана съвестно.

— Повярвайте, аз няма да се унижа дотам, да уреждам сметки с вас — каза той — и ако вие…

— Напразно говорите така отвисоко — прекъсна го Иполит, — от своя страна аз се зарекох още в деня на моето идване тук да не се отказвам от удоволствието да ви кажа категорично всичко, и то съвсем откровено, когато се разделяме. Тъкмо сега е моментът да изпълня намерението си, след като вие свършите да говорите, разбира се.

— А аз ви моля да излезете от тази стая.

— По-добре говорете, защото после ще се разкайвате, че не сте казали всичко, което сте имали на сърцето си.

— Престанете, Иполит, всичко това е ужасно срамотно; направете ми удоволствието да спрете! — каза Варя.

— Добре, но само заради дамата — засмя се Иполит и стана. — Щом желаете, Варвара Ардалионовна, за вас аз съм готов да съкратя този разговор, но само да го съкратя, тъй като е абсолютно необходимо известно обяснение между мене и вашия брат и аз за нищо на света няма да се реша да си отида, като оставя тук едно недоразумение.

— Вие сте чисто и просто клюкар — извика Ганя — и затова не се решавате да си отидете, без да пуснете някои клюки.

— Ето виждате ли — забеляза хладнокръвно Иполит, — не можахте да се сдържите. Право ви казвам, ще се разкайвате, дето не казахте всичко. Още веднъж ви отстъпвам думата. Ще почакам.

Гаврила Ардалионович мълчеше и го гледаше презрително.

— Не искате. Смятате да не отстъпите докрай — ваша воля. На мой ред аз ще бъда по възможност кратък. Два-три пъти чух днес да ми натяквате за оказаното ми гостоприемство; това е несправедливо. Когато ме поканихте да дойда тук, вие имахте намерение да ме хванете в примката си. Надявахте се, че аз искам да отмъстя на княза. Чули бяхте освен това, че Аглая Ивановна беше проявила съчувствие към мене и беше прочела моята „Изповед“. Разчитайки, кой знае защо, че аз целият ще се обрека на вашите интереси, вие се надявахте, че може би ще намерите в мое лице един помощник. Няма да се спирам по-подробно на това! Не искам също и вие нито да признаете, нито да потвърдите това; достатъчно ми е, че ви оставям лице срещу лице с вашата съвест и че сега ние се разбираме много добре един друг.

— Ей, че работа правите от нищо и никакво! — извика Варя.

— Нали ти казах: „клюкар и хлапак“ — рече Ганя.

— Позволете, Варвара Ардалионовна, аз продължавам. Разбира се, аз не мога нито да обичам, нито да уважавам княза; ала той е решително добър човек, макар и… смешен. Но аз нямам никаква причина да го мразя; аз не се издадох пред вашия брат, когато той ме подбуждаше против княза; чаках развръзката, за да се посмея. Знаех, че вашият брат ще ми наприказва куп приказки и ще се изложи до немай-къде. Така и стана… Аз съм готов сега да го пощадя, но единствено от уважение към вас, Варвара Ардалионовна. Но след като ви показах, че не се хващам така лесно на въдицата, аз искам още да ви обясня защо държах толкова много да поставя вашия брат в смешно положение. Знайте, че го направих от омраза, признавам си искрено. Умирайки (защото все пак аз ще умра, въпреки че съм надебелял според вас), умирайки, казвам, аз почувствувах, че ще отида в рая много по-спокойно, ако сполуча да осмея поне един представител на оная многобройна категория хора, които са ме преследвали цял живот и които цял живот съм мразил. Вашият многоуважаем брат представя ярък образ на тази категория хора. Аз ви мразя, Гаврила Ардалионович, единствено защото — и това може би ще ви се види чудно — вие сте типът, въплъщението, олицетворението и най-висшият израз на най-нахалната, най-самодоволната, най-просташката и отвратителна посредственост! Вие сте надутата посредственост, която не се съмнява в нищо и е олимпийски спокойна; вие сте рутина на рутините! Не е съдено да покълне някога ни най-незначителната собствена идея нито в ума ви, нито в сърцето ви. Ала вие сте безкрайно завистлив; вие сте твърдо убеден, че сте най-великият гений, но все пак понякога в моменти на скръб ви посещава съмнението и вие ставате зъл и завистлив. О, все още има черни точки на вашия хоризонт; те ще се изличат, когато вие съвсем оглупеете, което не е далеч; все пак на вас ви предстои дълъг и разнообразен живот, няма да кажа весел и се радвам, че е така. Първо, предричам ви, че вие няма да получите ръката на една известна особа…

— Но това е нетърпимо! — извика Варя. — Ще свършите ли вие, противно и злобно човече?

Ганя мълчеше, побледнял и разтреперан. Иполит спря, погледна го втренчено и с удоволствие, премести погледа си върху Варя, усмихна се, поклони се и си тръгна, като не прибави нито дума.

Гаврила Ардалионович беше в правото да се оплаче от съдбата си и от неуспеха. Някое време Варя не се решаваше да му заприказва, дори не го погледна, когато той закрачи с широки крачки край нея; най-сетне той се приближи до прозореца и застана гърбом към нея. Варя мислеше за руската пословица: „Тоягата има два края“. В горния етаж пак се чу шум.

— Там ли отиваш? — обърна се изведнъж Ганя към нея, като чу, че тя става. — Почакай, я виж това.

Той се приближи и хвърли на масата пред нея едно малко листче, сгънато във формата на записчица.

— Господи! — извика Варя и плесна с ръце.

Записката имаше само седем реда:

— Иди я разбери след всичко това! — разпери ръце Варвара Ардалионовна.

Колкото и да не беше разположен да се поперчи в този момент, Ганя не можа да скрие своето тържество, особено след толкова унизителните предричания на Иполит. Усмивка на искрено самодоволство блесна по лицето му, а и самата Варя засия цялата от радост.

— И то в същия ден, в който обявяват у тях годежа! Върви я разбери сега какво иска!

— Как мислиш ти, за какво ще ми говори утре? — попита Ганя.

— Няма значение, важното е, че от шест месеца тя за пръв път изказва желание да те види. Ала слушай, Ганя: каквото и да става, каквато и насока да вземе разговорът, знай, че това е важно! Много важно! Този път не вдигай голям шум, не върши пак грешки, но и страхлив не бъди, отваряй си очите! Възможно ли е тя да не е разбрала защо цели шест месеца аз се мъкнех у тях? И представи си: нито дума не ми каза днес, не се издаде. А пък аз бях наминала у тях крадешком, старата не знаеше, че съм там, иначе може би щеше да ме изпъди. За тебе рискувах, исках на всяка цена да науча нещо…

Пак се чуха викове и шум горе; няколко души слизаха по стълбата.

— За нищо на света не бива да се допуска сега това! — извика Варя бързо и уплашено. — Трябва да се избегне и най-малкият скандал! Върви искай прошка!

Но бащата на семейството беше вече на улицата. След него Коля мъкнеше чантата. Нина Александровна бе застанала на входната площадка и плачеше; искаше й се да изтича подире му, но Птицин я задържаше.

— С това само още повече го дразните — каза й той, — няма къде да върви, след половин час пак ще го доведат, говорих вече с Коля; оставете го да полудува.

— Какви са тези безобразия, къде отивате! — извика Ганя от прозореца. — А и няма къде да отидете!

— Върнете се, татко! — викна Варя. — Съседите слушат.

Генералът се спря, обърна се, простря ръката си и извика:

— Да бъде проклет от мен този дом!

— И непременно трябва да го каже с театрален тон! — измърмори Ганя, като затръшна прозореца.

Съседите наистина слушаха. Варя излезе бързо от стаята.

Когато Варя излезе, Ганя взе записката от масата, целуна я, цъкна с език и подскочи, като удари крак в крак.

III

Скандалът с генерала във всяко друго време би минал без всякакви последици. И по-рано се бяха случвали с него подобни внезапни щуротии, макар и доста рядко, защото, общо взето, той беше много кротък човек и с доста добри наклонности. Сто пъти може би се опитваше да се бори с безредието, което го бе налегнало през последните години. Внезапно си спомняше, че е „баща на семейство“, помиряваше се с жена си, плачеше искрено. Уважението му към Нина Александровна стигаше до обожание, защото тя му прощаваше толкова неща, без да каже дума, и го обичаше дори въпреки шутовския му и унизителен вид. Но тази великодушна борба с безредието обикновено продължаваше кратко време; макар по свой начин, генералът беше също така „буен“ човек и обикновено не можеше да понесе живота на покаяние и бездействие сред своето семейство, затова накрая избухваше; отдаваше се на буйство, за което може би сам се укоряваше още в същия момент, но нямаше сила да се въздържи: караше се, почваше да ораторствува надуто, искаше да му оказват прекомерно и невъобразимо почитание и в края на краищата изчезваше от къщи, понякога дори за дълго време. От две години насам той имаше смътна представа за това, което става в семейството му, или беше осведомен по слухове; престанал бе да навлиза в подробности, защото не чувствуваше ни най-малък интерес.

Но този път в „скандала с генерала“ пролича нещо необикновено; случило се беше сякаш нещо, за което всички знаеха, но никой не смееше да говори. Генералът се върна „официално“ в семейството си, тоест при Нина Александровна, едва преди три дни, но вместо да прояви смирение и разкаяние, както ставаше винаги при предишните „връщания“, той, напротив, се показа необичайно раздразнителен. Беше приказлив, неспокоен, заговорваше разпалено с всеки срещнат и сякаш се нахвърляше върху човека, но все говореше за толкова различни и неочаквани неща, че просто беше невъзможно да откриеш истинската причина за сегашното му безпокойство. На моменти биваше весел, но по-често се умисляше, без сам впрочем да знае точно защо; изведнъж започваше да разправя нещо — за Епанчини, за княза, за Лебедев — и изведнъж прекъсваше и спираше да говори, а на тези, които го питаха какво става по-нататък, отговаряше само с една тъпа усмивка, без дори да забележи, че го питат. Последната нощ той прекара в охкане и пъшкане, като измъчи Нина Александровна, която, кой знае защо, непрекъснато му слагаше топли лапи; призори ненадейно заспа, но след четири часа се събуди в много силен и изключителен пристъп на ипохондрия, който и завърши със скарването с Иполит и с „проклятието на този дом“. Забелязали бяха също през тези три дни, че той се засягаше непрекъснато до немай-къде на честолюбие и поради това необикновено много се обиждаше. А Коля твърдеше настойчиво пред майка си, че причина за всичко това е мъката му, че не пие, а може би и зарад Лебедев, с когото генералът се беше сприятелил много напоследък. Ала преди три дни той се бе скарал изведнъж с Лебедев и се бе разделил ужасно разярен, станала била някаква сцена дори с княза. Коля помоли княза да му обясни причината и почна най-после да подозира, че и той като че ли крие нещо от него. Ако се е състоял, както с най-голяма вероятност предполагаше Ганя, някакъв особен разговор между Иполит и Нина Александровна, чудното бе, че този зъл господин, когото Ганя направо бе нарекъл клюкар, не си беше направил удоволствието да постави и Коля в течение на работата. Много възможно бе, че Иполит не е вече такъв зъл „хлапак“, какъвто го описваше Ганя, пред сестра си, и че злината му е от някакво друго естество; но и да беше съобщил нещо на Нина Александровна, надали го бе направил само „за да разкъса сърцето й“. Нека не забравяме, че причините за човешките постъпки обикновено са много по-сложни и разнообразни, отколкото винаги по-късно си ги обясняваме, и рядко се очертават ясно. Най-добре е понякога разказвачът да се ограничи с просто излагане на събитията. Точно така ще направим и ние при по-нататъшните обяснения на катастрофата, случила се сега с генерала; защото въпреки волята ни виждаме се напълно задължени да отделим и на това второстепенно лице от нашия разказ малко по-голямо внимание и място, отколкото предполагахме досега.

Събитията се нижеха едно подир друго в следния ред: Когато Лебедев замина за Петербург да търси Фердишченко и се върна още същия ден в Павловск заедно с генерала, той не съобщи нищо особено на княза. Ако князът не беше тогава доста разсеян и погълнат от други важни за него грижи, щеше бързо да забележи, че и през следващите два дни Лебедев не само не му даде никакви обяснения, но, кой знае защо, като че ли избягваше дори да се срещне с него. Когато най-сетне обърна внимание на това, князът си спомни с учудване, че през тези два дни, в случайни срещи с Лебедев, той го бе виждал сияещ от добро настроение и почти винаги заедно с генерала. Двамата приятели не се разделяха нито за миг. Князът чуваше понякога шумни и оживени разговори в горния етаж, весели спорове, прекъсвани от изблици на смях; веднъж дори, много късно вечерта, до него стигнаха звуците на неочаквано подета военна гуляйджийска песен и той веднага позна пресипналия бас на генерала. Но прозвучалата песен изведнъж секна и настъпи мълчание. След това около един час още продължи силно оживеният и по всички признаци пиянски разговор. Лесно беше да се разбере, че развеселилите се горе приятели се прегръщат и че най-после един от тях заплака. След това изведнъж последва силна караница, която също така бързо затихна. През цялото време Коля беше в някакво особено угрижено настроение. Князът не беше почти никога през деня в къщи и често пъти се връщаше много късно; винаги му съобщаваха, че през целия ден Коля го търсел и питал за него. Но когато се виждаха, Коля нямаше какво особено да му каже освен това, че е много „недоволен“ от генерала и от сегашното му поведение: „Мъкнат се, пиянствуват тук наблизо в една кръчма, посред улицата се прегръщат и се карат, дразнят се взаимно и не могат да се разделят.“ Когато князът му забеляза, че и по-рано почти всеки ден е било същото, Коля решително не знаеше какво да отговори и как да обясни причината за сегашното си безпокойство.

На сутринта след пиянската песен и караницата князът се готвеше да излезе към единадесет часа, когато изведнъж пред него изникна генералът, извънредно развълнуван и сломен.

— Отдавна търся честта и случая да ви срещна, многоуважаеми Лев Николаевич, отдавна, много отдавна — измърмори той, като стисна ръката на княза извънредно силно, почти до болка, — много, много отдавна.

Князът го покани да седне.

— Не, няма да седна, освен това аз ви задържам, аз — друг път. Струва ми се, мога да ви поздравя с… изпълнението… на желанията на сърцето ви.

— Какви желания на сърцето?

Князът се смути. Нему му се струваше, както и на повечето хора в неговото положение, че положително никой нищо не знае, не се досеща и не разбира.

— Бъдете спокоен, бъдете спокоен! Аз няма да докосвам най-деликатните ви чувства. Сам съм преживял тези неща и знам, че един чужд нос… да се изразя така… според пословицата… не трябва да се пъха там, дето не му е работа. Всяка сутрин изпитвам тази истина. Идвам по друга работа, по важна работа. По много важна работа, княже.

Князът още веднъж го покани да седне и сам седна.

— Само за една секунда… Идвам за съвет. Аз живея, разбира се, без практически цели, но от уважение към себе си и… общо взето, от грижа за практичността, която толкова много липсва на руснака… желая да си създам едно положение, за мене, жена ми и децата… накъсо, княже, аз търся съвет.

Князът го похвали горещо за намерението му.

— Но всичко това е празна работа — прекъсна го бързо генералът, — аз не идвам главно за това, а по друг важен въпрос. И реших да открия сърцето си тъкмо на вас, Лев Николаевич, като на човек, в искреността и в благородните чувства на когото съм уверен като… като… Не ви ли учудват думите ми, княже?

Князът наблюдаваше своя гост ако не с особено учудване, то с необикновено внимание и любопитство. Старецът беше малко бледен, от време на време устните му леко потрепваха, ръцете му сякаш не можеха да намерят спокойно място. Седнал само от няколко минути, той на два-три пъти вече изведнъж ставаше от стола и изведнъж пак сядаше, без, види се, да си дава сметка за вълнението си. На масата имаше книги; продължавайки да говори, той взе едната, отвори я, погледна страницата, затвори я веднага и я сложи на масата. После взе друга книга, която вече не отвори, а я държа през цялото останало време в дясната си ръка, като непрекъснато я размахваше.

— Достатъчно! — извика той изведнъж. — Виждам, че много ви обезпокоих.

— Ни най-малко, моля ви се, бъдете така добър, напротив, слушам ви с интерес и искам да отгатна…

— Княже! Аз желая да си създам положение на уважаван човек… желая да имам уважение към самия себе си и… към правата си.

— Човек, който има такова желание, е вече достоен за всяко уважение.

Князът произнесе тази фраза, взета от някое ръководство за писане, с твърдата увереност, че тя ще произведе прекрасен ефект. Той чувствуваше някак инстинктивно, че с подобна празна, но приятна фраза, казана на място, може изведнъж да се покори и успокои душата на такъв човек като генерала, особено пък в положението, в което се намира той. Във всеки случай такъв гостенин не трябва да си отиде, преди да си облекчил сърцето му — ето къде беше въпросът.

Фразата поласка, трогна и се хареса много: генералът изведнъж се разчувствува, в един миг промени тона и се впусна във възторжено дълги обяснения. Но колкото и да напрягаше слуха си, с колкото и голямо внимание да слушаше, князът не можа да разбере буквално нищо. Генералът говори десетина минути разпалено, бързо, сякаш не смогваше да изкаже всичките мисли, които го бяха навалили; накрая дори сълзи блеснаха в очите му, но все пак това бяха само фрази без начало и край, неочаквани думи и неочаквани мисли, които бързо и неочаквано се натискаха и блъскаха една друга в надпревара.

— Стига вече! Вие ме разбрахте и аз съм спокоен — завърши той изведнъж, като стана, — сърце като вашето не може да не разбере страдащия. Княже, вие сте благороден като идеал! Какво са другите пред вас? Но вие сте млад и аз ви благославям. В края на краищата аз дойдох да ви помоля да ми определите час за един важен разговор и ето в този разговор е главната ми надежда. Аз търся само приятелство и сърце, княже; никога не съм могъл да направлявам изискванията на моето сърце.

— Но защо не сега? Аз съм готов да ви изслушам…

— Не, княже, не! — с жар го прекъсна генералът. — Не сега! Сега е мечта! Работата е много, много важна! Този час на разговор ще реши съдбата ми. Този час ще принадлежи на мене и аз не бих желал в такъв свещен момент да може да ни прекъсне първият влязъл, първият нахалник и то често пъти такъв нахалник — той изведнъж се наведе към княза и му зашепна със странен израз на тайнственост и почти на уплаха, — такъв нахалник, който не струва колкото тока… на обувката на вашия крак, възлюбени княже! О, аз не казвам: на моя крак! Забележете добре, че аз не казах „моя крак“, защото се уважавам твърде много, за да говоря за това без заобикалки; ала само вие единствен сте способен да разберете, че като изключвам в подобен случай моя ток, аз давам доказателство може би за извънредна гордост и достойнство. Освен вас никой няма да го разбере, а той най-малко от всеки друг. Той не разбира нищо, княже; напълно, напълно неспособен е да разбере! Трябва да имаш сърце, за да разбереш!

Накрая князът почти се уплаши и определи на генерала среща за следния ден в същия час. Той си излезе бодър, извънредно много утешен и горе-долу успокоен. Вечерта, между шест и седем часа, князът прати да помолят Лебедев да дойде за момент при него.

Лебедев дойде с необикновена бързина, „чест било за него да се озове на поканата“, както започна той веднага с влизането си; като че ли никак не си спомняше, че три дни се беше крил и явно бе избягвал да се срещне с княза. Той седна на крайчеца на един стол, като правеше гримаси, усмихваше се, въртеше насам-натам засмени очички, потриваше ръце и имаше вид на напълно наивен човек, който се готви да чуе някаква голяма новина, отдавна очаквана и от всички предусещана. Тръпки побиха пак княза; ставаше му ясно, че всички бяха почнали да чакат нещо от него, че всички поглеждат към него с намеци, усмивки и смигане, сякаш желаят да го поздравят за нещо. Келер се беше вече отбивал два-три пъти за минутка също с явното желание да го поздрави: всеки път започваше възторжено и неясно, но офейкваше, без да довърши. (През последните дни той се беше запил здравата и вдигаше врява в някаква билярдна.) Дори Коля въпреки тъгата си два-три пъти направи неясни намеци пред княза.

Князът запита направо и малко сърдито Лебедев какво мисли за сегашното състояние на генерала и защо той е толкова неспокоен? Той му разправи с няколко думи разигралата се преди малко сцена.

— Всеки си има свои грижи, княже… особено в нашия странен и неспокоен век; така е — доста сухо отговори Лебедев и млъкна обиден, с вид на човек, когото са измамили жестоко в очакванията му.

— Каква философия! — усмихна се князът.

— Философията би била нужна, много нужна в нашия век от практична гледна точка, но я пренебрегват, това е то. Колкото до мене, многоуважаеми княже, макар че вие ми оказахте доверието си в един случай, който ви е известен, но само донякъде и в кръга на обстоятелствата, тясно свързани с този случай… Аз го разбирам и ни най-малко не се оплаквам.

— Лебедев, вие май ми се сърдите за нещо?

— Никак, ни най-малко, многоуважаеми и пресветли княже, ни най-малко! — извика възторжено Лебедев и сложи ръка на сърцето си. — Напротив, тъкмо сега разбрах, че нито с положението си в обществото, нито с умственото ми и душевно развитие, нито с натрупаните ми богатства, нито с досегашното ми поведение, нито със знанията — с нищо не заслужавам да бъда почетен от вашето високо доверие, на което се надявах; и ако мога да ви служа, то ще бъде само като роб или наемник, не другояче… Аз не се сърдя, но ми е мъчно.

— Хайде, моля ви се, Лукиян Тимофеич!

— Не другояче! Така е и сега, така е и в сегашния случай! Тъй като сърцето и мисълта ми неотстъпно ви следват, аз си казвах, срещайки ви: аз не съм достоен за приятелски излияния, но в качеството си на хазаин може би ще мога да получа в съответния момент и към предвижданата дата, така да се каже, предписание или поне някое съобщение пред вид известни предстоящи и очаквани промени.

Произнасяни тези думи, Лебедев просто беше впил пронизващите си очички в княза, който го гледаше изненадан; той още не бе загубил надежда да задоволи любопитството си.

— Абсолютно нищо не разбирам — извика князът почти разгневен — и… вие сте най-ужасният интригант! — избухна той изведнъж в най-искрен смях.

В един миг се разсмя и Лебедев и по сияещия му поглед личеше, че надеждите му се бяха прояснили и дори удвоили.

— И знаете ли какво ще ви кажа, Лукиян Тимофеич? Само не ми се сърдете: аз се учудвам на вашата наивност, и то не само на вашата! Вие с такава наивност очаквате нещо от мене, и то тъкмо сега, в този момент, че на мене ми е дори съвестно и срамно от вас, задето нямам с какво да ви задоволя; ала кълна ви се, че няма абсолютно нищо, можете ли да си представите! Князът пак се засмя.

Лебедев стана сериозен. Наистина неговото любопитство стигаше понякога до голяма наивност и нахалство; но в същото време той беше доста хитър и лукав, а в някои случаи дори твърде коварно потаен; с непрекъснатите си отблъсквания князът почти го беше направил свой враг. Но той го отблъскваше не защото го презираше, а защото любопитството на Лебедев докосваше една деликатна тема. На някои свои мечти князът гледаше още преди няколко дни като на престъпление, а Лукиян Тимофеич, като смяташе, че отказът на княза говори само за лично отвращение и недоверие към него, отиваше си с огорчено сърце и ревнуваше от княза не само Коля и Келер, а и собствената си дъщеря Вера Лукияновна. В този момент дори той имаше може би искреното желание да съобщи на княза една крайно интересна за него новина, но се затвори в мрачно мълчание и не му каза нищо.

— С какво мога всъщност да ви услужа, многоуважаеми княже, тъй като все пак сега… вие ме повикахте? — каза най-после той след известно мълчание.

Князът, който също се бе замислил за минутка, трепна.

— Да, ето какво, аз исках всъщност да поговорим за генерала и… за тази кражба, за която ми бяхте казали…

— Каква кражба?

— И таз хубава, като че не ме разбирате! Боже мой, Лукиян Тимофеич, какви комедии разигравате постоянно! Аз говоря за парите, за парите, за четиристотинте рубли, които бяхте загубили оня ден с портфейла си и за които дойдохте да ми разправите тук сутринта, преди да заминете за Петербург — разбрахте ли най-сетне?

— Аха, вие говорите за онези четиристотин рубли! — каза с провлечен тон Лебедев, сякаш едва сега се досети. — Благодаря ви, княже, за искрения интерес, който проявявате; това много ме ласкае, но… аз ги намерих, и то отдавна вече.

— Намерихте ги! О, слава Богу!

— Това ваше възклицание е много благородно, защото четиристотин рубли не са малко нещо за един нещастник, който изкарва с голяма мъка прехраната си и има многобройно семейство от сирачета…

— Но аз не говоря за това! Разбира се, радвам се, че сте ги намерили — побърза да се поправи князът, — но… как ги намерихте?

— По най-прост начин, намерих ги под стола, на който бе окачен жакетът ми, така че явно портфейлът се е изплъзнал от джоба на пода.

— Как под стола? Не е възможно, нали бяхте ми казали, че сте търсили по всички кътчета; как не сте ги видели на най-личното място?

— Вярно е, че гледах! Спомням си много, много добре, че гледах! На четири крака пълзях, и като не вярвах на собствените си очи, отдръпнах стола и опипвах на това място с ръце; видях, че няма нищо, празно и гладко място, ей на, като дланта ми, но все пак продължих да опипвам. Такива колебания винаги изпитва човек, когато му се иска много да намери нещо… при значителни и печални загуби; вижда, че няма нищо на мястото, дето търси, но все пак поглежда там по петнадесет пъти.

— Да кажем, че е така; но как е могло да стане?… Все още не разбирам — мънкаше объркано князът, — преди казвахте, че там нямало нищо, че сте търсили на това място, а сега пък изведнъж се намерили?

— Да, а сега изведнъж се намериха.

Князът погледна учудено Лебедев.

— А генералът? — попита изведнъж той.

— Тоест какво генералът? — престори се, че не разбира пак Лебедев.

— Ах, Боже мой! Питам ви, какво каза генералът, когато намерихте портфейла си под стола? Нали преди това заедно бяхте търсили?

— По-рано заедно търсихме. Но този път, да си призная, аз не му казах нищо и предпочетох също така да не му съобщавам, че съм намерил вече портфейла сам.

— Но… защо това? А парите всичките ли бяха?

— Аз отворих портфейла; всичките пари бяха там, не липсваше нито една рубла.

— Можехте поне да дойдете да ми кажете — забеляза замислено князът.

— Страх ме беше да не ви безпокоя, княже, при вашите лични грижи, които са извънредно големи може би, ако мога така да се изразя; освен това аз самият се престорих, че уж нищо не съм намерил. След като отворих портфейла и проверих съдържанието му, аз го затворих и го сложих пак под стола.

— Защо?

— Ами така; любопитен бях да видя какво ще стане след това — каза Лебедев, като се кискаше и потриваше ръце.

— Значи, от два дни той е сега там под стола?

— О, не, остана само двадесет и четири часа. Да ви кажа ли, моето желание беше донякъде и генералът също да го намери. Защото, казвах си, ако най-после аз го намерих, защо и генералът да не забележи един предмет, който, така да се каже, боде в очите ти, стърчи под стола. Няколко пъти аз вдигах стола и го местех, така че портфейлът вече съвсем личеше, ала генералът не забелязваше нищо. Това трая цяло денонощие. Изглежда, че е станал много разсеян, не може да го разбере човек; приказва, разправя истории, смее се, киска се и току изведнъж избухва в силен гняв срещу мене, не знам по каква причина. Тръгнахме най-после да излизаме от стаята, а аз нарочно оставих вратата отворена; той се поколеба един момент, отвори уста да каже нещо, навярно се уплаши, дето е оставен така един портфейл с толкова пари, но изведнъж ужасно се разсърди и не каза нито дума; не изминахме и две крачки по улицата, той ме остави и тръгна в друга посока. Намерихме се едва вечерта в кръчмата.

— Ала най-сетне вие взехте все пак портфейла изпод стола?

— Не; още същата нощ той изчезна от това място.

— И къде е сега?

— Ето тук — засмя се изведнъж Лебедев, като се изправи целият и загледа весело княза, — намери се неочаквано тук, в полата на собствения ми жакет. Ето, ако искате сам да се уверите, пипнете.

Наистина в лявата пола на жакета, точно отпред на лично място, се беше образувала като че цяла торбичка и по пипането можеше веднага да се досети човек, че там има кожен портфейл, който през скъсан джоб се е изтърсил под хастара.

— Извадих го, за да проверя; всичките пари бяха там. Пак го пуснах на същото място и така го нося от вчера сутринта в полата, удря ме дори по краката.

— А вие се преструвате, че не го забелязвате?

— Не го забелязвам ами, хе-хе! И представете си, многоуважаеми княже — макар че темата е недостойна да привлече вашето специално внимание, — джобовете ми са били винаги здрави, а сега изведнъж за една нощ такава дупка! Почнах да я разглеждам по-внимателно — като че ли са разрязали плата с ножче; просто за невярване, нали?

— А… генералът?

— Целия ден ми се сърди, и вчера, и днес; ужасно е недоволен; ту веселието и виното го правят прекалено любезен, ту е сантиментален до сълзи, ту изведнъж така се разсърди, че ме хваща дори страх, Бога ми; все пак, княже, аз не съм военен. Седим вчера в кръчмата, а случайно полата на жакета ми се издула на показ като същинска гърбица; той поглежда крадешком, сърди се. Отдавна вече не ме гледа в очите, освен когато е много пиян или се разчувствува; вчера обаче един-два пъти така ме погледна, че просто тръпки ме полазиха по гърба. Впрочем аз имам намерение да намеря утре портфейла, а дотогава ще се позабавлявам още с него тази вечер.

— Но защо така го измъчвате? — извика князът.

— Не го мъча княже, не го мъча — с жар отвърна Лебедев, — аз го обичам искрено и… го уважавам; а сега, ако щете, вярвайте, ако щете — недейте, станал ми е още по-скъп; почнах да го ценя още повече!

Лебедев каза всичко това толкова сериозно и искрено, че князът дори възнегодува.

— Обичате го, а го мъчите по такъв начин! Ами, моля ви, с това само, дето е сложил изгубената вещ на показ, отначало под стола, а след това в жакета, с това само той направо ви дава доказателство, че не иска да хитрува с вас, а чистосърдечно ви моли за прошка. Чувате ли: моли ви за прошка! Надява се, значи, на деликатността на вашите чувства, вярва в приятелството ви към него. А вие довеждате до такова унижение един така… честен човек!

— О, много честен, княже, много честен! — поде Лебедев с блеснали очи. — И само вие, преблагородни княже, бяхте способен да произнесете една толкова справедлива дума! Тъкмо затова съм ви предан до обожание, макар и да съм прогнил от разни пороци! Решено! Намирам портфейла си още сега, в този момент, а не утре; ето изваждам го пред вашите очи; ето го; ето и парите са налице всичките; вземете ги, преблагородни княже, вземете ги и ги пазете до утре. Утре или вдругиден ще си ги взема; а знаете ли, княже, че тези пари сигурно са лежали първата нощ след загубването им под някой камък в градинката ми; как мислите вие?

— Внимавайте, не му казвайте направо в очите, че сте намерили портфейла. Оставете го да види чисто и просто, че няма вече нищо в полата на дрехата ви; той ще разбере.

— Така ли? Не е ли по-добре да му кажа, че съм го намерил и да се преструвам, че досега нищо не съм забелязал?

— Не — замисли се князът, — не, сега вече е късно; така е по-опасно; наистина по-добре не казвайте нищо! Бъдете любезен с него, но… без много-много преструвки и… и… вие знаете…

— Знам, княже, знам, тоест знам, че сигурно няма да направя нищо; защото за тая работа човек трябва да има сърце като вашето. А и той самият е раздразнителен и натрапчив, държи се сега с мене понякога твърде отвисоко; ту хленчи и ме прегръща, ту изведнъж почне да ме унижава и да ми се надсмива презрително; в един такъв момент ще взема нарочно да му пъхна под носа полата на жакета ми, хе-хе! Довиждане, княже, виждам, че ви задържам и смущавам, така да се каже, най-интересните ви чувства…

— Но за Бога, пазете тайна както по-рано!

— С тихи стъпки, с тихи стъпки!

Но макар че въпросът бе уреден, князът остана може би по-угрижен от преди. Той чакаше с нетърпение утрешната си среща с генерала.

IV

Срещата бе определена между единадесет и дванадесет часа, но князът закъсня поради едно съвсем непредвиждано обстоятелство. Когато се върна в къщи, завари генерала, който го чакаше. От пръв поглед забеляза, че той беше недоволен може би тъкмо задето е бил принуден да чака. Князът се извини и побърза да седне, но някак особено плахо, като че гостенинът му беше от порцелан и той се боеше всеки момент да не го строши. Досега той никога не беше изпитвал страх в присъствието на генерала, а и подобна мисъл никога не му бе идвала на ум. Скоро князът забеляза, че има пред себе си съвсем различен човек от вчерашния: смущението и разсеяността бяха сторили място на някаква необикновена сдържаност; човек би рекъл, че той бе взел някакво безвъзвратно решение. Спокойствието му беше впрочем повече външно, отколкото истинско. Във всеки случай държането му беше благородно и непринудено, макар и с отсянка на сдържано достойнство; в началото дори той заприказва на княза с известна снизходителност, точно както говорят понякога някои горди хора, в чийто тон на благородство и непринуденост проличава, че са оскърбени несправедливо. Той говореше любезно, но с известна горчивина в гласа си.

— Ето списанието, което взех от вас тези дни — кимна той важно към масата, дето го бе сложил, — благодаря.

— Ах, да, прочетохте ли тази статия, генерале? Харесва ли ви? Интересна, нали? — каза князът, зарадван, че може да почне един по-страничен разговор.

— Интересна може би, но нескопосно написана и, разбира се, глупава. А може да е и от край до край лъжа.

Генералът говореше със самоувереност, като дори малко провлачваше думите си.

— Да, но това е един толкова наивен разказ; авторът е стар войник, който е бил свидетел на пребиваването на французите в Москва104; някои места са прелестни. Впрочем всякакви записки на очевидци имат голяма цена, който и да е авторът им. Нали?

— Да бях на мястото на редактора, нямаше да го напечатам; колкото до записки на очевидци въобще, склонни сме по-скоро да вярваме на грубия, но забавен лъжец, отколкото на един достоен и заслужил човек. Аз знам някои записки за дванадесета година, които… Княже, аз реших: напускам тази къща, къщата на господин Лебедев.

Генералът погледна многозначително княза.

— Вие си имате жилище в Павловск у… у вашата дъщеря… — каза князът, като не знаеше какво да каже. Той си спомни, че генералът бе дошъл да иска съвет по един важен въпрос, от който зависи съдбата му.

— У моята жена; с други думи, у дома и в къщата на моята дъщеря.

— Извинете, аз…

— Аз напускам къщата на Лебедев, скъпи княже, защото скъсах с този човек; скъсах снощи, съжалявайки, че не съм го направил по-рано. Аз изисквам уважение, княже, и желая да ми го засвидетелствуват дори онези, на които дарявам, така да се каже, сърцето си. Княже, аз често дарявам сърцето си и почти винаги бивам излъган. Този човек не беше достоен за моя подарък.

— Той е доста объркан — сдържано забеляза князът — и има някои черти… но между всичко това се забелязва сърце, хитър, а понякога и забавен ум.

Изтънчените изрази и почтителният тон явно поласкаха генерала, макар че от време на време все още личеше в погледа му известна недоверчивост. Ала тонът на княза беше толкова естествен и искрен, че не можеше да има никакво съмнение.

— Той има и хубави качества — поде генералът — и аз пръв му ги признах, като насмалко не подарих приятелството си на този индивид. Но аз не се нуждая нито от неговия дом, нито от гостоприемството му, защото си имам собствено семейство. Пороците си не оправдавам; аз съм невъздържан; пиех с него вино и сега може би си плащам за това. Но мигар само за пиенето (извинете, княже, грубата откровеност на един раздразнен човек), само за пиенето се привързах към него? Аз бях пленен тъкмо от качествата му, за които споменахте вие. Ала всичко си има граница, дори и качествата; и когато той изведнъж има дързостта да твърди пред мене, че в дванадесета година, още като дете, загубил левия си крак и го погребал във Ваганковското гробище в Москва, това вече минава всяка мярка и е проява на неуважение и нахалство…

— Може би това е било само шега, за да се посмеете весело.

— Разбирам. Невинната шега, измислена, за да се посмее човек весело, дори да е груба, не оскърбява човешкото сърце. Някои лъжат пък, ако искате, само от приятелство, за да бъдат приятни на събеседника си; но ако личи, че има неуважение, ако тъкмо с това неуважение искат да ви покажат, може би, че сте им дошли до гуша, тогава на благородния човек остава само да обърне гръб и да скъса, за да постави оскърбителя на мястото му.

При тези думи генералът дори се изчерви.

— Но Лебедев не е могъл да бъде в дванадесета година в Москва; той е твърде млад за това; смешно е.

— Това първо; но да речем, че по онова време е бил вече роден; ала как може да твърди в очите ми, че един френски стрелец насочил срещу него топа и му откъснал крака ей тъй, само за развлечение; че той прибрал този крак и го занесъл у дома си, после го погребал във Ваганковското гробище и казва, че поставил над него паметник с надпис от едната страна: „Тук е погребан кракът на колежкия секретар Лебедев“, а от другата: „Почивай, мили прах, до радостното утро“105 и че най-после му прави всяка година панихида (което е вече богохулство) и по този случай всяка година отива в Москва. А за доказателство ме кани да го придружа в Москва, за да ми покаже гроба и даже в Кремъл същия оня френски топ, паднал в плен; уверява ме, че бил единадесетият предмет, като се почне от вратата, френски фалконет106 от стара система.

— А пък като гледаш, и двата му крака цели! — засмя се князът. — Уверявам ви, че това е невинна шега; не се сърдете.

— Но позволете ми и аз да разбирам; а пък дето и двата му крака наглед са цели, това е още, да речем, не съвсем невероятно; той уверява, че има изкуствен крак, доставен от Черносвитов…

— Ах, да, казват, че с такъв крак може и да се танцува.

— Положително го знам; когато изнамери своя изкуствен крак, Черносвитов най-напред дотича при мене да ми го покаже. Но такъв крак бе изнамерен много по-късно… А освен това Лебедев твърди, че дори покойната му жена не е знаела в продължение на целия им брачен живот, че той имал дървен крак. Когато му забелязах, че цялата тази история е глупава, той ми възрази: „Щом ти си бил в дванадесета година придворен паж на Наполеон, позволи и на мене да съм погребал крака си във Ваганковското гробище.“

— Но нима вие… — започна князът и смутено спря.

Генералът погледна княза решително отвисоко и едва ли не подигравателно.

— Доизкажете се, княже — особено плавно провлече той, — доизкажете се. Аз съм снизходителен, кажете всичко: признайте си, смешно ви се вижда дори да гледате пред себе си човек, изпаднал до такава степен на унижение и… безполезност и в същото време да слушате, че този човек е бил личен свидетел на… велики събития. Той още ли не ви е казал… някоя и друга клюка?

— Не; нищо не съм чул от Лебедев, ако говорите за него…

— Хм, аз мислех обратното. Всъщност и нашият разговор вчера започна все по повод на тази… странна статия в „Архив“. Аз забелязах, че е глупава и тъй като съм бил личен свидетел… вие се усмихвате, княже, гледате ме в лицето?

— Не, не, аз…

— Аз съм младолик на вид — каза провлечено генералът, — но съм малко по-стар, отколкото изглеждам всъщност. В дванадесета година бях на десет или единадесет години. И аз сам не си знам точно годините. В служебния списък са намалени, а и самият аз имах слабостта да ги намалявам през целия си живот.

— Уверявам ви, генерале, че не виждам нищо странно в това, че сте били в дванадесета година в Москва и… естествено можете да имате спомени за разправяне… тъй както всички, които са живели в оная епоха. Един от нашите автобиографи107 започва книгата си тъкмо с това, че в дванадесета година е бил кърмаче и френските войници са го хранили с хляб в Москва.

— Ето виждате ли — забеляза снизходително генералът, — моят случай, разбира се, без да има нищо изключително, все пак не е от обикновените. Много често истината изглежда невероятна. Придворен паж! Странно звучи наистина! Ала приключението на едно десетгодишно дете се обяснява може би тъкмо с възрастта му. То не би ми се случило на петнадесет години, сигурно не, защото на тази възраст аз нямаше да избягам от нашата дървена къща в Стара Басмания в деня, когато Наполеон влязъл в Москва, нямаше да избягам от майка ми, която закъсня да напусне Москва и трепереше от страх. На петнадесет години и аз щях да се уплаша, а на десет не се страхувах от нищо и се проврях през тълпата чак до входа на двореца в момента, когато Наполеон слизаше от коня.

— Наистина много право забелязахте, че тъкмо на десет години можеш да се покажеш безстрашен… — съгласи се князът, като се стесняваше и измъчваше от мисълта, че ей сега ще се изчерви.

— Наистина и всичко стана така просто и естествено, както може да се случи само в живота; ако един романист се бе заловил да опише това приключение, то щеше да гъмжи от измислици и невероятности.

— О, така е! — извика князът. — Тази мисъл и мене ме е поразявала, и то неотдавна. Аз знам една истинска история за убийство зарад един часовник, сега вече и вестниците пишат за нея.108 Ако това престъпление бе измислено от писател — познавачите на народния живот и критиците веднага щяха да викнат, че е невероятно, но прочетете ли го във вестниците като свършен факт, чувствувате, че тъкмо тези факти хвърлят светлина върху руската действителност. Много добре сте забелязали това, генерале! — с жар завърши князът, като страшно се зарадва, че можа да избегне изчервяването.

— Нали? Нали? — извика генералът и очите му дори светнаха от удоволствие. — Едно хлапе, едно дете, което не схваща опасността, се провира през тълпата, за да види блясъка, униформите, свитата и най-после великия човек, за когото са му говорили толкова много. Защото тогава, няколко години поред, всички приказваха само за него. Светът беше изпълнен с това име; закърмен бях с него, така да се каже, както с млякото на майка си. Наполеон минава на две крачки от мене и неочаквано улавя моя поглед; аз бях в костюм на господарско дете, хубаво ме обличаха. Само аз бях облечен така сред тази тълпа, съгласете се…

— Без съмнение сигурно това го е смаяло и му е доказало, че не всички са заминали и че в Москва са останали и дворяни с децата си.

— Именно, именно! Той искаше да привлече болярите! Когато хвърли към мене орловия си поглед, сигурно в отговор очите ми са блеснали. „Voila un garçon bien éveillé! Qui est ton père?“109 Аз веднага му отговорих, почти задъхан от вълнение: „Генерал, умрял на бойното поле за своята родина.“ — „Le fils d'un boylds et d'un brave par-dessus le marché! J'aime les boyards. M'aimes-tu, petit?“110 На този бърз въпрос аз отговорих също така бързо: „Руското сърце е способно да познае великия човек дори във врага на своята родина!“ Право да си кажа, не си спомням дали буквално така се изразих… аз бях дете… но смисълът на думите ми е бил сигурно тоя! Наполеон беше поразен, той помисли и каза на хората от свитата си: „Харесва ми гордостта на това дете! Но ако всички руси мислят като него, тогава…“ Той не се доизказа и влезе в двореца. Аз веднага се смесих със свитата и припнах след него. Хората от свитата вече ми правеха път и ме смятаха за фаворит. Но всичко това трая само един миг… Спомням си само, че когато влезе в първата зала, императорът се спря изведнъж пред портрета на императрица Екатерина, дълго го гледа замислен и най-после каза: „Това е била велика жена!“ — и отмина. След два дни всички вече ме знаеха в двореца и в Кремъл и ми казваха „le petit boyard“. Ходех си в къщи само за нощуване. Домашните ми насмалко не се побъркаха. След още два дни почина придворният паж на Наполеон, барон дьо Базанкур111, съсипан от похода. Наполеон си спомнил за мене; дойдоха да ме вземат и да ме заведат без никакво обяснение, премериха ми униформата на покойния, момче на дванадесет години, и когато вече ме отведоха така облечен при императора и той ми кимна с глава, казаха ми, че съм удостоен с благоволението да бъда назначен за придворен паж на негово величество. Аз се зарадвах, защото от дълго време вече изпитвах горещи симпатии към него… И освен това, ще се съгласите, блестящата униформа значи много нещо за едно дете… Аз носех тъмнозелен фрак с дълги и тесни поли; златни копчета, червени кожени обшивки на ръкавите със златни галони, висока, права, открита яка, везана със злато, галони и по полите; бели опнати панталони от еленова кожа, бяла копринена жилетка, копринени чорапи, обуща с токи… А когато императорът се разхождаше на кон и аз участвувах в свитата, носех високи ботуши. Макар че положението не беше блестящо и се предчувствуваха вече огромни бедствия, етикетът се спазваше, доколкото бе възможно, и дори толкова по-точно, колкото по-силно се предчувствуваха тези бедствия.

— Да, сигурно… — избърбори князът почти съвсем смутен — вашите записки биха били… извънредно интересни.

Генералът, разбира се, разправяше неща, които до вчера бе разправял на Лебедев, и затова ги разказваше плавно; но сега пак погледна недоверчиво княза.

— Моите записки? — каза той с удвоена гордост. — Вие ми говорите да напиша записките си? Това не би ме съблазнило, княже! Ако искате да знаете, те са вече написани, но… аз ги държа под ключ. Нека ги обнародват, когато затрупат с пръст очите ми, тогава без съмнение те ще бъдат преведени и на други езици не заради литературната им стойност, о, не, а зарад важността на огромните събития, на които аз бях, макар и дете, очевидец; нещо повече: благодарение на това, че бях дете, аз можах да проникна в най-интимната, така да се каже, спалня на „великия човек“! Нощем слушах стенанията на този „великан в нещастието“, той нямаше основание да се срамува от своите стенания и сълзи пред едно дете, макар че аз вече разбирах, че причина за неговите страдания беше мълчанието на император Александър.

— Наистина той му е писал писма… с предложения за мир… — намекна плахо князът.

— Всъщност ние не знаем какви предложения са съдържали неговите писма, но той пишеше всеки ден, всеки час, писмо след писмо! Ужасно се вълнуваше. Една нощ, когато бяхме сами, аз се спуснах със сълзи на очи към него (о, колко го обичах!): „Поискайте, поискайте прошка от император Александър!“ — извиках му аз. Ясно, че аз трябваше да му кажа: „Сключете мир с император Александър“, но нали бях дете; изразих наивно мисълта си. „О, дете мое! — отговори той, като ходеше насам-натам из стаята. — О, дете мое! — той като че ли забравяше тогава, че съм на десет години и дори му правеше удоволствие да приказва с мене. — О, дете мое, аз съм готов да целувам краката на император Александър, но затова пък вечно ще мразя пруския крал и австрийския император и… най-после… ти не разбираш нищо от политика!“ Спомни си сякаш изведнъж с кого говори и млъкна, но дълго време още от очите му изскачаха искри. Ех, ако опиша всички тези събития — а аз съм бил свидетел и на най-велики събития — и ги издам сега, та като почнат всички тези критици, всички тези литературни славолюбия, всички тези зависти, пристрастия и… о, не, покорно благодаря!

— Колкото до пристрастията, вие, разбира се, право забелязахте и аз съм съгласен с вас — отговори спокойно князът, след като помисли един миг. — Ето аз прочетох наскоро книгата на Шарас за битката при Ватерло112. Книгата, разбира се, е сериозна и специалистите твърдят, че е написана с голямо познаване на въпроса. Ала на всяка страница личи радостта от унижението на Наполеон и, изглежда, че Щарас би бил извънредно щастлив, ако можеше да отрече на Наполеон всякакъв признак на талант дори в другите битки; а това вече не е хубаво за едно толкова сериозно съчинение, защото показва дух на пристрастие. Много ли бяхте заети тогава със службата си при… императора?

Генералът беше във възторг. Забележката на княза със своята сериозност и искреност разсея и последните му съмнения.

— Шарас! О, и аз бях възмутен! И му писах още тогава, но… всъщност не си спомням сега. Питате ме дали съм бил зает в службата си. О, не! Назначиха ме за придворен паж, но още тогава аз не го смятах за сериозно. Освен това Наполеон много скоро загуби всяка надежда за сближение с русите и естествено щеше да забрави и мене, като се има пред вид, че ме беше привлякъл при себе си поради политически съображения, ако… ако лично не беше ме обикнал, смело мога да го кажа сега. Колкото до мене, сърцето ме теглеше към него. Не бяха взискателни за службата ми; трябваше да се явявам от време на време в двореца и… да придружавам императора в разходките му на кон. Това беше всичко. Аз яздех доста добре. Той излизаше на разходка преди обед, свитата му се състоеше обикновено от Даву113, от мене, от мамелюка Рустан114.

— Констан — промълви почти машинално князът.

— Не, Констан не беше тогава; той бе отпътувал тогава да занесе писмо… на императрица Жозефина; но вместо него имаше двама адютанти, няколко полски улани… това беше цялата му свита освен генералите и маршалите, разбира се, които Наполеон водеше със себе си, за да проучва местността, разположението на войските и за да се съветва… Доколкото си спомням сега, най-често биваше при него Даву: грамаден, пълен, хладнокръвен човек с очила и със странен поглед. С него най-често се съветваше императорът. Ценеше мислите му. Спомням си, веднъж се съвещаваха няколко дни; Даву идваше и сутрин, и вечер, често дори се препираха; най-после Наполеон почна като че ли да отстъпва. Те бяха двамата в кабинета, аз бях третият, но те почти не ме забелязваха. Изведнъж погледът на Наполеон пада случайно върху мене, странна мисъл се мярва в очите му. „Дете! — казва ми той изведнъж. — Как мислиш ти: ако приема православната вяра и освободя вашите роби, ще тръгнат ли русите подир мене, или не?“ — „Никога!“ — извиках аз възмутен. Наполеон беше смаян. „В блесналите от патриотизъм очи на това дете — каза той — аз прочетох мнението на целия руски народ. Достатъчно, Даву! Всичко това са фантазии! Изложете ми другия си проект.“

— Да, но и в този проект е имало велика идея! — каза князът, явно заинтересуван. — Значи, вие приписвате този проект на Даву?

— Поне бяха го начертали заедно. Разбира се, идеята беше на Наполеон, идея на орел, но и в другия проект също имаше идея… Това беше прочутият „conseil du lion“,115 както сам Наполеон наричаше този проект на Даву. Той се състоеше в това — да се затворят в Кремъл с цялата войска, да построят бараки, да се окопаят в укрепления, да разположат топовете, да убият по възможност повече коне и да насолят месото им; да намерят и да заграбят колкото се може повече храни и да презимуват до пролетта, а запролети ли се — да си пробият път през русите. Този план увлече силно Наполеон. Ние обикаляхме на коне всеки ден стените на Кремъл, той посочваше къде трябва да се събаря, къде да се строи, къде да бъде този люнет, къде онзи равелин, къде да има редици от блокхауси — поглед, бързина, удар! Всичко беше най-после установено; Даву настояваше за окончателно решение. Пак се съвещаваха двамата, а аз бях третият. Пак Наполеон ходеше из стаята със скръстени ръце. Не можех да откъсна очи от лицето му, сърцето ми биеше. „Отивам“ — каза Даву. „Къде?“ — попита Наполеон. „Да солим коне“ — отговори Даву. Наполеон трепна, решаваше се съдбата му. „Дете! — каза ми той изведнъж. — Какво мислиш за нашия проект?“. Разбира се, той ме попита така, както понякога човек с много голям ум в последния миг взема решението си с, ези или тура. Вместо да отговоря на Наполеон, аз се обръщам към Даву и му казвам сякаш в някакво вдъхновение: „Я си вървете по-бързо в родината, генерале!“ Проектът пропадна. Даву вдигна рамене и на излизане каза шепнешком: „Ва! Il devient sperstitieux!“116 А на другия ден бе издадена заповед за отстъпление.

— Всичко това е извънредно интересно — каза князът с много тих глас, — ако всичко е било точно тъй… тоест искам да кажа… — побърза да се поправи той.

— О, княже! — извика генералът, толкова силно опиянен от собствения си разказ, че може би не беше вече способен да спре дори пред най-голямата непредпазливост. — Вие казвате: „Ако всичко е било точно тъй!“ Но то беше повече в действителност, уверявам ви, много повече! Всичко това са само нищожни, политически факти. Но аз ви повтарям, че бях свидетел на нощните сълзи и стенания на този велик човек; а това вече никой освен мене не е видял! Вярно, че към края той вече не плачеше, изплакал си беше сълзите, а само стенеше от време на време; лицето му все повече и повече се забулваше сякаш в мрак. Като че ли вечността простираше вече над него мрачното си крило. Понякога нощем прекарвахме по цели часове сами, в мълчание — мамелюкът Рустан хърка в съседната стая; страшно дълбоко спеше този човек. „Затова пък е верен на мене и на династията ми“ — казваше за него Наполеон. Веднъж ми беше много мъчно и внезапно той забеляза сълзите в очите ми; погледна ме нежно: „Ти ме съжаляваш! — извика той. — Само ти, дете, а може би ще ме съжали и друго едно момче, моят син, le roi de Rome117; всички други ме мразят, а дойде ли нещастието, братята ми първи ще ме предадат!“ Аз се разридах и се спуснах към него; и той не можа да издържи: прегърнахме се и сълзите ни се смесиха. „Напишете, напишете едно писмо на императрица Жозефина118“ — му казах аз през сълзи. Наполеон трепна, помисли и ми каза: „Ти ми напомни за третото сърце, което ме обича; благодаря ти, приятелю!“ И той седна и написа онова писмо до Жозефина, с което още на другия ден бе изпратен Констан.

— Прекрасно сте постъпили — каза князът, — сред лошите му мисли сте събудили едно добро чувство у него.

— Точно така, княже, и колко добре обяснявате това, слушайки гласа на собственото си сърце! — извика възторжено генералът и — чудно — истински сълзи блеснаха в очите му. — Да, княже, това беше велико зрелище! И знаете ли, аз насмалко не тръгнах подире му за Париж и в такъв случай, разбира се, щях да споделя с него „знойния остров на заточението“, но уви! Съдбите ни се разделиха! Ние се сбогувахме: той отиде на знойния остров, където може би в минути на ужасна скръб си е спомнил поне веднъж за сълзите на клетото дете, което го беше прегърнало и му беше простило в Москва; а аз бях пратен в кадетски корпус, дето намерих една сурова дисциплина, груби другари и… Уви! Всичко отиде на вятъра! „Не искам да те отнемам от майка ти, за да дойдеш с мене! — каза ми той в деня на отстъплението. — Но бих желал да направя нещо за тебе.“ Той бе вече на коня си. „Напишете ми за спомен нещо в албума на моята сестра“ — казах аз плахо, защото той беше мрачен и много развълнуван. Той слезе от коня, поиска перо, взе албума. „На колко години е сестра ти?“ — попита ме той с перото в ръка. „На три години“ — отвърнах аз. „Petite fille alors.“119 И написа в албума:

Такъв съвет и в такъв момент, съгласете се, княже!

— Да, забележително!

— Този лист от албума бе сложен в златна рамка със стъкло, и вися цял живот на най-лично място в гостната на сестра ми, чак до смъртта й — тя умря при раждане; къде е сега — не знам… но ах, Боже мой! Два часът е вече! Как можах да ви задържа толкова, княже! Това е непростимо.

Генералът стана от стола.

— О, напротив! — смънка князът. — Вие така ме увлякохте и… най-после… това беше толкова интересно; много ви благодаря!

— Княже! — каза генералът, като стисна пак до болка ръката му и със светнали очи се вгледа втренчено в него, сякаш изведнъж се опомни и се слиса от някаква внезапна мисъл. — Княже! Вие сте толкова добър, толкова чистосърдечен, че понякога ми става дори жал за вас. Аз ви гледам с умиление; о, нека Бог ви благослови! Нека вашият живот започне и разцъфти… в любов. Моят е вече свършен! О, простете, простете!

Той излезе бързо, като закри с ръце лицето си. Князът не можеше да се съмнява в искреността на вълнението му. Той разбираше също така, че старецът излезе, опиянен от своя успех; ала все пак той смътно чувствуваше, че това беше един от онези лъжци, които, макар че се наслаждават от лъжите си чак до самозабрава, все пак и на върха на своето опиянение тайно подозират, че не им вярват и не могат да им вярват. В сегашното си положение старецът можеше да отрезвее, да се засрами извънредно много, да заподозре княза в прекомерно съчувствие към него и да се оскърби. „Не сторих ли зле, дето го оставих да се екзалтира толкова?“ — тревожеше се князът, но изведнъж не издържа и прихна да се смее гръмовито, което трая десетина минути. На път беше вече да почне да се кори за този смях; ала начаса разбра, че няма защо да се укорява, понеже му беше безкрайно жал за генерала.

Предчувствията му се сбъднаха. Още вечерта получи една странна бележка, кратка, но решителна. Генералът му пишеше, че се разделя с него завинаги, че го уважава и му е благодарен, но че дори и от него не може да приеме „изрази на състрадание, които унижават достойнството на един и без това вече нещастен човек“. Когато князът научи, че старецът се е затворил у Нина Александровна, почти се успокои за него. Но както вече видяхме, генералът бе направил някакви поразии и у Лисавета Прокофиевна. Тук не можем да разправим подробности, но ще отбележим накратко, че като последица от срещата генералът уплаши Лисавета Прокофиевна, а с горчивите си намеци за Ганя я възмути. Той бе позорно изпъден. Ето защо той прекара такава нощ и такава сутрин, съвсем се побърка и избяга на улицата почти като луд.

Коля все още не разбираше ясно какво става и се надяваше да му подействува със строгост.

— Е, къде ще се мъкнем сега, как мислите, генерале? — каза той. — При княза не искате, с Лебедев се скарахте, пари нямате, а аз още по-малко: и ето ни сега с празна торба насред улицата.

— По-добре с празна, отколкото върху празна — избърбори генералът, — с този… каламбур аз възбудих възторг… в офицерското събрание… в четиридесет и четвърта… Хиляда… осемстотин… четиридесет и четвърта година, да!… Не си спомням… О, не ми напомняй, не ми напомняй! „Къде е младостта ми, къде е свежестта ми!“ Както е извикал… кой е казал това, Коля?

— Това е цитат от Гогол, в „Мъртви души“, татко — отговори Коля и крадешком хвърли уплашен поглед към баща си.

— Мъртвите души! Аха, да, мъртви! Когато ме погребеш, напиши на гроба: „Тук почива една мъртва душа!“

А това кой е казал, Коля?

— Не знам, татко.

— Не бил съществувал Еропегов! Ерошка Еропегов!… — извика той разярен, като се спря на улицата. — И това го казва моят син, собственият ми син! Еропегов, човекът, който единадесет месеца беше за мене като същински брат, за когото аз се дуелирах… Един ден княз Вигорецки, нашият капитан, както си пием, му казва: „Ти, Гриша, къде си получил ордена „Света Ана“, това ми кажи?“ — „На бойното поле на моята родина, ето къде го получих!“ Аз извиках: „Браво, Гриша!“ И това стана причина за дуел, а след това той се венча… за Мария Петровна Су… Сутугина и беше убит на бойното поле… Куршумът се отплесна от кръста, който носех на гърдите си, и право в челото му. „Никога няма да го забравя!“ — извика той и падна на място. Аз… аз служих честно, Коля; аз служих благородно, но позорът… „позорът ме преследва!“ Ти и Нина ще дойдете на гроба ми… „Горката Нина!“ По-рано така я наричах, Коля, отдавна беше то, в първите години още, и това й правеше голямо удоволствие… Нина, Нина! Какво направих аз от твоя живот! Как можеш да ме обичаш, търпелива душа! Твоята майка има ангелска душа, Коля, чуваш ли, ангелска!

— Знам го, татко. Татко, миличък, да се върнем в къщи при мама! Тя тичаше подире ни! Но какво ви стана? Сякаш не разбирате… Хайде, защо плачете?

Коля сам плачеше и целуваше ръцете на баща си.

— Ти ми целуваш ръцете, на мене!

— Ами да, на вас, на вас. Какво чудно има? Хайде, защо ревете насред улицата, и това ми било генерал, военен човек, хайде да вървим!

— Бог да те благослови, мило момче, задето си запазил почитанието си към опозорения, да, към опозорения старец, твоя баща… дано и ти имаш такова момче… le roi de Rome… О, „да бъде проклет, да бъде проклет тоя дом!“

— Но какво става наистина тук! — кипна изведнъж Коля. — Какво се е случило? Защо не искате да се върнете сега в къщи? Да не сте си загубили ума?

— Ще ти обясня, ще ти обясня… всичко ще ти кажа; не крещи, ще ни чуят… le roi de Rome… О, тежко ми е, тъжно ми е!

Кой е казал това, Коля?

— Не знам, не знам кой го е казал! Да вървим веднага в къщи, веднага! Ще пребия от бой Ганка, ако потрябва… но къде пак отивате?

Ала генералът го дърпаше към входа на една близка къща.

— Къде отивате? Това не е нашата къща!

Генералът седна на външното стълбище и все дърпаше Коля за ръката.

— Наведи се, наведи се! — брътвеше той. — Всичко ще ти кажа… позорът… наведи се… дай си ухото, ухото; на ухото ще ти кажа…

— Но какво става с вас! — уплаши се ужасно Коля, но все пак подаде ухото си.

— Le roi de Rome… — пошепна генералът, който като че ли цял трепереше.

— Какво?… Но отде ви е дошъл на ума все тоя le roi de Rome?… Какво значи това?

— Аз… аз… — зашепна пак генералът, все по-силно и по-силно впивайки ръце в рамото на „своето момче“ — аз… искам… всичко да ти… Мария, Мария… Петровна Су-су-су…

Коля се изтръгна, хвана генерала за раменете и го загледа като побъркан. Старецът почервеня, устните му посиняха, ситни тръпки още гърчеха лицето му. Изведнъж той се наклони и почна бавно да пада в ръцете на Коля.

— Удар! — извика Коля така силно, че се чу по цялата улица. Най-после се беше сетил какво става.

V

Вярно, че Варвара Ардалионовна, приказвайки с брат си, малко бе преувеличила точността на своите сведения за годежа на княза с Аглая Епанчина. Може би като прозорлива жена тя бе отгатнала онова, което трябваше да стане в близко бъдеще; може би ядосана, дето вижда, че се изпарява като дим една мечта (в която самата всъщност никога не бе вярвала), тя не можеше да си откаже човешкото удоволствие да преувеличи нещастието и да влее още една капка отрова в сърцето на брат си, въпреки че го обичаше и му съчувствуваше искрено. Във всеки случай тя не можеше да получи от своите приятелки Епанчини такива точни сведения; имаше само намеци, недомлъвки, премълчавания, загадки. А може би пък сестрите на Аглая нарочно се бяха разбъбрили, за да могат и те самите да научат нещо от Варвара Ардалионовна; най-после възможно бе, че и те не искаха да се откажат от женското удоволствие да подразнят малко приятелката си, макар и да им беше другарка от детинство; не можеше, след като се беше минало толкова време, да не са прозрели поне отмалко нейните намерения.

От друга страна и князът може би също се лъжеше, макар и да казваше самата истина, когато уверяваше Лебедев, че няма какво да му съобщи и че нищо особено не се е случило в живота му. Наистина всеки бе изправен като че ли пред някакво чудо: нищо не беше се случило и все пак в същото време като че ли много нещо се бе случило. Тъкмо това бе отгатнала и Варвара Ардалионовна със своя верен женски инстинкт.

Все пак много мъчно е да се изложи поред как стана така, та у Епанчини всички отведнъж бяха обзети от една и съща мисъл, че нещо много важно се е случило в живота на Аглая и че се решава съдбата й. Но щом блесна тази мисъл едновременно в главите на всички, те веднага се съгласиха, че отдавна вече всичко са забелязали и всичко това ясно са предвидили; че всичко е било ясно още от четенето на „бедния рицар“, дори от по-рано, само че тогава още не са искали да вярват в подобна глупост. Така твърдяха сестрите на Аглая; разбира се, и Лисавета Прокофиевна беше всичко предвидила и разбрала преди другите, отдавна вече „я болеше сърцето“, но — отдавна или не — сега тази мисъл за княза изведнъж й стана твърде неприятна, главно защото я объркваше. Изникнал бе един въпрос, който трябваше да се разреши незабавно; ала бедната Лисавета Прокофиевна не само не можеше да разреши този въпрос, но дори — колкото и да се мъчеше — не беше в състояние да го постави пред себе си в пълната му яснота. Случаят беше тежък. „Добра партия ли е князът, или не е? За добро ли е всичко това, или за лошо? Ако е за лошо (което е несъмнено), какво точно му е лошото? Ако е за добро (което е също възможно), какво пък му е доброто?“ Бащата на семейството Иван Фьодорович най-напред се учуди, разбира се, но след това изведнъж призна, че „и нему му се мяркало през всичкото време нещо подобно в ума, попрестане-попрестане, пък току изведнъж пак му се мерне!“ Той млъкна веднага пред заплашителния поглед на съпругата си, но това беше сутринта, а когато вечерта остана насаме с нея и трябваше пак да говори, изведнъж и някак особено смело изказа няколко неочаквани мисли: „Всъщност какво има?…“ (Мълчание.) „Разбира се, всичко това е много чудно, ако само е истина, аз не искам да споря, но…“ (Пак мълчание.) „А от друга страна, ако се погледне на нещата както трябва, князът е чудесен момък, Бога ми, и… и — най-после той носи нашето семейно име, всичко това ще изглежда, така да се каже, като укрепване на семейното ни име, загубило уважението на обществото, тоест, ако застанем на това гледище, тоест, защото… разбира се, обществото; обществото си е общество; а все пак и князът не е без състояние, макар и не толкова значително. Той има… и… и… и…“ (Иван Фьодорович млъкна и повече не отвори уста.)

Лисавета Прокофиевна едва има търпение да изслуша съпруга си. Според нея всичко станало беше „непростима и дори престъпна глупост, безсмислена и глупава фантасмагория!“ Преди всичко „това князче е болно, идиот, след това е глупак, който не познава нито обществото, нито има някакво място в него: кому да го представиш, къде да го мушнеш? Някакъв невъзможен демократ, дори няма някаква службица и… и… какво ще каже Белоконская? А и за такъв ли мечтаехме и такъв ли мъж тъкмяхме за Аглая?“ Последният довод беше, разбира се, най-важният. Майчиното сърце трепереше при тази мисъл, обливаше се в кръв и сълзи, макар че в същото време от същото сърце се надигаше един глас, който й казваше: „Че защо князът да не е такъв, какъвто ви трябва?“ Тъкмо тези възражения на собственото й сърце задаваха най-много грижи на Лисавета Прокофиевна.

Сестрите на Аглая, кой знае защо, харесаха мисълта за женитба с княза, тя дори не им се видя много странна; накъсо, те можеха да застанат изведнъж напълно на негова страна. Но и двете бяха решили да мълчат. Веднъж завинаги близките на Лисавета Прокофиевна забелязаха, че колкото по-упорито и ожесточено тя възразяваше и се противеше понякога по някой общ и спорен семеен проект, толкова повече те имаха основание да вярват, че може би тя вече се съгласява с този проект. Ала невъзможно беше Александра Ивановна да не си каже никак думата. Майка й, която отдавна вече я бе признала за своя съветница, сега час по час я викаше и я караше да си каже мнението, а най-вече какво си спомня, тоест: „Как е станало всичко това? Защо никой не е забелязал? Защо са мълчали тогава? Какво е означавала тогава тази мръсна шега с „бедния рицар“? Защо само тя, Лисавета Прокофиевна, е осъдена да се грижи за всички, всичко да забелязва и да отгатва, а другите да лапат мухи?“ и прочее, и прочее. Александра Ивановна беше отначало предпазлива и се задоволи да забележи, че й се вижда доста правилна мисълта на баща й, че обществото може да погледне с добро око на една женитба на княз Мишкин с някоя от дъщерите Епанчини. Малко по малко тя се разгорещи и даже прибави, че князът съвсем не е „глупчо“ и никога не е бил такъв, а колкото до общественото му положение — никой още не знае по какво ще преценяват след няколко години значението на един порядъчен човек в Русия: по предишните му безусловни успехи в службата ли, или по нещо друго? На всичко това майка й веднага отговори рязко, че Александра е „свободомислеща и че за всичко това е виновен техният проклет женски въпрос“. Половин час след това тя отиде в града, а оттам на Каменния остров, за да види Белоконская, която като че ли за проклетия се намираше по това време в Петербург, но се канеше скоро да си замине. Белоконская беше кръстница на Аглая.

„Старата“ Белоконская изслуша всичките трескави и отчаяни признания на Лисавета Прокофиевна, но ни най-малко не се трогна от сълзите на обърканата майка, дори я погледна подигравателно. Тя беше страшна деспотка; не допускаше равенство в отношенията си с другите, дори ако те бяха нейни стари приятели, а на Лисавета Прокофиевна гледаше решително като на свое protegée, както и преди тридесет и пет години, и никак не можеше да се помири с нейния рязък и самостоятелен характер. Тя забеляза между другото, че „всички те, изглежда, са преувеличили по стар навик нещата и са направили от мухата слон; че колкото и внимателно да е слушала, не е могла да се убеди, че наистина у тях е станало нещо сериозно; не е ли по-добре да почакат, за да видят какво ще стане; според нея князът е почтен момък, макар и болен, чудноват и твърде незначителен. Най-лошото е, че той открито поддържа любовница“. Лисавета Прокофиевна много добре разбра, че Белоконская е малко сърдита зарад неуспеха на Евгений Павлович, препоръчан от нея. Тя се върна в Павловск още по-ядосана, отколкото беше на тръгване, и веднага си го изкара на всички, главно, задето „са полудели“, че абсолютно никой не върши работите си така, както ги вършат те. „Защо са се разбързали така? Какво е станало? Колкото и да търся, не мога да намеря, че наистина нещо е станало! Почакайте, за да видите какво ще излезе! Какво ли не може да мине през ума на Иван Фьодорович! Защо ще правим от мухата слон?“ И прочее, и прочее.

Заключението беше, че трябва да се успокоят, да гледат хладнокръвно на положението и да чакат. Но уви, спокойствието не трая и десет минути. Първият удар на това хладнокръвие бе нанесен от разказа за това, което се беше случило, докато майката беше отишла на Каменния остров. (Посещението на Лисавета Прокофиевна у княгиня Белоконская стана на другата сутрин, след като князът ходи у тях предната вечер след полунощ, като смяташе, че няма още десет часът.) На нетърпеливите въпроси на майка си сестрите отговаряха доста подробно, като казаха преди всичко, че „нищо не се е случило в нейно отсъствие“; идвал князът, но Аглая го накарала да чака много, около половин час, преди да се яви, и щом дошла, веднага му предложила да играят на шах; князът не разбирал нищо от тая игра и Аглая веднага го надвила; тя се развеселила много, страшно го закачала, задето не знае да играе, и така му се смяла, че било просто жално да се гледа князът. След това му предложила да играят на карти, на трупа. Но този път станало обратното: князът бил толкова силен в тази игра, че играел като… като професор, като истински майстор; Аглая и шмекерувала, и картите си сменяла, и пред очите му крадяла взятки, но все пак оставала излъгана във всяка игра, пет пъти поред. Аглая страшно се ядосала, изгубила дори всякакво самообладание; наговорила на княза такива обидни и дръзки думи, че той престанал да се смее и цял побледнял, когато накрая тя му казала, че „кракът й няма да стъпи в тая стая, докато той седи в нея, и че е истинско безсрамие от негова страна да идва у тях, и то нощем, подир полунощ, след всичко, което се е случило“. При тези думи тя тръшнала вратата и излязла. Князът си отишъл така, сякаш се връща от погребение, въпреки всички техни опити да го утешат. Четвърт час след това Аглая слязла от горния етаж на терасата, и то е такава бързина, че даже нямала време да си изтрие очите, в които личали следи от сълзи; тя дотърчала, защото Коля донесъл един таралеж. Всички почнали да разглеждат таралежа; като запитали Коля, той им обяснил, че таралежът не е негов, но че другарят му Костя Лебедев, също гимназист, и той го купили заедно с една брадва от един селянин, когото преди малко срещнали; Костя останал на улицата, защото се срамувал да влезе с брадвата. Селянинът отначало продавал само таралежа и им взел за него петдесет копейки, но те го предумали да им продаде и брадвата, защото им трябвала, пък и тя била много хубава. Изведнъж Аглая почнала да моли настойчиво Коля да й продаде веднага таралежа и така се разпалила, че дори го нарекла „мил“. Той дълго време не се съгласявал, но най-сетне не издържал и повикал Костя Лебедев, който наистина се качил с брадвата в ръка и много засрамен. Ала сега изведнъж се разкрило, че таралежът, съвсем не е техен, а принадлежи на някакво трето момче Петров, който им дал пари, за да му купят от някакво четвърто момче „Историята“ от Шлосер121, която то продавало евтино, понеже имало нужда от пари; те тръгнали да купят книгата, но не могли да устоят на изкушението и купили таралежа, така че вместо „Историята“ на Шлосер те носят сега на Петров таралежа и брадвата. Но Аглая настоявала така упорито, че най-после те отстъпили и й продали таралежа. Щом станал неин, Аглая го нагласила с помощта на Коля в една плетена кошничка, покрила го със салфетка и замолила Коля да го занесе веднага, без да се отбива никъде, на княза с молба да го приеме от нейно име в „знак на най-дълбоко уважение“. Коля се съгласил на драго сърце и обещал да го занесе, но побързал да запита какво значи този подарък и какво символизира таралежът. Аглая му отговорила, че това не е негова работа. Той възразил, че е убеден, че тук се крие някаква алегория. Аглая се разсърдила и му казала троснато, че той е хлапе и нищо повече. Коля веднага отвърнал, че ако не уважава в нея жената и най-вече своите убеждения, тутакси би й доказал, че знае да отговори на подобна обида. Накрая впрочем Коля все пак с възторг тръгнал да занесе таралежа, а след него тичал и Костя Лебедев; когато видяла, че Коля размахва доста силно кошничката, Аглая не се стърпяла и му извикала от терасата: „Миличък Коля, гледайте, моля ви се, да не го изтърсите!“ — като че не се бе карала преди малко с него; Коля се спрял и също така като че и той не се бе карал, извикал с най-голяма готовност: „Не, няма да го изтърся, Аглая Ивановна. Бъдете напълно спокойна!“ — и хукнал пак презглава. Аглая прихнала да се смее и изтичала в стаята си извънредно доволна и цял ден след това била много весела.

Тези новини съвсем объркаха Лисавета Прокофиевна. Че какво има в тях, ще рече човек. Но какво да правиш — такова настроение, види се, й беше дошло. Тревогата й беше прекомерно голяма, и то главно поради таралежа; какво означава той? Няма ли тук нещо уговорено? Някакъв скрит смисъл? Но какво иска да каже? Не е ли това нещо като телеграма? Отгоре на всичко нещастният Иван Фьодорович, който се случи на разпита на дъщерите, съвсем обърка работата с отговора си. Според него тук нямаше никаква телеграма. „Таралежът си е просто таралеж — каза той, — какво друго може да означава освен приятелство, забравяне на обидите и помирение, с една дума, всичко това е лудория, но във всеки случай невинна и извинителна.“

Нека отбележим в скоби, че той бе напълно отгатнал. Върнал се в къщи, след като бе осмян и изгонен от Аглая, князът седеше вече от половин час, потънал в най-мрачно отчаяние, когато ненадейно дойде Коля с таралежа. Веднага небето се проясни; князът сякаш възкръсна от мъртвите; той разпитваше Коля, чакаше трескаво всяка негова дума, задаваше по десет пъти един и същ въпрос, смееше се като дете и час по час стискаше ръцете на двете момчета, които също се смееха и го гледаха радостно. Излизаше, значи, че Аглая прощава и князът може да отиде пак при нея още тази вечер, а за него това беше не само най-важното, то беше всичко.

— Какви деца сме още ние, Коля! И… и… колко е хубаво, че сме деца! — извика най-после той в опиянението си.

— Чисто и просто тя е влюбена във вас, княже, и нищо повече! — авторитетно и многозначително отговори Коля.

Князът се изчерви, но този път не каза нито дума, а Коля само се смееше и пляскаше с ръце; след един момент се разсмя и князът, а после чак до вечерта всеки пет минути поглеждаше часовника си, за да види колко време е минало и колко му остава да чака до вечерта.

Настроението стигна върховния момент: Лисавета Прокофиевна най-после не издържа и преживя една нервна криза. Въпреки всички възражения на съпруга и дъщерите си, тя прати да повикат веднага Аглая, за да й зададе един последен въпрос и да получи от нея ясен и решителен отговор. „Веднъж завинаги да турим край на тая работа, да свалим тоя товар от гърба си и повече да не говорим за това! — каза тя. — Иначе няма да доживея до довечера!“ И едва сега всички разбраха до каква задънена улица бяха стигнали нещата. Нищо не можаха да изтръгнат от Аглая — тя се престори на учудена, на възмутена, после взе да се смее и подиграва на княза и на всички, които я разпитваха. Лисавета Прокофиевна легна в кревата и се яви отново в часа за чай, по времето, когато се надяваха да дойде князът. Тя го очакваше с трепет и когато той пристигна, насмалко не я хвана истерия.

А и князът влезе плахо, едва ли не пипнешком, като се усмихваше странно и заглеждаше всички в очите, сякаш ги питаше защо Аглая я няма в стаята: щом забеляза отсъствието й, веднага се уплаши. Тази вечер бяха семейно, нямаше външен човек. Княз Шч. беше все още в Петербург във връзка с работите, възникнали след смъртта на вуйчото на Евгений Павлович. Лисавета Прокофиевна съжаляваше за неговото отсъствие. „Поне той да беше тук, та да чуем какво ще каже.“ Иван Фьодорович седеше с необикновено угрижена физиономия; сестрите на Аглая бяха сериозни и като че ли се бяха надумали да мълчат. Лисавета Прокофиевна не знаеше как да започне разговора. Изведнъж тя изля енергично възмущението си върху железниците и погледна княза с израз на предизвикателство.

Уви! Аглая все още не идваше и князът се чувствуваше загубен. Смутен и едва мънкащ, той се опита да изрази мнението, че би било много полезно да се подобри железопътната мрежа, но Аделаида изведнъж избухна в смях и той пак си глътна езика. В този именно момент влезе Аглая спокойно и важно, поклони се на княза точно по етикета и тържествено зае най-личното място на кръглата маса. Тя погледна въпросително княза. Всички разбраха, че е настъпил моментът за разрешаване на всички недоразумения.

— Получихте ли таралежа ми? — твърдо и почти сърдито попита тя.

— Получих го — отговори князът, като се червеше и примираше.

— В такъв случай обяснете ни веднага какво мислите по това? Необходимо е за спокойствието на мама и на цялото ни семейство.

— Слушай, Аглая… — разтревожи се изведнъж генералът.

— Това, това вече минава всякаква граница! — веднага прибави уплашено Лисавета Прокофиевна.

— Тук няма никаква граница, maman — отговори бързо и строго Аглая. — Аз пратих днес на княза един таралеж и искам да знам мнението му. Какво ще кажете, княже?

— Тоест какво мнение, Аглая Ивановна?

— За таралежа.

— Тоест… аз мисля, Аглая Ивановна, че вие желаете да узнаете как съм приел… таралежа… или по-точно как съм погледнал… на тази пратка… на таралежа, тоест… в такъв случай аз предполагам, че… с една дума…

Той се задъха и млъкна.

— Добре де, не казахте много нещо — поде Аглая след около пет секунди. — Добре, съгласна съм да оставим таралежа; но аз се много радвам, че мога най-после да туря край на всички натрупали се недоразумения. Позволете ми най-после да чуя от вашата уста: имате ли намерение да ми направите предложение за женитба, или не?

— Ах, Господи! — извика неволно Лисавета Прокофиевна.

Князът трепна и залитна; Иван Фьодорович се вкамени; сестрите на Аглая свъсиха вежди.

— Недейте лъга, княже, кажете истината. Зарад вас не ме оставят на мира с разни разпитвания; а имат ли те някакво основание? Кажете!

— Аз не съм ви правил предложение за женитба, Аглая Ивановна — отговори князът, като изведнъж се оживи, — но… вие самата знаете колко ви обичам и вярвам във вас… дори в този момент…

— Аз ви питах: искате ли ръката ми, или не?

— Искам я — отвърна князът със сподавен глас.

Между присъствуващите настъпи голямо раздвижване.

— Всичко това не става така, мила моя — заяви Иван Фьодорович силно развълнуван, — това… това е почти невъзможно, ако тъкмо това искаш да постигнеш.

Глаша… Извинете, княже, извинете, драги мой!… Лисавета Прокофиевна! — обърна се той към съпругата си за помощ. — Би трябвало… да разгледаме подробно…

— Аз се отказвам, отказвам се! — замаха с ръце Лисавета Прокофиевна.

— Но позволете, maman, и аз да си кажа думата; нали и аз имам глас в тази работа: това е един решителен момент от моя живот (Аглая се изрази точно така) и аз искам сама да узная и освен това се радвам, че ви имам всички за свидетели… Позволете да ви попитам, княже, по какъв начин смятате да осигурите моето щастие, ако „имате такива намерения“?

— Наистина не знам как да ви отговоря, Аглая Ивановна; какво може да се отговори на подобен… въпрос? Пък и… необходимо ли е?

— Вие ми изглеждате смутен и потиснат; починете си малко и съберете нови сили; изпийте една чаша вода; впрочем ей сега ще ви поднесат чай.

— Аз ви обичам, Аглая Ивановна, много ви обичам; само вас обичам и… не се шегувайте, моля ви се, много ви обичам.

— Ала все пак въпросът е важен; ние не сме деца и трябва да погледнем на него сериозно… Помъчете се сега да ни обясните какво съдържа вашето състояние?

— Ех и ти, Аглая. Какво говориш! Не става така, не бива… — уплашено избъбри Иван Фьодорович.

— Какъв позор! — пошепна доста високо Лисавета Прокофиевна.

— Тя е луда! — със същия тон прибави Александра.

— Състоянието ми… тоест парите? — учуди се князът.

— Точно така.

— Аз имам… аз имам сега сто тридесет и пет хиляди — избърбори князът, изчервявайки се.

— Само толкова? — учуди се искрено Аглая, без ни най-малко да се изчерви. — Впрочем няма голямо значение; особено ако се живее икономично… Смятате ли да заемете някаква служба?

— Исках да държа изпит за домашен учител…

— Отлична идея; това ще увеличи, разбира се, нашите доходи. Мислите ли да ставате камерюнкер?

— Камерюнкер? Никога не съм мислил за това, но… Този път двете сестри не се стърпяха и прихнаха да се смеят. От дълго време вече Аделаида бе забелязала в потръпващото лице на Аглая признаците на един буен и неудържим смях, който тя засега се мъчеше да потуши. Аглая се опита да погледне заплашително разсмелите се сестри, но не можа да се сдържи нито секунда повече и се заля в бесен, почти истеричен смях; най-после тя скочи и излезе тичешком от стаята.

— Знаех си аз, че всичко това е само шега и нищо повече! — извика Аделаида. — Предвиждах го още от началото, когато прати таралежа.

— Не, това вече няма да позволя, няма да го позволя! — кипна изведнъж от гняв Лисавета Прокофиевна и тръгна бързо подир Аглая. След нея начаса изтичаха и сестрите. В стаята останаха князът и бащата на семейството.

— Това, това… би ли могъл да си представиш подобно нещо, Лев Николаич? — извика рязко генералът, без сам да разбира, изглежда, какво иска да каже. — Не, сериозно, сериозно ти казвам!

— Виждам, че Аглая Ивановна се подиграва с мене — отговори тъжно князът.

— Почакай, драги; аз ще отида при тях, а ти почакай… защото… Обясни ми поне ти, Лев Николаич, поне ти, как стана всичко това и какво значи то в цялата му, така да се каже, същност? Съгласи се, драги, че аз съм бащата; но тъкмо защото съм баща, нищо не разбирам; ето защо обясни ми поне ти!

— Аз обичам Аглая Ивановна; тя го знае и… струва ми се, отдавна го знае.

Генералът вдигна рамене.

— Странно, странно… и много ли я обичаш?

— Много я обичам.

— Странно, всичко това ми се вижда странно. Искам да кажа, подобна изненада, подобен светкавичен удар… Да ти кажа ли, скъпи приятелю, мене не ме интересува състоянието ти (макар че го смятах за по-голямо), но… щастието на дъщеря ми… най-после… способен ли си ти, така да се каже, да й създадеш това… щастие? И… и… какво е това: шега ли е от нейна страна, или истина? Тоест не от твоя, а от нейна страна?

В този момент зад, вратата се чу гласът на Александра Ивановна: тя викаше баща си.

— Почакай, драги, почакай! Почакай и размисли, аз ей сега ще се върна… — каза той припряно и почти уплашен изтича в стаята, отдето го беше повикала Александра.

Намери съпругата и дъщеря си прегърнати и облени в сълзи. Това бяха сълзи на щастие, на умиление и на помирение. Аглая целуваше ръцете, страните, устните на майка си; двете жени горещо се прегръщаха.

— Ето, Иван Фьодорович, погледни я сега, това е тя, това е цялата тя! — каза Лисавета Прокофиевна.

Аглая отдръпна от гърдите на майка си своето щастливо и разплакано личице, погледна баща си, изсмя се високо, спусна се към него, прегърна го силно и няколко пъти го целуна. След това се хвърли пак към майка си, скри съвсем лице на нейните гърди, за да не я вижда никой, и веднага пак заплака. Лисавета Прокофиевна я покри с края на шала си.

— Така ли, така ли ни измъчваш ти, жестоко мое момиче! — продума тя, но този път с израз на радост и сякаш дишаше вече по-свободно.

— Жестока! Да, жестока! — извика изведнъж Аглая. — Лоша! Разглезена! Кажете го на татко. О, та той бил тук. Татко, вие сте тук? Слушате! — разсмя се тя през сълзи.

— Мила моя, идол мой! — извика генералът, като цял сияеше от щастие и целуваше ръката на дъщеря си. (Тя не я отдръпваше.) — Значи, ти обичаш този… млад човек?…

— Не, не, не! Не мога да понасям… вашия млад човек, не мога да го понасям! — изведнъж кипна Аглая и вдигна глава. — И ако вие, татко, още веднъж се осмелите да ми кажете това… говоря ви сериозно: чувате ли, сериозно ви говоря!

И тя наистина говореше сериозно: цяла се беше изчервила и очите й блестяха. Бащата се уплаши и млъкна, а зад Аглая Лисавета Прокофиевна му направи знак и той разбра, че той значеше: „Не я разпитвай.“

— Щом е така, ангел мой, ще бъде, както ти искаш, воля твоя; но той чака там съвсем сам; не трябва ли деликатно да му се даде да разбере да си върви?

На свой ред генералът смигна на Лисавета Прокофиевна.

— Не, не, това вече е излишно; особено ако бъде „деликатно“; идете при него сам; аз ще дойда веднага след вас. Искам да помоля този млад човек… за извинение, задето го оскърбих.

— И то тежко го оскърби — сериозно потвърди Иван Фьодорович.

— Тогава… по-добре вие останете тук, аз ще отида отначало сама, а вие елате веднага след мене, още сега; така е за предпочитане.

Тя беше вече до вратата, когато изведнъж се върна.

— Ще се разсмея! Ще умра от смях! — заяви тъжно тя.

Но миг след това се извърна и изтича при княза.

— Какво значи всичко това? Как мислиш ти? — попита набързо Иван Фьодорович.

— Страх ме е да го кажа — също така бързо отвърна Лисавета Прокофиевна, — но според мене работата е ясна.

— И според мене. Ясна като ден. Тя го обича.

— Малко е да се каже, че обича — влюбена е! — обади се Александра Ивановна. — Само че в него ли намери?

— Бог да я благослови, щом й е такава съдбата! — набожно се прекръсти Лисавета Прокофиевна.

— Значи, съдба — потвърди генералът, — а от съдбата си не можеш избяга.

И всички отидоха в гостната, дето ги очакваше нова изненада.

Аглая не само не се разсмя, когато се приближи до княза, както се боеше, но дори едва ли не плахо му каза:

— Простете на глупавото, лошо, разглезено момиче (тя му взе ръката) и бъдете уверен, че ние всички безкрайно ви уважаваме. А ако аз се осмелих да се подиграя на вашето прекрасно… хубаво простодушие, простете ми, както се прощава на едно дете за лудорията му; извинете, че аз настоявах за една глупост, която не може да има, разбира се, ни най-малки последици…

Аглая произнесе последните думи с особено натъртване.

Бащата, майката и сестрите бяха влезли в гостната тъкмо навреме, за да видят и чуят всичко това и всички останаха смаяни от фразата: „за една глупост, която не може да има ни най-малки последици“, а още повече от сериозния тон, с който Аглая я беше казала. Всички се спогледаха въпросително; НО князът не разбра, изглежда, смисъла на тези думи и беше донемайкъде щастлив.

— Защо говорите така — смънка той, — защо… искате… извинение…

Той искаше дори да прибави, че не е достоен да го молят за извинение. Кой знае, може би и той бе забелязал смисъла на фразата за „глупостта, която не може да има ни най-малки последици“, но понеже беше странен човек, може би се зарадва на тези думи. Несъмнено за него беше вече върховно блаженство самата мисъл, че пак ще ходи свободно при нея, че ще му позволят да приказва с нея, да седи с нея, да се разхожда с нея и, кой знае, той би се задоволил може би само с това за през цял живот! (Тъкмо от това задоволство се боеше, изглежда, и Лисавета Прокофиевна в душата си; тя го отгатваше; от много неща се боеше тя в душата си, но не беше способна да ги изрази.)

Мъчно е да се опише колко много се оживи и ободри тази вечер князът. Той беше толкова весел, че неговата веселост се предаваше и на тези, които го гледаха така казваха после сестрите на Аглая. Той се разприказва, а това не беше му се случвало от шест месеца насам, от оная сутрин, когато се запозна с Епанчини; а след връщането си в Петербург той беше явно и нарочно мълчалив; неотдавна бе казал пред всички на княз Шч., че трябва да пази мълчание, защото няма правото да опошлява мисълта със своя начин на изразяване. Почти само той говори през цялата тази вечер и ясно, радостно и подробно отговаряше на въпросите. Ала нищо в думите му не издаваше любовните му чувства. Това бяха едни такива сериозни, понякога дори неразбираеми мисли. Той изложи също някои свои възгледи и лични, съкровени наблюдения, така че всичко щеше да изглежда смешно, ако не беше изразено с „избрани думи“, както се съгласиха по-късно всички присъствуващи. Макар генералът да обичаше сериозните теми за разговор, но и той, и Лисавета Прокофиевна намериха, че в приказките на княза има твърде много ученост и затова към края на вечерта дори се умърлушиха. Впрочем князът толкова се оживи към края, че разправи няколко много смешни анекдота, на които той самият пръв се смееше, така че другите се смяха повече на неговия радостен смях, отколкото на самите анекдоти. Колкото до Аглая, тя не си отвори устата почти цялата вечер; затова пък слушаше жадно Лев Николаевич и дори не толкова го слушаше, колкото го гледаше.

— Само как го гледа, очите си не сваля от него; зяпнала го в устата, думичка да не пропусне! — казваше по-късно Лисавета Прокофиевна на своя съпруг. — А кажеш ли й, че го обича, очите ти ще издере!

— Какво да се прави — съдба! — вдигна рамене генералът и дълго още повтаряше тази своя любима думичка. Ще прибавим, че като на делови човек на него не му хареса в много отношения сегашното положение на нещата, а главно — липсата на яснота; но засега той бе решил да мълчи и да гледа… в очите Лисавета Прокофиевна.

Радостното настроение на семейството не трая дълго. Още на другия ден Аглая се спречка пак с княза и така беше през всеки следващ ден. По цели часове тя вземаше княза на смях и се държеше с него почти като с шут. Наистина те прекарваха понякога по един-два часа в градинската беседка, но за забелязване бе, че през това време князът почти винаги четеше на Аглая вестници или някоя книга.

— Знаете ли. — прекъсна го тя един ден, когато той четеше вестник, — забелязала съм, че вие сте страшно необразован; ако ви запитат, нищо не знаете както трябва: нито каква е била тази личност, нито кога е станало това събитие, нито в кое съчинение е казано това? Вие сте много жалък.

— Казвал съм ви, че нямам голямо образование — отговори князът.

— Че какво имате тогава? Как мога да ви уважавам след всичко това? Продължавайте четенето или по-добре стига вече, спрете.

И същата вечер тя пак направи нещо, което се видя на всички много загадъчно. Върна се княз Шч., Аглая беше много любезна с него и го разпитва на дълго за Евгений Павлович. (Княз Лев Николаевич още не бе дошъл.) Неочаквано княз Шч. си позволи да направи един намек за „новата и близка промяна в семейството“, като спомена за няколкото думи, които изтървала Лисавета Прокофиевна, че може би ще трябва да се отложи пак сватбата на Аделаида, за да направят двете сватби заедно. Невъзможно е да се опише как избухна Аглая зарад „всичките тези глупави предположения“; между другото тя се изтърва и каза, че „няма още намерение да замества любовницата на когото и да било“.

Тези думи смаяха всички, но най-вече родителите й. В едно тайно съвещание с мъжа си, Лисавета Прокофиевна настоя, че трябва да имат решително обяснение с княза по въпроса за Настасия Филиповна.

Иван Фьодорович се кълнеше, че всичко това е само една „неразумна постъпка“ на Аглая, която се дължи на нейната „свенливост“; че ако княз Шч. не заприказвал за сватбата, тя нямало да постъпи така, защото знае, и то положително, че всичко това е само клевета на лоши хора и че Настасия Филиповна ще се омъжи за Рогожин; той прибави, че князът не е замесен в тая работа и че връзката, която му приписват, не съществува и дори никога не е съществувала, ако трябва да се каже цялата истина.

А князът все пак от нищо не се смущаваше и продължаваше да блаженствува. Разбира се, и той забелязваше понякога израз на тъга и нетърпение в очите на Аглая, но приписваше този израз на нещо съвсем друго и този мрачен облак се разпръсваше от само себе си. Убедеше ли се веднъж, нищо не можеше да го разколебае. Може би беше твърде много спокоен; такова беше поне впечатлението на Иполит, който го срещна веднъж случайно в парка.

— Е, не бях ли прав, когато ви казах тогава, че сте влюбен — започна той, като се приближи до княза и го спря. Князът му протегна ръка и го поздрави е „хубавия му вид“. Сам болният, изглежда, се чувствуваше ободрен, което се случва така често с охтичавите.

Той се бе приближил до княза само за да го жегне някак, задето изглежда щастлив, но веднага се обърка и заприказва за себе си. Почна да се оплаква надълго и нашироко, и то доста несвързано.

— Няма да повярвате — заключи той — до каква степен всички там са раздразнителни, дребнави, егоисти, суетни, посредствени; ще повярвате ли, че те ме приеха при изричното условие колкото се може по-скоро да умра и сега са просто побеснели, дето не умирам, а напротив, чувствувам се по-добре. Каква комедия! Басирам се, че вие не ми вярвате!

Князът не рачи да възрази.

— Понякога дори ми идва мисълта да се преместя наново у вас — небрежно прибави Иполит. — Значи, вие не смятате, че са способни да приемат един човек при условие той непременно и колкото се може по-скоро да умре?

— Аз мислех, че те са ви поканили с някакви други намерения.

— Охо! Съвсем не сте толкова прост, колкото разправят за вас! Не му е дошло още времето, иначе бих ви разкрил някои неща за този Ганечка и за надеждите, които храни. Подриват ви почвата, княже, безмилостно я подриват, и дори е жалко, че сте толкова спокоен. Но уви — вие не можете да бъдете друг!

— Гледай ти за какво сте ме зажалили! — засмя се князът. — Ще рече, според вас аз щях да бъда по-щастлив, ако бях по-неспокоен?

— По-добре е човек да бъде нещастен, но да знае, отколкото да е щастлив и да живее като… глупак. Вие май никак не вярвате, че имате съперници и… от оная страна?

— Вашите думи за съперничество са малко цинични, Иполит; съжалявам, че нямам правото да ви отговоря. Колкото до Гаврила Ардалионович, сам ще се съгласите, че той мъчно може да запази спокойствие след всичко, което загуби, ако само знаете поне отчасти работите му. Струва ми се, че е за предпочитане да се погледне на нещата от тази страна. Той има още време да се промени; тепърва му предстои да живее, а животът е така богат… впрочем… впрочем — загуби нишката князът, — колкото до това, че ми подривали почвата… аз даже не разбирам за какво говорите; по-добре да оставим този разговор, Иполит.

— Да го оставим засега; толкова повече, че вие не можете да покажете благородството си. Да, княже, за вас е необходимо сам да пипнете с пръста си, но и тогава дори няма да повярвате, ха-ха! Но кажете ми, не ме ли презирате сега дълбоко?

— Защо? Затова ли, че сте страдали и страдате повече от нас?

— Не, а задето съм недостоен за страданието си.

— Който е могъл да страда повече от другите, значи, е достоен да страда повече. Когато Аглая Ивановна прочете вашата „Изповед“, пожела да ви види, но…

— Отлага… невъзможно й е, разбирам, разбирам… — прекъсна го Иполит, сякаш за да отклони по-скоро разговора. — Сетих се, казват, че вие сте й чели на глас цялата тази галиматия; наистина тя беше написана и… направена в бълнуване. И не разбирам как човек може да бъде толкова — не казвам жесток (това би било унизително за мене), но детски суетен и отмъстителен, за да ме укорява за тази „Изповед“ и да си служи с нея като с оръжие против мене! Не се безпокойте, аз не говоря за вас…

— Но аз съжалявам, че вие се отказвате от тази тетрадка, Иполит, от нея лъха искреност, и знаете ли, че дори най-смешните й пасажи, а те са много (Иполит се намръщи силно), са изкупени със страданието, защото да правиш такива признания в тях, е било също страдание и… може би голяма смелост. Мисълта, която ви е подтиквала, без друго се е вдъхновявала от благородно чувство, каквато ще и външна форма да вземал. Колкото повече мисля по това, толкова по-ясно ми става, кълна ви се. Аз не ви осъждам, казвам ви мнението си и съжалявам, че тогава мълчах…

Иполит се изчерви. Мина му за момент през ума, че князът играе комедия и му готви примка, но като се вгледа в лицето му, не можа да не повярва в искреността му; лицето му се проясни.

— А ето че все пак трябва да се мре! — каза той, като насмалко не прибави: „Човек като мене!“ — И можете да си представите как ми досажда вашият Ганечка; хрумнало му да ми възразява, че между слушателите на моята „Изповед“ може би трима-четирима ще умрат преди мене! Гледай ти! Той мисли, че това е утешение за мене, ха-ха! Първо, те още не са умрели; а и дори да бяха умрели тези хора, какво утешение ще бъде за мене, съгласете се! По себе си съди; впрочем той отиде още по-далече, сега просто ме обижда, като казва, че почтеният човек в подобен случай умира мълчаливо и че в цялата тази работа от моя страна е имало само егоизъм! Тъй ли! Не, у него има егоизъм! Каква изтънченост или по-скоро какъв груб егоизъм имат тези хора, без обаче да могат да го забележат!… Чели ли сте, княже, за смъртта на някой си Степан Глебов122 в осемнадесети век? Случайно го прочетох вчера…

— Кой е бил този Степан Глебов?

— Той е бил набучен на кол при царуването на Петър.

— Ах, Боже мой, знам го! Седял е набучен петнадесет часа, в голям студ, наметнат с шуба, и е умрял, като е проявил необикновено голяма душевна сила; как не, чел съм… Е, та какво?

— Господ дава такава смърт на някои хора, но не на нас! Вие може би смятате, че аз не съм способен да умра като Глебов?

— О, съвсем не — смути се князът, — исках само да кажа, че вие… тоест не исках да кажа, че вие не бихте приличали на Глебов, но… че вие… по-скоро бихте били в онези времена…

— Сещам се: Остерман123, а не Глебов — нали това искахте да кажете?

— Какъв е този Остерман? — учуди се князът.

— Остерман, дипломатът Остерман, съвременникът на Петър Велики — смотолеви Иполит, като изведнъж малко се обърка. Настъпи известно недоумение.

— О, не! Не исках да кажа това — каза провлечено князът, след като помълча малко, — вие, струва ми се… никога не бихте могли да бъдете Остерман.

Иполит сбръчка вежди.

— Впрочем аз ще ви кажа защо мисля така — побърза да прибави князът, като явно желаеше да поправи впечатлението, — защото тогавашните хора (кълна ви се, това винаги ме е учудвало) като че ли съвсем не са били като сегашните, народът не е бил същият като сега, в нашия век, като че ли друг е бил човешкият род… Тогава хората са били някак с една идея, а сега са по-нервни, по-развити, по-чувствителни, някак с две, с три идеи едновременно… Днешният човек е с по-широки разбирания — и, кълна ви се, тъкмо това му пречи да бъде цялостен като в онези векове… Аз… мислех само за това, когато го казах, а не…

— Разбирам; бързате сега да ме утешите зарад наивността, с която не се съгласихте с мене, ха-ха! Вие сте същинско дете, княже. Но аз забелязвам, че вие всички гледате на мене като на… порцеланова чаша… Нищо, нищо, аз не се сърдя. Във всеки случай нашият разговор излезе много смешен; вие сте понякога същинско дете, княже. Да знаете обаче, че аз бих предпочел да бъда нещо по-добро, отколкото Остерман; не си струва да възкръсваш от мъртвите, за да станеш Остерман… Впрочем аз виждам, че трябва да умра колкото се може по-скоро, иначе аз сам… Оставете ме. Довиждане! Нейсе, добре, кажете ми вие самият какво мислите: как е най-добре да умра?… За да излезе колкото се може… по-добродетелно? Хайде, кажете!

— Минете покрай нас и ни простете нашето щастие! — каза с тих глас князът.

— Ха-ха-ха! Така си и мислех! Без друго очаквах нещо подобно! Ала вие, ала вие… Нейсе! Красноречиви хора! Довиждане, довиждане!

VI

Новината, която Варвара Ардалионовна съобщи на брат си, беше съвсем точна: вечерта щеше да има гости във вилата на Епанчини и очакваха да видят между тях Белоконская; гостите бяха поканени за него ден вечерта; все пак тя бе казала това малко по-сърдито, отколкото беше необходимо. Наистина решението да се поканят гости беше взето набързо и дори с едно съвсем излишно вълнение, и то тъкмо защото в това семейство „нищо не ставаше така, както другаде“. Всичко се обясняваше с нетърпеливостта на Лисавета Прокофиевна, която „не желаеше повече да стои в неизвестност“, и с горещите трепети на двете родителски сърца за щастието на любимата им дъщеря. Освен това Белоконская наистина щеше скоро да си замине; а тъй като нейната протекция действително имаше голяма тежест в обществото и тъй като се надяваха, че тя ще се отнесе благосклонно към княза, родителите й разчитаха, че „обществото“ ще приеме годеника на Аглая направо от ръцете на всесилната „старица“, така че и да имаше нещо необичайно в тази женитба, под такава протекция то няма да бие толкова на очи. Цялата работа беше там, че родителите не бяха способни да разрешат сами въпроса: „Има ли нещо необичайно в тази женитба и до каква степен? Или всичко е напълно естествено?“ Приятелското и откровено мнение на авторитетни и компетентни хора щеше да бъде от полза тъкмо в сегашния момент, когато поради държането на Аглая още нищо не беше решено окончателно. Във всеки случай рано или късно князът трябваше да бъде въведен в обществото, за което той нямаше никаква представа. С една дума, те имаха намерение да го „покажат“. Все пак вечерта се проектираше простичко; поканени бяха само „приятели на къщата“ в най-ограничен брой. Освен Белоконская очакваха една дама, жена на важен господин и сановник. От младите хора разчитаха едва ли не само на Евгений Павлович, който трябваше да придружава Белоконская.

Князът бе научил още преди три дни, че ще дойде Белоконская, но за поканените гости узна чак в самия ден. Естествено той забеляза угрижения вид на членовете на семейството и дори от някои смътни намеци и неспокойни разговори с него разбра, че се боят за впечатлението, което той може да направи. Но у Епанчини, у всички без изключение, се беше създало мнението, че поради своята простота той съвсем не е способен сам да се досети колко много се тревожат те за него. Затова всички го гледаха с чувство на тревога. Той не отдаваше впрочем никакво значение на предстоящото събитие; съвсем за друго беше загрижен: всеки момент Аглая ставаше все по-капризна и по-мрачна — това го убиваше. Когато научи, че чакат и Евгений Павлович, той се зарадва много и каза, че отдавна желаел да го види. Неизвестно защо тези думи не се харесаха никому; Аглая излезе ядосана от стаята и едва късно вечерта, минаваше единадесет, когато князът си вече отиваше, тя издебна един момент да му каже на изпращане няколко думи насаме.

— Бих искала да не идвате утре у нас целия ден, а да дойдете чак вечерта, когато ще се съберат вече всички тези… гости. Нали знаете, че ще имаме гости?

Тя каза тези думи нетърпеливо и подсилено сурово; за пръв път говореше за тази „вечер“. И за нея също мисълта за гостите беше почти непоносима; всички го бяха забелязали. Може би й се искаше ужасно да се скара по тоя повод с родителите си, но я въздържа чувството за гордост и свенливост. А князът веднага разбра, че и тя се бои за него (но не иска да го признае) и изведнъж сам се изплаши.

— Да, поканен съм — отговори той.

Тя явно се стесняваше да продължи.

— Може ли да се говори с вас сериозно? Поне веднъж в живота ви? — изведнъж се разсърди тя много, без да знае защо и без да може да се владее.

— Може, аз ви слушам; много се радвам — смотолеви князът.

Аглая помълча около минута и започна с нескривано отвращение:

— Не исках да споря с тях по този въпрос; има случаи, когато не можеш да ги убедиш. Винаги са ме отвращавали някои правила за държане в обществото, на които понякога maman се подчинява. Не говоря за татко, от него няма какво да се иска. Maman, разбира се, е благородна жена; опитайте се да й предложите нещо безчестно и ще видите. А пък пред тази… смет — се прекланя! Не говоря за Белоконская; лоша старица и с лош характер, но умна и знае да ги държи всичките в ръцете си — поне за това я бива. О, каква низост! И това е смешно: ние винаги сме били хора от средна ръка, от най-средната, каквато може да има — какво ще се пъхаме в това висше общество? И сестрите ми ги избива натам; княз Шч. им обърка главата на всичките. Защо вие се радвате, че ще дойде и Евгений Павлич?

— Слушайте, Аглая — каза князът, — струва ми се, че вие много се страхувате да не загазя утре… в това общество?

— Да се страхувам? За вас? — изчерви се цялата Аглая. — Защо да се страхувам за вас, ако ще би… ако ще би и съвсем да се посрамите? Какво ме интересува? И как можете да употребявате такива думи? Какво значи „да загазя“? Това е лоша, просташка дума.

— Това е… ученическа дума.

— Е да, ученическа дума! Лоша дума! Вие имате май намерение да говорите утре все такива думи. Потърсете у дома си в речника още такива думи: ей, че успех ще имате! Жалко, че вие знаете, струва ми се, да се представите добре; къде сте научили това? Ще можете ли също да вземете и изпиете прилично една чаша чай, когато погледите на всички ще бъдат насочени нарочно към вас?

— Смятам, че ще мога.

— Жалко; иначе бих се посмяла. Строшете поне китайската ваза, която е в гостната! Тя струва скъпо: моля ви се, строшете я; тя е подарък, мама ще си загуби ума и ще се разплаче пред всички — толкова държи за нея. Направете някое от тези движения, които винаги правите — ударете я и я счупете. Седнете нарочно близо до нея.

— Напротив, ще гледам да седна колкото се може по-далече: благодаря ви, че ме предупреждавате.

— Ще рече, предварително се боите от вашите жестикулации. Аз се обзалагам, че вие ще изберете някоя „тема“, ще заприказвате за нещо сериозно, научно, възвишено. Как всичко това ще бъде… прилично!

— Аз смятам, че то ще бъде глупаво… ако не е казано на място.

— Слушайте веднъж завинаги — не се стърпя най-после Аглая, — ако заприказвате за нещо подобно на смъртното наказание или за стопанското положение на Русия, или за това, че „красотата ще спаси света“, аз… разбира се, ще се забавлявам и ще се посмея много, но… предупреждавам ви отнапред да не ми се мяркате после пред очите! Слушайте: аз ви говоря сериозно! Този път вече ви говоря сериозно!

Наистина тя произнесе тази си заплаха със сериозен тон, дори в думите и в погледа й се долавяше нещо необичайно, което по-рано князът не бе забелязвал никога и което, разбира се, не приличаше вече на шега.

— Ето на, вие така направихте, че сега аз непременно „ще заприказвам“ и може би… ще счупя… дори и вазата. Преди малко не се боях от нищо, а сега се боя от всичко. Непременно ще загазя.

— В такъв случай мълчете. Седнете и мълчете.

— Ще бъде невъзможно; сигурен съм, че от страх ще заприказвам и от страх ще строша вазата. Ще се строполя може би на гладкия под или ще направя нещо подобно, защото с мене вече се е случвало това; пяла нощ ще го сънувам сега; защо ми говорихте за това!

Аглая го погледна мрачно.

— Знаете ли какво: по-добре съвсем да не идвам утре! Ще се пиша болен и свършено! — реши той най-после.

Аглая тропна с крак и дори побледня от гняв.

— Господи! Къде се е виждало такова нещо! Няма да дойде, когато нарочно за него и… о, Боже! Ей, че удоволствие да имаш работа с един такъв… неразумен човек като вас!

— Добре, ще дойда, ще дойда! — прекъсна я бързо князът. — И ви давам честна дума, че няма да кажа нито дума през цялата вечер. Така ще направя.

— И това ще бъде чудесно. Току-що казахте: „Ще се пиша болен“; къде намирате наистина подобни изрази? Отде това желание да ми говорите на такъв език? Да не би да искате да ме дразните?

— Извинете; и това са ученически думи; няма вече. Много добре разбирам, че вие… се боите за мене… (моля, не се сърдете!) и това ми прави голямо удоволствие. Няма да повярвате какъв страх изпитвам сега и — как ме радват вашите думи. Но кълна ви се, целият този страх е глупава и празна работа. Бога ми, Аглая! Ще остане само радостта. Страшно ми харесва, дето вие сте такова дете, такова хубаво и добро дете! О, Аглая, колко очарователна можете да бъдете!

Аглая, разбира се, беше на път да се разсърди, но изведнъж някакво чувство, на което тя самата не се надяваше, нахлу за един миг в душата й.

— А нали вие няма да ме укорите един ден… по-късно… за грубите думи, които ви казах преди малко? — попита внезапно тя.

— Хайде де, какво говорите! И защо пак се изчервихте? Ето пак гледате мрачно! Много мрачно почнахте да гледате понякога, Аглая, както не сте гледали никога по-рано. Аз знам отде иде това…

— Мълчете, мълчете!

— Не, по-добре да го кажа. Отдавна исках да ви го кажа; аз го казах вече, но… това не стига, защото вие не ми повярвахте. Все пак помежду ни има едно същество…

— Мълчете, мълчете, мълчете, мълчете! — прекъсна го живо Аглая, като го хвана здраво за ръката и го погледна едва ли не ужасена. В този момент я извикаха; зарадвана сякаш от това, тя го остави и отърча.

Князът беше през цялата нощ в треска. Чудно нещо, няколко нощи вече поред той беше в треска. Но този път, в състояние почти на бълнуване, му хрумна една мисъл: ами ако утре пред всички му дойде припадък? Нали бяха му идвали припадъци в будно състояние? Тази мисъл го вледеняваше; цялата нощ се виждаше в някакво небивало и невиждано общество, сред някакви странни хора. Най-важното беше, че той „заприказва“; знаеше, че не трябва Да говори, но през цялото време говореше и за нещо убеждаваше слушателите си. Евгений Павлович и Иполит бяха също между гостите и си приказваха като най-добри приятели.

Минаваше осем часът, когато князът се събуди с главоболие, е объркани мисли, със странни впечатления. Кой знае защо, ужасно му се прииска да види Рогожин; да го види и да приказва дълго с него — за какво точно, сам не знаеше; после без никакъв повод реши да отиде у Иполит. Чувствуваше нещо толкова смътно в сърцето си, че приключенията, които му се случиха тази сутрин, макар и да му направиха силно впечатление, все пак не го завладяха напълно. Едно от тези приключения беше посещението на Лебедев.

Той дойде доста рано, малко след девет, и почти съвсем пиян. И въпреки че напоследък князът не беше много наблюдателен, хвърлило му се беше някак в очи, че откак генерал Иволгин не живееше у тях, ето вече три дни, Лебедев имаше много лош вид. Изведнъж почна да ходи някак извънредно мръсен и изцапан, връзката му стоеше накриво, а яката на жакета му бе изпокъсана. Той буйствуваше в къщата си и това се чуваше през дворчето; Вера идва веднъж разплакана и разправи някои неща. Щом дойде сега, той заприказва някак много особено, като се удряше в гърдите и се обвиняваше в нещо…

— Получих… получих възмездие за предателството и подлостта си… Получих плесница! — заключи най-после той трагично.

— Плесница! От кого?… И в такъв ранен час?

— В ранен час? — усмихна се саркастично Лебедев. — Времето не играе тук никаква роля… дори и за физическото възмездие… аз получих морална… морална плесница, а не физическа!

Изведнъж той седна без много церемонии и почна да разказва. Разказът му беше много несвързан; князът се намръщи и помери да излезе, но изведнъж няколко думи го смаяха. Той се вдърви от учудване… Странни неща разправяше господин Лебедев.

Отначало говореше, изглежда, за някакво писмо, във връзка с което произнесе името на Аглая Ивановна. След това Лебедев почна да обвинява разпалено самия княз; личеше, че е обиден от него. Според думите му князът го зачел отначало с доверието си относно връзките си с една известна „персона“ (Настасия Филиповна); след това скъсал напълно с него и го изпъдил позорно, и то дори по такъв обиден начин, че последния път уж грубо отклонил „невинния въпрос за скорошни промени в къщи“. С пиянски сълзи Лебедев призна, че „след тази обида аз вече никак не можех да се помиря, толкоз повече, че знаех много неща… твърде много… и от Рогожин, и от Настасия Филиповна, и от приятелката на Настасия Филиповна, и от Варвара Ардалионовна… от нея самата… и от… и от самата дори Аглая Ивановна, можете ли да си представите, чрез посредничеството на Вера, чрез моята любима дъщеря Вера, единствената ми дъщеря… да… впрочем тя не е единствена, защото имам три. А кой пишеше на Лисавета Прокофиевна, за да я осведомява, и то под най-дълбок секрет, хе-хе! Кой й донасяше за всички връзки и… за движенията на персоната Настасия Филиповна, хе-хе-хе! Позволете да ви попитам кой, кой беше този анонимен кореспондент?“

— Нима вие? — извика князът.

— Именно — с достойнство отговори пияницата, — и днес дори, в осем и половина, само преди половин час… не, преди три четвърти, аз съобщих на тази много благородна майка, че имам да й разправям за едно значително… приключение. Съобщих й с една бележка, пратена по слугинята, през задния вход. Тя я получила.

— Вие сте видели преди малко Лисавета Прокофиевна? — попита князът, като едва вярваше на ушите си.

— Видях я преди малко и получих плесница… морална. Върна ми писмото, хвърли ми го дори неразтворено… а мене с ритници ме изгони… впрочем само морално, а не физически… впрочем малко оставаше да бъде физически!

— Какво е това писмо, което ви е хвърлила, без да го отвори?

— Но нима… хе-хе-хе! Нима още не съм ви казал! А аз мислех, че вече съм ви казал… Бях получил едно такова писъмце за предаване…

— От кого? Кому?

Извънредно мъчно беше обаче да се разберат някои „обяснения“ на Лебедев и да се схване поне нещичко от тях. Князът можа само да се досети, че писмото е било предадено рано заранта чрез една слугиня на Вера Лебедева, за да го препрати по предназначение… „както и по-рано… както и по-рано на една известна персона и от същото лице… (Защото едната от тях аз наричам „лице“, а другата просто „персона“, за да унизя последната и да подчертая разликата; тъй като има голяма разлика между невинната и високоблагородна генералска дъщеря и… камелията.) Както и да е, писмото беше от едно „лице“, чието име започва с буквата А.“

— Как е възможно това? Тя да пише на Настасия Филиповна? Глупости! — извика князът.

— Пишеше, пишеше, ако не на нея, то на Рогожин, все едно, на Рогожин… и дори веднъж имаше писмо за предаване на господин Терентиев от лицето, чието име започва с буква А — смигна и се усмихна Лебедев.

Тъй като той често скачаше от едно на друго и забравяше за какво бе почнал да говори, князът млъкна, за да го остави да се доизкаже. Но все пак беше много неясно: през неговите ръце ли са минавали писмата, или през ръцете на Вера? Щом той твърдеше, че е все едно дали се пише на Рогожин, или на Настасия Филиповна, по-правдоподобно беше да се смята, че ако е имало писма, те не са минавали през него. А как е попаднало сега у него това писмо — оставаше съвсем необяснимо; най-вероятното беше, че го е откраднал по някакъв начин от Вера… задигнал го е тайничката и го е занесъл с някаква цел на Лисавета Прокофиевна. На това предположение най-сетне се спря князът.

— Вие сте полудял! — извика той извънредно смутен.

— Не съвсем, многоуважаеми княже — не без злоба отговори Лебедев, — наистина първата ми мисъл беше да го дам на вас, в собствените ви ръце, за да ви услужа… но размислих, че е по-добре да услужа там и да съобщя всичко на най-благородната майка… тъй като и по-рано веднъж я бях осведомил е анонимно писмо: и когато й написах преди малко бележката, с която я молех да ме приеме в осем и двадесет, също така се подписах в нея: „Ваш таен кореспондент“; пуснаха ме веднага, начаса, дори с голяма бързина, през задния вход… при най-благородната майка.

— И после?…

— Знаете вече, насмалко не ме наби; тоест толкова малко оставаше, та дори може да се смята, че ме наби. А писмото го хвърли в лицето ми. Вярно, че за момент й се искаше да го задържи — видях това, забелязах го, — но размисли и го хвърли в лицето ми с думите: „Щом на такъв като тебе са се доверили да го предадат, тогава предай го…“ Обидена беше дори. Щом не се засрами да каже подобно нещо пред мене, значи, се е обидила. Сприхава жена!

— А къде е сега писмото?

— Ами все още е у мене, ето го.

И той даде на княза записката на Аглая до Гаврила Ардалионович, която Гаврила същата сутрин, след два часа, бе показал тържествено на сестра си.

— Това писмо не може да остане у вас.

— Ваше е, ваше е! На вас го давам — каза с жар Лебедев. — Сега съм пак ваш, цял съм ваш, телом и духом ваш слуга след кратковременната измяна! Удрете в сърцето, но пощадете брадата ми, както е казал Томас Мор…124 в Англия и във Великобритания. Mea culpa, mea culpa125, както казва римската папа… тоест римският папа, но аз го наричам: „Римската папа“.

— Това писмо трябва веднага да бъде изпратено — засуети се князът, — аз ще го предам.

— А не е ли по-добре, не е ли по-добре, благовъзпитани княже, не е ли по-добре… ей таканка!

Лебедев направи странна, угодническа гримаса; почна да се върти ужасно на едно място, сякаш го бяха боднали изведнъж с игла, и като смигаше хитро, правеше и показваше нещо с ръцете си.

— Какво значи това? — го попита заплашително князът.

— Ей тъй, предварително да го отворим! — пошепна той мазно и някак поверително.

Князът подскочи така разярен, че Лебедев се спусна да бяга; но когато стигна до вратата, спря се и зачака да види няма ли да има милост.

— Ех, Лебедев! Може ли, може ли да се стигне до такъв безпорядък и до такава низост, както сте стигнали вие? — извика тъжно князът.

Лицето на Лебедев се проясни.

— Аз съм низък, низък! — приближи се той веднага; имаше сълзи на очите и се удряше в гърдите.

— Ами че това е безчестие!

— Именно — безчестие. Точната дума!

— И що за навик да постъпвате така… странно? Та вие сте… просто шпионин! Защо сте писали анонимно и сте тревожили… една толкова благородна и добра жена? Защо най-после Аглая Ивановна да няма право да пише комуто си ще? Да се оплаквате ли сте ходили днес там? Какво се надявахте да постигнете? Какво ви накара да доносничите?

— Единствено за да задоволя любопитството си и да услужа на една благородна душа, да! — смотолеви Лебедев. — Но сега съм целият ваш, пак целият ваш! Обесете ме, ако искате!

— И в такъв вид ли, както сте сега, се явихте пред Лисавета Прокофиевна? — с отвращение полюбопитствува князът.

— Не… по-свеж… и дори по-приличен; след като ме унижиха вече, изпаднах… до това състояние.

— Добре, оставете ме сега.

Но той трябваше да повтори няколко пъти тази молба, преди гостенинът му да се реши най-после да си отиде. Дори след като отвори широко вратата, той пак се върна на пръсти до средата на стаята и пак почна да показва с ръце как се отварят писма; но не посмя да придружи с думи съвета си; след това си излезе, като леко и любезно се усмихваше.

От всичкия този брътвеж, мъчителен за слушане, се отделяше един важен и необикновено голям факт: Аглая беше в голяма тревога и нерешителност, нещо много я измъчваше („ревността“ — пошепна си князът). Разкриваше се също, че я тревожеха без друго и лоши хора, а най-странното беше, дето тя толкова много им се доверяваше. Без съмнение в тази неопитна, но пламенна и горда главичка зрееха някакви особени планове, може би пагубни и… невъобразими. Князът беше страшно уплашен и в смущението си не знаеше какво да реши. Чувствуваше, че става нещо, което той трябва на всяка цена да предотврати. Погледна още веднъж адреса на запечатаното писмо: о, то не пораждаше в него съмнения и безпокойства, защото вярваше; друга тревога му създаваше това писмо: той нямаше доверие в Гаврила Ардалионович. И все пак той бе почти решен да му предаде сам писмото, лично, и дори излезе с това намерение от къщи, но по пътя се разколеба. Сякаш за проклетия князът срещна досам къщата на Птицин Коля и го натовари да предаде писмото в ръцете на брат си, като че го е получил направо от Аглая Ивановна. Коля не разпитва и предаде писмото, така че Ганя не можеше и да се досети, че то е минало през толкова ръце. Когато се прибра в къщи, князът помоли Вера Лукияновна да отиде при него и й разправи, каквото трябваше, за да я успокои, защото и досега тя все търсеше писмото и плачеше. Тя се ужаси, когато научи, че го е задигнал баща й. (По-късно князът узна от нея, че неведнъж тя е посредничила тайно между Рогожин и Аглая Ивановна; и през ум не й бе минавало, че е това може да навреди нещо на княза.)

А князът накрая толкова се разстрои, че когато след два часа дойде пратен от Коля човек да съобщи, че баща му е болен, в първия момент почти не можа да разбере за какво става дума. Но то му подействува благотворно, защото много го разсея. Прекара целия ден, почти чак до вечерта, у Нина Александровна (където естествено бе пренесен болният). Той не помогна почти с нищо, но има хора, които, кой знае защо, е приятно да виждаш при себе си в тежки минути. Коля беше ужасно поразен, късаше се от плач, но през цялото време тичаше насам-натам: отърча за доктор и намери трима, тича в аптеката, в бръснарницата. Съживиха генерала, но той все още беше в безсъзнание; докторите казваха, че „във всеки случай пациентът е в опасност“. Варя и Нина Александровна не се отделяха от болния; Ганя беше смутен и потресен, но не искаше да се качи горе и даже се боеше да види болния; той кършеше ръце и в един несвързан разговор, който има с княза, намери сгода да каже, че „това е голямо нещастие и като че ли напук дошло в такова време“. Князът сметна, че разбира за какво именно време намеква.

Князът не завари вече Иполит у Птицин. Привечер дотича Лебедев, който след утринното „обяснение“ бе спал досега на един дъх. Сега той беше почти изтрезнял и плачеше за болния с истински сълзи, сякаш му беше роден брат. Той се обвиняваше на висок глас, без да обясни обаче в какво се състои вината му, й не оставите на мира Нина Александровна, като час по час й повтаряше, че „той е причината за всичко и никой друг освен него… единствено за да задоволи любопитството си… и че „покойният“ (кой знае защо, той упорито наричаше така генерала, който беше още жив) бил дори много гениален човек!“. Особено твърдо настояваше на гениалността, като че ли това можеше да бъде сега от грамадна полза. Виждайки искреността на сълзите му, Нина Александровна му каза най-после без никакъв укор и дори любезно: „Хайде, Бог да ви е на помощ, не плачете, Бог ще ви прости!“ Тези думи и тонът, с който бяха казани, така силно подействуваха на Лебедев, че през цялата тази вечер той не се отдели от Нина Александровна (а и през следните дни, чак до смъртта на генерала, той прекарваше почти от сутрин до вечер в тяхната къща). Два пъти през деня идваха у Нина Александровна да питат от страна на Лисавета Прокофиевна за здравето на болния. А когато вечерта, в девет часа, князът се яви в салона на Епанчини, вече пълен с гости, Лисавета Прокофиевна веднага го заразпитва с интерес и подробно за болния и с важен тон отговори на Белоконская, която я беше запитала: „Кой е болен и коя е тази Нина Александровна?“ Това се хареса много на княза. Самият той в обясненията си, които даде на Лисавета Прокофиевна, говори „прекрасно“, както се изразиха по-късно сестрите на Аглая: „скромно, спокойно, без излишни думи, без жестикулации и с достойнство; влезе много добре; облечен беше великолепно“ и не само не „се строполи на гладкия под“, както се беше страхувал предния ден, но явно направи на всички дори добро впечатление.

От своя страна, след като седна и се огледа, той начаса забеляза, че цялото това общество никак не приличаше на призраците, с които го беше плашила вчера Аглая, нито на кошмарите, които бе сънувал през нощта. За пръв път в живота си той виждаше едно кътче от онова, което се нарича със страшното име „общество“. От дълго време вече, с оглед на някои свои специални намерения, съображения и влечения, той жадуваше да проникне в този омагьосан кръг от хора и затова живо се интересуваше какво ще бъде първото му впечатление. Това негово първо впечатление беше дори очарователно. Изведнъж някак му се стори, че всички тези хора са родени, за да бъдат заедно; че у Епанчини няма днес никаква „вечер“ и никакви поканени гости, а всички тези хора са „най-близки“, при които той се връща сега след кратка раздяла като отдавнашен техен предан приятел и съмишленик. Очарованието от изящните им маниери, от тяхната простота и привидна сърдечност бяха за него почти вълшебни. И през ум не можеше да му мине, че искреност, благородство, остроумие, силно чувство за собствено достойнство — всичко това е може би само великолепна художествена постановка. В своето мнозинство гостите бяха дори, въпреки внушителната им външност, доста празни хора, самодоволството на които впрочем им пречеше да си дадат сметка, че много от техните хубави качества са само лустро, за което те нямат никаква заслуга, защото са го получили несъзнателно или по наследство. Под очарованието на своето първо впечатление князът не искаше дори да подозира това. Той виждаше например, че този старец, този важен сановник, който би могъл да му бъде дядо, дори спира да говори, за да изслуша един толкова млад и неопитен човек като него; и той не само го изслушва, но, изглежда, че цени неговото мнение, така любезен е с него, така искрено добродушен, а пък те са чужди един на друг и се виждат едва за първи път. Може би тъкмо тази изтънчена вежливост подействува най-вече на горещата и впечатлителна натура на княза. Може би пък и предварително бе дошъл до едно състояние, което го предразполагаше към оптимизъм.

Ала всички тези хора — макар и приятели естествено на домакините и помежду си — далеч не бяха толкова големи приятели, нито на домакините, нито помежду си, за каквито ги сметна князът, щом го представиха и запознаха с тях. Тук имаше хора, които никога и за нищо на света не биха признали, че Епанчини са що-годе равни на тях. Имаше дори хора, които силно се мразеха; старата Белоконская цял живот бе „презирала“ жената на „стария сановник“, а тя пък на свой ред никак не обичаше Лисавета Прокофиевна. Този „сановник“, мъжът й, който, неизвестно защо, беше покровител на Епанчини от най-ранната им младост и тази вечер заемаше у тях председателското място, се радваше на такава грамадна почит пред Иван Фьодорович, че в негово присъствие генералът не можеше да изпитва нищо друго освен благоговение и страх и дори искрено би се презирал, ако дори само за момент би сметнал, че е равен нему и че той не е Юпитер Олимпийски. Тук имаше и хора, които не бяха се виждали от години и не изпитваха помежду си нищо друго освен равнодушие, ако не и отвращение, но така се срещаха сега, сякаш едва вчера са били заедно в най-приятелска и понятна компания. Впрочем нямаше много гости. Освен Белоконская и „стария сановник“, който беше наистина важна личност, освен съпругата му, тук беше, първо, един много солиден военен генерал, барон или граф, с немско име; този извънредно мълчалив човек минаваше за отличен познавач на държавните работи и едва ли не за учен — един от онези администратори-олимпийци, които познават всичко „освен самата Русия“, човек, който всеки пет години казва по едно „забележително по своята дълбочина“ изречение, и то такова, че непременно става поговорка и стига до ушите дори на най-високопоставени личности; един от онези началствуващи чиновници, които обикновено след извънредно продължителна (дори за чудене) служба умират с големи чинове, на прекрасни постове и с много пари, макар и да не са вършили в живота си големи подвизи и дори да са изпитвали известна враждебност към тях. Този генерал беше пряк началник на Иван Фьодорович в службата, който — поради това, че имаше горещо признателно сърце и дори някакво особено честолюбие — също го смяташе за свой благодетел, макар че той съвсем не се смяташе за благодетел на Иван Фьодорович, държеше се към него съвсем равнодушно и въпреки че приемаше на драго сърце разните му услуги, веднага би го заменил с друг чиновник, ако това се наложеше от някои съображения, па били те и не толкова висши. Между гостите беше и един възрастен важен господин, който минаваше дори за роднина на Лисавета Прокофиевна, макар че това не беше вярно; той произлизаше от добър род, беше богат и имаше завиден чин и положение; як и набит, с цъфтящо здраве и голям бърборко, той дори бе известен като недоволен човек (макар и впрочем в най-позволения смисъл на думата) и дори злъчен (но и тая черта в него беше приятна); имаше маниерите на английски аристократ и вкусовете на англичанин (по въпроса например за кървавите ростбифи, за конските хамути, за лакеите и прочее); Той беше голям приятел на „сановника“, забавляваше го и освен това, кой знае защо, Лисавета Прокофиевна си беше турила в ума странната мисъл, че този възрастен господин (доста лекомислен и донякъде любител на женския пол) изведнъж ще се сети един ден да ощастливи Александра, като й поиска ръката. След тези най-знатни и най-солидни гости идеше една група от по-млади хора, които впрочем също блестяха с изящните си качества. Освен княз Шч. и Евгений Павлович към тази група се числеше и известният очарователен княз N., някогашен прелъстител и победител на женските сърца из цяла Европа; на около четиридесет и пет години вече, той все още имаше прекрасна външност и умееше чудесно да разказва; макар че благосъстоянието му беше малко разклатено, той беше запазил навика си да живее повечето в чужбина. Най-после следваше една трета група хора, които съставляваха особена група и сами по себе си не принадлежаха към „затворения кръг“ на обществото, но които можеш да срещнеш понякога, както и самите Епанчини, в този „затворен“ кръг. Водени от известен такт, приет от тях за правило, Епанчини обичаха в редките случаи, когато канеха гости, да смесват висшето общество с хора от по-средна ръка, с избрани представители на „средната класа“. Епанчини получаваха дори похвала за това и за тях казваха, че си знаят мястото и са хора с такт, а те се гордееха с тая преценка. Един от представителите на тая средна ръка хора беше тази вечер един инженер с ранг полковник, сериозен човек и твърде близък приятел на княз Шч., който го бе въвел у Епанчини; той беше впрочем мълчалив между хората и носеше на показалеца на дясната си ръка голям и тежък пръстен, по всяка вероятност царска награда. Тук имаше най-сетне и един поет-литератор от немски произход, но руски поет; той беше на около тридесет и осем години и имаше напълно прилични обноски, така че без всякакъв страх можеше да бъде въведен в доброто общество. Той имаше прилична външност, макар и малко антипатична; обличаше се безукорно; принадлежеше към едно от най-буржоазните, но и най-почтени немски семейства; знаеше да използува обстоятелствата, да печели покровителството на високопоставени личности и да запази тяхната благосклонност. Някога той бе превел от немски в стихове някакво значително съчинение на някакъв значителен германски поет; умееше да се хвали с приятелството си с един прочут руски поет, сега покойник (има цяла една категория писатели, които необикновено много обичат да изтъкват в печата приятелството си с велики, но умрели автори); въведен беше наскоро у Епанчини от жената на „стария сановник“. Тази дама минаваше за покровителка на литераторите и учените и наистина бе издействувала дори пенсия на един-двама писатели чрез посредничеството на високопоставени личности, пред които имаше влияние. А известно влияние тя все пак имаше. Някогашна красавица, тя беше сега на около четиридесет и пет години (ще рече, много млада за един такъв старец като мъжа си) и още имаше манията да се гизди прекалено, както е присъщо на много дами на нейната възраст; нямаше голям ум, а познанията й по литература бяха доста съмнителни. Но покровителството на литератори беше за нея от същия род мания, както и да се облича натруфено. Посвещаваха й много съчинения и преводи; с нейно позволение двама-трима писатели бяха обнародвали писма, които бяха писали до нея по много важни въпроси… И ето че цялото това общество князът взе за най-чиста монета, за най-чисто злато без примес. Впрочем всички тези хора бяха тая вечер като че ли нарочно в най-приятно настроение и много доволни от себе си. Всички до един знаеха, че правят голяма чест на Епанчини със своето посещение. Но уви, князът дори не подозираше такива тънкости. И на ум не му идваше например, че Епанчини, които възнамеряваха да направят такава важна крачка — да решат съдбата на дъщеря си, не биха посмели да не покажат него, княз Лев Николаевич, на стария сановник, признат покровител на тяхното семейство. А този стар сановник, който би посрещнал с най-голямо спокойствие известието дори за най-ужасното нещастие, сполетяло Епанчини, непременно щеше да се обиди, ако те сгодят дъщеря си, без да се посъветват с него и, така да се каже, без да го питат. Княз N., този мил, този безспорно остроумен и толкова чистосърдечен човек, беше дълбоко убеден, че неговото явяване тази нощ в салона на Епанчини може да се сравни горе-долу с изгрева на слънцето. Той ги смяташе за безкрайно по-долу от себе си и тъкмо тази наивна и благородна мисъл пораждаше у него чудно милата му непринуденост и благосклонност към същите тези Епанчини. Той знаеше много добре, че непременно трябва да разкаже тази вечер нещо, за да очарова компанията, и се готвеше за това дори с известно вдъхновение. След като изслуша после разказа му, княз Лев Николаевич разбра, че никога не бе чувал нищо подобно на този блестящ хумор и ага тази прекрасна веселост и наивност, почти трогателна в устата на такъв донжуан като княз N. А да знаеше само колко стара и изтъркана е тази история; колко заучена наизуст, овехтяла и омръзнала е тя във всички салони и единствено у наивните Епанчини можеше да мине за нещо ново, за блестяща и искрена импровизация на един очарователен и прекрасен човек! Даже най-после и немското поетче, макар и да се държеше извънредно любезно и скромно, не беше по-малко склонно да смята, че присъствието му прави чест на този дом. Ала князът не виждаше нито опаката, нито скритата причина на нещата. Тази беда не беше предвидена от Аглая. Самата тя беше чудно хубава тази вечер. И трите девойки бяха добре облечени, макар и не много разкошно, а прическите им бяха някак необичайни. Аглая бе седнала до Евгений Павлович и приказваше и се шегуваше с него извънредно приятелски. Той се държеше малко по-сериозно от друг път, също може би от уважение към сановниците. Впрочем той беше отдавна известен в обществото; макар и млад, минаваше вече там за свой човек. Той дойде тази вечер с креп на шапката си и Белоконская го похвали за този креп: при подобни обстоятелства друг светски човек може би не би си турил креп за такъв вуйчо. Лисавета Прокофиевна също изказа задоволството си, но общо взето беше някак особено угрижена. Князът забеляза, че Аглая го погледна един-два пъти внимателно и като че ли остана доволна от него. Малко по малко сърцето му почна да прелива от щастие. Предишните му „фантастични“ мисли и страхове (след разговора с Лебедев) му се струваха сега при внезапните, но чести припомняния като неосъществим, невероятен и дори смешен сън! (И без това одеве и през целия ден най-скъпото му, макар и несъзнателно желание и влечение беше да покаже, че не е имало защо да вярва на този сън!) Той приказваше малко, и то се ограничаваше да отговаря на въпросите; най-после съвсем млъкна, просто седеше и непрекъснато слушаше, но явно бе, че се топеше от наслада. Малко по малко в него самия се зараждаше нещо като вдъхновение, готово да избухне при първия случай… Но той взе думата случайно, за да отговори на един въпрос, и, изглежда, без никакви особени намерения…

VII

Докато той съзерцаваше блажено Аглая, заприказвала се весело с княз N. и е Евгений Павлович, възрастният господин-англоман, който занимаваше „сановника“ в другия ъгъл и оживено му разправяше нещо, изведнъж спомена името на Николай Андреевич Павлишчев. Князът бързо се извърна към тях и се вслуша.

Ставаше дума за новите наредби и за някакви безредици в помешчическите имения в -ска губерния. В разказа на англомана сигурно имаше и нещо забавно, защото старчето почна най-после да се смее, като слушаше как разпалено се гневи събеседникът му. Той разправяше плавно и провлачвайки някак сприхаво думите си, като натъртваше меко гласните букви, защо се видял принуден, и то тъкмо при сегашните наредби, да продаде на половин цена едно свое великолепно имение в тази губерния, без дори да има голяма нужда от пари, и в същото време да запази друго разорено имение, което му носи загуби и за което води дело и дори има допълнителни разноски. „За да избягна още един процес за земята, която ми се падаше от Павлишчев, аз се отказах от наследството. Още едно-две такива наследства и току-виж, че съм се разорил. Там ми се падаха впрочем три хиляди десетини чудесна земя!“

Иван Фьодорович бе забелязал с какво голямо внимание князът слуша този разговор и като се намери случайно до него, каза му полугласно:

— Слушай… Иван Петрович е роднина на покойния Николай Андреевич Павлишчев… ти нали търсеше, струва ми се, роднините му. — До този момент той забавляваше своя шеф генерала, но отдавна вече бе забелязал, че Лев Николаевич се е някак особено усамотил и почна да се безпокои; прииска му се да го въвлече донякъде в разговора и така за втори път да го представи и препоръча на „високопоставените личности“.

— Лев Николаич е възпитаник на Николай Андреич Павлишчев след смъртта на своите родители — вметна той, като срещна погледа на Иван Петрович.

— Мно-го ми е при-ят-но — забеляза той — и дори много добре ви помня. Когато преди малко Иван Фьодорич ни запозна, аз веднага ви познах, даже по лицето. Малко сте се изменили наистина, макар че аз съм ви виждал само като дете, десет-единадесетгодишен бяхте. Останало ми е нещо от вашите черти в паметта…

— Вие ме знаете като дете? — попита князът с някакво особено учудване.

— О. от дълго време още — продължи Иван Петрович. — Това беше в Златоверхово, дето живеехте тогава у мои братовчедки. Едно време доста често наминавах там — не си ли спомняте за мене? Нищо чудно, че не ме помните… Вие бяхте тогава… болен от някаква болест, веднъж дори се смаях, като ви видях…

— Нищо не си спомням! — с жар потвърди князът. Иван Петрович прибави много спокойно за обяснение още няколко думи, които изненадаха и развълнуваха княза: двете стари моми, роднини на покойния Павлишчев, които живеели в имението му в Златоверхово и на които бил поверен князът за възпитание, били в същото време братовчедки на Иван Петрович. Както всички, така и Иван Петрович не можа да даде почти никакви обяснения защо Павлишчев се е грижил толкова много за своя питомец малкия княз. „Пък и не ми е идвало на ум тогава да се заинтересувам за това“; ала все пак излезе, че той има чудесна памет, защото си припомни дори колко строга е била към малкия си възпитаник по-възрастната братовчедка Марфа Никитишна: „Дотам, че веднъж се поскарах с нея заради вас за нейната система на възпитание, защото да биеш постоянно едно болно момче — това е… съгласете се сам…“ — и, напротив, колко нежна била към него по-младата братовчедка Наталия Никитишна… „И двете са сега — обясни той по-нататък — в -ска губерния, дето наследиха от Павлишчев едно много хубаво малко имение (не знам само живи ли са още). Марфа Никитишна искаше, струва ми се, да постъпи в манастир; впрочем не твърдя; може би съм чул за някого другиго… да, чух такова нещо напоследък за жената на един доктор…“

Князът изслуша тези думи с блеснали от възторг и умиление очи. На свой ред той заяви с необикновен жар, че никога няма да си прости, дето шест месеца е пътувал във вътрешността на страната и не е намерил случай да отиде да навести бившите си възпитателки. „Всеки ден исках да го направя и все нещо ми попречваше… Но сега се заричам… на всяка цена… да отида поне в -ска губерния… Значи, вие познавате Наталия Никитишна? Каква прекрасна, каква праведна душа! Но и Марфа Никитишна… извинете, но вие, струва ми се, грешите за Марфа Никитишна! Тя беше строга, ала… как да не загубиш търпение… с такъв идиот, какъвто бях тогава (хи-хи!). Та аз бях тогава пълен идиот, вие няма да повярвате (ха-ха!). Впрочем… впрочем вие сте ме виждали тогава и… Но как аз не ви помня, кажете, моля ви се? Значи, вие… ах, Боже мой, нима наистина сте роднина на Николай Андреич Павлишчев?“

— Уве-ря-вам ви — усмихна се Иван Петрович, като разглеждаше княза.

— О, аз съвсем не исках да кажа, че… се съмнявам… и най-после може ли човек да се съмнява в това (хе-хе!)… ако ще би и най-малко?… Тоест даже ако ще би и най-малко! (Хе-хе!) Исках да кажа само, че покойният Николай Андреич Павлишчев беше толкова великолепен човек! Страшно великодушен човек наистина, уверявам ви!

„Прекрасното сърце“ на княза го караше не да се задъхва, а просто, така да се каже, „да се задавя“, както се изрази на другия лен сутринта Аделаида в разговор е годеника си княз Шч.

— Ах, Боже мой! — разсмя се Иван Петрович. — Защо аз да не мога да бъда роднина дори на един толкова ве-ли-кодушен човек?

— Ах, Боже мой! — извика князът, като все повече и повече се смущаваше, бързаше и се въодушевяваше. — Аз… пак казах една глупост, но… това трябваше да стане, защото аз… аз… аз пак не казах това, което трябваше! Пък и какво представлявам аз сега, питам ви, в сравнение с такива интереси… с такива огромни интереси! И в сравнение с един толкова великодушен човек — защото, Бога ми, той беше най-великодушният човек, нали? Нали?

Князът цял трепереше. Защо той изведнъж толкова се разтревожи, защо съвсем ни в клин, ни в ръкав изпадна в такъв мил възторг, явно несъразмерен с предмета на разговора — мъчно би било да се обясни. Но той беше в този момент в такова душевно състояние, че едва ли не изпитваше чувството на най-гореща и сантиментална благодарност, без да знае нито за какво, нито към кого — може би към Иван Петрович, а може би изобщо към всички гости. Той „плуваше в щастие“. Най-после Иван Петрович почна да втренчва погледа си в него; гледаше го втренчено също и „сановникът“. Белоконская впери гневен поглед в княза и стисна устни. Княз N., Евгений Павлович, княз Шч., девойките — всички бяха спрели да приказват и слушаха. Аглая изглеждаше уплашена, а Лисавета Прокофиевна просто си беше глътнала езика. Чудни хора бяха майката и дъщерите й: нали те се съвещаваха и решиха, че най-добре е князът да мълчи през цялата вечер, а веднага се разтревожиха, щом го видяха седнал в един ъгъл съвсем сам и напълно доволен от съдбата си. Александра вече мислеше да прекоси цялата стая, за да отиде предпазливо при него и да се присъедини към тяхната компания, тоест дето беше и княз N., близо до Белоконская. А ето, щом князът се разприказва, те още повече се разтревожиха.

— Имате право, той беше великолепен човек — каза многозначително Иван Петрович, вече без да се смее, — да, да… прекрасен човек! Прекрасен и достоен — прибави той след кратко мълчание. — Може да се каже, дори достоен за всяко уважение — додаде той още по-многозначително след една нова пауза — и… и много приятно ми е да констатирам, че от ваша страна…

— Не беше ли същият този Павлишчев, с когото се случи някаква странна… история… с абата… с абата… забравих с кой абат, само че тогава се вдигна голям шум — каза „сановникът“, като се мъчеше да си припомни.

— С абата Гуро, един йезуит — припомни Иван Петрович, — да, това са то нашите великолепни и достойни хора! Защото все пак той беше от добър род, състоятелен, камерхер и ако… беше останал на служба… Но ето напуска изведнъж службата си и скъсва с всичко, за да приеме католицизма и да стане йезуит, и то едва ли не открито, е някакъв възторг. Право да си кажем, навреме умря… да; всички го казваха тогава…

Князът беше извън себе си.

— Павлишчев… Павлишчев приел католицизма? Това е невъзможно! — извика той ужасен.

— Как „невъзможно“! — изфъфли важно Иван Петрович. — Това е вече силно казано, скъпи княже, и вие ще се съгласите… Впрочем вие цените толкова много покойния… наистина той беше много добър човек и тъкмо на това аз отдавам най-вече успеха на тази хитра лисица Гуро. Но мене попитайте, мене, какви грижи и неприятности имах после във връзка с тая работа… и то точно с този същия Гуро! Представете си — обърна се той изведнъж към старчето, — те искаха дори да предявят претенции по завещанието и аз трябваше да прибягна към най-енергични мерки… за да ги поставя на мястото им… защото те знаят какво правят! У-ди-ви-тел-ни хора! Но, слава Богу, това ставаше в Москва, аз веднага се обърнах към графа и ние веднага ги… турихме на мястото…

— Няма да повярвате колко ме огорчихте и смаяхте! — извика пак князът.

— Съжалявам; но всъщност всичко това не беше сериозно и щеше да свърши както винаги с нищо. Миналото лято — обърна се той пак към старчето — графиня К, също се оттеглила, казват, в някакъв католически манастир, в чужбина; нашите хора, изглежда, не могат да устоят, щом попаднат под влиянието на тези… хитреци… особено в чужбина.

— Всичко това иде, мисля аз, от нашата… умора — важно изфъфли старчето — и после тези хора имат един начин на проповядване толкова… изящен, особен… и знаят да плашат. И мене ме уплашиха в тридесет и втора година във Виена, уверявам ви; само че аз не се поддадох и им избягах, ха-ха!

— Чувала съм, драги, че ти тогава си избягал от Виена в Париж с хубавата графиня Левицкая, напуснал си не йезуита, службата си — намеси се неочаквано Белоконская.

— Добре де, нали и йезуита, все пак причината беше йезуитът! — възрази старчето, като се засмя при приятния спомен. — Вие май сте много религиозен, нещо, което рядко се среща сега у младите хора — обърна се той любезно към княз Лев Николаевич, който слушаше със зяпнала уста и все още смаян; ясно бе, че старчето искаше да опознае повече княза; по известни причини беше почнал да се интересува много за него.

— Павлишчев беше светъл ум и християнин, истински християнин — каза изведнъж князът, — как е могъл тогава да приеме една вяра… нехристиянска? Защото католицизмът не е християнска вяра! — прибави той с блеснали очи и гледайки пред себе си, сякаш искаше да обгърне с погледа си всички вкупом.

— О, това е вече много — измърмори старчето и погледна учудено Иван Фьодорович.

— Но как така католицизмът не е християнска вяра? — попита Иван Петрович, като се извърна на стола. — Ами каква е?

— Преди всичко не е християнска вяра! — повтори князът извънредно развълнуван и съвсем рязко. — Това първо, а, второ, римският католицизъм според мене е дори по-лош от самия атеизъм! Да, това е моето мнение! Атеизмът само проповядва нищото, а католицизмът отива по-далеч: проповядва един Христос, който той е обезобразил, оклеветил и поругал, един Христос, неотговарящ на истината! Той проповядва антихриста, кълна ви се, уверявам ви! От дълго време това е моето лично убеждение и то ме кара да страдам… Римският католицизъм вярва, че църквата не може да се задържи на земята, без да упражнява световна политическа власт, и крещи: Non possumus!126 Според мене римският католицизъм дори не е вяра, а истинско продължение на Западната Римска империя и в него всичко е подчинено на тази мисъл, като се почне от вярата. Папата си е присвоил една територия, един земен престол и е хванал меча; и оттогава все така си върви, само дето към меча са прибавили лъжата, лукавството, измамата, фанатизма, суеверието, злодейството, играли са си с най-светите, най-чистите, най-наивните, най-пламенните чувства на народа, всичко, всичко са разменяли срещу пари, срещу мизерната земна власт. А това не е ли антихристово учение? И как да не произлезе от тях атеизмът? Атеизмът е произлязъл от тях, от самия римски католицизъм! Атеизмът е започнал преди всичко от тях самите: можеха ли те да вярват в самите себе си? Той се е укрепил от отвращение към тях; той е рожба на техните лъжи и на духовното им безсилие! Атеизмът! У и ас безверието се среща още само сред отделни съсловия, загубили корена си, както великолепно се изрази неотдавна Евгений Павлович; а там, в Европа, грамадни маси от самия народ започват вече да не вярват — по-рано от невежество и лъжа, а сега вече от фанатизъм, от омраза към църквата и християнството!

Князът се спря да си поеме дъх. Той говореше ужасно бързо. Беше бледен и се задъхваше. Всички се споглеждаха; ала най-после старчето искрено се разсмя. Княз N. извади лорнета си и втренчено го разглеждаше. Немският поет изпълзя от ъгъла и се приближи до масата, като се усмихваше зловещо.

— Вие много пре-уве-ли-ча-вате — каза провлечено Иван Петрович с вид на малко отегчен и дори срамуващ се човек. — тамошната църква също има представители, достойни за всяко уважение и до-бро-де-телни…

— Никога не съм говорил за отделни представители на църквата. Говорих за римския католицизъм в неговата същност, за Рим. Нима може църквата да изчезне напълно? Никога не съм казвал това!

— Съгласен съм, но всичко това е известно и дори е излишно да се приказва на тая тема… Освен това то е от областта на богословието…

— О не, о не! Не е само от областта на богословието, уверявам ви, че не е! Това ни засяга много по-отблизо, отколкото мислите. Тъкмо там е и цялата наша грешка; не можем да видим още, че този въпрос не е изключително само богословски! Ами ето и социализмът е рожба на католицизма и неговата същност. Като брат му атеизма и той е произлязъл от отчаянието и представлява морална реакция срещу католицизма; има за цел да замести моралната власт, която религията е загубила, за да утоли духовната жажда на изжаднялото човечество и да го спаси, но не с Христа, а пак с насилието! Както при католицизма това е също свобода чрез насилие, обединение чрез меч и кръв! „Не смей да вярваш в Бога, не смей да имаш собственост, не смей да имаш личност, fraternité ou la mort127, c цената на два милиона глави!“ Казано е: ще ги познаете по делата им! И недейте мисли, че това е било все така невинно и без опасност за нас: о, ние трябва да противодействуваме, и то по-скоро, по-скоро! Трябва нашият Христос, който ние сме запазили и когото те дори не са познали, да възсияе и да даде отпор на Запада! Ние трябва сега да се изправим срещу тях, но не за да захапем робски въдицата на йезуитите, а за да им занесем нашата руска цивилизация. И нека не разправят у нас, че те знаели да проповядват изящно, както каза преди малко някой…

— Но позволете, позволете — възрази много неспокойно Иван Петрович, като се озърташе наоколо и дори почваше да се плаши, — всичките ваши мисли са, разбира се, похвални и пълни с патриотизъм, но всичко това е до немай-къде преувеличено и… по-добре е дори да не говорим за това…

— Не, не е преувеличено, по-скоро е умалено; именно умалено, защото аз съм немощен да изразя цялата си мисъл, но…

— Ах, по-зво-ле-те!

Князът млъкна. Неподвижен върху стола, с вдигната глава, той гледаше Иван Петрович с пламнал поглед.

— Струва ми се, че вие взехте много трагично случая с вашия благодетел — забеляза любезно старчето, без да губи спокойствие, — вие сте крайно възбуден… може би, защото сте се усамотили. Ако поживеете повечко с хората, а обществото, надявам се, ще ви приеме с радост като забележителен млад човек, вашето въодушевление, разбира се, ще стихне и вие ще видите, че всичко това е много по-просто… Освен това тези случаи са толкова редки… и са последица според мене донякъде от нашето пресищане, а донякъде от… отегчение.

— Да, тъкмо така е — извика князът, — великолепна мисъл! Тъкмо „от отегчение, от нашето отегчение“ не от пресищане, а, напротив, от жажда… не от пресищане, тук вие се лъжете! Не само от жажда, а дори от възпаление, от трескава жажда! И… и не мислете, че то се среща толкова рядко, че можем просто да се смеем; извинете, трябва да знаем да предчувствуваме! Нашите хора, щом се доберат или смятат, че са се добрали до брега, толкова много се зарадват, че веднага стигат до крайности; защо е това? Ето вие се чудите на Павлишчев, всичко приписвате на неговата лудост или доброта, но това не е така! И не само нас, а цяла Европа учудва при подобни случаи пламенната руска душа: мине ли някой русин в католицизма, непременно ще стане йезуит, и то от най-потайните; стане ли атеист, непременно ще почне да иска да се изкорени вярата в Бога чрез насилие, тоест и чрез меч! Отде иде това, отде е това ненадейно изстъпление? Нима не знаете? От това, че той е намерил ново отечество, каквото тук е пропуснал да види, и се е зарадвал; намерил е бряг, земя и се спуснал да я целува! Не само от суета, не само от долното чувство на суета русите стават атеисти и йезуити, а от душевна мъка, от душевна жажда, от тъга по нещо по-възвишено, по здрав бряг, по родина, в която са престанали да вярват, защото никога не са я познавали! Русите стават много лесно атеисти, по-лесно от всички други на света! И те не стават просто атеисти, а непременно ще повярват в атеизма, сякаш това е нова вяра, без дори да забележат, че са повярвали в нищото. Толкова е силна жаждата ни да вярваме! „Който няма почва под краката си, той няма вече и бог.“ Тази мисъл не е моя. Каза ми я един търговец-старообрядец, с когото се срещнах през време на пътуването си. Наистина това не е точно неговият израз, той каза: „Който се е отрекъл от родната си земя, той се е отрекъл и от Бога.“ Като помислиш само, че у нас са се намирали много образовани хора, които са се увличали дори по хлистовството… А всъщност защо хлистовците128 да са по-лоши от нихилистите, йезуитите, атеистите? Възможно е даже учението им да е по-дълбоко! Но ето докъде е стигала мъката!… Покажете на жадните и запалени спътници на Колумб бреговете на „Новия свят“, открийте на русина руския „Свят“, позволете му да намери това злато, това съкровище, което стои скрито от него в земята! Покажете му бъдещото обновяване на цялото човечество и неговото възкресение, което може би ще дойде само от руската мисъл, от руския Бог и от руския Христос, и ще видите какъв исполин могъщ и справедлив, мъдър и кротък, ще израсне пред смаяния свят, смаян и изплашен, защото те чакат от нас само меч, меч и насилие, защото, съдейки по себе си, те не могат да ни видят в мисълта си другояче освен като варвари. Така е било до днес и така ще бъде все повече занапред! И…

Но в този момент стана нещо, което прекъсна речта на оратора по най-неочакван начин.

Цялата тази трескава тирада, целият този поток от страстни и неспокойни думи и възторжени мисли, които сякаш се блъскаха в някакво безредие и се надпреварваха една друга, всичко това беше признак за едно особено опасно душевно състояние у младия човек, който се беше разгорещил така внезапно и без никакъв повод. Всички присъствуващи, които познаваха княза, се чудеха боязливо (а някои дори засрамено) на неговото избухване, което така малко хармонираше с постоянната му и даже плаха сдържаност, с редкия му и особен такт в някои случаи и с инстинктивния му усет към най-голямо благоприличие. Не можеха да разберат защо стана така: причината не можеше да бъде това, което научи за Павлишчев. В дамския ъгъл го смятаха за полудял, а Белоконская призна по-късно, че „още една минута да траела тази сцена, тя щяла да побегне“. „Старчетата“ почти се сащисаха от първия миг на смайването си; генералът-началник гледаше недоволно и строго от стола си. Полковникът-инженер седеше като закован. Немчето дори побледня, но все още се усмихваше с фалшивата си усмивка, като поглеждаше другите, за да види как те ще реагират. Впрочем всичко това и целият този „скандал“ можеше да свърши по най-обикновен и естествен начин, може би дори в една минута; Иван Фьодорович, който бе извънредно учуден, но се съвзе по-рано от другите, няколко пъти вече бе опитал да спре княза; но тъй като не успя, сега тръгна към него, твърдо решен да стори това. Още една минута и ако станеше необходимо, той щеше може би да се реши да изведе приятелски княза под предлог, че е болен, което може би беше наистина вярно и в което впрочем той беше напълно убеден… Но нещата се извъртяха другояче.

Още с влизането си в салона князът седна колкото се може по-далеч от китайската ваза, с която Аглая го беше толкова много наплашила. Кой можеше да повярва, че след вчерашните думи на Аглая в него се беше загнездило някакво непреодолимо убеждение, някакво странно и невероятно предчувствие, че непременно ще счупи още на другия ден тази ваза, колкото и да гледа да бъде настрана от нея и да се мъчи да избегне нещастието? Но ето какво се случи. През цялата вечер други силни и радостни впечатления постепенно почнаха да нахлуват в душата му; ние говорихме вече за тях. Той забрави предчувствието си. Когато чу да споменават името на Павлишчев и Иван Фьодорович го заведе при Иван Петрович, за да му го представи отново, той се приближи до масата и седна в едно кресло тъкмо до грамадната прекрасна китайска ваза, сложена върху един пиедестал на височина почти с лакътя му и малко зад него.

В момента, когато произнесе последните си думи, той стана изведнъж от мястото си, махна непредпазливо с ръка, мръдна някак рамото си и… избухна общ вик! Вазата се разклати, отначало като че се колебаеше дали да падне върху главата на едно от старчетата, но изведнъж се наклони на обратната страна, дето се намираше немчето, което бе отскочило ужасено, и се строполи на пода. Трясък, вик, скъпоценни парченца, разпилени по килима, уплаха, смайване! А какво ставаше с княза, е мъчно и почти излишно да описваме! Ала не можем да не споменем за едно странно чувство, което го порази тъкмо в този миг и начаса се избистри за него сред всички други смътни и странни чувства: това, което го порази най-вече, не беше срамът, скандалът, страхът или внезапността на случилото се, а сбъдналото се пророчество! Той не можеше да си обясни какво толкова поразително имаше в тази мисъл; чувствуваше само, че тя го беше поразила в сърцето и го изпълваше с почти мистически страх. Още един миг и сякаш всичко пред него се разшири, ужасът отстъпи място на светлина и радост, на възторг; той губеше вече дъх и… Но мигът отлетя. Слава Богу, не беше това! Той си пое дъх и се огледа наоколо.

Дълго време той като че ли нямаше съзнание за бъркотията, която кипеше около него, или по-скоро разбираше и виждаше много добре всичко, но стоеше някак съвсем настрана, без да взема участие в нищо, точно като невидимото лице в приказката, което се е вмъкнало в стаята и наблюдава непознати, но интересни за него хора. Той виждаше как събират парченцата, чуваше припрените разговори, забеляза Аглая, която беше бледа и го гледаше странно, много странно: в очите й не личеше никаква омраза, никакъв гняв; тя го гледаше уплашено, но така съчувствено, докато към другите мяташе святкащи погледи… сладка болка изведнъж изпълни сърцето му. Най-после той забеляза учудено, че всички са седнали и дори се смеят, сякаш нищо не беше се случило! Мина още един миг и смехът се засили: смееха се вече на него, задето беше като онемял, ала смееха се приятелски, весело; мнозина му заговаряха и му казваха много любезни думи, най-вече Лисавета Прокофиевна, която засмяно му казваше нещо много, много хубаво. Изведнъж той усети, че Иван Фьодорович го тупа приятелски по рамото; Иван Петрович също се смееше; ала още по-добро, още по-приятно и симпатично беше старчето; то хвана княза за ръката и като я стискаше нежно и леко я потупваше с дланта на другата си ръка, увещаваше го да се съвземе, сякаш той беше малко, изплашено момче — жест, който се хареса много на княза; най-после то го настани до себе си. Князът го гледаше радостно в лицето и то толкова много му харесваше, че той едва си поемаше дъха и все още нямаше сили да каже нито дума.

— Как? — избъбри той най-после. — Вие наистина ми прощавате? И… вие ли, Лисавета Прокофиевна?

Смехът се засили; в очите на княза се появиха сълзи; той не вярваше на себе си и беше възхитен.

— Разбира се, вазата беше прекрасна. Зная я тук от петнадесетина години, да… от петнадесет… — започна Иван Петрович.

— Това да е бедата! И на човека му идва краят, а ние за едно глинено гърне ли ще се ядосваме! — каза високо Лисавета Прокофиевна. — Наистина ли толкова много се уплаши, Лев Николаич? — прибави тя дори със страх. — Стига, миличък, стига; ти наистина ме плашиш.

— И вие ми прощавате всичко? Не само за вазата, а всичко? — понечи да стане князът, но старчето го хвана пак за ръката. Той не искаше да го изпуща.

— C'est très curieux et c'est très sérieux!129 — пошепна той през масата на Иван Петрович, впрочем доста високо; князът може би чу.

— Значи, не оскърбих никого от вас? Няма да повярвате колко щастлив ме прави тази мисъл; впрочем не може да бъде другояче! Нима бих могъл да оскърбя тук когото и да било? Аз бих ви оскърбил, просто ако помисля за такова нещо.

— Успокойте се, приятелю, вие преувеличавате. Съвсем няма защо да благодарите толкова; това чувство е прекрасно, но е пресилено.

— Аз не ви благодаря, аз само… ви се възхищавам, щастлив съм, като ви гледам; може би се изразявам глупаво, но аз трябва да говоря, трябва да се обясня… ако щете дори от уважение към самия себе си.

Всичките му движения бяха резки и издаваха смущение и треска; твърде възможно, бе, че думите му не изразяваха винаги това, което искаше да каже. Питаше сякаш с погледа си може ли да говори. Очите му се спряха върху Белоконская.

— Нищо, драги, продължавай, продължавай, само не се запъхтявай — забеляза тя, — ти и преди малко почна да се запъхтяваш и ето докъде стигна; а говори си, без да се боиш: тези господа са виждали и по-големи оригинали от тебе, няма да ги учудиш, пък и ти не говориш бог знае какви мъдрости, само дето счупи вазата и ни изплаши.

Князът я изслуша усмихнат.

— Значи, вие — обърна се той изведнъж към старчето, — значи, вие сте спасили преди три месеца от заточение студента Подкумов и чиновника Швабрин?

Старчето дори се изчерви малко и измърмори, че трябва той да се успокои.

— А за вас пък съм слушал — обърна се той веднага към Иван Петрович, — че в -ска губерния сте раздали безплатно дървен материал за строеж на селяни, които са живели на ваши земи и са пострадали от пожар, макар че след като сте ги освободили, те са ви създавали много неприятности.

— О, това е пре-уве-ли-чено — смънка Иван Петрович, с вид обаче на приятно поласкан човек; ала този път той имаше пълно право да говори за преувеличение: това беше само неверен слух, който бе стигнал до ушите на княза.

— А вие, княгиньо — се обърна той изведнъж към Белоконская с лъчезарна усмивка, — не ме ли приехте преди половин година в Москва като ваш син, като прочетохте едно препоръчително писмо на Лисавета Прокофиевна? И не ми ли дадохте като на роден син един съвет, който аз няма никога да забравя? Помните ли?

— Какво току ровиш? — ядосано каза Белоконская. — Добър човек си, пък си смешен: дадат ти два гроша, а ти благодариш, като че са ти спасили живота. Мислиш, че това е хубаво, а то е противно.

Насмалко тя щеше съвсем да се разсърди, но неочаквано се разсмя, този път съчувствено. Светна лицето и на Лисавета Прокофиевна; засия и Иван Фьодорович.

— Нали съм казвал, че Лев Николаич е човек… човек… с една дума, само да не се запъхтява, както забеляза княгинята… — смънка генералът в радостно опиянение, като повтаряше думите на Белоконская, които го бяха смаяли.

Само Аглая беше някак тъжна; но лицето й все още пламтеше, може би и от негодувание.

— Наистина той е много мил — каза пак старчето на Иван Петрович.

— Аз влязох тук с мъка на сърцето — продължи князът, чието смущение нарастваше и той говореше все по-бързо и по-бързо, все по-странно и по-възторжено, — аз… аз се страхувах от вас, страхувах се и от себе си. Най-вече от себе си. Когато се връщах тук в Петербург, аз си дадох дума на всяка цена да видя нашите първи хора, потомци на стари, отколешни семейства, към които сам принадлежа, между които съм един от първите по потекло. Нали сега седя със също такива князе като мене, нали? Аз исках да ви опозная, това беше необходимо, извънредно много необходимо!… Винаги съм слушал за вас много лоши неща, повече лоши, отколкото добри; говорили са ми за вашата дребнавост, за изключителността на вашите интереси, за изостаналостта ви, за слабата ви образованост, за смешните ви навици — о, нали пишат и говорят толкова много за вас! Аз идвах днес тук с любопитство и със смущение; трябваше да видя със собствените си очи и лично да се убедя: вярно ли е, че целият този горен слой на руското общество не струва нищо, изживял е времето си, пресъхнала е някогашната му жизненост и е способен само да умре, но все още води дребнава завистлива борба с хората… на бъдещето, като им пречи, без сам да си дава сметка, че умира? Аз и по-рано не вярвах напълно на това мнение, защото ние никога не сме имали аристократично съсловие освен една каста придворни, която се отличаваше с униформите си или… според случая, а сега и тя съвсем изчезна, нали така, нали?

— Хайде де, съвсем не е така — се разсмя злъчно Петрович.

— Хайде, пак се раздрънка! — не се стърпя да каже Белоконская.

— Laisses le dire,130 той вече цял трепери — предупреди пак старчето полугласно.

Князът беше решително извън себе си.

— И какво видях тук? Видях хора изящни, сърдечни, умни; видях как един старец се държи мило и изслушва едно момче като мене; виждам хора, способни да разбират и да прощават, добри руси, почти също така добри и сърдечни като тези, каквито срещнах там; във всеки случай не струват по-малко. Съдете колко приятно бях изненадан! О, позволете ми да го изразя! Често съм слушал и сам често съм вярвал, че в обществото всичко се свежда до добри маниери, до остарял формализъм, а същността е пресъхнала; но сега сам виждам, че такъв не може да бъде случаят у нас; това може да се случи другаде, но не и у нас. Нима можете да бъдете всички тук йезуити и измамници? Чух преди малко как разказваше княз N.: та не е ли това искрен, непринуден хумор, не е ли това истинско добродушие? Могат ли такива думи да излизат от устата на едни човек… мъртъв, с изсушено сърце и талант? Нима мъртъвци можеха да се държат с мене така, както вие се държахте? Нима тук няма зачатъци… за бъдещето, зачатъци, които оправдават надеждите? Нима такива хора могат да не разберат и да останат надире?

— Още веднъж ви моля, успокойте се, приятелю, за всичко това ще поговорим друг път и аз с удоволствие… — усмихна се „сановникът“.

Иван Петрович се поизкашля и се завъртя в креслото си; Иван Фьодорович се размърда; неговият шеф генералът приказваше със съпругата на сановника и не обръщаше вече никакво внимание на княза; но тя често наостряше уши и поглеждаше към него.

— Не, знаете ли, по-добре да говоря! — продължи князът в нов порив на треска, като някак особено доверчиво и дори поверително се обръщаше към старчето. — Аглая Ивановна ми забрани вчера да говоря и дори ми изброи темите, които не бива да засягам; тя знае, че съм смешен, когато заприказвам по тях! Аз съм на двадесет и седем години, но си давам сметка, че се държа като дете. Нямам право да изразявам мисълта си, отдавна вече съм го казал; само в Москва можех да приказвам откровено с Рогожин… Ние с него четяхме Пушкин, целия го прочетохме; той не знаеше нищо за него, дори името му… Винаги се страхувам със смешния си вид да не компрометирам мисълта си и главната идея. Аз нямам маниери. Жестовете, които правя, са винаги неуместни, а това предизвиква смях и унижава идеята. Липсва ми също чувство за мярка, а това е важно, то е дори най-важното… Знам, че най-добре би било да седя и да мълча. Когато се зарека да мълча, аз изглеждам дори много благоразумен и имам освен това време да мисля. Но сега е по-добре да говоря. Вие ме гледате толкова очарователно, че аз реших да говоря; лицето ви е прекрасно! Вчера аз дадох дума на Аглая Ивановна да мълча през цялата вечер.

— Vraiment?131 — усмихна се старчето.

— Но има моменти, когато си казвам, че греша, като мисля така: искреността не струва ли един жест? Не е ли така?

— Понякога.

— Аз искам всичко да ви обясня, всичко, всичко, всичко! О, да! Вие мислите, че аз съм утопист? Идеолог? О, не, кълна ви се, мислите ми са толкова прости… Вие не вярвате? Усмихвате се? Знаете ли, аз съм понякога подъл, защото губя вяра в себе си; преди малко, идвайки насам, аз си мислех: „Е, как ще им заприказвам? С какви думи трябва да започна, за да разберат поне нещо?“ Колко се боях, но за вас се боях повече, ужасно, ужасно! А пък каква причина имаше да се боя, не беше ли срамно да се боя? Какво значение има, че на един напредничав се пада такава тълпа от назадничави и лоши хора? Моята радост иде тъкмо от това, дето съм сега убеден, че всъщност тази тълпа не съществува и че има само елементи, пълни с живот! Няма защо да се смущаваме от това, че сме смешни, нали? Защото това е наистина така, ние сме смешни, лекомислени, с лоши навици, отегчаваме се, не знаем нито да гледаме, нито да разбираме, всички сме такива, всички, и вие, и аз, и те! Но нали вие не се оскърбявате, дето ви казвам в очите, че сте смешни? А щом е така, нима вие не сте елементи за живот? Знаете ли, че според мене понякога е добре, дори по-добре да бъдеш смешен: по̀ си склонен на взаимна прошка и на смирение; не ни е дадено да разберем всичко отведнъж и съвършенството не се постига ей тъй направо! За да стигнеш до съвършенството, трябва да почнеш да не разбираш много неща! Този, който разбира много бързо, разбира без съмнение лошо. На вас го казвам това, на вас, които сте съумели вече да разберете толкова неща… без да ги разберете. Сега не се боя за вас; нали не се сърдите, че едно момче като мене ви казва такива думи? Вие се смеете, Иван Петрович. Вие мислите, че аз съм демократ, апологет на равенството, че съм техен адвокат и че за тях се боя? — засмя се той истерично (той избухваше час по час в къс и възторжен смях). — Аз се боя за вас, за всички вас и за всички нас едновременно. Нали съм княз от стар род и се намирам между князе. Аз говоря за общото ни спасение, за да не изчезне нахалост в мрак нашето съсловие, задето нищо не е предвидило, а само се е карало и всичко е проиграло. Защо да изчезнем и да отстъпим мястото на други, когато можем да останем напредничави и да бъдем начело на обществото? Бъдем ли хора на напредъка, ще бъдем и начело. Да станем слуги, за да ръководим.

Той се опитваше да стане бързо от креслото, но старчето все го задържаше, като го гледаше обаче с нарастваща тревога.

— Слушайте! Аз знам, че говоренето не значи нищо: по-добре е да дадеш пример, просто да започнеш… аз вече започнах… и — и нима наистина човек може да бъде нещастен? О, какво значение има моята мъка и моето нещастие, ако аз имам сили да бъда щастлив? Да ви кажа ли, аз не разбирам как можеш да минеш край едно дърво и да не бъдеш щастлив, че го виждаш? Да приказваш с един човек и да не бъдеш щастлив, че го обичаш! О, мене ми липсват само думи да изразя това… по колко хубави неща виждаме на всяка крачка, в които дори най-загубеният човек чувствува хубостта? Погледнете детето, погледнете Божата зора, погледнете тревицата как расте, погледнете очите, които ви гледат и които ви обичат…

Казвайки всичко това, князът отдавна вече се беше изправил. Старчето го гледаше вече уплашено. Лисавета Прокофиевна плесна с ръце и извика: „Ах, Боже мой!“ Тя първа се бе досетила какво става. Аглая се спусна бързо към княза, успя да го поеме в ръцете си и ужасена, с изкривено от болка лице чу дивия рев на „духа, който бе разтърсил и повалил“ нещастника. Болният се свлече на килима. Някой сложи набързо възглавница под главата му.

Никой не беше очаквал това. След четвърт час княз N., Евгений Павлович и старчето се опитаха да оживят пак вечерта, но не мина и половин час и всички се разотидоха. Казаха се много съчувствени думи, много съжаления, някои направиха коментарии. Иван Петрович между другото изрази мнението, че „младият човек е сла-вя-нофил или нещо подобно, но че това не е опасно“. Старчето не каза нищо. Вярно, че след това, на втория и на третия ден, всички малко се посърдиха; Иван Петрович дори се обиди, по не много. Шефът на Иван Фьодорович, генералът, известно време беше хладен към него. „Покровителят“ на Епанчини, сановникът, от своя страна също изфъфли няколко назидателни думи на бащата на семейството, като прибави впрочем ласкаво, че извънредно много се интересува от съдбата на Аглая. И наистина той беше доста добър човек; но една от причините за любопитството, което бе проявил тази вечер към княза, беше и неотдавнашната история на Лев Николаевич с Настасия Филиповна; малкото неща, които бе чул да се разправят, го бяха живо заинтересували и той дори искаше да поразпита.

На сбогуване Белоконская каза на Лисавета Прокофиевна:

— Какво да кажа? И добър, и лош; а ако искаш да знаеш мнението ми, по-скоро лош. Сама виждаш какъв е: болен човек!

Лисавета Прокофиевна реши в душата си, че князът е „невъзможен годеник“ и през нощта си даде дума, че „докато е жива, той няма да се ожени за нейната Аглая“. И с това решение се събуди сутринта. Но малко след дванадесет, през време на закуската, тя изпадна в странно противоречие със самата себе си.

На един въпрос, зададен впрочем извънредно предпазливо от сестрите й, Аглая отговори студено, но надменно, сякаш че отсече:

— Никога не съм му давала никаква дума, никога в живота си не съм го смятала за годеник. Той ми е чужд, както и всеки друг.

Лисавета Прокофиевна начаса избухна.

— Не очаквах това от тебе — каза тя с огорчение, — знам, че той е невъзможен като годеник и слава Богу, че така се свърши; но не очаквах такива думи от тебе! Другояче, мислех, ще се изразиш. Аз бих изгонила вчера всички гости, но него бих оставила, ето какъв човек е той!…

Изведнъж тя млъкна, изплашена от това, което каза. Ала да знаеше само колко несправедлива беше в този момент към дъщеря си! Всичко беше вече решила в ума си Аглая; тя също чакаше своя час, който трябваше всичко да реши, и всеки намек, всяко непредпазливо докосване до дълбоката рана раздираше сърцето й.

VIII

И за княза тази сутрин започна под влиянието на тежки предчувствия; те можеха да се обяснят с болезненото му състояние, но в тъгата му имаше нещо твърде неопределено и това беше главната причина за мъката му. Наистина той се намираше пред съвсем ясни факти, мъчителни и язвителни, но тъгата му надминаваше всичко, което той си спомняше и представяше; той разбираше, че няма да може да се успокои сам. Малко по малко в него се загнезди очакването, че още днес ще се случи с него нещо извънредно и решително. Вчерашният му припадък беше лек; той не чувствуваше други смущения освен хипохондрия, известна тежест в главата и болки по тялото. Мозъкът му работеше доста ясно, макар че душата му беше болна. Той стана твърде късно и веднага ясно си припомни вчерашната вечер; макар и не съвсем ясно, все пак си припомни и това, как го доведоха в къщи половин час след припадъка. Научи, че са идвали вече да питат за здравето му от страна на Епанчини. В единадесет и половина идваха за втори път; това му направи удоволствие. Вера Лебедева първа дойде да го навести и да му услужи нещо. Щом го видя, изведнъж се разплака, но когато князът начаса я успокои, тя се разсмя. Той бе някак изведнъж смаян от голямото съчувствие, което прояви към него младото момиче; взе ръката й и я целуна. Вера се изчерви.

— Ах, какво правите, какво правите! — извика тя уплашено и отдръпна бързо ръката си.

Тя си отиде скоро в някакво особено смущение. Все пак има време да му разправи, че баща й изтичал още в зори при „покойника“, както наричаше той генерала, за да разбере дали не е умрял през нощта; всички казвали, че няма дълго да живее. Към обед се прибра в къщи и дойде да види княза и самият Лебедев, но всъщност само „за минута, за да се осведоми за скъпоценното му здраве“ и така нататък и освен това да надникне в „шкафчето“. Той само ахкаше и охкаше и князът скоро го освободи, но все пак Лебедев се опита да го поразпита за вчерашния припадък, макар да беше ясно, че знае вече всичко в подробности. След него дотича Коля, също за минута; той наистина бързаше и беше в силна и мрачна тревога. Започна с това, че направо и настойчиво помоли княза да му обясни всичко, което са крили от него, и прибави, че вчера е научил вече почти всичко. Той беше силно и дълбоко развълнуван.

Князът разказа цялата работа с всичкото възможно съчувствие, на което беше способен, изложи фактите с пълна точност и порази като с гръм клетото момче, което не можа да продума дума и мълчаливо заплака. Князът почувствува, че това беше едно от онези впечатления, които остават завинаги и отбелязват за вечни времена прелом в живота на един младеж. Побърза да му каже как гледа на работата и прибави, че според него може би старецът умира главно поради ужаса, който извършената лоша постъпка е оставила в сърцето му, и че не всеки е способен на това. Очите на Коля светнаха, когато чу това от княза.

— Какви негодници са тия Ганка, Варя и Птицин! Аз няма да се карам, с тях, но от този момент пътищата ни са разделени! Ах, княже, от вчера насам аз разбрах много нови неща; това е урок за мене! Смятам също, че сега мама остава на моите ръце; макар и да е на сигурно място при Варя, все пак то е друго…

Той се сети, че го чакат, и скочи; след това попита набързо за здравето на княза и щом чу отговора, изведнъж прибави живо:

— Няма ли и нещо друго? Чух вчера… (впрочем това не е моя работа), но ако някога ви потрябва за каквото и да било верен слуга, той е пред вас. Струва ми се, че и двамата не сме много щастливи, нали? Но… аз не разпитвам, не разпитвам…

Той си излезе, а князът още по-дълбоко се замисли: всички му предричат нещастие, всички са си направили вече заключенията, всички го гледат така, сякаш знаят нещо, и то такова, което той не знае; Лебедев подпитва, Коля направо намеква, а Вера плаче. Най-после той махна ядосано с ръка: „Проклета болезнена мнителност“ — каза си той. Лицето му светна, когато към два часа видя Епанчини, които идваха да го навестят „за минутка“. Те наистина се бяха отбили за минута. Веднага след закуската Лисавета Прокофиевна заяви, че ще отидат сега да се разходят, и то всички вкупом. Известието бе направено във формата на заповед — рязко, сухо, без обяснения. Всички излязоха, тоест маминка, девойките, княз Шч. Лисавета Прокофиевна тръгна веднага в посока, противоположна на оная, която вземаше всеки ден. Всички разбираха какво става, но мълчаха от страх да не ядосват маминка, а тя, сякаш за да отбегне укорите и възраженията, вървеше пред всички, без да се обръща. Най-после Аделаида забеляза, че няма защо да се тича така, когато човек се разхожда, и че те не могат да я настигнат.

— Вижте какво — обърна се изведнъж Лисавета Прокофиевна, — ние минаваме сега край него. Каквото и да мисли Аглая и каквото и да се случи после, той не е чужд човек за нас, още по-малко сега, когато е нещастен и болен; аз поне ще отида да го видя. Който иска, да дойде с мене, който не иска — да отмине; никой няма да го спре.

Разбира се, всички влязоха. Както е редно, князът побърза да се извини още веднъж за вазата, която бе счупил вчера, и за… скандала.

— Хайде, хайде, няма нищо — отговори Лисавета Прокофиевна, — не ми е жал за вазата, а за тебе. Значи, сам признаваш сега, че е имало скандал: ето как „на другата сутрин“ човек си дава сметка, но и това няма значение, защото всеки вижда сега, че няма какво да ти се придирва. Е, довиждане; ако имаш сили, иди се поразходи и после пак си поспи — това е моят съвет. А сетиш ли се, пак намини у нас; бъди уверен веднъж завинаги, че каквото и да се случи, каквото и да стане, ти все пак ще си останеш приятел на нашата къща, най-малкото на мене. За себе си поне мога да отговарям…

Като я чуха да изявява така своите чувства, всички побързаха да повторят поканата. Те си отидоха, но в тяхната наивна бързина да кажат нещо любезно и ободрително се криеше голяма жестокост, за която не беше се сетила самата Лисавета Прокофиевна. Поканата да идва „пак“ и думите „най-малкото за мене“ отново прозвучаха като предупреждение. Князът си припомни държането на Аглая; наистина и на идване, и на тръгване тя беше му се усмихнала очарователно, но не каза нито една дума, дори когато всички други го уверяваха в приятелството си; все пак тя впери един-два пъти поглед в него. Лицето й беше по-бледо от всякога, като че беше спала лошо през нощта. Князът реши да отиде „пак“ на всяка цена още тази вечер и трескаво погледна часовника си. Три минути след като си бяха отишли Епанчини, влезе Вера.

— Лев Николаевич, току-що получих една поверителна поръчка от Аглая Ивановна за вас.

Князът просто се разтрепери.

— Записка?

— Не, устна поръчка; едва има време да ми я съобщи. Много ви моли да не се отделяте целия ден днес нито за момент от къщи, чак до седем часа вечерта или дори до девет, не чух точно.

— Но… защо в това? Какво значи това?

— Нищо не знам; заръча ми само на всяка цена да ви го кажа.

— Така ли каза: „на всяка цена“?

— Не, не точно така: едва успя да ми го каже, като се извърна, добре, че аз се приближих бързо към нея. Но по лицето й се виждаше, че това беше заповед, безразлично дали изрична, или не. Така ме погледна, че сърцето ми примря…

Князът зададе още няколко въпроса, но макар че не узна нищо повече, тревогата му нарасна. Останал сам, той легна на дивана и пак се замисли. „Може би ще има някой у тях до девет часа и тя още се страхува да не изтърся нещо пред гостите“ — каза си най-после той и пак зачака с нетърпение да се мръкне, като гледаше часовника си. Но разгадката дойде много преди вечерта, и то под формата на ново посещение, дори на нова, мъчителна загадка: точно половин час след като си бяха отишли Епанчини, при него дойде Иполит, толкова уморен и изтощен, че влезе, без да каже нито дума и сякаш лишен от съзнание, буквално се строполи в едно кресло и се задави в страшна кашлица, придружена с храчене на кръв. Очите му блестяха и на страните му се появиха червени петна. Князът му каза нещо, но той не отговори и дълго време още не отговаряше, само махаше с ръка, за да не го безпокоят. Най-после се съвзе.

— Отивам си! — едва промълви той с пресипнал глас.

— Искате ли да ви придружа? — попита князът и стана, но се спря, като се сети, че преди малко му бяха забранили да излиза от къщи.

Иполит се засмя.

— Не оттук си отивам — продължи той със същия задъхан и хъркащ глас, — напротив, сметнах за необходимо да дойда при вас, и то по работа… иначе не бих се решил да ви безпокоя. Там си отивам, и то този път, струва ми се, сериозно. Свършено! Аз не казвам това, за да събудя съчувствие, вярвайте ми… дори си легнах тази сутрин в десет часа, за да не стана никак до оня момент, но се размислих и станах още веднъж, за да дойда при вас… ще рече, трябваше.

— Жал ми е да ви гледам; по-добре да бяхте ме повикали, отколкото сам да се измъчвате.

— Хайде, стига. Съжалихте ме, значи, спазихте изискванията за светската учтивост… О, забравих: как сте със здравето?

— Добре съм. Вчера не бях… много…

— Чух, чух. Пострадала китайската ваза; жалко, че не бях там! Но на въпроса. Първо, днес имах удоволствието, да видя Гаврила Ардалионович на среща с Аглая Ивановна при зелената пейка. Останах учуден до каква степен човек може да има глупав вид. Казах го на самата Аглая Ивановна, след като Гаврила Ардалионович си отиде… Вие май на нищо не се учудвате, княже, — прибави той, като гледаше недоверчиво спокойното лице на княза; — казват, че да не се учудваш на нищо, било признак за голям ум; според мене би могло да бъде също така признак за голяма глупост… Впрочем не намеквам за вас, извинете… Много съм нещастен днес в избора на моите изрази.

— Аз знаех още вчера, че Гаврила Ардалионович… — започна князът, но спря, явно смутен, макар че Иполит се ядосваше, задето той не се учудва.

— Знаели сте! Гледай ти! Впрочем не си правете труд да ми разправяте… А не присъствувахте ли днес на срещата?

— Щом сам сте били там, видели сте, че ме няма.

— Е, може да сте се скрили зад някой храст. Във всеки случай се радвам, разбира се, за вас, защото мислех вече, че са предпочели Гаврила Ардалионович пред вас!

— Моля ви да не ми говорите за това, Иполит, особено с такива изрази.

— Толкова повече, че вие знаете вече всичко.

— Лъжете се. Почти нищо не са ми казали и Аглая Ивановна сигурно знае, че не съм в течение на нищо. Дори и за тази среща почти нищичко не знаех… Вие казвате, че имало среща? Добре, тогава да не говорим за това…

— Но как така, хем сте знаели, хем не сте знаели? Вие казвате: „Добре, тогава да не говорим за това.“ Не, не, не бъдете толкова доверчив! Особено ако нищо не знаете. И тъкмо затова сте доверчив, защото нищо не знаете. А знаете ли какви сметки си правят тези двамата, братът и сестрата? Може би това вече подозирате?… Добре, добре, спирам — прибави той, като забеляза нетърпеливия жест на княза, — но аз дойдох по една лична работа, за която искам… да се обясня. Дявол да го вземе, не може дори да се умре без обяснения; просто страшно колко обяснения има да давам. Искате ли да ме изслушате?

— Говорете, аз слушам.

— Обаче аз пак променям решението си: ще почна с Ганечка. Можете ли да си представите, че и на мене днес определиха среща при зелената пейка. Впрочем аз не искам да лъжа: сам настоях за срещата, натрапих се, като обещах да разкрия една тайна. Не знам дали отидох много рано (наистина май отидох рано), но щом заех мястото си до Аглая Ивановна, видях, че се появиха Гаврила Ардалионович и Варвара Ардалионовна, двамата под ръка, като на разходка. Стори ми се, че и двамата се смаяха и дори смутиха, като ме зърнаха, защото не очакваха да ме видят. Аглая Ивановна се изчерви и ако щете вярвайте, ако щете — недейте, малко дори се посмути било от моето присъствие, било просто, дето видя Гаврила Ардалионович, който беше наистина много хубав; факт е обаче, че тя цялата се изчерви и в един миг спаси положението по най-смешен начин: понадигна се, отговори на поздрава на Гаврила Ардалионович и на любезната усмивка на Варвара Ардалионовна и изведнъж отсече: „Исках само да ви изразя лично задоволството си от вашите искрени и приятелски чувства и ако един ден имам нужда от тях, вярвайте ми…“ Тя им се поклони за сбогом и те отминаха — не бих могъл да кажа дали се почувствуваха подиграни, или тържествуващи; Ганечка се беше почувствувал, разбира се, подигран; нищо не беше разбрал и се бе изчервил като рак (чуден израз взема понякога лицето му!), но Варвара Ардалионовна схвана, струва ми се, че трябва по-скоро да си оберат крушите и че няма какво повече да искат от Аглая Ивановна; и тя повлече брат си. Тя е по-умна от него и съм убеден, че сега тържествува. А пък аз бях отишъл да поприказваме с Аглая Ивановна и да се уговорим за срещата й с Настасия Филиповна.

— С Настасия Филиповна! — извика князът.

— Аха! Изглежда, вие губите хладнокръвие и почвате да се учудвате? Много се радвам, че искате да приличате на човек. Затова и ще ви поразвеселя. Ето какво значи да услужваш на млади и с благородна душа госпожици: днес получих от нея плесница!

— Морална ли? — някак неволно попита князът.

— Да, не физическа. Смятам, че никой не би вдигнал сега ръка срещу човек в моето състояние, дори жена; даже Ганечка няма да ме удари! Макар че в един момент вчера мислех, че той ще се нахвърли върху мене… Басирам се, че знам какво мислите сега. Вие мислите: „Да речем, че не трябва да се бие, затова пък може да се удуши в съня му с възглавница или с мокър парцал — дори трябва“… По лицето ви е изписано, че в този момент това мислите.

— Никога не съм мислил подобно нещо! — с отвращение каза князът.

— Не знам, тази нощ сънувах, че ме удуши с мокър парцал… един човек… хайде, на вас ще кажа кой беше: представете си — Рогожин! Как мислите, може ли да се удуши човек с мокър парцал?

— Не знам.

— Чувал съм, че може. Добре, да не говорим повече. Да видим сега, защо да съм клюкар? Защо тя ме нахока днес, че съм клюкар? И забележете, направи го, след като ме изслуша докрай и дори ми зададе някои допълнителни въпроси… Ала такива са жените! Зарад нея влязох във връзка с Рогожин, впрочем интересен човек; в неин интерес уредих лична среща с Настасия Филиповна. Дали не засегнах честолюбието й, като намекнах, че се е зарадвала на „огризките“ от Настасия Филиповна? Не отричам, винаги съм й разправял това, но го правех в неин интерес, две писма й написах в този тон и ето днес трето, срещата… С това и започнах преди малко, като казах, че е унизително за нея… А освен това и думата „огризки“ не е моя, а чужда; поне у Ганечка всички я употребяваха, тя самата го потвърди. Защо да съм тогава за нея клюкар? Виждам, виждам: надува ви ужасен смях, като ме гледате сега, и аз се обзалагам, смятате, че за мене се отнасят тези глупави стихове:

Ха-ха-ха! — разсмя се изведнъж той истерично и се закашля. — Забележете — прибави той закашлян — какъв е Ганечка: говори за „огризки“, а самият той желае сега да се възползува от тях!

Князът дълго време не каза нищо; той беше ужасен.

— Вие говорихте за среща с Настасия Филиповна? — смънка той най-после.

— Но нима вие наистина не знаете, че днес ще има среща между Аглая Ивановна и Настасия Филиповна, за което Настасия Филиповна е повикана нарочно от Петербург чрез посредничеството на Рогожин, по покана на Аглая Ивановна и с моите усилия и се намира сега заедно с Рогожин много наблизо до вас, в предишната си квартира, у същата госпожа Дария Алексеевна… нейна приятелка, с много съмнително име; и там, в тази съмнителна къща, Аглая Ивановна ще отиде днес на приятелски разговор с Настасия Филиповна и за да разрешат разни задачи. Искат да приказват за аритметика. Не знаехте ли? Честна дума?

— Това е невероятно!

— Толкова по-добре, ако е невероятно; но откъде знаете? Макар че тук муха да прехвръкне — и вече всички знаят: такова е мястото, дето живеем! Но аз ви предупредих и вие можете да ми бъдете благодарен. Хайде довиждане — на оня свят навярно. Още една дума: ако съм постъпвал подло спрямо вас, то е, защото… нямам причини да ви пожертвувам интересите си, ще се съгласите, нали? Защо да защищавам вашите? Та нали на нея посветих моята „Изповед“ (не знаехте ли?). И как посрещна тя това! Хе-хе! Но виж спрямо нея не съм бил подъл, в нищо не съм виновен пред нея; а тя ме посрами и изложи… Впрочем и пред вас в нищо не съм виновен; ако си позволих пред нея намека за тези „огризки“ и други подобни, в замяна на това пък ви съобщавам деня, часа и мястото на срещата, разкривам ви цялата тази игра… от яд, разбира се, а не от великодушие. Сбогом, аз съм бъбрив като пелтек или като охтичав; но вие си отваряйте очите, вземайте мерки, и то по-бързо, ако само сте достоен да носите името човек. Срещата, ще стане довечера, това е сигурно.

Иполит тръгна към вратата, но князът викна подире му и той се спря на прага.

— Значи, според вас Аглая Ивановна ще отиде днес лично у Настасия Филиповна? — попита князът. По страните и на челото му избиха червени петна.

— Не знам точно, но навярно е така — отговори Иполит, като се поозърна, — впрочем и не може да бъде другояче. Настасия Филиповна няма да отиде у нея, нали? И у Ганечка не може да отиде, у тях има човек на смъртно легло. Не е ли на умиране генералът?

— Това само стига, за да не може да отиде у него! — отвърна князът. — Но как ще излезе тя, дори и да иска? Вие не познавате… нравите в тази къща: тя не може да отиде сама у Настасия Филиповна; това са празни приказки!

— Да ви кажа ли, княже: никой не скача от прозореца, но стане ли пожар и най-големият джентълмен, и най-изисканата дама могат да скочат. Стане ли й нужда, няма що, нашата госпожица ще отиде и при Настасия Филиповна. Но нима тях никъде не ги пускат, вашите госпожици де?

— Не, не това исках да кажа…

— Щом не е това, достатъчно е за нея да слезе от входната площадка и да тръгне направо, пък ако ще и да не се връща после у дома си. Има случаи, когато и кораби се горят понякога, и човек не се връща дори в къщи: животът не се състои само от закуски, обеди и князе Шч. Мене ми се струва, че вие вземате Аглая Ивановна за малко момиче или за някаква пансионерка; аз й го казах вече и тя май се съгласи с мене. Чакайте да стане седем или осем часът… Да бях на ваше място, щях да пратя там някого на стража, за да издебне точно момента, когато тя ще слезе от входната площадка. Пратете поне Коля; той на драго сърце ще шпионира, бъдете сигурен, за вас естествено… защото всичко това е относително… Ха-ха!

Иполит излезе. Нямаше причина князът да праща някого да шпионира, дори ако беше способен на подобна постъпка. Заповедта на Аглая да стои в къщи ставаше за него сега почти ясна: може би тя имаше намерение да дойде да го потърси. А може би наистина е искала да го задържи в къщи, тъкмо за да не се изтърси там по време на срещата… И това беше възможно. Виеше му се свят; цялата стая се въртеше около него. Легна на дивана и затвори очи.

Така или иначе работата вземаше, решителен, пълен обрат. Не, той не смяташе Аглая нито за малко момиче, нито за пансионерка; чувствуваше сега, че отдавна вече се е боял, и то тъкмо от нещо подобно; но защо тя иска да я види? Студени тръпки минаха по цялото му тяло: той беше отново в треска.

Не, той не я смяташе за дете! Ужасяваха го напоследък някои нейни възгледи, някои думи. Друг път му се струваше, че тя прави като че ли големи усилия да се владее, да се сдържа, и той си спомняше, че това го плашеше. Наистина през всичките тези дни той се мъчеше да не мисли за това, отпъждаше тежките си мисли, но какво се криеше в тази душа? Тоя въпрос го измъчваше отдавна, макар че той имаше вяра в нейната душа. И ето че всичко това щеше да се разреши и разясни още днес. Страшна мисъл! И пак „тази жена“! Защо винаги му се беше струвало, че тя ще се яви в съдбоносния момент, за да скъса като гнил конец цялата му съдба? Макар и в полуунес, той беше готов да се закълне сега, че това чувство не беше го напускало никога. Ако напоследък се мъчеше да я забрави, то беше единствено защото се боеше от нея. Тогава: обичаше ли я той, или я мразеше? Той не си зададе този въпрос нито веднъж днес; в това отношение сърцето му беше чисто: той знаеше кого обича… Това, което го плашеше, не беше толкова срещата между двете жени, нито нейната странност, нито причината за нея, неизвестна още нему, нито нейният изход, какъвто и да бъде — плашеше го самата Настасия Филиповна. Той си спомни вече по-късно, след няколко дни, че през тези трескави часове постоянно му се струваше, че вижда нейните очи, нейния поглед, че чува нейния глас — някакъв странен глас, макар че малко нещо бе останало в паметта му след тези трескави и мъчителни часове. Едва помнеше например, че Вера му донесе обеда и че той яде, но не си спомняше дали бе спал след това, или не. Знаеше само, че нея вечер почна да различава напълно ясно всичко едва от момента, когато Аглая влезе изведнъж при него на терасата и той скочи от дивана и отиде до средата на стаята, да я посрещне: беше седем и четвърт. Аглая бе съвсем сама, облечена просто и сякаш набързо, с леко наметало. Лицето й беше бледо, както при последната им среща, но очите й святкаха с ярък и сух блясък; такъв израз в погледа й той не бе виждал никога у нея. Тя го изгледа внимателно.

— Вие сте напълно готов — забеляза тя тихо и като че ли спокойно, — облечен сте, с шапка в ръка; значи, са ви предупредили. Аз знам кой: Иполит?

— Да, той ми говори… — смънка князът почти полумъртъв.

— Да вървим: вие знаете, че трябва непременно да ме придружите. Имате, струва ми се, достатъчно сили да излезете, нали?

— Сили имам, но… възможно ли е това?

Той млъкна изведнъж и не можа да промълви повече ни дума. Това беше едничкият му опит да спре тази безумна жена, а след това тръгна подире й като роб. Колкото и да бяха смътни мислите му, все пак разбираше, че тя ще отиде там и без него и затова на всяка цена трябваше да я придружава. Той отгатваше колко силна е нейната решителност; не му беше по силите да спре този див порив. Те вървяха мълком й по целия път не размениха почти нито една дума. Той забеляза само, че тя знае добре пътя и когато й предложи да заобиколят по една по-далечна, но по-малко оживена уличка, тя го изслуша като че много внимателно и отговори накъсо: „Все едно!“ Когато стигнаха досам къщата на Дария Алексеевна (голяма и стара дървена постройка), оттам излезе една разкошно облечена дама, придружена от младо момиче; те се качиха във великолепната каляска, която ги чакаше пред портата, като приказваха и се смееха високо, без да погледнат нито веднъж към новодошлите, сякаш не ги бяха забелязали. Щом каляската се отдалечи, вратата веднага се отвори повторно и Рогожин, който ги чакаше, ги пусна да влязат и заключи след тях.

— Освен нас четиримата няма никой сега в цялата къща — забеляза той на висок глас и погледна странно княза.

Настасия Филиповна ги чакаше още в първата стая, също облечена много просто и цялата в черно: тя стана да ги посрещне, но не се усмихна и дори не подаде ръка на княза.

Тя нетърпеливо впери неспокоен поглед в Аглая. Двете седнаха малко далеч една от друга, Аглая на дивана, в ъгъла на стаята, Настасия Филиповна до прозореца. Князът и Рогожин останаха прави, пък и никой не ги покани да седнат. Князът погледна пак Рогожин с недоумение и сякаш с болка, но той все още се усмихваше с предишната си усмивка. Мълчанието продължи още няколко мига.

Някаква зловеща тръпка мина най-после по лицето на Настасия Филиповна; погледът й, който тя нито за миг не откъсваше от гостенката си, доби израз на упоритост, твърдост и почти омраза. Аглая наглед бе смутена, но не уплашена. На влизане тя беше погледнала бегло съперницата си и сега през цялото време седеше с наведени очи, като че ли мислеше. Един-два пъти сякаш неволно тя обгърна с поглед стаята; по лицето й се изписа явно отвращение, като че се боеше да не се измърси тук. Тя оправяше машинално дрехата си и дори с безпокойство промени веднъж мястото си, като се дръпна към ъгъла на дивана. Надали самата тя съзнаваше всичките си движения, но тяхната несъзнателност ги правеше още по-оскърбителни. Най-после тя се реши да посрещне твърдо святкащия поглед на Настасия Филиповна, в който веднага прочете ясно омразата на своята съперница. Жената разбра жената. Аглая трепна.

— Вие знаете естествено защо ви поканих да дойдете — каза най-после тя, но много тихо и като се спираше един-два пъти, докато довърши тази къса фраза.

— Не, нищо не знам — отвърна Настасия Филиповна сухо и рязко.

Аглая се изчерви. Може би изведнъж й се видя ужасно чудно и невероятно, че е седнала сега до тази жена, в къщата на „тази жена“, и чувствува нужда да чуе нейния отговор. При първите звуци на гласа на Настасия Филиповна сякаш тръпки минаха по тялото й. Разбира се „тази жена“ забеляза много добре всичко това.

— Вие всичко разбирате… но нарочно се правите, че уж не разбирате — почти пошепна Аглая, като гледаше навъсено в земята.

— Защо пък? — едва-едва се усмихна Настасия Филиповна.

— Вие искате да се възползувате от моето положение… от това, че съм във вашия дом — смешно и неловко продължи Аглая.

— За това положение сте виновна вие, а не аз! — избухна изведнъж Настасия Филиповна. — Не аз ви поканих, а вие ме поканихте на тази среща, причината за която не знам и досега.

Аглая вдигна надменно глава.

— Сдържайте езика си; аз не съм дошла тук да се боря с вас с това оръжие, което е свойствено на вас…

— О! Значи, все пак сте дошли „да се борите“? Представете си, аз пък смятах, че вие сте… по-остроумна…

И двете се гледаха една друга, без да скриват вече омразата си. А едната от тези жени беше същата, която бе писала неотдавна на другата толкова трогателни писма. И ето че всичко се изпари от първата среща, от първите думи. Как да се обясни това? В този момент като че ли никой от присъствуващите в тази стая лица не намираше в това нищо чудно. Князът, който до вчера още не би повярвал, че е възможно да види подобна сцена дори насън, сега стоеше, гледаше и слушаше така, сякаш отдавна вече я беше предчувствувал. Най-фантастичният сън се беше превърнал изведнъж в най-ярка и конкретна действителност. В този момент едната от тези жени толкова много презираше другата и така желаеше да й го каже (може би бе дошла дори само затова, както се изрази на другия ден Рогожин), че колкото и екстравагантна да беше другата, колкото и разстроен ум и болна душа да имаше, като че не би могла да запази никакво, обмислено отнапред държане срещу злъчното и чисто женско презрение на своята съперница. Князът беше сигурен, че Настасия Филиповна няма да заприказва първа за писмата; по святкащите й погледи той се досещаше какво може да й струва сега това, че ги е написала; но той би дал половината си живот да не заприказва за тях сега и Аглая.

Но Аглая като че ли изведнъж се съвзе и се овладя.

— Вие не ме разбрахте — каза тя, — аз не съм дошла, за да се карам с вас… макар и да не ви обичам. Аз… аз дойдох тук… за да ви говоря човешки. Когато ви поканих на тази среща, аз бях вече решила за какво ще говоря с вас и няма да отстъпя от това си решение, ако ще би и никак да не ме разберете. Толкова по-зле ще бъде за вас, а не за мене. Аз исках да ви отговоря на това, което ми писахте, и то да отговоря лично, защото така ми се видя по-удобно. Чуйте прочее отговора ми на всички ваши писма. За пръв път ми дожаля за княз Лев Николаевич в деня, когато се запознах с него и когато по-късно научих за всичко случило се вечерта у вас. Дожаля ми за него, тъй като той е толкова простодушен човек, та в простотата си е повярвал, че може да бъде щастлив… с една жена… с такъв характер. Това, от което се боях за него, стана; вие не сте могли да го обикнете, измъчили сте го и сте го оставили. А не сте могли да го обикнете, защото сте много горда… не, не горда, сгреших, а суетна… дори не и това: вие сте егоистка до… лудост, което се доказва и от вашите писма до мене. Вие не можахте да обикнете едно толкова добродушно същество като него и дори може би в сърцето си сте го презирали и сте му се смели; вие можете да обичате само собствения си позор и постоянната мисъл, че са ви опозорили и оскърбили. Ако бяхте по-малко безчестна или съвсем не бяхте, щяхте да бъдете по-нещастна… (Аглая произнасяше с наслада и много бързо тези думи, които отдавна вече бе приготвила и обмислила, още тогава обмислила, когато и насън не й бе идвало, че е възможна сегашната среща; тя следеше със злобен поглед какво отражение ще имат те върху, изкривеното от вълнение лице на Настасия Филиповна.) Спомняте ли си — продължи тя, — тогава той ми писа едно писмо, за което ми каза, че вие го знаете и дори сте го чели? От това писмо аз разбрах всичко, и то добре го разбрах; неотдавна той сам ми потвърди дума по дума всичко, което ви казвам сега. След писмото почнах да чакам. Отгатнах, че вие сигурно ще дойдете тук, защото не можете да живеете без Петербург: твърде млада и хубава сте още за провинцията… Тези думи впрочем също не са мои — прибави тя, като цяла се изчерви и от този миг червенината не се махаше вече от лицето й чак докато спря да говори. — Когато видях отново княза, страшно ме заболя и ми стана обидно за него-. Не се смейте; ако се смеете, ще рече, че сте недостойна да разберете това…

— Вие виждате, че аз не се смея — отговори тъжно и строго Настасия Филиповна.

— Впрочем мене ми е все едно, смейте се, колкото искате. Когато сама го разпитах, той ми каза, че отдавна вече не ви обича, че дори споменът за вас е мъчителен за него, но че му е жал за вас и че когато мисли за вас, сърцето му е като че ли „пронизано завинаги“. Длъжна съм още да ви кажа, че не съм срещала в живота си човек, равен нему по благородно добродушие и безгранична доверчивост. След като чух това от него, разбрах, че всеки, който иска, би могъл да го излъже, а който го излъже, ще бъде после простен от него; ето защо го обикнах…

Аглая спря за миг поразена, сякаш не вярвайки на себе си, че е могла да произнесе такава дума; но в същото време почти безгранична гордост засия в погледа й; струваше й се, че сега всичко й е безразлично, дори ако „тази жена“ почнеше сега да се смее на признанието, което се беше изплъзнало от устата й.

— Казах ви всичко и сега вие сигурно вече разбрахте какво искам от вас, нали?

— Може би разбрах, но кажете го вие самата — отговори тихо Настасия Филиповна.

Лицето на Аглая пламна от гняв.

— Исках да узная от вас — каза тя твърдо и сричка по сричка, — с какво право вие се месите в неговите чувства към мене? С какво право посмяхте да ми пишете писма? С какво право вие заявявате всеки момент, на него и на мене, че го обичате, след като сама го напуснахте и избягахте от него така обидно и… позорно?

— Аз не съм заявявала нито на него, нито на вас, че го обичам — отговори с усилие Настасия Филиповна, — но… вие имате право, че избягах от него… — прибави тя едва чуто.

— Как не сте заявявали „пито на него, нито на мене“? — извика Аглая. — А вашите писма? Кой ви е молил да ни сватосвате и да ме увещавате да се омъжа за него? Нима това не е заявяване? Защо ни се натрапвате? Отначало смятах, че вие искате, напротив, да ми вдъхнете отвращение към него с намесата си между нас, за да скъсам с него; едва по-късно се сетих в какво се състои работата: вие просто сте си въобразили, че вършите голям подвиг с всичките тези превземки… Та способна ли сте да го обичате, като обичате толкова много суетността си? Защо просто не заминахте оттук, вместо да ми пишете смешни писма? Защо не се омъжите сега за този благороден човек, който толкова ви обича и ви направи честта да ви предложи ръката си? Причината е много ясна: омъжите ли се за Рогожин, как ще се чувствувате тогава онеправдана? Дори твърде голяма чест ще извлечете от това! Евгений Павлич казваше за вас, че сте чели твърде много поезия и се „твърде много образована за вашето… положение“; че предпочитате да четете, отколкото да работите; прибавете и вашата суетност и ето всичките ваши причини…

— А вие не сте ли безделница?

Разговорът стигна много бързо и много открито до толкова неочакван предел, неочакван, защото, когато тръгваше за Павловск, Настасия Филиповна все още си правеше някакви илюзии, макар че очакваше от тази среща, разбира се, по-скоро нещо лошо, отколкото добро; а Аглая веднага се беше увлякла неудържимо като при падане отвисоко и не можеше да противостои на ужасната наслада на отмъщението. За Настасия Филиповна бе дори странно, че я вижда в такова състояние. Объркана още от първия момент, тя я гледаше и сякаш не вярваше на очите си. Беше ли наистина тя една жена, която е прочела много поезия, както предполагаше Евгений Павлович, или беше просто луда, както бе убеден князът?

Във всеки случай тази жена — въпреки че понякога се държеше много цинично и дръзко — беше всъщност много по-срамежлива, по-нежна и по-доверчива, отколкото можеше да се съди за нея. Вярно, че в нея имаше нещо много непрактично, мечтателно, прикрито и фантастично, но наред е това имаше и силни и дълбоки чувства… Князът го разбираше; страданието бе изписано по лицето й. Аглая го забеляза и потрепери от омраза.

— Как смеете да ми говорите с такъв тон? — каза тя с неизразимо високомерие в отговор на бележката на Настасия Филиповна.

— Навярно не сте чули добре — учуди се Настасия Филиповна. — С какъв тон съм ви говорила?

— Ако сте искали да бъдете честна жена, защо не сте скъсали на времето с вашия прелъстител Тоцки съвсем просто… без театралности? — каза неочаквано Аглая ни в клин, ни в ръкав.

— Какво знаете вие за моето положение, за да си позволявате да ме съдите? — трепна и ужасно побледня Настасия Филиповна.

— Знам това, че не сте отишли да работите, а сте се повлекли с богаташа Рогожин, за да играете ролята на паднал ангел. Не се чудя, дето Тоцки е искал да се застреля заради този паднал ангел!

— Престанете! — с отвращение и като че с болка каза Настасия Филиповна. — Вие сте ме разбрали толкова, колкото… слугинята на Дария Алексеевна, която тези дни се съди с годеника си при мировия съдия. Тя би ме разбрала по-добре от вас…

— Навярно е честно момиче и живее от своя труд. Защо говорите с такова презрение за слугинята?

— Аз не говоря с презрение за труда, а за вас, когато говорите за труда.

— Ако искахте да бъдете честна, щяхте и перачка да станете.

И двете станаха и побледнели се измерваха с очи.

— Аглая, спрете! Вие сте несправедлива — извика князът разстроен. Рогожин вече не се усмихваше, а слушаше със стиснати устни и със скръстени ръце.

— Ето, погледнете я — каза Настасия Филиповна, треперейки от ярост, — погледнете тази госпожица! А аз я смятах за ангел! Как сте дошли без гувернантката си тук, Аглая Ивановна?… А искате ли… искате ли да ви кажа веднага, направо, без заобикалки защо сте дошли тук? Уплашили сте се, ето защо сте дошли.

— От вас ли съм се уплашила? — попита Аглая извън себе си смаяна от наивната дързост, че са посмели да говорят така с нея.

— Разбира се, от мене! Щом сте решили да дойдете при мене, значи, боите се от мене. Човек не презира тези, от които се бои. И като си помисля, че съм ви уважавала дори до този момент! А знаете ли защо се боите от мене и каква е сега главната ви цел? Искали сте лично да се уверите коя от двете ни той обича повече. Защото сте ужасно ревнива…

— Той ми каза вече, че ви мрази… — едва промълви Аглая.

— Възможно; възможно е да не съм достойна за него, само че… само че вие излъгахте, струва ми се! Той не може да ме мрази и не е могъл да ви каже това! Впрочем аз съм склонна да ви простя… от уважение към вашето положение… само че все пак аз имах по-добро мнение за вас; смятах ви за по-умна и дори по-хубава, Бога ми!… Хайде, вземете си вашето съкровище… ето го, той ви гледа, не може да дойде на себе си, вземете го, но при едно условие: махайте се веднага оттук! Още в този момент!…

Тя падна в креслото и се обля в сълзи. Ала изведнъж очите й блеснаха с нов блясък, тя погледна втренчено Аглая и стана.

— А искаш ли ей сега… да му за-по-вя-дам, чуваш ли? Само да му за-по-вя-дам и той начаса ще те напусне и ще остане завинаги при мене, ще се ожени за мене, а ти ще се върнеш бежешком в къщи сама. Искаш ли, искаш ли? — викна тя като безумна и може би сама почти не си вярваше, че е могла да каже такива думи.

Аглая се спусна в уплаха към вратата, но се спря на прага като закована и чу.

— Искаш ли да изпъдя Рогожин? Ти мислеше, че аз ще се омъжа за Рогожин, за да ти направя удоволствие? Ей на, сега пред тебе ще му извикам: „Върви си, Рогожин!“, а на княза ще кажа: „Помниш ли какво ми бе обещал?“ Господи! Защо толкова се унижих пред тях? Та не, ме ли уверяваше ти, княже, че ще тръгнеш след мене, каквото и да ми се случи, и че никога няма да ме напуснеш; че ме обичаш, че всичко ми прощаваш и ме у… ува… Да, и това каза! И аз избягах от тебе, само за да ти върна свободата, но сега вече не искам! Защо тя постъпи с мене като с някаква безсрамница? Попитай Рогожин безсрамница ли съм, той ще ти каже! Сега, когато тя ме опозори, и то пред твоите очи, ти ще се отвърнеш ли от мене, за да си отидеш под ръка с нея. Но бъди проклет, ако го направиш, защото ти си единственият човек, в когото аз повярвах. Върви си, Рогожин, не си ми потребен! — извика тя почти в безсъзнание; думите й излизаха с мъка от гърдите, лицето й беше изкривено, устните засъхнали; явно бе, че сама не вярваше нито дума от това, което бе току-що казала в пристъп на самохвалство, но в същото време искаше да продължи поне още един миг самоизмамата. Кризата беше толкова силна, че може би щеше да докара смъртта й, така поне се стори на княза. — Ето го, гледай! — извика най-после тя на Аглая, като й посочи княза. — Ако не дойде веднага при мене и не те остави зарад мене, вземи го, отстъпвам ти го, не го искам повече!…

И двете жени бяха застанали неподвижно, сякаш чакаха отговора на княза, когото гледаха като побъркани. Но той може би и не разбираше цялата сила на този зов; това беше дори сигурно. Той виждаше пред себе си само едно отчаяно, безумно лице, което бе „пронизало завинаги сърцето му“, както се бе изтървал да каже веднъж на Аглая. Не можа повече да издържи и като сочеше към Настасия Филиповна, обърна се с молба и укор към Аглая:

— Възможно ли е? Не виждате ли колко е… нещастна!

Но едва можа да каже това и онемя пред ужасния поглед на Аглая. В този поглед личеше такова страдание и в същото време такава безкрайна омраза, че той плесна с ръце, нададе вик и се спусна към нея, но беше вече късно! Тя не можа да понесе дори един миг да се колебае той, закри с ръце лицето си, извика: „Ах, Боже мой!“ — и се втурна да излезе, последвана от Рогожин, който искаше да й отключи пътната врата.

Князът също се затече, но на прага го хванаха две ръце. Посърналото изкривено лице на Настасия Филиповна го гледаше вперено и посинелите й устни шаваха, питайки.

— Ти тичаш подир нея? Подир нея?…

Тя падна в безсъзнание на ръцете му. Той я вдигна, внесе я в стаята, сложи я в креслото и застана наведен над нея в тъпо очакване. На масичката имаше чаша с вода; Рогожин, който се беше върнал, я взе и плисна водата в лицето й; тя отвори очи и около една минута не можа нищо да разбере; но изведнъж се огледа, трепна, извика и се хвърли към княза.

— Мой! Мой! — извика тя. — Отиде си гордата госпожица, а? Ха-ха-ха! — разсмя се тя истерично. — Ха-ха-ха! А аз го бях отстъпила на тази госпожица! Защо? Защо? Луда бях! Луда!… Върви си, Рогожин, ха-ха-ха!

Рогожин ги изгледа продължително и без да каже нито дума, взе шапката си и излезе. Десет минути по-късно князът седеше до Настасия Филиповна, не откъсваше очи от нея и я милваше по главата и лицето с две ръце като малко дете. Той се смееше, когато тя се смееше и беше готов да се разплаче, щом видеше сълзи в очите й. Нищо не казваше, само слушаше внимателно нейното забързано, възторжено и несвързано бърборене, от което надали разбираше нещо, но мило се усмихваше и щом му се стореше, че тя пак започва да тъжи или да плаче, да кори или да се оплаква, веднага вземаше отново да я милва по главата и нежно да гали с ръце бузите й, като я утешаваше и увещаваше като дете.

IX

Изтекли бяха две седмици от случката, разказана в последната глава, и положението на действуващите лица от нашия разказ толкова се измени, че за нас е извънредно мъчно да продължим, без да дадем специални обяснения. И все пак ние чувствуваше, че наш дълг е да се ограничим с едно просто излагане на фактите, по възможност без специални обяснения, и то по твърде простата причина, че в много случаи сами изпитваме затруднение да обясним станалото. Подобно предупреждение от наша страна сигурно би се видяло на читателя много странно и неясно: как може да се разправя за неща, когато нямаш за тях нито ясна представа, нито лично мнение? За да не се поставим в още по-фалшиво положение, ние ще се помъчим да обясним мисълта си с един пример и може би благосклонният читател ще разбере къде е точно нашето затруднение, толкова повече, че този пример няма да бъде отклонение от предмета, а, напротив, пряко и непосредствено продължение на разказа.

Две седмици по-късно, тоест в началото на юли (дори в течение на тези две седмици), историята на нашия герой и най-вече последното му приключение взеха един странен и съвсем забавен обрат; почти невероятна и в същото време почти извън всяко съмнение, тази история малко по малко стана известна из всичките улици, съседни на вилите на Лебедев, Птицин, Дария Алексеевна и Епанчини, накъсо казано, почти из целия град и дори в околностите му. Почти цялото общество — местни хора, летовници, гости, идващи зарад музиката — всички почнаха да разправят една и съща история в хиляди различни вариации: как един княз направил скандал в една честна и известна къща, напуснал една девойка от тази къща, за която бил вече годен, увлякъл се по една известна лека жена, скъсал всичките си предишни връзки и въпреки всичко, въпреки заплахите и общото негодувание на публиката възнамерява да се ожени наскоро с тази опозорена жена, дори тук в Павловск, пред очите на целия свят, с вдигната глава и като гледа всички право в очите. Така украсиха тази история със скандални подробности, така замесиха в нея известни и видни лица, представиха я с такива фантастични и тайнствени особености и от друга страна я подкрепиха с толкова неопровержими и очевидни факти, че общото любопитство и клюките, които породи тя, бяха напълно извинителни. Най-тънкото, хитро и в същото време приемливо тълкуване на случката беше дадено от няколко сериозни клюкари измежду оная категория разумни хора, които винаги, във всяко общество бързат първи те да обяснят случката на другите и в тая работа намират призванието си, а често пъти и утешението си. Според тяхната версия това било един млад човек от добро семейство, княз, горе-долу богат, глупавичък, но демократ и побъркан на тема съвременен нихилизъм, който ни бе описан от господин Тургенев133. Този млад човек, който едва знаел да говори руски, се влюбил в едната дъщеря на генерал Епанчин и имал такъв успех, че го приели в къщата като годеник. Ала князът уж постъпил лицемерно спрямо това семейство подобно на оня френски семинарист, за когото наскоро писаха вестниците и който нарочно приел да бъде посветен в свещенически сан, нарочно сам поискал да бъде посветен, изпълнил всички обреди, всички поклонения, целувания, клетви и прочее, а още на другия ден в публично писмо до своя епископ заявява, че понеже не вярва в Бога и смята за безчестно да лъже народа и да живее на негови разноски, се отказва от своя сан; писмото си напечатал в либералните вестници. Разказваха, че този атеист нарочно чакал една тържествена вечер, дадена от родителите на годеницата си, дето бил представен на много знатни личности, за да заяви високо и пред всички своето верую, да се подиграе с почтените сановници, да се откаже публично и оскърбително от своята годеница, а когато се съпротивлявал на слугите, на които било заповядано да го изведат, счупил една великолепна китайска ваза. Прибавяха също като характеристика на съвременните нрави, че безразсъдният млад човек наистина обичал своята годеница, генералската дъщеря, но скъсал с нея единствено за да покаже нихилизма си. И за да бъде скандалът още по-голям, той не се отказал от удоволствието да се ожени пред лицето на всички за една пропаднала жена и така да докаже, че според неговите убеждения няма нито пропаднали, нито добродетелни жени, а има само една свободна жена; че той не вярва в старите светски деления, а вярва само в „женския въпрос“. Че най-после пропадналата жена стои в неговите очи дори малко по-високо от непропадналата. Това обяснение се видя много вероятно и беше прието от повечето летовници, толкова повече, че се потвърждаваше от всекидневните факти. Вярно, че много неща оставаха неизяснени: разправяха, че клетото момиче толкова обичало своя годеник — някои казваха „прелъстител“, — че изтичало при него още на другия ден, след като той я напуснал, в къщата на любовницата му; други, напротив, уверяваха, че той нарочно я завлякъл при любовницата си от чист нихилизъм, тоест за да я опозори и оскърби. Както и да е, интересът към тая случка нарастваше от ден на ден, при това нямаше вече никакво съмнение, че скандалната сватба наистина ще стане.

И ето сега, ако ни поискат обяснения — не за нихилистичните подробности на събитието, а просто за това, доколко обявената сватба отговаря на действителните желания на княза, в какво именно се изразяват сега тези желания, какво е точно сегашното състояние на духа на нашия герой и други подобни неща, ние, да си признаем, бихме били много затруднени да отговорим. Ние знаем, само, че сватбата бе наистина обявена и че князът лично натовари Лебедев, Келер и някакъв познат на Лебедев, когото той представи на княза по този случай, да се погрижат за всичко необходимо както за в черквата, така и за в къщи; че бе наредено да не се жалят парите; че Настасия Филиповна настояваше сватбата да стане колкото се може по-бързо; че по личната молба на Келер князът го избра за шафер, а Настасия Филиповна избра Бурдовски, който се съгласи с възторг, и че денят на сватбата бе определен за в началото на юли. Ала освен тези много точни обстоятелства ние знаем още някои факти, които напълно ни объркват тъкмо защото противоречат на изложените по-горе. Ние силно подозираме например, че след като е натоварил Лебедев и другите да се погрижат за всичко, князът почти в същия още ден е забравил и за церемониалмайстора, и за шаферите, и за сватбата и че ако е побързал да прехвърли тази главоболна работа върху другите, направил го е единствено за да не мисли вече самият той за това и дори може би по-скоро да го забрави. Но в такъв случай за какво е мислел той, какво е искал да запомни и за какво е жадувал? Няма също така съмнение, че над него не е било извършено никакво насилие (да речем, от страна на Настасия Филиповна), че тя наистина е искала да се ускори сватбата и че тъкмо тя е измислила тази сватба, а не князът; но князът се е съгласил доброволно, дори го е направил някак разсеяно, сякаш го молят за нещо доста обикновено. Ние знаем доста много подобни странни факти като този, но според нас колкото и да ги посочваме, те не могат да спомогнат за изясняване на работата, а дори ще я затъмнят; нека дадем все пак още един пример.

Така ние знаем сигурно, че през тези две седмици князът прекарваше цели дни и вечери заедно с Настасия Филиповна; че тя го вземаше на разходка и да идат да слушат музика; че той се разхождаше всеки ден с нея с каляска; че почваше да се тревожи за нея, ако минеше само един час, без да я види (имаше, значи, всички признаци, че я обича искрено); че я слушаше с нежна и кротка усмивка по цели часове, за каквото й да му говореше, без сам да каже почти нищо. Ала ние знаем също така, че по няколко пъти, дори много често, през тези същите дни той отиваше изведнъж у Епанчини, без да крие това от Настасия Филиповна, която изпадаше в отчаяние от тези посещения. Ние знаем, че докато бяха в Павловск, Епанчини не го приемаха и постоянно му отказваха да се види с Аглая Ивановна; че той си отиваше, без да каже нито дума, а още на другия ден отново отиваше у тях, сякаш бе забравил напълно за вчерашния отказ, и естествено получаваше нов отказ. Известно ни е също, че един час, а може би и по-малко, след като Аглая Ивановна избяга от Настасия Филиповна, князът беше вече у Епанчини, разбира се, убеден, че ще я намери там. Появяването му хвърли семейството в голямо смущение и уплаха, защото Аглая още не беше се прибирала в къщи и едва от него научиха за пръв път, че тя е ходила с него у Настасия Филиповна. Разправяха по-късно, че Лисавета Прокофиевна, дъщерите й и дори княз Шч. се отнесли тогава с княза извънредно грубо, враждебно и че още тогава със сърдити изрази му заявили, че не искат вече да го знаят и познават, особено когато Варвара Ардалионовна неочаквано дошла да съобщи на Лисавета Прокофиевна, че от един час вече Аглая Ивановна се намира у нея, в ужасно състояние, и, изглежда, не иска да се върне в къщи. Тази последна новина, която най-вече смая Лисавета Прокофиевна, беше напълно вярна: наистина, когато излезе от Настасия Филиповна, Аглая би предпочела да умре, отколкото да се яви сега пред очите на домашните си и затова изтича у Нина Александровна. А от своя страна Варвара Ардалионовна сметна за необходимо да съобщи веднага на Лисавета Прокофиевна за всичко станало. Майката и дъщерите се затекоха начаса у Нина Александровна, а бащата на семейството Иван Фьодорович, щом се върна в къщи, ги последва; подир дамите се затътри княз Лев Николаевич, въпреки че го бяха изгонили и му бяха казали груби думи; но по нареждане на Варвара Ардалионовна и там не го пуснаха да види Аглая. Впрочем всичко се свърши с това, че когато Аглая видя как майка й и сестрите й плачеха над нея, без да й кажат нито една укорна дума, тя се хвърли в прегръдките им и веднага се върна с тях в къщи. Разправяха също, макар че тези слухове не бяха напълно достоверни, че и този път Гаврила Ардалионович нямал никакъв късмет; останал сам с Аглая, докато Варвара Ардалионовна изтичала да иде у. Лисавета Прокофиевна, той решил да използва случая, за да й говори за любовта си; като го слушала, Аглая забравила за мъката и сълзите си и прихнала да се смее; после изведнъж му задала един странен въпрос: готов ли е, за да докаже любовта си, да си изгори веднага пръста на пламъка на една свещ? Гаврила Ардалионович бил, казват, толкова смаян и сащисан от това предложение, че като видяла слисаното му лице, Аглая избухнала в истеричен смях и избягала в горния етаж при Нина Александровна, дето я намерили и родителите й. Този инцидент бе съобщен на княза на другия ден от Иполит, който — понеже не ставаше вече от леглото — прати нарочно да повикат княза, за да му го разправи. Ние не знаем как бе стигнал до него този слух, но когато князът чу историята за свещта и пръста, така се разсмя, че дори учуди Иполит; след това изведнъж се разтрепери и се обля в сълзи… Изобщо през тези дни той беше в голямо безпокойство, в необикновено смущение, неясно и мъчително. Иполит открито заявяваше, че той не е с ума си; това съвсем не можеше обаче да се каже положително.

Като излагаме всичките тези факти и се отказваме да ги обясним, ние съвсем не желаем да оправдаем нашия герой в очите на читателя. Нещо повече, напълно сме готови да споделим негодуванието, което той предизвика дори у своите приятели. От него беше възмутена някое време дори самата Вера Лебедева; негодуваше даже Коля; преди да го изберат за шафер, възмущаваше се и Келер; колкото до Лебедев, негодуванието му беше толкова искрено, че почна да интригува против княза. Но за това ще говорим по-късно. Изобщо ние одобряваме напълно и безусловно някои много силни и дори с дълбоко психологично проникновение думи, които Евгений Павлович каза направо и безцеремонно на княза в приятелски разговор шест-седем дни след случката у Настасия Филиповна. Тук му е мястото да отбележим, че не само Епанчини, но и всички, които имаха преки или косвени връзки с тях, сметнаха за необходимо да скъсат всякакви отношения с княза. Княз Шч. например си извърна главата, когато срещна княза, и не го по-здрави. Ала Евгений Павлович не се побоя да се изложи, като направи посещение на княза, въпреки че пак беше почнал да ходи всеки ден у Епанчини, дето го приемаха с явна и още по-голяма сърдечност. Той отиде при княза точно на другия ден, след като те напуснаха Павловск. Влизайки у него, той знаеше вече всички слухове, които се носеха в обществото, дори може би сам бе помогнал донякъде за разпространението им. Князът му се зарадва много и веднага отвори дума за Епанчини; това че той заприказва така сърдечно и открито, развърза езика и на Евгений Павлович, който пристъпи направо към въпроса, без заобикалки.

Князът още не знаеше за заминаването на Епанчини; смая се, побледня: но след една минута поклати глава смутено и замислено и се съгласи, че „така е трябвало да бъде“; след това бързо запита „къде са заминали“.

В това време Евгений Павлович го наблюдаваше внимателно и не беше ни най-малко учуден от бързината, с която го разпитваха, от наивността на въпросите, от смущението на княза и в същото време от някаква негова странна откровеност, безпокойство и възбуда. Впрочем той го осведоми любезно и подробно за всичко: съобщи му много неща, защото беше първият човек, който идеше от къщата на Епанчини. Той потвърди, че наистина Аглая била болна и прекарала три дни и три нощи в треска и в безсъние; сега е по-добре и извън всяка опасност, но се намира в крайно възбудено състояние… „Добре поне, че в къщи царува пълен мир! Гледат да не говорят за миналото не само в присъствието на Аглая, но дори когато тя не е между тях. Родителите вече разменяха мисли за едно пътуване в чужбина през есента, веднага след сватбата на Аделаида; Аглая прие мълчаливо първите намеци за това пътуване.“ Самият той може би също ще отиде в чужбина. Не е чудно дори княз Шч. да замине за един-два месеца с Аделаида, ако му позволят работите. Ще остане само генералът. Цялото семейство отишло сега в Колмино, на двадесетина версти от Петербург, дето имат имение с обширна къща. Белоконская не била още заминала за Москва и май че нарочно се забавила. Лисавета Прокофиевна силно настоявала, че е невъзможно да останат повече в Павловск след всичко случило се; Евгений Павлович й съобщавал ден по ден слуховете, които се носели из града. Епанчини също сметнали, че не е възможно да отидат на Елагин.

— Пък и да си говорим правото — прибави Евгений Павлович, — сам ще се съгласите, че положението беше непоносимо… особено след като знаеха всичко, което става всеки час тук у вас, княже, и след всекидневните ви посещения там, въпреки че отказваха да ви приемат…

— Да, да, да, имате право, аз исках да видя Аглая Ивановна… — отговори князът, като пак заклати глава.

— Ах, драги княже — извика изведнъж Евгений Павлович с въодушевление и тъга, — как можахте тогава да допуснете… всичко, което стана? Естествено, естествено всичко това е било за вас така неочаквано… Приемам на драго сърце, че вие сте могли да загубите ума си и… не сте били в състояние да спрете това момиче, изпаднало в лудост, не е било по силите ви! Но все пак трябваше да разберете колко сериозно и силно е било чувството, което… е изпитвало това момиче към вас. Тя не е искала да дели с друга и вие… и вие можахте да напуснете и разбиете такова съкровище!

— Да, да, имате право, да, виновен съм — каза пак князът ужасно натъжен — и знаете ли: Аглая беше единствената, просто единствената, която гледаше така на Настасия Филиповна… Никой освен нея не я преценяваше по този начин.

— Та там е и най-възмутителното я, че в цялата тая работа не е имало нищо сериозно! — извика Евгений Павлович, вече съвсем увлечен. — Извинете ме, княже, но… аз… аз мислих по тези неща, княже, дълго мислих; знам всичко, станало по-рано, знам всичко, случило се преди половин година — нищо не е било сериозно! Всичко това е било само едно замайване на главата, въображение, фантазия, дим и само изплашената ревност на едно съвсем неопитно момиче е могла да го приеме за сериозно!

Сега вече Евгений Павлович съвсем безцеремонно даде воля на своето негодувание. Разумно и ясно и, повтаряме, с едно психологично проникновение той разгъна пред княза картината на по-раншните му отношения с Настасия Филиповна. Той умееше винаги да говори, а сега стигна дори до красноречие.

— Още в началото — каза той — се е почнало у вас с лъжа; а което е започнало с лъжа, трябва и да свърши с лъжа; това е природен закон. Аз не съм съгласен и даже се възмущавам, когато някои ви наричат идиот; вие сте твърде умен, за да ви наричат така; но съгласете се сам, че сте толкова странен, че се различавате от всички хора. Аз стигнах до заключението, че главната причина за всичко станало е, първо, вашата, така да се каже, вродена неопитност (забележете, княже, тази дума: „вродена“), след това необикновената ви наивност; после феноменалната у вас липса на чувство за мярка (което неведнъж сам сте признавали) — и най-после грамадният наплив от дълбоки идеи, които при вашата извънредна честност вие вземате и досега за истински убеждения, природни и непосредни! Съгласете се сам, княже, че вашите отношения с Настасия Филиповна още от началото са почивали върху принципа за условната демократичност (изразявам се така за краткост), тъй да се рече, върху обаянието от „женския въпрос“ (за да съкратя още повече). Ами че аз знам в подробности цялата странна скандална сцена, която се е разиграла у Настасия Филиповна, когато Рогожин е занесъл парите си. Ако искате, аз ще ви анализирам подробно, ще ви покажа собствения ви образ като в огледало, така точно знам същността на работата и защо тя се е обърнала по такъв начин! Като младеж в Швейцария вие сте жадували за родината си, копнели сте по Русия като по страна непозната, но обетована; прочели сте много книги за Русия, може би прекрасни, но вредни за вас; върнали сте се тук пълен с истински жар за дейност, така да се каже, зажаднял за дейност! И ето че още в първия ден на вашето пристигане на вас ви разправят тъжната и покъртителна история на една оскърбена жена, разправят я на вас, рицаря, девственика — и то за жената! В същия този ден вие я виждате; вие сте омагьосан от нейната красота, фантастична и демонична красота (вие виждате, съгласен съм, че тя е красива). Прибавете състоянието на нервите ви, епилепсията ви, прибавете потискащото влияние на затопляне на времето у нас в Петербург; прибавете обстоятелството, че целия този пръв ден сте прекарали в един непознат и почти фантастичен за вас град, срещнали сте много хора, присъствували сте на разни сцени, запознали сте се най-неочаквано с три красавици, госпожиците Епанчини, и между тях Аглая; прибавете умората, виенето на свят, гостната на Настасия Филиповна и царуващата там атмосфера, и… какво сте могли да очаквате от самия себе си в този момент, как мислите?

— Да, да; да, да — каза князът, като клатеше глава и почваше да се черви, — всичко това е почти вярно; и знаете ли, аз наистина не бях спал почти цялата предишна нощ във вагона, пък и цялата по-предишна нощ, и бях много разстроен…

— Ами да, естествено, нали това исках да кажа и аз? — продължи разпалено Евгений Павлович. — Ясно е, че вие, така да се каже, опиянен от възторг, сте се нахвърлили върху възможността да покажете публично вашето великодушие, като заявите, че вие, княз от рождение и чист човек, не смятате за безчестна една жена, която не е опозорена по нейна вина, а по вината на един отвратителен развратник от висшето общество. О, Господи, та това е много ясно! Но не е там работата, скъпи княже, въпросът е дали вашето чувство е било истинско, искрено, естествено или това е било само една мозъчна екзалтация? Как мислите вие: ако в храма е била простена една такава жена, нали не й е било казано, че тя постъпва добре и е достойна за всички почести и уважения? Нима здравият смисъл след три месеца не ви е подсказал на вас самия в какво се състои работата? Да приемем, че тя е невинна — това е един въпрос, по който няма да настоявам, защото не искам, — но мигар нейните авантюри могат да оправдаят непоносимата й дяволска гордост, нахалния й алчен егоизъм? Извинете, княже, аз се увлякох, но…

— Да, всичко това е възможно; може би вие имате право… — смънка пак князът — тя е наистина много раздразнена и вие имате право, но…

— Искате да кажете, че е достойна за състрадание ли, добри ми княже? Но имахте ли право от състрадание и за нейно удоволствие да опозорите друга благородна и чиста девойка, да я унизите пред нейните надменни, изпълнени с омраза очи? Докъде ще стигне след всичко това състраданието? Та това е едно невероятно преувеличение! Когато човек обича една млада девойка, може ли да я унизи толкова много пред нейната съперница, да я изостави зарад другата пред очите на другата, след като лично вече й е направил честно предложение… а нали вие сте й направили предложение в присъствието на нейните родители и сестрите й! След всичко това, княже, вие честен човек ли сте, позволете да ви попитам? И… и не сте ли излъгали една божествена девойка, като сте я уверили, че я обичате?

— Да, да, имате право, ах, аз чувствувам, че съм виновен! — промълви князът с неизразима тъга.

— Но достатъчно ли е това? — извика Евгений Павлович с негодувание. — Достатъчно ли е само да извикате: „Ах, аз съм виновен!“ Виновен сте, а постоянствувате в грешките си! И къде е било тогава вашето сърце, вашето „християнско“ сърце! Нали сте видели в оня момент израза на лицето й: по-малко ли страдаше тя от другата, от вашата, която ви раздели? Как пред тази гледка сте допуснали да стане това? Как?

— Но… аз не съм допускал нищо… — смотолеви нещастният княз.

— Как не сте допускали?

— Бога ми, нищо не допусках. И досега не разбирам как стана всичко това… аз — аз се затичах тогава подир Аглая Ивановна, а Настасия Филиповна припадна; и оттогава все не ме пускат да отида при Аглая Ивановна.

— Няма значение! Вие трябваше да тичате след Аглая, пък нека другата си припада!

— Да… да, трябваше… но тя щеше да умре! Щеше да се убие, вие не я познавате и… все едно, аз щях да разкажа по-късно всичко на Аглая Ивановна, и… Виждате ли, Евгений Павлович, аз забелязвам, че вие май не знаете всичко. Кажете ми защо не ме пускат при Аглая Ивановна? Аз бих й обяснил всичко. Виждате ли: и двете не говореха тогава по въпроса, съвсем не по въпроса, затова и така стана… Никак не мога да ви обясня това; но може би бих могъл да го обясня на Аглая… Ах, Боже мой, более мой! Вие ми говорите за нейното лице в момента, когато тя избяга… о, Боже мой, спомням си! Да вървим, да вървим! — И князът скочи изведнъж и задърпа Евгений Павлович за ръкава.

— Къде?

— Да идем при Аглая Ивановна, още сега да идем…

— Но тя не е в Павловск, нали ви казах, пък и какво ще правим при нея?

— Тя ще разбере, тя ще разбере! — бърбореше князът, сключил ръцете си за молба. — Ще разбере, че всичко това не е така, а съвсем, съвсем другояче.

— Как съвсем другояче? Нали вие все пак ще се жените? Значи, постоянствувате в грешките си… Ще се жените, или не?

— Е, да… ще се оженя; да, ще се оженя!

— Защо казвате тогава, че това не е така?

— О, не, не е така, не е така! Няма никакво значение, че се женя, нищо от това!

— Как няма никакво значение и нищо от това! Та това дребна работа ли е? Вие се жените за жената, която обичате, за да й създадете щастие, а Аглая Ивановна вижда и знае това и все пак как няма никакво значение?

— Щастие ли? О, не! Аз просто се женя; тя иска; а и какво има в това, че се женя: аз… Но всичко това е безразлично! Иначе тя сигурно би умряла. Виждам сега, че този брак с Рогожин е бил лудост! Сега разбрах всичко, което преди не разбирах, и да ви кажа ли: когато те се изправиха тогава една срещу друга, аз не можах да понеса лицето на Настасия Филиповна… Вие не знаете, Евгений Павлович (понижи той тайнствено гласа си), никому никога не съм казвал това, дори на Аглая, но аз не мога да понасям лицето на Настасия Филиповна… Преди малко вие описахте много добре вечерта у нея; но тук има още едно нещо, което вие пропуснахте, защото не го знаете: аз гледах лицето й! Още сутринта, виждайки го на портрета, не можах да понеса израза му… Ето познавате Вера, дъщерята на Лебедев, тя има съвсем други очи; аз… аз се боя от нейното лице! — прибави той страшно уплашен.

— Боите се?

— Да; тя е — луда! — пошепна той побледнял.

— Сигурен ли сте в това? — попита Евгений Павлович е извънреден интерес.

— Да, сигурен съм: сега вече съм сигурен; напълно се убедих през последните дни!

— Тогава какво правите със себе си? — извика уплашен Евгений Павлович. — Значи, вие се жените от някакъв страх? Нито не мога да разбера… Може би вие дори не я обичате?

— О, не, обичам я от цялата си душа! Защото тя е… дете: сега тя е дете, същинско дете! О, вие нищо не знаете!

— И в същото време сте уверявали Аглая Ивановна в любовта си?

— О, да, да!

— Но как е възможно? Значи, искате и двете да обичате?

— О, да, да!

— Извинете, княже, но какво говорите, опомнете се!

— Без Аглая аз… трябва непременно да я видя!

Аз… аз ще умра скоро, както спя; мислех, че ще умра нощес, както спя. О, ако Аглая знаеше, ако тя знаеше всичко-… искам да кажа абсолютно всичко-. Защото в тая работа трябва да се знае всичко, това е първото нещо! Защо никога не можем да узнаем всичко за другия, когато това е потребно, когато този другият е в грешка!… Впрочем не знам вече какво говоря, обърках се; вие страшно ме развълнувахте… И нима и сега изразът на лицето й е съшият, както когато избяга? О, да, аз съм виновният! Най-вероятното е, че за всичко аз съм виновният! Още не знам в какво именно, но съм виновен… Тук има нещо, което не мога да ви обясня, Евгений Павлович, липсват ми думи да се изразя, но… Аглая Ивановна ще разбере! О, аз винаги съм вярвал, че тя ще разбере.

— Не, княже, няма да разбере! Аглая Ивановна ви обичаше като жена, като човек, а не като… отвлечен дух. Знаете ли какво ще ви кажа, бедни ми княже: най-вероятно е, че вие никога не сте обичали нито едната, нито другата!

— Не знам… възможно е, възможно е: за много неща вие имате право. Евгений Павлович. Вие сте извънредно умен. Евгений Павлович; ах, ето че пак почва да ме боди главата; хайде да идем при нея! За Бога, за Бога!

— Но нали ви казах, че я няма в Павловск, че тя е в Колмино.

— Ла отидем в Колмино, да отидем още сега!

— Това е не-въз-можно! — каза провлечено Евгений Павлович и стана.

— Слушайте, аз ще й напиша едно писмо; вие ще й го занесете!

— Не, княже, не! Избавете ме от такива поръчки, не мога!

И те се разделиха. Евгений Павлович си отиде със странни впечатления: стигнал бе до убеждението, че князът не е съвсем с ума си. И какво значи това лице, от което той се бои и което толкова обича! И в същото време възможно е наистина той да умре далеч от Аглая, така че може би тя никога няма да узнае колко много я обича той! Ха-ха! И как можеш да обичаш две жени? И всяка от тях по различен начин? Интересно… горкият идиот! И какво ли ще стане с него сега?

X

Ала князът не умря преди сватбата си нито в будно състояние, нито „когато спи“, както бе казал предварително на Евгений Павлович. Може би наистина спеше зле и сънуваше лоши сънища; но през деня, между хората, изглеждаше добре и дори доволен; само когато останеше сам, биваше понякога много умислен. Със сватбата бързаха; тя трябваше да стане около една седмица след посещението на Евгений Павлович. При такава бързина дори най-добрите приятели на княза, ако той имаше такива, трябваше да се разочароват в своите усилия „да спасят“ нещастния смахнат. Носеха се слухове, че посещението на Евгений Павлович станало донякъде по настояването на генерала Иван Фьодорович и на съпругата му Лисавета Прокофиевна. Но ако и двамата с безкрайната си доброта бяха наистина пожелали да спасят от пропастта жалкия безумец, те трябваше естествено да се ограничат само с този единствен плах опит; нито тяхното положение, нито може би дори техните чувства (което е естествено) не им позволяваха едно по-сериозно усилие. Ние бяхме споменали, че срещу княза се опълчиха дори и околните му. Вера Лебедева се ограничаваше да си поплаче, когато останеше сама; впрочем тя си седеше повече в стаята и по-рядко от преди влизаше при княза. В това време Коля погребваше баща си; старецът умря от втори удар седем-осем дни след първия. Князът прояви голямо съчувствие към скръбта на семейството и през първите дни прекарваше по цели часове у Нина Александровна; беше и на погребението, и на опелото-. Мнозина забелязаха, че пристигането на княза в черква и после излизането му предизвика между присъствуващите неволни шушукания; същото ставаше и по улиците, и в градината: когато минаваше пешком или с карета, разговорите се оживяваха, сочеха го, произнасяха името му, както и името на Настасия Филиповна. Нея я търсеха и на погребението, но тя не бе дошла. На погребението не беше и капитаншата, която Лебедев бе успял все пак навреме да задържи и спре в къщи. Опелото направи на княза силно и мъчително впечатление; на един въпрос на Лебедев той отговори шепнешком, че за пръв път присъствува на православно опело, с изключение на друго едно опело, което помни да е видял като дете в някаква селска черква.

— Да, просто да не вярваш, че тоя човек, който лежи в ковчега, е същият, когото неотдавна избрахме за председател на нашето събрание, помните ли? — пошепна Лебедев на княза. — Но кого търсите?

— Нищо, стори ми се, че…

— Да не би Рогожин?

— Нима той е тук?

— В черквата е.

— Като че ли ми се мярнаха очите му — промълви смутено князът, — но… защо той е тук? Поканен ли е?

— Не са и помисляли дори. Впрочем семейството не го и познава. Всеки може да влезе в черква. Но вие защо така се изненадахте? Аз го срещам сега често; миналата седмица го видях три-четири пъти тук в Павловск.

— Аз не съм го виждал още нито веднъж… оттогава — смънка князът.

Тъй като Настасия Филиповна също не беше му казала нито веднъж, че е срещала „оттогава“ Рогожин, князът заключи сега, че Рогожин си има причини да не се показва пред хората. През целия този ден той беше твърде замислен; а пък него ден и нея вечер Настасия Филиповна беше необикновено весела.

Коля, който се беше помирил с княза още преди смъртта на баща си, му предложи да покани за шафери (тъй като работата е бърза и неотложна) Келер и Бурдовски. Той гарантира, че Келер ще се държи прилично, а може и „да потрябва“, а за Бурдовски няма какво да се приказва, тъй като той е тих и скромен човек. Нина Александровна и Лебедев забелязаха на княза, че ако сватбата е вече решена, то поне каква нужда има да я правят в Павловск, и то така публично, в разгара на курортния сезон? Не е ли по-добре тя да стане в Петербург и дори в къщи? Князът разбра много ясно за какво намекваха тези страхове, но отговори кратко и просто, че такова е изричното желание на Настасия Филиповна.

На другия ден се яви при княза и Келер, който бе узнал, че е избран за шафер. Преди да влезе, той се спря на прага и щом зърна княза, вдигна нагоре дясната си ръка с изправен показалец и се провикна с тон на човек, който се заклева:

— Не пия вече!

След това той се приближи до княза, стисна силно и разтърси двете му ръце и заяви, че наистина отначало, когато научил за сватбата по време на една партия на билярд, се обявил против нея, и то не за друго, а защото като приятел на княза всеки ден чакал с нетърпение да го види оженен непременно само за княгиня дьо Роан; ала сега си дава сметка, че князът мисли най-малкото дванадесет пъти по-благородно от всички тях, „взети заедно“! Защото той търси не блясък, не богатство и дори не почест, а само — истината! Симпатиите на високопоставените личности са твърде известни, но князът се е издигнал твърде много с образованието си, за да не бъде поставян, общо казано, на едно ниво с тях! „Но мръсниците и разните негодници са на друго мнение; из града, по къщите, в компании, във вилите, на концерти, в кръчмите, в билярдните дърдорят и крещят само за предстоящото събитие. Чух, че негодниците искат дори да ви направят шумна демонстрация пред прозорците, и то, така да се каже, още първата нощ! Ако имате нужда, княже, от пистолета на един честен човек, аз съм готов да разменя благородно половин дузина изстрели, преди още да сте станали на другия ден сутринта от вашето брачно ложе.“ Той го посъветва също да поставят една пожарна помпа в двора, понеже се страхуваше, че ще се събере голяма тълпа зяпачи на излизане от черква; но Лебедев се възпротиви, като каза: „Постави ли се в действие пожарна помпа, ще съборят къщата.“

— Уверявам ви, княже, че този Лебедев интригува против вас! Те искат да ви сложат под опекунство, можете ли да си представите, да ви лишат от свободно упражняване на волята и разполагане с парите, тоест от две неща, които отличават всекиго от нас от четвероногото! Да, чух го, много добре го чух! Това е чистата истина!

Князът си спомни, че и той самият бе чул като че ли нещо подобно, но, разбира се, не беше обърнал никакво внимание. Той и сега само се разсмя и веднага пак забрави. И наистина Лебедев бе тичал известно време по това; плановете на този човек винаги се пораждаха сякаш по вдъхновение, но в своя ненужен жар да ги изпълни, той ги усложняваше, пръскаше усилията си във всички посоки и ги отдалечаваше от първоначално поставената си цел; ето защо и малко успяваше в живота. Когато по-късно, почти в деня на сватбата, дойде при княза да се разкайва (той имаше постоянния навик винаги да идва да се разкайва пред онези, срещу които бе интригувал, особено когато интригите му бяха пропаднали), заяви му, че е роден да бъде Талейран134 и неизвестно как е останал само Лебедев. След това му разкри цялата си игра, която заинтересува живо княза. Според думите му той започнал най-напред да търси покровителството на високопоставени личности, на които би могъл да се опре в случай на нужда, и отишъл при генерала Иван Фьодорович. Генералът останал изненадан и въпреки че желаел доброто на „младия човек“, заявил, че „при всичкото му желание да го спаси, благоприличието не му позволява да се намеси“. Лисавета Прокофиевна не пожелала нито да го види, нито да го чуе; Евгений Павлович и княз Шч. само махнали с ръце. Ала Лебедев не се отчаял и се съветвал с един опитен юрист, почтен старец, голям негов приятел и почти благодетел; юристът заключил, че запрещението е напълно възможно само ако компетентни свидетели удостоверят умственото разстройство на княза и пълното му побъркване, но най-важното е да се има покровителството на високопоставени личности. Лебедев и сега не вдигнал ръце и веднъж довел при княза един доктор, също почтен старец, който летувал в Павловск и притежавал ордена „Ана на шия“; довел го единствено, за да разгледа имота му, да се запознае с княза и да му каже засега не официално, а, така да се рече, приятелски заключенията си за него. Князът си опомняше за това посещение на доктора; спомняше си, че още предния ден Лебедев го убеждаваше настойчиво, че е болен и когато князът се отказа категорично от медицинска помощ, изведнъж изникна докторът под предлог, че току-що са били с Лебедев при господин Терентиев, който е много зле, и че докторът има да съобщи на княза нещо за болния. Князът похвали Лебедев и посрещна доктора извънредно любезно. Веднага заприказваха за болния Иполит; докторът го помоли да му разправи по-подробно сцената със самоубийството и князът го плени напълно с разказа си и с обясненията си за случката.

Говориха за климата в Петербург, за болестта на самия княз, за Швейцария, за Шнайдер. Князът така заинтересува доктора, като изложи системата на лекуване на Шнайдер, че той остана два часа; освен това пуши от великолепните пури на княза, а от страна на Лебедев Вера му поднесе чудесен ликьор. Докторът, женен човек с деца, почна да прави такива комплименти на Вера, че тя страшно се възмути. Разделиха се като приятели. На излизане докторът каза на Лебедев, че ако се слагат под опекунство такива хора като княза, кои трябва да се вземат за опекуни? Когато Лебедев му възрази с трагичен тон, че събитието ще стане в най-скоро време, докторът поклати лукаво и коварно глава и заключи: „Нека се жени всеки за когото иска.“ Нещо повече, според това, което чул, „съблазнителната личност, освен дето била несравнима красавица, което е достатъчно, за да замае главата на елин богат човек, но притежава и капитали от Тоцки и от Рогожин, както и перли, брилянти, шалове и мебели, така че изборът на милия княз не само не говори за някаква, тъй да се каже, особена, биеща на очи глупост, но дори свидетелствува за хитър, тънък светски ум и пресметливост и следователно помага да си направиш тъкмо обратно и за княза напълно благоприятно заключение…“ Тази мисъл смаяла Лебедев и с нея той завърши сега изповедта си пред княза, като прибави: „Сега вече вие имате в моето лице само един предан човек, който е готов да си пролее кръвта за вас; дойдох да ви го кажа.“

През последните дни князът бе развличан и от Иполит; той пращаше много често да го викат. Семейството му живееше наблизо в една малка къщичка; децата, тоест братът и сестрата на Иполит, имаха поне това удоволствие от летуването, че можеха да се отърват от болния, като отиваха в градината; но бедната капитанша оставаше в пълно негово разположение и му беше жертвата; князът трябваше да ги одобрява и помирява всеки ден и болният продължаваше да го нарича своя „бавачка“, като в същото време сякаш не можеше да се въздържи да не го презира за ролята му на помирител. Той беше много сърдит на Коля, задето почти не ходеше при него, защото трябваше отначало да седи при умиращия си баща, а след това при овдовялата си майка. Най-после постави за прицел на подигравките си близката сватба на княза с Настасия Филиповна и завърши с това, че оскърби княза и го изкара от търпение, та той престана да го посещава. След два дни рано заранта се домъкна капитаншата и със сълзи на очи го замоли да иде у тях, защото иначе оня ще й изпие кръвчицата. Тя прибави, че той иска да му разкрие една голяма тайна. Князът отиде. Иполит изказа желание да се помири и при тези думи заплака, ала когато изсъхнаха сълзите му, още повече се озлоби, но не смееше да прояви гнева си. Той беше много зле и по всичко се виждаше, че сега вече скоро ще умре. Нямаше никаква тайна, само започна да го моли горещо, дори се задъхваше от вълнение (може би престорено), „да се пази от Рогожин“. „Този човек е от тия, които не отстъпват своето; не е като нас, княже; поиска ли да направи нещо, окото му няма да трепне…“ и прочее, и прочее. Князът взе да го разпитва по-подробно, за да изтръгне някакви факти; но факти нямаше никакви освен личните усещания и впечатления на Иполит. За свое голямо задоволство той наплаши най-после княза ужасно. Отначало князът не искаше да отговаря на някои негови особени въпроси и само се усмихваше на съветите му: „Бягайте дори в чужбина; и там можете да се венчаете, навред има руски свещеници.“ Накрая Иполит завърши със следната мисъл: „Аз се боя най-вече за Аглая Ивановна: Рогожин знае колко много я обичате; любов за любов; вие му отнехте Настасия Филиповна, той ще убие Аглая Ивановна; макар че сега тя не е ваша, все пак сигурно ще ви бъде мъчно, нали?“ Той постигна целта си; князът си отиде съвсем разстроен.

Тези предупреждения за Рогожин бяха направени вече току преди сватбата. Същата вечер, за последен път преди венчилото, князът се видя и с Настасия Филиповна; ала тя не беше в състояние да го успокои; напоследък дори по нейна вина все повече и повече се засилваше смущението му. По-рано, тоест преди няколко дни, при срещите си с него тя полагаше всичките си усилия да го развесели, защото се боеше страшно от тъжния му вид: опитваше се дори да му пее; най-вече му разправяше всички смешни неща, които можеше да си спомни. Князът почти винаги се преструваше, че се забавлява много, а понякога наистина се смееше на блестящия ум и на хубавото настроение, с които тя разправяше понякога, когато се увличаше, а тя често се увличаше. Когато го виждаше да се смее, когато виждаше какво впечатление е произвела върху него, тя изпадаше във възторг и почваше да се гордее със себе си. Но сега тя ставаше почти от час на час по-тъжна и по-замислена. Князът имаше за нея точно определено мнение, иначе всичко в нея сега естествено щеше да му се види загадъчно и непонятно. Но той искрено вярваше, че тя все още може да се възвърне към живота. С пълно право бе казал на Евгений Павлович, че я обича искрено и дълбоко; в любовта му към нея наистина имаше влечение като към някакво клето и болно дете, което е мъчно и дори невъзможно да оставиш на собствената му воля. Той не разкриваше никому своите чувства към нея и дори не обичаше да приказва за това, когато нямаше как да се отклони разговорът; а насаме с Настасия Филиповна те не говореха никога „за чувствата“, сякаш си бяха дали дума за това. В техния разговор, обикновено весел и оживен, можеше всеки да участвува. По-късно Дария Алексеевна разправяше, че през цялото време само им се радвала и любувала, като ги гледала.

Ала мнението, което князът си бе съставил за душевното и умствено състояние на Настасия Филиповна, го спасяваше донякъде и от много други съмнения. Сега тя се различаваше съвсем от оная жена, която той познаваше преди два-три месеца. Например сега той не се учудваше вече защо по-рано тя със сълзи, проклятия и укори отказваше да се омъжи за него, а сега сама настоява сватбата да стане по-скоро. „Значи — казваше си той, — тя не се страхува вече както по-рано, че ще ме направи нещастен, като се омъжи за мене.“ Една така бързо породила се увереност в себе си не му се виждаше естествена. Тази увереност не можеше все пак да произлиза само от омразата й към Аглая: Настасия Филиповна беше способна на по-дълбоки чувства. Дали пък не идеше от страха й да сподели съдбата си с Рогожин? С една дума, всички тези и много други причини можеха да играят роля, но за него беше съвсем ясно, че за всичко причина е тъкмо това, което той подозираше отдавна: клетата, болна душа не можа повече да издържи. Макар че това обяснение го избави донякъде от съмненията му, то не можа да му даде нито спокойствие, нито почивка през всичкото това време. Понякога той като че се мъчеше да не мисли за нищо; колкото до женитбата, той сякаш гледаше на нея като на някаква незначителна формалност; твърде евтино ценеше собствената си съдба. А на бележките и доводите от рода на тези, които му беше направил Евгений Павлович, той не би могъл да отговори абсолютно нищо — чувствуваше се съвсем некомпетентен по тоя въпрос и затова избягваше подобни разговори.

Впрочем той бе забелязал, че Настасия Филиповна твърде добре знаеше и разбираше какво беше Аглая за него. Тя само не го казваше, но той го четеше по лицето й, когато през първите дни тя го заварваше понякога да се тъкми да отиде у Епанчини. След заминаването на Епанчини тя просто засия. Колкото и да не беше наблюдателен и досетлив, почна да го безпокои мисълта, че Настасия Филиповна може да направи някой скандал, за да пропъди Аглая от Павловск. Шумът и врявата, които се вдигаха по всички вили по повод сватбата, бяха поддържани, разбира се, донякъде от Настасия Филиповна, за да дразни съперницата си. Тъй като мъчно можеха да се срещнат Епанчини, един ден тя качи княза в каляската си и даде заповед да минат точно под прозорците на тяхната вила. Това беше за княза страшна изненада; както винаги той се сети, когато вече нищо не можеше да се поправи и когато каляската вече минаваше под прозорците. Не каза нищо, но два дни беше болен след това; Настасия Филиповна не повтори повече опита. През последните дни преди сватбата тя почна много да се замисля; завършваше винаги с това, че надвиваше скръбта си и пак се развеселяваше, но някак по-тихо, не така шумно, не така щастливо весела както по-рано, както доскоро. Князът удвои вниманието си. Чудно му беше, че тя никога не отваряше пред него дума за Рогожин. Само веднъж, четири-пет дни преди сватбата, Дария Алексеевна прати да му кажат да отиде веднага, защото на Настасия Филиповна й било много лошо. Той я намери в едно състояние, близо до лудост: викаше, трепереше, крещеше, че Рогожин се е скрил в градината на тяхната вила, че тя току-що го видяла, че той ще я убие през нощта… ще я заколи! Целия ден не можа да се успокои. Ала още същата вечер, когато се отби за малко у Иполит, князът научи от капитаншата, която току-що се беше върнала от града, дето ходила по някакви свои работи, че в квартирата й в Петербург днес наминал Рогожин и разпитвал за Павловск. На въпроса на княза кога точно се е отбил Рогожин, капитаншата посочи почти същия час, в който Настасия Филиповна го бе уж видяла днес в градината си. Всичко излезе обикновен мираж; Настасия Филиповна ходи лично да разпита по-подробно капитаншата и получи от нея най-успокоителни уверения.

В деня преди сватбата князът остави Настасия Филиповна в най-голямо въодушевление: получила беше от шивачката си в Петербург премените, които трябваше да носи на другия ден, венчалната рокля, украшенията за главата и други неща. Князът не очакваше да я види толкова възбудена от накитите; той хвалеше всичко и похвалите му я правеха още по-щастлива. Но тя се изтърва в разговора: чула била, че в града имало негодувание и че някакви нехранимайковци наистина готвели демонстрация с музика и дори с декламиране на стихове, написани нарочно за случая, и че всичко това повече или по-малко се одобрявало от останалото общество. Ето защо й се искало сега да вирне още повече глава пред тях, да смае всички с вкуса и разкоша на тоалета си. „Нека крещят, нека свиркат, ако посмеят!“ Като помислеше само за това, очите й святкаха. Тя хранеше още една тайна надежда, но не смееше да я каже на глас: мечтаеше си, че Аглая или най-малкото някой, пратен от нея, ще бъде също инкогнито в тълпата, в черквата, ще я наблюдава и ще види всичко; ето защо се готвеше. Тези бяха мислите, в които тя бе потънала, когато се раздели с княза към единадесет часа вечерта; но още не беше ударило полунощ, когато дотичаха да кажат на княза от страна на Дария Алексеевна „да отиде по-скоро, защото работата върви много зле“. Князът завари годеницата си в сълзи; затворена в стаята си, тя беше в отчаяние, в истерия; дълго време не чуваше нищо от това, което й говореха през заключената врата; най-после тя отвори, пусна само княза, заключи веднага вратата и падна на колене пред него. (Така поне разправяше по-късно Дария Алексеевна, която успяла да види нещичко.)

— Какво правя аз! Какво правя! Какво правя с тебе! — викала тя, като прегръщала конвулсивно нозете му.

Князът остана цял час при нея; ние не знаем какво са си говорили. Дария Алексеевна разказваше, че след един час те се разделили мирно и щастливо. Князът праща още веднъж през нощта да питат как е Настасия Филиповна, но тя беше вече заспала. Сутринта, преди още тя да се събуди, идваха при Дария Алексеевна на два пъти от страна на княза и едва на третия пратен човек бе поръчано да съобщи, че „сега Настасия Филиповна е заобиколена от цял рой модистки и фризьори, дошли от Петербург, че няма и следа от вчерашната криза, че тя е заета с гизденето си така, както може да бъде заета една хубавица пред венчилото си, и че тъкмо в този момент заседава извънреден съвет кои брилянти да сложи и как да ги сложи“. Князът се успокои напълно.

Всичко, което стана след това около сватбата, бе описано по следния начин от хора осведомени, и то, струва ни се, вярно:

Венчавката трябваше да стане в осем часа вечерта; Настасия Филиповна беше готова още в седем. Още от шест часа почнаха вече да се събират малко по малко групи от зяпачи около вилата на Лебедев, но най-вече край къщата на Дария Алексеевна; към седем часа почна да се пълни и черквата. Вера Лебедева и Коля изпитваха голям страх за княза; те имаха обаче много работа в къщи: уреждаха в стаите на княза приема и угощението. Впрочем след венчавката не се предвиждаха почти никакви гости: освен лицата, чието присъствие беше необходимо за бракосъчетанието, Лебедев беше поканил Птицин, Ганя, доктора с ордена „Ана на шия“ и Дария Алексеевна. Когато князът полюбопитствува да узнае от Лебедев защо е поканил доктора, един човек „почти съвсем непознат“, той му отговори самодоволно: „Орден на шия, почтен човек, за представителност“ — и разсмя княза. Във фракове и с ръкавици. Келер и Бурдовски имаха много приличен вид; само Келер все още вдъхваше у княза и у хората си известен страх поради явното си настроение за бой и гледаше много враждебно зяпачите, струпали се около къщата.

Най-после в седем и половина князът потегли с карета за черквата. Нека отбележим по този случай, че той държеше да не пренебрегне нито един от приетите обичаи и традиции; всичко се вършеше публично, явно, открито, и „както трябва“. В черквата той се провря криво-ляво през тълпата, съпровождан от непрекъснати шушукания и възклици на публиката; пред него вървеше Келер, който мяташе наляво и надясно заплашителни погледи. Князът се подслони временно в олтара, а Келер отиде да доведе годеницата. Пред къщата на Дария Алексеевна намери една тълпа не само два-три пъти по-голяма от тълпата пред вилата на княза, но може би и три пъти по-нахална. Изкачвайки се на входната площадка, той чу такива възклици, че не можа да се стърпи и още малко щеше да се обърне към публиката, за да произнесе съответна реч, но за щастие беше спрян от Бурдовски и Дария Алексеевна, която дотича от площадката; те го хванаха и го заведоха насила вътре в къщата. Келер беше раздразнен и бързаше. Настасия Филиповна стана, погледна се още веднъж в огледалото, забеляза с „изкривена“ усмивка, както разправяше по-късно Келер, че е „бледа като мъртвец“, поклони се набожно на иконата и излезе на входната площадка. Многогласна гълчава поздрави появяването й. Вярно, че в първия миг се чуха смехове, ръкопляскания, а може би и свиркания; но след още един миг се чуха и други гласове:

— Брей, че хубава жена! — крещяха в тълпата.

— Не е нито първата, нито последната!135

— Венчилото всичко заличава, глупаци!

— Къде ще намерите друга подобна красавица, ура! — крещяха тия, които бяха по-наблизо.

— Княгиня! За такава княгиня душата си бих продал! — извика някакъв канцеларист. — „Една нощ с цената на моя живот!…“136

Настасия Филиповна наистина излезе бледа като платно; но големите й черни очи бляскаха срещу тълпата като разпалени въглени; и този поглед вече тълпата не можа да понесе; негодуванието се превърна във възторжени викове. Вратичката на каретата беше отворена и Келер вече подаваше ръка на годеницата, когато изведнъж тя нададе вик и изтича от входа право към тълпата. Всички, които я придружаваха, се вкамениха от смайване, тълпата се разстъпи пред нея, а на пет-шест крачки от входа изневиделица изникна Рогожин. Неговия поглед бе зърнала между всички Настасия Филиповна. Тя се затече към него като безумна и го хвана за двете ръце.

— Спаси ме! Отведи ме! Където искаш, още сега!

Рогожин я подхвана с ръце и почти я занесе в каретата. След това в един миг извади от кесията си една сторублева банкнота и я подаде на кочияша.

— На гарата! Ако стигнеш преди тръгването на влака, ще получиш още сто рубли!

И скочи в каретата след Настасия Филиповна и затвори вратичката. Без да се колебае нито момент, кочияшът шибна конете. Като разправяше по-късно за случилото се, Келер се извиняваше, че бил изненадан: „Още една секунда и щях да се окопитя, нямаше да ги оставя да избягат!“ Опитал се да вземе заедно с Бурдовски друг файтон, който случайно се намирал там, и се спуснал да ги догони, но вече по пътя се размислил, че „е твърде късно и че не може да се върне насила!“

— Пък и князът няма да иска! — заключи потресен Бурдовски.

А Рогожин и Настасия Филиповна стигнаха навреме на гарата. След като слезе от каретата, един момент преди да се качи във влака, Рогожин спря набързо едно момиче, което минаваше, забрадено с копринена кърпа и облечено в тъмна наметка, извехтяла, но още прилична.

— Ще приемете ли петдесет рубли за наметката си! — каза той на момичето, като му подаде веднага парите.

Докато то свари да се учуди и да разбере за какво става въпрос, той вече му пъхна в ръката една банкнота от петдесет рубли, свали наметката и кърпата и ги метна върху раменете и главата на Настасия Филиповна. Великолепният й тоалет биеше в очи и щеше да привлече погледите на всички във вагона и едва по-късно момичето разбра защо бяха купили от него на такава добра цена извехтялата дрипа, която не струваше нищо.

Слухът за станалото стигна в черквата с необикновена бързина. Когато Келер си проправяше път към княза, множество хора, които той съвсем не познаваше, се спускаха към него да го разпитват. Говореха високо, поклащаха глави, дори се смееха; никой не излизаше от черква, всички чакаха да видят как годеникът ще посрещне новината. Той побледня, но прие новината спокойно, като едва чуто каза: „Боях се, но все пак не очаквах това…“ — и после, като помълча малко, прибави: „Впрочем… при нейното състояние… това е напълно в реда на нещата.“ Това заключение бе наречено по-късно от самия Келер „безпримерна философия“. Князът излезе от черква наглед спокоен и бодър; така поне мнозина забелязаха и после разправяха. Изглеждаше, че има голямо желание да се прибере в къщи и по-скоро да остане сам; ала не го оставиха да го направи. След него влязоха в стаята му някои от поканените, между които Птицин, Гаврила Ардалионович и докторът, който също нямаше намерение да си ходи. Освен това цялата къща беше буквално обсадена от зяпачи. Още от терасата князът чу как Келер и Лебедев се заразправяха ожесточено с някакви съвсем непознати хора, които имаха вид на чиновници и искаха на всяка цена да нахлуят на терасата. Князът се приближи и запита какво има, после отстрани вежливо Лебедев и Келер, обърна се деликатно към един побелял и едър господин, който бе застанал на стъпалата на стълбището начело на неколцина други, желаещи да влязат, и го покани да му направи честта да го посети. Господинът се смути, но все пак прие поканата; след него влезе втори, трети. От цялата тълпа изявиха желание седем-осем души, които също влязоха, като гледаха да го направят колкото се може по-непринудено; но повече мераклии не се намериха и скоро в тълпата почнаха да одумват натрапниците. Настаниха новодошлите, започна се разговор, поднесен им бе чай — всичко това стана извънредно прилично, скромно и донякъде учуди неканените гости. Направиха се, разбира се, няколко опита да стане разговорът по-весел и да го насочат към „желаната“ тема; зададени бяха няколко нескромни въпроса, направиха се няколко „смели“ забележки. Князът отговори на всички така естествено и любезно и в същото време е такова достойнство, с такова доверие в почтеността на гостите си, че нескромните въпроси престанаха от само себе си. Малко по малко разговорът стана почти сериозен. Един господин, вземайки повод от разговора, изведнъж се закле страшно възмутен, че няма да продаде имота си, каквото и да стане; напротив, ще чака и ще изчака, защото „предприятията струват повече от парите“; „да, любезни господине — заключи той, — ето в какво се състои моята икономическа система, да я знаете.“ Тъй като той говореше на княза, князът го похвали горещо, макар че Лебедев му шепнеше на ухото, че този господин е сетен сиромах и никога не е имал никакъв имот. Мина почти един час, свършиха с пиенето на чай и най-после на гостите им стана съвестно да седят повече. Докторът и побелелият господин се сбогуваха трогателно с княза, пък и всички си вземаха сбогом пламенно и шумно. Изказаха се пожелания и съждения, подобни на това „няма смисъл да се тъжи, може би така е станало по-добре“ и така нататък. Някои наистина си направиха устата за шампанско, но по-възрастните гости възпряха по-младите. Когато всички си отидоха, Келер се наведе към Лебедев и му каза: „Да останеше на нас, ние щяхме да се развикаме, да се сбием, да се опозорим и да привлечем вниманието на полицията; а той, ето на, спечели си нови, приятели, и то какви: познавам ги!“ Лебедев, който беше доста „цъфнал“, въздъхна и отвърна: „Това, което скри от мъдрите и разумните, откри го на децата; и по-рано съм казвал това за него, но сега ще прибавя, че самото дете бе запазено от пропастта и спасено от Бога, той и всички светии го спасиха!“

Най-после към десет и половина князът остана сам; болеше го главата; последен си отиде Коля, който му помогна да смени сватбените си дрехи с халат. Разделиха се сърдечно. Коля не се разпростря надълго върху събитието на деня, но обеща да дойде по-рано на другия ден. По-късно той твърдеше, че като се сбогувал за последен път с него, князът не го предупредил за нищо, значи, скрил и от него намеренията си. Скоро не остана почти никой в къщата: Бурдовски отиде при Иполит, Келер и Лебедев се замъкнаха някъде. Остана за някое време само Вера Лебедева, за да подреди набързо стаите в обикновения им вид. На излизане тя се отби при княза. Той бе седнал на масата, облегнал се на двата си лакътя и закрил е ръце глава. Тя се приближи тихо до него и го докосна до рамото; князът я погледна учудено и като че ли почна да си припомня нещата; когато след около една минута си ги припомни и се сети за всичко, изведнъж го обзе голямо вълнение. Всичко впрочем се изрази в голямата и гореща молба към Вера да му почука утре заран на вратата в седем часа, за да може да вземе първия влак. Вера обеща; князът я помоли горещо да не казва никому за това; тя обеща и това и когато най-после отвори широко вратата, за да излезе, той я задържа за трети път, хвана й ръцете, целуна ги, след това я целуна по челото и някак „необикновено“ й каза: „До утре!“ Така поне разправяше по-късно Вера. Тя си отиде страшно уплашена за него. На другата заран се поуспокои малко, когато след седем часа, както бе уговорено, почука на вратата му и му каза, че влакът за Петербург тръгва след четвърт час; видя й се, че той отвори съвсем бодър и дори усмихнат. Едва ли се беше събличал през нощта, но все пак бе спал. Той каза, че може би ще се върне още днес. От всичко се виждаше, значи, че той бе сметнал сега за възможно и необходимо да съобщи само на нея, че заминава за Петербург.

XI

След един час той беше вече в Петербург, а малко след девет звънеше у Рогожин. Влезе от парадния вход и доста време мина, преди да му отворят. Най-после се отвори вратата на квартирата на старата Рогожина и се показа една стара благообразна прислужница.

— Парфьон Семьонович не е в къщи — заяви тя, без да отваря напълно вратата, — вие кого търсите?

— Парфьон Семьонович.

— Няма го в къщи.

Прислужницата оглеждаше княза със странно любопитство.

— Можете ли поне да ми кажете тук ли нощува? И… сам ли се върна вчера?

Прислужницата продължи да го гледа и не отговори.

— Не беше ли с него тук вчера… снощи… Настасия Филиповна?

— Но позволете да ви попитам, кой сте вие самият?

— Княз Лев Николаевич Мишкин, ние сме добри познати с него.

— Той не е в къщи.

Прислужницата наведе очи.

— А Настасия Филиповна?

— Нищо такова не знам.

— Чакайте, чакайте! А кога ще се върне?

— И това не знам.

Вратата се затвори.

Князът реши да дойде пак след един час. Той надникна в двора и срещна дворника.

— Парфьон Семьонович в къщи ли е?

— В къщи.

— Но защо ми казаха преди малко, че го няма в къщи? — У тях ли ви казаха?

— Не, каза ми го прислужницата на майка му, но аз звънях у Парфьон Семьонович и никой не ми отвори.

— Може да е излязъл — реши дворникът, — защото той не се обажда, когато излиза. Понякога и ключа взема със себе си и квартирата му стои по три дни затворена.

— Ти сигурен ли си, че вчера е бил тук?

— Да. Понякога минава през парадния вход, та не можеш го види.

— А Настасия Филиповна не беше ли вчера с него?

— Това не знам. Тя не идва често; ако беше идвала, навярно щях да знам.

Князът излезе и някое време се разхожда замислен по тротоара. Прозорците на стаите, в които живееше Рогожин, бяха всичките затворени; прозорците на жилището на майка му бяха почти всичките отворени; денят беше ясен, горещ; князът прекоси улицата и се спря на насрещния тротоар, за да погледне още веднъж прозорците: не само бяха затворени, но почти навред бяха спуснати белите завеси.

Той стоя около една минута и — чудно нещо — изведнъж му се стори, че крайчецът на една завеса се повдигна и се мярна лицето на Рогожин, мярна се и в същия миг се скри. Той почака малко и насмалко не отиде да звъни отново, но се разколеба и реши да дойде след един час: „Кой знае, може би пък така да ми се е сторило…“

Главното сега за него беше да отиде по-скоро в квартала на Измаиловския полк, в последната квартира на Настасия Филиповна. Той знаеше, че преди три седмици, когато той я беше помолил да напусне Павловск, тя се бе преместила там у една своя някогашна приятелка, вдовица на учител, почтена дама с деца, която даваше под наем хубава мебелирана квартира и живееше почти от това. За вярване бе, че премествайки се пак в Павловск, Настасия Филиповна си е запазила тази квартира; най-малкото имаше голяма вероятност да е прекарала нощта там, дето я е завел сигурно предния ден Рогожин. Князът взе файтон. По пътя се сети, че тъкмо оттук трябваше да почне търсенето си, защото невероятно би било тя да отиде през нощта направо у Рогожин. Сега си припомни и думите на дворника, че Настасия Филиповна рядко идвала там. Ако в обикновено време рядко ходи там, отде накъде сега ще отсяда у Рогожин? Като се окуражаваше с тези утешителни мисли, князът пристигна най-после ни жив, ни умрял в квартала на Измаиловския полк.

За най-голяма негова изненада вдовицата на учителя нито вчера, нито днес не беше чувала нищо за Настасия Филиповна. Нещо повече: цялото многобройно семейство дотърча да го гледа като някакво чудо. Всичките деца, все момичета между седем и петнадесет години, всяко една година по-голямо от другото, се спуснаха след майка си и го заобиколиха със зяпнали уста. След тях пристигна една тяхна слаба жълта леля с черна забрадка и най-сетне се яви бабата на семейството, много стара жена с очила. Вдовицата на учителя молеше настойчиво княза да влезе и седне и той го направи. Той разбра веднага, че им е напълно известно кой е той и много добре знаят, че е трябвало да се ожени предния ден; отгатна, че горят от желание да го разпитат за сватбата и да разберат по какво чудо той е дошъл да се осведоми от тях за жената, която би трябвало да бъде в този момент с него в Павловск, но че от деликатност се въздържат да питат. Той задоволи с няколко думи любопитството им за сватбата. Започнаха да се учудват, да ахкат и да възклицават, така че той бе принуден да разправи в общи черти, разбира се, всичко, което се беше случило. Най-после съветът на премъдрите и развълнувани дами реши, че той трябва на всяка цена и преди всичко да отиде наново да тропа у Рогожин, да накара да му отворят и да научи от него всичко с положителност. Ако го няма в къщи (което трябва да се разбере със сигурност) или не иска да каже нищо, князът трябва да отиде в квартала на Семьоновския полк у една немкиня, приятелка на Настасия Филиповна, която живее с майка си: може би Настасия Филиповна, както е била развълнувана и е искала да се скрие, е пренощувала у тях. Когато князът стана, беше съвсем сломен и както разправяха по-късно дамите, „ужасно бледен“; наистина краката му просто се бяха подкосили. Най-после сред ужасната гълчава той можа да разбере, че те се уговарят да действуват заедно с него и го питат за адреса му в града. Тъй като той нямаше адрес, те го посъветваха да вземе стая в някой хотел. Князът помисли и даде адреса на предишния си хотел, дето преди пет седмици беше припаднал. След това отиде пак у Рогожин. Този път не му отвориха не само у Рогожин, но не отвориха дори и вратата на квартирата на старата. Князът слезе в двора и с мъка намери дворника; той беше нещо зает и едва отговори, едва дори го погледна, но все пак заяви категорично, че Парфьон Семьонович „е излязъл много рано заранта, заминал за Павловск и днес няма да се върне“.

— Аз ще почакам; може би ще се върне привечер?

— А може и седмица да не се върне, кой го знае?

— Значи, все пак е пренощувал тук?

— Че нощува, нощува…

Във всичко това имаше нещо подозрително и нечисто. Много възможно бе дворникът да е получил междувременно нови нареждания; преди малко беше доста бъбрив, а сега просто извръща глава. Князът реши да намине още веднъж след два-три часа и дори да поварди, ако е необходимо, пред къщата. Едничката му надежда сега беше у немкинята и той бързо се запъти към квартала на Семьоновския полк.

Но той не можа дори да се обясни с хубавата немкиня. Ала от някои изтървани думички разбра, че преди две седмици тя се скарала с Настасия Филиповна, така че оттогава не била чула нищо за нея; сега тя заяви високо, че не се интересува вече за нея, „ако ще да се омъжи дори за всички князе в света“. Князът побърза да си излезе. Мина му между другото през ума, че може би тя е заминала както по-рано за Москва и че без друго Рогожин я е последвал, а може дори да е тръгнал заедно с нея. „Да можеха да се намерят поне някакви следи!“ Сети се обаче, че трябва да задържи стая в хотела и побърза към Литейная; веднага му дадоха стая. Слугата от етажа го запита не иска ли да хапне; в разсеяността си той отговори „да“ и като разбра грешката си, ужасно се ядоса на себе си, задето закуската му отне половин час ценно време; едва по-късно се сети, че нищо не го задължаваше да вземе поднесената закуска. Странно чувство го обзе в този тъмен и душен коридор, чувство, което болезнено напираше да се изрази в някаква мисъл; ала той все още не можеше да определи каква е тази нова натрапчива мисъл. Най-после излезе разстроен от хотела; виеше му се свят; но къде все пак да отиде? Хукна към дома на Рогожин.

Рогожин не беше се върнал; като позвъни, не отговориха; той позвъни на старата Рогожина; отвориха и още веднъж му заявиха, че Парфьон Семьонович не е в къщи и може би няма да се върне два-три дни. Князът се почувствува смутен, задето както преди го разглеждаха със странно любопитство. Този път съвсем не можа да намери дворника. Той мина както по-рано на отсрещния тротоар и в изнурителната жега се разхожда около половин час, а може би и повече, вперил поглед в прозорците; този път нищо не шавна; прозорците не се отвориха, белите завеси бяха неподвижни. Той се убеди напълно, че сигурно и първия път се беше излъгал; впрочем и самите прозорци бяха така мъждиви и толкова отдавна немити, че мъчно би могло да се забележи, ако, да речем, някой погледне през тях. Зарадван от тази мисъл, той се запъти пак към вдовицата на учителя в квартала на Измаиловския полк.

Там го чакаха вече. Вдовицата бе ходила на три-четири места, отбивала се беше дори у Рогожин: ни вест, ни кост. Князът я изслуша мълчаливо, влезе в стаята, седна на дивана и почна да разглежда околните с вид на човек, който не разбира какво му говорят. Чудно нещо: ту беше много наблюдателен, ту изведнъж ставаше невероятно разсеян. Цялото семейство казваше по-късно, че се учудвало този ден на странното му държане; „може би това бяха вече първите признаци“. Най-после той стана и помоли да му покажат стаите, в които бе живяла Настасия Филиповна. Това бяха две големи, светли, високи стаи, много добре мебелирани и сигурно не евтини. Тези дами разправяха отпосле, че князът разглеждал с внимание всяко нещо в квартирата; като видял на масичката разтворен френски роман „Madame Bovary“137, взет от някаква библиотека, той подгънал страницата, на която била разтворена книгата, поискал позволение да я вземе и въпреки възражението, че книгата е взета от библиотека, сложил я в джоба си. Той седна до отворения прозорец и като забеляза масичката за игра, изписана с тебешир, попита кой е играл. Те му казаха, че Настасия Филиповна всяка вечер играла с Рогожин на карти — на трупа, на преферанс, на „воденичар“, на вист, на козове — на всички игри, и че те почнали да играят на карти едва напоследък, след като Настасия Филиповна се преместила от Павловск в Петербург, защото тя все се оплаквала, че се отегчава и че Рогожин седи по цели вечери, мълчи и не намира теми за разговор, дори често плачела; и ето неочаквано една вечер Рогожин извадил от джоба си карти, Настасия Филиповна веднага се разсмяла и почнали да играят. Князът пепита къде са картите, с които са играли. Не можаха да му ги покажат, защото всеки ден Рогожин носел ново тесте карти и след свършването на играта ги прибирал в джоба си.

Дамите посъветваха княза да отиде още веднъж у Рогожин и да потропа по-силно, но не сега, а вечерта: „Може пък нещо да се разбере.“ Вдовицата на учителя сама предложи да отиде през деня в Павловск при Дария Алексеевна, за да види дали там не са научили нещо. Князът бе поканен да дойде към десет часа вечерта, за да изготвят за всеки случай план за действие за другия ден. Въпреки всички утешения и окуражавания пълно отчаяние обхвана душата на княза. С неизразима тъга той стигна пешком до хотела си. Летният прашен, душен Петербург го притискаше като в менгеме; блъскаше се сред груби и пияни хора, взираше се в минувачите, без да знае защо, и може би извървя много повече път, отколкото трябваше; почти се беше стъмнило, когато влезе в стаята си. Реши да си почине малко и след това да отиде пак у Рогожин, както го бяха посъветвали; седна на дивана, облакъти се върху масата и се замисли.

Бог знае колко време измина така и за какво мислеше. Боеше се от много неща и с болка и мъка чувствуваше, че страхът му страшно нараства. Дойде му на ум за Вера Лебедева; след това му хрумна, че Лебедев може би знае нещо по тая работа и дори да не знае, би могъл да узнае по-бързо и по-лесно от него. После се сети за Иполит и си припомни, че Рогожин бил ходил да го види. След това си спомни за самия Рогожин: неотдавна на опелото, после в парка, после — тук в коридора, когато се бе скрил в ъгъла и го чакаше с ножа. Припомни си очите му, очите, които го гледаха тогава в мрака. Трепна: пак му дойде на ум одевешната натрапчива мисъл.

Тази мисъл беше горе-долу такава: ако Рогожин е в Петербург, дори да се крие известно време, все пак накрая непременно ще потърси княза с добро или лошо намерение, а може и в същото състояние както тогава. Най-малкото, ако му потрябва да дойде за нещо при него, няма къде другаде да отиде освен тук, пак в същия този коридор. Понеже не знае адреса, много вероятно е да предположи, че князът е слязъл в предишния хотел; най-малкото ще го потърси тук… ако много му трябва. А кой знае, може пък и да му потрябва много?

Така мислеше той и тази мисъл му се виждаше, кой знае защо, напълно възможна. Ако почнеше да се задълбочава в нея, съвсем не би могъл да си обясни например защо ей тъй изведнъж ще потрябва на Рогожин или защо дори да е невъзможно да не се срещнат. Ала една мисъл беше за него мъчителна: „Ако му е добре, няма да дойде — казваше си той, — по-скоро ще дойде, ако не му е добре; а сигурно не му е добре…“

Естествено при това убеждение трябваше да чака Рогожин в хотела, в стаята си; но тъй като не можеше да понася новата си мисъл, скочи, грабна си шапката и бързо излезе. В коридора беше вече почти съвсем тъмно. „Какво ли ще стане, ако изскочи изведнъж от тоя ъгъл и ме спре на стълбата?“ — помисли той, когато наближаваше познатото място. Но никой не изскочи. Затече се към пътната врата, излезе на тротоара, погледна с учудване гъстата тълпа народ, плъпнала по залез-слънце из улицата (нещо обикновено в Петербург по време на ваканция), и тръгна по посока на улица Гороховая. На петдесетина крачки от хотела, на първия кръстопът, някой в тълпата го бутна по лакътя и му пошепна над самото ухо:

— Лев Николаевич, следвай ме, драги, трябва.

Това беше Рогожин.

Чудно нещо: от радост князът почна изведнъж да му разправя забързано и почти без да довърши думите, как го чакал преди малко в коридора на хотела.

— Аз бях там — отговори неочаквано Рогожин, — да вървим.

Князът се учуди на отговора, но се учуди най-малко две минути след като го разбра. А като го разбра, уплаши се и почна да се вглежда в Рогожин. Той вървеше на около половин крачка пред него, като гледаше право пред себе си и не поглеждаше към минувачите, но машинално и предпазливо им правеше път.

— Защо не ме потърси в стаята… щом си бил в хотела? — запита изведнъж князът.

Рогожин се спря, погледна го, помисли и каза, сякаш съвсем не беше разбрал въпроса:

Виж какво, Лев Николаевич, ти върви по тоя тротоар направо, чак до вкъщи, нали знаеш къде живея? А аз ще мина отсреща. Ала попоглеждай да вървим едновременно…

При тези думи той прекоси улицата, мина на отсрещния тротоар, погледна дали князът продължава пътя си и като видя, че той стои й то гледа с широко отворени очи, махна му с ръка по посока на Гороховая и тръгна, час по час извръщайки се да види княза и да го подкани да го следва. Той явно се окуражи, когато се увери, че князът го бе разбрал и не минава при него от другия тротоар. Князът помисли, че сигурно Рогожин следи някого и за да не го пропусне, е минал на отсрещния тротоар. „Само че защо не каза кого трябва да следим?“ Така те извървяха около петстотин крачки и изведнъж князът почна да трепери, без да знае защо; макар и по-рядко, Рогожин продължаваше да се обръща; князът не се стърпя и го повика с ръка. Рогожин веднага прекоси улицата.

— У тебе ли е Настасия Филиповна?

— У мене.

— А отзарана ти ли ме гледаше през прозореца зад завесата?

— Аз…

— Но как тогава…

Ала князът не знаеше какво повече да запита и как да завърши фразата; освен това сърцето му биеше така силно, че изпитваше мъка да говори. Рогожин също мълчеше и го гледаше както по-рано, тоест някак замислено.

— Хайде, аз ще вървя — каза той изведнъж, като се готвеше да прекоси пак улицата, — а и ти продължавай. Нека вървим по улицата разделено… така е за предпочитане… от двете страни… ще видиш.

Когато най-после, всеки по своя тротоар, те свърнаха по Гороховая и почнаха да наближават къщата на Рогожин, краката на княза пак почнаха да отмаляват и той вече почти едва вървеше. Беше вече към десет часа вечерта. Прозорците на жилището на старата бяха все още отворени, на Рогожин затворени и в здрача белите спуснати завеси изглеждаха сякаш още по-бели. Князът беше наближил къщата откъм насрещния тротоар, а Рогожин се качи от своя тротоар на входната площадка и му махна с ръка. Князът прекоси улицата и го настигна на входната площадка.

— Дори дворникът не знае сега, че съм се върнал. Отзарана казах, че отивам в Павловск, същото казах и на майка ми — пошепна той с хитра и доволна усмивка. — Ще влезем, без да ни чуе никой.

Той държеше вече ключа в ръцете си. Изкачвайки се по стълбата, той се извърна към княза и го заплаши с пръст да върви по-тихо. Отвори безшумно вратата на жилището си, пусна княза, мина предпазливо след него, заключи вратата и сложи ключа в джоба си.

— Да вървим — каза той шепнешком.

Той бе почнал да говори на княза шепнешком още от тротоара на Литейная. Въпреки външното си спокойствие, личеше, че е в някаква дълбока вътрешна тревога. Когато влязоха в залата пред кабинета му, той се приближи до прозореца и тайнствено повика княза при себе си:

— Виждаш ли, когато тая сутрин ми позвъни, веднага дойдох тук и се сетих, че това си сигурно, ти; приближих се на пръсти до вратата и чух, че приказваш с Пафнутиевна, а още в ранни зори аз й бях дал нареждане, ако звънят у мене — било ти, било някой, пратен от тебе, било който и да е друг, — тя по никой начин да не се обажда; особено ако ти самият дойдеш да ме търсиш, казах й и името ти. А после, когато си отиде, мина ми през ума: дали не си застанал да вардиш на улицата и поглеждаш насам? Приближих се до този прозорец, дръпнах завесата и погледнах: ти стоиш и гледаш право към мене… Ето как беше работата.

— А къде е… Настасия Филиповна? — каза задъхано князът.

— Тя е… тук — отговори бавно Рогожин, след като помълча малко.

— Но къде?

Рогожин вдигна очи срещу княза и го изгледа втренчено.

— Ела…

Той все още говореше шепнешком, бавно и със същата странна замисленост. Дори когато разправяше как повдигнал завесата, като че ли искаше въпреки всичката експанзивност на думите си да каже нещо съвсем друго.

Влязоха в кабинета. От последното посещение на княза тук беше направена известна промяна: през цялата стая бе опъната една зелена тежка копринена завеса с два входа в краищата, която отделяше кабинета от една ниша, дето беше леглото на Рогожин. Тежката завеса беше спусната и затваряше входовете. В стаята беше много тъмно; „белите“ петербургски летни нощи бяха почнали да потъмняват и ако не беше пълната луна, мъчно можеше да се различи каквото и да е в жилището на Рогожин, дето спуснатите завеси увеличаваха тъмнината. Вярно, че можеха още да се различат лицата, макар и доста смътно. Лицето на Рогожин беше бледо както винаги; очите му бяха вперени в княза и блестяха силно, но някак неподвижно.

— Да беше запалил свещица — каза князът.

— Не, не трябва — отговори Рогожин и като хвана княза за ръка, принуди го да седне; той самият седна срещу него, като така придвижи стола си, че коленете им почти се допираха. Между тях, малко встрани, имаше малка кръгла масичка. — Седни, да поседим за момент! — каза той с убедителен тон. Мълчаха около една минута. След това той започна с ненужни подробности, които нямат нищо общо с работата, както прави понякога човек, когато не иска да пристъпи направо към главния въпрос: — Знаех си аз, че ще спреш в този хотел; когато влязох в коридора, казах си: дали и той не седи сега и ме чака, както аз го чакам в този момент? Ходи ли у вдовицата на учителя?

— Ходих — едва можа да каже князът от силно биене на сърцето.

— И това предположих. Ще има да се приказва, рекох си… А после пък си казах: ще го доведа да нощува тук, за да прекараме заедно тази нощ…

— Рогожин! Къде е Настасия Филиповна? — пошепна изведнъж князът и стана, треперейки с цялото си тяло. Стана и Рогожин.

— Там — пошепна той, като кимна с глава към завесата.

— Спи ли? — пошепна князът.

Рогожин пак го изгледа втренчено както одеве.

— Хайде да идем!… Само че ти… нищо, да идем!

Той вдигна завесата, спря се и се обърна пак към княза.

— Влез! — кимна му той зад завесата, канейки го да мине напред. Князът мина.

— Тук е тъмно — каза той.

— Вижда се! — промълви Рогожин.

— Аз едва виждам… леглото.

— Поприближи се — покани го тихо Рогожин.

Князът пристъпи още по-близо, една крачка, втора и се спря. Остана така една-две минути, като се мъчеше да различи нещо; застанали до кревата и двамата не казаха нищо през цялото време; сърцето на княза биеше толкова силно, че сякаш ударите му се чуваха сред мъртвото мълчание на стаята. Но очите му бяха вече свикнали и той можеше да различава цялото легло; някой спеше на него съвсем неподвижно; не се чуваше ни най-малък шум, ни най-леко дишане. Бял чаршаф закриваше презглава заспалия, но тялото му се очертаваше някак неясно; по изпъкналостта само се виждаше, че лежи проснат човек. Наоколо върху леглото, в краката, по креслата до него, дори на земята бяха разхвърлени в безредие дрехи, богата бяла свилена рокля, цветя, панделки. На малка масичка до възглавието блестяха брилянти, свалени и сложени небрежно. В края на леглото бяха смачкани накуп някакви дантели и върху тяхната белота, подавайки се изпод чаршафа, се очертаваше крайчецът на бос крак; той изглеждаше сякаш изваян от мрамор и беше страшно неподвижен. Князът гледаше и чувствуваше, че колкото повече гледа, толкова по-мъртва става тишината в стаята. Изведнъж една муха се пробуди, забръмча, прехвръкна над кревата и кацна на възглавието. Князът потръпна.

— Да излезем — каза Рогожин, като го докосна по ръката.

Те излязоха и седнаха пак на същите столове, пак един срещу друг. Князът трепереше все по-силно и по-силно и не сваляше въпросителния си поглед от лицето на Рогожин.

— Слушай, Лев Николаевич, забелязвам, че ти трепериш почти както когато имаш криза — каза най-после Рогожин, — нали си спомняш как беше в Москва? Или както ти се случи веднъж пред припадъка. Питам се просто какво ще правя сега с тебе…

Князът го слушаше внимателно, като напрягаше всичките си сили, за да го разбере, и продължаваше да го пита с очи.

— Ти ли? — каза най-после той, кимайки с глава към завесата.

— Аз… — пошепна Рогожин и наведе очи.

Минаха около пет минути, без да продумат дума.

— Защото — продължи изведнъж Рогожин, като че не беше прекъсвал приказката си, — защото ако сега си болен и ти дойде припадък, ти ще извикаш и може би на улицата или на двора някой ще те чуе и ще се сетят, че тук има хора; ще почнат да тропат, ще влязат… защото всички смятат, че аз не съм в къщи. И свещ не запалих, за да не видят от улицата или от двора. Няма ли ме тук, аз вземам и ключовете със себе си и никой не влиза по три-четири дни, дори да разтреби; такъв ред съм въвел. Така че по-добре да не разберат, че ще пренощуваме тук…

— Чакай — каза князът, — отзарана аз питах и дворника, и старата прислужница не е ли нощувала тук Настасия Филиповна. Значи, те вече знаят.

— Знам, че си питал. Аз казах на Пафнутиевна, че Настасия Филиповна е идвала вчера, стояла е при мене десет минути и е заминала за Павловск. Никой не знае, че тя е нощувала тук — никой. Вчера ние влязохме също така тайничката, както днес с тебе. Аз още по пътя си казах, че тя няма да иска да влезе крадешком, но се излъгах! Тя шепнеше, вървеше на пръсти, обви роклята около себе си, за да не шуми, в ръце я държеше, с пръст дори ме заплаши по стълбата да мълча — все от тебе се страхуваше. Във влака беше съвсем като луда, все от страх, и сама пожела да дойде при мене да нощува; отначало мислех да я заведа у вдовицата на учителя, но къде можех! „Там, каза ми тя, той ще ме намери, щом се съмне; ти ме скрий, а пък утре в зори аз ще замина за Москва!“ А оттам искаше да отиде някъде в Орел. И като си лягаше, все повтаряше, че ще отидем в Орел…

— Чакай; какво смяташ да правиш сега, Парфьон?

— Ами ето аз нямам вяра в тебе, задето все трепериш. Нощта ще прекараме тук, заедно. Аз нямам друго легло освен това тук, но ето какво съм намислил: ще вземем възглавниците от двата дивана и ей тук до завесата ще нагласим едно легло за мене и за тебе; така ще спим заедно един до друг. Защото дойдат ли, ще почнат да претърсват, да дирят, веднага ще я намерят и ще я отнесат. Почнат ли да ме разпитват, ще кажа, че аз съм го направил и веднага ще ме отведат. Така че нека сега тя полежи тук до нас, до мене и до тебе…

— Да, да! — с жар потвърди князът.

— Значи, няма да признаем нищо и няма да позволим да я отнесат.

— За нищо на света! — каза твърдо князът. — Не, не, не!

— Така и аз реших, за нищо на света, мое момче, и никому да не я даваме! Ще прекараме нощта спокойно. Аз излязох днес само за един час заранта, през другото време все при нея бях. След това привечер тръгнах да те търся. Боя се и от друго, при тая страшна жега да не почне да мирише. Ти усещаш ли нещо?

— Може да усещам, но не съм сигурен. Призори сигурно ще замирише.

— Аз я покрих с мушама, с хубава американска мушама, а отгоре метнах един чаршаф. Сложих и четири отворени шишенца с ждановска течност, още са там.

— Да, както там… в Москва?

— Зарад миризмата, драги. А пък тя как си почива… Утре заран, като се развидели, погледай я. Какво става с тебе, и да станеш ли не можеш? — с уплаха и учудване попита Рогожин, като видя, че князът толкова трепери, та не може дори да се вдигне.

— Краката не вървят — промълви князът, — това е от страх, знам го… Мине ли ми страхът, ще стана…

— Чакай, ще направя леглото и ти ще си легнеш… и аз до тебе… и ще слушаме… защото, мое момче, аз още не знам… сега още не знам всичко, мое момче, затова предварително ти го казвам, за да го знаеш отнапред…

И като мънкаше тези неясни думи, Рогожин почна да прави леглото. Ясно беше, че още от сутринта той бе мислил как да го приготви. Миналата нощ той бе прекарал на дивана. Ала на дивана нямаше място за двамата, а той искаше непременно да легнат сега един до друг; ето защо с големи усилия домъкна през цялата стая най-различни възглавници от двата дивана и криво-ляво стъкми леглото досам завесата; приближи се до княза, нежно и възторжено го хвана под ръка, повдигна го и го повлече към леглото; оказа се обаче, че князът и сам можеше да ходи; ще рече „почваше да минава страхът“; но все пак той продължаваше да трепери. Той настани княза на по-хубавата възглавница от лява страна и сам се обтегна както беше облечен отдясно с метнати зад тила ръце.

— Защото, приятелю — поде Рогожин изведнъж, — сега е горещо и, то се знае, има миризма… Страх ме е да отворя прозорците; а майка ми има саксии с цветя, много цветя, и те издават прекрасен аромат; мислех да ги донеса тук, но Пафнутиевна ще се сети, защото е любопитна.

— Любопитна е — потвърди князът.

— Би могло да се купят букети и да се отрупа цялата с цветя. Но размислих, драги, че ще бъде жално да я видим покрита с цветя!

— Слушай… — попита князът, обърквайки се, също като човек, който търси в паметта си какво трябва да попита и сякаш веднага забравя това, което си е спомнил — слушай, кажи ми: е какво я уби? С нож ли? С оня същия?

— С него.

— Почакай още! Искам също да те попитам, Парфьон… за много неща аз ще те питам, за всичко… но по-добре кажи ми най-напред сега, за да знам: имаше ли намерение да я убиеш преди сватбата ни, преди самата венчавка, в притвора на черквата, с нож? Да или не?

— Не знам дали съм искал, или не… — отвърна сухо Рогожин, изненадан от въпроса и дори като че ли не го разбрал.

— Никога ли не си носил ножа, когато си идвал в Павловск?

— Никога не съм го носил. За този нож ето какво мога да ти кажа, Лев Николаевич — прибави той след кратко мълчание: — аз го извадих тази заран от чекмеджето, дето бе заключен, защото цялата работа стана заранта, между три и четири часа. Той стоеше постоянно между страниците на една книга… И… и ето още едно нещо, което ме учудва: ножът като че ли проникна седем… дори девет сантиметра… под лявата гръд… а пък кръв изтече по ризата ей тъй около половин супена лъжица, не повече…

— Това е, това е, това е — понадигна се изведнъж князът, страшно развълнуван, — това е, знам аз, чел съм… това се нарича вътрешен кръвоизлив… Понякога дори не капва нито капка. Когато ударът е право В сърцето…

— Спри, чуваш ли? — бързо го прекъсна Рогожин и седна уплашено на постилката. — Чуваш ли?

— Не! — също така бързо и уплашено промълви князът, като гледаше Рогожин.

— Ходят! Чуваш ли? В залата…

И двамата се ослушаха.

— Чувам — пошепна с увереност князът.

— Ходят ли?

— Ходят.

— Да заключим ли, или не?

— Да заключим…

Заключиха вратата и пак легнаха. Последва дълго мълчание.

Изведнъж князът зашепна със същия развълнуван и забързан тон, сякаш пак бе хванал нишката на мисълта и ужасно се боеше да не я загуби отново:

— Ах, да! — каза тон като дори подскочи на леглото. — Да… исках да те питам… тези карти! Картите… Казаха ми, че ти си играел на карти с нея?

— Играех — каза Рогожин след кратко мълчание.

— А къде са… картите?

— Играех — каза Рогожин, след като помълча по-дълго време, — ето ги…

Той извади от джоба си и подаде на княза едно тесте карти, завито в хартия, с които бе вече играно. Князът го взе, но като че ли не знаеше какво прави. Ново, тъжно и безрадостно чувство притисна сърцето му; изведнъж разбра, че в този момент и от дълго време вече говори и върши всичко друго освен това, което би трябвало да говори и върши и че ето на, тези карти, които държи в ръцете си и на които толкова се зарадва, сега вече нищо, нищо няма да му помогнат. Той стана и плесна с ръце. Рогожин лежеше неподвижно и сякаш не чу и не видя това движение; но очите му, широко отворени и неподвижни, блестяха ярко в тъмнината. Князът седна на един стол и го загледа уплашено. Мина около половин час; изведнъж Рогожин, забравил като че ли, че трябва да говори шепнешком, избухна в гръмък и пресеклив смях:

— А офицера, офицера… помниш ли как тя го шибна на концерта, помниш ли, ха-ха-ха! А кадетът… кадетът… кадетът, дето подскочи…

Князът скочи от стола, наново изплашен. Когато Рогожин се умири (а той се умири веднага), князът се наведе полека над него, седна до него и почна да го наблюдава. Сърцето му биеше силно и той дишаше тежко. Рогожин не извръщаше глава към него и дори сякаш го бе забравил. Но князът го гледаше и чакаше; времето минаваше, почна да се зазорява. От време на време Рогожин започваше внезапно да говори високо, рязко и несвързано: започваше да крещи и да се смее; тогава князът протягаше към него трепереща ръка, докосваше нежно главата му, галеше косите и страните му… това беше всичко, което можеше да направи! Той самият бе почнал пак да трепери и отново краката му се подкосиха. Някакво съвсем ново чувство измъчваше сърцето му с безкрайна тъга. В това време съвсем се развидели; най-после той полегна на възглавницата, вече напълно съсипан от умора и отчаяние, и притисна лицето си до бледото и неподвижно лице на Рогожин; от очите му течаха сълзи по страните на Рогожин, но може би той вече не чувствуваше собствените си сълзи и дори нямаше съзнание за тях…

Все пак, когато много часове по-късно вратата се отвори и влязоха хора), намериха убиеца в пълно безсъзнание и треска. Князът седеше на леглото до него неподвижен и спокоен и всеки път, когато болният почнеше да крещи или да бълнува, бързаше да прекара трепереща ръка по косите и страните му, сякаш го милваше и умиряваше. Но той не разбираше вече нищо от това, което го питаха, и не познаваше хората, които влизаха и го заобикаляха. И ако самият Шнайдер би дошъл сега от Швейцария да види своя бивш ученик и пациент, той щеше да си припомни състоянието, в което се намираше някога князът през първата година на лекуването си в Швейцария, щеше да махне с ръка и щеше да каже както тогава: „Идиот!“

XIIЗаключение

Вдовицата на учителя отскочи до Павловск и отиде направо у Дария Алексеевна, която беше от вчера в страшно смущение. Тя й разправи всичко, което знаеше, и така съвсем я изплаши. Двете дами решиха веднага да влязат във връзка с Лебедев, който също така беше развълнуван и като приятел на своя квартирант, и като собственик на квартирата, наета от него. Вера Лебедева съобщи всичко, което знаеше. По съвета на Лебедев решиха да отидат и тримата в Петербург, за да предвардят най-скоро онова, „което бе много възможно да се случи“. Така още на другия ден сутринта, към единадесет часа, жилището на Рогожин бе отключено от полицията в присъствието на Лебедев, на дамите и на брата на Рогожин Семьон Семьонович, който живееше в другото крило на къщата. За това най-много спомогнаха показанията на дворника, който заяви, че видял как предната вечер Парфьон Семьонович влиза заедно с един човек крадешком през входната площадка. След тези показания вече не се поколебаха да строшат вратата, на която напразно звъняха.

Рогожин лежа два месеца от възпаление на мозъка, а когато оздравя, го чакаше следствие и съд. Той даде по всичко верни, точни и напълно задоволителни показания, поради което още отначало князът не бе подведен под отговорност. Рогожин беше мълчалив през време на процеса. Той не противоречеше на ловкия и красноречив адвокат, натоварен със защитата му, когато той доказваше ясно и логично, че престъплението е било извършено вследствие на мозъчно възпаление, започнало дълго време още преди убийството поради огорчения на подсъдимия. Но той не прибави нищо в подкрепа на тази теза и както при следствието ясно и точно повтори и потвърди и най-малките подробности на събитието. Признаха му смекчаващи вината обстоятелства и го осъдиха на петнадесет години каторга в Сибир. Той изслуша присъдата мрачно, безмълвно и „замислено“. С изключение на една сравнително много малка част, пропиляна в първите месеци в гуляи, цялото му огромно състояние мина в ръцете на брат му Семьон Семьонович, за негова голяма радост. Старата Рогожина все още живее и като че ли понякога си спомня, макар и смътно, за любимия си син Парфьон: Бог пощади ума и сърцето й от съзнанието за ужасното нещастие, което сполетя нейния тъжен дом.

Лебедев, Келер, Ганя, Птицин и много други лица от нашия разказ продължават да живеят както в миналото, никак не са се променили и ние почти нямаме какво да кажем за тях. Иполит умря в страшно вълнение и малко по-рано, отколкото очакваше, около две седмици след смъртта на Настасия. Филиповна. Коля беше силно поразен от всичко станало; той се сближи окончателно с майка си. Нина Александровна се страхува за него и го намира прекалено замислен за възрастта си; може би от него ще стане добър човек. Между другото той спомогна донякъде да се уреди и по-нататъшната съдба на княза: отдавна вече между всички лица, с които се беше запознал напоследък, той бе спрял избора си върху Евгений Павлович Радомски; той беше първият, който отиде при него и му разправи всичко, което знаеше за събитието и за сегашното положение на княза. Не се излъга: Евгений Павлович взе най-живо участие в съдбата на нещастния „идиот“ и благодарение на неговите усилия и грижи князът отново бе настанен в лечебното заведение на Шнайдер в Швейцария. Самият Евгений Павлович, който замина за чужбина с намерение да живее дълго в Европа и искрено се наричаше „напълно излишен човек в Русия“, доста често, поне един път в няколко месена, посещава своя болен приятел у Шнайдер; ала всеки път Шнайдер е все по-загрижен: клати глава, загатва за пълна повреда на умствените способности и макар че не говори още със сигурност за неизлечимост, все пак си позволява да прави най-песимистични предположения. Евгений Павлович взема всичко това много присърце, защото има сърце, нещо, което доказа вече с това, дето получава писма от Коля и дори отговаря понякога на тези писма. По този случай стана известна и още една странна черта от неговия характер и тъй като тя е хубава, ние ще побързаме да я отбележим. След всяко посещение в клиниката на Шнайдер Евгений Павлович освен на Коля праща и на друго едно лице в Петербург писмо, в което най-подробно и любезно излага състоянието на болестта на княза в дадения момент. Освен най-почтителни изрази на преданост, в тези писма почват понякога да се излагат (и то все по-често и по-често) откровено възгледи, разбирания, чувства — с една дума, почва да се проявява нещо, което прилича на приятелски и интимни чувства. Това лице, с което си пише (макар и доста рядко) Евгений Павлович и което се радва толкова на неговото внимание и почит, е Вера Лебедева. Ние не можахме да узнаем точно по какъв начин са се завързали тези отношения; те са се завързали, разбира се, по повод цялата тази история с княза, която причини на Вера Лебедева такава мъка, че тя дори се разболя, но ние не знаем точно подробностите, при които е станало това запознанство и сприятеляване. Ако споменахме за тези писма, то е главно, защото в някои от тях имаше сведения за семейство Епанчини и най-вече за Аглая Ивановна. В едно доста объркано писмо от Париж Евгений Павлович съобщаваше, че след една къса и необикновено силна любов към едни полски граф, емигрант, тя се омъжила изведнъж за него против желанието на своите родители, въпреки че те най-после дали съгласието си, тъй като се страхували от някакъв нечуван скандал. По-късно, след едно мълчание от почти половин година, Евгений Павлович уведоми Вера Лебедева, пак в дълго и подробно писмо, че през време на последното си посещение у професор Шнайдер в Швейцария се срещнал с цялото семейство Епанчини (без Иван Фьодорович естествено, задържан по работа в Петербург) и с княз Шч. Срещата им била странна; те всички се отнесли с него много възторжено; Аделаида и Александра се сметнали дори задължени да му благодарят за „ангелските му грижи за нещастния княз“. Като видяла колко е болен и изпаднал князът, Лисавета Прокофиевна се разплакала от все сърце. Както изглежда, тя му била простила вече всичко. Княз Шч. казал по случая няколко уместни и умни истини. На Евгений Павлович се сторило, че не всичко още вървяло съвсем гладко между него и Аделаида, но той смятал, че след време буйният й характер неизбежно ще се подчини доброволно и искрено на ума и опита на княз Шч. Освен това страшно й подействували поуките, които извлякло семейството, най-вече последната авантюра на Аглая с емигранта-граф. В половин година не само се сбъднало всичко, от което се страхувало семейството, като се съгласило на женитбата на Аглая с графа, но изникнали и някои други изненади, за които те дори и не помисляли. Оказало се, че графът не е граф и че макар наистина да бил емигрант, миналото му било тъмно и съмнително. Той пленил Аглая с необикновеното благородство на своята душа, изтерзана от мъки по родината си, и то така я пленил, че преди още да се омъжи, тя станала членка на някакъв задграничен комитет по възстановяването на Полша и освен това почнала да посещава изповеднята на някакъв прочут католически свещеник, който така и взел ума, че я направил фанатична. Колосалното състояние на графа, за което той давал на Лисавета Прокофиевна и на княз Шч. почти неоспорими сведения, се оказало съвсем измислено. Нещо повече, в по-малко от шест месеца след женитбата графът и неговият приятел, прочутият изповедник, сполучили да скарат напълно Аглая с домашните й, така че от няколко месеца вече те не я виждали… С една дума, много неща имало за разправяне, но Лисавета Прокофиевна, дъщерите й и дори княз Шч. били толкова „ужасени“ от всичко станало, че дори се бояли да споменат за някои неща в разговорите си с Евгений Павлович, макар да знаели, че той и без това знае добре историята на последните увлечения на Аглая Ивановна.

Горката Лисавета Прокофиевна много искала да се върне в Русия и според Евгений Павлович злъчно и пристрастно критикувала всичко чуждо: „Никъде не знаят да изпекат добре хляба, през зимата мръзнат като мишки в зимник — казвала тя. — Поплаках си поне по руски над този нещастник тук“ — прибавила тя, като посочила с вълнение княза, който съвсем не я познал. „Стига сме се увличали, време е да се подчиним на разума. И всичко това, цялата тази ваша чужбина, цялата тази ваша Европа, всичко това е само фантазия; и всички ние в чужбина сме само фантазия… помнете ми думата, сами ще видите!“ — заключила тя почти гневно, като се разделяла с Евгений Павлович.