Идиот

I

Постоянно се оплакват у нас, че нямаме практични хора; че политици например има много; генерали също много; че потрябват ли разни управители, веднага могат да се намерят, колкото щеш и каквито щеш — но практични хора няма. Поне всички се оплакват, че няма. Казват дори, че по някои железопътни линии няма достатъчно добри чиновници; в някаква параходна компания просто не могли да намерят що-годе свестен персонал. Ту чуеш, че по тая и тая новооткрита линия се сблъскали или прекатурили от някой мост вагони; ту пишат, че насмалко не останал да зимува някакъв влак сред снежното поле: тръгнали да пътуват няколко часа, а пет дни прекарали в снега. Ту разправят, че много хиляди пуда стока гние на едно място по два, та и по три месеца, очаквайки да бъде изпратена, ту твърдят (просто за невярване впрочем), че един администратор, тоест някакъв надзирател, вместо да изпрати стоката на някакъв търговски служащ, който настоявал за това пред него, му администрирал един в зъбите и отгоре на всичко обяснил тази си административна постъпка с това, че се „поразгорещил“. Толкова много са, изглежда, канцелариите в държавните учреждения, че да те хване страх дори да помислиш; всички са служили, всички служат, всички смятат да служат — как да не може тогава да се избере от подобен материал подходящ персонал за едно параходно дружество?

На този въпрос дават понякога извънредно прост отговор — толкова прост, че дори не ти се вярва на обяснението. Вярно е, казват, че в нашата страна всички са служили или служат и това се предава вече двеста години по най-добър немски образец, от прадядото до правнука — но тъкмо служащите са най-непрактичните хора и дотам се е стигнало, че духът на абстрактност и липсата на практически знания доскоро още са се смятали дори между самите служащи едва ли не за най-голяма добродетел и качество за препоръка. Впрочем напразно заприказвахме за служащите, когато искахме всъщност да говорим за практичните хора. По този въпрос няма вече съмнение, че нерешителността и пълната липса на лична инициатива винаги са се смятали у нас за главен и най-добър признак, по който може да се познае практичният човек — а дори и днес се смятат. Но защо да виним само себе си, ако изобщо това мнение може да се смята за обвинение? Открай време липсата на оригиналност се е смятала навред, по целия свят, за главно качество и най-добра препоръка за способния, делови и практичен човек; поне деветдесет и девет на сто от хората (и то най-малкото) винаги са мислели така и само едно на сто винаги са мислели и още мислят другояче.

Изобретателите и гениите почти винаги в началото на своята кариера (а много често и в края) са били смятани от обществото за същински глупци — това вече е най-банално и общоизвестно мнение. Ако например в продължение на десетки години всички са влагали парите си в банкерски къщи и са натрупали там милиарди с по четири на сто, то естествено, когато банкерските къщи са престанали да съществуват и всеки е бил оставен на личната си инициатива, по-голямата част от тези милиони е трябвало неизбежно да пропадне в акционерната треска и между ръцете на мошениците — и това дори се е изисквало от приличието и благонравието. Тъкмо от благонравието, защото, ако благонравната нерешителност и значителната липса на оригиналност са се смятали досега у нас според общото убеждение за неразделно качество на способния и почтен човек, би било много непочтено и дори неприлично да промениш изведнъж напълно всичко това. Ще се намери ли например майка, която нежно обича детето си, да не се изплаши и разболее от страх, ако синът или дъщеря й малко излезе от релсите? „Не, никаква оригиналност, нека по-добре бъде щастливо и живее в охолство“ — мисли всяка майка, когато приспива детето си. А нашите бавачки от памтивека са приспивали децата, като са нареждали и са припявали: „В злато да ходиш, генералски чин да носиш!“ Така че дори нашите бавачки са смятали, че генералският чин е върхът на руското щастие и следователно най-популярен народен идеал за спокойно, прекрасно блаженство. И наистина кой у нас не е бил сигурен, че ще стане един ден генерал и ще спести известна сума в някоя банкерска къща, след като е издържал посредствено изпитите си и е прослужил тридесет и пет години? По такъв начин, почти без всякакви усилия, русинът най-после си е спечелвал името на способен и практичен човек. Всъщност у нас не е могъл да стане генерал единствено само оригиналният човек, с други думи, неспокойният. Може би тук има известно недоразумение; но, общо взето, изглежда, че това е вярно и нашето общество е имало пълно право, като е определило своя идеал за практичен човек. Ала ето че все пак ние изприказвахме куп излишни неща, когато всъщност искахме да дадем няколко осветления за познатото ни семейство Епанчини. Тези хора или поне членовете от семейството, които са най-много склонни към размишление, страдаха постоянно от една почти обща тяхна семейна черта, точно противоположна на добродетелите, за които току-що говорихме. Без да разбират напълно факта (впрочем мъчен за разбиране), все пак те подозираха понякога, че нещата в семейството им някак все не вървят както у другите. У другите гладко, а у тях грапаво; всички се плъзгат като по релси, а те час по час изскачат от релсите. У другите има постоянен страх за добро държане, а у тях няма. Наистина Лисавета Прокофиевна твърде много се плашеше, но все пак това не беше оная светска страхливост за добро държане, по която те тъгуваха. Впрочем може би само Лисавета Прокофиевна се тревожеше: девойките, макар и млади още, бяха много проницателни и иронични, а генералът, въпреки че проникваше в смисъла на нещата (доста мъчничко впрочем), в тежки случаи казваше само: хм, и в края на краищата възлагаше всичките си надежди на Лисавета Прокофиевна, така че цялата отговорност падаше върху нея. И то не че това семейство се отличаваше, да речем, с някаква лична инициатива или изскачаше от релсите поради съзнателна склонност към оригиналност, което би било вече съвсем неприлично. О, не! Нищо подобно наистина нямаше, тоест никаква съзнателно поставена цел, ала все пак в края на краищата излизаше така, че семейството Епанчини, макар и много почтено, не беше някак точно това, което трябва да бъде изобщо всяко почтено семейство. Напоследък Лисавета Прокофиевна почна да намира виновна за всичко само себе си и своя „нещастен“ характер, а това увеличи страданията й. Тя сама час по час се кореше, че е „глупава, непристойна чудачка“ и се измъчваше от мнителност, непрекъснато се объркваше, не намираше изход от някои най-обикновени усложнения и постоянно преувеличаваше нещастието.

Още в началото на нашия разказ ние бяхме споменали, че Епанчини се радваха на общо и истинско уважение. Дори самият генерал Иван Фьодорович, въпреки простия си произход, беше приеман навред с безспорно уважение. Той си заслужаваше впрочем това уважение, първо, защото не беше „кой да е“ и имаше богатство и, второ, защото беше напълно порядъчен, макар и простичък човек. Ала известна умствена тъпота е като че ли почти необходимо качество ако не за всеки делови човек, то поне за всеки, който сериозно се е заел да трупа пари. Най-после генералът имаше добри маниери, беше скромен, знаеше да мълчи, но в същото време не се оставяше да го настъпват и държеше не само за генералския си чин, но и за името си на честен и благороден човек. А най-важното — той имаше силни протекции. Колкото пък до Лисавета Прокофиевна, тя беше, както обяснихме вече, и от добър род, въпреки че у нас не гледат много на рода, особено ако той няма необходимите връзки. Но накрая излезе, че и тя има връзки; уважаваха я и най-сетне тя успя да спечели обичта на такива хора, по примера на които естествено всички трябваше да я уважават и приемат. Няма съмнение, че семейните й тревоги не бяха основателни, изникваха поради незначителни причини и бяха смешно преувеличени; но ако имате брадавица на носа или на челото, все току ви се струва, че цял свят няма друга работа, освен да гледа вашата брадавица, да ви се присмива зарад нея и да ви критикува, па ако ще и Америка да сте открили. Няма също така съмнение, че в обществото Лисавета Прокофиевна наистина минаваше за „чудачка“; но въпреки това тя беше безспорно уважавана, а Лисавета Прокофиевна почна накрая да не вярва и в това, че я уважават — и там беше цялото й нещастие. Когато гледаше дъщерите си, тя се измъчваше от подозрението, че непрекъснато пакости някак на задомяването им, че характерът й е смешен, неприличен и нетърпим — за което, разбира се, непрекъснато обвиняваше пак дъщерите си и Иван Фьодорович и по цели дни се караше с тях, като в същото време не преставаше да ги обича до самозабрава и едва ли не до страст.

Най-вече я мъчеше мисълта, че и дъщерите й стават също такива „чудачки“ като нея и че такива девойки като тях няма и не може да има в света. „Утрешни нихилистки и толкоз!“ — повтаряше си тя постоянно. От една година и особено напоследък тази тъжна мисъл почна все повече и повече да се затвърдява в нея. „Първо, защо не се омъжват?“ — питаше се тя час по час. „За да измъчват майка си — в това виждат целта на своя живот и всичко е последица естествено от новите идеи, от този проклет женски въпрос! Та не хрумна ли на Аглая преди половин година да си отреже великолепните коси? (Господи, дори аз нямах такива коси на времето си!) Ами че ножицата беше вече в ръцете й, на колене трябваше да я моля да не го прави!… Е, да речем, че тази го правеше от злоба, за да мъчи майка си, защото е лошо момиче, вироглаво, разгалено, но най-вече лошо, лошо, лошо! Но нима дебелата Александра не се повлече по ума й също да си отреже косите, и то вече не от злоба, не от прищявка, а като истинска глупачка, която пак Аглая бе придумала, че без коси тя ще спи по-спокойно и че няма да има главоболие? И колко, колко кандидати имаха от пет години насам? И между тях имаше наистина добри, дори прекрасни хора! И какво чакат, защо не се женят? Само за да ядосват майка си — няма никаква друга причина! Никаква! Никаква!“

Но ето че най-сетне изгря слънце и за нейното майчино сърце; поне едната дъщеря, поне Аделаида ще се нареди. „Поне за едната да не мисля“ — казваше Лисавета Прокофиевна, когато се случеше да се изрази гласно (мислено тя намираше несравнено по-нежни изрази). И колко хубаво, колко прилично се нареди всичко; дори в обществото заприказваха с уважение. Човекът известен, княз, богат, добър и на всичко отгоре спечели сърцето й — какво по-хубаво можеше да се желае? Но за Аделаида тя и по-рано не се боеше толкова, колкото за другите дъщери, макар че артистичните й наклонности понякога силно смущаваха сърцето на Лисавета Прокофиевна, измъчвано от вечни съмнения. „Затова пък има весел характер и е много благоразумна — с други думи, няма да пропадне момичето“ — утешаваше се тя в края на краищата. Най-много се боеше за Аглая. Не е зле да кажем, че за най-голямата, за Александра, Лисавета Прокофиевна сама не знаеше да се бои ли, или да не се бои. Ту си мислеше, че „момичето е съвсем загубено“; на двадесет и пет години е — ще рече, ще остане стара мома. И то „при такава хубост“!… Лисавета Прокофиевна дори плачеше нощем за нея, докато през същите нощи Александра Ивановна си спеше най-спокойно. „Но какво е всъщност тя — нихилистка или просто глупачка?“ Че не беше глупачка — в това впрочем никак не се съмняваше и Лисавета Прокофиевна: тя ценеше високо разсъжденията на Александра Ивановна и обичаше да се съветва с нея. Но че е „мокра кокошка“ — в това нямаше никакво съмнение: „Толкова е спокойна, че с нищо не можеш да я раздвижиш! Впрочем и „мокрите кокошки“ не са спокойни — пфуй! Замая ми се главата от тях!“ Тя изпитваше към Александра Ивановна някакво чувство на нежно и неопределимо състрадание, по-живо дори отколкото към Аглая, която беше нейният идол. Но злъчните й атаки (които бяха главната проява на нейната майчина загриженост и обич), закачките й и такива епитети като „мокра кокошка“ само разсмиваха Александра. Стигаше се понякога дотам, че най-дребни неща ужасно сърдеха Лисавета Прокофиевна и я изкарваха от търпение. Например Александра Ивановна обичаше да си поспи повече и сънуваше много сънища; ала сънищата й се отличаваха винаги е някаква необикновена незначителност и бяха невинни като сънищата на седемгодишно дете; и ето че дори тази невинност почна да дразни, кой знае защо, майка й. Веднъж Александра Ивановна сънува девет кокошки и от това изникна истинска караница между нея и майка й, но защо — мъчно е да се каже. Веднъж, само веднъж, й се случи да сънува нещо уж оригинално — сънува един монах, сам, в някаква тъмна стая, в която тя все се страхуваше да влезе. Двете й сестри прихнаха да се смеят и побързаха тържествено да разправят съня на Лисавета Прокофиевна; но майка им пак се разсърди и нарече и трите глупачки. „Хм! Спокойна като глупачка и същинска „мокра кокошка“, не можеш да я раздвижиш, а пък тъжна, понякога гледа съвсем тъжно! За какво тъжи, за какво?“ Навремени тя задаваше този въпрос и на Иван Фьодорович и по навик го правеше истерично, заплашително, очаквайки незабавен отговор. Иван Фьодорович хъмкаше, мръщеше се, вдигаше рамене и най-после, разперил ръце, решаваше се да каже:

— Мъж й трябва!

— Дано само Бог й даде не такъв като вас, Иван Фьодорич — избухваше накрая като бомба Лисавета Прокофиевна, — да не бъде като вас, Иван Фьодорич, в разсъжденията и решенията си; да не бъде такъв груб грубиян като вас, Иван Фьодорич…

Иван Фьодорович офейкваше незабавно, а Лисавета Прокофиевна се успокояваше след избухването си. Разбира се, още същата вечер тя непременно ставаше необикновено внимателна, тиха, нежна и почтителна към Иван Фьодорович, към „своя груб грубиян“ Иван Фьодорович, към своя добър, мил и обожаем Иван Фьодорович, защото тя цял живот бе обичала и дори беше влюбена в своя Иван Фьодорович, което много добре знаеше и самият Иван Фьодорович и за това безкрайно много уважаваше своята Лисавета Прокофиевна.

Но главната й, постоянната й мъка беше Аглая.

„Съвсем, съвсем като мене, мой портрет във всяко отношение — казваше си Лисавета Прокофиевна — вироглаво, проклето дяволче! Нихилистка, чудачка, смахната, лоша, лоша, лоша! О, Господи, колко нещастна ще бъде!“

Но както вече казахме, изгрялото слънце бе смекчило и осветило всичко за момент. Имаше в живота на Лисавета Прокофиевна почти цял месец, през който тя си отпочина от всички тревоги. Във връзка с близката женитба на Аделаида в обществото заприказваха и за Аглая, а и тя се държеше навред така прекрасно, така спокойно, така умно, така покоряващо, малко гордо, но това пък толкова й отиваше! Цял месец тя беше тъй нежна, тъй любезна към майка си! („Наистина този Евгений Павлович трябва още добре, добре да се проучи, трябва да се опознае, но и Аглая, изглежда, към него не е по-благосклонна, отколкото към другите!“) Все пак изведнъж тя е станала толкова прекрасна — и колко е хубава, Боже, колко е хубава, от ден на ден по-хубава! И ето…

И ето щом се появи това нищожно князче, това жалко идиотче и всичко пак се обърка, всичко в къщи се обърна с краката нагоре!

Но какво бе станало?

За другите сигурно нищо. Ала тъкмо с това се и отличаваше Лисавета Прокофиевна, че в съчетанието и объркаността на най-обикновените неща успяваше винаги с присъщото си безпокойствие да съзре нещо такова, което я плашеше понякога до разболяване и колкото по-въображаем и необясним беше този й страх, толкова повече я измъчваше. А какво изпита сега, когато изведнъж сред цялата бъркотия от смешни и неоснователни тревоги действително почна да прозира нещо, което като че ли наистина беше важно и като че ли наистина заслужаваше и тревоги, и съмнения, и подозрения.

„И как са посмели, как са посмели да ми напишат това проклето анонимно писмо за гази твар, че тя имала връзки с Аглая? — мислеше Лисавета Прокофиевна през целия път, докато мъкнеше подире си княза, и след това в къщи, когато го настани да седне на кръглата маса, около която се беше събрало цялото семейство. — Как са посмели дори да помислят за това? А и аз бих умряла от срам, ако повярвах поне думица или покажех това писмо на Аглая! — Такива подигравки срещу нас, срещу Епанчини! И всичко това, всичко заради Иван Фьодорич, всичко заради вас, Иван Фьодорич! Ах, защо не отидохме на Елагин83: добре казвах да отидем на Елагин! Може би Варка е написала писмото, сигурна съм, или може би… За всичко, за всичко е виновен Иван Фьодорич! Тази твар е намислила да му изиграе тая шега като спомен за старите връзки, за да го направи смешен, точно като по-рано, когато той още й носеше огърлици, а тя му се присмиваше като на глупак и го водеше за носа… А в края на краищата все пак ние сме замесени, все пак вашите дъщери са замесени, Иван Фьодорич, моми, госпожици, госпожици от най-доброто общество, моми за женене, те бяха там, останаха там, всичко чуха, а и в историята с ашлаците също са замесени, радвайте се, и на нея присъствуваха и слушаха! Няма да простя, няма да простя на това князче, никога няма да му простя! И защо Аглая три дни е като истерична, защо едва не се скара със сестрите си, дори с Александра, на която винаги целуваше ръце като на майка — толкова я уважаваше? Защо три дни озадачава всички? Какво търси тук Гаврила Иволгин? Защо вчера и днес тя почна да хвали Гаврила Иволгин и се разплака? Защо в това анонимно писмо се споменава за проклетия „беден рицар“, когато тя не е показала писмото от княза дори на сестрите си? И защо… защо аз изтичах сега у него като бясна котка и сама го довлякох тук? Господи, изфирясал ми е умът, какво направих! Как можах да говоря с един млад човек за тайните на дъщеря ми, и то… и то за такива тайни, които едва ли не самия него засягат! Господи, добре поне, че той е идиот и… и… приятел на семейството! Но възможно ли е Аглая да се е халосала по такова уродче! Господи, какво плещя! Пфуй! Ей, че сме оригинални… трябва да ни турят всичките под стъклен похлупак и да ни показват, като се почне от мене, срещу десет копейки за вход. Няма да ви простя това, Иван Фьодорич, никога няма да ви го простя! И защо тя не му се подиграва сега? Обеща да му се подиграва, а ето че не го прави! Ето на, ето на, ще го глътне с очите си, мълчи, не се маха, стои, а пък му е забранила да идва… А той целият побледнял. И ей, че проклет бъбрица е този Евгений Павлич, дай му само да говори! Гледай как му е пуснал края, дума не те оставя да кажеш. Веднага бих разбрала всичко, само да можех да подхвана разговора…“

Седнал на кръглата маса, князът наистина изглеждаше доста бледен и като че ли в същото време беше обхванат от необикновен страх, примесен на моменти от възторг, който грабваше душата му и беше непонятен за самия него. О, как се боеше той да погледне натам, към оня ъгъл, откъдето го гледаха втренчено) две познати черни очи, и в същото време как примираше от щастие, задето седи пак тук между тях и ще чуе познатия глас — след онова, което му беше писала. „Господи, какво ли ще каже сега!“ Самият той не беше казал още нито една дума и слушаше с голямо внимание „разпусналия се“ Евгений Павлович, който рядко биваше в такова доволно и възбудено състояние на духа както тази вечер. Князът го слушаше и дълго не можеше да разбере почти нито дума. Сбрали се бяха всички, с изключение на Иван Фьодорович, който още не беше се върнал от Петербург. Княз Шч. също беше тук. Канеха се, изглежда, да отидат да слушат след малко, преди чая, музика. Разговорът, който се водеше сега, бе започнат, види се, преди идването на княза. Скоро на терасата изникна, кой знае откъде, Коля. „Значи, все още го приемат тук“ — помисли си князът.

Вилата на Епанчини беше великолепна вила, построена в швейцарски стил, изящно украсена от всички страни с цветя и зеленина. Малка, но прекрасна цветна градина обграждаше отвред вилата. Всички седяха на терасата като у княза, само че терасата тук беше малко по-обширна и наредена по-кокетно.

Темата на разговора като че ли не беше по вкуса на мнозина; както можеше да се досети човек, разговорът бе започнал от един ожесточен спор и, разбира се, на всички се искаше да променят темата, но Евгений Павлович сякаш се беше заинатил още повече и не гледаше какво впечатление прави; идването на княза като че ли още по-силно го възбуди. Лисавета Прокофиевна се бе намръщила, въпреки че не всичко разбираше. Седнала настрана, почти в ъгъла, Аглая не си отиваше, слушаше и упорито мълчеше.

— Позволете — с жар възразяваше Евгений Павлович, — аз не казвам нищо против либерализма. Либерализмът не е престъпление; той е необходима съставна част от цялото, което без него ще се разпадне или ще замре; либерализмът има същото право на съществуване, както и най-чистият консерватизъм; но аз се обявявам против руския либерализъм и пак ви повтарям, че ако съм против него, то е всъщност, защото руският либерал е либерал, който няма нищо руско. Покажете ми един руски либерал и аз веднага ще го целуна пред вас.

— При условие само, че и той поиска да ви целуне — каза Александра Ивановна, която беше необикновено възбудена и дори страните й се бяха зачервили повече от всякога.

„Гледай ти — помисли си Лисавета Прокофиевна, — или спи и яде и нищо не я вълнува, или веднъж на годината ще се надигне и ще изтърси такова нещо, че просто да се чудиш и маеш.“

Князът забеляза между другото, че на Александра Ивановна май много не й харесва, дето Евгений Павлович говори на сериозна тема с твърде весел тон и като че ли в едно и също време хем се горещи, хем се шегува.

— Малко преди да дойдете, княже — продължи Евгений Павлович, — аз твърдях, че досега у нас е имало само два вида либерали, едните от предишната помешчишка класа (вече изчезнала) и другите от класата на семинаристите. А тъй като тези две класи са се превърнали най-после в същински касти, в нещо съвсем изолирано от нацията и това изолиране се засилва от поколение на поколение, следователно всичко, което са направили и правят, няма никакъв национален характер…

— Как? Значи, всичко, което са направили, няма нищо руско? — възрази княз Шч.

— Няма нищо национално; макар и да е руско, не е национално; нито у нашите либерали, нито у консерваторите ни има нещо руско, нищо… И бъдете сигурен, че нито сега, нито по-късно нацията няма да признае нищо от това, което са направили помешчиците и семинаристите…

— И таз добра! Как можете да поддържате подобен парадокс, ако говорите впрочем сериозно? Аз не мога да допусна такива нападки срещу руските помешчици; вие самият сте руски помешчик — възрази разпалено княз Шч.

— Но аз не говоря за руския помешчик в този смисъл, в който вие разбирате. Това е почтена класа, ако щете дори само затова, че аз се числя към нея; особено сега, когато тя престана да съществува…

— А нима и в литературата нямаме нищо национално? — прекъсна го Александра Ивановна.

— Аз не познавам много добре литературата, но според мене и в руската литература няма нищо руско с изключение може би на Ломоносов, Пушкин и Гогол.

— Първо, това не е малко, а, второ, единият произлиза от народа, а другите двама са помешчици — засмя се Аделаида.

— Точно така, но недейте тържествува. Тъй като от всички руски писатели досега само тези трима са успели да кажат нещо наистина свое, свое собствено, не заето от никого, затова именно и тримата са станали веднага национални. Този русин, който каже, напише или направи нещо свое, истински свое, а не заето от другите, става неизбежно национален, ако ще би и да говори лошо руски. Това е за мене аксиома. Но ние почнахме да говорим не за литературата, а за социалистите и спорът се подхвана заради тях; и тъй аз твърдя, че ние нямаме нито един руски социалист; нямаме и не сме имали, защото всички наши социалисти са излезли също от класата на помешчиците или на семинаристите. Всички наши върли социалисти, които се показват за такива било в страната, било в чужбина, не са нищо друго освен либерали, излезли от средите на помешчиците през времето на крепостното право. Защо се смеете? Покажете ми техните книги, покажете ми техните доктрини, мемоарите им и аз, без да бъда литературен критик, се наемам да ви напиша най-убедителната литературна критика, за да ви докажа ясно като бял ден, че всяка страница от техните книги, брошури и мемоари е излязла главно изпод перото на бивш руски помешчик. Тяхната злоба, тяхното негодувание, тяхното остроумие е помешчишко (дори от времето преди Фамусов!); техният възторг, техните сълзи са може би истински, искрени сълзи, но — помешчишки! Помешчишки или семинаристки… Още ли се смеете? И вие ли се смеете, княже? И вие ли не сте съгласни с мене?

И наистина всички се смееха, усмихна се и князът.

— Не мога още да ви кажа така отведнъж съгласен ли съм, или не съм — каза князът, внезапно престана да се усмихва и трепна като хванат в прегрешение ученик, — но ви уверявам, че ви слушам с най-голямо удоволствие…

Казвайки това, той едва ли не се задушаваше и дори по челото му изби студена пот. Това бяха първите думи, които бе произнесъл, откакто бе дошъл. Той направи опит да хвърли поглед около себе си, но не посмя; Евгений Павлович схвана жеста му и се засмя.

— Ще ви съобщя, господа, един факт — продължи той със същия тон, тоест като че ли с необикновено увлечение и жар и в същото време почти смеейки се над собствените си думи, — факт, наблюдението и дори откритието на който имам честта да приписвам на себе си, и дори само на себе си; поне никъде още за това не е било нито говорено, нито писано. Този факт обяснява цялата същност на руския либерализъм такъв, какъвто ви го описвам. Първо, какво друго е либерализмът изобщо, ако не нахвърляне (криво или право — това е друг въпрос) върху съществуващия ред на нещата? Не е ли така? Тогава фактът, който аз съм наблюдавал, е следният: руският либерализъм не напада съществуващия ред на нещата, а самата същност на нашия национален живот, самия живот, а не само устройството, самата Русия, а не нейното устройство. Либералът, за който ви говоря, е стигнал дотам, че отрича самата Русия, с други думи, мрази и бие собствената си майка. Всеки нещастен инцидент, всеки неуспех за Русия поражда у него смях и идва ли не възторг. Той мрази народните обичаи, руската история, всичко. Ако има оправдание за него, то е може би това, че той не разбира какво върши и смята омразата си към Русия за най-плодотворен либерализъм. (О, вие често ще срещнете у нас либерали, на които ръкопляскат другите и които може би, без сами да знаят, са всъщност най-глупавите, най-тъпите и опасни консерватори!) Доскоро още някои наши либерали смятаха тази омраза към Русия едва ли не за истинска любов към отечеството и се хвалеха, че виждат по-добре от другите какво трябва да представлява тя; ала сега те станаха вече по-откровени и дори почнаха да се срамуват от думите „любов към отечеството“, изхвърлиха и отстраниха дори самото понятие като вредно и нищожно. Този факт е верен, аз държа за него и… нали трябваше да се каже един ден истината напълно, просто и откровено; но този факт в същото време не е бил отбелязван никъде и никога, в никоя епоха и с никой народ, значи, може би е случаен и може да отмине, съгласен съм в това. Либерал, който да мрази собственото си отечество, не може да се намери никъде: С какво да се обясни всичко това у нас? Само с това, което казах преди малко — руският либерал засега още е либерал, който няма нищо руско; друго обяснение не виждам.

— Всичко, което каза, вземам за шега, Евгений Павлич — възрази сериозно княз Шч.

— Аз не съм виждала всички либерали и не се наемам да съдя — каза Александра Ивановна, — но с негодувание изслушах мисълта ви: вие взехте един частен случай и го обобщихте в правило, сиреч казахте клевета.

— Частен случай? А-а! Тъкмо тая дума чаках да чуя — поде Евгений Павлович. — Как мислите, княже, частен случай ли е това, или не?

— И аз трябва да кажа, че малко съм виждал и говорил… с либерали — каза князът, — но ми се струва, че имате може би донякъде право и че този руски либерализъм, за който говорихте, наистина е склонен отчасти да мрази самата Русия, а не само съществуващия в нея режим. Естествено това е само отчасти… естествено това никак не може да бъде вярно за всички…

Той се смути и не довърши. Въпреки голямото си вълнение той беше следил разговора със силен интерес. Князът имаше една характерна черта: винаги изслушваше с необикновено наивно внимание това, което възбуждаше неговия интерес, и със същата наивност отговаряше, когато го запитваха. Тази наивност, тази вяра, която не допускаше нито присмех, нито хумор, беше изразена по лицето му и дори в цялата му стойка. Но макар че Евгений Павлович отдавна вече се обръщаше към него само с някаква особена усмивка, сега при неговия отговор го погледна някак много сериозно, сякаш съвсем не бе очаквал от него такъв отговор.

— Гледай ти… как ме изненадахте — каза той, — наистина, княже, сериозен ли беше вашият отговор?

— Нима вашият въпрос не беше сериозен? — възрази князът учуден.

— Всички се засмяха.

— Вярвайте му — каза Аделаида, — Евгений Павлович винаги и всички баламосва! Да знаехте само за какви неща понякога говори най-сериозно!

— Според мене този разговор е много тежък и съвсем не трябваше да се започва — забеляза остро Александра, — нали щяхме да идем на разходка.

— Да идем, вечерта е прелестна! — извика Евгений Павлович. — Но за да ви докажа, че този път говорих съвсем сериозно и главно, за да докажа това на княза (вие ме заинтересувахте извънредно много, княже, и кълна ви се, че аз съвсем не съм толкова празен човек, какъвто сигурно изглеждам, макар всъщност да съм празен човек!) и… ако позволите, господа, аз ще задам на княза още един последен въпрос, за да задоволя личното си любопитство, и ще свършим. Този въпрос като че ли нарочно ми дойде на ум преди два часа (виждате, княже, че и на мене понякога ми се случва да мисля за сериозни неща); аз го разреших, но да видим какво ще каже князът. Преди малко тук се говори за „частния случай“. Този израз се употребява много у нас, често го чуваме. Неотдавна навред се приказва и писа за това ужасно убийство на шест души84 от един… млад човек и за странната реч на защитника, който заявил, че понеже престъпникът бил беден, естествено било да му дойде мисълта да убие тези шест души. Това не са точно думите, които той е употребил, но смисълът е, струва ми се, горе-долу този. Аз лично смятам, че изказвайки такава странна мисъл, защитникът е бил дълбоко убеден, че казва най-либералното, най-хуманното и прогресивно нещо, което може да се каже в наше време. Е, как мислите вие: това извращение на понятията и убежденията, самата възможност за такъв неправилен и характерен поглед по въпроса частен случай ли е, или общ?

Всички прихнаха да се смеят.

— Частен, разбира се, частен — засмяха се Александра и Аделаида.

— И позволи ми пак да ти напомня, Евгений Павлич — прибави княз Шч., — че шегата ти е вече твърде изтъркана.

— Как мислите вие, княже? — не го доизслуша Евгений Павлович, почувствувал върху себе си любопитния и сериозен поглед на княз Лев Николаевич. — Как ви се струва: частен случай ли е това, или общ? Признавам, аз измислих този въпрос нарочно за вас.

— Не, не е частен — тихо, но твърдо продума князът.

— Хайде де, Лев Николаевич — с известен яд извика княз Шч., — мигар не виждате, че той ви слага примка; явно е, че той се смее и тъкмо вас е решил да вземе на присмех.

— Аз мислех, че Евгений Павлич говори сериозно — изчерви се князът и наведе очи.

— Скъпи княже — продължи княз Шч., — спомнете си какво приказвахме с вас веднъж преди три месеца; приказвахме тъкмо за това, че в нашите нови, току-що открити съдилища могат да се посочат вече толкова забележителни и талантливи защитници! А колко пък донемайкъде забележителни решения на съдебни заседатели85! Колко се радвахте вие самият и колко се радвах и аз на тази ваша радост… съгласихме се, че имаме право, да се гордеем… А тази неумела защита, този странен довод е, разбира се, случайност, една на хиляди.

Княз Лев Николаевич помисли и след това отговори с най-убеден тон, макар тихо и дори като че доста плахо:

— Аз исках само да кажа, че това извращение на идеите и разбиранията (както се изрази Евгений Павлич) се среща доста често и за нещастие е много повече общ, отколкото частен случай. И ако това извращение не беше толкова общ случай, може би нямаше и да има такива немислими престъпления като тези…

— Немислими престъпления? Но аз ви уверявам, че точно такива престъпления, а може би и още по-ужасни е имало и по-рано, и винаги ги е имало, и то не само у нас, а навред, и според мене още дълго време ще се вършат. Разликата е там, че едно време не им се даваше у нас толкова голяма гласност, а сега почнаха да говорят високо и дори да пишат за тях, затова ни се струва, че тези престъпници са се появили едва сега. Ето къде е грешката ви, твърде наивната ви грешка, княже, уверявам ви — подигравателно се усмихна княз Шч.

— Знам много добре, че и по-рано е имало извънредно много престъпления, и то също така ужасни; неотдавна посетих известни затвори и имах случай да се запозная с някои престъпници и подсъдими. Има даже по-страшни престъпници от този, за който говорихме; те са убили по десетина души и никак не се разкайват. Ала ето какво забелязах в същото време: най-закоравелият и неразкаял се убиец винаги знае, че е престъпник, тоест съвестта му казва, че не е постъпил добре, макар и да не изпитва никакво разкаяние. И такъв е всеки един от тях; а пък тези, за които заговори Евгений Павлич, не искат дори да се смятат за престъпници и мислят, че са имали право и… дори добре са постъпили, тоест горе-долу така. Ето къде е според мене ужасната разлика. И забележете, че всичко това е младеж, тоест хора точно на такава възраст, когато най-лесно и най-беззащитно можеш да попаднеш под влиянието на деморализиращите идеи.

Княз Шч. вече не се смееше и слушаше с недоумение Лев Николаевич. Александра Ивановна, която отдавна искаше да забележи нещо, замълча, сякаш някакво особено съображение я спря. А пък Евгений Павлович гледаше княза с открито учудване и този път вече без никаква подигравка.

— Какво сте го загледали така учудено, драги — неочаквано се обади Лисавета Прокофиевна, — да не мислите, че той е по-глупав от вас и не може да разсъждава като вас?

— Не, госпожо, не мислех това — каза Евгений Павлович, — но едно ме учудва, княже (извинете за въпроса ми): ако вие виждате и забелязвате така добре, как (повторно извинение) не можахте в този странен случай… преди няколко дни… с Бурдовски, ако се не лъжа… да забележите същото извращение на идеите и на морала? Ама точно същото! Тогава ми се стори, че вие не забелязахте нищо.

— Виж какво, приятелю — разгорещи се Лисавета Прокофиевна, — ние седим тук и се хвалим пред него, че всичко сме забелязали, а пък той получил днес писмо от едного от тях, от най-главния, пъпчивия, нали си го спомняш, Александра? Иска му прошка в писмото, макар и по свой начин, и заявява, че скъсал с другаря си, който го подстрекаваше оня ден — нали си спомняш, Александра? И че сега повече вярва на княза. Виждате ли, а никой от нас не е още получавал такова писмо, макар и да сме свикнали да гледаме отвисоко изпращача му.

— А Иполит също пристигна да летува при нас! — извика Коля.

— Как! Той е вече тук? — разтревожи се князът.

— Щом излязохте с Лисавета Прокофиевна и той пристигна; аз го докарах с файтон!

Съвсем забравила, че току-що бе похвалила княза, Лисавета Прокофиевна просто изведнъж кипна:

— Обзалагам се, че той се е качвал вчера на тавана при тоя заядлив калпазанин и на колене му е искал прошка и го е молил да го удостои с преместването си тук. Ходи ли вчера при него? Та ти сам призна преди малко. Да или не? Стоя ли на колене пред него?

— Съвсем не е стоял — извика Коля, — а тъкмо обратното: Иполит взе вчера ръката на княза и два пъти я целуна, с очите си видях, така завърши цялото обяснение, освен това князът прибави, че той ще се чувствува по-добре тук и Иполит веднага се съгласи да се премести, щом се пооправи.

— Това не е нужно, Коля… — смотолеви князът, като стана и взе шапката си — защо го разправяте? Аз…

— Къде ще ходиш? — спря го Лисавета Прокофиевна.

— Не се тревожете, княже — продължи оживено Коля, — не отивайте при него и не го смущавайте, той заспа, уморен от пътя; много е радостен; и знаете ли, княже, според мене много по-добре ще бъде да не го виждате днес; отложете това за утре, за да не се сконфузи повторно. Тая заран той казваше, че от шест месеца не се чувствувал така добре и толкова силен; дори кашля три пъти по-малко.

Князът забеляза, че изведнъж Аглая промени мястото си, за да се приближи до масата. Той не смееше да я погледне, но чувствуваше с цялото си същество, че в този миг тя го гледа, и то може би заплашително, че черните й очи кипят от негодувание и лицето й се е зачервило.

— А аз мисля, Николай Ардалионович, че сте направили грешка, дето сте го довели тук, ако това е същото онова охтичаво момче, което тогава заплака и ни покани да отидем на погребението му — забеляза Евгений Павлович. — Той така красноречиво говори тогава за стената пред неговата къща и че ще му бъде мъчно за тази стена. Вярвайте ми — грешка сте сторили.

— Право каза: ще се скара, ще се сбие с тебе и ще си отиде — толкоз!

И Лисавета Прокофиевна с достойнство притегли към себе си кошничката с ръкоделието, забравила, че всички бяха вече станали, за да отидат на разходка.

— Спомням си с какъв патос говори той за тази стена — поде пак Евгений Павлович. — Без тази стена нямало да може да умре красноречиво, а той държал много да умре красноречиво.

— Е, после? — измърмори князът. — Ако не искате да му простите, той ще умре и без вашата прошка… Сега той се премести зарад дърветата.

— О, колкото до мене, аз му прощавам всичко; можете да му го кажете.

— Не така трябва да се разбира работата — тихо и като че ли против волята си отговори князът, все още вперил очи в една точка на пода, — трябва и вие да се съгласите да приемете от него прошка.

— Аз ли? Че в какво съм виновен пред него?

— Ако не разбирате, тогава… Но вие разбирате много добре; той искаше тогава… да благослови всички ви и да получи благословия от вас, това е всичко…

— Скъпи княже — някак предпазливо побърза да каже княз Шч., като се спогледа с някои от присъствуващите, — не се постига лесно раят на земята; а вие все пак се надявате да настъпи някак раят; раят е мъчно нещо, княже, много по-мъчно, отколкото си го представя вашето прекрасно сърце. Но по-добре да престанем, иначе може би всички пак ще се сконфузим и тогава…

— Да идем да слушаме музика — каза рязко Лисавета Прокофиевна и ядосана стана от мястото си.

Всички станаха след нея.

II

Князът изведнъж се приближи до Евгений Павлович.

— Евгений Павлич — каза той със странна разпаленост, като го хвана за ръката, — бъдете уверен, че аз ви смятам за най-благородния и най-добрия човек въпреки всичко; бъдете уверен в това…

Евгений Павлович толкова се учуди, че отстъпи крачка назад. За един миг той едва се сдържа да не избухне в силен смях; но като се взря повече в княза, забеляза, че той не беше като че ли на себе си или най-малкото се намираше в някакво особено състояние.

— Басирам се — извика той, — че съвсем не това искахте да кажете, княже, и че може би думите ви съвсем не бяха отправени към мене… Но какво става с вас? Лошо ли ви е?

— Възможно е, твърде е възможно и вие много тънко забелязахте, че може би не към вас аз исках да се обърна!

При тези думи той се усмихна някак странно и дори смешно, но изведнъж като че се разгорещи и извика:

— Не ми напомняйте за моето държане преди три дни! Много се срамувах през тези три дни… Знам, че съм виновен…

— Но… какво толкова ужасно сте направили?

— Виждам, че вие може би най-много от всички се срамувате за мене, Евгений Павлович; вие се червите, това показва, че имате прекрасно сърце. Аз ей сега ще си отида, бъдете сигурен.

— Но какво става с него? Да не би така да започват припадъците му? — уплашено се обърна Лисавета Прокофиевна към Коля.

— Не обръщайте внимание, Лисавета Прокофиевна, аз нямам припадък; ей сега ще си отида. Аз знам, че съм… обиден от природата. Двадесет и четири години бях болен, от раждането си до двадесет и четири годишната си възраст. Смятайте ме за болен и сега. Ей сега ще си отида, ей сега, бъдете сигурни. Аз не се червя — защото би било странно да се черви човек зарад болестта си, нали? — но аз съм излишен в обществото… Не от честолюбие го казвам… През тези три дни аз доста мислих и реших, че мой дълг е да ви предупредя искрено и благородно при пръв случай. Има известни идеи, известни възвишени идеи, за които не бива да говоря, защото непременно всички ви ще разсмея; току-що ми напомни за това княз Шч.… Аз нямам благопристойни жестове, нямам чувство за мярка; думите ми не отговарят на мислите ми, а това ги обезценява. И затова нямам право… освен това съм мнителен… убеден съм, че в тази къща не могат да ме обидят и ме обичат повече, отколкото заслужавам, но аз знам (а това сигурно ГО знам), че след двадесетгодишна болест сигурно нещо е останало, така че невъзможно е да не ми се присмиват… от време на време… нали така?

Той се оглеждаше наоколо, сякаш чакаше отговор и решение. Всички бяха мъчително изненадани от тази неочаквана, болезнена и, човек би рекъл, във всеки случай безпричинна постъпка. Но тя даде повод за един странен инцидент.

— Защо казвате това тук? — извика изведнъж Аглая. — Защо казвате това на тях? На тях! На тях!

Тя беше като че донемайкъде възмутена: очите й мятаха искри. Князът стоеше пред нея безмълвен и безгласен и изведнъж побледня.

— Тук няма нито един, който би бил достоен да слуша такива думи! — избухна Аглая. — Всички тук не струват, колкото малкото ви пръстче, нито колкото ума, нито колкото сърцето ви! Вие сте по-честен от всички, по-добър от всички, по-благороден от всички, по-чист от всички, по-умен от всички! Тук има хора, недостойни да се наведат и вдигнат кърпичката, която току-що изтървахте… Но защо се унижавате и се слагате по-долу от тях? Защо сте изкълчили всичко у вас, защо нямате гордост?

— Господи, кой би повярвал това? — плесна с ръце Лисавета Прокофиевна.

— Ура за бедния рицар! — извика възторжено Коля.

— Мълчете!… Как се осмеляват да ме обиждат тук във вашата къща! — нахвърли се изведнъж Аглая върху Лисавета Прокофиевна, изпаднала вече в онова състояние на истерия, когато човек не знае пречки и минава всяка граница. — Защо всички, всички до един ме измъчват? Защо, княже, всички ме закачат от три дни заради вас? За нищо на света аз няма да се омъжа за вас! Да знаете, че няма да го направя никога, на никаква цена! Добре го запомнете! Нима човек може да се ожени за такова смешно същество като вас? Погледнете се сега в огледалото, както сте застанали!… Защо, защо ме закачат, че съм щяла да се омъжа за вас? Вие трябва да го знаете! И вие сигурно сте в заговора с тях!

— Никой никога не ви е закачал! — промълви изплашена Аделаида.

— Никому и през ума не е минавало, такава дума не е била казвана! — извика Александра Ивановна.

— Кой я е закачал? Кога са я закачали? Кой е могъл да й каже подобно нещо? Бълнува ли, или не бълнува? — обърна се към всички Лисавета Прокофиевна, трепереща от гняв.

— Всички ми го казваха, всички до един през тези три дни! Никога, никога аз няма да се омъжа за него! — изкрещя Аглая, като се обля в горчиви сълзи, закри лицето си с кърпичка и падна на един стол.

— Но той още не е искал ръ…

— Аз не съм искал ръката ви, Аглая Ивановна — каза неволно князът.

— Какво-о? Какво значи това? — учудена, възмутена и ужасена извика изведнъж Лисавета Прокофиевна.

Тя не искаше да вярва на ушите си.

— Исках да кажа… исках да кажа — започна с разтреперан глас князът, — исках само да обясня на Аглая Ивановна… или по-скоро да имам честта да обясня, че съвсем не съм имал намерение… да имам честта да искам ръката й… дори когато и да било… В тая работа аз нямам никаква вина, Бога ми, никаква вина, Аглая Ивановна! Никога не съм имал намерение да искам ръката ви, никога и през ум не ми е минавало, никога няма да пожелая това, сама ще видите: бъдете сигурна! Някой лош човек ме е наклеветил пред вас! Бъдете спокойна!

При тези думи той се приближи до Аглая. Тя махна кърпичката, с която бе закрила лицето си, погледна го бързо, изгледа цялата му изплашена фигура, разбра смисъла на думите му и изведнъж прихна да се смее право в очите му — с такъв весел и несдържан смях, с такъв присмехулен и подигравателен смях, че Аделаида първа не издържа, особено когато също погледна княза: тя се спусна към сестра си, прегърна я и се разсмя също така несдържано и ученически весело като нея. Като ги гледаше, изведнъж почна да се усмихва и князът и с радостен и щастлив израз заповтаря:

— Е, слава Богу, слава Богу!

Сега вече не се стърпя и Александра и се разсмя от все сърце. Като че ли този смях на трите сестри нямаше да има край.

— Хайде, полудяха! — измърмори Лисавета Прокофиевна. — Ту те изплашат, ту…

Но смехът бе заразил вече и княз Шч., и Евгений Павлович, и Коля, който се смееше непрекъснато, а гледайки всички, смееше се и князът.

— Да вървим да се разхождаме, да вървим да се разхождаме! — извика Аделаида. — Всички заедно и непременно князът с нас; няма защо да си отивате, мили човече! Какъв мил човек е той, Аглая! Нали, мамичко? Ето защо аз трябва непременно, непременно да го целуна и прегърна зарад… зарад обяснението му преди малко с Аглая. Maman, миличка, нали ще позволите да го целуна? Аглая, позволи ми да целуна твоя княз! — извика лудетината и наистина подскочи към княза и го целуна по челото. Той хвана ръцете й, стисна ги силно, така че Аделаида насмалко не извика, погледна я с безкрайна радост и изведнъж бързо вдигна едната й ръка до устните си и три пъти я целуна.

— Да вървим! — подканваше Аглая. — Княже, вие ще ми бъдете кавалер. Позволяваш ли, maman? На годеника, който ми отказа? Нали завинаги се отказахте от мене, княже? Ала не така, не така се подава ръка на дама, нима не знаете как трябва да се хване под ръка едва дама? Ето така, да вървим, ние ще вървим най-отпреде; искате ли да вървим най-отпреде, tête-à-tête86?

Тя говореше неспирно и все току избухваше да се смее.

— Слава Богу! Слава Богу! — повтаряше Лисавета Прокофиевна, без сама да знае на какво се радва.

„Страшно особени хора!“ — помисли си княз Шч. може би за стотен път, откак дружеше с тях, но… харесваха му тези особени хора. Колкото до княза, може би той много не му харесваше; княз Шч. беше малко навъсен и като че угрижен, когато всички излязоха на разходка.

В най-весело настроение беше като че ли Евгений Павлович; през целия път до градинското казино той разсмиваше Александра и Аделаида, които вече се смееха с такава една готовност на шегите му, дотолкова, че той изведнъж почна да подозира, че може би те съвсем не го слушат. Без да си обясни защо, тази мисъл изведнъж го накара да се разсмее най-сетне извънредно силно и съвсем искрено (такъв беше характерът му!). Двете сестри, впрочем в най-празнично настроение, непрекъснато поглеждаха към Аглая и княза, които вървяха напред; поведението на най-малката им сестра им се виждаше много загадъчно. Княз Шч. се мъчеше непрекъснато да заприказва с Лисавета Прокофиевна за странични неща, може би за да я развлече, но й дотегна ужасно. Тя изглеждаше съвсем разсеяна и отговаряше, както дойде, а понякога съвсем не отговаряше. Ала загадките на Аглая Ивановна още не бяха се свършили тази вечер. Последната бе запазена за самия княз. Когато бяха на стотина крачки от вилата, Аглая бързо пошепна на своя кавалер, който продължаваше упорито да мълчи:

— Погледнете вдясно.

Князът погледна.

— Гледайте по-внимателно. Виждате ли оная пейка там, в парка, дето са трите големи дървета… зелената пейка?

Князът отговори, че я вижда.

— Харесва ли ви местността? Понякога рано, към седем часа сутринта, когато всички още спят, идвам да поседя тук сама.

Князът измънка, че местността е прекрасна.

— А сега ме оставете, не искам да вървя повече с вас под ръка. Или по-добре да вървим под ръка, но не ми казвайте нито дума. Искам да остана сама с мислите си…

Предупреждението беше във всеки случай излишно: и без да му заповядват, князът сигурно не би казал нито дума през време на разходката. Сърцето му заби ужасно, когато чу какво му каза тя за пейката. След минута той се размисли и със срам отпъди глупавата мисъл, която му бе дошла.

Както се знае или поне както цял свят твърди, публиката, която се събира през седмицата в Павловското градинско казино, е „по-избрана“, отколкото в неделни и празнични дни, когато идват „всякакви хора“ от града. Тоалетите не са празнични, но са изящни. Станало е обичай да идват да слушат музика. Оркестърът е може би наистина най-добрият от всички наши градински оркестри и свири нови неща. Атмосферата на семейственост и дори интимност не изключва нито коректността, нито благоприличието. Публиката, която се състои изключително от летовници, се познава и идва тук да се види. Мнозина го правят с истинско удоволствие и идват единствено затова, но има и други, които привлича само музиката. Скандалите са необикновено редки, но все пак избухват от време на време, дори в делничен ден. Впрочем и без това не може.

Този път вечерта беше прекрасна, а и публика имаше доста много. Всички места около оркестъра бяха заети. Нашата компания насяда на столове малко встрани, близо до левия изход. Тълпата и музиката оживиха малко Лисавета Прокофиевна и развлякоха госпожиците; те размениха погледи с някои от познатите си и отдалеч любезно кимнаха на други с глава; имаха също време да разгледат тоалетите, да забележат някои чудноватости, да си поприказват за тях, подигравателно да се усмихнат. И Евгений Павлович също така се кланяше наляво-надясно. Някои бяха вече забелязали, че Аглая и князът са заедно. Скоро някои познати млади хора се приближиха до майката и дъщерите; двама-трима останаха на разговор; това бяха приятели на Евгений Павлович. Един от тях беше много млад и много хубав офицер, много весел, много приказлив; той побърза да заведе разговор с Аглая и полагаше всички усилия да привлече вниманието й. Аглая беше много любезна с него и необикновено весела. Евгений Павлович поиска от княза позволение да му представи този свой приятел; князът почти не разбра какво искат от него, но запознанството стана, двамата се поклониха и си стиснаха ръцете. Приятелят на Евгений Павлович зададе един въпрос, но князът като че не отговори или така особено смънка нещо, че офицерът го изгледа втренчено, после погледна Евгений Павлович и след като разбра веднага защо той бе намислил да го запознава, едва-едва се усмихна и се обърна пак към Аглая. Евгений Павлович беше единственият, който забеляза, че в този миг Аглая изведнъж се изчерви.

Колкото се отнася до княза, той дори не забелязваше, че други приказват и любезничат с Аглая, а на моменти почти забравяше, че седи до нея. Понякога му се искаше да отиде някъде, съвсем да се махне оттук и дори предпочиташе някое мрачно, пусто място, дето би останал сам с мислите си и никой няма да знае къде е. Или поне да бъде у дома си, на терасата, но никой да няма при него, нито Лебедев, нито децата; да се тръшне на дивана, да зарови лице във възглавницата и да остане така един ден, една нощ, още един ден. В други моменти мечтаеше за планини, най-вече за едно познато планинско място, за което винаги обичаше да си спомня и дето с радост ходеше, когато живееше още там, за да гледа от това място селото долу в долината, едва виждащата се бяла нишка на водопада, белите облаци, един стар изоставен замък. О, как му се искаше да бъде сега там и да мисли за едно — о, цял живот само за едно, — и за хиляда години би му стигнало! И нека, нека съвсем забравят за него тук. О, това е дори необходимо; щеше дори да бъде по-добре съвсем да не го познаваха и всички тези образи, минали пред очите му, да бяха само сън. Впрочем сън или действителност — не е ли все едно! Понякога изведнъж той се заглеждаше в Аглая и по пет минути не откъсваше поглед от лицето й; но погледът му беше много странен: човек би рекъл, че гледа предмет, който се намира на две версти от него, или неин портрет, а не нея самата.

— Защо ме гледате така, княже? — попита тя изведнъж, като прекъсна веселия разговор и смях с околните. — Хваща ме страх; все ми се струва, че искате да протегнете ръката си и да докоснете лицето ми с пръст, за да го попитате. Нали така гледа, Евгений Павлич?

Князът изслуша думите й и като че ли се учуди, че те са отправени към него; след това разбра смисъла им, макар и не напълно, ала не отговори, но като видя, че тя и всички се смеят, изведнъж отвори уста и почна и той да се смее. Смехът наоколо се усили; офицерът, който сигурно беше весел човек, просто се пукна от смях. Изведнъж Аглая гневно си пошепна:

— Идиот!

— Господи! Нима е възможно да избере такъв… нима съвсем си е изгубила ума! — процеди през зъби Лисавета Прокофиевна.

— Това е шега. Същата шега, както и тогава с „бедния рицар“ — със сигурност пошепна на ухото й Александра, — нищо друго! Пак го взе на присмех, както си знае. Само че тази шега отиде много далече; това трябва да се прекрати, maman! Преди малко се кривеше като комедиантка, всички ни изплаши с лудорията си…

— Все пак добре, че е попаднала на такъв идиот — отговори й шепнешком Лисавета Прокофиевна. Забележката на дъщеря й я бе малко успокоила.

Ала князът чу, че го нарекоха идиот и трепна, но не поради този епитет, който той веднага забрави. В тълпата, недалеч от мястото, дето седеше, някъде отстрани — той не би могъл да посочи точно на кое място и в каква посока — му се мярна едно лице, бледо лице с къдрави тъмни коси, с усмивка и поглед, които му бяха добре познати — мярна се и изчезна. Твърде е възможно това да беше само плод на въображението му; от цялото видение останаха в паметта му само изкривената усмивка, очите и светлозелената франтовска кърпа на шията на господина, който му се беше мярнал. Изгуби ли се този господин в тълпата, или се мушна в намиращата се наблизо гара — князът също не би могъл да определи.

Но след минута той почна изведнъж бързо и неспокойно да се озърта; това първо видение можеше да предвещава или да предхожда второ видение. Това беше дори сигурно. Нима бе забравил за възможността от подобна среща, когато тръгваше насам? Наистина, когато вървеше към казиното, той като че не си даваше сметка тогава къде отива поради състоянието, в което се намираше. Ако знаеше или можеше да бъде по-внимателен, още преди четвърт час щеше да забележи, че от време на време Аглая също неспокойно хвърля бегъл поглед и сякаш също търси с очи нещо около себе си. Сега, когато по-силно личеше собственото му неспокойство, увеличи се и безпокойството и вълнението на Аглая и щом той погледнеше назад, почти веднага и тя се обръщаше. Скоро излезе наяве причината за тяхната тревога.

През страничния изход на казиното, близо до който бяха заели места князът и цялата компания Епанчини, изведнъж се появи цяла тълпа хора, най-малко десетина. Начело на тълпата вървяха три жени, две от които бяха чудно хубави и затова не беше никак странно, дето подире им вървяха толкова поклонници. Но и в поклонниците, и в жените имаше нещо особено, което ги отличаваше напълно от останалата публика, дошла да слуша музика. Почти всички веднага ги забелязаха, но повечето се правеха, че никак не ги виждат, с изключение на някои младежи, които се усмихнаха и си размениха шепнешком по някоя дума. Впрочем беше невъзможно да останат незабелязани: те явно парадираха, приказваха високо, смееха се. Можеше да се предположи, че мнозина от тях бяха пияни, макар че някои бяха облечени контешки и елегантно; ала забелязваха се и личности с много странен вид, странно облечени и със странно възбудени лица; имаше и няколко военни, както и възрастни; някои бяха с разкошни, широко и изящно ушити дрехи; те носеха пръстени и копчета на ръкавелите си, имаха великолепни смолисточерни перуки и бакенбарди, а по лицата им бе изписан особено благороден, макар и малко гнуснав израз; ала това бяха хора, от които бягат в обществото като от чума. Несъмнено между нашите извънградски места за събиране има и някои, които се отличават с необикновено благоприличие и с особено добро име; ала и най-предпазливият човек не е никога сигурен, че в някой момент няма да падне тухла върху главата му от съседната къща. Тъкмо такава тухла заплашваше сега да падне и върху пристойната публика, събрала се около оркестъра.

За да се мине от градината на площадката, дето бе настанен оркестърът, трябваше да се слезе по три стъпала. Тъкмо до тях се беше спряла и бандата и не се решаваше да слезе, но една от жените излезе напред; осмелиха се да я последват само двама души от свитата й. Единият беше доста скромен на вид човек на средна възраст с порядъчна външност във всяко отношение, но изглеждаше като стар ерген, тоест от тези, които никога никого не познават и които никой не познава. Другият, същински дрипльо, имаше много съмнителен вид и не се отделяше от своята дама. Никой друг не тръгна подир ексцентричната дама; но когато слезе долу, тя дори не се обърна, като че й беше съвсем безразлично върви ли някой след нея, или не. Тя продължаваше да се смее и да говори високо; облечена беше с голям вкус и богато, но малко по-елегантно, отколкото трябваше. Тя мина край оркестъра, за да отиде на отсрещната страна на площадката, дето близо до пътя една каляска чакаше някого.

Князът не бе я виждал повече от три месеца. Откак се беше върнал в Петербург, той се канеше всеки ден да отиде да я види; но може би го спираше някакво тайно предчувствие. Най-малкото не можеше да си даде сметка какво чувство би изпитвал в нейно присъствие, макар че — не без страх — се мъчеше да си представи тази среща. Едно само му беше ясно — срещата ще бъде мъчителна. Няколко пъти през тия шест месеца той си беше спомнял за първото впечатление, което му бе направило лицето на тази жена, още когато я бе видял само на портрет; ала дори това впечатление от портрета, спомняше си той, беше извънредно тежко. Месецът, който бе прекарал в провинцията и през който се виждаше с нея почти всеки ден, му беше подействувал така ужасно, че князът понякога отпъждаше от ума си дори спомена за това неотдавнашно минало. В самото лице на тази жена винаги бе имало за него нещо, което го измъчваше: разговаряйки с Рогожин, князът бе оприличил това чувство на безкрайно съчувствие и то беше истина: още когато погледна за пръв път портрета, това лице събуди у него всичките ужаси на съчувствието; чувството на състрадание и дори на страдание зарад това същество не бе напускало никога сърцето му, не го напусна и сега. Нещо повече: то беше още по-силно. И все пак обяснението, което бе дал на Рогожин, не го задоволяваше; едва сега, в този миг, когато тя неочаквано се появи, той разбра може би с непосредния си усет какво липсваше на това обяснение. Липсваха думите, които биха могли да изразят ужаса; да, ужаса! Сега, в този миг, той напълно го чувствуваше; имаше особени причини да бъде убеден, напълно убеден, че този жена е побъркана. Представете си, че човек, който обича една жена повече от всичко на света или предвижда възможността от такава любов, изведнъж види тази жена във вериги, зад желязна решетка, под пръчката на пазача — ето какво горе-долу беше чувството, което изпитваше сега князът.

— Какво става с вас? — бързо му пошепна Аглая, като го гледаше и наивно го дърпаше за ръката.

Той извърна към нея глава, изгледа я и видя, че в черните й очи блести някакъв пламък, който в този момент не можеше да си обясни. Помъчи се да й се усмихне, но изведнъж, сякаш в миг я забрави, пак отмести погледа си надясно и пак почна да следи необикновеното си видение. В този момент Настасия Филиповна минаваше край самите столове на госпожиците. Евгений Павлович продължаваше да разправя на Александра Ивановна някаква история, която сигурно беше много смешна и интересна, говореше бързо и оживено. Князът си спомняше по-късно, че Аглая бе казала изведнъж с полушепнещ глас: „О, каква…“

Неопределена и недоизказана фраза; в един миг Аглая се въздържа и не прибави нищо повече, но това беше вече достатъчно. Настасия Филиповна, която минаваше, като че ли без да забелязва никого, изведнъж се обърна към тях и сякаш едва сега съгледа Евгений Павлович.

— О-хо! Гледай къде бил! — извика тя, като изведнъж се спря. — Или не можеш го откри, когото и да пращаш да го търси, или като че нарочно ще го намериш там, дето най-малко очакваш… А пък аз мислех, че си там… у вуйчо си!

Евгений Павлович почервеня, погледна разярен Настасия Филиповна и побърза да отмести очи от нея.

— Какво? Нима не знаеш? Представете си, той още не знае! Застрелял се е! Тази сутрин вуйчо ти се е застрелял! Преди малко ми казаха, в два часа; сега половината град го знае; казват, че триста и петдесет хиляди рубли на държавата злоупотребил, а други казват: петстотин. А пък аз смятах, че все ще ти остави наследство; всичко изпапал. Много развратно старче беше… Хайде сбогом, bonne chance87! Наистина ли няма да заминеш? Ей, че навреме си даде оставката, хитрецо! Но какви глупости говоря аз? Знаел си, предварително си знаел: може би още вчера си знаел…

— Сега вече не можеше да има никакво съмнение, че с нахалната си натрапчивост и с парадирането на познанството си и несъществуващата интимност Настасия Филиповна преследваше някаква цел. В първия момент Евгений Павлович мислеше да се измъкне някак без много шум, като не обърне никакво внимание на оскърбителката. Ала думите й го поразиха като гръм; щом чу за смъртта на вуйчо си, той побледня като платно и се обърна към Настасия Филиповна, която му съобщи това. В този момент Лисавета Прокофиевна бързо стана от мястото си и като повлече всички подире си, едва не побягна оттам. Останаха за секунда само княз Лев Николаевич, сякаш в нерешителност, и Евгений Павлович, още недошъл на себе си. Ала Епанчини не бяха отминали и двадесетина крачки, когато избухна страшен скандал.

Офицерът, който беше голям приятел на Евгений Павлович и бе разговарял с Аглая, беше донемайкъде възмутен.

— Камшик трябва да играе тук, няма други средства да се справиш с тая твар! — почти високо каза той. (Изглежда, че от по-рано бе посветен в работата на Евгений Павлович.)

В един миг Настасия Филиповна се обърна към него. Очите й светнаха; тя се втурна към един млад човек, който бе застанал на две крачки от нея и когото тя не познаваше, изтръгна бързо от ръцете му тънкото тръстиково бастунче и с все сила удари оскърбителя по лицето. Всичко това стана в един миг… Офицерът разярен се нахвърли върху Настасия Филиповна, около която ги нямаше вече двамата й придружители; приличният господин на средна възраст бе успял вече да офейка, а пийналият бе застанал настрана и се заливаше от смях. След една минута без съмнение щеше да дойде полиция, но дотогава Настасия Филиповна зле щеше да си изпати, ако не беше й дошла неочаквана помощ: князът, който също стоеше на две крачки от нея, сполучи да хване изотзад ръцете на офицера. Той изтръгна едната си ръка и го блъсна силно в гърдите; князът отхвръкна на около три крачки и падна върху един стол. Ала Настасия Филиповна имаше вече до себе си двама нови защитника. Пред нападателя-офицер стоеше боксьорът, автор на известната на читателя статия и деен член на бившата рогожинска банда.

— Келер! Запасен поручик — представи се той надменно. — Ако желаете да се бием без оръжие, капитане, то аз, като защитник на слабия пол, съм на вашите услуги; ненадминат съм в английския бокс. Не се блъскайте, капитане; съчувствувам ви за кървавата обида, но не мога да позволя юмручна разправа с жена пред очите на публиката. А ако желаете да уредим работата по друг начин, както подобава на един бла-а-агороден човек, то вие естествено трябва да ме разберете, капитане…

Но капитанът се беше вече съвзел и не го слушаше. В този момент от тълпата излезе Рогожин, хвана бързо Настасия Филиповна под ръка и я отведе. Той също изглеждаше ужасно развълнуван, беше бледен и трепереше. Отвеждайки Настасия Филиповна, той успя все пак да се изсмее злобно в очите на офицера и с вид на тържествуващ дюкянджия да каже:

— Така-а! Намери ли си майстора! Разкървави си муцуната!

След като се съвзе и разбра напълно с какви хора има работа, офицерът (закривайки впрочем лицето си с кърпичка) се обърна вежливо към княза, който се беше вече изправил:

— Княз Мишкин ли, с когото имах удоволствието да се запозная?

— Тя е луда! Побъркана! Уверявам ви! — отговори князът с разтреперан глас, като, кой знае защо, протегна машинално към него треперещите си ръце.

— Аз не мога, разбира се, да се похваля с такива сведения, но необходимо ми е да знам вашето име.

Той кимна с глава и се отдалечи. Полицията пристигна точно пет секунди, след като бяха изчезнали последните действуващи лица. Впрочем скандалът не трая повече от две минути. Някои от публиката станаха от столовете си и си отидоха, други само смениха местата си, трети се радваха много на скандала, а четвърти намериха тема за оживен разговор. С една дума, работата се приключи както винаги. Оркестърът засвири отново. Князът тръгна след Епанчини. Ако той беше се сетил или бе имал време да погледне вляво, след като го блъснаха и беше паднал на стола, щеше да види на двадесетина крачки от себе си Аглая, която се беше спряла да гледа скандалната сцена, без да обръща внимание, че я викат майка й и сестрите й, отминали вече нататък. Княз Шч. изтича до нея и най-после я убеди да побърза и да тръгне. Лисавета Прокофиевна си спомняше по-късно, че Аглая се върна при тях толкова развълнувана, че надали бе чула техните повиквания. Но когато точно след две минути те влязоха в парка, Аглая каза с обикновения си равнодушен и капризен глас:

— Исках да видя как ще свърши комедията.

III

Инцидентът в казиното докара почти в ужас и майката, и дъщерите. Разтревожена и развълнувана, Лисавета Прокофиевна буквално едва ли не тичаше с дъщерите си през целия път до вкъщи. Според нейните възгледи и разбирания в този инцидент бяха станали и се бяха разкрили твърде много неща, така че въпреки объркаността и уплахата й, в главата й вече се зараждаха решителни мисли. Ала и всички разбираха, че беше станало нещо особено и че може би, и то за щастие, почва да се разбулва някаква необикновена тайна. Въпреки предишните уверения и обяснения на княз Шч. „сега се видя истинският лик“ на Евгений Павлович, той бе изобличен, демаскиран и „излязоха наяве връзките му с тази твар“. Така мислеше Лисавета Прокофиевна и дори двете й по-големи дъщери. Ползата от това заключение беше тая, че се натрупаха още повече загадки. Макар и да се възмущаваха донякъде, задето майка им се беше уплашила толкова силно и така открито бягаше, в първия момент на смущението девойките не се решаваха да я безпокоят с въпроси. Освен това, кой знае защо, им се струваше, че сестра им Аглая Ивановна може би знае по тази работа повече, отколкото те и майка им. Княз Шч. беше също така мрачен като нощ и също много замислен. През целия път Лисавета Прокофиевна не му каза нито дума, но и той, изглежда, не забеляза това. Аделаида се опита да му зададе въпроса: „За какъв вуйчо говореха преди малко и какво се е случило в Петербург?“ Но с най-кисела физиономия той й измърмори в отговор нещо много неопределено за някакви сведения и че всичко това е, разбира се, измислица. „Няма никакво съмнение!“ — отвърна Аделаида и повече не попита за нищо. Аглая пък се беше успокоила извънредно много и само забеляза по пътя, че много бързат. Веднъж тя се обърна и видя княза, който бързаше да ги настигне. Тя се усмихна подигравателно и вече не се обърна към него.

Най-сетне почти до самата вила те срещнаха Иван Фьодорович, който, току-що върнал се от Петербург, идеше насреща им. Първата му дума беше да запита за Евгений Павлович. Но съпругата му го отмина свирепо, без да отговори и дори без да го погледне. По очите на дъщерите и на княз Шч. той веднага позна, че в къщи е имало буря. Ала и преди да забележи това, по лицето му бе изписана някаква необикновена тревога. Той хвана тутакси под ръка княз Шч., спря го пред пътната врата и почти шепнешком размени с него няколко думи. По тревожния вид и на двамата, когато се изкачваха после на терасата и отидоха при Лисавета Прокофиевна, можеше да се предположи, че те бяха научили някаква извънредна новина. Малко по малко всички се събраха горе в стаята на Лисавета Прокофиевна и на терасата остана единствено само князът. Той седеше в един ъгъл и сякаш чакаше нещо; впрочем и сам той не знаеше какво търси тук; и през ум не му минаваше да си отиде, като вижда суматохата в къщата; човек би рекъл, че той е забравил цялата вселена и е готов да седи две години поред, където и да го сложат. Отгоре до него достигаха от време на време отзвуци на тревожен разговор. Самият той не би могъл да каже колко време бе седял тук. Стана късно и съвсем се стъмни. Изведнъж на терасата се яви Аглая; тя изглеждаше спокойна, но малко бледа. Щом видя княза, когото явно не очакваше да види тук, седнал на стол в ъгъла, тя се усмихна някак учудено.

— Какво правите тук? — попита тя, като се приближи до него.

Князът, смутен, смотолеви нещо и скочи от стола; но Аглая начаса седна до него, той също зае мястото си. Тя го изгледа с бърз, но внимателен поглед, след това погледна през прозореца някак съвсем разсеяно и после пак втренчи очи в него. „Може би й се иска да се засмее — помисли князът, — не, не, ако беше така, тя нямаше да се въздържа.“

— Искате ли да пиете чай? — попита тя след известно мълчание. — Ще кажа да ви донесат.

— Не… Не знам…

— Как така не знаете пие ли ви се, или не! Да не забравя, кажете ми: ако някой ви обяви дуел, какво ще направите? Още одеве исках да ви попитам.

— Ала… кой… никой няма намерение да ми обявява дуел.

— Но ако това стане, много ли ще се изплашите?

— Струва ми се, че… много ще се изплаша.

— Сериозно? Значи, сте страхливец?

— Не; може би не съм. Страхливец е оня, който се бои и бяга; а който се бои и не бяга, той още не е страхливец — каза усмихнат князът, като помисли малко.

— А вие няма ли да избягате?

— Може би няма да избягам — засмя се най-после той на въпросите на Аглая.

— Макар че съм жена, аз не бих избягала за нищо на света — забеляза тя едва ли не обидено. — Впрочем вие сигурно ми се смеете и правите обикновените си гримаси, за да станете по-интересен; кажете ми: обикновено от дванадесет крачки ли се стреля на дуел? А някои и от десет? Ще рече, сигурен си, че ще бъдеш или убит, или ранен?

— На дуелите май рядко улучват.

— Как рядко? Та нали убиха Пушкин.

— Това може би е случайност.

— Съвсем не е случайност; това е било дуел на смърт и го убиха. — Куршумът е попаднал много ниско, а Дантес се е целил сигурно някъде по-високо, в гърдите или главата; никой не се цели там, дето той е попаднал, значи, куршумът е улучил Пушкин по-скоро случайно, по погрешка. Това ми го казаха хора, които разбират.

— А аз приказвах веднъж с един войник и той ми каза, че когато се пръснат във вериги за стрелба, уставът изрично им повелява да се целят от кръста надолу, така е и казано в устава: „от кръста надолу“. Значи, заповядано им е да стрелят не в гърдите или в главата, а изрично от кръста надолу. По-късно питах и един офицер и той ми каза точно същото.

— Така е, ако е от далечно разстояние.

— А вие знаете ли да стреляте?

— Никога не съм стрелял.

— Мигар и пистолет не знаете да заредите?

— Не знам. Тоест знам как трябва да се направи, но никога не съм зареждал.

— Е, значи, не знаете, защото за това се иска практика! Тогава слушайте и запомнете добре: първо ще купите хубав барут за пистолет, не влажен (казват, че трябва да не бъде влажен, а съвсем сух), да бъде също ситен, такъв ще поискате, а не барут за топове. Колкото до куршумите, казват, че трябвало сам човек да ги излива. Вие имате ли пистолет?

— Не, и не ми трябва — засмя се изведнъж князът.

— Ей, че глупост! Непременно си купете, и то хубав, френска или английска марка, казват, че те били най-добрите. След това вземете от барута, колкото да напълните един напръстник, а може и два, и го изсипете в цевта на пистолета. По-добре е повечко. Натъпчете го с дреб (не знам защо, но трябвало, казват, непременно с дреб), може да го извадите от някой дюшек или от пролуки на врати, които понякога запушват с дреб. Ще сложите куршума само след като сте пъхнали дреба — чувате ли, първо барута, а след това куршума, иначе няма да гръмне. Защо се смеете? Искам да стреляте всеки ден по няколко пъти и непременно да се научите да улучвате целта. Ще го направите ли?

Князът се смееше; Аглая тропна ядосано с крак. Сериозният й вид при подобен разговор бе учудил донякъде княза. Той чувствуваше смътно, че би трябвало да попита нещо, да зададе някакви въпроси — във всеки случай нещо по-сериозно от това как се зареждат пистолети. Но всичко това бе изхвръкнало от ума му и той съзнаваше само, че тя е седнала пред него, а той я гледа и в този момент му беше почти безразлично, за каквото и да заприказваше тя.

Най-после от горния етаж слезе на терасата Иван Фьодорович; той отиваше някъде и изглеждаше намръщен, угрижен и твърдо решен на нещо.

— А, Лев Николаич, ти ли си… Къде по това време? — попита той, въпреки че Лев Николаевич нямаше никакво намерение да мърда от мястото си. — Да вървим, имам да ти казвам нещичко.

— Довиждане — каза Аглая и подаде ръка на княза.

На терасата беше вече доста тъмно и князът не би могъл да разгледа много ясно в този миг лицето й. След една минута, когато излизаше вече заедно с генерала от вилата, изведнъж той се изчерви силно и здраво стисна дясната си ръка.

Излезе, че пътят и на двамата беше един и същ; въпреки късния час Иван Фьодорович бързаше да отиде при някого, за да поприказва по някаква работа. Ала междувременно той заприказва изведнъж с княза, бързо, тревожно, доста несвързано, като често споменаваше в приказките си името на Лисавета Прокофиевна. Ако князът можеше да бъде в този момент по-внимателен, може би щеше да се досети, че Иван Фьодорович иска между другото да изкопчи нещо и от него или по-скоро направо и открито да го попита за нещо, но все не сполучва да засегне същината на въпроса. За свой срам князът беше толкова разсеян, че отначало дори нищо не слушаше и когато генералът се спря пред него, за да му зададе някакъв парлив въпрос, той бе принуден да признае, че нищо не разбира.

Генералът вдигна рамене.

— Някакви особени хора сте станали вие всички, във всяко отношение — заприказва пак той. — Казвам ти, че съвсем не разбирам идеите и тревогите на Лисавета Прокофиевна. Изпаднала е в истерия, плаче, казва, че са ни посрамили и опозорили. Кой? Как? С кого? Кога и защо? Признавам, аз имам вина (това си признавам), голяма вина, но коварните замисли на тази… неспокойна жена (която при това се държи и лошо) могат да бъдат ограничени най-после от полицията и аз още днес имам намерение да се видя с някои хора и да предупредя. Всичко може да се нареди спокойно, кротко, дори любезно, с познанства и без всякакъв скандал. Съгласен съм също, че бъдещето гъмжи от събития и че много неща остават неизяснени; тук има и интрига; но ако тук не знаят нищо, а там не могат нищо да обяснят, ако аз не съм чувал, ти не си чувал, трети, четвърти, пети също не е чувал нищо, питам те, кой най-после е в течение на работата? Как според тебе да се обясни това, освен че всичко е полумираж, нереалност, нещо като, да речем, светлината на луната… или като други призраци.

— Тя е побъркана — смънка князът, като си припомни изведнъж с болка всичко, случило се през деня.

— Да го приемем, ако говориш за същата. И мене също ми е идвала почти същата мисъл и си заспивах спокойно. Но сега виждам, че в къщи разсъждават по-правилно и аз не вярвам да е побъркана. Да речем, че тази жена не е със здрав разум, но не само не е безумна, но дори е хитра. Днешната нахална постъпка по отношение на Капитон Алексеич най-добре го доказва. Тя действува мошенически или най-малкото езуитски, за да постигне точно определена цел.

— Кой е тоя Капитон Алексеич?

— Ах, Боже мой, Лев Николаич, ти нищо не слушаш. Нали бях започнал да ти говоря за Капитон Алексеич; толкова съм сащисан, че дори и сега ми треперят ръцете и краката. Затова се и забавих днес в града. Капитон Алексеич Радомски, вуйчо на Евгений Павлович…

— Е та! — извика князът.

— Се е застрелял тази сутрин, на разсъмване, в седем часа. Почтено старче, седемдесетгодишен, епикуреец — и точно както е казала тя, — злоупотребил е държавни пари, значителна сума!

— Но откъде е могла…

— Да узнае ли? Ха-ха! Ами че нали щом се е появила тя й около ней се е образувал цял щаб. Знаеш ли какви личности я посещават сега и ламтят „за честта да се запознаят“. Нищо чудно, ако е могла да научи днес нещо от познати, дошли от града, защото сега цял Петербург вече знае, както впрочем и половината Павловск, ако не вече и цял Павловск. Но каква тънка забележка е направила за мундира, както ми разправиха, тоест колко навреме Евгений Павлич успял да си подаде оставката! Ей, че пъклен намек! Не, това не говори за лудост. Аз, разбира се, се отказвам да вярвам, че Евгений Павлич е могъл да знае предварително за катастрофата, тоест, че тя ще стане на тая дата, в седем часа и така нататък. Но той е могъл да предчувствува всичко това. А пък аз, княз Шч. и всички ние се надявахме, че на всичко отгоре той ще му остави наследство! Ужас! Ужас! Впрочем разбери ме добре, аз не обвинявам в нищо Евгений Павлич, бързам да ти го обясня, но все пак тук има нещо подозрително. Княз Шч. е страшно поразен. Всичко това ни сполетя някак странно.

— Но какво подозрително има в поведението на Евгений Павлич?

— Нищо! Държал се е най-благородно. Аз не намеквам за нищо. Личното му състояние, смятам, не е засегнато. Лисавета Прокофиевна, разбира се, не иска и да чуе за него… Но главното — всички тези семейни катастрофи или по-скоро казано, всички тези спречквания, дори не знаеш какво име да им дадеш… Ти всъщност си приятел на семейството, Лев Николаич — та представи си, току-що узнахме, макар че още не е сигурно, че уж преди повече от месец Евгений Павлич се обяснил на Аглая и уж получил от нея категоричен отказ.

— Не може да бъде! — извика с жар князът.

— Но мигар ти знаеш нещо? — трепна от учудване генералът и остана като закован на мястото си. — Виждаш ли, драги мой, аз може би ненужно и неприлично се разприказвах пред тебе, но то е, защото ти си… ти си… може да се каже, такъв един човек. Дали ти не знаеш нещо особено?

— Нищо не знам… за Евгений Павлич — смънка князът.

— И аз не знам! Мене… мене, драги, на всяка цена искат да ме заровят в земята, да ме погребат и хич не искат да разберат, че това е тежко за един човек и че аз няма да го понеса. Такава ужасна сцена се разигра преди малко! Казвам ти го като на роден син. А най-важното, Аглая като че се смее на майка си. За това, че тя уж отказала на Евгений Павлич преди около месец и че помежду им имало доста решително обяснение, ни казаха сестрите й като предположение… впрочем сериозно предположение. Но нали тя е едно такова самоволно и фантастично създание, че просто не можеш нищо да кажеш! Тя притежава всичките възвишени, всичките блестящи качества на сърцето и ума, всичко това го има, приемам, но е толкова капризна и подигравателна — с една дума, дяволски характер и отгоре на това със своите фантазии. Преди малко се присмя в очите на майка ри, на сестрите си, на княз Шч.; за мене да не говорим, рядко не ми се присмива, но нали знаеш колко я обичам аз, обичам дори подигравките й — и затова, струва ми се, туй дяволче особено ме обича, тоест повече от всички други. Басирам се, че и у тебе е намерила вече на какво да се подиграе. Преди малко ви сварих да приказвате след бурята, която избухна горе: тя седеше с тебе, сякаш нищо не е било.

Князът се изчерви ужасно и стисна дясната си ръка, но не каза нищо.

— Скъпи ми, добри ми Лев Николаич! — с чувство и с жар каза изведнъж генералът. — Аз… и дори самата Лисавета Прокофиевна (която впрочем пак е почнала да те хока, а заедно с тебе и мене зарад тебе, само че не разбирам защо), ние все пак те обичаме, искрено те обичаме и те уважаваме въпреки всичко, въпреки че това може би не личи. Но съгласи се, скъпи приятелю, сам се съгласи каква внезапна загадка и каква мъка е да чуеш, когато изведнъж това хладнокръвно дяволче (защото тя бе застанала пред майка си и се преструваше на дълбоко възмутена от всички наши въпроси, най-вече от моите, защото, дявол да го вземе, аз проявих глупост, хрумна ми да се покажа строг като глава на семейство — няма що, проявих глупост), ей тъй това хладнокръвно дяволче изведнъж с подигравка ти заявява, че тази „побъркана“ (така се изрази тя и аз се учудих, като я чух да повтаря твоите думи: „Нима не можахте, казва, да се, сетите досега“), че тази побъркана „си е втълпила в главата да ме ожени на всяка цена за княз Лев Николаевич и затова гледа да прогони Евгений Павлич от къщата ни…“ Това каза само; не даде никакво друго обяснение и прихна да се смее, а ние останахме със зинали уста, докато тя тръшна вратата и излезе. После ми разправиха за днешния инцидент с нея и с тебе… и… и… слушай, скъпи княже, ти не си докачлив човек и си много умен, забелязал съм го, но… не се сърди, ако ти кажа, че тя ти се присмива. Бога ми! Като дете ти се присмива и затова ти не й се сърди, но това е положително така. Не мисли кой знае какво — тя просто се шегува и с тебе, и с всички нас, от безделие. Хайде сбогом! Нали знаеш нашите чувства? Нашите искрени чувства към тебе? Те са неизменни, никога нищо не може да ги измени… но… аз трябва да се отбия тук, довиждане! Рядко съм се пържил така на тиган (тъй ли се казваше?), както сега… И това ми било летуване!

Когато остана сам на кръстопътя, князът се огледа, прекоси бързо улицата, приближи се до осветения прозорец на една вила, разгъна едно малко листче, което бе стискал силно в дясната си ръка през всичкото време, докато говореше с Иван Фьодорович, и прочете под слабите лъчи на светлината:

Записката беше написана набърже и сгъната небрежно, най-вероятно миг преди да дойде Аглая на терасата. С неописуемо вълнение, което стигаше до уплаха, князът пак стисна силно записката в ръката си и побърза да се дръпне от светлината на прозореца като изплашен крадец; но при това движение изведнъж се сблъска здравата с един господин, който беше точно зад него.

— Аз ви следя, княже — каза господинът.

— Вие ли сте, Келер? — извика князът учудено.

— Търся ви, княже. Чаках ви пред вилата на Епанчини, дето не можех, разбира се, да вляза. Вървях по петите ви, докато бяхте с генерала. На вашите услуги съм, княже, разполагайте с Келер. Готов съм да се жертвувам и дори да умра, ако потрябва.

— Но… защо?

— Ами че сигурно ще ви извикат на дуел. Този поручик Моловцов, аз го познавам, тоест не лично… няма да понесе оскърблението. На хора като мене и Рогожин той, разбира се, гледа като на измет, и то може би с право, така че единствен вие ще трябва да отговаряте. Ще трябва да се плаща за счупеното, княже. Чух, че събирал сведения за вас и сигурно още утре неговият приятел ще дойде у вас, а може би вече чака. Ако ми направите честта да ме изберете за секундант, аз съм готов да си дам и живота за вас; затова ви търсех, княже.

— Значи, и вие ми говорите за дуел! — разсмя се изведнъж князът за най-голяма изненада на Келер. Заливаше се от смях. Келер, който наистина бе стоял като на тръни, докато не изпълни желанието си да се предложи за секундант, почти се обиди, като гледаше колко весело се смее князът.

— Но вие, княже, му хванахте днес ръцете. Един благородник мъчно може да понесе това, още по-малко публично.

— А той ме блъсна в гърдите! — извика князът, смеейки се. — Няма защо да се бием! Аз ще се извиня пред него и ще се свърши всичко. А ако трябва да се бием, ще се бием! Нека стреля; аз дори го искам. Ха-ха! Сега аз знам да зареждам пистолет! Вие знаете ли да зареждате пистолет, Келер? Най-напред трябва да се купи барут за пистолет, който да не е влажен и едър, какъвто употребяват за топовете; след това първо трябва да се тури барутът, да се извади от някоя врата дреб и после вече да се вкара куршумът, но не куршумът преди барута, защото няма да гръмне. Чувате ли, Келер: защото няма да гръмне. Ха-ха! Не е ли това великолепно доказателство, приятелю Келер? Ах, Келер, знаете ли, че ей сега ще ви прегърна и целуна? Ха-ха-ха! Как стана така, че днес изведнъж изникнахте пред мене? Елате някой ден, но по-скоро, у дома да пием шампанско. Всички ще се напием! Знаете ли, че аз имам дванадесет бутилки шампанско в зимника на Лебедев? Лебедев ми го продаде „оказион“ завчера, още на другия ден, след като се преместих у него, купих ги всичките! Ще събера цялата компания! Кажете, вие ще спите ли тази нощ?

— Както всяка нощ, княже.

— Тогава приятни сънища! Ха-ха!

Князът прекоси улицата и изчезна в парка, като остави Келер замислен и малко учуден. Той не беше виждал още княза в такова особено настроение, пък и никога не можеше да си го представи така.

„Може би е в треска, защото е нервен човек и всичко това му е подействувало, но той, разбира се, няма да се уплаши. Такива като него не се плашат, Бога ми! — мислеше Келер. — Хм, шампанско! Все пак интересно известие. Дванадесет бутилки, цяла дузинка; няма що, доста порядъчен гарнизон. Обзалагам се, че Лебедев е взел от някого като залог това шампанско. Хм… но този княз е доста мил; вярно, обичам такива хора; ала няма време за губене и… щом има шампанско, тъкмо сега е моментът…“

Че князът беше като в треска, това бе наистина вярно.

Той се скита дълго из тъмния парк и най-после „се усети“, че се разхожда по една и съща алея. В съзнанието му бе останал споменът, че по тази алея бе минал вече тридесет-четиридесет пъти напред-назад между пейката и едно старо дърво, което беше високо и се виждаше от около сто крачки. Но дори да искаше, не би могъл да си спомни какво бе мислил, докато се разхождаше почти цял час из парка. Впрочем неволно осъзна една мисъл, която го накара изведнъж да избухне в смях; макар че нямаше защо да се смее, все го избиваше на смях. Дойде му на ум, че предположението за дуела е могло да се породи не само в главата на Келер и че следователно обяснението как се зарежда пистолет може би не е случайно… „Гледай ти! — спря се той, озарен изведнъж от друга мисъл. — Преди малко, когато слезе на терасата и ме намери в ъгъла, тя се учуди много, че ме вижда там; смя се силно… предложи ми чай; а нали в това време записката е била вече в ръцете й, ще рече, знаела е със сигурност, че съм на терасата. Тогава защо се учуди? Ха-ха-ха!“

Той извади записката от джоба си и я целуна, но веднага се спря и се замисли.

„Колко е чудно това! Колко е чудно!“ — каза той след минута дори с някаква тъга: в моменти, когато чувствуваше голяма радост, винаги му ставаше тъжно, без сам да знае защо. Той се огледа втренчено наоколо и се зачуди, че е дошъл на това място. Почувствува голяма умора, приближи се до пейката и седна. Около него беше необикновено тихо. Музиката бе престанала да свири. Може би нямаше вече никой в парка; естествено минаваше единадесет и половина. Нощта беше тиха, топла, светла — петербургска нощ в началото на юни, но в гъстия сенчест парк, в алеята, дето се намираше, беше вече почти съвсем тъмно.

Ако в този момент някой му кажеше, че е влюбен, страстно влюбен, щеше да отхвърли тази мисъл с учудване и може би дори с негодувание. А ако този някой прибавеше, че записката на Аглая е любовна записка, определяне на любовна среща, той щеше да умре от срам за предположението на този човек и може би щеше да му обяви дуел. Всичко това беше напълно искрено и той нито веднъж не се усъмни и не допусна ни най-малка „двойна“ мисъл за възможността да бъде обичан от тази девойка или дори за възможността той да я обича. Той би сметнал за нещо чудовищно възможността да бъде обичан „такъв човек като него“. Струваше му се, че ако наистина в тая работа има нещо, то беше просто игра от нейна страна; но той всъщност беше някак твърде равнодушен към тази игра и я намираше съвсем в реда на нещата; замислен и загрижен беше за нещо съвсем друго. Той бе повярвал напълно на думите на генерала, който в своето безпокойство бе казал преди малко, че тя се присмива на всички и най-вече на него, княза. Не беше се почувствувал ни най-малко оскърбен от това; според него така и трябваше да бъде. Всичко се свеждаше за него главно в това, че утре рано заранта той пак ще я види, ще седи до нея на зелената пейка, ще я слуша да му обяснява как се зарежда пистолет и ще я гледа. Нищо повече не му трябваше. Един-два пъти той също се запита какво ли има тя да му каже и каква е тази толкова важна работа, която пряко го засяга. Той не се усъмни впрочем нито за момент, че наистина съществува такава „важна работа“, за която му определяха среща, но почти съвсем не мислеше за тази важна работа сега и дори нямаше ни най-малко желание да мисли.

Бавни стъпки изскърцаха по пясъка на алеята и го накараха да вдигне глава. Един човек, чието лице беше мъчно да се различи в тъмнината, се приближи до пейката и седна до него. Князът се премести бързо към него, почти го докосна и позна бледото лице на Рогожин.

— Знаех си, че скиташ някъде насам и дълго не те търсих — процеди през зъби Рогожин.

Те се виждаха за пръв път след срещата си в коридора на хотела. Смаян от внезапното появяване на Рогожин, князът известно време не можа да събере мислите си и в сърцето му се съживи мъчително чувство. Рогожин явно си даваше сметка за впечатлението, което беше направил; ала, макар че в първия момент беше смутен, говореше с една лекота, която изглеждаше престорена, но князът скоро доби впечатление, че в него няма нищо престорено и дори никакво особено смущение; ако в жестовете и в приказката му имаше някаква стеснителност, тя беше само външна; в душата си този човек не можеше да се промени.

— Как ме… намери тук? — попита князът, за да каже нещо.

— Научих от Келер (аз ходих и у вас), че си отишъл в парка; а, рекох си, познах.

— Какво искаш да кажеш с това „познах“? — тревожно подхвана князът изтърваната дума.

Рогожин се усмихна, но не даде обяснение.

— Получих писмото ти, Лев Николаич; напразно е всичко това… каква нужда е имало!… А сега ида от нейна страна; заръча непременно да отидеш да я видиш; имала да ти казва нещо много важно. Още днес искаше да те види.

— Ще отида утре. Сега се прибирам в къщи; ти ще дойдеш ли… у дома?

— Защо да идвам? Казах ти всичко; сбогом.

— Мигар няма да дойдеш? — тихо го попита князът.

— Чуден човек си, Лев Николаич, просто да ти се чуди човек.

И Рогожин се усмихна ядовито.

— Защо пък? Откъде ти иде сега тая злоба срещу мене? — тъжно и с жар поде князът. — Та ти сам знаеш сега, че всичко, което си мислил, е било погрешно. Впрочем аз си предполагах, че злобата ти срещу мене не е минала, и то знаеш ли защо? Защото ти посегна на живота ми и затова злобата ти не минава. Казвам ти, че помня само оня Парфьон Рогожин, с когото се побратимихме него ден, като си разменихме кръстовете; писах ти го във вчерашното писмо, за да забравиш дори да мислиш за тази лудост и да не ми говориш вече за него. Защо страниш от мене? Защо криеш ръката си? Казвам ти, че всичко, което се случи тогава, го смятам само за един момент на лудост: разбирам сега много добре състоянието ти през целия оня ден, както разбирам себе си. Това, което си бе въобразил, не съществуваше и не можеше да съществува. Защо тогава да има злоба помежду ни?

— Че ти способен ли си да изпитваш злоба! — засмя се пак Рогожин в отговор на топлите, неочаквани думи на княза. Той наистина стоеше две-три крачки настрана от него, криеше ръцете си.

— Сега вече съвсем не върви да те посещавам, Лев Николаич — прибави той бавно в заключение, сякаш казваше някаква сентенция.

— Толкова ли вече ме мразиш?

— Аз не те обичам, Лев Николаич, защо да идвам тогава при тебе? Ех, княже, ти си досущ като някое дете: поиска ли играчка, веднага трябва да му я дадеш, но то нищо не разбира. Всичко, което сега ми казваш, си го написал точно в писмото си и нима аз не ти вярвам? Вярвам на всяка твоя дума и знам, че никога не си ме лъгал и че и в бъдеще няма да ме излъжеш! И въпреки това не те обичам. Ето пишеш ми, че всичко си забравил и че помниш само Рогожин, с когото си разменил кръста си, а не оня Рогожин, който вдигна тогава нож срещу тебе. Но откъде знаеш ти моите чувства? (Рогожин пак се усмихна.) Ами че може от него ден аз нито веднъж да не съм се разкаял, а ти вече ми прати братската си прошка. Може същата вечер да съм мислил вече за съвсем друго, а за това…

— И да мисли забравил! — каза князът. — Как не! Басирам се, че веднага си взел тогава влака за Павловск да дойдеш при оркестъра и си я следил и наблюдавал в тълпата точно тъй, както го направи днес. Мислиш, че ме учуди ли? Да не беше тогава в такова състояние, в което бе способен да мислиш само за едно, може би и ножа нямаше да вдигнеш срещу мене. Аз имах тогава предчувствие още от сутринта, като те гледах; знаеш ли ти как изглеждаше? Когато си разменяхме кръстовете, точно тогава може би почна да се събужда у мене тази мисъл. Защо ме води ти тогава при старата? Надяваше се да спреш с това ръката си ли? Но не е възможно да си помислил за това, а само ей тъй си го почувствувал като мене… И двамата сме имали тогава същото чувство. Ако не беше вдигнал тогава ръка срещу мене (която Бог ти я отблъсна), с какво лице бих стоял сега пред тебе? Защото и без това аз вече те подозирах, един и същ грях сторихме и двамата! (Хайде, не се мръщи! Защо се смееш?) „Не съм се разкайвал!“ — казваш ти. Но и да си искал, може би не би могъл да се разкаеш, защото отгоре на всичко ти не ме обичаш. Да бях и като ангел невинен пред тебе, пак нямаше да ме търпиш, щом мислиш, че тя не тебе, а мене обича. Ето това е то ревността. А виж какво намислих тази седмица, Парфьон, и държа да ти го кажа: знаеш ли, че тя те обича сега може би повече от всички, и дори толкова, че колкото повече те измъчва, толкова повече те обича. Тя няма да ти го каже, но ти трябва да съумееш да го разбереш. Защо въпреки всичко тя в края на краищата ще се омъжи за тебе? Тя ще го каже един ден на тебе самия. Има жени, които дори искат да бъдат така обичани, а тя е тъкмо от тях! А твоят характер и твоята любов трябва да я смаят! Знаеш ли, че жената е способна да измъчи мъжа с жестокости и подигравки и нито веднъж да не почувствува угризение на съвестта, защото всеки път, като те гледа, ще си казва: „Измъчвам го сега до смърт, но затова пък после ще го възнаградя с любовта си…“

Рогожин изслуша княза докрай и прихна да се смее.

— Ама и ти самият, княже, да не си попаднал на такава? Чух някои неща за тебе, дали са верни?

— Какво, какво си могъл да чуеш? — трепна изведнъж князът и спря извънредно смутен.

Рогожин продължи да се смее. Той бе изслушал княза с известно любопитство, а може би и с известно удоволствие; радостното и горещо увлечение на княза го смая и ободри.

— Пък не само чух, но и сам виждам сега, че е вярно — прибави той, — че кога си говорил ти така, както сега? Та тия приказки съвсем като че ли не са твои. Ако не бях чул подобни неща за тебе, нямаше и да дойда да те търся чак тук в парка, и то в полунощ.

— Съвсем не те разбирам, Парфьон Семьонич.

Още отдавна тя ми разправяше за тебе, а днес и лично се уверих, като те видях Да седиш на концерта до оная. Тя ми се кълна, и вчера, и днес ми се кълна, че ти си влюбен като котка в Аглая Епанчина. За мене, княже, от това ни по-топло, ни по-студено, а и не е моя работа: ако ти си я разлюбил, тя още не те е разлюбила. Нали знаеш, че тя иска на всяка цена да те ожени за другата, такъв обет е дала, хе-хе! „Без това нящо — казва — няма да се омъжа за тебе, те в черквата и ние в черквата.“ Какво значи това, не мога да разбера и никога не съм разбирал: или те обича безгранично, или… щом те обича, защо ще иска да те жени за друга? Казва ми още: „Искам да го видя щастлив“, значи, обича те.

— Казвал съм ти и ти писах, че тя… не е с ума си — каза князът, след като изслуша с мъка Рогожин.

— Господ знае! В това ти може би се лъжеш… впрочем днес, когато я заведох от концерта в къщи, тя ми определи деня: „Ние ще се оженим сигурно след три седмици — казва, — ако не и по-рано“; закле се, свали иконата и я целуна. Така че, княже, сега от тебе зависи работата, хе-хе!

— Всичко това е бълнуване! Това, което ми говориш, никога, никога няма да стане! Утре ще дойда да ви видя…

— Как можеш да казваш, че е луда? — забеляза Рогожин. — Защо за всички други е с ума си, а само за тебе е побъркана? Как тогава ще пише писма там? Ако е луда, там също биха забелязали по писмата.

— Какви писма? — попита уплашен князът.

— Пише там, на другата, а тя ги чете. Нима не знаеш? Тогава ще узнаеш; сигурно тя самата ще ти ги покаже.

— На това не може да се вярва! — извика князът.

— Ех и ти, Лев Николаич, малко ги разбираш още тези работи, доколкото виждам, едва сега започваш. Почакай: и своя собствена полиция ще почнеш да поддържаш, и сам ще караулиш ден и нощ, и всяка стъпка, която направят, ще знаеш, ако само…

— Стига и не ми говори никога вече за това! — извика князът. — Слушай, Парфьон, малко преди да дойдеш, се разхождах тук и изведнъж почнах да се смея, без да знам защо, а то било, защото се сетих, че сякаш нарочно утре е моят рожден ден. Сега наближава дванадесет часът. Ела да посрещнем тоя ден! Имам вино, ще пием, ти ще ми пожелаеш това, което аз сам не знам сега да си пожелая, и то тъкмо ти трябва да ми го пожелаеш, а пък аз ще ти пожелая пълно щастие. Ако не искаш, върни ми кръста! Ти нали не ми го прати на другия ден! Нали е на шията ти? И сега го носиш?

— На шията ми е — каза Рогожин.

— Тогава да вървим. Не искам да посрещам новия си живот без тебе, защото за мене започна нов живот! Ти не знаеш ли, Парфьон, че днес започна новият ми живот?

— Сега сам виждам и знам, че е започнал; и на нея ще го кажа. Ти не си съвсем на себе си, Лев Николаич!

IV

Наближавайки заедно с Рогожин вилата си, князът забеляза много учуден, че на терасата му, ярко осветена, се беше събрало шумно и многобройно общество. Веселата компания се смееше, викаше, като че се препираше и крещеше; от пръв поглед се виждаше, че хората прекарват най-радостно времето си. И наистина, когато се качи на терасата, князът видя, че всички пиеха, и то шампанско и като че ли вече доста отдавна, тъй като мнозина от гуляещите бяха вече успели да станат доста възторжени. Гостите бяха все познати на княза, но странното беше, че ги виждаше събрани всички наедно, сякаш са поканени, макар че князът не беше канил никого, а за рождения си ден се беше сетил неочаквано едва преди малко.

— Казал си навярно някому, че ще черпиш шампанско и ето ги вече довтасали — измърмори Рогожин, като се изкачваше след княза на терасата, — знаеме ги тези неща; само им свирни… — прибави той почти със злоба, като си спомни естествено за своето скорошно минало.

Всички посрещнаха княза с викове и пожелания, заобиколиха го. Някои бяха много шумни, други по-спокойни, но щом научиха за рождения му ден, всички се приближиха и побързаха един по един да го поздравят. Присъствието на някои лица, например на Бурдовски, заинтересува княза; но най-чудното беше, че сред тази компания се намери изведнъж и Евгений Павлович; князът почти не искаше да вярва на очите си и насмалко не се уплаши, като го видя.

В това време Лебедев, почервенял и почти изпаднал във възторг, дотича да даде обяснения; той беше съвсем цъфнал. От бръщолевенето му се разбра, че всички се събрали по най-естествен начин и дори случайно. Най-напред на мръкване дошъл Иполит и понеже се чувствувал много по-добре, пожелал да почака княза на терасата и се излегнал на дивана. После при него излязъл Лебедев, след това цялото му семейство, тоест дъщерите му и генерал Иволгин. Бурдовски пристигнал с Иполит, когото придружавал. Минавайки край вилата, Ганя и Птицин се отбили, изглежда, преди малко (тяхното появяване съвпадаше с инцидента в казиното); след това дошъл Келер, казал, че днес князът има рожден ден и поискал шампанско. Евгений Павлович дошъл едва преди около половин час. И Коля настоявал, колкото могъл, да се поднесе шампанско и да се уреди празник. Лебедев на драго сърце се съгласил да даде шампанско.

— Но от моето, от моето! — бръщолевеше той на княза. — На мои собствени разноски, за да ви чествуваме и честитим, ще има и угощение, закуска, за това се грижи дъщеря ми; но да знаехте, княже, на каква тема приказваме. Нали си спомняте Хамлетовото: „Да бъдеш или да не бъдеш?“ Съвременна тема, съвременна! Въпроси и отговори… И господин Терентиев е донемайкъде… не иска да спи! Но от шампанското пийна само една глътка, само една глътка, няма нищо да му стане… Приближете се, княже, и решете спора! Всички вас чакаха, всички разчитаха на вашия изключителен ум…

Князът забеляза благия, мил поглед на Вера Лебедева, която също си пробиваше път, за да стигне до него. Тя беше първата, на която той подаде ръка; тя се изчерви от удоволствие и му пожела „щастлив живот от тоя ден нататък“. След това изтича бързо в кухнята, дето приготвяше закуската; ала и преди идването на княза, щом само можеше да се откъсне за момент от работата си, тя изтичваше на терасата и с две уши слушаше разпалените и безкрайни спорове на малко пийналите гости по най-отвлечени и странни, за нея въпроси. По-малката й сестра бе заспала със зинала уста върху един сандък в съседната стая, но момчето, синът на Лебедев, стоеше до Коля и Иполит и, по възхитения израз на лицето му се виждаше, че е готов да стои тук, без да мръдне, ако ще би и десет часа непрекъснато, за да се наслаждава на разговора.

— Чаках ви с голямо нетърпение и много се радвам, че ви виждам да идвате така щастлив — каза Иполит, когато князът веднага след Варя се приближи да му стисне ръката.

— А отде знаете, че съм „така щастлив“?

— По лицето ви се вижда. Поздравете господата и побързайте да седнете тук при нас. С голямо нетърпение ви чаках — прибави той, като многозначително наблегна на това, че е чакал. Когато князът попита не е ли опасно за здравето му да седи толкова късно, той отговори, че сам се учудва как преди три дни не искал да живее повече, а никога не се е чувствувал по-добре от тази вечер.

Бурдовски скочи и смотолеви, че е дошъл „само така…“, за да „придружи“ Иполит, и че също се радва; че в писмото си „писал глупости“, а сега „просто се радва…“ Той не довърши, стисна силно ръката на княза и седна на стола.

Когато поздрави всички, князът се приближи до Евгений Павлович. Той веднага го хвана под ръка…

— Имам да ви кажа само две думи — пошепна му той, — и то по една извънредно важна работа; да се оттеглим за една минута.

— Две думи — пошепна и друг глас на другото ухо на княза и друга ръка го хвана под ръка от другата страна. Князът с учудване забеляза една страшно рошава, почервеняла, намигаща му и смееща се личност, в която веднага позна Фердишченко, бог знае откъде попаднал тук.

— Спомняте ли си за Фердишченко? — запита той.

— Откъде попаднахте тук? — извика князът.

— Той се разкайва! — извика Келер, който се беше приближил бързо. — Беше се скрил, не искаше да се явява пред вас, скрил се беше там в ъгъла, разкайва се, княже, чувствува се виновен.

— Но в какво, в какво?

— Аз го срещнах, княже, преди малко го срещнах и го доведох; той е един от редките ми приятели; но той се разкайва.

— Много се радвам, господа; елате, седнете тук при другите, аз ей сега ще дойда — отърва се най-после князът, като побърза да отиде при Евгений Павлович.

— Забавно е тук у вас — забеляза той — и аз с удоволствие ви чаках около половин час. Вижте какво, любезни Лев Николаевич, аз уредих всичко с Курмишев и дойдох да ви успокоя; няма какво да се тревожите, той погледна на работата много, много разумно, толкова повече, че според мене по-скоро той самият е виновен.

— Кой е този Курмишев?

— Ами че този, комуто днес хванахте ръцете… Той беше толкова разярен, че искаше още утре да прати при вас секунданти за обяснение.

— Оставете, каква глупост!

— Разбира се, че е глупост и сигурно щеше да свърши с глупост; но у нас има такива хора…

— Вие може би сте дошли и за нещо друго, Евгений Павлич?

— О, разбира се, ида и по друга работа — разсмя се той. — Утре в зори, мили княже, аз отивам в Петербург по тази нещастна история (историята с вуйчо ми де); представете си: всичко това е вярно и всички го знаят вече освен мене. Толкова смаян бях, че нямах дори време да намина там (у Епанчини); утре също няма да мога, тъй като ще бъда в Петербург, разбирате, нали? Може би ще отсъствувам два-три дни — с една дума, тръгна ми наопаки. Макар че не е кой знае колко важна работа, но аз размислих, че трябва да се обясня с вас най-откровено по някои неща, и то без отлагане, тоест преди заминаването ми. Сега, ако речете, аз ще поседя и ще почакам, докато всички се разотидат; пък и няма къде другаде да ходя: толкова съм развълнуван, че не ми се и спи. Най-после, макар че е безочливо и нередно да се натрапиш така на един човек, аз ще ви кажа искрено: дошъл съм да търся вашето приятелство, мили ми княже; вие нямате равен на себе си, тоест не лъжете на всяка крачка, а може би и съвсем, а аз имам нужда от приятел и съветник по една работа, защото положително сега се намирам в числото на нещастните…

Той пак се засмя.

— Там е лошото — замисли се за минутка князът, — че вие искате да почакате, докато те се разотидат, а пък бог знае кога ще стане то. Не е ли по-добре да отидем сега в парка; уверявам ви, те ще ме почакат; аз ще се извиня.

— Не, не, аз си имам съображения и не искам да заподозрат, че гледаме да водим някакъв специален разговор; тук има хора, които се интересуват много от нашите отношения — не го ли знаете, княже? И много по-добре ще бъде да видят, че изобщо си поддържаме най-приятелски отношения, а не само при изключителни случаи — нали разбирате? След два-три часа те ще се разотидат; аз ще ви отнема двадесетина минути, най-многото половин час…

— Но, моля ви се, заповядайте; аз се много радвам, излишно беше да се обяснявате; а за добрите ви думи, за приятелските ни отношения много ви благодаря. Извинете, че днес съм разсеян; знаете ли, някак съвсем ми е невъзможно да бъда в този момент внимателен.

— Виждам, виждам — каза Евгений Павлович с лека усмивка. Той беше тази вечер в много весело настроение.

— Какво виждате? — трепна князът.

— А вие дори не подозирате, мили княже — продължи да се усмихва Евгений Павлович, без да отговаря пряко на въпроса му, — не подозирате, че аз съм просто дошъл да ви излъжа и между другото да изкопча някои сведения от вас, а?

— Че сте дошли да изкопчите нещо, в това няма съмнение — засмя се най-сетне и князът — и дори може би сте решили и да ме поизмамите. Но какво да ви кажа, аз не се боя от вас; освен това всичко ми е сега някак безразлично, ще ми повярвате ли? И… и… и тъй като предварително съм убеден, че все пак вие сте великолепен човек, може би в края на краищата наистина ще станем приятели. Вие ми харесахте много, Евгений Павлич, вие сте… според мене много, много почтен човек!

— Във всеки случай е много приятно да има човек работа с вас за каквото и да било — заключи Евгений Павлович, — хайде да вървим, аз ще изпия една чаша за ваше здраве; много съм доволен, че тъкмо вас пипнах. А! — спря се той изведнъж. — Този господин Иполит у вас ли е дошъл да живее?

— Да.

— Но той няма да умре веднага, струва ми се?

— Защо?

— Така, нищо; аз прекарах половин час с него тук… През цялото това време Иполит чакаше княза и непрекъснато поглеждаше към него и към Евгений Павлович, когато те разговаряха настрана. Той се оживи трескаво, когато те се приближиха до масата. Беше неспокоен и възбуден; пот избиваше по челото му. В святкащите му блуждаещи очи се четеше освен някакво постоянно безпокойство и някакво неопределено нетърпение; погледът му се местеше безцелно от предмет на предмет, от едно лице на друго. Макар че досега вземаше голямо участие в общия шумен разговор, оживлението му бе само трескаво; всъщност той не внимаваше в разговора; спореше несвързано, изразяваше се подигравателно, нехайно и парадоксално; не се доизказваше и спираше по средата на разговора, който сам преди минута бе започнал разпалено. Князът научи с изненада и съжаление, че му бяха позволили спокойно да изпие тази вечер цели две чаши шампанско и че пред него стоеше трета чаша, вече започната. Но той научи това едва по-късно; в момента не можеше да забележи каквото и да било.

— А знаете ли, аз ужасно се радвам, че тъкмо днес е вашият рожден ден! — извика Иполит.

— Защо?

— Ще видите; сядайте по-скоро; първо, защото са се събрали всички тези ваши… хора. С право съм смятал, че ще има хора; за пръв път в живота сметката ми излезе вярна! Жалко само, че не знаех от по-рано за рождения ви ден, щях да донеса подарък… Ха-ха! А може пък и да съм дошъл с подарък! Много ли има още до разсъмване?

— До разсъмване няма и два часа — забеляза Птицин, след като погледна часовника си.

— Но защо ти е сега да се съмне, когато и без това може да се чете вън? — забеляза някой.

— За да мога да видя крайчеца на слънцето. Може ли да се пие за здравето на слънцето, княже, как мислите вие?

Иполит зададе въпроса твърдо, като се обръщаше към всички дръзко, сякаш командуваше, но като че ли самият той не забелязваше това.

— Може, да пием; само че няма ли да бъде по-добре да се успокоите, Иполит?

— Вие пък все за спане ми говорите; вие сте моята бавачка, княже! Щом слънцето се покаже и „зазвучи“ на небето (от кого беше този стих: „слънцето зазвуча на небето“88? Безсмислено, но хубаво!) — и ние хайде в леглото. Лебедев! Нали слънцето е източник на живота? Какво значат тези думи „източници на живота“ в апокалипсиса? Вие чували ли сте за „звездата Пелин“, княже?

— Чувах, че Лебедев смята тази „звезда Пелин“ за железопътната мрежа, пръсната из Европа.

— Не, позволете, така не може — завика Лебедев, като скочи и размаха ръце, сякаш искаше да спре общия смях, който избухваше. — Позволете! С тези господа… всичките тези господа — обърна се той изведнъж към княза, — ами че по известни въпроси… ето що… — и той удари безцеремонно два пъти по масата, което още повече увеличи смеха.

Макар че беше в обикновеното си „вечерно“ състояние, този път Лебедев бе много възбуден и раздразнен от дългия „научен“ спор преди това, а в такива случаи се отнасяше към противниците си с безкрайно и до немай-къде открито презрение.

— Така не става! Преди половин час, княже, постигнахме съгласие да не се прекъсваме; да не се смеем, докато някой говори; да го оставим свободно да се изкаже, а след това вече нека му възразяват, ако искат, атеистите; ето, избрахме си генерала за председател! А то какво става? Така можеш да объркаш всеки, който излага възвишени, дълбоки идеи…

— Та говорете де, говорете: никой не ви пречи! — чуха се гласове.

— Говорете, но не се отплесвайте.

— Каква е тая „звезда Пелин“? — запита някой.

— Представа нямам! — отговори генерал Иволгин, който бе заел отново с важен вид мястото си на председател.

— Страшно обичам всички тези спорове и караници, княже, научните, разбира се — избърбори в това време Келер, като се клатеше на стола си в истинско опиянение и нетърпение, — научните и политическите — обърна се той изведнъж и неочаквано към Евгений Павлович, който бе седнал почти до него. — Знаете ли, много обичам да чета във вестниците за дебатите в английския парламент, тоест не за това, какво разискват там (вие знаете, не съм политик), а за това, как се разговарят помежду си, как се държат, така да се рече, като политици: „благородният виконт, който е седнал срещу мене“, „благородният граф, който споделя моята мисъл“, „благородният мой опонент, който учуди Европа със своето предложение“, тоест всички тези изреченийца, целия този парламентаризъм на един свободен народ — ето какво привлича хора като мене! Просто съм очарован, княже. Аз винаги съм бил артист в дълбочината на душата си, кълна ви се, Евгений Павлич.

— Значи, след всичко това — горещеше се в другия ъгъл Ганя — според вас излиза, че железниците са проклети, че те са гибел за човечеството, че те са отрова, паднала от небето, за да размъти „източниците на живота“?

Тази вечер Гаврила Ардалионович беше в особено възбудено състояние и по впечатлението на княза весело, едва ли не тържествено настроен. С Лебедев естествено той се шегуваше, за да го предизвика, но скоро и сам се разпали.

— Не, не железниците! — възрази Лебедев, който в едно и също време хем се нервираше прекомерно, хем изпитваше грамадна наслада. — Всъщност не са само железниците, които могат да размътят източниците на живота, а проклето е всичко това изцяло, всичкият този научен и практичен дух на нашите последни векове, в неговата цялост, може би е наистина проклет.

— Сигурно ли е проклето, или само може би? Защото е важно да се знае в случая — попита Евгений Павлович.

— Проклето, проклето, сигурно е проклето! — разпалено потвърди Лебедев.

— Не бързайте, Лебедев, сутрин вие сте много по-добре разположен — подхвърли усмихнат Птицин.

— Затова пък вечер съм по-откровен! Вечер съм по-сърдечен и по-откровен! — разпалено се обърна Лебедев към него. — По-искрен и по-определен, по-честен и по-почтен, но макар че сега се излагам на вашите нападки, пет пари не давам; към всички ви отправям предизвикателство сега, към всички атеисти; как ще спасите вие света и какъв верен път му посочихте към спасението — вие, хората на науката, на промишлеността, на акционерните дружества, чиновниците и всички останали? С какво ще спасите света? С кредит ли? Какво е това кредит? Докъде ще ви изкара той?

— Ей, че сте любопитен! — забеляза Евгений Павлович.

— А моето мнение е, че който не се интересува от тези въпроси, той е безделник от висшето общество, господине!

— Кредитът ще ни изведе поне до обща солидарност и равновесие на интересите — забеляза Птицин.

— И нищо повече! Нямате ли друга морална основа освен задоволяването на личния егоизъм и на материалните нужди? Общ мир, общо щастие — произтичащи от нуждата! Позволете да попитам: така ли трябва да ви разбирам, уважаеми господине?

— Ами че обща необходимост за всички хора е да живеят, да пият и да ядат, а абсолютното и в края на краищата научно убеждение, че не можете да задоволите тези нужди без общо сдружаване и солидарност на интересите, е, струва ми се, достатъчно силна мисъл, за да послужи като опорна точка и като „източник на живот“ за бъдещите векове на човечеството — забеляза вече сериозно разпален Ганя.

— Необходимостта да пиеш и ядеш, тоест единствено само инстинктът за самосъхранение…

— Та малко ли е това? Инстинктът за самосъхранение е нормален закон за човечеството…

— Кой ви е казал това? — извика изведнъж Евгений Павлович. — Че е закон — вярно е, но толкова е нормален, колкото и законът за разрушението, дори на саморазрушението. Мигар единствено самосъхранението представлява нормален закон за човечеството?

— Охо! — извика Иполит, като се обърна бързо към Евгений Павлович и го загледа със страшно любопитство; но щом видя, че той се смее, засмя се и той, побутна Коля, който стоеше до него, и пак го попита колко е часът, дори дръпна сребърния часовник на Коля и жадно погледна стрелките. След това, забравил сякаш всичко, той се изтегна на дивана, отметна ръце под главата си и впери поглед в тавана; след половин минута отново седеше на масата, изправен и заслушан в дрънканиците на разгорещилия се до немай-къде Лебедев.

— Ето една коварна и иронична мисъл, предизвикателна мисъл! — със страст поде Лебедев парадокса на Евгений Павлович. — Ала тази мисъл е вярна, макар че я изказахте с цел да подбудите противниците да се сбият! Защото вие, светски шегобиец и кавалерист (макар и не без способности), сам не знаете колко е дълбока и вярна вашата мисъл! Да, господине! Законът за саморазрушението и законът за самосъхранението са еднакво силни за човечеството! Дяволът еднакво ще си служи и с двата, за да властвува над човечеството до незнайни още за нас времена. Вие се смеете? Вие не вярвате в дявола? Невярването в дявола е френска мисъл, повърхностна мисъл. Знаете ли вие кой е дяволът? Знаете ли името му? И без да знаете дори името му, вие по примера на Волтер се присмивате на вида му, на копитата, опашката и рогата му, измислени от вас; защото нечистият дух е велик и страшен дух, но няма копита и рога, които вие сте му измислили. Но не става за него въпрос сега!…

— Откъде знаете, че не става за него въпрос сега? — извика изведнъж Иполит и се засмя до припадък.

— Ето една умна и загатваща мисъл! — похвали го Лебедев. — Ала все пак не е там работата. Въпросът за нас е да знаем дали не са отслабнали „източниците на живота“ чрез развитието…

— На железниците ли? — извика Коля.

— Не на железниците, малко, но пламенно момче, а на цялата онази тенденция, на която могат да послужат железниците, така да се каже, за образец, за художествено изображение. Бързат, шумят, тракат и усилват хода за щастието, казват, на човечеството! Един мислител, оттеглил се от света, се оплаква: „Човечеството става много шумно и индустриално за сметка на душевното си спокойствие.“ — „Нека, но тракането на каруците, които возят хляб на гладуващото човечество, може би струва повече от душевното спокойствие“ — отговаря му тържествуващо друг мислител, който пътува навред, и надменно го отминава. Но аз, мръсният Лебедев, не вярвам на каруците, които возят хляб на човечеството! Защото, ако не ги направлява една морална идея, тези каруци, които носят хляб на цялото човечество, могат съвсем хладнокръвно да отнемат насладата от хляба, който носят на значителна част от човечеството, както се е случвало вече…

— Каруците ли са, които могат хладнокръвно да отнемат? — обади се един.

— Както се е случвало вече — потвърди Лебедев, без да обърне внимание на въпроса, — човечеството е имало вече приятел: Малтус89. Но всеки приятел на човечеството с несигурни нравствени основи е людоед на човечеството. И то аз не казвам нищо за неговата суетност, защото, ако засегнете суетността на когото и да е от тези безбройни приятели на човечеството, той ще бъде готов веднага да запали света от четирите му краища, за да задоволи дребнавата си отмъстителност — впрочем също както и всеки от нас, да си кажем правичката, както и самият аз, най-отвратителният от всички; защото аз ще бъда може би първият, който ще донесе дърва, а след това ще избяга. Но не е и там въпросът.

— Ами къде е най-после?

— Дотегна ни!

— Въпросът е в следната случка от миналите векове, защото аз съм длъжен да ви разкажа случка от миналите векове. В наше време в нашето отечество, което вие обичате, надявам се, както и аз го обичам, господа, защото съм готов да пролея за него и последната си капка кръв…

— По-нататък! По-нататък!

— В нашето отечество, също както и в Европа, общ, повсеместен и ужасен глад сполетява човечеството, доколкото може да се изчисли и доколкото не ме лъже паметта, най-много един път сега на четвърт столетие, с други думи, веднъж на всеки двадесет и пет години. Не споря за точността на цифрата, но това става сравнително много рядко.

— С какво сравнително?

— С дванадесети век и е вековете преди и след него. Защото тогава, както пишат и твърдят писателите, общ глад е сполетявал човечеството един път на две или поне на три години, така че в такива случаи човек е прибягвал дори до човекоядство, макар да го е пазил в тайна. Един такъв паразит на старини заявил доброволно и без никаква принуда, че през целия си дълъг и оскъден живот лично убил и изял в най-дълбока тайна шестдесет монаси и няколко деца — пет-шест, не повече, тоест необикновено малко в сравнение с изядените от него калугери. А що се отнася до възрастни миряни, тях, както се разбира, той никога не докосвал.

— Не може да бъде! — извика самият председател, генералът, едва ли не с обиден глас. — Често пъти, господа, аз говоря и се препирам с него, и то все за подобни неща, но повечето пъти той изказва такива безсмислици, че противно ти е да го слушаш, няма зрънце истина!

— Генерале! Спомни си обсадата на Карс, а вие, господа, знайте, че казаното от мене е чиста истина. Ще прибавя от себе си, че горе-долу всяка действителност, колкото и да има свои неизменни закони, почти винаги изглежда невероятна и неправдоподобна. И дори колкото е по-реална, толкова понякога е и по-неправдоподобна.

— Та нима могат да се изядат шестдесет монаси? — смееха се слушателите.

— Ясно е, че той не ги е изял наведнъж, а може би за петнадесет или двадесет години, което е вече съвсем разбираемо и естествено…

— И естествено?

— И естествено! — с педантическо упорство се озъби Лебедев. — А освен това католическият монах по самата си природа вече е податлив и любопитен и много лесно е да го примамиш в гората или на някое затулено място и там да постъпиш с него, както казах преди малко. Все пак аз не оспорвам, че числото на изядените е извънредно голямо и дори издава известна невъздържаност.

— Може би това е и вярно, господа — забеляза изведнъж князът.

Досега той бе слушал мълчаливо спорещите и не беше се намесвал в разговора; няколко пъти се смя от душа, когато всички прихваха да се смеят. Виждаше се, че се радва ужасно, задето е така весело и шумно и дори че толкова много пият. Може би нямаше да отвори уста през цялата вечер, но изведнъж му хрумна да си каже думата и той заприказва с необикновена сериозност, така че всички отведнъж впериха любопитен поглед в него.

— Всъщност искам да кажа нещо, господа, за това, дето в ония времена е имало толкова често глад. Макар че не познавам добре историята, слушал съм някои неща. Но, изглежда, че не е могло да бъде другояче. Когато бях в швейцарските планини, много се възхищавах на развалините на стари рицарски замъци, построени по планински склонове, по стръмни скали и на отвесна височина най-малко от половин верста (това ще рече, да се изкачваш няколко версти по пътеки). Всички знаем какво представлява замъкът: цяла планина от камъни. Работа ужасна, невъзможна! И това, разбира се, е било построено все от бедни хора, от васали. На всичко отгоре те са били длъжни да плащат какви ли не тегоби и да поддържат духовенството. А как ще могат да се прехранват и да обработват земята? Сигурно такива е имало малко, повечето са измирали от глад и буквално не са имали какво да ядат. Понякога дори се питах: как не е изпомрял тогава напълно този народ и не се е случило нещо с него, как е могъл да устои и да понесе всичко това? Несъмнено Лебедев има право, като казва, че е имало людоеди, и то може би твърде много; не ми е ясно само, защо намеси в тая история тъкмо монасите и какво иска да каже с това?

— Сигурно е искал да каже, че в дванадесетия век само монасите са били за ядене, защото единствено те са били тлъсти — забеляза Гаврила Ардалионович.

— Великолепна и много права мисъл! — извика Лебедев. — Защото нашият човек не е дори докоснал миряни. Нито един мирянин между шестдесет парчета калугери. Това е страшна мисъл, историческа мисъл, най-сетне статистическа мисъл, един от тези факти, от които опитният човек възсъздава миналото, защото доказва с аритметическа точност, че духовенството е живяло най-малко шестдесет пъти по-щастливо и по-охолно от останалото тогавашно човечество. И може би най-малко шестдесет пъти е било по-тлъсто, от останалото човечество…

— Преувеличаваш, преувеличаваш, Лебедев! — смееха се около него.

— Съгласен съм, че е историческа мисъл, но къде ни водите вие? — продължи да пита князът. (Той говореше с такава сериозност и без каквато и да е шега или подигравка с Лебедев, на който всички се смееха, че сред общия тон на цялата компания неговият тон неусетно ставаше смешен; още малко и щяха да почнат да се смеят и на него, но той не забелязваше това.)

— Не виждате ли, княже, че това е луд човек? — наведе се над ухото му Евгений Павлович. — Преди малко тук ми казаха, че се е побъркал на тема адвокатство и адвокатски речи и иска да държи изпит. Аз очаквам чудесна пародия.

— Аз водя до грандиозно заключение — продължи Лебедев с гръмовит глас. — Ала да вникнем преди всичко в психологическото и юридическо състояние на престъпника. Ние виждаме, че престъпникът или, така да се каже, моят клиент, въпреки пълната невъзможност да намери друга храна, на няколко пъти през време на своята интересна кариера проявява желание да се разкае и се отказва от духовенството. Виждаме това ясно от фактите: казва ни се, че той все пак е изял пет-шест деца, цифра, сравнително нищожна, но затова пък знаменателна в друго отношение. Ясно е, че измъчван от страшни угризения (защото моят клиент е бил религиозен и съвестен човек, ще ви го докажа) и за да намали по възможност греха си, той — за опит — е сменял шест пъти монашеската храна с мирянска. Няма съмнение, че това е било за опит, защото ако го е правил само за да промени храната си, цифрата шест би била твърде нищожна: защо само шест парчета, а не тридесет? (Аз смятам половината монаси, половината миряни.) Но ако това е било само опит единствено от отчаяние пред страха от светотатство и оскърбление на духовенството, тогава цифрата шест става твърде понятна; защото шест опита, за да успокоиш угризенията на съвестта, са предостатъчни, тъй като не са могли да дадат задоволителен резултат. Първо, според мене детето е твърде малко, тоест не е едро, така че за дадено време моят клиент е трябвало да изяде три или пет пъти повече деца, отколкото калугери и по този начин и грехът, макар от една страна и да се е намалявал, в края на краищата от друга страна се е увеличавал, ако не по качество, то по количество. За да разсъждавам така, господа, аз ще сляза, разбира се, до душевното състояние на престъпника от дванадесетия век. Колкото до мене, човека от деветнадесетия век, може би аз бих разсъждавал другояче, за което ви и предупреждавам, така че няма защо да ми се зъбите, господа, а от ваша страна, генерале, това е съвсем неприлично. Второ, детето според моето лично мнение не е хранително, може би дори твърде сладко и блудкаво, тъй че не задоволява нуждите и остават само угризенията на съвестта. Ето сега заключението, финалът, господа, финалът, който ще ви даде разгадката на един от най-големите въпроси на тогавашното и днешното време! В края на краищата престъпникът отива и се издава на духовенството, а след това се предава на властта. Пита се какви изтезания са го очаквали в него време, какви колелета, клади и огньове? Кой го е тласкал да отиде да се издава? Защо просто не се е спрял на цифрата шестдесет и не е запазил тайната до последния си дъх? Защо просто не е зарязал монашеството и не е заживял в покаяние като отшелник? Защо най-после сам не е станал монах? Ето тук е и разгадката! Имало е, значи, нещо много по-силно от кладите и огньовете и дори от двадесетгодишния навик! Имало е, значи, една идея, много по-силна от всички нещастия, гладни години, изтезания, от чумата, проказата и целия този ад, който не би могло да издържи човечеството без оная мисъл, която е свързвала и водила сърцата и оплодотворявала източниците на живота! Ха покажете ми сега нещо, което да прилича на тази сила в нашия век на пороци и железници… тоест би трябвало да кажа в нашия век на параходи и железници, но аз казвам: в нашия век на пороци и железници, защото съм пиян, но прав! Покажете ми една идея, която да свързва днешното човечество поне с половината от оная сила, както през онези столетия! И посмейте да кажете най-сетне, че не са отслабнали, не са помътнели източниците на живота под тази „звезда“, под тази мрежа, която е омотала хората. И не ме плашете с вашето благоденствие, с вашите богатства, с рядко налитащия глад и е бързината на пътните съобщения! Богатствата са повече, но силите са по-малко; няма вече идея, която да свързва хората; всичко се е размекнало, всичко се е спаружило и всички сме се спаружили! Всички, всички, всички сме се спаружили!… Но стига вече, не е там работата, въпросът е сега да се разпоредим ли, уважаеми княже, да поднасят приготвената за гостите закусчица?

Лебедев насмалко не възмути истински някои от слушателите (трябва да отбележим, че през всичкото време не преставаха да отпушват бутилки), но е неочакваното заключение на речта си за закуската примири веднага всичките си противници. Самият той нарече това заключение „ловко, адвокатско извъртане на работата“. Весел смях избухна отново, гостите се оживиха; всички станаха от масата, за да се разтъпчат и разходят по терасата. Само Келер остана недоволен от речта на Лебедев и беше необикновено развълнуван.

— Напада просвещението, проповядва фанатизма на дванадесетия век, криви се, дори без да проявява капчица сърдечна невинност; а самият той с какви пари е издигнал тая къща, питам ви? — казваше той на висок глас, като спираше всички един по един.

— Познавах един истински тълкувател на апокалипсиса — говореше генералът в един ъгъл на други слушатели, между които и Птицин, когото бе хванал за копчето, — покойния Григорий Семьонович Бурмистров; той изгаряше сърцата, така да се рече. Първо, слагаше очилата си, после разгръщаше една голяма стара книга в черна кожена подвързия. Освен това беше с бяла брада и имаше два медала за благотворителност. Започваше сурово и строго, пред него навеждаха глави генерали, а дамите падаха в несвяст. А този пък завършва със закуска! На нищо не прилича!

Слушайки генерала, Птицин се усмихваше и имаше вид на човек, който ще си вземе шапката и ще си отиде, но не се решава или непрекъснато забравя за решението си. Преди още да станат от масата, Ганя изведнъж бе спрял да пие и бе преместил чашата далеч от себе си; нещо мрачно мина по лицето му. Когато станаха от масата, той се приближи до Рогожин и седна до него. Човек би рекъл, че са в най-приятелски отношения. Рогожин, който отначало също няколко пъти се беше канил да се измъкне мълчешката, сега седеше неподвижно и с наведена глава, сякаш и той бе забравил, че искаше да си отиде. През цялата вечер той не пи нито капка вино и беше много замислен; от време на време само вдигаше очи и оглеждаше всички един по един. А сега човек би рекъл, че той чака нещо извънредно важно за него и е решил временно да не си отива.

Князът беше изпил само две-три чаши и бе само весел. Щом стана от масата, той срещна погледа на Евгений Павлович, спомни си, че го чака обяснение с него и се усмихна приветливо. Евгений Павлович му кимна с глава и изведнъж му посочи Иполит, който спеше, изтегнал се на дивана, и върху който той бе вперил в момента поглед.

— Кажете, княже, защо това хлапе се е довлякло у вас? — каза той изведнъж с толкова очебиен гняв и дори със злоба, че князът се зачуди. — Басирам се, че нещо лошо се мъти в главата му!

— Аз забелязах или поне така ми се стори — каза князът, — че много се интересувате за него днес, Евгений Павлич; така ли е?

— И прибавете: при особеното положение, в което сам се намирам, има за какво да мисля; ето защо сам се чудя как цялата вечер не мога да откъсна очи от тази противна физиономия!

— Лицето му е хубаво…

— Ето, ето, гледайте! — извика Евгений Павлович и дръпна княза за ръката. — Ето!…

Князът още веднъж погледна с учудване Евгений Павлович.

V

Иполит, който внезапно беше заспал на дивана към края на дисертацията на Лебедев, сега изведнъж се събуди, сякаш някой го бутна в хълбока. Той трепна, надигна се, огледа се и побледня; оглеждаше се дори някак уплашено, но когато си припомни и разбра всичко, ужас се изписа на лицето му.

— Отиват ли си вече? Свърши ли се? Всичко ли се свърши? Изгря ли слънцето? — попита той тревожно, като хвана княза за ръката. — Колко е часът? За Бога, кажете ми колко е часът? Аз съм заспал. Дълго ли спах? — прибави той с почти отчаян вид, сякаш бе проспал нещо, от което зависеше най-малко цялата му съдба.

— Спахте само седем-осем минути — отговори Евгений Павлович.

Иполит го погледна жадно и няколко мига мисли.

— А… само! Значи, аз…

И той си пое дъх дълбоко и жадно, като че ли свали от гърба си необикновена тежест. Разбрал бе най-сетне, че нищо „не се е свършило“, че още не се е развиделило, че гостите са станали от масата само за да си хапнат и че са се свършили само дрънканиците на Лебедев. Той се усмихна и по страните му заиграха две яркочервени петна, издайници на охтиката.

— А вие сте броили и минутите, докато съм спал, Евгений Павлич — каза той присмехулно, — цяла вечер не откъсвате от мене очи, забелязах… А! Рогожин! Току-що го сънувах — пошепна той на княза, като се намръщи и кимна към седналия до масата Рогожин. — Ах, да — каза той, прескачайки изведнъж от един предмет на друг, — къде е ораторът, къде е Лебедев? Значи, Лебедев е свършил? За какво говори? Вярно ли е, княже, че вие сте казали веднъж, че „красотата“ ще спаси света? Господа — извика той високо, като се обърна към всички, — князът твърди, че красотата ще спаси света! А аз твърдя, че той има такива весели мисли, защото е влюбен. Господа, князът е влюбен; убедих се в това преди малко, веднага щом влезе. Не се червете, княже, ще ми дожалее за вас. Коя красота ще спаси света? Коля ми разправи това… Вие ревностен християнин ли сте? Коля казва, че вие самият се наричате християнин.

Князът го гледаше внимателно и не му отговори.

— Вие не ми отговаряте? Може би смятате, че аз ви обичам много? — прибави изведнъж Иполит, сякаш тези думи се изтърваха от устата му.

— Не, не мисля. Знам, че не ме обичате.

— Как! Дори след това, което се случи вчера? Бях ли искрен вчера е вас?

— Аз и вчера знаех, че не ме обичате.

— Искате да кажете, че то е, защото ви завиждам ли, защото ви завиждам ли? Винаги сте мислили така и сега мислите същото, но… но защо ли ви говоря за тези неща? Пие ми се още шампанско; налейте ми, Келер.

— Не бива да пиете повече, Иполит, няма да позволя…

И князът дръпна чашата от него.

— Вярно… — съгласи се веднага той със замислен вид — може пак да кажат… но много ме е грижа какво ще кажат! Не е ли така, не е ли така? Нека си приказват после, нали, княже? И какво ни интересува всички нас какво ще бъде после!… Впрочем аз съм още сънлив. Какъв ужасен сън сънувах, едва сега си го припомних… Не ви пожелавам такива сънища, княже, макар че наистина може би не ви обичам. Впрочем, щом не обичаш някого, защо ще му желаеш злото, нали така? Но защо задавам всичките тези въпроси, защо все питам! Дайте ми ръката си; аз ще я стисна здраво, ето така… Но нали вие все пак ми протегнахте ръката си? Значи, знаете, че аз искрено я стискам?… Добре, няма да пия повече. Колко е часът? Впрочем няма защо да ми казвате, знам колко е часът. Настъпи часът! Тъкмо сега е моментът. Какво става там в ъгъла, закуска ли дават? Значи, тази маса е свободна? Прекрасно! Господа, аз… ала всички тези господа не слушат… аз имам намерение да прочета една статия, княже; закуската е, разбира се, по-интересна, но…

И изведнъж, съвсем неочаквано, той извади от горния си външен джоб елин голям пакет, канцеларски формат, запечатан е голям червен печат. Той го сложи през себе си на масата.

Този неочакван жест направи ефект сред обществото, което не беше подготвено за това или, по-скоро казано, беше подготвено, но не за четене. Евгений Павлович дори подскочи на стола си; Ганя бързо се приближи към масата; Рогожин направи същото, но се начумери някак кисело, сякаш разбираше какво ще стане. Лебедев, който се случи наблизо, пристъпи е любопитни очички и загледа пакета, като се мъчеше да отгатне какво има в него.

— Какво имате там? — попита неспокойно князът.

— При първите зари на слънцето аз ще си легна, княже, казах го; честна дума: ще видите! — извика Иполит. — Но… но… нима смятате, че аз не съм в състояние да разпечатам този пакет? — прибави той и обгърна с предизвикателен поглед всички наоколо, сякаш се обръщаше безразлично към всички. Князът забеляза, че той трепереше целият.

— Никой от нас не мисли това — отговори князът от името на всички — и защо смятате, че някой има такава мисъл и каква… каква е тази ваша странна идея да четете? Какво имате там, Иполит?

— Какво има? Какво се е случило пак с него? — питаха наоколо.

Всички се приближиха, някои още ядяха; пакетът с червения печат привличаше всички като магнит.

— Това написах вчера аз сам, веднага след като ви дадох дума, че ще дойда да живея у вас, княже. Писах го целия вчерашен ден, нощес и го завърших днес сутринта; нощес, призори, сънувах сън…

— Не е ли по-добре да оставим това за утре? — прекъсна го плахо князът.

— Утре „няма да има вече време“! — ухили се истерично Иполит. — Впрочем не се безпокойте, аз ще го прочета за четиридесет минути, най-многото за час… И виждате ли как всички се интересуват; всички се приближиха; всички гледат печата ми и ако не бях запечатал статията в пакета, нямаше да има никакъв ефект! Ха-ха! Ето какво ще рече тайнственост! Да го разпечатам ли, или не, господа? — извика той с блеснали очи и смеейки се със своя странен смях. — Тайна! Тайна! А помните ли, княже, кой бе провъзгласил, че „няма да има вече време“? Това е огромният и могъщ ангел от апокалипсиса.

— По-добре е да не чете! — извика изведнъж Евгений Павлович, но така неочаквано тревожно, че мнозина се изненадаха.

— Не четете! — извика и князът, като сложи ръка върху пакета.

— Какво четене? Сега ядем — забеляза един.

— Статия ли? От някое списание? — запита друг.

— Да не е нещо отегчително? — прибави трети.

— Но какво става тук? — питаха останалите.

Ала плашливият жест на княза като че ли уплаши и самия Иполит.

— Тогава… да не чета ли? — пошепна му той някак предпазливо, с изкривена усмивка върху посинелите си устни. — Да не чета ли? — смънка той, като обгръщаше с поглед цялата публика, всички очи и лица и сякаш пак се вкопчваше във всички с предишната, почти натрапваща се на всички нужда да разкрие сърцето си. — Вие… вие се боите? — извърна се той пак към княза.

— От какво? — попита князът, като лицето му се променяше всеки момент.

— Има ли някой монета от двадесет копейки? — скочи изведнъж Иполит от стола, като че ли го дръпнаха оттам. — Каква да е монета?

— Ето! — подаде веднага монета Лебедев; мина му през ума, че болният Иполит се е побъркал.

— Вера Лукияновна! — повика я бързо Иполит. — Вземете я и я хвърлете на масата: ези или тура? Ако излезе ези — ще чета!

Вера погледна уплашено монетата, след това Иполит, после баща си и като вдигна нагоре глава с мисълта, че не трябва да гледа монетата, хвърли я някак неловко на масата. Падна се ези.

— Ще чета! — пошепна Иполит, сякаш смазан от решението на съдбата; не би могъл да побледнее повече, ако бяха му прочели смъртната присъда. — Впрочем — трепна той изведнъж, след като помълча около половин минута — какво е това? Мигар сега аз решавах съдбата си? — със същото натрапчиво желание да разкрие сърцето си изгледа той всички. — Ето една странна психологическа черта! — извика той изведнъж, обръщайки се към княза с искрено смайване. — Това е… това е непонятна черта, княже! — повтори той, като се оживяваше и сякаш идваше на себе си. — Запишете си го, княже, запомнете го, нали уж събирате материали по смъртното наказание… Казваха ми, ха-ха! О, Боже, каква глупава безсмислица! — Той седна на дивана, сложи двата си лакътя върху масата и се хвана за главата. — Та това е дори срамно!… Но какво ме е грижа, че е срамно — вдигна той почти веднага глава. — Господа! Господа, аз разпечатвам пакета — прогласи той с някаква внезапна решителност, — аз… аз впрочем не насилвам никого да слуша!…

С треперещи от вълнение ръце той разпечата пакета, извади от него няколко ситно написани листчета хартия за писма, сложи ги пред себе си и започна да ги оправя.

— Но какво е това? Какво има там? Какво ще четат? — мрачно мърмореха някои; други мълчаха. Ала всички бяха седнали и гледаха с любопитство. Може би наистина чакаха нещо необикновено. Вера беше впила пръсти в стола на баща си и от уплаха едва сдържаше сълзите си; не по-малко уплашен беше и Коля. Лебедев, който бе вече седнал, стана изведнъж, взе свещите и ги премести по-близо до Иполит, за да му бъде по-светло, като чете.

— Господа, това е… вие ще видите веднага какво е — прибави, кой знае защо, Иполит и изведнъж започна да чете: — „Необходимо обяснение!“ Епиграф „Après moi le déluge“90… Пфуй, дявол го взел! — извика той като опарен. — Как съм могъл да поставя сериозно такъв глупав епиграф?… Чуйте, господа!… Уверявам ви, всичко това в края на краищата е може би една ужасна глупост! Това са само някои мои мисли… Ако мислите, че тук… има нещо тайнствено или… забранено… с една дума…

— По-добре четете без предговор — прекъсна го Ганя.

— Почна да го усуква! — прибави друг.

— Много приказки — подхвърли Рогожин, който през цялото време бе мълчал.

Иполит изведнъж го погледна и когато очите им се срещнаха, Рогожин горчиво и злъчно се усмихна и бавно изрече странните думи:

— Не така се подкарва тая работа, момче, не така…

Естествено никой не разбра какво искаше да каже Рогожин, но думите му направиха доста странно впечатление на всички; една и съща обща мисъл като че ли докосна бегло всички умове. Но за Иполит впечатлението от тези думи беше ужасно: той се разтрепери толкова силно, че князът насмалко не протегна ръка, за да го задържи да не падне и той сигурно щеше да нададе вик, ако изведнъж гласът му не секна. Цяла минута не можа да каже една дума и, дишайки тежко, все гледаше Рогожин. Най-после, като си поемаше дъх с необикновено усилие, той продума:

— Значи, това бяхте вие… вие бяхте… вие?

— Какво съм бил? Какво искаш да кажеш? — отговори с недоумение Рогожин, но Иполит, цял почервенял и обзет изведнъж от ярост, рязко и силно изкрещя:

— Вие идвахте у дома миналата седмица, през нощта след един часа, в деня, когато дойдох да ви видя сутринта, вие бяхте! Признайте си: вие бяхте?

— Миналата седмица, през нощта? Да не ти е изпила кокошка ума, момче?

„Момчето“ пак помълча около минута, като сложи показалеца на челото си, и сякаш нещо размисли; но по бледото му, все още изкривено в плаха усмивка лице, изведнъж трепна някаква хитра, дори тържествуваща отсянка.

— Това бяхте вие! — повтори най-после той почти шепнешком, но с вид на напълно убеден човек. — Вие дойдохте у дома и седяхте мълчаливо на стол до прозореца цял час, дори повече; това беше между полунощ и два часа; после станахте и си отидохте към три часа… Това бяхте вие, вие! Защо ме уплашихте, защо идвахте да ме мъчите — не разбирам, но това бяхте вие!

И в погледа му блесна изведнъж безкрайна омраза, въпреки че все още продължаваше да трепери от уплаха.

— Ей сега, господа, ще узнаете всичко, аз… аз… слушайте…

Отново и ужасно припряно той се залови с листенцата; те се бяха разместили и разбъркали и той се помъчи да ги подреди; листовете трепереха в треперещите му ръце; дълго не можа да ги тури в ред.

Най-после четенето започна. Отначало, около пет минути, авторът на неочакваната статия все още се задъхваше и четеше несвързано и неравно; но малко по малко гласът му укрепна и почна да изразява напълно смисъла на това, което четеше. От време на време само го прекъсваше доста силна кашлица; когато стигна до средата на статията, силно прегракна; необикновеното му въодушевление, което все повече и повече се засилваше, към края на четенето стигна своя връх; в същата степен нарастваше и болезненото впечатление на слушателите. Ето я и цялата „статия“.

— Господа — каза Иполит, като изведнъж прекъсна четенето и дори почти се засрами, — не съм го препрочитал, но май че наистина съм написал много излишни неща. Този сън…

— Но все пак е истината — побърза да забележи Ганя.

— Съгласен съм, тук има твърде много лични впечатления, искам да кажа, всъщност по отношение на мене…

Казвайки това, Иполит изглеждаше уморен и съсипан и триеше с кърпичка потта от челото си.

— Да, драги, твърде много се интересувате от себе си — изсъска Лебедев.

— Господа, аз все пак не насилвам никого; който не иска, може да си отиде…

— Гони… от чужда къща — едва чуто измърмори Рогожин.

— Ами ако изведнъж всички станем и си отидем? — каза неочаквано Фердишченко, който впрочем досега не бе посмял да вдигне гласа си.

Иполит наведе изведнъж очи и стисна ръкописа; но в същата секунда пак вдигна глава и със светнали очи, с две червени петна на бузите си каза, вперил поглед във Фердишченко:

— Вие никак не ме обичате!

Чу се смях, ала повечето не се засмяха. Иполит се изчерви ужасно.

— Иполит — каза князът, — съберете ръкописа си и ми го дайте, а вие идете да легнете тук в стаята ми. Ще си поприказваме, преди да заспим, и утре ще продължим; но при условие, че няма вече да разгръщате тези листа. Искате ли?

— Нима е възможно? — погледна го Иполит истински изненадан. — Господа! — извика той, като пак трескаво се оживи. — Глупав епизод, в който не знаех как да се държа. Няма да прекъсвам повече четенето. Който иска да слуша — да слуша…

Той сръбна бързо вода от чашата, облакъти се бързо на масата, за да се скрие от погледите, и упорито продължи четенето. Впрочем смущението му мина скоро…

VI

VII

„Обяснението“ беше свършено; най-после Иполит млъкна…

Има крайни случаи, когато откровеността на нервния човек достига последната степен на цинизма и той, раздразнен и изкаран извън себе си, не се бои вече от нищо и е готов на всякакъв скандал, дори го чака с радост; той се нахвърля върху хората при това със смътното, но твърдо намерение непременно след минута да скочи от някоя камбанария и така от един път да разреши всички затруднения, ако такива се появят. Това състояние обикновено се предвещава от постепенно изтощение на физическите сили. Необикновено силното, почти ненормално напрежение, което бе поддържало досега Иполит, стигна до тази последна степен. И без това този осемнадесетгодишен, изтощен от болестта момък изглеждаше слаб като откъснат от дърво треперещ листец; но щом той — за пръв път от един час насам — обгърна с очи слушателите, веднага в погледа и в усмивката му се изрази най-надменно, най-презрително и оскърбително отвращение. Той бързаше да предизвика присъствуващите. Но слушателите му изпитваха крайно негодувание. Всички ставаха шумно и ядосано от масата. Умората, виното, напрежението усилваха безредието и гадните впечатления, ако можем така да се изразим.

Изведнъж Иполит скочи бързо от стола, сякаш го дръпнаха от мястото.

— Слънцето изгряло! — извика той, като гледаше блесналите върхове на дърветата и ги сочеше на княза като някакво чудо. — Изгряло!

— А вие мислехте, че няма да изгрее ли? — забеляза Фердишченко.

— Пак цял ден горещини — измърмори Ганя с тон на отегчение и небрежност, като държеше в ръце шапката си и се протягаше и прозяваше. — Цял месец ли ще трае тази суша!… Ще вървим ли, или ще останем, Птицин?

Иполит чу тези думи с учудване, стигащо до вцепенение; изведнъж той страшно побледня и цял се разтрепери.

— Много неумело показвате равнодушието си, за да ме оскърбите — обърна се той към Ганя, като го гледаше втренчено, — вие сте негодник!

— Това пък дявол знае каква разпуснатост е! — изръмжа Фердишченко. — Що за феноменално безсилие!

— Просто глупак — каза Ганя.

Иполит запази донякъде хладнокръвие.

— Разбирам, господа — започна той, като все още трепереше и се запъваше на всяка дума, — че съм заслужил може би вашето лично отмъщение и… съжалявам, че ви измъчих с тези фантазии (той посочи ръкописа си), впрочем съжалявам, че не ви измъчих докрай… (Той се усмихна глупаво.) Измъчих ли ви, Евгений Павлич? — изведнъж се обърна той към него. — Така ли е, или не? Кажете!

— Много дългичко, но впрочем…

— Доизкажете се! Поне веднъж в живота си не лъжете! — каза му с треперещ и заповеднически глас Иполит.

— О, това ми е съвсем безразлично! Бъдете така любезен, моля ви се, да ме оставите на мира — с погнуса се извърна Евгений Павлович.

— Лека нощ, княже — каза Птицин, приближавайки се до него.

— Но той ей сега ще се гръмне, какво правите вие! Погледнете го! — извика Вера и се спусна към Иполит много уплашена, като го хвана дори за ръцете. — Нали каза, че при изгрев-слънце ще се застреля, какво правите вие!

— Няма да се застреля! — измърмориха злорадно няколко гласа, между които и гласът на Ганя.

— Господа, пазете се! — извика Коля, като също хвана Иполит за ръката. — Погледнете го само! Княже! Княже! Княже, какво правите!

Около Иполит се струпаха Вера, Коля, Келер и Бурдовски; и четиримата го държаха за ръцете.

— Това е негово право, негово право!… — мънкаше Бурдовски, също съвсем като че объркан.

— Позволете, княже, какви са вашите нареждания? — приближи се до княза Лебедев, пиян и озлобен до нахалство.

— Какви нареждания?

— Не; позволете; аз съм тук хазаинът, макар и да не желая да не ви засвидетелствувам уважение. Приемам, че и вие сте господар тука, но аз не искам подобни истории в моя собствен дом… Не.

— Няма да се застреля; глези се момчето! — ненадейно извика генерал Иволгин с негодувание и с апломб.

— Бива си ви, генерале! — обади се Фердишченко.

— Знам, че няма да се застреля, генерале, многоуважаеми генерале, но все пак… аз съм хазаинът тук.

— Слушайте, господин Терентиев — каза изведнъж Птицин, който се бе сбогувал с княза и сега протегна ръка на Иполит, — във вашата тетрадка вие говорите, струва ми се, за вашия скелет и го завещавате на Академията? За вашия собствен скелет ли става дума, тоест вашите ли кости вие завещавате?

— Да, моите кости.

— Така-а. Защото могат да се явят недоразумения: казват, че имало вече такъв случай.

— Защо го закачате? — намеси се изведнъж князът.

— И го накарахте да се разплаче — прибави Фердишченко.

Ала Иполит съвсем не плачеше. Той понечи да се дръпне, но четиримата, които го бяха обградили, отведнъж го хванаха за ръцете. Избухна смях.

— Разчитал е, че ще го държат за ръцете; затова ни и прочете тетрадката си — забеляза Рогожин. — Сбогом, княже. Много се заседяхме; болят ме кокалите.

— Ако наистина сте имали намерение да се застреляте, Терентиев — засмя се Евгений Павлович, — след такива комплименти на ваше място аз нарочно не бих се застрелял, за да ги поядосам.

— Ужасно им се иска да видят как ще се застрелям! — каза му Иполит с вид на човек, който иска да се нахвърли върху него.

— Ядосват се, че няма да го видят.

— Значи, и вие смятате, че няма да го видят?

— Аз не ви подбуждам; напротив, смятам, че е много възможно да се застреляте. Но най-важното е да не се сърдите… — каза проточено Евгений Павлович, като разтягаше покровителствено думите си.

— Едва сега виждам, че направих ужасна грешка, дето им прочетох тетрадката си! — каза Иполит и внезапно погледна така доверчиво Евгений Павлович, сякаш го молеше за приятелски съвет.

— Смешно ви е положението, но… право да си кажа, не знам какво да ви посъветвам — отговори усмихнат Евгений Павлович.

Иполит го гледаше строго и втренчено, без да откъсне очи от него, и мълчеше. Човек би рекъл, че на моменти той съвсем се унасяше.

— Но позволете, господа, вижте само какъв начин на действие — каза Лебедев. — Той заявява, че „ще се застреля в парка, за да не безпокои никого!“ Значи, той смята, че няма да обезпокои никого, ако се убие в градината, на три крачки оттук.

— Господа… — започна князът.

— Не, позволете, многоуважаеми княже — яростно се намеси Лебедев, — тъй като сам вие благоволявате да видите, че това не е шега и тъй като най-малко половината от вашите гости са на същото мнение и са уверени, че сега, след това, което чухме тук, той непременно ще трябва да се застреля, за да спаси честта си, то аз като хазаин заявявам пред свидетели, че искам вашата помощ!

— Какво трябва да направя, Лебедев? Аз съм готов да ви помогна.

— Ето какво: първо, веднага да даде пистолета си, с който се хвалеше, с всичките му съоръжения. Ако го даде, съгласен съм да го оставя да пренощува в тази къща, тъй като е болен, при условие, разбира се, че ще бъде под мой контрол. Но утре ще трябва да върви, където иска; извинете, княже! Ако не даде оръжието си, още сега ще го хвана за едната ръка, а генералът за другата и веднага ще пратя да повикат полиция и тогава вече тя ще се занимае с въпроса. Понеже господин Фердишченко ни е близък, ще отиде да я повика.

Вдигна се шум; Лебедев се горещеше и губеше мярката; Фердишченко се готвеше да отиде в полицията; Ганя свирепо настояваше, че няма кой да се застрелва. Евгений Павлович мълчеше.

— Княже, вие скачали ли сте от камбанария? — пошепна му изведнъж Иполит.

— Н-не… — наивно отвърна князът.

— Мислите ли, че аз не съм предвидил цялата тази омраза? — пошепна пак Иполит със светнали очи, като гледаше княза, сякаш наистина чакаше от него отговор. — Стига! — извика той изведнъж, обръщайки се към всички присъствуващи. — Аз съм виновен… повече от всички! — Лебедев, ето ключа (той изкара портмонето си и извади от него една желязна халка с три-четири малки ключета), ето този, предпоследния… Коля ще ви покаже… Коля! Къде е Коля? — извика той, като гледаше Коля, без да го вижда. — Да… ето той ще ви покаже; той ми помогна преди малко да си наредя чантата. Заведете го, Коля; в кабинета на княза, под масата… ще намерите чантата ми… с това ключенце, долу, в една кутия… е моят пистолет и рогчето с барута. Той сам го нагласяше преди малко, господин Лебедев, ще ви го покаже; но при условие, че когато утре рано тръгна за Петербург, вие ще ми върнете пистолета. Чувате ли? Аз правя това за княза, а не за вас.

— Виж, така е добре! — каза Лебедев, като взе ключа, и с една злъчна усмивка се затича към съседната стая.

Коля се спря, като искаше да каже нещо, но Лебедев го помъкна със себе си.

Иполит гледаше гостите, които се смееха. Князът забеляза, че зъбите му тракат като при най-силен студ.

— Какви негодници са всички тези хора! — пак пошепна той яростно на княза. Когато му говореше, той винаги се навеждаше и снишаваше гласа си.

— Оставете ги; вие сте много слаб…

— Ей сега, ей сега… ей сега ще си отида.

Изведнъж той прегърна княза.

— Вие ще помислите може би, че аз съм луд? — погледна го той със странна усмивка.

— Не, но вие…

— Ей сега, ей сега, мълчете, нищо не казвайте, стойте… искам да погледна в очите ви… Стойте така, ще ви гледам. Ще се простя с човека.

Той бе застанал неподвижно и мълчаливо гледа княза около десет секунди, много бледен, с мокри от пот коси по слепоочията и някак странно хванал ръката на княза, сякаш се боеше да го пусне.

— Иполит, Иполит, какво става с вас? — извика князът.

— Ей сега… стига… отивам да си легна. Ще пийна една глътка за здравето на слънцето… Искам, искам, оставете ме!

Той взе бързо чашата си от масата, скочи от мястото си и в един миг се намери до изхода на терасата. Князът изтича подире му, но така стана, че сякаш нарочно в този момент Евгений Павлович му протегна ръка за сбогом. Мина една секунда и изведнъж всички на терасата извикаха. След това настъпи минута на извънредно голямо смущение.

Ето какво се беше случило:

Когато стигна до изхода на терасата, Иполит се спря, като държеше чашата в лявата си ръка, а другата си ръка бе пъхнал в десния страничен джоб на палтото. По-късно Келер твърдеше, че и преди това, когато още говорел с княза и го хващал с лявата ръка ту за рамото, ту за яката, Иполит все държал дясната си ръка в джоба и това уж, уверяваше той, породило първото му подозрение. Както и да е, но някакво безпокойство го накарало и него да изтича подир Иполит. Ала и той не стигнал навреме. Видял само как изведнъж в дясната ръка на Иполит нещо блеснало и как в същата секунда дулото на един малък джобен пистолет се допряло до слепоочието. Келер се спуснал да му хване ръката, но в този миг Иполит дръпнал спусъка. Чу се рязко, сухо изщракване на спусъка, но изстрел не последва. Когато Келер обхвана Иполит, той падна на ръцете му сякаш в безсъзнание; може би наистина си въобразяваше, че е вече убит. Пистолетът беше вече в ръцете на Келер. Хванаха Иполит, притеглиха стол, сложиха го да седне и всички се струпаха около него, всички крещяха, питаха. Всички бяха чули изщракването на спусъка, а виждаха жив човек, дори неодраскан. Самият Иполит седеше и не разбираше какво става; обгръщаше с безсмислен поглед всички наоколо. В този миг се върнаха бежешком Лебедев и Коля.

— Засечка ли? — питаха отвред.

— Да не би да не е бил зареден? — правеха догадки други.

— Зареден е! — обяви Келер, преглеждайки пистолета. — Но…

— Да не е засечка?

— Не е имало никаква капсула — каза Келер.

Мъчно е да се опише мъчителната сцена, която последва. Първоначалната обща уплаха бързо почна да отстъпва място на смеха; някои дори се кискаха, намирайки в това злорада наслада. Иполит ридаеше като в истерия, кършеше ръце, хвърляше се към всички, дори към Фердишченко, когото хвана с двете си ръце и почна да му се кълне, че „е забравил съвсем случайно, а не нарочно“ да сложи капсула, че „капсулите са ей тука на, в джоба на жилетката, десетина парчета“ (той ги показваше на всички), че не сложил по-рано, защото се боял от случаен изстрел в джоба, а смятал, че винаги може да сложи капсула, когато потрябва, но изведнъж забравил. Той се хвърляше към княза, към Евгений Павлович, умоляваше Келер да му върнат пистолета, за да може веднага да докаже на всички, че „неговата чест, да, чест“… но че сега той е „опозорен завинаги!…“

Той падна най-после наистина в безсъзнание. Занесоха го в кабинета на княза и Лебедев, напълно отрезвял, прати веднага да повикат доктор, а той заедно с дъщеря си, сина си, Бурдовски и генерала остана до леглото на болния. Когато изнесоха безчувствения Иполит, Келер застана посред стаята и заяви на висок глас, с решителен тон, като отделяше и натъртваше всяка дума:

— Господа, ако някой от вас още веднъж гласно и в мое присъствие изяви съмнение, че капсулата нарочно е забравена, и почне да твърди, че нещастният млад човек е играл само комедия — той ще има да се разправя с мене!

Никой не му отговори. Гостите най-сетне побързаха да се разотидат на групи. Птицин, Ганя и Рогожин си тръгнаха заедно.

Князът се учуди много, дето Евгений Павлович бе променил намерението си и си отиваше, без да се обяснят.

— Нали искахте да приказвате с мене, след като всички се разотидат? — попита го той.

— Вярно е — каза Евгений Павлович, като седна изведнъж на един стол и сложи княза да седне до него, — но сега временно промених намерението си. Признавам, че съм малко смутен, както и вие самият. Мислите ми са объркани; освен това въпросът, по който искам да се обясня с вас, е твърде важен както за мене, така и за вас. Вижте какво, княже, бих искал поне веднъж в живота си да извърша едно съвсем честно дело, тоест съвсем без задна мисъл, а смятам, че сега, в тази минута, не съм способен да сторя това, пък може би и вие… тъй де… е, по-късно ще се обясним. Възможно е въпросът да се изясни и за мене, и за вас, ако почакаме два-три дни, през което време аз ще бъда в Петербург.

И той пак стана от стола, така че беше странно защо бе седнал. На княза се стори също, че Евгений Павлович е недоволен и раздразнен и долови в погледа му враждебност, каквато нямаше преди това.

— Впрочем вие сега при болния ли отивате?

— Да… страх ме е — отговори князът.

— Не се бойте; той ще живее сигурно пет-шест седмици, а може дори и да оздравее тук. А най-добре ще бъде, ако утре му посочите вратата.

— А може би аз неусетно го подтикнах към това, задето… не казах нищо. Дали не е помислил, че се съмнявам, че ще се застреля? Вие как смятате, Евгений Павлич?

— Съвсем не. Вие сте твърде добър, че още се занимавате с това. Чувал съм, но никога не бях виждал човек да се застрелва нарочно, за да го похвалят, или от яд, че не го хвалят. И най-вече никога не бих повярвал, че могат да проявят така открито безсилието си! Но все пак утре му посочете вратата.

— Мислите ли, че той пак ще направи опит да се самоубие?

— Не, сега вече не. Но пазете се от тези ласенеровци, израсли на наша почва! Повтарям ви, престъплението е твърде обикновено убежище за тези бездарни, нетърпеливи и жадни нищожества.

— Та той като Ласенер100 ли е?

— Основата им е същата, може би само по положение се различават. Ще видите дали този господин не е способен да пречука десет души, всъщност само „на шега“, точно както той самият ни прочете преди малко в обяснението си. Сега от тези думи няма да мога да заспя.

— Може би безпокойствата ви са преувеличени.

— Чуден сте вие, княже; не вярвате, че той е способен сега да убие десет души.

— Страх ме е да ви отговоря; всичко това е много странно; но…

— О, както обичате, както обичате! — заключи раздразнено Евгений Павлович. — Освен това вие сте толкова храбър човек; гледайте само да не попаднете между десетте.

— Най-вероятно е, че той няма да убие никого — каза князът, като гледаше умислено Евгений Павлович.

Той се разсмя злобно.

— Довиждане, време е да си вървя! А забелязахте ли, че той завеща на Аглая Ивановна едно копие от изповедта си?

— Да, забелязах и… мисля по това.

— Ето на, пак се връщаме на десетте души — отново се засмя Евгений Павлович и излезе.

След един час, вече към четири сутринта, князът слезе в парка. Той се беше опитвал да заспи в къщи, но не можа поради силно сърцебиене. Впрочем всичко в къщи бе тръгнало по реда си и се беше успокоило, доколкото бе възможно; болният заспа и докторът, който дойде да го види, заяви, че няма никаква особена опасност. Лебедев, Коля и Бурдовски си легнаха в стаята на болния, за да дежурят поред; нямаше прочее нищо опасно.

Но безпокойството на княза нарастваше от минута на минута. Той се скиташе из парка, като хвърляше разсеяни погледи около себе си, и учуден се спря, когато стигна до площада пред градинското казино и видя редицата празни пейки и пюпитри за оркестъра. Смая го видът на това място и то му се стори, кой знае защо, ужасно грозно. Върна се назад и право по пътя, по който бе минал вчера заедно с Епанчини, за да отиде до казиното, стигна до зелената пейка, определеното място за срещата, седна на нея и изведнъж прихна да се смее, но тутакси се възмути страшно от смеха си. Тъгата му не го напускаше; искаше му се да отиде някъде, но не знаеше къде. Над главата му на едно дърво пееше птичка; той я затърси с очи между листата; изведнъж птичката хвръкна от дървото и в същия миг той си спомни за „мушицата“ в „ослепителния слънчев лъч“, за която Иполит бе писал, че и „тя знае своето място и участвува в общия хор, а само той е изхвърлен от света“. Тази фраза, която го беше смаяла още тогава, сега пак му дойде на ума. Отдавна забравен спомен се събуди в паметта му и внезапно се проясни.

Това беше в Швейцария, през първата година и дори през първите месеци на лекуването му. Тогава той изглеждаше още като същински идиот, даже не можеше да се изразява добре и понякога не разбираше какво искат от него. В един ясен, слънчев ден той отиде в планината и дълго се скита, терзан от една мъчителна мисъл, която не можеше ясно да се формулира. Пред себе си виждаше блеснало небе, долу — едно езеро, околовръст светъл и безпределен хоризонт, който няма край. Дълго гледа със свито сърце. Сега си спомни, че беше простирал ръце към тази светла, безкрайна синева и бе плакал. Измъчваше го мисълта, че е съвсем чужд на всичко това. Та какъв е този пир, какъв е този вечен велик празник, който няма свършек и към който го тегли сърцето му отдавна, открай време, от самото му детинство, без да може той да участвува в него. Всяка сутрин изгрява същото светло слънце; всяка сутрин над водопада се очертава дъга, всяка вечер най-високият връх на планината, целият в сняг, гори с пурпурен пламък там надалеч, на края на небето; всяка „мъничка мушица, която бръмчи около него в ослепителния слънчев лъч, участвува в този хор: знае своето място, обича го и е щастлива“; всяко стръкче трева расте и е щастливо! Всеки си има своя път и всеки го знае, с песен на устата тръгва и с песен на устата се връща; само той нищо не знае, нищо не разбира, нито хората, нито гласовете на природата, на всичко е чужд, изхвърлен е от света. О, той, разбира се, не можеше тогава да говори с тези изрази и да формулира така своя въпрос; страданието му беше глухо и нямо; но сега му се струваше, че всичко това бе казал и тогава, със същите тези изрази, и че всичко казано за „мушицата“ Иполит го е взел от него самия, от тогавашните му думи и сълзи. Той беше уверен в това и при тази мисъл сърцето му, кой знае защо, биеше…

Той задряма на пейката, но тревогата му продължи и в съня. В момента на заспиването той си припомни предположението, че Иполит ще убие десет души и се усмихна на глупостта на тази мисъл. Околовръст цареше прекрасна, ведра тишина, само листата шумоляха и като че ли това още повече усилваше тишината и самотата наоколо. Сънува твърде много сънища, всичките тревожни, и от тях потръпваше непрекъснато. Най-после до него се приближи една жена; той я познаваше, познаваше я до болка; винаги можеше да й каже името, да я посочи, но — чудно нещо — тя имаше сега като че ли съвсем друго лице от това, което знаеше, и той се измъчваше, понеже не искаше да признае, че това е същата жена. В това лице имаше такова разкаяние и ужас, та човек би рекъл, че тази жена е голяма престъпница и току-що е извършила ужасно престъпление. По бледата й буза трепкаше една сълза; тя го повика с ръка и сложи пръст на устните си, сякаш го предупреждаваше да я последва безшумно. Сърцето му примря: за нищо на света, за нищо на света той не искаше да я признае за престъпница, но чувствуваше, че ей сега ще се случи нещо ужасно, което ще повлияе на целия му живот. Тя сякаш искаше да му покаже нещо тук наблизо, в парка. Той стана, за да я последва, но изведнъж близо до него звънна нечий кръшен, бодър смях; нечия ръка изведнъж се намери в неговата; той хвана тази ръка, стисна я здраво и се събуди. Пред него стоеше и високо се смееше Аглая.

VIII

Тя хем се смееше, хем се възмущаваше…

— Спи! Вие спяхте! — извика тя с презрение и учудване.

— Вие ли сте! — смотолеви князът, който още не бе дошъл напълно на себе си и с учудване я позна. — Ах, да! Имахме среща… аз съм заспал.

— Видях.

— Никой друг ли освен вас не ме събуди? Никой друг ли нямаше тук? Аз мислех, че тук беше… една друга жена…

— Тук е била друга жена…

Най-после той се разсъни съвсем.

— Това е било само сън — каза умислено той, — но чудно: в този момент такъв сън… Седнете.

Той я хвана за ръката и я сложи да седне на пейката; сам седна до нея и се замисли. Аглая не прекъсваше мълчанието, а само гледаше втренчено събеседника си. Той също я гледаше, но понякога така, сякаш съвсем не я виждаше пред себе си. Тя почна да руменее.

— Ах, да! — трепна князът. — Иполит се застреля!

— Кога? У вас ли? — попита тя, без много да се учуди. — Нали снощи той беше още жив, струва ми се? Как сте могли да спите тук след всичко това? — извика тя, като изведнъж се оживи.

— Но той не умря, пистолетът не гръмна.

По настояване на Аглая князът трябваше да разправи веднага, и то с най-големи подробности, всичко, което се беше случило през нощта. Тя го подканяше постоянно да разправя по-бързо, но сама го спираше с непрекъснати въпроси, и то почти всичките странични. Между другото с голямо любопитство изслуша какво бе казал Евгений Павлович и на няколко пъти дори повторно го разпитва.

— Е, стига вече, трябва да бързам — заключи тя, след като чу всичко, — имаме само един час време, защото в осем часа трябва да бъда непременно в къщи, за да не разберат, че съм идвала тук; а аз съм дошла по работа; имам да ви казвам много неща. Само че сега съвсем ме объркахте. Колкото за Иполит аз смятам, че пистолетът му наистина е трябвало да не гръмне, това повече му прилича. Но вие сигурен ли сте, че той непременно е искал да се застреля и че това не е било измама?

— Това не беше никаква измама.

— Наистина това е по̀ за вярване. Значи, там е писано да ми донесете неговата „Изповед“? А защо не я донесохте?

— Ами че той не умря. Ще му я поискам.

— Непременно я донесете, няма какво да му я искате. Това ще бъде сигурно за него много приятно, защото може би е искал да се застреля, за да прочета после изповедта му. Моля ви се, Лев Николаич, не се смейте на това, което казах, защото много е възможно така да е.

— Аз не се смея, защото сам смятам, че донякъде това е твърде възможно.

— Наистина ли? Нима също така смятате? — изведнъж ужасно се учуди Аглая.

Тя разпитваше бързо, говореше припряно, но като че ли понякога се смущаваше и често не довършваше фразата си; час по час бързаше да го предупреди за нещо; изобщо тя беше крайно разтревожена и макар че погледът й беше смел, дори някак предизвикателен, може би тя беше малко уплашена. Облечена беше в най-обикновена, всекидневна рокля, която много й отиваше. Седнала на края на пейката, тя често протреперваше и се изчервяваше. Потвърждението на княза, че Иполит се е застрелял, за да прочете тя изповедта му, много я зачуди.

— Разбира се — обясни князът, — той е искал освен вас и всички ние да го похвалим…

— Как да го похвалите?

— Тоест… как да ви кажа? Много мъчно е да се обясни. Сигурно му се е искало всички да го обградят, да му кажат, че много го обичат и уважават и да почнат да го молят настойчиво да остане жив. Много е възможно да е мислил за вас повече, отколкото за другите, защото в подобен момент спомена за вас… макар че може би сам не си е давал сметка, че мисли за вас.

— Това вече съвсем не разбирам: мислел за мене, без да си дава сметка, че мисли за мене. Впрочем, струва ми се, разбирам: знаете ли, че и аз самата, когато бях тринадесетгодишно момиченце, около тридесет пъти съм мислела да се отровя и да обясня всичко в едно писмо до родителите ми; виждах се легнала в ковчега, всички плачат над мене и се укоряват, че са били така жестоки с мене… Защо пак се смеете? — прибави бързо тя, свъсила вежди. — А вие за какво мислите, когато се усамотите с мечтите си? Може би се виждате като фелдмаршал, който е надвил Наполеон?

— Да, да, честна дума, тъкмо за това мисля, особено когато заспивам — засмя се князът, — само че не Наполеон, а австрийците надвивам.

— Съвсем не желая да се шегувам с вас, Лев Николаич. С Иполит ще се видя сама; моля ви да го предупредите. Колкото до вас, намирам, че сте твърде лош, защото е твърде груб начинът, по който виждате и съдите душата на един човек като Иполит. У вас няма нежност: вие виждате само истината, значи, сте несправедлив.

Князът се замисли.

— Вие сте, струва ми се, несправедлива към мене — каза той, — защото не намирам нищо лошо в това, че той е мислил така, тъй като всички са склонни да мислят така; освен това може би той съвсем не е мислил, а само е искал това… искало му се е за последен път да се срещне с хора, да заслужи тяхното уважение и любов; та това са много хубави чувства, само че не излезе всичко тъй както трябва; попречи болестта и не знам какво друго още! Впрочем за едни хора винаги всичко излиза хубаво, а други нямат никакъв късмет…

— Сигурно за себе си прибавихте това? — забеляза Аглая.

— Да, за себе си — отговори князът, без да долови никакво злорадство във въпроса.

— Все пак на ваше място аз не бих заспала; значи, дето и да сложите глава, заспивате веднага; това е много лошо от ваша страна.

— Но аз не съм спал цялата нощ, а след това ходих насам-натам, бях на мястото, дето свирят…

— На кое място?

— Там, дето свиреха вчера, а след това дойдох тук, седнах, мислих-мислих и съм заспал.

— А, така, значи? Това променя нещата във ваша полза… А защо ходихте там, дето свирят?

— Не знам, ей така…

— Добре, добре, ще говорим после по това; вие все ме прекъсвате и какво ме е грижа, че сте ходили там, дето свирят? Коя жена сънувахте?

— Това беше… беше… вие не сте я виждали…

— Разбирам, много добре разбирам. Вие много я… Как я сънувахте, в какъв вид? Впрочем не искам нищо да знам — отсече изведнъж тя ядосано. — Не ме прекъсвайте…

Тя замълча за момент, сякаш си поемаше дъх или се мъчеше да прогони яда си.

— Ето в какво се състои работата, за какво ви повиках: искам да ви предложа да бъдете мой приятел. Защо ме загледахте така? — прибави тя почти с гняв.

Князът наистина я гледаше в този момент с голямо внимание, тъй като бе забелязал, че тя пак бе почнала силно да се черви. При подобни случаи колкото повече се червеше, толкова повече като че ли се сърдеше на себе си, което явно се четеше в бляскащите й очи; обикновено след минута тя вече изливаше гнева си върху своя събеседник, безразлично дали беше виновен, или не, и започваше да се кара с него. Понеже знаеше и чувствуваше своя див и свенлив характер, обикновено тя рядко се намесваше в разговор и беше по-мълчалива от сестрите си, а понякога дори прекалено мълчалива. При особено деликатни случаи като този, когато непременно трябваше да приказва, тя започваше разговора с необикновена надутост и някак предизвикателно. Винаги предчувствуваше отнапред кога започваше или беше на път да почне да се черви.

— Вие може би не искате да приемете предложението ми? — погледна тя високомерно княза.

— О не, искам, само че това съвсем не е нужно… тоест никак не мислех, че трябваше да се направи такова предложение — сконфузи се князът.

— А какво мислехте тогава? За какво бих ви повикала тук? Какво ли ви е дошло на ума? Впрочем вие ме смятате може би за малка глупачка, както ме смятат всички в къщи?

— Не знаех, че ви смятат за глупава, аз… аз не ви смятам.

— Не ме ли смятате? Много умно от ваша страна. И най-вече умно казано.

— Според мене — продължи князът — вие може би сте дори понякога много умна, преди малко изведнъж казахте една много умна приказка по повод съмнението ми за Иполит: „Вие виждате само истината, значи, сте несправедлив.“ Ще запомня тази приказка и ще помисля по нея.

Аглая веднага се изчерви от удоволствие. Всички тези промени ставаха в нея с необикновена бързина и съвсем непринудено. Князът също се зарадва и дори се разсмя от радост, като я гледаше.

— Слушайте — почна пак тя, — отдавна ви чаках, за да ви разправя всичко това, чаках от момента, когато ми пратихте онова писмо оттам и дори преди това… Вчера вече чухте половината от това, което имах да ви кажа: аз ви смятам за най-честния и най-справедливия човек, по-честен и по-справедлив от всички, и ако казват за вас, че вашият ум… тоест, че понякога вие сте болен умствено, това не е справедливо; аз се убедих в това и спорех с другите, защото макар че сте наистина болен умствено (вие няма да ми се разсърдите, разбира се, за тези думи, казвам ги в най-добрия им смисъл), но пък главният ви ум е по-развит, отколкото у всички тях, до такава степен дори, че те и представа нямат; защото има два вида ум: главен и второстепенен. Така ли е? Нали е така?

— Може би е вярно — с мъка продума князът; сърцето му биеше и удряше силно.

— Бях сигурна, че ще ме разберете — важно продължи тя. — Княз Шч. и Евгений Павлич никак не схващат разликата между тези два вида ум, Александра също, но представете си: maman я разбра.

— Вие приличате много на Лисавета Прокофиевна.

— Как? Вярно ли? — учуди се Аглая.

— Бога ми, да.

— Благодаря ви — каза тя, като помисли, — много се радвам, че приличам на maman. Значи, вие много я уважавате? — прибави тя, без да си даде сметка за наивността на въпроса.

— Много, много и се радвам, че и вие истински сте я разбрали.

— И аз се радвам, защото съм забелязала как понякога й се… присмиват. Но чуйте най-важното: аз мислих дълго време, преди да спра най-после избора си върху вас. Аз не искам да ми се присмиват в къщи; не искам да ме смятат за малка глупачка; не искам да се закачат с мене… Всичко това отведнъж разбрах и отказах решително на Евгений Павлич, защото не искам непрекъснато да ме карат да се омъжа! Аз искам… искам… да, искам да избягам от къщи и избрах вас да ми помогнете за това.

— Да избягате от къщи! — извика князът.

— Да, да, да, да избягам от къщи! — извика тя изведнъж, пламнала от силен гняв. — Не искам, не искам постоянно да ме карат там да се червя. Не искам да се червя нито пред тях, нито пред княз Шч., нито пред Евгений Павлич, нито пред когото и да било и затова избрах вас. С вас искам да мога да приказвам за всичко, дори и за най-важните неща, когато пожелая; от ваша страна и вие не трябва да криете нищо от мене. Искам да има поне един човек, с когото да приказвам за всичко като със себе си. Те почнаха изведнъж да казват, че ви чакам и че ви обичам. Това беше още преди вашето пристигане и аз не бях им показвала вашето писмо; а сега вече повтарят все същото нещо. Искам да бъда смела и да нямам страх от нищо. Не искам да ходя по техните балове, искам да стана полезна. Отдавна вече исках да се махна. Двадесет години вече как ме държат затворена и мислят само да ме омъжат. Още на четиринадесетгодишна възраст, колкото и глупава да бях, мислех да избягам. Сега вече всичко обмислих и ви чаках, за да ви разпитам за живота в чужбина. Аз не съм виждала нито една готическа катедрала, искам да отида в Рим, да посетя всички научни кабинети, да се уча в Париж; цялата последна година се готвех и учех, много книги прочетох; всички забранени книги прочетох. Александра и Аделаида могат да четат всичко, позволяват им, а на мене ми забраняват някои, контролират ме. Аз не искам да се карам със сестрите си, но отдавна вече заявих на майка си и на баща си, че искам да променя напълно моето социално положение. Реших да се занимавам с възпитание и разчитах на вас, защото вие казвахте, че обичате децата. Мислите ли, че можем да се заемем заедно с възпитанието, ако не сега, то поне по-късно? Заедно ще вършим едно полезно дело; аз не искам да бъда генералска щерка… Кажете ми, вие много образован ли сте?

— О, съвсем не.

— Жалко, а аз мислех… но защо мислех така? Няма значение, вие все пак ще ме ръководите, защото аз вас избрах.

— Това е глупаво, Аглая Ивановна.

— Аз искам, искам да избягам от къщи! — извика тя и очите й пак засвяткаха. — Ако не се съгласите, аз ще се омъжа за Гаврила Ардалионович. Не искам да смятат в къщи, че съм калпава жена и да ме обвиняват бог знае в какво.

— Но вие имате ли ум? — насмалко не скочи от мястото си князът. — В какво ви обвиняват, кой ви обвинява?

— Всички в къщи: майка ми, сестрите ми, баща ми, княз Шч., дори вашият противен Коля! Ако не ми го казват направо, то поне така мислят. Аз съм го казала на всички в очите, и на майка ми, и на баща ми. Maman беше болна целия ден, а на другия ден Александра и татко ми казаха, че не разбирам какви глупости говоря и какви думи приказвам. А аз им възразих направо, че вече всичко разбирам, че схващам смисъла на всички думи, че вече не съм малка и че още преди две години съм прочела нарочно два романа от Пол дьо Кок101, за да науча всичко. Като чу това, maman едва не припадна.

През ума на княза изведнъж мина една страшна мисъл. Той погледа втренчено Аглая и се усмихна.

Просто не можеше да повярва, че пред него стои същата високомерна девойка, която така гордо и надуто му беше прочела някога писмото на Гаврила Ардалионович. Не разбираше как една толкова надменна и сурова хубавица може да бъде такова дете, което наистина дори и сега може би не схваща смисъла на всички думи.

— Вие все в къщи ли сте живяла, Аглая Ивановна? — попита той. — Искам да кажа, никога ли не сте ходили на училище, не сте се учили в някой пансион?

— Никога никъде не съм ходила; все в къщи си седях затворена като в бутилка и направо от тази бутилка ще изляза, за да се омъжа; какво пак се подсмивате? Забелязвам, че и вие май ми се присмивате и държите тяхната страна — прибави тя, като се намръщи заплашително; — не ме ядосвайте, аз и без това не знам какво става е мене… Сигурна съм, че вие сте дошъл тук напълно убеден, че аз съм влюбена във вас и съм ви дала среща — завърши тя раздразнено.

— Наистина вчера се боях от това — призна наивно князът (той беше много смутен), — но днес съм убеден, че вие…

— Как! — извика Аглая и долната й устна изведнъж затрепери. — Вие сте се бояли, че аз… вие сте посмели да мислите, че аз… Господи! Вие сте подозирали може би, че аз съм ви поканила тук, за да ви хвана в примката си и след това да ни заварят тук и да ви принудят да се ожените за мене…

— Аглая Ивановна! Как не ви е срам? Как можа една толкова долна мисъл да се породи във вашето чисто, невинно сърце? Обзалагам се, че вие самата не вярвате на нито една ваша дума и… сама не знаете какво приказвате!

Аглая седеше неподвижно е наведена глава, сякаш се беше изплашила от това, което бе казала.

— Съвсем не ме е срам — смънка тя, — впрочем отде знаете, че сърцето ми е невинно? Как посмяхте в такъв случай да ми пратите любовно писмо?

— Любовно писмо? Моето писмо — любовно! Това писмо е израз на най-дълбоко почитание, това писмо се изля от сърцето ми в най-тежкия момент от моя живот! Аз си спомних тогава за вас като за някаква светлина… аз…

— Добре де, добре — прекъсна го изведнъж тя, но вече със съвсем друг тон, в който се долавяше пълно разкаяние и почти уплаха; тя дори се наклони към него и като се мъчеше все още да не го гледа направо, понечи да докосне рамото му, за да го помоли още по-убедително да не се сърди. — Добре — повтори тя ужасно засрамена, — аз чувствувам, че си послужих с един много глупав израз. Това беше само… за да ви изпитам. Смятайте, че нищо не съм казала. Ако съм ви обидила, простете. Не ме гледайте, моля ви се, в очите, обърнете се. Вие казахте, че това е една много долна мисъл: аз я казах нарочно, за да ви жегна. Понякога сама се страхувам от това, което искам да кажа, но току-виж, изведнъж съм го казала. Вие прибавихте, че сте написали това писмо в най-тежкия момент от вашия живот… Аз знам за какъв момент говорите — каза тихо тя и пак сведе очи към земята.

— О, ако знаете всичко!

— Аз знам всичко! — извика тя в нов пристъп на вълнение. — Вие сте живели тогава цял месец в един апартамент заедно с тази отвратителна жена, с която сте избягали…

При тези думи тя вече не се изчерви, а побледня и изведнъж стана от мястото си сякаш в някакъв унес, но веднага се опомни и седна; дълго време още устната й продължаваше да трепери. Мълчаха около една минута. Князът беше страшно поразен от това неочаквано избухване и не знаеше на какво, да го отдаде.

— Аз съвсем не ви обичам — каза тя изведнъж, сякаш отсече с нож.

Князът не й отговори; пак помълчаха около една минута.

— Аз обичам Гаврила Ардалионович… — рече тя припряно, но едва чуто и още повече наведе глава.

— Това не е вярно — промълви князът също почти шепнешком.

— Значи, аз лъжа? Но това е истината; аз му дадох дума завчера на същата тази пейка.

Князът се уплаши и остана един момент умислен.

— Това не е истина — повтори той твърдо, — всичко това го измислихте.

— Много вежливо от ваша страна. Знайте, че той се промени; той ме обича повече от живота си. Изгори си ръката пред мене само за да ми докаже, че ме обича повече от живота си.

— Изгори си ръката?

— Да, ръката си. Ако щете, вярвайте, ако щете, не вярвайте — все ми е едно.

Князът пак не каза нищо. В думите на Аглая нямаше шега; тя беше сърдита.

— Значи, той е донесъл свещ, ако това е станало тук? Не виждам как другояче той би могъл…

— Да… свещ. Какво невероятно има в това?

— Цяла свещ или част от свещ на свещник?

— Е да… не… половин свещ… угарка… цяла свещ — не е ли все едно, престанете!… Ако искате да знаете, донесе и кибрит. Запали свещта и цял половин час държа пръста си над свещта; невъзможно ли ви се вижда?

— Вчера го видях; пръстите му не са изгорени.

Изведнъж Аглая прихна да се смее досущ като дете.

— Знаете ли защо ви излъгах сега? — обърна се рязко тя към него с най-детска доверчивост; смехът все още блуждаеше по устните й. — Защото съм забелязала, че когато лъжеш и умело вмъкнеш нещо не съвсем обикновено, нещо ексцентрично, знаете ли, нещо, което е твърде дръзко или дори никога не се случва, лъжата ти става много по-вероятна. Само че този опит не сполучи при мене, тъй като не успях…

Изведнъж тя пак се намръщи, сякаш си припомни нещо.

— Ако тогава ви прочетох стихотворението за „бедния рицар“ — обърна се тя към княза, като го гледаше сериозно и дори тъжно, — то беше с намерението… да ви похваля, но в същото време и да ви засрамя за вашето поведение и да ви покажа, че всичко знам…

— Много сте несправедлива към мене… към оная нещастница, за която преди малко така ужасно се изразихте, Аглая…

— Понеже всичко, всичко знам, затова се и изразих така! Знам как преди половин година сте й предложили пред всички ръката си. Не ме прекъсвайте, виждате, че аз изтъквам факти, без да правя коментарии. След това тя избягала с Рогожин; после вие сте живели с нея в някакво село или град и тя ви напуснала и отишла при друг. (Аглая се изчерви ужасно.) После тя пак, се върнала при Рогожин, който я обича като… като безумен. После вие, също много умен човек, сте пристигнали тук зарад нея, веднага щом сте узнали, че тя се е върнала в Петербург. Снощи се спуснахте да я защитите, а преди малко сте я сънували… Виждате ли, че всичко знам; нали за нея, нали за нея пристигнахте тук?

— Да, за нея — тихо отговори князът и тъжно и замислено наведе глава, без да подозира с какъв святкащ поглед го погледна Аглая, — за нея, но само за да узная… Аз не вярвам, че тя би могла да бъде щастлива с Рогожин, макар че… с една дума, не знам какво бих могъл да направя тук за нея и как да й помогна, но дойдох.

Той трепна и погледна Аглая, която го слушаше с омраза.

— Ако сте дошли, без да знаете защо, значи, много я обичате — каза тя най-после.

— Не — отвърна князът, — не, не я обичам. О, ако знаехте с какъв ужас си спомням за времето, което прекарах с нея!

При тези думи дори тръпки минаха по тялото му.

— Кажете ми всичко — рече Аглая.

— Тук няма нищо, което не бихте могли да чуете. Не знам защо тъкмо на вас, единствено на вас исках да разправя всичко това; може би защото всъщност вас съм обичал много. Тази нещастна жена е дълбоко убедена, че е най-падналото, най-порочното създание на света. О, недейте я позори, не хвърляйте камък върху нея. Тя самата се е измъчила много от съзнанието за своя незаслужен позор! И къде е нейната вина, Боже мой! О, тя непрекъснато крещи разярена, че не се признава за виновна, че е жертва на хората, жертва на един развратник и злодеец; но каквото и да ви говори, знайте, че тя е първата, която не вярва на думите си, и че, напротив, с цялата си съвест вярва, че тя… самата е виновна. Когато се опитвах да разпръсна този мрак, тя изживяваше такива страдания, че сърцето ми никога няма да оздравее, докато си спомням за това ужасно време. Като че ли веднъж завинаги сърцето ми е пронизано. Тя избяга от мене, знаете ли защо? Именно за да ми докаже, че е паднала. Но най-ужасното е, че тя сама може би не знаеше, че само на мене иска да докаже това, а избяга, защото на всяка цена е искала да извърши едно позорно дело, за да може веднага да си каже: „Ето ти извърши ново безчестие, значи, си долна твар!“ О, може би ние няма да разберете това, Аглая! Знаете ли, че в това непрекъснато съзнание за позора се крие може би някаква ужасна, противоестествена наслада, подобно на отмъщение срещу някого. Понякога сполучвах да я накарам да види пак светлина около себе си; но веднага след това отново се възмущаваше и стигаше дотам, че разпалено ме обвиняваше, че съм искал да се поставя над нея (нещо съвсем далеч от мисълта ми), и направо ми заяви най-сетне, когато й предложих да се оженим, че не иска от никого нито високомерно състрадание, нито помощ, нито някой „да я издигне до себе си“. Вие я видяхте вчера; мислите ли, че тя е щастлива в подобна компания, че това е общество за нея? Вие не знаете колко образована е тя и какъв развит ум има! Понякога дори ме учудваше!

— Вие и там ли й четяхте такива… проповеди?

— О, не — замислено продължи князът, без да забележи тона на въпроса, — аз почти винаги мълчах. Често исках да й говоря, но наистина не знаех какво да кажа. Нали знаете, има случаи, когато е по-добре да мълчиш. О, аз я обичах; много я обичах… но след това… след това… тя отгатна всичко.

— Какво отгатна?

— Че само я съжалявам и че… не я обичам вече.

— Отде знаете, може би тя наистина е обикнала оня… помешчик, с когото е заминала?

— Не, аз знам всичко; тя само му се подиграваше.

— А на вас никога ли не се подиграваше?

— Не. Подиграваше се понякога от злоба; о, в такива моменти тя ужасно ме кореше в гнева си — и сама страдаше! Но… после… о, не ми напомняйте, не ми напомняйте за това!

Той закри с ръце лицето си.

— А знаете ли, че тя ми пише почти всеки ден?

— Значи, истина е! — извика князът разтревожен. — Чух, но все още не исках да повярвам.

— Кой ви каза? — трепна уплашено Аглая.

— Рогожин ми каза вчера, само че не съвсем ясно.

— Вчера? Вчера сутринта? Кога вчера? Преди концерта ли, или после?

— После; вечерта, към полунощ.

— Добре, щом е Рогожин… А знаете ли за какво ми пише в тези писма?

— На нищо не се учудвам; тя е безумна.

— Ето писмата (Аглая извади от джоба си три писма в пликове и ги хвърли пред княза). Ето вече цяла седмица ме моли, убеждава, предумва да се омъжа за вас. Тя… е да, тя е умна, макар и да е безумна и вие право казвате, че е много по-умна от мене… Пише ми, че е влюбена в мене, че всеки ден търси случай да ме види, макар и отдалеч. Пише ми, че вие ме обичате, че тя го знае, отдавна го забелязала, и че вие сте й говорили за мене. Иска да ви види щастлив; уверена била, че само аз мога да ви направя щастлив… Тя пише така чудновато… странно… Никому не съм показвала писмата й, вас чаках; знаете ли какво значи това? Нищо ли не отгатвате?

— Това е лудост; доказателство за нейното безумие — каза князът и устните му затрепериха.

— Да не плачете?

— Не, Аглая, не, не плача — погледна я князът.

— Какво трябва да правя? Какво ще ме посъветвате? Не мога повече да получавам тези писма!

— О, оставете я, моля ви се! — извика князът. — Какво можете да направите в този мрак; аз ще употребя всичките си усилия да не ви пише повече.

— Щом говорите така, вие сте човек без сърце! — извика Аглая. — Та не виждате ли, че тя е влюбена не в мене, а във вас? Че само вас обича? Възможно ли е да сте забелязали всичко в нея с изключение на това? Знаете ли какво се крие в това, какво означават тези писма? Това е ревност; това е повече от ревност! Тя… мислите ли, че тя наистина ще се омъжи за Рогожин, както казва тук в писмата? Тя ще се убие на другия ден след нашата сватба!

Князът трепна; сърцето му примря. Той гледаше учудено Аглая: странно му се виждаше да признае, че това дете е отдавна вече жена.

— Бог ми е свидетел, Аглая, че аз бих дал живота си, за да й върна спокойствието и да я направя щастлива, но… не мога вече да я обичам и тя го знае!

— Тогава пожертвувайте се, така много ви отива това! Нали сте толкова голям благодетел. И не ми казвайте „Аглая“… Вие и преди малко ми казахте просто „Аглая“… Вие трябва, вие сте длъжен да я възродите, трябва да заминете отново с нея, за да усмирявате и успокоявате сърцето й. Ами че точно нея вие обичате!

— Не мога така да се пожертвувам, макар че веднъж имах такова намерение и… може би и сега го имам. Но аз знам сигурно, че с мене тя ще загине и затова я напущам. Трябваше да я видя днес в седем часа; може би няма да отида сега. Със своята гордост тя няма никога да ми прости моята любов — и ние и двамата ще загинем! Това не е естествено, но тук всичко е неестествено. Е5ие казвате, че тя ме обича, но нима това е любов? Нима може да съществува такава любов след всичко, което аз изтеглих! Не, това не е любов, това е друго нещо!

— Как побледняхте! — изплаши се изведнъж Аглая.

— Нищо ми няма; никак не съм спал; чувствувам се отпаднал… Ние наистина приказвахме тогава за вас, Аглая…

— Значи, е вярно? Наистина сте могли да приказвате с нея за мене и… и как можахте да ме обикнете, като сте ме видели само веднъж?

— Не знам как. В моя мрак тогава аз си въобразявах… привиждаше ми се може би нова зора. Не знам защо най-напред помислих за вас. Аз не ви излъгах тогава, когато ви писах, че не знам. Всичко това беше само една мечта, спасение от тогавашния ужас… После почнах да работя; смятах три години да не се връщам тук…

— Значи, сте пристигнали зарад нея?

И нещо затрепери в гласа на Аглая.

— Да, зарад нея.

Минаха около две минути в мрачно мълчание. Аглая стана от мястото си.

— Щом вие казвате — започна тя с нерешителен глас, — щом вие самият смятате, че тази… ваша жена… е безумна, не ме е грижа мене за нейните безумни фантазии… Моля ви се, Лев Николаич, вземете тези три писма и й ги хвърлете от моя страна! И ако тя — извика изведнъж Аглая, — ако тя посмее да ми пише още един ред само, кажете й, че аз ще се оплача на баща ми и че ще я пратят в поправителен дом…

Князът скочи и уплашен загледа Аглая, изпаднала в неочаквана ярост; и изведнъж като че ли мъгла падна пред очите му…

— Вие не можете да изпитвате подобни чувства… това не е истина! — бърбореше той.

— Това е истина! Истина е! — крещеше Аглая почти извън себе си.

— Какво е истина? Каква истина? — чу се до тях изплашен глас.

Пред тях бе застанала Лисавета Прокофиевна.

— Истина е, че аз ще се омъжа за Гаврила Ардалионович! Че обичам Гаврила Ардалионович и че още утре ще избягам от къщи с него! — нахвърли се Аглая на майка си. — Чухте ли? Задоволено ли е любопитството ви? Доволна ли сте?

И тя припна към къщи.

— Не, приятелю, сега вече няма да се измъкнете — каза Лисавета Прокофиевна, като го задържа, — имайте добрината да дойдете да се обясните у дома… Ех, че беля работа, и то след една безсънна нощ…

Князът я последва.

IX

Щом стигна в къщи, Лисавета Прокофиевна се спря още в първата стая; тя нямаше сила да върви по-нататък и капнала от умора, се отпусна на кушетката, като забрави дори да покани княза да седне. Това беше доста голяма зала с кръгла маса по средата, с камина, с много цветя по етажерки пред прозорците; в дъното една стъклена врата водеше за градината. Веднага дойдоха Аделаида и Александра и гледаха с изненада княза и майка си.

Когато летуваха, девойките имаха навик да стават към девет часа; само Аглая от два-три дни взе да става малко по-рано и отиваше да се разхожда в градината, но все пак не в седем часа, а в осем или дори по-късно. Лисавета Прокофиевна, която наистина не бе мигнала през нощта поради разни свои тревоги, беше станала къс осем часа с намерение да отиде да намери Аглая в градината, като смяташе, че тя е вече на крак; но тя не я намери нито в градината, нито в спалнята й. Тогава се разтревожи много и събуди другите си две дъщери. От слугинята узнаха, че Аглая Ивановна е отишла в парка още преди седем часа. Девойките се усмихнаха на новата фантазия на своеобразната си сестричка и подметнаха на майка си, че Аглая може и да се разсърди, ако тя отиде да я търси в парка; те прибавиха, че тя сигурно седи сега с книга в ръка на зелената пейка, за която говорила още преди три дни и за която насмалко не се скарала с княз Шч., защото той не намерил нищо особено в местоположението на тази пейка. Когато завари дъщеря си на срещата и чу странните й думи, Лисавета Прокофиевна по много причини се уплаши страшно; но след като доведе княза в къщи, изпита известен страх, задето се бе заловила с всичко това: „Защо Аглая да не може да се срещне и приказва с княза в парка, дори най-после и предварително да са си уговорили среща?“

— Не мислете, драги княже — овладя се най-сетне тя, — че ви доведох тук, за да ви разпитвам. След това, което се случи снощи, миличък, може би бих предпочела да не се виждам дълго време с тебе…

Тя малко се поспря.

— Но все пак много би ви се искало да узнаете, как Аглая Ивановна и аз се срещнахме днес? — завърши много спокойно князът.

— Че защо да не ми се иска! — кипна начаса Лисавета Прокофиевна. — Няма да се уплаша и от един откровен разговор. Защото никого не обиждам и никого не съм желала да обидя…

— Моля ви се, няма нищо обидно и е съвсем естествено да ви се иска да узнаете това: вие сте майка. Аглая Ивановна и аз се срещнахме днес при зелената пейка точно в седем часа сутринта, понеже тя вчера ме покани. Снощи ми съобщи с една бележка, че иска да ме види и да приказва с мене по една важна работа. Ние се срещнахме и приказвахме цял час по работи, които засягат всъщност само Аглая Ивановна; това е всичко.

— Разбира се, всичко, приятелю, и няма никакво съмнение, че това е всичко — с достойнство каза Лисавета Прокофиевна.

— Чудесно, княже! — каза Аглая, влязла ненадейно в стаята. — От все сърце ви благодаря, дето сметнахте, че не съм способна да се унижа тук да лъжа. Достатъчно, maman, или имате намерение още да го разпитвате?

— Ти знаеш, че досега още не ми се е случвало да се червя пред тебе… макар че ти би се радвала може би на това — отговори наставнически Лисавета Прокофиевна. — Сбогом, княже; извинете, дето ви обезпокоих. И се надявам, че ще останете убедени в неизменното ми уважение към вас.

Князът веднага се поклони на майката и на дъщерята и мълчаливо излезе. Александра и Аделаида се усмихнаха и си пошепнаха нещо. Лисавета Прокофиевна ги изгледа строго.

— Развесели ни, maman, това — засмя се Аделаида, — дето князът се поклони така прекрасно: друг път изглежда съвсем като чувал, а сега пък изведнъж като… като Евгений Павлич.

— На деликатност и достойнство те учи самото сърце, а не учителят по танци — заключи мъдро Лисавета Прокофиевна и се качи горе в стаята си, без дори да погледне Аглая.

Когато князът се върна в къщи, вече към девет часа, завари на терасата Вера Лукияновна и слугинята. Те разтребваха и метяха след вчерашното безредие.

— Слава Богу, можахме да завършим, преди да се върнете! — каза радостно Вера.

— Добър ден; вие ми се малко свят; лошо спах; бих си подремнал.

— Тук на терасата, както вчера ли? Добре. Ще кажа на всички да не ви будят. Татко отиде някъде.

Слугинята излезе; Вера тръгна подире й, но се върна и угрижено се приближи до княза.

— Княже, имайте милост към този… нещастник; не го изгонвайте днес.

— За нищо на света няма да го изгоня; да прави, каквото си иска.

— Сега той нищо няма да направи и… не бъдете строг с него.

— Няма, но защо?

— И… не му се присмивайте; това е най-важното.

— О, ни най-малко!

— Смешна съм, дето казвам това на човек като вас — изчерви се Вера. — Но макар че сте уморен — засмя се тя, вече полуизвърнала се към вратата, — очите ви в този момент са толкова хубави… толкова щастливи.

— Наистина ли щастливи? — попита живо князът и радостно се разсмя.

Ала Вера, която беше простодушна и естествена като момче, изведнъж нещо се сконфузи, още по-силно се изчерви и като не преставаше да се смее, излезе бързо от стаята.

„Колко е… очарователна…“ — помисли князът и тутакси я забрави. Той отиде в ъгъла на терасата, дето беше кушетката с една масичка пред нея, седна, закри с ръце лицето си и седя така десетина минути; изведнъж бързо и тревожно пъхна ръка в страничния си джоб и извади трите писма.

Но пак се отвори вратата и влезе Коля. Князът като че се зарадва, дето трябваше да прибере писмата в джоба си и да отложи четенето.

— Ей, че работа! — каза Коля, като седна на кушетката и мина направо на въпроса както всички хора като него. — Какво мислите сега за Иполит? Не го ли уважавате вече?

— Че защо?… Но, Коля, аз съм уморен… Освен това ще бъде твърде мъчително да почваме пак същото… Впрочем как е той?

— Спи и ще спи сигурно още два часа. Разбирам; вие не сте спали в къщи, отишли сте в парка… разбира се, развълнуван сте… как няма да бъдете!

— Отде знаете, че съм отишъл в парка и не съм спал в къщи?

— Току-що ми каза Вера. Увещаваше ме да не влизам: не се стърпях, само една минутка. Прекарах тези два часа до леглото му; сега дойде ред на Костя Лебедев. Бурдовски си отиде. Но вие, княже, си легнете: лека… не, лек ден! Само че, да ви кажа ли, аз съм смаян!

— Естествено… всичко това…

— Не, княже, не; аз съм смаян от „Изповедта“. Главно от оня пасаж, дето говори за провидението и за бъдещия живот. Там има една ги-гант-ска мисъл!

Князът погледна мило Коля, който несъмнено бе дошъл именно да поприказва час по-скоро за гигантската мисъл.

— Но главното, главното не е самата мисъл, а обстоятелствата, сред които тя се е породила! Ако беше я написал Волтер, Русо, Прюдон, аз щях да я прочета, да я забележа, но тя нямаше толкова да ме смае. Ала когато един човек, който знае със сигурност, че му остават да живее десет минути, се изразява така — това звучи гордо! Това е висша проява на независимо лично достойнство, това е открито предизвикателство… Не, това е гигантска сила на духа! И да твърдиш след това, че той нарочно не е сложил капсула — това е низост, безсмислица! А знаете ли, вчера той ни излъга, надхитри: аз никога не съм нареждал чанта с него и никога не съм виждал пистолета му; сам всичко си е нареждал, така че изведнъж ме обърка. Вера казва, че вие ще го оставите тука; кълна ви се, че няма да има никаква опасност, толкова повече, че ние не се отделяме от него.

— А кой от вас беше при него през нощта?

— Аз, Костя Лебедев, Бурдовски; Келер постоя малко, а след това отиде да спи при Лебедев, защото нямаше на какво да легне в нашата стая. Фердишченко също спа при Лебедев, отиде си в седем часа. Генералът е винаги у Лебедев, сега и той излезе… Може би сега при вас ще дойде Лебедев; не знам защо ви търсеше, два пъти пита за вас. Да го пуснат ли, или да не го пуснат, щом ще си лягате? И аз ще отида да спя. Ах, да, да не забравя да ви кажа още нещо; преди малко останах смаян от генерала: Бурдовски ме събуди малко след шест часа, по-скоро точно в шест, за да поема дежурството, излязох за минутка и неочаквано срещнах генерала, който още беше толкова пиян, че не ме позна: стои като стълб пред мене; но щом се посвести, веднага ме захвана: „Какво става, казва, с болния? Отивах сега да науча за него…“ Осведомих го горе-долу. „Всичко това добре, каза той, но аз станах и идвах да те предупредя главно за следното: имам основания да смятам, че не бива да се говори всичко в присъствието на господин Фердишченко и… трябва да се пазим от него.“ Разбирате ли, княже?

— Възможно ли е? Впрочем… за нас това е безразлично.

— Да, разбира се, че е безразлично, ние не сме масони! Така че аз дори се зачудих, дето генералът идваше специално да ме събуди през нощта, за да ми го каже.

— Фердишченко си отишъл, казвате вие?

— В седем часа; отби се при мене, когато дежурях. Каза ми, че отива да си доспи у Вилкин — има един такъв пияница Вилкин. Е, аз си отивам! А ето го и Лукиян Тимофеич… Князът иска да спи, Лукиян Тимофеич; обръщай колата назад!

— Само за минутка, многоуважаеми княже, по една важна според мене работа — каза Лебедев, като се поклони тържествено. Той говореше полугласно, надуто и с някакъв проникновен тон. Току-що се беше прибрал и понеже не бе имал време да се отбие в стаята си, още държеше шапката си в ръка. Лицето му беше угрижено и по него бе изписан особен, необикновен израз на собствено достойнство. Князът го покани да седне.

— Вие сте питали два пъти за мене? Може би се тревожите все още за това, което се случи вчера…

— Искате да кажете за вчерашния хлапак ли, княже? О, не; вчера моите мисли бяха объркани… но днес нямам намерение да контрекарирам102 в каквото и да е било вашите намерения.

— Контрека… как казахте?

— Казах: контрекарирам; френска дума както толкова други думи, влезли в руския език; но аз не държа особено за нея.

— Какво така, Лебедев, днес сте толкова важен и сериозен и говорите, сякаш скандирате думите — усмихна се князът.

— Николай Ардалионович! — едва ли не с нежен глас се обърна Лебедев към Коля. — Понеже имам да съобщя на княза нещо, което засяга всъщност…

— Е да, разбира се, разбира се, не е моя работа! Довиждане, княже! — веднага си отиде Коля.

— Обичам това момче, защото има буден ум — каза Лебедев, като гледаше след него, — пешкин момче, макар и да е лепка. Голямо нещастие ме сполетя, многоуважаеми княже, снощи или днес в зори… не мога още да определя точно времето.

— Какво има?

— Изчезнаха четиристотин рубли от страничния ми джоб, многоуважаеми княже; обраха ме! — прибави Лебедев с горчива усмивка.

— Загубили сте четиристотин рубли? Жалко.

— Особено за един беден човек, който живее благородно от своя труд.

— Разбира се, разбира се; но как стана това?

— Виното е виновно. Аз се обръщам към вас като към провидение, многоуважаеми княже. Тази сума от четиристотин сребърни рубли получих вчера в пет часа след обед от един мой длъжник и с влака се върнах тук. Портфейлът ми беше в джоба. Като свалих вицмундира си и облякох жакета, преместих парите в жакета, за да бъдат у мене, тъй като смятах още вечерта да ги дам на едното, който ми ги искаше… Очаквах да дойде пълномощникът ми.

— Добре, че се сетих, Лукиян Тимофеич, вярно ли е, че сте дали съобщение във вестниците, че давате пари назаем срещу златни и сребърни вещи?

— Чрез пълномощник; в съобщението не е казано нито името ми, нито е посочен адресът ми. Понеже имам съвсем малък капитал, а семейството ми се увеличи, ще се съгласите, че един честен процент…

— Е да, е да; исках само да се осведомя; извинете, че ви прекъснах.

— Пълномощникът ми не дойде. В това време доведоха този нещастник; след обеда аз бях вече в повишено настроение; дойдоха гостите, пиха… чай и… за мое нещастие аз се развеселих. А когато късно вечерта дойде този Келер и съобщи, че вие имате рожден ден и сте наредили да се даде шампанско, то аз, скъпи и многоуважаеми княже, човек със сърце (което навярно вече сте забелязали, защото го заслужавам), няма да кажа сантиментално, но признателно, с което се гордея — аз реших да отида да сменя старата си дрипа с вицмундира, който бях свалил след връщането си, за да ви приготвя по-тържествено посрещане и да мога лично да ви поздравя. Аз го направих, княже, и вие навярно сте го забелязали, понеже ме гледахте цялата вечер във вицмундир. Ала когато сменях дрехите си, забравил съм портфейла в жакета… С право казват, че когато Бог иска да накаже някого, най-напред му взема ума. И едва днес, събуждайки се в седем и половина, скочих като полуумен и първата ми работа беше да бръкна в жакета — джобът празен! От портфейла ни помен.

— О, колко неприятно!

— Точно така — неприятно; и с присъщия ви такт вие намерихте веднага подходящия израз — не без коварство прибави Лебедев.

— Но все пак как… — след кратко замисляне се разтревожи князът — това сериозно ли е?

— Точно така, сериозно — още един сполучлив израз, княже, за да характеризирате…

— Ах, стига, Лукиян Тимофеич, какви сполучливи изрази? Не думите са най-важните… Не смятате ли, че в пияно състояние сте могли да изтърсите портфейла ОТ джоба си?

— Възможно е. Всичко може в пияно състояние, както искрено се изразихте, многоуважаеми княже! Но моля ви, сам разсъдете: ако аз съм изтървал портфейла от джоба, когато съм сменял жакета, изтърваният предмет трябваше да се намери на пода. А къде е той?

— Да не сте го пъхнали в чекмеджето на някоя маса?

— Всичко претърсих, навред прерових; впрочем никъде не съм го слагал и никакво чекмедже не съм отварял — ясно си спомням.

— Гледахте ли в шкафчето?

— Това беше първата ми работа днес, дори няколко пъти прегледах… Пък и защо ще го слагам в шкафчето, многоуважаеми княже?

— Признавам, Лебедев, че това ме тревожи. Значи, някой го е намерил на пода?

— Или го е измъкнал от джоба ми! Има само тези две възможности.

— Това ме тревожи много, защото кой е могъл да го направи… Ето въпроса!

— Няма никакво съмнение, това е главният въпрос; с учудваща точност вие, пресветли княже, намирате думите, мислите и характеризирате положението.

— Ах, Лукиян Тимофеич, оставете подигравките, сега…

— Подигравки! — извика Лебедев, като плесна с ръце.

— Добре, добре, аз не се сърдя, тук има нещо съвсем друго… Аз се боя за хората. Кого подозирате вие?

— Въпросът е много труден и… много сложен! Слугинята не мога да подозирам: тя си седеше в кухнята. Родните си деца също не мога…

— Само това оставаше.

— Значи, някой от гостите.

— Но възможно ли е това?

— Напълно и донемайкъде невъзможно, но пък и другояче не може да бъде. Готов съм обаче да допусна и дори съм убеден, че ако е имало кражба, тя е била извършена не вечерта, когато бяхме всички събрани, а по-скоро през нощта или дори призори от някого от тези, които пренощуваха тук.

— Ах, Боже мой!

— Бурдовски и Николай Ардалионович естествено изключвам; те дори не са влизали в стаята ми.

— То се знае, дори и да бяха влизали! Кой нощува у вас?

— Като смятам и себе си, четирима спахме в две съседни стаи: аз, генералът, Келер и господин Фердишченко. Значи, един от нас четиримата!

— Тоест от тримата; но кой?

— Аз сметнах и себе си, за да бъде всичко справедливо и редовно; ала ще се съгласите, княже, че не бих могъл да ограбя себе си, макар че е имало подобни случаи по света…

— Ах, Лебедев, колко е отегчително това! — нетърпеливо извика князът. — Направо към въпроса, какво протакате!…

— Остават, значи, трима. Да започнем с господин Келер, човек непостоянен, пияница и в известни случаи с либерални възгледи, тоест що се отнася до чуждите джобове; впрочем той е, така да се каже, повече с древнорицарски наклонности, отколкото с либерални. Той беше отначало в стаята на болния и едва късно през нощта се премести при нас под предлог, че му е твърдо да спи на гол под.

— Вие го подозирате?

— Подозирах го. Когато след седем часа сутринта скочих като полуумен и се ударих по челото, веднага събудих генерала, който спеше невинен сън. Като взехме под внимание странното изчезване на Фердишченко, което беше вече достатъчно да породи подозрение у нас, ние и двамата решихме да претърсим Келер, който се беше изпънал като… като… почти като гвоздей. Претърсихме го целия: в джобовете му нямаше нито сантим, дори не се намери нито един здрав джоб. Синя носна кърпичка, памучна, на квадратчета, мръсна, с пръст да я не пипнеш; любовно писъмце от някаква прислужница, която му иска пари и го заплашва, и най-после изпокъсани страници от известния вам фейлетон. Генералът реши, че той е невинен. За да бъдем още по на ясно, ние го събудихме, с голяма мъка го разтърсихме; едва разбра в какво се състои работата; зина уста, видът му пиянски, изразът на лицето безсмислен и невинен, дори глупав — не е той!

— О, колко се радвам! — въздъхна радостно князът. — Така се боях за него!

— Бояхте се? Имали сте, значи, основания за това? — примижа Лебедев.

— О не, казах го просто така — запъна се князът, — ужасно глупаво се изразих, казвайки, че се боя. Моля ви се, Лебедев, не го повтаряйте никому…

— Княже, княже! Вашите думи ще останат в сърцето ми… дълбоко в сърцето ми! Те ще бъдат там като в гроб!… — каза възторжено Лебедев, като притисна шапката до сърцето си.

— Добре, добре!… Значи, е Фердишченко? Тоест, искам да кажа, вие подозирате Фердишченко?

— Че кого другиго? — тихо каза Лебедев, като гледаше втренчено княза.

— Е да, разбира се… кого другиго… но все пак какви улики има?

— Има улики. Първо, изчезването му в седем часа или дори преди седем часа сутринта.

— Знам, Коля ми разправи, той се отбил при него и му казал, че отива да си доспи при… забравих при кого, някакъв негов приятел.

— Вилкин. Значи, Николай Ардалионович ви говори вече за това?

— Той не ми каза нищо за кражбата.

— Той и не знае, защото засега аз държа работата в тайна. И тъй, той отива при Вилкин; наглед нищо чудно в това един пияница да отиде при друг пияница, макар това да става в зори и без никакъв повод, нали? Но ето че тук се открива следата: отивайки си, той казва къде отива… Сега внимавайте, княже, добре: защо той прави това?… Защо се отбива нарочно при Николай Ардалионович, който не му е на пътя, и му съобщава, че „отива да си доспи у Вилкин“? Та кой ще седне да се интересува, че той излиза и отива точно при Вилкин? Защо да го съобщава? Не, тук има хитрина, хитрината на крадеца! Това значи: „Ето, санким, нарочно не скривам следите си, как мога след всичко това да бъда крадец? Нима един крадец би обадил къде отива?“ Прекалена загриженост да отклони подозренията и, така да се каже, да заличи следите си върху пясъка… Разбрахте ли ме, многоуважаеми княже?

— Разбрах ви, много добре ви разбрах, но не е ли това недостатъчно?

— Втора улика: следата се оказва лъжлива, а даденият адрес не е точен. Един час по-късно, тоест в осем часа, аз вече потропах на Вилкин; той живее наблизо на Пета улица и дори ми е познат. Никакъв Фердишченко. Успях наистина да узная от слугинята, която е съвсем глуха, че преди един час някой действително тропал и звънял, и то толкова силно, че скъсал звънеца. Но слугинята не отворила, било защото не искала да буди господин Вилкин, било защото не й се ставало. Случват се такива неща.

— И това ли са всичките ви улики? Не са достатъчни.

— Но срещу кого да насоча подозренията си, княже, помислете! — жално заключи Лебедев и нещо лукаво трепна в усмивката му.

— Би трябвало да прегледате още веднъж по стаите и из чекмеджетата! — каза угрижено князът, след като помисли малко.

— Преглеждах! — още по-жално въздъхна Лебедев.

— Хм!… Защо, защо ви трябваше да сменяте този жакет! — извика князът и ядосано тропна по масата.

— Този въпрос го има в една стара комедия. Но, високоблагородни княже! Вие вземате много присърце моето нещастие! Аз не заслужавам това. Искам да кажа, аз лично не го заслужавам; но вие страдате и за престъпника… за този незначителен господин Фердишченко?

— Е да, да, вие наистина ми създадохте грижи — прекъсна го князът разсеяно и недоволно. — И тъй, какво, смятате да правите… щом сте толкова убеден, че виновен е Фердишченко?

— Княже, многоуважаеми княже, кой друг може да бъде? — все по-жално и по-жално се кълчеше Лебедев. — Не можеш да помислиш за друг и, така да се каже, съвсем невъзможно е да подозираш някого другиго освен господин Фердишченко, това представя, така да се каже, още една улика срещу него, трета вече улика! Защото все пак кой друг може да бъде? Да взема да подозирам господин Бурдовски ли, хе-хе-хе?

— Ей, че глупост!

— Или пък най-после генерала, хе-хе-хе?

— Що за дивотия? — почти сърдито каза князът, въртейки се нетърпеливо на мястото си.

— То се знае, дивотия! Хе-хе-хе! Ей, че ме разсмя този човек, генералът де! Вървим ние с него преди малко по пресните следи на Фердишченко към Вилкин… А трябва да ви кажа, че той беше още по-смаян от мене, когато отидох да го събудя веднага след като установих кражбата, толкова дори, че лицето му се промени, почервеня, побледня и най-сетне изведнъж изпадна в такова силно и благородно негодувание, че просто не очаквах. Много благороден човек! Непрекъснато лъже, от слабост към лъжата, но е човек с много възвишени чувства, при това толкова простодушен, че невинността му вдъхва пълно доверие. Аз вече съм ви казвал, многоуважаеми княже, че имам към него не само слабост, но и любов. Изведнъж той се спира сред улицата, разтваря си дрехата, открива гърдите си: „Претърси ме, казва, ти претърси Келер, защо да не претърсиш и мене? Справедливостта, казва, го изисква!“ А ръцете и краката му треперят, цял дори побледня, да те е страх да го гледаш. Аз се засмях и му казах: „Слушай, генерале, казвам, ако някой друг би ми казал да направя това, аз бих отсякъл начаса главата си със собствените си ръце, бих я сложил на една голяма чиния и сам бих я поднесъл на всички, които се съмняват в тебе: „Ето вие виждате тази глава, ще им кажа аз, ето залагам собствената си глава за него и не само главата си — в огъня бих се хвърлил за него!“ Ето как, казах аз, съм готов да гарантирам за тебе!“ Той се хвърли в прегръдките ми, все още сред улицата, просълзи се, разтрепери се и така силно ме притисна до гърдите си, че насмалко не се задуших от кашлица. „Ти, каза ми той, си единственият приятел, който ми остана при моите нещастия!“ Чувствителен човек! И естествено още начаса, вървейки, ми разправи една история по случая, че и друг път, още на младини, го заподозрели в кражба на петстотин хиляди рубли, но че още на другия ден той се хвърлил в пламъците на запалилата се къща и измъкнал от огъня графа, който го подозирал, и Нина Александровна, тогава още мома. Графът го прегърнал и така той се оженил за Нина Александровна, а на другия ден в развалините от пожара намерили касетката с изчезналите пари; тя била желязна, английска направа, със секретна ключалка и, кой знае как, паднала под пода, така че никой не я забелязал преди пожара. Чиста лъжа. Но когато заприказва за Нина Александровна, дори се разхленчи. Много благородна личност е тая Нина Александровна, макар че има зъб срещу мене.

— Вие не се ли познавате?

— Почти не, но от все сърце бих желал да се запозная, поне за да мога да се оправдая пред нея. Нина Александровна ми се сърди, задето аз уж съм развращавал съпруга й с пиянство. А пък аз не само не го развращавам, ами по-скоро го въздържам; спасявам го може би от една много опасна компания. Освен това той ми е приятел и аз ви признавам, че сега няма да го оставя вече, тоест, където отиде той, там ще отида и аз, защото на него можеш да му влияеш само като биеш на чувствата му. Сега вече той съвсем не посещава капитаншата си, макар че тайно гори от желание да отиде да я види и дори понякога въздиша по нея, особено сутрин, когато става и обува ботушите си, не знам защо тъкмо по това време. Лошото е, че няма пари, а при нея не може да се яви без пари. От вас не е ли искал пари, многоуважаеми княже?

— Не, не ми е искал.

— Срамува се. Канеше се да ви иска, дори ми призна намерението си, но не смее, защото неотдавна вие сте му дали и той смята, че сега ще му откажете. Довери ми се като на приятел.

— А вие не му ли давате?

— Княже! Многоуважаеми княже! Не само пари, но и живота си бих дал, така да се каже, за този човек… Не, впрочем не искам да преувеличавам — живота не, но бих бил готов да изтърпя, Бога ми, треска, цирей или дори някаква кашлица, ако, разбира се, това е много необходимо; защото го смятам за велик, но пропаднал човек! Това е; а камо ли пари!

— Значи, му давате пари?

— Не; пари не съм му давал и той самият знае, че няма да му дам, но то е само за да го въздържам и поправям. Сега се е лепнал за мене да дойде в Петербург, където отивам да издиря пресните следи на Фердишченко, защото съм сигурен, че той е вече там. Генералът просто кипи от негодувание, но предвиждам, че в Петербург ще ми се изплъзне, за да отиде при капитаншата. Признавам, че дори нарочно ще го пусна да върви, както вече се уговорихме, щом пристигнем, да се пръснем в разни страни, за да пипнем по-лесно господин Фердишченко.

Тъй че ще го пусна да върви, а после изведнъж ще се изтърся като гръм от ясно небе и ще го заваря при капитаншата — всъщност, за да го засрамя като глава на семейство и изобщо като човек.

— Само не вдигайте шум, Лебедев, за Бога, никакъв шум — полугласно и силно разтревожен каза князът.

— О, не, всъщност само за да го засрамя и да видя каква физиономия ще направи — защото по физиономията могат да се познаят много неща, много, уважаеми княже, особено у човек като него! Ах, княже! Колкото и голямо да ми е нещастието, не мога дори и сега да не мисля за него и за поправянето на морала му. Имам една голяма молба към вас, многоуважаеми княже, дори признавам, че затова всъщност съм и дошъл при вас: вие познавате семейството на генерала и даже сте живели у тях; ако бихте приели, предобри княже, да ми помогнете, всъщност това е само в интерес на генерала и за неговото щастие…

Лебедев дори скръсти ръце като за молба.

— Какво има? Как да помогна? Бъдете сигурен, Лебедев, че силно желая да ви разбера напълно.

— Единствено тази сигурност ме доведе при вас! Би могло да се действува чрез Нина Александровна, за да се уреди едно наблюдение и, така да се каже, постоянно следене на негово превъзходителство в средата на собственото му семейство. За нещастие аз не ги познавам… Освен това и Николай Ардалионович, който, така да се каже, ви обожава с целия жар на младежката си душа, би могъл без съмнение също да помогне…

— О, не… да замесваме Нина Александровна в тая работа… Боже опази! Пък и Коля!… Впрочем може би аз все още не ви разбирам, Лебедев.

— Но тук няма нищо за разбиране! — извика Лебедев, като дори подскочи от стола. — Нищо друго освен деликатност и нежност — ето всичкото лекарство, което трябва на нашия болен. Позволявате ли ми, княже, да го смятам за болен?

— Това дори показва вашата деликатност и ум.

— Ще ви обясня с един пример, за по-голяма яснота взет от практиката. Виждате какъв човек е той: сега има само една слабост — към капитаншата, при която му е забранено да се явява без пари и у която смятам да го издебна днес, за негово добро, разбира се; но да приемем, че става въпрос не само за капитаншата, ами че той би могъл да извърши едно истинско престъпление или някоя най-безчестна постъпка (макар че той е напълно неспособен за това) — дори и в този случай, казвам, можеш да постигнеш при него всичко само с една благородна, така да се рече, нежност, защото той е крайно чувствителен човек! Повярвайте ми, пет дни няма да издържи, сам ще почне да говори, ще заплаче и всичко ще си признае — особено ако неговото семейство и вие действувате изкусно и благородно, като следите всичките му, така да се каже, прояви и стъпки… О, предобри княже! — скочи Лебедев като че ли под напора на някакво вдъхновение. — Аз наистина не твърдя, че той е сигурно… Аз съм готов, така да се каже, да пролея веднага всичката си кръв за него, но съгласете се, че невъздържанието, пиянството и капитаншата — всичко това заедно може да доведе до какво ли не.

— Аз съм винаги готов, разбира се, да ви помогна в тази работа — каза князът и стана, — но признавам ви, Лебедев, че съм ужасно разтревожен; кажете, нали вие все още… с една дума, сам казвате, че подозирате господин Фердишченко.

— Че кого другиго? Кого другиго, искрени княже? — пак скръсти умилително ръце Лебедев и трогателно се усмихна.

Князът свъси вежди и стана.

— Вижте какво, Лукиян Тимофеич, в подобен случай страшно нещо е да се излъжеш. Този Фердишченко… не бих искал да кажа нищо лошо за него… но този Фердишченко… тоест, кой знае, може би тъкмо той е!… Искам да кажа, че може би той наистина е по-способен от всеки друг… да направи това.

Лебедев наостри очи и уши.

— Виждате ли — объркваше се и все повече и повече въсеше вежди князът, като ходеше насам-натам из стаята и се мъчеше да не поглежда към Лебедев, — съобщиха ми… казаха ми за господин Фердишченко, че отгоре на всичко той бил човек, пред когото трябва да се въздържаме и да не говорим нищо… излишно — нали разбирате? Повтарям ви го, защото може би той наистина е по-способен от всеки друг… за да не се излъжете — ето кое е най-важното, нали разбирате?

— А кой ви съобщи това за господин Фердишченко? — попита бързо Лебедев.

— Ей тъй, пошепнаха ми; впрочем самият аз не вярвам… страшно ме е яд, дето трябваше да ви кажа това, уверявам ви, сам не го вярвам… това са глупости… Пфуй, каква глупост направих!

— Виждате ли, княже — цял се разтрепери Лебедев, — това е важно, много важно сега, тоест не що се отнася до господин Фердишченко, а как е стигнало до вас това известие. (Като казваше това, Лебедев тичаше насам-натам около княза, мъчейки се да върви в крак с него.) Вижте какво ще ви кажа сега, княже: когато тази заран отивахме у Вилкин, генералът, след като ми разправи за пожара и кипейки, разбира се, от гняв, изведнъж почна да ми прави същите намеци по адрес на господин Фердишченко, но така несвързано и несръчно, че не можах да не му задам някои въпроси, от отговорите на които се убедих напълно, че цялото това известие е рожба единствено на фантазията на негово превъзходителство… Всъщност, така да се каже, то иде просто от неговото добродушие. Защото той лъже само задето не може да сдържи излиянията си. Сега имайте добрината да отсъдите вие: ако е излъгал, а в това съм сигурен, как лъжата му е могла да стигне до ушите ви? Разберете, княже, че това е било фантазия на момента — кой тогава е могъл да ви го съобщи? Това е важно и… така да се каже…

— Току-що ми го каза Коля, а на него го казал баща му, когото срещнал между шест и седем часа в преддверието, когато излязъл за нещо.

И князът разправи всичко в подробности.

— Ето на, това се казва следа — каза Лебедев, като си потриваше ръцете и тихичко се смееше, — така си и мислех! Това значи, че негово превъзходителство нарочно е прекъснал между шест и седем часа своя невинен сън, за да отиде да събуди любимия си син и да му съобщи за извънредната опасност от компанията на господин Фердишченко! Че след всичко това какъв опасен човек е господин Фердишченко и толкова ли е голяма бащината тревога на негово превъзходителство, хе-хе-хе!…

— Слушайте, Лебедев — съвсем се смути вече князът, — слушайте, действувайте тихо! Не вдигайте шум! Моля ви се, Лебедев, умолявам ви… В такъв случай, кълна ви се, аз ще ви помогна, но при условие никой да не знае, никой да не знае!

— Бъдете сигурен, предобри, преискрени и преблагородни княже — извика Лебедев под напора на най-решително вдъхновение, — бъдете сигурен, че всичко това ще умре в моето благородно сърце! С тихи стъпки, ръка за ръка! С тихи стъпки, ръка за ръка! Аз ще дам дори всичката си кръв… Пресветли княже, аз съм низък и по душа, и по дух, но попитайте низкия човек, нещо повече — който и да е подлец: с кого предпочита да има работа, с такъв подлец като него ли, или с човек с най-благородна душа, какъвто сте вие, преискрени княже? Той ще ви отговори, че предпочита благородния човек и в това се състои тържеството на добродетелта! Довиждане, многоуважаеми княже! С тихи стъпки… с тихи стъпки и… ръка за ръка.

X

Князът разбра най-после защо изтръпваше всеки път, когато се докоснеше до тези три писма и защо отлагаше, да ги прочете чак до вечерта. Когато още заранта заспа тежко на кушетката си, все още без да се реши да отвори някой от трите плика, пак сънува мъчителен сън и пак идва при него същата „престъпница“. Тя пак го гледа с блеснали сълзи на дългите си клепки, пак го зовеше да я последва и той пак се събуди както сутринта, припомняйки си с мъка лицето й. Искаше да тръгне веднага след нея, но не намери сили; най-после, почти отчаян, той отвори писмата и зачете.

Тези писма също приличаха на сън. Понякога човек сънува странни сънища, невъзможни и неестествени; пробуждате се, спомняте си ги ясно и се чудите на странния факт: вие помните преди всичко, че разумът не ви е напускал нито за момент през време на вашия сън; спомняте си дори че сте действували извънредно хитро и логично през цялото това дълго-дълго време, когато са ви обграждали убийците, когато са ви кроили примки и криейки намеренията си, са се държали приятелски към вас, докато оръжието им е било вече готово и те са чакали само някакъв знак; спомняте си колко хитро най-после, сте ги измамили и сте се скрили от тях; след това се досещате, че те знаят много добре цялата ваша измама и само се преструват, че не знаят скривалището ви; но вие отново сте изхитрили и сте ги измамили — ясно си припомняте всичко това. Но защо в същото време вашият разум е могъл да се помири с такива явни глупости и невероятности, с каквито впрочем е бил изпълнен от край до край сънят ви? Един от вашите убийци се е превърнал пред очите ви в жена, а тази жена — в малко, хитро, отвратително джудже — и вие сте приели веднага всичко това като свършен факт, почти без ни най-малка изненада, и то тъкмо в момента, когато от друга страна разумът ви е бил в най-силно напрежение и е проявявал необикновена сила, хитрост, досетливост, логика. Защо също така, когато се събудите и навлезете напълно в действителността, вие чувствувате почти винаги, а понякога и с необикновена сила на впечатлението, че ведно със съня оставяте нещо неотгатнато? Вие се усмихвате на безсмислието на вашия сън и в същото време чувствувате, че в сплитането на тези безсмислици се крие някаква мисъл, но вече мисъл реална, нещо, което принадлежи на сегашния ви живот, нещо, което съществува и винаги е съществувало в сърцето ви; като че ли вашият сън ви е нашепнал нещо ново, пророческо, очаквано от вас; у вас остава едно силно впечатление, радостно или тъжно, но вие не можете нито да разберете, нито да си спомните в какво се състои то и какво ви е било пошепнато.

Почти същото се случи с княза, след като прочете писмата. Ала преди още да ги отвори, той бе почувствувал, че самото тяхно съществувание, самата възможност за това прилича на кошмар. Как се бе решила тя да пише на нея? — питаше се той, като се скиташе сам вечерта (понякога дори без сам да помни къде се намира). Как е могла да й пише за това и как е било възможно да се роди в главата й такава безумна мечта? Но тази мечта беше вече осъществена и най-чудното за него беше, че докато четеше писмата, сам почти вярваше във възможността и дори в оправданието на тази мечта. Да, естествено това беше сън, кошмар и безумие; но тук имаше и нещо мъчително-действително и страдалчески-справедливо, което оправдаваше и съня, и кошмара, и безумието. Няколко часа поред той беше като че ли в състояние на бълнуване от това, което бе прочел; спомняше си непрекъснато известни пасажи, спираше мисълта си на тях, вникваше в смисъла им. Понякога дори му се искаше да си каже, че е предчувствувал и предугаждал всичко това; струваше му се даже, че някога много отдавна е чел тези писма и че в тези отдавна прочетени писма е намерил зародиша на всичките си скърби, на всичките си мъки и страхове, които е изпитал оттогава.

По-нататък на друго място тя пишеше:

Най-после в последното писмо се четеше:

И много, още много подобни бълнувания имаше в тези писма. Едното от тях, второто, обемаше два големи листа за писма, ситно написани.

Князът излезе най-после от тъмния парк, дето дълго скита както и вчера. Светлата прозрачна нощ му се виждаше още по-светла от всякога. „Нима е още толкова рано?“ — помисли той. (Забравил бе да вземе часовника си.) Счу му се далечна музика. „Сигурно е в казиното — каза си той, — разбира се, те не са ходили днес там.“ В момента, когато помисли това, забеляза, че стои пред вилата им; той си знаеше, че непременно ще дойде най-после тук и със замряло сърце се качи на терасата. Никой не го посрещна — терасата беше празна. Той почака, след това отвори вратата към залата. „Тази врата никога не се затваря“ — мина му през ума. Но тази зала беше празна и почти съвсем тъмна. Той застана в недоумение сред залата. Изведнъж вратата се отвори и влезе Александра Ивановна със свещ в ръка. Щом видя княза, тя се учуди и се спря пред него, сякаш за да му зададе някакъв въпрос. Ясно бе, че тя само минаваше през стаята, от едната врата в другата, и никак не очакваше да намери някого.

— Как попаднахте тук? — продума най-сетне тя.

— Отбих се… за малко…

— Maman не е много добре. Аглая също. Аделаида се кани да си легне, аз също отивам. Цялата вечер останахме сами в къщи. Татко и князът са в Петербург.

— Аз дойдох… дойдох у вас… сега…

— Знаете ли колко е часът?

— Не…

— Дванадесет и половина. Ние винаги си лягаме в един часа.

— Ах, аз мислех, че е… девет и половина.

— Нищо! — засмя се тя. — А защо не дойдохте по-рано? Може би са ви чакали?

— Аз… мислех… — мънкаше той, като си отиваше.

— Довиждане! Утре всички ще се смеят, като им разправя.

Той тръгна за вилата си по пътя, който избикаляше парка. Сърцето му биеше, мислите му се заплитаха и всичко около него приличаше сякаш на сън. И изведнъж същото видение, което бе видял два пъти в момента, когато се събуждаше, изпъкна пред очите му. Същата жена излезе от парка и застана пред него, като че го беше чакала тук. Той трепна й се спря; тя взе ръката му и силно я стисна. „Не, това не е видение!“

И ето най-после тя стоеше лице срещу лице пред него, за пръв път, откак се бяха разделили; тя му казваше нещо, но той я гледаше мълком; сърцето му преля от болка и замря. О, никога след това той не можа да забрави тази среща е нея и си я спомняше винаги със същата болка. Тя падна на колене пред него, посред пътя, като екзалтирана; той се дръпна уплашен, а тя се мъчеше да хване ръката му, за да я целуне, и също както днес в съня му сълзи блестяха на дългите й клепки.

— Стани, стани! — каза той шепнешком в ужас, като я повдигаше. — По-скоро стани!

— Щастлив ли си? Щастлив ли си? — питаше го тя. — Кажи ми само една дума, щастлив ли си сега? Днес, в този момент? При нея ли беше? Какво ти каза?

Тя не се изправяше, не го слушаше; питаше го трескаво и говореше припряно, сякаш някой я гонеше.

— Аз си заминавам утре, както си заповядал. Няма да ме има вече… За последен път те виждам сега, за последен! Сега вече съвсем за последен път!

— Успокой се, стани! — каза той отчаян.

Тя го гледаше жадно, хванала го за ръцете.

— Сбогом! — каза тя най-сетне, стана и бързо се отдалечи, почти тичайки. Князът видя как изведнъж до нея изникна Рогожин, хвана я под ръка и я отведе.

— Почакай, княже — извика Рогожин, — след пет минути ще се върна за малко.

След пет минути той наистина дойде; князът го чакаше на същото място.

— Настаних я в екипажа — каза той, — от десет часа я чакаше там на ъгъла каляската. Тя знаеше, че ще прекараш цялата вечер у онази. Съобщих й точно онова, което ми беше написал тогава. Тя няма вече да й пише; обеща; и според желанието ти ще си замине утре. Пожела да те види за последен път, макар че ти беше отказал да я видиш; чакахме те тук на това място, ей на онази пейка, край която щеше да минеш на връщане.

— Тя ли те доведе тук?

— Защо питаш? — ухили се Рогожин. — Това, което видях тук, не беше за мене ново. Не прочете ли писмата й?

— А ти наистина ли си ги чел? — попита князът, поразен от тази мисъл.

— Иска ли питане; сама ми показваше всяко писмо. Спомняш ли си намека за бръснача, хе-хе!

— Тя е безумна! — извика князът, кършейки ръце.

— Кой знае, може би не е — каза тихо Рогожин, като че ли на себе си.

Князът не отговори.

— Хайде сбогом — каза Рогожин. — и аз заминавам утре; не си спомняй за мене с лошо! А Ди, драги — прибави той, като бързо се обърна, — защо не й отговори на въпроса? „Щастлив ли си, или не?“

— Не, не, не! — извика князът с безкрайна скръб.

— Оставаше да кажеш: „Да!“ — злобно се разсмя Рогожин и тръгна, без да се обърне.