Игра на съдбата

ГЛАВА ДВАНАДЕСЕТА

Тес го стрелна с поглед, думите му се въртяха в главата й. Наистина — паметта й не се беше върнала, но тя знаеше доста за контрабандистите в Кент. По тялото й се разля вълнение. Сигурно беше някъде от тази област! Или, помисли си тя с по-малко ентусиазъм, беше живяла в околностите. Информацията за контрабандистите се беше появила в главата й съвсем естествено, това сигурно значеше нещо. Вълнението й съвсем изчезна, когато разбра, че може да има и друг отговор на загадката — съществуваше ужасната възможност да е била близка с някой, който да е познавал търговците и да й е разказал за тях. Този факт помрачи радостта й от първоначалното разкритие.

Посрещна направо циничния поглед на Никълъс.

— Фактът, че съм осведомена за контрабандистите не би трябвало толкова да те изненадва. Всеки, който живее в областта Ромни Марш, знае за тях — контрабандистите от Кент са прочути. А колкото до начина, по който работят, той не е тайна за никого.

— Имаш много пъргав език — строго отвърна Никълъс. — Но прости ми, ако не приема думите ти за чиста монета. Паметта ти изглежда доста подбира, и затаил дъх, очаквам момента, когато ще си спомниш всичко.

Очите на Тес потъмняха от гняв.

— Ако не беше такъв ужасен донжуан, противен и непоносим мъж, щеше да разбереш, че казвам истината!

Беше красива като се разсърди, очите й светеха, бузите й пламтяха, малката й упорита брадичка се повдигна гордо.

На Никълъс му дойде наум, че вместо да спори с нея, можеше да я занесе в спалнята и отново да я люби…

Прокле се и отпрати мислите за насладата, която можеше да открие между бедрата й.

— Ще се опиташ да ги хванеш, когато довечера се върнат за стоките, нали? — проницателно предположи тя.

— Не само пъргав език, но и остър ум. Кажи ми, скъпа, вече планирала ли си как бих могъл да ги хвана?

Погледна го несигурно.

— Нима просто ще разкажеш всичко на сър Чарлз?

Никълъс въпросително повдигна вежда.

— Сър Чарлз?

Изведнъж Тес се обърка.

— Сър Чарлз Уедърби — местният съдия — каза тя почти недоловимо.

— О, да не би това да е още едно парченце от паметта ти? — саркастично попита той.

Тя кимна разсеяно.

— Това име изведнъж изскочи в главата ми. — Погледна го сериозно. — Мислиш ли, че паметта ми постепенно се връща?

Очите й бяха толкова тъжни, че Никълъс преглътна язвителния коментар, който беше на езика му. Беше дяволски добра актриса. Сви рамене и каза:

— Вероятно. Кой знае — току виж си се събудила и си си спомнила коя си…

— Разбира се — равнодушно отвърна тя.

Тъй като не можеше повече да издържа присмехулния му поглед, Тес извърна очи.

— Какво смяташ да правиш с контрабандистите?

Ник въздъхна.

— Не знам — призна той, като изненада и двамата. — Най-логично е да предам информацията на сър Чарлз, но ми се искаше да се срещна с тези нагли господа. Или поне да ги проследя.

— Искаш да кажеш да ги шпионираш? — почти без дъх попита тя, а теменужените й очи блестяха от вълнение. Явно очарована от идеята, Тес оживено продължи: — Можем да се скрием в мазето, да изчакаме завръщането им и да ги проследим. Можем дори да разберем кой е водачът им.

Точно това възнамеряваше да стори и Никълъс, но доста се разгневи на явното й желание да се срещне с водача на контрабандистите. Разтревожи се, и това пролича в думите му.

— Да се криеш в мазето и да шпионираш бандити не е забавление за теб! Тези мъже са способни да убият всеки, който се изпречи на пътя им. Те са безразсъдни и потрепервам при мисълта какво може да ти се случи, ако попаднеш в ръцете им. Искам да стоиш далеч от всякакви неприятности, и независимо какво впоследствие ще реша да предприема, няма да позволя да надничаш през рамото ми, докато си върша работата!

Внезапно се разгорещи и почти извика:

— В никакъв случай няма да се занимаваш с тези проклети търговци!

Погледът му стана леден и той сурово добави:

— Ако единственият начин да съм спокоен, че няма да се забъркаш в нещо опасно, е да те вържа за леглото, повярвай ми, съкровище, ще го направя. А сега имам ли обещанието ти да не се месиш?

— Откъде знаеш, че ще удържа на думата си? — презрително попита тя. — Нали ме мислиш за лъжкиня.

— Но не и затова.

Знаеше, че казва истината. Не можеше да го обясни, но инстинктивно усети, че ако тя даде дума, ще я спази. „Как, по дяволите, мога да съм сигурен?“

— Е, имам ли думата ти?

Тес въздъхна. Знаеше, че той не ще отстъпи и би било безполезно да продължава спора. Никълъс можеше да е такъв инат!

— Добре де, имаш думата ми.

— За да бъда ясен, скъпа, на думата ти вярвам, но не и на историйките ти! Знам колко ти струваше да ми дадеш това обещание, но е за твоя сигурност.

По лицето й се изписа отвращение.

— Не знам защо само мъжете имат право на авантюри. Ще се опиташ да ги заловиш, нали?

Никълъс бавно кимна.

— Знаех си! — измърмори Тес и се изправи.

Направи няколко крачки из стаята и намръщено го погледна.

— А аз какво да правя, докато ти се занимаваш с тези мошеници?

Той се приближи до нея, притегли я в прегръдките си и я целуна по носа.

— Ти, съкровище, ще си лежиш на сигурно в леглото и ще чакаш триумфалното ми завръщане.

Тес направи физиономия и се изплъзна от ръцете му.

— Колко досадно! Като съдя по последните два дни, да си любовница ми се вижда доста глупаво занимание — язвително рече тя.

Устните му чувствено се извиха и Никълъс отново я притегли към себе си. Възбуждащо потри устни о нейните и промърмори:

— Бях те позабравил, нали? — Сърцето на Тес започна лудо да бие. — Обещавам, че следващото ми посещение няма да е толкова кратко и тогава ще ти покажа, че да си моя любовница не е чак толкова досадно.

После я целуна. Жадно. Горещо. С огромно удоволствие.

Въпросът за контрабандистите и за досадната съдба на любовница се изпариха от ума на Тес. Страст, сладка и настоятелна, премина през тялото й и тя издаде лек стон, когато ръцете й, напълно против волята й, обгърнаха врата му. „Поне е против волята ми“, каза си тя.

Никълъс изруга.

— Несъмнено си най-вълнуващото същество, което за щастие — или нещастие — съм виждал! Щом те докосна и веднага пламвам, а ако не те докосвам, целувам, прегръщам, мисля само колко ми се иска да го направя. Истинска магьосница си! — целуна я силно и бързо. Не мога да остана — имам други планове за вечерта, — но ще се върна колкото се може по-скоро — усмихна й се със съжаление. — Вероятно ще е след полунощ и колкото и да ми се иска да дойда при теб в леглото, тогава сигурно ще се заема с бандитите.

Все още леко замаяна от целувката му, Тес осъзна, че това, в което той се забърква, можеше да е ужасно опасно. Ако тези нагли контрабандисти са и убийци, значи и животът му е застрашен. Какво ли щеше да стане с него, ако го заловяха да ги шпионира? Щяха ли да го убият?

Обхвана я страх. Очите й потъмняха.

— Ще внимаваш, нали? Няма да поемаш глупави рискове, нали? Няма… — преглътна трудно — …да им позволиш да те наранят.

Думите и явната й загриженост дълбоко го трогнаха. Никой, освен баба му, не беше се тревожил така за него. Лицето му беше изпълнено с нежност и той я привлече към себе си.

— Не, съкровище, няма да им позволя да ме наранят.

Целуна огнената й коса и прошепна със странен глас:

— Имаше време, когато си мислех, че нищо не може да ме уплаши, че никой риск не е прекалено голям… Повярвай ми, хитрушо, нямам намерение да позволя на някакъв си контрабандист да ме отдели от компанията ти!

Отново я целуна, сложи си пелерината и излезе.

Тес гледаше отворената врата, през която беше излязъл. Какво ставаше с нея? Как беше възможно този невъздържан, но и примамлив мъж да промени живота й само за четиридесет и осем часа? Защо само от присъствието му се чувстваше щастлива? А отсъствието му я караше да се усеща изоставена и самотна. И как ставаше така, че уж понякога го мразеше, а само мисълта, че се излага на опасност я докарваше до ужас?

Като караше бързо през дъжда, Никълъс се намръщи занимаваха го същите мисли, които не даваха мира и на нея. Питаше се какво в Доли караше кръвта му да кипи и сърцето му силно да бие. Никога не беше изпитвал подобни чувства към никоя жена! Освен в онези щастливи дни, когато вярваше, че е влюбен в Мериан…

Отклони мислите си от малката палавница, която току-що беше оставил, и се съсредоточи върху приближаващата вечер. Не я очакваше с нетърпение, но не може да откаже на баба си; когато тази сутрин го помоли да вечеря вкъщи. Беше поканила няколко близки приятели на импровизирано парти по случай завръщането му в околността. Съмняваше се, че ще присъстват точно приятелите на баба му, но можеше да се обзаложи, че ако не всички, то поне някои от споменатите млади дами ще дойдат довечера у тях.

След няколко часа той — елегантен както винаги — стоеше от едната страна на баба си. На лицето му стоеше хладна учтива усмивка, докато посрещаше гостите — но по изражението му не можеше да се разбере какви мисли се въртят в главата му. Всички бяха тук — лорд и лейди Спенсър, синът и дъщерите им; адмирал Брайтънинг, съпругата му, двамата им сина и дъщеря им — Джейн; Джон Фрамптън и приятелят му от Лондон — Едуард Дикерсън. Атина също дойде и всеки път щом го погледнеше, погледът й издаваше съжаление. „Вечерта ще е дълга“, тъжно си помисли Никълъс.

Вечерта наистина излезе дълга и отегчителна. Когато не беше обект на смеховете на младите дами и острите погледи на родителите, беше заобиколен от група любопитни млади мъже, които го засипваха с въпроси за сър Артър Уелсли и войната на полуострова. Беше минала почти година, откакто се отказа от поста си и се върна в Англия, и въпреки че информацията му беше стара, това ни най-малко не притесняваше господата — дори лорд Спенсър и адмирал Брайтънинг се хващаха на историите му. В началото му беше приятно, но скоро стана твърде досадно и на Ник му се искаше да бе казал на баба си, че има други планове за вечерта.

Трябваше да признае, че имаше скрит мотив, за да приеме уж привидно натрапчивото сватосване на Палас: тази вечер можеше да наблюдава Джон Фрамптън и Робърт Брайтънинг в неутрална обстановка и да реши как да използва информацията на Палас за възможната им връзка с контрабандистите… или този, който изпращаше жизненоважни тайни на французите!

Очевидно на Робърт — тъмнокос мрачен младеж на двадесет и четири, трябваше да му позволят да се запише в армията, докато все още силно го желаеше. Никълъс внимателно го наблюдаваше, след като дамите излязоха от гостната и оставиха мъжете насаме. Представяше си как Робърт, отегчен и неспокоен, изпълнен с младежки дух и нямащ какво да прави тук в провинцията, охотно се бе присъединил към авантюристичните действия на Джон Фрамптън. Вторият син на Брайтънинг — Джеръми — беше миловиден младеж две години по-млад от Робърт. От сложния възел на колосаната му вратовръзка и от бялата избродирана жилетка, се виждаше, че най-високата амбиция на младока е да замае контетата на Лондон. Изглежда Робърт взимаше брат си на присмех: устните му винаги се изкривяваха, когато брат му започнеше да говори — темата беше кройката и стилът на дрехите.

Никълъс плъзна поглед по кръглата маса. Пропусна закръгления плешив адмирал Брайтънинг и стройния елегантен лорд Спенсър, и се спря за миг върху наглите черти на земеделеца. Джон Фрамптън приличаше повече на скоро починалия си баща, отколкото на милата си майка; косата му беше тъмнокафява, устните му бяха пълни и изглеждаха нацупени, а очите му тъмносини. В него се долавяше нещо просташко, въпреки модното облекло, и Никълъс много ясно си го представи как броди из околността в малките часове на нощта в компанията на селяци контрабандисти или охрана от войници.

Приятелят му Дикерсън беше от същото тесто. Никълъс небрежно наблюдаваше и двамата, докато говореха с младите мъже и се питаше защо ли си губят времето в провинция като Кент. От кройката на саката им и небрежния възел на белите вратовръзки личеше, че са спортни натури — разговорите им се въртяха около нощите в Лимър Хотел и боксовите мачове във Файвс Корт.

— Бих казал, Шерборн, че идеята ви да прекарате зимата тук е много добра — каза адмирал Брайтънинг и наруши мислите на Никълъс. — Може би вашето присъствие ще сложи край на наглостта на контрабандистите! Знаете ли, че… — добави той вбесен — …имаха нахалството да откраднат три от най-добрите ми ловни коне вчера вечерта, за да прекарват стоките си? Безсрамници!

След коментара на адмирала настъпи момент на тишина. Беше Линдзи, синът на лорд Спенсър, чието изражение напомняше на подплашен елен, който бързо каза:

— Е, знаете, сър, че Колдуел Хаус е близо до една от пътеките, които търговците често използват. В тази област се случват такива неща. Никого не нараняват и винаги оставят една-две каси бренди за компенсация.

Като пренебрегна думите на сина си, лорд Спенсър се намеси:

— Наистина трябва да се направи нещо по въпроса — обикновените хора не могат да спят спокойно, когато те са наблизо.

Никълъс беше вперил поглед в чашата си — не знаеше как да реагира. Искаше да увери двамата възрастни мъже, че има намерение да се заеме с контрабандистите, но щеше да е глупаво да си признава, че е повече от бегло заинтересован по случая. Определено нямаше да споменава за скритите стоки в мазето на кулата.

— Напълно сте прав, но не виждам какво очаквате от мен. Казаха ми, че в околността са разположени войски — те сигурно ще успеят да се справят — небрежно отвърна той.

Фрамптън леко се подсмихна, което накара адмирала да почервенее от гняв.

— О, да! Сигурен съм, че вие, млади контета, мислите това за забавно — стигали са до мен слухове за ужасните ви веселби — но помнете ми думите, няма вечно да надхитряте войските на Негово Величество. Мислите, че е голям майтап, но все някоя нощ ще се провалите!

— О, стига, сър — започна Джон Фрамптън. — Това наистина е майтап! Какво толкова има в това да пощипнеш скованите задници на войниците?

— Да, татко, какво толкова? — настоя Робърт, лицето му излъчваше решителност. — Няма нищо лошо в това просто да яздиш с контрабандистите, защото всъщност нищо не крадеш или пренасяш. Бог знае, че тук няма никакви забавления!

Адмиралът почервеня от яд, ококори очи и погледна по-големия си син така, сякаш виждаше чудовище.

— Какво толкова ли? Ще ти кажа, нехранимайко такъв — това е престъпление! Контрабандистите ги бесят!

— По-добре обесени, отколкото да гният в това досадно място! — оплака се Робърт.

Адмиралът стана още по-червен. Никълъс се изправи, за да прекъсне спора.

— Мисля, че доста се застояхме тук. Да отидем ли при дамите?

Никълъс ги поведе към синия салон, където дамите си говореха на групички и пиеха чай. При пристигането на господата и по-специално на Никълъс, сред младите момичета настъпи оживление. Оправяха си роклите, поглеждаха го свенливо, отмятаха глави и се смееха. Той въздъхна. Да, определено вечерта беше твърде дълга. Господата се разпръснаха из стаята, а Никълъс зае обичайното си място пред огъня. Започнаха обикновените разговори. Никълъс забеляза, че Линдзи се насочва към Джени Брайтънинг, следван от Дикерсън. За негова изненада, Фрамптън отиде директно при Атина и започна лек флирт с нея. Фрамптън и Атина? Добре, добре! Може би баба му все пак точно бе усетила положението.

Атина го погледна и Никълъс въпросително изви вежда. Тя мило му се усмихна и хладно се обърна към събеседника си. Точно тогава Палас привлече вниманието.

— Никълъс, скъпи, с Атина говорихме с другите дами и мислим, че ще е чудесно, ако в близките седмици организираме бал по случай връщането ти в областта. Как ти се струва идеята? Младите дами вече заявиха, че е наистина наложително. Казах им, че изцяло зависи от теб, скъпи.

В следващият миг Никълъс бе залят от хихикане, умолителни погледи, пастелните им муселинени рокли се разпърхаха, когато го наобиколиха. Той стрелна баба си с огорчен поглед. Беше го надхитрила и здраво хванала в капана.

Погледна младите дами, които стояха в очакване около него и им се усмихна:

— А какво е вашето желание, госпожици — да направим ли бал?

— О, моля ви лорд Шерборн, кажете да! — помоли Джени Брайтингтън, която стоеше точно пред него, русата й коса блестеше на пламъка на свещите.

— Ще бъде много вълнуващо — възкликна Франсис Спенсър, по-голямата дъщеря на лорд Спенсър. Тя беше високо и едро момиче, но лицето й беше приятно и големите й кафяви очи искряха привлекателно.

Сестра й Розмари също се включи:

— Бал в имението Шерборн! О, би било божествено! Със задоволство в очите, Никълъс погледна към нетърпеливо вдигнатите лица.

— Как мога да откажа на такива очарователни дами? Разбира се, че ще има бал в имението.

Измъкна се от писъците и пляскането с ръце и седна до баба си.

— Доволна ли си сега?

— Знаеш, че винаги ме правиш щастлива, скъпи! — и свенливо го погледна.

Никълъс сдържа смеха си и си наля чай от сребърния чайник пред себе си. Огледа се из стаята и се заслуша в разговорите наоколо. Отляво младите дами обсъждаха оживено бала; Линдзи и Джеръми се присъединиха към тях, изглежда бяха привлечени от голямото угощение, което предстоеше, въпреки че се държаха така, сякаш бал в имението Шерборн не беше нещо толкова необикновено.

Атина, лейди Едуина Спенсър — привлекателна жена на около петдесет и съпругата на адмирала — Софи, огромна дама с червеникавокафява сатенена рокля и диаманти, седяха в полукръг пред Никълъс и баба му. След като размениха няколко учтиви приказки с него, възрастните дами също заговориха за бала. Останалите господа се бяха събрали в другия край на стаята и по отгласите, които се чуваха, Никълъс предположи, че разговорът е за бой на петли, който скоро се е състоял в околността.

За момента всички изглеждаха заети. Разговорът за контрабандистите беше най-интересен. От реакциите беше ясно, че Джон Фрамптън, без съмнение, следван от Дикерсън, се забавлява като се присъединява към търговците — също така и Робърт, но по-рядко. Никълъс спря поглед върху тъмните решителни черти на този млад човек. Да, само в кавалерията Робърт щеше да превърне тази безразсъдна млада енергия в нещо полезно. Чудеше се защо адмиралът не го беше уредил досега. Нямаше достатъчно пари да му купи чин? Това го наведе на мисълта за финансовото състояние на Брайтънинг и Спенсър.

Той премести поглед от искреното лице на адмирал Брайтънинг към изтънчените черти на лорд Спенсър. И двамата бяха сравнително нови в околността и можеше да се предположи, че за да осигурят прехраната на семействата си, са прибягнали до незаконни средства. Вярно, че говориха срещу контрабандистите, но това не доказваше нищо. И все пак Никълъс трябваше да признае, че е малко вероятно някой от тях да е неговият шпионин, но все пак не биваше и да пренебрегва тази възможност. За момента подозренията му падаха върху Фрамптън, който познаваше пътищата на търговците по-добре от всеки друг в околността.

Никълъс леко се намръщи, искаше му се да знае повече за новия земеделец и богатството на Фрамптънови. Дали старият беше толкова сърдечен, колкото всички предполагаха? Или юмручните му способи бяха родени по необходимост? Дали липсата на състояние бе обвързала сина му с опасни и незаконни дейности, за да запази доброто лице на семейството за пред света?

Вечерта не се оказа толкова безполезна, колкото очакваше. Имаше възможност да срещне някои от заподозрените. Брайтънинг, Спенсър, Фрамптън и не на последно място Дикерсън. За известно време тези четиримата щяха да окупират вниманието му. А колкото до Робърт, Джеръми и Линдзи… възможно беше някой от тях да е невероятно умен младеж и вече да е станал опасен дилетант — Александър Велики бе покорил света на тридесет, но Никълъс се съмняваше, че точно тези тримата притежават такива забележителни способности.

Софи Брайтънинг направи забележка на господата и те прекъснаха разговора си, за да се присъединят към групичката около Никълъс и Палас. Същото направиха Джеръми и Линдзи. За момент всички притихнаха и точно тогава баба му го попита:

— О, сега се сетих — какви са тези слухове, че си закарал половината ми слуги в старата кула и я почистваш?

Никълъс се бавеше с отговора и се проклинаше за лекомислието, че начинанието му щеше да мине без коментар. Точно тогава той усети възглас до себе си, който беше бързо сподавен. Последва трясък — чашата, която Атина подаваше на един от мъжете — Фрамптън? Дикерсън? Или може би Спенсър, се строши на пода. Горещ чай опръска всичко наоколо. В суматохата, която последва, въпросът на Палас беше напълно забравен. Но дълго, след като всички си тръгнаха, Никълъс не можеше да забрави тази сцена.

Остана насаме в кабинета си и бързо написа бележка до Роксбъри, в която го информираше за това какво е открил и за плановете си за тази вечер. Сложи восъчен печат на плика и позвъни на Лъвджой.

— Искам Роксбъри да го получи колкото се може по-бързо. Моля те, погрижи се за това.

Лъвджой кимна и излезе, като здраво стискаше писмото в сигурните си ръце.

Няколко минути по-късно Никълъс тихо се измъкна от къщата, като се надяваше срещата с контрабандистите да се осъществи, но сцената от салона не му излизаше от главата. Информацията за кулата беше разстроила някого. Но кого? И защо? Дали заради стоките? Или имаше нещо по-специално?