Игра на съдбата

ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ПЕТА

Ник погледна дневника със съмнение, сякаш подозираше, че му играе някакви номера. Знаеше, че Бенедикт и Тереза са избягали заедно, и въпреки това думите на дядо му звучаха искрено.

Нетърпеливо прехвърли следващите страници. Пътуването до Лондон се отложило заради лошото време и раждането на сина му, и едва месец след онази среща с Тереза успял да замине. По това време на годината било трудно да извади визи за колониите — в края на октомври малко кораби потегляли на такова дълго пътуване. Но един кораб се забавил при товаренето и щял да тръгне след края на годината. Това била най-ранната дата, която Бенедикт могъл да уреди. Прекарал в Лондон две седмици и едва се бил прибрал вкъщи, когато разтревожена слугиня тайно му предала бележка от Тереза, изпълнена с още повече страх и отчаяние.

Срещата отново се състояла в кулата. Бенедикт бил потресен не само от очевидно влошеното психическо и физическо състояние на Тереза, но и от новините, които му носела. Тя била бременна. С неговото дете! Със сигурност не би могло да е на Грегъри — не я бил докосвал от шест месеца. Не била на себе си, ужасена, че съпругът й подозира — бил я видял два пъти да повръща, а миналата вечер с хладен тон направил забележка за липсата й на апетит. Трябвало веднага да избяга от него! Ако със сигурност знаел, че носи дете, щял да я убие. Налагало се да тръгне сега, не можела да чака до януари.

Ник отгърна на страницата с дата 24 ноември 1744 г., два дни след завръщането на Бенедикт от Лондон:

Това беше последната изписана страница от дневника и Ник го затвори; очите му бяха студени. Тес тихо се надигна и го целуна по бузата, но мрачното му изражение я накара да се отдръпне като ужилена.

— Те изобщо не са напуснали Англия — каза той твърдо. — И Бенедикт не е имал намерение да изоставя баба ми — щял е само да помогне на Тереза да избяга и след това да се върне при Палас.

— Искаш да кажеш, че Грегъри ги е открил… и ги е убил? — попита тя ужасена.

— Сигурен съм в това. Последните редове на Бенедикт са, че отива в имението Мандъвил и ще слезе в тунелите да я търси.

Тес ахна.

— Той ги е зазидал.

— Кога?

Тес поклати глава.

— Не знам. Преди много време. Много преди да съм се родила или Хети… — Ахна отново. — О, Боже! Сега си спомням — Мег разказваше, че дядо ми имал ужасни кошмари и бълнувал, че е някъде на тъмно и студено. Трябва да е бил с тях, когато Грегъри ги е открил. Тя е отвеждала сина си със себе си и Грегъри е разбрал…

Погледите им се срещнаха и двамата си представиха какво вероятно се е случило… Тес откъсна мислите си от грозните картини, които бяха пред очите й и каза тъжно.

— Когато бях малка ме тероризираше като казваше, че ще отвори тунелите и ще ме зазида там долу. Хети ми е разправяла, че и с нея е правил същото, когато като дете го е ядосвала.

— Трябва да отида там — настоя Ник. — Или ще открия входа, който Бенедикт е използвал, или ще разбия тухлената стена под имението, но ще вляза в тези тунели. Знам, че са там — само трябва да го докажа!

— Няма никъде да ходиш — разпалено отвърна Тес. — Ако веднага не ми се закълнеш, че ще се откажеш от тези глупости, още тази минута ще отида при баба ти и ще й разкажа всичко.

Ник изпитателно я погледна. Брадичката й беше упорито вирната и той разбра, че не се шегува — наистина щеше да каже на баба му.

— Разбира се, че и тя ще научи — внимателно започна той. — Щом открия тялото му — и това на Тереза, смятам да й дам дневника и да й разкажа всичко.

Тес изсумтя.

— Да, предполагам, но не искаш нито тя, нито някой друг да знаят точно сега, а аз ще кажа всичко, ако не ми дадеш думата си, че няма да ходиш сам в имението Мандъвил — в очите й се четеше ужас. — Авъри би те убил, ако има тази възможност — знаеш го. — После промърмори. — Ник, не искам да ти се случи нещо — обичам те и най-вече не искам историята да се повтаря.

Ник въздъхна. В думите й имаше голяма доза истина и той се умълча. Инстинктът му напираше за незабавно разкриване на съдбата на дядо му, но той разбра, че не може просто да възседне коня си и да препусне към Мандъвил.

— Май ще трябва да изчакам Авъри отново да замине за Лондон или на посещение при приятели — замислено изрече Ник. — И за да те успокоя, когато слезем в тунелите ще имам нужда от помощта на лелите и чичовците ти… В деня, когато решим да слезем, леля ти Мег може да прави компания на баба ми, докато всички ние отидем в имението уж да вземем някои от личните ви вещи, които Авъри не е изпратил. — Тук Ник спря, за да премисли плана си от всички страни. — Слугите в имението не би трябвало да ни създават грижи. Все пак преди около седмица това беше домът ти. При всички случаи трябва да внимаваме с Лоуъл и Колмън, но съм сигурен, че ще се справим с тях. Другите слуги без съмнение ще се радват да те видят. — Усмихна й се. — Ще си помислят, че сме полудели като им кажем, че искаме да отворим и разгледаме подземията, но няма да имат никакви възражения. Ако все пак се опънат, с Хети ще успеете да ги придумате. Колкото до разбиването на тухлите, с братята Рокуел доста ще се поизпотим — можем да вземем някой от слугите да ни помогне. Съмнявам се, че има много тунели — вероятно не повече от пет-шест. Няма да ни отнеме кой знае колко време да намерим онова, което търсим. Е, какво мислиш? Дали ще стане? Имам ли вашето одобрение, госпожо?

— Ами ако Авъри се върне неочаквано? Да предположим, че се случи най-лошото и ни завари в подземията?

Ник изсумтя.

— Тес, много хора ще знаят къде сме и дори да му се иска да ни убие, ще му е трудно да се справи с петима ни.

Тес се намръщи. Ник беше прав, а и планът й харесваше, но все пак се тревожеше.

— Нима ще кажеш на всички други за дневника, освен на баба си?

Ник поклати глава.

— Не. Ще им съобщя само какво подозирам. Не е нужно да знаят точно откъде към направил заключението, че Бенедикт и Тереза никога не са напуснали имението Мандъвил.

Дълго време обсъждаха положението и търсеха слабите места в плана на Ник. Едва когато часовникът удари три и Тес уморено се протегна, приказките им замряха. Не след дълго и двамата спяха дълбоко.

Излязоха от спалнята към единадесет преди обяд. Още на стълбите забелязаха, че в къщата кипи голямо оживление. Слугите сновяха насам-натам и изнасяха навън куфари и кутии. Какво, по дяволите, става тук?, зачуди се Ник.

Точно тогава Рокуел излезе от сутрешния салон.

— Баба ти реши, че трябва да заминем за Корнуол, да оставим двама ви насаме. Каза, че щом не сте отишли на меден месец най-малкото ви трябват роднини, които да се мотаят наоколо. Искало й се отново да посети къщата на Рокуел — не била ходила там от години. Добре, че станахте — настоява да тръгнем след час.

Ник и Тес си размениха разтревожени погледи. При други обстоятелства биха се радвали да останат сами, но най-важното за тях беше да открият какво се е случило с Бенедикт и Тереза. Напоследък на Ник често му се искаше да ги няма, но сега точно имаше нужда от тях тук!

Остави Тес с Рокуел и отиде да търси баба си. Намери я в стаята й, където весело се разпореждаше при подреждането на последния сандък, който смяташе да вземе със себе си. Изглеждаше в отлично настроение, очите й блестяха, а лицето й се смееше.

— Как не се сетих за това по-рано — възкликна Палас, след като се поздравиха и Ник й благодари за снощното угощение. — С Тес имате нужда да останете сами. Всичко е решено — двамата ще дойдете в къщата на Рокуел за Коледа и после след началото на годината всички ще се върнем тук.

Ник беше забравил, че въпреки крехката си фигура, когато баба му си науми нещо е по-лесно да спреш нападението на цяла армия, отколкото да я разубедиш. Той опита. Постара се колкото можа — очароваше я, ласкаеше я, закачаше се, но тя само му се усмихваше.

— О, що за глупост! Знаеш, че съм права. Много по-добре ще е цялото имение да е на ваше разположение през първите няколко седмици от брака ви. Ще трябва да търпиш мен и лелите й достатъчно дълго, след като се върнем.

За момент Ник промени темата.

— Нямаш нищо против лелите да живеят тук, в Шерборн?

— Разбира се, че не! Хети е толкова мила — винаги е весела и внимателна, а с Мег имаме много общи неща. Докато не се появи тя, не знаех колко ми липсва компания на моята възраст. Атина се стараеше, но… — усмивката й изчезна и очите й се напълниха с болка.

— Разстроена ли си от това, че с Атина не можем да живеем под един покрив?

Тя поклати глава.

— Снощи, когато ми разказа как е протекъл разговорът ви, се разтревожих. Винаги съм се надявала, че двамата ще смекчите различията си, но виждам, че пропастта помежду ви е твърде голяма. Мисля, че решението ти Атина да живее в Доуджър Хаус вероятно е най-добро за всички ни — в очите й проблесна надежда. — Кой знае, щом няма да сте близо един до друг през цялото време, може и да оправите отношенията си.

Ник не искаше да я обезсърчава, целуна я по меката буза и промърмори:

— Може би. Никой не знае.

Беше явно, че дори да й каже за дневника, нямаше да я разубеди. След като беше решил да запази в тайна дневника, докато не разбере дали подозренията му са верни или не, Ник трябваше благородно да се предаде. Напомни си, че всъщност няма значение — и без това се налагаше да изчакат, докато Авъри напусне имението, а кой знае кога щеше да стане това. Ник беше замислил да изпрати неотложно съобщение на Авъри от Лондон, в което да се изисква незабавното му заминаване за града, за да ускори нещата, но за съжаление идеята му трябваше да почака малко. Дядо му беше изчезнал преди около седемдесет години и освен Палас всички очевидци бяха мъртви — нямаше никакво значение, ако изчакаха още малко. Авъри без съмнение се беше прибрал вкъщи за през зимата, така че чак след края на годината щяха да имат възможност да влязат в подземията. В този случай наистина нямаше значение, че другите заминават за Корнуол. Не му се чакаше, но си каза, че трябва да е търпелив.

Все пак направи още един опит. Завари Рокуел в игралната зала и му подхвърли небрежно.

— Е, след като така безцеремонно ме зарязвате, предполагам, че сам ще трябва да продължа проучването на подземията на кулата. Надявам се само да не попадна на завърналите се контрабандисти…

Рокуел го изгледа разтревожен.

— Виж, Ник… — започна той колебливо, — идеята не ми се струва много добра. По-добре изчакай, докато се върнем след края на годината. — След миг като че ли го озари някаква идея, сините му очи светнаха и той добави: — Освен това ти сам каза, че трябва да им дадем време да си помислят, че мястото наистина е изоставено и да се върнат. Трябва да изчакаме — ти сам го каза!

Ник тъжно се усмихна. Рокуел беше прав. С Тес бяха изоставени и сами щяха да се разполагат в имението Шерборн — независимо дали им харесваше или не. И все пак, колкото повече си мислеше за това, му се струваше, че идеята не е чак толкова лоша…

Можа да остане с Тес насаме за минутка и да й разкаже как стоят нещата. Също като него и тя искаше незабавно да тръгнат на разузнаване, но се съгласи да изчакат. Със сигурност нямаше да го остави сам да се промъква в подземията на имението Мандъвил!

Не след дълго се появи Атина, която разбрала за неочакваното заминаване на баба си, идваше да се сбогува. Двамата с Ник се поздравиха студено, но под зоркия поглед на Палас бяха невероятно учтиви един към друг. Когато миналата вечер обсъждаха плана, поканиха и Атина да се присъедини към тях, но тя отказа. Трябвало й време да се устрои в новия си дом, преди да предприеме дълго пътуване до Корнуол.

На Палас не й се искаше да оставя Атина, като имаше предвид отношенията им с Ник — кой знае какво можеше да се случи между тях, докато нея я нямаше да ги омиротворява? Но реши, че двамата ще трябва сами да се справят.

И така около един следобед Ник, Тес и Атина махаха за довиждане на останалите. Като ги гледаше как се отдалечаваха по пътя, каретата и фургона, натоварен догоре с багаж, Тес почувства силна болка. Дали не трябваше да им разкрият каквото знаят? Внезапно осъзна, че с Ник оставаха сами и с тайна, останала неразгадана почти седемдесет години, и ако нещо им се случеше…

Точно тогава към тях се приближи Атина. Тес усети как Ник се стегна, но стисна ръката му и приятелски се обърна към зълва си.

— Напоследък ти се струпаха доста неприятности, ядосана ли си?

Атина се усмихна. Нещо в тъмнокафявите й очи, същите като на Ник, накара Тес да се почувства неудобно.

— Ядосана? — спокойно попита Атина. — О, не, скъпа, не. Всъщност нещата не можеха и да се развият по-добре! Само си помисли, двете ще можем да се опознаем без останалите да се мотаят наоколо. С нетърпение очаквам да те разведа из Доуджър Хаус. Ще си прекараме толкова добре!

— Възможно ли е да си се примирила с това, че се премести в Доуджър Хаус? — сухо попита Ник.

— О, да! — измърка тя в отговор: — Наистина е за добро — винаги съм обичала правото си на лична свобода и самостоятелност, така че да имам цяла къща на мое разположение е направо чудесно. — После се поколеба, изглеждаше разкаяна, и бързо каза: — Ник, надявам се да ме извиниш за избухването снощи. Казах неща, които не трябваше и за които сега съжалявам. Ще ми простиш ли? Не искам да съм в обтегнати отношения нито с теб, нито със съпругата ти. Защо не се опитаме да се помирим? Може би, ако се постараем, докато баба ни я няма, ще успеем да изгладим разногласията си.

Извинението звучеше добронамерено и Ник не можеше да не го приеме. Измърмори нещо учтиво в отговор и дори успя да се усмихне когато Тес покани Атина да поязди с тях утре следобед. След няколко минути тя си тръгна. Докато се отдалечаваше на коня си, Ник подозрително я гледаше с присвити очи. Въпреки добрите й намерения, Атина сигурно замисляше нещо.