Играчът на лотария

6Похищение „Бебешка пелена“

Беше 20 декември и макар че по-късно Елвира щеше да го нарича най-ужасния ден в живота си, когато той започна, настроението й едва ли би могло да бъде по-весело.

В седем сутринта телефонът иззвъня и донесе радостната новина, че Джоан Мур О’Браян е родила първото си дете, момиченце.

— Казва се Мариан — уведоми ги щастливо Грег О’Браян, — тежи три килограма и тридесет грама и е прекрасна.

Джоан Мур беше обитавала съседния апартамент, докато Елвира и Уили живееха в Куинс, и беше израснала пред очите им, така че те се бяха привързали към нея и към семейството й. Както казваше Елвира: „По-сладко момиче никога не е имало на този свят“.

Тя и Уили бяха продължили да поддържат връзка с Джоан дори и след преместването си в Сентръл парк Саут в Манхатън и бяха горди да присъстват на сватбата й с Грег О’Браян, красив млад инженер. Често посещаваха младата двойка в апартамента им в Трибека и празнуваха заедно с тях издигането на Грег по корпоративната стълбица, както и повишенията на Джоан в банката. Също така бяха споделили ужасното разочарование на О’Браянови, когато Джоан претърпя един след друг три спонтанни аборта.

— Но ето, че накрая, слава богу, им се роди бебе — изчурулика Елвира на Уили, докато трупаше в чинията му вафли. — Наистина имах вътрешното усещане, че този път ще стане. Дори предварително купих подаръци за бебето, макар че трябва сериозно да напазарувам тази сутрин, преди да отидем в болницата. В края на краищата заместваме бабата и дядото.

Уили се усмихна мило на Елвира и хвърли изпълнен с обич поглед на жената, с която беше прекарал най-хубавите години от живота си. Сините й очи светеха от щастие, тенът й беше розов. Тъкмо си беше боядисала косата предишния ден, така че сега отново имаше мек червеникав оттенък и всички сиви косми бяха старателно заличени. Изглеждаше топла и приятна в кадифения халат, който следваше извивките на налятото й тяло. Уили се усмихна. Смяташе, че е красива.

— Би трябвало да имаме шест деца — рече той — и двадесет внука.

— Е, Уили, добрият Господ Бог не ни ги изпрати, но сега може да се позабавляваме, като глезим малката дъщеричка на Джоан и Грег. Искам да кажа, че това ни е нещо като задължение, след като родителите на Джоан вече ги няма.

В три същия следобед те влязоха в претъпканото фоайе на болница „Емпайър“ на Западна двадесет и трета улица.

— Нямам търпение да видя бебето — рече ентусиазирано Елвира, минавайки покрай служителите на рецепцията, които бяха твърде заети, за да им обърнат внимание.

— Аз пък нямам търпение да разтоваря подаръците — промърмори Уили, като се мъчеше да не изпусне тежките торби, които носеше. — И все пак, защо им трябва да слагат такива мънички дрешки в такива огромни кутии?

— Защото никога не са чували старата поговорка, че хубавите неща пристигат в малки пакетчета. О, фоайето не изглежда ли празнично? Обожавам празничната украса. Толкова е красива.

— Никога не съм мислил за огромния надуваем Рудолф и червеноносия елен като за нещо красиво — отбеляза Уили, докато минаваха покрай картонена шейна с надуваеми Дядо Мраз и елен.

— Грег каза, че Джоан е в стая 1121. — Елвира спря за момент. — Ето ги асансьорите. — Вдигна една от торбите с покупки, които носеше, и посочи надолу по коридора.

— Не трябва ли да си вземем пропуски? — попита Уили.

— Джоан ме посъветва да вървим смело. Нямало да ни спрат, ако изглеждало, че знаем къде отиваме.

Пропуснаха да се качат в единия асансьор и бяха единствените чакащи, когато вратите на съседния се отвориха. В бързината Елвира едва не се сблъска с жената, която излизаше от асансьора с бебе на ръце. Тежкият шал, който покриваше главата й, се смъкна напред, като закри лицето й. Беше облечена със скиорско яке и панталон.

Проявявайки майчинското си чувство, Елвира хвърли поглед надолу да се порадва на бебето, увито в жълта пелена. Сините му очички се отвориха широко, погледнаха я и отново се затвориха. Розово-бялото личице се прозя и бебето размаха малки юмручета.

— О, то е прекрасно — въздъхна Елвира, докато жената бързо минаваше покрай тях.

Уили подпираше вратата на асансьора с рамо.

— Хайде, скъпа — подкани я той.

Докато асансьорът се движеше нагоре, спирайки на всеки етаж да вземе пътници, Елвира си помисли, че в повечето болници, когато изписваха майката и бебето, ги откарваха до главния вход в подвижен стол. Е, нещата се променят, реши тя.

Когато стигнаха стая 1121, Елвира се втурна вътре. Без да обръща внимание на Джоан, която седеше в леглото, и на Грег, който стоеше прав до нея, Елвира забърза към малката люлка до стената.

— О, нея я няма — оплака се.

Грег се засмя.

— Проверяват слуха на Мариан. Сигурен съм, че ще премине теста с огромен успех. Когато столът ми изстърга по пода тази сутрин, тя подскочи в ръцете на Джоан и започна да пищи.

— Е, тогава май ще е най-добре да обърна внимание на щастливите родители. — Елвира се наведе към Джоан и силно я прегърна. — Толкова се радвам за теб — рече тя, докато по закръглените й бузи се стичаха сълзи.

— Защо жените винаги плачат, когато са щастливи? — попита Грег Уили, който се опитваше да нареди торбите с подаръци в ъгъла.

— Очите им са като водосточни тръби — изсумтя Уили, като пое ръката на Грег и силно я раздруса. — Аз няма да плача, но ужасно се радвам и за двама ви.

— Почакай само да я видиш — изфука се Грег. — Прекрасна е като майка си.

— Има твоето чело и брадичка — обади се Джоан.

— И твоите сини очи, млечнобяла кожа и…

— Съжалявам, драги мои — прекъсна ги един глас. Обърнаха се и видяха усмихната сестра да стои до вратата. — Трябва да взема бебето ви за малко — рече тя.

— О, една друга сестра вече я взе. Само преди няколко минути — отвърна Грег.

Когато видя изписалата се по лицето на сестрата паника, Елвира моментално разбра, че нещо никак не беше наред.

— Какво има? — попита Джоан, като се привдигна, приведе се напред, а лицето й стана пепеляво. — Къде е бебето ми? Кой го е взел? Какво става?

Сестрата изхвърча от стаята и миг след това из цялата болница запищя аларма. Напрегнат глас обяви по високоговорителя: „Тревога! Тревога!“.

Елвира знаеше какво означава алармата, вътрешната тревога. Но знаеше също така, че е твърде късно. Мислите й се стрелнаха към излизащата от асансьора жена, когато те идваха насам. Беше права — новородените бебета и майките им не напускат болницата без придружител. Елвира изтича от стаята, за да разговаря с хората от охраната, а Джоан се отпусна в ръцете на Грег.

Час по-късно, в 16,00, в малък разхвърлян апартамент на Западна деветдесета улица седемдесет и една годишната Уанда Браун бе удобно настанена на протрития диван и гледаше просълзена и усмихната внучката си.

— Такава хубава изненада — каза тя, — коледно посещение. Изминала си целия път от Питсбърг дотук с новороденото бебе! Сигурно си оставила неприятностите зад гърба си, Вони.

— Предполагам, че е така, бабо. — Гласът й беше монотонен. Светлокафявите простодушни очи на Вони бяха втренчени в далечината.

— Такова красиво бебе. Послушна ли е?

— Надявам се. — Вони раздруса бебето в ръцете си.

— Как се казва?

— Вони, като мен.

— О, това е чудесно. Когато ми писа да ми съобщиш, че си бременна, се молех нищо да не ти се случи. Никое момиче не заслужава да загуби бебето си като теб, още повече два пъти.

— Знам, бабо.

— Хубаво направи, че замина от Ню Йорк, но ми липсваше, Вони. Вижда се, че престоят в болницата наистина ти е помогнал. Разкажи ми за новия си съпруг. Ще дойдели и той?

— Не, бабо. Много е зает. Аз ще остана няколко дни, после се връщам в Питсбърг. Но, моля те, не споменавай болницата. Не искам да говоря за това. И не задавай въпроси. Мразя въпросите.

— Вони, никога, никога не съм казвала нито думичка на никого. Знаеш, че не съм такава. Тук съм от пет години и нито един от съседите ми не знае нищо за случилото се. Монахините, които ме посещават, са прекрасни и аз винаги им разправям какво мило момиче си. Бях им споменала, че очакваш бебе по Коледа, и те всички се молеха за теб.

— Това е хубаво, бабо. — Вони леко се усмихна. Бебето в ръцете й започна да пищи. — Млъкни! — кресна му тя, като го друсаше. — Чу ли ме? Млъкни!

— Дай ми бебето, Вони — помоли я Уанда Браун. — А ти иди да стоплиш шишето. Къде са й дрешките?

— Някой открадна багажа й в автобуса — отвърна мрачно Вони. — Като идвах насам, купих това-онова от един магазин за стоки втора употреба, но трябва да й набавя още дрехи.

В единадесет часа същата вечер, седнали един до друг в дневната на апартамента си с изглед към Сентръл парк, Уили и Елвира гледаха местните новини по Си Би Ес.

Главната новина беше хладнокръвното отвличане на родената само преди осем часа Мариан О’Браян от болницата „Емпайър“.

Уили усети как Елвира се напрегна, когато водещият каза:

— Смята се, че похитителката е била видяна тъкмо преди да излезе от болницата, от приятелите на семейството Уили и Елвира Миън, които отивали да посетят гордите и щастливи родители. Направеното от мисис Миън описание не оставя почти никакво съмнение, че е видяла бебето на семейство О’Браян. За съжаление нито тя, нито съпругът й могат да посочат някакви отличителни белези на похитителката, очевидно преоблякла се като медицинска сестра. О’Браянови твърдят, че въпросната сестра била около тридесетгодишна, средна на ръст, с руса коса…

— Защо не споменават нищо за жълтата пелена? — попита Уили. — Ти особено го подчерта.

— Вероятно защото полицията винаги премълчава нещо, за да може да отличи след това важните обаждания от лъжливите.

Елвира стисна ръката на Уили, докато слушаше водещия да съобщава, че в момента сломената майка, Джоан О’Браян, лежи под въздействието на силни успокоителни, а болницата е свикала пресконференция, на която бащата ще се обърне с молба към похитителката.

След това говорителят спря по средата на изречението.

— Излъчваме на живо от болницата „Емпайър“ за късния бюлетин — обяви той.

Елвира се приведе напред и отново стисна ръката на Уили.

След кратка пауза репортерът заговори от фоайето на болницата:

— Управителите на болницата току-що съобщиха, че са намерени униформа на медицинска сестра и руса перука, мушнати в кошчето за смет в тоалетна на етажа, откъдето е било отвлечено бебето Мариан. Тоалетната е предназначена само за персонала на болницата и в нея може да се влиза единствено след натискането на специален код. — Репортерът направи многозначителна пауза и се втренчи в камерата. — В момента отговарящите за болницата се опасяват, че това отвличане може да е дело на вътрешен човек.

А може жената добре да е познавала болницата, помисли си Елвира. Може известно време да е работила или да е била на лечение в нея. А може просто да е посещавала някого и да се е оглеждала какво правят сестрите. Носела е руса перука. Това означава, че не знаем дори какъв цвят е косата й в действителност. С този толкова плътно завързан около главата й шал не забелязах.

Новините за отвличането завършиха с това, че един лекар даде описание на бебето, а полицейският комисар обеща съчувствие и помощ на похитителката, ако върне бебето невредимо. Молеха всеки, който може да даде информация, да се обади на изписания на екрана номер.

Уили натисна копчето на дистанционното и изключи телевизора. После прегърна Елвира, която седеше до него и клатеше глава.

— Не бива да се самообвиняваш, скъпа. Не забравяй, че ако онази жена толкова отчаяно е искала бебе, тя ще се грижи добре за Мариан, докато полицията я открие.

— О, Уили, не мога да не се самообвинявам. Знаеш, че интуицията ми веднага се обажда, когато нещо не е наред. Само че бях толкова развълнувана и нямах търпение да видя бебето и да прегърна Джоан и Грег. Зная, че имаше нещо, че забелязах нещо странно, макар да видях онази жена само за секунди. — Отново поклати глава. — Не мога обаче да се сетя какво. — После тя възкликна и очите й светнаха. — Сетих се! Сега си спомням! Уили, това беше пелената, онази жълта пелена. Виждала съм я някъде преди!

Дълго след като с Уили си бяха легнали, Елвира лежа будна, опитвайки се да си спомни къде преди това бе виждала жълтата пелена и защо й беше направила впечатление, но като че ли за първи път изумителната й памет й изневеряваше.

Откакто Джоан бе влязла в осмия месец и Елвира знаеше, че дори и да роди по-рано, бебето вероятно ще бъде добре, тя беше започнала да пазарува за него.

Беше толкова забавно да разглежда всичко и да подбира ританки, ризки, космонавтчета, шапчици и одеялца. Не мисля, че съм минавала покрай витрина с бебешки неща, без да позяпам, каза си Елвира. Но къде съм виждала тази пелена или някоя точно като нея?

Нито един от подаръците, които с Уили бяха занесли в болницата, не беше отворен. Просто ги бяха прибрали в гардероба в стаята на Джоан. Трябва да ги прегледам и да си направя списък на всички магазини, в които съм била, реши Елвира.

Едва след като имаше вече план за действие, Елвира бе в състояние да се отпусне достатъчно, за да заспи. На закуска съобщи на Уили за плана си.

— Работата е там, че вече не продават толкова много пелени, както някога — обясни тя. — Хората като че ли не ги използват кой знае колко. А че тази беше жълта и е ушита така, че да се вижда поръбеният с бял сатен край, наистина я прави необичайна.

— Бял сатен ми звучи скъпо — рече Уили. — Не можах много да видя онази жена, но дрехите, с които беше облечена, по-скоро изглеждаха купени от магазин за стоки втора употреба, отколкото направени по поръчка.

— Прав си — съгласи се Елвира. — Беше с някакво безлично тъмносиньо найлоново яке и тъмносин панталон, от онези, които ще намериш в кошовете с преоценени дрехи. Просто не й обърнах внимание. Толкова бях заета да се опитвам да видя бебето. Но си прав, поръбена със сатен пелена наистина би струвала скъпо.

После сърцето й подскочи болезнено.

— Уили, мислиш ли, че е откраднала бебето, защото е уредила да го продаде на някого? Ако е така, ще е трудно да се каже къде биха могли да бъдат в този момент. — Бутна стола си назад и стана. — Не трябва да губя никакво време.

Независимо от картонената шейна и надуваемите фигури на Дядо Мраз и елена болничното фоайе бе загубило празничната атмосфера, която Уили и Елвира бяха доловили предишния ден. Сега коридорът към асансьорите се охраняваше от специален пазач и не пускаха никого да мине, без да има пропуск.

Когато Елвира съобщи името на Джоан О’Браян, твърдо й заявиха, че при нея няма да бъдат допускани никакви посетители. Накрая убеди служителката на рецепцията да се обади на Грег и от него научи, че Джоан е била преместена от родилното отделение.

— Да, подаръците са все още в гардероба на 1121 — отвърна той, когато Елвира му обясни какво й трябва. — Ще се срещнем там.

Елвира остана смаяна, когато видя Грег. За изминалата нощ той сякаш бе остарял с десет години. Очите му бяха зачервени, а по лицето му, около устата и по челото се бяха появили бръчки. Беше сигурна, че всеки израз на съчувствие само би влошил нещата. Той знаеше как се чувства тя.

— Помогни ми да отворя тези пакети — нареди му решително Елвира. — После ще разгледам етикетите, да видя от кои магазини съм ги купила, а ти ще запишеш имената.

Общо бяха дванадесет магазина, а подаръците варираха от едри покупки от „Сакс“ и „Блумингдейлс“29, през ръчно плетени дрешки от специализиран магазин на Медисън авеню, до дребни неща като нощници и ританки от скромни магазини в Гринидж Вилидж и Ъпър Уест Сайд.

Когато завършиха списъка, Елвира бързо събра покупките и ги струпа в най-големия кашон. Докато затваряше капака след последния подарък, влезе полицай, който търсеше Грег.

— Има развитие по случая, мистър О’Браян — рече той. — По горещата линия постъпи обаждане. Някакъв тип настоява, че съпругата на братовчед му вчера се върнала у дома с новородено бебе, за което твърдяла, че е нейно. Работата обаче е там, че тя не е била бременна.

По лицето на Грег се изписа плаха надежда.

— Кой е той? Къде е той?

— Каза, че е от Лонг Айлънд и пак ще се обади. Има обаче един проблем. Той смята, че трябва да получи награда от двадесет хиляди долара.

— Аз му я гарантирам — отвърна решително Елвира, въпреки че едно мрачно предчувствие й подсказваше, че това ще се окаже лъжлива следа.

— Вони, бебето наистина има нужда от още малко дрехи — обади се плахо Уанда Браун. Беше сряда следобед. Вони се намираше при нея вече цял ден, а бе сменила ританките на бебето само веднъж. — Тук става силно течение, а имаш само още едни ританки. За бебе на две седмици, което не бива да настива, това е съвсем недостатъчно.

— Всичките ми бебета бяха малки — отвърна й Вони, като разглеждаше шишето за хранене, което държеше. — Пие бавно — оплака се.

— Заспива. Трябва да бъдеш търпелива. Защо не ме оставиш аз да я донахраня, а ти да идеш да напазаруваш? Откъде й купи нещата, след като откраднаха багажа й?

— Магазинът за стоки втора употреба се намира точно до Порт Оторити. Но не бяха останали много бебешки неща. Само пелената и тия работи тук. — Вони махна към ританките и ризката, които съхнеха на радиатора. — Очаквали да получат още.

Предполагам, че може пак да опитам.

Стана и подаде спящото бебе на баба си. След като помисли малко, даде й и шишето.

— Започна да изстива, но ти не се безпокой. Не искам обаче да се разхождаш с нея.

— Не бих и посмяла. — Уанда Браун взе бебето и се опита да не покаже изненадата си, когато пипна леденото шише. Вони изобщо не го е затопляла, помисли си. После се отдръпна рязко назад, когато внучката й се наведе към нея.

— И запомни, бабо, не искам тук да идват разни хора, да гледат бебето ми и да се занимават с него, докато ме няма.

— Вони, никой никога не идва тук, освен монахините, които се отбиват веднъж седмично. Много ще ти харесат. Сестра Корделия и сестра Мийв Мари идват най-често. Винаги се грижат хората като мен да имат достатъчно храна, да не се разболеят и отоплението и водопроводната им инсталация да работят. Ето миналия месец сестра Корделия изпрати брат си Уили, който е водопроводчик, защото кухненската мивка течеше и целият апартамент се бе вмирисал на мухъл. Какъв добър човек! Сестра Мийв Мари се отби в понеделник, но никоя от тях няма да дойде до Бъдни вечер. Ще ми донесат кошничка с коледна вечеря. Винаги е хубава, а знам, че ще има достатъчно и за тебе.

— Дотогава с бебето ще сме си заминали.

— Разбира се. Искаш да прекараш Коледа със съпруга си.

Вони облече синьото си яке. Тъмната й коса се спускаше сплъстена до раменете. На вратата се обърна към баба си.

— Ще й избера някои хубави неща. Обичам бебето си. Обичах и другите си бебета. — Лицето й се изкриви от болка. — Вината не беше моя.

— Знам, мила — рече успокояващо Уанда.

Изчака няколко минути, за да е минало достатъчно време и Вони да е вече вън от сградата, после Уанда остави бебето на дивана и го уви с оръфаното си одеяло. Пресегна се за бастуна си, взе шишето и закуцука към кухнята. Едно бебе не бива да пие такова студено мляко, ядосваше се тя.

Наля вода в малка тенджерка, сложи я на печката, мушна шишето вътре и включи газта. Докато чакаше шишето да се стопли, се разтревожи от мисълта, че Вони и бебето бяха пътували толкова дълго на студеното време с автобуса от Питсбърг. После й хрумна друга мисъл. При последното си посещение сестра Мийв Мари й беше споменала, че монахините откриват магазин за стоки втора употреба на Осемдесет и шеста улица. Хората можели да си купят дрехи оттам много евтино или дори да ги получат безплатно, ако нямат пари. Може би трябваше да се обади на сестрите и да им каже, че Вони бе загубила багажа на бебето. Можеше и да имат някакви хубави бебешки дрешки подръка.

Когато шишето се затопли достатъчно, тя закуцука обратно към дивана. Докато хранеше бебето, като нежно го галеше по бузката, за да не заспи отново, Уанда пресмяташе плюсовете и минусите на възможността да се обади на сестра Мийв Мари. Не, реши тя, ще почака. Може би Вони щеше да има късмет и да се върне у дома с някои хубави бебешки дрешки. А и в края на краищата Вони я беше предупредила, че не иска разни хора да се навъртат край бебето. Това вероятно включваше дори монахините.

Бебето изпи около стотина грама от шишето. Не е зле, помисли си Уанда. После се вслуша напрегнато. Дали гърдите на бебето не свиреха? О, надявам се да не е настинала, помисли си. Толкова е мъничка и ако нещо й се случи, това ще разбие сърцето на Вони…

Телевизорът беше повреден, така че Уанда включи радиото, за да чуе обедните новини. Най-главната новина все още беше изчезналото бебе на О’Браянови. Човекът, който твърдеше, че то се намирало при братовчед му, пак се беше обадил и му беше обещана награда от двадесет хиляди долара. Властите чакаха отново да позвъни и да се уговорят за предаването на парите, след което той щеше да отведе полицията в дома на братовчед си.

Ужасно, помисли си Уанда, докато люшкаше спящото бебе на Вони. Как би могъл някой да открадне чуждо бебе?

Елвира прекара останалата част от срядата и целия четвъртък да обикаля по списъка магазините, от които беше купувала бебешки дрешки.

— Имате ли и изобщо продавали ли сте жълта пелена, поръбена с бял сатен?

Отговорът все беше не.

Няколко от продавачките казаха, че в последно време не се търсели много пелени. Особено в жълто. А пък белият сатен в края би бил непрактичен. Нали пелената трябвало да се пере?

Знам, че беше от жълта вълна, поръбена с бял сатен, мислеше си Елвира. Трябва да е купена от специализиран магазин. Може да съм я видяла на някоя витрина? Имайки предвид това, след като се осведомеше в магазина, от който бе купила нещо, тя обикаляше другите наоколо с надеждата витрината на някой от тях да опресни паметта й.

В късния следобед започна да вали сняг — леки снежинки, придружени от остри влажни пориви на вятъра. О, господи, мислеше си тя, докато вървеше към къщи, дано онзи, при когото е бебето, да го държи топло, сухо и нахранено.

Фоайето на сградата им в Сентръл парк Саут беше толкова тържествено украсено за Коледа и Ханука30, че сякаш й се надсмиваше със сияйната си топлина. Когато стигна в апартамента, тя си направи чаша чай, обади се в болницата и я свързаха с Грег.

— При Джоан съм — рече той. — Не позволява да й дават повече успокоителни. Знае за обаждането и за наградата. Иска да говори с теб.

Елвира си мислеше, че сърцето й ще се пръсне, докато слушаше произнесените шепнешком благодарности на Джоан за обявяването на наградата, както и обещанието й да върне всеки цент.

— Остави парите — прекъсна я тя, като се опитваше гласът й да звучи бодро. — Само се погрижи второто име на Мариан да е Елвира.

— Разбира се. Обещавам — отвърна Джоан.

Елвира бързо добави.

— Шегувам се, Джоани. Това не е подходящо име за бебе, поне не в днешно време.

Уили влезе точно когато затваряше телефона.

— Добра новина? — попита с надежда той.

— Ще ми се да беше така. Уили, ако знаеше, че жената на братовчед ти е взела нечие бебе и ти е било гарантирано възнаграждението, което си поискал, защо да не кажеш къде е бебето?

— Може би той се тревожи, че жената на братовчед му ще полудее, ако й вземат бебето.

— Трябва да се безпокои повече да не се случи нещо на бебето. Наградата ще бъде дадена само ако Мариан се върне невредима. Той го знае. Запомни ми думите, Уили, този човек готви измама. Опитва се да измисли как да вземе парите и да изчезне.

Уили видя мъката, изписана по лицето на Елвира, и разбра, че тя все още се обвиняваше за случилото се.

— Току-що бях при Корделия — съобщи той. — Позвъни ми веднага след като ти излезе. С монахините се молят денонощно, а е накарала и всички, за които се грижи, също да се молят.

Елвира леко се усмихна.

— Доколкото я познавам, тя в момента сигурно казва: „Слушай ме сега, Господи…“.

— Много си близо до истината — съгласи се Уили. — Само че докато се моли, също работи. Идеята за отварянето на магазина за стоки втора употреба наистина излезе сполучлива. Когато минах оттам вчера, един куп хора носеха чудесни дрехи в наистина добро състояние.

— Е, Корделия не би приела някакви дрипи — отвърна Елвира. — И е права — това, че не ти е провървяло, не означава, че трябва да се обличаш в парцали.

— А сега Корделия е сложила отвън бележка, в която моли за игри и играчки за децата. Дори е намерила още доброволци, които опаковат всичко, което хората избират за децата си за Коледа. Казва, че децата трябва да имат своите подаръци, които да отворят на сутринта на Коледа.

— Желязна воля и златно сърце, това е нашата Корделия — заключи Елвира. После избухна: — Уили, чувствам се толкова безпомощна. Молитвите са важни, но ми се струва, че трябва да върша нещо повече. Нещо по — … по-дейно. Това чакане ме подлудява.

Уили я прегърна.

— Тогава върши нещо. Иди утре в магазина за стоки втора употреба и помогни на Корделия. Имаше много работа още когато помага там миналата седмица. Но сега, след като остават само два дни до Коледа, ще е направо лудница.

Сутринта на 23 декември напрежението достигна връхната си точка в първо полицейско управление — командния център по случая, станал известен на посветените като похищение „Бебешка пелена“.

До този момент целият екип вече сериозно се съмняваше в достоверността на историята, разказана по телефона от човека, който твърдеше, че знае местонахождението на бебето на О’Браянови.

Бяха успели да го задържат на телефона достатъчно дълго, за да проследят последните му две обаждания. И двете бяха от Бронкс, а не от Лонг Айлънд и от телефонни кабини на няколко пресечки една от друга. Сега цивилни полицаи покриваха територията на Фордъм Роуд и Гранд Конкърс, наблюдаваха обществените телефони и се готвеха да спипат мистериозния мъж.

Експерти проучваха видеозаписите от 20 декември на охранителната система в болницата „Емпайър“, особено онези, заснети от камерите във фоайето и коридора към асансьорите. Записът, на който смътно се виждаха Елвира и Уили, почти не помагаше за идентифицирането на жената, носеща бебето. Открояваше се само пелената заради широката сатенена ивица. Все още напрегнато се спореше дали да не се съобщят публично подробности относно жълтата пелена. Разбира се, всеки полицай в Ню Йорк разполагаше с описанието й, но един детектив правилно бе възразил: „Оставете похитителката да чуе описанието на тази пелена и тя ще се появи в някоя кофа за смет. Така поне има вероятност да увие с нея бебето, когато го извежда навън, и някой от нас да я забележи“.

Информаторът трябваше да се обади отново в десет часа на 23-и. Докато Джоан и Грег О’Браян се притискаха един към друг, очаквайки позвъняването, десет часът мина и замина. Стана единадесет. После дванадесет и все още нямаше никакво обаждане.

В три очакваният телефонен звън най-сетне се разнесе. Информаторът бе променил решението си.

— Видях всички ония ченгета, които ме дебнат — изръмжа той. — Никога повече няма да видите детето. Нека жената на братовчед ми си го задържи.

Той лъжеше. Всички в командния пункт се съгласиха с това. Беше започнал да лъже от самото начало.

Ами ако не лъжеше? Бяха ли провалили размяната? Няколко минути по-късно по медиите се разнесоха отчаяни молби. „Обади се пак. Възобнови връзката. Няма да има въпроси. Ако си търсен за престъпление, обещава ти се снизхождение. Родителите на Мариан са на ръба на пълното отчаяние. Имай милост към тях.“

Бебешките дрешки, които Вони бе донесла от магазина за стоки втора употреба до Порт Оторити, бяха прекалено големи за миниатюрното пеленаче.

— Нямаха почти нищо — бе съобщила сърдито. Това ставаше след обедното хранене и тя се опитваше да захване с безопасни една долна ризка на раменете, за да не се свлече по ръчичките на бебето.

— Стой мирно! — кресна му тя.

— О, дай да го направя аз — рече нервно баба й. — Вони, защо не отидеш до деликатесния за чаша хубаво горещо кафе и поничка. Не си яла нищо за закуска, а винаги си обичала топли понички.

— Може и да ида.

Веднага щом вратата се затвори зад внучка й, Уанда закуцука към телефона и набра номера на апартамента на десет пресечки от нейния, в който сестра Корделия и сестра Мийв Мари живееха с още четири монахини. Те шеговито наричаха апартамента си своя малък манастир.

Вдигна една от възрастните сестри. Корделия и Мийв Мари били в магазина за стоки втора употреба, осведоми тя Уанда. В момента получавали някои много хубави неща и бързали да ги сортират. О, да, Мийв Мари казала, че имат доста бебешки дрехи.

— Просто изпратете внучката си там, за да си вземе каквото иска.

Но когато Вони се върна с кафето и поничката си, Уанда разбра, че настроението й е дори по-мрачно отпреди, така че не посмя да я заговори за магазина. Знаеше, че Вони ще се досети, че е обсъждала нея и бебето с някого.

Може би утре отново щеше да е добра, помисли си Уанда и въздъхна. Откакто Вони беше пристигнала, тя спеше на дивана и скъсаните пружини усилваха болките от хроничния артрит, които правеха придвижването й толкова трудно. Независимо от това с радост беше отстъпила леглото си на Вони, макар да се безпокоеше, че спи заедно с бебето. Ами ако се обърне насън и го притисне, както беше станало с първото й бебе преди шест години, помисли си Уанда. Тя никога нямаше да забрави онази ужасна нощ в болницата „Емпайър“, когато съобщиха, че бебето е починало. Ами ако й прилошееше и припаднеше, докато къпеше бебето, и то се удавеше. Това се беше случило с второто в Питсбърг. Срамота беше да роди третото бебе толкова скоро след излизането си от психиатричната клиника, помисли си Уанда. Просто не мисля, че е готова да се грижи за бебе.

Елвира откри, че в известен смисъл й се отразяваше добре да е заета, да работи с ръцете си сред хора. От друга страна обаче, беше невероятно мъчително да сортира и сгъва бебешки и детски зимни дрешки, гащеризончета, тениски и пуловери, всичките весело украсени с картинки на Мики Маус, Барни динозавъра, Пепеляшка и Малката русалка Съзнанието, че Грег и Джоан можеше никога да не видят Мариан да носи такива дрешки, я изпълваше с ужасна, изпепеляваща болка.

— Отивам на дрехите за възрастни — каза Елвира на Корделия, след като беше сортирала бебешки дрешки цял час.

Стоманеносивите очи на сестра Корделия омекнаха.

— Елвира, защо не повярваш мъничко в бога и не се помолиш, вместо непрекъснато да се самообвиняваш?

— Ще се опитам. — Очите на Елвира запариха от сълзи, докато отиваше към масата, върху която бяха натрупани дамски дрехи. Корделия е права. Мили боже, помисли си тя, този път не се проявявам като добър детектив. Сега всичко е в твоите ръце.

Обикновено Елвира обичаше да бъбри с хора. Нямаше човек, който да не й е интересен в едно или друго отношение. Но днес стоеше до масите за сортиране и експедитивно съчетаваше поли и сака, които се бяха оказали поединично. Сортираше дрехите по размери и ги подреждаше на съответните рафтове. И въпреки всичко сърцето й радостно трепваше, когато виждаше хората да влизат и ги чуваше да възкликват при вида на привлекателните дрехи.

Докато нареждаше тийнейджърски поли и горнища на рафта с номер 6, някаква жена щастливо се обади:

— Всичко изглежда толкова свежо. Човек би си помислил, че са чисто нови! Дъщеря ми ще бъде възхитена. Не смятах, че ще мога да си позволя да й купя хубави дрехи за празниците, но тези са на толкова разумни цени. Човек би казал, че идват направо от Пето авеню31!

— Да, така е.

Елвира остана до затварянето на магазина в осем. Уили се бе оказал прав — беше й помогнало да бъде тук, да е заета с работа. И все пак не можеше да се отърси от чувството, че нещо й убягва. И това „нещо“ я тревожеше и тревожеше по целия път към къщи.

Уили беше приготвил вечеря, но Елвира откри, че няма почти никакъв апетит, и едва можа да преглътне няколко парченца от свинското вретено, което беше неин специалитет.

— Скъпа, ще се разболееш — засуети се Уили. — Може би не беше добра идея да отидеш в магазина днес.

— Не, помогна, наистина помогна. А освен това, Уили, би трябвало да чуеш как говорят онези хора за дрехите, които си избират. Една жена подбра дрехи за дъщеря си и се радваше, че все едно били купени от Пето авеню и изглеждали като чисто нови.

Елвира остави вилицата си.

— О, господи! — рече тя. — Това е!

— Какво искаш да кажеш?

— Уили, нали бях в магазина за стоки втора употреба миналата седмица. Там видях пелената. Сигурна съм в това. Намирах се на щанда за мъжки дрехи, но една от другите доброволки сортираше бебешките неща и я вдигна, за да я сгъне. — Елвира скочи и не остана нито следа от летаргията й. — Уили, похитителката навярно е ходила в магазина на Корделия. Трябва да се обадя по горещата линия на полицията.

Сутринта на Бъдни вечер тежки облаци заплашително покриваха небето. Синоптиците предупреждаваха, че до вечерта ще има поне петнадесет сантиметра сняг. Бялата Коледа беше гарантирана.

За Елвира тази нощ се оказа дълга и ужасно тревожна. Екипът, разследващ похищението „Бебешка пелена“, се беше съгласил да се срещне с нея в магазина в осем часа сутринта, когато трябваше да отворят, но разговорът й с Корделия предишната вечер бе донесъл обезкуражаващи новини. Миналата седмица изпратили някои от дарените дрехи, включително и бебешки, на няколко други, спонсорирани от манастира пунктове. Два от тях се намираха в Бронкс. Един — близо до Порт Оторити, в средата на Манхатън. Докато не откриеха всички доброволци и не ги накараха да се опитат да си спомнят какво е било изпратено и къде, Елвира не можеше да бъде сигурна дали пелената е била продадена в магазина на Осемдесет и шеста улица или в някой от останалите.

— Ще повикам в магазина всички доброволки, колкото успея да открия — беше обещала Корделия. — Да се надяваме, че някоя от тях ще си спомни какво е станало с пелената. Продължавам да се моля, Елвира. Ти вече получаваш отговори.

Елвира беше обсъдила тревожното положение с Уили през безсънните часове.

— Ако открием, че пелената е отишла в Бронкс, тогава ще има голяма вероятност информаторът да е казал истината и да знае къде държат Мариан. От друга страна, ако е отишла в магазина близо до Порт Оторити, онази жена може просто да е откраднала бебето и да се е качила на автобус Бог знае закъде.

В шест часа сутринта Елвира беше сигурна, че е преживяла най-дългата нощ в живота си.

— Днес си заминавам, бабо — съобщи Вони, когато се появи в апартамента в осем часа същата сутрин. Носеше торбичка с две кафета и две понички.

Беше в добро настроение. Уанда го виждаше.

Самият факт, че беше донесла кафе и поничка и за баба си, го доказваше. Вони можеше да бъде толкова мила, помисли си Уанда. Беше изкрещяла на бебето веднъж през нощта, но после беше излязла от спалнята и му беше стоплила шишето. Значи свикваше.

Уанда реши да се опита да разубеди Вони и възрази:

— Но прогнозата за времето е лоша, а и толкова много хора пътуват на Бъдни вечер.

Вони леко се усмихна.

— Знам, че е така, но това ми харесва. Обичам да пътувам, когато има много хора.

Уанда опита с друго.

— Вони, досега не съм ти казвала. Ти беше толкова разочарована, че в онзи магазин в центъра са нямали избор от бебешки дрешки. Но знаеш ли, тук, в квартала, има магазин за дрехи втора употреба, който държат моите приятелки, монахините. — Реши, че една малка лъжа няма да навреди. — Когато сестрата ме посети онзи ден, спомена, че имали прекрасни дрешки за деца и бебета. Защо не отидеш да си избереш някои неща, преди да заминеш? Бебето е леко настинало и трябва да си сигурна, че няма да се простуди по време на пътуването.

— Може и да го направя. Към колко часа очакваш да дойдат онези монахини с коледната кошница?

— Не и преди три.

— Ще хвана автобуса в два.

Не иска да се срещне със сестрата, помисли си Уанда. Вони винаги си е била саможива.

До девет сутринта детективите бяха разпитали всички доброволки, които сестра Корделия беше успяла да събере в магазина, и най-важното, бяха говорили с една, която добре си спомняше, че кашонът с жълтата пелена е бил изпратен в пункта близо до Порт Оторити.

— Най-лошият вариант — сподели един от детективите с Елвира. — Ако беше продадена тук, можехме да допуснем, че похитителката е от квартала. Ако беше изпратена в Бронкс, все още щеше да има надежда обадилият се да не лъже и да не е само изнудван, който се опитва да докопа парите от наградата. Ще се помъчим да открием кой е продал пелената, но дори да успеем да получим по-добро описание на жената, предполагам, че и тя, и бебето вече не са в Ню Йорк.

— Сигурно е така — отвърна тихо Елвира. — Но ще продължа да се надявам. И да се моля. Някой говорил ли е с Грег тази сутрин?

— Инспекторът. Знаеше се, че госпожа О’Браян ще се прибере вкъщи днес, но докторът забранил. Толкова е депресирана, че той се страхува от онова, което може да се случи, ако не е под наблюдение поне и утре. Коледа ще бъде ужасен ден за Джоан О’Браян.

— Но Грег ще е с нея.

— Този нещастен човечец е толкова изтощен. Докторът каза, че можел да заспи прав. — Детективът кимна, когато лейтенантът му направи знак. — Сега тръгваме към центъра. Ще ви държим в течение, мисис Миън. И благодаря.

И аз ще си тръгвам, реши Елвира, после видя, че Корделия се готвеше да поиска нещо от нея.

— Елвира, не ми е приятно да искам това от теб, но не би ли останала поне до обед, моля те? Наистина имам нужда от помощта ти.

— Разбира се, Корделия. Какво трябва да направя?

— Сортирай бебешките дрешки. Отново са в безпорядък. Вчера много от размерите се смесиха. Някои хора са толкова невнимателни.

Корделия се поколеба, после добави:

— Елвира, след като се обади снощи, поприказвахме за изчезналото бебе и всичко останало и сестра Бернадет спомена нещо, което оттогава не ми излиза от главата. Каза, че някой се обадил и попитал дали имаме бебешки дрешки в магазина. Жената обяснила, че внучка й дошла на гости с новото си бебе, а куфарът с дрешките му бил откраднат.

— Казала ли си е името? — попита Елвира.

— Не. Сестра Бернадет е сигурна, че гласът й е познат, но не може да го свърже с определено лице. — После Корделия сви рамене. — Не се ли хващаме всички за сламката?

През следващия час Елвира успя някак си да бъде усмихната, докато сортираше, съчетаваше и подреждаше бебешките дрехи. Най-тежкият момент настъпи, когато на дъното на един изоставен куп откри миниатюрно жълто вълнено якенце с поръбена с тънка сатенена лента качулка. Напомни й за пелената.

После очите й се разшириха. Беше ли възможно, запита се. Беше ли възможно това якенце да е в комплект с пелената? Би трябвало. Всъщност беше сигурна! Същата фина качествена вълна, сатененият кант. Трябва да го бяха отделили от пелената и да не го бяха включили в пратката за пункта близо до Порт Оторити. Щеше да го предаде на полицията. Така поне щяха да знаят точния цвят и материята на пелената.

— Мога ли да видя това, ако обичате?

Елвира се обърна. Жена на около тридесет стоеше до лакътя й. Беше облечена с най-обикновено скиорско яке и дънки. През средата на косата й минаваше широк бял кичур.

Елвира усети болезнено свиване в стомаха си. Жената беше с подходящия ръст и в подходящата възраст. Нищо чудно, че беше сложила руса перука и шал. Всеки би забелязал тази странна коса. Беше лесно човек да я забележи и да я запомни.

Жената я погледна любопитно:

— Проблем ли имате?

Елвира мълчаливо подаде якето. Не искаше да казва нищо. Не искаше жената да й обърне внимание и може би да я познае. Но тогава, също толкова внезапно, колкото беше посегнала към него, жената захвърли якето и забърза към вратата.

О, господи, тя е, помисли си Елвира. И ме позна. Без да се бави да си вземе палтото, тя се затича към вратата, но в бързината се препъна в играчката, която едно хлапе влачеше, и падна.

— Чакай! — извика тя.

Няколко ръце се протегнаха да я вдигнат. Майката на хлапето се опита да се извини. Елвира прелетя покрай тях и изтича на улицата. Когато обаче се озова на тротоара, жената бе изминала половината път надолу по улицата.

— Чакай! — извика отново Елвира.

Жената погледна през рамо и започна да тича.

Минувачите гледаха любопитно Елвира, която се провираше по многолюдната улица. Без да обръща внимание на студения вятър и на започващия да вали сняг, тя тичаше, като държеше жената под око и се надяваше да види полицай.

Внезапно жената сви наляво по Осемдесет и първа улица. Елвира я настигна, когато тя спря до една кола, паркирана пред Националния природоисторически музей.

Шофьорът на колата изскочи.

— Какво има, Дорин?

— Еди, тази жена е луда. Преследва ме.

Мъжът бързо заобиколи колата и застана пред Елвира, която дишаше запъхтяно.

— Какъв ти е проблемът? — запита той.

Елвира погледна към задната седалка на колата. Там в детски седалки бяха привързани едно пораснало дете и едно бебе. Бебето беше с буйна тъмна коса.

— Наистина ви следях — каза задъхано Елвира на младата жена, — но виждам, че съм сгрешила. Съжалявам. Когато вдигнахте онова малко якенце, ви взех за друга. После, когато го хвърлихте, бях сигурна, че сте ме познали.

— Оставих го, защото ми стана ясно, че е твърде малко за детето ми — рече жената и кимна към бебето на задната седалка. — Що се отнася до вас, никога не съм ви виждала, а като забелязах как ме зяпате, ви помислих за луда. — После широко се усмихна. — Ей, слушайте, всичко е наред. Бъдни вечер е. На всеки са му малко изопнати нервите, нали?

Елвира бавно се върна в магазина. Премръзнала съм до кости, мислеше си тя. Ще се обадя в полицията и след като им дам якенцето, ще се прибера у дома.

Когато стигна в магазина, отклони въпросите, които й отправиха останалите доброволки.

— Нищо особено. Помислих си, че познавам тази жена. — После се насочи към масата, където беше оставила малкото жълто яке. Нямаше го.

„О, не!“ — помисли си тя. Тара, една доброволка тийнейджърка, работеше наблизо.

— Тара, забеляза ли някой да взима бебешко вълнено жълто яке с качулка? — попита я Елвира.

— Да, преди около три минути. Помогнах й да си избере и някои други неща — дрешки, одеяла, чаршафи, — после тя забеляза якето и беше ужасно доволна. Каза, че онзи ден намерила останалата част от комплекта в друг магазин за дрехи втора употреба. Предполагам, че е било в комплект с панталонче или нещо такова. Голям късмет, нали?

Елвира си помисли, че краката й се подгъват.

— Как изглеждаше жената?

Тара сви рамене.

— Не знам. Тъмна коса. Приблизително твоята височина. В края на двадесетте или поне натам. Беше облечена с тъмносиво, не, с тъмносиньо яке. Ако питаш мен, би трябвало да погледне и рафтовете с женски дрехи, както беше почнала.

Но Елвира вече не я слушаше. За миг си помисли дали да не се забави, колкото да извика помощ, но знаеше, че всяка секунда е жизненоважна. Сграбчи ръката на тийнейджърката.

— Ела с мен.

— Ей, трябва да…

— Казах ела!

Както се бяха втурнали към вратата, Корделия се появи от задната стая.

— Елвира! — извика тя. — Какво става?

Елвира спря за миг, за да отвърне.

— Извикай полицията. Похитителката е била тук преди няколко минути.

Къламбъс авеню гъмжеше от пазаруващи. Елвира се огледа безпомощно и спря.

— Каза, че жената била взела и други неща. В какво ги сложи?

— В две от големите ни бели торби.

— Ако торбите са големи, едва ли би могла да се движи много бързо — измърмори Елвира по-скоро на себе си, отколкото на момичето.

Изведнъж Тара сякаш разбра какво беше предизвикало реакцията на Елвира.

— Мисис Миън, мислите ли, че якето е било комплект с жълтата пелена, за която полицаите ни разпитваха? Торбите бяха толкова тежки, че попитах онази жена далеч ли трябва да отиде, а тя отвърна, че не е много далеч, само до Деветдесета улица, на няколко пресечки.

На Елвира й се прииска да целуне Тара. Вместо това викна:

— Слушай сега внимателно. Върни се обратно вътре и разкажи всичко това на сестра Корделия. Кажи й да накара полицаите да покрият територията оттук до Деветдесета улица. Кажи й, че се приближаваме до „Бебешка пелена“!

Утринното хубаво настроение, което Уанда Браун така бе харесала във внучката си, не продължи дълго. След като изпи съдържанието на шишето в десет часа, бебето бе започнало да хленчи и не искаше да се успокои. Уанда не смееше отново да повдигне въпроса за още бебешки дрешки.

Вони мърмореше, псуваше и накрая, за да избяга от писъците на бебето, тръгна към магазина за дрехи втора употреба. Сега, докато мъкнеше тежките торби по заснежените улици към апартамента на баба си, седемте пресечки от Осемдесет и шеста до Деветдесета улица и Уест Енд започнаха да й се струват цели километри.

Докато се влачеше сърдито, нервите й се изопнаха и разклатиха.

— Проклето дете — изруга на глас. — Проклета напаст, също като другите.

Бебето продължаваше да пищи, когато се върна. Уанда го държеше на ръце и го люлееше нежно с изнервен и уморен вид.

— Какво й има пък сега? — сопна се Вони.

— Не мисля, че се чувства добре, Вони — отвърна извинително Уанда. — Мисля, че има температура. Струва ми се, че не бива да я извеждаш днес. Би било грешка.

Без да обръща внимание на забележките на Уанда, Вони отиде до баба си и погледна бебето.

— Млъкни! — изкрещя тя.

Уанда усети как гърлото й пресъхва. Вони бе придобила онзи поглед, онова сърдито, намръщено изражение, онзи упорит, невиждащ израз в очите. Уанда беше виждала това и преди и знаеше, че не вещаеше нищо добро. И все пак трябваше да й каже.

— Вони, скъпа, сестра Мийв Мари се обади, след като излезе. До няколко минути ще дойде с коледната кошничка. Започнали са да ги разнасят по-отрано, защото времето се влошава.

Веждите на Вони се съединиха и образуваха една-единствена сърдита черна ивица върху челото й.

— Ти ли я помоли да дойде по-рано, бабо?

— Не, мила. — Уанда потупа гръбчето на бебето. — Шшш… О, Вони, започва да има хрипове.

— Ще се оправи, когато стигна в Питсбърг. — Вони отиде с тежки стъпки да отнесе торбите в другата стая и веднага се върна. — Не желая да разговарям с тая монахиня, нито да й показвам бебето си. Дай ми я. Ще я занеса в спалнята, докато монахинята не си тръгне.

Елвира бързаше към центъра, а очите й непрекъснато шареха наоколо, докато преминаваше през кръстовищата. По пътя си спираше минувачи да ги пита дали са виждали жена с тъмносиньо скиорско яке и две големи пазарски торби.

На Осемдесет и шеста улица и Бродуей й провървя. Един вестникопродавец й каза, че е видял отговаряща на описанието жена да върви на зигзаг през улицата.

— Насочи се към Уест Енд — рече той.

На Осемдесет и шеста улица и Уест Енд авеню някакъв старец, който буташе пазарска количка, потвърди, че жена с бели торби минала покрай него. Каза, че я запомнил, защото за миг оставила торбите си на земята.

— Мърмореше си и псуваше — рече неодобрително. — Ама че празнично настроение.

Първите патрулни коли пристигнаха, когато Елвира стигна Осемдесет и девета улица. Тара очевидно чудесно бе разказала какво се беше случило.

— Ще обградим целия този район — каза й отривисто един сержант. — Ако се наложи, ще претърсим всички домове. Защо не се приберете вкъщи, мисис Миън?

— Не мога — отвърна Елвира.

Сержантът я погледна със съчувствие.

— Ще хванете пневмония. Поне седнете в патрулната кола на топло. Оставете ние да поемем оттук нататък нещата.

Именно в този момент сестра Мийв Мари се появи на улицата с тежка кошница в ръка. Късият й воал потрепваше на вятъра. Също като сестра Корделия и тя беше избрала дълги до глезените одежди. Когато видя разговарящата с полицая Елвира, по лицето й се изписа изненада. Доближи се до тях възможно най-бързо. Тъй като самата тя беше бивша полицайка, познаваше сержанта.

— Здрасти, Том — рече и после попита: — Елвира, какво се е случило?

Когато й обясниха, възкликна:

— Похитителката на бебето е в квартала? Мили боже! — Ченгето в нея моментално надделя. — Том, обградихте ли района?

— Точно това правим в момента, Мийв. Ще вървим от врата на врата във всички сгради и ще задаваме въпроси. Но, моля те, опитай се да убедиш мисис Миън да чака в колата. Изглежда така, сякаш ще припадне.

— Елвира няма да припадне — отвърна бързо Мийв, когато към уличката свиха още патрулни коли. — Елвира, помогни ми да разнесем кошниците. Двете ще го направим по-бързо. Някои от хората ще са по-склонни да разговарят с нас, отколкото с полицаите. Микробусът е паркиран до ъгъла. — Погледна към сержанта. — Неправилно е паркиран.

Беше нещо, което да върши. Някаква дейност. Освен това Елвира знаеше, че Мийв е права. Страхувайки се от последствията, старите и болни хора често не искаха да се замесват, като съдействат на полицията, дори когато им бе известно нещо жизненоважно.

— Да вървим — съгласи се тя.

— На тази улица имам четири доставки — осведоми я Мийв.

Първата кошница получи възрастна двойка, която не бе излизала навън от Деня на благодарността32. Пазаруваше им съседката. Елвира позвъни на нейния звънец.

Когато отвори, тя свободно се разприказва.

— Не — рече, — непрекъснато влизам и излизам, а и обичам да си бъбря с хората, но никой в тази сграда не е споменавал за новородено. — Нито пък беше видяла някой да носи бебе с жълта пелена из квартала.

Следващата доставка, през три сгради, беше за една деветдесетгодишна старица и седемдесетгодишната й дъщеря. Когато Мийв представи Елвира, те казаха, че знаят всичко за нея, Уили им беше сменял тоалетната чиния.

— Какъв прекрасен мъж — възкликнаха. За съжаление не знаеха нищо за бебето.

В третия дом една жена с три малки деца бе наредила пакетчета под елхата.

— Всички са от магазина ви — довери им шепнешком. — Децата умират да видят какво има в тях.

Но тя също не знаеше нищо за тъмнокоса жена с новородено бебе.

— Това е — каза Мийв на Елвира, докато носеха заедно последната кошница. — Уанда Браун е чудесна старица. Доста е скована от артрита и няма никакви роднини, освен внучка, която живее някъде в Пенсилвания. Тя не говори много за нея, но явно горкото момиче е преживяло доста трагедии. Родило е две бебета, които са починали още като пеленачета.

Готвеха се да влязат в сградата на ъгъла на Уест Енд и Деветдесета улица. Виждаха как полицаите вървяха от вход към вход. После Елвира и Мийв се спогледаха.

— Мийв, и ти ли си мислиш същото като мене? — запита Елвира.

— На сестра Бернадет се обадила жена, чиято внучка имала бебе, но нямала дрешки за него, та затова се интересувала от магазина ни за дрехи втора употреба. О, мили боже, Елвира. Ще доведа Том.

Някакъв неясен инстинкт накара Елвира да я дръпне.

— Не! Да вървим в този апартамент.

Вони стоеше до прозореца и наблюдаваше как полицаите долу сноват. Бебето лежеше на леглото и писъците му бяха утихнали до уморено хленчене. После видя монахиня и още една жена да се насочват към входа десет етажа по-долу. Между тях имаше кошница.

Вони отиде в дневната.

— Струва ми се, че коледната ти кошница пристига, бабо — рече тя с равен глас. — Запомни, нито дума за мен и за бебето.

Уанда се усмихна плахо.

— Както искаш, мила.

Вони се върна в спалнята. Бебето беше заспало. Имаш късмет, помисли си.

— Апартаментът е тристаен — прошепна Мийв, докато звънеше. — Аз съм, Уанда, сестра Мийв Мари.

Елвира кимна. Цялото й същество трепереше. Моля те, мили боже. Моля те!

Звънецът отекна високо и дрезгаво из апартамента. В спалнята бебето се стресна, подскочи и започна да пищи. Ядосана, Вони грабна един чорап, наведе се над леглото и взе бебето.

Уанда Браун се затътри с мъка към вратата. Посрещна сестра Мийв с нервна усмивка.

— О, прекалено сте добри — въздъхна тя.

— Мисис Миън ми помага да разнеса кошниците — каза й Мийв.

Елвира се шмугна покрай възрастната жена и внесе кошницата с храна в апартамента. Очите й се плъзнаха из малкото коридорче и разхвърляната дневна. Но там нямаше никой друг. Виждаше се и кухнята. Върху печката бяха струпани тенджери, масата беше пълна с чинии. Но не забеляза нищо, което да подсказваше за присъствието на бебе.

Вратата на спалнята бе открехната и през тесния процеп успя да зърне неоправеното легло и две от стените на малката стая. Като че ли беше празна.

Огледа внимателно дневната. И тук нищо не говореше за присъствието на бебе.

— Уанда — питаше Мийв, — ти ли си се обадила, че внучката ти има нужда от бебешки дрешки? Сестра Бернадет смята, че е познала твоя глас.

Уанда пребледня. Вони не беше забравила старите си номера — да се крие зад полузатворени врати и да подслушва. Щеше да побеснее. А в един от пристъпите си Вони…

— О, не — отвърна Уанда с треперещ глас. — Защо ми е да се обаждам? Не съм виждала Вони от близо пет години. Тя живее в Питсбърг.

Елвира знаеше, че и в нейните очи се чете същото ужасно разочарование като това в погледа на Мийв.

— Е, весела Коледа — рече Мийв. — Ще оставим кошницата на кухненската маса. Пуйката е още топла, но непременно я сложи в хладилника, след като вечеряш.

Елвира бе обзета от непреодолима тревога. Усещането й, че бебето е в беда, бе по-силно от всякога. Искаше да се махне от този апартамент и да продължи да го търси. Забърза през стаята с кошницата в ръка и я отнесе в кухнята. После, докато се обръщаше, ръкавът на пуловера й се закачи за дръжката на хладилника и вратата се отвори. Тъкмо се готвеше да я затвори, когато погледът й бе прикован от полупразно бебешко шише на най-горния рафт.

— Ти си се обадила! — викна Елвира на Уанда, като се втурна обратно в дневната. — Внучката ти е тук. Къде е тя? Какво е направила с Мариан?

Ужасеният поглед на Уанда към спалнята бе достатъчен, за да даде на Елвира отговора, който търсеше. Следвана по петите от Мийв, тя се спусна към спалнята.

Вони пристъпи иззад вратата. Държеше бебето в протегнатите си ръце. Устата му беше запушена със стар чорап, очите му бяха изцъклени.

— Искаш я — изкрещя Вони. — Ето, вземи я!

Елвира едва успя за тази частица от секундата да вдигне ръце, да хване бебето във въздуха и да го притисне към гърдите си. Миг по-късно Мийв бе измъкнала чорапа от устата на Мариан и апартаментът се изпълни с благословения гневен бебешки рев.

Линейката летеше по Девето авеню към болницата „Емпайър“ с пусната сирена. Дежурният лекар се приведе над Мариан, която бе привързана здраво към носилката и гледаше нагоре към него.

— Тя е издръжлива малка птичка — каза щастливо той. — Освен незначителната настинка, бих казал, че е в забележително добра форма, като се има предвид приключението й.

Елвира седеше до носилката с приковани в бебето очи. Сестра Мийв се беше настанила до нея и непрекъснато се усмихваше.

Елвира още не можеше да повярва, че всичко е свършило и че Мариан е добре. Ръцете й все още усещаха допира с бебето и сякаш чувстваше малкото сърчице да трепка под пръстите й.

Всичко, случило се след онзи първи момент, все още беше като в мъгла. Спомняше си откъслечни неща — Вони, която се беше затичала към баба си, като крещеше, че не е искала да направи нищо лошо на бебето, че никога не е искала да стори нищо лошо на никое от бебетата си; надвесилата се от прозореца Мийв, която викаше полицаите долу; втурналите се в апартамента пазители на реда; тълпите хора, камерите и репортерите, появили се на улицата през няколкото минути, докато дойде линейката. Бъркотия от образи, като в луд, зашеметяващ, прекрасен, щастлив сън.

Линейката спря пред входа на болницата и чакащите санитари веднага отвориха вратата. Когато някой протегна ръце да вземе бебето, Мийв се изправи и твърдо заяви:

— Има само един човек, който може да предаде бебето на майка му, и това е Елвира Миън.

След по-малко от минута, докато фотоапаратите щракаха, а насъбралите се хора издаваха ликуващи възгласи, Елвира влезе триумфално във фоайето на болницата „Емпайър“, като държеше Мариан, сега добре увита в жълтата пелена. След броени минути сложи малкото си поверениче в копнеещите ръце на сияещата от щастие Джоан О’Браян.

— Със сигурност не ти трябваше много време да се съвземеш — отбеляза Уили, докато с Елвира вървяха хванати за ръка по Пето авеню. Бяха излезли от катедралата „Сент Патрик“ и се прибираха вкъщи. Току-що бяха присъствали на сутрешната коледна литургия, която тази година им се беше сторила особено радостна.

— Самата истина си е — отвърна Елвира и поклати глава. — О, Уили, никога не съм прекарвала по-хубава Коледа. По време на литургията се молех затова момиче, Вони. Знам, че е болна и се нуждае от помощ. Заслужава да я получи. Но нека ти кажа, езикът ми не искаше да се превърти при мисълта да произнеса добра дума за онзи мерзавец, който се обаждаше с всичките лъжливи съобщения. После обаче реших, че след като полицаите са го открили и ще си плати за стореното, мога да го спомена в молитвата си.

Огледа се.

— Не е ли красив Ню Йорк със снега по земята и празнично украсените витрини на магазините? Утре сутринта отново ще тръгна да пазарувам за Мариан, разбира се, след като напиша статията си за „Глоуб“ за случая „Бебешка пелена“. Но днес… — Елвира се усмихна. — Днес искам да се насладя на чудото.

— Че Мариан е добре?

— Да, че е добре благодарение на цялото щастливо стечение на обстоятелствата. Разбрах, че е в онзи апартамент само защото ръкавът ми случайно се закачи за дръжката на хладилника, чиято врата се случи да не се затваря добре. Това е чудото, Уили. Ако дръжката не беше толкова разнебитена и вратата не се отваряше толкова лесно, не бях видяла бебешкото шише…

Уили се засмя.

— Скъпа, непременно разкажи това на Корделия на вечеря. Когато оправях теча в кухнята на Уанда Браун миналия месец, забелязах, че дръжката е хлабава, и обещах да отида да я поправя. И точно миналата седмица Корделия ми опяваше за това, като питаше кога възнамерявам да отида. Но ти така ми беше запълнила времето с пазаруване и мъкнене на пакети, че нямах никаква възможност. — Направи пауза. — Разбирам какво искаш да кажеш. Наистина е чудо.