Играта

2. Trial

„Това всъщност беше адски добро“, ухили се HP на себе си, докато натискаше ДА. Направо mission impossible, единственото, което липсваше, беше сух глас и телефонът да гръмне.

This message will self-destruct in ten seconds…

Все още не беше успял да установи кой от другите пътници работи за Манге, но това нямаше чак такова значение. Вече му се струваше, че разбира каква е цялата работа. Или се очакваше да се откаже и после да му се подиграват със седмици, че не му е стискало, или — като се замисли, доста по-вероятно — нещо нямаше да е наред с чадъра. Щеше да е залепен или щеше да го опръска с вода, или да пусне ток, когато го хване, докато някой от пътниците снима целия спектакъл, така че Манге и другите приятели да се забавляват на унижението му по YouTube за месеци напред. Да го вземат дяволите, добре го бяха измислили, а вече беше твърде късно да се откаже.

Да, схващаше. Телефонът отпред, камерата насочена навън.

YouTube, here I come!

HP отново се ухили, проклетият Манге беше изобретателен. Това си беше направо нов рекорд. Щом отново натисна ДА, за своя изненада забеляза, че махмурлукът му почти е изчезнал.

Екранът изгасна.

„Окей, можеше да играе по правилата още малко“, помисли си той и закрепи телефона на колана си, с камерата напред, точно според инструкциите.

Влакът намали скорост със скърцане, когато наближиха Солентюна и той забеляза, че сърцето му е започнало да бие малко по-бързо.

Мъжът със светлото палто се качи в дъното на вагона и на HP му трябваха няколко секунди, за да го открие. Обикновен швед, на около четиридесет и висок към метър и осемдесет, точно колкото и HP. Очила с тъмни рамки, сресана назад коса, костюм и палто пролетен модел, отбеляза той, докато влакът потегляше от перона. Сигурно му беше доста горещо.

Стана от мястото си и започна бавно да прекосява вагона в посока към мъжа. По някаква причина бе започнал да се поти, тениската му лепнеше по целия гръб, а дланите го сърбяха, но това вече не се дължеше на махмурлука.

Докато подминаваше кифлите, една от тях внезапно избухна в смях и той подскочи. „Стегни се, това е само игра, сложна шега, нищо, заради което да се впрягаш.“ Да отмъкне някакъв безполезен чадър трудно можете да се нарече предизвикателство за него. Беше свивал доста по-ценни неща.

Видя, че мъжът носи черно-бяла хартиена торба, от дизайнерските, с въжена дръжка и тлъсто лого отстрани, за да могат всички да видят, че може да си позволи да пазарува в скъпи бутици. От едната страна на торбата стърчеше продълговат предмет. Чадърът!

HP усети как пулсът му се ускорява все повече. Трябваше да признае, че донякъде беше вълнуващо. Да открадне нещо, докато всичко се снима…

Мъжът с палтото сигурно също участваше, но все пак. В цялата ситуация имаше гъдел, който той не можеше напълно да си обясни. Във всеки случай нямаше желание да се отказва.

„Следваща спирка «Карлберг»“, изпращя от говорителя над главата му и той усети как влакът забавя. Направи още няколко внимателни крачки към мъжа, който не го бе удостоил дори и с поглед.

Със съскащо, скърцащо друсане влакът спря на перона. Вратите се отвориха и пропуснаха миризмата на летен, нажежен асфалт и спирачни накладки. HP направи още една крачка. Here we go!

— Свинска кръв — каза комисар Рунеберг, облегнат назад зад бюрото си.

Въпреки че случката пред Русенбад беше вече няколко часа назад във времето, а в офиса имаше климатик, Ребека все още се потеше. Косата ѝ беше мокра след душа и поради липса на друго бе облякла дрехите си за тренировка, единственото чисто облекло в шкафчето ѝ.

— Това, с което са ви полели, теб и онзи Лесмарк, е било свинска кръв — продължи шефът ѝ. Той беше здраво сложен мъж на около четиридесет и пет, със стоманен поглед, съвсем късо подстригана коса и тен, който стигаше чак до скалпа.

Същинско олицетворение на истински телохранител. „И доста готин, ако си падаш по този тип“, помисли си тя.

Но за нея това време отдавна беше отминало.

Странно, но въпреки случилото се, тя се чувстваше много добре, с изключение може би на лекото треперене, което се дължеше на адреналина и което тя правеше всичко възможно да скрие. Беше си свършила работата и охраняваният човек беше добре, това беше главното. Можеше да мисли по-късно.

— Според техниците единият извършител е хвърлил балон, пълен със свинска кръв към министъра на интеграцията, но ти си го спукала с палката и сама си поела по-голямата част от удара. Тя се е отървала с няколко капки по сакото и голяма синка на ръката — там, където си я хванала.

Рунеберг направи пауза, но преди Ребека да прецени дали от нея се очаква да каже нещо, той продължи:

— Един от вечерните вестници изглежда вече разполага сън снимки, което обяснява защо третият извършител не е участвал в самата атака. Явно е бил зает да снима. Свободният пазар и свободната преса в красива хармония. Поздравява те и ти благодари, между другото. Министърът това, не извършителят — поясни Рунеберг.

Ребека просто кимна кратко в отговор.

— Според сигурни свидетели извършителите са побягнали на север през площад „Густав Адолф“ и после са влезли през задния вход на Галерията18. Униформените колеги от откритата полиция са спрели метрото, но преди да успеят да се свържат със СЛ19 и трафик контрола и нареждането да бъде изпълнено, от „Т-Сентрален“ са тръгнали най-малко четири мотриси, както и една от „Кунгстредгорден“20. Така че дори ако извършителите са били достатъчно глупави и просто не са изчезнали в навалицата около „Платан“21, то така или иначе са имали предостатъчно възможности да се измъкнат с метрото.

Рунеберг сви рамене обезсърчено.

— Предимството да създаваш неприятности посред бял ден в центъра на града е, че да се измъкнеш е по-лесно, отколкото си мислят повечето хора — обобщи той.

— Докато ти се оправяше, успях освен това да поговоря набързо и с шофьора ти, г-н Йорансон. Той твърдеше, че ти си му казала да избърза напред до Арвфурстенс и да чака там, което е било причината да нямате сигурен път за евакуация — продължи Рунеберг със сериозно изражение.

Ребека подскочи в стола си.

Не само че Бенке беше игнорирал заповедта ѝ и бе изложил нея и охранявания човек на опасност, ами сега тлъстото, малко лайно се опитваше да се измъкне от кашата с лъжи. Да обвини нея за всичко, ама че наглост! Ако си беше свършил работата и колата беше на място, тя щеше да се справи с всичко сама, без чужда помощ!

Тя отвори уста, за да възрази, но шефът ѝ я прекъсна с жест.

— Спокойно, Нормѐн. Не е нужно да казваш нищо, знам, че мръсникът лъже. За десетте месеца, през които си при нас, не е имало друг, който да е толкова by the book като теб. Ти не правиш нищо, без да си го премислила от начало до край и всичките ти колеги говорят само добри неща за работата ти. Онзи ден някой те нарече стопроцентов професионалист и мога единствено да се съглася. Наистина си добър охранител, Нормѐн… като за заек… — засмя се той. — Освен това, онзи Йорансон е некадърен лъжец. През цялото време се потеше като свиня, а към края на разговора направо хленчеше. От един час вече е на трудовия пазар, каквото ще да кажат от профсъюза. Лично изхвърлих нещастника през задния вход — завърши Рунеберг и намигна доволно на Ребека, за да ѝ покаже, че е направил точно това, което твърдеше. Буквално.

„Като малки момченца на пясъчника“, въздъхна тя на себе си, преди да осъзнае, че той всъщност я беше похвалил, затова реши да сведе поглед с няколко почтителни сантиметра, за да потвърди ролята си на благодарен подчинен. В полицията номерът беше да си доволен от положението си и да се вписваш.

Това, че пазачът ѝ бе помогнал, още я притесняваше леко, но Луде22 Рунеберг току-що я бе нарекъл добър охранител, а това всъщност не беше лошо за начинаещ заек.

Никак не беше лошо!

HP преброи наум до десет, огледа перона за последно и тръгна към мъжа с палтото. Онзи вдигна изненадано поглед от сгънатия вестник, който току-що бе извадил от джоба си.

— Предай на Манге, че все още е малък проклетник, който лиже килимчета! — викна HP в ухото му, издърпа чадъра от хартиената торба и изскочи на перона тъкмо когато вратите тръгнаха да се затварят. Приземи се толкова твърдо, че почти изгуби равновесие и бе принуден да направи няколко големи, нестабилни крачки, за да не се пльосне по нос.

„Fuck me!“, помисли си, докато спринтираше към стълбите в края на перона. Театралното напускане не се получи толкова яко, колкото беше планирал, но все тая. Чадърът беше в него, задачата беше изпълнена и освен това не се беше разиграл никакъв кошмарен сценарий. Чадърът учтиво го беше последвал — без експлозии, водни каскади или ухилен водещ, който да му съобщи, че току-що е участвал в скрита камера.

С изключение на залитането, всичко беше минало по релси и той се наслаждаваше на адреналина, който течеше из тялото му и прогонваше последните остатъци от махмурлука.

Доста добро изживяване всъщност! Ама и колко изненадан изглеждаше онзи, когато му каза за Манге.

Смеейки се с глас, HP взе стълбите с пет бързи крачки и продължи да тича по инерция през гарата, навън по „Рьорщрандсгатан“23. Докато стигне до площад „Св. Ерик“, все още подтичвайки, вече беше плувнал в пот, без обаче да е особено задъхан.

Винаги бе бил адски добър в тичането, още е от даскало. Иначе беше доста некадърен в повечето неща, но да търчи го биваше.

При бариерата в метрото нямаше никого, така че трябваше просто да прескочи, за да влезе. Не че го интересуваше. Никога не беше плащал нито за влак, нито за метро, дори когато можеше да си го позволи. Въпросът беше принципен. Power to the people!

Едва когато се качи в един от вагоните, осъзна, че телефонът още е закрепен за колана му. Откачи го и погледна екрана:

— Мисля да те преместя — каза Рунеберг. — Алфа се нуждаят от нови попълнения покрай председателство на Съвета на ЕС. Действително, отскоро си на служба, но след днешните ти действия Вахтола и аз сме на мнение, че си напълно квалифицирана. Започваш в понеделник, стига психодокторът Андерберг да няма възражения. Въпроси?

Тя поклати глава.

— Добра работа, Нормѐн. Ако продължаваш така, ти се очертава добро бъдеще при нас — завърши той, докато отместваше назад стола си. — След десет минути имаш дебрифинг с Андерберг, приключи с това и после можеш да си вземеш свободен ден. Това е всичко, аз се отправям към фитнеса.

Той стана, за да покаже, че разговорът е приключил. Ребека стори същото. Главата ѝ се въртеше и ѝ беше трудно да избегне една не съвсем професионална усмивка.

Група Алфа, подкреплението, най-добрите в службата за охрана. От понеделник щеше да принадлежи към тях. Без повече задачи за новобранци, само квалифицирана охранителна работа.

Браво, Нормѐн, добро момиче!

Когато девет минути и петдесет секунди по-късно почука на вратата на психолога, все още се бореше да овладее досадната усмивка.