Играта

6. All the king’s horses…

HP чукаше, като че беше в транс.

Той беше Роко Сифреди, Пол Томас и, разбира се, легендата Рон „Таралежа“ Джереми44, слети в един-единствен човек. Тази вечер беше Императорът на чукането и обръщате и въртеше навитата си, но все още малко изненадана партньорка, изследвайки всички мислими вариации на копулацията.

Яхваше я за трети път през последните два часа, което беше далеч над средното му ниво. Вече бяха направили един разпален рунд на дивана, после изправена мисионерска на кухненската маса, с дългите ѝ крака обвити около раменете му, а в момента се бе заел така неистово да шиба въпросната дама на задна, че цялото проклето легло щеше да се срути.

Ръцете му бяха хванали здраво широките ѝ бедра. Гърдите и дупето ѝ се люлееха в такт с приятните ѝ стенания, докато той все по-здраво я нанизваше на твърдия си като камък чеп на порнозвезда.

— Само още малко, само още малко и ще свърша — изскимтя тя задъхано. Но на него не му пукаше. Защото беше Краля на чукането, Принца на плющенето, the Ayatolla of luckenrolla! Но по-важното — беше също така mister clip of the week, first Runner-up и number onehundredandtwenty fucking eight! Най-якият пич в Играта и мисълта за това го надървяше значително повече, отколкото партньорката му в леглото, с всичките си женски атрибути, някога бе успявала.

С два последни силни тласъка той завърши шедьовъра си и в същия момент, в който го извади и запрати каскада лигава lovejoy по потния ѝ гръб, в главата му имаше една-единствена мисъл: Трябваше да го заснеме с камерата!

Тя лежеше до него в леглото и гледаше спящият му силует. Може и да не беше най-умният мъж на света, но във всеки случай беше дявол в леглото, а конкретно тачи вечер беше особено вдъхновен.

Познаваха се от около половин година, бяха се натъкнали един на друг в кръчма някъде в центъра и тъй като тя се бе чувствала необичайно самотна, а и бе имала нужда от физическа близост, против всичките си обичайни принципи още същата вечер го бе последвала в апартамента му. Сексът беше добър още от началото, а след това им бе било трудно да спрат.

В него имаше нещо, което я привличаше, което я възбуждаше. Не беше свръхкрасив или твърде сексапилен — и в двете графи беше съвсем по средата. Може би най-много я привличаше просто фактът, че той не беше полицай, ами напълно обикновен мъж, който живее в напълно обикновения свят. Така или иначе, срещаха се от време на време, обикновено когато тя беше в настроение. Не търсеше връзка, а и той никога не бе възразил срещу така възникналата подредба. И все пак тя не можеше да се отърси от чувството, че го използва. Ребека подозираше, или по-скоро се надяваше, че той вече има сериозна връзка, но реши да не го пита, а и той не се бе почувствал принуден да разкаже повече за личния си живот. Каквото и да деляха, не ставаше дума за чувства, а за физическо привличане, така че нямаше нужда от подробности или поне тя така предпочиташе да мисли.

Не, беше все едно. Бяха чисто и просто приятели за секс, дори и да не ѝ беше приятно да използва тъкмо този израз. Тя погали гърба му гузно и го чу да измърморва нещо на сън.

Водачът му бе обещал цял нов свят и до момента въобще не беше разочарован! Можеше да гледа клипа колкото си иска пъти и до момента вероятно вече го беше направил.

Мисия номер четири си я биваше. Беше развинтил джантите на едно „Ферари“, собственост на един мазен адвокат, докато пичът бе стоял на десет метра от мястото, на външните маси в „Стюрехуф“45 на по afterworkdrink с приятелите си баровци. Колата, естествено, беше паркирана в зоната за товарни автомобили до Свампен46, така че всички да могат да видят проклетия му пенисоудължител под формата на гъзарско возило, но въпреки това никой не забеляза нищо.

Специалният инструмент чакаше прилежно увит в найлонова торбичка, потопена в казанчето на една от тоалетните в „Стюрегалериан“, и когато вече бе на място, му трябваха само три минути да развинти всички болтове на колелата, които бяха към улицата.

Въпреки че беше петък вечер и по улицата вече циркулираха купища хора, никой не му обърна внимание, дори една патрулка, която мина на половин метър зад гърба му. Беше адски изненадващо на колко малко хора им пука с какво се занимават другите. Във всеки случай поне докато Mr. Sleazy lawyer опита да обърне към „Кунгсгатан“, като направи рязък завой, от който гумите изсвистяха.

Двете колела излетяха за нула време и изведнъж онзи глупак получи значително повече внимание, отколкото си бе представял. Освен близо стотина души, които се хилеха злобно и сочеха с пръсти, HP преброи поне още петима, освен него самия, които снимаха красивата кола, както си стоеше насред „Стюрегатан“. Лъскавите и сигурно страшно скъпи спирачни дискове бяха заорали здраво в асфалта и според статията в ДН47, бе минал почти час, преди от Пътна помощ да разкарат колата.

Но по това време HP отдавна се бе чупил. Мразеше „Стюреплан“, още повече през почивните дни, и не искаше да прекарва там повече време, отколкото беше абсолютно наложително.

Последното, което видя от собственика на колата, бе как хленчи като малко момиче над багажника на съсипаното си бижу, но HP не изпитваше и капка съчувствие към жертвата си. Mr. Sleazy вероятно си го бе заслужил, беше достатъчно да видиш надменната му мутра, зализаната му, напоена с „Рогаин“48 коса и скъпарския костюм, за да ти стане ясно. С такова возило направо се молиш да ти натрият носа и HP точно това бе направил.

Той, между другото, никога не бе обичал адвокати. Единственият път, когато бе бил достатъчно тъп да се обърне към един такъв мошеник на дребно, далеч не се беше оказало от полза. Нещастникът беше абсолютно некомпетентен, не беше прочел грам по случая, наричаше го Хокан през цялото време, а в съда се бе опитал да прикрие миризмата на алкохол с ментови бонбони. HP трябваше да съобрази и да не приема първия срещнат, който му назначава съдът, но едва беше навършил осемнайсет години и дори и да познаваше всички признаци на алкохолизма като петте си пръста, то трябваше да мине известно време, преди да опознае съдебната система също толкова добре.

Онзи път всичко бе било голяма, скапана бъркотия.

Така или иначе, случилото се му бе коствало десет месеца в поправителния дом.

Обществен застъпник my ass!, по-скоро „естествен отстъпник“ или може би „съществен престъпник“, ако се съди по безумно скъпата каручка на Mr. Sleazy. Във всеки случай сега той самият щеше да си отмъсти на лешоядите и чувството всъщност беше дяволски добро!

Яжте ми кура, надути „Стюреплан“-ски свине!

Следващата седмица, следвайки инструкциите, беше изпратил анонимно болтовете от колелата до адвокатската фирма и за пръв път осъзна, че всичко, цялата тая работа с Играта, е много по-голямо, отколкото си бе мислил.

Защото какъв всъщност беше смисълът да връща болтовете обратно на господин Sleazy? Това си беше като да му направи услуга и сигурно да му спести няколко хиляди крони от тлъстата сметка в сервиза. Защо просто да не хвърли скрапа в залива Нюбру and be done with it?

Единственият отговор, за който се сещаше, беше, че някой иска да види изражението на адвоката, когато получи пакета. И тогава лампичката му окончателно светна. По света имаше и други като него, не само в САЩ, но и тук, в Швеция, а със сигурност и в други страни.

Вече беше загрял, че горилата на „Биркагатан“ по някакъв начин бе забъркана и тъпакът не бе могъл да си държи устата затворена, ами се бе разприказвал за Играта. Очевидно текстът, който бе напръскал на вратата му, се отнасяше за това. И едва ли Луис Карол бе оставил картата пропуск в книгата или пък знаеше нещо за спирането на часовника на покрива на НК…

Но HP не бе осъзнал цялостната картина с пълна сила, преди да разбере, че някой друг е бил избран, за да завърши мисията с адвоката. Че някой друг ще стои и ще снима, когато малкият чекиджия отвореше пакета и с почервенял фейс откриеше болтове на собствената си кола. Някой, точно като него самия, с мисия за изпълнение и камера, с която да я заснеме; и същото вероятно важеше и за онзи, който бе изнамерил отнякъде гаечен ключ за „Ферари“ и го бе скрил в тоалетната на „Стюрегалериан“. Значи поне три различни подмисии и също толкова участници, за да нагласят цялата работа и да подарят на Mr. Sleazy почивка, която да помни дълго.

Страшно добре изпипано, можеше само да свали шапка на хората, които и да бяха те, които го бяха организирали.

Във всеки случай, мисията му бе донесла 1000 точки, а на следващата сутрин бе открил чуждестранна кредитна карта на изтривалката. Този път бе уцелил правилния пин код от първия път.

Оказа се, че сметката съдържа общо 2300 американски долара, което отговаряше на общия му брой точки. Трябваше просто да пъхне картата в най-близкия банкомат и да изтегли колкото му трябват.

Стигнаха, че и му останаха отгоре за DVD колекцията на „Семейство Сопрано“49, по която бе въздишал, както и за семеен пакет Мароко50 от обичайния му квартален дилър. После се беше отпуснал на дивана, бе пафнал the magic dragon51 и бе пръснал главите на няколко нууба52 на „Counter-Strike“. След това home delivery pizza и малко male bonding с момчетата от мафията в Ню Джърси.

Живот!

Но въпреки всичко петата мисия беше наистина яката. Именно тя го превърна в Mr. Clip of the week, first Runner-up, а няколко часа по-късно също и в Прекрасния Папа на Плющенето.

Освен с постоянно надървяне, петицата го снабди и с 2500 свежи долара в сметката, но за негово учудване започваше да гледа на парите все повече като на приятен бонус. Много по-важна от кеша бе любовта, която се изсипваше на стената му: „128 FTW!“, „all the kings horses couldn’t stop you “53 или „W00T onetwoeight!!!!“54 бяха само няколко примера. Средната му оценка бе стигнала нереалните 4.8 звезди, а освен това бе получил и личен мейл с поздравления от самия Водач.

Не беше зле за новак!

Той беше the flavour of the month!

Той беше in the zone!

Той беше на път към върха!

Тя се събуди рано, измъкна се от леглото и без да го буди, събра тихо дрехите си и ги облече. В действителност не обичаше да остава за през нощта, но бе била толкова изтощена, както от тренировките през последните няколко дни, така и от снощните занимания, че противно на навиците си бе заспала там.

Още от първата вечер винаги се срещаха в неговия апартамент, което я устройваше перфектно. Тя го харесваше, абсолютно, но чувстваше, че да го допусне в жилището си няма да е правилно. Би означавало да изпрати грешни сигнали, да му даде лъжливи очаквания. По-просто бе да се срещат така, да свършат работата и после вкъщи с извинението, както винаги, че утре ще става рано.

Той беше добро момче всъщност. Може би малко небрежен, апартаментът би могъл да се поразтреби, а и на него нямаше да му навреди, ако се подстригва по-често.

Но като цяло беше добър мъж, значително по-добър, отколкото тя заслужаваше.

Само не бе трябвало да заспива.

Наистина не бе трябвало да заспива.

Той се размърда насън и за няколко панически секунди тя си помисли, че той ще се събуди. Какво щеше да каже, ако това станеше? Как щеше да обясни, че е на път да се измъкне като крадец в нощта, без дори да каже чао? Или още по-зле, какво, ако той опиташе да я придърпа в леглото за сутрешно гушкане? Да се позабавляват малко и да си разменят интимности?

Тя усети как пулсът ѝ се ускорява.

Нормѐн, успокой се, по дяволите!

Той спря да се движи и тя установи по дишането му, че още спи.

Прекрасно!

Време да изчезва. Всичко ли е взела?

Опипа набързо джобовете си, за да провери.

Ключове — дам, значката — дам, мобилен телефон — няма го…

Тя се огледа набързо в сумрачната спалня, нетърпелива да си тръгне. Ето го там, по средата на бюрото. Тя прибра облекчена телефона и същевременно забеляза, че неговият мобилен също стоеше там. Красив модел, супер тънък, от неръждаема стомана, не по-голям от длан и само със сензорен екран. Малка, червена LED-лампичка, която мигаше, беше единственият знак, че е включен. Не можеше да си спомни друг път да е виждала телефона или въобще такъв модел. Явно беше нова покупка. Сигурно беше адски скъп, отбеляза тя, докато отваряше входната врата.

Когато HP отвори сейфа в „Сентрален“, първоначално не разбра какво точно вижда. Зеленият цилиндричен предмет напомняше най-вече на флакон спрей и за миг почти се разочарова. Какво, да не би да имаше още един доносник, на когото трябва да му се припомня правило номер едно? Беше очаквал нещо повече.

Напъха предмета в чантата, която носеше със себе си, и тъй като в метрото беше пълно с хора, не можа да го разгледа, преди да затвори зад себе си вратата на апартамента. Чувстваше се подведен, мисията бе започнала толкова обещаващо с ключа за сейфа, залепен под масата в „Уейнс Кофи“ на „Йотгатсбакен“. Беше си чисто изпълнение на таен агент, да стои вътре, между нищо неподозиращите хора, посръбващи лате, напрегнатото опипване под масата и след това вълнението, когато пръстите му се бяха докоснали до нещо твърдо.

Подозираше за къде е ключът още преди телефонът да му съобщи къде да намери съответния метален шкаф.

Тогава защо беше целият този Джеймс Бонд Cloak and Dagger shit, ако ставаше дума просто за флакон спрей?

Но след като му се удаде шанс да поразгледа находката си, всичко изведнъж стана по-вълнуващо. Почти веднага схвана, че това не беше някакъв си спрей. Всъщност беше почти нелепо, че бе мислил в тази посока. Стигаше да видиш дръжката от едната страна и предпазителя в горната част, за да чатнеш, че това беше значително по-опасна играчка от флакон боя. И внезапно пулсът му запрепуска в очакване.

„M84 Stun Grenade“ пишеше на нея с военен шрифт и бърза проверка в „Уикипедия“ стигаше, за да потвърди за какво се използва. Гранатата, която се наричаше още Flash&Bang, беше така наречено „non-lethal weapon“. Или за тези, които не владееха военна терминология или не цъкаха „Counter-Strike“, това беше оръжие, чиято основна цел не беше да убива хора.

За разлика от обикновените гранати, M84 не разпръскваше шрапнели, които осакатяваха и убиваха всичко наоколо, ами произвеждаше дяволски гръм и трясък, придружени от ярка светлина, която караше слънцето да изглежда като петнайсетватова крушка. Идеята на гранатата беше да обезвреди врага, като го остави ослепен, оглушен и насран достатъчно дълго, за да бъде заловен жив. Повечето антитерористични и полицейски сили в цивилизования свят изглежда разполагаха с M84 в арсенала си и описанията на ефективността на гранатата бяха изумителни: „very powerful“, „extremely useful“ или „highly efficient“ бяха само някои от позитивните оценки, които гранатата бе получила от използващите я, а сега HP внезапно имаше своя собствена.

Истинска!

Въпросът беше само къде Водачът иска от него да я детонира?

Щом HP получи инструкциите, веднага осъзна, че тази мисия е много по-сложна от тези, които бе изпълнявал по-рано. Рискуваше да го разкрият и ако това станеше, щеше да си има значително по-големи проблеми с правосъдието, отколкото за загасен часовник, напръскана врата или развити болтове. Това си беше some serious shit, пък и полицейското му досие досега не беше точно девствено чисто като сняг. Можеха да го тикнат зад решетките, ако нещо се объркаше…

В действителност трябваше да откаже, но вече усещаше как възбудата бълбука в него. Щеше да стане страшно добро клипче. World class stuff, може би clip of the week-material! Никога не бе чувал някой да е правил нещо подобно, така че той щеше да е първият. Чисто и просто не можеше да откаже на такова предизвикателство.

An offer you can’t refuse…

Но трябваше внимателно да планира операцията. Да изпълни мисията, да заснеме добри кадри и да се измъкне, без някой да разбере кой е той. Струваше му се, че знае как да стане, но трябваше да уреди някои неща.

Мотопедът на Козела бе гениално хрумване. Беше го заемал и преди и приятелски настроеният му съсед и дворцов доставчик56 никога не му се беше бъркал с въпроси за какво ще го използва.

„Зимай го, няма проблеми, ей ги ключовете.“ Както обикновено, това бе всичко, което получи като отговор и половин час по-късно вече бе гепил хубав, черен шлем с тъмен визьор от един мотор, паркиран при Медис57.

Беше проверил в интернет маршрута на кортежа, после бе минал оттам, за да огледа и бе стигнал до заключението, че началото на „Варендорфсгатан“ е най-доброто място, където да изпълни мисията.

Целият кортеж щеше да е навлязъл по „Кунгстредгордсгатан“ и с малко късмет Карля58 и Нейно мазничество кралицата щяха да се окажат на разходка в стил „Грьона Лунд“59, когато новият му приятел M84 гръмнеше. После можеше да хване обратно по „Варендорф“, за нула време да стигне до „Нюбруплан“, после по „Биргер Ярд“ и после остър завой наляво към началото на тунел „Клара“, а оттам имаше много варианти.

Щеше да се намира в безопасност в „Сьодер“ преди въобще да са разпространили описанието му, а дотогава щеше да е хвърлил черния шлем в езерото Клара, да е разкарал якето и вместо това да е облечен с бяла тениска и откритата червена каска на Козела.

Никакъв шанс някой да го свърже със старото описание, пък и да го направеха, so what?

Какви доказателства щяха да имат?

Майка му стара, ама че трясък! Въпреки че бе мятал купища флашки60 в „Counter-Strike“, беше чел за ефектите в интернет и дори бе гледал клипче в YouTube с M84 в действие, тези неща далеч не отдаваха заслуженото на малкия разбойник.

Издърпваш щифта, отпускаш дръжката и остава само да търкулнеш гранатата между конете. Определено по-трудно IRL61, отколкото онлайн, но не твърде сложно. Въпреки че носеше тапи за уши и слънчеви очила и бе спуснал тъмния визьор на шлема, гърмът и светкавицата му взеха дъха. Както като натиснеш паузата на телевизора, картината замръзва на екрана, а програмата и звукът продължават да текат отзад.

Трябваше да примигне здраво няколко пъти, за да изчисти ефекта от ретината си и погледът му пак да заработи в реално време. Но това, което видя след това, надминаваше всичките му очаквания! Улицата беше fucking warzone! Навсякъде повалени ездачи, коне в галоп, на задни крака или просто подивели. Един кон разби витрината на улично кафене, два други стъпкаха едно от новопосадените дървета на алеята и продължиха към парка, минавайки слепешком през куп паркирани колела. Излезлите на съботна разходка трябваше да се мятат встрани от пътя на паникьосаните животни, за да не бъдат съборени и прегазени. Хора викаха, коне цвилеха, деца плачеха, а насред цялата суматоха по улицата се зададе едната кралска каляска, с някакъв пич, който висеше, люлеейки се, от впряга. Беше като в холивудска лента, но по-добро.

Много, много по-добро!

HP не можеше да се нагледа на разрушението и сигурно му трябваха поне трийсет секунди за да си спомни, че всъщност той го е причинил и че е време да се чупи.

Клипчетата бяха фантастични! Освен неговите собствени, които вече бяха остри като бръснач и почти не се клатеха, благодарение на новата катарама, която бе конструирал от ремъците на една стара раница, Водачът бе разположил цели двама допълнителни оператори в Кунгсан62.

Откъде, по дяволите, имаха информация къде HP ще нанесе удара, той не знаеше, но вече бе престанал да се изненадва от възможностите на Играта. Може би някой го бе проследил, докато проверяваше маршрута, или пък телефонът му имаше вградено GPS проследяване? Независимо какво беше, резултатът надминаваше всякакви очаквания и само няколко часа по-късно той беше Mr. Clip of the week, Mr. A-number one и the Ayatolla of fuckenrolla.

Телевизията и вестниците имаха материал поне за седмица, а на него едва не му се схвана устата от смях по всички така наречени експерти, които като дървени философи се произнасяха относно извършителите и мотивите зад случката, която бързо бе наречена „Драмата в Кралския парк“.

Според един вечерен вестник, HP беше десен екстремист, според други пък — ляв активист, в зависимост от това към коя идеология принадлежеше самият вестник.

Телевизионните канали, от друга страна, си падаха повече по международния тероризъм, а комерсиалният63, който назначи най-скъпоплатения експерт, си позволи дори да обяви нова шведска терористична мрежа, „свързана с Ал Кайда“.

Единственото общо, което всички тия всезнайковци и умници с милионите си университетски кредити имаха помежду си, беше, че всички бъркаха.

Бъркаха адски всъщност!

Нямаше конспирация, нямаше терористична мрежа или политически интереси. Беше само той.

The single shooter. A man with a mission.

Хенрик HP Петершон, мъжът, митът, легендата — и ги беше разбил всичките! От хилядите други проклети deadbeats Играта беше избрала тъкмо него. Бяха осъзнали потенциала му, бяха оценили талантите му и го бяха изкарали на пистата.

И за да се отблагодари, той пристъпи напред и отбеляза шибан, гигантски хоумрън!

Дори само мисълта за всичко това го надървяше като камък!